Етикет: църква

75 години от закриване на Богословския факултет и идеологическата борба на тоталитарния атеистически режим срещу богословската наука в България*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

На 8 юли 1950 година Богословският факултет към Софийския университет е закрит и на негово място е създадена Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. Това решение на новите управници след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година е предшествано от сериозна идейна борба и става възможно едва след отстраняването на Екзарх Стефан през 1948 година и приемането на Закона за изповеданията през 1949 година когато по модела на сталиновата диктатура в Съветския съюз е направен опит да се промени статута и на Богословския факултет като се отстрани от академичната структура на Университета и премахне богословието от състава на хуманитарните науки и програмите на висшето образование в България. Този акт е в съзвучие с новата идеология на „войнстващ атеизъм“ и тоталитарната практика на комунистическата власт за насаждане на „научен атеизъм“ в образователната система и за индоктриниране на младите хора с догмите и постулатите на марксизма, ленинизма и сталинизма.

Преди окончателното закриване на Богословския факултет през 1949 година е обявена нулева година и не са приети студенти за обучение в неговите програми, а голяма част от преподавателите са интернирани и изселени от столицата като „врагове на народа“, „буржоазни философи“, „подозрителни елементи“, които се борят за демократични ценности и се застъпват за съзадане на християн-демократическа партия по модела на политическото устройство на Германия след края на Втората световна война и на процесите на денацификация на германското общество. Благодарение на застъпничеството на бъдещия патриарх Кирил, който е носител на демократични възгледи и заедно с голяма част от професорите по богословие през 40-те години е бил противник на нацистите и по време на Третия райх се е застъпвал за демократични каузи и спасяването на българските евреи, тези преподаватели, заклеймявани от новата власт като „немски възпитаници“ постепенно са върнати от заточение и назначени отново като професори и доценти в Духовната академия вече под ведомството на Светия Синод и под егидата на Българската православна църква.

Духовната академия в София, 70-тте години

Програмата за обучение на студентите се запазва в своята основа и се дава възможност да се продължи положеното начало от периода между 1923-1950 година в едно много по-трудно време и в условията на засилена идеологическа борба срещу християнската вяра и ролята на Църквата в обществото.

Приемственост и опит за прекъсване на академични традиции

Поради болшевишката революция в Русия и катаклизмите, свързани с нея, в България пристигат редица изтъкнати руски интелектуалци – богослови, философи, православни духовници и учени, които са свързани с различните идейни течения и културни направления на дореволюционната руска религиозна мисъл, християнска култура и богословска наука, както и с европейската политическа  култура на свобода и хуманизъм, които са силно потъпкани от болшевиките в Русия. Тези интелектуалци са носители на висока богословска култура, свързана с традициите на руския религиозен и духовен ренесанс или с академичните институции на руските университети, висши православни духовни академии и богословски школи. Благодарение на тяхното присъствие в България в началото на 20-те години на ХХ век става възможно и създаването на Богословския факултет, защото те се включват в първата колегия от професори на Софийския държавен университет, които изграждат основите на висшето богословско образование в България. Сред тях са учени, мислители или духовници от световна величина като проф. Николай Глубоковски, свещ. Георгий Шавелски, проф. Пьотр Бицили, академик Никодим Кондаков, проф. Николай Трубецкой, Константин Мочулски, проф. Михаил Поснов, Георги Флоровски, архиепископ Серафим Соболев и много други. 

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи.

След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от Духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения.

Иконата на св. Климент Охридски във фоайето на Ректората

По време на комунистическия режим в България и Русия  когато философските трудове на руските християнски религиозни мислители са забранени или строго охранявани в хранилищата на държавните библиотеки, а техните идеи са заклеймявани от официалната идеология и цензурата като ретроградни идеи на „буржоазни“ или „реакционни“ мислители, свободата за това да се изследват критично и коментират научно техните християнски възгледи и идеи е допусната в ограничен обхват единствено в областта на Православното богословие и в работата на висшите духовни и богословски школи на Руската църква в чужбина и в Българската православна църква.  През този период, обхващащ десетилетията на втората половина на ХХ век, преди началото на перестройката в Русия и прехода към свободно и демократично общество в страните от Източна Европа, изследвания върху философско-религиозните идеи на руските религиозни мислители се откриват, макар и в ограничен мащаб, предимно в богословските трудове и специализираната църковно-богословска литература у нас и в Съветска Русия. Не всички изследвания, обаче, са били публикувани своевременно по една или друга причина.

Борбата на професорите по богословие срещу закриването на Богословския факултет

Опитите да бъде закрит Богословския факултет и да бъде премахнат от структурата на Софийския университет започват непосредствено след комунистическия преврат, но не могат да се осуществят поради силната съпротива на авторитетните духовници и професори-богослови, които подемат аргументираната и законна борба за запазване на висшата богословска наука в рамките на университетското образование. В тази борба се включват водещите научни авторитети в областта като академик Иван Снегаров, академик Стефан Цанков, проф. Илия Цоневски, проф. Ганчо Пашев, които са сред основателите на Богословския факултет, а заедно с тях и преподавателите от втората генерация професори – проф. Иван Панчовски и проф. Димитър Пенов.

Професор Ганчо Пашев

Ганчо Пашев (1885-1962) е един от обявените за буржоазни мислители от новата комунистическа власт и негови съчинения са включени в списъка със забранени книги от новата атеистична цензура. Той разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с научната дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Той специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на български и руски език в много български църковни периодични списания и в християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ век.

Прочетете още „75 години от закриване на Богословския факултет и идеологическата борба на тоталитарния атеистически режим срещу богословската наука в България*“ →

Свещеното Предание като вероучителен извор*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Инокентий

Всред въпросите, вълнуващи днес богословите, на проблема за Свeщеното Предание се придава особено значение, понеже учението за Свeщеното Предание, засягайки основите на християнската вяра и живот, е един от най-важните пунктове в разногласията между християнските изповедания. Затова проучването на този въпрос в икуменическите богословски конференции има грамадно значение за сближението на християните (Анатолий Ведерников).

Възникнал през XVI-ти век, протестантизмът отрече Свeщеното Предание. И въпреки многото богословски трудове по тази тема, предимно от гледна точка на протестанството и римокатоличеството, въпросът за Свeщеното Предание и досега остава неразрешен у тях.

„Православната Църква винаги е признавала и признава, че и двата източника на християнското вероучение – Свeщеното Писание и Свeщеното Предание – имат еднакви достойнства и значимост. Свeщеното Писание съдържа необходимата за нашето спасение пълнота на божествената истина и наедно със Свeщеното Предание служи за основа и източник на цялото догматическо учение. Църквата Христова пази чисто и неповредено записаното и незаписаното Божествено откровение, изтълкува божественото и апостолското предание[1]“.

В Катехизиса, съставен от Московския митрополит Филарет[2] (починал 1867 година), е казано: „Под Свeщено Предание се разбира това, което истинно вярващите и почитащите Бога предават чрез слово и пример един другиму, и прадедите на потомците – учение на вярата, Божи Закон, тайнства и свещени обреди[3]“. По-нататък в Катехизиса се съдържа следният диалог:

– Кое е по-древно: Свeщеното Предание или Свeщеното Писание?

– Най-древният и първоначален начин за разпространение на Божественото откровение е Свeщеното Предание. От Адам до Моисей не е имало свещени книги. Сам Господ Иисус Христос предал на учениците Си Своето божествено учение и установления със слово и пример, а не с книга. По същия начин отначало и апостолите разпространявали вярата и утвърждавали Христовата църква. Необходимостта от Преданието се вижда и от това, че от книгите може да се ползва по-малка част от човеците, а от Преданието – всички… Свeщеното Писание е дадено, за да се запази по-точно и неизменно Божественото откровение.

– Трябва ли да се пази Свeщеното Предание и тогава, когато ние имаме Свeщеното Писание?

-Трябва да се пази Преданието, което е съгласно с Божественото откровение и Свeщеното Писание, както учи за това самото Свeщено Писание. Апостол Павел пише: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте, било чрез наше слово, било чрез наше послание“ (2 Солуняни 2:15).

– За какво е нужно сега Преданието?

– Като ръководство за правилното разбиране на Свeщеното Писание, за правилното извършване на тайнствата и за запазване свещените обреди в чистотата на тяхното първоначално установление. Св. Василий Велики казва за това следното: „От догматите и проповедите, запазени в Църквата, едни имаме в учението, изложено в Писанията, а други, дошли до нас от апостолското предание, сме приели в тайна. Но и едните, и другите имат една и съща сила за благочестието. И никой не оспорва последните, дори ако малко е вещ в църковните установления. Защото, ако се осмелим да отхвърлим обичаите, неизложени в Писанията, като нямащи голяма важност, то непременно ще повредим на Евангелието в най-главното, или по-добре казано, ще превърнем апостолската проповед в празно име. Например (ще спомена, преди всичко, за първото и най-общото): кой е учил писмено, че възлагащите своето упование върху името на нашия Господ Иисус Христос трябва да се кръстят? Кое писание ни е научило да се обръщаме на изток, когато се молим? Кой от светиите ни е оставил писмено молитвата за превръщането на хляба в Евхаристията и на Чашата на благословението? Защото ние не се задоволяваме с думите, които Апостолът или Евангелието споменава, но и преди тях, и после произнасяме и други, имащи голяма сила при извършването на тайнството, като сме ги приели от неписаното учение. Според какво писание също благославяме и водата при кръщението, и елея – при помазването, а също и самия кръщаван? Не ли според предание, пазено в мълчание и тайна? Кое написано слово ни е научило на самото помазване с елей? Откъде е и трикратното потопяване на кръщавания? От какво писание е взето и другото, което се отнася до кръщението: да се отрича човек от сатаната и неговите ангели? Не от това ли необнародвано, тайно учение, което нашите отци са запазили в нелюбопитно и скромно мълчание, като добре са разбирали, че светинята на тайнствата се пази в мълчание? Защото прилично ли би било да се преподава на непосветените писмено учение за това, на което не е им е позволено дори да погледнат?“ (За „Светия Дух“, глава 27[4])“

В Катехизиса на свещеник Иоан Иоанович Жилов[5] са дадени уместни пояснения относно изложеното по-горе: „Гласа на Свещеното Апостолско Предание можем да чуем в Апостолските Правила, в постановленията на Вселенските и някои поместни събори, в древните литургии и символи на вярата, които са се употребявали в Християнската църква от апостолски времена, и в творенията на древните Свети Отци и учители на вярата. Свещеното Предание ни удостоверява в истинността на Свещеното Писание, както и в това – кога, от кого, по какъв случай и с каква цел е написана една или друга свещена книга. Сетне, Свещеното Предание прави ясен смисъла и значението на тази или онази библейска книга, на едно или друго място в нея. Свещените книги са писани за люде, които са живели в едно и също време със свещените писатели или наскоро подир тях; тези книги са писани всяка с определена цел, по някакъв случай. Затова, първите четци на свещените книги и най-близките им потомци са разбирали текста на тези книги по-добре, отколкото, например, ние, които живеем хиляди години по-късно. Ще рече, за да разберем правилно текста на свещените книги, трябва да се обърнем към древните християни – към онези мъже, които са били близко до апостолите и евангелистите, и сами са слушали от устата им различни разяснения и тълкувания: гласът на тези мъже е глас на църковното предание. Най-сетне, Свещеното Предание ни помага точно да определим и обясним някои истини на вярата, които не са съвсем напълно изразени в Свещеното Писание, например: за приснодевството на св. Богородица, за почитането и призоваването в молитва Божията Майка, ангелите и светиите, почитането на светите мощи и други[6].“

Първите християни не са имали възможност да знаят еднакво и едновременно Апостолските Писания, а са се учили и вярвали в Христа чрез предания и устни наставления. Имало църкви, които дълго време не са знаели, че съществуват Евангелия и Послания. Християните са се ръководили повече от Свещеното Предание, отколкото от Свещеното Писание. Кои засвидетелстваха истинността на Егангелието? Светите Отци и Светите Събори! Нея засвидетелстваха апостолските приемници: Игнатий Богоносец, Поликарп Смирненски, Ириней Лионски, Киприан Картагенски, Юстин Философ, Климент Александрийски, Папий, Егезип, Иероним, Епифаний и други. Св. Игнатий Богоносец учил и увещавал християните с твърдост да се държат о́ Апостолското Предание[7]. Тертулиан (II-III век) пише: „Което се проповядва във всички църкви, основани от апостолите и се пази без писмо, то несъмнено, води своето начало от апостолите“[8].

Етимологически терминът „предание“ обикновено означава предаване, връчване, тоест характеризира един начин, процес на действие; после това понятие може да означава и самия предмет на действието, като нещо предадено. Тъкмо в последния смисъл се употребява терминът „предание“ в новозаветните писания и в светоотеческите творби. В говоримия език понятието „предание“ се употребява в смисъл на традиция, на стари сказания, легенди и прочее. В богословския му смисъл терминът „Предание“ определя съдържанието на вселенското учение, което светите апостоли проповядвали и предали на Христовата църква, „защото в нея като в богата съкровищница апостолите положили в пълнота всичко, което принадлежи на истината“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, глава 4).

Св. Атанасий Велики, като говори за „първоначалното предание“, го нарича „вярата, която е предал Господ, проповядвали апостолите, съблюдавали отците“, и утвърждава, че източникът на Преданието е словото на Самия Господ Иисус Христос, стигнало до нас чрез проповедта на апостолите[9].“

Светите Отци от доникейската епоха изобщо застават върху това становище, определяйки понятието „Предание“. Явно е, че Свещеното Писание дава всички основания за това, като сочи думите на Господа: „Всичко Ми е предадено от Моя Отец и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие“ (Матей 11:27). Още по-конкретно е изтъкната връзката между Преданието и Откровението в Първосвещеническата молитва на Спасителя: „Словата, що си Ми, дал, предадох им ги, и те приеха и разбраха наистина, че съм от Тебе излязъл, и повярваха, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:8).

И така Свещеното Предание по съдържание съвпада със съдържанието на апостолската проповед. Всичко, което е било проповядвано от апостолите, е било предадено от тях на Църквата и е влязло в състава на апостолското Предание. Поради това Свещеното Предание не е някаква отделна част от богооткровеното апостолско учение, но цялото това учение във всичката му пълнота, защото целта и съдържанието на апостолското благовестие не се заключаваше в съобщаване отделни истини от догматически, исторически или нравствен характер, но във възвестяване светата тайна на Божието Откровение в Иисус Христос и спасението на човешкия род чрез Него. Всички истини на Свещеното Предание, независимо от характера им, са органически свързани с благовестието за спасението на човешкия род чрез Иисус Христос, и всяка една от тях сочи пътя, който доближава към Казалия за Себе Си: „Аз съм пътят, и истината и животът“ (Иоан 14:6). Следователно Свещеното Предание всецяло е изпълнено с Христа, Който го изпълва в целия му състав и във всичките му части. В Преданието, както и в Църквата, всичко и във всичко е Христос.

Московският митрополит Филарет казва: „Боговдъхновеното Писание, според свидетелството на един от свещените писатели, именно св. евангелист Лука, е само продължение и неизменен, чрез особено устроение на Духа Божий, затвърден вид на Преданието[10].“ Затова Свещеното Писание може да се определи като боговдъхновено изложение на Богооткровената Истина на вселенското апостолско Предание, запечатано в завършеното събрание на Свещените книги на Стария и Новия Завет. А това значи, че Свещеното Писание не говори само за същото, за което говори и апостолското Предание, но е също така пълен и съвършен израз на Богооткровената Истина.

Съвършеното и пълно изложение на евангелското учение, предадено от апостолите, се заключава не в отделните книги на Свещеното Писание, допълващи една друга, но само в завършения по състав и единния по предмет и съдържание канон на свещените книги на Стария и Новия Завет. Но тази завършеност и това единство могат да бъдат постигнати не иначе освен в Църквата, в светлината на пазеното от нея Апостолско Предание. Нашата вяра в пълнотата на Истината, съдържаща се в Свещеното Писание, се спира не само върху авторитета на Църквата, но в още по-голяма степен върху нейния благодатен живот, поддържан в Църквата със силата на действащия в нея Дух Божи. Това е дар Божи, поверен на Църквата, както „диханието на живота е дадено на първосъздадения човек, защото гдето е Църквата, там е и Духът Божи, и гдето е Духът Божи, там е и Църквата и всяка благодат, а Духът е Истина“. По този начин въпросът за съотношението между Свещеното Писание и Свещеното Предание може да се резюмира в следното: Макар Свещеното Писание в своята цялостност да съдържа цялата пълнота на Богооткровената Истина, тази Истина обаче не може да бъде възприета и разбрана вън от Църквата. Затова, както Свещеното Предание, така и Свещеното Писание принадлежи само на Църквата, в която „несъмнено се намира и истинското писание, и истинското тълкувание, и истинските християнски предания[11]“.

Оттук следва, че чрез действието на същия този Дух, Който говори в Свещеното Писание, пълнотата на изразената в него Богооткровена Истина може да получи в Църквата и по-друго изложение, но тъждествено с него по предмет и съдържание. Като пример за това може да се посочи така нареченото „Правило на вярата“, или догматическото апостолско Предание на Църквата.

Древното християнско „Правило на вярата“ произхожда – като устно предание – далеч преди образуването на Библейския кодекс и писмените апостолски благовестия. Това е зафиксираното изповедание при извършването на тайнството свето́  кръщение – „кръщелният символ“, който, по свидетелството на Руфин и Кирил Александрийски, в продължение на целия период на гоненията не се е записвал, а се е предавал устно и е бил записан едва през IV-V век.

Съпоставяйки текстовете на кръщелните изповедания на различните апостолски църкви, може да се убедим, че в своята основа те представляват по форма и съдържание израз на единната апостолска вяра.

„В такава концентрирана форма Богооткровената Истина за пръв път придобива характера на учението, пазено и предавано от Църквата, и в това си качество Правилото на вярата може да бъде наречено Предание в специалния смисъл на думата[12]“. В четвърта книга от съчинението си „Върху началата“ Ориген изтъква значението на „Правилото на вярата“ така: В него ние намираме „скритата светлина на догматите, заключени в словата на Свещеното Писание“. Но вътрешната връзка между Свещеното Писание и „Правилото на вярата“ се установява само от Църквата, на която Господ е поверил пазенето и предаването на Свещеното Предание.

Това определение се нуждае от по-конкретно изяснение. Православното богословие утвърждава, че пазители на вярата и благочестието не са отделни иерарси, нито дори събори, но самото Тяло на Църквата – църковният народ. Затова в пазенето на Апостолското Предание мисията на иерархията се състои не само във функцията на църковното учителство, а и в това, щото чрез нея, в тайнствата на Църквата, да се предава непрекъснато на вярващите пълнотата на благодатния живот, който отваря духовните очи на всички, за да могат да съзерцават Богооткровената Истина на Апостолското Предание. Оттук литургическият, богослужебният живот на Църквата е онова тайнствено лоно, в което се разкрива пълнотата на Апостолското Предание.

Св. Василий Велики казва: „В мене вярата всякога е една и съща, понеже както приехме от Господа, тъй и се кръщаваме; както се кръстихме, така и вярваме; както вярваме, така и славословим, не отлъчвайки Светия Дух от Отца и Сина“ (Писмо 243/251). В тази тричленна формула св. Василий Велики изразява закономерността, с която се определя съдържанието на Свещеното Предание в целостта му и за което той говори като „за взаимна, непрекъсваема и необходима връзка“. Тази взаимна връзка между литургика и догматика св. Василий Велики, както и много други Свети Отци, усещал необикновено живо. Това проличава подчертано ясно в трактата му „За Светия Дух“. „Изразените в тази взаимна връзка богословски идеи органически са свързани помежду си; в тях лесно може да се схване тенденцията за разкриване чрез богослужението цялата пълнота на Богооткровената Истина на Апостолското Предание[13]“.

Така, богослужебният опит и литургическото предание в Православната Църква са най-тясно свързани с нейното догматическо Предание и образуват онази жива среда, в която се осъществява пазенето и предаването на това Предание. „Ако бихме се осмелили да отхвърлим незаписаните обичаи (тоест действията и славословията, които имат отношение към литургическото предание на Църквата) – казва св. Василий Велики, –  то без да забележим, непременно бихме изопачили най-главното в Евангелието, или по-добре казано, бихме обърнали апостолската проповед в празно име[14]“.

Прочетете още „Свещеното Предание като вероучителен извор*“ →

Възникване, идентичност и закриване на Охридската архиепископия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Origin, Identity and Closure of the Archbishopric of Bulgaria in Ohrid

Ivan Yovchev

The theme about Archbishopric of Bulgaria in Ohrid is extremely relevant today, when disputes about its origin, identity and closure search the final resolution. This study is an attempt for a full disclosure of the truth on the basis of the available source materials. The main testimonies are the Chrysobulls of Basil II, which are a reliable historical source, although only their copies have reached us, not the originals. Undoubtedly, the Imperial Sigils played a very important historical role in the life of Bulgarian nation and church, drawing the border between Bulgarian and Greek nations. This helped Bulgarians to preserve and consolidate their national instinct and aspiration for spiritual sovereignty.

Keywords: Archbishopric of Bulgaria in Ohrid, Chrysobulls (Sigils) of Emperor Basil II, Justinianа Prima, Historical Geography, Autocephaly

***

Едно от първите неща, което прави впечатление на интересуващия се от българската история читател, е, че трагичните събития в нея са повече от щастливите моменти. Такъв печален епизод от българската историография е падането на България под византийско владичество, случило се през 1018 година по време на византийския император Василий II Българоубиец. След завладяването на Българското царство византийският император образува от югозападните ѝ земи една голяма административна област (тема), която нарича България, а за главен административен център определя град Скопие[1]. Император Василий II запазва автокефалността на Българската църква, но я лишава от нейното патриаршеско достойнство, превръщайки я в архиепископия със седалище град Охрид, поради което по-късно (XII-ти век) е наречена Охридска архиепископия, въпреки че първоначално е била назовавана Българска архиепископия[2].

Това е същият град Охрид, където само век по-рано просвещава населението от региона първият епископ на български език[3] – св. Климент Охридски, който изгражда своята школа и обител за отдих на хълма Плаошник и дава път на хиляди отци, учители и светители на Българската православна църква, и дори днес ни озарява със силата на своите св. мощи, които са положени в предварително избрания от него гроб, намиращ се в храма „Св. Пантелеймон и св. Климент[4]“. И затова фактологически необосновани са твърденията на някои сръбски и македонски изследователи (Прокич, Белчовски и други)[5], че независимата Охридска църква е възникнала от неуморната дейност на цар Самуил, който самоволно я провъзгласил за самостоятелна патриаршия, без да потърси подкрепата на останалите църкви, поради политическите предпоставки на времето (например продължителните войни с Византийската империя) или, че днешната Православна охридска архиепископия[6] в Македония е приемница на старата Охридска архиепископия, неправомерно закрита през 1767 година, която пък е наследница на Първа Юстиниана[7]. Тези твърдения не са подкрепени от историческите свидетелства, дори напротив, сведенията ясно и категорично им се противопоставят като подчертават, че Охридската архиепископия е продължителка на автокефалната Българска патриаршия.

В началото на XX-ти век сръбският учен Б. Прокич прокарва идеята, че не съществува приемственост между Преславската патриаршия и Патриаршията при цар Самуил, и че това препращане към Преслав е дело на архиереите от Самуиловото царство. Две са основните доказателства, които противоречат на мнението на Б. Прокич: 1) историческите документи, чрез които се възстановяват събитията от онова време и на които се позовават всички изследователи, са от византийски произход, а не от български. В тези текстове не се споменава за изтъкнатата от Б. Прокич тенденция; 2) винаги, когато се разсъждава по въпроси, свързани с Църквата, трябва да се вземе под внимание нейното законодателство. Затова, когато става дума за учредяване и независимост на една църква, е необходимо да се знае, че това дело не е прерогатив на самата поместна църква или на държавата, в която се намира, а на цялата Православна църква, на нейния съборен характер. Това означава, че цар Самуил не е въздигнал нова патриаршия (както смята Б. Прокич) в югозападните предели на България, защото не е по неговите сили и права. Така че съвсем логично и канонично е да се има предвид приемствеността на Преславската патриаршия, която поради превземането на столичния град влиза в процес на Translatio Ecclesiae[8] и се явява основа на по-късната Охридска (Българска) архиепископия. Сигурна подкрепа на тезата, че Охридската архиепископия е канонична продължителка на автокефалната Българска патриаршия, се намира в грамотите[9] на император Василий II. Например във втората грамота се чете следното: „…защото, и да станахме обладател на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър и да владее и управлява всичките епископства на България…[10]“.

Авторът Иван Йовчев

Сигилиите на византийския император Василий II са важно свидетелство за същността на Охридската архиепископия и неслучайно Иван Снегаров ги нарича основни статути (устави), на които архиепископията дължи по-нататъшното си съществуване[11]. Основната роля на трите императорски грамоти е да подчертае и запази пълната независимост на Охридската (Българската) архиепископия. Утвърждаването на избрания архиепископ, за което се говори в първата грамота, се осъществява по начин, валиден при избора и на патриарсите в България, а именно – българският Свети Синод избира кандидата, след което го представя на императора за утвърждение.

При по-задълбочено анализиране на грамотите на император Василий II ясно се откроява тенденцията, която той налага и следва, а именно: абсолютно подчинение на държавата в нейната административна област, но пълна свобода в религиозния ѝ компонент. Това води до заключението, че e по-трудно даден етнос да бъде подчинен религиозно, отколкото административно-граждански. Именно на базата на тази теза император Василий II изгражда своята политика спрямо васална България.

Благоразположението на императора към Българската църква среща недоумение и съпротива от страна на гръцките архиереи. Във втората грамота, в която най-ярко се подчертава автокефалността на Охридската архиепископия, императорът постановява: „никой от съседните митрополити да не смее да навлиза в територии, които са под юрисдикцията на Охридския архиепископ[12]“, защото това е нарушение на каноничното право на Църквата[13]. Тази императорска заповед е задължителна не само за гръцките епископи, но и за светската административна власт, която императорът съветва да уважава и почита предстоятеля на Охридската архиепископия, както и да не се бърка в църковните дела на българския народ и да не възпрепятства по никакъв начин дейността на цялата църковна власт в независимата Охридска (Българска) църква.

Грамотите на император Василий II изиграват много важна историческа роля в живота на българския народ и църква, като очертават границата между него и гърците, което пък спомага да се запази и утвърди националният му инстинкт и стремеж към духовен суверенитет. И не само това, те продължават да бъдат живо историческо свидетелство за същността на Охридската архиепископия, която е българска, а не приемница на друга църква, както някои църковни изследователи твърдят, защото и трите грамоти на император Василий II узаконяват юрисдикцията на българския предстоятел на Охридската архиепископия почти над цялата територия, която е била владяна административно от царете Петър и Самуил, а духовно – от патриарх Дамян. Казвам почти, тъй като през последните няколко години се появиха изследвания[14], които оспорват достоверността на грамотите на Василий II, като ги смятат за исторически фалшификат.

Преди да се пристъпи към по-подробно разглеждане на грамотите, е нужно да се посочат няколко свързани с тях факта. Оригиналите им не са оцелели за историографията, тоест текстовете, които използват изследователите, са от по-късен произход. Запазените до наше време преписи на императорските грамоти на Василий II са включени в хрисовул, издаден от импертор Михаил VIII Палеолог през 1272 година, който е озаглавен Императорска грама, издадена за Светия събор на Пресветата Велика църква на Първа Юстиниана и цяла България, Сърбия и останалите земи. Този хрисовул също е запазен в два ръкописа от XVI-ти и XVII-ти век. (Hierosol. Metoh. 145, ff. 564-565; Sinait. 508 (976), ff. 113-126.)[15].

Тези факти не трябва да бъдат притеснителни за историографията, защото често пъти тя се осланя на преписи на документи, а не на техните оригинали. Но откъде идва тезата за фалшивия произход на сигилиите? При по-подробно изследване на грамотите на император Василий II прави впечатление разминаването между написаното и утвърденото в тях. Във втората грамота се казва: „Сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи… И да владее и управлява всички епископства на България, тоест не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати[16].“ Към 17-те епископии, изброени в първата грамота, които обхващат днешните Югозападна България, Република Македония, Северозападна Гърция, Източна Сърбия, Косово и Централна Албания, са добавени във втората грамота още 12 епископии, намиращи се в днешна Северна България, Северозападна Гърция, Югозападна Сърбия, Албания и Косово. В третата грамота са присъединени към архиепископията други две епископии – Стаг и Верея в днешна Гърция. От всичко изброено дотук става ясна липсата на епископии от големи зони на Българското царство при цар Петър I – Северна България, Източна България, Горнотракийската низина.

Първият архиепископ на Българската (Охридска) църква е епископ Иоан (Дебърски), по произход българин от Дебърско, игумен на местния манастир „Св. Богородица[17].“ Именно по негово настояване император Василий II издава трите грамоти, с които провъзгласява независимостта на Българската църква със седалище град Охрид[18]. След него незнайно защо, може би поради желанието на византийските управници да владеят Българската архиепископия, всички останали предстоятели на Охридската архиепископия са гърци, но това не пречи на мнозина от тях да се титулуват като архиепископи на цяла България. По-видни приемници на архиепископ Иоан са: Лъв (1037–1056 година), негов пръв приемник и защитник на православието в борбата му с римокатолическата пропаганда; блажени Теофилакт (1084–1108 година), известен както със своето тълкувание на Свещеното Писание и написването на житие и служба на св. Климент Охридски, така също и с постоянната му защита на Охридската архиепископия от посегателствата на Константинополската патриаршия; Иоан Комнин, племеник на император Алексий Комнин[19]. Много от по-ранните предстоятели произлизат от дворцовите и патриаршески среди [20].

Тежка и повратна е съдбата на Охридската архиепископия през целия период на нейното съществуване. Тук няма да се коментира нейното икономическо състояние, което често пъти е било застрашено от желанието на византийските управници да се облагодетелстват за нейна сметка, като потъпкват правото ѝ на стопанска самостоятелност[21]. Целта е по-скоро да се посочи агресивното поведение на Константинополската патриаршия спрямо независимата Охридска архиепископия. С поставянето на гръцки духовници (според всички исторически данни, най-важните от които са трите императорски грамоти, постановяващи нейния статут и принадлежност) начело на Охридската архиепископия се цели елинизирането на Българската автокефална църква, каквато всъщност е Охридската архиепископия[22], в резултат на което тя да бъде присвоена и овладяна въпреки каноничните пречки пред това противоцърковно деяние [23].

Процесът на овладяване започва веднага след смъртта на император Василий ІІ (1025 година), когато се засилват ограниченията не само върху автокефалните права на архиепископията, но и върху духовно-културния живот на българите. Преднамерено византийската администрация си позволява да извърши поредица от произволни действия, притесняващи българското население. Така започва бавно, но неотклонно подмяната на статуквото на Охридската архиепископия, когато византийските императори прибягват към неправомерната практика да издигат за нейни архиереи гърци, които употребяват гръцкия език в богослужението и в администрацията си, като по този начин насърчават разпространението на византийската култура сред българите.

Особено силно това явление започва да се наблюдава през XII-ти век. При управлението на императорите Иоан и Михаил Комнини, когато гръцките управници подемат целенасочена борба за заличаване на българския характер на Охридската архиепископия. По това време започват да наричат българите мизийци и власи, а за епископските градове се използват едновременно с новите имена и старите техни названия, например ο Σαρδικης ή ο Τριαδιτσης. Тук тенденцията е да се посочи, че тези градове са стари византийски селища, самоволно присвоени от българите при честите техни набези[24], защото в поведението на византийските хронисти съществува тази нагласа по отношение на другите народи, а именно, да се използват анахронични топоними и етноними за тях още от времето на Страбон (63 година преди Христа – 23 година след Христа[25]). Като пример за примитивен архаизъм във Византия може да се посочи обичайната практика от онова време за прилагане на племенните названия от Античността – скити, пеони, келти и други, по адрес на съвременните народи, в това число и българите[26].

Постоянните аспирации към Охридската архиепископия от страна на Константинополската патриаршия провокират архиепископ Иоан Комнин да започне да се титулува като предстоятел на Първа Юстиниана и България, прокарвайки идеята за тъждествеността между Охридската архиепископия и Първа Юстиниана[27]. По-късно идеята се поддържа и от известния църковен канонист Теодор Валсамон, който при тълкуването на 2-ро правило[28] на Втори вселенски събор пише, че България е била почетена с право на автокефалия от император Юстиниан Велики в издадената от него 131-ва новела[29]. Във връзка с това един от първите историци изследователи на България, католикът Блазий Клайнер, не пропуска да отбележи, че блажени Теофилакт е бил „архиепископ на Първата и Охридска българска църква[30]“. Именно това е причината блажени Теофилакт ревностно да защитава автокефалията на Архиепископията. В писма до епископ Михаил Халкидонски (1090–1092 година) той яростно се противопоставя на опитите Константинопол да нарушава правата на поверената му независима църква. Причина за това е начинанието на един свещеник от Кичево, който въз основа на ставропигиално писмо от столицата започва да строи църква в пределите на архиепископията[31]. Охридският предстоятел го лишава от църковно общение и заявява в споменатото писмо: „Защо Константинополският патриарх се вмесва в работите на българите, след като той няма нито право да ръкополага в тази страна, която си е избрала автокефален архиепископ, нито някаква друга привилегия над нея[32]“.

Прочетете още „Възникване, идентичност и закриване на Охридската архиепископия*“ →

Богословието на Църквата и неговата изява*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николаос Нисиотис

Организационният комитет за подготовка на Втория конгрес на православните богословски училища определи на заседанието си в Атина през месец март 1975 година като основна тема за разискване на този предстоящ форум проблема: „Богословието на Църквата и неговата изява“. Този избор даде възможност да се пристъпи към цялостно разглеждане дейността на богословието от 1936 година, когато се е състоял първият конгрес, неговия принос в изграждането на църковния живот, както и неговото място и значение за света днес.

Програмата, предназначена за конгреса, се разделя на 3 части: първата част разглежда основите и принципите на православното богословие, втората – неговото присъствие и мисия в света, третата – неговото място и приложение в Църквата, а тъй също и приноса му към икуменизма.

Посочената тема обхваща богословието в неговата пълнота и спомага да се разкрие единството, което съществува между неговата теоретична и практична страна. В този дух богословието не е само наука, която се изучава и преподава, но наука, която се създава в границите на Църквата. В това отношение то черпи сили и вдъхновение за творческото си развитие от църковния живот и Свещеното Предание, както и от новите условия и съвременна обстановка. Безспорен факт е, че напоследък станаха коренни промени в света, които богословието не може да отмине, ако наистина следва да отрази религиозния мироглед на един християнин. В противен случай то ще се окаже едно затворено богословие, което не се интересува от настъпилите преобразования в църковния, социалния и културния живот, като например зачестилите напоследък полезни контакти между православните църкви и другите християнски вероизповедания под егидата на Световния съвет на църквите и други.

И тук именно богословието трябва да си каже думата и да даде ново осветление и разрешение на възникващите проблеми.

Много са в общи линии промените, настъпили след Първия конгрес на богословските училища през 1936 година, които доведоха до диференциране на изразните форми и до поставяне тежестта върху едно или друго подразделение на православното богословие: практическо, пастирско, мистично, апологетично, литургично, мисионерско. Всяко едно от тях обаче се изгражда и развива върху едни и същи библейски, херменевтичии и исторически принципи. Този широк спектър на богословието отразява дълбокото многообразие на православната богословска традиция, израз и въплъщение на едната, света, вселенска и апостолска Църква. Тази традиция налага в своята историческа изява различни изразни средства, за да се разкрие дълбочината на богословската мисъл. Тези средства се допълват взаимно и образуват основата на едно истинско православно богословие.

Следователно настъпилите след 1936 година промени определиха избора на темата на този Втори конгрес на православните богословски училища, както и структурата на неговата програма. Това налага да се направи преглед на богословските основи на различните теми, които са вписани в програмата.

1. Богословието на Църквата като църковно богословие

Богословието представлява богат извор за размишления. И действително всяка мисъл за Бога, всеки религиозен опит, изживяван от общението с Всевишния, всеки търсеж на разума в областта на религиозното могат да се определят като „богословие“. В случая се касае за една неудържима насоченост на човешката мисъл към Бога, която може да се определи като философско, морално и психологическо богословие, тоест религиозно богословие. От друга страна, християнското богословие се отличава с това, че то е размисъл върху Божественото Откровение. Този размисъл за Бога не протича по същия начин, както размисълът върху предметите на познанието, чувствата и волята на човека. Извън историческата реалност на вярата в Откровението идеята за Бога остава напълно отвлечена. Ето защо религиозното богословие трябва да бъде отличавано от богословието на вярата[1]! Първото се стреми към търсене, откриване и теоретично определение на Върховното същество, което логически е неуловимо. Второто изразява лично и съзнателно участие в разкриване на Божието присъствие в историята: „…никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене“ (Иоан 14:6) и „…никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3).

Богословието на вярата не е истинско богословие, ако то не е тринитарно. „Богословието е съвършено в Света Троица“, пише св. Атанасий Велики[2]. Тринитарното богословие не означава само богословие върху Света Троица, но богословско познание, прекарано през призмата на личната вяра, вяра в общението между Бога и човеците, което води последните към освещаване и спасение. То признава, от друга страна, историческата действителност и творението въобще. Богословът не е човек, който механично и количествено трупа познания върху предмета на своята наука. Той е онзи, който се включва в общението между Бога и човеците по силата на свободно решение, взето въз основа на неговата вяра, която е плод на Божията благодат.

Богословието на вярата не може да бъде лично дело на един мислител, дори ако то е тринитарно и изразява личното общение между Бога и човеците. Това е така, защото богословието не се базира на логически доказателства и рационални системи или дефиниции. Ако според вярата Бог се изявява в исторически план като Троичност, в такъв случай богословът може да Го схване единствено чрез общението, което се осъществява в Църквата. Истинското богословие на вярата се различава от религиозното богословие по това, че то в действителност принадлежи на Църквата. Ето защо то е родено в Църквата, расте в нея и е изразител на нейната съвест. Библейската истина за това, че Бог е сключил един Нов Завет с людете в лицето на Иисус Христос и чрез Светия Дух, както и многовековният опит на тази вяра, чийто носител са християнските поколения от всички времена – всичко това са конструктивни елементи на църковната общност. Размисълът върху горното отразява самия живот на Църквата.

В съвременното християнско богословие се проявяват две тенденции: първата се характеризира с теоретична научност, която издига логичните категории и закони до степен на научни критерии и принципи на богословската мисъл; втората тенденция се отличава с центробежно движение, по силата на което основите на богословието се търсят вън от църковната общност с цел християнското благовестие да се приспособи по-добре към съвремието. Макар тези две тенденции да не се изключват напълно, православното богословие дава всякога първенство на факта на църковното общение, което е извор, двигател и завършек на богословската мисъл. То поставя на преден план мисловните категории, понеже те изразяват въздействието на Светия Дух и опита на църковната общност. В тази връзка ще добавим, че е възможно да се състави едно систематично изложение на вярата и да се изработи така нареченото „контекстуално“ богословие, което да бъде свързано със социалната и културна среда. Подобно богословие обаче трябва да предполага църковната общност като своя постоянна основа. Споменатото изложение на вярата предлага на нашето внимание тайнството на църковното общение, а богословието на социално-политическия контакт посочва, че Църквата съществува в тясно взаимодействие със света, понеже тя самата е един микрокосмос, с тенденция да се превърне в Тяло Христово.

Що се отнася до методологията и принципите на богословието, по същите причини не може да се придава качествено и безспорно първенство на „индуктивното“ богословие, което се стреми да изхожда от историческите факти, като има предвид истината, че Бог действа чрез Иисус Христос в общоисторически план. И тук също за православното богословие предимството принадлежи на църковната общност, понеже тя се намира под особеното въздействие на Светия Дух по силата на общението, осъществявано чрез Христа между Бога и човеците. Православното богословие не трябва да противопоставя на „индуктивното“ едно чисто аналнтично и историческо „дедуктивно“ богословие, а църковно богословие, което да бъде едновременно и индукция, и синтеза, което да обхваща в себе си цялата история, навсякъде и всякога изживявана от църковната общност като религиозен опит. Следователно при всички случаи същественото е, че Бог е действал и продължава да действа чрез Богочовека и чрез Светия Дух в Църквата.

Твърде важно за нашето богословие и неговото по-нататъшно развитие, както и за провеждането на един конструктивен междубогословски диалог, е да се възприеме съществуването на различни видове богословски системи като богословие на контекста, на революцията, на освобождението и други. Последните обаче ще бъдат истинско богословие само тогава, когато изразяват църковната общност и нейното съприкосновение с живота в неговия исторически и съвременен аспект, само тогава, когато те подчертават Божия промисъл във и чрез Църквата. Това означава, че ние отново потвърждаваме истината, че единствено тринитарното богословие е съвършено богословие, пред което стои задачата да поведе диалог с представителите на другите богословски течения.

Този пункт е особено важен, понеже според свидетелството на един участник в Първия конгрес на православните богословски училища през 1936 година още тогава е било дадено особено значение на проблема за чуждите и инославни влияния върху православното богословие[3]. Предвид на промените, за които говорихме и които междувременно настъпиха, струва ни се, че пред участниците на Втория конгрес на православните богословски училища стои задачата да се обсъди приносът, който православното богословие като църковно богословие може да даде при между конфесионалните разисквания върху принципите на богословието. По този начин ние ще можем да превъзмогнем собствените си затруднения, като потвърдим още веднъж дълбочината на нашите основоположни богословски принципи, без да изпадаме в каквото и да е увлечение или крайност.

2. Богословието на свидетелството (мартирия) като пророческо богословие

Ако богословието трябва да бъде църковно, то следва да бъде богословие на свидетелството, което да доказва по безспорен начин общението между Бога и човеците в Църквата, осъществявано чрез Иисус Христос и посредством Светия Дух. Наистина в Свещеното Писание Христос е свидетелство (мартирия) на Отца (срв. Иоан 15:24). Терминът „свидетелство“ означава изявяването – веднъж завинаги и за целия свят – на личното присъствие на Бога в общението Му с човеците, тоест в Църквата, която е Негово Тяло. Това свидетелство на Христа се извърши еднократно, но то не се заключава в обикновената теория или догматична система. Теорията и догматът само изразяват факта на свидетелството, което се продължава в историята чрез Църквата. Този факт позволява на всички хора да участват чрез вярата като членове в Тялото Христово чрез въздействието на Светия Дух. И то за неизменно ще продължава в историята. По този начин богословието представлява свидетелство за така наречената Христова мартирия, която е съгласувана с върховната воля на Отца. Тази воля, изразена веднъж завинаги в Христа като воля и действителност на общението, се изявява непрекъснато в историята. Когато се говори за богословие на Църквата, трябва да се наблегне върху богословието на свидетелството, понеже Църквата е Тяло Христово и е в процес на постоянно свидетелстване в историята. Ето защо богословието на Църквата като църковен израз на свидетелството се създава и развива чрез опита на човеците, които участват в мартирията на Христа. То черпи сили за живот от Тялото и Кръвта Христови, които свидетелстват в миналото, настоящето и бъдещето за Въплъщението, Кръста и Възкресението. Наред с това богословието извлича редица идеи от доксологичната Евхаристия**, която възпроизвежда Голготската саможертва на Господ Иисус Христос и изразява надеждата в крайната пълнота на мартирията в последните дни.

Прочетете още „Богословието на Църквата и неговата изява*“ →

Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1] – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was oc cupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

В постановление от 27.V.1954 година на заместник началника на МВР старши лейтенант Петър Станчев, по повод разработка „ЗВЕРОВЕ“, водена по линия на „БАНДИТИЗЪМ“ – още веднъж се установява, че „няма изградена нелегална въоръжена организация за сваляне на властта в Станке Димитрово и Радомирска околия, групата не поддържа връзка с нелегални, а при направените обиски не са намерени оръжия на склад, както твърди агент „Соколов“. Затова на 10.VI.1954 година групова активна разработка „ЗВЕРОВЕ“ е свалена от отчет като свещеник Михаил Апостолов е взет на лична активна разработка по линия на Духовенството под псевдоним „ЗВЕР“, а другите лица са свалени от отчет окончателно[33].

Намеренията на комунистите са пределно ясни. Видяхме, че контрареволюционна група, образувана с цел – сваляне на властта, не съществува. „Всичко е лъжа“, както признават агентите. И въпреки признанията, въпреки данните, които са изнесени по повод образуването на престъпна група, мероприятията срещу свещеник Михаил Апостолов не спират. Напротив!

През 1954 година на свещеник Михаил Апостолов Ананиев е заведено ОНД – оперативно наблюдателно дело „ЗВЕР“, което само след няколко месеца ще премине в „ЛАР“ – лична агентурна разработка. Делото е утвърдено на 25.IV.1958 година, по повод на това, че органите на властта разполагат с нови агентурни данни за свещеник Михаил, който поддържа връзка с нелегални, а именно с изменника на Родината Костадин Янков Попов. Въпреки липсата на категорични доказателства, както видяхме при първата разработка, Държавна сигурност продължават да настояват. Щом като „отпада“ уличаването в „Бандитизъм“ защо да не се опита с обвинение – връзки с „изменници на Родината“, ако пък и тези обвинения не издържат, ще се измисли нещо друго тогава, дори и това да противоречи на Конституцията от 1947 година[34].

От донесенията на „Беленски“, „Соколов“, „Винаров“ и „Величков“ е видно, че свещеник Михаил Апостолов е религиозен фанатик и държи за религията. Години наред раздава книги с религиозно съдържание сред учениците в село Делян и проповядва сред населението като говори, че има Бог и такива неща. Събира ученици от близките села и раздава книги – Жития на светиите, а през 1955 година разпространява катехизиси сред младежите. Разпространява още и списание „Духовна култура“, книгата „Майка Богородица“ от Чилингиров и История на Българската църква“. На събрание през 1954 година, проведено в село Овчарци, спори и изобличава партийни ръководители[35]. Отправя хули по адрес на СССР и към отговорни партийни кадри като ги нарича с най-обидни думи: „читаци, въшкари, които почерниха народо“. Продължава да пише изобличителни писма срещу партийни ръководители. Задава провокативни въпроси на лектори и хвърля упреци по адрес на Българската комунистическа партия. Подпомага шпиони на властта. Притежава оръжие и радиостанция. Говори, че скоро ще дойдат англичаните и американците да освободят България от „Червения дявол“. Всъщност доноса, че притежава оръжие, ще даде повод Държавна сигурност да се върне към първоначалното обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“, а това, че притежава радиостанция, с която да предава данни по радио „Свободна Европа“, скрита в едно от кубетата на църквата (църквата „Св. Николай“, в която служи изобщо няма кубета!), и да поддържа връзки с нелегални, ще доведе и до арестуването му като организатор и ръководител на революционна въоръжена група за сваляне на властта[36].

„Път към Голгота“

На 23.IV.1958 година, свещеник Михаил Апостолов е извикан от органите на реда като е проведен един от поредните разпити на „тъмно“, след това е освободен. Предупреден да не буни повече народа. Няколко дни по-късно – на 4.V. същата година, е арестуван по време на Литургия в църквата на село Делян, където служи, качен със сила в два джипа и откаран нанякъде. Спомените на Светлана Златарска за свещеник Михаил Апостолов, когато е едва на 7 години, по повод задържането му, са меко казано потресаващи. Какво ли е преживяло едно 7-годишно момиче, виждайки своя свещеник: качен на една каруца, вързан на дървен стълб с вериги през гърдите – бит, скубан по брадата и косата, разкарван през цялото село като някакво животно[37].

Интересен е факта, че свещеник Михаил Апостолов, в продължение на два дни след неговото арестуване, е в неизвестност. Едва на 6.V.1958 година се появява в милицията. Тогава е направена диктилоскопната регистрация, тоест снемането на пръстови отпечатъци[38]. Остава загадка къде се е намирал и какво е ставало с него от 4-ти до 6-ти същата година. Никой от близките му не знае, а и той никога не говори за това дори и със семейството си. Да не пропуснем да отбележим, че едно от първите му задържания на свещеник Михаил Апостолов е на дата 20.V.1958 година[39].

В разглеждане на материалите по следственото дело № 91 от 30.V.1958 година, водено от Йото Йотов, следовател при отдел на Държавна сигурност, постановява свещеник Михаил Апостолов да бъде привлечен в качеството на обвиняем по чл. 70, ал. 1 на основание чл. чл. 91, 92 от НК в това, че „От няколко години насам е ръководител на нелегална въоръжена контрареволюционна група, посветила се за цел да се бори срещу народната власт за свалянето ѝ[40].“

На 18.VII.1958 година Йото Петков, следовател при отдел в Държавна сигурност, преразглежда още веднъж събраните данни по дело № 91 и постановява, че събраните данни по делото изобличават свещеник Михаил Апостолов в: „Разгласяване на обиди и клеветнически твърдения, които имат за цел да уронват достойнството на българския народ и Народна република България. Изпращане на анонимни заплашителни писма на местни стопански ръководители, както и позиви с вражеско съдържание. Говорене на неверни твърдения, за да внесат смущение и недоверие в стопанския живот и мероприятията на властта“ по чл. 83, ал. I, 88 и 211 от НК[41].

На делото е даден ход на 22-ри и продължава до 24.VII.1958 година, гледано е от Софийския окръжен съд. Приложен е и графологичен анализ, с който се цели да се докаже, че анонимното писмо, което е представено като доказателство в съда, е писано от свещеник Михаил Апостолов. Анализът обаче показва друго. Няма сходство на съдържанието на писмото с почерка на свещеник Михаил Апостолов[42]. Писмото е написано с един разлят, неграмотен почерк, без пунктуации, а почеркът на свещеник Михаил Апостолов е обработен и стегнат. Човек, който пише статии и писма до вестници, издава брошури и така нататък. По делото са привлечени общо шестима, на които е повдигнато обвинение в „БАНДИТИЗЪМ“. Връщат се на първоначалното обвинение, въпреки че нямат доказателства за образуването на такава престъпна група. На първо място, като ръководител и организатор на организацията е уличен именно свещеник Михаил Апостолов. Присъдата е произнесена на 24.VII.1958 година[43]. Всички се признават за виновни и молят за милост. По отношение на вината: свещеник Михаил Апостолов като вдъхновител на групата и обществено опасен елемент[44], е осъден на смърт чрез разстрел и конфискуване на цялото имущество, по чл. 70 ал. I от Наказателния кодекс. На смърт е осъден и Иван Серафимов. На останалите са дадени присъди от 5 до 15 години лишаване от свобода и парични глоби в различен размер. Отец Михаил Апостолов е подведен под отговорност и по чл. 88 от НК и по чл. чл. 210 и 211 от НК. По отношение на писмата, които е трябвало да предаде по радио „Свободна Европа, адвокатът на свещеник Михаил Апостолов Дюкеменджиев оспорва и се опитва да смекчи присъдата на доживотен затвор по чл. 36, т. 2 от НК, но без успех. Присъдите са произнесени[45]. В името на народа: ВИНОВНИ. Съдът признава присъдата на подсъдимите свещеник Михаил Апостолов Анакиев в това, че: „от 1955 до 1958 година в Станке Димитровска околия са образували група, която си поставила за цел да събори, подрови или отслаби народнодемократичната власт в Народна република България, чрез преврат, терористически действия или общоопасни престъпления, като при това групата е била въоръжена, поради което и на основание чл. 70 ал. I във връзка с чл. 35 и 99 от НК, ги осъжда да изтърпят всеки един поотделно наказание – СМЪРТ ЧРЕЗ РАЗСТРЕЛВАНЕ, с лишаване от правата по чл. 28 от НК завинаги и конфискация на цялото им имущество[46].“

Мотивите на съда са следните: След 9.IX.1944 година „народната власт“ иззе фабрики, банки, мини и други, експроприира едрата градска собственост и предаде средствата за производство от ръцете на капиталистите в ръцете на работниците и трудещите хора. Премахна се всякаква експлотация от човек на човек и с всеки изминал ден се подобрява все повече културното и материално благосъстояние на трудещите се. Със своите речи и действия против мероприятията на народнодемократичната власт свещеник Михаил Апостолов, се опитва да върне селяните към предишната им изостаналост. Насаждането на религиозни чувства сред младежите е опит да руши делото на Партията. Посегателствата и обидите, за които той твърди, че му били нанесени от партийни ръководители, оформят вражеско настроение в него. Затова от 1955 година до 1958 година образува и ръководи престъпна група с цел събаряне и отслабване на народната власт, чрез преврат, терористични действия и други. Като най-учен и авторитетен човек, всички членове на групата го слушат и се подчиняват. Провежда също активна агитация  против образуването на ТКЗС. Свещеник Михаил Апостолов говори, че селяните били експлоатирани, че участието в ТКЗС води до мизерия и робство, че трябва да идват в Църквата, за да си починат от работата в стопанството. Пише анонимни писма и позиви като унижава с обидни думи наши ръководители. Говори, че „Българо-съветската дружба е само един параван на Москва за експлоатация на народа“ За целта контрареволюционната група се сдобива с оръжие: карабина „Манлихер“, пушка „Мартина“, още една бойна пушка, 3 бомби, 142 броя патрони, каменарски взрив, пердит, бокфордов фитил, капсули и една радиостанция, по която да предава съобщения до радио „Сво бодна Европа[47]“. Това е много арсенал!

Всъщност, намерените оръжия при щателните обиски, извършени в домовете на заподозрените, при направена експертиза от оръжеен специалист потвърждават, че това са оръжия, които не могат да бъдат използвани по никакъв начин, защото са ръждясали и негодни за употреба. Бомбите са неизползваеми, тъй като капсулите им са стари. Въобще целият процес е скалъпен, свидетелите са подбрани, а много вероятно някои от самите свидетели да са били и от самите доносници, закачени да него през годините[48].

След произнасянето на присъдата, снахите на свещеник Михаил Апостолов, обикалят неуморно по селата в търсене на подкрепа. Събират набързо повече от 200 подписа и жалби за неговото оправдание, като се надяват да бъде повдигнато и образуването на ново дело. Трудът им е възнаграден. Делото се гледа от Върховния съд на 16.IX.1958 година, но присъдата не е желана от никого. Върховният съд само потвърждава издадената смъртна присъда от 24.VII.1958 година на свещеник Михаил Апостолов, но намалява смъртната присъда на Иван Серафимов – от смъртна, на 6 месеца и парична глоба от 3,000 лв. Присъдите на останалите подсъдими са също силно редуцирани, някои наполовина, други се разминават само с парични глоби. Което показва и подсказва цялата пародийност на разследването и обвинението. На свещеник Михаил Апостолов е трябвало да му бъде затворена устата – по един или друг начин, трябвало е да замълчи и то завинаги. Но Господ още не бил казал последната Си дума[49].

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1] – продължение и край*“ →

Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*

Публикувано на от Dragan Bachev

Цветомир Пенков[2]

Abstract:

Tsvetomir Penkov, Fr. Michael Apostolov – a Confessor from Ovtshartsi (archimandrite Makariy). On September 9, 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army and an atheistic regime similar to that in Russia was introduced. In a short time, all state institutions were taken over. The antireligious spare the Bulgarian Orthodox Church either. Within a few months, hundreds of clergy members passed through prisons, and many were killed without trial and sentence during what is called the People’s Court. One such sufferer for the faith is priest Michael Apostolov, sentenced to death by firing squad.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Communist Persecutions, Martyrs of Faith

***

Увод

Ако Мене гониха и вас ще гонят (Иоан 15:20)

Слабото ни познание за „миналото“ на комунизма, за мащаба на преследването от страна на атеистичния режим спрямо Църквата и за това какво всъщност представлява той като идеология, ни поставя отново в изходно положение. Когато говорим за комунизма, обикновено си го спомняме с някакъв патос на нещо по-добро – от това, в което живеем сега: където било по-спокойно, където нямало бедни и всички били равни пред закона, където стандартът на живот бил по-висок, а небето било по-синьо и ясно. Въпросът, който трябва да поставим тук е: Защо продължаваме да живеем в тази деменция за миналото, в тази безпаметност, в тази „безумност“? Вероятно заради спомените на човек, които са странно нещо. Те не се подчиняват на никаква логика, но винаги търсят убежище там, където човек е бил млад и харесван от някого. Продължавам да мисля обаче, че един от възможните отговори за тази раздвоеност, се дължи именно заради случилата се фалшификация и подмяната на историята. И в нежеланието – това настояще днес, което ще премине в минало, да стане минало – различно – от миналото, което познаваме днес. И това минало, което ще стане настояще, да носи стойност в себе си за хората от бъдещето, различно от настоящето днес. Или, както казва Оруел в „1984“: „Който контролира миналото, контролира бъдещето. Който контролира бъдещето, контролира миналото. И все пак миналото, макар и по-природа изменяемо, никога не е било изменяно[3]“. Контролът над действителността продължава, затова и днес, когато има интерес към миналото на комунизма, най-вече от по-младото поколение, обикновено се питат неща от обща култура. Но какво е станало с изчезналите безследно стотици духовници? Защо беше ликвидиран елитът на България? Защо само Православната църква в България няма все още канонизиран нито един новомъченик след 1944 година? – са един друг вид въпроси, до които човек не би могъл да достигне, поради непознаването на историческите процеси преди и след 1944 година. Това е история, но особен вид история, която в училищата все още не се изучава, а младото поколение има стремеж и право да знае тази история. Абсолютната лъжа, станала въздух и климат, проникващ дълбоко в мисловния свят на поколения наред българи, заменила и заличила почти изцяло бележити личности от нашата най-нова история.

Затова е важно да поддържаме жива паметта за хората от този период: изтезавани и убити единствено заради духовния си сан на епископи, архимандрити, презвитери, дякони и монаси, а техния подвиг да послужи като пример и път към църквата за някои. Защото белегът за живота на една поместна Православна църква са нейните мъченици (свидетели) и изповедници, чиято канонизация днес би потвърдила единствено – преследването на Църквата Христова. Преследване, което се наблюдава през целия комунистически период. Такива са историите на стотици духовници, ликвидирани без съд и присъда през тази епоха, за които ще споменем по-долу. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очите свършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евреи 13:7), което ни дава още една причина да помним.

Защото миналото ще бъде винаги неразгадано, ако за него не се говори с неподправените и достоверни изрази на езика на архивния документ или на общите места от историческата памет[4].

Предистория

Такива страдалци за вярата – кръвни и безкръвни, за които историята слабо или малко помни са: архимандрит Ириней – изгорен жив, иеромонах Паладий – запален жив; отец Лука Юруков – рязан парче по парче, изчезнал безследно; отец Константин Бъчваров – садистично изтезаван и разчленен; отец Петър Дивизиев – убит с кирка в главата; отец Рафаил Раев – заровен жив в яма с умрели животни и надупчен с шило в гърба, за да не избяга; отец Стефан Тафров, умъртвен на 6 октомври 1944 година по особено жесток начин (тялото му било извадено от планинска река, оглозгано от кучетата); отец Евстати Пандурски (Витошки) – изчезва безследно, веднага след 9.IX.1944 година; както и още 20 свещеника – от Софийско, пребити с тояги, като: отец Василий Дочев, отец Христо Стоименов, отец Иван Дреновски, Никола поп Тасев и други. Застреляният на 8.XI.1948 година митрополит Борис Неврокопски няма все още прослава. Врачанският митрополит Паисий, подложен на нечовешки мъчения в затвора, заедно с бъдещия патриарх Кирил: двамата са яздени като магарета и са принуждавани да лъскат тоалетните[5].

Такива са също и битият в ареста епископ Николай, по онова време ректор на Софийската духовна семинария; архимандрит Йосиф, секретар на Светия Синод; протосингел на Доростоло-червенска митрополия Василий, изпратен в лагер заради дочута критика; изчезналия безследно през 1948 година протосингел архимандрит Мирон, чиято единствена “вина“ била, че искал да възстанови организация „Християнски братства“, както и свещеник Михаил Лазаров Попов от село Пожарево, а също така и много други духовници, изтезавани от комунистите през тази епоха.

Все си мисля, че през 90-те години на XX-ти век, все още е можело да бъдат възстановени някои от историите, тоест липсващите парчета от пъзела, който днес се опитваме да подредим – поне на една по-голяма част от духовниците, тъй като спомените на хората, които са били свидетели или преки участници в процесите – съвестта им е можела да проговори, при един правилен подход от страна на църква и държава. Нали по това време управлява правителството на СДС с министър-председател Иван Костов, а някои от епископите на Българската православна църква по това време са дори депутати от това правителство.

Кой е свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков (Влашки)?

За свещеник Михаил Апостолов Ананиев Янков се знае малко или почти нищо. Той е преследван и наблюдаван от Държавна сигурност повече от 12 години, а накрая е осъден на смърт чрез разстрел, по линия на „БАНДИТИЗЪМ“.

Той е роден на 18.IV.1899 година в село Овчарци, Дупнишко, българин, женен, с пет деца. Баща му Апостол Янакиев е роден в село Загоричани, Костурско, Егейска Македония. Да, това е същото село Загоричани, където на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, са изклани 52 мъже и момчета, и 7 момичета и жени, сред които и селския поп Стефан Николов. С кмета на селото и дъщеря му общият брой на убитите наброява 62 души – българи, християни. Кланетата са извършени от андартските чети, съвместно с турски войскови части[6].

Апостол Янакиев се преселва в Румъния, където първоначално се присъединява към четата на Ботев, но не минава Дунава. Участва като опълченец в боевете на връх Шипка (връх св. Никола). Сподвижник е на редица войводи от това време. След това известно време живее в село Рила, но когато умира жена му, той се оженва за Катерина Христова – майка на отец Михаил, и се премества в село Овчарци[7].

Михаил Апостолов произхожда от незаможно семейство. Има четири братя и една сестра (умира още като дете). Завършва прогимназия, която обхваща V-VIII клас. Още от малък заедно със семейството си, работи земеделие, а през 1930 година отива в Рилския манастир. Две години – до 1932 година работи там като горски работник. През 1933/34 година е домакин в манастирския метох в Дупница. През 1935 година се запознава с дядо Борис, който по това време вече е Неврокопски митрополит. Митрополит Борис издейства разрешение от Синода, за да може Михаил Апостолов да разпространява религиозна книжнина, икони и кръстчета сред населението в Софийско, Самоковско, Петричко и на други места. Също така през летните месеци събира билки, бере малини и горски плодове, за да докарва допълнителни доходи за семейството. Две години – през зимите на 1939/40 година събира помощи в Дупнишка околия, както и за сиропиталището в същия град. В много близки отношения е с архимандрит Калистрат, както и с дядо Борис Неврокопски (починал 1948)[8]. През 1944 година църковният псалт Михаил Апостолов е ръкоположен за дякон от дядо Борис, а на 14.VIII. същата година е ръкоположен и за свещеник от екзарх Стефан. Изпратен от дядо Борис на енорийска служба първоначално в село Куманич, Драмско, обаче след два-три дни е извикан от дядо Борис и назначен за енорийски свещеник на Дупнишките села Тополница и Делян[9]. Има вероятност свещеник Михаил Апостолов, тъй като е родом българин – от област Македония, да е изявил желание да бъде ръкоположен за свещеник и изпратен именно там, подобно и на други свещеници, за да помогне по организацията и конституирането на Струмишко-Драмска епархия на новоприсъединените земи, тоест в старите поселища на българите. Такова например е прошението на свещеник Сотир Димитров, роден в село Кърликьой, Серско, свещеник Иван Хр. Панковски, свещеник Христо Димитров от село Цапариво. През 1943/44 Светият Синод взема решение във връзка с изпращането в „новите епархии“ за командироване на допълнителни свещеници. Различното в случая е, че избора за тяхното командироване става „чрез жребии“. Митрополит Борис полага огромни усилия да намери и задържи на редовна служба в епархията достойни свещеници. Както казва: „По-добре е да има свещеници българи с духовни качества: вяра, благочестие, родолюбие, отколкото, ако ги няма[10].“ А свещеник Михаил Апостолов напълно отговаря на това описание.

Михаил Апостолов има жива връзка с Рилския манастир и вече като свещеник продължава по всякакъв възможен начин – легален и нелегален – да поддържа топли отношения с монасите Наум, Евлогий и Неофит, като ги снабдява с продукти от първа необходимост, с ясното съзнание, че тези негови действия могат и ще допринесат за утежнение и на без това тежкото му положение[11]. Постоянно организира поклоннически пътувания на младежи и възрастни до Рилския манастир, с цел да поддържа вярата сред населението жива[12]. Събира и раздава на бедни хора дрехи и пари, които отделя от свещеническата си заплата (при положение, че има 5 деца, а семейството му не е от най-заможните) в селата Самораново, Тополница, Сапарева Баня, Гюргево и околия, Бистрица и други[13].

Всъщност, свещеник Михаил Апостолов подозира, че е наблюдаван и следен, но не предполага, че хората, на които споделя и доверява, ще се окажат доносници, и едни от най-близките му хора. С брошурката под ръка, със съвети и молитви, свещеник Михаил Апостолов – като един Апостол – обхожда надлъж и нашир селата в околията. Той не воюва срещу човека, а срещу неверието на човек. Той не мрази, а прави добро на онези, които го мразят, благославя ония, които го проклинат, и се моли (дори, когато е в затвора) за ония, които го обиждат и гонят (вж. Матей 5:44[14]).

Прочетете още „Свещеник Михаил Апостолов –  изповедникът от село Овчарци (архимандрит Макарий)[1]*“ →

Учението на св. Григорий Богослов за тайнството Кръщение*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Петев

След възкресението Си Господ Иисус Христос, изпращайки Своите ученици на мисионерска проповед в света, им дал следната заповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:19-20).

Смисълът на този евангелски текст е твърде важен. От него може ясно да се разбере, че изкупителното дело на Иисус Христос не е кратковременно явление в този свят, че то не е приключило с Неговото възкресение, че не се ограничава само в рамките на земното Му служение. Универсалният характер на Неговото изкупително дело продължава, както Сам Той посочва, „до свършека на света“, тоест до Неговото второ пришествие. Затова и специалното Му поръчение към апостолите относно приелите Неговото учение било, след като ги кръстят, да ги учат да пазят всичко, което Той е заповядал.

За да усвояват поколенията успешно извършения от Иисус Христос изкупителен подвиг Той основал Църквата – Тялото Христово, като пазителка на благодатните дарове, преподавани на вярващите чрез извършваните в нея от иерархическите лица особен вид свещенодействия. Измежду всички богоустановени свещенодействия централно място заемат тези от тях, чрез изпълнението на които на вярващите се преподават благодатните дарове на Светия Дух и които свещенодействия носят наименованието тайнства.

Според Богооткровеното учение, апостолското предание и древноцърковната практика тайнството Кръщение заема първо място сред другите тайнства, което вече показва и неговото голямо значение и изключителна важност. Без тайнството Кръщение никой не може да стане християнин, не може да стане член на Църквата Христова. На това основание Православната църква учи че „тайнството Кръщение е врата, през която се встъпва в Църквата и условие за участие в другите тайнства[1]“.

Като най-добри и верни тълкуватели на богооткровеното учение светите отци отделят достатъчно внимание върху тайнството Кръщение. В цялата светоотеческа литература това тайнство се разглежда „като едно от най-важните благодатно-спасителни свещенодействия[2]“.

За същността, смисъла и значението на тайнството Кръщение, както и за необходимостта от него за човека говори и св. Григорий Назиански, наричан още Богослов , който, заедно със св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст, е един от най-из-тъкнатите светила на богословската мисъл през IV-ти век. На тайнството Кръщение той посветил специално слово – „In sanctum baptisrra“ („За светото кръщение“), произнесено на следващия ден след празника Рождество Христово. „Вчера ние отпразнувахме пресветлия ден на Рождество, и подобаващо беше да направим тържествен деня на нашето спасение… Днес пък, казва светителят, ще поговорим накратко за кръщението и неговото благодатно въздействие върху нас…, защото да се познава силата на това тайнство е вече просвещение[3]“.

След като на празника Рождество разкрил богословското съдържание и догматическия смисъл на Боговъплъщението, че заради нас и нашето спасение „Безплътният се въплъти…, Невидимият стана видим, Неосегаемият осезаем…, Син Божи стана Син Човечески[4]“, съвсем методично св. Григорий Богослов счел за необходимо да разясни смисъла и значението на тайнството Кръщение, чрез което се получават благодатните спасителни дарове на Светия Дух.

Най-напред св. Григорий говори за няколко вида кръщения, като това на Моисей, на св. Иоан Предтеча, установеното от Иисус Христос истинско тайнство, кръщение с мъченичество и кръв, кръщение с покаяние и други. Но не всички според, него имат характер на тайнство.

„Да поразмислим малко, казва той, за разликата в кръщенията[5]“, тоест да се погледне по-отблизо върху тяхната разлика по съдържание, смисъл и изпълнение.

За да разкрие по-добре вътрешното съдържание на тайнството Кръщение и да изясни по-пълно неговата необхо­ димост и сотириологическо значение за човека, св. Григорий Богослов го съпоставя с подобни извършвани действия в Стария Завет. Кръщението, което извършвал Моисей с вода в облака или морето (1 Коринтяни 10:2), било юдейско и имало само „предобразен смисъл[6]“. Така, казва св. Григорий, го разбирал и св. апостол Павел[7]. Кръщението пък, което извършвал св. Иоан Предтеча, не било вече по юдейски, защото освен с вода било придружавано и с покаяние, но, поради отсъствието на Духа, и то не било съвършено[8]. Само Кръщението, което е установено от Иисус Христос е истинско, защото е духовно и в това именно се състои неговото съвършенство[9]. Както се вижда, св. Григорий Богослов подчертава преди всичко богоустановения характер на тайнството Кръщение, което в сравнение с извършваните от Моисей и св. Иоан Кръстител свещенодействия има съвсем друго, коренно различно съдържание и измерение, и чието предназначение се определя от плана на Божието домостроителство за освобождаване на човека от всички грехове. Св. Григорий Богослов не пренебрегва външната страна на тайнството Кръщение, но поставя ударението върху неговата вътрешна духовна същност, в която се състои и съвършенството му. „Зная, казва светителят, и четвърто Кръщение – Кръщение с мъченичество и кръв, с което се е кръстил и Сам Христос и което е много повече за уважение, доколкото не се осквернява с нови грехове. Зная също още и пето – със сълзи, но то е най-трудно“[10]. Св. Григорий не отрича благодатното въздействие и спасителното значение на четвъртото и петото тайнство Кръщение, но те според него нямат общозадължителен характер, а се извършват само при крайно изключителни обстоятелства и извънредни случаи.

Изкуплението на човека по мнението на назианския богослов е дело на Божията милост, защото лишеният от общение с Бога и носещ в себе си помрачената от греха природа паднал човек не е в състояние със собствени сили да се приближи до Бога и да възвърне загубеното си блаженство. Единствено само на Бога е свойствено да не греши и донякъде на ангелското естество като най-приближено до Него, а да греши е присъщо на човека като същество сложно, но Бог, нежелаейки да остави Своето създание без помощ и както някога несъществуващото привел в битие, така и получилото вече битие човешко естество решил да възстанови чрез Кръщението, та ние, обновявайки се, да довършим своя дълъг и труден житейски път[11]. Затова на Кръщението св. Григорий гледа като на велико и чудно тайнство, дадено от Бога за спасението на човека, чрез благодатните освещаващи дарове на което може да се възстанови и обнови помраченият от първородния грях образ Божи в човека.

Според св. Григорий Богослов тайнството Кръщение не е само средство за опрощаване на грехове, но то е и истинско съсредоточие и богато съкровище на всички християнски блага, получавани чрез него. Това прави неговото навременно приемане още по-необходимо и крайно наложително. Понеже мнозина от съвременниците на св. Григорий Богослов по различни предлози и мотиви отлагали времето за приемане на така необходимото за човека тайнство Кръщение, а може би и за да предизвика техния интерес преди да е разкрил догматическия му смисъл, още в самото начало на словото си за Кръщението светият отец счел за необходимо да изтъкне плодовете на тайнството, да подчертае богатото разнообразие на благодатните и спасителни дарове, които вярващите получават чрез него. Може би именно с оглед на тези толкова разнообразни по силата си спасителни дарове, за Кръщението били в употреба много и различни наименования, за някои от които съобщава и които споделя и св. Григорий Богослов.

Едно от най-често употребяваните наименования за тайнството Кръщение било „просвещение“, както и сам светителят казва, че „да се познае силата на това тайнство е вече просвещение“. „Просвещението според тогавашното мислене е светлина за душата и промяна на живота. Просвещението е помощ за нашите немощи, отделяне от плътта, следване на Духа, общение със Словото… Просвещението е колесница възнасяща към Бога, съпътстване на Христа, подкрепа на вярата, съвършенство на ума, ключ за Царството небесно[12]“.

Според св. Григорий Богослов тайнството Кръщение се нарича още и „светлина“. Като изброява редица библейски примери, където светлината е показана като положително явление (например ангелската светлина като струя от Божествената; човекът като светлина, доколкото се стреми към богоуподобяване; първоначалната светлина при сътворяването на света; светлината, явила се на Моисей в огъня; светлината, отвела мъдреците до Витлеемската пещера; светлината, озарила св. апостол Павел, за да прозре истината и други), св. Григорий Богослов казва, че „над всичко това светлина в собствен смисъл е просвещението на Кръщението…, в което се заключава великото и чудно тайнство на нашето спасение[13]“. Тази светлина по думите на св. Григорий „се съзерцава в Отца и Сина и Светаго Духа[14]“, защото Бог е най-висшата, най-недостъпна и неизказана светлина[15].

Св. Григорий Богослов сравнява тайнството Кръщение още и с второ раждане. Като съобщава, че Свещеното Писание говори за „трояко раждане: раждане плътско, раждане чрез кръщение и раждане чрез възкресение[16]“, св. Григорий не намира за необходимо да коментира първото и последното, защото първото е дело на нощта – плътско, третото в един миг ще събере цялото творение пред Твореца, за да даде отчет за праведния или неправедния си живот, но на второто раждане той се спира по-специално[17]. „За нас сега е необходимо да поразмислим, казва светителят, за средното раждане[18]“. Второто раждане или раждането чрез Кръщение според назианския светител „е дело на деня, то е свободно, унищожава страстите, отмахва всякакво покривало, лежащо върху нас от рождение, и ни възвежда към небесния живот[19]“.

Съдържанието, смисъла и значението на тайнството Кръщение св. Григорий Богослов най-добре разкрива и изяснява когато говори за разликата между двата необходими елемента на това тайнство – външният, видимият, телесният, и вътрешният, невидимият, духовният. „Тъй като ние, казва той, се състоим от две естества, тоест от тяло и душа, от видима и невидима природа, то и очистването е двояко, а именно: с вода и Дух; едното се приема видимо и телесно, другото в същото време се извършва безтелесно и невидимо; едното е образно, а другото е истинско и очистващо самите глъбини; а това, подпомагайки първото раждане, от стари ни прави нови, от плътски, каквито сме ние сега, богоподобни…, защото под сила на Кръщението трябва да разбираме завет с Бога за встъпване в друг живот и за спазване на по-голяма чистота[20]“.

Тайнството Кръщение според учението на св. Григорий Богослов е преломен, повратен момент в психо-физическата структура на човека и в начина на неговото по-нататъшно съществуване. Като не подценява литургическата страна на тайнството Кръщение, той обръща по-голямо внимание на неговата догматическа страна, защото, както сам той се изразява, „едното е образно, а другото истинско“. Вътрешното невидимо действие на тайнството Кръщение с преподаваните чрез него благодатни изкупителни дарове води към коренни изменения в духовната същност на кръстения човек – от стар в библейски смисъл го прави нов; от плътски в нравствен смисъл го прави богоподобен.

Установеното от Иисус Христос тайнство Кръщение според учението на светителя има строго определено предназначение и конкретно посочен адрес. То е привилегия на човека, отнася се само до него и няма отношение към другото творение. С получената чрез Кръщението изкупителна благодат човек се освобождава от най-страшното за него по отношение на неговото спасение: Кръщението го освобождава от наследствения първороден грях, за отстраняването на който той няма в себе си собствени сили. Освен очистването на онаследената от прародителите греховност човек се омива и от всички лични грехове, сторени до момента на Кръщението. „Тази благодат и сила на Кръщението не потапя света, както в древност, но изчиства греха във всеки човек и напълно измива всяка нечистота и скверност, привнесена от повредата[21].“ До Кръщението човек е плътски настроен и отдалечен от Бога, след Кръщението обаче той се променя и преобразява, възсъздава и възобновява древното си състояние и със цялото си същество става Христов. „В Христа се облякох, казва св. Григорий, в Христа се преобразих чрез Кръщението[22].“ Тайнството Кръщение е съучастие в живота, смъртта и възкресението на Иисус Христос. „С Христа се погребахме чрез Кръщението, пише светият отец, та с Него и да възкръснем, с Него ще се спуснем (в гроба), та с Него да се издигнем на висота, с Него ще изгреем, та с Него и да се прославим[23].“ Това тайнство възстановява Божият образ в падналия човек, очиства душата на християнина от всякаква греховност, по силата на които той става вече нов човек, способен да встъпи в тесен съюз с Бога. „Този купел, казва светителят, да бъде за тебе очистване не само на тялото, но и на образа Божи, не само измиване на греховете, но и изправяне на живота. Нека омие не само предишната нечистота, но да очисти и източника[24].“ Чрез силата на благодатните дарове на Светия Дух, получавани по невидим начин в тайнството Кръщение, християнинът трябва по друг път или, както се изразява св. Григорий, „под сила на Кръщението трябва да разбираме завет с Бога за встъпване в друг живот“. Възроден духовно, той вече доброволно и съзнателно се обвързва с изискванията на новите условия. Създадените обаче, така да се каже, неписани договорни отношения между човека и Бога „изискват спазването на по-голяма чистота“, по-възвишен духовен живот, по-големи усилия в нравственото усъвършенстване, защото в обратен случай на неизпълнение или нарушаване на поетите задължения, по думите на св. Григорий, „ще бъдем виновни пред Истината не само за предишните грехове, но и за лъжи[25]“.

В разсъжденията си за тайнството Кръщение св. Григорий Богослов уместно и напълно логично засяга въпроса и за триипостасното битие на Божията същност, в чието име се извършва тайнството. Кръщението не е чисто формален акт, заключаващ се само във външното действие. За него е необходимо и вътрешно, съзнателно духовно участие и на самия кръщаем, когато се касае разбира се до кръщаването на възрастни, а при малолетните, това изискване се отнася до техните родители и духовните им възприемници. За да бъде Кръщението действително, трябва да бъде извършено по установената църковна практика с „вода и Дух[26]“при наличието на кръстител и кръщаем и то в името на Св. Троица, както е заповядал Христос, и в което се изразява обективната страна на тайнството. За да бъде обаче тайнството Кръщение не само действително, но и действено, тоест за да могат да се усвоят и благодатните изкупителни дарове, които то дава, по мнението на св. Григорий е необходимо и наличието на изповядана от страна на кръщаващия се вяра, в което се състои и неговата субективна страна. „Свидетелствам пред Бога и пред избраните Ангели, казва светителят, че ти ще бъдеш кръстен с вярата си[27]“. С оглед на тази необходимост от изповядване на вярата назианският богослов полагал не малко усилия за религиозното просвещение на желаещите да приемат Кръщението, като многократно напомнял: „Пази това изповедание на вярата в името на Отца и Сина и Светаго Духа[28]“. Вярата за желаещия да приеме тайнството Кръщение е необходима предпоставка и предварително условие, за да може той свободно и съзнателно да пристъпи към кръщалния купел. „Това изповедание ти поверявам сега, казва той, с него ще те потопя, с него и ще те извадя[29]“. Изповядването на вярата в триединия Бог не е само една формална, моментно изказана формула или еднократно изречена фраза от кръщавания пред самия кръщален купел, а остава в него за през целия му живот. „Тя (тоест изповяданата вяра, скоби мои), казва св. Григорий Богослов, ще ти даде за цял живот другар и застъпник – едното Божество, едната Сила, Която се открива в Три единично и обхваща Трите разделно, без различие в същностите или естествата, не се уголемява и не се умалява чрез прибавяне или отнемане, навсякъде еднаква, навсякъде една и съща, както едната красота и едното величие на небето. То е Три безкрайни на безконечната съестественост, където всяко умовъзприемано самó по Себе Си е Бог, както Отец и Син, Син и Дух Свети, със запазване на личното свойство у Всяко, и Трите умовъзприемани заедно са Бог[30]“.

Прочетете още „Учението на св. Григорий Богослов за тайнството Кръщение*“ →