Бисер Божков

ІІ. Относно протестантството

1.Причини за реформацията, причини от религиозен характер

Главната причина за разделянето на Източната и Западната църква през 1054 година след Рождество Христово е различното схващане за същността на Цър­квата. За източните християни Църквата е жив, богочовешки ор­ганизъм, тяло Христово /Ефесяни 1:23/ с невидим глава Иисус Христос, който организъм расте чрез благодатта на Светия Дух. За западните християни Църквата е общество от вярващи, институция с видим глава папата, който е викарий на Христос. На него са подчинени всички миряни и духовници.  Този догмат,  окон­чателно разделя Изтока от Запада. След 1054 година след Рождество Христово в папството се заражда силна тенденция към практическо приложение на идеите за папска непогрешимост и приматство както в духовния, така и в светския живот. Особено ярко тези идеи се прилагат в понтификата на Григорий VII, Хилдебранд /1073-1085/ и Инокентий III /1198-1216/. Непогрешимостта на папата и неговата върховна власт защитавал и Тома Аквински /1225-1274/. През XIII-ти век след Рождество Христово става окончателната победа на папството над светската власт. Папите раздавали корони, решавали политически спорове, обявявали войни, притежавали и своя светска държава. Бонифаций VIII /1303/ осъжда едновременното съществуване на духовна и светска власт. През XIV-ти век започва упадък в целия религиозен и политически живот на папството. Западните народи изнемогват от духовния, икономическия и политическия гнет на някои папи. С личния си живот духовенството, особено висшият клир, показват на народите противоевангелски начин на живот. Така отблъскват от живата и спасителна християнска вяра чувст­вителните към добро и истина много души: „Духовенството се отнася с презрение към изучаване на богословието. То пренебрегва Еван­гелието и прекрасните съчинения на светите отци, мълчи относно вярата и благочестието, умереността и други добродетели… То не говори за чудесата на милосърдния Бог и за заслугите на Спасителя… Евангелието нарича пътя към спасението тесен, а духовенст­вото го прави широк и весел“ /Из бележките на един немски учен по онова време/.

Срещу веровите и морални злоупотреби на папството започ­ват да се отправят силни и обосновани критики. Някои от тях имат твърде радикални цели. Джон Уиклиф /1324-1384/, Ян Хус /1415/ и Савонарола /1497/ имат редица предшественици. Ня­кои от тях са: Данте в „Монархията“, трактат за държавната власт, пише, че авторитетът на Църквата трябва да се основава само върху Свещеното Писание.

Марсилий Падуански и Жан дьо Жанден в „Защитникът на света“ въстават срещу главенството на папата и издигат свободата на религиозната съвест в свещено право на всеки. Вилхелм Окам в „Осем въпроса на папската власт“ не признава духовните привилегии на папите, дадени от император Карл Велики. Движението на мистиците-флагеланти /началото на XIV-ти век/ обхваща почти цяла Западна Европа. То игнорира духовната власт на Римокатолическата църква. Особено силно влияние в духовната област имат съчиненията на Майстер Екхарт /1260-1329/. Те са съчетание на мистицизъм и пантеизъм и удрят по духовните основи на Римокатолическата църква. Джон Уиклиф се борил срещу папството за обособяването на национална църква в Англия и против унизителните претенции на папата към английския крал. Джон Уиклиф превежда Новия Завет през 1382 година след Рождество Христово и спомага за развитието му на английския език. Той отрича пресъществяването (претворяването) на светите Дарове в Евхаристията. В неговите книги били намерени общо около 19 еретически за Римокатолическата църква идеи. Те били осъдени на поместен събор, но самият Джон Уиклиф не бил викан на съд. Ян Хус е имал за цел не да създава ново учение, а да реформира Римокатолическата църква. На кладата /1415/ той все още твърдял, че единственото му желание е да отклони хората от греха. Двата пункта на Ян Хус, които се различават от догматиката на Римокатолическата църква са: Свещеното Писание е единствен източ­ник на истина; Църквата е общество от вярващи, предопределени да се спасят. Савонарола бива изгорен също на клада през 1497 година след Рождество Христово. Проповедите му били главно за разпуснатостта на духовенството, но имали и някои други доктринални различия с учението на Римокатолическата църква.

2. Причини от политически характер

Папският абсолютизъм в духовната и светската област създал опозиция в лицето на някои владетели. Те още помнели унижението на английския крал Джон Безземни, унизен от Инокентий III да му плаща личен ленен данък. Пръв светски владетел, който въстава срещу светските претенции на папите, е френският крал Филип IV Красиви /1285-1315/. Той изгаря булата за отлъчването си, издадена от Бонифаций VIII, и чрез свои хора го довежда в плен във Франция. Там папата умира.

От 1305 до 1377 година след Рождество Христово папите имат за седалище Авиньон, Фран­ция, където са васали на френските крале. През 1377 година след Рождество Христово Григорий XI се премества в Рим, а 6 кардинали остават в Авиньон. От 1378 година след Рождество Христово Римокатолическата църква има двама папи – Урбан VI в Рим и Климент VII в Авиньон. Това двувластие продължава около 30 години и има силно негативно въздействие върху религиозната съвест на западния човек. Вярата в главенството и непогрешимостта на папата била дълбоко разколебана. Между двамата папи и техните духовници се сипели непрекъснато анатеми и низвержения. Двувластието се прекратява едва при Павел III. От него се искало да свика събор и да реформира Римокатолическата църква. Свиканите в Пиза /1409/ и Констанца /1431-1443/ събори не дали очакваното от всички обновление. По същество папските привилегии били запазени. Всички ревнители за обновена в духа на Евангелието Римокатолическа църква разбрали, че по този път няма да се постигне нищо. Нужни били нови, по-радикални начини за духовно разкрепостяване. Те били скоро приложени от Мартин Лутер в Германия и от Цвингли и Калвин в Швейцария.

3. Същност на протестантизма

Протестантизмът /реформатството/ е „законно, но непокорно чедо на римокатолицизма“ /Хомяков/. То се ражда от стремежа на западния човек да се освободи от оковите на една квазидуховност (псевдодуховност), в която е изпаднала Римокатолическата църква след 1054 година след Рождество Христово. Многото догматически, канонически и нравствени отстъпления от апостолската вяра и от духа на Евангелието по необходимост са породили реакция на отрицание. Тази реакция за съжаление е преминала мярката на едно обикновено обновително действие. Тя е станала отрицание на всичко, което изповядва и практикува Римокатолическата църква. При това тотално отрицание се отхвър­лят почти всички принципи и възгледи за духовен живот, дошли чрез Свещеното  Предание. На водачите на Реформацията им липсвал широк поглед към живота на Древната Църква. Те не познавали мистичните основи на Източната Православна църква и необходимостта от Свещенното Предание като живот на Църквата в Светия Дух. Римокатолическото предание не е тъждествено на Свещеното Предание на Древната църква. Това реформаторите не могли да разберат. Издигайки приоритета на разума като върховен критерий на истината, те въвели субективизма във вярата и така рационализирали мистическите основи на Църквата. Тази погрешна постановка се вижда днес. Повече от 4,000 до 22,000 протестантски деноминации четат приблизително един и същ библейски текст, а всяка има своя доктрина. Някои доктрини са дори взаимно изключващи се. За да избегнат клопките на рационализма, някои протестантски общества са залитнали в крайностите на мистицизма.Най-голямото заблуждение на Реформацията повтаря „генетичния“ дефект на римокатолическото разбиране за същността на Църквата. Докато за Римокатолическата църква е общество от вярващи в Христа, с видим глава папата, за протестантите Църквата е невидимо общество от светии с невидим глава Христос. Пълното отрицание между двете разбирания е очевидно. Апостолското разбиране за същността на Христовата църква не е нито едно от двете. Църквата е тяло Хрис­тово /Ефесяни 1:23/, „Дом Божи“ 1 Тимотей /3:15/, където живее Светия Дух, където има законна иерархия, извършват се светите тайнства и се изповядва апостолската вяра. Глава на Църквата е само Христос. Той няма наместник. Христовата църква има и видим образ – всички вярващи, които търсят спасението в Христа и участват в духовно-благодатния живот на Църквата. Липсата на жива връзка с духа и принципите на Древната църква е довела реформаторите до онова непълно разбиране същността на Христовата Църква.

Отстранявайки отстъпленията на Римокатолическата църква, те въвели нови отстъпления, по-страшни, по-радикални и по-неприемливи за изповедниците на светоотеческата апостолска вяра.

Кратка статистика на протестанските конфесии и основни деноминации

Лутерани – около 75 милиона главно в Германия, Скандинавските страни и САЩ. През 1947 година основават в Швейцария, град Лунд, Световна лутеранска федерация.

Калвинисти – около 50 милиона в Швейцария, Холандия, Шотландия, САЩ, Канада, Южна Африка, Унгария. Във Франция те са наричани хугеноти, в САЩ – пуритани, в Шотландия – презвитерианци. През 1875 година те основават Световен реформатски алианс.

Англикани – около 28 милиона в Англия, 34 милиона в САЩ, Шотландия, Ирландия и страните от Британската общност. Там се наричат епископални църкви.

Баптисти – около 35 милиона в САЩ и 5 милиона в Европа, Азия, Африка и Южна Америка. През 1905 година се основава Световен баптистки алианс.

Методисти – около 50 милиона в света /14 милиона в САЩ/. През 1951 година се основава Световен методистки съвет.

Петдесетници – около 15 милиона /в САЩ около 2 милиона/.

Други – около 50 милиона.

Начало и причини за/на реформацията

В началото на всяко идейно-философско и религиозно движе­ние стоят фактори и личности, които обуславят неговата поява и бележат основните тенденции на бъдещото му развитие. Началото на Реформацията поставят Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Жан Калвин. Техните идеи и възгледи се раждат като противодействие на веровите и нравствените злоупотреби в Римокатолическата църква. Впоследствие те се развиват в погрешна посока, като се стига до отричане на Свещеното Предание, светите тайнства, посредничеството на Църквата в спасението на човека, иконопочитанието, светците, вселенските събори, Кръста Господен и друга църковна утвар.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната Църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите – продължение 1*“ →

Бисер Божков

І. Относно отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие (1054-2010 година след Рождество Христово)

Точно 956 години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Източното Православие. Мнозина все още търсят причината за това нещастно разделение. А всъщност тя се състои в раз­личното мислене и възприемане на главенството на папата в Рим, а и на второ място в различия, основаващи се на догматиката.

Всеизвестно е, че до пети век след Христа не е имало даже единични случаи на разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една – Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията (Третото Правило на Втория Вселенски събор в Константинопол – 381 година след Христа – признава мястото по чест на епископа на Цариградската Църква като втори след епископа на Рим). Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим, и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го е отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451 година след Рождество Христово) да постанови с двадесет и осмото си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим. Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях била добавката към Никео-Цариградския символ на Вярата, че Светият Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата „filioque” – „филиокве”.

Нека да сме наясно по този въпрос: Символът на Вярата е бил създаден и утвърден като Християнска Вяра и изповед на Първия и Втория вселенски събор. Първите седем члена били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет – от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: „И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците”. Добавката „филиокве” („и от Сина”) била чута най-напред в Испания в средата на шести век. Оттам се разпространила по всички за­падни страни. Забележително е, обаче, че през първата половина на девети век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две гравирани таблички от сребро, които поставил в базиликата „Св. Петър” в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. патриарх Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година след Рождество Христово и сам покръстил св. княз Борис-Михаил Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запад. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте Вселенски събора от първите осем века. За нещастие, Западът заедно с папата като негов лидер поддържал становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. апостол Петър на земята, защото той е неговият наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за “глава“ на Вселенската Църква. Папата бил също наследник на св. апостол Петър и по право, защото, според римокатолиците св. апостол Петър бил основал Християнската Църква в Рим. Вярно ли е това? Съвсем не! Ето какво свидетелстват оригиналните сведения по този въпрос: Нека заедно обсъдим стиховете от Евангелието на св. апостол Матей (16-та глава), на които римокатолиците базират първенството на св. апостол Петър. Там четем: „А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за Иоана Кръстителя, други – за Илия, а някои – за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата: и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:13-18). Мисля, че е пределно ясно от тези думи на Господа, че Той ще съгради Църквата Си, а не св. апостол Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър, и на тебе Аз ще градя Църквата Си. Но Той рече: „на тоя камък”, тоест на истината, която св. Петър изповяда тоест Господ ясно говори, че Неговата Църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е „Синът на Живия Бог”. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците че Христос е съградил Църквата Си върху св. апостол Петър.

Също пределно ясно е от Свещеното Писание, че св. апостол Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В Послание до галатяни св. апостол Павел твърди, че когато чул св. апостол Петър да не разсъж­дава правилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: „А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане”. По-нататък св. апостол Павел продължава: „Но когато видях, че те (Петър и Варнава – бележка моя) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Галатяни 2:14). Въз основа на тези думи на св. апостол Павел можем да зададем въпроса: Има ли дори иота на признание тук, че Петровата власт да учи без възможност да сгреши? Относно основаването на християнската Църква необорими доказателства, че то не е извършено от св. апостол Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече св. Павел дори счита, че това е негова Църква. Ето какво пише в писмото си до римските християни: „И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това, считах за чест да проповядвам евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа”. „Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко” (Римляни 15:17-20; 22-24). От тези думи пределно ясно се вижда, че св. апостол Павел няма никакви знания, че св. апостол Петър е бил в Рим и че св. апостол Петър е основал църква там. Напротив той казва: че се чувства задължен да проповядва, евангелието, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. апостол Петьр не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. апостол Петър е служил много години на църквата в Антиохия, според свидетелството на св. Джером (Иероним), и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. апостол Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници – различните градове на Римската империя. Така епископът пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално, епископът на Цариград е бил признат като втори, от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новият Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква майка на християнството. Вярвам, никой не ще е против, защото Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. И още, първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година след Рождество Христово.Това са няколкото основания базирани на автентични свидетелства които съставят Църковната история. И доста чудно е защо римокатолиците стоят все още на своето мислене вече повече от едно хилядолетие. Ние, православните българи, които много пъти сме били в официални и ненапълно явни, полезни и не чак дотам ползотвор­ни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите повече от хиляда години, дълбоко съжаляваме, че се извъртат фактите на историята. И понеже винаги сме били честни и открити, правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в свето­то Православие, където са били.

Прочетете още „Обзор на отношенията на Православната църква спрямо римокатолицизма, протестантството, икуменизма  и сектите*“ →

Костадин Нушев

На 8 юли 1950 година Богословският факултет към Софийския университет е закрит и на негово място е създадена Духовна академия под ведомството на Българската православна църква. Това решение на новите управници след комунистическия преврат от 9 септември 1944 година е предшествано от сериозна идейна борба и става възможно едва след отстраняването на Екзарх Стефан през 1948 година и приемането на Закона за изповеданията през 1949 година когато по модела на сталиновата диктатура в Съветския съюз е направен опит да се промени статута и на Богословския факултет като се отстрани от академичната структура на Университета и премахне богословието от състава на хуманитарните науки и програмите на висшето образование в България. Този акт е в съзвучие с новата идеология на „войнстващ атеизъм“ и тоталитарната практика на комунистическата власт за насаждане на „научен атеизъм“ в образователната система и за индоктриниране на младите хора с догмите и постулатите на марксизма, ленинизма и сталинизма.

Преди окончателното закриване на Богословския факултет през 1949 година е обявена нулева година и не са приети студенти за обучение в неговите програми, а голяма част от преподавателите са интернирани и изселени от столицата като „врагове на народа“, „буржоазни философи“, „подозрителни елементи“, които се борят за демократични ценности и се застъпват за съзадане на християн-демократическа партия по модела на политическото устройство на Германия след края на Втората световна война и на процесите на денацификация на германското общество. Благодарение на застъпничеството на бъдещия патриарх Кирил, който е носител на демократични възгледи и заедно с голяма част от професорите по богословие през 40-те години е бил противник на нацистите и по време на Третия райх се е застъпвал за демократични каузи и спасяването на българските евреи, тези преподаватели, заклеймявани от новата власт като „немски възпитаници“ постепенно са върнати от заточение и назначени отново като професори и доценти в Духовната академия вече под ведомството на Светия Синод и под егидата на Българската православна църква.

Духовната академия в София, 70-тте години

Програмата за обучение на студентите се запазва в своята основа и се дава възможност да се продължи положеното начало от периода между 1923-1950 година в едно много по-трудно време и в условията на засилена идеологическа борба срещу християнската вяра и ролята на Църквата в обществото.

Приемственост и опит за прекъсване на академични традиции

Поради болшевишката революция в Русия и катаклизмите, свързани с нея, в България пристигат редица изтъкнати руски интелектуалци – богослови, философи, православни духовници и учени, които са свързани с различните идейни течения и културни направления на дореволюционната руска религиозна мисъл, християнска култура и богословска наука, както и с европейската политическа  култура на свобода и хуманизъм, които са силно потъпкани от болшевиките в Русия. Тези интелектуалци са носители на висока богословска култура, свързана с традициите на руския религиозен и духовен ренесанс или с академичните институции на руските университети, висши православни духовни академии и богословски школи. Благодарение на тяхното присъствие в България в началото на 20-те години на ХХ век става възможно и създаването на Богословския факултет, защото те се включват в първата колегия от професори на Софийския държавен университет, които изграждат основите на висшето богословско образование в България. Сред тях са учени, мислители или духовници от световна величина като проф. Николай Глубоковски, свещ. Георгий Шавелски, проф. Пьотр Бицили, академик Никодим Кондаков, проф. Николай Трубецкой, Константин Мочулски, проф. Михаил Поснов, Георги Флоровски, архиепископ Серафим Соболев и много други. 

Политиката на Българската православна църква през 30-те и 40-те години на ХХ век продължава утвърдената традиция от времето след учредяване на Българската екзархия за изпращане на свои кадри за придобиване на висше богословско образование, за специализация или получаване на докторат в европейските университети и висши богословски школи на Германия, Швейцария и Австрия. Много духовници и богослови от този период до средата на ХХ век са преминали именно през тази система на богословско образование и научна подготовка. Това е църковният и академичен път на водещите български митрополити и професори в Богословския факултет, които следват утвърдените традиции от времето на Българското възраждане и изграждане на духовните основи на богословските школи.

След извеждането на Богословския факултет от Софийския университет през 1949-1950 година връзката между средното и висшето духовно образование, както и институционалната система на учебните заведения на Духовната семинария и Духовната академия, се организират и структурират по един утвърден модел, който е най-характерен за Руската православна църква. Затова преминаването на един учител от Духовната семинария към преподавателска работа в Духовната академия става утвърдена практика чрез решения на Светия Синод, под чието ведомство се намират и двете духовни учебни заведения.

Иконата на св. Климент Охридски във фоайето на Ректората

По време на комунистическия режим в България и Русия  когато философските трудове на руските християнски религиозни мислители са забранени или строго охранявани в хранилищата на държавните библиотеки, а техните идеи са заклеймявани от официалната идеология и цензурата като ретроградни идеи на „буржоазни“ или „реакционни“ мислители, свободата за това да се изследват критично и коментират научно техните християнски възгледи и идеи е допусната в ограничен обхват единствено в областта на Православното богословие и в работата на висшите духовни и богословски школи на Руската църква в чужбина и в Българската православна църква.  През този период, обхващащ десетилетията на втората половина на ХХ век, преди началото на перестройката в Русия и прехода към свободно и демократично общество в страните от Източна Европа, изследвания върху философско-религиозните идеи на руските религиозни мислители се откриват, макар и в ограничен мащаб, предимно в богословските трудове и специализираната църковно-богословска литература у нас и в Съветска Русия. Не всички изследвания, обаче, са били публикувани своевременно по една или друга причина.

Борбата на професорите по богословие срещу закриването на Богословския факултет

Опитите да бъде закрит Богословския факултет и да бъде премахнат от структурата на Софийския университет започват непосредствено след комунистическия преврат, но не могат да се осуществят поради силната съпротива на авторитетните духовници и професори-богослови, които подемат аргументираната и законна борба за запазване на висшата богословска наука в рамките на университетското образование. В тази борба се включват водещите научни авторитети в областта като академик Иван Снегаров, академик Стефан Цанков, проф. Илия Цоневски, проф. Ганчо Пашев, които са сред основателите на Богословския факултет, а заедно с тях и преподавателите от втората генерация професори – проф. Иван Панчовски и проф. Димитър Пенов.

Професор Ганчо Пашев

Ганчо Пашев (1885-1962) е един от обявените за буржоазни мислители от новата комунистическа власт и негови съчинения са включени в списъка със забранени книги от новата атеистична цензура. Той разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с научната дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Той специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на български и руски език в много български църковни периодични списания и в християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ век.

Прочетете още „75 години от закриване на Богословския факултет и идеологическата борба на тоталитарния атеистически режим срещу богословската наука в България*“ →

Иван Йовчев

Origin, Identity and Closure of the Archbishopric of Bulgaria in Ohrid

Ivan Yovchev

The theme about Archbishopric of Bulgaria in Ohrid is extremely relevant today, when disputes about its origin, identity and closure search the final resolution. This study is an attempt for a full disclosure of the truth on the basis of the available source materials. The main testimonies are the Chrysobulls of Basil II, which are a reliable historical source, although only their copies have reached us, not the originals. Undoubtedly, the Imperial Sigils played a very important historical role in the life of Bulgarian nation and church, drawing the border between Bulgarian and Greek nations. This helped Bulgarians to preserve and consolidate their national instinct and aspiration for spiritual sovereignty.

Keywords: Archbishopric of Bulgaria in Ohrid, Chrysobulls (Sigils) of Emperor Basil II, Justinianа Prima, Historical Geography, Autocephaly

***

Едно от първите неща, което прави впечатление на интересуващия се от българската история читател, е, че трагичните събития в нея са повече от щастливите моменти. Такъв печален епизод от българската историография е падането на България под византийско владичество, случило се през 1018 година по време на византийския император Василий II Българоубиец. След завладяването на Българското царство византийският император образува от югозападните ѝ земи една голяма административна област (тема), която нарича България, а за главен административен център определя град Скопие[1]. Император Василий II запазва автокефалността на Българската църква, но я лишава от нейното патриаршеско достойнство, превръщайки я в архиепископия със седалище град Охрид, поради което по-късно (XII-ти век) е наречена Охридска архиепископия, въпреки че първоначално е била назовавана Българска архиепископия[2].

Това е същият град Охрид, където само век по-рано просвещава населението от региона първият епископ на български език[3] – св. Климент Охридски, който изгражда своята школа и обител за отдих на хълма Плаошник и дава път на хиляди отци, учители и светители на Българската православна църква, и дори днес ни озарява със силата на своите св. мощи, които са положени в предварително избрания от него гроб, намиращ се в храма „Св. Пантелеймон и св. Климент[4]“. И затова фактологически необосновани са твърденията на някои сръбски и македонски изследователи (Прокич, Белчовски и други)[5], че независимата Охридска църква е възникнала от неуморната дейност на цар Самуил, който самоволно я провъзгласил за самостоятелна патриаршия, без да потърси подкрепата на останалите църкви, поради политическите предпоставки на времето (например продължителните войни с Византийската империя) или, че днешната Православна охридска архиепископия[6] в Македония е приемница на старата Охридска архиепископия, неправомерно закрита през 1767 година, която пък е наследница на Първа Юстиниана[7]. Тези твърдения не са подкрепени от историческите свидетелства, дори напротив, сведенията ясно и категорично им се противопоставят като подчертават, че Охридската архиепископия е продължителка на автокефалната Българска патриаршия.

В началото на XX-ти век сръбският учен Б. Прокич прокарва идеята, че не съществува приемственост между Преславската патриаршия и Патриаршията при цар Самуил, и че това препращане към Преслав е дело на архиереите от Самуиловото царство. Две са основните доказателства, които противоречат на мнението на Б. Прокич: 1) историческите документи, чрез които се възстановяват събитията от онова време и на които се позовават всички изследователи, са от византийски произход, а не от български. В тези текстове не се споменава за изтъкнатата от Б. Прокич тенденция; 2) винаги, когато се разсъждава по въпроси, свързани с Църквата, трябва да се вземе под внимание нейното законодателство. Затова, когато става дума за учредяване и независимост на една църква, е необходимо да се знае, че това дело не е прерогатив на самата поместна църква или на държавата, в която се намира, а на цялата Православна църква, на нейния съборен характер. Това означава, че цар Самуил не е въздигнал нова патриаршия (както смята Б. Прокич) в югозападните предели на България, защото не е по неговите сили и права. Така че съвсем логично и канонично е да се има предвид приемствеността на Преславската патриаршия, която поради превземането на столичния град влиза в процес на Translatio Ecclesiae[8] и се явява основа на по-късната Охридска (Българска) архиепископия. Сигурна подкрепа на тезата, че Охридската архиепископия е канонична продължителка на автокефалната Българска патриаршия, се намира в грамотите[9] на император Василий II. Например във втората грамота се чете следното: „…защото, и да станахме обладател на страната, все пак запазихме непокътнати нейните права, като ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии. Постановяваме също сегашният пресвети архиепископ на България да има толкова голяма епархия, каквато и колкото голяма е била при цар Петър и да владее и управлява всичките епископства на България…[10]“.

Авторът Иван Йовчев

Сигилиите на византийския император Василий II са важно свидетелство за същността на Охридската архиепископия и неслучайно Иван Снегаров ги нарича основни статути (устави), на които архиепископията дължи по-нататъшното си съществуване[11]. Основната роля на трите императорски грамоти е да подчертае и запази пълната независимост на Охридската (Българската) архиепископия. Утвърждаването на избрания архиепископ, за което се говори в първата грамота, се осъществява по начин, валиден при избора и на патриарсите в България, а именно – българският Свети Синод избира кандидата, след което го представя на императора за утвърждение.

При по-задълбочено анализиране на грамотите на император Василий II ясно се откроява тенденцията, която той налага и следва, а именно: абсолютно подчинение на държавата в нейната административна област, но пълна свобода в религиозния ѝ компонент. Това води до заключението, че e по-трудно даден етнос да бъде подчинен религиозно, отколкото административно-граждански. Именно на базата на тази теза император Василий II изгражда своята политика спрямо васална България.

Благоразположението на императора към Българската църква среща недоумение и съпротива от страна на гръцките архиереи. Във втората грамота, в която най-ярко се подчертава автокефалността на Охридската архиепископия, императорът постановява: „никой от съседните митрополити да не смее да навлиза в територии, които са под юрисдикцията на Охридския архиепископ[12]“, защото това е нарушение на каноничното право на Църквата[13]. Тази императорска заповед е задължителна не само за гръцките епископи, но и за светската административна власт, която императорът съветва да уважава и почита предстоятеля на Охридската архиепископия, както и да не се бърка в църковните дела на българския народ и да не възпрепятства по никакъв начин дейността на цялата църковна власт в независимата Охридска (Българска) църква.

Грамотите на император Василий II изиграват много важна историческа роля в живота на българския народ и църква, като очертават границата между него и гърците, което пък спомага да се запази и утвърди националният му инстинкт и стремеж към духовен суверенитет. И не само това, те продължават да бъдат живо историческо свидетелство за същността на Охридската архиепископия, която е българска, а не приемница на друга църква, както някои църковни изследователи твърдят, защото и трите грамоти на император Василий II узаконяват юрисдикцията на българския предстоятел на Охридската архиепископия почти над цялата територия, която е била владяна административно от царете Петър и Самуил, а духовно – от патриарх Дамян. Казвам почти, тъй като през последните няколко години се появиха изследвания[14], които оспорват достоверността на грамотите на Василий II, като ги смятат за исторически фалшификат.

Преди да се пристъпи към по-подробно разглеждане на грамотите, е нужно да се посочат няколко свързани с тях факта. Оригиналите им не са оцелели за историографията, тоест текстовете, които използват изследователите, са от по-късен произход. Запазените до наше време преписи на императорските грамоти на Василий II са включени в хрисовул, издаден от импертор Михаил VIII Палеолог през 1272 година, който е озаглавен Императорска грама, издадена за Светия събор на Пресветата Велика църква на Първа Юстиниана и цяла България, Сърбия и останалите земи. Този хрисовул също е запазен в два ръкописа от XVI-ти и XVII-ти век. (Hierosol. Metoh. 145, ff. 564-565; Sinait. 508 (976), ff. 113-126.)[15].

Тези факти не трябва да бъдат притеснителни за историографията, защото често пъти тя се осланя на преписи на документи, а не на техните оригинали. Но откъде идва тезата за фалшивия произход на сигилиите? При по-подробно изследване на грамотите на император Василий II прави впечатление разминаването между написаното и утвърденото в тях. Във втората грамота се казва: „Сегашният пресвети архиепископ да притежава и управлява всички други градове, които бяха под властта на цар Петър и Самуил и се държаха и от тогавашните архиепископи… И да владее и управлява всички епископства на България, тоест не само ония, които бяха споменати в първата грамота, но и тия, които са били пропуснати[16].“ Към 17-те епископии, изброени в първата грамота, които обхващат днешните Югозападна България, Република Македония, Северозападна Гърция, Източна Сърбия, Косово и Централна Албания, са добавени във втората грамота още 12 епископии, намиращи се в днешна Северна България, Северозападна Гърция, Югозападна Сърбия, Албания и Косово. В третата грамота са присъединени към архиепископията други две епископии – Стаг и Верея в днешна Гърция. От всичко изброено дотук става ясна липсата на епископии от големи зони на Българското царство при цар Петър I – Северна България, Източна България, Горнотракийската низина.

Първият архиепископ на Българската (Охридска) църква е епископ Иоан (Дебърски), по произход българин от Дебърско, игумен на местния манастир „Св. Богородица[17].“ Именно по негово настояване император Василий II издава трите грамоти, с които провъзгласява независимостта на Българската църква със седалище град Охрид[18]. След него незнайно защо, може би поради желанието на византийските управници да владеят Българската архиепископия, всички останали предстоятели на Охридската архиепископия са гърци, но това не пречи на мнозина от тях да се титулуват като архиепископи на цяла България. По-видни приемници на архиепископ Иоан са: Лъв (1037–1056 година), негов пръв приемник и защитник на православието в борбата му с римокатолическата пропаганда; блажени Теофилакт (1084–1108 година), известен както със своето тълкувание на Свещеното Писание и написването на житие и служба на св. Климент Охридски, така също и с постоянната му защита на Охридската архиепископия от посегателствата на Константинополската патриаршия; Иоан Комнин, племеник на император Алексий Комнин[19]. Много от по-ранните предстоятели произлизат от дворцовите и патриаршески среди [20].

Тежка и повратна е съдбата на Охридската архиепископия през целия период на нейното съществуване. Тук няма да се коментира нейното икономическо състояние, което често пъти е било застрашено от желанието на византийските управници да се облагодетелстват за нейна сметка, като потъпкват правото ѝ на стопанска самостоятелност[21]. Целта е по-скоро да се посочи агресивното поведение на Константинополската патриаршия спрямо независимата Охридска архиепископия. С поставянето на гръцки духовници (според всички исторически данни, най-важните от които са трите императорски грамоти, постановяващи нейния статут и принадлежност) начело на Охридската архиепископия се цели елинизирането на Българската автокефална църква, каквато всъщност е Охридската архиепископия[22], в резултат на което тя да бъде присвоена и овладяна въпреки каноничните пречки пред това противоцърковно деяние [23].

Процесът на овладяване започва веднага след смъртта на император Василий ІІ (1025 година), когато се засилват ограниченията не само върху автокефалните права на архиепископията, но и върху духовно-културния живот на българите. Преднамерено византийската администрация си позволява да извърши поредица от произволни действия, притесняващи българското население. Така започва бавно, но неотклонно подмяната на статуквото на Охридската архиепископия, когато византийските императори прибягват към неправомерната практика да издигат за нейни архиереи гърци, които употребяват гръцкия език в богослужението и в администрацията си, като по този начин насърчават разпространението на византийската култура сред българите.

Особено силно това явление започва да се наблюдава през XII-ти век. При управлението на императорите Иоан и Михаил Комнини, когато гръцките управници подемат целенасочена борба за заличаване на българския характер на Охридската архиепископия. По това време започват да наричат българите мизийци и власи, а за епископските градове се използват едновременно с новите имена и старите техни названия, например ο Σαρδικης ή ο Τριαδιτσης. Тук тенденцията е да се посочи, че тези градове са стари византийски селища, самоволно присвоени от българите при честите техни набези[24], защото в поведението на византийските хронисти съществува тази нагласа по отношение на другите народи, а именно, да се използват анахронични топоними и етноними за тях още от времето на Страбон (63 година преди Христа – 23 година след Христа[25]). Като пример за примитивен архаизъм във Византия може да се посочи обичайната практика от онова време за прилагане на племенните названия от Античността – скити, пеони, келти и други, по адрес на съвременните народи, в това число и българите[26].

Постоянните аспирации към Охридската архиепископия от страна на Константинополската патриаршия провокират архиепископ Иоан Комнин да започне да се титулува като предстоятел на Първа Юстиниана и България, прокарвайки идеята за тъждествеността между Охридската архиепископия и Първа Юстиниана[27]. По-късно идеята се поддържа и от известния църковен канонист Теодор Валсамон, който при тълкуването на 2-ро правило[28] на Втори вселенски събор пише, че България е била почетена с право на автокефалия от император Юстиниан Велики в издадената от него 131-ва новела[29]. Във връзка с това един от първите историци изследователи на България, католикът Блазий Клайнер, не пропуска да отбележи, че блажени Теофилакт е бил „архиепископ на Първата и Охридска българска църква[30]“. Именно това е причината блажени Теофилакт ревностно да защитава автокефалията на Архиепископията. В писма до епископ Михаил Халкидонски (1090–1092 година) той яростно се противопоставя на опитите Константинопол да нарушава правата на поверената му независима църква. Причина за това е начинанието на един свещеник от Кичево, който въз основа на ставропигиално писмо от столицата започва да строи църква в пределите на архиепископията[31]. Охридският предстоятел го лишава от църковно общение и заявява в споменатото писмо: „Защо Константинополският патриарх се вмесва в работите на българите, след като той няма нито право да ръкополага в тази страна, която си е избрала автокефален архиепископ, нито някаква друга привилегия над нея[32]“.

Прочетете още „Възникване, идентичност и закриване на Охридската архиепископия*“ →