Етикет: християнство

Значение на съвестта*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →

Религия и образование*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Пенов

Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето обра­зование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез учили­щето само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез дър­жавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изко­ренен през вековете материалистичес­кият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, раз­умна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога ло­гически последователните люде са били привърженици на този религиозен миро­глед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естети­чески, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколе­ние на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.

Преди всичко религиозното право­славно-християнско обучение и възпи­тание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената хрис­тиянска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме въз­вишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и прав­дата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отноше­ние към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фрой­дизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, из­разена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрач­ния азиатски фатализъм, с безжизне­ната отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеа­лен мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките от­ношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християн­ската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и тео­софията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в край­ните му нежизнени прояви[1]“.

Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични маги­чески, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християн­ският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психо­логическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича из­общо религията заради нисшите еле­менти в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на нау­ката заради злонамерената или неве­жествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеве­рието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.

Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно из­тъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религи­озният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат по­следните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.

Прочетете още „Религия и образование*“ →

Деветият член от Символа на вярата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Дякон Владимир Ригин

„Вярвам… в едната света, вселенска и апостолска Църква“

Руската дума Церковь[1], както и славянските думи Црква, Црквь, Царкевень; немското Kirche; английското church; шведското, финското, естонското и други Kirka; анг­лосаксонското cyrick; шотландското kirk – всички те произлизат по всяка вероятност от гръцката дума κυριακή (подразбира се οικίος) или κυριακόν (подразбира се οικίον) и в бук­вален превод означават Дом Господен или жилище Господне, тоест именно това, което у евреите се наричало beyth yahweh. По такъв начин руското название на Църквата се е получило от мястото, където по преимущество се изявява църковният живот, чрез разши­ряване смисъла на думата. Това название се запазило и за самата сграда. Напротив, в романските езици (даже и в някои други) названието за здание, за храм възниквало от стесняване на смисъла на названието Църква. А именно, от гръцкото εκκλησία идва ла­тинското ecclesia, италианското chiesa, френското église, в превода на Библията от Улфила (Ulfilas) aikklesjo… Самата дума εκκλησία произлиза от глагола εκ-καλέω – извик­вам, избирам, свиквам събрание и означава в буквален превод събрание, свикано мно­жество народ, събрано общество (coetus, multitudo, conventus, Cemeinde, gahal и прочее). Оттук е възникнала и употребяваната дума за християнската община. Сега εκκλησία озна­чава новозаветния Израил, новозаветния народ Божи, тоест християството (срв. Галатяни 6:16). В този израз е включена представата за народното, а не за обединеното събрание на на­рода на Новия Завет (на християнството) и при това – представа за народното съби­ране пред Бога и с Бога. С обстоятелството, че събранието на християните се нарича εκκλησία, се изразява не неговата действителна форма (многочисленост или малочисленост), но неговата духовна ценност: това е то събранието, в което действено се проявява Бог (Христос) със Своите благодатни дарове, събрание на избраните, събрание на народа Божи… По такъв начин съществува само единната εκκλησία, събранието на цялото християнство, но при тази единна εκκλησία има безбройни форми на прояви. Тя е налице в събранието на местната община, но така също и в събранието на домашната община и в безбройните други събирания на християните, дори когато те не представляват непре­менно събрания на местната или домашната община“.

Светата Църква е основана от Господ Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 20:28). Предназначе­нието на Христовата Църква е спасението на човека. Само в Църквата става пълното единение на човека с Бога, което представлява основно условие в делото на спасението.

Господ Иисус Христос със Своите кръстни страдания изкупи човешкия грях (Иоан 1:29; Евреи 7:27) и със Своята свята кръв основа Църквата (Деяния на светите апостоли 20:28), за да живеем в нея ние чрез Него и за Него (2 Коринтяни 5:14-15). Затова извън Църквата няма спа­сение.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Светият Дух от деня на Петдесетницата вечно пребивава в Църквата (Иоан 14:16), да­рява на хората Христовата благодат, която подпомага човешките сили при извършване на спасението.

В Църквата ни довежда вярата в Господ Иисус Христос. Сам Господ говори, че върху изповядването на вярата в Него Той ще създаде Църквата (Матей 16:18). Чрез вя­рата  в Христа и Неговото възкресение (Римляни 10:9) и чрез делата на вярата (Яков 2:17-26) членовете на Църквата получават оправдание по Божията благодат (Римляни 3:24-30) и се спасяват със силата Божия (Римляни 1:16).

Църквата е една, както е един Господ, Който я създаде (Иоан 10:18).

Църквата е света, тъй като тя живее,  действа и мисли чрез Светия Дух (Деяния на светите апостоли 1:5, 8:15, 9:17).

Църквата е вселенска – нейните чеда имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32) и съборното определение е доминиращо.

Църквата е апостолска – у нея се пази апостолската приемственост при ръкоположението на свещената иерархия (Деяния на светите апостоли 6:6; 14:23; 20:28) и свято се пази апостолското предание (2 Солуняни 2:15).

В Свещеното Писание се срещат различни наименования на Христовата Църква: Божие здание (1 Коринтяни 3:9), стадо овци, обединени от Един Пастир (Иоан 10:16), Божи дом (1 Петр. 4:17; 1 Тимотей 3:15), жена – невеста на Агнеца (Откровение 21:9) и много други. Но най-пълно характеризира Църквата определението, дадено ѝ от апостол Павел, който я на­рича тайнствено тяло Христово (τό μυστικόν σωμα τού Χριστου – Ефесяни 1:22-23).

Определението за Църквата като тяло Христово не е символ или отвлечено понятие, а израз на действителния мистичен живот на Църквата, сочещ реалното единение на Бога и човеците в Христа. „И така τό σωμα в Ефесяни 1:23 означава… не тяло въобще, а тяло κατ’έξοχήν: тяло, което по преимущество заслужава това название; битие, което носи в себе си самия принцип на телесността; тяло в най-чистия и най-съвършения вид и сми­съл. Оттук още веднъж се вижда, че пасажът в Ефесяни 1:23 не е метафора, не е срав­няване на Църквата с тялото, но онтологическа[2] формула, в която за Църквата се утвър­ждава самата същност на телесността… Апостолът говори с всичката решителност, ясност и краткост, като съсредоточава цялото внимание на читателя върху неголемия брой думи: „Църквата е Тяло Христово[3]“. От една страна, като основана от Бога, Църквата е получила битие и съществува извън обикновения порядък на човешкия живот и не може да бъде съпоставена с него като явление, пълно с дълбока тайнственост. От друга страна Църквата е общество от хора, „обединени от православна вяра, от Божия закон, от свещеноначалие и тайнства[4]“. Човешката страна е изменяема и несъвършена, а Църквата е света и божествена поради това, че е осветена от кръвта на Иисус Христос и от даро­вете на Светия Дух, даващ на човечеството истински живот в Бога.

Царството Божие на земята е тялото Христово, одухотворено чрез Светия Дух – така Църквата осъзнава себе си![5] Църквата служи за осъществяване царството Божие на земята – тази крайна цел на цялото дело на Христа. Църквата е предназначена да послужи като средство за преобразяване на света в светлината на евангелската истина и да стане квас за царството Божие (Матей 13:33). И макар понятието царство Божие да е по-пълно и по-широко от понятието Църква, царството Божие се осъществява в своята пълнота само в Църквата и чрез Църквата. „Тъкмо тази Църква е стълб и крепило на истината. Защото е Църква на живия Бог, Който е истински Бог, или самата е истина, защото всичко в нея е истинско – истинско е изповядването на вярата, истинско е освещението с тайнствата, истинско е облагодатствуването, истински е животът по Бога… Думите стълб и крепило изразяват твърдост, неотменност на истината[6].“

Бележки

[1]. Етимологическият разбор на думата „Церковь“ е даден според труда на свещеник Павел Флоренски: Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 175-179.

[2]. Онтологический – съществен, от гръцката дума τό όντος – същество.

[3]. Свящ. Па­вел Флоренский, Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 90.

[4]. Пространный християнский катихизис, Москва 1894, с. 43.

[5]. Свящ. Сергий Мансуров, Очерки из истории Церкви. Богословские труды, вып. 6, Москва 1971, с. 79.

[6]. Епископ Феофан, Толкование пастырских посланий святого апостола Павла. Москва 1894, с. 309.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 31-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1978, № 11, с. 76-77). Превел ставр. ик. д-р Иоан Неделчев.

Изображение: дякон (сега протоиерей) Владимир Ригин (род. 1952 г.). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-egy

Майката в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Прочетете още „Майката в християнското семейство*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →

Седем основания на учения да вярва в Бога*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ейбрахам Креси Морисън
бивш председател на Академията на науките
в Ню-Йорк

Ние сме още в зората на научната ера, и всеки нов лъч разкрива по-ярко делото на един разумен Творец. От деветдесет години насам след Дарвин човечеството постигна изумителни от­крития, и с дух на научно смирение и с вяра, основана на знанието, ние се приближаваме все по-близо до едно уверение за съществуването на Бога.

Аз намирам за себе си седем осно­вания за тази вяра.

Първо: Чрез необорим матема­тически закон ние можем да докажем, че нашата вселена е планирана и по­строена от един велик строителен Ум.

Нека за пример поставим в джоба си десет еднакви монети, номерирани от едно до десет, и да ги разбъркаме добре. Да се опитаме след това да ги изваждаме последователно от едно до десет, като връщаме обратно изваде­ната монета, и всеки път отново ги раз­бъркваме. Математически погледнато, шансът да извадим при първото изтегляне монетата номер едно ще бъде едно към сто; да извадим номер едно, две и три последователно е едно към хиляда, и така нататък. Шансът ни да извадим всички последователно от номер едно до десет ще бъде невероя­тното число едно към десет милиарда.

Като разсъждаваме така, ние виж­даме, че за живота на земята са нео­бходими толкова много уточнени усло­вия, че не би било възможно те да съществуват в тези отношения случайно. Земята се върти около оста си с около 1,760 километра в час. Ако се движеше със 176 километра в час, нашите дни и нощи щяха да бъдат десет пъти по-дълги от сегашните, и горещото слънце щеше да обгаря нашата растителност през много дългия ден, а през дългата нощ оцелелите нежни пъпки щяха да измръзнат.

Слънцето, изворът на нашия жи­вот, има на повръхнината си една тем­пература над 6,600 градуса по Целзий, но земята е достатъчно отдалечена, за да може „вечният огън“ да ни топли точно колкото е потребно, и не повече. Ако слънцето изгуби само половината от сегашното си лъчеизпускане, ние ще замръзнем, а ако го удвои, ние ще изгорим.

Наклонът на земята под ъгъл от 23 градуса ни дава годишните времена. Ако тя не беше така наклонена, изпа­ренията от океаните биха се движили от север към юг и биха натрупали цели материци от лед. Ако нашата луна беше, например, отдалечена на 80 хи­ляди километра, вместо сегашното ѝ дей­ствително разстояние, океанските при­ливи биха били толкова големи, че по два пъти на ден нашите материци щяха да бъдат потопявани; дори и планините скоро щяха да бъдат изронени. Ако зе­мната кора беше само три метра по-дебела, нямаше да има кислород, без който животът умира. Ако океанът беше само с няколко метра по-дълбок, въг­леродният двуокис и кислородът щяха да бъдат погълнати, и никакъв расти­телен живот не би съществувал. Или, ако нашата атмосфера беше много по-разредена, много от метеорите, които сега изгарят в пространството всеки­дневно с милиони, щяха да брулят вси­чки части на земята и да предизвикват навред пожари.

Поради всички тези и безчетни други примери не може да се допусне дори с вероятност едно към милион, че животът на нашата планета е слу­чайност.

Второ: Самото осигуряване и поддържане на живота с необходимите му средства, за да може той да из­пълни своето предназначение, е проява на един всеобхватен Разум.

Какво представлява животът всъщност, никой човек не е проумял. Той няма ни тегло, нито измерения, но притежава сила: растящият корен скала разпуква; животът покорява во­дата, почвата и въздуха, управлява еле­ментите, като ги заставя да се разла­гат и да изменяват своя състав.

Животът е скулптор – вае всички живи същества; художник е – рисува всеки лист на всяко дърво и дава кра­ски на всеки цвят. Животът е музикант, който научава всяка птичка да излива в песни трепетите на своята любов, и насекомите да се призовават чрез му­зиката на многобройните си гласове. Животът е висш химик, който дава вкуса на плодовете и зеленчуците, дъха на розата, превръща водата и въгле­родната киселина в захар и дървесина, и като извършва това, освобождава кислород, за да могат животните да дишат и живеят.

Погледнете невидимата капка протоплазма, прозрачна, пихтиевидна, спо­собна да се движи и да черпи енергия от слънцето. Тази единична клетка, тази прозрачна тайнствена капчица, крие в себе си зародиша на живота и има си­лата да разпределя този живот на всяка жива твар, голяма и малка. Силите на тази капчица стоят над растителността, животните и човека, защото целият жи­вот иде от нея. Не природата е създала живота. Изпечените скали и първичното море не притежават свойствата, за да сторят това. Кой тогава е вдъхнал жи­вота по земята?

Трето: Мъдростта на живот­ните говори необоримо за един добър Създател, Който е вложил инстинкти в иначе безпомощните малки твари.

Малката риба сьомга прекарва го­дини в морето, а след това се връща в своята река, като пътува откъм същата страна на реката, където се вливат при­тоците, в които тя е била родена. Коя сила я завежда обратно с такава то­чност? Ако я преместите в друг при­ток, тя веднага усеща, че е изместена от пътя си и се бори да си проправи път в една или друга посока, за да на­мери пак своя приток и тогава поема отново пътя нагоре по течението, за да стигне точно на своето място.

Още по-малко обяснима е тайната на змиорките. Тези чудни създания в зряла възраст тръгват от всички блата и реки, от всички части на Европа, раздалечени с хиляди километри, и отиват в океана, всички неизменно отправени към едни и същи бездънни води близо до Бермуда. Там те дават живот на нови поколения и умират. Малките, без наглед да имат някаква друга пред­става, освен че се намират в пустинна маса вода, се отправят назад към бре­говете, откъдето техните родители са дошли, право към езерата и малките блата и реки, така че навсякъде във водите пак се появяват змиорки… Ни­коя американска змиорка никога не е била уловена в Европа, и никоя евро­пейска змиорка – в американски води. Природата дори забавя назряването на европейската змиорка с една или по­вече години, за да ѝ даде възможност да извърши дългото си пътешествие. Откъде произлиза този направляващ импулс?

Осата поваля скакалеца, издълбава дупка в земята, ужилва го точно на определено място, така че скакале­цът да не умре, а да остане само в безсъзнание и да живее под форма на запасна храна. След това осата снася яйцата си на изгодно място, така че, като се излюпят малките, да могат да се хранят от насекомото, без то да бъде умъртвено, тъй като мъртвото месо за тях е гибелно. Тогава майката отлита някъде и умира. Никога тя не вижда малките си. Но осата със сигур­ност извършва това всякога и то за пръв път и винаги правилно, иначе нямаше да се развъждат оси. Тази тайнствена техника не може да се обясни с приспособяване: тя е дарба, вложена в насекомото.

Четвърто: Човек има нещо по­вече от животински инстинкт – той притежава разум.

Никое животно не е дало доказа­телство за способност да брои до де­сет, или да разбира значението на чи­слото десет. Докато инстинктът може да се уподоби на единичен тон от флейта, прекрасен, но все пак ограни­чен, човешкият мозък съдържа всички тонове на всички инструменти в орке­стъра. Няма нужда да се развива тази четвърта точка; благодарение на чо­вешкия разум ние можем да размшляваме и да съзнаваме, какво сме и то, защото притежаваме искра от Миро­вия Разум.

Пето: Промислителност за вся­ко живо създание откриваме в онези явления, които ние днес познаваме добре, но които Дарвин не познаваше – каквито са, например, чудесата на гените.

Толкова невероятно малки са тези гени, че, ако съберем на една куп­чинка тези, от които са произлезли всички живи хора на света, ще бъде не повече от едно напръстниче. И все пак тези ултра-микроскопични гени и техните спътници хромозомите на­селяват всяка жива клетка и са аб­солютните фактори за всяко човешко, животинско и растително качество. На­пръстникът представлява много малко място, но то побира всички лични каче­ства на два милиарда човешки същества. Тези факти са вън от всяко съмнение. Как тогава тези гени могат да съдър­жат в себе си всички нормални на­следствени качества на неизброимо множество прадеди и да съхраняват психичните черти на всеки от тях в това безкрайно малко пространство?

Ето тук наистина почва всяка еволюция: от клетката, от една суб­станция, която съдържа и предава ге­ните. Как няколко милиона атоми, свър­зани като безкрайно микроскопична гена, могат по абсолютен начин да уп­равляват живота на земята, е един пример на дълбока мъдрост и съобразителност, които могат да произлизат само от един творчески Ум. Никаква друга хипотеза не може да обясни това.

Шесто: Природната економика ни заставя да признаем, че само без­крайна мъдрост би могла да предвиди и приготви такова целесъобразно производство и снабдяване.

Преди много години един вид ка­ктус бе посаден в Австралия, като ох­ранителен плет. Като не срещнал там никакво насекомо-неприятел, кактусът скоро се разпрострял в грамадни раз­мери. Застрашителното му ширене стигнало до такива размери, че расте­нието покрило едно пространство колкото Англия, като почнало да изтла­сква жителите от градовете и селата и да разорява стопанствата им. За да намерят средство за борба, ентомолозите обходили света. Най-после се на­тъкнали на едно насекомо, което се хранило изключително с кактуса, без да се докосва до друго нещо. При това, то се размножавало лесно и нямало неприятел в Австралия. Така насеко­мото скоро победило растението, и днес кактусовата напаст е ограничена. Поддържа се само една малка охрани­телна част от насекомото, достатъчна, за да може да се справя всякога с как­туса.

Такива справяния и уравновесява­ния се наблюдават в природата навред. Защо бързо умножаващите се насе­коми не могат да покорят цялата земя? Защото те нямат бели дробове, как­вито притежава човекът. Те дишат през тръбички. Но когато насекомите растат на големина, техните тръбички не израстват съразмерно с големината на тялото. Затова никога не се нами­рат насекоми с голям ръст. Това ограничение в растежа им ги държи в определени граници на развитие. Ако не бе предвидено това физическо огра­ничение, нямаше да има място за чо­вешко съществуване. Представете си, например, че срещнете стършел голям колкото лъв!

Седмо: Фактът, че човекът може да обхване идеята за Бога, е по само себе си едно особено доказа­телство.

Понятието за Бога произлиза от божественото качество на човека, не­присъщо на останалия наш свят. Това качество ние наричаме духовно виж­дане. Чрез тази сила човек и само чо­век, може да установява доказателства за невидимите неща. Обзорът, който тази сила открива, е необозрим; и когато усъвършенстваният вътрешен поглед се издигне до духовен фактор, той може да съзре във всичките данни на промисъл и целесъобразност вели­ката истина, че небето е навсякъде и във всичко, че Бог е навред, но никъ­де не е така близо, както в нашите сърца.

И научно, и за нашия вътрешен поглед е вярно това, което псалмопевецът казва: „Небесата разказват за Божията слава и твърдта възвестява делото на ръцете Му“.

Превод от английски Н. А.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1947, кн. 5, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ee2

Има ли безсмъртие и ще възкръснат ли мъртвите?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Епископ д-р Николай Велимирович

Има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите? Това питане, този въ­прос, вярвам, неведнъж сте си поста­вяли, и сте го поставяли на науката и философията, и на изкуството, и на историята. А някои са го задавали дори и на спиритизма и хиромантията.

Вие сте получавали най-разнообразни, често твърде несигурни и колебливи отговори.

Вие се обръщате, особено през Пас­халното време, със същото питане, със същия въпрос и към Църквата, има ли безсмъртие и възкресение на мър­твите?

Вие искате колкото се може по-скоро да получите отговор, защото смъртта с бързи крачки се приближава към всекиго едного от вас, защото смъртта всеки ден броди по вашите градове и села и отвежда със себе си един зна­чителен брой, едно значително множе­ство малки и големи, богати и бедни, учени и прости, млади и стари; от­вежда ги и вече ги не връща. Всички ние в този живот сме поставени като на една лотария: смъртта шета из нашите жилища и между изтеглените купища свои печалби. Нейните печалби в тази лотария – това са нашите родители, нашите деца, нашите приятели и са­мите ние. Нашите най-мили и най-скъпи същества, пълни с топлота, сладка нежност, привлекателност и живот, смъртта пред нашите очи превръща в твърди восъчни фигури. Нам се вижда досаден днешният ден и ние с нетър­пение гледаме, колкото се може по-скоро да го заменим с утрешния. А в същото време забравяме, че с всеки нов ден лотарийното колело на смърт­та все повече се приближава и до на­шия номер. Най-сетне един ден ще излезе и той, и смъртта ще го поглед­не със своите равнодушни очи, преси­тени от погълнатите от нея преди това люде. Ще го погледне, пък ще го вземе и отнесе със себе си. И тогава, братко мой, и ти и аз ще лежим пред своите приятели като восъчна фигура. И твоите, и моите приятели ще сложат в хлад­ните ни ръце свещ и ще стоят край твоята и моята глава. Ще стоят, ще тъгуват и ще си шепнат:

– Гледайте нашия приятел, който беше толкова пъргав, и приказлив, и добър, и топъл, и мил! А вижте сега как лежи пред нас като някаква минерална маса, неподвижен и мълчалив! В погледа му няма светлик поне кол­кото този на тази тънка свещица в неговата ръка. Нито пък в неговото някога горещо сърце сега има поне толкова топлина, колкото дава този мъничък несигурен пламъчец на свещта.

При вида на мъртвец, братя, всички се питаме: има ли наистина безсмър­тие и възкресение на мъртвите? Пък и когато се отдалечим от мъртвеца и хладният пот по нашето чело вече из­съхне, и сълзите в нашите очи пресек­нат, и когато вече отидем на своята дневна работа и се захванем за нашите всекидневни грижи и занятия, нам че­сто ни хрумва край обикновените ми­сли и необикновената мисъл за смъртта, безсмъртието и възкресението на мър­твите.

Една майка неотдавна ми постави същия въпрос: има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите?… Нейният син бил взел участие в миналата война и загинал в сражението при град X. След време тя отишла на бойното поле и там разкопавала гроб подир гроб, за да намери своя син. Мъртъвците вече от дълго време лежали под земята и всички били из еднаквени помежду си. Май­ката познала своя син по един медалион на гърдите. Само по една вещ е поз­нала сиротата оногова, когото не е могла да познае повече по лицето. Майката не могла да плаче. Страшният ужас на смъртта остъкленил ней­ните очи и смразил нейната душа. Пред нея лежала една страшна тайна. Един живот овъглен и оземлен. От човеш­кото същество, което някога е било кост от костите ѝ и плът от плът­та ѝ, от човека, който донеотдавна е зовял нея „майко“, който неотдавна е носил оръжие и е участвал в боеве, пред нейните очи се оказала една зем­на и безформена маса, една пасивна пръстена маса, която повече не усещала сродство с никого другиго, освен със земята. Най-сетне майката едвам се решила да се допре с ръце до сина си. Искала поне да помилва този остатък от някогашния неин прекрасен левент-син. Но пръстите ѝ не могли да се задържат на повърхността, а пропад­нали в гнилото тяло, както в гнила диня. Страх я обзел. Тя почувствала, че между нея и нейния някогашен кра­савец-син вече има една непроходима бездна. Нищо свое и нищо мило тя не могла да види сега в този отворен гроб, в тази мрачна, подземна химическа лаборатория. Дойде при мен съкрушена. И когато ми разказа всичко за тази грозна картина, постави ми питането, зададе ми въпроса: има ли безсмър­тие и възкресение на мъртвите?

Нажалената майка ми постави същото питане, зададе ми същия въпрос, който и вие, драги братя, поставяте и зада­вате.

Как да ви отговоря ?

Ако бих ви говорил с езика на песимистите и на отчаяните лю­де, аз трябва да ви кажа: безсмъртие и възкресение на мъртвите няма!

Ако бих ви говорил с езика на късо­гледите мъдреци, трябва да ви отговоря: безсмъртието и възкресени­ето е една пъстра, но глупава басня и измислица на древните и новите вре­мена.

С езика на робите и бедняците, мъчени и гонени заради правдата в този живот, аз бих ви рекъл: безсмър­тието и възкресението на мъртвите е една необходима потребност, за да мо­же чрез и след него да бъде възста­новена потъпканата правда.

С езика на Сократ и Платон, най мъдрите люде от древността, аз бих ви отговорил: да, душата е без­смъртна; смъртта е събуждане от сън и преминаване в идеалния свят.

С езика на Данте, един от най-ве­ликите поети, бих ви отговорил: аз през целия мой живот гледах и въз­пявах този друг, преобразен от смъртта и от Бога възкресен свят на мъртвите.

С езика на Микеланджело и Рафаел аз бих ви отговорил: най-ве­ликият скулптор и най-великият худо­жник са посветили целия свой гений и живот в служба на Църквата, сиреч в служба на онази институция, която вси­чко основава на догмата за безсмър­тието и възкресението.

С езика на Кант, един от най-ве­ликите философи на новото време, бих ви рекъл: животът зад гроба е една сигурност, която почива на моралния закон. Ако животът би бил прекъснат от смъртта, тогава и най-категоричният закон, занонът на съвестта и морала, би бил унищожен!

С езика на някогашния председател на Академията на науките в Лондон, Оливър Лодж, който е държал една сказка за безсмъртието на човешката душа – с езика на този именит физик, аз бих ви казал: над физическия свят има един по-висш свят, духовния. Него­ви съзнателни членове и участници ние ставаме подир нашата физическа смърт.

С езика на славния антрополог и психиатър Ламброзо аз бих ви от­говорил: съществува духовен свят, който се смесва с нашия физически свят и взема участие в неговия живот.

Авторът епископ д-р Николай Велимирович (1880-1956)

Искате ли да ви отговоря с езика на индийските пагоди, или с ези­ка на египетските пирамиди и мумии, или с езика на арабските джамии, с езика на Мохамед и Каабето, или с езика на Заратустра, или с езика на храмовете на Акропола, или на онези на Рим­ския форум, или с езика на друидските олтари на норвежко-бри­танския север, ще ви отговоря едно и също: ние ще бъдем живи и ще бъдем съдени подир смъртта.

Желаете ли отговор на езика на разума, той ще гласи: трябва да има безсмъртие и мъртвите трябва да въз­кръснат.

Или вие желаете отговор на езика на инстинкта? Той гласи: непре­менно има безсмъртие и мъртвите не­пременно трябва да възкръснат.

Или вие искате да чуете отговора на езика на вярата? Той гласи: безсмъртието и възкресението на мър­твите е несъмнена истина.

Аз съм повикан и моят дълг е да ви говоря единствено в името на Христовата вяра. И аз ще ви дам отговор в името на тази вяра. А той гласи:

умрелите са живи,

мъртвите трябва да възкръснат,

и мъртви вече са възкръснали!

Прочетете още „Има ли безсмъртие и ще възкръснат ли мъртвите?*“ →