Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*

Публикувано на 18.04.202419.04.2024 от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Плиний Млади

Плиний Млади (61-113 година) е бил римски управител на Витиния в Мала Азия и интелектуалец, известен с писмата си, от които са събрани десет известни книги. Негов наставник е вуйчо му, известният писател, естественик и военен ръководител Гай Плиний Секунд или Плиний Стари. Плиний Млади преминава през всички етажи на служение, както подобава на римски благородник, като се почне от севир на римската конница (Sevir equitum Romanorum), тоест лице, което се занимава с делата на римската конница, след това квестор на императора, народен трибун, претор, началник на държавното съкровище при император Траян, консул, какъвто бил през 112 година във Витиния и Понт (Мала Азия)[37].

В десетата книга на Плиний Млади се намира едно писмо (96), което той е написал до император Траян (около 111 година) с молба за съвет относно процесите на обвиняемите християни, тъй като голям брой от всички възрасти, полове и класи са били в процес на задържане и осъждане. Там той описва методите си на разпит:

Тези, които отричаха да са християни или са били такива, аз предложих формулата, като ги накарах да призоват боговете и да се помолят на вашата статуя с жертви на тамян и вино, а също и с хули към Христос. В резултат на това смятам, че биха могли да бъдат освободени. Защото истинските християни не могат да бъдат принудени да правят всичко това[38]. Уверяваха обаче, че цялата им грешка или заблуждение се състои в това, че са били свикнали да се събират рано, преди изгрев слънце, да пеят, редувайки се, песен в чест на Христос като Бог и да се обвързват с клетва не за злодеяния, а да не извършват нито кражба, нито разбойничество, нито блудство, да държат на дадената дума, да не отказват да върнат повереното им имущество[39]. Още повече, че сметнах за необходимо да проуча истината за две така наречени слугини (quae ministrae dicebantur) чрез изтезания. Не намерих нищо друго освен абсурдно, прекомерно суеверие (superstitionem pravam immodicam). Защото заразата от това суеверие се е разпространила не само в градовете, но и в селата. Но изглежда е възможно да бъде спряна и унищожена.

Това писмо има последващ отговор на император Траян (97-мо писмо), което гласи: Правилно си постъпил, мой Секунде, в следствието по издирването на тези, за които ти е донесено, че са християни. Защото не може да се създаде нещо, което да бъде като някакво определено правило за всички. Не трябва да бъдат издирвани. Ако ги обвинят и това се докаже, тогава трябва да бъдат наказвани, и то все пак така, че онзи, който отрича да е бил християнин и на дело покаже това, тоест с молитва към нашите богове, нека бъде полмилван поради рзкаянието си, колкото и да е подозрителен с миналото си. А предложените анонимни списъци не трябва да бъдат повод за каквото и да е обвинение, защото за твърде лош пример се приемат и не отговарят на духа на нашето време[40].

Върху тези две писма също тежи съмнението от страна на някои изследователи за интерполация, извършена през Средновековието. Но това е научно недопустимо, защото се знае, че още Тертулиан (II-ри век) говори за 96-то писмо на Плиний и за отговора на Траян (97-мо писмо) в своята Apologeticus, където потвърждава, че е имало кореспонденция между Плиний Млади и император Траян по въпроса за увеличаващия се брой християни. Посочените основания, говорещи против автентичността на двете писма са оборими и доказано несъстоятелни и до голяма степен са идентични с другите направени към останалите автори. В тази връзка ще посочим някои от тях:

1.Във Витиния по онова време не е имало християни. Откъде черпили доказателства за такава теза противниците на авторството на двете писма? Първо, от твърденията или по-точно мълчанието по този въпрос на някои други изследователи, като например софиста Диом Хризостом и най-вече липсата на сведения за християни във Витиния при апостол Павел, който пише в своите Послания за християни в Ефес, във вътрешните области на Мала Азия – Фригия и Галатия, но не и във Витиния. В книга Деяния апостолски (16:7) се говори, че апостол Павел е искал да посети Витиния, заедно със Сила и Тимотей, но Духът не ги пуснал. Вероятно там е проповядвал св. апостол Петър, който адресира своето Първо съборно послание по следния начин: Петър, апостол на Иисус Христос, до пришълците пръснати по Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1:1).

2.Краят на писмото противоречи на началото. Тук се има предвид, че края на писмото звучи много по-самоуверено, отколкото неговото начало, където авторът проявява много колебание, предизвикано от трудностите на своето положение. По-скоро трябва да се каже, че Плиний бил много предпазлив по отношение на император Траян, когото възприема като последна истанция по поставения от него въпрос. Иначе си личи неговата твърдост по постигнатите резултати.

3.Антифонното пение е въведено чак през IV-ти век. Това основание е направено въз основа на посоченото известие в писмото, че християните са възпявали Христос като Бог, редувайки се (invicem). Известно е, че такъв тип пеене – антифонно – е въведено в песенната практика на Църквата едва през IV-ти век. Църковното предание говори друго, а именно, че антифонното пение е въведено на Изток за първи път от св. Игнатий Богоносец, който е бил Антиохийски епископ. По този въпрос историкът Сократ пише в своята история: Игнатий, епископ на Антиохия Сирска, който живял със самите апостоли, имал видение: видял Ангели, които с антифонни песни възпявали Света Троица, и предал на Антиохийската църква начина на видяното[41]. Гореизложеното потвърждават и други автори – Никифор Калист, Георгий Александрийски и други.

Всички изказани основания за интерполация и фалшификация на писмата са изкуствено направени без много задълбоченост по отношение на доказателствения материал, което означава, че отдавна са преодоляни в богословската наука, която възприема писмата на Плиний Млади за много ценен и автентичен материал, в които се намират някои допълнителни доказателства за Иисус и ранното християнство:

1.Много преди Плиний е имало във Витиния християни (някои от разследваните му заявили, че са били християни, но преди 20 години били отпаднали).

2.Християнството във Витиния е било масово явление (множество люде от всякаква възраст, от всяко звание и от двата пола били християни).

3.Съществували са християни – римски граждани.

4.Християните по онова време били гонени.

5.Истинските християни били твърди и непоколебими във вярата си.

6.Християните имали богослужебни събрания, например така нареченото агапи, където възпявали Христа като Бог.

7.Християнските нрави били чисти и възвишени. Но за Плиний и други нехристиянски писатели учението на Иисус и неговите последователи е прекомерно суеверие и заразно.

8.В писмото се споменава как Плиний идентифицира истинските християни: Ако така наречените християни са дали клетва върху римските богове и императора, те са били свободни; Плиний продължава да съобщава, че истински вярващите не могат да бъдат принудени да се покланят на боговете на императора.Но най-вече това, че Иисус Христос е бил за християните не само Бог, но и реална, историческа личност.

Флегон от Трал

Публий Елий Флегон от Трал[42] (80-137 година) е освободен роб и придворен служител на римския император Адриан (117-138 година), който оставил няколко съчинения наред с историческата хроника (Επιτομην Ολυμπιονικων), която е цитирана от Юлий Африкан, Ориген, Евсевий Кесарийски. Творбите му до голяма степен са изгубени, но Евсевий Кесарийски го цитира в своята хроника: В четвъртата година на 202-ра Олимпиада се случи едно голямо слънчево затъмнение, което надмина всяко по-рано съществувало: в шестия час денят се превърна в тъмна нощ, така че звездите се виждаха в небето. В допълнение, земята затрепери във Витиния и голяма част от град Никея се срути[43].

Ако се изчисли обратно, четвъртата година на 202-та Олимпиада се получава 32/33 година[44]. По същия начин, Секст Юлий Африкан в неговата петтомна Хронография, XVIII, 1 цитира: По време на управлението на император Тиберий имаше слънчево затъмнение при пълнолуние[45]. А силно доказателство, че Спасителят е пострадал в тази година, се дава в Евангелието от Лука (3:1), в което пише, че след 15-тата година от управлението на император Тиберий Господ Иисус Христос започнал своята проповед, която продължила три години[46].

Нещо, обаче, относно разказа на Флегон, както цитират християнските автори, все пак буди съмнение. Например, индикация за шестия час на слънчево затъмнение, напомняща на съответните евангелски съобщения. Може би Флегон е познавал Евангелията? Все пак той е роден в Мала Азия, в Трал, където от края на І-ви век съществува християнска община със свой епископ[47]. Не може да се изключи възможността Флегон да се позовава на християнските предания, въпреки че е малко вероятно. Този придворен историк напълно следвал религиозната политика на император Адриан, който се отнася към християните с презрение и враждебност[48]. Затова посочването на шестия час на слънчево затъмнение в посланието на Флегон някои автори го разглеждат като по-късно християнско допълнение.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните – продължение и край*“ →

Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*

Публикувано на 17.04.202418.04.2024 от Dragan Bachev

Иван Йовчев

Една от основните теми, която много е вълнувала християнската апологетика в българското богословие и в частност нейния известен представител професор Борис Маринов[1], е въпросът за историчността на Господ Иисус Христос[2]. На тази база се появяват много ереси още в началото на християнството, когато е било своеобразно криптоизповедание. Но и след неговото официализиране, христологичните и триадологични спорове продължили, докато не намират вярната си формулировка по време на Вселенските събори на Църквата.

Проблемът за историческия Иисус е преди всичко свързан с източниците за Него. В зависимост от състоянието на нещата в тази област, възгледът за Основателя на християнството като историческа личност се променя. До миналия век така наречената митологическа школа[3]гледаше на Иисус Христос като на религиозна измислица, именно на основание, че наличните източници далеч не са в необходимото задоволително състояние, за да внесат нужната яснота по въпроса. Острата атака на онези, които отричали историчността на Иисус Христос, подтикна изследователите и цялата библейска критика изобщо към по-задълбочено проучване на текстовете в Новия Завет. През изминалия век е направено много за определяне на времето и обстоятелствата на появата на Евангелията, както и за проследяване на развитието на християнските предания за Иисус Христос. Изследователите продължават да откриват колко пълно и точно тези предания отразяват реалните събития. Но все още има повече въпроси, отколкото отговори.

В ранните години на християнството малцина от хората и дори онези, които са Го слушали, разбирали кой е Иисус Христос. Не са били разкрити веднага и от много хора смисълът на Неговото проповядване и значението на Неговото дело. Който Го е познал, повярвал, като свидетелството на вярващите е запазено в книгите на Новия Завет. В този смисъл Христос дойде на земята неразпознат[4]. Така Го разкрива пред нас и Свещеното Писание на Новия Завет: Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха (Иоан 1:11).

Онези, които не са Го разпознали, не намирали причина да отдават голямо значение на Неговия живот и проповед, нямали сериозни подбуди да говорят много за Него. Следователно би било напразно да се търсят подробни свидетелства за Христос в писанията на хора, чужди на Църквата през първите десетилетия на християнската история. Освен това, гърците и римляните нямали причина да засягат събития, случили се в далечна Палестина, тъй като в техните очи това е била отдалечена провинция, за чиято съдба те не проявявали голям интерес. Езическият свят научил за християнството, едва когато апостолската проповед е надхвърлила границите на Палестина и обходила всички земи. Но въпреки това за дълго време в езическото възприятие християните не се различавали много от евреите. Само сред Христовите съвременници от евреите може да се търси ранното споменаване за Него. Но и тук е необходимо да се подчертае, че еврейският народ също не го позна. В очите на невярващите евреи, Той е бил само един от многото учители и проповедници, и затова те нямали причина да Го отделят от това общество[5].

Посочената митологическа школа отрича историческото съществуване на Христос, твърдейки също, че никой нехристиянски автор от I-ви и началото на II-ри век никога не е споменавал подобна личност. Твърди се, че за Христос не се говори никъде извън Новия Завет, тоест в нехристиянските писания до средата на II-ри век, до момента, когато най-накрая каноничните Евангелия се оформят и Християнската църква се разпространява в Средиземноморието. Свидетелствата на древните писатели – фрагменти от произведенията на Иосиф Флавий, Тацит и Плиний Млади, в които се споменава Христос, и които често са цитирани от християнските апологети, били отречени като неверни, или интерполирани в текстовете от християнските писатели със задна дата. Това твърдение е достатъчен мотив да провокира идеята за по-задълбочено изследване върху нехристиянските източници за личността на Иисус Христос и неговото реално съществуване в историята.

На въпроса дали се намират някакви солидни доказателства извън Библията затова, че Иисус Христос действително е съществувал, отговорът категорично гласи: Да. Историци и други както приятелски настроени, така и враждебни, са писали за Иисус Христос и ранните християни. Като доказателство на това твърдение по-долу са посочени десет нехристиянски източници, които доказват съществуването на Иисус Христос, а с това и Неговото реално присъствие в историята. Те датират от I-II век и имат различно отношение към Него. Някои са леко позитивни към Христос, склонни са да бъдат неутрални, други отхвърлят дейността Му или дори Го презират. За нуждите на студията са използвани оригиналните текстове на латински и старогръцки език на разгледаните автори и техните преводи, редактирани от д-р Атанас Атанасов.

Талус

Пръв от изследваната група нехристиянски писатели е Талус[6], римски историк, който дава около 55 година най-ранните възможни доказателства за Иисус Христос. В своята тритомна изгубена история на Средиземноморието той споменава за появило се затъмнение около датата на Разпятието, което може да бъде тъмнината, настъпила в деня на Христовата смърт (Матей 27:45). Неговите съчинения са оцелели само като цитати направени от други писатели. Секст Юлий Африкан[7] споменава за Талус, когато той около 221 година пише за Разпятието: Много страшна тъмнина покри целия свят; камъните бяха разтрошени от земетресение и много сгради в Юдея и други области бяха сринати до основи[8]. В трета книга от неговата история Талус нарича тази тъмнина слънчево затъмнение. Едно на пръв поглед възможно събитие, което съвременната наука вече може да изчисли.

В тази връзка Секст Юлий Африкан логически отбелязва, че слънчевото затъмнение може да не е било възможно по време, когато смъртта на Иисус съвпада с първото пролетно пълнолуние, защото едно слънчево затъмнение не би могло да стане в момент на пълнолуние, а когато Христос е разпънат на Кръст и е умрял, всъщност е бил периодът на пасхалното пълнолуние. Разгледаният текст показва, че Талус първо счита Иисус за историческа личност и второ познава синоптичната традиция, като се занимава с нея в критико-скептична светлина. В този дух го описват Theißen – Merz: Талус се отнася до една устна или писмена християнска духовна традиция. Затова през втората половина на първи век нехристиянският историк се почувствал предизвикан да опровергае неверни исторически сведения в нея[9].

В контекста на казаното от Талус може да се изведат следните исторически факти:

1.Християнското евангелие или поне описанието на Разпятието е било известно в средиземноморския регион в средата на първи век.

2.В този исторически момент имало голяма тъмнина и земетресение, датирано по времето на Разпятието на Иисус Христос.

3.Невярващите се опитали да дадат рационално обяснение за случилото се сравнително скоро след обявяването на тези събития.

Светоний

Гай Светоний Транквил (около 70-след 130 година) е бил римлянин и биограф на римските императори от Цезар (починал 44 година преди Христа) до Домициан (починал 96 година). В съчинението му De vita Caesarum, писано между 117-122 година, се съдържат биографии на римските императори от Юлий Цезар до Домициан. Прекрасният начин на представяне е спечелило световна слава на работата на Светоний, която не избледнява и до днес. Учените смятат този труд за един от най-важните източници за историята на ранния имперски Рим. От това произведение в биографията на Клавдий се споменава едикт на същия император издаден през 49 година, в който се визира изгонването на юдеите от Рим (Клавдий, XXV, 4): Прогони юдеите от Рим, вълнувани постоянно от подстрекателя Хрестос[10]. Основното, което се подчертава при всички преводи е, че причината за вълненията е Крестус или Христос. Изразната конструкция професор Иван Марковски превежда като: заради Христа[11]; професор Боян Пиперов: заради подбудителя Христа[12]; професор Георги Флоровски: под влияние на Хреста (Chresto implusore)[13]. Тук Хрес не е нито освободен роб, разбунтувал Рим, нито бил християнски апостол, който проповядвал за Христос в Рим. Chrestus е тъждествено с Christus, защото по време на императорския Рим са използвали вместо Christus – Chrestus или вместо christianus – chrestianus[14]. Колкото до споровете, вълненията сред юдеите в Рим през 51 година, е необходимо да се посочи, че тогава римляните не правят голяма разлика между юдеи и християни. Това е видно и от книга Деяния апостолски (18:12-17; 21:27; 22; 24; 25). В онова време юдеите са считани за gens superstitiosa (суеверен народ) и били мразени. Така са определяни и християните от Плиний Млади, от Тацит и сега от Светоний, и също са били презирани и гонени, защото за тях християнството е суеверие (superstitio).

Второто свидетелство на Светоний, което се намира в XVI глава от биографията на Нерон ни разкрива наказанието на християните: Били наказани със смърт християните, човеци от ново и вредно суеверие[15]. Въз основа на това място се правят интересни интерпретации от страна на съмняващите се в историческата достоверност на Христос, като посочват, че този абзац доказва само съществуването на християни, но не и на Христос. Професор Борис Маринов се противопоставя на тази теза като привежда няколко логични доказателства. Действително Светоний на това място свидетелства само за християните, без да споменава Христос, но когато говорим за дарвинисти казва професор Маринов, нямаме ли предвид и съществуването на Дарвин; като споменаваме марксистите ние не се съмняваме в историчността на Маркс и така нататък[16].

В този смисъл Христос и християните са здраво свързани и съставляват една причинно-следствена връзка.

Марà бар Серапион

Марà сина на Серапион (около 50 година – ?) е сирийски философ, който пише на сина си малко след 72-73 година като затворник от мястото на своето заточение. Писмото му вероятно е най-старото оцеляло споменаване на Иисус Хритос, което е запазено днес в един сирийски ръкопис от VI-ти век[17]: …какво всъщност получиха атиняните от убийството на Сократ, с какво са били възнаградени – с глад и чума? или жителите на Самос от изгарянето на Питагор, в миг цялата им страна е била погребана в пясъка? Или евреите от екзекуцията на техния мъдър цар, тъй като в това време царството им беше отнето? Защото Бог справедливо си отмъсти за тези трима мъдреци: атиняните умряха от глад; самосатците бяха обхванати от морето, евреите бяха убити и прогонени от царството си, и сега живеят навсякъде в разсеяние. Сократ не е мъртъв заради Платон, нито Питагор заради статуята на Хера, нито мъдрият Цар заради Новия Закон, който Той даде[18].

В писмото си Серапион се обръща с инструкции към сина си, който също се казва Серапион. Освен всичко друго, той възхвалява в него мъдростта като единствения достоен обект на човешките стремежи и основното съдържание на човешкия живот. Като потвърждение на думите си той посочва мъдреците, които са пострадали, но тяхната мъдрост пребъдва завинаги, а строго наказание застига техните преследвачи. Сред мъдреците Серапион споменава заедно със Сократ и Питагор мъдрия цар, когото евреите екзекутират, но веднага след това държавата им е унищожена, а те самите, съсипани и изгонени от земята си, след което живеят в пълно разединение. Ако писмото има историческа основа, то най-вероятно се датира от периода преди 160-та или 190-та година, когато Римската империя все още е била в процес на установяване на властта си над Осроене[19] и Месопотамия.

В скорошно проучване Мерц, Ренсбергер и Тилеман твърдят, че писмото отразява историческата ситуация от началото на 70-те години на I-ви век, когато Рим за първи път овладява Самосата[20]. Някои архаични елементи на езика в писмото, коeто най-вероятно първоначално е написанo на сирийски, поддържат ранна дата на появата му, не по-късно от IV-ти век[21].

Авторът на писмото не е бил нито евреин, нито християнин – той говори директно за нашите богове, говори за Иисус Христос като човек, не съобщава нищо за Възкресението. В същото време редица специфични християнски свидетелства в неговото съобщение, царския титул на Иисус Христос (вж. Mатей 2:1 и сл.; 21:1-11; 27:37), превземането на Иерусалим от римляните като наказание за разпъването на Иисус Христос (вж. Матей 22:7; 27:25), показват неговата зависимост от християнските източници.

Прочетете още „Нехристиянски източници за Иисус Христос и християните*“ →

Основни христологични имена и титли – продължение и край*

Публикувано на 25.08.202322.09.2023 от Dragan Bachev

Ева Ковачева

В Евангелие от Иоан, думата υἱὸς се среща общо 55 пъти. В 43 случая това υἱὸς се отнася за Иисус Христос. Два пъти Той е обозначен като “Син на Йосиф” (1:45; 6:42). На 13 места се среща изразът “Син Човечески” (1:51; 3:13,14; 5:27; 6:27; 6:53; 6:62; 8:28; 9:35; 12:23,34,34; 13:31). Не толкова често, с десет примера, стои изразът “Син Божий” в (1:34; 1:49; 3:18; 5:25; 10:36; 11:4,27; 17:1; 19:7; 20:31). В два стиха се среща “Единородният Син” ὁ υἱὸς ὁ μονογενής (Йн 3:16,18). Думата “Синът” ὁ υἱὸς, използвана без определение, което означава абсолютно употребена, със 17 примера общо, е ясно водеща. Тези 17 примера не са разпръснати из цялото Евангелие, а са концентрирани в няколко пасажа [в 4 натрупвания с по 2 или повече примера. Наред с това и в 3 единични случаи]. Най-много места, в които е употребен абсолютен υἱὸς се намират в Иоан 5:17-30. Употребеното като абсолютно – ὁ υἱὸς (Синът) се вижда от пръв поглед, че стои почти навсякъде във връзка със също така употребеното като абсолютно, противоположното понятие ὁ πατὴρ (Отца) в ст. 19, 20, 21, 22, 23, 26. Синовството е това, към което св. евангелист Иоан насочва вниманието – отношението между Отец и Син. Това се вижда ясно в стих 19-20: „Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко, що Сам твори…”[15].

Според св. Софроний Врачански, Христос се нарича Син Човеческий, защото приел човешко тяло; а Син Божий, защото Бог Отец Го родил със слово (мислено) преди всички векове и времена[16]. „Но както първото Му раждане от Бог Отец не може да се постигне с човешки ум, така и второто Му раждане от Света Дева Мария е непостижимо[17].“

Отношението на синовство на Христос към Бог Отец от една страна надминава онова богосиновство, което следва според старозаветната традиция на всеки член на народа на Израил и с това придава особено място на Христос. От друга страна и вярващите получават осиновление. Както сам Христос се обръща към Бог Отец с “Ава Отче” (Мк 14:36)**, така Той учи учениците Си също да се обръщат към Бог в молитвата си с “Отче” (Мт 6:9-13).

Но според св. патриарх Фотий Константинополски, Бог не е в еднакъв смисъл Отец на Сина и на хората. При Сина има синовност по природа, а при хората осиновление по благодат. Поради това Иисус Христос прави разлика между „моя Отец“ и „вашия Отец“ (Йн 20:17)[18]. „Обожението на човека е причастност към Божествеността чрез възприемане на лъчите на нейната благост и живот в тях“[19].

Св. евангелист Иоан отнася богосиновството в пролога към неговото Евангелие и към онези, които чрез Христос придобиват спасение: „А на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии (τέκνα θεοῦ γενέσθαι)” (Йн 1:12).

Св. апостол Павел набляга също на богосиновството на вярващите. На две места той призовава вярващите към молитвено обръщение с “Авва” (Рм 8:15 и Гл 4:6). Като цяло темата синовство св. апостол Павел разглежда в Гл 4:5-7:

5.„за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновлението (υἱοθεσίαν).

6.А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч Отче!

7.Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа.”

В същото послание (Гл 3:26), св. апостол Павел разгръща темата за надхвърляне на Авраамовото синовство и преминаване към едно по-широко понятие за синовство – това на всички вярващи в Христос: „всички сте υἱοὶ θεοῦ синове Божии чрез вярата в Христа Иисуса”.

Действителността на живота преди това е тази на робите, а след това тази на пълноправното синовство, включващо (като синове) и разположението с наследството. В (Гл 4:1) св. апостол Павел използва думата „наследство“ (κληρονόμος), с което заключва своята аргументация в Гл 3:15-29.

Христос е Син Божий още чрез Неговото пратеничество – а вярващите стават синове Божии второстепенно, чрез осъщественото, чрез тяхното освобождение от робството, осиновяване. Христос дава молитвата „Отче наш“, изразяваща синовството на вярващите спрямо техния небесен Отец. Христос се обозначава като Син Божий и освобождаването от робство, което Той осъществява, има за цел, предишните роби да получат υἱοθεσία „осиновление“. Другото място в подкрепа на това твърдение е Рм 8:14-17:

14.„понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии (υἱοὶ θεοῦ);

15.защото вие не приехте духа на робство, та пак да бъдете в страх, а приехте Духа на осиновение (υἱοθεσίας, по-точно: осиновяване), чрез Когото викаме: Авва, Отче!

16.Самият Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме деца Божии (τέκνα θεοῦ).

17.Ако пък сме деца, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънасленици на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим.“

Към темата богосиновство, св. апостол Павел се връща още веднъж в ст. 28-29: „При това знаем, че на ония, които любят Бога и са призвани по Негова воля, всичко съдейства към добро; защото, които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя[20]” и „Защото както освещаващият, тъй и освещаваните, всички са от Едного; затова Той се не срамува да ги нарича братя, думайки: ,ще възвестя името Ти на братята Си, посред църква ще Те възпеяʻ “, (Евр 2:11-13).

Прочетете още „Основни христологични имена и титли – продължение и край*“ →

Основни христологични имена и титли*

Публикувано на 24.08.202322.09.2023 от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Abstract

Im vorliegenden wissenschaftlichen Artikel werden die grundlegenden Christologischen Namen und Hoheitstitel vorgestellt und ihre Bedeutung und Etymologie erläutert. Es wird nach ihrer Herkunft gefragt und untersucht, ob sie in der atl.-jüdischen Tradition oder im kulturell-religiösen und sprachlichen Umfeld des entstehenden Christentums wurzelt. Im Neuen Testament erfuhren diese Ausdrücke und Titel dadurch, dass sie konkret auf Jesus Christus bezogen wurden, eine charakteristische Uminterpretation und Neubestimmung.

Im Text wird die Bedeutung der Christologischen Namen und Hoheitstitel nach dem Kontext und in den Zusammenhängen, in den sie in den neutestamentlichen Texten verwendet werden, festgestellt. Es wird für jeden Titel hingewiesen, auf welche Dimension – in der gegenwärtigen oder in der eschatologischen verwendet wird, und welchen neutestamentlichen Verfasser auf ihn am meisten akzentuiert. Dabei werden und einige Auslegungen von Kirchenvätern in Bezug auf die Namen und die Ausdrücke, die über Jesus Christus im Neuen Testament verwendet werden, angeführt.

Zum Schluss wird den Begriff „Gottessohnschaft“ und seinen Gebrauch, zunächst im Alten Testament, dann im Neuen Testament, in Hinsicht auf Christus und auf die Gläubigen, besonders nach Paulus aber auch im Evangelium nach Johannes, dargestellt.

***

Иисус Христос е центърът на християнската вяра и живот. Той е Словото Божие, Което трябва да следваме, живеем и към Което да се стремим.

Името е свързано със същността на неговия носител. Титлите говорят за един особен статус. Когато изследваме Христовите имена, титли, обозначения и изрази, свързани с тях, ние малко повече се приближаваме към личността и делото на Спасителя, макар Той като Син Божий да остава непознаваем в Неговата дълбочина и пълнота. Божиите имена са сила, защото пише, че „няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (ДА** 4:12).

В Свещеното Писание на Новия Завет Иисус Христос се нарича Господ, Месия, Син Божий и Син Човечески. Христологичните имена и титли се срещат също в Стария Завет. Там те са употребени по отношение на други лица и събития (царе, първосвещеници и пророци), а някъде в предобразен смисъл. В Новия Завет, чрез живота и учението на Иисус Христос, се разкрива в пълнота техния смисъл и съдържание. За Иисус Христос се употребяват и редица обозначения, които пряко се свързват с Неговото дело като Спасител и Изкупител на човечеството. Такива определения са: „Агнецът“ (Йн 1:29), „Ходатай“ (1 Тм 2:5), „лозата“ (Йн 15:5), „хлябът на живота“ (Йн 6:35), „вратата“ (Йн 10:7), „пътят“ (Йн 14:6), „светлината“ (Йн 8:12), „възкресението“ (Йн 11:25) и други. В Свещеното Писание на Новия Завет се употребяват над 50 титли и обозначения за Иисус Христос.

Настоящото изследване има за задача да представи основните Христологични имена и титли, да обясни тяхната етимология, да проследи произхода им – да установи доколко той се намира в Стария Завет, доколко в културно-религиозната и езикова среда на възникващото Християнство и да разкрие по-дълбоко тяхното значение в Свещеното Писание на Новия Завет според контекста и връзките, в които те са употребени.

а) Иисус

Името Ἰησοῦς е гръцкият начин на изписване на еврейското име (Jeschu) или (Jēschūʿa), а това е кратката форма на библейското име (J^ehōschūʿa). Същото име в Стария Завет носят приемникът на Моисей – Иисус Навин и премъдрият Иисус син Сирахов. В Септуагинта името на Иисус Навин (Jоsua) е предадено с Ἰησοῦς. Тъй като Христос носи като собствено също името Иисус, се предполага, че Той е бил назоваван от Своите съвременници вероятно (Jehoschua) или още по-вероятно (Jeschua) или (Jeschu). Jeschu е Неговото име според равинското предание и оттам в съвременния еврейски език. Jehoschua като много други библейски собствени имена е едно говорещо теофорно име. В превод то означава „Y’H’W’H’ е помощ“ или „спасение“[1].

Изписването на името Иисус с двойно „и“, в православната традиция, произхожда от начина на изписване на това име в гръцкия език – Ἰησοῦς. В него втората буква (след йота – ι) е η (ета/ита). Източната църква се ръководи по византийското или Ройхлиновото произношение, според което буквата η се произнася [i], а тъй като преди нея стои ι, която е също „и“, се получава двойно „Ии“. Западната църква се ръководи по Еразмовото (старогръцкото) произношение, според което η се произнася [ē]. По тази причина при тях Ἰησοῦς се транскрибира [Iesus], каквато е и латинската форма на името, докато в съвременните западноевропейски езици е установена формата Jesus[2].

Прочетете още „Основни христологични имена и титли*“ →

Споровете около историчността на Иисус Христос – продължение от публикация № 1424*

Публикувано на 31.03.202330.03.2023 от Dragan Bachev

Георги Бакалов

Историята на едно религиозно движение неизбежно поставя въпроса за неговия създател. Историческа личност, човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от първите проповедници на това учение още в древността? Такъв въпрос не може да бъде риторичен поради важността на очаквания отговор.

От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Европейското просвещение през XVIII-ти век няма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В областта на религията Средновековието поставя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучението и неговия божествен произход.

Съвършено друг подход използва Просвещението през XVIII-ти век. В основата му стои дълбокото съмнение, придружено с отрицание на всичко мистично. И въпреки че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около богочовешката природа на Христа, понякога се прокрадвал и скептицизъм относно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на XIX-ти век няма категорични доводи против становището на Църквата. Едва в съчиненията на Фридрих Енгелс и Карл Кауцки Иисус Христос открито се обявява за легендарна личност. Що се касае до християнството, невъзможността да се отрече историческата му легитимност кара споменатите автори да постулират тезата, че то се заражда без своя създател като движение на „римския пролетариат“. Към това становище се присъединяват и други изследователи, между които и един бивш богослов – Артур Древс, а по-късно същото виждане поддържат Робертсън и Калтхоф.

Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата богочовешка същност са два различни въпроса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езическите учени Целз и Порфирий. След окончателната победа на християнството и превръщането му в официална религия на римовизантийската империя този въпрос повече не бил обсъждан.

Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Иоан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. По-горе, във връзка с евангелските свидетелства за Христос, бе направен опит да се даде отговор на този въпрос. Без да се връщаме към него, само ще отбележим, че в по-ново време повод за съмнения стават констатациите на Давид Щраус (1808-1874 година). Според него в Евангелията се съдържа история и тя е свръхестествена Но, продължава Щраус, „или Евангелията са действителни исторически документи и тогава чудесата не могат да бъдат отделени от живота на Иисус, или чудото не може да се приеме за съвместимо с историята и тогава Евангелията не могат да бъдат исторически документи“. Крайният извод на Щраус е, че новозаветните книги съдържат митически разкази, което решава и проблема с историчността на Христос.

Естествено подобно твърде крайно становище предизвиква алтернативна позиция, чийто изразител става Ернест Ренан (1823-1892). Огромна част от изследванията му са свързани със задълбочени проучвания на всички известни документи за Христос, в това число и Евангелията. Опитът му обаче да съчетае рационализма на научното изследване с художествения подход към съобщенията на евангелистите в крайна сметка правят от неговия труд само един добър роман.

А. Ревел изхожда от презумпцията, че Христос е несъмнено велик религиозен деец, голям мистик и очарователен проповедник, в когото скоро започнали да съзират нещо повече от обикновен човек. Така, продължава изследователят, се ражда и митът за неговата божественост.

Едва ли е възможно, пък и необходимо, да се разгледат всички версии относно феномена Христос. Любопитно е обобщението на Ричард Остлитг в списание „Тайм“ от 1988 година, в което авторът излага четири от най-срещаните становища за Христос.

Първото от тях Го представя като странстващ мъдрец. Повечето от либералните протестантски богослови откриват много общи черти между такива известни личности като Ганди, Сократ или който и да е харизматичен вожд и, разбира се, Христос. Обобщено те представят образа на Назарянина, който насочва вниманието си към нищите и царящото в света неравноправие.

Христос като циник. Разбира се, има се предвид класическото определение в неговия философски аспект, какъвто е например Диоген. Това е човек, проповядващ добродетели и налагащ си самоконтрол. От това гледище проповедите на Иисус Христос твърде малко са насочени към апокалиптичния край на света и в много по-голяма степен третират проблемите на хуманизма в човешките отношения, целящ да притъпи остротата в противоречията между отделните прослойки в обществото.

Третото обобщение представя Христос като апокалиптичен пророк. Поддържниците му изхождат от обстоятелството, че Той бил повлиян от Иоан Кръстител и сурово настоявал за чистота на нравите, което доближава учението Му до есеите. Думите на Христос за „Царството Божие“ всъщност третират проблема за възмездието като форма на справедливост. В този смисъл апокалиптичното се свежда до радикалното преобразуване на света – очевиден факт в морално-етичен план след победата на християнството.

На четвърто място Ричард Остлитг представя Христос като вдъхновен равин. В този вид някои си Го представят като въплъщение на либералния юдаизъм, очистен от патриархалните норми на еврейската традиция и преди всичко на прастария закон за отмъщението. Вместо това Учителят (равинът) Христос противопоставя учението за Любовта и Братството.

Ако представените по-горе обобщения за Христос третират личността Му в морално-етичен план, разрешението на проблема за Неговата историчност трябва да се търси в документалните източници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и небиблейски. За библейските източници, почерпани от новозаветната книжнина, вече стана дума. От документално-историческа гледна точка обаче по-голям интерес представляват сведенията на независими от християнството източници, при това принадлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

От този вид най-ранни са свидетелствата на уважавания римски историк Тацит (55-120 година), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 година Тацит публикува съчинението „Анали“, в 15-та глава на което описва знаменития „Неронов пожар“ в Рим от 64 година. По повод обвиненията на императора спрямо християните, които произхождали „от низините на градския плебс“, авторът заявява, че те водели началото си от „Христос, който бил осъден на смърт при управлението на Тиберий (14-37 скоби мои, Георги Бакалов) от прокуратора Понтий Пилат“. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара били обличани в животински кожи и хвърляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

Прочетете още „Споровете около историчността на Иисус Христос – продължение от публикация № 1424*“ →

Втори член*

Публикувано на 23.03.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Текст на втори член

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?

Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.

Въпрос: Какво означава името „Иисус”?

Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.

Въпрос: А какво означава името „Христос”?

Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.

Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?

Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.

Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?

Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.

Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?

Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.

Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?

Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).

Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?

Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.

Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?

Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.

Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?

Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).

Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?

Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.

Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?

Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.

Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.

Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).

Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?

Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.

Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?

Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.

Въпрос: Как говори за това Св. Писание?

Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).

Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”

Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).

Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?

Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).

Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?

Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?

Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?

Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?

Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).

Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.

Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?

Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:

а) самия грях,

б) неговите последици в човеците.

Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).

Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?

Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?

Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?

Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Трети член“, който трябва да се активира)

__________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7O