Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владетел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).
За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).
Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.
Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).
Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важност и сериозност, тежест и здравина.
При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.
Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).
Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна община – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Златоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.
По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на добродетели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».
За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.
Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е небесна покровителка и закрилница на семейството.
Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.
Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското семейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.
И ти, младенецо, ще се наречеш пророк на Всевишния, понеже ще вървиш пред лицето на Господ, за да приготвиш Неговите пътища, и да дадеш на народа Му да познае спасението чрез прощаване на греховете им поради великото милосърдие на нашия Бог.
Почти цял живот се занимавам с изучаване на Свещеното Писание. Много е завладяващо да се задълбочаваш в тези древни и свръхдревни книги, които не случайно са наречени като сборник Свещено Писание. Да, има места, където може и да ти доскучае да четеш за мерки и теглилки, за нескончаеми родове със странни имена, които, като си затвориш очите, не можеш да повториш. Но! Но има книги и особено някои места в тях, на които не можеш да се наситиш да ги четеш и да усещаш как душата ти се усмихва от тиха наслада…
Всички знаем, че повечето ученици трудно се накарват да прочетат задължителната художествена литература (не говорим за уроците, там нещата са по-иначе). Същото е и с учениците в духовните семинарии или със студентите в богословските факултети и катедри по университетите. Опитвал съм как ли не да ги мотивирам, но не е лесно да задвижиш недвижимото. Все пак съм се опитвал да препоръчам на студентите, с които работих над тридесет години: Ако не ви се чете друго, прочетете поне книга Деяния апостолски! От повествователна гледна точка тя е най-интересната книга в Библията, защото в нея има екшън, действие – нещо става, постоянно нещо се случва, има изненади, неочаквани обрати, няма как да ви е скучно!
В интерес на истината, не съм търсил обратна връзка и не знам дали наистина някой студент или студентка са се заинтересували от моите думи да прочетат Деянията. Със сигурност обаче знам, че има студенти, които са чели открай докрай Библията, което и професорите не сме правили…
По отношение на Свещената история на нашето спасение обаче един от най-интересните текстове е първа глава на Евангелие според Лука. Дългичка е, цели осемдесет стиха, но изключително интересна, разбирайте – и важна. Тъкмо нейното съдържание оправдава заглавието на този мой текст.
Това е и началото на третото евангелие, което започва с посочване на причината за написването му: Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития,както ни ги предадоха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, – то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, за да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил (1-4 ст.).
Авторът Иван Ж. Димитров
С други думи казано, събитията не са неизвестни на автора или на получателя (съответно – получателите) на текста на евангелието. Имало и други опити да се опишат тези спасителни събития, а те при това са предадени достоверно от очевидци и служители на словото. Както и да я вземете думата словото – и с малка, и с голяма буква, пак подхожда: това са апостолите, хората около Иисус Христос, въплътеното Божие Слово (Логос), които при това служат и на Христовата проповед, която в същността си е Божие слово, Божии думи, а не човешки истории и в никакъв случай – човешки измислици.
Заема се и Лука (той от скромност не се подписва, но е безспорно, че Лука е авторът), след като специално и грижливо е проучил всичко отначало, да опише наред, тоест подредено (а може да се разбира и по-добре подредено отколкото в другите евангелия) учението, което вече е знаел, на което е бил научен адресатът Теофил (някои изхождат от значението на гръцката дума „теофилос“=боголюбец и смятат, че това е нарицателно за всички християни, а не само за конкретен човек). Но пък Лука го уверява, че с книгата си ще му даде твърдата основа на Христовото учение. И наистина го е направил.
Ние ще останем обаче само в първа глава. Там се разказва кратко, обаче с нужните исторически справки, историята около Божиите обещания за раждането на свети Йоан Предтеча и Кръстител и на Господ Иисус Христос. Описано е и раждането на първия:
В дните на Ирод, цар юдейски, имаше един свещеник от Авиевата смяна, на име Захария; а жена му беше от дъщерите Ааронови и името ѝ – Елисавета. И двамата бяха праведни пред Бога, постъпвайки безпорочно по всички заповеди и наредби Господни. Те нямаха чедо, понеже Елисавета беше неплодна и двамата бяха в напреднала възраст. Веднъж, когато по реда на своята смяна Захария служеше пред Бога, по жребие, както бе обичай у свещениците, падна му се да влезе в храма Господен, за да покади, а цялото множество народ се молеше отвън през време на каденето, – тогава му се яви ангел Господен, изправен отдясно на кадилния жертвеник, и Захария, като го видя, смути се, и страх го обзе. А ангелът му рече: не бой се, Захарие, понеже твоята молитва биде чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, и ще го наречеш с името Йоан; и ще имаш радост и веселие, и мнозина ще се зарадват за раждането му; защото той ще бъде велик пред Господа; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си; и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен. И рече Захария на ангела: по какво ще узная това? Аз съм стар, па и жена ми е в напреднала възраст. Ангелът му отговори и рече: аз съм Гавриил, който предстоя пред Бога, и съм пратен да говоря с тебе и да ти благовестя това; и ето, ти ще мълчиш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, понеже не повярва на думите ми, които ще се сбъднат на времето си. И народът чакаше Захария и се чудеше, задето се бави в храма. А когато излезе, не можеше да им продума; и те разбраха, че е видял видение в храма, а той им се обясняваше със знакове, и оставаше ням. След като се изминаха дните на службата му, той се върна у дома си. След тия дни зачена жена му Елисавета, и се таеше пет месеци и казваше: тъй ми стори Господ в дните, в които ме погледна милостно, за да снеме от мене укора между човеците.
Евангелистът точно посочва имената и рода и на двамата бездетни съпрузи, които били вече в напреднала възраст. Не само Захария, но и Елисавета била от свещеническо потекло – от рода на Аарон, брата на Моисей. Посочена е и смяната, в която е служел Захария, а това помага да се види кога той е бил на смяна и се е случило посещението на Божия пратеник. По време на служение в храма се паднало на Захария да влезе в светилището, за да покади, тоест да разпали въглените в кадилния жертвеник и да сложи върху тях благовонни смоли, за да се изпълни помещението с благоуханен дим.
Трябва да се знае, че храмовата постройка в Иерусалим е включвала две помещения: основното, наричано светилище, и по-малкото, наричано Святая святих. Но и двете не са били достъпни за вярващите. В светилището са влизали само свещеници и то за определени свещенодействия, а иначе те са стоели и вършели повечето си дейности отвън, във вътрешния двор, на открито. Там са произнасяли молитвите и са принасяли жертвите.
Авторът Иван Ж. Димитров
В Святая святих, най-святото място на храма и въобще за евреите, е стоял ковчегът на завета, в който са се пазели двете скрижали (плочи) с десетте Божии заповеди. Там е имал право да влиза само първосвещеникът (единствен за цялото юдейство свещеноначалник) и то само веднъж в годината.
И така, в сумрака на светилището (храмовата сграда била без прозорци) на Захария се явил архангел Гавриил и му съобщил радостната вест, че жена му Елисавета ще зачене и ще роди син, който щял да бъде наречен с името Йоан. Ясно и точно!
Когато обаче десетилетия наред не си имал деца, когато със сълзи си се молил Бог да се смили и да ти даде рожба, а особено когато възрастта е напредвала и тялото е губело определени детеродни способности, сега на тези години как да повярваш дори на Божи пратеник?! Ами ако е някакво изкушение?
Но мястото било свято, а и ангелът веднага се „легитимирал“ кой е и Кой го праща. Нямало грешка, нито било изкушение от лукавия. И все пак! Захария десетилетия наред горчиво преглъщал укорните думи и намеци, и погледи на околните заради това, че нямал деца. Същото и то в още по-голяма мяра се случвало с Елисавета, защото в онези времена безплодието се свързвало само с жената…
Явно Захария не е бил в състояние да осъзнае важността и истинността на добрата вест. Ангелът в потвърждение му дал „предварителна информация“ за бъдещия син, за да види смаяният свещеник, че не става дума само за раждане на дете, за да се избавят двамата съпрузи от укора, че са „ялови“ и той, и жена му. Това дете щяло да бъде велик пред Господ; няма да пие вино и сикер, и ще се изпълни с Дух Свети още от утробата на майка си;и мнозина синове Израилеви ще обърне към техния Господ Бог; и ще върви пред Него в духа и силата на (пророк) Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен.
Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възникнала и се оформила във Византия в първите десетилетия на VIII-ми век. Неин държавен идеолог бил византийският император Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконоборството.
Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове показал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно реагира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.
По времето на византийската императрица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически характер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 души. Откриването станало на 24 септември 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Константинопол в присъствието на императорското семейство. Преседател на събора бил Константинополският патриарх Тарасий.
Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подкрепа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора подписали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседание присъстващите изслушали исторически свидетелства за предшествениците на иконоборците – самаряни, езичници, юдеи, гностици, монофизити и сарацини. На шестото заседание били приведени опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопределението и по установена вече традиция предали на анатема всички иконоборци.
Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:
„Ние пазим без нововъведения всички с писание или без писание установени за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.
Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внушеното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одежди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Господа Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша света Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изобразени на иконите, толкова повече тези, които ги гледат, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други светини чрез кадене на тамян и поставяне на свещи, какъвто благочестив обичай имало и у древните. Защото честта, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.
Цитираното вероопределение на събора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за почитта към иконите; 3. местата, гдето следва да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обектите на изображенията; 6. нравственият смисъл на почитта към тях, и 7. догматическият им смисъл.
За да се разбере правилно богословското съдържание на разглежданото вероопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.
Един от основните иконоборски аргументи бил, че употребата на изображения и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Които се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.
Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.
От приведените свидетелства и направените по тях разсъждения става ясно, че:
1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за съществуването на изображения и за почтителното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;
2.Свещеното Писание не само не отхвърля изобразителното изкуство, но го санкционира и утвърждава;
З.старозаветната забрана се отнася за езическите изображения, тоест за изображенията на мними богове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езическо влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;
4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката природа, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почитане. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завършено изкупителното дело на Иисус Христос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъдат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;
5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение може да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Такава била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите подражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, макар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кланяй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покланяш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите думи е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги богослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разграничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между поклонение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според нашата вяра подобава само на Божественото естество…“.
Опознаването на християнството като религиозно учение, философия и историческо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извънбиблейските документални данни за „най-популярната личност в човешката история“ са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на отделни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за живота на Иисус Христос и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и но-специално в разказите на четиримата евангелисти: Матей, Марк, Лука и Иоан. Въпросът за тяхната автентичност, както и издирването на „рационалното зърно“, очистено от неизбежния за всяка религиозна литература елемент на чудодейност, тук няма да се обсъжда.
Колосалната литература „за“ и „против“ евангелските свидетелства е израз на прекомерна скрупульозност, особено когато се коментира „историческата им неадекватност“. Все пак трябва да приемем, че едно религиозно движение и учение, господствало сред най-образованите среди на човешкото общество в продължение на близо две хиляди години, не би могло да почива върху една съмнителна легенда, а още по-малко върху една неистина. И тъй като необходимостта от повече подробности за живота и делата на Иисус Христос се нуждае от удовлетворение, то единственият изход е да се обърнем към свидетелствата на онези Негови съвременници, които лично или по разказ на очевидци могат да ни информират.
Авторът Георги Бакалов (1943-2012)
Може би трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл исторически произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са по-скоро свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Иисус Христос като Спасител и Месия.
Изхождайки от тези предварителни уговорки, по-надолу ще представим живота и делата на Христа така, както са записани в евангелската книжнина.
Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелисти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Иоаким и Анна). Когато Мариам (или Мария) се появила на света, родителите ѝ я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пълнолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъдрие дърводелеца Иосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Иосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за „съсъд на Невместимия“ и изпратил архангел Гавриил да ѝ благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено няколкостотин години преди раждането на Христа: „Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Исаия 7:14).
Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът ѝ Иосиф.
Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Август издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя (вж. Лука 2:1-20). Всеки, според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Иосиф и Мария потеглили към града на Давид Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът светата Дева да се освободи от бременността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски „с нас е Бог“).
Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Давилов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.
Както повелявал отколешният еврейски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Симеон, на когото било предсказано, че ще види преди смъртта си Спасителя. Тъкмо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля (вж. Лука 2:21-40).
Според евангелист Матей, след раждането на Иисус над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раждането на „велик Цар“, Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Иерусалим за звездата, халдейските астрономи (в старобългарския език „влъхви“) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за раждането на „великия Цар“ (вж. Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръчал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщност царят искал да научи местонахождението Му и да Го убие. Влъхвите открили Младенеца, поклонили се, но се завърнали по друг път и не известили цар Ирод.
Св. Иоан Кръстител кръщава Иисус Христос
По същото време Бог явил на Иосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъчителен преход през Синайската пустиня Светото семейство достигнало до покрайнините на египетския град Хелиопол.
Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегодишна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надявал да е бъдещият „велик Цар“. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни
След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Иосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.
Евангелистите запазват пълно мълчание за живота на Иисус Христос до началото на Неговото служение, наченало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (вж. Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родителите Му Го завели на поклонение в Иерусалим на празника Пасха. След като хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Иосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Иерусалим и след дълго издирване Го открили в храма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.
Юношеството и младостта на Иисус преминали в Назарет в дома на Иосиф, където му помагал в работата.
Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисус Христос трябвало да се предшества от пророк,който да Го посочи на народа и да подготви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Иоан (вж. Лука 1:5-25).
Още от ранна младост Иоан се оттеглил в пустинята, където водел суров живот. Когато наближило времето за неговата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небесно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъка на обущата Му“. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Иоан (оттам и прозвището му Кръстител) във водите на река Йордан. Иоан Кръстител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисус Христос. Когато Той се явил при Иоан Кръстител, пророкът Го посрещнал с думите „Ето Агнецът Божи, Който взема върху Си греховете на света!“. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се множество, от небето се чул глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (вж. Матей З:13-17 и Марк 1:9-11).
The present study examines the spiritual birth and depiction of Christ in man on the basis of specific biblical verses from the Holy Scriptures of the New Testament, the terminology used by St. Paul the Apostle in his Epistles in connection with this purpose, as well as on the basis of available evidence related to this topic in some saints.
***
След грехопадението и излизането от Рая, което представлява отдалечаване на човека от Бога и общението му с Него, което е равносилно на отделянето на душата от връзката ѝ с духа, оттогава душата е започнала да се ръководи повече от желанията на плътта, което довежда до появата на егото и усещането за отделеност на духовно равнище както от Бога, така и от цялото. След въплъщението на Иисус Христос (Второто лице на Света Троица) сред човечеството и получаването на Светия Дух (Третото лице на Света Троица) при Кръщението, човекът е призован да се завърне отново при Бога, към живота „в духа“ (Галатяни 5:16-18, 25), което означава тялото и душата доброволно да се поставят под ръководството на духа, който представлява най-висшата част на човешката същност[1], и чрез който дух се осъществява връзката с Бога[2]. Примерът за начина на осъществяване на връзката с духа и с Бога дава на човечеството Самият Иисус Христос чрез живота и учението Си, представени в Евангелието. Свързването на душата с духа в човека се предхожда от продължителен процес на очистване от страстите – желанията на плътта, а след това и на личността – преодоляване на егото (самолюбието, гордостта и личния интерес), както и поставянето на първо място изпълняването на Божията воля преди собствената, за което Христос дава образец в Матей 26:39, 42. Външните признаци и прояви, характеризиращи човека, свързал се с духа и живеещ „духом“ (Галатяни 5:6), се изброяват от св. апостол Павел в посланието му до галатяни (5:22).
Гореизложената теза се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, които също отбелязват, че човечеството преминава през двоен порядък в откриването на Лицата на Света Троица: „Низходящ – от Отца чрез Сина към Духа Свети, и възходящ – от Духа Свети чрез Сина към Отца. Първият започнал със сътворението на света и със старозаветните откровения чрез пророците, продължава с пълното богооткриване на Сина Божи при въплъщението Му, извършеното от Него изкупление, и завършва със слизането на Дух Свети над апостолите. Вторият започнал със слизането на друг Утешител, Дух Свети на земята, продължава с привеждането на всички чрез Дух Свети към Христа Изкупителя, въплътилия се Син Божи, и ще се завърши с привеждането на всички чрез Сина към Бог Отец, Комуто Син и ще предаде Своето царство. Ние живеем в царството предимно на Дух Свети или в периода, в който Дух Свети привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец“[3].
Целта на изследването е, в подкрепа на тезата, че човечеството се намира в епоха, в която става завръщане на душата към Бога, което се състои в свързването на душата с духа, или по друг начин още казано – на действието на Светия Дух в нея, на раждането и изобразяването на Христос в човека, а оттам и свързването му с Отец, което е еквивалентно на пребиваването на Света Троица в него, защото където е едното Лице, там са и другите, тъй като те са неразделно и неразривно свързани, да се приведат сведения, които авторът открива, че се съдържат както в буквален, така и в преносен смисъл, а също и като символи в книгите на Новия Завет, в съчиненията на някои църковни писатели, животоописания на светци и пояснения от тълкуватели на Свещеното Писание на Новия Завет.
1.Стихове от Свещеното Писание на Новия Завет в буквален смисъл:
б) Отец, разкрива мислите Си на вярващите (Иоан 6:45; 1 Иоан 2:20, 27; Филипяни 3:15; Ефесяни 1:17-19; 1 Солуняни 4:9; Евреи 8:10-11; парал. Евреи 10:16);
в) Христовият Дух се открива на вярващите, поучава ги, утвърждава ги и действа вътре в тях (Матей 28:20; Иоан 6:56-57; 14:19-21; 15:4-5, 7, 9-11; 1 Петра 1:11; Римляни 8:9-10; 1 Коринтяни 1:7-8; 2:16; 2 Коринтяни 13:3, 5; Галатяни 2:20; 4:6, 19; 1 Солуняни 2:13; 2 Солуняни 2:17; Ефесяни 1:17-18; 3:17-20; 4:21; Филипяни 1:19; 2:5; Колосяни 1:27, 29; 3:16; Евреи 9:28; Откровение 3:20);
г) Света Троица се разкрива в човека (Иоан 14:20, 23; 2 Коринтяти 13:13);
д) Бог пребъдва в човека (1 Иоан 2:23; 3:24; 4:12, 15; Римляни 8:11; Откровение 21:3). В изложените стихове се говори за откриването, действието и пребиваването на Бога с Неговите три Лица в човека. Предвид целта на настоящото изследване, свързана с „раждането на Христос“ в него, ще се изложат подробно само тези от тях, в които най-ясно се говори за „раждане“, „пребъдване“ и „изобразяването“ на Христос в човека.
В тази връзка се установява, че докато в Евангелие според Матей се споменава по-общо, че Иисус Христос ще пребивава сред хората: „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), то в Евангелие според Иоан, както и в посланията на светите апостоли, и най-вече тези на св. апостол Павел, се говори за Христос – вътре в човека. От автора се констатира, че най-често срещаната терминология, която апостолът употребява за предаването на посочения смисъл е „раждане“, „изобразяване“ и „живеене“ на Христос във вярващите: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!“ (Галатяни 4:6); „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Галатяни 4:19); „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20); „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20); „Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5); „Като изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава“ (1 Петра 1:11); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда“ (Римляни 8:9-10); „Вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене: Той не е безсилен спрямо вас, но е силен във вас… Или не се съзнавате, че Иисус Христос е във вас? Не съзнавате, само ако сте недостойни“ (2 Коринтяни 13:3,5); „Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви“ (Ефесяни 3:17); „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му, на които Бог пожела да покаже, какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас“ (Колосяни 1:26-27). В същия контекст трябва да се спомене и много често използвания израз от св. апостол Павел в неговите послания „в Христос“ (ἐν Χριστῷ, Римляни 3:24)[4] (общо около 82 пъти)[5], което той отнася както по отношение на себе си, така и на всеки вярващ в Господа християнин, който трябва да бъде „в Христос“ и „един дух с Него“ (τῷ κυρίῳ ἓν πνεῦμά ἐστιν, 1 Коринтяни 6:17)[6]. Това твърдение се потвърждава и от формулата, която той употребява „Христос в мене“ (ἐν ἐμοὶ Χριστός, Галатяни 2:20[7]).
2.Авторът на изследването излага твърдението, че духовното раждане на Христос в човека стои във връзка и с някои от наставленията на светите апостоли в техните послания към вярващите, че те трябва да проявяват качествата и характеристиките на Христос:
а) да имат „ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16);
б) да имат мислите на Христос (Филипяни 2:5);
в) да очистват себе си, както Той е чист (1 Иоан 3:3);
г) да вършат правда и са праведни, както Той е праведен (1 Иоан 3:7);
д)да обичат ближните си с любовта на Иисус Христос (Филипяни 1:8; Ефесяни 3:19); е) да постъпват така, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2: 6). От изложеното става видно, че който има Христос в себе си, той изявява Неговия ум, любов, качества и дела. Най-ясно зависимостта между пребъдването на Христос в човека и неговите външни прояви се вижда в последния от цитираните стихове: „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Иоан 2:6).
3.Библейски препратки в символичен смисъл – авторът на изследването излага твърдението, че св. Богородица, освен в исторически смисъл, че е родила Божия Син – Иисус Христос, също така с нейните лични духовно-нравствени качества, преди всичко – чистота, както и пълно доброволно подчинение на Божията воля (Лука 1:38), представлява същевременно символ на „новия човек“, в който след постигането на същите характеристики – духовно-нравствена чистота (заедно с всички добродетели) и поставянето на Божията воля пред собствената воля, в него духовно ще се роди и изобрази Христос.
Символ за това според автора на изследването се явява още образа на жената, която е облечена в слънце от книга Откровение на св. Иоан Богослов, за която се описва, че „вика от родилни болки“ и „се мъчи да роди“ (Откровение 12:1-2). В своето тълкуване св. Андрей Кесарийски обяснява, че жената, която се готви „да роди“ не е Св. Богородица, предвид късната датировка на книга Откровение (95 година), а Църквата [8]. Но трябва да се отбележи, че Църквата представлява съвкупността, събранието от вярващите хора, и в нея не може да се случи нещо, което не се случва в тях. Обяснението на св. Андрей Кесарийски за „жената в родилни болки“ трябва да се отнася до хората през новозаветната епоха, което се потвърждава и в самия текст от тълкувателя: „Жената облечена в слънце, е Църквата…Тя изпитва болка, като преражда душевните в духовни и като ги преобразява по вид и образ – по подобие на Христа[9]“. „Така във всеки от нас духовно се ражда Христос… така че всеки, съединил се с Христос, да стане Христос[10]“. От посочения цитат става ясно, че св. Андрей Кесарийски говори също за разлика между душевните и духовни вярващи според степента на постигнатото единение с Христос.
4.Някои светци се обозначават според Преданието на Църквата като „богоносци“ – например св. Игнатий Богоносец (I-II век). В Римокатолическата църква св. Антон от Падуа (XII-XIII век) се изобразява с Христос като Младенец върху гърдите му. Наличните сведения потвърждават, че произхода на прозвището на св. Игнатий е свързано с негова лична духовна опитност и преживяване с Христос: „Той се самоназовава ‘Богоносец’, защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това“[11]. От животоописанието на св. Антон от Падуа се констатира, че той се изобразява в християнското изкуство с Христос като Младенец на гърдите му поради обстоятелството, че съществуват сведения, според които той приживе е съзерцавал Христовата слава, както и е виждан по време на земния му живот от друг човек във видение да държи в ръцете си Младенеца Иисус обграден от ярко струяща светлина[12].
5.Сведения от тълкуватели на Свещеното Писание на Новия Завет. Блажени Теофилакт нарича в коментара си към 2 Петра 3:1-2 някои вярващи „богоносци[13]“. Във връзка с Христовото пришествие, за което се загатва на друго място в същото послание, той обяснява, че Христос ще се яви като „зорница, която ще изгрее в човешките сърца“ (2 Петра 1:19): „И така, когато – казва – настъпи ден, тоест явяването на събитията, тогава в сърцата ви ще изгрее зорницата, тоест Христовото пришествие, предвъзвестено от пророците, и като истинска светлина ще освети сърцата ви“[14]. Авторът на изследването обръща внимание, че в споменатия стих от Второ съборно послание на св. апостол Петър, пришествието на Христос се представя по различен начин – то ще стане вътре в човека, за разлика от други места в Новия Завет, където Христос се описва като идващ на облаци (срв. Матей 24:30; 26:64; Марк 13:26; Откровение 1:7).
6.Христос обяснява в Евангелието, че когато вярващите правят добро на най-малките, слабите и нуждаещите се, те го правят все едно на Него, с което загатва, че Той е във всички и се проявява чрез всички: „Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте. Тогава праведниците ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме? А Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“ (Матей 25:34-40).
7.В Свещеното Писание на Новия Завет се говори за Христос и вярващите също в друг контекст, че Той се проявява в тях, когато те вършат добро, тъй като вярващите са членове на Неговото тяло, а Той е Главата. Последното се потвърждава от тълкуванието на блажeни Теофилакт върху посланието на св. апостол Павел до ефесяни, където се говори за Христос като Глава на Църквата, а тя – като Негово тяло, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Ефесяни 1:23): „Защото Христос като че се изпълня и става завършен във всички членове в лицето на всички вярващи: изпълня се сякаш с ръка в лицето на милостивия и помагащия на слабите, изпълня се сякаш с нозе в лицето на пътешестващия заради проповедта и грижата за своите братя, и с друг член – в друг вярващ. И по такъв начин се изпълня с всички членове чрез всички вярващи, тоест чрез посредничеството на всички, когато един оказва една, а друг – друга услуга. Защото нашият глава Христос става съвършен, тоест получава съвършено тяло тогава, когато ние сме съединени и тясно свързани всички заедно“[15].
8.В изследването се излага още твърдението, че раждането на Христос в човека е свързана пряко и със следните стихове: 1 Коринтяни 15:28; Деяния на светите апостоли 17:28; Колосяни 3:11, в които също се говори за пребъдването на Бога в човека и за съединяването на човечеството с Христос, но вече цялостно, пълно и завършено, което ще се осъществи тогава, когато всичко Му бъде подчинено. Под „подчиняване всичко на Сина“, тълкувателите разбират пълното отстраняване на греха, злото и страстите от човека: „Когато пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28); „Защото ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме“ (Деяния на светите апостоли 17:28), както и „дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11). В своето тълкуване върху 1 Коринтяни 15:28 св. Теофан Затворник посочва, че в настоящия период от време се осъществява по такъв неизразим начин обединението, което се състои в действие, в ход, като в Христос човечеството се съединява отново с Божественото ипостасно, както е невъзможно то да бъде обединено в някой друг. Всички са събрани отново по Негов образ и това показва как това събиране е предопределено да бъде. Същият тълкувател допълва, че Господ като Глава на цялото тяло на тези, които се спасяват, ще проникне в тях и те ще се съединят с Него, и чрез съчетанието си с Него, човечество ще се докосне до Божественото по-близо, по-живо и по-съществено. Това ще стане, когато у хората престане покварата и в тях няма повече място за страстите, когато страстите бъдат окончателно отстранени от тях, и когато хората няма да имат повече склонност към зло и извършването на никакъв грях. Тогава Бог ще бъде накрая всичко у всички[16]. Блажени Теофилакт разяснява по подобен начин, че когато хората изоставят греха, злото и страстите, тогава Синът ще е покорил всичко, и когато стане това, всички ще бъдат богоподобни и ще вместяват в себе си Бога и само Него, защото Бог ще бъде всичко за тях: и храна, и питие, и облекло, и помисъл, и подбуда[17]. Св. Григорий Богослов допълва, че сега според движенията и страстите в хората, те или нямат Бога в себе си или частично Го имат, но когато станат напълно богоподобни, те ще вместяват в себе си всецялостно Бога и Неговия Син. Според споменатия тълкувател това е съвършенството, към което всички се стремят, и за което св. апостол Павел загатва в стиха, в който ясно се отрежда мястото на Христос в човека: „Дето няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11)[18]. Св. Ефрем Сирин подчертава, че „да бъде Бог всичко у всички“ (1 Коринтяни 15:28) означава „Бог да бъде между всички, както Той Сам е, и мястото на всичко, защото сега Той обитава тайно и в онези, които не желаят, но в крайна сметка ще бъде във всеки вече и ясно: в Него праведните ще светят като слънце (Матей 13:43) или дори по-силно от слънцето, доколкото човешката природа ще може да възприеме[19].
От цитираните новозаветни стихове и сведения в настоящето изследване се извежда заключението, че раждането на Христос в човека, както и изявата Му във и чрез човека, е цел, смисъл и задача на живота на всеки един вярващ, който се преобразява по вид и образ – по подобие на Христа. „Обличането в Христос“, „раждането на Христос“ и ставането на човека от „плътски“ и „душен“ чрез единението с Духа в „духовен, „изобразяването“ и „пребиваването на Христос“ във вярващия не се обуславят от националност, пол или социално положение, както пише св. апостол Павел в своето послание до галатяните (3:27-29), и както също Самият Христос не прави разлика между вярващите според Евангелието, тъй като нравствените изисквания, които Той дава се отнасят в еднаква степен до всички, а зависи изцяло от прилагането на Христовото учение на дело и изпълняването на Божията воля (Матей 7:21-24). От това следва, че осъществяването на връзката с Христос и раждането на Христос в човека до степен на „вече не аз живея, а Христос в мене“ (Галатяни 2:20) зависи от придобитите чистота, духовно-нравствени качества, ценности, добродетели на душата и готовността на човека да служи на Бога като служи на другите. Това се вижда най-ясно от стиха в Първо съборно послание на св. Иоан Богослов, където се посочва, че от спазването на Христовите заповеди на дело зависи пребъдването на човека в Бога и на Бога в него: „И който пази заповедите Му, пребъдва в Него, и Той – в него“ (1 Иоан 3:24)[20].
Всичко изложено води до необходимостта от преосмисляне на живата и действена връзка, която трябва да съществува между душата на всеки вярващ с Христос, което изисква постоянна отговорност и будност на съзнанието, че по всяко време и на всяко място – „тук“ и „сега“, във всички случаи на живота, във и чрез всички хора, включително най-малките, слабите и нуждаещите се, може да действа и се проявява Христос като Глава на Неговото тяло, Чиито членове са те. От изложеното в настоящето изследване се заключава още, че раждането на Христос в човека, както и трайното съчетаване, и единение на душата с Него, се намират в тясна връзка с проявата на Неговите качества от човека – от все по-голямото му уподобяване с Христос чрез изпълняване учението Му на дело, за което говорят светите апостоли в техните послания. Когато човечеството достигне до съзнанието, че всички са едно цяло, и че в действието и поведението на всяка една част към другите, се проявява Бог, тъй като служенето на Бога се изразява в служенето на ближните), тогава ще се реализира казаното от св. Иоан Богослов, в предпоследната глава на книга Откровение, че Бог ще живее сред хората, те ще бъдат Негов народ, и Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог (Откровение 21:3).
Блажени Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Св. Гора, Атон, 2008.
Блажени Теофилакт. Архиепископ Български. Тълкувание на Посланията на свети апостол Павел. Ч. 1. Видин, 2015.
Гамбосо, Вергилио. Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност. Изд. Францисканци Конвентуалци заедно със Светилище на св. Антон от Падуа. Плевен, 2007.
Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece. 28, rev. Auflage. Deutsche Bibelgesellschaft. Stuttgart, 2012.
__________________________________
*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, том 3 (9) нова серия 2021, с. 160-169, Пловдивско университетско издателство Паисий Хилендарски. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Лопухин, А. П. Толкования священного Писания. Толкования на Гал. 5:16, https://bible.optina.ru/ new:gal:05:16 (20.11.2021).
[4]. Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece. 28, rev. Auflage. Deutsche Bibelgesellschaft. Stuttgart, 2012, р. 487. Посочва се първото място, на което се среща споменатия израз в посланията на св. апостол Павел. Бел. авт.
[5]. Изброяването на израза в Павловите послания е извършено от автора на изследването по Синодалното издание на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет: Вж. Библия. Сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Издава Св. Синод на Българската църква. София, 1992, http://www.pravoslavieto.com/bible/ (20.11.2021).
[6]. Nestle-Aland. Novum Testamentum Graece, op. cit., р. 528.
[7]. Ibid, р. 581.
[8]. Св. Андрей, архиепископ Кесарийски. Тълкувание на Апокалипсиса. Св. Гора, Атон, 2010, с. 98.
[9]. Св. Андрей, архиепископ Кесарийски. Тълкувание на Апокалипсиса, с. 98.
[12]. Гамбосо, Вергилио. Св. Антон от Падуа – чудотворец. Живот и набожност. Изд. Францисканци Конвентуалци заедно със Светилище на св. Антон от Падуа. Плевен, 2007, с. 18.
[13]. Блажени Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на книга Деяния на светите апостоли и на Съборните послания на светите апостоли. Св. Гора, Атон, 2008, с. 380.
[14]. Пак там, с. 366.
[15]. Блажeни Теофилакт, Архиепископ Български. Тълкувание на Посланията на свети апостол Павел. Ч. 1. Видин, 2015, с. 547.
[20]. В посочения стих под „Него“ се има предвид Св. Троица. Срв. Еп. Михаил (Лузин). Толкования священного Писания. Толкования на 1 Иоан. 3:24, http://bible.optina.ru/new:1in:03:24(13.12.2021).
Изображения: Господ Иисус Христос, св. апостол Павел, Пресвета Дева Мария и бебето Иисус, предателят Юда целува Иисус и Господ Иисус Христос. Източник Гугъл БГ.
И така, не плътското майчинство, не майчинската близост до Сина, но именно майчинството по дух, вътрешната съобразност на Девата майка с Образа на Отеческия Ипостас – ето кое изяснява същината на величието на славата и на блаженството на Божията майка… В това се крие и тайната на нейното тъй високо възвисяване… С право й се дава наименованието Небесна Царица. Тя е майка на Този, Който е глава на видимия и невидимия свят. Затова тя… поради майчинската си близост до своя Син, е наша топла застъпница, молитвеница и ходатайка пред Своя Единороден син, Царя на славата” (Пос. съч., с. 262-263).
При това схващане величието на св. Дева Мария като истинска дъщеря на Адам, родена в грях, но възвисила се чрез личен подвиг с помощта на Божията благодат до непостижимо голяма слава, издигаща я над човеци и ангели, ние можем само да благодарим на дивния Божи промисъл, Който в нейното лице ни показа осъществен на дело идеала на християнското себеусъвършенстване – достигане до богоуподобяването и обожествяването, за което православието с толкова въодушевление говори като за най-крайна цел на християнския живот (Ср. Преп. Симеон Нови Богослов, Слова, вьІп. І, М., 1892, с. 445).
Според думите на св. Атанасий Велики, Второто Лице на Света Троица, Божественото Слово „станало човек, за да се обожествим ние” (Творения, ч. І, Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1902, с. 260). Обожествяването на човеците е цел на Божественото домостроителство. В третата молитва пред светото Причастие се изразява между другото вярата, че Иисус Христос е обожествил възприетата от Него човешка плът с възнасянето ѝ на небето и поставянето ѝ да седи отдясно на Отца („преславным Твоимъ вознесениемъ плотское обоживый восприятие, и сие деснымъ Отца седениемъ почтый”). При светото Причастие ние вкусваме хляба на безсмъртието и пием от питието на вечния живот, приобщаваме се към Тялото и Кръвта на Богочовека и сами се обожествяваме, разбира се дотолкова, доколкото достойно се причастяваме и доколкото е възможно това обожествяване за нас като твари в условията на земния живот.
В утренята на Велики четвъртък в 4-та песен на Канона, трети тропар, се представя Христос да говори на учениците Си, че ще пие ново питие с тях като с приятели в Своето небесно царство и се продължава речта Му така: „Аз, Бог, ще бъда с вас като с богове” (якоже бо Богъ съ вами боги буду” – Al. Maltzew, Fasten und Blumen-Triodion, Deutsch und Slawisch, Berlin, 1899, S. 416).
Всичко това говори, че обожествяването е задача, поставена пред всички последователи на Христа. Тя е била и реално постигната от съвършените християни (Фил. 3:15) например от апостолите. Щом като Отец е предал всичкия съд на Сина (Иоан 5:22), а Синът облича в тази божествена власт Своите 12 апостоли, като им казва: „При пакибитието, кога Син Човечески седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванадесеттях Израилеви колена” (Мат. 19:28), явно е, че апостолите са стигнали до обожествяване в смисъла на св. Атанасий Велики, за да могат да имат такава божествена задача, която ще изпълняват, разбира се по пълномощие, а не сами по себе си.
А ако апостолите са мислени от Църквата като достигнали обожествяване, то с колко повече право може да се каже това за св. Богородица! Тя наистина в съзнанието на Църквата е обожествена (но не богиня!). Затова и към нея се прилагат прилагателните „божествена” и даже „пребожествена”, както впрочем и за св. апостоли и за много други светци често се употребява епитетът „божествени” (Вж. например 10 декември – кондак на св. Ермоген; 29 януари – кондак на св. Игнатий Богоносец; 31 януари – кондак на св. св. безсребреници Кир и Иоан; 9 февруари – кондак на мчк Никифор; 18 февруари – кондак на св. Лъв Велики, папа Римски; 8 март – кондак на преп. Теофилакт, епископ Никомидийски и пр.). Нейната слава е „боголепна”, „божествена” (2-ри и 3-ти стих на Господи воззвах, 15-ти август).
И въпреки това, колко голяма разлика има между православното наричане св. Богородица „божествена” и „пребожествена” и римокатолическото ѝ поставяне сред Св. Троица, Която тя възпълва! Св. Богородица е божествена в смисъл, че е безкрайно издигната в идеала на християнското съвършенство, което тя е постигнала. Но тя не е приближена до Христовото безначално и непостижимо Божество, което е абсолютно несъразмерно с тварите и недостъпно за човека по скритата Си и неведома същност, издигната над всяко време и пространство и надвишаваща познавателните възможности даже и на най-светлите ангелски умове.
Много мъдро разсъждава св. Атанасий Велики, когато различава (против арианите) местата в Писанието, отнасящи се към Божеството на Христа от онези, които се отнасят към Неговата човешка природа. Той казва например по повод на апостол-Павловите думи: „Бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:16), че апостолът подразбира тук не Божеството на въплътеното Слово, а Човекът Христос – тази положена основа (1 Кор. 3:10)! „Защото нито Павел, нито друг някой може да стане подобен на Божеството на Словото, освен всички да се уподобяват на Христа в страданията и кротостта” (Творения, ч. ІV, Св. Троицкая-Сергиева Лавра, 1903, с. 471-472).
Римокатолическите богослови допускат голямата грешка да правят св. Богородица подобна на Божеството на Христос, тоест подобна на Бога, казвайки, че Бог я направил „съучастница на Своето естество” (Ленц), или че тя внася нови отношения между Божествените Лица на Св. Троица и възпълва Самата Св. Троица, внасяйки женственото начало в сферата на Божеството (Aug. Nikolas).
У нас и божествената св. Богородица си остава човек, но такъв, който е постигнал заповяданото съвършенство в Бога, заповяданото обожествяване. Тя е човек, родена като нас и затова близка на нас. Чрез това тя, по-високо стоящата от от херувимите и серафимите е направила ангелските висоти достъпни и за нас, стига да желаем да подражаваме на смирението и на послушанието й. И докато римокатолическите богослови й приписват заченатост без първородния грях, абсолютна издигнатост над всякаква възжност да греши и дадена наготово съвършена добродетелност и по този начин я отчуждават напълно от вярващите, Православната църква във всяко отношение издава великите преимущества на своето почитание на св. Богородица. Св. Дева Мария е и си остава у нас човек, съвсем близък нам, родена в първородния грях и носеща последиците му – страданията, скърбите, болестите и смъртта. Затова тя може да бъде майка на скърбящите и каещи се грешници, може да утешава умиращите, може да съчувства на всички обуреваеми, защото е напълно еднаква по природа с тях. С постигнатите си съвършенства тя може да бъде пример за тях, защото се е издигнала към тези висоти от основата на ражданата в грях природа, обща за всички човеци без изключение. От православно гледище не може да се каже: Какво общо има между нея, надарената още от зачатието с преизобилната Божия благодат, която я издига над всяка греховност и възможност да греши и нас, окаяните грешници! Тя не е познавала греха, ни първородния, ни личния, и затова не може да ни съчувства. Тя е живяла като безгрешните Адам и Ева в съвсем други условия, затова не може да ни разбере, нито да ни помогне!
Не! В православното благочестие св. Дева Мария е най-призоваваната помощница, най-тачената от майките скърбяща майка, най-обичаната от каещите се грешници и застъпница, чийто живот и личен пример е пълен с насърчения за нас.
Първородният грях не й е попречил да стигне до самия връх на възможната за човека светост. Нейните немощи са й служели за смирение и за още по-голямо обогатяване с благодат. Нейните скърби и изпитания са увеличавали венците на търпението ѝ в Царството на славата. Тя е живяла в същите условия, в които се намираме и ние. Плакала е, страдала е и е изпитвала борения, скърби и вълнения като човек. Тя може поради всичко това да разбере борбите ни, да съчувства в немощите ни и да помага в усилията ни да се освободим от веригите на греха. Нейното величие не е за нас далечно и недостъпно – величие, което може да извика само отчуждаване и страх, а привлекателна и спасителна светлина в тъмата на живота, която ни мами с убедителната власт на нещо родно, близко. Нейният пример е нагледно, живо назидание, което колкото и идеално, е осъществимо, защото не е откъснато от условията, в които се намираме самите ние. Затова православните християни с толкова вяра, упование и топлота се обръщат към св. Богородица с думите: „Не имамыиныя помощи, не имамы иныя надежды, разве Тебе Владычице Ты намъ помози; на Тебе надеемся и Тобою хвалимся; Твои бо есмы рабы да не постыдимся”.
Заключение
Ние завършихме, с Божията помощ, изследването си върху новия римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария и дойдохме въз основа на направения разбор на това учение до логически наложилия се извод, че то трябва да бъде отречено, за да се защитят, както основните и неоспорими догмати, открити в Свещеното Писание – за всеобщността на първородния грях и за нуждата от изкупление за всички човеци, така и изначалното общоцърковно схващане по въпроса за зачатието на св. Дева Мария.
Оглеждайки изминатия път и обобщавайки, ние можем да кажем, че римокатолическият догмат за непорочното зачатие трябва да бъде отречен по следните съществени причини:
1. Той не се съдържа в Свещеното Писание. Тъкмо напротив, последното говори, по много начини против него;
2. Той не е дошъл до нас по пътя на Свещеното Предание, защото, ако беше неразделна част от съдържанието на Свещеното Предание, той щеше да се запази в паметницине на това Свещеното Предание;
3. Той не се поддържа от древните отци и учители на Цървата. Напротив, мнозина от тях правят изказвания диаметрално противоположни на тенденцията на имакулатистите;
4. Той не е древно учение; иначе нямаше най-авторитетни римокатолически светци и най-видни богослови от Средните векове да го наричат „новаторство”;
5. Историята ясно свидетелства, че не само на Изток, но и на Запад не е съществувало това учение в първите десет века дори като частно мнение.
6. Източната Православна църква не го е поддържала нито в древността, нито по-късно; тя и днес не го поддържа, а решително го отхвърля при иначе най-високо тачене на пречистата и пренепорочна майка Божия, отнасяйки непорочността ѝ и съвършенствата ѝ въобще към постиженията на личния ѝ подвиг, а не към зачатието ѝ;
7. Самият догмат за непорочното зачатие е пълен с вътрешни противоречия и несъобразности, които издават неговата лъжовност;
8. Той накърнява някои основни истини на вярата, а други застрашава да накърни.
Всичко това показва, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария не само няма необходимите качества, за да бъде догмат, задължителен за вярващите християни, но и се оказва крайно несъстоятелно.
Църковната история свидетелства, че когато някое основно положение на вярата е било подхвърляно на съмнение или на отричане, върховните църковни власти незабавно са свиквали събор и са утвърждавали застрашеното изначално верую на Църквата, като са го ограждали от изопачавания чрез твърда и непоколебима формулировка, заявявайки, че Църквата всякога така е вярвала, и че несъгласните с тази нейна вяра мнения са ерес. А при непорочното зачатие, което е било винаги чуждо на Православната църква, Рим не действа по началàта на вселенската Църква. Когато в ХІ в. се появява на Запад мнението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и най-видни римокатолически светци и богослови го отхвърлят, Рим не свиква събор, на който да бъде защитено застрашеното от отричане „изначално” вярване в непорочното зачатие, а бездейства, или по-скоро действа по най-противоречив начин: ту го отрича чрез едни папи, ту го признава чрез други…
Ако непорочното зачатие беше догмат на вярата, необходим за човешкото спасение, можеше ли да се търпи повече от 800 години да се спори по този въпрос? Не показва ли самото това обстоятелство, че непорочното зачатие не е било схващано от самата върховна римокатолическа църковна власт в миналото като догмат на вярата, от който зависи спасението въпреки, че според булата Ineffabilis Deus то всякога било съществувало в Църквата, всякога било вярвано от нейните верни чеда, с други думи – било изначално и богооткровено.
Ние доказахме, че Свещеното Писание и Свещеното Предание не говорят за непорочното зачатие на св. Дева Мария и че светоотеческата древност не познава дори като частно мнение това ново вярване, появило се едва в ХІ-ти век. Светите отци никъде не споменават за него, нито го опровергават, което е впрочем съвсем естествено явление, тъй като този въпрос за тях не съществува. Те правят обаче такива изказвания, които съвсем изключват непорочното зачатие на св. Дева Мария. Някои направо говорят за човешки немощи у св. майка Божия. А всички са единодушни, че за да стане достойно вместилище на Невместимия, тя е трябвало да бъде очистена и осветена. Това е истината за светоотеческата древност.
Но имакулатистите твърдят, че учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария било изначално, че то се съдържало имплицитно още в Свещеното Писание и в Свещеното Предание. Това поддържа и булата Ineffabilis Deus, която провъзгласява това учение като необходим за спасението догмат на вярата.
Ако е вярно римокатолическото твърдение, трябва всички свети отци, които не са споделяли учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария, да се обявят за еретици. Но ако са прави светите отци, които – нека подчертаем това – и на Изток, и на Запад са признати за най-верни изразители на истинското Христово учение, тогава не може да се избегне изводът, че римокатоличеството е влязло в заблуждение. Това говори елементарната логика.
***
Всеки догмат трябва да има своите непоклатни основания в Божественото Откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание. Така са обосновани всички догмати на Православната църква. Така е например изграден върху непоклатимата основа на Божественото Откровение догматът за девственото раждане на Иисус Христос от св. Дева Мария по наитие на Св. Дух (Мат. 1:18-25, Лука 1:26-38, чл. 3 от Символа на вярата). Ако не се държи на Божественото Откровение, може да се отиде в крайни своеволия, и то не само по пътя на рационализма, но и по пътя на неправилно посоченото благочестие.
Рационализмът, който не държи сметка за Откровението, като поставя човешкия разум (ratio) на неговото място, създава свои рационалистически „догмати”, в които той си вярва като в непоклатни истини. Но и едно благочестие, което не държи сметка за Божественото Откровение, може също да постави човешкото религиозно чувство на негово място и да си създаде свои догмати. И в такъв случай не Божественото Откровение ще определя убежденията на благочестивите хора, както би било редно, а човешкото благочестие ще гради убежденията, като незабелязано ще постави на мястото на Божественото Откровение за решаващо ръководно начало религиозното човешко преживяване. Това обикновено се върши под благовидния предлог на голяма ревност към вярата. То се наблюдава при всеки неправилно насочен пиетизъм.
Историята потвърждава нашите мисли. Едни протестантски рационалисти, като не държат сметка за ясно засвидетелстваното в Св. Писание свръхестествено раждане на Иисус Христос от Св. Дух и св. Дева Мария, са създали своя „догмат” за естественото раждане на Иисус Христос от Иосиф и Мария. Други протестантски рационалисти, гледайки не така сериозно на Божественото Откровение, отричат приснодевството на св. Дева Мария, засвидетелствано тъкмо в Св. Писание (Лука 1:34, Иоан 19:26-27), или наименованието ѝ Богородица, дадено за пръв път пак там (Лука 1:43). А римокатолическото неправилно насочено благочестие, имащо за предмет почитането на св. Богородица, като не държи сметка за Божественото Откровение, а поставя „благочестивото” чувство на негово място, е създало своя „догмат” за непорочното зачатие. Но в какво един такъв пиетизъм е по-добър от един рационализъм, не виждаме, щом и в единия, и в другия случай човекът със своите възможности – било разума, било чувството – засенчва Божественото Откровение, вместо да е обратното – Божественото Откровение да определя вярата на човека и да просветлява с богооткровените истини човешкия разум и да направлява правилно благочестивото чувство. И едната, и другата крайност са еднакво опасни в религиозната област увлечения и водят към еднакво опасни за спасението последици – към измислянето и създаването на свои догмати. Колкото и противоположни по характер, те се допират съгласно френската поговорка – Les extré mites le touchent.
Обобщавайки всички тези неоспорими факти, както и свързаните с тях богословски изводи, ние не можем да не изтъкнем, че Православието е далеч от тези грешки на рационализма и пиетизма. То държи здраво на Божественото Откровение като извор на вярата и му подчинява и разума, и религиозното чувство. При това то знае, че подчиненият на богооткровената вяра разум не загубва достойнството си, а тъкмо напротив чрез това се обогатява и просветлява, с което е дадена на вярващите възможност, без да се подценява човешкия ум, те да придобиват – подобно на апостолите – „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Православието знае, че и религиозното чувство, покорено на богооткровените догмати, не се спъва чрез това в полета си, а тъкмо напротив, се насочва правилно към сферите на благодатните съзерцания, като му се пресичат само пътищата към нездравите и тъмни мистични преживявания, които водят неминуемо към заблуди.
От прекаления рационализъм и неправилния пиетизъм могат да произлязат само беди. Постави ли се на мястото на Божественото Откоровение нещо друго, вярата почва да се разклаща понеже се измества от основата си.
За забелязване е, че протестантството, внесло рационализъм в системата си, не може да удовлетвори своите вярващи, поради което се разпада на все по-нови и все по-многобройни секти, а римокатоличеството поради това, че е отстъпило от здравата основа на вселенската вяра и на вселенската истина, под булото на благочестието, търси нови и нови истини на вярата, които догматизира, което и нарича догматически прогрес. По отношение на тези две инославни изповедания, които са вечно неспокойни, неустановени и клатушкащи се, Православието е онзи единствен твърд, непоклатим и вечно равен на себе си, неподвижен център на вярата, който с неподвижността си в догматическо отношение свидетелства за вечността и непоклатимостта на веднъж завинаги поверените му истини и който твърдо стои през вековете, без да измени на себе си пазейки съкровището на вярата като „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15). То промислително е поставено на своето богоопределено място, за да посочва както на римокатолическите, така и на протестантските богослови, че има една вероизповед, която отговаря на божественото си предназначение през всички времена да стои непоклатно срещу адовите порти (Мат. 16: 18), и която въпреки превратностите на историята се пази от Божественото Провидение, като благодатен квас, който, колкото и малък по обем, има неоспоримото превъзходство на кваса пред тестото.
По-специално по отношение въпроса за най-високостоящата между човеците и ангелите, за пречистата, преблагословената, славна наша Владичица и Богородица и Приснодева Мария, светата Православна църква стои твърдо на почвата на Божественото Откровение и нито се поддава на протестантските внушения, че почитането на св. Дева Мария е идололатрия, защото то никога не я откъсва от общочовешката основа, за да я превърне в безгрешна полубогиня, а я признава за родена в първородния грях дъщеря на Адам, нито пък залита в преувеличеното и изопачено тачене на св. Богородица у римокатолиците като безгрешно зачената, безгрешно живяла и получила едва ли не божествена природа. Ние, православните, спокойно и радостно, с вяра и здраво благочестие я почитаме като майка на Господа (Лука 1:43), като най-благодатна, очистена и осветена, като отличена с особено и изключително благословение межу жените (Лука 1:28) да носи Твореца на вселената в утробата си, като достигнала най-велико нравствено съвършенство и най-голяма прилика със своя Божествен Син в процеса на богоуподобяването, поради това като най-силна застъпница и ходатайка пред Него за нас по силата на своя праведен и богоугоден живот (Иоан 14:12-14; Иоан 15:7; 1 Иоан 3:21-22). Ето защо светата Православна църква, както справедливо отбелязва великият руски праведник отец Иоан Кронщадски в едно свое изявление пред един англикански християнин, никога няма да изостави почитането на Божията майка (Simpson, Father John in Relation to the Russian Church, 1899, I, p. 180), а ще я възпява и в радости, и в скърби, и ще се обръща към нея с топло молитвено усърдие, казвайки: „Не умолчимъ никогда Богородице, силы твоя глаголати недостойнии: аще бо Ты не бы предстояла молящи, кто бы нас избавилъ отъ толикихъ бедъ? Кто же бы сохранилъ до ныне свободны? Не отступимъ, Владычице, отъ тебе. Твоя бо раби спасаеши присно отъ всякихъ лютыхъ”.
Колко много се различава православното схващане за величието на св. Дева Мария от римокатолическото! Преди всичко ние сме далеч от изкушението да превръщаме св. Богородица, макар и да я признаваме за майка на Богочовека, в човеко-богиня. Ние не я считаме за непорочно зачената и оттам за чужда въобще на човешкия грях. Ние не ѝ приписваме божествени функции на съизкупителка, възкресителка на мъртвите и възпълваща Св. Троица чрез внасяне женственото начало в Божеството (като че ли има Бог, Всесъвършеният, нужда от каквото и да било възпълване). Ние не я смятаме присъстваща в светото Причастие заедно с Христа, нито отъждествяваме нейната плът с плътта на Иисус Христос. Макар и да я наричаме, подобно на римокатолиците, Агница, родила Агнеца – Христа (канон с акатист на пресв. Богородица, пес. 3, стих 2), но сходство на изразите – нещо съвсем външно – не говори за сходство на идеите. За нас св. Богородица е човек, дъщеря на праведните Иоаким и Анна, които са я заченали, както се зачеват всички човеци, в първородния грях. Тя е била избрана отвека от Бога да стане майка по плът на второто Лице на Св. Троица. Но от това предизбрание никак не следва нейната изключеност от първородния грях и нейната пълна безгрешност. Тя е Приснодева и Богородица. В това е всичкото ѝ величие.
Макар че си служи с прекрасни поетически епитети, че тя е вместила Невместимия и е носила на ръце Онзи, който държи в ръката Си цялата вселена, православието е далеч от мисълта да сравнява нея, творението, със Сина Божи – Твореца. Не нейно дело е, че тя е станала селение на Онзи, Който седи на серафимите (акатист на пресв. Богородица, икос 8); то е дело на Неговото непостижимо слизане до нас, на Неговото смирение до приемане образа на раб (Фил. 2:7). И ако тя с пълно право се нарича Богородица, то е не поради това, че е родила Сина Божи по Божествената Му същност, което и римокатолиците не учат, а понеже въплътилият се Бог, макар и да възприема заради нас и нашето спасение човешка природа, каквато не е имал, тъй тясно и ипостасно се съединява с тази човешка природа, че не може да се дели на Бог и на човек, на две лица, а образува непостижимо тайнствената, единствена и неделима личност на Богочовека и Спасителя, сина Божи, станал от любов към нас Син Човешки, за да спаси човешкия род от греховете му, като заплати вместо него неизплатимия му дълг пред Божията правда. Ето защо Той, като заченат от Св. Дух напълно безпогрешно, макар и да е истински Човек, не може да се сравни с никой човек, дори и с майка Си, тъй като Той е съвсем особена, единствена, неповторима и абсолютно недостижима Личност, съвършен Бог и съвършен Човек, събрани в една неделима Личност – Личността на Богочовека, докато Неговата пречиста майка е, и си остава само човек, родена като всички в първородния грях. Затова не може Неговата плът да се отъждествява с нейната плът, при все че Той от нея е благоволил да приеме човешка плът. Затова и не може да се казва за нея, че тя присъства телесно и реално в Св. Причастие заедно с Христа, тъй като при св. Тайнство Евхаристия ние се причащаваме с тайнствената природа на Богочовека, от Когото като човеци получаваме божествени сили, и тъй като нищо не би ни ползвало да се причастяваме с тялото и кръвта на човек, какъвто е майката Господня.
Ние поставяме св. Богородица по-високо от херувимите и серафимите не поради непричастността ѝ към първородния грях, а въпреки нейната заченатост в него. Следователно, у нас издигането ѝ на такава шеметна висота не е свързано с догматическата погрешна предпоставка на съвсем необоснованото ѝ и ненужно изключване от първородния грях, с което се накърнява основния догмат за всеобщността на този грях у всички човеци. У нас, православните, издигането на св. Дева Мария до надангелска висота е схващано като плод на нейното нравствено съвършенство и особено на Приснодевството ѝ, както и естествена последица от нейното всепризнавано звание Богородица, свързано най-тясно с неоспоримите централни христологически догмати.
Унижението на Сина Божи доведе до величието на св. Богородица. И ако Църквата ѝ пее: „Ужасошася всяческая о Божественней славе твоей”, тя и изяснява, в какво се състои славата и величието на майката Божия: не в някакво нейно изключване от първородния грях, а в смиреното ѝ и непостижимо послужване на великото тайнство на боговъплъщението. Това изразява продължението на изтъкнатата песен, дето четем: „Ты бо, неискусобрачная Дево, имела еси во утробе надъ всеми Бога, и родила еси безлетнаго Сына”. В това се заключава тайната на Богородичното величие. Тя е имала в утробата си Непостижимия Бог, Който стои над всичко и над всички. Тя е родила във времето Вечния (безлетнаго Сына). Никой от ангелите не е имал такава непосредствена близост с Бога, като нея, която е дала на Иисус Христос плът от своята плът. Затова тя е честнейшая херувимъ и славнейшая безъ сравнения серафимъ.
Запитан, по коя причина се чества така високо Божията майка, не само повече от всички светци, но даже и от ангелите и архангелите, епископ Теофан Затворник много правилно и обосновано отговорил: „Затова, че нито ангелите с архангелите, нито херувимите, нито серафимите са имали такова тясно и съществено участие в устройването на нашето спасение като нея. Устройването на нашето спасение се нарича въплътено домостроителство. Трябвало е Божият Син, Бог, да приеме в Своето Лице човешкото естество и без него не е могло да бъде устроено нашето спасение… Това естество е взето от Приснодевата чрез наитието на Светия Дух и осенението със силата на Вишния. Ангелите и архангелите служат при въплъщението външно, без да влизат вътре в същината на делото на въплъщението, тогава когато Божията майка влиза в самата му същина. Затова се и чества по-високо от всички твари… По силата на това съществено участие във въплъщението и нейното застъпничество за нас е по-силно от това на всички други. Какво вършим, когато се причастяваме? Вкусваме тялото и кръвта Христови. А откъде е то в Христа? От Божията майка” (Сборник писем еп. Феофана, выпуск 4, М., 1899, с. 57).
Тук на вид имаме изказвания сродни с тези на римокатолическите богослови. Но разликата е очебийна. Те говорят за телесно съприсъствие на Божията майка в св. Причастие заедно с Христа, понеже плътта на Мария и плътта на Иисус били едно и също нещо. А ние не казваме това. Ние говорим, че плътта на Иисус Христос е взета от плътта на св. Богородица, но съвсем не отъждествяваме едната с другата, нито се осмеляваме дори и да помислим, че св. Богородица телесно и реално съприсъства в светото Причастие, защото знаем каква е разликата между плътта на Иисус Христос и плътта на св. Дева Мария. Плътта на Иисус Христос е „плът, подобна на плътта на греха” (Римл. 8:3), зачената непорочно по наитие на Светия Дух, без намесата на мъж, а плътта на св. Дева Мария е зачената по естествен начин с първородния грях. Очистването и освещаването й са вторично явление, акт на всемогъществото на Бога, Който е пожелал да направи и е направил, поради предузнатите от Него високи добродетели на св. Дева Мария, нея пречист храм на Спасителя.
И в Православната църква св. Богородица е считана за посредница и ходатайка, както в Римокатолическата. Това е силно изразено в молитвата „Предстательство християнъ непостыдное, ходатайство ко Творцу непреложное, не презри грешныхъ молений гласи” и в много други още молитви и песни в Православната църква. То е основен мотив и в петата молитва на св. Ефрем Сирин към Пресвета Богородица: „Понеже човешкият род е получил в тебе, Богородице, Застъпница и Посредница пред родения от Тебе Бог и понеже всякога има нужда от твоето застъпничество и намира единствено в тебе прибежище и защита, тъй като ти имаш дързновение пред Сина, – то и аз дохождам при тебе с горещо сърце, и, като не смея да пристъпя с дързновение към Твоя Син, тебе умолявам да получа спасение по твоето ходатайство пред Него” (Творения, часть четвертая, изд. Четвертое, Св. Тр. Сергиева Лавра, 1900, с. 70).
Но нашето схващане за посредничеството и ходатайството на св. Богородица съвсем не се покрива с римокатолическото съответно учение. Там тя е посредница така да се каже едва ли не по същество благодарение на своите изкупителни заслуги, а у нас тя е ходатайка по благодат. Там тя е поставена като посредница, която е съвсем близка до Бога, понеже не е опетнена от първородния грях и е запазена чрез изобилно излятите над нея благодатни дарове от сянката даже и на най-малкия личен грях. Тя е безгрешна посредница пред безгрешния Бог. У нас тя е посредница и ходатайка на христологическа основа, като майка на Божия Син, въпреки че не е считана зачената без грях. Нейната майчина близост с Господ Иисус ѝ дава правото на посредничество между християните и Него.
Разбира се, само плътската ѝ близост с Божествения Спасител нищо не би значела без нейното вътрешно, духовно-благодатно родство с Него. Тя е била в дълбоко единство със Сина си, бидейки образец на девствена чистота и пълна добродетелност. Чрез личния си подвиг тя се е привързала безкрай към Бога, своя Спасител, величаела Го е цял живот и не е позволявала никаква земна пристрастеност да застава между нея и Бога. Над всичко тя е обичала Божията воля и се е стараела да живее един живот с Бога. Затова нейната майчинска любов към Иисус Христос е съзрявала постепенно във все по-голяма духовност, откъсвайки се все повече и повече от естествената плътска майчинска привързаност към рожбата, за да стигне накрая до пълно себеотречение и одухотвореност. И ако апостолите са се стараели да живеят един живот със своя Божествен Учител, колко повече майката на Иисус, благодатната κατ’ εξοχην (Лука 1:28) е била благодатно свързана с Него. А за плодовете на това единство с Него Сам Иисус Христос говори така: „Ако пребъдвате в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде” (Иоан 15:7).
Ето къде е основанието на православното разбиране, че св. Дева Мария е след Христа най-велика ходатайка за нас пред Бога. Той е Ходатай по същество, като Богочовек, „Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6), а тя е ходатайка по благодат по силата на горепосочените Христови думи. Нейната пречистена и одухотворена майчинска любов към Него, нейната добродетелна чистота и ангелска светост я правят основателно дързновена ходатайка пред Него за съгрешилите и каещи се души.
Римокатолическите богослови поставят ходатайството на св. Богородица в най-тясна връзка с нейните свръхдлъжни заслуги. Ние я наричаме ходатайка не поради това, че вярваме в свръхдлъжните заслуги (мисъл противна на цялата християнска етика, изградена върху смирението, което никога не може да се смята издължено пред Бога (Лука 17:10), а защото вярваме в нейната любов към Бога и към нас, защото вярваме в това, че тя е изпълнила в съвършенство двете най-важни заповеди (Марк 12:29-31), на които „се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:40) – заповедите за любовта към Бога и ближните, и защото сме убедени в нейната светост, нескверност и пренепорочност, в нейната пълна чистота на сърцето, което й дава заедно с всичко друго моралната сила да има най-велико дързновение пред Бога съгласно думите на възлюбения Христов ученик: „Ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дързновение пред Бога, и, каквото просим, получаваме от Него” (1 Иоан 3:21-22).
Оттук е ясно, че ходатайството на св. Богородица както и на всички светии въобще е свързано не с някакви свръхдлъжни заслуги у тях, каквито не може да има поначало при задължителната за всички ни заповед да достигаме богоподобно съвършенство (Мат. 5:48), а с тяхната дързновена молитва към Бога за нас, основана върху тяхното безупречно изпълнение на Божиите заповеди (Иоан 14:13-15; 15:7), и бликаща от тяхната любов към нас.
Както се вижда от направените пояснения, едни и същи изрази, употребявани от две места, могат да имат различно съдържание – “Si duo dicunt idem, non est idem”.
Понеже от други корени никне православното учение за посредничеството на Божията майка, то и поникналото от тия съвсем други корени растение не е същото, каквото е римокатолическото, макар че може те на вид да си приличат и да имат едни и същи багри; свойствата им обаче са различни, както е например с еднаквите на цвят пролетни и есенни минзухари, лилави на цвят, но съвсем различни по качества: есенните с отровни луковички, а пролетните с неотровни.
И ние наричаме св. Дева Мария Владичица на света, Царица небесна, Майка на християните, Покровителка на света, спасение на християнския род и прочее, и прочее. Но дори и тогава, когато се обръщаме към нея с думите, приложими в собствен смисъл само към Бога, единствения Спасител на света: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!” и тогава ние не я обожествяваме, а й се молим само като на най-силна застъпница за нас.
В какъв смисъл светата Църква разбира израза: „Пресвятая Богородице, спаси насъ!”, е явно от Богородичните песни, съдържащи се в умилителния канон към нашия Господ Иисус Христос. Който внимателно ги прочете, ще се убеди, че макар и да се обръщаме към майката Божия с молбата: „Спаси нас”, ние не я смятаме за спасителка, за изкупителка, а само за застъпница пред Бога за нас, застъпница, която затова има силна ходатайствена молитва пред Божия Син, понеже е Негова непорочна майка по плът, запазила девствената си чистота, угодила Му с живота си, радваща Го с добродетелите си, стояща като майка в най-голяма близост с Него, всесилния Спасител! Тя като майка може много да ни изходатайства от Него, тъй като „майчината молитва е много силна пред Сина” (пета молитва на св. Ефрем Сирин към св. Богородица, пос. съч., с. 70).
Във всички Богородични песни на упоменатия Умилителен канон православният християнин се обръща към св. Богородица като към първа помощница в спасението, а не като към непосредствена спасителка, защото непосредствен Спасител е само Иисус Христос, нейният Божествен Син, а тя ни помага само в спасението с молитвите си за нас, като родителка на Иисус Христос. Ето няколко потвърждения за това: „Иисуса рождшая Бога, Владычице, моли о непотребныхъ рабех, пречистая, яко да муки молитвами твоими избавимся, нескверная оскверненныи”… или: „Иисуса рождшая Отроковице Богородительнице, Того моли спасти вся православньІя монахи и мирския”… Тя Го моли за спасението ни, но спасява не тя, а Той.
Никъде св. Православна църква не се обръща към Иисус Христос, нашия единствен, истински Спасител, с думи да се моли Той за нас, защото към кого ще се обърне Той с молитва? Той е Бог, равночестен на Отца и Светия Дух! И ако е казано за Него, че Той е Ходатай между Бога и човеците, то е казано не за Божеството Му, а за човешката Му природа, принесла се в изкупителна жертва за нас, което е и отразено в съответния текст, дето четем: „Един е Бог, един и Ходатай между Бога и човеците – Човекът Христос Иисус, Който отдаде Себе Си откуп за всички” (1 Тим. 2:5-6). Но ето, въпреки това и към Човека Иисус ние никога не се обръщаме с молба да се моли Той за нас, защото Той не може да се дели на Човек и Бог, а образува едната неделима личност на Богочовека. Към св. Богородица пък ние ту казваме „спаси души наша” (Слава и ньІне на стиховните стихири на вечернята, на 15 август), ту „молитвами твоими избавляеши от смерти души наша” (Тропар на Успение Богоридчно, 15 август). Разликата между Иисус Христос и св. Дева Мария е явна.
Оттук следва, че в молитвата „Пресвята Богородице, спаси ни”, глаголът не е употребен в буквалния си смисъл, а в по-широкото си, в относителното си значение, в което той може да бъде употребен в молитвените обръщения и към по-нискостоящите от св. Дева Мария Божии угодници, без това да е догматически некоректно. В тропара на св. Серафим Саровски, любимеца на св. майка Годподня, например, се казва: „Спасай насъ молитвами твоими, Серафиме преподобне”… Но никой православен християнин не ще почне да вади от този глагол заключението, че св. Серафим Саровски е нашият Спасител. Спасител ни е Христос, а св. Серафим ни е молитвеник пред Него, молитвеник, който със своите силни молитви ни помага в спасението.
Поради това, че св. Православна църква се обръща към св. Дева Мария с молитвените думи: „Пресвятая Богородице, спаси нас” – не е оправдано да се правят от името на православието догматически концесии на римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, както е склонен да стори това протоиерей Павел Яковлевич Светлов, нито да се заявява подобно на него, че в нашата Православна църква благоговейното почитание на Божията майка „не всякога се изливало във форми, отговарящи на строгите религиозни понятия”, че св. Богородица се поставяла наравно със Спасителя при молитвеното обръщение „Пресвятая Богородице, спаси нас” (Християнское вероучение в апологетическом изложении, т. І, изд. ІV, Киев, 1914, с. 190). Срещу тези твърдения на протоиерей Светлов, който впрочем, съгласно заявата на Жужи, е „привърженик на съединението на християнските църкви върху базата на основните членове на вярата (sur la base des articles fondamentaux) и който поради своята предубеденост счита, че вярването на Западната църква в непорочното зачатие е „произтекло от добър източник”, защото „имало за цел да служи за възвеличаването на Божията майка”, – срещу тези негови твърдения, казваме, трябва да отбележим, че в православните богослужебни книги глаголът „спасявам” намира доста широко приложение при молитвеното призоваване и на други светци. Примери за това изобилстват. За илюстрация ще приведем следните: „Христов премудрый Крестителю, спаси всехъ насъ” (кондак, 25 май); „О, Никифоре…, спасай верою почитающия тя” (кондак, 2 юни)
Говорят ли тези молитвени обръщения, че споменатите светци са поставени наравно със Спасителя? – Не! Те доказват само, че глаголът „спасявам” може да се употребява освен в буквалния си, още и в относителния си смисъл, поради което съвсем не е оправдано споменатите молитвени обръщения да бъдат взети като свидетелства за близост на православното схващане за св. Богородица до схващането на римокатолиците, а още по-малко като свидетелства за вяра в непорочното зачатие на св. Божия майка.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „32. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_________________________________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.