Проф. Александър Павлович Лопухин

В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.

Апостол Павел преди своето обръщане

Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деяния на светите апостоли 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Римляни 11:1; Филипяни 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деяния на светите апостоли 23:6; срв. Филипяни 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деяния на светите апостоли 16:37 и сл.; Деяния на светите апостоли 22:25-29, 23:27).

Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-нисшите слоеве на обществото). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деяния на светите апостоли 17:28). Вторият е от Менандър (1 Коринтяни 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.

Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гръцки σκηνοποιός –  Деяния на светите апостоли 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).

Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Галатяни 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.

Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.

Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Иерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Иерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв.  Деяния на светите апостоли 23:16). По онова време в Иерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деяния на светите апостоли 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Галатяни 1:14; Филипяни 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.

Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деяния на светите апостоли 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II-ри век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Галатяни 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Коринтяни 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.

Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Коринтяни 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.

Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Иерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Иерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Коринтяни 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).

След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деяния на светите апостоли 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Иерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.

Обръщане към Христос

Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7-ма глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (стих 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…

Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1 Коринтяни 9:16, 18; срв. Галатяни 1:5-6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деяния на светите апостоли 9:1-22; 22:3-16; 26:9-20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деяния на светите апостоли 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деяния на светите апостоли 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деяния на светите апостоли 22:9), но чули звуците на гласа (Деяния на светите апостоли 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.

Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Коринтяни 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15-та на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Коринтяни 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Галатяни 1:1).

Прочетете още „Животът на апостол Павел*“ →