Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ПЪРВА. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ

3. Предтечата. Иисус в пустинята, двадесет и седма годинаЕдин ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.

Иоан нарича себе си „гласът на викащия“**, което подсказва за много неща.

Преди пет века, когато завършва пленничеството и юдеите могли да се завърнат от Вавилон, великият учител на вярата Второисаия*** изпява химн за Богоявлението. В него е описано пасхалното шествие през безплодната пустиня, която разцъфтява пред лицето на Господа, превръщайки се в градина. Най-отпред върви глашатай. Той призовава да се разчисти пътя на Идващия[1].

Оттогава месианските надежди се свързват с това видение. Очаквало се, че пророк Илия отново ще бъде пратен на земята и сам той ще стане предтеча на Избавителя.

Есейските монаси, живеещи край Мъртво море, твърдят, че тъкмо на тях ще се падне ролята на вестители[2]. Но те смятат, че светът твърде дълбоко е затънал в беззакония и само „Синовете на светлината“ са достойни да посрещнат Месията. Жителите на Кумран считат себе си за единствени избраници. Историята на света според есеите е претърпяла крах и всички, освен тях, са обречени. Те живеят зад стените на селищата си, спазвайки съвсем точно обредите и вярвайки, че само с тях ще бъде сключен Новият Завет, предсказан от пророк Иеремия.Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?

Проповедта на Иоан навярно е смутила есеите. Те нямали в какво да го упрекнат, а и как да причислят отшелника към „синовете на тъмнината“? Иоан живеел като аскет, по-строго и от самите кумранци. Обличал се в груба овчарска власеница от камилска вълна, спазвал назорейските обети, а това ще рече, че не стрижел косата си и не пиел вино. Храната му се състояла от сушени на слънце акриди и див мед[4]. Въпреки това този пустинник не споделял студеното самодоволство на есеите, не загърбил света и започнал да проповядва на „целия израилски народ“.Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.

От пустинята Иоан отива в близката долина на река Иордан и там започва своята проповед. „Покайте се – вика пророкът, – защото близко е Царството Небесно!“ Думите му падат на подготвена почва и веднага намират широк отзвук. От околните градове и села започват да се стичат към реката тълпи от хора. Прииждат книжници и войници, чиновници и селяни. И думите, и самият облик на пророка правят огромно впечатление. Той говори за Съда над света и сякаш всичко край Иоан е проникнато от предчувствие за наближаващи велики събития.

Иоан избира за символ на встъпването в месианската ера обредът потапяне във водите на Иордан, реката, която от древни времена се смятала за граница на Светата земя. Така както водата измива тялото, тъй и покаянието очиства душата. Когато езичникът се е присъединявал към старозаветната църква, бил подлаган на „тевила“, тоест измиване[6]. Ала Пророкът изисква това от самите юдеи в знак че са се родили за нов живот. Затова са наричали Иоан Хаматвил – Кръстител****.Много от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.

Когато вижда на брега книжниците, той рязко и сурово им казва: „рожби ехиднини! Кой ви подсказва да бягате от бъдещия гняв! И не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму[7]„. Хората не са синове на Завета по рождение, а чрез верността си към Господните заповеди.

Иоан упреква в лекомислие и онези, които смятат, че само обредът на тевила е достатъчен за опрощаване на греховете. Той изисква преоценка на целия живот, искрено разкаяние. Преди кръщаването хората „изповядват греховете си[8]„. Но и това не е достатъчно. Необходими са реални резултати от вътрешната промяна. „Сторете, прочее, плод достоен за покаяние – казва пророкът. – И секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън[9]„.

Какво иска Иоан? Призовава ли народа да избяга от света и да се скрие зад манастирските стени? Това би звучало напълно естествено в устата на един аскет. Но Кръстителят иска много повече: хората, оставайки там, където живеят, да запазят верността си към Божието слово.Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.

В същото време Иоан се държи толкова независимо спрямо силните на деня, че много скоро предизвиква недоволството им. Веднъж, според преданието, Кръстителят отишъл в Иерусалим и там се изказал против членовете на Съвета. Когато го попитали кой и откъде е той, Иоан отвърнал: „Аз съм човек, и живея там, където ме води Дух Божи, който ме храни с корени и дървесни филизи“. На заплахата, че ще се разправят с него, ако не престане да смущава тълпата, Иоан отвърнал: „Вие трябва да престанете да вършите низките си постъпки и да се прилепите към Господа Бога свой.“ Тогава присъстващият на събранието есей на име Симон, презрително подхвърлил: „Ние всеки ден четем свещените книги, а ти току-що си излязъл от гората, като звяр, и се осмеляваш да ни учиш, и да съблазняваш хората с размирните си приказки[12]„. Оттогава Кръстителя повече не се върнал в столицата.

Иоан обикновено живеел близо до Витания, или Витавара – мястото, където реката можела да се премине и където той кръщавал прииждащите хора[13]. Скоро около него се образува община, на която той дава свои правила и молитви. Ние знаем имената само на двама от учениците му – Андрей от Витсаида и юношата Иоан, сина Зеведеев. И двамата са били рибари и били дошли от бреговете на Галилейско море[14].Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.

Влиянието на Иоан нараства с всеки изминат ден. В изказванията си той взел да засяга и Ирод Антипа, комуто принадлежала Иорданската област. В резултат на това, пише Флавий, тетрархът „започнал да се страхува да не би властта на Иоан над масите да доведе до някакви размирици[16]„. Разтревожил се и Синедрионът и тъкмо затова изпратил на Иордан свещеници с негови пълномощия.

– Кой си ти? Месията ли? – питат те Кръстителя.

– Не съм Месия – отвръща той.

– Тогава кой си? Илия ли си?

– Не съм Илия.

– Пророк ли си?

– Не.

– Тогава кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? За какъв се смяташ?

– Аз съм глас на викащия: „В пустинята оправете пътя Господен“, както е казал пророк Исаия.

– Защо тогава кръщаваш, ако не си Месия, ни Илия, нито Пророк?

И тогава те чуват отговор, изпълнен със смирение и вяра, който ясно определя призванието на Иоан като Предтеча на Христос.

– Аз кръщавам с вода, но посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Той е Идещият след мене, Който ме изпревари, и Комуто аз не съм достоен да развържа ремъка на обущата Му. Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън[17].

Всички разбрали какво означава това. Светът трябва да премине през огъня на Божията правда, а Иоан е само предвестник на очистителната буря.

За Месията се говорело отдавна, но единствено иорданският учител възвестил, че дните на Неговото явяване най-сетне са настъпили. Народът, слушайки Предтечата, непрекъснато „живеел в очакване“. Много хора знаели, че Избавителят дълго време ще се крие, без да бъде разпознат, затова думите на Иоан: „Той е сред вас“, карали сърцата учестено да бият.В същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.

Знаел ли е Иоан още отпреди или едва сега е почувствал, че пред него стои не обикновен човек, а Някой по-голям от него самия? Отговорът на Иисус: „Остави сега, защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ нищо не подсказва на присъстващите[18]. Дали Той не иска да каже, че ние, хората, трябва да започнем от покаянието? Или иска да даде пример? Или гледа на кръщението като на деяние, бележещо началото на Неговата мисия? Но за Иоан тези думи имат определено значение и той се съгласява да извърши обреда.

Това е символична среща. Отшелникът във власеница, с почерняло от слънцето, изпито лице, с коси като лъвска грива, въплъщава трънливия път на дохристиянската религия, а новото откровение носи Човекът, който на пръв поглед външно по нищо не се отличава от всеки обикновен галилеец.В същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.

След кръщението Иисус веднага напуска Витания и се усамотява в пустинята, на юг от река Иордан. Там, в околностите на Мъртво море, сред голите безжизнени хълмове, където само плачът на чакалите и крясъците на хищните птици нарушават тишината, Той прекарва в пост повече от месец. В ония дни, на прага на своето служение, по думите на евангелистите, Той бил „изкушен от дявола“.Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“

Вторият път Назаретецът застава на висока планина. В краката Му лежат пепеливи назъбени скали, а отвъд тях се предугаждат „всички царства на света“. Някъде далеч крачат непобедимите римски легиони, по морето плават кораби, вълнуват се народните тълпи. Какво ги управлява? Какво властва над света? Силата на златото ли, или властта на меча, или стихията на егоизма, жестокостта и насилието? Кесарят управлява народите, само защото е признал властта на тъмното начало в човека. „Тебе ще дам властта над всички тия царства и славата им – казва сатаната, – понеже тя е мене предадена, и аз я давам, комуто искам“. Стани като владетелите на империи, и хората ще бъдат в краката Ти. Такъв Месия – воин са очаквали юдейските зилоти. Но Иисус не отстъпва пред съблазънта на меча; не е дошъл, за да върви по стъпките на поробителите. „Махни се от Мене, сатана! – отговаря Той, – защото писано е: „Господу, Богу твоему се покланяй, и Нему едному служи“.

От пустинята Иисус отива в Иерусалим. Но и там духът на злото не Го оставя. „Хвърли се оттук долу“ – предлага той, когато Христос застава на една от високите храмови площадки. Нали тълпата, щом види, че човек пада върху камъните и остава невредим, навярно ще го сметне за голям магьосник. Но Иисус не може да приеме пътя на крещящото чудо, по който вървят както мнимите мистици, така и поклонниците на „техническите чудеса“. Той винаги ще се опитва да прикрива силата Си и ще избягва духовното насилие над хората.Евангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.

Като се връща в Галилея, Иисус за известно време отново остава във Витания. Щом Го вижда, Иоан се обръща към заобиколилите го хора и казва: „ето Агнецът Божи, Който взима върху Си греха на света[21]„. Думата „Агнец“ напомняла за пророците, които били преследвани и убивани, а в книгата на Исаия Агнец бил наречен Служителят Господен, Който щял да пострада, за да изкупи човешките грехове.

Кръстителят повтаря свидетелството си и пред близките ученици, след което Андрей и Иоан започват да търсят начин да се срещнат с Иисус[22]. Веднъж, като Го виждат, те плахо се приближават до Него, но не знаят как да Го заговорят. Иисус се обръща и ги пита:– Какво искате?

– Рави, де живееш? – питат те леко объркани.

– Дойдете и вижте.

Те отиват с Него в дома, в който Той е отседнал и остават с Иисус през целия ден. Ние не знаем за какво са говорили, но на другия ден Андрей намира брат си Симон и възторжено му казва: „Намерихме Месия.“

Поразителната новина мигом се пръска сред галилейците, дошли край река Иордан. Някои се колебаят. Станалото никак не съответствало на предсказаното. Един от земляците на Андрей, Натанаил, недоверчиво клати глава: „Месия от Назарет?“ Отвръщат му простичко: „Дойди и виж.“ Натанаил се съгласява и първите думи на Назарееца пронизват душата му. Направеният намек, показал прозорливостта на Иисус, разсейва всички съмнения.– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.

– Истина, истина ви казвам – отговаря Иисус, – ще видите небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над Сина Човешки!

Той не произнася думата „Месия“, но изразът „Син Човешки“ им е понятен. Той означава, че новият Учител е Онзи, Когото всички отдавна очакват с нетърпение.

Навярно тези чистосърдечни хора са решили, че намерения от тях Цар се крие само временно, но ще настъпи часът и около Него ще се сплотят всички смели хора, небесните сили ще Го възкачат на престола и те, познали в Него Христа, ще спечелят слава в месианското Царство.

И така, Иисус тръгва на север, но вече не сам, а придружен от привържениците Си.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

**Тоест, глас на глашатай, на вестител. Бел авт.

***Става дума за автора на част от старозаветната книга на пророк Исаия, писана от друг автор, известен в библейската изследователска традиция като „Второисаия”. Бел. прев.

**** Думата „тевила“ – по гръцки βάπτισμα – означава потапяне, умиване; обикновено се превежда като „кръщение“. Бел. авт.

***** Митарите, събирайки императорския данък, обикновено са трупали богатство за сметка на населението. Бел. авт.

[1]. Исаия 40:3.

[2]. Смотри Кумранский устав, VIII, 12-14.

[3]. Книга Тайн, 8-11.

[4]. Матей 3:4; Марк 1:6; св. Иустин, Диалог с Трифоном Иудеем, 88; св. Епифаний. Панарион, 30. Смотри также славянскую версию „Иудейской войны“ Иосифа Флавия, II, 2. Назореями, или назиритами, назывались в древности лица, которые посвящали себя Богу и давали обет воздерживаться от вина и не стричь волос. (См. Числ 6:1-21; Судии 13) С названием г. Назарета (евр. Ноцерат) слово „назорей“ (назирит) не имеет ничего общего.

[5]. Флавий, И., Иудейская война, II, 8. О связи Иоанна с ессеями см.: еп. Михаил (Чуб). Иоанн Креститель и община Кумрана. – ЖМП, 1958, № 8; Daniilou, J., Jean-Baptiste, timoin de’Agneau, Paris, 1964, p. 42.

[6]. Мишна, Песахим, VIII, 8.

[7]. Матей 3:7-9. Здесь игра слов „банайя“ и „абнайя“ – сыновья и камни.

[8]. Матей 3:6.

[9]. Матей 3:8, 10.

[10]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[11]. Лука 3:10 сл.

[12]. Смотри славянскую версию „Иудейской войны“ Флавия, II, 2. Присутствие ессея на Совете было вполне возможным. Некоторые из них жили в городах и пользовались влиянием. Ирод покровительствовал им. Одного из ессеев, Менахема, он даже сделал главой раввинского Совета (Флавий И., Арх. XV, 10, 5; Мишна, Хагига, II, 2).

[13]. Название Бетавара (Вифавара, срв. Судии 7:24) означает „Место переправы“, а Бетания (Вифания), как этот поселок назван в древнейших рукописях Ин, означает „Место корабля“ (или лодки) – Иоанн 1:28. Не смешивать с Вифанией (Бетани), которая находилась около Иерусалима: название ее, по-видимому, означает „Дом бедняка“.

[14]. Смотри Иоанн 18:15. Очевидно, Креститель выделял Андрея и Иоанна из числа своих учеников; смотри Иоанн 1:38.

[15]. Смотри Второзаконие 18:15. Об этом пункте иудейской эсхатологии см.: Трубецкой С., Учение о Логосе в его истории, М., 1906, с.282-284.

[16]. Флавий, И., Арх. XVIII, 5, 2.

[17]. Иоанн 1:19 сл.; Лука 3, 16-17; Матей 3:11-12.

[18]. Матей 8:14-15. Согласно Лука, мать Иоанна была родственницей Девы Марии, из чего можно было бы предположить, что Предтеча знал Христа с детства. Но этому противоречат слова пророка: „я не знал Его“ (Иоанн 1:31). По-видимому, родители Иоанна умерли рано и, возмужав в пустыне, он не был знаком с Сыном Марии. Во всяком случае, слова „я не знал его“ показывают, что пророк, если даже и слышал об Иисусе, в Его мессианскую тайну посвящен не был.

[19]. Иоанн 1:32-34.

[20]. Марк 1:12-13; Лука 4:1-13; ср. Матей 4:1-11.

[21]. Иоанн 1:29 сл. Из общего контекста Иоанн явствует, что это свидетельство Предтечи было произнесено перед уходом Иисуса в Галилею и, следовательно, уже после пребывания Его в пустыне. Фактически IV Евангелие начинает рассказ с событий, происходивших после крещения Христова и Его искушения от дьявола.

[22]. Иоанн 1:35 сл.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yQ

Олга Чонкова

Седмицата от 15 до 21 януари можем да наречем седмица на великите, тъй като през този период св. Православна църква чества паметта на своите четирима велики синове – преподобни Антоний (17 януари), св. Атанасий Александрийски (18 януари), преподобни Макарий Египетски (19 януари) и преподобни Евтимий (20 януари). Трима от тях са преподобни, тоест монаси.

В наше време монашеството е станало почти изключително явление, често неразбирано дори от онези, които искрено се считат за православни християни. Нерядко от такива хора се изказва недоумение по повод чуто или прочетено житие на някой преподобен: „Нима, като живееш в света, не можеш да обичаш Бога? Нима само монасите могат да претендират, че обичат Бога?“ Предимно за така мислещите хора ще цитирам един съвременен изследовател на ранното монашество.„Свръхприродната същност на християнския живот винаги се е нуждаела от някакъв абсолютен израз, който би могъл да даде пълна свобода на християнина в отношението му към реалностите на „този свят“. Първият отговор на тази потребност било мъченичеството, породено от външните условия. Когато тези условия се променили и светът престанал да се бори срещу християнството, а напротив – предложил му съюз, който би могъл и скоро наистина станал по-опасен за духовните ценности, монашеството започнало да утвърждава тяхната независимост… То не е внесло нещо съществено ново в Църквата от първите векове. То било израз на нова форма, създадена от нови обстоятелства, на есхатологическия характер на християнството. Първите християни го осъзнавали по-остро и за тях той се изразявал в мъченичеството. Но когато последното изчезнало, монашеството станало това, което преди изразявало мъченичеството.“

А ето какво пише протопрезвитер Александър Шмеман в своята книга „Историческият път на Православието“: „Идеалът на монашеството и неговият опит, изразен в огромната по размери монашеска литература е борбата с дявола, който в Евангелието се нарича „княз на този свят“, изграждане в себе си нов човек по образа на Христос и като последна цел – общуване с Бога, съзерцаване на Неговата светлина, придобиване на „мир и радост в Светия Дух“ (както още св. апостол Павел определил царството Божие), Този опит тънко и точно описва „изкуството на духовния живот“. И в сравнение с този опит, с дълбочината на виждането на човешката същност, цялата научна психология става дребна и несериозна.

Монашеството е въплъщение в нови условия за изначалото евангелско разбиране за християнството, което определяло живота на ранната Църква. Отричането от света е неотменимо условие на християнството: „Който не остави бащи си и майка си…“ Това отричане не е нито осъждане, нито отричане на света. Но в Христа на хората се открила славата на бъдещето царство и в нейната светлина преминава образът на този свят. Сега всичко е устремено към тази крайна цел. А в „този свят“ продължава да царува злото. То натрапва хиляди съблазни, изкушения, илюзии. Пътят на християнина става път на борба. Не говори ли Евангелието за силата на злото, за борбата с него, за отричането от света заради царството Божие?“

А Евангелието е едно и също както в IV-ти век, когато живеели великите основатели на монашеския живот, така и сега, когато живеем ние.

Има ли нужда да се описват житията на великите, празнувани през седмицата? Сигурно всеки християнин ги знае, затова само ще ги припомним и обобщим.Св. Антоний, син на богати и благочестиви родители, като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Матей 19:21), дал своето имущество, уредил съдбата на по-малката си сестра (родителите били вече починали) и започнал подвижническия си живот в пустинна местност около река Нил. От 20-годишна възраст подвижникът се борил с изкушенията, упражнявал се в подвизи, за да се уподоби на ангелите (монашеският живот се нарича равноангелски). Той се молил и се трудил, хранил се само с хляб и вода и то не всеки ден. Така преминали 20 години. Славата за необичайните му подвизи, чудеса и душеспасителни наставления довела в пустинята много ревнители на благочестието. Постепенно около светеца се основали много монашески обители и скитове, а св. Антоний станал духовен наставник и ръководител на техния живот.

В продължение на 85-годишните си подвизи св. Антоний само два пъти напускал пустинята, за да отиде в Александрия със слово на обич, утешение и вразумление. Първия път той бил в Александрия по време на гонението на Максимин. Св. Антоний утешавал гонените – едни насърчавал за подвиг, за други ходатайствал пред съдиите. Близо една година прекарал в тези подвизи и въпреки че искал да пострада за вярата, Господ го пазел и той се върнал пак в пустинята.

Втория път той отишъл в Александрия, за да обори арианското лежеучение. Думите на великия подвижник направили дълбоко впечатление и утвърдили в истинската вяра маловерните. А той пак се оттеглил в любимата си пустиня. Славата за неговите подвизи и чудеса била толкова голяма, че към края на живота му целият тогавашен свят знаел за него. Починал в мир на 105-годишна възраст в 356 година. Църквата го прославя като „чист по душа и сърце, земен ангел и небесен човек, учител на девство, образец на въздържание, на монашестващи стълб и основание…“ Оставил правила и поучения за монасите, постановления, изложение на някои мисли, отговори на различни въпроси и писма.

Мощите на св. Антоний са открити и пренесени в Александрия през 544 година,  в VII-ми век са пренесени в Цариград, а от XV-ти век се намират в църквата „Св. Юлиан“ в град Арл, Франция.

Св. Макарий също е роден в Египет, около 301 година, в небогато благочестиво семейство. Искал да стане монах, но родителите му го оженили. Жена му обаче починала след няколко дни и бъдещият подвижник се отдалечил от света в пустинята. Молитва, псалмопение и богомислие били главното му занятие. За подвизите си бил удостоен с пророческа дарба и благодат на чудотворство. Веднъж намерил в пустинята череп и го попитал кой е той. Черепът отговорил: „Бях началник на идолските жреци, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, изпълнен с Божия дух. Когато се молиш за намиращите се в ада, те получават утешение и облекчение“.

От далечни страни идвали хора при великия Макарий да търсят съвет. Наставленията му се отличавали с кротост и сърдечна топлота, били изпълнени с дълбока опитна мъдрост. По време на императора-арианин Валент той бил заточен на един остров и там обърнал към Христа местните жители-езичници.

Известèн за своята кончина, мирно починал на 90-годишна възраст през 291 година. Освен възвишените молитви, които четем и сега („Боже вечни“, „Какво да Ти принеса“ и други) преподобни Макарий ни е оставил 50 беседи, 7 наставления, 2 послания, изпълнени с висока мъдрост и простота. Главният предмет в тях е учението за Божията благодат.Св. Евтимий е роден в град Мелитин на река Ефрат. Обикнал монашеството и се отправил в Иерусалим, където посетил светите места и се заселил в манастир. Там се отдал на непрекъсната молитва, труд и строго въздържание. След 5 години се отдалечил в пустинята и се заселил в една пещера. Светият живот на подвижника, неговото смирение и кротост, състрадателност и милосърдие към ближните привлекли към него много ученици. На това място възникнала велика обител, наречена по-късно Евтимиевата лавра. Св. Евтимий се хранел само в събота и неделя, никога не лягал, а спял или седнал, или прав, като се държал за едно въже, опънато специално за тази цел в ъгъла на килията му.

Господ наградил Своя угодник с чудотворство и прозорливост. С молитва той низвеждал дъжд от небето, изцелявал неизлечимо болни, изгонвал демони.

Като предсказал деня на своята кончина, той мирно се преставил в Господа на 97-годишна възраст през 473 година.Св. Атанасий Велики, бъдещият Александрийски патриарх, е роден в 295 година в Александрия, където получил високо образование. Той най-задълбочено изучавал Свещеното Писание, като го четял денем и нощем. Св. Атанасий бил участник в Първия вселенски събор, където взел дейно участие в споровете с Арий. След завръщането му от Никея в Александрия, 28-годишен, против волята му (той считал себе си за недостоен) бил избран за епископ. Народът викал при избора: „Това е християнин, мъж благоговеен, един от подвижниците, истински епископ!“

Арианите не са имали такъв страшен и неумолим противник като св. Атанасий, който водил с тях безпощадна борба до края на живота си и който удържал победоносното знаме на Православието неповредено от лъжеучението. Благодарение на своята необичайна проницателност той винаги оборвал еретиците, като използвал при това изключително духовни оръжия. Той казал: „Не с меч и стрели, не с помощта на войници се утвърждава истината, а с убеждение и съвет“.

„Приятен в беседа, ангелоподобен външно“, той бил стълб и твърда опора на Православието в най-тежките години. Според св. Григорий Богослов, „Атанасий имал в себе си всички добродетели, неговият живот и нрав са правило за епископите, неговите догмати са закон за Православието“. Св. Атанасий оставил множество съчинения, изясняващи Свещеното Писание, против еретиците и нравоучителни.

Той написал и първото жизнеописание на св. Антоний Велики, на когото бил ученик и ревностен последовател.

Какво отличава тези велики хора от нас, които изповядваме същия Бог, имаме същото упование, същата надежда? Това е техният духовен и нравствен максимализъм, който толкова липсва на нас, защото сме нерешителни и маловерни.

____________________

*Пубикувано в http://bg-patriarshia.bg и в „Църковен вестник“, бр. 3, от 1996 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: 1. Палестински монах XIX-ти век, 2. Преподобни Антоний Велики, 3. Преподобни Макарий Египетски, 4. Преподобни Евтимий Велики и св. Атанасий Александрийски. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3ed