Етикет: истина
ЕРЕСТА КАТО РАЗРУШАВАНЕ НА ЕДИНСТВОТО*
Христос Яннарас
Човешкият неуспех и грехът не изчезват от Църквата, но и не нанасят вреда на нейната истина. Напротив, истината на Църквата е в приемането на греха на човека и в преобразяването на този грях в нов живот – на общението и единството.
Човек може да се отдели от Църквата само по силата на своята свободна воля – ако отхвърли истината на Църквата или поиска да я подчини на мерките на своето индивидуалистично битие[1]. Грехът унищожава църковната истина само когато човек се опитва да я подменя със свое антропоцентрично разбиране за света, когато на мястото на дара и на Откровението поставя собствено определение и преживяване на истината. Църквата е нарекла тази претенция с думата ерес, която означава избор на определен начин за тълкуване и реализиране на събитието на спасението, различен от този, чрез който се разкрива църковната истина.
Обикновено ереста предполага избор и предпочитане на една част от истината, на която се придава абсолютно значение в сравнение с цялата истина, тоест става дума за абсолютизиране на относителното, което неизбежно релативизира абсолютното[2].
Отричането или поставянето под съмнение на целостта на църковната истина не може да означава замяна на истината. Налице е единствено подмяна на тази истина с различно възприемане на света и състоянието на живота, с друга онтология и религия. Изборът на само част от тази истина и абсолютизирането на тази част, извеждането ѝ до мащаба на цялото претендира да даде правилно тълкувание и да бъде истинското „християнско откровение”, докато всъщност представлява промяна и извращаване на единната истина на Църквата и унищожаване на възможността за спасение.
Когато говорим за избирането и абсолютизирането на някоя част от църковната истина, описваме симптомите на ереста, но не и нейната реалност. В действителност истината на Църквата е католична единовидност (принадлежност към един вид), тя е неделима и неразделна – единство на живота. Всяко обособяване или абсолютизиране на една или друга страна от тази католичност разрушава целостта на истината и пълнотата на живота и се превръща в заблуда, в грях (пропускане на целта), провал и отпадане от живота, в смърт, ако говорим с термините на Откровението.
Ереста се стреми да подчини истината на Църквата, тоест единството на живота на разделения начин на съществуване на падналия човек. Обикновено ереста се проявява като теоретично разногласие, разногласие по отношение формулирането на истината, докато всъщност представя фрагментарно познание и преживяване за истината. Ереста абсолютизира или интелектуалното познание, или емоционалното преживяване, или нравственото прилагане на истината, при все че самото разделение на интелектуално познание, емоционално преживяване и нравствено приложение самò вече разрушава католичната единовидност на истината и на живота, оставяйки човека раздробен в конфликта между неговите индивидуални свойства и потребности.
С други думи, ереста е такова състояние на живота, което е противоположно на евхаристийното единство на живота. Човек не приема дара на единството; отговаряйки с грях на Божията любов, се отказва да вгради, да включи своето индивидуално битие в плътта на общението с Христос в тялото на Църквата. Вместо това се опитва с помощта на индивидуални способности – интелектуални, емоционални и морални – да прекара мост над бездната, разделяща неговия живот от живота на Бога. Затова ереста винаги съдържа признаците на антропоцентричната религиозност: тя е религиозната съставка в човешкия живот, удовлетворение на религиозните потребности на индивида, наравно с удовлетворяване на останалите потребности от страна на другите съставки на живота.
И още нещо: католичността на църковната истина не е абстрактно обобщение, а истина на личната католичност, истина на общуването между личности. Реалността на съществуването възстановява смисъла на събитието на съществуването – католичния начин на съществуване. Тук повече от всичко друго е подходяща употребата на думата онтология. Църковната истина (истината, която се открива от Христос и се въплъщава от Църквата) е преди всичко онтологична – битие, свят и история се съединяват в едно цялостно понятие и жизнен опит – истината на битието, на всяка съществуваща и обладаваща битието реалност е обобщена в едно потенциално ставане, в събитието на отношенията между личния Бог и човешката личност.
Отношението предполага възстановяване на смисъла на съществуването, тоест себепревъзхождане на божествената и човешката природа благодарение другостта на личността: природата съществува само в лица, и ние познаваме както природата, така и лицата само чрез действието, чрез енергиите на природата, които са винаги лични. Личността е носител на природните енергии, а това означава, че способът на битието на природата е личната другост: множественост на лицата и техните действия, резултат от действията на природата, които са винаги лични.
Познаването на лицата и енергиите е възможно само през призмата на личните отношения и действие, по пътя на опитното и католично участие и причастност към личните енергии и техните действия, които носят в себе си следите на другостта на личността. Чрез енергията участието в другия, като превъзхождане на самия себе си, се осъществява като любовно себежертване в единството на ероса – завършек на личното познание и действие. Църквата познава Бога в личното отношение към своя Жених – Христос, нашия възлюбен. Това отношение прави възможен живота сред енергиите на Светия Дух, откриващи любещата воля на Отца. Църквата познава света – съвкупност от осъществяванията на Божествената лична енергия – като динамично извършван и осъществяван призив към общение от страна на Бога към човека[3].
Ереста отрича подобно единно виждане и опитно преживяване на Църквата. Тя отрича динамичното и благодатно единство на битието и на познанието в събитието на възникването на лично любовно отношение, подчинявайки знанието за истината и за спасението на раздробеното индивидуално битие: на интелектуалното познание, на емоционалното преживяване, на нравствената дейност. При това тук е налице не едновременно включване на тези три части на душата, а само на две или една от тях. Затова всяка ерес започва с това, че пряко или косвено отрича принадлежността на събитието на възникването на съществуването към единия вид. Ще рече, ереста поставя под съмнение, изопачава или отхвърля връзката между природа и личност, природа и енергия. Ереста винаги абсолютизира интелектуалното познание на същността или на природата, игнорирайки опитната истина на личното отношение или индивидуалните особености, етични или психологически, които по този начин се оказват откъснати от общата природа, тоест от общия способ на съществуване.
Единството на битието и познанието в отношенията на личностите е отговорът на православното богословие на въпроса, къде е истинската Църква. Това е началният въпрос за богословието и живота на западното християнство.
Западът винаги е разглеждал съществуването на обективен принцип, изразяващ и истинно и безпогрешно разкриващ църковната истина, като необходима предпоставка за църковното единство. Според западните богослови само така може да се преодолее субективното възприемане на проблемите, водещо до разкол и разделение. Очевидно е обаче, че търсенето на обективен принцип, разбиран като обективно и безпогрешно изразяване на истината на Църквата, предполага позитивистко приемане на истината, тоест гносеология, за която истината се изчерпва с обективно описание и общозначима формулировка и за която авторитетът на безпогрешния носител и изразител на тази формулировка е свещен.
За Православната църква и богословие, обратно, истината превъзхожда всякаква обективна формулировка на познанието и затова е невъзможно дори поставянето като проблем на обективното определение за „истинно”. Православното богословие няма за задача да покаже конкретния носител на тази истинност.
В Православната църква истината не може да се изчерпи с изолирано и статично обективно формулиране и с неин обективен носител и изразител. Понеже е динамично събитие, тя е способът на съществуване на Христос и Църквата, който превъзхожда условното отъждествяване на определението и определения (adaequatio rei et intellectus). Словесното изразяване на истината, което намираме в Свещеното Писание, в решенията на съборите, в богослужебните текстове и творенията на отците определя, но не изчерпва събитието възникване на нов живот в Христос, способа за съществуване на общността на светците, тяхното наистина безкрайно съвършенство.
Разбира се, определенията на вярата и истината, осветени от живота на Църквата, както и решенията на Вселенските събори имат за църковните членове задължителен характер. Това означава, че формулирането на догматите и на символите на вярата не може да се промени или преразгледа без риск от загуба на идентичността на живота на Църквата и на реалното събитие на спасението.
Събитието на спасението и динамичното му осъществяване в църковния живот обаче са първични по отношение на всяка формулировка на истината за спасението. Съборните догмати са определения, установени хоризонти на истината, която Църквата живее и въплъщава. Тези определения-предели ограждат, отграничават опитното преживяване и въплъщение на истината от заблудата и ереста, тоест от не-Църквата, от способа на съществуване на падналия човек. Съборните определения и литургическите изповедания на вярата са само символи на истината, които „съединяват” (συμβάλλουν) личния опит в общ и в живот на Църквата. Следователно не можем да ги възприемаме като абстрактни идеологически принципи и откъснати от живота разсъждения.
По същата причина никой институционален носител, власт, авторитет не могат (по силата на самия смисъл на правото) да претендират за формулирането на догмати и символи. Това прави само тялото на Църквата. Дори и събор на повечето епископи от цялата вселена, който именува себе си вселенски, трябва да бъде признат за православен от цялото църковно тяло. Само тогава определенията му са задължителни за всички верни и определят историческия път на Църквата. Много са представителните събори, наричали се вселенски, но отхвърляни от тялото на Църквата, защото не са разпознали истинския и автентичен израз на опитното знание на събитието на спасението, което бива преживявано и въплъщавано само от цялото църковно тяло.
Неподлежащият на рационално описание фактор съзнание на църковното тяло не означава рационалистичния принцип на демократичното мнозинство. Той означава първичността на събитието на спасението пред формулата на спасението. Означава и това, че първото и основно условие за познаване на църковната истина е причастността към способа на съществуване на Църквата.
И тъй като истината на Църквата се реализира като способ на съществуване, а формулирането на истината само определя способа на съществуване на Христос и на Църквата и го отграничава от този на съществуването на падналия човек – човека под властта на греха – именно затова броят на гласовете и на привържениците не означава нищо. Единственият критерий за истина е нейната католичност. Дори само един член на Църквата може да спаси в свое лице целостта на вярата и истината на целия Христос, вселенския начин на съществуване на Църквата. Св. Атанасий Велики, преподобни Максим Изповедник, св. Марк Ефески са показателни исторически примери за запазване на църковната истина на католичната, вселенска личност.
Вселенският характер на Църквата, католичността ѝ ни позволяват да разберем какво е това съзнание на църковното тяло. Когато един или друг църковен събор уверено твърди: „Угодно бе Святому Духу и нам” (тоест Дух Свети и ние решихме), той признава, че е осмислил и изразил опита и съзнанието на цялото църковно тяло. А епископите са се оказали уста и носители на вселенската истина на спасението, въплътена във всяка поместна църква. Не свещеният сан на епископа, нито институционалният характер на събора гарантира правилността на изразите и формулировките на църковната истина, но съгласието на епископите на събора с вселенския опит на църковното тяло, тоест с общата воля и енергия на общината на светците по образа на Троицата.
По тази причина решенията на вселенските събори, както догматическите, така и каноническите, не са ограничени в отминали ситуации и преходни проблеми. Даже най-малките правила на църковния ред в крайна сметка имат отношение, също както и догматичните определения, към способа на съществуване на Църквата, тоест към способа на съществуване на човека по природа и по истина. Те се отнасят до целия човешки род. Вселенската истина и автентичност на живота определят и съхраняват формулировката на догматите и правилата. А това означава, че формулирането на догмати и правила е съборно дело и служение на живота и истината, а не пълномощие на притежаващата авторитет „власт”.
Еднотипност на ересите
Примерите на най-характерните ереси, които познава историческият живот на Църквата, потвърждават вече направените изводи.
Арианството абсолютизира личната другост, различността на ипостасите на Св.Троица и релативизира единството и тъждествеността на едната Божествена същност. Прокарва различие в същността, не в ипостасите на Троицата, отричайки единосъщието на Сина с Отца, а така и отхвърля реалността на въплъщението на Бога и възможността за спасение на човека.
Целта на арианите е защита на истината за личния Бог. Те са против това лицата на Троицата да се разглеждат като лични прояви на единоначална божествена същност. Арианството обаче разрушава именно онова, което е искало да съхрани – истината за личността, възстановяваща смисъла на природата и същността, но без да го изчерпва. Разсъдъчно арианите отделят природата – като автономна онтологична реалност – и я отъждествяват с лицето. Те отричат или игнорират способа на съществуване, който превъзхожда логическото тъждество и представлява и тъждество, и другост: тъждество на природата и другост на лицата.
Несторианството пък абсолютизира истината за човешката природа на Христос, като се стреми да противопостави срещу всякакъв вид докетизъм действителността на въплъщението, човешкото съществуване на Христос. Монофизитството пък обратно – абсолютизира истината за Божествената природа на Христос, в желанието да освободи намесата на Бога в историята от всички условности и ограничения на реалността. И в двата случая е налице обособяване на природата като автономна и онтична реалност, отделена от своя способ на съществуване, който е личността – ипостаста на природата. Така се губят различията между „природа” и „личност”, а затова се абсолютизира или човешката, или божествената природа на Христос – за сметка на пълнотата на истината за неслитното, неразделно и неразривно единство на двете природи в единия и същи богочовешки способ на съществуване – в едното лице и едната ипостас на Христос.
Както несторианството, така и монофизитството „опростяват” истината, като се опитват да я приспособят към логичното тъждество на определение и определяемо. Но логичното тъждество подразбира наличието на онтични и на индивидуалистични категории. То не е в състояние да се приближи до същностното събитие на единението на двете различни природи в една ипостас, тоест до противоречивото (от гледна точка на логиката на онтичните категории) битие, характеризиращо се както с тъждество, така и с различие – тъждество на лицата и различие на природите. Така, и в двата случая човешката природа остава невъзприета от Божеството, човекът – отделен от Бога с непреодолима пропаст, а спасението – недостъпно за него.
Може да се каже, че тези три ереси от първите векове на християнството сумират архетипните тенденции, изразяващи неспособността на битието да се превъзмогне като онтична индивидуалност и да приеме като дар откровението за вселенското единство на живота и истината на Църквата. По-късните опити да бъде разрушено църковното единство (между истина и живот), изглежда повтарят в друга степен и във връзка с по-частни богословски въпроси първоначалните архетипни тенденции, абсолютизиращи природата за сметка на лицата, или личната другост – за сметка на общата същност. Абсолютизирана бива или божествената и непознаваема реалност, или човешката и чувствено възприемаема реалност на едното богочовешко тяло на Христос – тяло, което е ново творение, тоест способ на съществуване на Църквата.
Така монотелитството и иконоборчеството абсолютизират природата за сметка на лицата. Монотелитите не желаят да различават онова какво на природната воля от как на нейната лична проява. След това моноенергизма подчинява лицето не само на природната воля, но и на всяка друга природна енергия и отказва да различи въпроса какво на природната енергия от как на личната ѝ проява. Абсолютизира природата и природната енергия, игнорирайки или релативизирайки реалността на личността – способ на съществуване и на действие на природата. Затова и отказват да признаят две действия в Христос, божествено и човешко, намирайки съгласие в онова как на тяхната лична проява.
По същия начин и иконоборците абсолютизират природата като автономна същностна реалност, откъсната от нейния способ на съществуване, който е личността. Отричат другостта на лицата спрямо природата и затова в изобразяването на лицето на Христос виждат идолизиране на божествената Му природа. И забравят, че природата не бива да се изобразява, тъй като тя не съществува сама по себе си, а само в ипостас, в лица: „Когато нещо се изобразява, изобразява се не природата, а неговата ипостас[4]”.
И двете най-значими (поне като исторически последствия) по-късни разделения на църковното единство обаче – римокатолицизмът и протестантството – продължават първоначалните архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, открит във въплъщението на Словото. Те прилагат същото това интелектуално и фрагментарно тълкуване на Откровението и изкривено разбиране за различието между природа и лице, природа и енергия.
Римокатолицизмът без съмнение абсолютизира природата и релативизира или отрича личностната католичност. По интелектуален начин той отделя природата или същността като автономна същностна реалност, откъсната от способа на съществуване, който е личността – ипостас на природата. За римокатолическите богослови способът на съществуване на божествената същност или природа се изчерпва с „чистата енергия на съществуването[5]”. В такъв случай способът на съществуване става неинтересен, а от там и истината за Бога се отделя от събитието на възникването на лицето, от личното непосредствено откровение за ипостаста: тя бива представяна единствено в абстрактни определения и става предмет на разсъдъчни операции[6].
Римокатолиците отказват да различат природата от действията на природата, които са винаги лични. И настояват върху неразделното и основополагащо единство на Божествената природа и енергия, тоест на онтологично-разсъдъчното възприемане на същността, която изцяло преминава в действие. Не желаят да различават онова какво на природната енергия от как на нейната лична проява, от съгласието и взаимната обмяна на лични божествени енергии, в което неразделното единство на божествената природа и енергия се разкрива като единообразна реалност на живота и на любовта на трите божествени Лица.
Римокатолиците абсолютизират природата за сметка на ипостасите и затова отказват да различат личните свойства на божествените Ипостаси (отчество, синовство и изхождане) от общото явяване на троичната енергия в света и в природата. Смесват действията на Духа, които винаги са знак за обща воля на Отца и Сина, с изхождането на Светия Дух само от Отца. Утвърждават изхождането на Дух Свети и от Сина (filioque) като забравят, че ипостаста, лицето на Отец е принцип на различаването на свойствата. Така те абсолютизират онтологично-разсъдъчното единство на същност и енергия[7].
Римокатолицизмът абсолютизира природата за сметка на лицата, природата на Църквата за сметка на общението на лицата, което представлява само по себе си способ за съществуване на църковното тяло. Абсолютизира се енергийно-организационната същност на Църквата и нейният логически обоснован авторитет, тоест тя се абсолютизира като авторитетна действена организация. При това се релативизира и дори игнорира способът, по който съществува: същностно съ-битие на лична причастност и общуване, което и представлява църковната истина и единство, докато организираната структура, както православното богословие знае, не образува, а само изразява единството.
Вместо ипостасното единство на тварното и нетварното, което има своето начало в Лицето на въплътеното Слово и динамично се осъществява в тялото на църковното общение на личностите (създадено и дарувано от Духа), римокатолицизмът настоява на единство на Словото с природата на Църквата – Слово, което заедно с Отец извежда Духа и затова е необходима предпоставка за изпращане даровете на Духа. В Църквата в Бог-Слово се срещат две обективни същности: на Бога и на човека. Разстоянието между двете същности се преодолява не чрез обединяващата ипостас на въчовеченото Слово, на Неговата нова богочовешка природа, тоест благодарение неговия реализиран способ на съществуване, но благодарение на същността на Словото, на Словото, отъждествено с природата на Църквата, с логически обоснования авторитет на църковната власт, и, накрая, благодарение на словото като словесна проява и интелектуално постигане на истината, което съответства на моралните изводи от тази истина.
Протестантизмът отива още по-далеч в игнорирането на истината за личността, за единството на Църквата като общение на личностите по образа на Троицата. Отрича привилегията, дадена от римокатолицизма на природата на Църквата, тоест енергийно-организационната ѝ същност и логически обоснован авторитет, но не за да възстанови истината за лицето и личното общение, създадено и дарувано от Духа, а единствено за да абсолютизира индивидуалната другост за сметка на обективно-организационното разбиране реалността на същността. Протестантизмът абсолютизира индивидуалната вяра (sola fide), индивидуалното интелектуално осмисляне и емоционално преживяване – индивидуалното етично приложение на истината.
Ако другостта не е лична, разкриваща се в благодатното общуване и отношения, а единствено индивидуално различие, то тя и не може да създаде никакво органично единство без препратка към обективно основание и общопризнат авторитет. Затова протестантизмът абсолютизира вече не само рационалното разбиране за природата на църковната структура, а и рационалното разбиране за природата на Писанието. Основа за църковното единство сега е текстът на Писанието – истината за общата природа се превръща в общност на идеологии и етични норми. Християнската идеология и етика се изграждат на основата на обективния авторитет на текста и подменят същностното събитие на църковното единство и общение – новия способ на съществуване, който е истината на Църквата, нейната нова богочовешка природа.
Протестантизмът запазва присъщото на римокатолицизма отричане на разлика между същност и енергия и римокатолическото учение за изхождането на Светия Дух и от Сина. И така остава верен на концепцията за абсолютно енергийната същност. Тази концепция свежда истината за лицето до вътрешните отношения вътре в същността, достъпни само за рационалното възприемане чрез интелектуално приближаване до същността. И в римокатолицизма, и в протестантството основа на църковното единство е логично обоснованият авторитет, рационалната представа за същността-воля на Бога и същността-воля на Църквата. Разликата е в това, че за римокатолиците тази логически обоснована представа за волята на Бога и на Църквата се конкретизира във видима власт на църковната организация, а за протестантите – в текстовете на Писанието. И в двата случая приближаването до същността-воля е възможно само чрез индивидуалните интелектуални способности. Този подход запазва разбирането за църковното единство не като същностно събитие на личното отношение и общение, но като подчинение на индивида на обективната логика и етични изисквания.
Дори и в границите на православната Източна църква обаче, от време на време, се наблюдават опити да се разруши църковното единство. Дори и там повтарят първите архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, който бе явен във въплъщението на Словото.
Най-важното посегателство над съборното единство на поместните православни църкви в последния век бе национализмът (филетизмът) или етноцентризмът[8]. Става дума за подмяна на истината за природата на Църквата, състояща се в „новия” троичен способ на съществуване в Христос, с обективната единородност на нацията или етноса; релативизация на общата богочовешка природа на Църквата заради индивидуалната (национално-етническа) другост.
Подчиняването им на изискванията за национално-етническа целесъобразност, претенциите на всяка автокефална национална църква за световна („вселенска” само в обективния и рационален смисъл) юрисдикция над своя етническа реалност[9], измества основата на църковното единство от битийната реалност на спасението (троичния способ на съществуване, разкриващ се в кеносиса на Христос) към несторианската по характер абсолютизация на човешките фактори за единство.
Национализмът (етнофилетизмът), без да я отрича непосредствено, но при всяко едно положение затъмнява истината за приемането от Христос на съборната човешка природа, събиране в едно на преди разпръснатите Божии чеда (разпръснати по природа, но също и по силата на обстоятелствата – по племена и народи). Той не възприема тази eдинност, образувана от събрани заедно в църковното единство хора, като свидетелство за богочовешката природа на Христос и явяване на едното тяло, общността на живите и умрелите във всяко евхаристийно събрание, с видима глава единия епископ в образа и на мястото на единия Христос. Етнофилетизмът не вижда в тази единност открито за всички спасение, родилия всички ни Адам, съ-възкръснал с Христос в единия и единствен способ на съществуване в истината. За него това е единството на народа или нацията, били те и разпръснати по целия свят: пребиваване на човешката природа в раздробено състояние, в състояние на отхвърленост и неизцеленост.
Днес, в духовния живот на православните църкви, разбирането за църковното единство като обективна единородност (съвпадане на външни индивидуални признаци като идейни убеждения и морални качества) се проявява като богословски академизъм и пиетизъм.
Богословски академизъм наричаме откъсването на богословието от живота и опита на Църквата, обективирането на църковната истина в абстрактни интелектуални схеми с „догматичен”, тоест аксиоматичен характер или в теоретични „принципи”, можещи да се приемат в качеството им на идейни убеждения, без това да променя по никакъв начин живота. Богословската истина е отделена от живота, губи динамичния характер на знанието, получено благодарение на участието в събитието на съ-възникването и съществуването на Църквата. Богословската истина се ограничава в понятия и формули и започва да се възприема като самодостатъчна интелектуална структура, като идейна „система”, става „наука”, която е подчинена на законите и принципите на понятийно-силогистичната непротиворечивост и последователност[10].
От позицията на богословския академизъм принадлежността към Църквата се проявява в същото, в което и привързаността към която и да е идеология: изразява се в умствено приемане на теоретични принципи и положения без промяна на природата на човека и способа на неговото съществуване. Единството на Църквата вече не се приема като събитие на новото съществуване, като нова природа и способ на съществуване в Христос. Църквата се възприема като идеологическа еднородност и съвпадение между споделяни от индивида метафизични убеждения, приспособени към интелектуалното познание.
Без съмнение, академизмът в богословието е типичен исторически продукт на богословския рационализъм на западната средновековна схоластика[11]. Схоластиците създадоха гносеологията, в която познанието се изчерпва с разбиране за условността на обективните силогизми, а истината – със съвпадението между понятие и предмет, към който се отнася, или с мистиката на същността, contemplatio (съзерцание) на безличния Абсолют. Богословието се превръща в „наука” със свои „доказателства”, обективираща предмета на своето изследване, подчиняваща го на правилата и принципите (regulae, axiomata, principia) на позитивистката гносеология.
Но в конкретната форма, в която го виждаме днес, академизмът в богословието става господстващ след Реформацията[12]. Новите „църкви”, които постоянно се отделят от Рим, търсят оправдание на своето историческо възникване и битие преди всичко във формулировката на теоретични различия, тоест стремят се към по-вярно формулиране на църковната истина, която е била изопачена от папизма. След всеки реформатор вървят последователи, споделящи неговите лични възгледи и мнения. Идейното им съгласие, изразяващо се накрая в официални изповедания и членове за вярата, изгражда духовната идентичност на нововъзникналата църква изключително като общност на убеждения[13].
Така богословието започва да се използва за възможно по-обективно, тоест научно утвърждаване на конфесионални разлики. Богословският академизъм няма нищо общо с преживяването на събитието на спасението, с обединяващия Църквата вселенски опит – на същностното единство и общение на единия лик на верните в богослужението и в аскетичния подвиг. Опитът за научно обработване на това конфесионално богословие неизбежно води до рационалистична и историческа критика на онези основополагащи истини, върху които се градят опитът и животът на Църквата[14]. Шизофреничният разрив между вяра и знание, чудо и логика, опитно възприемане и рационално постигане могат да станат централен проблем на протестантското богословие.
Възприемането на богословието като абстрактна наука, което я превръща в теоретичен клон на знанието и идеологическата система, се забелязва и в духовния живот на православните източни църкви от XVIII век. В завладения от турците Изток, както и в Полша, Литва и Русия усилията на римокатолици и протестанти за „обръщане” на православните достигат своята кулминация[15]. В борбата на два фронта, в стремежа си да защити своето Предание и истина, православното богословие започва да използва оръжията на своите противници, приема техните аргументи, изработени на Запад по време на религиозните спорове, тактиката и начина на мислене на конфесионалните богослови на Запада и изразява себе си в изповедания на вярата, измествайки центъра на своето собствено религиозно самосъзнание от литургичния живот и непосредствената даденост на опита към деклариране на идейни позиции и верови постановления[16].Богословието като израз на същността на вселенското събитие на спасението, което е въплътено в единството на евхаристийното тяло, на вярата и опитното преживяване на апостолското приемство, и съзнанието за това единство, винаги отличавало Църквата от ереста, отстъпват място на фрагментарно-конфесионалното възприемане на самото православие.
Неизбежно следствие от богословския академизъм е пиетизмът – явление от живота на Църквата, имащо, разбира се, своите исторически и конфесионални рамки[17], но което получава широко разпространение в духовния живот на всички християнски църкви, в това число и сред православните източни църкви.
Може да определим пиетизма като религиозна позиция, при която спасението в Христос се разглежда като събитие на личния живот, като нова възможност, открита за индивида. Пиетизмът представлява абсолютизиране на индивидуалното благочестие, субективно присвояване на спасението, според което достатъчно за спасението на човека е неговото нравствено усилие.
От гледната точка на пиетизма, спасението не е църковно събитие, богочовешко ново творение на тялото Христово – човешката природа според истина, тоест способ на съществуване по образа на Троицата, единство на общението на лицата. То вече не е динамично-лично участие в тялото на църковната община, спасяваща човека, въпреки неговото индивидуално недостойнство (тоест изцеляваща го, правеща го цял, цялостен в същинските възможности на личната католичност и обръщаща неговия грях чрез покаянието във възможност за приемане на благодатта и любовта на Бога). Според пиетизма, оправданието на човека се удостоверява от самия човек. То се гарантира от неговите индивидуални постижения, от индивидуалното изпълнение на религиозните задължения и морални предписания, от индивидуалното подражание на Христовите добродетели. За пиетизма Църквата е само външна обвивка на индивидуалното оправдание: съвкупност от нравствено възродени индивиди, събрание на чистите, което спомага за развитието на индивидуалната религиозност.
Пиетизмът подрива и дори изцяло отрича онтологията на църковното единство, но без да подлага на съмнение формулировките на истината за Църквата, а само като ги игнорира и възприема като умствени схеми, нямащи отношение към спасението и ги оставя на откъснатия от живота богословски академизъм, който, както и пиетизмът, запазва характерната за него вярност към буквата на догматическата формула, но към мъртва буква, нямаща отношение към живота и опита на човешкото съществуване.
Тези два вида реално разрушаване на църковната истина и единство се отличават от древните ереси. Тъй като не отричат вероучението и формулировките на истината за Църквата, те отделят истината от живота и от спасението на човека. Разривът може да има много варианти и оттенъци и затова е така трудно академизмът или пиетизмът да бъдат отлъчени, тоест изведени зад пределните на църковната истина и единство. Но именно затова те представляват най-голямата опасност за истината и за единството на Църквата.
Започвайки от арианството и чак до пиетизма, въпреки всички исторически и теоретични разногласия, ясно може да се проследи еднотипността на ересите: винаги едно и също отрицание или изопачаване на истината за личността и за природата. Отрицание на католичността на всяка личност и на личния способ на съществуване на природата. Отрицание или неправилно разбиране на истинските разлики между природа и личност, между природа и енергия.
От арианството до пиетизма, всяка ерес се оказва унищожаване на сбъдването на църковната истина, тоест на единството на Църквата. Унищожаването на новия способ на съществуване, състоящ се в личното общуване и отношения, в общуването на живите и мъртвите, на грешниците и на светците. Унищожаване на същностната принадлежност към тялото на Църквата, към богочовешкото творение и живота в Христос.
Превод: Златина Иванова
_______________________________
*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
** „Η ενότητα της αλήθειας” – In: Γιανναράς, Χ. Αλήθεια και ενότητα της Εκκλησίας, Αθήνα: “Γρηγόρη” 1997, σ. 34-55 (бел. прев.).
[1]. „Отсеченият от спасяващата вяра вече е обезглавен, като Голиат, със същия меч, който е извадил срещу истината: защото е лишил себе си от истинската глава” (Gregorii Nysseni opera, V, 1, Leiden 1960, p. 228).
[2]. Тази формулировка принадлежи на Игор Карузо: „Ереста представлява абсолютизиране на частните истини и неизбежно се съпровожда от релативизиране на абсолюта… По същия начин и в богословския смисъл догматическата ерес не е просто рационална хипотеза. Еретическият възглед никога не е само индивидуално предположение… Той изопачава цялата картина на света, която поради ереста става безумна… Догматическата ерес има не само религиозно значение, тя е погрешно поведение на всички нива на живота… Докато истината е една, ереста е разрив на истината, частна истина” (Caruso, I. Psychonalyse und Synthese der Existenz, Wien 1952). С това определение съвпада и социологическият подход към ереста на К. Касториадис: „Думата секта за нас не е качествено определение. Тя има точен социологически и исторически смисъл… Сектата е групировка, извеждаща до абсолют една страна, един аспект или фаза на движението, от която е произлязла. Тя създава истина от доктрината, като я абсолютизира, подчинява ѝ всичко останало и за да съхрани верността към тази истина, радикално се отделя от света и от този момент заживява в свой отделен свят” (Castoriadis, C. L’ institution imaginaire de la société, Paris 1975, p. 16).
[3]. Γιανναρά, Χ. Το πρόσωπο και ο έρως, Αθήναι 1976, σ. 324.
[4]. Θεόδωρος ο Στουδίτης, Εναντίον των εικονομάχων, 3, 34 (PG 99, 405 A).
[5]. Gilson, E. La philosophie au Moyen Age, Paris 1962, p. 589-590.
[6]. Chenu, M. La théologie comme science au XIII siècle, Paris 1969, p. 42; Grabmann, M. Die Geschichte der scholastischen Methode, 2, Graz 1957 S. 281f.
[7]. „Прибавянето на filioque и отричането на разликата между същност и енергия е в причинно-следствена връзка. Смесването на ипостасни свойства с общата същност на трите Ипостаси и на изхождането на Духа с изпращането Му в света непосредствено отразява отъждествяване на същност и енергия. Изпращането на Духа в света вече не се разглежда като общо действие на трите божествени Ипостаси, насочено навън, а като определение на Божеството вътре в Него. С други думи, разбира се като вътрешно отношение – вътре в Божествената същност и затова се отъждествява с изхождането на Духа. Понеже това отношение в същността се разбира като причинно, то и изхождането неизбежно започва да се отнася и към Отца, и към Сина (ex Patre Filioque). Така трите божествени Ипостаси нямат, всяка от тях, лична воля и действие, а понеже способът на съществуване е взаимодействие на лични свойства и единство в любовта, единното как на личното изразяване на природните воли и енергии е отъждествено с какво на природната енергия – тя губи връзка с лицата и вече не е реално явяване, в което се разкрива другостта на лицата. Отнася се единствено до същността, като мислимо определение, описващо способа на битието на същността (actus purus). Той пък поглъща способа на съществуване и реалността на лицата се свежда до отвлечени вътрешни отношения в същността. Затова православните от 14 в., във връзка с така наречените исихастки спорове, осъждат римокатолиците за юдейска нищета на единобожието и твърде интелектуална идея за безличен Бог-същност, за откъсване на човека от опита на личното отношение с личния Бог” (Yannaras, C. “The Distinction between Essence and Energies and its Importance for Theology”- In: SVTQ, 4, 1975, p. 232-245).
[8]. Μαξíμου, Μητρ. Σαρδεων, Το Οικουμενικóν Πατριαρχεíον εν τη Ορθοδóξω Εκκλησíα, Πατριαρχικóν ’Ιδρυμα Πατερικων Μελετων, Θεσσαλονíκη 1972, σ. 322-323.
[9]. Ibid, σ. 330-333.
[10]. Виж още: Γιανναράς, Χ. Ορθοδοξία και Δύση – Η θεολογία στην Ελλάδα σήμερα, Αθήναι 1972; Ware, T. The Orthodox Church, London 1993, p. 194.
[11]. Основни трудове върху възникването на богословския рационализъм: Chenu, M.-D. La théologie au douzième siècle, Paris 1966; Idem La théologie comme science au XIII siècle, Bibliothèque Thomiste 1975.
[12]. Виж: Weber, E. Die philosophische Scholastik des deutschen Protestantismus im Zeitalter der Orthodoxie, Leipzig 1907; Lau, F. (Altprotestantische) Orthodoxie (3), Die Religion in Geschichte und Gegenwart, 4, Tuebingen 1960, Sp. 1722; Machneill, J. The History and Character of Calvinism, NY 1954, p. 154ff.
[13]. Виж: Heussi, K., E. Peter Precis d’ Histoire de l’Eglise, Neuchatel: “Delachaux et Niestle” 1967 § 75.2; 75.5; 80.2; 80.5; 99.2.
[14]. Виж: Richter, L. Immanenz und Transzendenz im nachreformatorischen Gottesbild, Goettingen 1955; Bultmann, R. “Die liberale Theologie und die juengste theologische Bewegung” – In: Bultmann, R. Glauben und Verstehen: Gesammelte Aufsaetze, I, Tuebingen 1964, S. 1-25.
[15]. Виж: Szamuely, T. The Russian Tradition, London 1974, p. 105-107; Φειδάς, Β. Επίτομος εκκλησιαστική Ιστορία της Ρωσίας, Αθήναι 1967, σ. 86, 135; Шмеман, А. Исторический путь православия, Москва 1993, с. 372.
[16]. Καρμίρης, Ι. Ετερόδοξοι επιδράσεις επί τας Ομολογίας του ΙΖ΄αιώνος, Ιερουσαλήμ 1949; Runciman, S. The Great Church in Captivity, Cambridge 1968, p. 338.
[17]. Пиетизъм се нарича движението, възникнало в протестантските среди в края на XVII–XVIII век (1690-1730), отстоявало приоритета на практическото благочестие в противоположност на полемичното догматично богословие, на което Реформацията от самото начало придава най-голямо значение. Интелектуалното и абстрактно възприемане на Бога и догматическата истина пиетизмът противопоставил на практичното, действено благочестие (praxis pietatis), ежедневното изпитване на себе си по обективни критерии с цел самоусъвършенстване в добродетелите, ежедневно изучаване на Библията и прокарване в живота на нейните морални наставления, напрегната емоционалност в молитвата, а също и решителен разрив със света и светските обичаи (танци, театър, нерелигиозна литература), обособяване от официалната църква. Виж повече в: Heussi, K., E. Peter, op. cit., § 106.
Изображение: авторът, Христос Яннарас. Източник – http://www.stkath.org.
Живот след смъртта – продължение и край*
Дечко Свиленов
Какво учи Библията за задгробния живот?
В Библията (Евангелието на Лука, 16 глава, стихове 19-31) Христос повдига завесата на задгробния свят и ни дава отговор на въпроса какво става след смъртта на човека. Нека да чуем „Историята за богаташа и бедния Лазар“:
„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също и един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук ще се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.“
Чрез тази история Господ Иисус Христос ни показва какво става в отвъдното след смъртта на човека.
Какво е посланието на тази история, имащо отношение към настоящата тема?
След смъртта душата на човека продължава да живее и има само две места, където тя пребивава – едното се нарича рай (лоното Авраамово), където е занесена душата на Лазар, а другото – ад, където се озовава богаташът. Попадането на тези две места, става веднага след смъртта;
Тези две места са разделени едно от друго така, че да не може да се премине от едното в другото и обратно; нищо и никой не е в състояние да съдейства за такова преминаване от едното място в другото.
Очевидно Данте Алигери добре е познавал тази библейска истина, започвайки първата книга (Ад) от своята „Божествена комедия“ с известните думи, изписани над портата на ада: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.
В задгробния свят човешката личност, тоест душата на човека, запазва всичките си свойства, които е имала приживе на земята – вижда, чува, усеща, говори, спомня си, проявява желания, разпознава личности, страда, радва се, мисли, търси помощ и така нататък;
От задгробния свят не може да се направи нищо, за да се предупредят хората на земята да не попаднат в ада; Сам Христос на едно друго място казва, че и Той не може да промени съдбата на мъртвите (Иоан 5, 28-30). Ако Христос не може да стори нищо за мъртвите, то живите на земята едва ли биха могли да направят нещо за промяна на съдбата на починалите. Двете настоятелни молби на богаташа към Авраам не се изпълняват.
Единственото средство, което определя мястото, където душата на човека ще отиде, е начинът му на живот, докато е жив на този свят, както и отношението му към Библията: тези, които я отхвърлят и не живеят според нея, ще попаднат на мястото при богаташа. Именно поради тази причина той е в ада, а не затова, че е бил богат.
Страданието в ада има комплексен характер: неугасим огън, мъка от пропуснат шанс, укор към самия себе си, вечна раздяла от Бога;
Грижата ни за другите хора, за да не попаднат в ада, може да бъде реализирана единствено и само докато сме живи на тази земя; В отвъдното са в сила другидуховни закони, различни от тези в този свят; След смъртта промяна в съдбата на душата на човека не може да стане, тъй като „след смъртта няма покаяние“ (монах Митрофан, стр. 88), а без покаяние няма и прощение. Няма библейски основания да считаме, че молитвите на живите могат да променят съдбата на мъртвите. Тази история ни показва, че съдбата на човека в отвъдното е необратима.
Посланието на Библията и отношението към това послание е напълно достатъчно, за да може да определи всеки лично съдбата си за вечността;
За всички онези, които не са запознати с Библията (нехристияни и атеисти) сам Христос казва: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божии и ще излязат: онези, които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършели зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5, 28-29). Бог е справедлив и Той ще зачете доброто, което човек върши. Освен това Библията учи, че човекът, виждайки Творението, е длъжен да търси Твореца и да живее според Неговата воля. Поради това никой човек не може да има извинение за своето неверие (Римляни 1, 20-25).
Важно послание на тази история е, че смъртта не прави всички човеци равни. Смъртта прави равни само телата, които отиват в земята, но в никакъв случай душата, която отива във вечността. Ако в живота на тази земя хората не са равни, то в задгробния свят различията са неимоверно по-големи. Във вечността Лазар и богаташът изобщо не бяха равни, както не са били равни и приживе.
Това е отговорът на Христос, даден в Библията относно задгробния свят, тоест какво става с човешката душа след смъртта на човека. Зная, че за някои читатели тази истина е тежка за възприемане. Невъзможно е за човек да разбере как Божията любов и милост, от една страна, и Неговата справедливост, от друга, се съчетават в едно. Ето защо за човек остава единствената алтернатива – през този живот да се подготви за вечността, която неизбежно го очаква.
Нека направим една кратка съпоставка на това библейско учение за задгробния свят с по-горе представената информация на науката и различните религии по този въпрос:
1)Науката, религиите и Библията са почти единодушни, че след смъртта човешката душа продължава да живее и че има само две места, където тя остава за вечността – рай или ад;
2)Научните данни, получени от хора, преживели клинична смърт, потвърждават учението на Библията за съдбата на мъртвите във вечността;
3)Ученията на различните езически религии за многократни възможности да се повтаря този живот, както и на някои християнски църкви за възможна промяна или облекчение на съдбата на мъртвия в задгробния свят, противоречат на учението на Библията.
Поуката и личното решение
Най-важната поука за всеки един човек е, че той сам лично има право да определи съдбата си за вечността, като никога не забравя, че това си право той може да упражни само докато е жив на тази земя. Богаташът е знаел пътя към небето, но не го е приел, а си е живял, както му харесва. Това се потвърждава от факта, че той не прави упрек към Авраам, че е осъден несправедливо. Напротив, той приема своята присъда като нещо заслужено.
Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си:
„Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, 15, 17); „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30, 19); „Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5, 24).
Какво значат всички тези думи на Бога?
1)Нищо друго, освен че човек може сам да определи съдбата си за вечността чрез личното си решение да повярва в Бога и да води живот според волята на Бога;
2)Нищо друго и никой друг чрез каквото и да било (думи, увещания, ритуали, семейни или национални традиции, посредничество и др.) не са в състояние да определят неговата съдба във вечността;
3)Личното решение може да бъде взето само докато човек е жив на този свят;
4)Отговорността пред Бога е лична;
5)Тези, които притежават Библията, трябва да знаят, че тя ще извърши с тях две неща, когато те отидат във вечността: или ще ги спаси (ако те я четат и са живели според нея), или ще ги осъди (ако те не са живели според нея, независимо от това, дали са я чели). Неутрално положение няма; Това казва Сам Бог: „Моето Слово, което излиза от устата Ми, не се връща към Мене празно…“ (Исаия 55, 11). Господ Иисус Христос потвърждава същото в Новия Завет: „Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ А св. Апостол Петър е напълно убеден, като казва на Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Иоан 6, 68). Тези думи на великия апостол показват, че вечният живот започва още докато човек е жив на тази земя, след като приеме Христос за свой Господ. Това потвърждава и св. Иоан Кръстител, казвайки: „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Иоан 3, 36). Обърнете внимание на сегашното време на глагола „има“, т.е. този вечен живот се дава тук, сега.
В последната глава на Библията (Откровение 22) Бог дава следните две важни неща, имащи отношение към вечния живот:
1)Господ казва, че дава даром вечен живот на всички онези, които искат този живот (ст. 17). Когато отидат в отвъдното, спасените „ще гледат лицето на Христа и Неговото име ще бъде на челата им“ (ст. 4) и ще бъдат възнаградени според делата им (ст. 12);
2)Бог потвърждава, че думите, написани в Словото, са „верни и истинни“ (ст. 6), и забранява да се прибавя нещо към Неговото Слово, както и да се отнема нещо от него (ст. 18 и 19). Много голямо е наказанието за всички онези, които добавят към написаното или отнемат от написаното в Библията.
Практически съвет
От всичко казано дотук става ясно, че придобиването на вечен живот не става нито чрез приятелство или посредничество с даден човек (пък бил той и висш духовник), нито чрез членство към дадена Църква, нито поради традиционна религиозност или добри богословски познания. Тежко болният човек не може да бъде излекуван само поради това, че познава някой добър лекар. Той трябва да отиде при лекаря и да изпълни това, което лекарят му казва.
За онези читатели, които за първи път чуват тази информация или пък досега са били „християни“ по традиция и написаното тук е променило тяхната представа за вечния живот и те желаят да се възползуват от поканата на Христа, то на такива търсещи хора бихме предложили следното:
Първо: Ако някои желае да получи вечен живот, той трябва да се обърне директно към Този, който единствено е в състояние да му дари вечен живот – Господ Иисус Христос. Това може да стане с най-обикновени думи към Христа, което Библията нарича молитва. Ако ти никога досега не си се обръщал към Христа с молитва, а имаш желание да бъдеш във вечността с Него в рая (както разбойника на кръста), ти би могъл да се обърнеш към Иисуса със следните примерни думи:
„Господи Иисусе Христе, аз осъзнавам, че моят досегашен живот не е бил по Твоята воля. Моля Те да ми простиш всички сторени грехове и да промениш моя живот. Дари ми любов да чета Твоето Слово и сила да живея според него. Приемам Те сега в живота си като мой Господ и Спасител. Укрепи волята ми и ми дай желание и сила, за да Те следвам. Благодаря Ти, че ме прие да бъда Твое дете. Амин!“
Имай пълната убеденост, че с тази вяра и покана Христос е влязъл в твоя живот, простил ти е греховете и ти е дарувал вечен живот. Библията нарича това първо молитвено общение с Иисуса и промяната на живота „раждане свише“, „духовно раждане“, „възраждане“, „новорождение“ (Иоан 3, 3 и 5; Първо посл. на св. ап. Петър 1, 3; Второ послание на св. апостол Петър 2, 2; Послание до Тита 3, 5). Не отлагай да сториш това нещо, защото не знаеш какво ти носи следващият ден. Стори го сега! Не търси специален момент, специално място или специален човек, пред когото да сториш това. Стори го в присъствието на Спасителя Христос и бъди уверен, че той ще извърши това, което е обещал. Сам Бог ти дава гаранция за твоето спасение: „А свидетелството е това, че Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма този живот“ (Първо Иоан 5, 1-12). Христос стои пред вратата на твоето сърце и чака да Го поканиш да влезе в теб и поеме ръководството на живота ти!
Чрез духовното раждане (вяра в Иисуса и живот според тази вяра) се приема вечният живот. Поставя се ново начало в живота на човека. В този смисъл са думите проф. д-р В. Гитт: „Ако си роден само един път (естественото раждане), то тогава ще умреш два пъти (физически и духовно). Ако обаче си роден два пъти (естествено раждане и духовно раждане чрез Христос), тогава ти ще умреш само един път (физическата смърт).“ Повече за духовното раждане в трудовете на св. Тихон Задонски (Симфония, стр. 337). Бог обича всички хора и иска те да бъдат спасени (Иоан 3, 16; 2 Петр. 3, 9).
Второ: Чети всеки ден Неговото Слово – Библията, и води живот според това, което тя учи. Общувай молитвено с Христа и Го моли да ти дава мъдрост да разбираш Неговото Слово и сила, за да живееш според това Слово (Исус Навин 1, 8; Първо Петрово 1, 23). Препоръчваме на тези, които за първи път четат Библията, да започнат от Евангелието на Лука (страница 1257 по изданието на Св. Синод на Българската православна Църква) и след като стигнат до края, тогава да започнат от началото на Библията.
Трето: Посещавай редовно Църквата, за да бъдеш ръководен и да растеш в твоя духовен живот, като имаш общение и с други християни, които живеят така, както и ти. Църквата е мястото, където се покланяме на Бога, учим се от Словото Му и общуваме с други християни. Нищо не трябва да замести ходенето на Църква. С право един известен богослов пише: „Христос е целта, църквата е средството, а Духът е силата.“ Църквата е определеното от Бога общество от вярващи, чрез което Бог работи.
Имай уважение към духовника, когото Бог е поставил да те поучава, наставлява и ръководи в живота ти като християнин. Знай, че пътят към вечния живот е труден и опасен. Необходим ти е ръководител! Такъв ръководител е духовникът, който Бог е упълномощил да носи отговорност за теб, както пастирът за овцете. Чудесен пример в това отношение е краткият диалог между св. апостол Филип и финансовият министър на Етиопия в книгата Деяния на апостолите 8 гл. 30-31 ст.: Апостол Филип, виждайки, че този човек чете Библията, го пита: „Разбираш ли каквото четеш?“ А етиопецът отговори: „Как да разбера, ако не ме упъти някой?“ Този, който ще те упъти в това, което четеш в Библията, е твоят духовник. Това трябва да бъде и най-великата мисия на всеки духовник.
Четвърто: Изпълнявай християнския си и обществен дълг към Църквата, Държавата, семейството си и ближните си. Старай се да предадеш твоята вяра и начин на живот на децата си още докато са малки. Бог ти е дал дарби и Той очаква да ги използваш за Негова слава.
Пето: Свидетелствай навсякъде, където имаш възможност, за това, което Бог е сторил с теб – как ти е простил греховете и ти е дарил вечен живот. Най-доброто свидетелство е твоят начин на живот според вярата, която ти е дарена.
Шесто: Отбягвай всякакви лъжеучения и секти и се придържай с вярност към Божието Слово, като не се отклоняваш, не правиш компромиси и не приемаш онова, което противоречи на написаното в Библията. Най-важният белег, по който ще ни познаят, че сме спасени християни, е любовта ни към другите хора (Иоан. 13, 35).
Седмо: Не се обезсърчавай от слабостите, греховете и пропуските на другите, както и от грешките на духовенството и Църквата в миналото и сега. Не критикувай, но ако можеш да допринесеш за тяхното преодоляване, то не се бави да го сториш. Отнасяй се с любов към християните от другите християнски църкви, като споделяш с тях онова, което ви свързва, а не онова, което ви разделя. Има толкова много неща, които са общи за християните! Онези, които поради мнима благочестива ревност хулят инославните, не трябва да забравят думите на св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римляни 14, 4). И още: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римляни 12, 18). Никога не забравяй, че в края на краищата всеки един лично ще се яви пред Христовото съдилище, за да отговаря за живота си (2 Коринтяни 5, 10). Тогава ще се види кой е бил на страната на истината.
Осмо: Никога не забравяй, че най-важната ти мотивация за това, че си християнин, е делото, което Господ Иисус Христос стори за теб на Голгота – чрез саможертвата на Кръста отвори пътя ти към вечния живот. Благодари на Бога, че ти е дарил милостта да приемеш тази покана на Спасителя. Недей да мислиш, че с добрите си дела ти ще заслужиш този вечен живот. Чрез добрите дела ти показваш, че си приел Христос в себе си и си спасен. Добрите дела са демонстрация, а не мотивация! Тези дела трябва да видят хората и „да прославят вашия Небесен Отец“ – ето това е целта на добрите дела (Матей 5, 16). Те не ти отварят вратата за вечния живот, а само показват на света, че ти живееш този живот.
Девето: Знай, че който живее с Христа, не върши съзнателен грях, не търпи неизповядан и неопростен грях, не ходи по път, по който Христос не би вървял, и живее с дълбоката увереност, че Христос знае всичко, което става с него. Християнинът знае още, че не е освободен от проблеми, трудности и изпитания в живота си, но че той има свободата всичките си грижи и проблеми да възложи на Христа (1 Петрово 5, 7). Живеейки така, християнинът получава пълната увереност, че след смъртта си той ще отиде при Христа и ще бъде жив във вечността с Него (Иоан 11, 25).
Десето: Всички онези, които са повярвали в Иисуса, трябва много да внимават да не изгубят дареното им спасение. Библията многократно предупреждава: „А праведният (т.е. спасеният, този, който има вечния живот – б.а.) чрез вяра ще бъде жив; ако пък се отклони, душата Ми няма да благоволи към него“ (Евр. 10, 38). „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10, 12). „И праведник (тоест спасеният), ако отстъпи от своята правда и постъпва неправедно…ще бъде ли жив?…поради беззаконието си, що е вършил…той ще умре“ (Пророк Иезекиил 18, 24). Освен тези директни предупреждения, Библията ни дава и примери на хора, изгубили вечния си живот – Иисус имаше ученици, които Го изоставиха (Иоан 6, 66), а друг един (Юда) дори Го предаде. Св. апостол Павел е имал също такива опитности (2 Коринтяни 4, 10-16).
На онези, които са превърнали вярата в традиция, ритуал, средство за успокоение на съвестта или религиозен фанатизъм, а не в живот, на такива Господ Иисус казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Матей 7, 21). Не е възможно някой да е повярвал в Христа, да е приел вечния живот и да продължава да си живее както досега. Такъв трябва да се попита дали изобщо е повярвал, или просто се самозалъгва! На такива, които се наричат християни, но не изпълняват написаното в Библията, Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7, 23).
Не се съмнявай в живота след смъртта!
Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:
Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман „Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…
Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.
Под черта на същата страница:
*В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използвани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“
Трети пример:
Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“
Четвърти пример:
Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“
Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.
А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината – твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:
В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:
Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?
Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.
Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?
Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.
Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.
Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.
Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!
Второто бебе:Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.
Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?
Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.
Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…
Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.
Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!
Пътуване без завръщане!
Великите крале са имали в дворците си придворни съветници, придворни композитори, астрономи, математици, готвачи, а някои дори си имали така наречените придворни шутове или известни още като придворни глупаци. Задължението на тези придворни шутове е било да казват на краля в шеговита форма неговите слабости и истини, които не е могло по друг начин да се кажат на краля.
Един крал имал особено даровит придворен глупак, от когото бил много доволен. В знак на благодарност кралят подарил на този шут един малък златен скиптър с думите: „Аз съм много доволен от служението ти като придворен глупак и съм убеден, че по-добър глупак от теб няма. Но все пак, ако някога срещнеш по-даровит глупак от тебе, моля те да му дадеш този златен скиптър“. „Така и ще направя! Но може би няма да намеря такъв“ – отговорил придворният глупак.
Минали много години. Кралят се разболял тежко и бил на умиране. Тогава той пожелал да се позабавлява с придворния си глупак. В хода на разговора кралят му казал: „Заминавам на едно дълго пътуване, от което няма завръщане.“ Глупакът добронамерено попитал краля: „Сигурно много добре си се подготвил за това пътуване.“ „О, не! Изобщо не съм имал време да се подготвя за това пътуване!“ „Как така?“ – казал глупакът. „Ти си знаел за това пътуване…и изобщо не си се подготвил за него?“ „Да, за съжаление е така“ – с тъга отговорил кралят. Тогава придворният глупак отишъл бързо в стаята си, откъдето донесъл златния скиптър и го дал на краля с думите: „Кралю честити, когато ми подари този скиптър, ти ми каза, че ако срещна някога по-голям глупак от мене, да подаря на такъв този златен скиптър. Ти си този по-голям глупак от мене. Ти си знаел, че ти предстои това пътуване, от което няма завръщане, и въпреки това не си се подготвил…!!!“
Нека нашите читатели сами да направят коментара и си извадят поука от този разказ…
Пътуващият трябва да знае закъде пътува и да се подготви за това пътуване.
Приеми вечния живот сега!
Но какво ни ползва, ако знаем, че има задгробен живот, запознати сме с неговата същност и сме убедени, че трябва да се подготвим за него, а не предприемем тази подготовка своевременно. Във връзка с това ще завършим с една действителна история от близкото минало:
„Християнски мисионер в Африка забелязал по време на богослуженията, че един възрастен човек от местното племе редовно посещавал службите и старателно си водел записки от проповедите на мисионера. След няколко месеца мисионерът решил, че туземецът е достатъчно подготвен, и го попитал дали не би желал да приеме Иисус Христос за свой Господ и да се кръсти. Туземецът му отговорил: „Да, ще го сторя, но след една година!“ Минали още няколко месеца и мисионерът отново го попитал и получил същия отговор: „Да, но след една година.“ Случило се, че туземецът се разболял тежко и го закарали в болница. Било му предписано лекарство, което единствено щяло да му помогне, ако се вземе веднага. Туземецът знаел, че мисионерът разполагал с това лекарство, и помолил чрез свои близки за него. Мисионерът приготвил жизненоважното лекарство, отишъл при смъртно болния и му казал: „Ето ти лекарството, но ще трябва да го вземеш след една година!“ „Та аз съм смъртно болен и ако не го взема веднага, то след няколко дни ще съм мъртъв!“ Туземецът разбрал какво иска да му каже мисионерът… След като оздравял, той приел Христос и се кръстил.“
Всички хора страдат от тежка духовна болест, срещу която има едно единствено лекарство. Болестта се казва „грях“, а лекарството – Господ Иисус Христос. Варненският митрополит д-р Йосиф пише: „Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Иисус“ (стр. 260). Това Библията нарича новорождение (Иоан 3, 3).
От написаното дотук стана напълно ясно, че единственото средство, за да се излекуваме от болестта „грях“ и да достигнем вечния живот, тоест да бъдем духовно здрави, е да приемем Иисус Христос като свой Господ и Спасител. В това беше напълно убеден и св. апостол Петър, който казва за Христос: „…И в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния на светите апостоли 4, 11-12).
Христос иска да влезе в твоя живот и ти да бъдеш в рая с Него през вечността. Не се бави да повярваш в Него и да Го приемеш сега, докато имаш тази възможност. Утре може да бъде късно…
Мисли за смъртта и отвъдното
от Варненски и преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988) дългогодишен член на Св. Синод на Българската православна църква
Смъртта – най-добър вестител на истината.
Със смъртта започва вечната участ, за която човек се е подготвил тук на земята… Ние живеем на земята, като че ли сме вечни тук, като че ли никога няма да умрем. Бедата ни е в това, че нехаем пред истината, която смъртта непрекъснато ни вести… В присъствието на мрътвец ние мислим за миналото на покойника, но не мислим за нашето минало и за нашето бъдеще. Какво ще стане, когато и ние умрем и пред нас се изпречи строгата и внушителна истина за вечността?…
А след смъртта – какво?
Не се тревожете, учи Христос, за смъртта на тялото, а се замислете над вечната съдба на душата… Душата ви ще живее вечно, защото е вдъхната от Бога … Думата „ад“ не е много приятна. Тя е непопулярна, противоречива и при много случаи криворазбрана… В основата си адът е раздяла с Бога. Това е „втората смърт“…Ще изпрати ли любещият Бог човек в ада? Отговорът е – да! Но Той не го изпраща с желание. Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение, посочен му от Бога…Ако един човек е болен и извика лекар, който му предпише лекарство, но болният откаже това лекарство и умре, кой е виновен за смъртта?…Точно по този начин Бог предписва лек за болестите (греховете, б.а.) на човешкия род. Това лекарство е вяра, свързана с покаяние и преданост към Иисуса Христа. Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Христос. Ако съзнателно го откажем, ще трябва да понесем последствията, без да виним Бога. Грешка на Бога ли е, че сме отказали лекарството“?… Странно е, че хората се приготвят за всичко, освен за смъртта…. Ако се премествате в нов дом, искате да знаете всичко за обстановката, в която отивате да живеете… И тъй, щом като ние ще прекараме вечността някъде, трябва да знаем всичко за това място. Сведенията относно Небето се намират в Библията… Срещат се хора, които питат: „Вярвате ли, че Небето е място в буквален смисъл на думата?“ Отговаряме: Да! Защото Иисус е казал: „Отивам да ви приготвя място“ (Иоан 14, 2)… Много хора са питали: „Къде е Небето?“ В Свещеното Писание не се казва къде точно е Небето…Но независимо от това къде е разположено, Небето се намира там, където е Христос!… Можете да попитате: „Ще се познаваме ли помежду си на Небето?“ Библията посочва на много места, че това ще бъде време на велико събиране с тези, които са си отишли по-рано … Има хора, които питат: „Какво ще правим на Небето?“ Библията казва, че ние ще служим на Бога. Там ще има работа да се върши за Бога. Това ще бъде живот безкраен в радост, послушание, щастие и възхвала на Бога … Библията учи, че в момента, в който умира благочестивият християнин, отива незабавно при Христос. Там душата му чака възкресението, при което тялото и душата ще станат отново едно цяло. Вечността, в която душата влиза след раздялата с мъртвото тяло, е нещо непроменимо. Тя не подлежи на непрекъснати изменения … Човек влиза във вечността в оня миг, в който е издъхнал… В покаянието е тайната на блажената вечност … Затова Господ Иисус Христос е започнал Своето служение на човечеството с божествения призив към всички „Покайте се!“ (Мат. 7, 14)..
Представата за задгробния свят.
Ярко доказателство, че в мига на смъртта човекът е вече в рая или в ада, е случаят с разбойника, който е висял на кръста отдясно на разпнатия Христос. При страшните мъки на кръста той се покаял, изповядал греховете си и помолил за милост страдащия Богочовек. И Господ му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в Рая“ (Лука 23, 39-43)… Наистина ние не можем да имаме широка представа за условията на задгробния живот. Но това не е беда. Онова, което трябва да знаем, за да се отправим нататък, ни е добре известно…. Словото Божие ни уверява, че всъщност не само по душа, но и по тяло ние сме безсмъртни. Чрез една безусловна заповед на Божието всемогъщество прахът от нашите кости наново ще се превърне в тяло… В задгробния свят тялото на човека ще бъде същото, каквото е било в земния живот, но вече неограничено от материята, свободно от естествените за земните условия промени… Ако познавахме напълно отвъдния свят, ние бихме оползотворили ревностно земния живот… Безполезно и наивно би било, следователно, да се тревожим за неща, които според мъдрата повеля на Божието провидение не може да знае в подробности никой човек на земята…
Съдът на Бога
Съдията е Богочовекът Иисус Христос, Господ, Премъдрият, Всесправедливият… Съдът завършва с присъда, с решение, което е валидно завинаги. Ужасно е да бъдеш засегнат от злополучие или някоя природна стихия. Но още по-ужасно е да попаднеш в ръцете на Всеправедната Божественост… „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10, 31)… За едните присъдата на Божия съд гласи: „Махнете се от Мен и отидете във вечния огън!“ А за другите: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“… За всичко, което ти доброволно вършиш или говориш, мислиш или проектираш, запази живото съзнание за твоята по-сетнешна отговорност. Не питай: какво ще кажат хората? А питай: какво ще каже Бог?…
Възмездието
Това, което трябва да знаем, за да можем да съществуваме, ние знаем. Онова, което не ни е потребно да знаем, е скрито за нас. Върху него можем само да размишляваме … В задгробния свят за всеки неизкупен тежък грях е отредено нескончаемо наказание… Всяка надежда за край на мъките е изключена… Глупаво е човек да затваря очите си пред тая бездна, в която сигурно ще падне. По-добре жестока истина, отколкото фалшиво успокоение. Силна светлина върху разглежданата истина Христос дава в историята за бедния Лазар и разточителния богаташ (Лука 16, 19-31).
(Цитат от книгата „Молитвени размишления за Бога и човека“, СИ, 1980, стр. 250-273)
Уважаеми читателю, тези велики слова, оставени ни от блаженопочившия дядо Йосиф, когото имах честта да познавам, ни показват ясно, че хората в света могат да бъдат разделени на следните четири категории:
1)Такива, които отричат Бога и вечния живот. Ако не се покаят, то след смъртта си те ще се озоват във вечната смърт в присъствието на сатаната и неговите демони.
2)Такива, които приемат Бога и съществуването на задгробен живот, но живеят в грях и водят живот против волята Божия. Без покаяние и живот според вярата и те след смъртта си ще се озоват при първата група.
3)Такива, които са религиозни и живеят според законите на своята религия. След смъртта си те ще бъдат съдени и ще бъде въздадено според делата им (Матей 25:31–46).
4)Такива, които са повярвали и приели Господ Иисус Христос за свой Спасител и водят живот според Неговата воля, дадена ни в Библията. На такива Подателят на вечния живот – Христос, ще каже: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“ (Мат. 25, 21).
Немският класик Йохан Готфрид фон Хердер характеризира тази четвърта категория хора много сполучливо в разказа си „Тримата приятели“:
„Един човек имаше трима приятели. Единия от тях обичаше особено много. Той му беше така близък, че те всеки ден бяха заедно. Той му се радваше твърде много, въпреки че този приятел имаше и много други близки приятели.
Към втория приятел любовта му не беше така голяма. С него се виждаше от време на време, и то предимно при поводи от семеен и роднински характер.
Този човек имаше и трети приятел, за когото рядко се сещаше и още по-рядко виждаше.
Един ден се случи така, че човекът получи призовка от съда. Съдията го обвиняваше, че е извършил някакво тежко престъпление. Този човек знаеше, че никога не е извършвал такова нещо, но как можеше да докаже своята невинност? И си каза: „Ще отида при моя най-близък приятел и ще го помоля да дойде и да свидетелства пред съдията за моята невинност.“ Отиде и помоли приятеля си, но този му отговори: „Бих дошъл, но имам много работа, много други приятели, с които съм ангажиран. Нямам време.“ Разочарован от отказа, този човек отишъл при втория си приятел и го помолил за същото. „С удоволствие ще дойда.“ И тръгнали към съда. Но пред вратата на съда този приятел му казал: „Знаеш ли, не съм сигурен дали действително не си извършил това престъпление. Не мога да вляза при съдията.“ И се върнал. Дълбоко отчаян, човекът се сетил и за третия си приятел и си казал: „Ще се пресрамя и ще го помоля. Въпреки че не ме познава добре, може би ще се съгласи да каже добра дума за мен пред съдията.“ Като чул молбата му този приятел с радост възкликнал: „Веднага идвам с теб!“ И отишъл с него в съда, и свидетелствал пред съдията, и този човек бил оправдан…
Поуката:
Трима приятели има човек на този свят: парите, роднините, вярата в Бога с добрите дела.
В деня на смъртта парите са първите, които го напускат и не искат да чуят повече за него; роднините го придружават само до гроба (вратата на съда) и след това се връщат обратно; вярата в Бога с добрите му дела го придружават до гроба, в гроба и пред Съдията, пред Когото той трябва да застане. Те бяха единствените свидетели, които говориха пред Съдията за този човек и той бе оправдан…“
Този разказ потвърждава думите на Бога в Неговото Слово: „Делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14, 13).
Литературна справка
1)Александър Величков, Вечният живот, София „Любомъдрие“, 2007.
2)Архимандрит Серафим, Беседи за живота след живота, София, 1994.
3)Библия, София, 1993.
4)Б. Греъм, Мир с Бога, ВЕРЕН, 2005.
5)Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, глава 15: Зад смъртта, стр. 250-273, Синодално издателство, София, 1980.
6)В. Михайлова и К. Денчева, Мила ми вяра българска, Вест-М.
7)М. Ролингс, Отвъд вратата на смъртта, ОМ, 1978.
8)Д. Киров и сътр. Християнска етика, Слънце, 2003.
9)Д. Свиленов, Миналото, настоящето и бъдещето според Библията, 2001;
10)Д. Свиленов и сътр., Еволюция или сътворение – какво казва науката?, Слънце, 2010.
11)Д. Гудинг и Дж. Ленокс, Ключови библейски понятия, ВЕРЕН, 1997.
12)Реймънд Муди, Живот след живота, Интерпринт, 1991.
13)Епископ Александър Милеант, Живот след смъртта, http://www.Pravoslavieto.com (вж. Многото литература в края на книгата).
14)Монах Митрофан, Задгробният живот, Полипринт, 2006.
15)Йеромонах Дамаскин, Отец Серафим Роус – живот и дело, – Душата след смъртта, Фондация „Покров Богородичен, 2007.
16)Д-р Моурис Роулингс, До ада и обратно, DVD Video, Фондация „Инфинити“.
17)Поглед към вечността – Феноменът ЛАЗАР, DVD Video, Фондация „Инфинити“.
18)Петър Граматиков, Инославие и иноверие, Седем тези върху движението Ню Ейдж (интернет).
19)Схиархимандрит Иоан (Маслов), Симфония – по творенията на св. Тихон Задонски, 2007.
20)Хенрик Сенкевич, Quo Vadis, НК, 1980.
21)A. Lukasik, Vier Minuten in Jenseits, GLIFA.
22)Ian McCormac, Ich war tot, AGENTUR, 2009.
23)T. Burpo, Den Himmel gibt,s echt, SGM Hänsler, 2011.
24)Werner Gitt, Reise ohne Rückkehr, 2010;
25)B. Schwengeler, Gottesbilderbuch, 1997.
26)Ph. Swihart, Der Tod – wirklich anders?, WLM,1998.
27)Werner Gitt, „Живот след смъртта“, 2011.
28) Интернет:
http://www.epochtimes-bg.com;www.xnetbg.com
http://www.fanpop.com/the-human-soul/articles81280
http://www.gorquestion.org/Bulgarian/Bulgarian-life-after-death-html
http://www.pravoslavieto.com/books/zhivot_sled_smurtta_ep_Mileant.htm
Виж и останалите литературни източници от интернет, дадени в текста.
Изказвам сърдечна благодарност на свещеник Петър Цанков, който ми предостави част от цитираната литература.
Авторът
Професор Свиленов (1941) има православно духовно и медицинско образование. Работил е 36 години в Българска академия на науките в областта на медицинските научни изследвания. Пенсионер от 2006 година. Голяма част от научната си дейност е осъществил в медицинския университет на гр. Улм (Германия). Професор от 1991 година. Доктор на науките.
Автор е на следните книги: „Минало, настояще и бъдеще на човечеството според Библията – това, което всеки трябва да знае за края на света“, „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“, „Сексуалност и секс – какво казва Библията?“, „Какво е дал Израел на света?“, „Въпросът за съществуването на Бога“ (немски), „Иисус Христос като фундамент в живота и служението на християнина“ (немски), „Бог твори оригинали“ (немски), „Трите периода в живота на човека“(немски), „Християнинът през погледа на Иисус Христос“ (немски). Някои от важните теми, по които изнася доклади: „Животът и смъртта от биологична и библейска гледна точка“, „Наука и Библия“, „Видимата и невидима страни на живота“, „Човекът в конфронтация между доброто и злото“, „Минало, настояще и бъдеще на бившите комунистически страни – политически, икономически и духовен поглед“. Има и над 100 научни публикации в областта на експерименталната патология и електронна микроскопия.
Съпругата му д-р Цветанка Свиленова е лекар интернист. Имат двама сина (по-възрастният е лекар, а по-младият – зъболекар).
През 1994 година създава международната фондация „Приятели на България“, чрез която са внесени тонове хуманитарни помощи. Съвместно с Министерството на образованието организира отпечатването и разпространението в държавните училища на два вида детски Библии, Християнска етика и Нов Завет, от които книги досега има 54 издания с общ тираж 3100000 бр. Изданията са одобрени от Св. Синод на БПЦ.
Чрез фондацията се осъществява проект за разпространение на Библията всред българските политици, общественици и академични среди. До сега са разпространени 67 000 бр. Библии – издание на Св. Синод на БПЦ. Понастоящем се разпространяват още 50,000 бр.
Отзив-препоръка
от професор Димитър Киров, преподавател по православна християнска етика, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“
В този свят съществува иерархия на ценностите, която ние своеволно пренареждаме поради различни съображения. На върха на тази иерархия обаче е разположена вечността като абсолютна ценност, която респектира както образования, така и обикновения, вярващия и невярващия човек.
В настоящата книжка професор Дечко Свиленов разглежда в съкратена форма темата за вечността. Като човек, който съчетава у себе си учения и вярващия, той ни говори компетентно за това място, което ще приеме всеки един от нас, но по различен начин. Въз основа на своя личен религиозен опит и на широката си култура, той разкрива смисъла на земния живот като подготовка за вечния. Един от основните мотиви на автора е да подскаже на човека, че вярата в безсмъртието на душата е не само гарант за среща с Бога, но и изискване за водене на правилен живот на земята. В книгата еднозначно е написано, че животът отвъд се обуславя изцяло от живота ни тук. От страниците на този текст лъха братска загриженост да живеем според Христовите изисквания и да се стремим към Божията вечност, за да не ни обгърне по-късно мракът. Позовавайки се на истините, записани в науката, религията и Библията, авторът представя вярна картина на вечността с двете ѝ лица.
Книжката, която държим в ръцете си, може да ни окаже необикновена помощ, за каквато не се досещаме сега. Необходимо е само внимателно да я прочетем и потърсим Бога чрез Библията, тъй като всеки един от нас копнее за безсмъртие, подобно на известния богоборец Фридрих Ницше, който колкото по-силно се борел с Бога, толкова по-дълбоко го завладявало въжделението за вечността.
Чрез това четиво вярващият ще затвърди вярата си във вечността, а невярващият ще разгърне Библията, за да намери продължението на насоката, която авторът е маркирал и ще чуе призива на небето – нашето безкрайно бъдеще.
Професор Димитър Киров, София, май, 2011 година
Отзив-препоръка
от свещеник Петър Цанков, град Казанлък
Аз като православен свещеник естествено се вълнувам от вечния живот! Живот, за който се казва, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не му е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“ /1 Коринтяни 2:9/.
На православния семинарист професор Дечко Свиленов дължим насърчителна благодарност за поднесената с любов и загриженост книжка относно истината за живота ни след смъртта. Написаното потвърждава думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.“ (2 Коринтяни 5, 1). А в посланието до евреите четем: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (13, 14).
Разбираемо е защо авторът използва и доста западни източници. Защото е живял и учил на Запад. Това не е недостатък. Напротив, западният рационализъм потвърждава източното духовно мнение. Пример за това е книгата на архимандрит Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“, обоснована върху думите на св. Иоан Богослов в 1 Иоан 3, 2. Тази книга е обърнала във вярата много лутащи се в търсене на истината християни.
А Юджийн Роуз – бъдещият монах Серафим Роуз от Сан Диего – Калифорния, е посветил целия си земен живот за изясняване на вечния живот. Бог чрез отец Серафим е обърнал мнозина към истината за вечния живот.
Да, ето че и професор Дечко Свиленов също търси, чете и живее на дело вярата! И то напълно в духа на «Символа на вярата»:“Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.
Вероятно любознателният читател ще има доста болезнени въпроси. Като например защо понякога родителите вървят след ковчега на своето дете? Това е действително една от най-тъжните картини в света (по Сенека).
Малко встрани от основната задача на книжката – относно истината за вечния живот: мимоходом се задава и този въпрос: Има ли библейско основание за почитането на покойниците? В книгата на Товит четем: „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните, ала не давай на грешници“ (Товит 4, 17). А св. апостол Павел пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на тяхния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Затова още първите християни са правили храмове върху мястото на мъченическата смърт на тяхен наставник. Такъв е примерът със св. Димитър и храмът, носещ неговото име в Солун.
Книжката на професор Свиленов е с много силно изразен христоцентричен дух, което оправдава думите на св. апостол Павел: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки, амин“ (Римляни 11, 36). Авторът много добре е схванал и изразил великата истина: „Колкото сме по-близо до Слънцето, толкова ни е по-топло и толкова по-малко дрехи ни трябват. И обратно – колкото сме по-далеч от Слънцето, толкова повече дрехи ни трябват… Искам да кажа, че колкото сме по-близо до Спасителя Христос, толкова по-малко ни въздействат изкушенията и нашата мисъл се насочва към Спасителя във вечността, където Той ни очаква.“
В заключение ще кажа, че предлаганата от професор Свиленов книжка „Живот след смъртта“ дава изключително полезна, вярна, достатъчна и убедителна информация за живота в отвъдното. Книжката се обосновава преди всичко върху Божественото Слово – Светата Библия, но така също има и много добра научна медико-биологична подкрепа.
Горещо препоръчвам книжката на всички онези, които търсят истината за вечния живот.
Свещеник Петър Цанков, Казанлък, май 2011 година
Послеслов
Като потвърждение на всичко написано дотук ще цитирам от последния брой на швейцарското списание „Еthos“ (№ 6, 2011, стр. 38-41) рецензията на две новоизлезли книги: „Детето, което се завърна от рая“ (Kevin and Alex Malarkey, Охайо, САЩ) и „Рай действително има“ (Todd Burpo, Небраска, САЩ).
След тежка автомобилна катастрофа шестгодишният Алекс от Охайо изпада в кома, от която се събужда след 75 дни и разказва, че веднага след катастрофата Иисус го завел в рая. Раят бил прекрасно място и трудно могло да се опише с думи. Цветовете били чудесни, природата невероятно красива, музиката вълшебна – картина, която надминавала всяка представа. Но Бог искал момчето да се върне обратно на земята, за да разказва на другите това, което е видял.
Подобни са преживяванията на четиригодишния Колтон, който бил подложен на сложна операция. Няколко месеца по-късно детето разказва, че по време на операцията било в рая. Родителите му забелязват, че след операцията детето има известни библейски познания. Веднъж при погребение на техен близък момчето попитало баща си: „Тате, починалият човек имал ли е Иисус в сърцето си? Би трябвало. Иначе той сега няма да е в рая.“ Друг път при детска игра той се държал грубо с другарчетата си, но веднага се корегирал: „Аз зная, Иисус ми каза да бъда мил и любезен!“ По-късно детето разказало нещо за Йоан Кръстител. Тогава баща му го пита откъде знае всички тези неща. Колтон отговаря: „Научих ги, когато бях в рая“. Към всичко това се добавя и нещо покъртително, а имено разказа за срещата, която момчето имало в рая със сестричката си, починала преди раждането, тоест по време на бремеността на майка му. Бащата и майката останали потресени от чутото. Та те никога не били разказвали на Колтон за този спонтанен аборт на майката преди няколко години! Те дори не знаели пола на умрялото и абортирано бебе! Колтон им разказал, как в рая момиченцето дотичало радостно при него и му се представило, че е негова сестра… Разказал още, че е видял на небето и прадядо си, когото преди това никога не бил виждал. И когато бащата показал снимката на стареца, детето веднага реагирало: „Тате, на небето никой не е стар и никой не носи очила“. Няколко седмици по-късно бащата му показал стара семейна групова снимка и го накарал да му покаже 29-годишния си прадядо. Колтон веднага го познал и извикал: „Хей, откъде имате снимка на прадядо ми?“. Изумен от всичко това, бащата решил да му постави някои провокиращи въпроси. „Какво става в рая, когато вечер се стъмни?“ – попитал бащата. „В рая никога не става тъмно. Бог и Иисус правят рая светъл“ отговорило детето.
И в двата случая децата говорят за неща, които никога не са могли да знаят. Те разказвали подробно за всичко, което родителите са вършели по време на катастрофата и операцията и знаели точно кой и кога се е молел за тях. Те знаели, че Иисус е единственият път към рая и че ще има някога битка. Те с радост говорели, че Сатаната ще бъде хвърлен в огненото езеро. И двете деца били видяли трона на Бога и Иисус да седи от дясната Му страна. Колтон разказва, че Иисус имал кон (виж Откровение на Иоан 19, 11). Алекс видял ангели с крила и че някои ангели с две от крилата си покривали лицето си (виж пророк Исаия 6, 1-3).
Колтон, който по време на това небесно посещение е бил на три години и десет месеца, никога преди това не е чувал за тези неща. Когато детето било попитано какво мисли за Разпети петък, то отговорило: „Иисус ми каза, че е умрял на кръста, за да можем ние да отидем при Неговия Отец.“
Шестгодишният Алекс говорел за срещи с личности от Библията, за които по-рано бил чувал. И двете деца с възторг многократно повтаряли колко много Бог обича хората и описват рая като място на невероятна радост и чудесно общение. Децата знаели много добре, че съществува и ад.
Впечатляващи са думите на шестгодишния Алекс: „Искам хората да разберат, че раят не е място, където ти просто ще отидеш, защото си вършел добри дела. Ти трябва от сърце да помолиш Иисус да ти прости греховете.“
При Алекс нещата са особено вълнуващи: всеки, който говори с него, се чувства близо до Бога и изключително насърчен от едно дете, което е парализирано и седи в инвалидна количка. Алекс винаги подчертава: „Тук не става дума за мен, а за Бога.“ Той иска да стане мисионер и още от тази ранна възраст е обладан изцяло от това желание.При операциите, на които той трябва да се подлага, винаги пита лекарите: „Кой от вас вярва в Бога?“ А на всички, с които разговаря, казва, че единствено чрез Иисуса Христа ние можем да отидем при Бога.
Историята с тези две деца има особена стойност относно темата за отвъдното. Тук става дума за деца, а не за възрастни хора, които обикновено са обременени от обстоятелствата на живота, от личните убеждения или пък от някакви религиозни познания за отвъдното. Не, тук получаваме директна информация от невинни деца, които са под закрилата на Бога и Той чрез тях изпраща тази велика истина за отвъдното. Ето защо в тези разкази виждаме неподправената истина за онова, което очаква всеки един човек, който е приел Бога в себе си и живее според Неговото Слово.
___________________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.
Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37u
Живот след смъртта*
Дечко Свиленов
Посвещава се на всички, които търсят истината за вечния живот и искат да имат този живот.
Кое е най-важното?
В живота на човека има важни неща, които той трябва да върши. Важно е човек да получи добро образование и работно място, важно е да си намери подходящ брачен партньор в живота, с когото да създадат дом и да отгледат деца, важно е материално да бъде задоволен и да отделя време за духовни и естетически потребности, важно е къде и с кого ще прекара отпуската и т. н. Всички тези неща са важни, но какво ползват човека те, ако той не е здрав? Така че здравето е нещо, което е много по-важно. Позната е българската мъдрост: „Най-важното е да сме живи и здрави, пък всичко останало ще се оправи.“ Тази мъдрост показва, че най-ценното е животът и след това здравето. Човек е готов да върши всичко, което зависи от него, или, както се казва, дава мило и драго, за да запази живота си и ако е възможно, да го удължи с няколко години. Тази мъдрост показва още, че човек притежава непреодолимо желание за живот. Това желание не угасва и когато човек е пред прага на смъртта. Тогава той е готов да се откаже от всичко, само ако би могло да му се продължи животът още малко. Всичко това показва, че чувството и желанието за безсмъртие е вродено в човека и е част от неговата природа. Потвърждение на този факт е радостта, която всеки човек изпитва от своите деца, внуци и правнуци, желаейки да остави нещо от себе си в тях, когато той вече няма да е на този свят.
Важно доказателство за този непреодолим стремеж за живот са преживяванията на хора, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот. Тези хора свидетелстват, че те продължават да живеят дори и тогава, когато лекарите са установили, че жизненоважните органи (сърце, бял дроб, мозък) са прекратили функциите си. Този изключителен феномен в медицинската наука, с който през последните години се занимават все повече учени, показва, че след смъртта част от човешката личност продължава да живее, т.е. смъртта не е краят на човешкия живот.
Разбира се, че животът на човека е най-важното и най-ценното нещо. Но този живот продължава 80-90 години, а при мнозина и по-кратко. След като има неоспорими доказателства, че този живот се продължава и след смъртта, то тогава той добива още по-голяма важност, тоест става най-важното нещо, което би трябвало да определя смисъла и целта на съществуването на човека. Това е така, защото след смъртта времето престава да съществува, т.е. преминава се в сферата на вечността. Това означава, че временният живот тук, на земята, трябва да бъде подготовка за живота във вечността.
Съвсем друг е въпросът дали хората приемат, или отхвърлят този факт. Това ни най-малко не прави живота след смъртта по-малко реален. Напротив – животът в отвъдното е неизбежната съдба за всеки човек, който се е родил и живее в този свят, независимо от това, дали той го желае или не, дали вярва в него или не.
Ето защо сме задължени да си поставим въпроса:
Защо темата за живота след смъртта е от такова голямо значение?
Ще споменем някои съществени основания относно важността на настоящата тема:
1)Човек винаги се е интересувал от въпроса за задгробния живот. Този интерес е залегнал в основата на всички култури и цивилизации в миналото. Египетските пирамиди и днес са безмълвен свидетел на стремежа на древните египтяни към безсмъртие. Човекът не се е примирявал с факта, че със смъртта неговият живот приключва. Той е търсел и продължава да търси пътища за преодоляване на този универсален феномен – смъртта. И това става чрез един друг универсален и вроден в човека феномен – стремеж към безсмъртие и вечност. Този интерес към смъртта и задгробния свят е придружавал човека през цялата му история още от най-дълбока древност. Знае се за примитивни племена, където заедно с починалия мъж са заравяли умъртвените му жена и слуги, „за да има кой да му прислугва в отвъдния свят“. Това и до днес съществува в някои езически религии. И в наши дни интересът към безсмъртието на душата не е по-малък – по темата „Живот след смъртта“ в интернет има над 731 000 резултата.
2)У мнозина днес този стремеж за безсмъртие не се проявява, което прави такива хора да бъдат безразлични по въпроса за задгробния живот или да отричат тази реалност с наивния и неверен коментар: „Та никой не се е върнал от отвъдното, за да ни каже какво има там“, или „Аз просто не вярвам в тези неща.“ Такова едно примитивно мислене програмира и съответен начин на поведение във всички сфери на личния и обществен живот, изразено така: „Да ядем, да пием и да се наслаждаваме, защото утре ще умрем“.
3)Относно темата за смъртта и задгробния живот съществуват най-различни възгледи. Всяка една култура е дала отпечатък във формирането на вярата в отвъдното. Дори и в сферата на големите християнски религии съществуват различия в това отношение. Всеки разумен човек трябва да си постави въпроса защо има такива различия, откъде идват те и разбира се, най-важния въпрос: къде е истината относно същността на отвъдното? Ето защо не е случаен фактът, че в областта на живота след смъртта има най-много лъжеучения. Основната причина за това е, че в тайните на отвъдното не може да се проникне по рационален път, поради което хората си създават представи, които не отговарят на духовните реалности.
4)Не са малко и онези, които спекулират, манипулирайки широките маси с цел облагодетелстване. Това става обикновено при погребения или помени за починали, където човек е особено чувствителен и готов да вярва на всичко, което му се казва относно живота в отвъдното. Мнозина живеят с представата, че след като отидат в отвъдното, то останалите живи техни близки биха могли да направят нещо за промяна на тяхната съдба във вечността. В много области в живота на човека могат да се толерират погрешни възгледи и идеологии. Но в областта на отвъдното всяко погрешно учение може да определи съдбата за вечността на отделния човек и на цели народи. В това отношение човек трябва да знае истината, за да си създаде фундамент, на който да гради вечността си и се подготви за нея.
5) Относно живота след смъртта всеки човек носи отговорност първо за себе си и след това за останалите – близки, роднини, приятели и т. н. Обикновено родителите полагат много грижи да осигурят и да дадат на децата си всичко, необходимо за тяхното благоденствие и просперитет (образование, жилище, кола, техника и т. н.). Естествено, че това не е лошо, но много важно е родителите своевременно да запознават децата си с духовните ценности и ги подготвят да приемат реалностите на вечността, където рано или късно всеки човек ще отиде. Затова и младият човек, след като не получава в семейството тази информация, приема много по-лесно онова, което улицата му предлага, и води живот, който не може да бъде контролиран нито със силови, нито със законови методи. Разривът между генерациите дава бързи и горчиви плодове.
6)Огромна е отговорността на християнските религиозни институции, които са задължени да информират хората относно смъртта и реалностите на задгробния свят, така както те са дадени в Божественото откровение – Библията. Ако обикновеният гражданин не получи от духовника познания в това отношение, то той е склонен много лесно да търси обяснение в традициите, преданията, ритуалите, в отделните личности или пък просто да антропоморфизира представите си за отвъдното, като вярва и върши неща, които нямат нищо общо с реалностите на задгробния свят. Това е една от причините в днешната т.нар. „християнска Европа“ все повече хора да търсят отговор на този въпрос в източните окултни религии и философии.
7)Други длъжници на обществото са масмедиите, където темата за задгробния свят е станала табу или се представя в нереална светлина. Добре знаем, че тази тема не е особено атрактивна, а да не говорим, че е печеливша. Тя не се харесва не само на света, но и мнозина религиозни я отбягват. По-добре е да се говори за нещо хубаво, което ангажира вниманието и печели зрителска аудитория. Поради това медийното и интернет пространството денонощно се пълнят с насилие, хули, разврат, престъпления, наркотици, убийства, смърт… и всичко спира до тук! Нито дума какво става след смъртта. И след като даден човек се манипулира по този начин, то в него много лесно се формира същият начин на мислене и поведение. Тогава нито училището, нито законите, нито полицията са в състояние да променят нещата. Така обществото формира личности, достойни за ада не само във вечността, но този ад бързо идва още тук, на земята.
8)Ние, хората, често забравяме, че животът не е наша заслуга, а е дар от Бога. Ето защо човек е длъжен да даде отчет за живота си пред Този, Който му го е дал, тоест пред Бога (Лука 16, 2). Изключително важно е този човек да знае кога и как става това нещо и какви са последствията от този отчет пред Бога. Ако той няма информация за това, то отговорността се поема от този, който е бил длъжен да му я даде – това са отделните християни, Църквата, родителите. Всички знаем, че с този безценен дар от Бога – живота, както и с постиженията на научно-техническия прогрес се злоупотребява изключително много. Така човек бързо или по-бавно програмира съзнателно или несъзнателно приближаването си до отвъдното, без ни най-малко да подозира какво го очаква там. Други пък съзнателно ускоряват този преход в отвъдното чрез добиващата все повече популярност евтаназия, която в някои западни страни е дори законово регламентирана. Разликата между евтаназия, самоубийство и самоубийствен тероризъм е само в методичните подходи. Крайната точка, където всички достигат, е една и съща – ад и вечна смърт.
9)Всеки разумен човек, който знае, че смъртта е нещо неизбежно, би трябвало да си постави и въпроса: „Защо изобщо има смърт и от къде е дошла тя? След като смъртта е един универсален феномен – засяга всички, то трябва да има и една универсална причина. Коя е тази причина? Остаряването и „износването“ на организма е следствие, но не и причина. Възможно ли е един любещ и всемогъщ Бог, Който е създал човека по Свой образ и подобие и е вложил в него толкова много интелектуален, духовен и биологичен ресурс, ей така, с лека ръка да допусне венецът на Неговото творение да бъде жертва на смъртта и като ненужна вещ да бъдат захвърляни всяка година 45 милиона човеци в земята? Нима не остава нищо в човека, което да продължава да живее?“ Тъй като всичко това противоречи на всякаква логика, то самият човек е непримирим с тази жестока реалност и дълбоко в себе си се утешава и надява на вродения в него стремеж към безсмъртие и вечност, която Творецът е вложил в неговото сърце (Еклесиаст 3, 11). Самият този факт е достатъчен за всеки нормално мислещ човек да не остане безразличен към въпроса за смъртта и задгробния живот, а да търси и намери истината и получи яснота по този така важен въпрос.
10)Мнозина са онези, които ще разберат тази реалност едва в края на живота си. Някои световни диктатори са дошли до тази яснота в предсмъртния си час. Ленин в последните дни от живота си е коленичил пред столовете и масите в стаята си и ги е молил за прошка на греховете си. В предсмъртното завещание на северновиетнамския диктатор Хо Ши Мин било написано: „Аз отивам там, за да се срещна с другарите Маркс, Енгелс и Ленин.“ Ето и предсмъртните думи на великия немски поет атеист Хайнрих Хайне: „Умирам с вяра в Бога… и моля Неговото милосърдие да помилва безсмъртната ми душа… Разкайвам се, че съм писал в моите съчинения за духовни неща без нужното уважение.“ Един английски офицер пише в спомените си от Първата световна война: „Многобройните мои наблюдения потвърждават факта, че хора, близко до вратата на смъртта, са виждали ясно миналите си злодеяния… Последните думи на такива винаги са били: „Боже, прости ми, Боже помогни ми!“ Смъртно раненият войник се моли в окопа за опрощение на греховете си, моли се на Създателя да бъде милостив в присъдата си.“ Известният американски лекар д-р Доналд Уайтакър с право казва: „ Много е лесно да си атеист, когато си успешен, но е много трудно да останеш атеист, когато лежиш на смъртното си легло.“ Вернер Гитт добавя: „Миг след смъртта, когато душата застава пред реалността на Бога, атеизмът приключва. В отвъдното атеисти няма!“
11)Борбата със смъртта започва с началото на живота. Още в майчината утроба ембрионът се съпротивлява срещу бруталната намеса на гинеколога при аборта. С раждането започва една нескончаема борба срещу смъртта, тоест борба за запазването на живота. Смъртта е единственият враг, срещу когото човек трябва да воюва през целия си живот. Победата може да дойде само чрез Един, Който има власт над смъртта и я е победил.
12)От биологията се знае, че феноменът „живот“ се състои от три компонента: материя, енергия и биологична информация. Това напълно хармонира с християнския възглед за триединството на човека: тяло, дух и душа. При смъртта настъпва разделение на тези три съставки. Съгласно първия физичен Закон на термодинамиката в природата нищо не се губи, а се трансформира в друга форма на съществуване. Какво става с тези три компоненти на живота при смъртта? Библията дава отговора: „Човек отива във вечния си дом… и ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, който го е дал“ (Еклесиаст 12, 5 и 7). Така че всяка една от тези три съставки отива на различно място. Тялото в земята, откъдето е взето, духът (източникът на живот) – при Бога, откъдето е дошъл, а душата? Тя отива във „вечния си дом“, за където се е подготвила по време на земния си живот. И това са само две места – рай или ад. Ето защо душата е най-ценното на този свят, защото тя е безсмъртна. С право схиархимандрит Иоан казва за душата, че „тя стои по-ниско от Бога, но по-високо от всичко създадено“ (Симфония, стр. 286). Това потвърждава думите на Христос: „Каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16,26). Това е великата истина, представена по най-кратък начин.
13)Една много важна причина да се занимаваме със смъртта и задгробния живот е неизвестността, пред която човек е изправен относно часа на смъртта. С право Библията казва: „Само една крачка има между мен и смъртта“ (Първа книга Царства 20,3). Действително смъртта е ужасно реална и безкомпромисна. Никой не знае кога ще дойде неговият час, както и никой не знае кога ще дойде краят на света, за което Библията на много места говори и за което има твърде много белези, че времето е наближило (виж книгата от същия автор „Какво казва Библията за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството – това, което всеки трябва да знае за края на света“).
14)Твърде примитивно е мисленето на онези, които считат, че това, което не се вижда, не съществува. Има много неща, които ние, хората, с нашите пет сетива не можем да възприемем, но това не значи, че те не съществуват. Но има техническа апаратура, чрез която ние се убеждаваме, че те съществуват. Така е с електрическата и ядрена енергия, както и множеството медицински апарати, които визуализират реалности, скрити за телесните сетива. Така и в областта на духовното при много хора възприемателната способност е в „границата на нормата“ и такива възприемат съществуването на невидимото като нещо реално.
15)Страхът от смъртта се наблюдава при много от умиращите пациенти. Единодушно е становището на лекари и духовници, че този страх не е от самата смърт, а от това, което следва след смъртта. Причина за това е, че малко преди смъртта завесата на отвъдното се повдига пред очите на умиращия и първото, което вижда, е, че със смъртта животът не свършва. Това се потвърждава от много разкази на очевидци (предимно лекари и духовници), присъствали в предсмъртния час на умиращи хора.
16)Нека не забравяме и един друг факт, който е добре познат – съществуването на т. нар. „медиуми“, тоест хора, които могат да установяват контакт с отвъдното и да комуникират с духове, получавайки от тях информация за личности или събития и която информация по друг начин не може да се получи. Широката аудитория възприема дейността на такива хора като нещо положително (дори ги обявява за светци и пророци), докато библейското християнство остро осъжда търсенето и получаването на информация от отвъдното чрез гадатели, магьосници и врачки (Второзаконие 18, 10-12; Левит 19, 31 и 20, 27). Но самият факт, че съществува такава сфера в човешкото битие, показва, че животът тук на земята не се ограничава само с неговата биологична форма на изява, а има и задгробен живот.
17)Когато човек се премества да живее в друга страна, друг град или ново жилище, той се стреми да узнае колкото се може повече за мястото, където отива. След като знаем, че ще напуснем този свят, логично е да се поинтересуваме от мястото, където ще отидем след смъртта – още повече че от това място никога вече няма да се върнем. В този смисъл са и думите в Библията: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13, 14).
18)Ние, хората, обикновено правим застраховки – застраховаме жилището си, автомобила си, здравето си и т. н. И това го правим, без да сме сигурни, че ще се разболеем, ще катастрофираме или че къщата ни ще бъде унищожена от природна стихия. Не, ние абсолютно не сме сигурни в тези неща, но за всеки случай се застраховаме, за да сме сигурни, че ако се случат, компенсацията ще бъде гарантирана. Може би не сме сигурни, че има живот след смъртта. По същата логика би било разумно въпреки нашата несигурност, да се застраховаме. Ами ако действително има такъв…? Тогава коя е най-добрата застраховка? Тази, която ще гарантира пълноценен живот във вечността. Тази малка книжка ще ви даде най-добрия съвет защо, кога и как да се застраховате за живота си след смъртта.
19)От гледище на мирогледа хората се разделят на две големи категории – които вярват в съществуването на Бог (религиозни хора), и такива, които вярват в несъществуването на Бог (атеисти). Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на Земята се изявяват като религиозни. Към тази огромна група се причисляват и много бележити представители на науката, изкуството и културата. Невъзможно е тази милиардна маса да се заблуждава. А съществуването на Бога е най-голямата гаранция и за безсмъртието на човека като най-висше Божие творение.
20)На всички ни е известна мъдростта, че „за всичко на този свят се плаща“. За много неща в този живот рано или късно се получава възмездие. Ако това е една неписана житейска истина, то се поставя въпросът какво става с лошото или доброто което сме сторили и за което приживе не получаваме възмездие? Божията справедливост и човешката логика ни задължават да приемем съществуването на задгробен живот, където всеки ще получи справедлива присъда за доброто или злото, което е вършил по време на земния си живот (Матей 16, 27).
21)Ще цитирам някои важни основания по темата за безсмъртието от книгата на моя учител от семинарията г-н Александър Величков „Вечният живот“: Нашият живот има дотолкова цел, доколкото има вечен живот…Това е големият, последният въпрос: за какво живея?“ (стр. 44). Богатство, власт, удоволствия, слава и т. н. – това са временни цели, за които често се заплаща висока цена. Освен това смъртта слага край на всички тези цели. Ако остава всичко това в гроба, то тогава каква цел е вложил Творецът в Своето най-висше Творение? Общението, което Бог търси с човека, е началото на вечния живот и то продължава във вечността. В това Библията вижда целта на човешкия живот – общение с Бога тук и във вечността.
22)Човек притежава инстинктивна сигурност, че трябва да има едно място, където ще могат да се изпълнят неговите най-благородни желания и копнежи, но на които в този живот не се получава удовлетворение. Една майка имала глухоням син, който починал, без нито един път да е произнесъл думата „Мамо!“. След неговата смърт жената живяла още много години, носейки в себе си болезнената рана. Тя остаряла и починала. На небето я очаквал нейният син и радостно извикал към нея: „Мамо! Мила мамо!“
23)Настоящата тема включва понятията „вечен живот“ и „вечна смърт“. Това означава, че вечността на човека преминава или като живот във вечността – тоест рай, или като смърт във вечността – тоест ад. Второто понятие е известно още като „смърт след смъртта“ или „втората смърт“ (Откровение 20, 14). Важното в случая е да се знае, че със смъртта съществуването ни не се приключва. Мнозина мислят, че смъртта слага край на всичко. Когато в Библията се говори за смърт, то в никакъв случай не се има предвид преставане на съществуването. Смъртта е активно състояние, продължаващо във вечността. Кога започва вечният живот и как може да се избегне втората смърт? На този въпрос ще отговорим по-късно в тази книга.
Какво казва науката за душата и живота след смъртта?
В областта на медицинската наука съществува огромна литература, която се занимава с въпроса за душата и живота след смъртта. Ще цитирам само някои от данните в това отношение.
Невробиолози и физици от Харвардския университет (Масачузетски технологичен институт) – в публикация в реномираното научно списание „Modern Physics“ съобщават за съществуването на човешката душа, доказано чрез ултратънък лазерен сноп и свръхмодерна електронна апаратура. Те определят „душата като особена форма на електромагнитна енергия“ и проследяват пътя и поведението ѝ при умиращи пациенти. Установяват, че душата напуска умиращия за 0,6 сек. след издъхването му.
Материалите от научния конгрес в Калифорнийския технологичен институт (САЩ) относно изследванията за душата и живота след смъртта: изнесените доклади от световноизвестни специалисти (д-р Сара Типит, д-р Сам Парния и др.) показват ясно, че съзнанието (душата) продължава да съществува и след като сърцето е спряло, пациентът не диша и мозъкът е престанал да функционира. В повече от 3500 т. нар. „следсмъртни експерименти“ върху пациенти, изпаднали в клинична смърт, д-р Парния установява, че нито кислородното гладуване на мозъка, нито стресовите моменти са причина за преживяванията в състояние на клинична смърт. Д-р Типит представя интервюта с пациенти, преживели клинична смърт след инфаркт. Много от тези пациенти помнели съвсем точно какво са видели и чули, защото възприемали всичко, което се случвало около тях. Усещали как се отделят от тялото си и някак отстрани гледат на всичко, което се случва. В разказите им винаги присъствала светлина и срещи с мъртви починали роднини. Учените си поставили целта да продължат научните изследвания относно същността на човешката душа от научна гледна точка. Според тях досегашните опити са достатъчно обнадеждаващи, за да се получат още по-подробни резултати в това отношение.
Докладваните резултати от участниците на Калифорнийската конференция се потвърждават и от английски медици от Централната клиника на Саутхемптън, които въз основа на богат материал доказват, че съзнанието на хора, изпаднали в клинична смърт, продължава да е активно и след като мозъкът е преустановил дейността си. Според британските учени това е убедително доказателство за независимия живот на човешкото съзнание (душата) от мозъчната дейност (повече в интернет: http://www.sanovnik.bg)
В своята книга „Живот след живота“ проф. д-р Б. Грейсон (САЩ) счита, че мозъкът не продуцира съзнанието, а е негов носител. С това се обяснява фактът, че след спиране на мозъчните функции съзнанието (душата) продължава да съществува. Изследванията си професорът публикува в Amer. J. of Psychiatry.
През последните години се провеждат многобройни и подробни изследвания в областта на клиничната смърт. Излязоха много книги с разкази на хора, преживели клинична смърт. Непрекъснато се организират доклади, семинари, срещи, конференции. Преди няколко години в САЩ беше учредена Световна асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“, известен в световната литература с инициалите IANDS (International Assоtiation for Near-Death Studies), в която членуват учени от много държави на света (http://iands.org/home.html). На този адрес (homepage) интересуващите се могат да намерят огромна информация по настоящата тема, както и най-новите резултати от медицинските изследвания в това отношение. В редовно издаваните информационни бюлетини прави впечатление, че все повече учени медици са убедени в съществуването на душата и след биологичната смърт на човека. Асоциацията организира и радиопредавания под рубриката „Поглед в отвъдното“. Ще спомена само някои от книгите, които са публикувани от известни специалисти към тази организация: „Поглед към вечността“ (Д-р Раймонд Муди), бестселъра „Небето е реалност“ (Тод Бурпо) и др. През септември 2011 г. асоциацията провежда редовния си конгрес под мотото: „Живот, промемен завинаги“. Темата на конгреса ще бъде промененият живот на пациенти, преживели клинична смърт. Основни говорители на конгреса са световноизвестните учени медици И. Муди, Б. Грейсон и Е. Александер, които ще представят резултатите си от най-новите изследвания в това отношение.
Наскоро в германската преса се появиха статии по темата „Има ли действително задгробен живот?“, както и допитване до общественото мнение по въпроса „Вярвате ли в живот след живота?“. Редакцията на известния мюнхенски вестник “TZ“ (23-25 април 2011) се обръща по тази тема към проф. д-р Вилфрид Кун – изтъкнат изследовател в областта на клиничната смърт, световноизвестен специалист по неврология и главен лекар на болницата „Леополдина“ в Швайнфурт (Германия). Въз основа на богат клиничен материал той потвърждава познатите в литературата феномени в това отношение: отделяне на съзнанието от тялото, запазване свойствата на личността, среща с познати починали, преглед на живота и т.н. Повтаряемостта и идентичността на тези сведения карат проф. Кун да си зададе въпроса: „Не трябва ли да си направим извода, че всички ние имаме душа (съзнание), която съществува независимо от тялото и след смъртта продължава да живее?…Откакто се занимавам по тези въпроси, вярата ми в съществуването на задгробен живот непрекъснато расте.“ Проф. Кун е убеден, че съвременните изследвания в областта на клиничния феномен „Близко до смъртта“ ще промени досегашните представи на много учени медици.
През 2004 година в немско говорещата част на Европа бе създадено сдружението „Немски приятели на световната асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“ (netzwerk-nahtoderfahrung@t-online.de), което развива доста активна и широкомащабна дейност по въпросите на душата и нейното съществуване след смъртта. Такива организации има в Холандия и Белгия.
Група холандски лекари под ръководството на известния кардиолог д-р Pim van Lommel провеждат широкомащабни изследвания през 2001 година с 344 пациенти, преживели клинична смърт. Специалистите си поставят въпроса: „Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира – показва хоризонтална (нулева) електрокардиограма (тоест пациентът е в клинична смърт)?“ Изводът е, че при човека съществува нематериална част, която продължава живота си, след като материалната (тялото) вече е мъртва. В книгата си „Безконечното съзнание – нови медицински факти във връзка с феномена „Близко до смъртта“ (издателство „Патмос“) д-р Ломмел описва преживяванията на много пациенти, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот (http://www.patmos/endloses-bewusstsein-p-7834.html). В рецензията към книгата между другото четем: „Фактите на автора в книгата са сензационни и поставят под съмнение досегашните обяснения на този феномен. Самият факт, че функцията на мозъка е спряла, а пациентите имат напълно запазено съзнание, ни задължава да приемем съществуването на живот след смъртта.“ Интересно е наблюдението на д-р Ломмел, че не всички пациенти имат описаните преживявания по време на клиничната смърт – при възрастните този процент е по-малък (8-12%) в сравнение с децата (70% от случаите).
През април 2010 списанието „МИГнюз“ съобщава, че „екип от учени в Израел под ръководството на проф. Каросис откриват научни доказателства за съществуване на човешката душа с помощта на апарат за магнитно-резонансна томография… В т. нар. „апарат на вярата“ в мозъка учените установяват връзката между мозъчната активност и човешката душа.“ Доста подробна специализирана информация по настоящата тема намираме в книгата на известния учен и духовник Александър Милеант „Живот след смъртта“. Авторът обобщава изследванията на редица световноизвестни учени в областта на клиничната смърт. Ето само някои от тези имена и книгите, които А. Милеант реферира: Д-р Морис Ролингс („Отвъд вратата на смъртта“), Раймонд Муди („Живот след живота“; преведена на български – http://start05.nete-books/duhovna.lit/mistika/reinmand.muudi-jivot.sled.jivota.pdf), д-р Мелвин Морс („По-близо до светлината“), д-р Михаел Сабом („Спомен за смъртта“), Кенет Ринг („Живот по време на смъртта“), Серафим Роуз („Душата след смъртта“), Роберт Кастенбаум („Има ли живот след смъртта“?), д-р Калиновский („Преходът“). Заинтригуващо е съдържанието на книгата на А. Милеант. Ето някои от темите, обсъждани в тази книга: Какво вижда душата в „онзи“ свят? непрекъснатост на съзнанието; облекчение; тунел и светлина; преглед на живота и съд; нов свят; обликът на душата; срещи с познати; езикът на душата; граница; завръщане; ново отношение към живота; разказ на самоубийци; душата на път към небето; рай и ад и др. В книгата са дадени и много разкази на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към живот. Даваме едно обобщено кратко резюме на многото случаи на хора, преживели клинична смърт, описани от автора: Умиращият усеща, че се отделя от тялото, и вижда безжизненото си тяло да лежи долу, както и медицинския екип, който иска да го съживи, тоест той се наблюдава отстрани; човешките му способности за запазени – вижда, чува, мисли, усеща; иска да установи контакт с хората около тялото си, но установява, че никой не чува гласа му и не забелязва допира му; има необикновено чувство на облекчение, безболезненост и радост; много от преживелите клинична смърт говорят за преминаване през тъмен тунел и след това попадат в красив свят, където се срещат със свои близки; други попадат всред обилна светлина, други в мрачни места, описвайки отвратителни същества, които са видели там; светлина са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под закрилата на Всевишния; други говорят за „преглед“ на живота им, при който миналото им минава пред очите им, чувствайки над себе си съд и висш разум; някои преживяват отдавна забравени събития, оценявайки моралната страна на постъпките си; слепородени установяват, че виждат, и споменават конкретно това, което са видели, без никога преди това да са го виждали; след като са реанимирани, те са си останали слепи; личностите, с които се срещат, са имали човешки фигури, но с качества, различни от тези на земята; Една пациентка на д-р Муди казва: „Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбрах, че напускам тялото си и умирам. След като напуснах тъмнината, видях пред себе си хора. Фигурите им бяха като тези на земята…След това видях чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми каза: Върни се. Делото ти на земята не е завършено.“
В своята книга „Живот след живота“ д-р Реймънд Муди отделя особено внимание на три основни неща, които се срещат при почти всички случаи. На първо място преживелите клинична смърт говорят за среща със светлина, която описват като персонифицирано същество (личност), с което те комуникират не чрез говорима реч, а чрез директна размяна на мисли. Така нареченото от мнозина „същество от светлина“ представя пред човека панорамен поглед на целия му живот преди смъртта. Второто общо за всички случаи е отражението на преживяванията в отвъдното върху живота на реанимираните пациенти. Те добиват ново отношение към Бога, към вечността и към смъртта – преживяванията в отвъдното са променили съществено начина на живот. И на трето място реанимираните не са искали да напуснат отвъдното и да се върнат отново към живот.
Заслужават особено внимание изследванията на известния американски кардиолог д-р Моурис Роулингс. Подробна информация в това отношение читателят може да намери в DVD филма „До ада и обратно“. Препоръчвам на читателите да видят и друг един DVD филм „Поглед към вечността – ФЕНОМЕНЪТ ЛАЗАР“, където документално са представени два истински случая на хора от различни части на света, всеки от които лично се е сблъскал с живота след смъртта.
От огромната научна литература по разглежданата тема ще спомена и едно от много известните имена понастоящем – германския професор по информатика и доктор на техническите науки Вернер Гитт. В публикацията – „Пътуване без завръщане – Какво ще стане 5 минути след смъртта?“ – проф. Гитт дава подробна информация относно душата на човека и съдбата ѝ във вечността (www.wernergitt.de) .
Интересуващите се по темата могат да намерят обилна информация в интернет под заглавието „Човешката душа“.
В заключение ще цитирам американския православен духовник и автор на много книги отец Серафим Роуз: „Никога преди човечеството не е получавало такива поразителни и ясни доказателства, или поне „намеци“, че има друг свят, че животът не приключва със смъртта на тялото, че има душа, която оцелява след смъртта и която е всъщност по-будна и жива след смъртта. За човек, който е наясно с християнското учение, днешните преживявания „след смъртта“ са само поразителни потвърждения на християнското учение за състоянието на душата след смъртта“ (стр. 888).
От този кратък и обобщен научен преглед по дадената тема могат да се направят следните седем много важни изводи:
1)Науката потвърждава съществуването на човешка душа, отъждествявана със съзнанието на човека или неговата идентичност, която продължава да съществува и след смъртта.
2)Многобройните свидетелства на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към биологичен живот, показват, че във вечността има само две места, където душата ще отиде – или в рая, или в ада.
3)Темата за задгробния живот на душата на човека разделя учените специалисти на две големи групи:
а)Такива, които приемат съществуването на душата и нейния задгробен живот; и
б)такива, които обясняват преживяванията на пациенти в клинична смърт със специфичните особености на човешкия мозък.
4)През последните 25-30 години значително нараства групата на учените специалисти, приемащи съществуването на душата и нейния живот в отвъдното. За това допринася модерната медицинска техника, даваща възможност за провеждането на детайлни и специални научни изследвания в тази област. По този начин се дава гласност на едно широко разпространено, но досега малко известно явление. А това явление има огромно значение за много сфери от науката и практиката, както и за формирането на начина на мислене и поведение на отделния човек.
5)Поради огромната литература в товаотношение, много лекари и психиатри предлагат да се създаде ново направление в медицинската наука – „за душата след смъртта“. Така през последните десетилетия темата за душата и живота след смъртта от религиозна става все повече научна. Съвременната наука разкрива онова, което досега беше обект на религията.
6)Учените са на път да разкрият тайните на един от петте необясними феномен във Вселената – онова, което става по време на клиничната смърт.
7)Научните резултати от медицинските изследвания на душата по време на клиничната смърт потвърждават учението на редица религии и Библията за душата и нейната съдба във вечността. Освен това резултатите от тези изследвания могат да помогнат както на вярващи, така и на невярващи да се запознаят и по-добре да разберат реалностите на отвъдното и да се подготвят за това, което всеки човек ще види в часа на смъртта и непосредствено след нея. В този смисъл д-р Муди с право казва: „Защото ще излезе вярно, че не можем изцяло да разберем този живот, докато не хвърлим поглед върху онова, което се намира отвъд него.“
Религията по въпроса за душата и задгробния живот
Ще представим в кратка форма учението на някои от познатите религии относно душата и живота след смъртта:
Съгласно окултно-теософското учение за прераждането душата временно преминава в астрален план, откъдето тя се преселва в друго тяло (растение, насекомо, животно, човек). Този процес се продължава до тогава, докато душата напълно се освободи от натрупаната през живота карма (действие, влияние). Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана. Такъв един възглед напълно противоречи на християнската вяра. Библията е категорична: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евреите 9, 27).
Осъвременен вариант на източните окултни религии е Ню Ейдж движението, където се приема реинкарнация (прераждане) на душите. Во веки и веков човек ще умира и живее и никога не ще се спаси от този кръговрат. Единственият път извън този кръг е йога, която заличава (изгаря) всяка карма. (Цитат по йеродякон П. Граматиков).
Според мохамеданското учение починалите души остават в гробовете до Страшния съд, когато ще бъдат възкресени физически. Тогава хората ще бъдат оценявани от Аллах според делата им. Отредените за рая ще се наслаждават духовно и плътски вечно, а тези в ада ще страдат духовно и плътски във вечността. Раят според Корана е място за физическа и духовна наслада, с вкусна храна, напитки и девици (хурии), които ще са на разположение на тези, които са там. В крайна сметка Аллах има правото да премахне от ада онези, чиито грехове той ще прости, и те тогава ще могат да влязат в рая.
Неопростените ще останат вечно в ада.
Индуизмът учи, че хората не живеят и умират само веднъж, но повтарят живота си многократно, преди да стигнат крайното си състояние. Този процес на циклично прераждане индуистите наричат „самсара“. Целта на всеки индуист е да се освободи от този цикъл, за да бъде в присъствието на Бога или да стане едно с Бог (мокша). За да се получи освобождаване от самсара, индуистите вярват, че трябва да събере добра карма.
Мормоните вярват, че всички хора, които умират, ще живеят вечно. Техните души ще отидат в света на духовете, където ще преминат обучение и подготовка. Според мормоните раят е място, където живее Бог и онези, които го следват. Тези, които не са станали мормони, ще пребивават времено в ада, но ще имат възможност да се покаят и да избягнат вечния ад. В мормонството се практикува и т.нар. „заместително кръщение“ – ако практикуващ мормон знае, че негов далечен предшественик не е бил мормон, то той може да се кръсти вместо своя предшественик. Така този отдавна починал в небето става мормон и ще отиде в рая. По този начин адът ще остане място само за сатаната.
Бахаите вярват в задгробния живот. След отделянето на душата от тялото, душата започва едно пътуване към Бога. Степента на отдалеченост от Бога определя и състоянието на ад, в което се намира душата. Ако душата се развие и стигне до Бога, тя остава в това си състояние завинаги. Според бахаите раят и адът са различни състояния на душата по време на пътуването ѝ към Бога.
Католическата църква учи, че тези, които са извършили грехове и не са получили опрощение, ще отидат в т. нар. чистилище. Такива души „трябва да преминат през пречистване, за да достигнат святост, необходима за влизане в радостта на небето“ (Католически катехизис точка 1030-1031). Пречистването е състояние, различно от наказанието на осъдените. Католическата църква учи, че тези, които са извършили тежък „смъртен“ грях и не са били опростени ще отидат в ада, лишени от Божието присъствие и обречени на вечни мъки. Очистването на душата може да бъде подпомогнато от молитви към Бога и дарения.
Православната Църква учи, че след смъртта Бог определя за душата място на пребиваване в съответствие с това, което тя е заслужила, докато е живяла в тялото – рай или ад. Въз основа на светоотеческите писания се вярва, че след смъртта душата преминава през т. нар. „митарства“ (20 на брой), при които се осъществява частният съд на душата според делата ѝ. Православната Църква учи още, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела на живите, както и с благотворителност, извършвани в тяхна памет (Православен катехизис, СИ, 1991). В православната Църква се вярва, че след смъртта душата на починалия остава до третия ден на земята и след това се възнася при Бога, до шестия ден обикаля рая, след това до тридесетия ден е в ада. На 40-ия ден душата отива на място с неокончателно решение за нейната съдба до деня на всеобщия съд. Освен това се вярва, че некръстени, езичници и еретици нямат достъп до Царството Божие. Повече по този въпрос читателят може да намери в цитираната литература и особено в книгата на монах Митрофан „Задгробният живот“ (стр.22-27), както и в послеслова от А. Бойкикева в книгата на Ал. Величков „Вечният живот“. Според Бойкикева „християнското вероучение казва, че душите на всички умрели човеци до слизането на Христос в ада, се намирали там, т.е. в ада … С възкресението Си Христос изведе от там душите на праведниците.“ В книгата на Михайлова и Денчева „Мила ми вяра българска“ четем: „Вярва се, че на задушниците душите на умрелите слизат от небето и затова близките им носят варено жито, обилна храна и плодове“ (стр. 82). Навярно някои от тези широко разпространени поверия във връзка с отвъдното са възприети от обредите на езически народи, за което пише и монах Митрофан (стр. 149). В православието съществуват различия относно задгробния живот, поради което в края на книгата представям виждането на митрополит д-р Йосиф – дългогодишен член на Светия Синод на Българската православна църква. Изложеното от дядо Йосиф съответства на библейското учение по въпроса относно задгробния живот на душите.
В протестантските църкви учението за душата и задгробния свят се движи в доста широки граници – от познатото библейско учение, прието от някои свободни протестантски църкви, до възгледи, различаващи се напълно от Библията. Всред някои протестанти е разпространена вярата, че в края на краищата Бог ще опрости всички (т. нар. Allversöhnung) и те ще бъдат в рая. В неотдавнашно интервю ръководителят на държавната протестантска църква в Германия (епископ Хубер) публично е заявил, че ад повече не съществува – евангелският Синод в Берлин е решил да демитологизира Библията в това отношение, тоест да премахне ада. Очевидно тези високообразовани и добре платени богослови не приемат за истина онова, което Христос на много места в Библията говори за ада (Лука 16,24; Матей 5, 22; 13, 41-42; Откровение 14, 9-11 и т. н.).
Евреите вярват в очистване, което става след смъртта. Те се молят за починалия в продължение на 11 месеца с молитва, наречена „кадиш“, молейки Бога да ускори очистването на душата на починалия. За евреина е обидно да се мисли, че греховете на починалия са толкова тежки, че трябва да се молят цяла година за очистването.
Свидетелите на Йехова вярват, че със смъртта съществуването на човека напълно спира, тъй като хората нямат безсмъртна душа. Ад не съществува. Въпреки това смъртта не е краят на всичко: всеки човек може да бъде запомнен от Бога и в крайна сметка да бъде възкресен.
Адвентистите учат, че душите на грешниците няма да се мъчат вечно в ада, а че просто ще бъдат унищожени там. Смъртта е несъзнателно състояние, „сън“ на душата до времето на възкресението.
Еволюционната теория като атеистична идеология (еволюционната теория не е наука!) отрича съществуването на душа и задгробен живот. Според еволюционната теория смъртта е задължителна предпоставка и откритие на еволюцията, както и абсолютен край на индивидуалния живот. Според един от най-известните еволюционисти Р. Каплан „задължителното остаряване и смърт е болезнено за отделния индивид, особено при хората, но това е цената, благодарение на която е могъл да се създаде човешкият вид“ (повече по въпроса в книгата „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“ – Свиленов и сътр.)
В противовес на многото религии, които нямат единно мнение за задгробния живот, спорят и се хулят помежду си, ще цитирам отговора по този въпрос на световноизвестния Бийтълс-певец и борец за мир Джон Ленън. Малко преди да бъде убит на 08 декември 1980 година в Ню Йорк, в интервю за ВВС му е поставен следният въпрос: „Какво ще кажете за рая и за ада в задгробния свят.“ Певецът отговаря: „Аз съм християнин и вярвам в живота след смъртта. Вие ме питате за рая и за ада. Раят ли? Това е вечно пребъдване с Бога в Неговата светлина. Адът ли? Това е вечно пребъдване без Бога в тъмнина.“
От направения кратък преглед могат да се направят следните три основни извода:
1)Съществуват две виждания по отношение на задгробния живот:
а)Всички религии приемат съществуването на душата и почти всички живота ѝ след смъртта.
б)Еволюционната теория отхвърля съществуването и на двете.
2)Религиите се различават значително относно същността на задгробния живот, което ни задължава да се запитаме най-напред за причината за тази разлика. И на второ място – този факт ни дава основание да се съмняваме в истинността на тези учения, тъй като истината е само една и не може да бъде навсякъде.
3)Причината за различията при религиите относно задгробния живот трябва да се търси в добавянето към Библията на не малко човешки елементи относно учението за отвъдното – нещо, което Библията строго забранява (Второзаконие 4,2 и 12,32; Притчи 30, 6; Откровение 22, 18). Този антропоморфизъм най-вероятно се дължи на следните причини:
а)Желанието на човека да омаловажи или отхвърли духовните реалности на отвъдното. Такова омаловажаване на Библията може да има само две причини: Или се счита, че дадената от Бога информация в Библията е недостатъчна, или пък липсва доверие към тази информация. И двете причини поставят под въпрос боговдъхновеността на Библията.
б)Да приспособи и направи тези духовни реалности приемливи към мащабите на своето мислене;
в)Да се хареса на останалите живи;
г)Да отхвърли голготската спасителна жертва на Христос и отдаде по-голямо значение на личния принос на човека за достигане на небето (чистилище, митарства и т. н.);
д)Да успокои човека, че това, което е пропуснато приживе, може да се навакса в отвъдното (било чрез лично участие или чрез застъпничеството на останалите живи).
Христос каза някога на садукеите: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила“ (Матей 22, 29). Дали тези думи не са актуални и днес…?
Ето, това са нашите основания да разглеждаме тази най-важна тема за всеки един човек именно от три различни гледни точки – от гледище на науката, религиите и Библията. И това правим с единствената цел – да се разбере къде е истината.
Коя е и къде е истината? Кой може да ни даде верния отговор на въпроса: Какво става след смъртта?
Видяхме, че истината за задгробния живот не може да бъде достигната нито от човеците, нито от техните традиционни вярвания. Ето защо съществуват толкова различни вярвания и представи, които често напълно си противоречат.
Но тогава кой е компетентен по този въпрос, кой може да ни даде правилния отговор относно съдбата на душата след смъртта?
Такъв компетентен отговор може да даде само някой, който би бил в състояние да изпълни следните четири задължителни условия:
1) Сам той да е бил мъртъв;
2) Да се е върнал от смъртта отново към живот и да не е умирал повече никога;
3) Да не е подвластен на смъртта, а да има власт над нея;
4) Това, което казва, да е достоверно и хората да му вярват и да му гласуват доверие.
Единствената личност в цялата човешка история, която е изпълнила тези четири задължителни условия, е Иисус Христос.
Ето какво съобщава Библията по този въпрос:
Първото условие: Той беше разпънат на кръст и след няколко часа умря. Неговите врагове искаха да се убедят, че Той наистина е мъртъв, и те Го прободоха в гърдите с копие, откъдето изтече съсирена кръв и вода. (Иоан 19, 24). И така те се убедиха, че Той наистина е мъртъв. След това Неговите приятели Го погребаха, а враговете Му заповядаха да се запечати и да се охранява гробът. Така и стана. И така, враговете и приятелите Му бяха напълно убедени, че Той е мъртъв. По този начин първото условие бе изпълнено – Той беше мъртъв.
Второто условие: Сам Христос предсказа, че на третия ден след смъртта Си ще се върне отново към живот – ще възкръсне от мъртвите. И това стана точно така. Първите свидетели на възкресението бяха римските войници, които охраняваха гроба. После много от Неговите приятели и ученици видяха възкръсналия Христос. След това Той се явяваше и на мнозина други, както и на един от голeмите гонители на християните – Савел от Тарс, който стана един от най-великите християнски мисионери на всички времена. Това е св. апостол Павел. Целият християнски свят е приемал и приема като реален факт възкресението на Христос. И тъй чрез възкресението Си, Христос изпълни и второто условие – след смъртта Си Той отново е жив.
Третото условие: В Евангелията се говори за трима души, които Христос е възкресил от мъртвите: Неговия приятел Лазар от Витания (Иоан 11, 41-45), синът на наинската вдовица (Лука 7, 11-17) и дъщерята на Иаир (Марк 5,35-43). Историята на човечеството не познава друга личност, която да има такава власт над смъртта, както Иисус Христос. По този начин Той е изпълнил и третото условие – да има власт над смъртта. Такава власт Христос е дарил и на някои от Своите последователи.
Четвъртото условие: Сам Христос казва, че Той е дошъл на този свят, за да говори истината (Иоан 18, 37). Той казва за Себе Си: „Аз съм истината (Иоан 14, 6) – нещо, което никой никога не е казвал и го доказвал на дело. Неговите врагове винаги търсеха повод да Го хванат в лъжа, но това никога не можаха да постигнат. В Неговата истина са повярвали милиарди и за Неговата истина са умирали милиони. И днес стотици хиляди са онези, които дават най-ценното – живота си – за тази истина. Всичко това показва, че Христос е истината, Той е носител на истината и Неговите последователи с пълно доверие приемат тази истина. По този начин е изпълнено и четвъртото условие.
Всичко това ни задължава да приемем като истина отговора, който Христос дава относно смъртта и живота след смъртта. Този отговор ние намираме в Библията.
Следва…(виж тук).
_____________________________________________________
*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.
Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37e
Църковният канон като норма за поведение*
Жасмина Донкова
Много е писано за същността, силата и значението на църковните канони. Няма специалист, работещ в тази област, който да не е засягал този въпрос. Но като че ли почти всички разглеждат църковния канон като прагматична правна материя, служеща единствено и само за регламентация на църковния живот. Наистина канонът е дисциплинарно-правна норма, която се създава във и от Църквата на базата на каноническото съзнание, чиято основа е истинското догматично учение. Чрез тази норма се въвежда определена каноническа практика, с която се регламентират както отношенията между членовете в Църквата, така и външните отношения на Църквата като религиозна институция с останалите обществени организации и институции. Освен това църковният канон крие и нещо друго в себе си, което е не по-малко ценно и важно. За да открием това, трябва да анализираме смисъла и значението на този термин, използван още в древната християнска Църква. Терминът „канон” в Новия Завет е употребен на три места, и то само в посланията на св. апостол Павел. На едно място той посочва свободата в Христа, която трябва да бъде мярка, критерий, норма при определяне всяка стъпка на вярващите (Гал. 6:16). На друго място апостолът го употребява, за да означи мярката, границите, величината на задачата, която Бог му е определил да изпълни (2 Кор. 10:13-16). На трето място той означава правило на вярата и на живота (Фил. 3:16).
В практиката на Църквата от първите векове този термин означава понякога „правило на вярата”, „правило на истината” тоест образец, мерило на чистото вероучение, в противоположност на различните еретически лъжеучения. С този коректив на вярата християнинът трябвало да подхожда към лъжеученията и да преценява стойността им. Той имал за всички задължителна сила. Него вярващите трябвало да знаят и той трябвало да им служи като мярка или норма при оценка на философско-теоретическите и жизнено-практичните истини.
За разлика от държавните закони, които регулират обществения живот и целят предпазването на същия от анархия, безредие, своеволие, църковните канони освен това целят и нравственото възвисяване на отделната личност. Тези правила са гарант не само за благоденствието и спокойствието в живота на християнина тук на земята, но са гарант и за вечните блага в бъдещия живот.
В началото, когато Бог сътворил човека (Битие 2:20) и го поставил в Едемската градина, му заповядал да не яде от плодовете на дървото, което било сред рая. Когато човекът нарушил заповедта на Бога, отпаднал от естественото си състояние и започнал да пребивава в грях, славолюбие и стремеж към наслаждения.
По същия начин днес, не спазвайки църковните канони, визиращи начина на живот и поведение на отделния християнин, се излагаме на същата опасност – да отпаднем от естественото си състояние на връзка с Бога, която се осъществява единствено и само в Църквата. Така неестественото състояние, в което изпадаме, се мъчим да превърнем в естествено, оправдавайки се с това, че условията на живот днес са много по-различни и трудни от времето, когато са живели апостолите и св. отци, създали тези правила. Нека не забравяме, че грехът е съществувал и тогава, и със създаването на тези правила са целели именно това – чрез тях да се преодолее грехът. Нека не забравяме и другото, че това са канони, в чиято основа са вписани Десетте Божии заповеди, които са част от Божественото Откровение, което е непроменимо във времето и пространството. Тези заповеди са дадени на човечеството още в Стария Завет, а при идването Си на земята Христос потвърди тяхната сила и значението им. Той не ги отмени, напротив изпълни ги, с което показа, че за човека е възможно да се справи с тях.
Друга група канони са тези, които охраняват истинността и целостта на догматическите истини, създавайки правилно отношение на християнина към вярата и предпазвайки го от изпадане в заблуждение и ерес. По своя предмет и същност тези канони са непроменими.
Третата група са каноните, постановяващи междуличностните отношения в Църквата. Те създават известна регламентация за отношенията, базирани на сведения от Свещеното Писание и Свещеното Предание. Те предотвратяват безредието и анархията в Църквата и фиксират същата като йерархическо общество, в което всеки трябва да знае своето място и предназначение и да не изземва функциите на другите.
Така изброени, трите групи църковни правила очертават параметрите на каноническата рамка за поведението на всеки член на Църквата.
Възниква въпросът не се ли ограничава свободата на християнина по този начин.
Отговорът е НЕ, защото всеки, който е решил да стане последовател на Христос, ставайки член на Неговата Църква, е длъжен да съблюдава определени правила, които са коректив и гарант за истинско познаване на Истината и за Нейното приемане, а оттам е и свободата, защото всеки, който познае Истината и Я обикне, става свободен.
_____________________________________________
*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 18 от 2003 година.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът на статията, Жасмина Донкова. Източник http://novinar.bg
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-33G
Съдържание и значение на догматите*
Тотю Коев
Думата догмат се използва както в църковната, така и в извънцърковната терминология. Това е самопонятно, но трябва веднага да се отбележи, че в извънцърковните среди в тази дума обикновено се влага твърде негативно съдържание: когато за нещо се каже, че е догматично, се разбира, че то е сухо, безжизнено, сковаващо, ретроградно, ненаучно и т. н. В последно време у нас често се говори, че ако иска да отговори на съвременните нужди на вярващите, Българската православна църква трябва да се модернизира, като промени ритуалите и преди всичко догматиката. Последното е показател, че дори и хора на отговорни държавни постове, мислещи така, проявяват недостатъчна компетентност. Ще рече, необходимо е да се хвърли светлина върху догмата като понятие, съдържание, форма, характерни белези и значение и едва тогава да се види дали е необходима промяна на догматиката, т. е. на вероучението.
а) Понятие за догматите
Думата „догмат“ е гръцка (δόγμα). Произлиза от глагола δοκεω=мисля, считам, предполагам, в минало време δέδογμαι (3 л. ед.ч. δέδοκται=решено, установено, определено). Глаголът δοκεω изразява както вътрешна, субективна убеденост във или за нещо, така и произтичащото от тази убеденост външно, обективно установяване на нещо. Оттук етимологически съществителното δόγμα означава мисъл, която напълно се е утвърдила в човешкото съзнание, станала е за човека твърдо убеждение, безспорна истина, ясно установено положение, което на свой ред намира израз в категорично решение на човешката воля. Следователно тук са налице два елемента: мисъл и воля. Твърдата мисъл е предпоставка за категорична изява на волята. С такова значение думата δόγμα е била в употреба още в гръцко-римската древност и се среща предимно в областта на философията, религията, етиката и законодателството[1], а също така в Св. Писание и в древната християнска литература.
а. 1. В областта на философията
Тук с δόγμα се означавало авторитетно мнение на даден философ, считано от него самия или от неговите последователи за несъмнена истина; също така философска система, поддържана от мнозина философи. По свидетелството на Цицерон (106-43 пр. Хр.) философите наричали догмати истините, постигнати или установени чрез мъдростта[2]. В този смисъл и Ориген (+253/54 г.) нарича догмати това, което се считало у гръцките философи за несъмнена истина[3].
а. 2. В областта на религията и етиката
Философските умозрителни истини (догмати), за които говорят Цицерон и Ориген, имали предимно религиозно-етически характер, разбира се, с тогавашното съдържание на тези понятия. У Платон (427-347 пр. Хр.) догмати са наречени правилата или нормите относно справедливото и прекрасното, които трябвало да се внушават на децата[4]. Сенека (ок. 4 г. пр. Хр. – 65 сл. Хр.) наричал догмати основните положения на нравствения закон[5].
а. З. В областта на законодателството
В гражданското и военното законодателство с догмати означавали разпорежданията на върховната власт, които имали безусловно задължителен характер. Така например Херодиан (ок. 170-ок. 240) наричал δόγμα (на лат. scitum, placitum, decretum) такова решение или предписание на римския сенат, което било задължително за целия народ[6]. Ксенофонт (428/7 – сл. 355 пр. Хр.) пък с δόγμα обозначавал разпорежданията на военачалниците, които били категорично задължителни за подчинените им войници[7].
Обобщено казано, древните класически писатели – гръцки и латински – с „догмат“ обозначавали безспорна умозрителна философска истина, религиозно-нравствено и естетическо правило и граждански закон.
а. 4. Със същото съдържание думата δόγμα се среща и в Свещеното Писание
В Стария Завет с нея означавали, от една страна, царски наредби, укази и закони (срв. Дан. 2:13; 3:10; 6:8-9; Естир 3:9), а от друга – заповеди на Моисеевия закон (срв. Йезек. 20:24) или заповеди относно религиозния живот изобщо (ср. 2 Мак. 10:8; 15:36). Изпълнението на едните и другите било безусловно задължително.
В Новия Завет думата δόγμα е употребена 5 пъти със значение на:
– царски указ или закон.
У св. евангелист Лука (2:1) δόγμα се нарича заповедта на кесаря Август за преброяване на населението в цялата Римска империя. Всички били задължени да изпълнят тази заповед. В книга Деяния апостолски (17:7) δόγματα са наречени заповедите на кесаря, които също били задължителни за всички граждани в страната;
– религиозно учение.
В посланията на св. апостол Павел до Ефесяни (2:15 – Христос „… унищожи с учението Си закона на заповедите“ (εν δόγμασιν) и до Колосяни (2:14 – „Христос заличи с учението съществувалото за нас ръкописание“ (τοις δόγμασιν) догмати са наречени предписанията на Моисеевия закон, които дотогава били задължителни за всеки юдеин;
– задължителна норма за Църквата Христова
В книга Деяния апостолски (16:4 – „… поръчваха на верните да пазят заповедите (τα δόγματα), отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим“ (догмати са наречени определенията на Апостолския събор (51 година) в Иерусалим, които имат пряко отношение към живота на християните. Задължителният характер на тези определения се обуславя от факта, че те са съставени от Църквата със съдействието на Светия Дух: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28).
а. 5. В древната християнска литература
За да обозначат истините на вярата като истини безспорни, които имат произхода си от Бога и поради това са задължителни за вярващите, древните християнски писатели използвали думата δόγμα като условен термин, използвали я в смисъл на авторитетно вероучение.
Вярно е, че учението на Иисуса Христа относно истините на вярата и нравствените норми никъде в Новия Завет не е наречено δόγμα. Но в процеса на развитие на богословската мисъл тази дума влязла в широка употреба. Първоначално я използвали изобщо към християнското учение като цяло, а не само към веровите истини. Така например св. Игнатий Богоносец (+ ок. 110 г.) нарича учението на Иисуса Христа и апостолите „догмати Господни и апостолски“[8]. Със същото съдържание тази дума се среща в Посланието на апостол Варнава[9], у св. Юстин Философ (+ ок. 165 г.)[10], у Ориген[11], у Климент Александрийски (+ пр. 215 г.)[12] и др. От IV век насетне източните църковни писатели с δόγματα обозначавали не християнското учение изобщо, но само веровите истини, за разлика от нравствените норми. Св. Кирил Иерусалимски (+ 386 г.) нарича догмати на благочестието и догмати необходими за спасението тези истини на вярата, които се съдържали в Символа на Иерусалимската църква и били преподавани на оглашените[13]. И св. Григорий Богослов (329/30-390) нарича догмати основните истини на вярата, които оглашените трябвало да изучават – истините, в които трябвало да вярват кръстените и върху тях да изграждат новия си добродетелен живот[14]. Св. Василий Велики (330–379) използва думата δόγμα главно относно учението за личността на Иисуса Христа[15], докато неговият брат св. Григорий Нисийски (335–394) я отнася предимно към учението за Св. Троица, което нарича догмат на вярата[16]. И св. Иоан Златоуст (344/54–407) под догмати разбира християнското вероучение[17]. Истините на вярата, намерили словесна формулировка във вероопределенията на вселенските събори, били обозначавани от самите съборни отци като догмати[18], за разлика от другите определения, наречени канони или правила. В богослужебния чин на Православната църква догматици (δογματικόν) се наричат тези песнопения, които съдържат вероучителни елементи относно св. Богородица, Боговъплъщението и двете природи в личността на Иисуса Христа.
От IХ-ти докъм средата на XVII-ти век думата “догмат“ почти не е била в употреба. В богословския език тя навлиза отново в края на XVII-ти век, когато с нея започват да обозначават истините на вярата, за разлика от нравоучителните истини, както е било още в IV-ти век. Днес терминът „догмат“ се използва нашироко от богословите във всички църкви и църковни общности – използва се само по отношение на истините на вярата.
б) Съдържание и форма на догматите
Като взела за основа етимологията на думата „догмат“, смисъла, който влагали в нея древните църковни мислители, и съобразно нуждите на църковния живот, православната църковна мисъл постепенно прецизирала съдържанието на понятието „догмат“, а Църквата вложила това съдържание в съответна словесна форма.
По съдържание догматите са богооткровени и вечни истини, съдържащи се в Божественото Откровение, което намира пълен и съвършен израз във и чрез Иисус Христос. Догматите са слово на Божествения разум. Като божествени те са вечно живи и действени.
По форма догматите са глас на Църквата Христова. Дадени са от Бога на Църквата[19], която ги пази, възвестява, изяснява и дефинира.
За християните истината е Иисус Христос – въплътилият се Син Божи, Който Сам казва за Себе Си: „Аз съм истината“(Иоан 14:6). Обаче всеобхващащата истина е Света Троица. Тя извършва изкуплението чрез Божия Син, Който чрез Въплъщението Си е съединил в Себе Си божественото и човешкото[20].
По своето съдържание догматите като свръхестествени богооткровени истини на вярата свидетелстват за единия по същество и троичен по Лица Бог – Творец, Промислител, Изкупител, Осветител и Правораздавател; за духовно-ангелския свят; за човека – неговото първоначално състояние, грехопадение и изкупление; за благодатното му състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Светия Дух, и за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога.
Тези богооткровени верови истини (догмати) по форма са израз на църковното съзнание. Църквата като богочовешки организъм, като тяло, чийто Глава е Сам Иисус Христос, и поради пребъдващият в нея Дух Свети е пълнота (πλήρωμα). Затова и логическите формулировки, които тя дава на догматите със съдействието на Светия Дух (Деян. 15:28), са точни и пълни.
При усвояване съдържанието на догматите има два важни момента:
1. усвояване съдържанието им чрез индивидуален религиозен опит (Иоан 8:32) и
2. логическа формулировка на индивидуалния религиозен опит, постигана с помощта на разума (срв. Иоан 5:39, 46-47; 10:25). Религиозният опит дава възможност на християнина да се приобщава постепенно към Истината и да усвоява съдържанието на догматите. Този религиозен опит е възможен само в Църквата Христова. Чрез тайнствата тя дава на своите членове необходимите благодатни средства, за да могат да растат в Истината. Колкото по-тясно е общението с Църквата, толкова по-лесно и по-пълно може да се усвои църковното съзнание. Отделният член на Църквата само с нейна помощ може да вникне в съдържанието на догматите и да усвои тяхната същност[21]. Формулировката на догматите, която Църквата им дава, е задължителна за нейните членове. Ако липсва тази задължителност, неизбежно се стига до опасния за църковното съзнание плурализъм, губи се единството във вярата.
Църквата извлича съдържащите се в Божественото Откровение верови истини, които изяснява и възвестява на своите членове. Отначало в християнството не е имало догмати във формата на научно-богословска система. Християните нямали нужда от такава система, защото всеки се стремял да стане „нова твар“ (Деян. 2:46-47; 5:13-14; 2 Кор. 5:17; Римл. 6:4; Откр. 21:5) във и чрез Църквата. Когато възникнали разномислия, явила се нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието. Макар и второстепенно в сравнение с единството в живота с Църквата, това теоретическо единство било и е необходимо[22]. To e в унисон със заповедта на Иисуса Христа: „Да бъдат всички едно“ (Иоан 17:21). А това изисква единство както жизнено-практическо, така и теоретическо.
Църквата е формулирала и дефинирала на вселенски събори тези верови истини, които са били предмет на остри и продължителни догматически спорове (например за Св. Троица, за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, за иконопочитанието и др.). Истините на вярата, по които не са се водили такива остри спорове (например за благодатта, за претворяването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия и др.), не са получили съответна вселенско-съборна формулировка. Но и едните, и другите са живи и действени в църковното съзнание и са еднакво задължителни. Едните и другите са достъпни чрез личен религиозен опит и съзерцание, достъпни са за чистите сърца. Иисус Христос казва, че „чистите по сърце ще видят Бога“(Мат. 5:8).
Ако се използват евангелски сравнения, за да се подчертае връзката между съдържанието и формата на догматите, би могло да се каже, че догматите като богооткровени истини са таланти, дадени от Бога на хората, а догматическите изяснения и формулировки са припечелените таланти (Мат. 25:14-30). Божественото, респективно формата е относително изменяема и служи като средство за проникване в същността на догматите. Трябва да се осмисли съдържанието, за да се разбере формата.
в) Характерни белези на догматите.
Божествените истини – догматите, притежават определени черти или свойства, присъщи само на тях и отличаващи ги от останалите истини. Съществените черти или белези на догматите са: теологичност, богооткровеност, църковност, общозадължителност, неизменяемост и сотириологичност. Между тях съществува вътрешна връзка и обусловеност.
в. 1. Теологичност.
Това определение показва кои истини се разбират и приемат като догмати. От всички християнски истини, съдържащи се в Божественото Откровение, за догмати се приемат само тези, които се отнасят към същността на религията като вътрешен двустранен съюз между Бога и човека, при това съюз възстановен чрез Иисуса Христа. Всъщност това са истините, които съдържат учението на Църквата за Бога и Неговото отношение към разумните същества и по-частно към човека, или, с други думи, учението за единия по същност и троичен по Лица Бог; за човека с оглед неговото религиозно състояние: сътворяване и първоначално състояние, грехопадение и отчуждение от Бога, възстановяване на съюза му с Бога чрез Иисуса Христа; за неговото благодатно състояние в Църквата, осъществявано чрез силата на Св. Дух; за подготовката му към вечен и блажен живот с Бога. Всички останали истини, отнасящи се до религиозно-нравствения живот на християните (нравствени истини или заповеди); изразяващи отношението на вярващите към Бога чрез богослужението (обредови истини); регулиращи организационния им живот в Църквата (канонически истини) не са догмати на вярата, макар да са задължителни.
По своето съдържание догматите като свръхразсъдъчни истини са недостъпни за разума. Те се възприемат с вярващото сърце. „Чрез вяра проумяваме” (Евр. 11:3), пише св. апостол Павел. Ако в областта на вярата се осланяме само на постиженията на разума, никога не бихме могли да стигнем до нещо твърдо и категорично, винаги би имало съмнения и колебания. Само Откровението на Бога за Него Самия дава твърда и непоколебима опора, възвежда до степен на несъмнена достоверност. Само Бог знае Самия Себе Си. Той може да се открие и действително се е открил на хората чрез Своя единороден Син (ср. Мат. 11:27; Иоан 1:14,18), Когото „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9) и всичката пълнота на божествената истина (ср. Иоан 1:14,17; 5:33; 8:32,40,45-46; 18:37; Ефес. 1:13; 4:21), Който като неизменна истина се възприема чрез вяра. Затова догматите се наричат истини на вярата.
в. 2. Богооткровеност.
По своя произход догматите са истини богооткровени, и като такива се съдържат в Божественото Откровение. Те са слово на Самия Бог, Който в Стария Завет е говорил чрез пророците; в Новия Завет е говорил Сам въплътилият се Син Божи Господ Иисус Христос, Който е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). На вярващите в Него Той е открил божествените истини (ср. Иоан 1:12-13; 3:34-36; Гал. 1:12; Ефес. 3:3; 1 Иоан 1:1-5). Със съдействието на Св. Дух апостолите са възвестявали това, което Сам Той е учил (ср. 1 Иоан 1:1-5). Тъй като Христовото учение е от Бога (ср. Иоан 7:17) и като божествено е безусловно истинно (ср. Иоан 8:12; 14:16) и неизменно (ср. Мат. 5:18; 1 Кор. 1:19-20), то истините на вярата, дадени от Христа, са такива. А те са такива именно защото са божествени или Христови. Ако не бяха Христови, не щяхме да имаме право да ги приемаме за безусловно истинни и неизменни. Следователно за догмати се приемат само тези истини на вярата, които се съдържат в словото Божие, които са дадени от Иисуса Христа и са възвестявани от апостолите. Вън от Божественото Откровение няма и не може да има божествени догматически истини. Като имали предвид божествения произход на догматите, мнозина от светите отци и учители на Църквата ги наричали догмати Христови[23], догмати Господни[24], догмати евангелски[25], догмати апостолски[26].
Едни от догматите се съдържат в Св. Писание, а други са дошли до нас от апостолското предание, но едните и другите имат еднаква сила за благочестието[27], защото всички водят началото си от Божественото Откровение (Св. Писание и Св. Предание).
в. 3. Църковност
С това определение се подчертава ясно мисълта, че божествените истини не са дадени на отделни лица или групи от хора, а на Църквата, която по волята на нейния Създател и Глава Господ Иисус Христос ще пребъде до свършека на света (ср. Мат. 16:18; 28:20). А по думите на св. апостол Павел тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15).
Църквата пази непрекъснато и без изменение дадените ѝ чрез апостолите истини на вярата. В своите решения и действия тя е непогрешима, защото е непогрешим нейният Глава Иисус Христос и защото в нея постоянно присъства и действа Духът на истината, Който упътва на всяка истина (ср. Иоан 16:13) и Който по обещанието на Спасителя ще пребъдва в нея вовеки (ср. Иоан 14:16). Kaто богочовешко единство, като тяло Христово Църквата е единствената вярна пазителка и безпогрешна тълкувателка на богооткровените истини. Затова между богооткровеността и църковността на догматите не може да се постави граница, както не може да се постави граница между Откровението и Църквата. Защото Откровението е на Църквата и в Църквата, както Църквата е Църква на Откровението и в Откровението. Вън от Църквата няма и не може да има догмати, защото вън от нея няма и не може да има истинско Божествено Откровение. Догматите са догмати само в Църквата и чрез Църквата. Като богооткровени истини те са дадени на нея не само да ги пази и възвестява, но и да ги изяснява и формулира. В този смисъл догматите имат двояко изразен църковен характер: от една страна, като дадени по съдържание на Църквата, и от друга – като дефинирани от нея по форма.
Като обявява една или друга истина за догмат, Църквата с това не въвежда някакво ново учение, което не се съдържа в Божественото Откровение, а със своя авторитет само свидетелства и утвърждава като догмат това, което тя е получила от Иисуса Христа и апостолите. Нейните определения са само словесна форма на богооткровените истини в зависимост от духа и нуждите на времето. А тези нужди са породени от стремежите на отделни лица да вникнат в истините на вярата предимно, ако не и изключително само със своя претендиращ за непогрешимост разум, а не със съборния и апостолски разум на Църквата, обвеян от силата на Св. Дух.
На Апостолския събор в Иерусалим представителите на Църквата със съдействието на Св. Дух взели решения, които се отнасяли до всички вярващи и били задължителни за тях (ср. Деян. 15:28; 16:4). По модела на този събор по-късно, когато нуждите налагали, Църквата свиквала вселенски събори, които формулирали дадени верови истини, приемани от всички за догмати. Някои от светите отци и учители наричали тези формулирани истини догмати на Църквата[28] или още догмати църковни[29].
От друга страна, членове на Църквата могат да бъдат само тези, които вярват и приемат догматите на вярата така, както вярва и учи Църквата. Тези пък, които се противят на нея и изопачават догматите, тя отлъчва и анатемосва, за да ги вразуми, а също така за да предпази верните от съблазни и изкушения. Като изброяват всички догмати, формулирани на предходните вселенски събори, отците на Шестия вселенски събор (681 г.) постановяват: „Ако някой не се придържа и не приема горепосочените догмати на благочестието и не мисли, и не проповядва така, а се опитва да върви против тях, на такъв нека бъде анатема…, и нека бъде изключен и заличен от християнското общество…, понеже ние окончателно постановихме – по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“[30].
в. 4. Общозадължителност
Тъй като по своето съдържание догматите са божествени истини, а божественото е универсално, от друга страна, те са дадени на Църквата, а тя е за всички времена и за всички народи, логически следва, че догматите като истини богооткровени и църковни са общозадължителни. Тази задължителност не е самоцелна. От нея са обусловени както нравственият живот на християните, така и тяхното религиозно съзнание.
Като усвоява чрез вяра догматическите истини на Божественото Откровение, християнинът чрез подвига на молитвата, поста, любовта, надеждата, кротостта, смирението, милосърдието и чрез благодатта, получавана чрез тайнствата, има възможност постепенно да променя своята природа, да възраства в Бога, да достига „до единство на вярата и на познаването Сина Божи, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефес. 4:13; Кол. 2:19). А пълната възраст на Христовото съвършенство е нравственото възрастване и съвършенство на Христовите последователи. На свой ред това съвършенство е немислимо без вярата във въплътилия се Син Божи Иисус Христос и в истините, възвестени от Него и проповядвани oт апостолите. За да предпази вярващите от изопачаване на тези истини и да подчертае тяхната богооткровеност и задължителност, св. апостол Павел пише: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде. Евангелието, което аз ви благовестих, не е човешко, защото и аз нито го приех, нито го научих от човеци, а чрез откровение Иисус Христово“ (Гал. 1:8, 11-12). Като божествени истини на вярата догматите се определят и преподават от Църквата със съдействието на Св. Дух в името Христово. Те се определят и формулират от нея не по силата на самопроизволна човешка власт, а по дадената ѝ от Бога власт (ср. Мат. 18:17-18; 28:19-20; 1 Тим. 3:15). Поради това догматите съдържат в себе си съществено необходими условия за религиозно-нравствения живот на Църквата като цяло и за всеки от нейните членове поотделно. Отричането на догматите и тяхното изопачаване е равносилно на духовно самоубийство, защото християнин, който отрича или изопачава догматите, отделя себе си от животворното тяло – Църквата, и прекъсва връзката си с нейните благодатни сили. Оставен пък сам нa себе си, той е лишен от възможността да води християнски нравствен живот.
Догматите са общозадължителни истини на вярата също поради това, че те са норми, дадени от Бога за формиране на правилно религиозно съзнание. Присъщото на човека религиозно чувство се формира в зависимост от идеята за Абсолютното – за Бога и Неговото отношение към човека. Колкото тази идея е по-правилно развита и приета, толкова и религиозното съзнание е по-богато и по-съдържателно. До такова заключение се стига по аналогия с отношенията между хората: характерът и направлението на нашите чувства към другите хора и жизнените ни отношения се определят в зависимост от представите ни за тези хора и от тяхното отношение към нас. Както религиозното чувство, така и произтичащият от него религиозен живот биват различни у последователите на различните религиозни учения. И между самите християни развитието на религиозното чувство и на религиозния живот зависи от правилното, определено и ясно понятие за Бога и Неговото отношение към нас. А това понятие ни дава Църквата в своите вероопределения и го дава, за да ръководи то религиозното съзнание на всички вярващи и да направлява целия им религиозно-нравствен живот. Това вече показва, че определяните и преподавани от Църквата догмати на вярата имат значение на безусловно общозадължителни правила или закони в областта на религиозния живот.
в. 5. Неизменяемост
Като дадени от Бога правила на вярата догматите са неизменяеми по своето съдържание. Това е самопонятно, защото както Бог е неизменяем и винаги е един и същ и по същност, и по сила, и по съвършенство, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17; Ср. Мал. 3:6), така и догматите като вечни божествени истини не могат да се изменят или променят по съдържание, нито числено да се увеличават или намаляват. Тяхната богооткровеност ги прави константни величини.
Неизменяемостта им се обуславя и от това, че те са дадени на Църквата и са санкционирани от нея. Затова тя като „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) е гаранция за тяхната истинност, чистота и неизменяемост. В такъв смисъл следва да се разбира и споменатото по-горе решение на Шестия вселенски събор, което категорично забранява „по никакъв начин нито да се притуря, нито да се изхвърля нещо от определеното“ (правило 1).
в. 6. Сотириологичност
Посочените дотук съществени черти или характерни свойства на догматите сочат и на тяхната сотириологичност или спасителност. Те не са дадени от Бога само да се теоретизира върху тях, нито пък да се правят спекулативни обобщения, а са дадени да водят към спасение и вечен живот, към разкриване дверите на царството Божие. Съдържащи се в Божественото Откровение и санкционирани от Църквата като вечни божествени истини, догматите са задължителни за всички християни, които желаят и търсят спасение. Възприемането на догматите на вярата като вечни, спасителни и животворящи истини Божии носи на всеки християнин спасение и вечен живот. Иисус Христос свидетелства: „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен“ (Иоан 6:40; Срв. Мат. 28:19-20; Марк 16:15-16; Иоан 7:38; 17:3-6). Като има предвид именно силата и спасителното значение на догматите, Църквата отлъчва от себе си и анатемосва тези, които им се противят или ги изопачават. Това тя върши съгласно волята на своя Глава Господ Иисус Христос, Който казва: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен; а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец небесен“ (Мат. 10:32-33; Ср. Мат. 18:17; Марк 8:38; Лука 9:26; 12:8-9). Отричането от истините на вярата неминуемо води до отричане и отдалечаване от Източника на живота, както и изопачаването им лишава от спасение. В духа на казаното от Иисуса Христа са и думите на св. апостол Павел: ”Странѝ от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си” (Тит. 3:11).
Възвестените от Богочовека Христа истини са не само „дух и живот“ (Иоан 6:63), но и водят към „вечен живот“ (Иоан 14:6). „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20). Приемащият догматите на вярата и устройващ живота си съобразно с тях, прилича на лозова пръчка, която непрекъснато черпи живителни сокове от лозата и дава обилни плодове (ср. Иоан 15:2-7)[31].
Въз основа на казаното дотук относно някои съществени черти или характерни свойства на догматите би могло да се даде приблизително следното определение за тях: догматите са богооткровени истини, съдържащи в себе си учение за Бога и Неговото отношение към света и особено към човека, пазени, определяни и преподавани от Църквата като неизменни и задължителни за всички християни правила или норми на вярата, водещи към спасение.
г. Значение на догматите
Като богооткровени истини на вярата, съдържащи в себе си учението за Бога и домостроителството за спасението на хората, догматите изразяват и определят същността на християнството. Всички други християнски истини – нравствени, богослужебни, канонически – са обусловени от догматическите и в тях намират своята основа. Оттук следва логическият извод, че догматите на вярата имат първостепенно значение. Такова значение им придава Божественото Откровение и църковното съзнание.
Значението на догматите се заключава преди всичко в това, че те като разгадка на тайните на живота са необходими за спасението, за вечния живот. „Ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение“ (Римл. 10:9-10). Същността на вечния живот е богопознание и богообщение. „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного, Истиннаго Бога и пратения от Тебе Иисуса Христа“ ( Иоан 17:3) „Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Иоан 4:9), респективно чрез общението си с Него. Сам въплътилият се Син Божи Иисус Христос говори: „Който вярва в Сина, има живот вечен“ (Иоан 3:36); „ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си“ (Иоан 8:24). Изпращайки учениците Си да благовестят словото на истината на всички народи и да кръщават в „името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19), Спасителят им казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). В духа на казаното от Иисуса Христа апостолите учили, че „без вяра не е възможно да се угоди Богу; защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евр. 11:6; Ср. Римл. 10:9-12); че „това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божи, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Иоан 20:31; Срв. 1 Иоан 5:12); че „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деян. 4:12). Апостолите убеждавали повярвалите да пребъдват в това учение, което са слушали от тях (ср. 1 Иоан 2:21-24), и да възрастват в познаване на нашия Господ Иисус Христос (срв. 2 Петр. 3:18; Кол. 1:9-10; Ефес. 3:18; 4:13). Именно догматите са тези истини на вярата, които възвестил Богочовекът Христос и които проповядвали апостолите.
Жизнено-спасителното значение на догматите не се заключава само в теоретическото им познаване, защото те не са само теоретически формули, а са и живот или преди всичко живот. Този живот (ζωή, а не βίος) по своята духовно-благодатна същност е свръхразсъдъчен, недостъпен за разума. Той се изживява и показва, а не се дефинира и доказва. Усвоява се непосредствено чрез жив религиозен опит[32]. По пътя на религиозното преживяване на догматите, които са дух и живот, се вниква в същността на Христовото учение. С други думи, който изпълнява волята на небесния Отец, знае и учението, което Той е открил чрез Сина Си на хората (Ср. Иоан 7:17). „Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога… Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно“ (1 Кор. 2:12,14). Тук са налице два важни момента: преживяване и познаване. Те са неделимо свързани помежду си. Познавателният процес, обусловен от и осъществен по пътя на преживяването, сочи неизменното значение на догматите. Защото във и чрез догматите на вярата християнинът намира удовлетворителен отговор на жизненоважните въпроси за Бога, за света и човека, за смисъла на тукашния и на отвъдния живот, за началото на злото и породените от него страдания и т. н. Като дават правилен и удовлетворяващ отговор на тези кардинални въпроси, догматите с това определят мирогледа на християнина и оказват могъщо и благотворно влияние върху цялостния му живот. Те му дават импулс да откликне на Христовия призив: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя …, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:28-29). А вярващата душа изповядва: „Господи…, Ти имаш думи за вечен живот“ (Иоан 6:68). Тази изповед изисква живо и постоянно общение с Източника на вечния живот. На свой ред това общение пък предполага познаването и изповядването на Христа като въплътил се Син на живия Бог (Срв. Мат. 16:16). „Аз съм лозата, вие пръчките, казва Христос; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).
За църковното съзнание догматите имат подчертано значение в областта на религиозно-нравствения живот. Както всяко религиозно учение, и християнството има свои етични норми, които определят и насочват религиозния живот на неговите последователи. Тези норми са изградени върху истините на вярата, върху догматите. Без догматите на вярата етическите норми губят своята здрава основа и се обезсмислят. Вярно е, че Иисус Христос е дал заповеди, чието изпълнение е необходимо условие за влизане в царството Божие (Ср. Мат. 7:21; Лука 6:46; Йак. 2:14; 1 Кор. 7:19; Гал. 5:6/. Но Той е дал и истинско познание за Бога. Бог е идеал на нравственото съвършенство. „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48) Той ни се е открил чрез Своя единороден Син. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни” (Иоан 1:18). Бог ни е дал светлина и разум да Го познаем. „Син Божи дойде и ни даде светлина и разум да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен“ (1 Иоан 5:20). Догматите са необходимо условие за спасение. Върху тях се гради цялото християнско учение за нравствеността. Връзката между догматите на вярата и етическите норми е така тясна, че е невъзможно да се определи къде завършва вероучението и откъде започва нравственото учение. Тази тясна връзка е обусловена от истината, че Създател на християнските нравствени норми е единородният Син Божи, че Той е „пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6) за търсещите нравствено съвършенство хора[33].
Че наистина цялата християнска система от етически норми е изградена върху догматите, има много библейски свидетелства. Ето някои от тях:
1. В основата на Христовото учение лежи любовта, защото Сам Бог е любов (Срв. 1 Иоан 4:8,16). Тази божествена любов намира своята пълна изява в отношението между Лицата на Св. Троица. Поради това догматът за Св. Троица е метафизическа обосновка на нравствения дълг за любовта. Той ни дава отговор на въпросите: защо и как да обичаме другите; защо да не живеем само за себе си. От този догмат научаваме, че всички хора като чеда на триединия Бог са братя помежду си, независимо от религиозни, социални, етнически, расови и други различия; че всички са сътворени по образ Божи (Срв. Бит. 1:26-27; Прем. Сол. 2:23; Сирах. 17:3; 1 Кор. 11:7; Кол. 3:10) и че колкото понякога този образ да е затъмнен, той остава неунищожим. Призивът на Христа Иисуса: „Да бъдат всички едно” (Иоан 17:21) има в основата си единството между Лицата на Св. Троица. Поради това, ако догматиката не би развила учението за Св. Троица, то това щеше да стори етиката, за да обоснове принципите си за любов и единство между хората[34]. Християнската любов, която се гради върху любовта Божия, се изявява трояко: 1. любов към Бога; 2. любов към хората и 3. любов към себе си. Всяка от тези изяви на любов има потвърждение и оправдание във веровите истини (Срв. Мат. 22:36-39; Иоан 13:34; 1 Иоан 3:16; 4:7-21 и други).
2. Християнската етика утвърждава истината, че всички хора трябва да живеят като братя помежду си, защото всички имат един небесен Отец (Срв. Мат. 5:45; 23:9).
3. Стремежът към съвършенство има в основата си думите на Иисуса Христа: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48).
4. Проповядваното в християнството милосърдие се базира върху милосърдието Божие. „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден“ (Лука 6:36).
Не само споменатите тук, но както беше вече отбелязано, всички християнски добродетели се изграждат и утвърждават върху истините на вярата, респективно върху догматите. Поради това християнското нравствено учение зависи от вероучението. Ако има отклонение или изопачаване на веровите истини, неминуемо се стига до отклонение и изопачаване и на нравствените. Всичко това свидетелства убедително за важността и значението на догматите.
Също така важна област, в която се откроява ролята и значението на догматите, е тази на религиозното чувство, на мистичното преживяване (Срв. Мат. 5:8; Ефес. 5:19). Истините на вярата и свързаните с тях добри дела придобиват пълен смисъл и значение, когато сърцето се сроди с тях, когато те станат негова неделима част. От друга страна, колкото по-съвършен е обектът на религиозното чувство, толкова по-възвишен бива и нравственият живот. Ако това чувство не се изгражда и направлява от здрави религиозни понятия, в религиозния живот настъпват по-малки или по-големи крайности, които са вредни и дори опасни. Стига се до отричане на едни или други верови истини, което на свой ред води неизбежно до нарушаване единството на вярващите.
Изводът е, че трите елемента в християнството: догматическият, етическият и мистическият са неделими. Нарушаването на един от тях води неминуемо до нарушаване и на другите. Ръководна роля има догматическият (веровият) елемент, защото догматическите истини, възприети с мистично чувство, дават правилна насока на религиозно-нравствения живот на християните. Това определя цялостно значението на догматите, а съответно и необходимостта от тях.
От казаното дотук едва ли може да се прави извод, че православното вероучение се нуждае от модернизиране и осъвременяване. То е и остава такова, каквото го е дал Иисус Христос, каквото са го проповядвали апостолите и каквото го е потвърдил живият религиозен опит в двехилядолетната история на християнството.
__________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1993, кн. 7, с. 1-10.
Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Прот. Н. Малиновскiй, Православное догматическое богословiе, т. I, Издание второе, Сергиев Посад, 1910, с. 2; Jером. Др. Jустин, Догматика православне цркве, книга прва, Београд, 1980, с. 15; Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ преработено издание, София, 1948, с. 5; Theologisches Wörterbuch zum Neuen Thestament, hrsg. Von G. Kittel, Bd. II, Stuttgart, 1935, S. 233 f; Reallexikon für Antike und Christentum, hrsg. Von Th. Klauser, Bd. III, Stuttgart, 1957, S. 1258.
[2]. Quaest. Acad., lib. IV, c. 2, 9, 27.
[3]. Contra Celsum, lib. VII, n. 59.
[4]. Respubl. 538 c.
[5]. Epist. 94, 95.
[6]. Historia Herodiani, lib. VII, c. 10, c. 6, n. 8.
[7]. Ανάβασς, lib. III, c. 3, n. 5, lib. VI, c. 6, n. 8.
[8]. Ad Magnes, XIII, 1. Cp. Ad Ephes., IX, 1.
[9]. Epist. I, 6.
[10]. Apolog., I, 60 и др.
[11]. Contra Celsum, III, 10; De princip. I, 7 и др.
[12]. Strom., III, 2, VI, 15.
[13]. Cathech. IV, 2-3, V, 10.
[14]. Oratio 40, n. 45.
[15]. Homil. VI, in Hexamer., n. 2.
[16]. Epist. V; XXIV.
[17]. Jn genes., hom. XI, n. 5; 13, n. 4; 2, n. 5 и др.
[18]. Правило 1 на Шестия вселенски събор (681 г.).
[19]. Доц. Димитър Дюлгеров, Значение на догмата, ГСУ-БФ, кн. IV, 1927/1928, с. 2.
[20]. Dumitru Staniloae, Orthodoxe Dogmatik (Ökumenische Theologie, Bd. 12), Zürich-Einsiedeln-Köln, 1985, S. 73 f.
[21]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 3 сл. сл.
[22]. Пак там, с. 6 сл.
[23]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Magn., 13.
[24]. S. Jgnatius Antiocheus, Ad Ephes., 13.
[25]. S. Athanasius Alexandrinus, Jn Math., hom. IX.
[26]. Theodoretus, Hist. eccl., lib. I, c. 1; Origenes, Contra Celsum, lib. III.
[27]. S. Basilius Magnus, De Spiritu Sancto, c. 27.
[28]. Например S. Gregorius Nissenus, Contra Eunomium, Oratio 12; S. Joannes Chrisostomus, Jn Galat., Hom. 9.1.
[29]. S. Joannes Chrisostomus, Jn Math., 21, 23; S. Cyrillus Alexandrinus, Jn Amos., c. 2.
[30]. Правило 1.
[31].Епископ Сильвестр, Опыт Православнаго Догматическаго богословiя, т. I, третье изданiе, Кiев, 1892, с. 12-27; Прот. П. Я. Светлов, Христiанское вероученiе в апологетическом изложенiи, третье улучшенное, значительно дополненное и преработанное изданiе, Кiев, 1910, с. 294-300; Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 12-18; Jером. Др. Jустин, пос. съч., с. 18-24; Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, пос. съч., с. 7; Dumitru Staniloae, пос. съч., с. 78.
[32].Свящ. Павел Флоренскiй, Столп и утверждение истины. Опыт православной феодицеи в двенадцати письмах, Москва, 1914, с. 3, 5, 8.
[33]. Прот. Н. Малиновскiй, пос. съч., с. 28 сл.
[34]. Доц. Димитър Дюлгеров, пос. студия, с. 14.
Изображение: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2w5
Далеч ли е Бог от нас?*
Сурожски митрополит Антоний
Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.
Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?
Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.
Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.
Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.
Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.
Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.
Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”
Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.
Да разгледаме някои места от Евангелието! Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?
Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.
Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнаж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.
Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.
За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.
Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.
Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.
Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.
Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.
Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.
Навярно си спомняте две места у св. апостол Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.
Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.
Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих й: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”
Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”
Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.
Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»
__________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.
Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Първо изображение: авторът Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник Яндекс РУ.
Изображенията са от Dr. Ashraf Fekry, надписите върху тях са дело на автора на блога.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n8
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.