Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Флоровски уточнява, че понятието съборност не може да се измери с разпространението на Църквата по света; вселенският характер не я изразява точно. Καθολική идва от καθ’ ὅλου и означава преди всичко вътрешната пълнота и цялост на живота на Църквата. „Ако съборност означава също и вселенски характер (универсалност), със сигурност това не е една емпирична, а идеална универсалност; тя означава общение на идеи, а не на факти. Когато употребяват израза Ἐκκλησία Καθολική, първите християни нямат предвид Църквата по целия свят. Този израз по-скоро подчертавал православността на Църквата, истината на „Великата Църква“, в противоположност на духа на сектантския сепаратизъм и обособеност; изразява се идеята за цялостност и чистота. Това потвърждават убедително добре известните думи на св. Игнатий Антиохийски[21]: „Където употребява думата вселенска в смисъла на съборна е епископът, там да бъде и множеството; също както, ако някъде е Иисус Христос, там е и съборната Църква[22]“. Тези думи изразяват същата идея, както обещанието на Спасителя: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20). „Тъкмо това тайнство на събранието (μυστήριον τῆς συνάξεως) изразява думата католичност (съборност)[23]“. Поради това на Изток думата съборна е придобила значение на „икуменична“, „вселенска“.

Отнесено към евхаристийното богословие и разбирането на съборност в контекста единствено и само на Евхаристията – като общение на вярващите в Тялото Христово, то това ни изяснява не само догматическа[24], но и литургико-канонична обосновка на въпроса за съборността в Църквата и нейната съборна система между поместните църковни общности, чийто фундамент е православната вероизповед. „Веднага трябва да кажем, че всъщност, появата на съборите и съборната система в Църквата на Изток е този факт, в който се проявява и показва евхаристийната природа на единството на всички местни епископски църкви. Всъщност, съборите не са решавали и определяли нищо друго, освен въпроса за общението или необщението между църквите именно в светата Евхаристия, а заедно с него и всичко, което то включва: общение във вярата (и то правата вяра – ὀρθοδοξία), общение в любовта, в кръщението, в светостта на живота, във всички останали дарове на благодатта на Светия Дух[25]“. Най-ранната поява на съборите датира още от времето на основаването на отделните църкви и е свързана с този именно факт на църковното битие и живот, който конституира местната общност на верните като пълна, католична Църква Божия в съответното място – с избора и ръкоположението на епископа. Известно е, че най-древният сборник с църковни правила на Изток (под названието Апостолски канон, включен в каноните на Вселенските събори и всички канонически сборници на Източната църква), съдържа несъмнено най-старата апостолска практика. Според тази практика епископът на една църква винаги се ръкополага от епископите на околните църкви, събрани на определеното място на събор и то – евхаристиен събор или синаксис, тоест, събрани на света Литургия[26]. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие и единство във вярата и общото християнско единство[27] в Светия Дух и в Христа, на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на светата Евхаристия[28]“.

В този ракурс може да се направи връзка с евхаристийния център – nucleus eucharitica в Литургията – епиклезиса на Анафората, в традицията особено на византийските анафорални текстове на BAS[29] и CHR[30], които ясно и категорично доказват взаимовръзката – вероизповед, молитва и живот. Защото в светлината на lex orandi, lex credendi, lex vivendi (закона на молитвата, закона на вярата, закона на живота) св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст са катехизирали своите верни християни по време на извършването на Евхаристията. В Евхаристийната молитва са включени всички основни догматически определения, отнасящи се до вярата на Църквата, живота и делото на Господ Иисус Христос, и цялата Божия икономѝя за спасението на човечеството. Евхаристията е Тайнство на Тайнствата. Затова и богословското изследване на Евхаристията трябва да съответства на литургичното и светоотеческо предание на Христовата православна църква. Като говори за Преданието на Църквата като за нейно учение, св. Ириней Лионски казва: „Нашето учение е съгласно с Евхаристията, а Евхаристията, на свой ред, потвърждава нашето учение[31]“. Най-важните писмени източници за евхаристийното богословие са текстовете на Свещеното Писание и текстовете на литургиите. Евхаристийните молитви на Литургията от BAS са висша степен на църковното богословие, изразяващо вселенския и съборен характер на Евхаристията. Тук важен е и богословският аспект, касаещ така наречената „евхаристийната пневматология“ и по-специално за ролята на Светия Дух в Евхаристията на Източната църква, за което би могло да се говори обширно, но в случая се обръща само конкретно внимание на връзката със съборността и евхаристийната икумена. Трябва да отбележим неоспоримия факт, че и „от историческа, и от богословска гледна точка Евхаристията в Църквата на Изток, от самото начало до днес, непрекъснато се извършва чрез слизането на Светия Дух над Църквата „върху нас и над тези предложени дарове“, тоест над вярващия народ Божи събран заедно – ἐπὶ τὸ αὐτό (срв. Деяния на светите апостоли 2:1, 44; 1 Коринтяни 11:20) на молитва като Църква, като евхаристиен синаксис (събрание) начело със своя предстоятел-епископ, който пред всички принася Богу „даровете на Неговата света Църква“. От Своето възнесение на небето, където „ходатайства за нас“ пред Отца, Христос, Който присъства в Своята Църква през всички дни до свършека на света (срв. Матей 28:20), не ни Се явява повече „с тяло“, но в Духа. Дух Свети Го прави присъстващ в Евхаристията и в Църквата като едно и единно Негово Тяло…[32]“.

Трябва да се подчертае, че най-сакраменталната и свещена част от Литургията се състои именно в думите на призоваването – епиклезиса, освещаващи и претворяващи, в които се призовава благодатта и се изпросва от Бог Отец да изпрати Светия Дух, за да слезе и претвори, освети и благослови нас, които пренасяме тази безкръвна и словесна жертва, и принесените дарове (във формата на хляб и вино смесено с вода) – литургичен феномен, наречен – евхаристиен кръст. По този начин принесените дарове се претворят в Тяло и Кръв Христови, тоест сакраменталното Тяло Христово, а ние верните християни – народът Божий – се претворяваме в мистичното Тяло Христово тоест Църквата[33]. Ето ясен пример в епиклетичната молитва на св. Иоан Златоуст (по CHR): „Ещè принòсимъ тѝ словèсную сію и  безкрòвную службу, и прòсимъ, и мòлимъ, и мѝли ся дèемъ, низпослѝ духа твоегò святάго на ны, и на предлежάщыя дάры сія[34]“. И: „И сотворѝ убо хлèбъ сeй честнòе тèло христά твоегò… А èже въ чάши сèй, честную крòвъ христά твоегò…  (които си ги претворил чрез Твоя Светий Дух) – Преложѝвъ духомъ твоѝм святѝмъ“[35].

Трябва да се отбележи изключително важното значение на епиклезиса във византийските литургии и характерните особености, които се формират и по отношение на някои интерконфесионални аспекти тук може да се спомене, че „в светоотеческата литература не се съдържа отговор на въпроса: как евхаристийният хляб и вино стават Плът и Кръв Христова? Обратно – при някои от църковните отци, например св. Иоан Дамаскин, този въпрос е бил избягван като превишаващ разума и мисълта: „Нали Бог сътвори всичко с действието на Светия Дух и сега Духът извършва нещо, което надвишава природата и едничка вярата може да побере… А вие питате как хлябът става Тяло Христово, а виното и водата – Негова Кръв! Отговорът е: Светият Дух слиза и извършва всичко, което превъзхожда разума и мисълта[36]“. Независимо че в светоотеческата писменост този въпрос като надвишаващ думите и знанията да не е поставян, то безспорно е, че църковното съзнание е приемало евхаристийния хляб и чаша като истинско Тяло и Кръв Христова, но в същото време не е оспорвало или пренебрегвало тяхната естествена природа. Св. Иоан Дамаскин не изключва съществуването в евхаристийния хляб на неговата природа и след освещаването му, нарича този хляб „съединен с Божеството“ и открива в това аналогия на съединението на човешкото тяло с Божеството в Иисус Христос: „Исаия говори за въглен, ала въгленът не е обикновено, а съчетано с огън дърво, по същия начин и хлябът на приобщаването не е обикновен хляб, а е съединен с божеството; тялото от своя страна е съединено с божеството не в една природа, разбира се, защото едната принадлежи на тялото, а другата – на съчетаното с него божество. Природите са две, а не една[37]“.

Прочетете още „Литургия и съборност на Църквата – продължение и край*“ →

Протоиерей  Иван Стоянов Иванов (Кюмурджийски)

Abstract

Предлаганото тук изследване се отнася до съборността в евхаристийната икумена – идеи, възгледи и учения и тълкувания в контекста на светата Литургия и в частност на Евхаристията. За да бъде това изследване обективно, то е изградено не толкова на конфесионално, а на литургично, библейско, светоотеческо и догматично ниво. Единството в Евхаристията е застрашено от разделение между християните. Съвременната доктрина за християнското единство, макар и придобила глобален характер, изисква внимание поради редица въпроси, които остават нерешени и до днес. Един от въпросите се отнася до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Предложеният тук текст е опит да се хвърли светлина върху малка, но важна част от аспектите на тази тема, свързани с евхаристийните феномени, определящи единството и съборността на Църквата, като Тялото Христово.

***

„Дето са двама или трима събрани в Мое име,

там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20).

Предложеното изследване се отнася до съборността[1] в евхаристийната икумена[2] и цели да изложи идеи, възгледи и учения, интерпретирани в контекста на светата Литургия и по-специално на Евхаристията. За да бъде обективно изследването, е необходимо да се изгражда не толкова на конфесионално, колкото на литургично, библейско, патристично и догматическо ниво.

Разтърсващите събития в началото на XX-ти век, довеждат до затриването на хиляди човешки живота, унищожителните политически формирования и жестоките прояви на идеология, превърнала се в убийствени за човека и антихуманни форми на диктатура. Тези и други събития мотивират християнството да преосмисли ценността на живота, а Църквата да предприеме решителни действия за спасяването на човека. Преодоляването на духовната ксенофобия и затвореност преминава в социалните движения на Църквата за мир, братолюбие и сътрудничество, които вече повече от осемдесет години преоткриват взаимните ценности, заложени в Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (срв. Иоан 17:21).

Идеята за апостолския образ на древната Църква води до промени в съвремието, които не са просто революционно обръщане към истинското старо, чиито основания са преоткриване, завръщане и запазване на автентичния църковен образ, но и изграждане на обществено-адекватни култови и богослужебни форми, които да подпомогнат процеса на нова евангелизация и възвръщане към църковната икумена в световен маща[3]. Тази идея е проникната в процеса на организирането и свикването на нов събор на Католическата църква, законодателно осъществен с помощта на иновативното мислене и промяната на съзнанието за универсално в личността на папа Иоан XXIII и неговия наследник папа Павел VI. Тези промени водят до събиране на едно място не само на последователите на католическата, но и много други християнски деноминации на Изток и на Запад – от древните православни църкви до новите харизматични движения и общности на протестантизма. Многоаспектната работа на Concilium Vaticanum Secundum в областта на интерконфесионалния диалог, и евхаристийната и сакраментална теология, е подпомогната от богословието на Ив Конгар и А. Де Любак[4]. В съвременните исторически условия, особено след Втората световна война и след решенията на Втория Ватикански събор от 1965 година, отнасящи се до литургичното възраждане, световното църковно внимание е призовано в полза на мира и свободата на човека, което в религиозен смисъл се осъществява като движение, насочено срещу съвременните форми на презрение към правата на човека, унищожаването на човешкия живот, но то засяга и църковния живот по целия свят, с цел преодоляване на проблематичното общуване между християните. След падането на комунизма и в периода на демокрацията в много държави от бившия Социалистически блок се започват не само политически, но и църковни промени, касаещи интер- и междуцърковните отношения. Много от Поместните църкви се еманципират и започва стремеж към социално и църковно надмощие и самостоятелност, отразяващо се най-много върху литургичния и пастирски живот на християните.

Единството в Евхаристията е било, е и ще бъде застрашено от разделението между християните. Съвременното учение за християнското единство, макар и да е придобило световен характер, изисква внимание, поради редицата въпроси, които остават неразрешени и до ден-днешен. Един от въпросите касае до съборността на Църквата и евхаристийната икумена – общението на християните в светата Евхаристия. Тук предложеният текст е опит за осветляване на една малка, но важна част от аспектите по тази тема, свързана с евхаристийните феномени, обуславящи единството и съборността на Църквата, като Тяло Христово.

В Източната църква Евхаристията отвеки е преживявана и схващана като Божествена литургия (λειτουργία), като общо дело (ἔργον, πρᾶξις) в Христа на църковния народ Божи. С други думи, Евхаристията на Изток е била, а и днес е немислима без евхаристийния синаксис -събрание, извън Църквата като общност (κοινωνία), като Тяло Христово. Оттук следва, че на Изток Евхаристията не е схващана като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство на тайнствата и като разкриване на самата Църква, Тайнство на събранието (σύναξις, σύνοδος, събор), Тайнство на общението или общността (κοινωνία) и Тайнство на единството на Христос с Неговата Църква, с вярващите, като членове на Неговото Бого-Човешко Тяло. Всъщност, именно заради това литургийно-евхаристийният живот винаги е бил главното в Източната църква, защото в него най-добре се изразяват вселенска, съборна (икуменична – католична) природа и самосъзнание на Църквата. Благодарение на светата Евхаристия, която на Изток е била и е останала център на църковния живот и извор на богословие, учението на източното богословие за единството на Църквата и историята на това единство са в пълно съгласие[5].

Несъмнено в процеса на идентификация на евхаристийната съборност трябва да се изясни аспектът, касаещ Тайнството на тайнствата и свързаните с него богослужебни последования на Църквата. В първите векове отците на Църквата са използвали думата тайнство в библейското ѝ значение, но също така като една смислена еволюция на мисълта[6]. Те използвали израза „мистическо богословие“ (μυστικὴ θεολογία), за да придадат не само един невероятен, но и основен смисъл[7]. Основните свидетелства, отнасящи се до църковната мистика и тайнството, светите отци и църковните писатели представят в своите богословски трактати и поучения. Такива са например литургичните трактати на св. Игнатий Антиохийски Богоносец, св. Юстин Философ и Мъченик, Тертулиан, Климент Александрийски, св. Григорий Назиански, св. Кирил Александрийски, св. Кирил Иерусалимски, св. Максим Изповедник, Псевдо-Дионисий Ареопагит, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Палама, св. Симеон Нови Богослов, св. Николай Кавасила, св. Симеон Солунски.

Прочетете още „Литургия и съборност на Църквата*“ →

Стоян Чиликов

Abstract

С предложеният текст „Икона и евхаристия” ще се опитам да проследя някои аспекти от тези два изключително важни догмата за православната вяра и по-конкретно за православната еклисиология. От една страна ще проследя евхаристийния и есхатологичен характер на православната икона и паралелно с това ще акцентирам върху иконичния и есхатологичен характер на евхаристията.

***

В иконите Бог действа чрез божествените енергии, които освещават материята, свещените изображения и молещите се пред тях. Осъществява се тайнственото общуване между човека и Бога, между тварното и нетварното. Според св. Иоан Дамаскин иконата има христологичен характер и съдържа в себе си антропологични предпоставки. От една страна Бог сътворил човека по Свой образ и по Свое подобие[1], и от друга страна – Христос е образ, икона на Отца[2]. С Боговъплъщението Невидимият става видим, Неописуемият – описуем, който се вижда и има видим образ (οραθεντος, според израза на св. Иоан Дамаскин).

Иконата в православната традиция е богословие в краски, богословие в бои, богословие в образи. Тя ни свързва с Бога, обръща ни към Бога, поставя ни пред Бога. Това се осъществява чрез божествените енергии, които присъстват в свещените изображения и чрез които Бог въздейства на вярващите. Иконата е „умозрение в цветове” ако използваме израза на известния руски религиозен мислител княз Трубецкой, тя е „началото на съзерцанието лице в лице”[3]. Съзерцание и богопознание, които започват за вярващите още тук в настоящия живот и в пълнота се разкриват в  бъдещия век, в Царството небесно, в есхатона. Според богословието на св. апостол Павел, който казва в Посланието до коринтяни: „сега виждаме смътно като през огледало, а тогава лице в лице” (1 Коринтяни 13:12).

Православната икона винаги се е раждала от живото и непосредствено общуване, молитва, съзерцание вътре в Църквата, от живота вътре в самата евхаристийна общност, непосредствено от Светата литургия.

Иконата се е родила и развила в евхаристийната традиция на Църквата и съответно отразява евхаристийния живот, опит, възход и упадък на Църквата. Исторически иконата е произлязла от църковното тяло, от евхаристийната общност и през вековете се е развивала като неотделима литургична част на тази общност. Най-ранните християнски паметници, които имаме от катакомбите в Рим, представят свещените изображения под формата на елинистичния портрет от тогавашната епоха. Но по-важното е, че тези изображения възникват там, където християнската общност се събира не само, за да избегне преследването, но и за да извършват всички заедно евхаристийната жертва и това е ставало върху гробовете на мъчениците. Във връзка с това изображенията на мъчениците от тази епоха ни предлагат едно разбиране на Светата литургия като жертвоприношение и от друга страна те представят мъченика в молитва пред Бога, в Рая, в Царството небесно. На по-късните изображения ясно е застъпен този есхатологичен елемент на преобразеното състояние на мъченика, на светеца и принадлежността му към Царството на славата[4]. Така че иконата се ражда в евхаристията, създава се в литургията и се явява в известна степен нейно „продължение” или по-точно казано се явява нейно „обяснение”, защото нищо не може да продължи или да бъде продължение на евхаристията тук в този век[5]. Но подобно на църковното пеене или църковната архитектура, иконата живее в богослужението, развива се под влияние на литургичния живот на Църквата и това придава характерния облик на православната икона през различните епохи.

Иконата може да бъде разбрана и тълкувана преди всичко във и с помощта на евхаристията, която свързва членовете на църковното тяло в едно със своя глава – Христос. Евхаристията създава предпоставки и отношения, на базата на които се създава и оформя идентичността на членовете на църковното тяло[6]. Християните живеят в този свят, в този век, но в евхаристията времето изчезва и всички стават едно в Христос и едно с Христос, съединявайки се с Него стават едно и помежду си всички заедно. Тези отношения, които се изграждат в евхаристията, са които дават възможността на пътниците за Емаус – Лука и Клеопа да познаят възкръсналия Христос когато е преломявал хляба, въпреки че е очевидно, че Той им се е показал под друг образ, в който първоначално те не Го познали (срв. Лука 24:30)[7].

Евхаристията е тайнството на Църквата, което ѝ придава нейната идентичност, което разкрива нейните смисъл и съдържание, то я прави да бъде Църква, да бъде това, което е. Народът Божий, събран всички заедно на едно място за благодарение и единство в Христос.

Евхаристията има есхатологичен характер и посока. Тя се извършва тук и сега, но подготвя за есхатона, за Царството небесно, за живота в бъдещия век. Христос се роди, умря и възкръсна. Същият Този възкръснал Христос приемаме на тайнството на евхаристията и като се причастяваме с Него участваме в новия вечен живот, който Той ни подари, заради който Той наистина умря и наистина възкръсна. Животът в бъдещия век, който за вярващите в Него започва още тук и сега. Това се отразява и на православната икона, светецът е изобразен преобразен, обòжен, такъв какъвто той е в живота в бъдещия век в Царството небесно, в есхатона. За това свидетелства и ореола или нимба около главата на светеца, който в която преобразява тварното човешко същество. Светлина в иконата винаги има огромно значение и ѝ придава есхатологична насока и характер[8].

По време на иконоборческия период, когато християнската Църква е търсила как да изрази по правилен начин учението за почитта към свещените изображения, когато се търсели точните думи, изрази и понятия чрез които да бъде изразено учението за иконопочитанието, тогава отрицателите на свещените изображения, отстоявайки правотата на своята позиция привели един изключително сгрешен аргумент. Те твърдели и се опитвали да докажат, че истинската икона трябва да бъде единосъщна с изобразяваното на нея лице, да имат еднаква природа. Следователно единствената истинска икона на Христос, това е евхаристията. С други думи, според иконоборците евхаристията е единственият допустим образ на Христос[9]. Православното богословие отхвърля тази теза, защото евхаристията е истинско тяло Христово и истинска кръв Христова. Тя не е образ, не е икона, а реалност и истина – наистина тяло и кръв Христови.

В евхаристията има иконичност, но не в иконоборческия смисъл. Евхаристията е икона на Царството Божие. Тя ни прави съпричастници на царството Небесно. Отразява това, което ще бъде наша вечна реалност. Показва ни какъв ще бъде живота в бъдещия век, изобразява ни бъдещата реалност. Не ни дава да вкусим в пълнота животът в есхатона, животът в бъдещия век с Христос, но ние предвкусваме от този живот с възкръсналия Христос още тук, в този живот, който за нас започва на евхаристийната трапеза.

Упадъкът на евхаристийния живот на християните е свидетелство за упадъка на духовния ни живот, за неразбиране на тайнството на евхаристията, на есхатологичната нагласа и готовност на вярващите. С всичко това е свързан и упадъкът на иконата, която се е родила в евхаристийната общност, която живее и се развива в нея. Там трябва да търсим причините за множеството неразбирания относно светите икони и многобройните суеверия във връзка с тях. Не е странно, а по-скоро закономерно, че иконата, която се ражда в евхаристията, като че ли за обикновения християнин в някакъв аспект, в определена степен измества самата евхаристия. Дълбочината на този проблем може да съзрем, връщайки се назад през изминалите векове, едно от свидетелствата за които е появата на иконостаса в Църквата. Разбира се, той за нас днес заема своето важно място в интериора и пространството на храма, свързан е с почитанието и поклонението на светите икони, но ако погледнем на появата и употребата му, връщайки се векове назад, би могло да се каже, че той в същността си отделя народа от свещеника и изолира олтара от основното пространство на храма. Докато вътре олтарът е изписан с евхаристийни сцени, които народът не вижда поради иконостаса, както не вижда и какво прави и за какво се моли свещеника. И литургията от общо дело на народа Божий, в известна степен губи в пълния смисъл на думата това си служение, защото народът започва да не разбира какво става в храма. Това е причината в определени периоди от развитието на църковното изкуство да се усеща особено силно влиянието на западната живопис в православната иконопис. Иконата се превръща в картина с религиозен сюжет, която губи от своя евхаристиен и есхатологичен характер. Единствено разбирането на смисъла на тайнството на евхаристията и истинският евхаристиен живот, животът с Христос могат да ни дадат реално разбиране за православната икона. И нещо повече – евхаристията трябва да бъде за нас ключ за разрешаване на всеки църковен проблем и основа за израстване във вярата и живот в Христос.

Литература:

Зинон. За смисъла на иконите. Изтеглени 27.10.2012. от http://www.pravoslavie. bg/Икона/За-смисъла-на-иконите.

Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

Кавасила, Н. За живота в Христа, Сл. 4.

Успенски, Л. (2001). Богословие на иконата. София: Омофор.

Склирис, С. (2008). От портрета до иконата. Велико Търново

________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Битие 1:26; ср. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

[2]. Вж. Евреи 1:3: „Сияние на славата и образ на Неговата ипостас”, Колосяни 1:15 „Който е образ на невидимия Бог”; срв. Иоан Дамаскин, PG 94, 1239.

[3]. Вж. Зинон, 2012.

[4]. Вж. Склирис, 2008, с. 36.

[5]. Както казва великият богослов и отец на Църквата от XIV-ти век св. Никола Кавасила, след тайнството на евхаристията не е възможно извършването на каквото и да било, защото евхаристията възпълва всичко. Вж. Кавасила, Никола. За живота в Христа. Сл. 4

[6]. Вж. Склирис, 2008, с. 35.

[7]. „И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше. Тогава им се отвориха очите и те Го познаха, ала Той стана невидим за тях. И те си казаха един другиму, не гореше ли в нас сърцето ни когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше писанието?” (Лука 24:30-32).

[8]. Виж приложеното изображение на иконата „Причастяване на апостолите”. Датира от XI-ти век и се намира в кипърската църква от манастира „Полята на Богородица”. Интересно е, че на иконата е изобразен с ореол само апостолът, който се причастява в този момент от Христос и с Христос. Евхаристията ни прави да бъдем „христоносци”, оформя нашата човешка идентичност и ни подготвя за Царството на славата.

[9]. Вж. Успенски, 2001, с. 97-98.

Изображения: авторът Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-9zx

Стоян Чиликов

Абстракт

Изследването акцентира на някои аспекти от духовния живот на Църквата въз основа на съчинението на преподобни Иоан Касиан Римлянин „Събеседвания с отците“. Авторът търси отговор в съчиненията на преподобния и практиката на Църквата относно появата и преодоляването на конфронтацията на Евхаристията с аскетиката. Текстът на изследването поставя въпроса за съществуването на терапевтичната и евхаристийната духовност на Църквата отделно една от друга, като неприсъщо за православната църковна духовност.

„Не обичайте света нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отца. Защото всичко, що е в света – похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска, не е от Отца, а от тоя свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека“ (1 Иоан 2: 15-17; Bible 1991:1381).

1. Въведение

Духовният живот на християните в църквата е различен и в пряка зависимост от вярата и ревността на всеки един от нас да бъдем или не с Бога. Те се изразяват в усилията или духовната борба според богословието на св. Иоан Касиан. Божията благодат и присъствието на Бог в нас чрез добродетелите са въз основа на усилията, които вярващата душа полага за живот в Христос. В православното богословие, и преди всичко в патрологичните изследвания в страната и в чужбина, се акцентира предимно на възгледите по определени въпроси на светите отци, защото те са в основата на учението на Църквата, което се развива през вековете на базата на преживения и вече описан опит. Понякога се акцентира повече на учението на определен автор, отколкото на църковната традиция, но в този текст ще се опитам да потърся как богословието на опита на св. Иоан Касиан се експонира и отразява в църковното учение за духовния живот, и преди всичко в духовната борба на християните.

Богословието на светите отци на Църквата е в зависимост от техния живот и личност. Св. Иоан Касиан Римлянин живее в епоха, в която монашеството започва да определя духовното развитие на Църквата. Духовният живот на християните се оформя не само от църковното събрание и участието в тайнствата, но и от усилията на духовната борба за противостоенето на страстите, личния подвиг и аскезата, които вярващите живеят всеки ден, всеки момент. Тази духовна борба е описана детайлно от аскетическите писатели на Църквата, които предават своя опит, това, което са преживели в пустинята, личната им среща с Бога, но и противостоенето на страстите. Св. Иоан Касиан Римлянин живее в Скитската пустиня, пребивава за кратко на запад в Рим, на изток в Константинопол, където е едно от най-доверените лица на св. Иоан Златоуст, който го изпраща в Рим при римския епископ, за да поясни обстоятелствата, в които св. Златоуст е обвиняван от императорския двор и архиепископ Теофил Антиохийски. Така личността, богословието и духовният опит на св. Иоан Касиан са свързани както със знаменити светители, като св. Иоан Златоуст, св. папа Лъв Велики, така и с монасите аскети от Скитската пустиня. Изследването на съчиненията на преподобния отец е възможно преди всичко на базата на църковната традиция, която, от своя страна, е обусловена от авторитета и учението на светите отци на Църквата. Както всеки един текст, така и съчиненията на св. Иоан Касиан, и изобщо тези на отците аскети, може да имат различна интерпретация и разбиране. Повечето изследвания върху богословието на отците аскети са фокусирани преди всичко в психологическия контекст на аскетическото богословие на тези свещени мъже. Със сигурност духовният живот е много по-разнообразен от описаното в богословските научни изследвания и не може да се втесни в техните рамки, които често са въз основа на доминиращи хипотези. Изследването на съчиненията на св. Иоан Касиан, както и на останалите свещени автори, е възможно на основата на опита, който Църквата е съхранила и предава през вековете, а той е изключително богат и се изразява не само в достигналите до нас техни трудове, но и в богослужебните текстове, които изграждат в нас личния ни духовен молитвен опит. Това предпазва от един своеобразен „духовен далтонизъм“ по отношение написаното както на преподобни Иоан Касиан, така и на другите отци аскети. Като се има предвид това, с този текст ще се направи опит да се представят някои аспекти от учението на св. Иоан Касиан Римлянин, а не цялостно изследване на учението му въз основа на неговите съчинения. Затова акцентът ще бъде поставен преди всичко върху практичната страна от духовния живот на християните днес, какво влияние има или няма върху нас написаното от свещените отци аскети, и по-конкретно от св. Иоан Касиан Римлянин.

2. Духовната борба според съчинението на св. Иоан Касиан „Събеседвания с отците“

Двете основни съчинения на св. Иоан Касиан Римлянин относно духовната борба са „Събеседвания с отците“ и „Правила за общежителния живот“. И двете съчинения са предназначени за монасите аскети, но поради специфичната връзка, а впоследствие и зависимост на монашеско аскетическата духовност върху църковния организъм, те имат значение за цялата църковна общност. В съчинението „Правила“ (Pichery, 1965) преподобни Касиан определя основни правила за общежителния живот на монасите. В другото съчинение той описва духовната борба на монасите, в основата на която поставя молитвата, съзерцанието на Бога и борбата със страстите, защото те отдалечават човека от Бога.

Прочетете още „Някои аспекти от църковното учение за духовната борба въз основа на съчинението на св. Иоан Касиан Римлянин „Събеседвания с отците“*“ →

Дякон Иван Иванов (Кюмурджийски)

Евхаристийно единение в благодатното призвание на епископа и цялата църковна и сакраментална иерархия

Акцентът според епископ Атанасий е сакраменталният литургичен момент на единение около епископа, като представител на Бога в Църквата и неговите литургико-канонични достойнства и задължения – да служи и Евхаристията и да живее според нея. „Очевидно е, че единството на Църквата Христова – както на местната, начело с епископа, така и на всички местни епископски църкви Божии помежду им – е непреодолимо свързано със св. Евхаристия. В Евхаристията местната църковна общност, извършваща чрез своя епископ Евхаристийната литургия, както и всички православни църковни епископски общности по света, тоест всички местни църкви, общувайки в едно и също евхаристийно общение мистически се идентифицират с единия единствен Христос и мистически се съединяват в Него като едно и неделимо Негово тяло. За църковното самосъзнание на Изток извор и център на единството на Църквата не може да бъде никой друг и нищо друго освен св. Евхаристия, а това означава – Христос[64]”. Защото Христос е неразделяем – един и неделим – и еднакво съществува за всички и се потребява от всички християни по света, за което ясно и категорично свидетелства богослужебния текст: „Раздробляетса и разделяетса Агнецъ Божий, раздробляемый и неразделяемый, всегда ядомый и никогдaже иждивaемый, но причащaющыся освящаяй[65]”.

Историята на Църквата на Изток показва, че църковното единство както в древността, така и днес се изразява в единство във вярата – единство в едното Тяло Христово и единство в Евхаристията. Това дефинира единството във вярата, което е единство в Евхаристията. „То има същия евхаристиен характер и е тъждествено с единството в Евхаристията. Това самосъзнание на древната Църква е изразено от св. Ириней с думите: „Нашата вяра е съгласна с Евхаристията и Евхаристията потвърждава нашата вяра[66]”. Патристичната мисъл в синхрон със съборните решения на църковните събори изгражда вероопределенията и ги имплантира първо в литургийния праксис, за да се окажат основа, императив и задържително условие за причастност в Тялото Христово. Поради това „взаимната обвързаност на правата, истинска вяра на Църквата с Евхаристията на Църквата е засвидетелствана и при апостолите и апостолските ученици (св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Философ и св. Ириней Лионски)[67]”. Този аргумент се проследява в изследването на Евхаристийната вероизповед, застъпена най-обстойно в изследването на византийските BAS и CHR. „Защото единството на Църквата е единство на Духа във връзките на мира, едно тяло, един Дух, един Господ, една вяра, едно Кръщение, една Евхаристия, един Христос (Ефесяни 4:3-6; Галатяни 3:27-28; 1 Коринтяни 12 глава; Игнатий; Ириней и други[68]).

Особено важно е участието на свещената иерархия в богослужението на Църквата и преди всичко в Литургията и Евхаристията. Едно от най-ранните сведения се откриват в съчинението За църковната иерархия на св. Дионисий Ареопагит[69]. Особеността на неговото учение за иерархията е съвкупност от идеи в периода на ранното Християнство, които са част от текстовете и на други свети отци – в процеса на търсене на истината на Църквата и по отношение на тези важни за литургичния живот теми.

Според протоирей Иоан Майендорф Дионисий „обаче настоява върху единството на космическата структура, като вкарва църковната иерархия в система, в която владеят небесните чинове[70]“. „На благообразното благочиние на небесните иерархии – пише той – в мярата на възможното, се уподобява и благочинието на нашата иерархия, за да поеме, като някакво негово подобие, ангелско великолепие, преобразувайки се чрез него и възхождайки към свръхсъщностното Чиноначалие на всяка една иерархия [71]”. Но въпреки така добре установения паралелизъм и зависимостта на църковната иерархия от връзката ѝ с небесната, с учудване установяваме в състава на църковната иерархия наличието само на две триади, тоест шест чина: триадата на посвещаващите, която съответства на клира, и триадата на посвещаваните, тоест миряните.

Тук вниманието е насочено към представителя на евхаристийното единство в църковната иерархия – епископът. „Събирането на епископите на събор като глави на местните евхаристийни общности, заради потвърждаването на тяхното единство във вярата Христова, както казва св. Игнатий: „епископите, поставени по краищата на земята, са в мисълта на Иисуса Христа” (Ефесяни З:2), е имало евхаристийна основа и евхаристийна цел. Именно съборът на епископите (и по този начин съборът на църквите) е бил видим израз на тяхното взаимно признаване и потвърждаване. Това било признаване и потвърждаване на тяхното взаимно общение в едната вяра Христова и в едното Тяло Христово, общение в единия Дух на благодатта и истината. За онези пък, които са покварявали и извращавали, и с това разорявали общото съгласие във вярата и общото единство[72] в Светия Дух и в Христа на всички вярващи по църквите и между църквите, съборите на епископите са ставали критерий и съд, който ги е отлъчвал от общение и единство във вярата и в светата Евхаристия, тоест от общение в единството на църквите Божии в света. Събрани на събор, епископите са констатирали преди всичко своята идентичност в Христа, тоест идентичността на своите църкви в апостолската вяра (в ортодоксията) и идентичността в общението в същата Чаша и същия Хляб на св. Евхаристия[73]”.

Прочетете още „Социалното измерение на Евхаристията в контекста на българската и световна икумена – продължение 2 и край*“ →