Христос – нравствено чудо в историята на човечеството*

Публикувано на 06.11.202309.11.2023 от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Колкото и умът на вярващия човек да се рови из прашните страници на историята, колкото и да се взира в нравствения лик на заобикалящите го съвременници по широкия свят, той не намира велик човек, който основателно би могъл да бъде поставен наравно с Иисус Христос в нравствено отношение. Грехът не е пощадил нито един смъртен, дори само един ден той да е живял на земята. Според Свещеното Писание няма праведник и светец, който да не е попадал в мрежите на греха и да не е пъшкал под бремето на вината: “Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши” (Еклесиаст 7:20). Светците всекидневно се покайвали и със сълзи на очи молили Всевишния за прошка на греховете си и за благодатно очистване. Животът им бил титанична борба със злото и непрекъснато възвисяване към светост. Единствено Иисус Христос никога не се поддал на изкушение и не извършил грях, защото Той водил богочовешка борба против злото. Чрез божествената Си природа Иисус непрекъснато възвисявал човешката Си природа към нравствено съвършенство и така се издигнал до безгрешност и светост. Не един или няколко приближени до Христос, а целият народ, като виждал добрите Му дела и светия Му живот, много се чудил и казвал: “Всичко хубаво върши” (Марк 7:37). Вие – обръща се св. апостол Иоан Богослов към вярващите – до един знаете, че “грях в Него няма” (1 Иоан 3:5).

Но обективният изследовател на земния живот на Иисус Христос от чисто човешко гледище също следва да признае, че Спасителят е най-великото нравствено чудо в цялата история на човечеството. Задоволително обяснение на това чудо може да се намери единствено в богочовешкия характер на Иисусовата личност.

Учението на Иисус Христос излъчва такава ослепителна светлина, че в сравнение с него етическите системи на великите философи и практическите правила на големите мъдреци от дълбока древност до наши дни представляват бледи сенки. Дори ако само една-единствена беседа е дошла до нас – Неговата “Проповед на планината”, тя би била напълно достатъчна, за да провъзгласим нейния възвестител за божествено явление и Неговото учение – за най-чисто Божие откровение. В тази проповед са открити на човечеството нови нравствени ценности, които са в състояние да преобразят изцяло живота на хората, в случай, че те биха ги възприели като ръководно начало и биха постъпвали съгласно тях. Ако върху везните на обективната етическа критика бихме поставили, от едната страна, само “Проповед на планината”, а от другата страна, всички съчинения за човешкия дълг и добродетелта на видните моралисти – Конфуций, Сократ, Платон, Аристотел, Сенека, без съмнение блюдото с Христовата проповед би натежало, а другото би се оказало извънредно леко.

Не друг, а Гьоте – този светъл ум, този универсален гений между поетите и мислителите – нарича Иисус Христос “божествен и свят Човек” и Го посочва за пример и образец на всички хора. Гьоте твърди, че нравствената култура на Евангелието никога не ще бъде надмината и вечно ще сияе с чудната си светлина: “Аз смятам евангелията за напълно автентични, защото в тях действа отблясъкът на величие, което излъчва лицето на Христос; то има такъв божествен вид, с какъвто Божественото досега не се е явявало на земята. Аз се прекланям пред евангелията, защото те са божествено откровение на най-висшия принцип на нравствеността … Поради това духовната култура може все повече да напредва, природните науки могат да се развиват във все по-голяма дълбочина и човешкият дух може да се разширява, все пак той никога не ще надмине величието и нравствената култура на християнството, както те сияят и блестят в евангелията.”

По истинност, възвишеност и чистота Христовото учение е същинско нравствено чудо в историята, каквато е и личността на неговия възвестител – Богочовекът Иисус. Христос е оставил учение за всички хора и народи през всички времена. Великите мъже на човечеството са органично свързани с народност и епоха, а тяхното дело носи върху себе си неунищожимия печат на народността и времето. Поради това те не са могли да създадат общочовешки нравствен идеал и не могат да бъдат издигнати като общочовешки нравствен образец. С моралното Си учение и с нравствения Си образ Иисус Христос се издига над национални и исторически условности и ограничения. Той очертава пред света вечен нравствен идеал и служи за общочовешки нравствен образец. Иисус е роден и живял сред иудеите, но Той не носи в Себе Си отрицателните черти на чисто иудейския народен тип. От националния дух Христос взема най-възвишеното и чистото, общочовешкото и благородното, което се издига до универсалното и е еднакво ценно и вдъхновяващо за всички хора. Още по-малко могат да бъдат установени у Него някакви исторически обусловени крайности, едностранчивости и предразсъдъци, присъщи на съвременните Му философски и етически течения и обществени групировки. Иисус не споделя възгледите на бездушните иудеи-формалисти, на свободомислещите садукеи, на есейските мистици и аскети. Учението и стилът на Христовия живот били свободни от сковаващите историческата епоха сили и се движели по необхватните простори на идеалното и вечночовешкото.

Поради универсалния характер на Христовата личност едностранчивият поглед върху нея е откривал най-противоположни черти. Ернест Ренан твърди, че личността на Иисус била типична еврейска. Давид Щраус пък открива в личността на Спасителя белези на елински характер: “Веселостта, духовната несъкрушимост, спокойствието на този прекрасен дух ние можем да считаме за елинско у Иисус.” Лоостен обобщава тези крайности, като твърди, че характерът на Христос можел да бъде смесица от чисто еврейски и гръцки или гръцко-малоазиатски черти. Според Хюстън Чембърлейн пък Спасителят бил същински ариец или индогерманец.

Както установената тук характеристика на Иисус Христос, така и контрастиращите твърдения свидетелстват, че Той не е принадлежал изцяло към никой народ и не е носил у Себе Си особеностите на никое историческо време. Може да се каже, че Иисус Христос притежавал достойнствата на всички народи, но бил свободен от техните слабости. В богочовешката Си личност Спасителят е въплъщавал универсалното, общочовешкото и вечното на всяка историческа епоха, а не ограничено-националното и исторически-конюнктурното.

Нравственият образ на Иисус Христос се издига недостижимо високо над изтъкнатите в миналото основатели на религии, философи, мъдреци и господари на света. Пред Него благоговеят и се прекланят, от Него се вдъхновяват хора от всички народи през всички времена. Световната история досега не е посочила велик човек, чието нравствено съвършенство да се съизмерва с това на Богочовека Иисус и чието нравствено-обновително въздействие да продължава и до днес. Това е изразено прекрасно от св. Атанасий Велики. В “Слово за въплъщението” той пише: “Какво е извършил Иисус Христос в противоположност на безплодните речи на философите, това е ясно за всички. Отидете и вижте величествения триумф на Христовата сила при девиците и младежите, които са посветили девствеността си на Бога; при мъчениците, които са запечатали вярата си във възкресението със смъртта си … Преди Него е имало много царе и господари на земята, според разказа на историята е имало мъдреци и влъхви у халдеите, египтяните и индийците. Но кой от тях – не говоря след смъртта им, а приживе – е могъл да извърши толкова много, че да изпълни цялата земя със своето учение и да отклони от идолопоклонническото суеверие толкова хора, колкото нашият Спасител е привлякъл от идолите към Себе Си? Напротив, Божият Син – заради което ние много се удивляваме – чрез скромна реч затъмни най-мъдрите. Привличайки всички към Себе Си, Той опроверга ученията им и изпълни църквите Си … Кой като Него е освободил хората от страстите им, така че и блудници заживяваха целомъдрено, убийци захвърляха меча, страхливци се изпълваха с мъжество? И въобще кой друг можа така да убеди варварите и езическите народи да изоставят дивостта си и да придобият кротък нрав, както вярата в Христос и кръстният знак? Кой можа така да увери смъртните в безсмъртието, както кръстът и възкресението на Христос? Преди идването на Иисус Христос смъртта бе страшна и за светците. Откакто обаче Христос възкръсна от мъртвите, смъртта загуби силата си и който вярва в Христос не се страхува от нея.”

Несравнимото нравствено влияние на Спасителя намира признание не само от вярващите, а и от някои мислители, които иначе се отнасят скептично и даже отрицателно към християнската религия. Може с основание да се отбележи, че в образа на Иисус Христос, както той е щрихиран дори в рационалистични и митични теории, е останал да сияе лъч от божествената красота на Неговия първообраз.

Прочетете още „Христос – нравствено чудо в историята на човечеството*“ →

Справедливост, вяра, любов – продължение 1*

Публикувано на 18.07.202318.07.2023 от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

І. Любов и справедливост

И идеалната справедливост е обвързана от принципа ”всекиму своето” ”всекиму според заслугите” и не може да излезе извън неговите граници. В сравнение с нея любовта не знае никакъв закон, който да слага граници на нейната творческа спонтанност и свобода. Любовта има пред себе си неограничени възможности и безкраен простор за творческа проява: обичащия дарява на обичания всичко, което притежава, без последният да има право на него и без да има някаква заслуга. Божествената любов оставя ”Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[47]”. Обичащият Бог е ”благ и към неблагодарните, и към злите[48]”. Това не означава, че справедливостта следва да бъде подценявана в сравнение с любовта, а още по-малко, че законът на справедливостта трябва да бъде отменен и заменен в нашия емпиричен свят с принципа на любовта. За вярващият човек законът на справедливостта е също така Божие установление; както и принципа на любовта и всеки от тях има своя сфера на валидност и заедно с това своя ценност. Законът за справедливостта е Божи закон. Тази теза не следва да бъде считана за плод на философската спекулация или на наивна вяра. Основания за нея могат да се намерят в самата феномология на справедливостта. Който твърди сериозно, че едно нещо е справедливо, а друго несправедливо, и още повече, който се бори срещу неправдата и иска да утвърди правдата в живота, е дълбоко убеден, че ”справедливо” и ”несправедливо” са обективни дадености, които са независими от неговото искане или неискане. Още Аристотел изразил това с рядка философска дълбочина и яснота, като казал: справедливото по природа ”навсякъде важи независимо от това дали то изглежда на човеците добро или не[49]”. Във всяко убеждение за съществуването на обективна и независима от човешкото мислене и искане разлика между ”справедливо” и ”несправедливо” е налична някаква съзнавана или несъзнавана вяра във висша, свръхчовешка, божествена инстанция или норма, според която се измерва ”справедливото” и ”несправедливото” и се оценяват човешките пожелания, помисли, намерения, установления и постъпки като справедливи или несправедливи. И това е напълно основателно, защото идеята за справедливостта изглежда екзистенционално свързана със съществуването на абсолютна, божествена справедливост. ”Само у Господа – се казва чрез устата на пророк Исаия – има правда[50].” Своя закон Бог не само известява чрез пророците и други пратеници, но и го влага непосредно в сърцето на всеки човек[51]. Пред всяко чисто иманентно, антропологическо, психологическо и социологическо изтълкуване произхода, съдържанието и валидността на справедливостта е изправена близката опасност да се отрече самата идея за справедливостта и да се породят основите на справедливостта в отношенията между хората и народите. Така че справедливостта e божествено постановление; тя не е човешка функция, а вечно отражение на безусловната и свята Божия воля.

Още от древност идеята за справедливостта пряко или косвено е била свързана с вярата в Бога: вечният закон за справедливостта е бил изживяван и представян като Божие свято постановление. ”Идеята за правдата от древност и нататък има само религиозен произход[52].” Самата старогръцка дума дике=право, правда, справедливост води началото си не от рационалното мислене, а от митологията и носи религиозен характер. Дике е божествено същество; тя, както и другите две хори – нейни сестри (Евномия – Ред и Ейрене – Мир), е дъщеря на Зевс и титанката Темида. Дике е богиня на справедливостта и на правосъдието. Хезиод твърдял, че ”синът на Сатурн разрешил на животните да се изяждат едно друго, а за хората отредил справедливостта, най-скъпоценното от съкровищата[53]“. Следователно според древногръцките представи, справедливо е това, което е съгласно с Божията воля и което отговаря на нейните свети постановления и решения: правото не дължи своя произход на човешкото откритие и постановление; то изразява независим от хората, постановен от Бога закон. Почти навсякъде в древността справедливостта е била преживявана поне донякъде като нещо свято и ненакърнимо, като божествен закон, който никога не може да бъде потъпкан безнаказано. Поради това нимбът на светостта винаги е сияел над съдопроизводството и правораздаването. Съдилището е било считано за светилище на правосъдието. На съдията се е гледало като на жрец, който в своите присъди известява божествена правда. Старозаветните съдии били назначавани от името на Бога и им било вменявано в дълг: ”Внимавайте какво вършите; вие вършите не съд човешки, а съд Господен; и в съдийската работа Бог е с вас. Затова нека страхът Господен бъде върху вас: работете внимателно, защото у Господа, нашият Бог, няма неправда, ни лицеприятие, нито драгоприятие[54].” Нерядко изправеният пред съда човек чувства върху себе си властта и мощта на Божията десница. Той иска справедлива присъда за провинението си, смирено се прекланя пред нея, приема я покорно и я изтърпява със съзнание за нейната правомерност, заслуженост и необходимост.

В това особено ярко се подчертава абсолютно необходимият и безусловно валидният характер на справедливостта, чрез който тя стои в някакви отношения по-близко до природните закони, отколкото до нравствения принцип на любовта. За това древните гърци наричали закона за справедливостта ”закон на природата”, под влияние на което в римската юриспруденция се оформили и утвърдили чак до най-ново време понятията за lex naturae и jus naturae. Законът за справедливостта и особено изгражданото върху него ”естествено право” не изразява толкова нравствено изискване, което апелира да бъде свободно прието и претендира да се осъществи само във формата на нравствен дълг, колкото предустановен от Твореца обикновен ред на битието, който съществува независимо от нашата воля и се утвърждава дори против нашето свободно искане. Това се дължи на обстоятелството, че съдържанието на закона за справедливостта се отнася до нисши, елементарни, но затова пък основни блага, които на всяка цена трябва да се гарантират на всеки човек, за да може той да съществува, да създава по-висши блага и да осъществява възвишени нравствени ценности. В съдържанието на справедливостта има минимум същинско нравствено изискване, минимум нравствен дълг. Поради това и формата, в която то се изразява, е почти изключително отрицателна – пригодна повече за правната сфера, отколкото за нравствеността. Тук се повелява: да не се убива, да не се краде, да не се прелюбодейства, да не се лъжесвидетелства, да не се пожелава това, което принадлежи на друг, да не се извършва неправда. Това всъщност не са заповеди, тоест положителни морални изисквания, а забрани, тоест отрицателни норми, които искат да задържат живота на обществото на сравнително ниско ниво, без което обаче не е възможно никакво нравствено развитие и творчество. Така че изгражданият върху закона за справедливостта правов ред има двойна ценност: първо, той е ценен заради гарантираните от него елементарни блага на човешкия живот и второ, той е ценен като необходима предпоставка и основа за изграждане на по-висши и най-висши културни, социални и нравствени ценности и блага. Само там, където семейството е запазено от разложение, само там може да се развива и да процъфтява висш културен и нравствен живот. Значи, справедливостта съдържа в себе си онзи минимум нравственост, без който не може да започне и да се развива в широта и висота никакъв диференциран нравствен живот.

Обективното съдържание на справедливостта и на правото поради минимума нравственост в него и поради основоположното му значение за всеки по-висш културен, социален и духовен живот бива обхващано в правни норми, чието изпълняване се осигурява по пътя на принудата, ако то не става доброволно. Тук вече не е налице моралност, а законност; тук вече няма моралитет, а легалитет, както се изразява Имануел Кант. Поддържаната от правовия ред справедливост изисква да бъде съблюдавана, макар против собственото искане и настроение; тя се задоволява с формално, дори формалистично изпълняване. В това отношение справедливостта на правовия ред се намира в противоречие със същността, с идеята и смисъла на нравствеността. Тук центърът на тежестта пада върху собственото искане, и вътрешното настроение, върху намерението и доброволното изпълнение. Никоя постъпка не носи нравствен характер и не притежава нравствена ценност, ако е извършена от сляпо послушание или принудително изпълнение на чужда заповед. Но понеже гарантираните от правовия ред блага са най-елементарни ценности на личния и обществения живот и са необходима основа на духовно-нравствения успех, тяхното зачитане не може да бъде предоставено на често пъти липсващата добра воля; те трябва да бъдат запазени на всяка цена, тоест и чрез принудата на държавната власт, та по този начин да се открие простор за осъществяване на по-висши и същински нравствени ценности в емпиричния свят. В наше време с пълно право в justitia legalis се включва и justitia socialis, което ще рече, че социалната правда може и трябва да бъде осигурена за всички хора не само по пътя на добрата воля на този или онзи, а и чрез влиянието, силата, а дори и принудата на държавната организация. Оттук извира правото на класовата борба, на социалистическата революция и на социалистическото строителство.

В отлика от закона за справедливостта принципът на любовта е чисто нравствен: той съдържа в себе си максимум нравствено изискване, максимум нравствен дълг. Поради това неговата форма на изявяване е положителна: обичай ближния си, обичай врага си, обичай Бога! Докато справедливостта може да се оформи в поведение съобразено със закона, в законност, в легалитет, любовта винаги може да съществува само като чиста нравствена проява, като истински моралитет. Справедливостта може и трябва да бъде заповядване и налагана по пътя на държавната принуда, а любовта никога не може да бъде заповядана в собствен смисъл на думата, а още по-малко може да бъде предизвиквана чрез принуда. Любов по чужда заповед и външна принуда, любов против вътрешното убеждение и свободното искане – това е contradictio in adjecto; то е нещо безсмислено и чудовищно, което няма никаква ценност и от никого не се желае. За разлика от справедливостта, която може да бъде осъществявана чрез закон и по принуда, любовта е най-свободната проява на човешката личност: тук нямат място никакъв закон, налаган отвън, и никаква принуда. Значи, докато справедливостта съдържа в себе си минимум нравственост; любовта е цялата нравственост, нейната пълнота, нейното съвършенство. От установеното положение, че справедливостта е минимум нравственост, а любовта – максимум нравственост, следват още няколко съществени разлики между справедливостта и любовта. Справедливостта е нисша ценност и добродетел, но за това пък тя е по-необусловена в съществуването си и по-честа проява, отколкото любовта. Справедливост може да съществува и донякъде да процъфтява и там, където няма любов, докато любов може да съществува и да процъфтява само там, където има справедливост, където справедливостта е призната, зачетена и изпълнена. Справедливост без любов има, ала любов без справедливост няма; безсърдечна справедливост има, ала любов без справедливост няма[55]. Значи, справедливостта може в някаква степен да бъде автономна по отношение на любовта; справедливостта като емпирична проява може да не бъде обусловена от любовта, тоест може да бъде култивирана и там, където любовта не е позната. В противоположност на това любовта като емпирична проява винаги е обусловена от справедливостта: любовта има за своя предпоставка справедливостта и без нея не е възможна. Няма и не може да има любов там, където не се признават и зачитат правата на ближния. Любов, която иска да прескочи или да заобиколи закона за справедливостта, тоест която иска да върши всичко от милост, включително и това, на което ближният има право, не е истинска любов, защото тя обезценява ближния и си присвоява като свръхдлъжна заслуга това, което е трябвало да изпълни като дълг на справедливостта. ”Някой от светците – пише св. Исаак Сириец в 56-тото си слово – е казал: ”Сляп е милостивият, ако не е справедлив[56]”. Така че няма любов без справедливост. Ако една общност не признава и не осъществява ценността на справедливостта, тя никога не може да се издигне до познание, признание и осъществяване на ценността и любовта. В своето развитие като отделен човек, така и по-голяма или по-малка човешка общност, винаги се движи напълно естествено и закономерно от по-нисшето към по-висшето в дадения случай от справедливостта към любовта. Обратното движение, от любовта към справедливостта, би било не развитие нагоре и напред, не прогрес, а развитие надолу и назад, тоест регрес, упадък, израждане.

Прекрасно обосновава тази истина св. Кирил Александрийски, като между другото пише: ”Законът е бил упражнение в справедливостта и някак като встъпление към доблестните дела на Евангелието, защото е писано: ”Начало на добрия път е – да се върши правда”(Притчи Соломонови 16:5 )… Законът ни довежда до справедливостта, а към това което е по-висше от нея – води ни вече евангелското учение… Законът навсякъде се грижи за равенство и задължително изисква да се върши точно справедливото… Разбери, че изложеното в закона има за граница справедливостта, а откритото от Христос изобилства пред него и се простира твърде по-далеч, защото над справедливостта стои доброто, тоест славата на живота в Христос[57].

Прочетете още „Справедливост, вяра, любов – продължение 1*“ →

Иеромонах Серафим (Роуз), Достоевски и богоборчеството*

Публикувано на 14.03.201224.08.2025 от Dragan Bachev

Росен Миланов

Увод

Как силно сияе славата Гоподня в дивните светци, възнесли се духом към вечната небесна светлина още в този живот! Вдигнем ли поглед към звездите на небесния свод през ясната лятна нощ, ние можем да почувстваме дъха на вечността, към която са се стремeли тези светци. И пожелаем ли да надникнем, доколкото можем, в техния живот, ние ще видим една чудна красота. Но как можем да опишем техния живот? Истина е онази прекрасна дума, която като че ли го обхваща изцяло. Да се знае истината за всичко съществуващо — това е смисълът и целта на християнския подвиг. Аз съм пътят, истината и животът (Иоан 14:6) – казал някога нашият Спасител. Но за да се разбере тази истина, е необходимо самоотречение. Пътят към нея минава през много трудности и скърби. Този, който пожелае да следва своите представи, а не търси да разбере, какво е правилно и какво не, колкото и болезнено да изглежда отначало това, не може да извърви този път…

Църквата величае имената на онези хора, които са потърсили и намерили истината. Те сияят като звезди в нейния календар. И не престават нови и нови светци да се появяват там. В днешно време, когато необикновените физически подвизи стават все по-редки, още има светци. И това не е чудно — и подвизите, и всичко друго трябва да бъде окриляно от любов към Бога. Да, именно тази любов е важна. А нали Този Бог – Христос – бе казал: Аз съм истината? Тогава любовта към Бога е любов към истината. И Църквата величае онези, които имат любов към истината.

Но днешното време е много по-особено от всички други епохи на земята. Невероятният материален напредък изобщо не е съпътстван от напредък в духовната област. Напротив, случва се точно обратното – световното разтление сякаш скоро ще достигне връхната си точка. Съвсем основателно се говори за духовна ентропия (архимандрит Рафаил Карелин). Погледнем ли около себе си, ще съзрем почти навсякъде тъжна и мрачна картина на пълно предаване на порока, абсолютна незаинтересованост за смисъла на живота, пълно забравяне и потъпкване на елементарната човещина. Всичко това са непростими престъпления срещу онази вечна и неизменна истина, с чието име Бог отъждестви Самия Себе Си.Но освен всичко казано, има и стремеж към унищожение на истината, съзнателна борба с нея…

Изключително ценни за православните християни са онези техни учители, които с живота си стоят по-близо до тяхното време. Те са вълнувани почти от същите въпроси и дават отговори на тях. Такъв е йеромонах Серафим (Роуз) — един православен американец, просветен с познанието на истината и говорещ със светоотечески език. На едно място в своите съчинения той с големи букви, в заглавие, прогласява: Животът днес е станал ненормален[1]. В своите размисли по въпроса за истината о. Серафим често се позовава на руския писател Фьодор Достоевски, засягал въпроса за истината и всяка борба с нея в своите литературни произведения. Но кои са тези две личности и какво говорят по тази тема?

I. Иеромонах Серафим (Роуз) и неговият път към Бога

Кой е най-великият човек на XX-ти век? Задавали ли са си този въпрос православните хора по света? Сега, когато навсякъде се правят анкети, разгласяват се всякакви класации и се дават най-различни награди, защо и ние да правим изключение?! Иеромонах Серафим (Роуз) – ето едно предложение. Животът на Юджийн (Евгений) Роуз – такова било неговото име в света – открива една необикновена картина на търсене на Бога и непрестанна жажда за великото.

Иеромонах Серафим (Роуз) се преселил във вечния и светъл небесен живот на 20 август/2 септември 1982 година. В славната история на истинското християнство той завинаги ще остане като велик учител в духовния подвиг и познаването на истината. Още приживе той бил духовно просветен наставник на монаси и миряни. Последната проповед пред своите братя-монаси о. Серафим произнесъл в навечерието на Преображение Господне, малко преди смъртта си. Той извършил литийно шествие към планинския връх над манастира. Когато стигнал горе, в ясната звездна нощ казал: „Славата на царството Божие се открива на ония, които го търсят, открива се не изведнъж, но постепенно и някак неясно, като в мъгла. Да достигнем напълно целта си, ние можем само на небето, в бъдещия живот. Но това трябва с цялото си сърце и с всичките си мисли да възжелаем още в този живот, да презрем всяка суета и страст, пречещи ни да осъзнаем целта на нашия живот и теглещи ни към долния, падналия свят. Всякога да се стремим да достигнем своето небесно отечество. Да се стремим към звездите, както казвал св. Герман[2]. Adastra, adastra! (Към звездите, към звездите! – латински)“[3]. На 14/27 октомври 1970 година двама млади мъже – Юджийн (Евгений) Роуз и неговият приятел Глеб Подмошенски – приемат монашество, за да тръгнат по пътя на древните свети отци и техните по-късни велики последователи, като св. Паисий Величковски, с когото ги свързвал и сходният начин на живот.

А за отец Серафим това съвсем не бил единственият избор, който можел да направи. Неговият събрат Глеб – бъдещият монах Герман, – който по времето на запознанството с него бил семинарист, имал сестра, с две години по-малка от Юджийн. Ия – така се казвала тя – още при първата си среща с Юджийн се влюбила в него. Но какво станало? Веднъж Евгений поканил Ия на разходка. Тя – млада, щастлива от възможността да бъде с него, – бързо и весело говорела през целия път. Евгений почти през цялото време мълчал. След това Глеб попитал сестра си за разходката, а тя замислено произнесла:

– Той вече е умрял.

– Какво искаш да кажеш? – слисал се брат ù.

– Той вече не е тук, а някъде далеч. Не мога да обясня. Той не е от този свят[4].

И сякаш за да потвърди думите на Ия Подмошенска, Юджийн избрал онзи друг свят, на когото принадлежала душата му, и не се оженил за нея.

Лятото на 1960 година. Лонг Бийч… Млад мъж за последен път на земята се вижда с единствения човек, който го разбира. В тази двойка можем да различим величествения образ на бъдещия отец Серафим – Юджийн Роуз – и неговата приятелка Елисън. Той идва тук, за да ù каже, че няма да се ожени за нея, защото обичайният светски живот: пари, работа, кола и подобното на това, му пречи. Да е на служба от 9 до 5, за него било непоносимо. Академическият свят така също отвращавал. Той чувствал, че хората там живеят, като са се оградили от действителността. Той разбирал, че е ограничен в избора: светският живот му е противопоказен. Но какво тогава да прави? Това още не знаел[5].

Ала личността на Юджийн Роуз не винаги била светла и прекрасна. Лутал се той в дебрите на нихилизма, на източните религиозни учения… Дълъг и труден бил неговият път към Бога и истината. Елисън пише, че към християнството го привел Бах със своята музика, а към Православието – Фьодор Михайлович Достоевски с романите си[6].Прави впечатление една снимка от детството на Юджийн с каубойска шапка. И кой знаел тогава, че не такъв, а „духовен каубой“ ще стане той?! Не по хора щял да стреля Юджийн. Негова цел станали духовните врагове на човека — демоните.

А прекрасният път към небето на великия иеромонах Серафим (Роуз) започнал на 13 август 1934 година в семейството на Франк и Естер Роуз, където той се родил като трето и последно дете. Юджийн имал сестра, на име Айлин (с дванадесет години по-голяма от него) и брат, на име Франклин (с осем години по-голям от него).

***

Иеромонах Дамаскин (Кристенсен) пише за една лекция на отец Серафим: Пронизващият му поглед, дългата брада и черното расо, изобщо, неговият външен вид бе също така поразителен, както на известните „гуру“, които младите хора следваха. Но отец Серафим нямаше намерение да ги впечатлява по такъв повърхностен начин: той знаеше, че за да дойде който и да било от тези студенти до пълнотата на истината, дълбоко в него нещо трябваше да се случи[7].

II. Фьодор Достоевски

Онези шестдесет години, в които се разполага жизненият път на Фьодор Достоевски, също са изпълнени с пъстрота. Той е роден на 30 октомври 1821 година в дворянско семейство и през целия му живот ние виждаме Достоевски, постоянно занимаващ се с нещо мисловно. В своята младост той се увлича от революционни идеи и поради дейното си участие в пропагандирането им през 1850 година е изпратен на каторга в Сибир. Присъдата му е следната: Военният съд намира подсъдимия Достоевски виновен в това, че той, след като получил през месец март тази година от Москва от дворянина Плешчеев (подсъдим) копие от престъпното писмо на литератора Белински, чел това писмо на събрания – отначало у подсъдимия Дуров, после у подсъдимия Петрашевски, и най-после е бил у подсъдимия Спешнев по време, когато е четено възмутителното съчинение на поручик Григориев под название „Войнишка беседа“. Ето защо военният съд осъди запасния инженер-поручик Достоевски поради това, че не е донесъл за разпространяването на престъпното за религията и правителството писмо на литератора Белински и на злосторното съчинение на поручик Григориев, да бъде лишен… от чинове, от всички имуществени права и да бъде подложен на смъртно наказание чрез разстрелване[8].

В крайна сметка по императорско нареждане Достоевски е помилван, като неговото наказание се променя на четири години каторга в Сибир и четири години служение като редник. След като изминават годините в каторгата и започва служението като редник в град Семипалатинск, Достоевски се влюбва в съпругата на губернския секретар Александър Исаев, Мария. Малко след това Александър умира и на 6 февруари 1857 година двамата с нея се венчават. Но през 1864 година Мария умира вследствие на туберкулоза, а пък Достоевски вече е започнал незаконна любовна връзка с младата Аполинария Суслова, макар и до края на живота си жена му да не узнава за това. За Достоевски обаче следват много любовни мъки и преживени разочарования с Аполинария, а до брак с нея така и не се стига. Междувременно Достоевски е обвързан с един крайно тежък договор за своите литературни произведения и за да може да избегне неприятните последствия от евентуалното му неизпълнение, той наема стенографка — младата Анна Григориевна. При съвместната им работа се ражда и любовта му към нея. На 15 февруари 1867 година той се оженва за нея. Анна Григориевна Достоевска като добра християнка успява да повлияе благотворно на съпруга си. Именно в последните десетина години от живота си Достоевски пише и най-добрите си романи, като Бесове, Юноша и Братя Карамазови. Семейство Достоевски имат четири деца: София, Любов, Фьодор и Алексей, но София умира съвсем малка. През 1878 година същата участ сполетява и тригодишния Алексей. Като че ли най-голяма утеха в този така труден момент писателят получава от посещението си на Оптина пустиня (заедно с Владимир Соловьов) и разговорите там със св. Амвросий Оптински. Той умира на 28 януари 1881 година.

* * *

А ето и една много висока оценка за Фьодор Достоевски, отразяваща добре неговото място в света на православната вяра: През XIX-ти век век в Русия били известни много пророци – сред тях даже миряни, като например Достоевски, – предвидели настъпването на Революцията като резултат от неверието, житейската суета и чисто външното изпълнение на обредите, лишени от гореща и самопожертвователна вяра, която изисква Православието[9].

III. Богоборчеството

Кога иеромонах Серафим (Роуз) се запознава с творенията на Достоевски? Това става по настояване на Елисън, която била англиканка. Юджийн Роуз прочел романа Братя Карамазови. Сякаш този роман се докоснал до сърцето му, като му давал отговори на въпросите, които го вълнували. Преди това той се бил запознал с възгледите на Ницше и сякаш за известно време ги одобрявал, но и там не намирал истината.

Каква е общото между иеромонах Серафим (Роуз) и Фьодор Достоевски? Прави впечатление, че и двамата говорят много за богоборчеството. Вече бе показано, че върху тази тема особено много е разсъждавал отец Серафим в своите ранни години. И той е разсъждавал не теоретично, а като върху въпрос на живот и смърт.

Преди да се говори за богоборчеството, трябва да се изясни, че това печално явление в човешкия свят има две свои проявления. Тъй като човекът не е създател на своя живот, а го е получил от своя Творец, ако той не изпълнява призванието си, в някакъв смисъл вече става богоборец. Вторият вид богоборчество е съзнателното противене на доброто и истината. Иеромонах Серафим (Роуз) много добре изразява това със следните думи, отнасящи се за съвременния му свят: Сегашния век не напразно наричат век на абсурда. (…) Изглежда, светът се е разцепил на две: едни водят безсмислен и безцелен живот, не съзнавайки това, а други напълно осъзнато вървят към безумие и самоубийство[10].

В цитираните мисли на отец Серафим не може да не ни направи впечатление неговото ярко изразено отрицателно отношение към живота днес. И това е нещо съвсем естествено: впечатленията от това, което се слуша и вижда, пораждат съответни мисли и чувства у всеки разумен човек. По друг повод – говорейки обаче отново за абсурдността, която е наблюдавал около себе си – отец Серафим казва: И ако Ницше ни представя самата философия на абсурда, то за непредвидените от него зловещи последствия ни предупреждава неговият по-старши съвременник Достоевски: Ницше е бил сляп за светлината на Христовата правда, която единствена е способна да противостои на абсурдния мироглед. Достоевски и Ницше, живели на границата на два свята — умиращия разумен свят на Христовата правда и новия безумен свят, където за тази правда няма място, — дават на читателя практически всички ключове за разбиране на абсурдното[11]. Иеромонах Серафим (Роуз) е безпощаден в своята критика на първия вид богоборчество, характерен в известна степен за всички епохи от човешкото съществуване, но проявяващ се особено силно в днешния свят. Той казва: Животът днес е едно постоянно търсене на „развлечения“, които дотолкова са лишени от сериозен смисъл, че един посетител от която и да е страна на XIX – ти век, гледайки нашите популярни телевизионни програми, увеселителни паркове, реклами, филми и музика – тоест почти всеки аспект на съвременната ни култура, — би си помислил, че е попаднал в страната на някакви малоумници, загубили всякаква връзка с нормалната реалност[12].

Православието изисква непрестанна борба, постоянен стремеж за общение с Бога и ясни познания за смисъла на всичко съществуващо, които се придобиват само в напрегнатия духовен подвиг. Такова нещо днес, общо взето, почти няма. В такъв смисъл в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов се говори: Зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата си. Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол…(Откровение 3:15-17) Да, обикновено в днешния свят вече съвсем не се търси някаква твърда позиция, някакъв определен светоглед, а сляпо и страстно се следва жаждата за удоволствия и развлечения.

Може ли да се разглежда Революцията в Русия през 1917 година като някакъв израз на стремежа за борба с истината? В някаква степен, да — на онзи втори вид богоборчество, произтичащо от съзнателното противене на истината и доброто. Много характерно е, че самите православни руснаци виждат Болшевишката революция в своята страна именно като ярък негов израз. Митрополит Антоний (Храповицки) пише във връзка с мислите на Достоевски: Такъв е характерът на руската революция — не икономически, а противохристиянски, мистически, даже демагогически: нали нея са я разработвали у нас в продължение на 50 или дори 70 години съвсем не пролетариите, а обезпечените интелигенти, понякога даже направо богаташите. Особено характерно тази идея е изразена от нашия писател в типа на инженера от семинаристите – Кирилов, който подробно развивал идеята за своя живот и своето самоубийство като бунт против Бога[13].

Но какви са корените на борбата срещу Бога? Отец Серафим много добре посочва началото на човешкия бунт срещу истината и доброто: Обитателите на рая се поддали на съблазънта на змията: „ще бъдете като богове“, като положили начало на греха и на всички беди на човешкия род. От този момент досега дяволът ни съблазнява с единия и същ идол на собственото „Аз“, което Ницше нарича Свръхчовек, а Достоевски – Човекобог; ако се откажем от истинския Бог, остава да служим само на този идол[14].

Много добре говори митрополит Антоний за една основна черта на творенията на Фьодор Достоевски: Шекспир описва престъпленията на хората, внушавани от страстите, и тяхната борба с врага им, а Достоевски описва тяхното упорство против призива им към любов и поправяне[15].

За съжаление, хората са пожелали да направят долината на своето изгнание — земята — рай. Това става чрез измисляне на всякави удобства и развлечения. Естествено в края на този свят е идването на Антихриста и приемането му от почти цялото човечество, заслепило духовния си взор с удобствата и развлеченията, израз на стремежа към земно благополучие. И тук сякаш двата вида богоборчество намират допирна точка. Движението Ню Ейдж вече се е заело със задачата за техния синтез и то набира все повече привърженици. Ето какво казва отец Серафим (Роуз) за новата световна религия, която подготвя идването на Антихриста: Заповедта „ти трябва“ е остаряла, говори Заратустра; новата заповед е „аз искам“. И в сатанинската логика на Кирилов „атрибутът на моето божество е Своеволието“. Новата, още не напълно разкрила се религия, идва да смени християнството, на което съвременността – както ù се струва – е нанесла последния решаващ удар: тази религия е изцяло и напълно култ на своето собствено „Аз“[16].

Православното учение за края на този свят е известно. То е добре описано в Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов и отразява редица закони от психологическо естество, в чиято неоспорима истинност се убеждаваме все повече и повече. Отец Серафим нарича Антихриста странния хуманистически управник на света в края на времената, който сякаш ще обърне наопаки цялата вселена, представяйки тъмнината за светлина, злото за добро, робството за свобода и хаоса за порядък; той въплъщава цялата философия на абсурда и самата идея за Човекобога, защото ще се покланя само на себе си и ще нарича себе си Бог[17].

Иван Карамазов заявява, че при липса набезсмъртие, всичко е позволено.Ала иеромонах Серафим (Роуз) правилно забелязва: За някои това звучи като вик на освобождение; но онзи, който сериозно се е замислял за смъртта или е имал случай сам дълбоко да почувства неизбежността на собствената си смърт, знае по-добре[18]. От устата на стареца Зосима в Братя Карамазови пък се чуват едни страшни, но изпълнени с правдивост думи, ясно отразяващи православната есхатология, имаща отношение към това, което ще стане след смъртта на богобореца и вече извън рамките на настоящия свят: „О, има и во ада отишли горди и свирепи, независимо вече от безспорното знание и съзерцание на неотразимата правда; има страшни, приобщили се към сатаната и към гордия негов дух всецяло. За тях адът е вече доброволен и ненаситен; те вече са доброволни мъченици. Защото сами са проклели себе си, като са проклели Бога и живота. Хранят се със злобната си гордост, също както ако някой гладен в пустинята почне да смуче собствената своя кръв от своето собствено тяло. Но ненаситни во веки веков, те и прошката отказват, Бога, Който ги зове, проклинат. Бога живаго не могат да съзерцават без омраза и искат да няма Бог на живота, да унищожи Бог Себе Си и цялото Свое създание. И ще горят в огъня на гнева свой вечно, ще жадуват смърт и небитие. Но смърт няма да получат…“[19]. Това е логичният завършек на всяко опълчване срещу доброто и истината – независимо дали е подбудено най-вече от развратените чувства и воля или от разума, изпълнен с омраза.

***

Когато младият Юджийн Роуз учел в колежа на Помона (Калифорния), той имал няколко приятели и приятелки сред своите колеги, с които го свързвала дълбока дружба. Наричали ги „белите врани“. Един от тях бил Кайзо Кубо, японец, на 24 години —следователно доста по-голям от останалите. Той сам изкарвал пари за учението си, но те стигали само за това и за квартирата му. След завършването на бакалавърска степен той мислел да си намери работа и да издържа близките си, но неговите преподаватели и другарите му го убедили да продължи следването си, за да придобие диплома за магистър по история. На него обаче му било тежко — сега се случвало нещо, обратно на намерението му, тъй като неговата майка работела, за да издържа сина си по време на учението му. Освен всичко друго, случило се и нещо непредвидено — избраната от Кайзо тема за завършване на магистратурата се оказала много обширна, а преподавателят, който винаги му помагал и го подкрепял, излязъл в годишен отпуск. Вечерта на 2 май 1955 година, в навечерието на защитата на недописаната работа, Кайзо легнал в леглото си, като облякъл всичките си дрехи и сложил отгоре възглавници. След това стрелял два пъти в себе си… Самоубийството на приятеля потресло Евгений. Смъртта винаги — още от онзи момент, когато в детството той се лишил от кучето си — го потискала. Но сега особено. Нали Кайзо бил близък на Евгений — душа извисена, благородна, и Евгений го обичал, макар и да не изказвал чувствата си. Кръговратът на живота продължавал, всичко на пръв поглед е както преди. Само Кайзо го няма и няма да го има…[20].

Е, в такива случаи разумният човек не може да не се запита какъв е смисълът на земния човешки живот. Този въпрос пък не може да има друг правилен отговор извън онази вечна и непреходна истина, която е Самият Бог.

Заключение

Прекрасен е християнският живот! Не е вярно, че в него има само лишения и теготи. Жестоко се лъжат някои, че християнството налага окови на човека и единствено бунтът срещу тези окови може да ги свали! Напротив, извън християнството няма свобода и само то може да направи човека свободен. Защо? Защото в него присъства истината, която ще ни направи свободни (Иоан 8:32).

В предходните страници бе разгледан животът на две човешки личности, които свързва търсенето на истината. И иеромонах Серафим (Роуз), и Фьодор Достоевски са оставили литературни трудове, които могат да ни бъдат от полза днес. Особена ценност притежават онези места, които ни разкриват техните разсъждения за истината и борбата срещу нея в съвременния им свят. Тази борба може да се изразява в прост стремеж към удоволствията или пък в съзнателно противене на доброто. Идването на Антихриста и приемането му от повечето хора сякаш съчетава двата вида богоборчество. И в земна перспектива това е логичният завършек на историята на богоборчеството, а в цялостен план такъв се явява отхвърлянето на Божията любов и вечният мрак на злото в ада. По прекрасен начин всичко това систематически е изразено в съчиненията на йеромонах Серафим (Роуз), който така често се опира на разсъжденията на Достоевски по този въпрос.

И като че ли най-прекрасният завършек на казаното тук са следните знаменателни думи на иеромонах Серафим (Роуз): Великата и непобедима истина на християнството няма унищожение, а нихилизмът е безрезултатен. С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не можеш да победиш и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това царство, ще гори вечно в адски пламъци[21].

___________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при СУ.

[1]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, с. 36.

[2]. Св. Герман Аляскенски.

[3]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София, 2004, 26-27.

[4].Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Не от мира сего (жизнь и труды отца Серафима (Роуза) Платинскаго). Перевод с английского. Изд. пятое, исправленное и дополненное. Москва, 2001. С. 217.

[5]. Думи на Елисън. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 94.

[6]. Виж Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 41.

[7].Серафим (Роуз), иеромонах. Божието откровение за човешкото сърце. София, 1997. С. 7.

[8]. Гросман, Л. П. Материали към биографията на Ф. М. Достоевски (превод от руски). – В: Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Превод от руски. Том X. Братя Карамазови (част IV. Епилог). Произведения – 1873-1880. София, 1960 (с. 503-585). с. 526.

[9].Серафим (Роуз), иеромонах. Святое православие: XX век. Донской монастырь, 1992. с. 68.

[10].Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку. Философия абсурда. [Електронен ресурс]. http://pravbeseda.ru/library/index.php?page=book&id= 452.

[11]. Пак там.

[12]. Серафим (Роуз), иеромонах. Православният светоглед. София,2004, с. 37.

[13]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 14.

[14]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[15]. Антоний (Храповицкий), митрополит Киевский и Галицкий. Словарь к творениям Достоевскаго. София, 1921, с. 133.

[16]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[17]. Серафим (Роуз), иеромонах. Человек Наизнанку.

[18]. Пак там.

[19]. Достоевски, Фьодор Михайлович. Събрани съчинения в десет тома. Том IX. Братя Карамазови. София, 1960. С. 396.

[20]. Дамаскин (Христенсен), иеромонах. Цит. съч., с. 36.

[21].Серафим Платинский (Евгени Роуз), отец. Човекът против Бога. Б. м., 1998, с. 90.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.