отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →

Димо Пенков

Грешат онези, които считат, че Стоян Михайловски (1856-1927) принадлежи само на българската ли­тература. Няма културна област, духовен търсеж или обществена проява, която той да не е озарил с могъщата си мисъл. Ако българските литератори се задоволяват да го разглеждат и досега предимно като поет-изобличител, безименни ценители по собствени внуше­ния го наричат поет-философ, като влагат в този термин всичкото свое преклонение пред прозренията на неговата мисъл и пред оригиналността на неговите идеи. Едва ли е нужно да доказваме, че от всичко, което неговият дух е заве­щал на поколенията в слово, най-дълго време ще съхранят своята сила и най-продължително ще се четат неговите нравствено-фи­лософски и религиозни размишления, въпреки че все още не са прив­лекли вниманието на днешния читател[1].

Религиозните и философски размишления на Михайловски обосновават цялостна нравствена иде­ология и се стремят да я наложат като канон за смислен и възвишен живот. Основният принцип на тази идеология лежи в схващането, че моралът, като регулатор на човешката активност, извира от учението за истинския Бог – че Бог е единственият Законодател на човешката нравственост и че е определил веднъж завинаги чрез Божественото учение на Иисус Христос и чрез гласа на съвестта нейните изисквания. Вярата в безсмъртието на душата е основната и вечна подбуда към нравствен живот, а съзнанието за категоричността на Божиите повеления – незаменим страж на човешката добродетел[2].

„С какъвто скептицизъм да погледне човек на живота и с каквото пренебрежение да се отнесе той спрямо реалността на душата, вся­ко сърце се изпълва с трепет, когато се разглежда проблемата за безсмъртието. Тя интересува всеки, защото върху ледените крила на смъртта ще отлитне всяка душа. А в момента, в който започнем да мислим за този зловещ неприятел на човешкия живот, безброй въпроси като светкавични стрели пронизват съзнанието ни. След като сърцето престане да тупти, разумът функционира, любовта да обича, въображението да твори, какво става с живота? До пределите на краткотрайното ли се простира съществуването на духовната лич­ност? Какво става с тази динамич­на стихия, след като кръвта изстине и маската на смъртта положи своя отпечатък върху усмихнатото лице. Когато пламъкът на животворящото тяло угасне, къде отива животът? Какво става с мислите, с чувствата, с настроенията? Вярно ли е, че както твърдят материалистите, че душата споделя участта на тялото и се разрушава?[3]

Когато такива въпроси с тре­петно вълнение започнат да плискат бреговете на съзнанието ни, един вътрешен глас по думите на Стоян Михайловски ни нашепва:

„О, има задгробен свят! Недейте иска от мен да кажа: – „Ще угаснат у човека любов и мисъл в гробна яма!“…- „Гроб врата е при сцената световна!… Там душата хрърля гиздилките си – изхабените си дрипи. И почва тогава, волно да сияе!

„Душата е била, – душата ще пребъде! Този прост довод не може никой да обори – Понеже в нашия ум от Бога е написан! Променя се светът – и род на род наследя; Но век на век еднаква вяра завещава: „ – Живот всевечен на човека е орисан[4].“

Това вътрешно непреклонно уверение, че духът не може да бъде разсечен от меча на смъртта, е загнездено в съкровената бездна на живота. Увереността, че животът не свършва в краткотрайните пре­дели на системата време-прост­ранство, е толкова интуитивно убеждение, колкото и съществуването на Бога е интуитивно. И върху каква друга почва бихме поставили въпроса за безсмъртието, освен върху вярата? Дали пламъкът на живота продължава да грее след като материалната структура – организмът е изхабен, не може да се докаже със символите на науката. Най-многото, което би могло да се стори, е да се открият някои анало­гични точки, които да ни нашепнат слова на увереност[5]. В своето сти­хотворение „Credo“ поетът ни го­вори: „О, да, свещта угасна веч, – но не и светлината, и не угасва също тъй подир смъртта душата!“[6] А в друго свое стихотворение „Възход“ ни уверява, че: „смъртта не е про­вала! Зад черний гроб настава свет­лост бяла[7]!“

На друго място в произведенията си чрез мъдрото слово на дядо Петър Михайловски ни поднася още един довод за живота отвъд гроба: – Душата странствува насън[8] – ми казваше дядо Петър дърводелецът… Душата странствува насън; уж си легнеш, сънен и морен, уж бягаш от блясък и търсиш почивка, а имаш среща с приятели и роднини, живеещи в разни места, беседваш с велможи и войводи,… ходиш в родния си град…; накратко, вършиш хиляди работи, а все пак лежиш в леглото си! Е добре, щом човек може заспал да лежи – и да странствува, защо да не може умрял да лежи – и да странствува? Нали казват, че сънят е една малка смърт – един бегъл об­раз на умирането? Дали Господ не е дал съня… за да ни подсеща, че в уми­рането няма нищо страшно? Във всеки случай, аз не се боя от умира­нето. Бог не ми е дал богатства, слава, власт… но ми е дал едно драгоценно нещо, безтрепетност пред гроба! Аз чувствувам, че – на моите години – смъртта не е загуба на живота, а е подновяване на живота! Аз имам много болки, разсипан съм, едвам се влача, – и като се упътвам към последното си живелище, знам, че се упътвам към една чудна лечеб­ница; моята хилавост може ли да бъде недоволна за това, че ще се яви пред Хирурга на Хирурзите? Добрият дядо.

Той ме научи на това, на което никаква философия не бе в състояние да ме научи[9]„. Според Михайлов­ски „Бидейки безконечно добър, Бог не може да изисква от човешкото същество стремеж към усъвършенстване и после да накаже този негов стремеж с погазване и премахване на неговата душа. Прочее, човешкото духовно битие е несъкратимо, недосегаемо за никакво ог­раничение и намаление. Съществуването на един Бог е доказателство за безсмъртността на човешката душа. Както има Съвършенство – има и свръхживот. Както е вечен Създателят – вечно е и създанието. Малка росна капчица отражава всеобемната светлост на слънцето[10].Науката – продължава Стоян Михай­ловски – ни учи да живеем добре. Но тя нарича добро ползотворното. Религията също ни учи да живеем добре. Но доброто за нея е душеспасителното. Като ни учи да живеем добре, науката не е в състояние да забули пред очите ни ужасите, които царуват пред прага на гроба. Има умни човеци, които умират в грозна разнебитеност и немощ в душата. За религията изкуството да живеем добре – ars bene vivendi – не е нещо друго, освен изкуство да умираме добре – ars bene moriendi. Иначе казано, религията ни учи да мислим за последния си час – да се приготвяме за него чрез неопетнената чистота на нашия живот.

Поради това смъртта на вярващия може да се нарече жизнера­достна смърт. Подобна смърт е благочестие, превърната в доброчестина. В никой момент на живота усмивката върху човешкото лице не е тъй мила и светла – както бива в сетния му час, върху устните на християнина. У християнина старостта донася със себе си доказателство, че душата е съвършено независима от физическия организъм. Той крепне – в минутата, когато слабее. Докато телесната пъргавина му изневерява – той чувства в себе си оная всепобедна духовна мощ, която съставлява, тъй да се каже, живот в живота. Той би могъл да каже за себе си: – Растящото свечеряване в моето земно битие съвпада с растящото развиделяване в моята душа[11].

Прочетете още „Проблемът за безсмъртието на човешката душа в творчеството на Стоян Михайловски*“ →

Божидар Андонов

Както в областите на другите научни дисциплини, така и в религиозната педагогика се говори за използването на модели или на структури в учебния процес. Но у нас, в България няма, или поне аз не зная да има научни разработки в областта на религиозно-педагогическата практика и теория относно използването на моделите и на структурите в учебния процес.

Моделите са пропорционални изображения на действителността. В тях е представена действителността не директно, а в анало­гична форма. В областта на изкуството и техниката моделите слу­жат като прототипи. В областта на науката – за онагледяване, поясняване на теорията. Да вземем например следната легенда:

Никола бил заможен и благочестив селянин. Имал голямо се­мейство с много деца и слуги, които изпълвали цялата му къща. Но той се чувствал подтиснат, че твърде малко време му оста­вало да говори с Бога или да отиде на поклонническо пътуване и там да срещне Бога.

Един ден напуснал дома си и тръгнал да търси Бога. Но вне­запно Никола усетил Божието присъствие, почувствал, че Бог е при него и го насочвал към една голяма къща на чиято врата с огнени букви стояло изписано Божието име. И когато разтреперан той отворил вратата на тази къща, що да види, това бил неговият дом, пълен с челядта и слугите му.

За да разберем този текст, е необходимо да открием богословската мисловна структура, която стои в основата му. Тази структура се състои от няколко важни елемента, които се намират във взаим­на връзка помежду си. Кои са тези елементи?

Елемент А: Той съдържа копнежа за мир, щастие и Бог. Това е екзистенциална необходимост за всеки човек.

Елемент Б: Човек изоставя всекидневните си задължения и търси Бога извън себе си.

Елемент В: Бог е навсякъде. Той е и сред нас хората. Но Той не е ограничен в пространството и времето.

Елемент Г: Човек среща Бога във всекидневието си, в обкръжението си, в света около себе си.

Свързани помежду си, тези елементи образуват богословска те­матична структура.

Когато в съзнанието на човек възникне подобна тематична струк­тура при работа с текст, така че елементите да могат да се просле­дят отпред назад (индуктивно) или по обратен път, тоест отзад напред (дедуктивно), говорим за реверсивна когнитивна богословс­ка схема или структура.

Задачата на този доклад е да покаже как ученикът се научава да прилага теологично-когнитивните модели в определени ситуации.

Сред религиознопедагогическите специалисти има единодушие за това, че при обучението по религия ученикът трябва да се научи да усвоява мисловни модели, които са открити и да ги използва. Колкото по-ясно са построени тези модели, толкова по-добре те могат да се трансформират и използват. На професионален език мисловните модели се наричат когнитивни схеми, а ако с това се има предвид цялостното богословско мислене на човек, те могат да се нарекат когнитивна структура. За да може ученикът да усвои и използва богословските модели на мислене, той се нуждае от една определе­на предпоставка – с помощта на учителя да схване особената струк­тура на дадена тематична област и да приспособи мисленето си, вече преструктурирано според придобития (учебен) опит, към новите структури. Или обратно, новите структури така да се опростят или модифицират, че те винаги да са на разположение при постепенния учебен процес. Да се осъзнае структурата на дадена тема, означава тя да се разбере така, че много други неща да могат да се поставят в смислена връзка с нея. Накратко: да се разкрие структурата, означа­ва да се разбере как нещата са свързани помежду си.

Докладът целѝ още да стимулира изследователите на религиозната педагогика да насочат вниманието си към развитието на богословско мислене. Ние сме уверени, че разкриването и разясняването на основните богословски структури, така наречените структури-майки, ще подпомогне развитието на това мислене, както и предварителното планиране дейността на децата в различните възрастови гру­пи. Това би могло да бъде в помощ на всеки вид планиране както в микросферата, така и в макросферата на религиозното обучение, защото мисловните модели често са неясни, скрити или трудно могат да се проследят. Това налага те да бъдат разкрити и разяснени, или да се обмисли създаването на съответни условия, за да може ученикът сам да ги развие и използва. Колкото по-ясни и по-прости са структурите за детето, толкова по-естествено то ги възприема и използва в ежедневного общуване, с удоволствие се аргументира с тях, по-лесно преодолява конфликтите във взаимоотношенията и по-успешно ги осмисля.

1.Белези на когнитивната структура

Когато знаем кои са белезите на дадена когнитивна структура, по-лесно ще можем да посочим кои са необходимите условия, за да може ученикът да изгради такава структура.

1.1 Признакът „активност“

За когнитивна структура или по-специално за когнитивна схе­ма (мисловен модел) говорим, когато дадена личност се стреми посредством действие (активност) да създаде връзка или връзки между съществуващи дадености. При това е важна не структурата като такава, а поведението в конкретния случай. Действието, от една страна, и създаването на връзки, от друга страна, спадат към изграждането и използването на когнитивни структури. Например, учениците търсят характерните белези в дадено нагледно средство, свързват ги взаимно чрез така нареченото ”ако-тогава изречение” и пренасят целия този комплекс от белези върху други ситуации (трансфер) и така нататък. Те се занимават с дадена тема и при това занимание, респективно, „за­нятие”, признаците така се активизират и интериоризират (вътрешно усвояват), че се превръщат в жива, приложима винаги по нов начин когнитивна структура.

1.2 Признакът „създаване на взаимовръзки“

Казахме, че при изграждането на дадена когнитивна структура и нейното приложение от значение е процесът, активността. Тази активност е насочена към целта да се създават непрекъснато връзки между елементите на структурата. Ако поставим съществените елементи в определена последователност, веднага ще забележим, че те имат смисъл само взаимно свързани. Поставянето във взаимовръзка е онзи процес, който държи жива когнитивната теологична структура, който позволява да се „отдадеш” на структурата и същевременно да я модифицираш (видоизменяш). Следователно не ста­ва въпрос нито за елементите, нито за цялото, а за връзката между елементите в цялото.

Прочетете още „Да се учим да мислим по богословски*“ →

Стоян Чиликов

„Да те прослави иска човекът, частица от творението Твое.

Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой[1]“

Аврелий Августин – бъдещият епископ на град Ипон и най-известният от западните отци на Църквата е роден през 354 година в град Тагаста – Северна Африка, на територията на днешен Алжир. Баща му – Патрик бил езичник и приел Христа едва в края на живота си, под влияние на съпругата си Моника – майката на Августин. Именно на нея в най-голяма степен той дължи и „раждането си в Христа“. „Едва що излязъл от утробата на майка ми, пише блажени Августин, която хранеше дълбока надежда в Теб и бях означен с кръстния му знак и вкусил от неговата сол[2]“. Така описва блажени Августин приемането си в катехумената с обичайното за Африканската църква осеняване с кръстното знамение и вкусването на благословената сол. Приемането му в редиците на огласяваните във вярата християни, за Августин станало поради страх пред смъртта, пред която бил изправен, и по настояване на дълбоковярващата му майка. По-късно, в зряла възраст, когато той е далеч от Бога и върви по пътя на греха, за което така покайно и съкрушително говори в своите „Изповеди[3]“ отново сълзите и молитвите на майка му завръщат св. Августин в Църквата.

В съвсем крехка възраст, не навършил още осемнадесетгодишна възраст, Августин вече има син от жена, с която живее в „незаконен брак“[4] както се изразява самият той. За тази своя връзка, както и за всичките си погрешни увлечения на младостта, той не престава да съжалява чак до края на живота си.

Едва деветнадесетгодишен младият Августин е вече преподавател по риторика в родния си град. След това в Картаген, Рим, Медиолано (днес Милано)… В Картаген се запознава с ерестта на манихеите, чийто последовател бива в продължение на десет години. През 384 година Августин е вече в Медиолано, където епископ е знаменитият Амвросий Медиолански. Именно той е втората личност, която оказала решаващо влияние върху Августин за кръщението му в Христа и началото на новият му живот. Контактът и общуването с Медиоланският светител, неговият пастирски и християнски пример, саможертвената му любов и, не на последно място, блестящата му проповед докосват душата на Августин и я правят способна за възприемане на божествените истини. Впоследствие, след като преминава през цикъл от катехизаторски беседи произнесени от св. Амвросий Медиолански пред желаещите да приемат св. Кръщение, св. Августин решава да се кръсти. На Велика събота 387 година заедно със сина си Адеодат приемат св. Кръщение от ръцете на великия Медиолански светител. От този миг нататък за Августин започва нов живот. Постепенно той видоизменя своите философски и научни възгледи и целият си останал живот посвещава на ревностно служение на Христа, като същевременно се оформя и като най-големия авторитет и най-плодотворния християнски автор на Запад.

Следващото съдбоносно събитие от живота на Августин е посещението му през 391 година на Ипон – пристанище в Северна Африка, което посещава, за да търси приятели и съмишленици, с които да създаде аскетическа община. Местният епископ Валерий го приема, ръкополага го за свещеник, а пет години по-късно, след неговата смърт, Августин го наследява на епископската катедра. От този ден на важната за св. Августин 395 година започва най-плодотворният период от живота му, в който той развива своя огромен пастирски и богословски потенциал. Като предстоятел на местната Ипонска община и като най-влиятелния и авторитетен иерарх в Африка св. Августин води продължителна борба и спорове с донатистите, манихеите и пелагианите. Благодарение на него продължилият осемдесет и пет години разкол в Африканската църква с донатистите бил прекъснат.

Умира на 28.08.430 година на седемдесет и пет годишна възраст, заобиколен от множество ученици. Почитта към Августин и майка му Моника като към светци на Църквата е несъмнена, но въпреки това с личността на св. Августин е свързан известен богословски проблем. В българската богословска литература, когато се говори и пише за Августин, се говори и пише като за блажен и никога като за свети Августин. Наименованието „блажен“ се е наложило през миналия век под влияние на руското богословие, което от една страна твърде ожесточено полемизира с католического богословие, а от друга страна – твърде често робува на схоластиката в него. Какъв е Августин, блажен или свети?

За някои академични богослови той не може да бъде светец, тъй като е „учител на римокатолическата църква“, оказващ твърде голямо влияние върху нейната богословска наука и доктрина. Неговото учение за греха, изкуплението и благодатта са в основата на „юридизма“ в схоластиката и на учението за предопределението (praedestinationismus), в протестантизма. Наистина в богословската мисъл на св. Августин се съдържа зародиша на учението за благодатта, спасението и абсолютното предопределение на калвинизма, но това не може да изличи огромната роля, принос и авторитет на личността на Августин за светоотеческото богословие и Църквата. Нито може да го извади от редиците на отците, така както примерно св. Григорий Нисийски (починал 397 година) въпреки неправилните си есхатологически възгледи остава един от най-авторитетните свети отци на Изток.

Св. Августин описва в своите „Изповеди“ живота си до св. Кръщение, като живот в тъмнина, далеч от Христа – „Слънцето на правдата“. Именно Той – Христос – „закъснялата негова радост“[5] само заради молитвите на майка му и без никакви усилия от негова страна го привежда към Себе Си[6]. Въз основа на този свой житейски опит св. Августин разсъждава и за благодатта, спасението, Божието призоваване и предопределението.

На второ място, не без значение е факта, че св. Августин оформя своето учение за благодатта в спора си с Пелагий и било напълно естествено по време на диспута да изпадне в другата крайност. Ако Пелагий отричал Божията благодат в делото на спасението, то Августин пък отричал свободната човешка воля и приноса на човека със своята воля и усилия да участва в делото на спасението. Затова и монасите от Адруметския манастир, когато се запознали с Августиновото учение, изпаднали в недоумение и му поставили ребром въпроса: „Къде тогава е мястото на християнската аскеза“? Впоследствие „учителят на благодатта“, както е известен на Запад Августин, коригирал в известна степен своето учение, което личи от отговора, който дава в едно от писмата си до монасите от Адруметския манастир. Той им пише, че според него е неправилно мнението на тези, които „издигат благодатта до такава степен, че отричат свободата на свободната воля и което е още по-сериозно – приемат, че в Съдния ден Господ няма да въздаде на всеки според делата му“[7]. За съжаление св. Августин не бил последователен в тези си твърдения и понякога изпадал в противоречия.

Най-слабото и уязвимо место в богословското учение на св. Августин е неговия възглед за предопределението. Без да го осъзнава и напълно неволно става така, че той се явява своего рода предтеча и учител на Калвин в учението му за абсолютното предопределение от Бог за човешките души – едни предопределени за спасение, а други за вечна гибел. Разбира се, учението на Августин е твърде различно от това на Калвин. Епископът на Ипон, когато говори за предопределението допуска възможността Бог да желае осъждането на онези, които със свободната си воля вършат зло. Единадесет века по-късно Калвин доразвива сотириологията на Августин и възгледа му за предопределението, като учи, че Бог е създал някои хора, като „съдове на гнева“ и за вечно проклятие. Поради това наистина погрешно учение Августин не се ползва с този голям богословски авторитет на Изток, както е на Запад, но все пак е един от великите отци на Църквата.

В първите шест века от историята на Църквата не се правило разлика между понятието „блажен“ и „свети“. Затова и тогава е наричан или „свети“, или „блажен“. През девети век вече св. Фотий Константинополски го нарича определено „свети Августин“. През петнадесети век св. Марк Ефески го нарича „блажен“, с което иска да загатне, че за Изтока богословието на Августин не е на същата почит, както това на „великите свети отци“. Другата причина би могло да се търси във влиянието, което римокатолическото богословие оказва върху Византия през този период. За римокатолическото богословие съществуват категориите „блажен“ и „свети“. Но православната агиология не познава понятието „блажен“ в този смисъл и значение, каквито има то за римокатолическото богословие. Това показва и литургичната практика и традиция на Православната църква, която отбелязва празника на св. Августин на 15 юни и 28 август[8].

Св. Димитрий Ростовски, който живее в епохата, когато Русия и Украйни са под силно римокатолическо влияние, не помества св. Августин в своите „Жития на светиите“ и говори за него като за блажен. Св. Никодим Светогорец през осемнадесети век включва житието на св. Августин в издадения от него обширен труд за жития на светиите. Ролята и приносът на св. Никодим Светогорец за православното богословие са огромни, но заслугата му за православната агиология се изразява най-вече в това, че подготвя и издава житията на малко известни светии, или такива, които поради една или друга причина са останали забравени и неизвестни за много от християните. Св. Августин не е нито „забравен“, нито „неизвестен“ за Православната църква, а от многобройните му богословски съчинения най-известното е безспорно „Изповеди“, които са поредното доказателство за светостта на Августин. В тях той говори с такова искрено покаяние и съкрушение, и същевременно с такава дълбока любов и богосъзерцание, характерни само за мистичните „Слова“ на св. Симеон Нови Богослов и на „певеца на покаянието“ – св. Ефрем Сирин. Книгата „Изповеди“ на св. Августин е неговата автобиография написана „под формата на дълга молитва към Бога[9]„. Наименованието на това Августиново съчинение (Confessiones – Изповеди) отговаря напълно на неговото съдържание. На латински език думата “confessio“ има две значения. Първо, осъзнаване, признание и изповед за сгрешените неща в живота ни; и второ – изповядване, възхваляване и прославяне на Божието величие. Тези две значения използва и св. Августин: от една страна се кае за всички свои грешки извършени през бурния му живот, изповядва всеки свой грях пред Божието милосърдие, и от друга страна, или по-скоро същевременно с покаянието си, св. Августин прославя Твореца, Който го е намерил тогава, когато той е бил „изгубен”, „мъртъв“ и далеч от Него. Прославя Неговия чуден промисъл за всеки един човек, прославя волята му да го възроди чрез водите на Кръщението, да го приведе в познание на Себе Си и да му подари вечен живот.

Св. Августин пише своите „Изповеди“ около 398 година, тоест около десет години след Кръщението си. Това съчинение се състои от тринадесет книги, в които автобиографичните елементи се излагат заедно с богословските възгледи на Августин. От тях най-важни са учението му за богопознанието, космологията и христологията.

„Да Те прослави иска творението твое“ – започва своите изповеди Августин [10].  Творението зависи единствено от Твореца. Бог е Създател на човека и на всичко съществуващо. За злото св. Августин говори, че то няма своето битие от Бога – характерен за светоотеческата традиция възглед, който се препокрива с този на античната философия.

Прочетете още „Свети Августин Ипонски и неговите „Изповеди“*“ →