Галя Господинова

Александър Ярославич Всеволодович (Алек­сандър Невски) (монашеско име Алексий) е роден на 30 май 1220, а умира на 14 ноември 1263 година. Първоначално е бил княз на Новгород, Переяслав, а след това е велик княз на Киев (1249 година). Три години след това става и велик княз на Владимир (от 1252). Баща му е великия княз Ярослав Всеволодович (кръстeн Теодор[1]). Смята се, че е бил отровен от майката на Ве­ликия хан хатун Туракина в Каракорум Мон­голска империя. Майката на Александър Ярос­лавич е Теодосия Игоревна, която е била княгиня от Рязан. Тя починала през 1244 година, след като дала монашески обет (монашеското ѝ име е било Ефросиния).

Сведенията за живота на княз Александър се откриват в неговите жития, летописи и хро­ники. Те са били редактирани през годините, като първото е най-кратко и е писано от негов анонимен съвременник. Предполага се, че това е митрополит Кирил[2], който в ръкописа се е представил за беден, грешен и недостоен. Това житие се съдържа в така наречената Лаврентьевска летопис (1377 година). Останалите са по-подробни и са съставяни според агиографската традиция. Последното житие на Александър Ярославич е от XV-ти век и е компилация от по-старите образци.

Други свидетелства за живота и делото на княз Александър се съдържат в ръкописите – Новгородската хроника, Лаврентьевска лето­пис, Суздалската летопис (Московско-Академи­ческая летопись IX-XV век) – Воскреска летопис и Ливонската хроника.

Първия и най-ранен източник за живота на княза е така наречената Новгородска хроника (XIII-XIV век[3]). Свидетелствата, които се съдържат там за живота и делото на княз Александър, са основополагащи при съставянето на следващи­те житиеписни творби. Първото споменаване на княз Александър в хрониката е свързано с годината 1228-ма година, когато баща му Ярослав заедно с княгинята тръгнал от Новгород за Переяславъл и оставил двамата си сина Фьодор и Александър в Новгород (л. 1056)[4]. На 30 декември 1230 година, княз Ярослав отива в Новго­род, взима със себе си двамата си синове от Переяславъл и ги назначава да управляват Нов­город.

През 1236 година княз Ярослав отишъл от Новгород в Киев и поставил на престола в Новгород сина си Александър (л. 120). Това е първото свидетелство за поставяне на княз Александър на трона без намесата на Църквата за ръкополагането му като владетел. Три години след това (1239 година) княз Александър Ярославич, се оженил за дъщерята на Брячеслав от Новгород, като я отвел в Полоцк. Същата година се установява в Торопча и заедно с новгородците построили крепост по поречието на река Шелон (л. 1266).

Oт 1240 година до края на живота си княза е споменат във връзка с военните му подвизи. Така през същата година на 15 юли на празника на светиите Кирик и Юлита, е отбелязана по­бедата на княза над шведите, която той води заедно с новгородците и ладожците. Битката се състояла при река Нева, като данните сочат, че голямо множество кораби с техните князе и капитани са били застанали на реката, при устието на Ижера. Всички те искали да превземат Ладога, реката, Новгород и въобще ця­лата Новгородска област (л. 1266-127а). Тук липсва видението на старейшината Пелугий от първото житие на княза, съдържащо се в Лаврентьевската летопис. В това чудно видение се разказва за гребците, които ще му помагат по заповед на мъчениците Борис и Глеб. За същата тази битка в Новгородската хроника, е споме­нато, че били хвърлени много в изкопана яма и много от тях били ранени. По-нататък в ръко­писа името на княз Александър е отбелязано през зимата на 1240 година, когато той пристига от Новгород до Переяславъл при баща си, майка си и жена си и целия княжески двор (л. 128). Данните за следващата година в ръко­писа ни информират, че княза дошъл в Нов­город и по тази причина новгородците били пленени. След това той отишъл и в град Копорье с новгородците, ладожците, королевците и ижеряните и заедно с тях превзел града. То­гава хората, които били новгородци довел в техния град Новгород, а останалите пуснал да си вървят. По това време се споменава, че той превзел вожаните и чудците (л. 128). На лист 129а се казва, че княз Александър отишъл заедно със своя брат, новгородците и нижегородците в чудската земя, като се борил срещу нимзите. Там той превзема всичко като накрая изгонва князът. След тези действия, той тръгнал сам срещу чудите. В чудската земя князът изпратил целия полк в изгнание. По-нататък е отбелязана и битката при Чудското езеро, където на 5 април се казва, че по молитвите на светите мъченици Борис и Глеб, Бог помага на княз Александър, така, че нимзите са победени, а чудите се предават. Тази битка се разпростира чак до Суболичекия бряг[5].

В хрониката е отбелязана и войната с литовците, като се споменава, че тя е била през 1245 година близо до Торжок и Бежецк. Великият княз Ярослав заедно с новоторжците преследва литовците, но бил победен. След като получава подкрепление от Дмитров се води битка до Торопец, където литовците били разбити, след което се укрили в Торопец. На следващата сутрин княз Александър заедно с новгородците превземат града и убиват князете, като една част от тях са убити при езерото Жижицко. Князът обаче не спира дотук, а посещава Витебск, взима сина си Василий, след което с малка войска се бие при Усвят. Там отново побеждава литовците, като бързината и атаките се смятат за сигурен успех, постигнат за кратко от княз Александър[6]. След тази битка в ръкописа е споменато, че князът се връща, за да одере кожата на войската му. Тези две победи при Чудското езеро и при река Нева изиграват ключова роля за разпространение на славата на княз Александър като защитник на западните граници на Русия[7].

През 1246 година той е при татарите, четири години след това князът отива от Ордата при Новий град. Изложените данни за княза в ръкописа ни препращат към 1255 година, когато той заминава, за да защити сина си Василий, който бил свален от трона в Новгород и изгонен. Споменава се, че отишъл с много полкове меж­ду които били и новгородците (л. 1356). Следващата постъпка на княза е заминаването му за Нижни Новгород, където пленява новгородските посланици Елеуф и Михаил Пинишчинич и възстановява управлението на сина си Василий (л. 1356).

През 1257 година княз Александър се срещнал с татарските посланици, които желаели да получат данъци от Новгород. Тогава синът му избягал в Псков, след което князът го изгонва оттам и го изпраща в Нижни Новгород. По-нататък действията на княз Александър са представени в ръкописа, че той и свитата му екзекутират и отрязват носа на един, а на друг, който е подтикнал сина му към зло, му изваж­дат очите.

Шест години след това действие е записа­но, че княз Александър Татарски пристигнал в теж­ко здравословно състояние през есента на 14 ноември и отишъл в Городец, където бил постриган на 14 ноември, в деня на празника на свети апостол Филип. Същата нощ той починал и след това отнесен в град Владимир[8].

Лаврентьевската летопис (1377 година) дава по-подробни данни за живота на княз Александър и първото му споменаване е когато се изброяват синовете на княз Ярослав[9]. Нататък хроноло­гичната подредба на събитията ни отвеждат към годината 1242 година, когато княз Ярослав из­праща сина си Андрей в Новгород Велики, за да помогне на Александър срещу германците. През 1247 година великия княз Ярослав Всеволод починал, а княз Александър заедно с чичо си Светослав и братята си го оплакали. Две години след това княз Александър след завръщане от татарите, седнал на престола на Киев и цялата руска земя (л. 1656), а неговия брат Андрей оглавил град Владимир.

През 1246 година княз Александър победил немците и довел много хора като пленници, завръщайки се в своя род (л. 167а). През зимата дошли преброителите, които имали за цел да създадат единна данъчна система. През 1249 година княз Александър прекарва тежка болест, като се излекувал с помощта на починалия си баща и молитвите на митрополит Кирил. Три години след това (1252 година) той отишъл при татарите и те му дали старшинство над всичките му братя (л. 166 а). През 1255 година в Новгород избухнал бунт и княз Василий син на княз Александър бил изгонен (л. 1666). Сведенията за 1259 година са свързани с пристигането на княза от Новгород в Ростов в сряда на Страстната сед­мица, като тогава се поклонил в манастира „Св. Богородица“, а също и на митрополит Кирил и целунал честнѝя кръст (л. 167а). Две години след това му се родил син наречен Даниил (л. 167а).

През 1263 година починал великия княз Алек­сандър Ярославич (л. 168). Така след неговата смърт негов съвременник, представящ се в летописа като грешен и беден, съставя кратко житие за княза. То се съхранява в летописа веднага след хронологично представените съ­бития (л. 168-1696). В житието вече е поставена закрилата и намесата на Бог, Ангела Господен, старозаветните пророци и царе и така нататък. Княз Александър е описан, че произлиза от милостиви и човеколюбиви родители и притежава качества на смел човек, със забележи­телен ръст, молещ Бога и любим син на неговия баща – княз Ярослав. Забележителното е вмък­ването на видението, което в хрониката и летописа отсъства на старейшината Пелугий, който наблюдавайки морския бряг имал видение на кораб с гребци и мъчениците Борис и Глеб. Видението е станало във важен мо­мент от живота на княза, а именно преди бит­ката с шведите. Самите мъченици според видението били облечени в червени одежди със скръстени на гърдите ръце, където Борис казал: Брат Глеб, заповядай на гребците да помогнат на нашия сродник Александър (л. 169а). Победите на княз Александър при река Нева над шведите и битката на Чудското езеро срещу тевтонците са представени, че се дължат на Ангела Господен, сравнен със старозаветното чудо на цар Езекия, който ги избил и всички били мъртви. Така е било и когато нанесъл поражение отвъд река Ижора (при сливането ѝ с река Нева), където не можел полка му да премине, но Ангел Господен отново помогнал и голямо множество хора били убити. Тези, които останали живи избягали, а труповете хвърлили на корабите и те потънали в морето, (л. 169а-169б[10]).

Прочетете още „Защо Александър Невски не е и не може да бъде светец на Православната църква?*“ →

Клара Стаматова

Сред много философи е съществен въп­росът дали Блез Паскал е скептик[44], тъй като мислителят ясно посочва неспособността на човешкия разум да постигне истината: „Подчиняване и разсъждаване – ето в какво се състои истинското християнство[45]“; „Колко верен на себе си е умът, когато не вярва в собствените си сили![46]“; „…Величи­ето на човека е да остане в предначертаните му граници. Величието е не да излезеш, а да не излезеш от тях[47]“. „Скептицизмът“ на Паскал се състои в съгласието с твърде­нието, че човешкият разум често се заблуж­дава и не може сам да достигне до пълната истина. От друга страна обаче, мислителят признава, че на човешката природа са при­същи много вродени истини, които никакъв скептицизъм (пиронизъм) не е в състояние да отрече. По този начин Блез Паскал умело съчетава двете противоположни учения и показва, че е възможно да бъдеш човек на науката, без да измениш на вярата: „Всичко на този свят е отчасти вярно, отчасти невярно. Абсолютната истина не е така­ва: тя е съвсем чиста и безусловно истин­на. Всеки примеся петни и унищожава… На­шата истина и нашето добро са само от­части такива и са примесени със зло и лъ­жа[48].“ Архимандрит Серафим нарича Блез Паскал „нито скептик, нито догматист по­отделно, а, ако може тъй да се каже, и двете едновременно в един ограничен смисъл[49]“. „Каква химера е човекът? – заявява Блез Пас­кал. – Каква новост, каква уродливост, ка­къв хаос, какъв обект на противоречия, как­во чудо! Съдник за всичко, невзрачен земен червей; хранилище на истина, тресавище на несигурност и заблуждение; гордост и измет на вселената. Осъзнайте прочее, гор­деливецо, какъв парадокс сте за самите се­бе си. Смири се, безпомощен ум! Млъкни, тъ­па природо! Проумейте, че човек превъзхож­да безкрайно човека, и узнайте от повелителя си истинското си положение, за кое­то сте в неведение. Вслушайте се в Бога[50].“

Блез Паскал предупреждава да се избяг­ват крайностите – изключване на разума и допускане само на разума. Разумът е сляп за много истини, които са достъпни само на сърцето, тоест вярата е надразумна: „вярата действително разкрива онова, което сети­вата не разкриват, но и обратното на оно­ва, което те долавят. Тя стои над тях, но не им противоречи[51]“ Чрез посочване сла­бите места на неверието Блез Паскал разумно обосновава превъзходството на вярата, ко­ято според него обаче все още не е спаси­телна: „…Но хората, лишени от интуитив­на вяра, не могат да стигнат до нея освен чрез разсъждение, очаквайки Бог да им да­ри вяра по чувство, защото в противен слу­чай вярата е само земна и не може да доп­ринесе за вечното ни спасение[52].“ За мисли­теля вярата е дар Божи и Бог всажда рели­гията в духа чрез разумни основания, а в сър­цето – чрез благодат. Казано накратко, ме­тодът му е „с разума да докаже неразумността на „разумния“ атеизъм. Тъй Паскал до­вежда атеизма до познание на собствената му празнота, а вярата – до тържество[53]“.

Своеобразно примирение между скеп­тицизма и догматизма у Блез Паскал може да се открие и в популярния негов pari – облог за или против Бога, определян като най-сил­ното доказателство за значението на разу­ма във философията на религията[54]. Въпре­ки твърденията, че разумът не може да има решаваща роля в отговора на въпроса дали Бог съществува, облогът аргументира вяра­та с помощта на разума. Човек се обзалага: има ли Бог, или не. Ако Бог не съществува, какъвто и да е залогът, няма печалба; ако обаче Бог съществува, човек печели всич­ко, тоест той рискува своето ограничено вре­менно съществуване, за да придобие вечно­то небесно блаженство: „Ако спечелите, пе­челите всичко, ако загубите, не губите ни­що. Обзаложете се прочее без никакво коле­бание, че има Бог… Уверявам ви, че и в този живот ще спечелите, на всяка крачка по то­зи път ще се убеждавате в сигурността на печалбата и в нищожеството на риска, докато накрая признаете, че сте се обзало­жили за нещо сигурно, вечно, без да пожер­твате каквото и да било[55].“

Независимо че облогът на Блез Паскал е обект на много спорове, всички опоненти се обединяват около безспорния факт, че той символизира свободата на човешкия избор и изразява стремежа към истина и щастие чрез Бога.

Човекът според Блез Паскал

За Блез Паскал човекът е най-важният обект на познанието – познавайки човека, ние получаваме възможност за познание на всичко, което е достъпно за разума. Въпро­сът за смисъла на човешкото съществуване винаги е занимавал философите, които Блез Паскал, основавайки се на ученията на Епиктет (50-138) и Монтен (1533-1592), разделя на две групи – стоици[56] и скепти­ци[57]. Според него стоиците възвеличават чо­века, приписват му безгранично всемогъщ разум и го поставят по-високо от всичко. Скептиците пък изпадат в другата крайност – за тях човекът е само принизено, безпо­мощно и жалко създание, което малко се различава от животните[58]. „Може да изглеж­да – пише Блез Паскал, – че съчетаването на тези две системи може да създаде съвърше­ния морал. Но не е така: Те взаимно се из­ключват и унищожават, за да отстъпят мяс­то на истината на Евангелието[59].“

Какъв е човекът според Паскал? В онтологичен смисъл той, от една страна, е „вледенен“ от космическото си нищожест­во: „Когато мисля за мимолетния си жи­вот, погълнат от вечността преди и след мен, за нищожното пространство, което заемам и виждам изгубено в необятните безкрайни простори, напълно непознати за мен, както и аз за тях, ужасявам се и се удивлявам, защото няма никакво основание да живея на това място, а не другаде, сега, а не в друга епоха. Кой ме е поставил тук? По чий почин и повеля ми е било отредено точно това място и време[60]?“ От друга страна обаче, освен този безкрайно голям свят съществува и друг – на безкрайно мал­кото, който също има своите бездни – неиз­броимите светове на атомите, в сравнение с които човек е истински колос. Това също е изумително чудо[61]. Така според Блез Паскал човек открива себе си между две бездни – на безкрайно голямото и на безкрайно мал­кото, той е „нищо в сравнение с безкрайно­то, всичко в сравнение с нищото, средина между всичко и нищо. Съвсем неспособен да разбере тия две крайности, целта на явле­нията и техните първоначала са за него неп­реодолимо скрити в непроницаем мрак; за него са еднакво непостижими и небитието, от което е възникнал, и безкраят, който го поглъща[62]“.

В гносеологичен смисъл според мисли­теля човек също е средина: „Нашето поз­нание заема в областта на познаваемото същото място, каквото и тялото ни в необятността на природата[63].“

Срединното положение на човека опре­деля и загадъчността на съществуването му – той се страхува от света и неизвестността, потиснат е от безкрайността. Със своя диалектически подход обаче Блез Паскал доказ­ва и противоположното: човек може да об­хване всемира чрез мисълта: „…Колкото и земи да владея, няма да стана по-богат: чрез пространството природата ме обхва­ща и поглъща като точка, докато чрез ми­сълта си аз обхващам вселената[64].“

Човек е едновременно велик и жалък – тази е основната мисъл на Блез Паскал, която той развива по различни начини и чрез раз­лични подходи и разсъждения: „Човек е са­мо тръстика, най-крехкото нещо в приро­дата, но той е мислеща тръстика. Не е нуж­но цялата вселена да се въоръжи, за да го смаже: лек полъх, капка вода са достатъч­ни, за да го убият. Но дори когато природа­та го смазва, човек пак ще надвишава оно­ва, което го убива, защото той съзнава, че умира и че вселената е по-силна от него, докато самата тя няма никаква предста­ва за това. И така цялото ни достойнст­во се свежда до мисълта ни. Само чрез нея можем да се възвисим, а не чрез пространс­твото и времето, в които се загубваме. Да усъвършенстваме мисълта си – ето осно­вата на морала[65].“ Блез Паскал обаче не пре­увеличава значението на мисълта – за него тя е велика по своята природа и едновре­менно с това ниска по своите недостатъци[66].

Под „мисъл“ той има предвид самосъзнани­ето на човека, което го води към разбира­нето, че е слаб и немощен да познае дейст­вителността напълно.

                                                               Етиката на Блез Паскал

В нравствено отношение човекът за Блез Паскал също е средина: „Човек е само чо­век, тоест годен за малко и за много, за всичко и за нищо: нито ангел, нито звяр, а човек[67].“ Това напомня възгледа на Арис­тотел (384-322 година преди Христа) за добродетел­та, според който добродетелта е доброде­тел, доколкото се различава и противопос­тавя на крайностите. Според Блез Паскал оба­че крайностите са не само злини и пороци, но също блага и добродетели, тоест среди­ната не се противопоставя на крайностите: „Не изчерпваме величието, ако постигнем едната крайност, а ако постигнем и двете, запълвайки цялото пространство помежду им[68].“

Мислителят отделя голямо внимание на човешката неспособност да определи какво е справедливостта. Според него тя е неясно понятие за народите, а човешките об­щества се ръководят от обичаите, които са наследили, или от законите, затвърдени от силата, удобството и навика. Непосилно е за хората сами да намерят справедливост­та.

Като не открива щастието у себе си, чо­век започва да го търси навън и не може да остане сам, тъй като му липсва вътрешното доволство: “Нищо не е по-непоносимо за чо­века от пълния покой, без страсти, без ра­бота, без развлечения, без занимания. Тога­ва той осъзнава своето нищожество, изоставеност, несъвършенство, зависимост, безпомощност, пустота. Мигом от дълби­ните на душата му ще изплуват отегчени­ето, унинието, огорчението, озлоблението, отчаянието[69].“ Според Блез Паскал щастие­то не може да бъде намерено по пътя на развлеченията, тъй като хората са загубили ис­тинското си щастие, което нищо не е в със­тояние да замени и „скуката ще започне да извира от неговото сърце, където тя има ес­тествени корени, и ще почне да отравя духа му със своята горчилка… Тъй ние тичаме, казва Паскал, безгрижно към пропастта, след като сме поставили нещо пред себе си, което да ни пречи да я виждаме… По-трагично от това описание на човека едва ли може да има… Паскал свлича всички маски на човека и го поставя разсъблечен, гол пред нас. Неговата цел е да доведе човека до туй да се ужаси от себе си и да потърси истина­та за себе си[70]“.

Доброто преминава в зло според мис­лителя – „Човек не е нито ангел, нито жи­вотно и за нещастие в стремежа си да пос­тъпва като ангел той се държи като жи­вотно.“ Всички ние се стремим към щас­тие, а намираме само горест и смърт, жаду­ваме за истина, а сме неспособни за увере­ност[71].“

Представяйки непредубедено човека с всичките му слабости, мислителят го опре­деля едновременно като велик и жалък. По естествен начин Блез Паскал намира отгово­ра на неразрешимата загадка, посочвайки единствения истински път – стремежа на чо­вешката душа към Бога, тоест чрез религия­та: „Тъй като човешкото величие и нищо­жество са съвсем очевидни, истинската ре­лигия непременно трябва да изтъкне, че в човека са заложени едно велико и едно ни­щожно начало. Тя трябва да обясни това удивително противоречие. За да направи чо­века щастлив, тя трябва да му докаже, че има Бог, че той е длъжен да Го обича, че единственото ни блаженство е да живеем в Него; тя трябва да признае, че сме изпъл­нени с мрак, който ни пречи да Го познаем и обикнем. И тъй като дългът ни повелява да обичаме Бога, а страстите ни отдале­чават от Него, ние сме изпълнени с греховност. Трябва да ни обясни защо се проти­вопоставяме на Бога и на собственото си добро. Трябва да ни посочи лек срещу слабостите ни и как да се сдобием с него. Изу­чете всички религии в света и вижте дали някоя друга освен християнската отгова­ря на това изискване[72]. “

Прочетете още „Човекът според Паскал – средина между всичко и нищо – продължение и край*“ →

Клара Стаматова

Ако разгърнем страниците на съв­ременните енциклопедии, за Блез Паскал (1623-1662) ще от­крием следното: „френски ма­тематик, физик, философ. Основни прино­си в проективната геометрия и теорията на вероятностите, формулира принципа на пълната математична индукция и закона на Паскал в хидростатиката. Конструира една от първите механични сметачни машини. Главно философско произведение – „Мис­ли[1]“.

Това синтезирано определение изразя­ва само една страна от изключителната лич­ност на Блез Паскал – той е гениален учен. Именно поради това настоящата статия е опит да се разкрие друга страна от живота и творчеството на мислителя – неговото раз­глеждане на действителността през призма­та на християнското религиозно учение.

Трудно е в няколко страници да бъде об­хваната както личността на Блез Паскал, така и духовното наследство, с което той дарява човечеството. Ако едни едностранчиво ве­личаят само религиозния му гений, други го приемат като създателя на новата френска проза, то за трети той е изключителен учен и откривател, а неговите размисли върху въпросите на вярата се приемат като заб­луждение и отпадане от висотата на научното мислене. „И едното, и другото, и тре­тото становища – пише архимандрит Сера­фим – осакатяват истината по личността на Паскаля. Само оня би му дал дължимата правилна оценка, който еднакво би подчер­тал у него и учения мъж, и гениалния писа­тел-мислител, и вярващия християнин[2].“

Разнопосочни са оценките, давани за пи­сателя. Граф Лев Толстой (1828-1910) например го определя като философ-пророк с поглед, отправен в бъдещето, но за Волтер (1694-1778) и Лев Шестов (1866-1938) той е ретрограден мислител. Въпреки че е оригина­лен философ, и до днес Блез Паскал е „отлъч­ван“ от философията. Ревностен привърже­ник на достоверното знание, той несправед­ливо е определян като скептик. Бил е искрено вярващ християнин, а е обвиняван в ате­изъм. Оценявал е значимостта на човешкия разум, а е заклеймяван като ирационалист. Изпитвал е дълбоко уважение и любов към хората, но независимо от това е определян като възвишен мизантроп. Водел е аскети­чен живот, но не е бил пощаден от слухове, че е склонен към чревоугодничество и разврат[3]. Наистина личността на Блез Паскал е странна, загадъчна и неразбираема за мно­зина, какъвто е и неговият живот.

Блез Паскал е роден в Клермон Феран. Когато е тригодишен, при раждането на по-малката му сестра – Жаклина, умира него­вата майка. Спомените на другата негова сестра – Жилберта Перие, предоставят автентични данни за детските му години. Ба­щата Етиен Паскал не сключва втори брак, а изцяло се посвещава на възпитанието на трите си деца. Високоинтелигентен и даровит математик, той съзира заложбите на си­на си и създава специална програма за не­говото обучение, в която приоритетни са ла­тинският и гръцкият език, логиката и физи­ката. Въвеждането в света на математика­та е обещано на малкия Блез като бъдеща награда за отличен успех. Вместо да се отдаде на детски игри, през свободното си вре­ме Блез чертае геометрични фигури и раз­мишлява върху съотношенията между тях. Така, когато е на 12 години, достига до 32-рата теорема на Евклид[4]. Не е случайно, че някои изследователи определят способнос­тите на Блез Паскал като „най-яркият случай на ранна надареност в историята на чове­чеството[5].“

Бащата, силно впечатлен от интелекта на сина си, му дава разрешение да изучава математика. Скоро Блез надминава своя ро­дител и е допуснат на заседанията на мате­матическия кръжок на Мерсен, където пър­воначално само слуша дебатите на възраст­ните, но от 15-годишната си възраст вече ак­тивно участва в тях. На 16 години написва известния си „Опит върху коничните сече­ния“, а важни научни открития в областта на физиката прави едва 23-годишен. Напрег­натата работа обаче изтощава младото му тяло и според сестра му от 18-годишна въз­раст до края на живота си Блез Паскал не е преживял дори един ден без физически бол­ки.

Много отрано у писателя се появява на­викът да размишлява върху прочетеното, не­говата сила е мисълта, а изследването и поз­нанието – неговият живот. „Познанието е означавало за него не само констатация, от­критие, но винаги и вземане на становище. Той е изживявал с голяма вътрешна борба всички свои проблеми и, каквото е пости­гал като истина, цял живот е защищавал с необикновена твърдост. Това особено важи за неговите постижения в областта на вяра­та след обръщането му към Христа[6].“

Първото и второто „обръщане“

В Руан Блез Паскал се запознава с движе­нието на янсенистите[7], което е насочено про­тив иезуитизма[8]. По това време се разболя­ва тежко, но понасяйки стоически страда­нията, чете Библията и приема болестта си като изпратено от Бога изпитание[9]. Той оп­ределя стремежа си към нравствено съвър­шенство и благочестив живот и отричането от светските науки като свое „първо обръ­щане“ – съединяване с Бога в душата[10].

След категорична лекарска забрана за напрегната умствена дейност и препоръки за повече отдих и развлечения, Блез Паскал постепенно се впуска във вихъра на светс­кия живот и навлиза в кръговете на висшето общество. Но за мислителя това е про­пиляно време, поради което той постепен­но възобновява своите научни занимания. В известна степен обаче светският живот го обогатява – той има възможност да наблю­дава странностите на човешката природа и да търси скритите подбуди на всяко деяние. До края на живота си Блез Паскал остава подвластен на „проблема за човека“, а негови­те велики „Мисли“ намират място в съкро­вищницата на човешката мъдрост.

Писателят чувства Бога, но за него Той все още е само понятие, което занимава ума му, но отсъства от сърцето му. Мислителят е раздвоен: зад него е бляскавият и суетен живот, а пред него – неизвестността на не­познатия Бог. Дилемата между завръщане­то към славата на гениален учен или търсе­нето на Бога намира разрешение в така нареченото „второ обръщане[11]“.

Според някои изследователи причина за него е случилото се на моста над Сена в се­ло Ньой, когато конете от каляската, в коя­то пътувал мислителят, се подплашили. Ка­то по чудо ремъците се скъсали и във вода­та паднали само първите два коня. Блез Пас­кал преживява силно сътресение и от този ден започва да изпитва халюцинации, без­съние, болезнено главоболие и страх от прос­транството. Малко по-късно той присъства на проповед на янсениста Сенглен, която силно го впечатлява. Приемайки я за Божи знак, след два дни вечерта Блез Паскал изпада в мистичен екстаз и написва на лист хартия мислите си върху преживяното. След него­вата смърт един слуга случайно открива за­шит в хастара на дрехата му пергамент, който съдържа преписаното от листа хартия. Този пергамент е известният„Мемориал“:

…

Огън

„Боже на Авраам, Боже на Исаак, Боже на Иаков “, не на философите и на уче­ните.

Увереност. Увереност. Чувство. Радост. Умиротворение.

Боже на Иисус Христос.

Deum meum et Deum vestrum[12].

„Твоят Бог ще бъде мой Бог[13].“Забрава на света и на всичко извън Бога. »

Той се намира само по пътищата, посочени в Евангелието.

Величие на човешката душа.

„Отче праведний! Светът не Те позна, но аз Те познах[14].“

Радост, радост, радост, радостни сълзи.

Отделих се от Тебе.

Dereliquerunt mefontem aquae vivae[15].„Боже мой, защо си Ме оставил[16]?“Дано никога не се разделя с Теб.

„А вечен живот е това да познаят Те­бе, Едного Истинаго Бога, единствен и истински, и пратения от Тебе, Иисус Христос[17]“.

Иисус Христос.

Иисус Христос.

Отделих се от Него; избягах от Него, отрекох Го, разпнах Го.

Дано никога не се разделя с Него. Запазваме Го само по пътищата, посочени в Евангелието.

Пълно и сладко отречение.

Пълно подчинение на Иисус Христос и на наставника ми.

Вечно в радост в замяна на един ден те­гоба на земята.

Non obliviscar sermones tuos[18]. Amen[19]“.

Мемориалът се превръща в обект на ожесточени спорове – според едни изследо­ватели това е заклинание срещу дявола, вто­ри обвиняват Блез Паскал в атеизъм, за трети е плод на предепилептичен припадък, а Волтер откровено заявява, че след произшест­вието на моста Блез Паскал е загубил ума си[20]. Неговите врагове – иезуитите, също го обя­вяват за умопомрачен.

Според архимандрит Серафим обаче „се извършва един непозволителен научен скок да се причислява към болезнено-патологич­ните натури един такъв трезв, критичен към себе си и към другите и проявил несъмнено геройски черти в борбата си с болестите и страданията в живота човек като Паскаля, и че по тоя път по никой начин не може да се обясни тайната му като „велик христия­нин“, за какъвто го признава даже Ницше[21]“. Именно след второто си обръщане Блез Пас­кал написва своите знаменити „Писма до един провинциалист“, безсмъртните „Мис­ли“, прави и някои научни открития. Спо­ред архимандрит Серафим, Волтер се самоопровергава, като нарича Паскал „сюблимен безумец“, и единственото нещо, което го отчуждава от него, е „безумието“ на Христовата проповед, която за невярващия е не­понятна (1 Коринтяни 2:14[22]).

Прочетете още „Човекът според Паскал – средина между всичко и нищо*“ →

Архиепископ Аверкий Таушев

Мястото, където действа спасяващата и обожваща енергия на Светия Дух е Христовата Църква. Църквата е образ на Света Троица, народът Божи, Тялото Христово и Храмът на Светия Дух. Всички тези аспекти са необходими за пълния образ на Църквата.

Принадлежим ли на Христовата Църква? Този въпрос има много дълбок смисъл. Когато дойде антихриста ще “признае” и ще “узакони”, а по този начин и ще овладее външната страна на Православната църква – нейните традиции, изкуство, догматика, канони, познанията за литургическа чистота и апостолското приемство. Затова външната принадлежност към Църквата и верността към традициите – макар те да са  необходими за всеки, който желае  познание за православната Истина и причастност към пълнотата на нейната благодат – не дават “гаранции”. Онова, което определя принадлежността към истинската Църква е развиването на усет към истината, който ще позволи на човека да различи духа на православното християнство от всички негови хитроумни имитации.

Православната еклезиология се намира в най-голяма опасност от всички останали раздели на православното учение. Поради отслабването на силите на дълбинната вяра, православните християни, неразумно поддали се на светския дух, загубват правилната представа за това какво всъщност е Църквата. Техният поглед, както и погледа на обществото в което живеят, е обърнат към външното и затова те гледат на Църквата все повече и повече като на организация.

Православната Църква не е “монопол” на клириците, не е само тяхна “работа”, както мислят невежите и чуждите на църковния дух. Църквата не е собственост на този или онзи иерарх или свещеник. Тя е най-тесен духовен съюз на всички правилно вярващи в Христа, стремящи се благочестиво да пазят заповедите  Христови с единствената цел – да наследят вечно блаженство.

В наше време, когато има толкова силни съмнения относно самото съществуване на Истината, когато всяка “истина” се разбира като относителна и се счита за съвсем нормално всеки човек да се придържа към “своята истина”, борбата за Истината придобива особено важно значение. И този, който не съчувства на тази борба, който вижда в нея само проява на “фарисейство” и предлага в замяна да се примирим пред лъжата, отпадайки от Истината, естествено, трябва да се счита за предател на Истината.

Православните църкви, влизайки в крак с времето, ще се откажат от някои традиционни форми на църковния живот и еклезиологични положения, които ще счетат за “несъвременни” и по този начин ще отпаднат от Преданието, което съдържа в себе си силата на истинското християнство. Това е един от пътищата на превръщането на истинското Православие в светско фалшиво “православие”. Същността на Православието не може да се съхрани там, където е загубено онова, което преди е пазило тази същност.

Църквата никога няма да се подчини на света, никога няма да направи компромис с него. Нали Господ каза на учениците си на Тайната вечеря: “вие не сте от света”. Ако искаме да останем верни на истинското християнство, длъжни сме да пазим тези слова – истинната Църква винаги е била, е и ще бъде чужда на този свят. Отделена от него, тя е способна да съхранява божественото учение на Господа неповредено, защото нейната отделеност от света я пази неизменна, тоест подобна на вечния и неизменен Бог.         

Там, където е прекъсната духовно-благодатната връзка със светите апостоли и приемниците им апостолските мъже и светите отци, където има нововъведения във веро- и нравоучението с цел “да се влезе в крак с времето”, “да се прогресира”, да не се изостава от съвремието и да се приспособява с изискванията и модата на този свят, който в зло лежи – там не може да става и дума за истинска Църква. Православната вяра учи как да устроим живота си в съответствие с изискванията на християнското съвършенство, докато инославните взимат от християнството само дотолкова колкото това е съвместимо  с изискванията на съвременния културен живот.

Позицията на Православната църква по отношение на еретиците е установена веднъж завинаги от светите апостоли и светите отци, тоест от единното и неизменно боговдъхновено Предание. Съгласно него, на православните е забранено да участват в каквато и да е обща молитва или в богослужебно общение с еретици. Според същото това православно Предание римокатоличеството е ерес и то твърде многообразна. За протестантството е по-добре да не се и говори. А католицизмът в течение на времето съвсем се е отделил от спасителната православна вяра и “непогрешимият” папа е провъзгласил за догмати още по-богохулни ереси. Несъмнено, с догмата за непогрешимостта на папата римокатолицизмът може да бъде определен като пан-ерес (всеерес).

Разрушителният дух на отстъплението вече проникна и в нашата Православна църква, чиито най-високи иерарси открито говорят за настъпването на “нова ера” и цинично предлагат да се откажем от всичко минало и да се съберем в някаква “нова църква” в близък “икуменически контакт и единодушие” с всички отстъпници от правата вяра и Църква. Водачите на икуменическото движение едва неотдавна започнаха да се изказват, че участват в него с цел “да свидетелстват пред инославните за истината на Светото Православие”. Сега, обаче, както става ясно от честите им изяви, те стават предатели на тази свята истина.

В икуменическите контакти ние отхвърляме богочовешката православна вяра, тази органическа връзка с Богочовека и с Неговото Свято Тяло – православната Църква на светите апостоли и светите отци – и искаме да станем членове на едно еретично, хуманистично и човекопоклонническо общество, в което няма място за Христос. Това е равносилно на духовна смърт.

Всъщност разликата между Православието и инославието е особено съществена и дълбока. Западното християнство е изменило самото понятие за християнски живот, за неговата цел и условия, в които протича. Православната вяра е аскетична; православната богословска мисъл изследва пътищата към духовно съвършенство. Западните изповедания разбират  спасението като външна награда за определено количество добри дела или за несъмнена вяра в Божествеността на Иисус Христос. Там не разсъждават и не умеят да разсъждават за това, как душата постепенно трябва да се освобождава от подчинението си на страстите и възхожда към безстрастие и пълнота на добродетелите. Католицизмът е имал и има аскети, но животът им е изтъкан от мрачно, безсъзнателно изпълнение на установени дисциплинарни изисквания, за което им се обещава вечен живот. А това, че този вечен живот се постига още тук чрез постоянно подвижничество, Западът не може да разбере.

Прочетете още „Принадлежим ли на Христовата Църква?*“ →