Ейбрахам Креси Морисън
бивш председател на Академията на науките
в Ню-Йорк

Ние сме още в зората на научната ера, и всеки нов лъч разкрива по-ярко делото на един разумен Творец. От деветдесет години насам след Дарвин човечеството постигна изумителни от­крития, и с дух на научно смирение и с вяра, основана на знанието, ние се приближаваме все по-близо до едно уверение за съществуването на Бога.

Аз намирам за себе си седем осно­вания за тази вяра.

Първо: Чрез необорим матема­тически закон ние можем да докажем, че нашата вселена е планирана и по­строена от един велик строителен Ум.

Нека за пример поставим в джоба си десет еднакви монети, номерирани от едно до десет, и да ги разбъркаме добре. Да се опитаме след това да ги изваждаме последователно от едно до десет, като връщаме обратно изваде­ната монета, и всеки път отново ги раз­бъркваме. Математически погледнато, шансът да извадим при първото изтегляне монетата номер едно ще бъде едно към сто; да извадим номер едно, две и три последователно е едно към хиляда, и така нататък. Шансът ни да извадим всички последователно от номер едно до десет ще бъде невероя­тното число едно към десет милиарда.

Като разсъждаваме така, ние виж­даме, че за живота на земята са нео­бходими толкова много уточнени усло­вия, че не би било възможно те да съществуват в тези отношения случайно. Земята се върти около оста си с около 1,760 километра в час. Ако се движеше със 176 километра в час, нашите дни и нощи щяха да бъдат десет пъти по-дълги от сегашните, и горещото слънце щеше да обгаря нашата растителност през много дългия ден, а през дългата нощ оцелелите нежни пъпки щяха да измръзнат.

Слънцето, изворът на нашия жи­вот, има на повръхнината си една тем­пература над 6,600 градуса по Целзий, но земята е достатъчно отдалечена, за да може „вечният огън“ да ни топли точно колкото е потребно, и не повече. Ако слънцето изгуби само половината от сегашното си лъчеизпускане, ние ще замръзнем, а ако го удвои, ние ще изгорим.

Наклонът на земята под ъгъл от 23 градуса ни дава годишните времена. Ако тя не беше така наклонена, изпа­ренията от океаните биха се движили от север към юг и биха натрупали цели материци от лед. Ако нашата луна беше, например, отдалечена на 80 хи­ляди километра, вместо сегашното ѝ дей­ствително разстояние, океанските при­ливи биха били толкова големи, че по два пъти на ден нашите материци щяха да бъдат потопявани; дори и планините скоро щяха да бъдат изронени. Ако зе­мната кора беше само три метра по-дебела, нямаше да има кислород, без който животът умира. Ако океанът беше само с няколко метра по-дълбок, въг­леродният двуокис и кислородът щяха да бъдат погълнати, и никакъв расти­телен живот не би съществувал. Или, ако нашата атмосфера беше много по-разредена, много от метеорите, които сега изгарят в пространството всеки­дневно с милиони, щяха да брулят вси­чки части на земята и да предизвикват навред пожари.

Поради всички тези и безчетни други примери не може да се допусне дори с вероятност едно към милион, че животът на нашата планета е слу­чайност.

Второ: Самото осигуряване и поддържане на живота с необходимите му средства, за да може той да из­пълни своето предназначение, е проява на един всеобхватен Разум.

Какво представлява животът всъщност, никой човек не е проумял. Той няма ни тегло, нито измерения, но притежава сила: растящият корен скала разпуква; животът покорява во­дата, почвата и въздуха, управлява еле­ментите, като ги заставя да се разла­гат и да изменяват своя състав.

Животът е скулптор – вае всички живи същества; художник е – рисува всеки лист на всяко дърво и дава кра­ски на всеки цвят. Животът е музикант, който научава всяка птичка да излива в песни трепетите на своята любов, и насекомите да се призовават чрез му­зиката на многобройните си гласове. Животът е висш химик, който дава вкуса на плодовете и зеленчуците, дъха на розата, превръща водата и въгле­родната киселина в захар и дървесина, и като извършва това, освобождава кислород, за да могат животните да дишат и живеят.

Погледнете невидимата капка протоплазма, прозрачна, пихтиевидна, спо­собна да се движи и да черпи енергия от слънцето. Тази единична клетка, тази прозрачна тайнствена капчица, крие в себе си зародиша на живота и има си­лата да разпределя този живот на всяка жива твар, голяма и малка. Силите на тази капчица стоят над растителността, животните и човека, защото целият жи­вот иде от нея. Не природата е създала живота. Изпечените скали и първичното море не притежават свойствата, за да сторят това. Кой тогава е вдъхнал жи­вота по земята?

Трето: Мъдростта на живот­ните говори необоримо за един добър Създател, Който е вложил инстинкти в иначе безпомощните малки твари.

Малката риба сьомга прекарва го­дини в морето, а след това се връща в своята река, като пътува откъм същата страна на реката, където се вливат при­тоците, в които тя е била родена. Коя сила я завежда обратно с такава то­чност? Ако я преместите в друг при­ток, тя веднага усеща, че е изместена от пътя си и се бори да си проправи път в една или друга посока, за да на­мери пак своя приток и тогава поема отново пътя нагоре по течението, за да стигне точно на своето място.

Още по-малко обяснима е тайната на змиорките. Тези чудни създания в зряла възраст тръгват от всички блата и реки, от всички части на Европа, раздалечени с хиляди километри, и отиват в океана, всички неизменно отправени към едни и същи бездънни води близо до Бермуда. Там те дават живот на нови поколения и умират. Малките, без наглед да имат някаква друга пред­става, освен че се намират в пустинна маса вода, се отправят назад към бре­говете, откъдето техните родители са дошли, право към езерата и малките блата и реки, така че навсякъде във водите пак се появяват змиорки… Ни­коя американска змиорка никога не е била уловена в Европа, и никоя евро­пейска змиорка – в американски води. Природата дори забавя назряването на европейската змиорка с една или по­вече години, за да ѝ даде възможност да извърши дългото си пътешествие. Откъде произлиза този направляващ импулс?

Осата поваля скакалеца, издълбава дупка в земята, ужилва го точно на определено място, така че скакале­цът да не умре, а да остане само в безсъзнание и да живее под форма на запасна храна. След това осата снася яйцата си на изгодно място, така че, като се излюпят малките, да могат да се хранят от насекомото, без то да бъде умъртвено, тъй като мъртвото месо за тях е гибелно. Тогава майката отлита някъде и умира. Никога тя не вижда малките си. Но осата със сигур­ност извършва това всякога и то за пръв път и винаги правилно, иначе нямаше да се развъждат оси. Тази тайнствена техника не може да се обясни с приспособяване: тя е дарба, вложена в насекомото.

Четвърто: Човек има нещо по­вече от животински инстинкт – той притежава разум.

Никое животно не е дало доказа­телство за способност да брои до де­сет, или да разбира значението на чи­слото десет. Докато инстинктът може да се уподоби на единичен тон от флейта, прекрасен, но все пак ограни­чен, човешкият мозък съдържа всички тонове на всички инструменти в орке­стъра. Няма нужда да се развива тази четвърта точка; благодарение на чо­вешкия разум ние можем да размшляваме и да съзнаваме, какво сме и то, защото притежаваме искра от Миро­вия Разум.

Пето: Промислителност за вся­ко живо създание откриваме в онези явления, които ние днес познаваме добре, но които Дарвин не познаваше – каквито са, например, чудесата на гените.

Толкова невероятно малки са тези гени, че, ако съберем на една куп­чинка тези, от които са произлезли всички живи хора на света, ще бъде не повече от едно напръстниче. И все пак тези ултра-микроскопични гени и техните спътници хромозомите на­селяват всяка жива клетка и са аб­солютните фактори за всяко човешко, животинско и растително качество. На­пръстникът представлява много малко място, но то побира всички лични каче­ства на два милиарда човешки същества. Тези факти са вън от всяко съмнение. Как тогава тези гени могат да съдър­жат в себе си всички нормални на­следствени качества на неизброимо множество прадеди и да съхраняват психичните черти на всеки от тях в това безкрайно малко пространство?

Ето тук наистина почва всяка еволюция: от клетката, от една суб­станция, която съдържа и предава ге­ните. Как няколко милиона атоми, свър­зани като безкрайно микроскопична гена, могат по абсолютен начин да уп­равляват живота на земята, е един пример на дълбока мъдрост и съобразителност, които могат да произлизат само от един творчески Ум. Никаква друга хипотеза не може да обясни това.

Шесто: Природната економика ни заставя да признаем, че само без­крайна мъдрост би могла да предвиди и приготви такова целесъобразно производство и снабдяване.

Преди много години един вид ка­ктус бе посаден в Австралия, като ох­ранителен плет. Като не срещнал там никакво насекомо-неприятел, кактусът скоро се разпрострял в грамадни раз­мери. Застрашителното му ширене стигнало до такива размери, че расте­нието покрило едно пространство колкото Англия, като почнало да изтла­сква жителите от градовете и селата и да разорява стопанствата им. За да намерят средство за борба, ентомолозите обходили света. Най-после се на­тъкнали на едно насекомо, което се хранило изключително с кактуса, без да се докосва до друго нещо. При това, то се размножавало лесно и нямало неприятел в Австралия. Така насеко­мото скоро победило растението, и днес кактусовата напаст е ограничена. Поддържа се само една малка охрани­телна част от насекомото, достатъчна, за да може да се справя всякога с как­туса.

Такива справяния и уравновесява­ния се наблюдават в природата навред. Защо бързо умножаващите се насе­коми не могат да покорят цялата земя? Защото те нямат бели дробове, как­вито притежава човекът. Те дишат през тръбички. Но когато насекомите растат на големина, техните тръбички не израстват съразмерно с големината на тялото. Затова никога не се нами­рат насекоми с голям ръст. Това ограничение в растежа им ги държи в определени граници на развитие. Ако не бе предвидено това физическо огра­ничение, нямаше да има място за чо­вешко съществуване. Представете си, например, че срещнете стършел голям колкото лъв!

Седмо: Фактът, че човекът може да обхване идеята за Бога, е по само себе си едно особено доказа­телство.

Понятието за Бога произлиза от божественото качество на човека, не­присъщо на останалия наш свят. Това качество ние наричаме духовно виж­дане. Чрез тази сила човек и само чо­век, може да установява доказателства за невидимите неща. Обзорът, който тази сила открива, е необозрим; и когато усъвършенстваният вътрешен поглед се издигне до духовен фактор, той може да съзре във всичките данни на промисъл и целесъобразност вели­ката истина, че небето е навсякъде и във всичко, че Бог е навред, но никъ­де не е така близо, както в нашите сърца.

И научно, и за нашия вътрешен поглед е вярно това, което псалмопевецът казва: „Небесата разказват за Божията слава и твърдта възвестява делото на ръцете Му“.

Превод от английски Н. А.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1947, кн. 5, с. 17-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Ейбрахам Креси Морисън – виден учен-естественик, академик (1864-1951). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ee2

Епископ д-р Николай Велимирович

Има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите? Това питане, този въ­прос, вярвам, неведнъж сте си поста­вяли, и сте го поставяли на науката и философията, и на изкуството, и на историята. А някои са го задавали дори и на спиритизма и хиромантията.

Вие сте получавали най-разнообразни, често твърде несигурни и колебливи отговори.

Вие се обръщате, особено през Пас­халното време, със същото питане, със същия въпрос и към Църквата, има ли безсмъртие и възкресение на мър­твите?

Вие искате колкото се може по-скоро да получите отговор, защото смъртта с бързи крачки се приближава към всекиго едного от вас, защото смъртта всеки ден броди по вашите градове и села и отвежда със себе си един зна­чителен брой, едно значително множе­ство малки и големи, богати и бедни, учени и прости, млади и стари; от­вежда ги и вече ги не връща. Всички ние в този живот сме поставени като на една лотария: смъртта шета из нашите жилища и между изтеглените купища свои печалби. Нейните печалби в тази лотария – това са нашите родители, нашите деца, нашите приятели и са­мите ние. Нашите най-мили и най-скъпи същества, пълни с топлота, сладка нежност, привлекателност и живот, смъртта пред нашите очи превръща в твърди восъчни фигури. Нам се вижда досаден днешният ден и ние с нетър­пение гледаме, колкото се може по-скоро да го заменим с утрешния. А в същото време забравяме, че с всеки нов ден лотарийното колело на смърт­та все повече се приближава и до на­шия номер. Най-сетне един ден ще излезе и той, и смъртта ще го поглед­не със своите равнодушни очи, преси­тени от погълнатите от нея преди това люде. Ще го погледне, пък ще го вземе и отнесе със себе си. И тогава, братко мой, и ти и аз ще лежим пред своите приятели като восъчна фигура. И твоите, и моите приятели ще сложат в хлад­ните ни ръце свещ и ще стоят край твоята и моята глава. Ще стоят, ще тъгуват и ще си шепнат:

– Гледайте нашия приятел, който беше толкова пъргав, и приказлив, и добър, и топъл, и мил! А вижте сега как лежи пред нас като някаква минерална маса, неподвижен и мълчалив! В погледа му няма светлик поне кол­кото този на тази тънка свещица в неговата ръка. Нито пък в неговото някога горещо сърце сега има поне толкова топлина, колкото дава този мъничък несигурен пламъчец на свещта.

При вида на мъртвец, братя, всички се питаме: има ли наистина безсмър­тие и възкресение на мъртвите? Пък и когато се отдалечим от мъртвеца и хладният пот по нашето чело вече из­съхне, и сълзите в нашите очи пресек­нат, и когато вече отидем на своята дневна работа и се захванем за нашите всекидневни грижи и занятия, нам че­сто ни хрумва край обикновените ми­сли и необикновената мисъл за смъртта, безсмъртието и възкресението на мър­твите.

Една майка неотдавна ми постави същия въпрос: има ли безсмъртие и възкресение на мъртвите?… Нейният син бил взел участие в миналата война и загинал в сражението при град X. След време тя отишла на бойното поле и там разкопавала гроб подир гроб, за да намери своя син. Мъртъвците вече от дълго време лежали под земята и всички били из еднаквени помежду си. Май­ката познала своя син по един медалион на гърдите. Само по една вещ е поз­нала сиротата оногова, когото не е могла да познае повече по лицето. Майката не могла да плаче. Страшният ужас на смъртта остъкленил ней­ните очи и смразил нейната душа. Пред нея лежала една страшна тайна. Един живот овъглен и оземлен. От човеш­кото същество, което някога е било кост от костите ѝ и плът от плът­та ѝ, от човека, който донеотдавна е зовял нея „майко“, който неотдавна е носил оръжие и е участвал в боеве, пред нейните очи се оказала една зем­на и безформена маса, една пасивна пръстена маса, която повече не усещала сродство с никого другиго, освен със земята. Най-сетне майката едвам се решила да се допре с ръце до сина си. Искала поне да помилва този остатък от някогашния неин прекрасен левент-син. Но пръстите ѝ не могли да се задържат на повърхността, а пропад­нали в гнилото тяло, както в гнила диня. Страх я обзел. Тя почувствала, че между нея и нейния някогашен кра­савец-син вече има една непроходима бездна. Нищо свое и нищо мило тя не могла да види сега в този отворен гроб, в тази мрачна, подземна химическа лаборатория. Дойде при мен съкрушена. И когато ми разказа всичко за тази грозна картина, постави ми питането, зададе ми въпроса: има ли безсмър­тие и възкресение на мъртвите?

Нажалената майка ми постави същото питане, зададе ми същия въпрос, който и вие, драги братя, поставяте и зада­вате.

Как да ви отговоря ?

Ако бих ви говорил с езика на песимистите и на отчаяните лю­де, аз трябва да ви кажа: безсмъртие и възкресение на мъртвите няма!

Ако бих ви говорил с езика на късо­гледите мъдреци, трябва да ви отговоря: безсмъртието и възкресени­ето е една пъстра, но глупава басня и измислица на древните и новите вре­мена.

С езика на робите и бедняците, мъчени и гонени заради правдата в този живот, аз бих ви рекъл: безсмър­тието и възкресението на мъртвите е една необходима потребност, за да мо­же чрез и след него да бъде възста­новена потъпканата правда.

С езика на Сократ и Платон, най мъдрите люде от древността, аз бих ви отговорил: да, душата е без­смъртна; смъртта е събуждане от сън и преминаване в идеалния свят.

С езика на Данте, един от най-ве­ликите поети, бих ви отговорил: аз през целия мой живот гледах и въз­пявах този друг, преобразен от смъртта и от Бога възкресен свят на мъртвите.

С езика на Микеланджело и Рафаел аз бих ви отговорил: най-ве­ликият скулптор и най-великият худо­жник са посветили целия свой гений и живот в служба на Църквата, сиреч в служба на онази институция, която вси­чко основава на догмата за безсмър­тието и възкресението.

С езика на Кант, един от най-ве­ликите философи на новото време, бих ви рекъл: животът зад гроба е една сигурност, която почива на моралния закон. Ако животът би бил прекъснат от смъртта, тогава и най-категоричният закон, занонът на съвестта и морала, би бил унищожен!

С езика на някогашния председател на Академията на науките в Лондон, Оливър Лодж, който е държал една сказка за безсмъртието на човешката душа – с езика на този именит физик, аз бих ви казал: над физическия свят има един по-висш свят, духовния. Него­ви съзнателни членове и участници ние ставаме подир нашата физическа смърт.

С езика на славния антрополог и психиатър Ламброзо аз бих ви от­говорил: съществува духовен свят, който се смесва с нашия физически свят и взема участие в неговия живот.

Искате ли да ви отговоря с езика на индийските пагоди, или с ези­ка на египетските пирамиди и мумии, или с езика на арабските джамии, с езика на Мохамед и Каабето, или с езика на Заратустра, или с езика на храмовете на Акропола, или на онези на Рим­ския форум, или с езика на друидските олтари на норвежко-бри­танския север, ще ви отговоря едно и също: ние ще бъдем живи и ще бъдем съдени подир смъртта.

Желаете ли отговор на езика на разума, той ще гласи: трябва да има безсмъртие и мъртвите трябва да въз­кръснат.

Или вие желаете отговор на езика на инстинкта? Той гласи: непре­менно има безсмъртие и мъртвите не­пременно трябва да възкръснат.

Или вие искате да чуете отговора на езика на вярата? Той гласи: безсмъртието и възкресението на мър­твите е несъмнена истина.

Аз съм повикан и моят дълг е да ви говоря единствено в името на Христовата вяра. И аз ще ви дам отговор в името на тази вяра. А той гласи:

умрелите са живи,

мъртвите трябва да възкръснат,

и мъртви вече са възкръснали!

Прочетете още „Има ли безсмъртие и ще възкръснат ли мъртвите?*“ →

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Друг важен представител на източното монашество бил преподобни Пахомий Велики, основател на общежитийната форма на монашески живот. Той се родил към 312-320 година. Установил се в местността Тавена, до река Нил. Сведения за него ни дават блажени Иероним, Паладий, Созомен, Касиан и други. Около св. Пахомий се събрали мнозина любители и ревнители на монашеския жи­вот. Той проявявал големи грижи за общежитието: сам готвел и прислужвал на братята, гледал болните, пръв се явявал на молитва и на работа, давайки с това пример на своите ученици. На отсрещния бряг на Нил св. Пахомий основал женски манастир, игумения на който била неговата сестра. В скоро време Тавена станала цял монашески град. Броят на манастирите тук до­стигнал до девет. Всеки манастир образувал отделно общежитие от по 3-4 дома, всеки дом – от по 12-13 килии, а всяка килия – от по 2-3-ма братя. Цялото общежитие било разделено на 24 разряда, като всеки разряд носел името на една от буквите на гръцкия алфавит, според степента на духовния си живот. Св. Пахомий изработил 142 правила с 52 пояснения за богоугоден монашески живот. Тези правила уреждали възможните случаи в живота на общежитието. Монасите от обществото на св. Пахомий носели ленен хитон без ръкави, дълъг до коленете, препасан с пояс и презрамници. На главата си носели шапка (кукул) без превръзка, с червен кръст на челната страна. Шията и плещите покривали с наметало. Върху хитона носели кожена дреха (милот). Обикновено ходели боси, но при студено време обували сандали. Горната дреха и сандалите сваляли само при приемане на св. Причастие. В ръце носели жезъл. Никога не сваляли облеклото си, дори и нощем по време на сън. Спели на стол с облегало, покрит с рогозка. При даване на тръбен звук за молитва всички били длъжни веднага да се явят в храма, като пре­късвали работата докъдето били стигнали, дори до половината на буквата при писане. Ако тръбният звук заварел някого на път, той бил длъжен, пътувайки, да извърши молитвеното си правило. Според правилата на св. Па­хомий в денонощието трябвало да се правят по 12 молитви три пъти: през деня, вечерта и през нощта. Чели се 12 псалми и по едно четиво от Стария и Новия Завет. При четенето или пеенето на псалмите монасите седели, а при молитва ставали и правели доземни поклони с изключение на събота, неделя и Петдесетница. Всяка събота и неделя се причащавали. Ставали от сън преди да пропеят петлите. Прекарвали в бдение до сутринта. Света Литургия извърш­вал свещеник от близките села. Св. Пахомий не допускал да бъдат ръкопо­лагани за свещеници неговите монаси, за да не се възгордеят и да не произ­лизат сред братята завист, раздори и разделения. По същите причини сам св. Пахомий не приел да бъде ръкоположен за свещеник въпреки предложе­нието на местния епископ. Освен редовните молитви монасите били длъжни да правят така наречената „умна молитва“ (самовглъбяване и богомислие). Предмет на техните постоянни размишления били: истините на вярата, напомняне за смъртта и страшния съд, за суетата на света и прочее. Пребъдвали също и в четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци, във физически труд и безмълвие. Ако трябвало да си кажат нещо, служели си със знаци.

Друго средище на монашески живот е Нитрийската пустиня – днеш­ният Нади-н-Натрюн. Това е долина от около 80х30 километра западно от делтата на Нил, наречена още „Скитска пустиня“. Основатели на манастири в Ни­трийската пустиня били преподобните авва Амун и св. Макарий Египетски. Отначало тук се били поселили анахорети, които после образували общежи­тие. Някога тук обитавали до 4,000 монаси.

Голямо огнище на монашески живот през средните векове бил Цариград. Тук още при основаването на града (330 година) в продължение само на седем години били построени 15 манастири, между които голяма слава придобили манастирите „Всех Святых“, „Витлеемският“, „Свв. Карп и Вавила“, „Авраамовският“ и други. Св. Иоан Златоуст в битността му на цариградски архиепи­скоп съдействал за основаване и устройване на манастири. Император Теодосий Младши (408-450), под влияние на благочестивата си сестра Пулхерия, превърнал двореца си в манастир, гдето ежедневно се извършвало богослужение, на което сам царят присъствал.

Консулът Студий в 463 година основал в Цариград известния под негово име Студийски манастир, наречен още „Акимитски“ – тоест на незаспиващите, понеже тук се извършвало богослужение през всичкото време на денонощието. Този манастир играл голяма роля в живота на Църквата и служел за образец на други манастири със своя устав и „образ жизни“. Оттук студийският устав преминал в Атон. Своя разцвет Студийският манастир достигнал при просла­вения свой игумен св. Теодор Студит (починал 826 година). Тук се подвизавали много песнописци, между които самият преподобни Теодор и неговият брат Иосиф. Тук имало и знаменита книжовна и книгописна школа****. Оттук излезли и много подвиж­ници, мъченици и изповедници за вярата. През 1204 година манастирът бил раз­рушен от кръстоносците, но в 1290 година отново бил изграден. През 1453 година при завладяването на Цариград от турците, той отново бил окончателно разру­шен.

При император Юстиниан (527-565) бил отбелязан златният век на ви­зантийското монашество. Сам Юстиниан построил много манастири и издал монашески правила. При император Лъв Исаврян (723 година) и Константин Копроним (741-775) обаче монашеството било подложено на жестоко гонение. Едни от монасите-защитници на иконопочитанието били убити, други били подложени на най-жестоки изтезания и дамгосвания, трети били затваряни или пращани на заточение, а четвърти едва се спасявали чрез прикриване, бягство и изгнаничество. Цариград обезлюдял откъм монаси. Манастирите били превръщани в казарми и конюшни. Св. Теодор Студит не намира думи да изрази всичкия ужас от преследването през времето на Копроним.

Нов разцвет отбелязало цариградското монашество при император Ва­силий Македонянин (867-886). Той изградил над сто църкви и манастири. По негов пример и всеки сенатор считал за нужно да изгради манастир, често наричан на негово име, гдето на стари години се оттеглял на покой и дочаквал залеза на живота си.

По това време цариградските манастири проявили широка просветна и обществено-благотворителна дейност, за която ще стане дума по-нататък.

Имало императорски и патриаршески манастири, които се ползвали с осо­бени привилегии и не зависели от местните епископи.

Относно монашеската дисциплина по това време трябва изобщо да се каже, че тя била на високо ниво. Монасите водели строг живот и били на изключителна почит от страна на императора и вярващия народ. Това се дължало както на строгите монашески правила, така и на високия дух на благочестие, който владеел в онова време.

Важно средище на духовен живот в православния Изток била и лаврата на св. Сава Освещени. Този боголюбец се родил в Кападокия от богати роди­тели. Жаден за по-възвишен духовен живот, на 18-годишна възраст се отпра­вил за Иерусалим. Тук под духовното ръководство на св. Евтимий Велики и преподобни Теоктист младият Сава възраствал в монашеските подвизи. Известно време прекарал в обителта на преподобни Герасим в Йорданската пустиня, а после се заселил в една пещера при Силоамския поток, хранейки се само с корени и овощия и пребъдвайки в постоянна молитва и богомислие. Започнали да идват при него мнозина ревнители на духовен живот. Основал лавра, в която се подвизавали хиляди монаси. След смъртта на майка си получил голямо наследство, което разпродал и с получените пари построил странноприемници. Съставил устав, който получил широко приложение. Починал в 533 година на 94-годишна възраст. Бил голям защитник на Православието. От неговата лавра излязъл и св. Иоан Дамаскин.

Средище на духовен живот бил и Синайският манастир „Св. Екатерина“, построен в подножието на планина Синай. Тук просияли в светост много пре­подобни отци, между които ще споменем авва Мартирий, св. Иоан Лествичник, Нил Синайски, Григорий Синаит и други.

През това благодатно време множество манастири процъфтяли и в Сирия. В тях се прославили с благочестието си и светия си живот св. Ефрем Сирин, Исаак Сирин и много още други.

През по-късните средни векове центърът на източното православно мона­шество се премества от Цариград в Света Гора-Атон.

Прочетете още „Православното монашество – продължение и край*“ →

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Нравствено-практическата дейност на човека се стимулира и възгрява от изискванията и повелите на определени идеали и нормативи. Идеалите и стремежите на различните хора обаче са различни. Така, те биват ефимерни или временни и вечни, а също и тукашни или земни и отвъдни или небесни. Постигането на идеалите обикновено е свързано с аскеза (ασκήσις=усилно и целенасочено упражняване в добродетелността) и подвижничество, тоест борба в препобеждаване на греха и нашето несъвършенство.

Господ Иисус постави нов идеал и освети нови начала на живота. Хри­стиянският идеал се състои в постигане на светост (Левит 11:44; 1 Петр. 1:15) и съвършенство в Бога (Матей 5:48), в наследие на Царството небесно, в при­добиване на вечен живот и спасение (Деяния на светите апостоли 2:40). Наистина, по благодат сме спасени (Ефесяни 2:5), но спасението се постига от страна на човека с много уси­лия (Матей 16:24; Марк 10:23; Лука 18:24). В Царството Божие се влиза през много скърби (Деяния на светите апостоли 14:22).

Християнският идеал за светост, нравствено усъвършенстване и спа­сение е общ за всички човеци. Той обаче се постига по различни пътища и в различни степени – според степента на личните усилия на човека и според степента на освещаващата Божия благодат, а така също и в зависимост от личните качества, склонности и възможности на човека.

Монашеството е една от формите и един от пътищата за постигане на християнския идеал. Истинското монашество е в собствен смисъл на думата подвиг, тоест самоволно налагане на себе си определени обети и задължения.

Монашеството е забележително явление в живота и структурата на Хри­стовата църква. То е играло и играе важна роля за преуспяване и утвърж­даване на вярата и благочестието и за запазването истинността и чистотата на църковното учение.

Думата „монах“ (μοναχός) означава „сам“, тоест човек, който живее сам и води несемеен живот в изпълнение на дадени обети и задължения.

При посвещението си в монашество постригаемият дава тържествено следните обети: а) пребъдване в манастира до края на живота си; б) безбрачие, свързано с целомъдрие и девственост; в) послушание и г) нестежание (непритежаване на лично имущество).

За монашеството има противоречиви мнения. Някои съвършено го отри­чат, смятайки, че то, като форма на безбрачие, е патологична проява – противно на природата и на християнския дух; че монахът е отрицател на света и на радостите в живота, изнурявайки чрез строг пост тялото си; че той е егоист, понеже се грижи само за себе си и за собственото си спасение; че е антисоциален елемент и че чрез обета на пълно послушание той обезли­чава себе си като личност. Основателни ли са обаче тия мнения? Съвсем не!

а) Пребиваването в манастир създава благоприятна възможност за ду­ховно съсредоточение и предпазване от съблазните и изкушенията в света. Пустинята е прекрасна школа за съзерцателен и богоугоден живот. Пусти­нята е откърмила великани на духа. Монахът наистина е напуснал света с неговите сладости заради Царството Божие. Това напускане на света обаче не е отрицание на самия свят като творение Божие, а отричане на злото в света.

Монасите не са егоисти. Те не спасяват само себе си, но покрай себе си спасяват и своите близки. Тази мисъл картинно е изразена в стихотворението „Светците“ от един наш поет. Те, светците-отшелници, са като водите в моретата, езерата и реките по време на лятна засуха. Под действието на слън­чевите лъчи те се изпаряват и се издигат в небесните сфери, гдето се охлаждат и пак се връщат на земята в благодатен напоителен дъжд. Така и светците-отшелници напускат света, но когато със своите подвизи и молитви се издиг­нат във високите духовни сфери – към Бога, предстателстват пред Него за света и тогава на земята пада чудна благодат.

В някои изключителни случаи монахът обаче може с благословението на игумена, местния епархийски архиерей или върховната църковна управа да напусне за по-кратко или по-продължително време манастира, като про­дължава обаче да се числи към него. Св. Антоний Велики например на два пъти е напускал своето отшелничество – първия път в 313 година по време на гоненията против християните при император Максимин, за да подкрепи вярващите в Александрия, и втори път по време на арианските смутове, за да утвърди християните в православието. Същото сторил и известният в Цариград авва Далматий, който в един критичен за Църквата момент по време на Третия вселенски събор в Ефес (431 година), свикан против Несторий, след 44-годишно пребивание в манастира, за пръв път напуснал неговите стени и заедно с братята се явил пред император Теодосий Млади, за да го молят да бъде преразгледано решението на събора за свалянето на някои православни поборници. Четвърто правило на Четвъртия Вселенски събор дава възмож­ност за едно такова напускане на манастира, което може да става „при крайно наложителна нужда“ с разрешение на епископа.

б) Безбрачието на монаха не е ненормална и противоестествена проява. То е израз на стремеж към по-съвършен и свободен от семейни задължения и житейски попечения живот. Ако по думите на Господ Иисус при възкресе­нието нито се женят, нито се мъжат, но пребивават като ангели Божии на небесата (Матей 22:30), то чрез безбрачието монахът се стреми да постигне, доколкото е възможно, още тук на земята онова състояние, което е на небе­сата преди да е дошло възкресението. Очевидно затова и монашеството се нарича „ангелски образ“.

Безбрачието (αγαμία) и девството (παρθενία) освобождават монаха от семейни грижи и задължения и създават благоприятна възможност за бого­угоден живот. Св. апостол Павел признава, че нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жена си… Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом, а омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си (1 Коринтяни 7:32-34). Когато ня­кой всецяло е възгорян и обзет от един идеал, той постоянно мисли за него и живее с него и в името на този идеал пренебрегва други свои нужди и потреб­ности. Най-великите светила на Църквата, като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други са били безбрачни, девственици. При това те са били човеци с нормални прояви и изключителни умствени и ду­ховни качества. Само това е достатъчно, за да бъде оправдано безбрачието на монаха.

Наистина Бог е благословил и осветил брака (Битие 1:28; 2:24; Матей 19:5; Ефесяни 5:31). Той обаче не е отрекъл безбрачието и целомъдрието. Въпреки че юдеите считали чадородието за Божие благословение, а бездетството – за Божие наказание, все пак и у тях девството е било на почит (Псалом 44:14; Псалом 67:26; Деяния на светите апостоли 21:9; 1 Коринтяни 7:7; 2 Коринтяни 11:2.) Назорейството, като религиозен подвиг у юдеите, е било свързано, макар и временно, с обет за въздържание от спиртни пития и пребивание в целомъдрие. Монашеството като тежнение към безбрачие и въздържание от плътски наслади, като стремеж към съзерца­ние и нравствено съвършенство, е съществувало и съществува и в други ре­лигии, като мохамеданството, будизма и други. Това показва, че стремежът към безбрачие и целомъдрие не е чужд на човешката природа. В полза на дев­ството са писали мнозина древни църковни отци и писатели: св. Игнатий Богоносец, св. Климент Римски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Фило­соф, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Ориген, св. Киприан, св. Иполит и други. Св. Игнатий в посланието си до св. Поликарп приветства девствени­ците (2 Смир. 13). Девствениците били пример на светост и нравствено съвър­шенство. Св. Юстин Философ пише: „Между нас има много 60-70 годишни мъже и жени, които още от детска възраст са станали Христови ученици и пребъдват и досега в девство“. Св. Киприан поставя девството на второ място след мъченичеството. Нарича го „цветът на църковното дърво, високо украшение на благодатта, с една реч – най-добрата част от стадото Хри­стово“. Картагенският и Анкирският събори постановили правила за дев­ствениците (53-то правило на Картагенския събор и 10-то правило на Анкирския събор).

Девството и безбрачието обаче, свързани с целомъдрието, не са подвиг за всички, а само за онeзи, които имат разположение към тях и на които е да­дено (Матей 19:11), тоест за онези, които с цяла душа са го прегърнали и с бла­годатна Божия подкрепа могат да го понесат. А че това е наистина възможно, свидетелства облакът от девственици, които украсяват църковния кален­дар, както и сонмът от 144-те хиляди девственици, които пеят нова песен пред престола на Бога (Откровение 14:3-5).

Прочетете още „Православното монашество*“ →