Етикет: вяра

Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1]*

Публикувано на от Dragan Bachev

Павел Павлов

Abstract:

Pavel Pavloff, Theological Legacy of a Church Historian: Prof. Hristo Stoyanov.

This article is dedicated to the life and legacy of Professor Hristo Stoyanov as a church theologian, teacher, and researcher of Church history. It addresses the significance of continuity between generations within churchtheological circles and the challenges of maintaining this continuity under Bulgarian political conditions. The article highlights the individual’s commitment to upholding the Truth and the Christian faith during the totalitarian communist regime, emphasizing the crucial role of history and faith in shaping both human and Christian identity.

Keywords: Hristo Stoyanov, History, Church, Theologian, Faith, Continuity, Bulgaria, Totalitarian Regime

***

Има един впечатляващ текст на професор Николай Глубоковски, посветен на кончината на неговия научен ръководител професор Алексей Лебедев. Статията, озаглавена „В памет на покойния професор Алексей Лебедев“, е с подзаглавие „под първите впечатления от тежката загуба[2]“. Този удивителен текст е провокацията и моделът на моите размишления тук, макар и това, което казвам, да не е „под първите впечатления от тежката загуба“, а да е дълго обмисляно. Разбира се, ние помним нашите наставници и ясно съзнаваме дълга си пред учителите и преподавателите, които ни откриха големия свят на богословието и историята. Приемствеността между поколенията в България и особено в църковно-богословските среди е доста сложно нещо, което често се характеризира с диаметрални противоположности. Във връзка с честването днес на 75-годишнината от рождението на нашия професор ще се опитам да поговоря за неговите приноси обективно, макар че субективността в случая е очевидна. В моя доклад ми се ще да откроим човека, личността на богослова-църковен историк иззад текстовете и архивните документи. Макар и да е твърде кратко времето, ще се опитам да ви разкажа за нашия професор Христо Стоянов преди всичко като църковен богослов, преподавател и изследовател на историята на Църквата. Личните свидетелства са съчетани с конкретните житейски обстоятелства и с богословския му мироглед. През целия си живот той свидетелстваше за Истината, а и други привличаше за това свидетелство със заразителния си пример.

1. Поколението

Поколението, на което принадлежи професорът (това е поколението и на моя баща, който е роден в същата 1941 година), е първото, прекарало целия си съзнателен живот през комунистическия период, чак до промените през 1989 година Това е поколение, което, от една страна, не познава войната, както предните две-три български поколения, а от друга, живее в епоха на разделение, когато хората се разделят на „наши“ и „чужди“, на „нови“ и „бивши хора“[3]. Налагането на тоталитарния режим в България по съветски модел създава цели групи в страната, които са дамгосани с определението „народен враг“. Това особено се отнася за тези, които избират пътя на служението в Църквата. Именно там обаче се усеща и най-силно разделението, защото макар и тя да е приемана традиционно за „буржоазна“, в средите ѝ постепенно се появяват „прогресисти“, които се опитват да се нагодят в конкретната ситуация.

Изключително трудно е да си семинарист през 50-те години, когато все още непрекъснато изчезват хора от църковните среди в лагерите и политическите затвори на България. От друга страна обаче, това е и особена привилегия – затворен между два железопътни тунела и два завоя на реката в Искърското дефиле, любознателният младеж има за свои учители невероятни ерудити от „старото поколение“. Разбира се, това лека-полека ще се промени и за нас семинаристите от 80-те години (само 25 години по-късно) нещата ще изглеждат по-различно – други ректори, други учители, възпитатели и така нататък. Поколението на семинаристите от късните 50-те даде своите приноси в различни църковни поприща, макар че мнозина не оставаха на служение в Църквата. Причините за това са много – липса на чисто светска перспектива за семинаристите, изолация от връстниците по места, поставянето на семинаристите в групата „утайка на обществото“, но и все по-голямата незаинтересованост от страна на някои църковни фактори, които се опитват да се спасяват поединично, нагаждайки се към създалата се ситуация и така нататък.

Христо Стоянов завършва семинарията с пълно отличие през 1960 година и получава диплома №2149/19.06.1960 година. Трудно е да си пълен отличник в Семинарията. От една страна, в програмата има широка палитра от дисциплини – общообразователни предмети, църковно пеене, класически езици, но и централни богословски дисциплини. Трябва наистина да притежаваш доста умения, за да получаваш отлични оценки по всички предмети. От друга страна обаче, стои изкушението, че не е необходимо толкова да се стараеш, защото няма кой знае каква полза от твоите знания, липсва конкурентна среда, перспектива и така нататък. Второто разваля до такава степен средата, че на подобни отличници се гледа като на амбициозни натегачи, като на хора, които на по-следващ етап биха напуснали Църквата, защото тя не може да осигури пространства на подобни амбиции и знания. Нашият професор преодолява всички тези изкушения и остава завинаги в лоното на Църквата със своя избор да бъде богослов и учител на богослови. Може би за това има заслуга и духовният му отец, който десетилетия наред не престава да мотивира – курс след курс и семинарист след семинарист – за безкористно служение на Църквата и Отечеството.

В следване на своите църковни и богословски идеали Христо Стоянов влиза в Духовната Академия „Св. Климент Охридски“ през 1962 година. Записан е под албумен номер 400[4]. Завършва преждевременно своето следване за 3 години, вместо за 4, като последните две години взема за една. Това става възможно с решение на Светия Синод от 2.10.1964, което му препоръчва да завърши ускорено. Общият успех от следването му е 5,93 – има само две петици (по Нравствено богословие и по Тълкувание на Новия Завет). На страницата на Христо Стоянов в книгата за редовни студенти четем бележка от професор Тодор Събев: „студентът представи много добра работа (теза) при катедрата по Църковна история“. След задграничната му специализация (Швейцария и ФРГ) е приет за аспирант по Църковна история, както се нарича тогава. След защитата на докторската си дисертация той печели конкурс за асистент в същата катедра. Така от 1971 година до края на живота си през 2000 година той преподава църковно-историческите дисциплини в Духовната академия/Богословски факултет.

Не знам дали днес си даваме сметка за трагизма на богословското изгнаничество през комунистическия период, особено на честно посветилия се на „академичното“ богословие млад човек, ясно осъзнаващ ограничения, в чисто количествен смисъл, характер на своето лично богословско свидетелство. За него сякаш в най-пълна сила важи възгласа от Светата Литургия „Да стоим добре, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир светото възношение!“ Защото силата на богословския подход в онова време не е само в способността да се усещат съществено важните богословски въпроси и да се предлагат отговори, а в това преди всичко да се очертаят посоките на най-ключовите измерения на богословската проблематика, които ще се превърнат в пътеводител за онези, които могат да слушат, а и да чуват.

Прочетете още „Богословското свидетелство на църковния историк професор Христо Стоянов[1]*“ →

Старокатолическата църква – произход, доктрина и развитие*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Йовчев

1. Произход и разпространение на старокатолицизма

Първи Ватикански събор се оказва за голям брой християни от европейския континент разделителна линия, която прокарва непреодолима граница между тях и Римокатолическата църква, въвела в догматическия корпус на християнското учение нови догмати, предизвикали противоречия в самото сърце на Римската църква, но въпреки това одобрени от повечето съборни участници и санкционирани от съборното събрание. Общността на първите старокатолически църковни институции обхваща църквите на германската, швейцарската и австрийската монархия, създадени именно в резултат на протест срещу Първия Ватикански събор[1]. След Просвещението съществува ясно различие между така наречения ултрамонтанистки католицизъм, който поставя силен акцент върху централната и върховна власт на Рим, и либералния католицизъм, особено в немскоезичните страни. Папската курия не удовлетворявала политическите, либерални, автономни движения в Европа. Енцикликата на папа Пий IX „Quanta cura“ с добавянето на „Syllabus Errorum“ (списък с грешки) е публикувана на 8 декември 1864 година[2]. Този списък осъжда много от идеите на модерността, включително либерализма, рационализма и свободата на вярата и съвестта[3]. Десет години по-рано същият папа с була „Ineffabilis Deus“[4] издига вярата си в непорочното зачатие на св. Дева Мария, едно по-рано необвързващо францисканско учение, до ниво на догмат и така фактически потвърждава, че той е единственият върховен вероучителен авторитет.

Основната идея, която служи като мото на Първия Ватикански събор, според волята на папа Пий IX, е борбата срещу либерализма и широкото прилагане на ултрамонтанизма. Ако първоначално съгласуваните теми се смятали за основни и безспорни, то въпросът за непогрешимостта на папата много скоро става доминиращ в подготовката, а след това и в провеждането на целия събор. Този въпрос предизвикал огромна обществена дискусия, проявила се в множество статии в пресата. Важен принос по този въпрос има известният немски богослов и историк проф. Игнац фон Дьолингер[5]. Името му става популярно на мнозина именно във връзка с критиките и отхвърлянето на догматите на Първи Ватикански събор за непогрешимостта и главенството на папата. Смятан е за двигател на пост-ватиканското протестно движение срещу тези решения, а за самите старокатолици той е като „баща на църквата“, въпреки че поне в началото e твърде критичен към основаването на отделна църква, тоест създаването на собствени (старо-) католически църковни структури след отлъчването на протестиращите католици. На 4 януари 1870 г. архиепископът на Мюнхен, фон Шеер, призовава публично проф. Дьолингер, като все още член на Римокатолическата църква, да се покае заради откритите критики и изразеното несъгласие с решенията на събора. В своя отговор от 28 март 1871 г. той много аргументирано се защитава, като изтъква три основни мотива: „Като християнин – казва той, – това противоречи на общия дух на Евангелието; като историк – този догмат е срещу цялото Свещено Предание на Църквата, и като гражданин – чрез новия догмат папството се стреми да се наложи над държавната власт и така създава гражданско напрежение“[6].

Старокатолическите църкви в Германия, Швейцария и Австрия възникват като протест срещу догматичните определения за юрисдикционно главенство и папска непогрешимост, които са провъзгласени на Първия Ватикански събор на 18 юли 1870 г. в Догматическата конституция „Pastor Aeternus“. Но едва през 1889 г. епископите на Нидерландската, Германската и Швейцарската църкви изрично декларират, че и трите църкви са в пълно общение. Постепенно това прераства в съюз на старокатолическите църкви в Утрехт, към който през 1890 г. се присъединява и Старокатолическата църква на Австрия.

Професорите Дьолингер, Фридрих (Мюнхен), Шулте (Прага), Вебер (Бреслау), Ройш, Ланген и Кноод (Бон) Райнкенс (Нидерландия) и други[7], които са университетски преподаватели в римокатолическите богословски факултети на университетите в Мюнхен, Бон и Бреслау и водачи на старокатолическото движение[8],разобличават решенията на събора и новото папско учение като противоречащо на Евангелието и християнската вероизповед. Но въпреки тяхното аргументирано несъгласие и надеждите им, че движението им ще бъде подкрепено от германските епископи, последните отказват да прекъснат отношения с папата.

Папа Пий IX (1792-1878), който прокарва догматите за главенството и непогрешимост на папата на Първия Ватикански събор през 1870 година

Протестното движение събужда симпатиите и одобрението на населението в различни части на Германия и Швейцария и благосклонното внимание на правителствата на Прусия, Вюртемберг, Баден-Хесен и няколко швейцарски кантона. Така възниква идеята за организиране на движението в Германия и Швейцария и започват да се формират комитети и конференции на различни места[9].

2. Старокатолическата църква в диалог за единение с Православната църква

Още преди създаването на църквата и преди да бъдат организирани църковни структури, старокатолическото движение търси през XIX век контакт с други християнски църкви. По този начин под ръководството на проф. Игнац Дьолингер в Бон се провеждат две конференции на движението, съответно през 1874 и 1875 г.[10] Икуменическите приоритети на Старокатолическата църква са ясни. В онзи момент се смята, че Православната и Епископалната църкви са догматично съгласувани и от голяма необходимост е да се работи за единство с тях. Така се полага началото на дългогодишния и многостранен диалог между православни и старокатолици, който може да бъде разделен на няколко етапа[11].

Първият етап обхваща периода от 1871 до 1888 г. Подобно на англиканите православните са поканени в Бон на организираните конференции за обединение, проведени през 1874 и 1875 г. На тези форуми се решава, че за постигане на единство се изисква съгласие според вярата на Вселенските събори, Свещеното Писание и Свещеното Предание, епископата и седемте Тайнства. На двете конференции са отхвърлени както разработките, водещи до тълкуването на папската непогрешимост в Римокатолическата църква, така и тези, които водят до прекъсване на общение от страна на ранната Църква с протестанстизма. По отношение на „Filioque“ е решено, че терминът е неправилно включен в Символа на вярата, и че е възможно да се обясни по догматичен път[12].

Вторият етап продължава от 1889 до 1917 г., тоест от основаването на Утрехтския съюз до Руската октомврийска революция. През това време са сформирани комисии за диалог в Ротердам (старокатолическа) и в Санкт Петербург (православна), които въпреки че физически заедно никога не се събират, са в постоянна епистоларна кореспонденция, разменяйки си мнения по въпросите за „Filioque“, св. Евхаристия и каноничната валидност на старокатолическата епископска структура. Консервативните богослови, като епископ Сергий (Страгородски), който по-късно става Руски патриарх, държат преди всичко Старокатолическата църква първоначално да признае цялата Православна църква като единствена и истинска църква[13].

През 1902 г. Константинополският патриарх Йоаким III[14] подготвя послание, в което иска от старокатолическите църкви официално и обширно изповедание на вярата[15]. Поради проблеми в комуникацията при обсъждането на патриаршеското искане, то не се приема в Утрехт (предложението е повторено и изпълнено едва през 1970 г.). От своя страна през 1912 г. руската комисия заявява, че в направеното изповедание към Светия Синод на Руската православна църква, е отговорено задоволително на всички въпроси, представени предварително на Ротердамската комисия[16].

Йохан Йозеф Игнац фон Дьолингер (на немски:  Johann Joseph Ignaz von Döllinger; 28 февруари 1799 г. Бамберг, Германия – 10 януари 1890 г. Мюнхен, Германия) – баварски католически свещеник, църковен историк, богослов и основен критик на догматите от Първия Ватикански събор за главенството и папската непогрешимост. Един от инициаторите на старокатолическото движение в Германия през 70-те години на XIX век.

Третият етап обхваща периода от 1920 до 1960 г. Тук вече инициативата се измества от Русия към Константинопол. Три месеца след Англикано-Старокатолическото споразумение в Бон през 1931 г. на същото място се провежда старокатолическо-православна конференция, където не се откриват принципни догматически различия, но православните делегати все още нямат необходимите правомощия за всеправославно одобрение, за да приемат решенията на конференцията за своите църкви. Същевременно никой от тях не се присъединява към наскоро приетото общение между англикани и старокатолици.

Четвъртият етап обхваща годините от 1961 до 1975 г., тоест от общоправославната конференция в Родос през 1961 г. и официалното представяне на учението от старокатолиците на Вселенския патриарх на 21 юни 1970 г. (това е поискано за първи път както се посочи през 1904 г.) до действителното начало на „диалога на истината“ между съвместните Комисии на старокатолическите и православни богослови през 1975 г.[17]

Петият етап представлява пряк диалог между 1975 и 1987 г. по следните теми: 1) Божието учение: Божественото откровение и предаването му, канонът на Свещеното Писание, Св. Троица; 2) Христология: Въплъщение на Божието Слово, ипостасно единение на Иисус Христос, св. Богородица; 3) Еклисиология: природата и свойствата на Църквата, единството на Църквата и поместните църкви, границата на Църквата, властта на Църквата и в Църквата, непогрешимостта на Църквата, съборите на Църквата, нуждата от Апостолската приемственост, главата на Църквата; 4) Сотириология: спасителното дело на Иисус Христос, действието на Светия Дух в Църквата и дара на спасението; 5) Учението за Тайнствата: Тайнствата на Църквата, Кръщението, Миропомазването (confirmatio), Евхаристията, Покаянието, Помазването на болните с елей, Ръкополагането, Брака и други; 6) Есхатология: Църквата и краят на времето, животът след смъртта, възкресението на мъртвите и животът в бъдещи свят и 7) Св. Тайнство Причастие: условия и последици.

Между 1975 и 1987 г. двете страни постигнали официално споразумение по всички тези въпроси[18].

Краят на този диалог бележи началото на шестата му фаза. В нея църквите трябваше да решат какви практически изводи могат да се направят от постигнатото богословско споразумение. Важен момент за преосмисляне е все още „пълното общение“ между старокатолическите църкви и други църкви и степента, в която старокатолическо-православната общност би могла и трябва да бъде специална в настоящата икуменическа ситуация.Тази шеста фаза на диалога днес се характеризира с допълнителни проблеми: въвеждането на ръкополагане на жени в старокатолическите църкви и тясната връзка на някои от тях с реформаторските изповедания.

3. Българската православна църква в диалога със старокатолиците

Необходимо е да се подчертае, че Българската православна църква активно участва в работни срещи, свързани с диалога между православни и старокатолици, като първоначално главен представител от българска страна е проф. протопрезвитер д-р Стефан Цанков. На по-късен етап участие взимат Старозагорският митрополит Климент, Сливенския митрополит Никодим, проф. Цоневски, проф. Хубанчев, проф. Вълчанов и други. На тези първи организирани конференции между православни и старокатолици са водени разговори по въпроси, които се явяват пречка пред единството на двете църкви. По някои от тях се постига съгласие, например: 1) Свещеното Писание и различието на неканоническите книги от каноническите; 2) Свещеното Предание като извор на Божественото откровение; 3) Вселенските събори (признават се седемте Вселенски събори, както и признатите от тях поместни събори; приема се Никео-Цариградският символ на вярата, като се изхвърля римокатолическата прибавка „Filioque“.

Втората световна война е обективна пречка за организиране на подобни мероприятия, поради тази причина в архива не се намират материали от този период. Едва през 60-те години на XX век преговорите се възстановяват. Свидетелство за това е едно писмо на Вселенския патриарх Атинагор от 11 април 1962 г. до Светия Синод на Българската православна църква. В него той моли да му се съобщи мнението на Светия Синод на Българската православна църква, относно желанието на пристигналите на посещение в Истанбул на 27 март същата година Андрей Ринкел, архиепископ на Утрехт, и Урс Кюри, епископ на Берн, за подновяване на преговорите за обединение между старокатолици и православни[19].

В писмото-отговор на патриарх Кирил до патриарх Атинагор, се съобщава на Вселенския предстоятел, че Светия Синод на Българската православна църква е изслушал с особено внимание писмото (протокол 242 от 11 април 1962 г.), където се известява на Българската православна църква желанието от епископите на Утрехт и Берн, ръководители на старокатолиците в Нидерландия и Швейцария за подновяване на преговорите от Бонската конференция през 1931 година относно обединението на старокатолиците с православните[20].

След като се получава съгласието на останалите предстоятели на отделните поместни православни църкви по въпроса за възстановяването на диалога между православни и старокатолици, на 13 ноември 1964 г. на X заседание на пленума на Третото всеправославно съвещание в Родос са одобрени предоставените изложения на двете комисии (утвърдени на IX заседание на същото това съвещание) по въпроса за богословските разисквания на Православната църква с англиканите и старокатолиците [21].

Доц. Ивайло Найденов (декан на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“) и проф. Урс фон Аркс (понастоящем пенсионер), основните лица, които през последните 30 години осъществяват ползотворна връзка между Богословския факултет в София и Богословския факултет в Берн, Швейцария.

Въз основа на доклада на Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент, докладващ за дейността на Третото всеправославно съвещание в Родос на заседание на Светия Синод[22], който с голямо удоволствие изслушва този доклад, се решава следното: „Преценява като сполучливо протекла и полезна за Църквата дейността на Третото всеправославно родоско съвещание и одобрява неговите решения, за което определя следните богословски комисии от страна на Българската православна църква: 1) За диалог с Англиканската църква: Председател Негово Високопреосвещенство Сливенския митрополит Никодим и членове доцентите в Духовната академия арх. Серафим, Тодор Събев и свещеноиконом Радко Поптодоров. 2) За диалог със Старокатолическата църква: Председател Негово Високопреосвещенство Старозагорски митрополит Климент и членове проф. д-р Илия Цоневски, доц. архим. Сергий и хоноруван доц. Апостол Михайлов[23]“.

Прочетете още „Старокатолическата църква – произход, доктрина и развитие*“ →

Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Методий

В посланието си до Галатяни, след като доказва, че неговата благовестническа дейност от самото на­чало и в продължение на 17 години (Галатяни 1:3, 2:13-14-17) е била в пълен унисон с проповедта на ос­таналите апостоли, св. апостол Павел в подкрепа на своите доказателства, привежда и един интересен спор между него и св. апостол Петър, който станал в Антиохия, столица на то­гавашна Сирия. За този случай ни­къде другаде в Писанието нищо не е казано. Ето какво разказва св. апостол Павел:

„А когато дойде Петър в Антиохия, аз му се лично опрях, защото се бе изложил на осъждане. Понеже, пре­ди да пристигнат някои от Якова, той ядеше заедно с езичниците; а когато те дойдоха, почна да се спо­таява и да страни, като се боеше от обрязаните. Заедно с него лицемере­ха и другите юдеи, тъй че дори и Варнава се увлече от лицемерието им. Но когато видях, че те не по­стъпват право по евенгелската исти­на, казах на Петър пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо ка­раш езичниците да живеят по юдейски? Ние по природа сме юдеи, а не грешници от езичниците; обаче, като узнахме, че човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа, и ние повярвахме в Христа Иисуса, за да се оправ­даем чрез вярата в Христа, а не чрез дела по закона; защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя плът… Защото, ако чрез закона е оправданието, тогава Христос на­празно умря“ (Галатяни 2:11-21).

Както виждаме – силни аргу­менти и остро изобличение, което апостол Павел прави на апостол Петър пуб­лично, в присъствието на християни от евреи и езичници, на обрязани и необрязани, на фанатични привър­женици на обрязването като уж абсолютно необходимо за спасението, макар да е пределно ясно, че то съв­сем не е необходимо, напротив: като несъвместимо с благодатта, то трябва да бъде изоставено.

За да ни бъде ясно какво собствено е станало между двамата апостоли, необходима е кратка предистория.

След обръщението си от бивш гонител на Христа, апостол Павел вед­нага (Деяния на светите апостоли 9:20) започнал усърдно да проповядва в Дамаск, а след това и в Иерусалим, че Иисус е Син Божи, обещаният Месия. Но и на двете места озлобените юдеи правят за­говор да го убият (Деяния на светите апостоли 9:23-26), поради което апостолите, за да го предпазят от покушение, го изпращат в родния му град Tapс. Оттам апостол Варнава го довежда в Антиохия, където в продължение на цяла го­дина те развиват плодотворна мисио­нерска дейност (Деяния на светите апостоли 11:22-26). Трябва да отбележим, че малко преди това, чрез особено откровение, дадено на апостол Петър, бил приет в Църквата първият християнин от езичниците – стотникът Корнилий (Деяния на светите апостоли 10-та глава). От този момент християнството бързо се разпространило между езични­ците в съседните на Юдея области. Изключителна заслуга за това имали апостолите Павел и Варнава. След едногодишната им проповедническа дейност в Антиохия, те предприели мисионерски пътувания до Кипър (родното място на Варнава – Деяния на светите апостоли 4:36), Пергия, Икония, Галатия, Киликия и други съседни провинции в Сирия и Мала Азия, но навсякъде срещали голяма съпротива от юдействащи християни, идващи от Иеру­салим, които им създавали затруд­нения, нанасяли им жестоки побоища и ги гонели от един град в друг. Завърнали се от първата си обиколка в Антиохия, те сварили там голямо смущение между християните, защото малко преди това от Иерусалим пак дошли юдействащи християни, които казвали на своите антиохийски единоверци от езичниците: „Ако не се обрежете по обряда Моисеев, не можете се спаси“ (Деяния на светите апостоли 15:1). Това наложило апостолите Павел и Варнава, заедно с група от братята-християни, да заминат за Иерусалим, за да обменят мисли с другите апо­столи по този силно вълнуващ ги въпрос. Апостол Павел получил за това и особено откровение (Галатяни 2:2), по силата на което взел със себе си и апостол Тит, в качеството на свой особено доверен сътрудник. Апостол Павел го обичал с нежна любов и, познавайки неговите способности, по него из­пратил първото си послание до Коринтяни, като го и натоварил с трудната задача да уреди случая с коринтския кръвосмесник (1 Коринтяни 5-та глава). Апостол Павел го очаквал с го­лямо вълнение да се завърне и много се зарадвал, когато Тит му съобщил, че случаят е уреден благополучно – чрез разкаянието на грешника и на цялото коринтско общество (2 Коринтяни 2:13, 7:6, 13-15). Тит бил чист елин и бил приел Христа, без да е бил предварително еврейски прозелит, поради което и не е бил обрязан. Точно такъв сътрудник бил нужен на апостола за събора, тъй като самият той и Варнава, като евреи, били обрязани.

Ел Греко, Св. св. апостоли Петър и Павел, 1592, Ермитаж

В Иерусалим апостолите Павел и Варнава, заедно с останалите чле­нове на делегацията, били приети с радост „от църквата, апостолите и презвитерите“, сиреч от цялото хри­стиянско общество, пред което вероятно нееднократно те разказ­вали „всичко, що Бог бе сторил с тях и как отвори вратата на вярата за езичниците“ (Деяния на светите апостоли 15:4). Освен това апостол Павел изложил „насаме на най-видните“ апостоли благовестието, което проповядва между езични­ците, за да чуе тяхната преценка, та „да не би някак“ напразно да тича, или да е тичал, тоест да не би в някой отделен случай да не е бил прав, или изобщо изцяло да е на погрешен път. Разбира се, тази преценка е била нужна не на самия апостол Павел, който бил приел апостолското достойнство „не от човеци, нито чрез човек, а чрез Иисуса Христа и Бога Отца“ (Галатяни 1:1), за великото дело, за което той е бил предизбран от утробата на майка си (Галатяни 1:15), като „избран съд“ да понесе името на Господ Иисус „пред народи, царе и синове израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15) и което за него означавало „да бъде, или да не бъде[1]“. Право казва един мислител, че „пристига­нето на Павел в Иерусалим и свик­ването на събора представлява една от най-тържествените страници в историята на християнството. Пред­стояло да бъде премахнато едно страшно недоразумение, и от успеха на тази задача зависело всичкото бъдеще на човечеството[2]“. „Най-видните апостоли“ били трима: Яков, наричан „праведният“, брат Госпо­ден и пръв иерусалимски епископ; след това Кифа, тоест Петър, и тре­ти – любимият ученик на Спаси­теля – апостол Иоан. Апостол Яков не бил от числото на дванадесетте, както и апостол Павел не е бил от тях. Но както апостол Яков се ползвал с авторитет, равен на авторитета на дванадесетте, със същия авторитет се ползвал и апостол Павел. Затова последният нарочно поставил името на апостол Яков пред това на апостол Петър. Апостол Яков бил голям постник и строг изпълнител на Моисеевия закон, поради което юдействащите ревнители обичали да го считат за свой водач (срв. „някои от Якова“ – Галатяни 2:12), но това било едно недоразумение, както ще видим. Според израза на св. апостол Павел, тримата „най-видни“ били „смятани за стълбове“ на Църквата (Галатяни 2:9). След като изслушали доклада на апостол Павел, тримата апос­толи намерили изповеданието на вя­рата му, както и благовестието между езичниците, напълно съгласни с еван­гелската истина. „Те нищо не ми прибавиха“, казва апостол Павел. „На­против, като видяха, че мене е по­верено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните (понеже Оня, Който помогна на Петър в апостолството между обряза­ните, помогна и на мене между езич­ниците) и като узнаха за дадената на мене благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те – при обрязаните, като само ни поръчаха да помним сиромасите, кое­то се и постарах да изпълня точно“ (Галатяни 2:6-10).

И така, след този доклад, тримата „най-видни апостоли“ решават да се свика събор, който да вземе решение по този наболял въпрос. Понеже в този събор взели участие всички апостоли, той се нарича „Апостол­ски“. Той станал в 51-ва година.

Прочетете още „Апостолският събор и спорът между светите апостоли Петър и Павел в Антиохия*“ →

Митра какво е?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров 

Думата митра (μίτρα) в църковния език е синоним на владишка корона (но не на царска и прочее). В речниците можете да намерите обяснения като „вид шапка, традиционно носена от религиозни водачи като папата или епископите (в православната традиция, бел. авт.)“.

Митрата не спада към одеждите, макар че тя също „облича“ частично главата на епископа (епископ, митрополит, архиепископ, патриарх, а в някои православни църкви – на архимандрит или на протоиерей). С други думи, митрата е емблема, белег преди всичко на епископския сан в Православната църква.

В някои от славянските православни църкви (Руската и други поместни църкви от тази традиция) митри се носят по време на богослужение и от архимандрити или от протоиереи, тоест от висшите отличени клирици със свещеническа степен (от нежененото и от жененото свещенство). Съответно те се наричат митрофорни (митроносни) архимандрити или протоиереи. Техните митри обаче нямат кръст на върха.

От езикова гледна точка може да се отбележи, че думата митра (μίτρα) има връзка с праиндоевропейския корен mey-, който означава връзвам и първоначално митрата е била превръзка за главата, отличителна за вожда или владетеля. После се развива като венец, постепенно получил различни украси, каквито носят римските, а сетне и ромейските (византийски) владетели. И за да затворим кръга: на латински корона (corona) означава тъкмо венец, а на гръцки венец се казва стефанос (στέφανος).

Доколкото можем да съдим по свидетелствата на евангелията и другите книги на Новия Завет, нито Иисус Христос, нито апостолите са носили някакви отличителни одежди или шапки. Това, което днес виждаме като (понякога прекалено пищни) свещени одежди на дякони, свещеници и епископи, са по-късни наслагвания, видимо с цел наподобяване на одеждите на властниците. Ще кажете – изкушения. И ще бъдете прави. Но това вече не е езиков въпрос, какъвто се опитвам да развия.

Изследователите на християнската древност смятат, че епископската (архиерейска) митра или корона, както обикновено се казва на български, е въведена едва през 16-ти век, а от 17-ти век става общоприета част от архиерейските отличия. Те свързват появата ѝ с падането на Цариград под османска власт в средата на 15-ти век и края на Ромейската (Византийска) империя. Тогава, при отсъствието на християнска светска власт, патриарсите и епископите започнали да носят корона, тоест митра, уж за да запазят традицията на християнската власт. Това обяснение изглежда логично, но не е засвидетелствано писмено, разбира се.

И започват да се създават различни обяснения за символиката от украсата на митрата. Тя символизирала царското достойнство на Христос, доколкото епископът според известния светоотечески израз е „в образ и на мястото на Христос“. Сравняват митрата и с Христовия трънен венец (колкото и да е нищожна приликата), защото и на короната околовръст има акантови (трънени) листа. Скъпоценните камъни (или техни имитации) независимо от произхода им от царските корони се обясняват с псаломския стих, който се казва тихо от архиерея, когато слага митрата на главата си: „Положил еси на главе его венец от каменей честных. Живота просил есть у Тебе, и дал еси eму долготу дний во век века, всегда, ныне и присно, и во веки веков. Амин!“ (Псалом 20:3-4). Това е по църковнославянския превод (в съвременните преводи, правени от еврейския оригинал, леко се различава) и означава: „Положил си на главата му венец (корона, бел. авт.) от скъпоценни камъни; той искаше от Тебе живот и Ти му даде дълголетие во веки веков, сега и винаги, и във вечни векове. Амин!“. Текстът е от цар Давидовите псалми и се отнася до еврейския цар, но в случая се прилага към епископа, който въплъщава в себе си църковната власт.

Като обобщение може да се каже, че митрата първо е навлязла в богослужебния живот на Църквата, а след това ѝ е приписана определена символичност, за да стане постепенно част от непрекъснато развиващата се традиция на Църквата и да се възприема днес като разбираща се от само себе си съставка на архиерейското облачение.

Авторът Иван Ж. Димитров

В гръцкия език съществува омоним на митра (еднакво звучаща дума според новогръцкото произношение), който обаче се изписва с друго „и“: μήτρα. Също се чете митра, но произлиза от думата за майка (μήτηρ/митир) на старогръцки. Митра в това изписване е друга дума и има друго значение. Тя означава преди всичко матка, женския детероден орган, където се зачева плодът и се развива до раждането му. Другото значение на тази дума е „матрица“, „калъп“ (последната у нас е заета от турското kalıp или арабското qalib). Така че назнайващите гръцки език не трябва да смесват двете думи μίτρα и μήτρα заради еднаквото им звучене (срв. нашите коса, пръст, вила, син, бал и др.).

***

П.П. Посвещава се на епископското ръкоположение на ректора на Софийската духовна Семинария „Св. Йоан Рилски“ + Знеполски Мелетий, който в словото си след ръкополагането говорѝ за епископската митра: „Епископската митра не е като короната на князете на този свят; тя не е източник на власт, лукс и престиж, а венец от тръни“.

________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ekA

Харизматичното движение в православен аспект*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Исторически поглед

Едно от забележителните явления в религиозния живот на нашето съвремие е харизматичното движение. В продължение на по-малко от десет години то предизвиква голям интерес във всички континенти сред християните от различните изповедания. Неговата същност се изразява в стремеж за получаване първохристиянските харизми, тоест дарби на Светия Дух, и за обнова на духовния живот чрез тяхното действие.

Предвестници на същинското харизматично движение се появиха в различни страни още през 30-40-те години на нашето столетие, когато отделни лица и цели групи почувствали в себе си някои от споменатите харизми. Най-старата група от този вид е „Служение на Христа в Саксония“ („Christus Dienst Sachsen“), което възникна чрез контакти с така нареченото Оксфордско групово движение.

За същинско начало на харизматичното движение обаче се счита проповедта на Денис Бенет от Епископалната църква, ректор на нейното висше богословско училище във Ван Нъис (Каролиния, САЩ), която той произнесъл на 3 април 1960 година. В нея той съобщил, че е преживял „духовно кръщение“ и е получил дарба да говори непознат език. Подобно преживяване имали също съпругата му и 60 членове от неговата енория. Пресата, радиото и телевизията разпространили тази проповед по целия свят. Бързо се увеличили последователите на Бенет, които след приемане на „кръщение със Св. Дух“ говорели за извършени от тях чудотворни изцерения, за получени откровения, за произнесени пророчества… Подтикнати от тези преживявания привържениците на Бенет започнали усърдно да четат Библията, усилили вярата си в нея, получили нова сила да свидетелстват за Христа и за спасението чрез Него.

За кратко време Бенет станал популярен и търсен като събеседник и докладчик. Той получавал от различни лица и организации покани да ги посети и да сподели с тях своя харизматичен опит. Като пътуващ пропо-ведник той допринесъл за разпространението на харизматичното движение в традиционните църкви. Михаел Харперот Лондон, който имал аналогични преживявания през 1962 година и основал „Извор на надежда“ („Fountain Trust“), поканил през 1965 година Бенет, за да направят една благовестническа обиколка в Англия с цел разпространението на харизматичното движение.Така пред Бенет се открила възможност да проповядва в религиозните и културните центрове на Англия: Уестърминската капела, катедралата в Саутуък, университетите в Оксфорд и Кембридж. Епископите от Бедфъд, Саутуък и Ковънтри го поканили да запознае техния клир с новите харизматични прояви. По-късно той пътувал по целия свят, за да пропагандира идеите на харизматичното движение.

Освен в средите на петдесетническите общини харизматичното движение хванало корени и получило бързо разпространение в големите църкви и изповедания в Европа и Америка.

Лутеранският пастор Лари Кристенсон станал равностоен разпространител на харизматичното движение сред вярващите от лутеранските църкви, откъдето то преминало и в други протестантски изповедания, възникнали въз основа на Реформацията.

Проникването на харизматичното движение в Католическата църква започнало през 1967 година. Неговото първо ядро тук било образувано от някои професори и студенти в университета „Дикен“ (Duquesne) в Питсбърг (САЩ). По средата на февруари било организирано събрание за съвместна молитва и размисъл върху Светия Дух. Участниците в събранието прекарали от 10 часа вечерта до 5 часа сутринта в молитва, като „някои величаели Бога на непознати езици, други плачели тихо от радост, трети се молели и пеели [1]“ – както гласи съобщението.

Преживяването на харизматични дарби се разпростряло също в университета Нотър-Дам. Същата година харизматичната група тук наброявала 90 души. В нея влизали стщо свещеници. Според един доклад на Епископалната конференция в САЩ „трябва да се признае, че петдесетническото движение има от богословско гледище законни основания за съществуване. То притежава солидна богословска основа и би било трудно да се препятства на действието на Светия Дух, което толкова много бе проявено в Древната църква[2]“. Учебната комисия на споменатата конференция решила да се позволи на движението да се развива; 90% от епископите гласували в полза на това решение.

Харизматичното движение има привърженици в петте континента и е придобило световен характер. То урежда масови конгреси, на които участват ентусиазирани привърженици и почитатели. Вторият международен конгрес на харизматичното движение, състоял се в Саут Бент (щат Индиана, САЩ) през юни 1974 година, наброявал около 30,000 участници от 35 страни, около 700 свещеници и 50 епископи. Към харизматичното движение в САЩ принадлежат над 10,000 свещеници, 10% от англиканскитепастори и 300,000 миряни. В Католическата църква негов официален представител и горещ, привърженик е Брюкселският кардинал Леон-Йозеф Сюненс. В подкрепа на харизматичното движение се изказва и бележитият католически богослов Карл Ранер. А неотдавна починалият папа Павел VI даде на 10 октомври 1973 година следната характеристика на харизматичното движение: нему са присъщи белезите: „склонност към молитва – дълбока, лична и укрепваща общността; връщане към съзерцание и възхвала на Бога; желание за цялостна преданост на Христа; голяма готовност да се следват указанията на Светия Дух; много по-усърдно изучаване на Свещеното Писание; готовност да се помага на братята; воля да се допринася за координация на църковните служения. Във всичко това ние можем да открием тайнственото и тихо действие на Светия Дух, Който е душата на Църквата[3].“

В края на седмицата след Петдесетница 1975 година се състоял в Рим Първият международен конгрес на католическото харизматично движение, в който участвали близо 10,000 делегати. Според тяхната оценка по този случай са се събрали половин милион католици, разпределени в 1,800 групи, от около 100 страни. А от 15-17 юни 1978 година бе проведен в Дъблин (Ирландия) Вторият конгрес на католическото харизматично движение. В него са участвали 20,000 членове на движението от 80 страни. Извънредно голям е бил броят на духовните лица: двама кардинали, 16 епископи и около 1,000 свещеници.

Харизматичното движение в Ирландия води началото си от 1972 година. Днес то има повече от 300 групи с около 35,000 членове.

Във Франция възникнали същински харизматични групи в 1971 година. През 1975 година те наброявали повече от 400 междуконфесионални молитвени групи с около 20,000 членове. Техният брой постоянно нараства.

В Западна Германия харизматичното движение пуснало корени още през 1963 година. То е свързано с дейността на пастор Арнолд Битлингер. Той се разграничава от американското движение, което според него било силно повлияно от петдесетниците. Според дълбокото убеждение на Битлингер всеки християнин е харизматик; християните не очакват получаване на Светия Дух чрез специален акт, например „духовно кръщение“, понеже Светия Дух обитава във всеки християнин.

В Източна Германия възникнали след 1960 година центрове на харизматичното движение, главно в Брайнсдорф, Гросхартмансдорф, Залцелмен, Слате до Пархим. Те имат формата предимно на библейски и молитвени кръжоци. Участници в тях разказват: „У нас има нова любов към Бога, радост и сигурност във вярата, непозната досега ревност за молитва, четене на Библията, свидетелстване за вярата.“ В „Служение на Христа в Саксония“ се говорело за ново откриване на члена от „Символа на вярата“: „Вярвам в Светия Дух“. Ръководителите на харизматичното движение в цяла Източна Германия са обединени в „Борсдорфския конвент“. Той представлява място за обмен на духовен опит, а не ръководен орган на движението.

Въз основа на този исторически поглед може да се отбележи, че бързото разрастване на харизматичното движение принадлежи към духовните знамения на нашето време, което се нуждае от задълбочено проучване и внимателна оценка.

Прочетете още „Харизматичното движение в православен аспект*“ →

Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.

Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“

Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.

За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

(Никола Вапцаров, Песен за човека)

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея – продължение и край*“ →

Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея *

Публикувано на от Dragan Bachev

Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

Светът старее и се подмладява,

ала човекът вечно се надява.

(Friedrich Schillеr, Hoffnung)

Всеки човек, особено в нерадостни дни, при несполука и нещастие, в несрета и безизходица, черпи сили от надеждата да продължава да живее, да отстоява себе си и да се бори за въздигане и напредък. Надеждата наистина може да се сравни с нощно небе: в него няма ъгълче, където окото, търсейки упорито, не би открило накрая някоя звезда. Въобще – да кажем с думите на старогръцкия поет Теокрит (310-250 година преди Рождество Христово) от неговите „Идилии“ – „докато има живот, има надежда“. Но не по-малко вярна е следната трансформация на тази мисъл: докато има надежда, има живот, понеже без надежда животът се сковава от скука, обзема се от отчаяние, гине всекидневно и бързо залязва. Според Стефан Цвайг „нито един лекар не знае такова лекарство за измореното тяло и измъчената душа, както надеждата“. „Където умира надеждата – казва Леонардо да Винчи – там възниква пустота.“ Но и когато човек живее в сигурност и се радва на благополучие, пак се нуждае от надежда, която му дава крила да лети към висините, да търси нови хоризонти, да се стреми към идеал. Предвид на това безспорна е жизнената, моралната и обществената ценност на надеждата. Дори ако бихме приписвали на надеждата само субективна значимост, тя пак не загубва жизнеутвърждаващото си влияние и положителното си значение. Франсоа Ларошфуко отбелязва, че „колкото и измамна да е надеждата, тя е полезна поне с това, че ни води до края на живота по една приятна пътека“. Обобщително може да се каже, че надеждата е жизнена необходимост или modus vivendi за човека, че самото съществуване на човека носи структурата на надеждата. Затова, според диалектическия израз на една латинска сентенция, човек и без надежда се надява: „Contra spem spero“.

В етиката и въобще във философската литература от миналото не се обръщаше голямо внимание на проблемата за надеждата и не ѝ се отреждаше видно място в системата на добродетелите или направо се изключваше от нея. Обаче в ново и най-ново време проблемата за надеждата е предмет на изключително научно внимание и се изследва в удивително широк размер.

Начало на този обрат постави съвременният философ Габриел Марсел (1889-1973 година) представител на френския екзистенциализъм. Съчинението си „Homo viator“ (1944 година) той представя като „философия на надеждата“. Той определя надеждата като един от актовете на духовното преживяване, които отключват дълбочините на душата. Екзистенциализмът придава голямо значение на надеждата и ѝ приписва значителна роля за преодоляване моралната криза, характерна с обезличаването на човека, със загубата на неговата свобода и индивидуалност, с чудовищните форми на отчужденост.

Същинският философ на надеждата в наше време обаче е известният мислител Ернст Блох (1885-1977 година). Под далечно влияние от Аристотел и юдеохристиянската есхатология и върху основата на Xегел, и въобще на диалектическата философия той разви своята „философия на надеждата“. Тя е разработена главно в съчинението му „Принципът надежда“. Според основната ѝ идея човек е същество, което се надява, фантазира, мечтае за бъдещето и се бори да го постигне. Да бъдеш човек, означава да си на път към нещо друго. При това тази характерна черта не е случайна и странична на неговата същност, а я конструира в най-висша степен. Съответно на това съществуването в надежда трябва да бъде не периодичен епизод в живота на човека, а основна насоченост на мисълта и дейността му по всяко време.

Може би по външен идеен подтик от споменатата философия на надеждата, която се движи почти изцяло в иманентната сфера, поставя идеала на надеждата само в рамките на историческото развитие и е изключително футуристично насочена, а също така и по първичен интерес към надеждата и в зависимост особено от придобилата голяма актуалност есхатологическа проблематика, съвременното богословие проникновено разработва проблемата за надеждата. В наши дни дори се разви цяло течение – „богословие на надеждата“, което е предмет на оживени и задълбочени дискусии и противоречиви оценки. В центъра на тези дискусии се намира придобилото широко разпространение и голяма известност съчинение „Богословие на надеждата“ (10-то издание 1977 година) от забележителния учен Юрген Молтман  (1926 година). Знаменателно е, че това съчинение за няколко години претърпя 10 издания и беше преведено и издадено на 8 езици и продължава да се издава – обстоятелство, което говори за безспорната ценност на съчинението, но не по-малко и за интереса към разглеждания в него проблем. Молтман представя своето богословие на надеждата като „издирвания към обосновката и към следствията на една християнска есхатология“. За съвременното богословие въобще е характерен повишеният есхатологичен интерес. Докато доскоро се гледаше на есхатологията като на бедна доведена дъщеря в дома на богословието, то сега на нея, особено на изследването на християнската надежда, се отрежда централно място. Не само споменатият учен Молтман, но и други видни съвременни богослови – Йохан Баптис Мец и Харвей Кокс – развиват изследванията си върху предпоставката, че Алберт Швайцер е имал право, когато е гледал на християнството като на есхатологично по същество. Те подчертават необходимостта не само да се обнови есхатоло-гията, но и цялата богословска традиция да се преразгледа и обмисли отново от перспективата на надеждата. Според Молтман есхатологията, разбрана от него като учение не за последните неща, а за християнската надежда, е сърцевината, основната тема на християнската вяра; тя не е само едно учение между другите, а ключът, чрез който се разгадава всичко друго в християнския живот, блясъкът, който покрива всичко друго в християнското благочестие и добродетелност. Затова есхатологията не може да бъде само част от християнското учение, а трябва да бъде определящият белег на всяко християнско благовестие, на всяко християнско съществуване и на цялата Църква. Надеждата е двигателната пружина на богословското мислене въобще[1].

Обръщайки се сега към проблемата за мястото на надеждата в системата на добродетелите, предварително трябва да се отбележи, че родното място на надеждата се намира не във философията и в развиваната от нея етика, а в религията и в проповядваната и разработвана в нея етика. Споменатият философ Ернст Блох очевидно преувеличава мястото и значението на надеждата в религията. Все пак той е прав, като вижда в надеждата една същностна проява на религиозността. Дори би могло да се каже, че надеждата по начало и по същество е религиозна проява. Блох пише: „Където има надежда, там има и религия[2]“. Той съглежда същностния субстрат на всички религии в „тоталната надежда[3]“. Християнството като най-висша изява на религията, като религия на религиите, както се изразява Фридрих Шлайермахер[4], или като „най-чист и най-последователен израз на нередуцираното съдържание на религията“, както отбелязва Блох[5], също така дава да се разбере, че есхатологията, респективно надеждата, принадлежи към централното му ядро. Днес християнството направо бива обозначавано като „религия на надеждата[6]“.

В античната епоха надеждата е била почитана като велика богиня, но не е била поставяна на видно място сред добродетелите. Според старогръцката митология когато от кутията на прелестната Пандора, жена на Прометеевия брат Епитемей, се разпръснали по цялата земя злини, болести, нещастия и бедствия, единствено Надеждата не излетяла от дома на неразумния Епитемей: по волята на Зевс тя останала на Земята, за да крепи живота на хората и да ги утешава[7].

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея *“ →