“…Като не можаха да го придумат да остане…, помолиха го да приеме преподавателска катедра и да преподава философия на туземцичужденци…”
Пространно житие на Кирил
Юлиян Великов, Силвия Великова
Представените наблюдения са елемент от идеята да се потърси достойното място на свети Кирил Философ като апологет на светите образи през девети век, заедно с такива имена като свети Теодор Студит, свети патриарх Никифор и свети патриарх Фотий[1]. Поради тази причина е необходимо да се уточни, че Пространното житие на Кирил отразява позицията на светителя по отношение на светите образи, но представена от перспективата на житиеписеца. Все пак, може с голяма увереност да се предположи, че в предадените диспути се отразява голяма част от позицията на свети Кирил.
Темата на доклада указва намерението да се предложи нов прочит на текста, като се върви от неговата деконструкция, към реконструиране на рецептивните модели в процеса на общуване и по-точно в полемиката за светите образи в Пространното житие. Възприетият подход заимства понятия и принципи от теория на комуникацията, акцентирайки на слушането като основно рецептивно умение. И тук възниква трудност, тъй като рецептивният компонент на общуването е абстрактен по природа и не сме в състояние директно да наблюдаваме как се осъществява той като когнитивен процес. Следователно за начина, по който се реализира слушането, единствено може да се съди от осезаемо изявените вербални или невербални отговори на слушащия. Подобен интердисциплинарен подход е ценен, тъй като успеха на светителя в различните мисии очевидно се определя не само от задълбочените му знания, но и от неговите умения и стратегии за общуване, които той усъвършенства и успешно прилага в многобройните си диспути.Традиционно в литературата по въпросите на комуникацията се акцентира в относително по-малка степен върху рецептивното измерение (слушане и четене) на процеса на общуване в сравнение с продуктивното (говорене и писане). По подобен начин до момента изследванията на Пространното житие на Кирил са насочени предимно към проучване продукта на комуникативната дейност на участващите в спора (съобщението), с други думи различни аспекти на техните аргументи, (съдържание, лингвистични особености и т. н.). От друга страна, анализът на апологетичните умения на светителя го представя единствено от позицията на умел оратор (т. е. говорещ), като се пренебрегва фактът, че в диспут vis-a-vis е важно и умението да се изслушва опонента, да се осмислят аргументите му, а дори и да се разбере позицията му, за да се изгради най-адекватната и убедителна аргументация.
Най-общо, възприемаме слушането като основно умение за общуване, което по своята същност представлява активен, а не пасивен процес на получаване на информация. Изследванията в областта на комуникацията разграничават четири съставни елемента на ефективното слушане, които според нас се реализират и в контекста на всеки един диспут:
• Да внимаваш и чуеш;
• Да разбереш, интерпретираш или конструираш значение;
• Да прецениш валидността на съобщението;
• Да отговориш.
Анализът на проведените срещи на Светителя с Анис и сарацините, описани в Пространното житие, представя няколко ефективни форми на слушане: критическо слушане (дефинирано от Дейл Андерсън като прилагане на критическо мислене в процеса на слушане, чиято цел е не само да се разбере и запомни изказването на говорещия, но и да се подходи оценъчно при интерпретацията на чутото); дългосрочно слушане (при което слушащия възстановява в съзнанието си вече изградена схема за речевата практика на говорещия); емпатично слушане (което се описва като умение да се възприеме другата гледна точка, без отказване от собствените принципи, морал и т. н., с цел напълно да се проучат и преценят идеите, които я съставят и се спомогне по-цялостното ѝ разбиране и оценка)[2]. Първите думи на иконобореца са доказателство за неприлагането на основно правило на критическото слушане, определящо необходимостта от изграждане на достоверна представа за личността на говорещия и практически водещо до неспособност да се изградят печеливши аргументи както в разглеждания текст, така и във всеки един диспут: “…Всички вие не сте достойни за моето подножие: как ще споря аз с Вас?…”[3] В действията на св. Кирил се открива модел за критическо слушане, който се проявява не само в разбиране на чутото от Иоан Граматик, но и в прилагането на ясно различими критерии за установяване истинността и валидността на всеки изказан от опонента довод. В диспута с бившия патриарх православният апологет пристъпва с отговорност и реализъм, които му дават възможност да прецени стойността на Иоан Хилилас (Анис), безспорно лидираща фигура през втория иконоборски период[4]. От друга страна, в диспута за светите образи Анис се представя повече като говорещ, докато Светителят е по-скоро изслушващ и отговарящ. С други думи, наблюдава се разлика в комуникативните стратегии на двамата спорещи – инициативата е на страната на Анис, докато стратегията на св. Кирил се свежда до внимателно изслушване на провокиращите въпроси и адекватно формулиране на отговори. Подобна стратегия, избрана още в самото начало на срещата и следвана през време на другите му мисии, дава необходимото време на Философа за преценка валидността на иконоборските аргументи. От споменатия вече агиографски текст се разбира, че както и през осми век, така и след 843 година, релацията образ/първообраз и ролята на старозаветния декалог продължават да предизвикват диспути. Въпросите на Анис всъщност рамкират основната логика на неоиконоборците по отношение на светите кръст и икони в нюанса на абсолютизираното Моисеево законодателство. Подобни аргументи, известни и през осми век, Светителят неутрализира чрез умението си за критическо слушане, което му дава възможността да преформулира отговор и идея по начин, вече традиционен за апологетиката на светите икони от осми век[5]. Съзнателно търсеното преимущество на подобен вид слушане ясно личи в тълкуванието, предложено от Светителя, на текст от Изход 22:4: “… Ако Бог беше рекъл “Не прави никакво подобие”, ти би бил прав: но той е рекъл “Не прави всякакво подобие” сиреч “Не прави недостойно подобие”…”[6], при което ясно разграничава факт (Божия заповед) от мнение (това, което се споделя от иконоборците).
Следването на подобна стратегия, която включва оценяване качествата на говорещия, преценяване валидността на приведените от него доказателства и наличието на логическа обвързаност при тяхното излагане, подготвя Светителя за спора и резултира в адекватна апологетична схема, от която в действителност се изведоха по обратен ред анализираните по-горе негови умения.
В Пространното житие на Кирил присъства и друг тематичен момент, който предоставя възможност да се маркират нови аспекти от умението за слушане на Светителя – дългосрочно[7]и емпатично[8]слушане. В съдържателен план, диспутът със сарацините акцентира от една страна, върху въпроси от триадологично и христологично естество, а от друга върху релациите Иисус Христос, Мохамед и Християнство–Ислям. Заобиколен от “…мъдри и книжовни люде, изучени добре в геометрията, астрономията, и в другите науки…” свети Кирил е отново в позицията на активен слушател. Успехът срещу иноверците се предрешава от умението за дългосрочно слушане, което той отново прилага, но придобива и усъвършенства много преди анализираната среща, в академичната си преподавателска дейност: “…помолиха го да приеме преподавателска катедра и да преподава философия на туземци и чужденци…”[9]. Апологетичната схема на своите аргументи св. Кирил базира върху нещо познато за своите домакини – Корана. Подобен избор не е случаен и доказва наличието на вече познат за Светителя “модел на мислене”, към който ще се придържат неговите опоненти-сарацини в спора. Извличането на доказателствен материал от основния за исляма фонов сектор (знания и картина за света) – Корана, позволява на византийския аплогет убедително да ги води през предварително известния нему лабиринт на техните собствени съждения. Подобна стратегия практически е улеснение при представяне на християнските аргументи като неподлежащи вече на съмнение от страна на сарацините: “…както свидетелства и вашият пророк Мохамед, който пише така: “Пратихме нашия дух при дева като пожелахме тя да роди”…”[10]. Нещо повече, реакцията на сарацините е необходимо да се разгледа като резултат от умението на свети Кирил за дългосрочно и емпатично слушане, а липсата на коментар върху представеното неточно доказателство от текста на Корана е вследствие на невъзможността да се подложи подобен сакрален за исляма текст на съмнение, макар и в случая тенденциозно интерпретиран[11]. Липсата на умения за критическо слушане не дава възможност на сарацините да преценят адекватно чутото, да отсеят истинността на привлечения текст, което ги поставя в положението да го приемат като неоспорим, а Светителя – като благонадежден познавач на Корана и убедителен събеседник.
Трудно е да се определи еднозначно дали представената в Пространното житие на Кирил аргументация е наследена от православните апологети на светите образи от предходния осми век (впоследствие интерпретирана от Светителя през девети), или е самостойно откритие на агиографа. Със сигурност обаче може да се отбележи, че представените умения за слушане, умело прилагани от Светителя в спора за светите икони, не само характеризират алгоритъма, следван от византийската дипломация спрямо неромейските народи[12], но и допълнително отбелязват пренебрегвани аспекти от неговата апологетика, които определят успеха на мисиите му[13].
*Материалът е предоставен от Юлиян Великов. За справки Юлиян Великов, Православен богословски факултет при ВТУ.
[1]. За основа на настоящото изследване се използва Пространното житие на Кирил в неговия Владиславов препис (XIV в.), публикуван в сборника Климент Охридски, Събрани съчинения, т. 3 от 1973 г.
[2]. Виж Anderson, Dale, Critical Thinking, 24 September 1998 [cited 07 September 2001]. Available from: http://www2.latech.edu/~dalea/instruction/criticalthink.html и Anderson, Dale, Critical Listening, 24 September 1998 [cited 07 September 2001]. Available from: http://www2.latech.edu/~dalea/instruction/criticallisten.html. Виж също Rost, M., Teaching and Researching Listening. In: Applied Linguistics in Action Series, ed. Christopher N. Candlin & David R. Hall, Longman, [2002], 158.
[3].Пространно житие на Кирил. – В: Климент Охридски, Събрани съчинения, т. 3, (1973), 123.
[4].Бившият патриарх – иконоборец (заедно с еп. Антоний, Иоан Спектас, сенатор Евтихиян и монасите Леонтий и Зосима), е в основата на сформираната от византийския император комисия, подготвяща доказателства против светите икони. Виж по-подробно Bury, J. A. History of the Eastern Roman Empire from the fall of Irene to the accesion of Basil (a. d. 802-867), London, (1912), 174, n. 4 и Hussey, J. M. The Orthodox Church in the Byzantine Empire, Oxford, (1986), 55-56.
[5]. Виж по-подробно у Великов, Ю., Свети Кирил Философ и православната апологетика на образа през девети век. В: Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Тотю Коев, В. Търново, 2000 (под печат).
[6]. Пространно житие на Кирил, В: цит. съч., 123.
[7]. Glidewell, Meigs. Re: [Listen-2] Long-Term Listening in USENET newsgroup: Listen-2, a forum for discussion on all aspects of Listening [online]. 6 September 2001;10:17:59-0400 [cited 6 September 2001, 17:22 +0300]. Message-ID: <0.900025861.623916988-738719082-999785907@topica.com>.Available from Internet.
[8]. Arnold, William and Jill Johnson. Perceptions of Empathic Messages and Message Sources. In: The Journal of The International Listening Association. Vol. 6, (1992),83; Walker, K. Do You Ever Listen?:Discovering the Theoretical Underpinnings of Empathic Listening. In: The Journal of The International Listening Association. vol. 11, (1997), 127.
[9]. Пространно житие на Кирил, В: цит. съч., 123.
[10]. Ibid., 125.
[11].Цитираният текст се разминава със съдържанието на ает 17 на сура 19 или “Мариам” (Свещен Коран, 1997, 307) и се явява “контаминация” на текстовата информация от аети 17-23. По този въпрос виж разсъжденията в споменатата по-горе статия Свети Кирил Философ и православната апологетика на иконата през IX век. В: Юбилеен сборник в чест на проф. д-р Тотю Коев, В. Търново, 2000 (под печат) и особено бел. 26.
[12].Виж по-подробно Anastos, M. Political theory in the Lives of the Slavic saints Constantine and Methodius, Harvard Slavic Studies, 2 1954, 11-38.
[13].Противоположно мнение изразяват Hussey, J. The Orthodox Church Byzantine Empire, Oxford, 1986, 92-94 и Ševčenko, I. Three Paradoxes of the Cyrillo-Methodian mission. In: Ideology, Letters and Culture in the Byzantine World, London (Variorum Reprints, 1982), 220-236. Според Дж. Хъси, Пространното житие описва несполучливи мисии на Светителя, а Игор Шевченко застъпва тезата за така наречения “първи парадокс”.
Първо изображение: едвиния от авторите, Юлиан Великов. Източник Гугъл БГ.
Изображения (източник Гугъл БГ): Св. Константин-Кирил Философ и Св. св. Кирил и Методий.
1. Кой „Аргумент“ атеистите наричат „убийствен против историчността“ на Иисуса Христа? Това било „мълчанието“ за Иисуса Христа от страна на историци и писатели от I-ви век и първата половина на II-ри век от християнската ера. В една атеистична брошура се казва: „… никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера не споменава ни дума за Христос“[110].
Този „аргумент“ – „мълчанието“ за Христа – атеистите считат за най-силен. „Няма по-силен (курсива наш) аргумент за митичността на Христовата личност – пише един автор – от мълчанието на древните писатели и историци“[111]. Тоя „аргумент“ бил „камък на препъването” (курсива наш) както за догматичната, така и за рационалната теология“[112]. „Мълчанието на века“ било нещо „страшно (курсива наш) за християнската легенда“[113], дори то било ”убийственият аргумент” (курсива наш) против историчността на Иисуса”[114]. Този именно „убийствен аргумент против историчността на Иисуса“ Христа ще бъде, – както се съобщава и в „Предговора“, – разгледан в тази втора книга на „Наръчник на апологета“.
Имало „мълчание“ за Иисуса Христа!
Как стигат атеистите до „мълчанието“ за Христа? Те на всяка цена трябва да се отърват от историческата личност Иисус Христос. Затова обявяват, че Иисус Христос не е съществувал, не е историческа личност. Възразяват им: „Но Евангелията ни говорят за Него, основаната от Него Църква свидетелства, че Той е бил, че е съществувал на Земята!“ За тях обаче Евангелията и Църквата нямат значение. Тогава им посочват свидетелствата на историци и писатели от първия и половината на втория век. Те отговарят: „Това са „интерполации”[115], тоест вмъквания, вписвания от други лица, при преписване на съчиненията на историците и писателите от онова време“. „В книгата на Иосиф Флавий „Древности“, в Аналите на Тацит, в биографиите на Светоний за Клавдий и Нерон, както и в Писмата на Плиний Млади до император Траян – пише един атеистически автор, – се намират отделни откъси, в които се говори за живота и дейността на Христос“, но „научните изледвания“ били установили, че тези откъси „са били вмъкнати от преписвачи на древните книги“[116]. И се сочи дори: кой бил извършил „интерполациите“, кога и защо.
„Основанията“ да се твърди, че дадено място било „интерполация“, ще бъдат разгледани, когато се спрем поотделно на сведенията за Иисус Христос и християните в съчиненията на историци и писатели от I-ви и половината на II-ри век. Тогава ще бъде разгледан и въпросът за “времето” на „интерполирането“.
Кои са били – според атеистите – преписвачите-„интерполатори“? – Казват: „Представители на Църквата[117], духовенството[118], апологети на християнството”[119]. След като атеистичните автори представят църковни представители, духовенството, апологети на християнството като „фалшификатори“ и „подправачи“[120], някои от тези автори[121] проявяват известно „снизхождение, като „благоволяват“ да нарекат тези фалшификации „pia fraus, благочестива (курсива наш) лъжа“[122].
Защо били извършени „интерполациите“? Тези „фалшиви документи… трябвало – според академик Роберт Юрьевич Виппер – да служат като доказателство за реалността на явяването на Христа“[123]. Чрез тях трябвало да уверят „най-широките кръгове от читатели в това, че бележитите историци, юдейски и римски“, били „знаели за явяването на Христа“ и били „отбелязали бързото след неговата смърт разпространение на новата вяра“[124].
Работата на интерполаторите била „оказала величайша, с нищо несравнима услуга на църковната традиция“, която била „изградила въз основа на тези фалшиви документи“ например „възникването… на християнството“[125].
След като обявят всички данни за Христа у историци и писатели от първи и половината на втори век на християнската ера за „интерполации“, атеистите тържествено възвестяват: „Има „мълчание“ – историците и писателите от първото и половината на второто столетие на нашата ера мълчат за Иисуса Христа! Това пък „мълчание“ е „най-силният аргумент“ за „митичността“ на Христовата личност „убийственият аргумент“ против историчността на Христа. Иисус Христос не е историческа личност, Той никога не е живял на Земята!“
2. За „интерполирането“.
Ще се спрем накратко на „интерполирането“ изобщо. Ще приведем някои съображения, които говорят против него.
1)В древност – както вече установихме – не са отричали историчността на Иисуса Христа. Църковната история ни казва, че от страна на юдеите било отричано само месианското достойнство на Спасителя; от страна на езичниците – свръхестествения елемент в Неговия живот; от страна на еретици – Неговата божествена или човешка природа. Обаче никой не е отричал историчността Му, никой не е оспорвал, че Той е бил на Земята, че е съществувал. И затова не е било нужно въз основа на светски писатели да се доказва, че Иисус Христос е историческа личност. Съвсем не е бил поставян на християните и апологетите на християнството „убийственият аргумент“ – „мълчанието на съвременниците“ („мълчанието на века“ – saeculi silentium[126]) за Христа. По тази причина и не е имало нужда да се прибягва до някакви си „интерполации“. Както видяхме още в началото, мисълта, че Иисус Христос никога не бил сьществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана чак в края на XVIII-ти век.
2)”Представители на Църквата”, „духовенството”, „апологети на християнството” били извършили „интерполациите“! Но щом има „представители на Църквата“, „духовенство“, „апологети на християнството“ – това значи, че е имало „Християнска църква”. Тя пък говори: че преди нея е съществувал Сам Христос, Който е положил основите ѝ и е неин крайъгълен камък (1 Петра 2:4, 6 и 7; Псалом 117:22). Това е нормалното положение на нещата! Да отричаме Христа, а да приемаме Християнската църква, ще рече: да приемаме безсмислицата, че някакъв си несъществуващ Христос е основал съществуващата Християнска църква. При това от представителите на Църквата от онова време и в цялата древна християнска литература е засвидетелствано, въз основа на благовестието на изначалните очевидци и служители на словото (Лука 1:2; 1 Иоан 1:1 и 2) и на изначалния църковен живот, че Сам живелият на Земята, страдал, умрял, възкръснал и възнесъл се на Небесата Иисус Христос е основал Църквата. С други думи: тя не е възникнала от някакво си „своеобразно движение на масите, които мечтаели за чудно избавление от робството, които се опитвали да намерят в религията спасение и осъществяване на надеждите си“[127] и си създали мита за Иисус Христос[128]. Представителите на древната Църква, духовенството, апологетите преди всичко са били твърдо убедени, че Иисус Христос е историческа личност, и не са имали нужда от странични свидетелства за това.
3)Църквата в своите съборни вероопределения не се е позовавала на светски автори, за да изгражда своето учение и да установява „възникването… на християнството“ и историчността на Иисус Христос. Тя си има други източници: Свещеното Писание и Свещеното Предание.
4)Как били „възникнали интерполациите в съчиненията на Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади“? Апологетите били „имали работа с разширил се кръг от противници, не само с консервативното юдейство, но и с образованото езичество. И едните, и другите представяли на християните убийствения за тях аргумент – мълчанието на съвременниците за дейността на Христа… Това затруднение подбудило апологетите“ да създадат „документи в полза на историчността на Христа“. И те прибегнали до интерполации. Така обяснява появата на „интерполациите“ академик Роберт Юрьевич Виппер[129]. Но, ако това беше вярно, ако апологетите действително бяха извършили приписваните им „интерполации“, това щеше да породи разпалена полемика, и фалшификаторите още тогава щяха да бъдат най-остро и тежко изобличени и опровергани, както от юдеи, така и – и то особено – от образованите езичници, които добре ще да са познавали съчиненията на споменатите от Виппер автори: Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади. За такива изобличения и опровержения нищо не се знае: има „мълчание“. А защо консервативното юдейство ще мълчи? Защо образованото езичество ще мълчи? Напротив: те са предизвикани да говорят, и не биха мълчали, ако наистина бяха извършени от апологетите някакви „интерполации“!
5)Ако считаните за „интерполации“ места в трудовете на древни писатели и историци бяха действително интерполации, направени от църковни представители, духовници, апологети на християнството, тогава съдържанието на тези места трябваше да бъде само благоприятно за християните, а не и крайно враждебно и оскърбително, каквото е – както ще видим – например това на мястото у Тацит.
Може би някой ще каже: „Интерполаторът е знаел, че, колкото по-враждебни и по-оскърбителни за християните ще бъдат приписваните на известен автор думи, толкова те ще се показват по-достоверни, толкова по-неподозреваема ще бъде фалшификацията!“[130]. Трудно обаче би могло да се приеме, че един представител на Църквата, духовник, християнски апологет, който си е поставил възвишената задача да брани християнството от несправедливите нападки на тогавашното общество, сам би си позволил такава интерполация, чрез която би очернил древните християни и древното християнство и би ги представил отвратителни и заслужаващи презрение!
6)Как се е случило така, че имало „интерполации“ не само в труда на един или двама автори, ами в трудове на повече: и у Иосиф Флавий, и у Тацит, и у Светоний, и у Плинии Млади? Един ли е бил „интерполаторът“ или мнозина? На едно място ли са извършени „интерполациите“ или на разни места по света?…
7)Науката не разполага с екземпляри от трудовете на назованите автори без местата, считани от някои за „интерполации“.
8)Може да съществуват на един текст варианти (разновидности) поради поставяне или заместване от преводача или преписвача дума или думи за пояснение (уточняване), без някакво нечестиво намерение. Такива „варианти“ се срещат често в ръкописите на евангелията[131]. Ще поясним това с пример. Стих 33 от глава 2-ра на евангелието от Лука в едни ръкописи гласи: „А баща Му и майка Му се чудеха на казаното за Него“. В други това място се чете така: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него“. Вместо „баща Му“, поставена е пояснителната (уточнителната) дума „Иосиф“, за да се знае за кого става дума, тъй като Отец на Иисуса Христа е Небесният Отец.
9)Понякога нещо, смятано за „интерполация“ – с течение на времето, – се оказвало, че не е никаква интерполация. Така например в Посланието, приписвано на Варнава, 4-та глава, 14 стих се привеждат евангелските думи: „Мнозина са звани, но немнозина (малцина) избрани“ (Матей 20:16; 22:14) и се казва: „както е написано“[132]. Изразът „както е написано“ показва, че авторът на Посланието е бил запознат с евангелието от Матей. Онези, на които това не изнася – понеже те твърдят, че авторът на Посланието не е бил запознат с евангелията, а твърдят така, за да излезе, че евангелията са написани много късно и следователно не принадлежат на писателите, чиито имена носят – казват, че думите „както е написано“ били „интерполирани“ „от преводача на посланието на латински език“[133]. В гръцкия текст – според тях – този израз е липсвал. Но ето че през 1859 година се удаде на бележития немски богослов Константин фон Тишендорф да открие в манастира „Св. Екатерина“ на Синай извънредно ценния пергаментен ръкопис на Свещеното Писание – прочутия „Codex Sinaiticus“ (Синайски кодекс), който „произхожда от IV-ти век и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Стария“[134]. В същия Кодекс се намира и гръцки пълен текст на Посланието на Варнава. И в този древен гръцки текст (препис от по-древен) стоят думите: „Както е написано“[135]. Значи тези думи съвсем не са интерполирани от латинския преводач на Посланието!
10)Както ще видим, при разглеждането на известията за Христа от първи и половината на втори век – по отношение на твърдението за „интерполации“ няма единодушие: за едни едно място било изцяло интерполирано, за други в това същото място имало само частична интерполация и така нататък.
11)Има автори, които осъждат метода на „митолозите“: да обявяват всичко за фалшификат. Така например известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, за когото стана дума, когато говорихме за преработката на цитата из „Разговор с Трифона-Юдея“, казва: „Най-отявлените привърженици на теорията за мита преодоляват тази трудност (че за християни имаме сведения в Новия Завет, у Тацит, Светоний, Плиний Млади – в скоби наши), като се отказват да признават не само целия Нови Завет, но и „Аналите“ на Тацит, и споменаването за християните у Светоний, и писмото на Плиний до Траян, и заявяват, че всичко това са фалшификации. Подобни методи – според Робертсон – представляват от себе си карикатура на рационализъм (курсива наш)” [136].
3. За „мълчанието“ на историци и писатели от първи и половината на втори век
Имало „мълчание“ за Христа от страна на историци и писатели „от първи и половината на втори век от нашата ера“. Дори се твърди, че „никой (курсива наш) нехристиянски писател“ от онова време не споменавал „ни дума за Христос“[137]. Ще направим някои бележки по тази заява и въобще за „мълчанието„.
1)Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век мълчат за Иисус Христос и християните. Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади не мълчат. Местата в техните съчинения, обявявани за „интерполации“ – както ще видим – съвсем не са такива.
2)Действително има и писатели, които мълчат. Особено дебело се подчертава от страна на атеистите мълчанието на еврейския философ Филон Александрийски и на еврейския историк Юст Тивериадски[138]. Ала тяхното мълчание е лесно обяснимо. Съветският учен Абрам Борисович Ранович казва за мълчанието на Филон, че „би могло да се обясни със случайност“[139]. Цариградският патриарх Фотий, който чел Хрониката на Юст Тивериадски, която имала надпис „Ιούστου Τιβεριέως Ιουδαίων βασιλέων των εν τοις στέμμασιν”[140], пояснява, че Юст не е споменал „за Христовото идване и за онова, което се сбъднало във връзка с Него, и за онова, което Той чудотворил“, „тъй като боледувал от болестта на юдеите, а и сам бил по произход юдей (ως δε τά Ιουδαίων νοσων Ιουδαίος καί αυτος υπάρχων το γένος)”[141]. Известна е „болестта“ въобще на юдейството: то се противи на Иисус Христос и Го отхвърля, не признава в Негово лице Обещания Месия.
За онези, на които тези обяснения ще се видят недостатъчни, ние ще дадем и други основания за мълчанието на Филон и Юст Тивериадски.
Филон се бил родил – както четем в атеистични съчинения – около двадесетата година преди нашата ера и бил умрял около петдесетата година[142]. През четиридесета година[143] ходил в Рим, „като представител на своите единоверци от Александрия, за да протестира пред император Калигула срещу изнудванията и притесненията, на които те били подложени от страна на римския управител и на жители на града“[144].„През четиридесет и втора година бил изпратен в Иерусалим с данъци за храма“[145].
Знае се, че Филон е живял в Александрия. В Египет християнството се е появило най-напред именно в този град[146]. Там, според Преданието, е проповядвал евангелист Марк около 50-60 година след Христа[147]. Ако приемем, че Филон е умрял около петдесета година, тогава може да се допусне, че той не е узнал за проповедта на евангелиста. Пък и да е узнал, не е имал време вече да пише каквото и да било за Христа и християните. През четиридесета година ходил в Рим. Но през това време там още нямало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите (и по-специално между юдеохристияните) по повод на Христа, и император Клавдий е издал едикта за изгонване на юдеите от столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените от Рим юдеи-християни Акила и Прискила[148]. „В историята на Римската църква това е първото известно нам събитие, първото хронологическо указание, каквото можем да установим. Доколкото аналогиите позволяват да съдим, тази дата трябва да е била доста близка към времето на първата проповед на Евангелието сред римското общество: Деянията (апостолски – в скоби наши) винаги изобразяват крупните вълнения в еврейските общини, като незабавно следствие на първата апостолска проповед. Когато апостол Павел писал своето послание до Римляните, не по-късно от 58 година, Църквата… вече е съществувала“ в Рим, и апостолът „много пъти се канел да я посети“[149].
През четиридесет и втора година – както се каза – Филон ходил в Иерусалим. Наистина тогава апостолите са проповядвали в този град. Но едва към четиридесет и трета година повярвалите в Христа са привлекли по-сериозно вниманието на еврейските водачи и по тяхна – на еврейските водачи – подбуда Ирод Агрипа „подигнал гонение срещу християните, главно срещу апостолите“[150]. В това време (42-ра година) там последователите на Христа още не се наричали „християни“. Възможно е Филон да е чул нещо за Иисус Христос, но, като се има предвид, че той „е вярвал…, като мнозина други юдеи от негово време…, в политически (курсива наш) Месия, чрез когото Божият народ би се избавил от римското иго и би придобил отново славна независимост“[151], а не в някакъв си Месия в духовен, религнозно-морален смисъл, ясно е, че проповедта за Иисус не ще да му е произвела такова впечатление, че да се занимава с Него в свои писания.
В кои съчинения на Филон би трябвало – според атеистите – да има сведения за Иисус Христос и християните? Преди всичко във философския му труд „За съзерцателния живот“, в който се разказвало за живота на юдейската секта терапевти[152]. Става дума и за други съчинения, които Филон бил написал след четиридесета година[153], обаче не се посочва конкретно кои именно. Затова ние ще се спрем само на съчинението му „За съзерцателния живот“, което от философските съчинения на Филон представлявало – според един атеистически автор[154] – „най-голям интерес за нашата тема“[155].
За съжаление, не се знае положително дали това съчинение действително принадлежи на Филон. Сериозни автори го отнасят към групата „неистински“ Филонови съчинения[156]. Гретц (Graetz) „вижда в описанието на терапевтите своеобразна идеализация на християнска сектантска община от II-ри или III-ти век“[157].
Онези пък, които считат, че съчинението „За съзерцателния живот“ действително принадлежи на Филон, отнасят го обикновено към трудовете му, „най-ранни по време”[158],[159]. Като се вземе предвид, че той в четиридесета година след Христа е бил – според неговата лична характеристика – в напреднала възраст и малко след четиридесетата година бил вече „γέρων“ – старец, ще излезе, че трудът „За съзерцателния живот“ е написан доста време преди четиридесетата година, а това ще рече: че ще да е написан преди Иисус Христос да е излязъл на проповед и преди още да има християни. И следователно обяснимо е защо в него не се споменава за Иисус Христос и за християни, защо има „мълчание „.
Хрониката „За юдейските царе“ на Юст Тивериадски не е дошла до нас. За нея знаем от Цариградския патриарх Фотий, който накратко я е охарактеризирал[160]. Между другото патриарх Фотий казва: Той (Юст) „е твърде кратък по отношение на начина на изразяване и пренебрегва (пропуска) повечето от най-важните неща (εστι δέ τήν φράσιν συντομώτατος τε, καί τά πλειστα των αναγκαιοτάτων παρατρέχων)”.При това положение: не може ли да се обясни и мълчанието на Юст за Иисус Христос в „Хрониката“ само като негов пропуск, независимо от другата причина, отбелязана от патриарх Фотий, за която вече говорихме?
На някои се вижда невъзможно и странно Филон и Юст Тивериадски да не говорят за Христа, тъй като те били евреи и са били в Палестина и „се интересували… от живота и събитията“ в тази страна[161]. Няма обаче нищо невъзможно и нищо странно в това! Ето например Тацит (54-119) не говори нищо за Иосиф Флавий и за неговите трудове и даже не ги използва, макар Иосиф Флавий да е негов съвременник (около 37-105), да живее в Рим, гдето е бивал и сам Тацит, да е написал там „Юдейски древности“ и „За юдейската война“, и макар сам Тацит в своите „Historiae“ (Истории) да пише „Кратка история на юдеите“ (Brevis Iudaeorum historia)[162]. Следва ли от това, че Иосиф Флавий не е съществувал, не е историческа личност, че не е живял в Рим, че не е написал „Юдейски древности“ и за „Юдейската война“?
Съветският професор Сергей Иванович Ковалев обяснява мълчанието на Филон Александрийски, Юст из Тивериада, Сенека, Плиний Старши и други писатели „от I-ви век на нашата ера“ за християнството с това, че християнството тогава „било толкова незначително явление, че нехристиянските писатели не считали за нужно да споменават за него“[163].
3)Нима всички или повечето, или много писатели от един век трябва непременно да говорят за лица, живели и за събития, станали, през този век, за да бъдат тези лица и събития исторически? Иосиф Флавий е сам, самотен, едничък повествовател за много неща относно историята на евреите. За него съветският учен академик Роберт Юрьевич Виппер пише: „Изобразяването на събитията, характеристиката на идеологията на юдейския народ в съчиненията на Иосиф са дошли до нас, като единствен разказ, без паралелни възражения: у нас няма никакви средства за сравняване и проверка, за кръстосан разпит, за контрол на съобщаваните от него данни”[164]. Но следва ли от това, че това, което говори Иосиф Флавий, не е историческа истина и ще пренебрегнем ли поради това, че не говорели и други, единствения източник за някои сведения относно евреите? Съвсем не!
4)Не всякога от мълчанието на някои за известен факт може да се прави извод, че този факт не е станал, тъй като мълчанието може да се дължи на съвсем друга причина. Ще поясним това с пример. Във връзка с празнуването сега у нас на двата най-големи християнски празника Рождество Христово и Възкресение Христово светската преса мълчи. Ако след хиляда години – да речем – някой историк би си поставил за задача да установи дали в наше време християните в България са празнували Коледа и Великден и за извор има тази преса, ще дойде до заключението, че не са ги празнували. Но това заключение няма да отговаря на истината!
5)„Argumentum е silentio“ (доказателството от мълчанието), за да има „стойност“, необходимо е, щото онези, които мълчат, да е трябвало непременно да говорят[165].
4. За оскъдността на известията за Иисуса Христа от страна на „външните“
Наистина оскъдни са известията за Иисуса Христа в трудовете на „външните“ от първи и половината на втори век от нашата ера. Това обаче е лесно обяснимо. То се дължи на редица причини, главната от които е, че нито юдейството, нито езичеството е узнало Христа и преценило „световноисторическото значение“ на християнството[166]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов е изразил това с думите: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:11); „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан 1:10). Истинският смисъл на „делото“ Христово не е бил ясен (до Петдесетница) дори на самите апостоли. И ние ги чуваме да питат Иисус Христос, след възкресението Му: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деяния на светите апостоли 1:6). Значи и те още не са се били излекували от еврейския блян за земно царство!
„Не изведнъж и далеч не за мнозина се е разкрил смисълът“ на Христовата „проповед и значението на Неговото дело“[167]. Онези, които са узнали Спасителя, те са повярвали в Него. И тяхното свидетелство е запазено в книгите на Новия Завет и в християнската литература от първите векове. Тези пък, които не са Го познали, нямали са основание „да придават голямо значение на Неговия живот и на делото Му“[168].
Пък и времето, когато се явил Иисус Христос, е било тежко и размирно и е поглъщало и отвличало вниманието на людете.
Християнството иде от Юдея. А езичниците са считали юдеите за „gens superstitiosa“(суеверен народ)[169] и ги презирали и мразели[170]. Оттук и пренебрежителното отношение у езичниците към Христа и християнството .
Самата християнска религия е била „смесвана с различни секти“, които се били появили по онова време в недрата на юдейството[171].
Оскъдността на сведенията за Иисус Христос и християнството се обяснява още и чрез това, че в древността „в историческите съчинения малко внимание са отделяли на такива културноисторически явления (каквото е християнството – в скоби наши), наред с фактите на политическата история, напълно в противовес на модерното историописане“[172]. При това древните „са писали от свое гледище, те са имали свой аршин за важност и интерес“[173].
Така че оскъдността на известията за Христа и християните у „външните” се явява като нещо съвсем естествено[174]. Обяснимо е и „мълчанието“ на някои писатели от онова време. „Но не бива да забравяме, че историята затова е оставила друг грандиозен паметник за реалността на Христа – самото християнство“[175].
Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[110]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 (и с. 24 и 53); за „мълчанието” гл. и у А. Б. Ранович, Раннее християнство, цит. сборник, с. 259; И. А. Стучевский, Восточние корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 12; Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание, с. 51; Исак Паси, Ранното християнство, сп. „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 105; Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, цит. вестник, с. 4, колона 1.
[111].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 5.
[112]. Исак Паси, цит. статия и списание, с. 105.
[113]. Там.
[114]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174.
[115].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22; И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36; Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 6.
[116]. Тодор Стойчев, там.
[117]. Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.
[118]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22.
[119]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174, 175.
[120]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22; Н. Мизов, цит. статия и вестник, с. 3; Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 175.
[121]. Напр. Р. Ю. Виппер.
[122]. Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 174.
[123]. Р. Ю. Виппер, там.
[124]. Р. Ю. Виппер, там.
[125]. Р. Ю. Виппер, там, с. 174-175.
[126]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193.
[127]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 7.
[128]. Там.
[129]. Рим и раннее христианство, с. 174.
[130]. Ср. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, с. 59.
[131].Гл. Novum Testamentum Graece, cum apparatu critico curavit + Dr. Eberhard Nestle, novis curis elaboravit Dr. Ervin Nestle. Ed. undevicesima, Stuttgart, 1949.
[132]. Писанiя мужей апостольскихъ, с. 28.
[133]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ Прев. Ив. Ст. Визиревъ, Пловдивъ, 1924, с. 12. До 1859 г. първите 5 глави от Посланието са били известни само в латински превод.
[134]. W. Keller, Und die Bibel hat doch recht. Düsseldorf, 1957, S. 133.
[135]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ, с. 12; съчинението на Тишендорф в руски превод: Когда были написаны наши евангелiя? (Тр. К. Д. Ак., 1865, III, окт., с. 186; Пр. Об. 1865).
[136]. А.Робертсон, Происхождение християнства, с. 123.
[137]. К.Л.Воропаева, цит. съч., с. 21.
[138].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 и 22; Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 6; Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 54.
[139].А.Б.Ранович, Раннее християнство – Вопросы истории религии и атеизма, № 1, с. 259.
[140]. Юст Тивериадски, За юдейските царе, които били увенчани.
[141]. Photius, Bibliotheca, codex 33 – Migne, P. gr. t. 103. col. 65.
[142]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53.
[143].Тогава той – според неговата собствена характеристика – бил в напреднала възраст (De legatione ad Cajum § 28, Mang. II, 572). “В началото на своето, скоро след това написано съчинение (§ 1, Mang. II, 545), той се нарича „γέρων“ (старец – в ск. н.)” – Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 4 Aufl., III, B., Leipzig, 1909, S. 636.
[144]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 15.
[145]. Philosophen-Lexikon, Von Dr. Rudolf Eisler, Berlin, 1912, S. 542.
[146]. Ф. Кс. Функъ, Исторiя христ. Церкви. Въ русском перев., Москва, 1911, с. 32.
[147].Полный Православный Богословскiй Энциклопедическiй Словарь, т. I, изд. П. И. Сойкина, Спб., кол. 99.
[148].Л. Дюшенъ, Исторiя древней церкви, томъ I, перев. съ пятаго французскаго изданiя подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, с. 36.
[149]. Л. Дюшенъ, там.
[150].Проф. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, том първи, Универс. Библ. № 277, С., 1944, с. 3.
[151]. L.- Cl. Fillion, Op. cit., et t., p. 15.
[152].Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53. Пълното заглавие на Филоновото съчинение е: Περι Βιου θεωρητίκου ή ίκετων αρετων (Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. III, S. 687. На латински език oбикновено го дават: De vita contemplativa.
[153]. Я. А. Ленцман, там, с. 54.
[154]. Я. А. Ленцман.
[155]. Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 53.
[156]. Гл. напр. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. III, S. 687.
[157].Graetz, Gesch. d. Juden, III, 463-466 (Гл. у Епископ Хрисанθъ, Религiи дрявнаго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, томъ третiй, Спб., 1878, с. 415) – Евсевий Кесарийски в своята Църковна история и бл. Иероним в „Каталог на църковните писатели” считат, че Филон под „терапевти” бил описвал живота на християните. Патриарх Фотий пък (in Bibliotheca, cod. CIII, CIV, CV) счита Филон за християнин, който поради някакви обстоятелства се бил отрекъл от християнството (Гл. у Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 413-414).
[158].Gfrörer, Philo und die Judisch-Alexandrin. Theosophie. Erste Abteilung, 1835, S. 8, 45, 46.
[159]. Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 414.
[160]. Bibliotheca, cod. 33.
[161]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22.
[162]. Lib. V, 1-13.
[163].С. И. Ковалев, Основные вопросы происхождения християнства. Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, Москва-Ленинград, 1958, с. 15.
[164]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 73.
[165]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 476.
[166].Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik. Dritte, neu bearbeitete Auflage von Prof. Dr. Simon Weber, Freib. Im Br., 1913, S. 272.
[167]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жил ли Христос? Варшава, 1929, с. 29.
[168]. Там.
[169]. Horat., Sat. 1,5, 100 (у Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272.).
[170]. Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272
[171]. Ibid.
[172]. Ibid.
[173]. Проф. Г. В. Флоровскiй, цит. съч., с. 38.
[174]. Там, с. 30.
[175]. Проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, с. 125.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?
Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62] „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).
Иисус ходи по водата
В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:
Част I. Юдаизмът против християнството;
Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;
Част III. Критика на отделни християнски догмати и
Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].
„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„
Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].
Иисус и Негови ученици
За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]
Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.
5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?
Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.
Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.
В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.
Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.
В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.
Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.
Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…
Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.
Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.
Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.
Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.
„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].
В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].
Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!
За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].
Иисус със Свои ученици
Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].
Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…
Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]
Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].
„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].
Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.
Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.
6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?
Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“
Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].
Иисус и Никодим
Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].
„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].
Защо докетите мислели така?
Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.
7. Общият извод
И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].
Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.
Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.
[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник, 1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.
[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.
[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.
[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.
[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.
[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.
[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.
[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.
[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)
[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.
[72]. Москва, 1958, с. 236.
[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.
[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.
[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.
[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.
[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.
[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.
[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).
[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.
[81]. Там.
[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.
[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.
[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.
[85]. Там.
[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).
[87]. Там.
[88]. Там.
[89]. Там.
[90]. Там.
[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.
[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.
[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.
[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).
[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.
[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.
[97]. Латински преводи на Библията.
[98]. B. Altaner, ibid.
[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.
[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.
[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.
[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.
[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.
[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.
[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.
[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.
Мисълта, че Иисус Христос никога не бил съществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана в края на осемнадесети век от французкия математик и астроном Дюпюи[1].Той обяснява „митологическите и религиозни представи… като астрономически алегории „[2]. Неговите възгледи са изложени в съчинението му „Записка за произхода на съзвездията и за обяснение на баснята чрез астрономията“[3] и по-обстойно – в неговия главен труд „Произходът на всички култове или Всемирната религия“[4]. Животът на Иисус Христос е сведен „до един астрален мит“[5]; Иисус Христос бил Слънцето, дванадесетте апостоли били дванадесетте знаци на Зодиака. Значи: Иисус Христос – според Дюпюи – не е историческа личност, Той не е съществувал.
Дванадесетгодишния Иисус в храма
В новата атеистична литература[6] обаче се застъпва възгледът, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност[7]. Изказвали били съмнение в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството, както това „се виждало „от Юстиновия „Диалог с Трифона“, но и правоверни християни“[8], – за доказателство на това атеистите се позовават на място от VIII-ма глава от Посланието на св. Игнатий до филаделфийците[9], – а дори – и езичници (например Целс[10]).
Трифон Юдеят бил казал: „Вие (християните – в скоби наши) вярвате в безсмислена басня и сами cи измисляте своя Христос. Дори и да се е родил някъде, и да е живял някъде, той във всеки случай е съвсем неизвестен на когото и да било“[11].
В Посланието си до филаделфийците (глава VIII-ма) св. Игнатий Богоносец бил пишел: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието”[12].
Езичникът Целс бил от отправил към християните следния укор: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар че мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия против вас“[13].
Иисус Христос като дарводелец
Един автор направо заявява, че противниците на християните (от първите векове) им били казвали „открито, че „основателят“ на християнската религия не „бил „историческа личност“. Като примери той привежда: Трифон юдея и философа Целс[14]. И малко по-нататък на същата страница този автор пише: „С други думи, хората, които са живели наскоро след времето, когато според легендата е живял Христос, не знаят нищо за него и считат, че той е измислена личност“[15].
Друг пък атеистически писател даже твърди, че „Ориген, Августин и Тертулиан (курсива наш)… отричали съществуването на Христа“[16].
2. Съмнява ли се Трифон юдеят в историчността на Иисус Христос и отрича ли я?
Атеистите, за да докажат, че още в древност били изказвани съмнения в историчността на Иисус и дори я отричали, привеждат цитат от съчинението „Разговор с Трифон Юдея“. „Разговор с Трифон Юдея“ е творение на св. Юстин Философ и Мъченик, „най-бележитият апологет от второто столетие. Св. Юстин произхождал от едно езическо гръцко семейство от град Flavia Neapolis (днес Nablus), стария Сихем в Палестина”[17]. Обръщането му в християнство пада между 133 и 140 година след Христа[18]. Вече християнин, той посветил целия си по-нататъшен живот „изключително на защитата на вярата – „единствената надеждна и годна философия“(Dial. 8). В палиум, гръцка философска мантия, обикалял като учител и основал в Рим школа. Тук той имал за ученик Тациан[19], бъдещ апологет. За края на Юстиновин живот „имаме старо вярно повествование в Martyrium s. Justini et sociorum[20]… Според това повествование, той бил обезглавен заедно с шестима други, като християни, в 165 година в Рим, при градския префект Junius Rusticus[21].
Иисус и Дух Свети
Диалогът „Разговор с Трифона Юдея“ „ни повествува за двудневната беседа на Юстина с един учен евреин, под който вероятно трябва да се разбира известният Rabbi Tarphon, негов съвременник… Това съчинение е написано след първата (Юстинова – в скоби наши) Апология, понеже тя се цитира в него 120 пъти[22]. Изглежда св. Юстин предава действителен свой диспут, станал „в Ефес още през време на въстанието на Bar Kochba (132-135)“[23].
Цитатът от „Разговор с Трифона Юдея“, както той е изразен в самото съчинение на св. Юстин, гласи така:„…Χριστός δέ, εί καί γεγένηται, καί εστι που, αγνωστός έστι, καί ουδέ αυτός πω εαυτόν επίσταται, ουδε εχει δύναμίν τινα μέχρις αν ελθών Ηλίας χρίση αυτόν καίφανερόν πασι ποιήση.Υμείς σέ, ματαίαν ακοήν παραδεξάμενοιΧριστόν εαυτοις τινά αναπλάσσετε, καίαυτου χαριν τά νυν ασκόπωϛ απόλλυσθε”[24]. Или на български: ”… A Христос, дори и да се е родил и да се намира някъде, е непознат (неизвестен), нито Сам още разбира (знае) Себе Си, нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички. А вие, като сте приели един празен слух, си измисляте сами на себе си някакъв Христос и заради Него безразсъдно загивате (погубвате себе си)“.
Който прочете цитата от „Разговор с Трифона Юдея“, тъй както го привеждат атеистите, и го сравни с току-що дадения текст от оригинала, и – освен това – се запознае въобще със съдържанието на „Разговор с Трифона Юдея“, ще види:
1.Че Трифон юдеят не говори за „басня“, той не е употребил термина „басня“, а думата „ακοή“, която значи: слух, мълва. Затова и руският преводач на „Разговор с Трифона Юдея“ е превел израза „καταίαν ακοήν“ с: „ложный слухъ” (курсива наш)[25].
2.Че цитатът, тъй както го привеждат атеистите, представлява преработка на оригиналния текст, като последното изречение е станало първо, а първата част от първото изречение е станала второ и последно изречение; втората пък част от първото изречение („нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички“), която в случая е най-важната, е изпусната, без да е означено това по приетия начин – с многоточие. Изпуснатите думи дават да се подразбере, че спорът между св. Юстин и Трифон е за съвсем друго, а не за историчността на Иисус. Вероятно затова са и изпуснати! Известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, който в книгата си The origins of Christianity (Произходът на християнството) пристъпва „към проблема за произхода на християнството от марксистки позиции“[26], казва – тъкмо във връзка с разглеждания от нас текст от „Разговор с Трифона Юдея“, – че някои „правят такива фокуси с текста, за да докажат своята правота“[27]: че още Трифон Юдеят бил привърженик на теорията за митичността на Иисус Христос.
Иисус в разговор със светите апостоли
3.Че евреинът Трифон съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Темата на беседата е съвършено друга: дали Иисус, Когото християните приемат за Месия – Христос, е наистина очакваният от Израиля Месия. Трифон отрича, че Иисус е очакваният Месия – Христос, а не отрича, че Иисус е историческа личност.
Месия (Христос) – според Трифон – ще бъде „славно и велико Лице, което, като Син човешки, ще получи от Древния по дни[28] вечно царство“[29]. Трябва да дойде Илия[30], да Го помаже и да Го обяви на всички[31].
Пророк Илия не е идвал. Иисус на християните не е „славно и велико Лице“, а е бил – както се изразява сам Трифон, – „безславен и неудостоен с чест (ατιμος[32]=непочитан, охулен – в скоби наши)“: подложил се „на най-голямото проклятие, което се полага в Божия Закон – бил разпнат на кръст“[33]. Затова и Трифон не Го приема за Месия – Христос.
Той заявява: „…тъй като Илия още не е идвал, аз и не Го (Иисус – в скоби наши) признавам за Христос“[34].
И още: „…ние се съмняваме, подобавало ли е на Христа да бъде безславно разпнат, понеже в Закона е казано „Проклет всеки разпнат“[35], така че аз твърде се затруднявам да повярвам на това“[36].
И иска от св. Юстин да му докаже, че Този именно разпнат Иисус е Месия – Христос[37]. Тъкмо това предимно се старае да обоснове и св. Юстин. Че главната негова цел е именно тази, това се вижда и от неговата молитва, с която завършва „Разговор с Трифона Юдея“. На раздяла, Трифон и спътниците му се молили за спасението на св. Юстин „от опасностите на пътуването и от всяко бедствие“[38]. „И аз се молех за тях – казва св. Юстин – и говорех: не мога да ви пожелая по-голямо благо, отколкото това, щото, като познаете, че по този път (чрез приемане Христа Всемогъщия Бог за свой учител – в скоби наши) се дава мъдрост на всеки човек, и вие бихте могли несъмнено да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос (курсива наш)”[39].
Иисус Христос и св. апостол Петър
Последните думи: „да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос“ много ясно разкриват какво е отричал Трифон Юдеят и какво е доказвал св. Юстин. Трифон е отричал, че Иисус на християните е Божият Христос, тоест обещаният Месия, очакван от Израил; св. Юстин пък е доказвал, че именно Иисус на християните е Божият Христос, обещаният от Бога Месия.
Следователно от думите на Трифона Юдея, на които се позовават атеистите, не може да се вади заключение за „съмнения в историчността на Иисус“, за отричане „историчността на Иисус Христос“.
Смисълът на думите на Трифон е този: Може и да се е родил Месия – Христос и да се намира някъде, но е неизвестен: нито сам той знае, че е Месия, нито другите го знаят. Той ще разбере, че е Месия и другите ще узнаят това, само, когато дойде пророк Илия, помаже го и тържествено го обяви на всички. А Този Иисус, Когото вие смятате за Христос, не е никакъв Христос, защото пророк Илия не е идвал и не Го е помазвал и провъзгласявал. Така че вие сте повярвали на празен слух и сте си измислили някакъв Христос, тоест Месия, и за Него дори умирате.
Трифон Юдеят обаче не се съмнява в историчността на Иисус, съвсем не отрича, че Този Иисус, Когото християните считат за Христос, е историческа Личност!
3.Съмняват ли се християните, които има предвид св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, глава VIII, че Иисус Христос е историческа личност?
Иисус Христос и светите апостоли в морето
Св. Игнатий Богоносец спада към „апостолските мъже“, тоест към „ония църковни писатели, които са били непосредствени ученици на светите апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите творби предаденото чрез апостолите Христово учение“[40]. Той бил ученик на апостол Иоан Богослов[41] и „трети антиохийски епископ“[42]. При едно частично гонение срещу християните в Антиохия е бил осъден и „закаран от Сирия в Рим и в арената разкъсан от диви зверове” (Еus., Hist. 3, 22; Hieron., Vir. ill. 16)“[43]. По пътя за Рим минал през Филаделфия и други градове, в които местните жители-християни го приветствали и се погрижили да облекчат положението му. „Във Филаделфия той влизал в спор с юдействащи и вземал участие в събрания на тамошните християни“[44]. Останал поразен от склонността у християните към разцепление[45]. В Смирна престоял няколко дни. Тук го поздравили „пратеници от църквите на тези градове, които били на страна от неговия път“[46]: Ефес, Магнезия и Тралл. До тези църкви св. Игнатий написал послания. От Смирна той написал и Послание до римляните. „Вторият продължителен престой станал в Троада“. Оттук св. Игнатий „написал нови три послания: до филаделфийци, до смирненци и до Поликарп Смирненски епископ”[47]. Като дата на неговата мъченическа смърт традицията счита 107 година[48], десетата от царуването на Траян(98-117).
За да разберем правилно смисъла на привеждания в атеистичната литература текст от VIII-та глава на Посланието на св. Игнатий до филаделфийците: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието“[49], трябва да вземем предвид:
1.Някои данни от биографията на св. Игнатий.
2.Главната тема на Посланието му до филаделфийците.
3.Привеждания от атеистите текст във връзка с думите, които го предшестват, и с оглед на приетото от издателите четене.
В кратката биография на св. Игнатий Богоносец, която ние дадохме, се каза, че св. Игнатий във Филаделфия влизал в спор с юдействащи. Това са християни от юдеите, които смятали, че макар да са християни, длъжни са да спазват и Закона Моисеев; които искали „да задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението“[50]; които за всичко относно Христа търсели основание в Стария Завет: дали там е писано за това.
Каза се още, че св. Игнатий вземал участие в събрания на филаделфийските християни, и че го поразила склонността у тези християни към разцепление.
Ел Греко (1541-1614), Господ Иисус Христос
Срещу тези два недъга – юдействането и цепенето – св. Игнатий се бори, – и не само, когато е бил във Филаделфия, но се опълчва срещу тях и в своите послания, особено в Посланието до магнезийците и в Посланието до филаделфийците. На магнезийците пише: „Нелепо е да призоваваме Христа, а да живеем по юдейски“ (Магн. X, 3)[51]. И още: „…ако ние досега живеем по юдейския закон, то с това открито сe признаваме, че не сме получили благодатта“ (Магн. VIII, 2)[52]. Главната тема на Посланието до Филаделфийците е: пазенето на единството и недопускането на юдействане. В глава втора на Посланието св. Игнатий казва: „И така, чеда на светлината и истината, бягайте oт разделението и гибелните учения“[53]. За „единството“ той говори и в глави: III, IV, VI, VII, VIII[54]. В глава VI-та се спира по-специално на „юдействането“ и съветва: „…ако някой ще ви проповядва юдейство, не го слушайте[55]„. Привежданият от атеистите цитат – както казахме, – е от глава VIII-ма на Посланието. Взет с думите, които го предшестват, гласи[56]: „Παρακαλω δέ υμάς, μηδέν κατ΄ερίθειαν πράσσειν αλλά κατά χριστομαθίαν. Επεί ήκουσά τινων λεγόντων, οτι, Εάν μή΄εν τοίς αρχαίοις εΰρω, εν τώ Ευαγγελίώ ου πιστεύω· καί λέγοντός μου αυτοις, οτι, Γέγραπται, απεκρίθησάν μοι, οτι, Пρόκειται“ (Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово. Тъй като чух някои да казват: „Ако не намеря в древните (Писания – в скоби наши), не ще повярвам (на това – в скоби наши) в Евангелието“; и, когато им казах: Писано е, те ми отговориха: „Предстои!“ (тоест, предстои да се докаже – в скоби наши)[57].
Изразът „Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово“ показва, че тук св. Игнатий има предвид тъкмо такава проява у филаделфийските християни: спорове, но спорове, продиктувани просто от страст към спор.
Следващите пък изрази ни разкриват: 1) характера на тези спорове: дали е писано или не за това и онова в Стария Завет, дали е предсказано или не от пророците; ясно е, че това са спорове на юдействащи християни, които за всичко относно Христа търсели доказателство от Писанията; 2) че сам св. Игнатий е спорел с тези юдействащи християни.
Иисус сред народа
В случая обаче съвсем не се спори по това: съществувал ли е, историческа личност ли е Иисус Христос. Мисълта на юдействащите християни е следната: Няма да вярвам онова, което се разказва в Евангелието за рождението и страданията на Иисус Христос, ако не намеря писано за него в Писанията (Стария Завет, Пророците)! – Не се отрича, че Иисус Христос е бил, че е съществувал, а се търси за тези неща, които се разказват във връзка с Неговото рождение и страданията Му, потвърждение у Пророците.
В подкрепа на разясненията, които дадохме, е и направената към израза „εν τοίς αρχαίοις“ бележка в Migne[58] и в руския превод[59]. Ще цитираме бележката, тъй както тя е дадена в руския превод: „Издателите дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“[60], отнасяйки това към старозаветните писания. Игнатий тук говори против юдействащите, които търсели потвърждение на истината за рождението и страданията на Христа у древните пророчества“.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Charles Francois Dupuis, (1742-1809). – Гл. у: проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, стр. 118; Fr. Loofs, Wer war Jesus Christus? Deutsche Neubearbeitung des Buches: What is the truth about Jesus Christus?, 2. Aufl., Halle a.d. S., 1922, S. 4.
[3]. Memoire sur l’Origine des Constellations et sur l’explication de la Fable par l’Astronomie (1781).
[4]. L’Origine de tous ies Cultes ou la Religion universelle, излязъл в 1794 r. в 3 тома in-40 c атлас, и в 12 тома in-80; в 1798 г. излязъл в съкратен вид (Abrégé). – Гл. в: Notice sur la vie et les ouvrages de Depuis към Abrégé de L’Origine de tous les cultes, T. I, Paris, 1908, p. 5 et 6.
[5]. Prof. H. Fechner, Le problème du Christ. – Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu, Paris, 1936, p. 274.
[6]. Името Иисус се пише с две „и“. В атеистичната книжнина обаче често го пишат с едно „и”. Също и местоименията, отнасящи се до Иисуса Христа, пишат с малка буква. Така ще ги даваме и ние, при буквално цитиране из атеистическо произведение.
[7]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. – Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, Москва, 1950, стр. 259; К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? Преведе от руски Катя Койчева, Профиздат, 1958, стр. 22.
[8]. А. Б. Ранович, Цит. стат. и сборн., стр. 259.
[9]. А. Б. Ранович,Там.
[10]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; Б. Босев, Митът за Исуса Христа, „Соф. правда“ от 14 януари 1958 г., бр. 6, стр. 4, кол. 2.
[11]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; гл. и: Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль. Москва, 1955, стр. 8; Б. Босев, Цит. стат., вестн., бр., стр., кол.
[12]. А. Б. Ранович,Там; гл. и у:К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 22-23. Вместо „в архивите”, Воропаева превежда: „в писмените паметници” (Там, стр. 23).
[13]. К. Л. Воропаева,Цит. съч., стр. 23.
[14]. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, Спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, стр. 51 и 52.
[15]. Там, с. 52.
[16]. Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, „Вечерни новини”, год. V, бр. 262, София, 4 ноември 1955, стр. 2, кол. 5. Не е безинтересно да се отбележи, че основоположниците на марксизма, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както изтъква доцентът Йоно Митев в своята статия „Историческа личност ли е Христос?” (в списание „Народна просвета“, год. XIV, кн. 10, октомври, 1958, стр. 46), – не са могли да „вземат категорично (к.н.) становище” по въпроса: Историческа личност ли е Христос? Той обяснява това с туй, че „пълното разобличаване на хипотезата за съществуването на Христос като историческа личност” било станало по-късно, след смъртта на Маркс и Енгелс. Дали „станалото разобличаване” е действително и убедително, това ще се установи, при разглеждане на разните атеистически „аргументи” (така наречените „научни доказателства” на атеистите) против историчността на Иисус Христос.
[17]. Berthold Altaner, Patrologie, Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, Fünfte, völlig neu bearbeitete Auflage, 1958, Verl. Herder – Freiburg, S. 96.
[18]. Л. Писарев, Iустин, Правослаявная Богословская Энциклопе- дiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 584.
[19]. Berthold Altaner, Patroiogie, S. 96.
[20]. § 45, №4; Lazzati, Aev 1953, 473/97: z. krit. Text des Martyr, s. Just.
[21]. Berthold Altaner, Ibid.
[22]. Ibid.
[23]. Ibid.
[24]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 8, – Migne, P. gr., t. 6, col. 493.
[25]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя святаго Iустина Философа и Мученика. Изданы въ русскомъ переводе, со введенiями и примечанiями кь нимъ, свящ. П. Преображенскимъ. Отделъ I, Москва, 1864, стр. 157.
[26]. А. Робертсон, Происхождение христианства. Перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, стр. 4 и 5.
[30]. Според вярванията на евреите, трябва да се яви на земята пророк Илия, за да помаже Месия и да възвести за Него (тържествено да Го обяви) – Гл. у: А. Робертсон, Происхождение христианства, стр. 12-128.
[40]. Проф. д-р Ил. К. Цоневски, Посланието на апостол Варнава, София, 1945, стр. 3 (Год. на Бог. фак. за 1944/1945).
[41]. П. И. Малицки,История на Християнската църква, Част I, Прев. М. Попов, София, стр. 125; С. Т., Игнатiй Богоносецъ. — Правосл. Богосл. Знциклопедiя, т. V, Петроградъ, 1904, кол. 782
[42]. Проф. М. Ем. Поснов, История на Християнската Църква, ч. I и II, Университетска библиотека № 120, София, 1933, стр. 158.
[43]. B. Altaner, Patrologie, S. 85.
[44]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[45]. Л. Дюшенъ, Исторiя древней Церкви. Т. I, перев. съ пятаго фр. изд. подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, стр. 52.
[46]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[47]. Проф. М. Ем. Поснов, цит. съч., стр. 158.
[48].Писанiя мужей апостольскихъ. В русскомъ переводЪ, съ введенiями и примЪчанiями къ нимъ, прот. П. Преображенскаго, Спб., 1895, стр. 259; B. Altaner приема 110 год. (Patrologie, S. 87).
[49]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. Цит. сборн., стр. 259.
[50]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 28, бел. 3.
[51]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 283.
[52]. Там, cтp. 282.
[53]. Там, стр, 297.
[54]. Посланието има: увод и 11 глави.
[55]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 298.
[56]. St. Ignatius, Epistola ad Philadelfenses, cap. 8, Migne, P. gr., t. 4, col. 704.
[57]. Migne, P. gr„ t. 5, col. 704.
[58]. P. gr., t. 5, col. 704, n. 34.
[59]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 299, бел. 2.
[60]. Има разночетения (варианти). Едно от тях е това: „εν τοίς αρχαίοις“, което А. Б. Ранович приема и превежда със: „в архивите” (Раннее христианство. — Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, стр. 259); Воропаева, – както се изтъкна но-рано, – вместо „в архивите” превежда: „в писмените паметници“ (Съществувал ли е Христос?, стр. 23). Ала „издателите”, – както се казва в самата бележка в руския превод, дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“ – Бележка наша.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Източник на изображенията с Господ Иисус Христос, Гугъл БГ.
Традиционно в литературата по въпросите на комуникацията се акцентира в относително по-малка степен върху рецептивното измерение (слушане и четене) на процеса на общуване в сравнение с продуктивното (говорене и писане). По подобен начин до момента изследванията на Пространното житие на Кирил са насочени предимно към проучване продукта на комуникативната дейност на участващите в спора (съобщението), с други думи различни аспекти на техните аргументи, (съдържание, лингвистични особености и т. н.). От друга страна, анализът на апологетичните умения на светителя го представя единствено от позицията на умел оратор (т. е. говорещ), като се пренебрегва фактът, че в диспут vis-a-vis е важно и умението да се изслушва опонента, да се осмислят аргументите му, а дори и да се разбере позицията му, за да се изгради най-адекватната и убедителна аргументация.
Трябва да влезете, за да коментирате.