„ХАРИЗМАТИЧНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“ КАТО ЛИЧБА НА ВРЕМЕНАТА – продължение и край*

Иеромонах Серафим (Роуз)

5. Духовната заблуда

Иеромонах Серафим (Роуз) 8Концепцията за прелест е ключова в православната аскетическа традиция и е напълно непозната на протестантско-римокатолическия свят, който създаде „харизматичното“ движение. Този факт обяснява защо една толкова явна заблуда може до такава степен да завладее кръгове, номинално „християнски“. С това се обяснява също и защо „пророк“ като Николай Бердяев, който е православен по произход, отхвърля необходимостта от това понятие, след като в „новата ера на Светия Дух“ „повече няма да съществува аскетически мироглед“. Причината е очевидна: православният аскетически мироглед дава единственото средство, чрез което хората, получили Светия Дух в своето Кръщение и Миропомазване, могат действително да запазят общението със Светия Дух в своя живот. То учи как да различаваме и как да се предпазваме от духовната измама. „Новата духовност“, за която мечтае Бердяев и която „харизматичното възраждане“ всъщност практикува, има една изцяло различна основа и нейната измамност се вижда в светлината на православното аскетическо учение. Следователно за двете концепции няма място в една и съща духовна вселена. За да приеме „новата духовност“ на „харизматичното възраждане“, човек трябва да отхвърли православното християнство и обратно, за да остане православен християнин, той трябва да отхвърли „харизматичното възраждане“ като една фалшификация на православието.

За да стане това съвсем ясно, по-нататък ще изложим учението на Православната църква за духовната прелест. То е сумирано през XIX век в том първи от събраните съчинения на епископ Игнатий Брянчанинов – православния отец на модерните времена.Иеромонах Серафим (Роуз)Има две основни форми на прелест или духовна измама. Първата и по-често наблюдавана форма се среща, когато човек се стреми към високо духовно състояние или духовни видения, без да бъде прочистен от страстите, осланящ се на собственото си мнение. На такъв човек дяволът дава велики „видения.“ В Житията на светиите – един от първостепенните наръчници на православното аскетично учение – има много такива примери. Св. Никита, епископ на Новгород (31-ви януари), влязъл в уединения живот неподготвен и против съвета на своя духовен отец. Скоро той чул глас, който се молел заедно с него. Тогава „Господ“ му проговорил и му изпратил „ангел“, който да се моли вместо него. Ангелът го наставлявал да чете книги, вместо да се моли, и да учи тези, които го посещават. Никита изпълнявал всичко и постоянно виждал „ангела“ да се моли край него. Хората били удивени от духовната мъдрост на Никита и от „даровете на Светия Дух“, които на пръв поглед той притежавал, защото „пророчествата“ му винаги се сбъдвали. Заблудата му била разкрита едва когато отците от манастира разбрали за непоносимостта му към Новия Завет (за разлика от Стария Завет, който той цитирал наизуст, без някога да го е чел). По техните молитви Никита се покаял и тогава „чудесата“ му престанали. След време той постигнал истинска святост. По подобен начин св. Исаак Киево-Печорски (14-ти февруари) видял силна светлина и „Христос“, който се появил пред него, заобиколен от „ангели“. Когато Исаак, без да се прекръсти, се поклонил пред „Христос“, демоните добили власт над него и след като дълго го въртели в своя танц, те го изоставили полумъртъв. По-късно той също достигнал до истинска святост. Съществуват много подобни случаи, когато „Христос и ангели“ се явявали пред аскетите и им давали удивителна сила, „дарове на Светия Дух“, които често водели заблудения до безумие или самоубийство. Но съществува и друга, по-малко ефектна форма на духовната заблуда, която не предлага на своите жертви големи видения, а само екзалтирани „религиозни чувства“. Това се случва, както пише епископ Игнатий, „когато сърцето жадува и се стреми към свети, духовни, божествени усещания, докато самото е напълно неподготвено. Всеки, който няма дух съкрушен, който открива в себе си каквато и да било добродетел или достойнство, който не се придържа непоколебимо към учението на Православната църква, а се ръководи само от своето собствено мнение, или следва неправославно учение – е в състояние на заблуда“. Римокатолическата църква има цели наръчници за духовен живот, написани от хора в подобно състояние. Такава е например книгата Подражание на Христа на Тома Кемпийски, за която епископ Игнатий казва следното: „В тази книга цари и от страниците ѝ диша помазанието на злия дух, прелъстяващо и опияняващо… Книгата кани читателя директно към общение с Бога, без предварително очистване с покаяние… Тя привежда плътските хора в екстатичен възторг и опиянение достигнати без труд, без себеотрицание, без разкаяние, без разпъване на плътта с нейните страсти и похоти (Галатяни 5:24), в прелъстта на тяхното паднало състояние.“ В резултат, както пише известният популяризатор на светоотеческото учение И. М. Концевич[11], „аскетът, който се стреми да разгори в сърцето си любов към Бога, да достигне чувство на блаженство, на екстаз, но пренебрегва покаянието, постига точно обратното: ‘той влиза в общение със сатаната и се заразява с ненавист към Светия Дух’ (Епископ Игнатий)“.Иеромонах Серафим (Роуз) 15Това именно е състоянието, в което се намират, без да подозират, привържениците на „харизматичното възраждане“. Това може да бъде видяно най-ясно чрез сравняването на техните преживявания и възгледи, точка по точка с учението на православните отци, както е изложено от епископ Игнатий.

А. Отношението към „духовния“ опит

Като не черпят от истинните извори на християнския духовен опит – св. тайнства на Църквата и духовното учение предадено на светите отци от Христос и Неговите апостоли, – последователите на „харизматичното“ движение нямат никакви критерии за различаване на Божията благодат от нейната имитация. Всички „харизматични“ автори в различна степен проявяват тази липса на критерий относно своите преживявания. Някои петдесетници-римокатолици за по-сигурно „гонели сатаната“, преди да молят за „кръщение в Духа“. Ефектът обаче, както става ясно от тяхното собствено свидетелсто, бил подобен на случилото се с евреите в Деяния апостолски (19: 15), на чието „прогонване“ злият дух отговорил: Иисуса познавам и Павла зная; но вие кои сте? Великият православен отец на Запада от V век, св. Иоан Касиан, който с проницателност пише за действията на Светия Дух в своята беседа „За божествените дарове“, посочва, че „понякога демоните [правят чудеса], за да подтикнат към гордост човека. Той започва да вярва, че притежава дара на чудотворство и така те го приготвят за още по-голямо падение. Демоните се преструват, че са прогонени от телата, които са били тяхно жилище, от светостта на хора, които всъщност, не са свети… В Евангелието четем: ще дойдат лъже-Христи и лъжепророци… [12]

Шведският „визионер“ от XVIII век Емануел Сведенборг – предтечата на съвременото окултно и „духовно“ възраждане – имал голям опит с духовни същества, с които често общувал. Той различавал два вида духове – „добри“ и „зли“. Неотдавна опитът му бил потвърден от заключенията на един клиничен психолог, който изследвал „халюциниращи“ пациенти в държавната психиатрична болница в Юкая, Калифорния. Този психолог се отнесъл напълно сериозно към гласовете, които чували неговите пациенти, и провел серия „диалози“ с тях (с посредничеството на самите пациенти). Така и той стигнал до извода, както Сведенборг, че има два твърде различни по вид „същества“, които влизали в контакт с пациентите: „висши“ и „нисши“. По неговите собствени думи: „нисшите гласове са подобни на пияни безделници в бар, които обичат да се карат и дразнят само заради удоволствието от това. Те внушават похотливи действия и после се карат на пациентите, задето са ги послушали. Тези „същества“ намират слаба точка на съвестта и работят върху нея постоянно… Запасът от думи и наборът от идеи на по-нисшия ранг са ограничени, но те имат упорита воля да разрушават… Те работят върху всяка слабост или убеждение, внушават страх, лъжат, обещават и подкопават волята на пациентите… Всичко, свързано с този по-нисш вид, е или нерелигиозно, или антирелигиозно… На един човек обаче те се появили като обикновени дяволи и сами нарекли себе си бесове…“.Иеромонах Серафим (Роуз) 14„В пряк контраст стоят по-редките халюционации, свързани с по-висшия ранг „същества“… Този контраст може да бъде илюстриран чрез опита на един човек. Той чул гласове от по-нисшия тип да спорят дълго за това как да го убият. През нощта при него дошла светлина, ярка като слънцето. Той осъзнал, че това е нещо различно. Светлината уважавала неговата свобода и била готова да се оттегли само за да не го изплаши… Когато човекът се окуражил да се приближи до това приятелско слънце, той попаднал в един свят на силни сияйни преживявания… [Изведнъж] се появила някаква много силна и величествена, подобна на Христос фигура…

Някои от пациентите имат опит с двата вида – и с по-висшите, и с по-нисшите в различно време, и се чувствали раздирани между рая и ада. Мнозинството познават само атаките на по-нисшите видове. По-висшите смятат, че имат власт над по-нисшите и наистина понякога я проявяват, но не в такава степен, че да успокоят съзнанието на пациентите… По-висшите „същества“ се проявяват като удивително надарени, чувствителни, мъдри и религиозни[13].“

Всеки, който е чел житията на православни светци и друга духовна литература, знае, че всички тези духове – както „добрите“, така и „злите“, „по-нисшите“ и „по-висшите“ – са демони и че различаването между наистина добрите духове (ангелите) и тези зли духове не може да бъде направено въз основата на човешките чувства или впечатления. Широко разпространената в „харизматичните“ кръгове практика за „прогонване на духове“ не дава каквато и да било гаранция, че злите духове действително са изгонени. Прогонвания на духове се практикуват (сравнително успешно) и от първобитните шамани[14]. Те също признават, че има различни видове духове, които обаче в еднаква степен са демони независимо дали бягат привидно, когато ги прогонват, или се явяват, когато биват призовавани от шаманите.

Никой не отрича, че „харизматичното“ движение като цяло е категорично ориентирано срещу съвременния окултизъм и сатанизъм. Но по-неуловимите зли духове се появяват като ангели на светлината (2 Коринтяни 11:14). За да не бъде измамен, човек трябва да притежава великия дар на проницателността и едновременно с това е нужно да подхожда с основателно недоверие към всички свои свръхестествени „духовни“ преживявания. Пред лицето на неуловимите врагове, водещи невидима битка срещу човешкия род, наивността и доверието, с които повечето хора, въвлечени в „харизматичното“ движение се отнасят към своите преживявания, са своеобразна покана за духовна измама. Един пастор например съветва да се медитира върху духовни пасажи и след това да се записва всяка мисъл, „спуснала се“ по време на четенето: „Това е личното послание на Светия Дух до вас“ (Christenson, с. 139). Но всеки сериозен ученик на християнската духовност знае, че, например, „Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания. Обикновено те правят това в сърцата на тщеславните и още повече, у обучените във външните науки, та, съблазнявайки ги малко по малко, накрая да ги хвърлят в ереси и хули“ (Лествица, св. Йоан Лествичник, стъпало 26:151 – Текстът от Лествица е от българското издание, превод Ню-Йоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство, С., 1982 ).Иеромонах Серафим (Роуз) 13За съжаление позицията на православните участници в „харизматичното възраждане“ изглежда не по-разумна, отколкото на римокатолиците или протестантите. Те очевидно не познават добре светите отци или житията на светиите и когато цитират, както рядко им се случва, някой отец, това винаги е извън контекста (вж. по-долу относно св. Серафим). „Харизматиците“ се позовават предимно на опита. Един православен свещеник пише: „Някои дръзват да наричат това преживяване ‘прелест’ – духовна гордост. Никой, който се среща с Бога по такъв начин, не може да изпадне в подобна заблуда (Logos, Apr., 1972, с. 10). Но рядко дори един истински православен християнин би бил способен да различи тънките форми на духовната заблуда (където „гордостта“ например може да възприеме формата на смирение), ако се опира само на собствените си чувства, без да се позовава на светоотеческата традиция. Може да се справи само този, който вече напълно е облякъл своята собствена мисъл и практика в светоотеческата традиция и сам е достигнал до висока степен на святост.

Как православният християнин може да се подготви, за да противостои на заблудата? Той разполага с богоозарените светоотечески писания, които заедно със Свещеното Писание са мерилото на Христовата Църква за 1900 години по отношение всеки възможен духовен или псевдодуховен опит. По-късно ще видим, че тази традиция има конкретно становище по главния въпрос, повдиган от „харизматическото“ движение: относно възможността за ново и повсеместно „изливане на Светия Дух“ в последните дни. Но дори преди да се консултира с отците по съответните въпроси, православният християнин е предпазен от заблудата от самото знание, че такава заблуда не само съществува, но и е навсякъде, включително и в самия него (като състояние на естеството след грехопадението – бел. пр.). Епископ Игнатий пише: „Всички ние сме в заблуда. Съзнанието за това е най-голямата защита от заблудата, а най-голямата заблуда е да се смяташ за незаблудим.“ Той цитира св. Григорий Синаит, който предупреждава: „Не е лесно достигането на истината и очистването от всичко, противно на благодатта. За дявола е свойствено да представя заблудата, особено за начинаещите като истина, представяйки за духовно това, което е зло.“ И „Бог не се гневи на този, който, като се пази от заблудата и се наблюдава внимателно, не приеме дори нещо, пратено от Бога… Напротив, Бог го хвали заради здравия разум.“

И така напълно неподготвен за духовната борба, без съзнание за съществуването на духовна заблуда от особено фин вид (за разлика от явните форми на окултизъм), римокатоликът или протестантът, или неграмотният православен християнин отива на молитвено събрание, за да бъде „кръстен (или изпълнен) със Светия Дух“. Атмосферата на събранието е крайно непринудена, съзнателно „отворена“ за активността на някакъв „дух“. Ето как римокатолици (които твърдят, че са по-внимателни от протестантите) описват някои от своите петдесетнически събрания: „Изглеждаше, че няма никакви бариери, никакви задръжки… те седяха на пода със скръстени нозе, жени в панталони. Монах в бяло расо. Пушеха цигари. Пиеха кафе. Молеха се свободно… Аз осъзнах, че тези хора си прекарват приятно с молитвата! И това те наричат пребиваване на Светия Дух сред тях?“ А едно друго римокатолическо петдесетническо събрание, „като изключим факта, че никой не пиеше, приличаше по всичко на коктейл-парти“ (Ranaghan, pp. 209, 157). На интерденоминационните „харизматически“ събрания атмосферата е дотолкова неформална, че никой не се изненадва, когато „духът“ вдъхнови някоя възрастна жена по време на всеобщите ридания да стане и да „изтанцува една малка джига“ (Sherrill, page 118). За здравомислещия православен християнин главното, което прави впечатление в подобна атмосфера, е пълната липса на присъщото за православното богослужение благочестие и преклонение, раждащо се от страха Божи. И това първо впечатление е толкова по-поразително, когато се потвърди и от наблюденията на наистина странните ефекти, които петдесетният „дух“ провокира, слизайки в подобна атмосфера. Сега ще изследваме някои от тези ефекти, поставяйки ги пред съда на свeтите отци на Христовата Църква.

Б. Физически съпровод на „харизматичния“ опит

Една от най-разпространените реакции на преживяването в „кръщението със Светия Дух“ е смехът. Един римокатолик свидетелства: „Аз бях толкова радостен, че единственото, което можех да правя, бе да се смея легнал на пода“ (Ranaghan, page 28). Друг римокатолик: „Усещането за Божието присъствие и любов бе толкова силно, че седях в църквата половин час просто смеейки се от радост заради Божията любов“ (Ranaghan, page 64). Един протестант свидетелства, за своето „кръщение“ следното: „Започнах да се смея… исках само да се смея и се смеех така, както правите и вие, когато ви е толкова хубаво, че не можете да говорите за това. Държах се за бузите и се превивах от смях“ (Sherrill, с. 113). Друг протестант: „Новият език, с който бях дарен се смеси с вълни от веселие в което всеки страх, който изпитвах, просто изчезна. Това бе език на смях“ (Sherrill, с. 115). Един православен свещеник, отец Евсевий Стефану, пише: „Не можех да скрия широката усмивка на лицето си, която във всеки момент можеше да прерастне в смях – смях на Светия Дух, пробудил в мен животворящото чувство за свобода (Logos, Apr., 1972, с. 4).Иеромонах Серафим (Роуз) 12За тази наистина странна реакция на „духовното“ преживяване могат да бъдат посочени твърде много примери. В стремежа си да я обяснят някои „харизматични“ апологети са създали дори цяла философия на „духовната радост“ и „шегите на Бога“. Но тази философия съвсем не е християнска. В цялата история на християнската мисъл и опит никой не е чувал за понятие като „смях на Св. Дух“. Тук може би по-ясно, отколкото където и да било, „харизматичното възраждане“ разкрива своята напълно нехристиянска религиозна ориентация. Това преживяване е напълно светско и езическо, и там, където то не може да бъде обяснено с термините на емоционалната истерия (според отец Евсевий, смехът „успокоява“ и „освобождава“ от „интензивното усещане за стеснителност, обърканост“ и „емоционална опусто- шеност“), то може да бъде само следствие от известна степен на „обладаност“ от едно или повече езически божества, които Православната църква нарича демони. Да вземем за сравнение преживяването на „посвещение“ от един езически ескимоски шаман: „Като виждах, че нищо не се получава, аз започнах да плача. Чувствах се нещастен, без да зная защо. Тогава без никаква причина всичко се промени внезапно. Почувствах една голяма, необяснима радост, една радост толкова силна, че не можех да се сдържа, и от гърлото ми излизаше песен, силна песен, в която имаше място само за една дума: радост, радост! Трябваше да ползвам цялата сила на гласа си и тогава в средата на този тайнствен и завладяващ възторг аз станах шаман… Аз вече виждах и чувах по коренно различен начин. Бях достигнал своето озарение… И не само можех да виждам през мрака на живота, но и от мен струеше ярка светлина… И всички духове на земята и небето, и морето дойдоха при мен и станаха мои духове-помощници“ (Lewis, Ecstatic Religion, с. 37).

Не е чудно, че неподготвени „християни“, съзнателно предоставили себе си отворени за подобно езическо преживяване, все още продължават да го тълкуват като „християнско“ и докато психологически те все още са християни, духовно те вече са влезли в реалността на напълно нехристиянските отношения и практики. Каква е присъдата на православната аскетитчиска традиция относно неща като „смехът на Светия Дух“? Светите Варсануфий и Иоан, отшелници от VI век, дават недвусмисления православен отговор на този въпрос, зададен им от един монах (отговор 451): „В страха Божи няма място за смях. В Писанието е казано за неразумните кога глупав се смее, издига гласа си (Сирах 21:23); а думата на неразумния е винаги неясна и лишена от благодат.“ Св. Ефрем Сирин също ясно учи: „Смехът и своеволието са началото на развращението в монаха. Когато го забележиш в себе си, знай, че си достигнал дълбините на злото. Не преставай да молиш Бога, за да те избави от тази смърт… Смехът лишава човека от блаженствата, обещани на плачещите (Матей 5:4) и разрушава постигнатото. Смехът се противи на Светия Дух, не носи никаква полза на душата, безчести тялото. Смехът прогонва нашите добродетели, изтрива спомена за смъртта и мисълта за мъките“ (Добротолюбие, М., 1913, том 2, с. 448). Не е ли очевидно колко встрани може да отиде незнанието на основите на християнството?Иеромонах Серафим (Роуз) 11Освен това също толкова често, както и смехът, в резултат на харизматично „кръщение“ се появяват и сълзи – психологически родствената на смеха реакция. Това се случва на отделни участници, а твърде често и на цели групи изведнъж (в тези случаи се отличава от преживяването на „кръщение“) и без видима причина, заразява всички присъстващи (вж. Sherrill, pp. 109, 117). „Харизматичните“ автори не смятат, че причина за тези резултати от протестантското възраждане е „осъзнаването на греховете“. Те не дават никакви обяснения. Такива, изглежда, не могат и да се дадат, освен ако не се приеме, че това е просто реакция на влиянието, което оказва „харизматичната“ атмосфера. Православните отци, както отбелязва епископ Игнатий, учат, че сълзите често съпровождат втората форма на духовна залуда. Като говори за многото различни причини на сълзите, едните добри, а другите не, св. Йоан Лествичник преудпреждава: „Не вярвай на твоите сълзи преди пълното си очистване от страстите“ (Стъпало 7:35), а за един вид сълзи определено казва: „Сълзите без мисъл са свойствени на безсловесното естество, а не на разумното“ (7:17).

Често заедно със смеха и сълзите се наблюдават много други психически реакции на „кръщението на Светия Дух“, като например топлина, различни форми на треперене, гърчове и падане на пода. Всички приведени по-долу примери, следва да се подчертае, се отнасят към обикновените протестанти и римокатолици, а не към крайните петдесетници, чиито преживявания са много по-ефектни и несдържани.

„В момента, в който положиха ръце върху мен, имах чувството, че гърдите ми се опитват да влязат в главата. Устните ми започнаха да треперят, а умът ми да пулсира. Тогава започнах да се хиля“ (Ranaghan, page 67). В друг случай участникът „следял това, което става, без емоции, но чувствал силна топлина в тялото и облекчение“ (Ranaghan, page 91), а ето свидетелствата и на други: „В момента, в който паднах на колене, започнах да треперя… Внезапно бях изпълнен от Светия Дух и разбрах: „Бог съществува.“ Започнах едновременно да се смея и да плача. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че съм паднал пред олтара, изпълнен с мира Христов“ (Ranaghan, page 34); „Докато бях коленичил и тихо благодарях на Бога, Д. лежеше проснат на пода. Изведнъж той започна да се издига, като от някаква невидима сила… С прозрение, вдъхновено от Бога, разбрах, че Д. беше движен осезателно от Светия Дух“ (Ranaghan, page 29); „Ръцете ми (обикновено студени заради слабото ми кръвообращение) станаха топли и влажни. Обхвана ме топлина.“ (Ranaghan, page 30); „Аз знаех, че Бог работи в мен. Усещах едно осезателно парене в ръцете и в един миг бях облят в гореща пот“ (Ranaghan, page 102). Един член на „Иисусовото движение“ казва: „Чувствах, че нещо избликва в мен и внезапно започнах да говоря на езици“ (Ortega, page 49). Според един „харизматичен“ апологет подобни типични за „кръщението със Светия Дух“ преживявания „често се съпровождат от субективни преживявания, които дават на участника едно чудесно ново чувство за близост с Господа. Това понякога изисква израз на поклонение и почитание, който излиза от рамките на етиката на нашето западно общество! В такова време някои биват обхванати от силен гърч, издигат ръце към Господа, крещят, или падат на пода“ (Lillie, page 17).Иеромонах Серафим (Роуз) 10Човек не знае на какво да се чуди повече: на пълната несъвместимост на тези истерични чувства с каквато и да била духовност или на невероятното лекомислие, което кара тези заблудени хора да приписват своите конвулсии на „Светия Дух“, „божественото вдъхновение“, „мира Христов“. На това са способни хора, които не само че са напълно неопитни и без водачество в духовната и религиозна сфера, но са и абсолютно неграмотни. Цялата история на православното християнство не познава подобни, провокирани от Светия Дух, екстатични преживявания. Само с глупост, можем да си обясним, опитите на някои „харизматични“ апологети да сравняват тези масови детински и истрични преживявания с божествините откровения, като тези към св. апостол Павел по пътя към Дамаск или към св. апостол и евангелист Иоан Богослов на остров Патмос. Тези светци падали ничком пред истинския Бог (без гърчове и със сигурност без смях), докато псевдохристияните просто реагират на присъствието на един влизащ дух, и служат на себе си. Старецът Макарий Оптински, пише на едно лице в подобно състояние: „Като мислите, че намирате Божията любов в тези утешителни чувства, вие търсите не Бога, а себе си, тоест своето собствено утешение. В същото време, като избягвате пътя на скърбите, вие осъзнавате, че сте останали без духовно утешение[15].“ Ако тези „харизматични преживявания са религиозни преживявания изобщо, то те са езически религиозни преживявания. В действителност те съвпадат точно с преживяването на духовно обладаване по време на медиумична инициация, когато „една вътрешна сила, избликва като фонтан, и се опитва да установи контрол“ (Koch, Occult Bondage, с. 44). Разбира се, не всички „кръщения на Светия Дух“ са така екстатични като някои от приведените примери (както съществуват и такива, които са по-екстатични), но въпреки това те остават в съгласие с практиката в спиритизма: „Когато духовете намерят медиум, който е настроен приятелски и е предразположен към подчинение и пасивност, те влизат спокойно, като в свой дом; напротив, когато медиумът е по-малко предразположен и оказва някаква съпротива или съзнанието му е недостатъчно пасивно, духът влиза с по-голямо или по-малко усилие и това често се изразява в гримасите на лицето и в конвулсиите на крайниците му“ (Blackmore, Spiritism, с. 97).

Това усещане на „духовно обладаване“ обаче не бива да бъде обърквано с демоничното обсебване, което е състояние, когато един нечист дух намира постоянно убежище в някого и се проявява в психически и физически разстройства, за което няма да открием информация в „харизматичните“ извори. Медиумичното „обладаване“ е временно и частично. Медиумът се съгласява да бъде използван за една определена функция от влезлия дух. Но самите „харизматични“ текстове показат напълно ясно, че в тези преживявания присъства – когато те са истински, а не просто продукт на внушение – не просто някаква медиумична способност, а действително присъствие на дух. Изглежда, че тези хора са коректни, когато се наричат „изпълнени с духа“ – но това със сигурност не е Светия Дух.Иеромонах Серафим (Роуз) 9Епископ Игнатий дава няколко примера на подобни физически явления, съпровождащи духовната прелест. Той споменава за един монах, който треперел и издавал странни звуци, като смятал това си състояние за „плод на молитвата“; друг монах, когото епископът срещнал, чувствал такава горещина в своето тяло, следствие от екстатичния му метод на молитва, че не се нуждаел от топло облекло през зимата. Тази топлина можела дори да се почувства от околните. Като основен принцип, както пише епископ Игнатий, вторият вид на духовна измама е съпроводен от „страстна разгорещеност на кръвта“. „Поведението на латинските аскети, обхванати от прелест, винаги било екстатично, поради тяхната извънредна, веществена, страстна разгорещеност.“ В такова състояние изпадали и латински „светци“ като Франциск Асизки и Игнатий Лойола. Тази веществена топлина на кръвта, белег за духовната измама, трябва да бъде различавана от духов¬ната топлина, чувствана от подвижници като св. Серафим Саровски, които наистина имали Светия Дух. Светият Дух не се придобива чрез екстатичните „харизматични“ опити, а чрез дълъг и труден път на аскеза, „пътят на скърбите“, за който говори старецът Макарий, в лоното на Църквата Христова.

В.“Духовни дарове“, съпровождащи „харизматичния“ опит

Основният аргумент на последователите на „харизматичното възраждане“ е, че са придобили „духовни“ дарове. Един от първите такива „дарове“, който става забележим в тези „кръстени със Светия Дух“ е новата „духовна“ сила и смелост. Тя е резултат от определени преживявания, в чиято реалност никой не може да се съмнява, но безспорно човек може да се усъмни в интерпретацията им. Ето някои типични примери: „Аз нямам нужда да вярвам в Петдесетница, защото я видях“ (Ranaghan, page 40). „Започнах да чувствам, че зная точно какво да кажа на другите и какво те трябва да чуят… открих, че Свeтия Дух ми дава реална сила да кажа това и то имаше ефект“ (Ranaghan, page 64). „Аз бях така уверен, че Духът ще спази думата си и се молих, без да казвам „ако“. Молех се, като казвах ще бъде и трябва да бъде и изобщо говорех в повелително наклонение“ (Ranaghan, page 67). Ето един пример и от православен: „Ние се молим за мъдрост и в същия момент ставаме мъдри в Господа. Ние се молим за любов и ни изпълва истинна любов към всички хора. Ние се молим за изцерение и здравето се възстановява. Ние се молим за чудеса и виждаме как чудесата се случват. Ние се молим за песни и ги получаваме. Ние се молим на езици знайни и на езици незнайни“ (Logos, Apr., 1972, с. 13).

Тук отново виждаме стремежа посредством „харизматичния“ опит мигновено да бъде получено едно качество, което се придобива и изпитва през дълги години на аскетичен труд и усъвършенстване във вярата. Вярно е, разбира се, че апостолите и мъчениците са получавали велико дръзновение по благодатта Божия, но е нелепо когато „християнин харизматик“ дори без да има представа за това какво е Божията благодат, иска да се сравнява с великите светци. Основа на на духовна прелест „харизматичната“ смелост не е нищо друго освен трескаво, „възрожденческо“ подражание на истинската християнска смелост и служи само като отличителен белег на „харизматичната“ заблуда. Епископ Игнатий пише, че определена „самоувереност и дръзновение обикновено се забелязват у хора, които се намират в състояние на себезаблуда, като предполагат, че са свети и духовно израснали“. „В изпадналите в тази прелест се проявява извънредна надменност: те се опияняват от себе си, от своето състояние на самоизмама, смятайки го за благодатно. Те са пропити, пре¬изпълнени с високомерие и гордост, макар да изглеждат смирени за мнозина, които съдят по външния вид, а не по плодовете“.Иеромонах Серафим (Роуз) 7След говоренето на езици най-разпространеният „свръхестествен“ дар на „кръстените в Духа“ е директното получаване на „послание от Бога“ под формата на „пророчество“ и „тълкуване“. Едно момиче-римокатоличка разказва следното за своите приятели „харизматици“: „Някои от тях говореха на езици в мое присъствие и отчасти можех да тълкувам казваното. Съобщенията винаги носеха велико утешение и радост от Господа“ (Ranaghan, page 32). Едно от тълкуванията изглежда така: „Той говореше думи от Бога, послание за утешение“ (Ranaghan, page 181). Дързостта на тези послания е очевидна. На друго събрание „една млада жена обяви, че има „послание от Бога“ и започна да говори в първо лице единствено число (Ranaghan, page 2). Един „харизматик“ протестант пише, че в тези послания „Божието“ слово се предава директно!… Словото може изненадващо да бъде изказано от всеки присъстващ и освен това разнообразено с думи като: Така каза Господ. Обикновено (но не винаги) се говори в първо лице, например: „Аз съм с вас, за да ви благословя” (Williams, page 27).

Ето няколко специфични текста на „пророчества“ и „тълкувания“, дадени в апологетичните книги на „харизматическото“ движение:

1.“Бъди като дърво, превиващо се по Неговата воля, коренящо се в Неговата сила, израстващо към Неговата любов и топлина“ (Ford, page 35).

2.Както Светия Дух слязъл над Мария и Иисус се оформил в нея, така Светия Дух ще дойде над теб и Иисус в теб“ – това послание било дадено на езици от римокатолик и „изтълкувано“ от протестант (Ford, page 35).

3.“Стъпките на този, Който е преминал по улиците на Иерусалим са пред теб. Неговият поглед изцерява тези, които пристъпват близо, но носи смърт за тези, които Го отбягват“ – това било специално предназначено за един от членовете на молитвена група“ (Ford, page 35).

4.“Аз ти протягам своята ръка. Ти трябва само да я вземеш и Аз ще те водя“ – това послание било дадено няколко минути по-рано на един римокатолически свещеник, който стоял отделно в друга стая. Той го записал и влязъл в молитвената стая точно в момента, когато присъстващите произнасяли същото послание (Ranaghan, page 54).

5.“Не се вълнувай, аз съм доволен от позицията, която си заел. Това е трудно за теб, но ще донесе много благодат другиму“ – това донесло окончателно поощрение на човек, който неотдавна взел трудно решение“ (Sherrill, page 88).

6.“Съпругата ми влезе и започна да свири на орган. Внезапно Божият Дух слезе над нея и тя започна да говори на езици и да пророчества: „Сине мой, аз съм стеб. Понеже ми беше верен в малките неща, аз ще те използвам по по-велик начин. Аз те водя за ръка. Аз те ръководя, не се страхувай. Ти си в центъра на Моята воля. Не гледай нито вляво, нито вдясно, но продължавай напред“ – това „пророчество“ било „съпроводено“ с „видение“ и се превърнало в пряк повод за организирането на крупното и влиятелно обединение на петдесетниците от „Международното братство на бизнесмените от Пълния Завет“ (Logos Journal, sept, oct. 1971, c. 14).

Можем да се доверим напълно на свидетелствата, че в тези съобщения има нещо свръхестествено и че не са просто „измислени“. Но използва ли Светия Дух подобни изкуствени методи, за да общува с човека? („Духовете“ по време на сеансите безусловно използват!). Защо езикът е толкова монотонен и стереотипен и понякога може да се оприличи на езика, с който говорят машините за предсказване в американските кафенета? Защо посланията са така неясни, приличат на бълнуване и звучат като крясъци в транс? Защо винаги носят „утешение“, „успокоение“ и „радост“, и в тях напълно отстъства пророческо или верово съдържание – сякаш „духът“, по-точно „духовете“, по време на сеансите особено се радват на интерконфесионалните аудитории? Кое в крайна сметка е това странно, безлично „аз“, което говори чрез „харизматиците“? И грешим ли, като отнасяме към това явление думите на истинския Божи пророк: Да не ви мамят вашите пророци, които са между вас… лъжливо ви пророкуват в Мое име; Аз не съм ги пращал, казва Господ (Иеремия 29:8-9)?

„Кръстеният в Светия Дух“ обикновено запазва способността да говори на езици в молитвите си насаме и изобщо е сигурен, че „Бог“ е винаги с него. Също така дори извън атмосферата на молитвените събрания той често получава свои лични „откровения“, чува гласове или физически осезава нечие „присъствие“. Ето как „пророкът“ на „харизматичното възраждане“ описва едно от своите преживявания: „Един глас, който бе силен и ясен, ме пробуди от дълбок и спокоен сън… като отчетливо ми казва: ‘Бог няма внуци’… След това ми се стори, че в стаята ми има някой и това присъствие ме караше да се чувствам добре. Внезапно разбрах, че това е Светия Дух и че Той ми говори“ (Du Plessis, с. 61).Иеромонах Серафим (Роуз) 5Какво обяснение може да се даде на подобно преживяване? Епископ Игнатий пише: „Обладаният от такъв вид духовна прелест има мнение за себе си (втората форма на прелест се нарича „мнение“), че в него изобилстват даровете на Светия Дух. Това мнение се подхранва от лъжливи представи и лъжливи чувства и като такова то изцяло принадлежи към царството на бащата на лъжата – дявола. Този, който по време на молитва се стреми да открие сърцето си за усещанията на новия човек, но все още не е готов за това, заменя тези усещания със собствените си изобретения, със сурогати, към които падналите духове не закъсняват да присъединят своите действия. Смятайки погрешните си представи, както и внушенията на демоните за истинни и благодатни, той получава и съответните на усещанията мнения“.

Точно такъв процес наблюдавали и изследователите на спиритизма. За този, който сериозно се занимава със спиритизъм (не само за медиумите), настъпва момент, когато цялата лъжлива духовност, която възпитава пасивност на духа и откритост спрямо действията на „духовете“, проявяваща се даже в такива на вид невинни развлечения като използването на дъската с азбука и цифри (Oulja-board), преминава в обладаване от един нахлул в него дух, след което „свръхестествените“ способности започват да се проявяват[16]. В „харизматичното възраждане“, моментът на качествен преход се нарича „кръщение със Светия Дух“, което, ако не е имитация, съвпада с прехода от самоизмама към бесовска прелест. От този момент „харизматикът“-жертва е твърдо убеден, че „Духът“ ще отговори на неговите „религиозни чувства“ и че го очаква „живот на чудеса“.

Г. Новото „изливане на Светия Дух“

По правило последователите на „харизматичното възраждане“ имат чувството, че са (както те постоянно повтарят) „изпълнени духом“. Ето техните свидетелства: „Аз се почувствах свободен, чиста и нова личност, изпълнен докрай със Светия Дух“ (Ranaghan, с. 98). „След кръщението ми с Духа, добих по-ясна представа за живота в Духа. Това е живот, състоящ се от чудеса… да бъдеш изпълван повече и повече с животворящата любов на Духа Божи“ (Ranaghan, с. 65). Те неизменно характеризират своето „духовно“ състояние с едни и същи думи; един римокатолически свещеник пише: „независимо от страничните ефекти, почти всички, без изключение, които са били докоснати от Духа, получават мир и радост“ (Ranaghan, page 185). Една интерденоминационна „харизматична“ група заявява, че целта на нейните членове е да „проявяват и разпространяват любовта, радостта и мира на Иисус Христос навсякъде, където се намират“ (Inter-Church Renewal). В това „духовно“ състояние (в което твърде рядко се споменава за покаяние и спасение) някои достигат до големи висоти. Ето какво казва например един римокатолик: „Дарът на „Духа“ се усилваше в мен за дълги периоди (до няколко часа), в които бях близо до екстаза и можех да се закълна, съм в предверието на Царството Небесно“ (Ranaghan, с. 103). В обръщение са и впечатляващи истории за освобождаване от наркотична зависимост и тем подобни. Гръцкият свещеник Евсевий Стефану характеризира тази „духовност“, цитирайки един римокатолически свещеник, който твърди, че „харизматичното“ движение поражда „ново усещане за Божието присъствие, ново разбиране за Христа, по-силно желание за молитва, възможност за славене на Бога, ново желание за четене на Писанието. Писанието оживява като слово Божие, и човек усеща нов стремеж да предаде на другите знание за Христа, ново съчувствие към другите и усещане за техните нужди, ново чувство на мир и радост…“ И отец Евсевий привежда най-главния аргумент в полза на движението: „Дървото се познава по плодовете му… присъствието на дявола ли демонстрират тези плодове или на освещаващия Христов Дух? Нито един православен със здрав разум, който е видял плодовете на Духа с очите си, не може да даде грешен отговор на този въпрос“ (Logos, Jan., 1972, с. 13).Иеромонах Серафим (Роуз) 4Няма причина да се съмняваме във всички тези свидетелства. Наистина има много други противоположни свидетелства – ние приведохме няколко примера – които твърдят категорично, че „духът“ на „харизматичното възраждане“ е нещо тъмно и зловещо. Въпреки това не бива да се съмняваме, че много привърженици на „харизматическото възраждане“ действително смятат, че в него има нещо „християнско“ и „духовно“. Докато тези хора са извън Православната църква, ние можем да оставим техните мнения без коментар. Но когато един православен свещеник ни казва, че тези сектантски „феномени“ се пораждат от Светия Дух и дори ни увещава: „Не стойте настрана. Отворете сърцата си за съдействието на Светия Дух и станете частица от растящото харизматично възраждане“ (пак там) – тогава ние имаме правото и задължението да изследваме по-внимателно приведените доводи и да съдим за тях не по нормите на мъглявото хуманистично „християнство“, доминиращо на Запад и готово да нарече „християнин“ всеки, който просто се „чувства“ такъв, но по напълно различните норми на православното християнство. Според тези норми в по-горе приведения списък „духовни плодове“, няма нито един пункт, който да не присъствал в сектантските и еретически движения от миналото. Всички те са предизвикани от дявола, който се явява като „светъл ангел“, с целта да отклони хората от Христовата Църква в някакъв друг вид „християнство“. Ако „духът“ на „харизматичното възраждане“ не е Светия Дух, тогава тези „духовни плодове“ също не са от Бога.

Съгласно епископ Игнатий прелестта, известна като мнение „бива задоволявана с измислянето на фалшиви „благодатни“ усещания и състояния, от които се поражда една измамна и неправилна представа за целия духовен подвиг… Постоянно се установява едно псевдодуховно състояние на интимно приятелство с Иисус, вътрешни разговори с Него, мистически откро¬вения, гласове, наслаждения… От това действие кръвта добива едно греховно, измамно движение, което се приема като благодатно-дадено наслаждение… То се скрива под маската на смирението, благочестието, мъдростта.“ За разлика от по-силните форми на духовна заблуда мнението, „въвеждайки духа в ужасна грешка, не го води до делириум“. Така това състояние може дълго време да остане скрито и да продължи много години и дори цял живот. Човек, който е изпаднал в това топло, удобно, трескаво състояние на прелест, фактически извършва духовно самоубийство, оставайки сляп за своето истинско духовно състояние. Епископ Игнатий пише: „Като мисли за себе си … че е изпълнен с благодат, той никога няма да получи благодат… Този, който си приписва благодатни дарове пречи чрез своето ‘мнение’ на божествената благодат да влезе в него и отваря широко вратите за заразата на греха и демоните.“ Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол (Откровение 3:17).Иеромонах Серафим (Роуз) 3Тези, които са заразени с „харизматичната“ измама са не само „изпълнени с духа;“ те също говорят за началото на „нова епоха“ на „изливане на Светия Дух“, вярвайки, както прави отец Евсевий Стефану, че „светът се намира на прага на голямо духовно пробуждане“ (Logos, Feb., 1972, page 18). Затова те постоянно повтарят думите на пророк Иоил – Ще излея от Моя Дух върху всяка плът (Иоил 2:28). Православният християнин знае, че това пророчество се отнася изобщо към последното време, което започва с идването на нашия Господ и по-точно към деня Петдесетница (Деяния апостолски 2) и към всеки православен светец, който наистина притежава в изобилие даровете на Светия Дух – такива като св. Йоан Кронщадски и св. Нектарий от Пентаполис, които са извършили хиляди чудеса, дори и през нашия покварен XX век. Но според днешните „харизматици“, даровете на чудотворството са за всеки; почти всеки желаещ може да се научи да говори на езеци, а съществуват и наръчници, обясняващи как да се постигне това.

Но какво ни учат светите отци на Православната църква? Според епископ Игнатий, даровете на Светия Дух „присъстват само в право¬славните християни, които са достигнали християнското съвършенство, очистили се и подготвили се с покаяние“. Те „се дават на Божиите светци само по воля Божия и чрез Негово действие, а не по волята на човека и не благодарение на нечия собствена сила. Те се дават неочаквано, крайно рядко, в случаи на крайна нужда, по чудесния Божи промисъл, а не просто по случайност“ (св. Исаак Сирин). „Трябва да се отбележи, че в настояще време, духовните дарове се дават с голяма умереност, съответно на оскъдняването, обхванало цялото християнство като цяло. Тези дарове служат изцяло на нуждата от спасение. Напротив, „мнението“ щедро изсипва своите дарове в безгранично изобилие и с голяма скорост”.

С други думи, „духът“, който внезапно изсипва своите „дарове“ над това прелюбодейно поколение – което, покварено и заблуждавано векове от лъжливи вярвания и псевдоблагочестие, иска само „личби“ – не е Светия Дух Божи. Тези хора никога не са познавали Светия Дух и никога не са Му служили. Истинската духовност е толкова далеч от тях, че според всеки здравомислещ наблюдател, те само я имитират посредством своите психически и емоционални – а понякога демонични – феномени и богохулни крайности. За истинските духовни усещания, пише епископ Игнатий, „плътският човек няма никаква представа: защото представата за усещането винаги се базира на известните вече на сърцето усещания. Духовните усещания са напълно чужди за сърцето, запознато само с плътските и емоционални усещания. Такова сърце дори и не подозира за съществуването на духовни усещания.“
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Вж. The Orthodox Word, 1965, no. 4, pp. 155-158.

[12]. Conference XV, 2: Owen Chadwick, Western Asceticism, Philadelphia, Westminster Press, 1958, p. 258.

[13]. Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds, Harper & Row, New York, 1974, pp. 120-125.

[14]. Вж. I. Н. Lewis, Ecstatic Religion, An Anthropological Study of Spirit Possession and Shamanism, Penguin Books, Baltimore, 1971, pp. 45,88,156, etc., and illustration 9.

[15]. Старец Макарий из Оптиной, Харбин, 1940.

[16]. вж. Blackmore, Spiritism, cc. 144-175 където е разказано за римокатолически свещеник, който бил физически преследван от дъска с написани на нея азбука и цифри (движима, разбира се, от демон), когато се опитвал да спре опитите с нея.

ИЗВОРИ, ЦИТИРАНИ В ТЕКСТА НА ТАЗИ ГЛАВА
Burdick, Donald W., Tongues – To Speak or not to Speak, Moody Press, 1969.

Christenson, Larry, Speaking in Tongues, Dimension Books, Minne¬apolis, 1968.

Du Plessis, David J., The Spirit Bade Me Go, Logos International, Plainfield, New Jersy, 1970.

Ford, J. Massingberd, The Pentecostal Experience, Paulist Press, N.Y. 1970.

Gelpi, Donald L., S.J., Pentecostalism, A Theological Viewpoint, Paulist Press, N.Y. 1971.

Herper, Michael, Life in the Holy Spirit, Logos Books, Plainfield, N.J. 1966

Koch, D.G., The Strife of Tongues. Kregel Publications, Grand Rap¬ids, 1969.

Lillie, D.G., Tongues under Fire, Fountain Trust, London, 1966. Ortega, Ruben, compiler, The Jesus People Speak Out, David C. Cook Publishing Co., Elgin, III.,1972.

Ranagan, Kevin and Dorothy, Catolic Pentecostals, Paulist Press, 1969.

Sherrill, John L. They Speak with Other Tongues, Spire Books, Old Tappan, N.J., 1965.

Williams, J. Rodman, The Era of the Spirit, Logos International, 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източникhttp://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vz

„ХАРИЗМАТИЧНОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“ КАТО ЛИЧБА НА ВРЕМЕНАТА*

Иеромонах Серафим (Роуз)

Иеромонах Серафим (Роуз) 8Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Иеромонах Серафим (Роуз) 2Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Иеромонах Серафим (Роуз) 3Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?Иеромонах Серафим (Роуз) 4На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Иеромонах Серафим (Роуз) 5Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Иеромонах Серафим (Роуз) 6Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“Иеромонах Серафим (Роуз) 7За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Иеромонах Серафим (Роуз) 10Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).Иеромонах Серафим (Роуз) 12На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Иеромонах Серафим (Роуз) 13Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.Иеромонах Серафим (Роуз) 14И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).Иеромонах Серафим (Роуз) 154.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Иеромонах Серафим (Роуз)Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източникhttp://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва

ХРИСТИЯНСТВО, ОКУЛТИЗЪМ И МАГИЯ. ЦЪРКВАТА И ЕЗИЧЕСКИТЕ РИТУАЛНИ ПРАКТИКИ*

Доц. Костадин Нушев

Разгорещените спорове и публични дебати, които бяха породени от някои по-резки и категорични изказвания на православни свещеници относно съвременните „феномени” на окултизма, ясновидството, прорицателството и лечителските практики на екстрасенсите, поставиха отново Българската православната църква, или поне някои нейни „по-ревностни” клирици, пред лицето на един особен тип „духовност” и „религиозност”, които носят  белезите на старото езичество, което в днешно време е загърнато в модните дрехи на интереса и вкуса към необичайното и свръхестественото.Костадин НушевДали тези православни свещенослужители, подели своята духовно-мисионерска кампания в началото на Великия пост с нагласата да прогласят анатеми срещу магьосничеството в Неделята на Православието, ще съумеят да насочат процесите, които отприщиха в обществото, в здравото русло на мисионерското и пастирско просвещение, или тяхната акция ще се превърне в медийна истерия, която провокира поредния „скандал” около Българската православна църква, предстои да видим в близко бъдеще.

Във всеки случай явлението срещу което се изправят, и което набира страшна сила през последните години в България, не е за подценяване и дано Бог да им е на помощ в мисията, с която са се нагърбили! Екзорцистките заклинания и заклеймяването на оокултизма и окултно-магичните явления, обаче, следва да се съпровожда и със задълбочено изучаване и добро познаване на това, което се отхвърля. За подобно задълбочено познаване на теософски възгледи и окултни феномени някои от радетелите за чистотата на вярата дават известни заявки, че го притежават. Но все пак не е излишно да си припомним отново някои основни и азбучни истини.

Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и многопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно  с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията, отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната просвета и силата на вярата.

Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на езическите народи – траки, славяни и прабългари, образували  през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични и магични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и практикуването на християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие[1].

Подобно съжителство на стари езически обичаи и ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като културно-исторически факт и многопластово антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията. Този своеобразен религиозен синкретизъм е предмет на сериозни и задълбочени научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

Случаен ли е фактът, че този спор и сега възникна във времето между Неделя Сиропустна и Неделята на Православието? Време на християнски пост и практикуване на стари ритуали, време на провъзгласяване на Победата на Православието над заблудите и ересите!

Но какви са пътищата за духовната победа на Православието над мрака на езичеството и как може да се превъзмогне това явление?

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” можем да заключим, че към края на ІХ век и средата на Х век, сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народ, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение. Суеверията са често пъти плод на незнание и заблуда, а не на упорство в езичеството и най-верният път на Църквата е този на духовното просвещение, а не на инквизиторските напъни и църковните наказания!

Тези остатъци от древни народни вярвания, са проникнали много дълбоко в бита и културата на българите и те се адаптират постепенно към новата християнска религия като образуват един своеобразен пласт на така нареченото “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои изследователи са склонни дори да разглеждат това като една паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура.

Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи фактът, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Те нямат свое собствено религиозно ядро и виталност сами по себе си, а са като своеобразна обвивка или традиционна ритуална форма на практикуването на християнството. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници[2].

Богословски и доктринално-вероизповедни аспекти

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата – чрез светите тайнства, се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити (окултни) космически и природни сили и опити за човешко въздействие върху тях.

Според професор Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното (магичното) като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архимандрит Евтимий Сапунджиев[3] и професор Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3. Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии[4]”. Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св. св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, професор Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата.

От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството[5].

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Б. Рибаков, Н. Державин и други) професор Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм[6]. В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници[7] като се приспособяват към църковното почитане на определени светци[8]. По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

Християнството и старите езически вярвания

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” и „битово християнство” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебна практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за традициите на българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната християнска вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата в традиционния бит не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова своеобразно отношение може да се види странното понякога синкретично съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време. Феномени като храма в Рупите или някои форми на битиво християнство днес са напълно идентични с по-старите традиционни или средновековни представи и обредно-ритуални системи.

3. По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота и чистота доктриналното съдържание на християнската вяра, но и не може да бъде по същеиство алтернативна религиозно-светогледна система на вярата, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от стари народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система и битуван във връзка с нея. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар – затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите – тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи нито чистотата на християнството, нито изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и окултни  “ню ейдж” практики.

5. В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на “дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от “тракийския орфизъм”, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

____________________________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

[2]. Н.Шиваров, Д.Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

[3]. Архим. Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

[4]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

[5]. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

[6]. Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

[7]. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

[8]. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.

Изображение: авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 4*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Окултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 4. Причини, благоприятстващи проникването, внасянето и развитието у нас на неорелигиозни доктрини, базиращи се на окултни практики

Biser Bozhkov 3В настоящата подглава ще посочим проблемите, свързани с фактическия правен статус на традиционното ни източноправославно[225] вероизповедание, дейността на новите религиозни движения (базиращи се на окултни доктри­ни) и заплахите за обществото и отделната личност, произтичащи от деструк­тивните прояви на тоталитарните секти и НРД. Налице са нови условия и нови предизвикателства (с правен освен с духовен характер) в духа на националните традиции и в рамките на правната ни система според европейски­те норми и юридическите принципи на правото на вероизповедание. Според нас законодателството на Република България относно вероизповеданията не е хармонизирано ефективно напълно с европейските правни норми и международните правни норми, които се прилагат в повечето страни – членки на ЕС, по отношение на опасните култове и езотеричните опасни духовни практики.

Това е породило много отрицателни следствия върху обществото в Република България, обстоятелства, които са в антиномия с националната ни идентичност, основ­ния ни закон и ПЕС. Това са факти, оказали рефлексия вследствие на интегра­ционните и глобализационните процеси в съвременния свят, които са използ­вани при неорелигиозната инвазия на окултни формации в РБ. В този смисъл имаме предвид, че много НРД, легитимирани в РБ, се крият зад принципите на плурализъм и религиозна толерантност, а всъщност водят общественоо­пасна квазирелигиозна политика – вредна за обществото ни. Защото много от регистрираните по ЗВер НРД са окултни формации, практикуващи и разпрос­траняващи окултни доктрини – вредни според изследването ни за обществото и отделната личност. Но защо всъщност е така? Според нас в Република България не се извърш­ва ефективен контрол[226] от държавния апарат според ПЕС при регистрацията на НРД по реда на ЗВер.Spooky fortune teller with tarot cardsИмаме предвид, че не се прави компетентен анализ и надзор за законо­съобразност[227] при регистрацията на ЮЛНЦ и други ЮЛ[228], регистрирани и нерегистрирани по ЗВер, вр. ГПК[229]  – които осъществяват неорелигиозна дей­ност. Или може би някои НРД проявяват религиозни форми на общественоо­пасна деструктивна дейност (в духовен и юридически аспект) за обществото. Така възниква въпросът, трябва ли НРД да бъдат равнопоставени в своя юри­дически и граждански статус[230], или е необходимо да бъдат третирани законо­дателно различно от БПЦ според чл. 13[231], ал. 3, вр. ал. 2 КРБ? Тоест когато в Република България проникне и се легитимира едно НРД с мистично окултна доктрина, как тога­ва може да се осъществи правоохранителна превенция срещу дейността на традиционно действащи в страната ни окултисти индивидуалисти: лечители, магьосници, екстрасенси, астролози, баячи, биоенерготерапевти и други?

Посочвайки едни от основните причини за проникването на окултните религиозни движения, философии и доктрини в държавата ни, ще очертаем и една от основните задачи на изследването. Това е да докажем неоспоримия факт, че в Република България няма държавен орган, който надлежно и компетентно да проучва, контролира и анализира съвременните религиозни движения от традиционен, тоталитарен и деструктивен тип и да предоставя всестранна и безпристрастна информация[232]  на обществото и държавния апарат в лицето на всички власти, включително и президенството[233]. У нас няма и компетентна държавна институция, ко­ято да изследва окултните практики и формации.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLВ държавата ни също така няма орган, който да предлага компетентна консултация по описаните въпроси по отношение на окултно пострадалите хора. А един такъв държавен орган, целящ да рехабилитира окултно постра­далите, трябва да работи в тясно сътрудничество с Българската православна църква. В този ред на мисли, бихме споменали, че според върховенството на закона[234]  този държавен орган (за превенция срещу опасните езотерични – сектантски формации) според ПЕС трябва да се стреми да подпомага правилното (обективното) ориентиране в тази област на специализираните държавни органи, свърза­ни с образованието, възпитанието на младежта, спорта, правоохранителната система, средствата за информация и обществото. Следователно налице е реална заплаха за сигурността на обществото от окултната експанзия в Република България; дори може би е обусловена опасност за националната сигурност. Но нека преминем към духовния аспект на проблема. Причините и предпоставките за възникване, обособяване и по-нататъшно разпространение на новите ре­лигиозни движения (базиращи се на окултни философии) основно се делят на вътрешни и външни. От тази гледна точка православното мисионерство ги свързва с проблемите във вътрешноцърковния живот или в духовния живот на отделни членове на Църквата. Вътрешните причини са следните: 1) Неблагоразумна ревност за спасение. 2) Горделивост, която неминуемо ражда духовна прелест (1 Тим. 5:3–5; 1 Кор. 8:2–10; 3). Увлечение в някоя лъжефилософия или лъженаука (Кол. 2:4, 8; Евр. 13:9; 1 Тим. 1:6, 7). 4) Страсти, които неминуемо бунтуват човека против Бога и го карат да се самообоготворява (2 Тим. 3:1–13) и др. 5) Дяволът (Иоан 8:43–45; 1 Тим. 5:15; Рим. 16:20)[235].

Тези обобщени библейски причини произтичат от човека и са валидни основно за сектите на християнска основа, но спокойно могат да бъдат отне­сени и към нехристиянските секти, базиращи се върху окултните практики.Fortune teller with crystal ballВъншните причини в частност се свързват с неуредиците на църковния живот; недобросъвестно или некомпетентно изпълняване на пастирските за­дължения от свещенослужителя (душепастир) спрямо адептите (жертвите на окултизма и сектите), комерсиализиране на свещеническото служение, недостатъчна православна просвета (в областта на душеспасителните гри­жи към окултно пострадалите), външен натиск върху свещеника и братство­то от светската власт или други фактори. В по-голям мащаб могат да бъдат изредени следните видове причини: 1) социални; 2) икономически; 3) поли­тически; 4) из областта на културата; 5) исторически. Социални: масова секуларизация, толериране на секти от управляващите, умишлено отнемане на социални функции на Православната църква от властимащите и умишлено потискане на православните от управляващите. Икономически: икономиче­ска криза в страната, нестабилност на църковния бюджет, църковна бюро­крация във висшите среди (църковни администрации, митрополии, църковни наместничества и настоятелства) и други. Политически причини: корупционни похвати спрямо видни политически личности от секти, толериране на секти по международни споразумения, присъединяване на известни политици към сектантски общности. Причини из областта на културата: всеобщ упадък на културата, подмяна на ценностната система, лансиране на идеи с псевдо­хуманно съдържание, криза в сферата на образованието (светското и религи­озното) и други. Исторически: военновременна обстановка, държавен преврат, смяна на системата и начина на управление в съответната държава, глобали­зацията на света и икономиката. Това не е всичко, което може да се каже, но голяма част от изброените причини са актуални както за Република България, така и за съвременния свят като цяло. Друга обективна и съществена причина за разпространението, практикуването и процъфтяването на окултизма в Република България е отношението между държавата, църквата и обществото[236]. Следователно, за да обясним накратко отношенията между Църква и държава и рефлексията на отношенията им върху обществото с оглед на разпространението на окултизма в Република България, трябва да започнем с историческото развитие, което е довело (във вре­мето) до два главни, различни и големи, взаимно проникващи се организма: държавата и Църквата.Mysterious fortune teller in tranceВсеки от двата организма е със своя основа, цел и средства за постигане на целите си. Но представени като кръгове[237], те взаимно се пресичат (проник­ват) в известни точки откъм идейната страна и целите. Защото държавата има за цел установяване и поддържане не само на правовия ред и сигурност (чрез превенция и физически средства на правоохранителните органи). Държавата като особен субект на правото има правово-политически задачи и задачи за осъществяване на културно-социален ред: правда, социален мир и справедли­вост, организиране на образованието (чрез училищата), поддържане на мини­ум морал (чрез наказателното право) и така нататък. А Църквата[238] има за цел не само отвъдсветовното или задгробното (отвъдното), а и придобиване на царството Божие на земята, при духовно проникване в социалния бит и ред, чрез съз­даване на духовна култура въз основа на религията и религиозния морал на християнското учение за смисъла на човешкия живот. В тези два организма като членове често влизат едни и същи хора, цели народи: национална държа­ва, народна поместна църква. Така от отношенията на църквата и държавата се идва до известно единство, без да се губи различието между тях; стига се до известна хармония, но и до известна дисхармония (вследствие останалите различия), а оттук и – до конфликти между тях, които обуславят благоприятна почва за проникването на нехристиянските учения (базирани върху окултизма). Следователно тези борби за надмощие – за проникване на държавата от църквата – християнската държава, или пък обратното – държавната църк­ва, водят до отслабване на духовната и пастирската дейност и до отслабване на националната сигурност и разрушаване на конституционния ред. Погледнато в ретроспекция след Христа и християнството обаче, нито единството и хар­монията, нито различията и борбите довеждат до сливане на двата организма, до изчезване на единия за сметка на другия. В този смисъл самата постановка: Църквата и държавата крие в себе си трудна интерпретация. Коя държава? Държавата днес в условията на глобализация не е една, както едно време (Рим­ската империя например). И коя църква? И днес Църквата „не е една“, макар ние, православните, да знаем, че Църквата е една, свята, съборна (вселен­ска) и апостолска според догматите и свойствата си. Днес не само че имаме много църкви (християнски) с различни схващания (еклисиологии) и за самите себе си, и за самата държава, но имаме и различни религиозни общества и общности (НРД), главно нехристиянски. Има и нещо общо (в правен аспект) в държавите – те са изградени според конструкцията на римското право. Същото (в правен аспект) важи и за църквите и религиозните общества и общности. От това общо може да се изведе и общата социална норма.Dealer discerning financial fortuneПоставената тема може да бъде разглеждана: 1) от църковно или дър­жавнополитическо гледище: от гледището на наличните условия (според времето), на текущите нужди, на принципа на църковната икономия[239] или на политическия опортюнизъм; и 2) от чисто идейно-теоретично или правово гледище: от основната норма, от далечната, неизменната цел. Оттук се идва до установяване на дадена система на отношения между държава, църква и общество (в секуларния му вид). Така и методът на разглеждане на темата може да бъде първо историческо-библейски: какво отношение или какви фор­ми на отношения дават историята и Свещеното Писание; второ, правово-догматичен (еклисиологичен): във връзка с каноничното гледище, между църквата и дър­жавата (например според каноните на вселенските събори; Юстиниановото законодателство през VI век след Христа и други компоненти); или, трето, трябва да се подходи чрез философския и конституционен метод: какви форми на отно­шения следва да има от теоретико-идейно и социално гледище между църква­та, държавата и обществото предвид опасността за обществото от окултните практики? Придържането само към единия метод би било едностранчиво и стеснително от гледна точка на правото и учението за държавата. Защото ис­торическият метод игнорира догматично-правния, философския и социалния. Тоест онова, което е или пък което следва да бъде идеал[240]  за постигане на отно­шенията между държавата и църквата. Догматическият метод пък игнорира опита от миналото (ако бъде взет сам по себе си) и мярката за идеала за дър­жава и църква според Свещеното Писание и Свещеното Предание. Идейният метод сам по себе си игнорира реалното значение на даденото в опита на миналото и силата на настоящето – възможно постижимо.72656809Правилното методологично разглеждане на въпроса за окултните секти и окултизма като цяло изисква едновременно, паралелно, синтетично ползване и на трите упоменати метода, които са изразени по-долу в редовете на насто­ящата разработка според зададената тема. Това е така, защото след Мартин Лутер[241] думата секта придобива ново съдържание и през XIX век понятието секта напълно се оформя с държавно-юридически характер.

Под секта се разбира и общество, което няма признати от държавата пра­ва[242]. Това също е остаряло и едностранчиво съждение. Днес международните правни норми дават възможност на много секти (НРД) да бъдат регистрирани и да развиват безпрепятствено проповедническа и обредна дейност по целия свят. Това се позволява от законодателствата в повечето европейски страни, а също и зад океана в САЩ, Канада и др. Сектантските общности (формации) биват узаконявани независимо от официалното традиционно вероизповеда­ние по конституция. Това определение за секта е несъвършено и поради факта, че има много непризнати от една или друга държава общества, които не са секти (например политическите партии). Освен богословски термин секта е понятие, с което боравят социолозите. Затова е редно да бъде изложено и тях­ното мнение. Социологията гледа от съвсем друга точка на нещата, свързани с религията, Църквата и въобще религиозните институции, и си служи със свои понятия. Ето определението за понятието секта, което дава Световният речник по социология: Малка, доброволна, предимно религиозна група, която изисква от последователите си пълно отдаване и подчертава своята откъснатост и отхвърлянето на обществото. Съществуват множество подтипове, но църковният тип остава най-главният в социологията на религията[243]. В този случай западните социолози свързват понятието секта с термина култ или сектантска формация[244]: Съвкупността от убеждения и дейности на опре­делена група от индивиди, свързани с един или повече богове. Осъществява се в малки гъвкави групи, чиято религия се характеризира от индивидуализъм, синкретизъм и често езотерични и окултни убеждения[245]. И двете определе­ния имат известни недостатъци, които ги правят неприложими в много слу­чаи. Това е така, защото общността на сектите не винаги е затворена изцяло и не винаги е малка и гъвкава група. Има секти – световни корпорации, които са прострели пипала по всички краища на света, а броят на последователите им възлиза на стотици хиляди. Не винаги учението и похватите са толкова гъв­кави, че да издържат всички обществени и социално-икономически промени. В такива случаи сектата се разпада, разделя се на по-малки групи или бива асимилирана от някоя по-силна сектантска общност (формация). Въпреки че дава известна представа за изявите на сектите в обществото, определението не задоволява нуждата, защото смесва понятията.

Погрешно е също така смесването на понятието секта и култ в някое от­ношение, макар че погледнато лингвистично, на Запад считат, че секта и култ са синоними. От езикова гледна точка това също е неправилно. Когато се го­вори за култ, обикновено се разбира външната, обредовата страна на дадена конфесионална общност. Макар и свързан с учението обаче, обредът не е най-характерният белег, който да отличава сектите една от друга.

В социологията има различни направления и нещата често са тенденци­озно нагласени, зависими от господстващи идеологии и от социалния статут на определена държава. Тези са причините горното определение в много точ­ки да се разминава с даденото от Н. Тилкиджиев в Енциклопедичния речник по социология[246].

Дълго време у нас широко се разпространяваше друго определение за секта, ползвано и препоръчвано от господстващата идеология преди 10.ХI.1989 година: Религиозно течение или група в системата на дадена религия, кои­то не признават ръководството на официалната (традиционна) църква и се противопоставят на последната по редица догматически, организационни, култови и други принципи[247].

И в това определение проблемът е разгледан твърде едностранчиво. То е заимствано от Советский енциклопедический словарь и е приведено в почти всички български речници от последните десетилетия преди 1990 година.72656808Наред с всички други науки и богословски дисциплини според учение­то на Църквата православното пастирско богословие също трябва да изрази мнение по въпроса, що е секта. Определението трябва да бъде максимално из­черпателно и да отговаря на духа на тази наука, защото освен като чисто бого­словска наука пастирското богословие кореспондира със социологията, пси­хологията и дори психиатрията[248]. Това дава основание тя да се възползва от техния опит със сектите. Изведеното по-долу определение цели да синтезира най-същественото от гореизложеното за същността на сектите и се стреми да не противоречи на православната догматика. Секта[249] (сектантска формация) е обособена група (юридическо лице), общност или общество от последова­тели на учение с религиозно, хуманно, синкретично, анархистично или дори политическо съдържание. Общността се стреми да откъсва хора от офи­циалното вероизповедно течение (Църквата), обществените и социалните структури и да ги превръща в свои последователи – адепти. Изразява отри­цателно, опозиционно, реакционно и деструктивно отношение към всичко, което противоречи на нейните цели, принципи, учения, догми, култ. За сек­та в пълния смисъл на думата се говори при наличие на формулирано учение или изграден култ. В много от случаите съвременните секти изискват пълно подчинение и безрезервно отдаване на волята на техните закони, лидери и религиозни учители[250]. Изложеното определение не претендира за изчерпател­ност[251], но дава известна представа за сектата и нейните изяви в обществото. То е синтез от опита на социологията, теологията и психологията.

От православна гледна точка в основата на явлението, на феноме­на секта лежи лъжеучение, плътско човешко мъдруване, нерядко при­дружено с болни лични и псевдомистични амбиции. Това лъжеучение и псевдорелигиозно мъдруване отклонява човека от единия истински триипостасен Бог и възможността за душеспасение, ограничава личната свободна воля и създава култ към фалшиви и деструктивни за психика­та, соматиката и човешкия мироглед ценности.72656820Когато се говори за ерес и секта, термините трябва да се диференцират от понятието разкол, което има църковно-дисциплинарен характер. То се употребява най-вече в Православната църква за случаи на отделяне или от­падане от Църквата на нейни членове (най-често група) по обредови, кано­нични и дисциплинарни въпроси. Характерното в случая е, че няма разли­чие по верови въпроси, липсва изкривяване и изопачаване на догматите на православната вяра. Явлението в много от случаите се свежда до непослу­шание и неподчинение на висшата църковна власт[252]. Често, когато се гово­ри за секта, понятието се смесва със сродния термин сектантство. Макар че има много общи неща, залегнали в употребата на двете понятия, има и твър­де много разлики и е недопустимо тяхното объркване и смесване. Отделно от казаното терминът сектантство[253] в последно време също се употребява често. Употребяват го богослови, социолози, психолози и психиатри, които влагат в него различен смисъл и съдържание. Основно го отнасят към изя­вите на съвременните секти (НРД) вътре в самите тях или по отношение на обществото. За да се избегне смесване на понятията, е нужно православ­но богословско осветление на въпроса – от гледна точка на някои социолози сектантството е налице, когато членовете започват да се раждат, а не да бъдат превръщани в членове на сектата. Това се нарича проблем на второ­то поколение, а целият процес – сектантство[254]. В този случай понятието се използва за обозначаване на социален процес в сектантската общност, валиден за различни социални групи извън сектите. Вероятно с него се цели да се наблегне на религиозното възпитание на родените в сектата деца, което коренно се различава от интеграцията на привлечени към нея нови члено­ве. Изложеният възглед, макар да е актуален, се отличава от онова, което православното богословие нарича сектантство. Това, което имаме за цел да изясним, е, че сектантство[255] може да има и тогава, когато няма обособена секта. В тези случаи липсват всички необходими компоненти, за да бъде класифицирана една общност като секта, но са налице някои или поне един от тях. Докато понятието секта винаги е свързано с представата за група и групова религиозна дейност, сектантството може да се употребява и в инди­видуален план, за индивидуални прояви. Най-често сектантството може да се прояви като противоречие към религиозните и социалните институции. Сектантството се изявява в прекъсване на връзката с обществото[256] и е с ясно формулирано деструктивно учение. Подобни групи могат да се откъс­нат от някоя религиозна секта или партия и да се съберат около някакъв са­мозван пророк, окултист или друг вид лидер. Те могат да имат политическа окраска. Следователно нужно е да се направи паралел между секта и подоб­на група. В случая при фактическите сектантство и секти (обикновено има­щи окултен характер) обект на престъпните посегателства против правата на гражданите е съвкупността от обществени отрицателни отношения, чрез които се осъществяват гарантираните от основния закон: свобода на вероиз­поведанието или на атеистичното убеждение (които обуславят техния личен статут в гражданското общество според чл. 4, ал. 2 КРБ). Това е валидно и за други държави. Изпълнителното деяние в тези случаи при форми на сектантство се осъществява изключително чрез действия, изразяващи се според чл. 165, ал. 2[257], вр. чл. 143, ал. 1 НК (общия текст на инкриминира­ната принуда) предимно в принуда към встъпване в конкретна секта и пос­ледващо верско закрепостяване. В тази посока е характерна груповата (за­дружна) престъпна дейност, осъществявана от членовете на тоталитарните секти (НРД). Най-често срещаната форма на нарушаване на правата на граж­даните в Република България от повечето секти са опитите за насилствено привличане на нови сектанти – обикновено чрез закани, заплахи и психически тормоз – психическо насилие[258]  на техни близки. Според НК принуждаването на дру­ги да участват в религиозните обреди на сектите се квалифицира като ре­зултатно престъпление (осъществено с умисъл от субективна страна). От тази гледна точка въздействието върху обекта на престъплението не може да бъде определено като формално престъпление. Но трябва да се отчита фактът, че самото извършване на деянието (при окултистите) е достатъчно общественоопасно, което налага императивно то да бъде законодателно ана­лизирано и криминализирано чрез точна дефиниция в НК, досежно обек­тивната и субективната страна на деянието. Защото престъпността е отно­сително понятие и променливо социално явление за реалността на обявени­те от закона за престъпления човешки прояви, което явление е възникнало със създаването на държавата и съществува закономерно в обществото. Тук е може би моментът да отбележим, че с оглед познанието и задачите, които изпълнява криминологията, се дава възможност да се направи опит за раз­криване съдържанието на престъпността, свързана косвено с окултните практики. При престъпните прояви на сектантство може да говорим за рели­гиозна нетърпимост, противозаконна пропаганда на религиозна основа и насилствени действия, насяване на омраза и така нататък. Характерно за този род престъпления е, че те се осъществяват при пряк умисъл, мотивирани от ре­лигиозна нетърпимост[259]. В практически наказателноправен аспект този род престъпления могат да бъдат проявени в три форми: 1) противозаконна про­паганда на религиозна основа; 2) насилствени действия на основата на ре­лигиозна нетърпимост; 3) противозаконно използване на религията за по­стигане на политически цели. Непосредствен обект на това престъпление са обществените отношения, които осигуряват конституционната забрана ре­лигията да се използва за постигане на политически цели. Изпълнителното деяние при тези дела може да намери проявление главно в два хипотези: 1) действия, свързани с координиране волята на групата против политическата организация на верска основа; 2) използване на религията за пропаганда против политическата система и мероприятия на държавната власт в страна­та. Освен посочените форми на престъпна дейност – на този етап дефинира­на в НК, членовете на нетрадиционни религиозни общности (НРД) могат да осъществяват и други престъпления, които пряко или косвено застрашават националната ни сигурност: 1) Използване на сектите като прикритие на чужди специални служби. 2) Умишлено внушение[260] (сугестиране) относно загубването у народа ни на национални духовни ориентири и пр. Защото за нашата страна разрушаването на тъждеството източно православие – наци­онална идентичност ще доведе до загуба на национални ориентири, което при определени условия ще се окаже непоправимо и фатално[261]  за конститу­ционния ред и националната ни сигурност. 3) Използване на фанатизирани сектанти (манипулирани чрез окултни средства) за извършване на тежки престъпления против човечеството и мира, мотивирани от деструктивни ре­лигиозни подбуди (най-вече от омраза). 4) Мотивиране извършването на действия (главно подбудителство за суициди), застрашаващи живота на го­лям кръг от самите адепти на сектантските формации и така нататък. Казаното е обек­тивно, защото различните окултни методи, доктрини и практики за регула­ция на социалното поведение на адептите на НРД водят до състояние на изменение на психиката. Тоест окултните методи преследват една цел – прео­доляване на психическата бариера на личността, явяваща се препятствие за внушаване волята на наставниците – лидерите на тези секти. Тези съждения за насилственото окултно внушение върху съзнанието на личността са ва­лидни и при отношенията между окултистите индивидуалисти и жертвите им (наричани още техни клиенти или пациенти). Може някои от твърдения­та тук да не изглеждат меродавни или обективни! Но това е привидно за хората, които не са се докоснали ефективно и фактически до окултизма и окултните формации. Православните знаят принципно че, използвайки ок­ултни средства, окултистите, независимо дали са индивидуалисти, или представители на конкретно нехристиянско учение (НРД), винаги се полз­ват от услугите на лукавия и от невидимия свят на падналите ангели. Тоест според Свещеното Предание и Свещеното Писание, изворът или източникът на всички ок­ултни практики е винаги от невидимия свят – от войнството на княза на тоя свят. А духовете на злобата (призовани от окултистите) с такава хи­трост водят борбата против човека, че внушаваните от тях помисли и мечтания изглеждат на душата като раждащи се в самата нея, а не от чуждия за нея зъл дух, действащ едновременно и стараещ се да се скрие[262]. Изхождайки от последното (преминавайки от правния към богословския ас­пект в изследването), ще споменем отново, че непобедими оръжия против козните на лукавия, в това число окултните практики, са тайнствата, смирението, постът, молитвата и пр. В този ред на думи също не трябва да се забравя, че всеки християнин е призван приживе да изучава ежедневно Свещеното Писание. Словото Божие, което лекува душата и ѝ съдейства към обновяване от гре­ховната поквара на окултните практики и мироглед. Знаем също, че Христос е Словото Божие, понеже Той възвестява волята на Бог Отец и се ражда от Отца, както словото от разума. Но едновременно и Неговото слово, Негова­та проповед, Неговото учение и Неговата мъдрост са израз и енергия на Словото и Премъдростта Божия. Това слово не е просто човешко, а е Бого­човешко и съдейства за изцелението на човека (срв. Иоан 15:3).

_____________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[225]. Понятието източноправославно вероизповедание е неправилно, но е възприето от НС в КРБ.

[226]. Главно в Република България не се спазват резолюциите, решенията и препоръките на ЕП, ЕК, ПАСЕ относно сектите.

[227]. Например Прокуратурата или Дирекцията по вероизповеданията към Министерския съвет трябва да прави справка тези ЮЛ, ЮЛНЦ заличавани ли са в други ДЧ на ЕС или някъде по света; имало ли е срещу тези НРД съдебни процеси в СЕО, ЕСПЧ по жалби на пострадали. Лидерите на съответни НРД, подлежащи на регистрация в Република България, криминално проявени ли са, екстрадирани ли са от някоя ДЧ на ЕС или от друга държава в света. При съответните НРД и дейността им в други държави има ли смъртни случаи, масови криминални и съставомерни прояви, имотни измами; единични или масови суицидни прояви на адепти на сектанските формации и пр.

[228]. ЮЛ – Юридическо лице.

[229]. ГПК – Граждански процесуален кодекс (в сила от 01.03.2008 година, изм. ДВ, бр. 5 от 14 януари 2011 година).

[230]. Срв. Нушев, Костадин, (съст.). Вероизповедания и НРД в Република България – проблеми и перспективи на прага на ЕС (сборник доклади). С., 2007 (НРД в България – проблеми, аспекти при тяхното проучване), с. 7.

[231]. Чл. 13 КРБ: 1) Вероизповеданията са свободни; 2) Религиозните институции са отде­лени от държавата; 3) Традиционната религия в Р България е източноправославното вероизпо­ведание; 4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели (виж релевантната практика на Конституционния съд, свързана с вероизповеданията).

[232]. Безпристрастна информация свързваме с термина информационно общество, де­финиран от българското законодателство при определяне функциите на първия Координацио­нен съвет през 1998 година ПМС № 40/1998 по проблемите на информационното общество (обн. от 1998 година; отм. бр. 38 от 2000 година).

[233]. Тук визираме и Консултативния съвет за сигурност към Президентството.

[234]. Върховенството на Закона е един от основните принципи на Правото на Европейския съюз.

[235]. Срв. Дюлгеров Д., Ил. Цоневски, цит. съч., с. 260.

[236]. Срв. Бигович, Р., Църква и общество, С., 2003, с. 221-235.

[237]. Срв. Цанков, протопрезвитер Стефан, Върху проблемата за отношението между Църква и дър­жава, Годишник на Богословския факултет при СУ, том 22 (1944–1945), с. 1-10.

[238]. Пак там, с. 5–10.

[239]. Икономѝя – термин в църковното право, обективиращ компромис при канонични про­блеми в Църквата: „Църковните канони позволяват на носителите на църковната власт да смек­чават строгостта на съществуващия за отделни лица закон при изключителни обстоятелства, когато именно при такова смекчение се има предвид общото благо на Църквата и запазване на добрия ред в нея.“ Никодим (Милаш), епископ. Цит. по: Църковно православно право, С., 1904, с. 79.

[240]. В шестата новела на св. цар Юстиниан е формулиран принципът, лежащ в основата на симфонията между Църква и държава: „Най великите блага, дарувани на хората от висша­та Божия благост, са свещенството и царството, от които първото (свещенството, църковната власт) се грижи за духовните дела, второто (царството, държавната власт) ръководи и се грижи за човешките дела, а двете заедно, изхождайки от един източник, съставят украшението на човешкия живот. Защото нищо друго не е по-близо до сърцето на царете, както честта на све­щенослужителите, които от своя страна им служат, молейки се непрестанно за тях на Бога. И ако свещенството във всичко е благоустроено и угодно на Бога, а държавната власт управлява правдиво поверената ѝ държава, помежду им ще има пълно съгласие във всичко, което служи в полза на благото на човешкия род. Затова ние полагаме голямо старание в съхранението на истинските божествени догмати и честта на свещенството, надявайки се да получим чрез това големи блага от Бога, както и напълно да запазим тези, които имаме. Ръководейки се от тези норми, в своите новели император Юстиниан признал каноните за равни по юридическа сила на държавните закони.“ Срв. Основи на социалната концепция на РПЦ. С., 2006, с. 26.

[241]. Мартин Лутер (на немски: Martin Luther) е немски духовник и теолог, реформатор, който поставя началото на протестантската Реформация. Енергичен опонент на възгледа, че освобождаването от божието наказание за греховете може да бъде откупено с пари, той се про­тивопоставя на продавача на индулгенции – доминиканския монах Йохан Тецел – със своите 95 тезиса от 1517 година.

[242]. Срв. Дюлгеров, Д., И. Цоневски, цит. съч., с. 255.

[243]. Абъркомби, Н., С. Хил, Б. С. Търнър, Световен речник по социология, Бургас, 1993, с. 277.

[244]. Сектантска формация – термин (аналог на секта, култ и НРД), популярен в Републи­ка Франция.

[245]. Абъркомби, Н., Ст. Хил, Б. С. Търнър, цит. съч., с. 83.

[246]. Срв. Тилкиджиев, Н., Енциклопедичен речник по социология, С., 1996, с. 406.

[247]. Срв. Протестантските секти в България, С., 1972, с. 11.

[248]. Срв. Киприян (Керн), архимандрит, Православное пастирское служение, Париж, 1957, с. 232.

[249]. Секта – термин в Правото на Европейския съюз: ПРЕПОРЪКА 1178 (1992) по въпро­сите на сектите и новите религиозни движения (НРД) на ПАРЛАМЕНТАРНАТА АСАМБЛЕЯ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА; РЕШЕНИЕ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ от 12.02.1996 година по отношение на КУЛТОВЕТЕ И СЕКТИТЕ В ЕВРОПА. Според тези документи държавните компетентни органи в ДЧ на ЕС трябва да осъществят превенция на обществото и гражданите срещу посегателства на основни права и свободи.

[250]. „Изобщо трябва да се знае, че без гуруизъм – гуру (религиозен лидер), секта няма“. Срв. Дворкин, Ал., Сектоведение, Нижни Новород, 2007.

[251]. Опитът за дефиниране на термина секта е релевантен за опита за дефинирането на окултизма.

[252]. Срв. Калнев, М., Щит на вярата, С., 1939, с. 17–19.

[253]. Сектантството се проявява и в поведение на суеверие у църковните хора поради пре­лест и незнание.

[254]. Срв. Абъркомби, Н. и други. Цит. съч., с. 277.

[255]. Например според каноните на вселенските и поместните събори можем да приведем по аргумент примери, когато различните видове суеверия и вярвания са квалифицирани като проява на сектанство.

[256]. Прекъсването на връзката с обществото на голяма група хора е обществено вредна последица, визираща висока степен на обществена опасност, дори пробив на националната си­гурност и разрушаване на установения конституционно-правов ред в рамките на националната юрисдикция.

[257]. Чл. 165, ал. 2 НК: Квалифициран състав по НК на принуда относно религиозни възгле­ди и отношения.

[258]. Психическо насилие – правен термин от ППЗЗДет (Правилник за прилагане на ЗЗДет.).

[259]. Срв. Стоянов Г., цит. съч., с. 111.

[260]. При умишленото внушение винаги се използват морално недопустими окултни прак­тики. Срв. Армянова, А., Обща психология (уводен курс за чужденци). С., 1993, с. 31.

[261]. Срв. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 112.

[262].  Преп. Макарий Велики. Слово 7, 31 Цит. по: св. Игнатий Брянчанинов, За чувственото и духовното виждане на духовете, Света Гора, Атон, 2003, с. 43.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 3*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Окултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 3. Окултните практики в наши дни. Класификация на окултните практики в условията на глобализация

Biser Bozhkov 3Нетрадиционните религиозни и окултни учения до известна степен по­чиват на базата на антропологи- зма[172], тоест обясняват явленията в обществото не въз основа на законите за неговото развитие, а като изхождат от потребностите и свойствата на социалната категория, за която са предназначени, или, с други думи, обуславят своите идеологически доктрини на базата на нуждите и свойствата на отделни личности като биологични, а не духовни същества. Така обаче не може да се придобие обективна представа за високата степен на обществената опасност в държавата ни и в съвременния свят от практику­ването и разпространението на окултизма и методите му. Защото окултните практики и методи, базиращи се на нехристиянски учения, и практикуващите ги окултисти в нашата държава и съвременния свят се обявяват негласно или прикрито против дуалистичното разделяне на материална и духовна същност на човека. Сиреч на окултизма се гледа със светски очи и не се мисли за духов­ните последствия от окултните материални ползи. Но окултистите не стигат до материалистично схващане за личността като съвкупност от обществени отношения. Така съвременното общество разглежда предимно социалните и материалните проблеми при ползването на окултните практики. Следовател­но съвременното общество е загубило интерес към християнските духовни ценности поради своята религиозна неграмотност. Или казано на езика на православното богословие, дори в православните държави и народи се наблюдава отстъпление от едната Църква и нейното неизменимо и вина­ги актуално за времето си учение за смисъла на човешкия живот, за бого­уподобяването по благодат, за помненето на смъртта, за духовната борба със страстите и падналите духове в невидимия духовен свят. Ето защо при духовни житейски проблеми представителите на нашето съвременно обще­ство се обръщат към услугитена окултисти, които безпрепятствено и почти безконтролно предлагат – законно или незаконно, продукта – окултна услуга, която обещава бързо или светкавично и мигновено разрешаване на духовните проблеми на хората. Следователно, предлагайки псевдо- или квазимистич­но възвеличаване на материалните и духовните потребности (нар. метапо­требности в психологията), неоокултистите или класическите окултисти (магьосници) и окултните сектантски формации привидно се доближават до стремежа на част от обществото да разреши мигновено своите житейски про­блеми. Това обаче става по противоправни и общественоопасни според ПЕС, но неинкриминирани начини, различни от общоприетите според конституци­онните принципи на държавата ни. Затова хората в съвременното общество и свят намират в окултизма и окултните учения и практики благоприятен и бърз начин за себедоказване и утвърждаване на егото си без покаяние, търпение, кротост, добросъвестност и без смирение. В съвременната епоха абстрактно-рационалистичните представи за живота и неговата целесъобразност влизат в рязко противоречие (антиномия) с действителната обществена практика. Последиците от самоволното отваряне на чувствата за дòсега с окултното обикновено са пагубни. Опасността от окултните практики за обществото и неговите членове е много голяма днес при цялото разнообразие и външно раз­личие на окултните и източните мистични системи, които имат за източник невидимия духовен свят[173] на злите сили.Dealer discerning financial fortuneТака психотехническите и общественоопасни похвати на окултистите са изключително деструктивни[174] за психиката и соматиката и са удивително сходни с целите и методите им. Целта на окултизма, както казахме, е да се установи контакт с невидимия свят (и падналите духове в него), като се зао­биколят онези забрани, които е установил Господ за времето на нашето земно съществуване. Това по същество са методи на изкуствено и насилствено от­варяне на още неузрялата пъпка на нашето вътрешно същество, способни да създадат само уродливо подобие на бъдещото разцъфнало прекрасно цвете, което ни е обещал Господ в своето време и красотата на което ние можем да съзерцаваме в примера на светите подвижници на Православието. Във връзка с това Св. Игнатий Брянчанинов пише: „Онова, което става с нас по Бо­жия промисъл, винаги е преизпълнено с най-голяма премъдрост и благост, извършва се по съществена необходимост за съществена наша полза, а не за удовлетворяване на нашето любопитство или някаква друга дребнава, не­достойна за Бога, наша подбуда. Поради тази причина… много рядко човек се въвежда в сетивно виждане на духовете. На Бога е благоугодно Неговият служител да пребивава постоянно в най-голямо благоговение пред Него, в безусловна покорност на Него, в безусловна преданост на Неговата свята воля. Всяко нарушаване на тези отношения е неблагоугодно Богу и полага върху нас печата на Божия гняв. Лекомислено опитващите се да нарушат порядъка, установен от Бога, и да навлязат самоволно в това, което Бог е скрил от нас, се признават за изкусители на Бога и се прогонват от лицето Му във външната тъмнина, в която не свети Божията светлина[175].“ Ясно е какво очаква всички многобройни адепти – окултно поразени и пострадали субекти на неправославните мистически учения, които дръзват самоволно да установяват контакти с невидимия духовен свят. Очаква ги тежка психопа­тия и психосоматична деградация на личността! Това свидетелство е особено важно в светлината на анализа ни на окултните практики и източните рели­гиозни учения и философии, които (в открит и прикрит вид) са проникнали дори в психотерапията[176], медицината и съвременния спорт под вид на различ­ни развиващи тренинги и практики. Тези тренинги представляват основата на множеството съществуващи днес хуманитарни центрове за себереали­зация, за визуализация, за саморазвитие, за освобождение от стреса и за изкуството да живееш. Достатъчно е да се посочи известният на всички аутотренинг, висшите степени на който буквално копират методите на раджа-йога, агни-йога и сахаджа-йога, използващи на всичките си окултни етапи и варианти метода на визуализацията[177].Mysterious fortune teller in tranceТук ще перифразираме и цитираме светите отци на Православната църк­ва: Пази вътрешния симир на душата[178] (най-безценното духовно богат­ство). Свитъкът върху известната чудотворна икона на преподобни Иоан Рилски, която се намира в храма на Рилската света обител, носи следния надпис от Лествицата: …В кротките сърца почива Господ, а размирната душа е се­далище на дявола. Целият поток на стоварилата се върху нас през последните години болна мистика може да бъде разделен (доста условно) на три главни течения: 1) окултни учения; 2) психофизиологична практика; 3) учения и практика, проповядващи и развиващи интуитивизма в противовес на раци­оналния подход към нещата.Fortune teller with crystal ballКъм първия поток, отличаващ се с наукообразие и интелектуализъм, мо­жем да отнесем следните направления: 1) теософията на Е. П. Блаватска[179]; 2) антропософията на Рудолф Щайнер[180]; 3) учението на Алис Бейли[181]; 4) агни-йога на Е. И. Рьорих[182]; 5) кабала[183]; 6) учението на Вивекананда[184] и много други съвременни научно-окултни теории и нехристиянски учения.

Основното съдържание на тези учения са наукообразните теории и кон­цепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите съ­щества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и конти­нентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така нататък. Всичко това объркано, мъгляво и неразби­раемо учение е изложено на страниците на многотомни и обемни трактати, чието изучаване може да отнеме много години. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практически характер за промяна на начина на живот, за развитие на психиката и физиологията, те са на втори план. На преден план са интелектуалните спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето са­модоволство и гордост. Тези учения са насочени към интелектуалци и хора със съзерцателна нагласа на ума. Обичайните психологически последици от изучаването на окултизма, както показва опитът, са развитието на студенина и цинизъм в човека, презрение към хората, душевна опустошеност, вътреш­но безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в тоя живот – в крайна сметка това води към отчаяние и униние. И всичко това – на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбраност[185].

Изброените окултни последствия правят очевидни: а) опасността за об­ществото б) общественоопасните вреди и последици, съдържащи се и проя­вяващи се в престъпен резултат[186], който окултизмът деструктивно нанася на здравето (психическото и физическото) на всяка една отделна личност, до­коснала се (съзнателно или подсъзнателно) до окултните практики, методи и учения.

Второто течение в окултизма – психофизиологичната практика, се прак­тикува от членовете на някои ЮЛНЦ[187] в Република България – главно фондации с хуманитарен характер, хуманитарни центрове и някои НРД, в които се прикрива религиоз­ната окултна цел до момента на посвещаване на адептите в различни кръгове (нива) на окултната формация.OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLТези хуманитарни и псевдорелигиозни центрове, които нарушават прин­ципно ЗВер[188]  в Република България са известни като фондации и центрове за себереализация; за визуализация; за саморазвитие; за освобождаване от стреса и изку­ството да живееш[189]. Акцентът в тези фондации (с идеална цел) и някои регистрирани по ЗВер НРД е, че практиката на психофизиологичните методи (дихателни техники)[190] се поставя върху деструктивното преустройство (чрез генетично окултно прекодиране)[191]  на съзнанието и организма. И по тази при­чина това прекодиране на съзнанието крие огромна по мащаби обществена опасност от необратими отрицателни последствия за соматичното и психич­ното здраве на народа ни и на отделната личност. Защото при това прекоди­ране човек става открит обект за нападение от същества от невидимия свят и е способен да наруши хода на физиологичните си процеси, така че нито един лекар да не е в състояние да разбере какво се е случило с организма и психи­ката му. Към това окултно течение могат да бъдат добавени и отнесени също така и следните направления: различните видове йога: 1) хата-йога, 2) раджа-йога, 3) мантра-йога (към нея спадат и кришнаизмът и трансцеденталната медитация – ТМ), 4) даоистката йога, или мистичният даоизъм. Главният ар­гумент на тези съждения относно вредните течения на психофизиологичната мистика е фактът, че те действат чрез практиката на предлаганите от тях уп­ражнения[192], който окултен метод има явно осезаем (деструктивен) ефект. Но за хора, които не са склонни към размишления, но са склонни към действия, това е много привлекателно. Обикновено се използват следните методи, ко­ито водят към пробив в невидимия свят[193]: 1) физически методи: движения на тялото, фиксирани пози (асаните, мудрите в йога), задържане на дишането и други начини на въздействие върху разпределянето на кръвта и локализация­та на енергийните процеси в организма; 2) повтаряне на мантрата (заклинани­ето): съвременните изследвания показват, че непрестанното повтаряне на коя­то и да е фраза, дори на думи като ябълков пай, е способно да предизвика значителни промени в психофизиологичното състояние; 3) визуализация: това е метод на работа с въображението или мечтанието според терминологията на светите отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмни­ната пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въ­ображаемото напълно ярко и отчетливо; 4) метод на сензорната деривация[194]. Тоест създаване на такава ситуация, когато напълно се изключват външните сти­мули, въздействащи върху сетивните органи: обикновено човекът се поставя във вода, за да се намали чувството на тежест, оставя се в пълна тъмнина и тишина, с което се стимулира отварянето на чувствата към невидимия свят; 5) използване на наркотици и други деструктивни методи.Spooky fortune teller with tarot cardsТретият поток окултни учения и практики са проповядващите и раз­виващите интуитивизма в противовес на рационалния подход към нещата. Това течение, което определихме вече, е интуитивистката мистика, към ко­ято могат да бъдат отнесени следните направления: 1) дзен-будизмът; 2) фи­лософският даоизъм; 3) джнана-йога (йога на познанието); 4) учението на Кришнамурти; 5) учението на Раджниш; 6) учението на К. Кастанеда и други. В тези учения обикновено се отрича рационалнологическият подход към не­щата, утвърждава се парадоксалността и противоречивостта в поведението и думите, необходимостта да се открият в човека способности да реагира не с разума, спонтанно, интуитивно, без да възпрепятства и да сдържа своите желания и безсъзнателни оценки и реакции. Девиз на това течение е пълна вътрешна разкрепостеност. В резултат на това религиозният даоизъм из­пада в разюздани оргии; адептите на дзен-будизма си позволяват да вършат всичко, което си поискат. А пък скандално известните истории с Раджниш[195] и неговите последователи[196], напълно освободили своите страсти под пред­лог, че следват естественото, нагледно показаха до какво скотско поведение може да се стигне с девиза за разкрепостеността, освободеността и спон­танността. Философията на дзен-будизма, вулгарно разбрана на Запад, е една от причините, породили движението на хипитата, свободната любов, сексуалната революция и други младежки движения на 60-те години, чийто главен лозунг e бил свободата. В дзен-будизма изискванията към морала на учениците са много високи – само учителят може да си позволи всичко. Целта на дзен е да се достигне просветляване като ирационално състояние на единство и хармония със света. Изключването на интелекта е средство за проникване в невидимия свят и в учението на К. Кастанеда. Учението на Кришнамурти[197] цели постигане на чисто съзнание, свободно от всякакви мисли, образи и форми.

Целта е именно това чисто съзнание, защото се смята, че то съдържа в себе си цялата истина и цялото блаженство. Това е нещо като опростен ва­риант на нирвана[198].Magician 2Предложеното по-горе деление на всички видове деструктивна мистика на три течения (интелектуално, психофизиологично и интуитивистко) е доста условно. По-скоро може да се говори за преместване на акцентите върху ин­телекта, практиката или интуицията в съответните течения. Всички те в една или друга степен се пресичат и имат много общи окултни черти, но всички детайли на тези учения е невъзможно да бъдат обхванати накратко. Онова, ко­ето ги сближава, е повсеместното използване на метода на деструктивната медитация (практикуване на заклинания, чрез които хората призовават злите духове и се сношават във вреда с тях). Медитацията в широкия смисъл на думата е процедура на опериране с вниманието, в хода на която човек или се отвлича от всякакво съдържание на съзнанието с цел да придобие чисто съзнание, или удържа вниманието си неподвижно върху някакъв обект. Това удържане се усилва от емоционалното чувство на благоговение и блаженство, породено от мантрата, както е в кришнаизма. Но в никоя медитация няма съкру­шено сърце, което е основата на православната молитва. Защото без съкрушено сърце и Иисусовата молитва, превръщайки се само в медитация, може да бъде гибелна за християнина, за което доста често разказват светите отци на Църк­вата[199]. И вниманието, и благоговението могат принципно да присъстват както в православната молитва, така и в медитацията. Но съкрушено сърце[200] не може да намерим в нито едно източно учение. И това е разбираемо – никое учение освен християнското не признава покаянието и не го разбира така, както то е обективно само в Православната църква. Затова всички източни и окултни пъ­тища водят в пропастта на лъжата и заблужденията към реална и фактическа психосоматична деградация, имаща висока степен на опасност за човешката психика. Тоест окултизмът води винаги до духовна пропаст (духовно падение), в която може да се загине вовеки. Ние, православните, знаем, че начало на мъд­ростта е страхът Господен (Притч. 9:10). Именно той отсъства в източните (окултни) учения, където присъстват само личната воля, гордостта и стремежът с всякакви средства да се заобиколят онези забрани, които Господ ни е заповя­дал в това земно съществуване за наше благо. Това е така, защото тези изброени нехристиянски учения имат за цел въздействие (съприкосновение) от страна на падналите духове с човешкия ум. То се осъществява на нивото на идеите – по­мислите, чрез сугестия. Това става чрез общуване с падналите духове и чрез четене и изучаване на окултна литература, продиктувана от невидимия свят на основателите от посочени по-горе направления. Резултат от това изучаване (ум­ствено практикуване) е развитието на чувствителност спрямо помислите, вну­шавани на нашия човешки ум от падналите духове от невидимия свят. Това се определя също като развитие на интуицията (ирационална психична функция), но това обикновено е и развитие на окултна болест. Човек след досега с окулт­ните практики става способен за прозрения в скритата страна на нещата, към окултно разбиране на нещата и събитията, тоест придобива тъй нареченото шесто чувство, което въобще няма безобиден духовен или психичен характер. И всъщност тази фалшива прозорливост не е от Светия Дух, а е еманция на обсебеност и обла­даност от злите сили.UFOОкултизмът стимулира духовната форма на общуване с невидимия свят, а не сетивната. Обаче принципно са възможни и моменти на сетивно общуване. Поне основателите на тези учения са имали такива – иначе не биха могли да ги запишат[201]. Пак ще споменем и акцентираме, че основното съдържание на описаните модерни окултни учения са наукообразните теории и концепции за устройството на невидимия свят, за йерархията на невидимите същества, за влиянието на космоса върху съдбата на човека, народите и континентите, за устройството на човешкото същество, за еволюцията на света, задгробното съществуване и така натаък. Дори и в тях да присъстват някакви съвети от практичес­ки характер за промяна на начина на живот, за развитие на своята психика и физиология, тези съвети са на втори план. На преден план са интелектуални­те спекулации, чието съдържание дава на човека широки възможности да се превъзнася над другите хора и да подхранва своето самодоволство и гордост – за себереализация, за визуализация (на мечтите), за освобождаване от стре­са, за изкуството да живееш, за изкуството да бъдеш лидер и да успяваш в живота и пр.MagicianЗатова тези учения са насочени към интелектуалци[202]  и хора със съзерца­телна нагласа на ума. Обичайните психологични последици обаче от изуча­ването на окултизма, както показва емпиричният опит в Православието[203], са развитието на студенина и цинизъм у човека, презрение към хората, душев­на опустошеност, вътрешно безсилие и някаква пълна вътрешна обърканост, незнание какво да прави човек със себе си в този живот, а това води към от­чаяние и униние всяка личност занимаваща се с окултни практики. Всичко това става на фона на нарастваща гордост, тщеславие и чувство за богоизбра­ност[204]. Тези гордост, тщеславие и чувство на богоизбраност (духовни страс­ти и пороци, водещи до състояние на психоза, фобии, параноя и различни френии) под давление от окултните практики са съчетани условно в някаква степен с глобализацията на съвременния свят. Защото светът живее под знака на глобализацията.72656808Не е имало досега понятие за историческа ситуация или тенденция, ко­ето с такава бързина и устрем да е извършвало истинска експанзия в теоре­тичното (светско) мислене и политика, както глобализацията на икономиката и развитието на света. Така съвременното общество остава с впечатлението, че светът е изпитвал глад за нови идеи, които са били внезапно прозрени в глобализационната тенденция. Но какво всъщност е глобализацията – ново всеобщо развитие на човечеството, нов път на развитие с нови средства или само едно поредно течение, което е заляло социалното развитие? Ако разсъж­даваме секуларно, а не духовно, ще кажем, че няма основания да се смята, че глобализацията измества останалите процеси и тенденции от класически или традиционен тип и се налага като съвършено ново развитие на историята. Но ако разсъждаваме духовно, ще направим съвсем друг извод. Този извод, за да не бъде аксиоматичен, е необходимо да се обоснове с основните характе­ристики на съвременния свят, а това би позволило да се прецени дали светът наистина навлиза в нова ера[205] (ерата на последните времена), или става дума за продължаване на досегашните основни линии на развитие на духовните ценности на обществото, които са буквално девалвирали. Единствено така би могло обективно и достоверно да се съди за същността на глобализацията и нейните съвременни проявления, имащи икономически, политически и ду­ховен характер. Затова глобалистите казват, че безспорно най-същественото явление на нашето съвремие е интензивното развитие на научно-техническия прогрес. От края на XVIII век светът става свидетел на изключително техно­логичен динамизъм, на духовна регресия след Реформацията (XVI век), Френс­ката революция (XVIII век), Октомврийската революция и след двете светов­ни войни (XX век). Съвременните достижения на науката, на технологиите и управлението, тяхната реализация в живота са безпрецедентни с мащаба и радикализма на предизвиканите от тях духовни промени.

Защото технологиите сами по себе си винаги са били източник на ико­номическо развитие, но са били и предпоставка за бездуховност – секулари­зация, тоест разделяне на държавата от църквата, при което обществото като цяло става антропоцентрично[206] и материално. В този смисъл не е случайно, че третата индустриална революция се определя именно като технологична. Затова двадесети век ще остане в историята белязан и запомнен с развитието на компютъра и информационните технологии (освен с двете световни войни) като продължение на някои функции на машината и автомата.

Предвид горното през XXI век се заговори за информационно обще­ство[207].Circle of zodiacВсе повече нараства ролята на мрежите като водеща организационно-­функционална единица на жизнената дейност[208]. Глобализацията става все по-неопределена и неизяснена категория – феномен, в който вече теорията твър­де произволно налива разнообразно съдържание. Освен това ѝ се придава и известен мистифициран характер подобно на категориите пазар и демокра­ция (например пазар на болна мистика и лъжедемокрация). Тези антидобро­детели са въздигнати в ранг на митични и мистериозни, истински същества: богове (идоли), които нареждат на грешните хора на земята какво да правят и които са станали мерило за ценностите на икономиката и политиката, а също и за социалните отношения. Но къде е мястото тук на духовността?

Отговорът е, че и духовността е превърната в стока – икономически ин­струмент в глобализиращия се свят. И така са се появили в съвременния свят пазарътиразпространението на окултни практики. Но щом се вгледаме в тези съвременни окултни практики и доктрини и нови религиозни движе­ния, имащи главно окултен характер, се оказва, че всъщност тези неоезиче­ски (неоокултни) практики и теософски[209] философии имат един и същ корен – царството на сатаната с древните езически (окултни)[210] конструкции и вярвания. Защото тези неоокултни вярвания, учения, философии и методи имат отново за източник царството на падналите ангели (духове), чийто княз е лукавият.Young beautiful soothsayerНаправената по-горе оценка съвсем не е преувеличена. Защото при гло­бализацията демокрацията вече не е ориентир и стожер за безупречност, добродетелност, хуманност и свобода на отношенията между хората в об­ществото, между държавите и народите, между юридическите и физиче­ските лица. Глобализацията като феномен, която от мит се е превърнала в реалност, диктува деструктивно (в духовен аспект) пропорциите и подред­бата на живота на съвременните хора, общества, народи и държави. Така например през последните години развитието на информационните техно­логии позволи създаването на технически и психологически феномени, ко­ито създадоха за човека ново качество на възприятията и преживяванията, като на тази основа откриха един нов свят – света на виртуалната реалност или света на мнимата, въображаема реалност. Същността на този свят на мнимата реалност се състои в това, че чрез разработване на специални средства за предаване на информация и обратна връзка и чрез изработване на ново качество на възприятия и преживявания, с помощта на компютърни и други технически системи човек се потапя в измислен от програмисти­те свят. Този свят твърде много прилича на истинския. В него обаче чо­век получава възможност да бъде не само зрител и страничен наблюдател, но и активен участник, съпреживяващ и същевременно творящ събитията. В този смисъл човек постепенно навлиза в този нов, техногенно създаден свят и неговото съзнание като че ли се отделя от реалността и преминава в него. Действително ли този свят на виртуалната реалност е нов за чове­чеството? Това не е така. Защото човекът-мечтател в своите фантазии си измисля един реално несъществуващ свят и всеки може така дълбоко да навлезе в него, че той (виртуалният свят) да стане негово собствено аз. Като се вживяват постепенно в този измислен свят, хората престават да го разграничават от реалния, смесват ги и живеят едновременно и в единия, и в другия. Така човеците в съвременния свят придобиват постепенно окултно мислене и мироглед (на подсъзнателно ниво), които всъщност не са техни – не са продиктувани от свободната им човешка воля, дадена им от Твореца, а са мислене и мироглед, сугестирани[211] им от невидимия свят чрез медиите и виртуалния свят под давление и съприкосновение с окултното. По тази причина повечето хора, пристрастени към виртуалния свят, се превръщат в психически (духовно) болни хора, а тези хора са идеални адепти за окултни практики и методи, защото те вече имат окултно мислене и пристрастеност. Тази пристрастеност е подобна на наркоманията, тютюнопушенето, хазар­та и алкохола. Магьосниците, заклинателите, екстрасенсите, гадателите, т.е. различните видове окултисти, също навлизат[212] в окултния (тайнствения) свят на виртуалните реалности с цел завербуване на адепти (бъдещи окулт­ни жертви). За нас този окултен свят е също свят на виртуалните реалности в условията на глобализация и развитието на информационните технологии. Той е много опасен за всички членове на съвременното общество.

Но за да бъде осъзнато и възприето казаното, е нужно духовно виждане[213] – зрение. Затова принципно ние, православните, не трябва доброволно и без разумна нужда да навлизаме във виртуалния свят. Трябва да внимаваме много и да се ползваме от виртуалния свят само в случаи, ако ни го налага съвре­менният живот чрез необходимост, свързана с всекидневието по отношение на административните услуги – регистрации, образование, получаване на ин­формация, кореспонденция и др. Последното е обективна истина и нужда, защото основен елемент на системите на виртуална реалност е развитата сис­тема на междуактивна стереоскопична визуализация[214] на мнимото виртуално пространство и преместващите се в него реалистични обекти[215], които пряко влияят на съзнанието и психиката на хората. В тази подглава пак ще направим изброяване или класификация на някои от традиционните окултни практики в света и в нашата държава с цел обективност, а това са: хиромантията; вуду; шаманството; теософията; съвременният и традиционният сатанизъм; източ­ният мистицизъм; езотериката; спиритизмът; хипнозата; екстрасензориката; гледачеството (във всичките му окултни форми); астрологията; кабала[216]; ве­щерството (традиционно и съвременно); видовете учения за прераждането на душата и кармата; нумерологията; йога (във всичките ѝ форми); дзен-буди­змът; ясновидството; баячеството, врачуването; гадаенето на коран; тълкува­нето на сънища; биоенергетиката; теософията; визуализацията[217]; себереали­зацията; сциентологията; реинкарнацията; рейки; контактьорството; уфоло­гията; даоизмът; трансценденталната медитация и други нехристиянски уче­ния. Изхождайки от казаното, ще споменем, че преподобни Иоан Синаит пише, че лукавите демони се стремят да помрачат нашия (човешки) ум. Това е особено валидно за окултно практикуващите и окултно пострадалите. Дяволът, като помрачи ума, който ни контролира, подтиква хората да правят онова, което само умопобъркани хора вършат[218]. Това е така, защото всички изброени ок­ултни практики, квалифицирани като древни, класически, ню ейдж култо­ве, източни мистики и философии са обективни форми на магьосничество. А магиите са заклинателни (сатанистични) действия, думи и ритуали, мантри, с които се извикват безплътните дяволски сили, наречени в Свещеното Писа­ние нечисти духове (Лука 8:30), бесове (Лука 8:32), неми духове (Марк 9:17), ангели на дявола (Матей 25:41), поднебесни духове на злобата (Еф. 6:12) и така нататък. А злите духове (бесовете) се стремят да откъснат хората от нашия Създател и да ги подчинят, за да погубят душите им. Магьосничеството е смъртен грях не само за практикуващите тази окултна дейност, но и за всички, които се до­питват (независимо по какви поводи и подбуди) до тях, защото участниците в ритуала или окултните практики и учения влизат в директно съприкоснове­ние – сношаване – с нечистите зли сили от невидимия духовен свят.72656820Вследствие на казаното от това невидимо, но реално съприкосновение се стига до личностни изменения: 1) развитие на самомнение, тщеславие, цинизъм, душевна опустошеност, усещане за вътрешна обърканост; 2) край­но душевно и умствено (ментално) разстройство и обсебване от бесове у хората, за които вътрешната обърканост и несигурност от запознанството с многобройните окултни системи, противоречащи една на друга, са най-под­ходящо състояние; 3) усещане у човека за вътрешна пустота, униние, отчая­ние, довеждащо често до самоубийство (суицид); 4) човек е щастлив, ако на този стадий се сблъска със сериозни грижи, особено (женитба, семейство) работа, труд. Ако това не стане, окултната болест се развива по-нататък. Появява се искрена увереност в собственото превъзходство. Тази увере­ност прераства у мнозина окултно пострадали или окултно практикуващи в страст за командване; 5) душата става надменна, алчна и хладна, защото в нея се заселват надменността, презрението, злобата, ненавистта. Помрачава се умът, различаването на добро и зло се обърква; 6/накрая, на последното стъпало, човек (в съприкосновение с окултизма) скъсва връзката си с Бога[219]. Ако преди това човек е вършил грях поради немирство и бунт (срещу нор­мите в обществото), сега си позволява (в това духовно състояние) всичко: грехът не го измъчва, а става навик. Такъв човек вече е изключително об­щественоопасен субект на наказателното право, защото е готов да извърши тежки престъпления – най-вече убийства. Ако в този стадий на такъв човек му е леко (в съприкосновение с окултизма) и с престъпния резултат, ще му е леко с дявола (човешкия ненавистник) и по тъмните пътеки към ада. Защото окултистите и окултно занимаващите се имат мрак в душата си, там им е безпросветно, самотата е пълна (когато са между други хора), но заедно с това такива хора имат искрено убеждение в правилността на своя път, в дар­бата си от бога и чувството на безопасност, докато черните сили ги носят към духовна и психосоматична гибел на личността[220].SpiritismПри което може да се направи следният извод: действието и бездействие­то (заедно или поотделно) са посочени в материалния закон (НК)[221] като един­ствените форми на престъплението[222], като поведение миниум, което може да променя отрицателно обществената действителност. И тук ще зададем един риторичен въпрос – окултните практики опасни ли са за обществото, от­делната личност и нейното здраве? Да, според нашето изследване окултните практики са обществено опасни деяния, защото тези деяния имат за обект обществените отношения и правата на личността. Тоест окултните практики са общественоопасни деяния, защото влияят отрицателно на обществената действителност, но тези деяния не са инкриминирани нормативно и като та­кива не са наказуеми и укоруеми от закона.

Независимо че окултните практики водят често до отрицателни общест­вени последици – престъпен резултат, те не са инкриминирани или регули­рани от законодателя в наказателноправен или административноправен ас­пект. Обект на пораженията и вредите от окултните практики са например: човешкият живот, човешкото здраве (физическо и психическо) на личност­та, семейството, собствеността, правовият ред и националната сигурност в държавата. Във връзка с това ще споменем, че според разпоредбата на чл. 10 НК едно деяние е общественоопасно, когато застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Кон­ституцията на РБ правов ред на държавата или други интереси, защи­тени от правото. Можем да направим обоснован извод, че при окултните практики е налице една обща конституционна противоправност, но не и на­казателна противоправност. Конституционната противоправност е видна от нормата на чл. 29, ал. 1 КРБ: Никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унищожаващо отношение, както и на насилствена асимилация и според: чл. 29, ал. 2 КРБ – Никой не може да бъде подла­ган на медицински (например окултни), научни и други опити без неговото доброволно писмено съгласие. Последните съждения водят до извода, че обществената опасност от окултните практики не е нормативно регулирана прецизно в законодателството на РБ. Обществената опасност на прес­тъпното деяние принципно е негово основно, обективно, неюридическо и определящо качество, което го характеризира от гледна точка на отрицател­ното му въздействие върху съществуващите обществени отношения[223]. Ще направим и следните релевантни изводи предвид казаното дотук: 1) Проти­воправността на деянието също е негово обективно, но вече юридическо качество. Тя отразява противоречието му с установена правна забрана за неговото осъществяване. Но в материалния наказателен закон няма забрана на окултизма. 2) Когато запретът е установен в закон и за неговото прес­тъпване е предвидено наказание, говорим за наказателна противоправност, но според повечето наши изводи окултните практики нарушават грубо само Конституцията на Република България, защото в НК няма запрет за тези общественоопасни деяния; 3) А противоправността като юридическо качество на престъпното деяние винаги е била най-безспорният елемент от понятието за престъпле­ние, поне по българското право и наказателноправна доктрина; 4) Последно­то обективно, но също юридическо свойство на престъпното деяние е него­вата наказуемост. Деянието е наказуемо, когато е предвидено наказание за лицата, които не спазят запрета за неговото осъществяване и го извършат.

По нашето право наказуемостта се установява само със закон[224].predictorНо пак ще споменем, че срещу тежките общественоопасни прояви на окултни практики в НК или в друг закон не е закрепена забрана – запрет, не­зависимо че те застрашават, накърняват или увреждат личността, правата на гражданите, установения правов ред в държавата или други законни интере­си, защитени от Конституционното право и Правото на Европейския съюз.

_________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[172]. Антропология – наука за биологичната природа на човека според светското тълкуване на термина. Според християнската антропология (гр. антропос – човек, и логос – слово, нау­ка) е подет от човека комплексен рефлективно-емпиричен опит да познае себе си по априорно-трансцендентен път чрез Свещеното Писание или според апостериорните науки медицина, биология, социология, психология и други.

[173]. Срв. Игнатий Брянчанинов, св., Сочинения, т. 3. С. П., 1905, с. 5. Той, разсъждавайки за падналите духове, казва, че „ … хората поради греховността си са много по-сродни и близки до тях, отколкото до Божиите ангели. И когато човек е духовно неподготвен, вместо ангели му се явяват демони, което от своя страна води до голяма духовна прелест (заблуда). Тоест източникът на всяко познание е или от Бога, или от лукавия.“

[174]. Стърн, Джес. Приключенията на психиката. Цит. по: Акенбърг, Д., Дж. Уелдън, Факти за окултизма, С., 2000: „Почти всички медиуми… чувстват, че са инструменти на една по-висша сила, която изтича чрез тях, и не си позволяват да твърдят, че произхожда от тях самите.“

[175]. Св. Игнатий Брянчанинов, св., Сочинения. Том 5. С.-П., 1905, с. 15.

[176]. Срв. доц. д. м. н. Васил Йовчев, Лечебна хипноза, С., 1984, с. 5–7.

[177]. Визуализация (вид окултна практика) – това е метод на работа с въображението или мечтанието, според терминологията на св. отци, когато човек със затворени очи се опитва да нарисува в тъмнината пред очите си някакъв образ и след време може да се научи да вижда въображаемото напълно ярко и отчетливо. Елисеев, йерей Вл., цит. съч., с. 19. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[178]. Серафим (Алексиев), архимандрит, Преподобни Серафим Саровски, С., 1957, с. 256–276.

[179]. Е. П. Блаватска (1831–1891) – един от създателите на теософското общество на 17.11.1875 година заедно с полковник Хенри Солото, В. К. Джудж и още около 17 души. Това теософ­ско общество е имало три цели: 1) да съгради всеобщо братство без разлика на раса, нация, род, състояние и обществено положение; 2) да изучи всички религии, митологии, философии, изку­ства на Запада и Изтока; 3) да изследва непознатите (окултни) закони в природата, като събуди висши сили и възможности у човека и да ги използва за благото на хората. Цит. по: Дюлгеров Д., Ил. Цоневски, Учебник по мисионерство, С., 1937, с. 363.

[180]. Рудолф Щайнер (1861–1925) – доктор по философия, германски окултист (ясновидец), който основал антропософското общество след отцепване от теософското общество.

[181]. Алис Бейли (1880–1949) – английска писателка (окултист) в областта на теософията и мистицизма.

[182]. Е. И. Рьорих – Връщайки се към агни-йога, „бих искал да спомена за един интересен документ, чието съдържание достатъчно ясно свидетелства, че източник на агни-йога е светът на падналите духове. През 1926 година семейството на Н. К. Рьорих донася в Москва и предава на съветското правителство посланието на махатмите. Махатми Н. К. Рьорих и жена му Е. И. Рьорих наричали тайнствените учители, обитаващи Хималаите и продиктували телепатически многотомното събрание на съчинения със заглавие Жива етика, в които се излага учението на агни-йога. Тези учители се появявали понякога във видения, в образа на ангел на светлината понякога и сякаш осезаемо телесно. Те ръководели развитието на свръхестествените способно­сти на Е. И. Рьорих, която записала всички томове на агни-йога и получила титлата майка на агни-йога. Малко по-рано същите учители със същите имена диктували телепатично на Е. П. Блаватска – основателката на теософията – съдържанието на окултния труд Тайната доктрина, който Е. И. Рьорих превела на руски език, тъй като той бил записан на английски“. Елисеев, йерей Владимир, цит. съч., с. 18 [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[183].  Кабала – магьосниците и окултистите използват кабала и дървото на живота като таб­ла, върху която забождат символите на всички западни и източни религии. От всички възможни мистични философии кабала е повлияла най-дълбоко на окултизма. Цит. по: Невил, Д., Г. Ти­лет, Окултизмът, С., 1998, с. 68.

[184]. Учението на Вивекананда – духовно (окултно) учение според идеите и биографиите на тримата най-големи светци в историята на съвременна Индия Свами Вивекананда, Шри Рамакришна и Шри Сарада Деви. Днес от тези учения се ползват хиляди хора по света. Те са почерпени от вековната духовна традиция и религия на Индия, в основата на които лежи древната окултна философия на Веданта за божествената същност на човека и абсолютното единство на вселената. [Електронен ресурс] http://www.ramakrishna-vivekananda-bg.info/.

[185]. Срв. Елисеев, йерей Владимир. Цит. съч., с. 18, [Електронен ресурс] http://star05.net/ebooks/duhovna.lit/religia/.

[186]. Но този престъпен резултат е като че ли незабележим за представителите на държавния апарат в Република България.

[187]. ЮЛНЦ – юридическо лице с нестопанска цел според ЗЮЛНЦ.

[188]. ЗВер – Закон за вероизповеданията (обн. ДВ, бр. 120 от 2002 година, изм. ДВ, бр. 33 от 2006 година, бр. 59 от 2007 година, бр. 74 от 2009 година).

[189]. Например в Р България фондацията „Изкуството да живееш“ се легитимира като не­правителствена хуманитарна организация със специалния консултативен статут към икономи­ческия и социален съвет на ООН. Тя самата афишира, че работи в тясно сътрудничество с големи международни организации като СЗО и УНИЦЕФ, а в действителност няма никакво официално одобрение на дейността ѝ от тяхна страна. Това движение (ИЖ) притежава лиценз от Държавната агенция за закрила на детето за социални услуги, валиден от 17.09.2008 година до 17.09.2011 година. Особено силно е и присъствието на фондацията в българското интернет простран­ство – тя притежава официален сайт на български език: http://www.artofliving.bg.

[190].  Научно доказано е например, че „вследствие на дълбокото дишане се натрупва излишно количество кислород в главния мозък – т. нар. ефект на хипервентилация. При това състояние е характерно, че човек изпада в апатия, депресия, непредвидена агресия и натрапчиви мисли.“ Вестник Телеграф, 22.08.11 година, с. 4–5.

[191].  Окултно прекодиране на съзнанието – термин в окултните практики. При окултното прекодиране на съзнанието с помощта на злите сили се навлиза вероломно и деструктивно в човешката психика. Последствията от това прекодиранесе проявяват в окултна болест, която е нелечима от медицината.

[192].  Дихателни техники; трансцендентална медитация; визуализация; физически и ман­трични упражнения.

[193].  Елисеев, йер. Владимир, цит. съч., с. 22, [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[194]. Сензорна деривация – в окултизма сензорна деривация означава усещане на съедине­нието на човека със злите сили; прилив на енергии; съединение с астрални тела. Срв. Десев, Л. Цит. съч., с. 519.

[195]. Янакиев, прот. Силвестър. Цит. по: Невидима заплаха. С., 2002, с. 50: Ошо Радниж – неотдавна починал индийски гуру със скандална репутация.

[196]. Ошо Раджниш – световно известен квазипророк от Индия. Сравнявали го с Буда, Иисус Христос и Мохамед. Срв. [Електронен ресурс] http://www. kniga.com/books/.

[197]. Джидду Кришнамуртиедин от найзагадъчните лидери. Повече от 60 години изнася беседи пред последователите си. Роден в селцето Маданапалл, Южна Индия. През 1909 година става ученик на Анни Безант, която вижда в него новия месия. След 3 години Анни Безант отвежда момчето в Англия, където Кришнамурти получава образование. През 1929 година скъсва с теософското общество и започва да пропагандира свое религиозно-мистично учение. [Елек­тронен ресурс] http://www.jkrishnamurti.org/.

[198]. Нирвана (на пали nibbâna, ниббаана – букв. угасване на страстите и желанията): „из­вестна още като просветление или пробуждане, тя е край на страданието и най-висше щастие. Постигането на нирвана е цел в будизма. За будистите нирвана е и освобождаване от циклично­то страдание, присъщо на обусловеното съществуване – самсара.“ [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/.

[199]. Срв. с думите на преп. авва Исаия: „ …Не изпълнявай небрежно молитвите, определени в съответните часове, за да не попаднеш в ръцете на своите врагове. Труди се колкото можеш над размишления за псалмите, защото това ще те запази от нечист живот.“ Добротолюбие. Том 1, Св. Гора, Атон, с. 429.

[200]. Псалмопевецът (св. пророк и цар Давид) говори за съкрушено сърце и съкрушен дух (Псалом 50:19).

[201]. Трябва да се прави разлика между окултистите (писали книги) и св. пророци, св. апос­толи и евангелисти и св. отци, които са написали Св. Писание и много други трудове, защото те са имали абсолютно свободна воля, при което Светият Дух им е съдействал, а не ги е при­нуждавал да творят насила. Вж. „За Библията“. Цит. съч. по: Маринов, Борис, Александър Величков, Наръчник на апологета, С., 2006, с. 143–144.

[202]. Срв. Кураев, диакон А., Сатанизм для интелигенции (О Рёрих и Православие). Том I, М., 1997, с. 244.

[203]. Срв. Серафим (Роуз), йеромонах. Православието и религията на бъдещето. С., 1997, с. 290.

[204]. Елисеев, йерей Владимир, цит. съч., с. 20, [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[205]. Нова ера (англ. ез.) – New Age (ню ейдж).

[206]. Антропоцентризъм – дали само човекът може да размишлява върху явленията в света, да изследва причините, смисъла и целите им? Дали човекът е личност, върховна ценност, обект и субект на всички обществени дела? Хората с антропоцентрични възгледи считат, че сами са си господари и могат да живеят своеобразен секуларен – автономен от Бога живот. Според християнската антропология обаче човекът е христоцентрично същество, т.е. в центъра на жи­вота ни са Христос и св. евхаристия.

[207]. Информационно общество – общество, в което широко се използва общодостъпна ин­формация и технологии за запазване и пренос на данни. Обобщаването на тази информация и из­ползването на данни се придружава от организационни, търговски, юридически и социални но­вовъведения, които предизвикват дълбоки промени в работната среда и обществото като цяло. Срв. Кискинов, Вихър, Българско и европейско информационно право, Том I, С., 2008, с. 33.

[208]. Недялкова, А., З. Бауман, Д. Филипов, Глобализъм, регионализъм и антиглобализъм, С., 2005, с. 45.

[209]. Теософия (гр. θεοσοφία – божествена мъдрост) – синкретично религиозно-мистично учение за единството на човешката душа с божественото и за възможността за пряко общува­не с нематериалния свят. В широк смисъл теософията е религиозно-мистично богопознание, съществувало още от дълбока древност, в тесен смисъл – учение на Елена Блаватска и нейните последователи. [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/ТЕОСОФИЯ.

[210]. Между езичество и окултизъм има етимологична диференция.

[211]. При такава мащабна колективна духовна сугестия възниква въпросът: колко са просве­тените хора да се борят с помислите и с мислите, навявани им от демоните от невидимия свят.

[212]. Тук възниква въпрос може ли един окултист да въздейства върху психиката на дадена личност чрез медии, виртуален свят, чрез телефонна връзка? Разбира се – това е обективна възможност в наши дни.

[213]. Вратата към духовното виждане есмирението – думи на преп. Йоан Колов. Цит. по: За чувственото и духовно виждане на духовете. Съвещание на душата с ума. Света Гора, Атон, 2003, с. 58.

[214]. Визуално – което се извършва със зрението или е предназначено за гледане. Съвременен тълковен речник, Велико Търново, 2007, с. 81.

[215]. Срв. Анатолий (Берестов), йеромонах. Цит. съч., с. 76.

[216]. Кабалистите четели небесната азбука, образуваща се от съзвездията и различното раз­положение на звездите. Наблюдавайки ги, те можели да узнават бъдещи събития и да им влияят като влияят на съдбата. Тихомиров, Лев. Цит. по: Православният възглед за учението на кабала, С., 2011, с. 15.

[217]. Визуализация (теория на просперитета и позитивното мислене) – окултни методи за творческите сили на човешките мисли: Ако вие правилно ползвате своите мисли, те се ма­териализират. Дворкин, А., Цит. по: Сектоведение, Нижний Новгород, 2007, с. 640.

[218]. Св. Иоан Синаит, Лествица, ст. 15, 28, С., 1982, с. 107; 198.

[219]. Пак там.

[220]. Съществува мнение сред психолозите, че „по време на хипнотичния транс се достига до проникване в най-дълбоките пластове на психиката, а този процес се характеризира с пости­гане на тясна връзка между соматичното и психичното състояние на личността. Това прави ин­дивида особено податлив на външно внушени идеи и заповеди“. Стоянов, Г. Цит. съч., с. 100.

[221]. НК – Наказателен кодекс (обн. ДВ., бр. 26 от 1968 година, изм. ДВ, бр. 32 от 2010 година).

[222]. Престъплението се характиризира с пет основни особености – признака: 1) обществена опасност, 2) деяние, 3) противоправност, 4) наказуемост, 5) вина (вж. чл. 9, ал. 1 НК).

[223]. Стойнов, Ал., Наказателно право, Обща част, С., 1999, с. 145.

[224]. Срв. Стойнов, А., цит. съч., с. 145.

Първо изображение – авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

Следва

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение 2*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Oкултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 2. Окултните практики в древността според свещеното писание на стария и новия завет и свещеното предание. Tълкуване на библейските забрани и църковните канони относно окултизма

Biser Bozhkov 3Свещеното Писание на Стария Завет се отнася изключително рестриктив­но и строго по отношение на представителите на древните форми на окулти­зъм (езичеството)[127], наричани тогава: магьосници, вражачи, гадатели и други. В книга Второзаконие (18:9-13), е казано: Когато влезеш в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, да се не учиш да вършиш гнусотии, каквито са вършили тези народи; не бива да се намира у тебе такъв, който прекарва сина си или дъщеря си през огън, предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото все­ки, който върши това, е гнусен пред Господа; тъкмо поради тези гнусотии Господ, Бог твой, ги изгонва отпреде ти. Бъди непорочен пред Господа, твоя Бог. В книга Левит се казва в същия смисъл: Не се обръщайте към онези, които извикват мъртъвци, и при магьосници не ходете, и не се оставяйте да ви оскверняват. Аз съм Господ, Бог ваш (Левит 19:13); И ако някоя душа се обърне към ония, които извикват мъртъвци и към магьосници, за да ги последва в блудството им, Аз ще обърна лицето Си против оная душа и ще я изтребя измежду народа ѝ. Освещавайте се и бъдете свети, защото Аз съм Господ, (свят) Бог ваш… (Левит 20:6–7). Предвид казаното в книга Изход се казва: Врачка да се не оставя жива… (Изход 22:18). В същия дух в книга Левит е казано направо и особено сурово за хората, които се занимават с древните форми на окултизъм: Ако мъж или жена извикват мъртъвци или врачуват, да бъдат умъртвени; с камъни да бъдат убити, кръвта им е върху тях (Левит 20:27). В Новия Завет също има много текстове (със забрани на окултизма), които представят дейността на сатаната и падналите духове (окултните про­явления на нечистите духове) или пък описват случаи на изгонване на бесове от Господ Иисус Христос и от Неговите свети апостоли.Spooky fortune teller with tarot cardsНие ще се спрем само на тези текстове, които могат косвено да тълкуват генезиса на окултизма и окултните практики (сатанизма), като припомним ду­мите на св. апостол Павел: … и сатаната сам се преобразява в ангел на свет­лината… (2 Кор. 11:14), за да прелъсти[128] човека. Това е еднозначно преду­преждение, че в невидимия духовен свят не всичко е толкова ясно, елементар­но и просто, колкото изглежда на пръв поглед. Така съвременните хора в наши дни мислят, че демоните не са реалност, а са илюзия, фикция или безсмислена словесна прокламация, но всъщност те са реални свръхинтелигентни и разум­ни твари – създания (по-долу ще направим изложение за събитията в невиди­мия свят), с които хората са призвани да водят духовна борба според учението на Православната църква. В този смисъл св. апостол Павел ни дава много ценен библейски съвет: … нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата… (Еф. 6:12). Или какво съгласие може да има между Христа и Велиара? (2 Кор. 6:14–16). Затова в Добротолюбие (5-те тома) и Лествицата (на преподобни Иоан Синаит) са ни дадени прекрасни и ефикас­ни съвети за успешното водене на духовната борба, за която говори св. апос­тол Павел в посланието си до ефесяни (гл. 6). Отделно от казаното, веднъж пак св. апостол Павел изгонил зъл дух на предричане (Деян. 16:16–40) от една слугиня, въпреки че този зъл дух е казвал истината: … тезичовециса рабина Бога Всевишниинивъзвестяватпътна спасение (Деян. 16:16–18)[129]. Сле­дователно можем да приемем и да твърдим дори, че тъмните сили понякога казват истината за бъдещето или за миналото, но това е само с една-единстве­на цел – да измамят и заблудят по-голям кръг от хора, групи от хора и даже цели народи[130]. Затова в новозаветните времена Бог отново чрез църковните правила на Вселенските[131] и поместните[132] събори е поставил охранителна ограда, зад която да опази чедата на Светата Православна Църква от примки­те на служителите на лукавия. Тези правила строго забраняват магьосни­чеството във всичките му форми, като предвиждат същите наказания, каквито се налагат и на убийците (срв. правило 7, 65 и 72 на св. Василий Велики). А на онези, които са се обръщали към магьосници, ако след това се покаят, cве­тата Църква им налага шестгодишен срок на покаяние чрез епитимия[133] и едва след този срок ги допуска до свето Причастие[134]. В подкрепа на казаното дотук привеждаме някои от тези правила[135], които са и част от критичния апарат на изследването: …Онези, които се обърнат към магьосници…, за да узнаят от тях не ще ли им открият нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подлагат и оне­зи, които предлагат и онези, които предсказват щастие, съдба, родословие, и много други…, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Онези пък, които упорстват в това и не се отвърнат и отклонят от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонят съвършено от Църквата, както и св. правила заповядват[136] (правило 61 на VI Вселенски събор, прави­ло 24 на Анкирския събор и правило 83 на св. Василий Велики). Известният православен канонист далматински епископ Никодим Милаш в тълкуванието си на това правило казва на клириците, занимаващи се с магия (значи е имало и такива клирици в църквата – с окултна насоченост): Понеже това е измяна на вярата, такъв свещеник трябва да се изключи (отлъчи) и от Църк­вата, защото, като се занимава с подобни дела, той от служител на Вечния Бог се е превърнал в служител на дявола[137] (срв. правило 36 на Лаодокийския поместен събор). В този ред на думи ще споменем и за Правило 3 от св. Гри­горий Нисийски: …А онези, които отиват при чародеи или гадатели, или та­кива, които обещават, че чрез демоните… ще ги предпазят от вреда, трябва грижливо да бъдат разпитвани и изследвани дали, оставяйки вярата си в Христа, са били въвлечени в такъв грях вследствие на някакво нещастие или тежка загуба, или пък са прибягнали до помощта на демоните, напълно пре­зирайки изповядването на вярата, което сме им поверили. Това правило за­клеймява последните като реални отстъпници (вероотстъпници) от Христа, а към първите, които са се прелъстили (заблудили) духовно вследствие на голя­ма неволя или тежко нещастие, призовава да се покаже човеколюбие от Църк­вата[138]. Съвсем не се вижда обаче човеколюбие относно окултизма (магьосни­чеството) в Еклогата, титул XVII – за наказание за престъпни въпроси: пара­граф 43 – Баячите и магьосниците, които във вреда на людете се сношаватсъс злите духове, да се накажат със смърт чрез меч[139]. Тук е много важно да се направи един изключително релевантен и ключов за изследването извод и аргумент – всички окултисти (хора, занимаващи се с най-различни окултни практики – магьосничество, астрология, ясновидство, гледачество, баене и пр. и членуващите в окултни сектантски формации) се сношават[140] реално и фактически със злите духове. Следователно според нас окултистите, сноша­вайкисесъс злите духове (бесовете), ги генерират (в себе си) и ги адресират (насочват) в духовна (психологична) вреда към душите (психиката) на други човешки индивиди. Аргументирано в този смисъл трябва да отбележим, че: Сборникът Еклога[141] – като правен източник е създаден през VII век слeд Христа (по времето на император Лъв III) и представлява нормативен акт, имащ вали­ден цивилен (освен каноничен) характер. Защото след управлението на импе­ратора на Византия св. цар Юстиниан Велики (Управда)[142] – известен с Юсти­ниановото законодателство (кодекси, новели и дигести), държавният апарат на Византийската империя е проявил юридическа (освен духовна) загриже­ност, рестрикция и правна далновидност по отношение на окултните практи­ки, нанасящи съществени общественоопасни вреди на хората. Тук ще споме­нем, че Еклогата като общовалиден и универсален правен източник за целия православен свят е пораждал правно действие (рефлексия) дълги години във Византия, у федератите й и в православните държави извън юрисдикцията на Византийската империя. По този рестриктивен правен и обществен (освен духовен) начин още в Стария Завет и в средновековието е отбелязано чрез Божието слово общественото отношение към хора, които се занимават с въл­шебства, гадания, чародейство, астрология[143] (звездобройство) и пр. Тоест отно­шението към окултистите в Библията и средновековната юриспруденция е напълно ясно и строго определено – включително до предаването им на смърт. Подчертаваме последните съждения, тъй като често отделни окултисти и много членове на окултни формации се позовават на Свещеното Писание, което е парадоксално, но е факт, когато човек не познава добре библейския текст, църковните правила (канони) събития и история. Но ние, православните, как­то споменахме, знаем, че дори и в древността навлизането в духовния свят без нравствено очистване и покаяние, а чрез насилствени психофизични методи и окултни практики спрямо човешкия род, е водило до развиване на голяма гор­дост, която става причина за тежки психически (ментални)[144] заболявания у хората. Защото, както казахме: Окултните упражнения и практики потискат и потъмняват Божия образ и свободната воля у хората. Затова спазването на Божия закон в живота на окултно пострадалите (през вековете) е положител­ното, правилно отношение, разбиране и приложение на нравствения закон, заложен у човека при сътворението. А това е в синхрон и с цивилните закони през епохата на теокрацията и монархията. Или отношението и спазването от хората на Божия закон, въплътен в Свещеното Писание, се заключава в разбирането и изпълнението на закона дори и в светските му форми – по дух, а не само по буква. Това може да стане чрез живо участие на всички духовни сили на чове­ка: ум, разум, чувство, воля, което ще даде рефлексия в обществения и духов­ния живот. Изискванията на нравствения или светския закон не трябва да се изпълняват сляпо, формално, механично, педантично, бездушно, откъслечно, а да се поставят в хармония с духа на целия Божи закон (въплътен в Свещеното Писа­ние) и да се спазват с радост като изисквания на Божията воля, с любов към Бога и към нашите ближни, свободно, драговолно, според нашите сили и въз­можности[145]. Затова цялата нравствена природа на човека е насочена към из­пълнението на Божията заповед. Прародителите ни са го съзнавали, което се вижда от това, че Ева при изкушението напомня на змията за заповедта Бо­жия. Така Адам и Ева съгрешили и след съгрешението изпаднали във второто състояние на свободата на волята – състояние на реална свобода, отначало реално зла: вместо да се признаят за виновни, те прехвърлили вината на друг (но признали Бога за Съдия)[146].OLD FORTUNE TELLER GAZES INTO CRYSTAL BALLС оглед на дотук казаното ще се спрем на учението на Свещеното Пи­сание за нравствената свобода на човешката воля, защото практикуващите окултизъм се делят на различни категории (които ще опишем по-нататък). Най-общо окултиститe се делят на: 1) осъзнати в злото, което вършат и та­кива, които са в духовна прелест (заблуда); и 2) неосъзнати и въобразяващи си, че вършат добро – тоест че условно помагат на другите хора. Тези хора са най-вече обладаните от зли духове – но в различна степен. В този ред на ми­сли можем да отбележим, че в състояние на реално зло се е намирал и Каин. Преди братоубийството Бог му казал: … той (грехът) те влече към себе си, но ти владей над него… (Битие 4:7), но Каин вместо да се противопостави на злото, доброволно и осъзнато извършва с пряк умисъл[147] братоубийството. Това се отразява върху духовното състояние на неговото потомство, а впоследствие и върху цялото човечество, склонно повече към злото. Следова­телно според православния възглед последиците от първия грях и личните грехове се предават на потомците.Fortune teller with crystal ballПрактикуващите съзнателно окултизъм и непокаяли се приживе ги ча­кат адските и вечни мъки[148]  в отвъдния свят – нещо, което касае пряко и по­томството им предвид последиците от греха. Господството на злото[149]  и греха обаче не унищожава свободата на човека и тя може да се осъществява и в посока на доброто. Показателен пример с оглед темата за окултните прак­тики (магьосничеството) е житието на св. вмчк Киприан Антиохийски и св. мъченица Юстина (паметта им честваме на 2 октомври), тъй като св. великомъченик Киприан се обръща към Христа и от най-големия магьосник (приятел на дя­вола) се превръща в Божий угодник, който помага на пострадалите от окул­тизъм[150]  (магьосничество)[151] чрез специален чин[152]  на заклинателни молитви[153]  поради познанието си в областта на магьосничеството (древната форма на окултизъм). В края на живота си св. великомъченик Киприан и св. мъченица Юстина заед­но засвидетелстват вярата си в Христа с мъченическа смърт – придобивайки реален духовен венец, а това е класическа илюстрация за преминаване[154] на нравственото зло към нравственото добро.Mysterious fortune teller in tranceПо принцип не можем[155] в изследването си да навлезем подробно и изчерпателно в описанието на всички форми на древните езически (окултни) прак­тики в Асирия, Египет, Месопотамия и много други библейско-исторически епохи.

Ето защо ще перифразираме думите на св. Никодим Светогорец, роден през 1749 година в областта Наксос и преставил се в Христа в нощта на 13 срещу 14 юли 1809 година. (подвизавал се в монашество на Света Гора – Атон): … Както дяволът, бидейки по-рано единен и неразделен заради подобието си спрямо свръхразумната Единица и изпаднал в множеството, стана разнообразен и многостранен ум; по такъв начин и видовете на злото, които изобрети и замисли, са твърде разнообразни и почти безчислени; откъдето след това и видовете магични действия, които измисли и ги пося сред нещастните хора, са различни и твърде много[156]. Предвид зададената тема и с оглед генезиса на духовния невидим свят ще насочим вниманието върху доминантата – цел­та на човешкото съществуване на земята. Св. Игнатий Брянчанинов свързва особеностите на нашето тяло с целта на земния ни живот: … При размно­жаването на човечеството в сегашното му състояние на падение, тялото има за душата значение много подобно на това, каквото имат пелените за новородения младенец. Обвитото в пелени тяло на младенеца се развива правилно; без пелени членовете му поради мекостта си биха могли да придо­бият уродливи форми. Така и душата, облечена в тяло, закрита и отделена чрез него от света на духовете, постепенно се формира с изучаването на Закона Божи, или което е същото – чрез изучаването на християнството, и придобива способност да различава доброто от злото (срв. Евр. 5:14). Тога­ва ѝ се дарува да вижда духовете и ако това се окаже съобразно с целите на ръководещия я Бог – сетивно, тъй като измамата и прелъстяването за нея са вече не толкова опасни, а опитността и знанието са ѝ полезни. При разде­лянето на душата от тялото чрез видимата смърт ние отново встъпваме в разреда и обществото на духовете. От това се вижда, че за благополучното встъпване в света на духовете е необходимо своевременно да се образоваме в закона Божи, че именно за това образоване ни е предоставено известно време, определяно за всеки човек от Бога за странстване по земята. Това странстване се нарича земен живот.Dealer discerning financial fortuneОт всичко казано дотук е ясно, че: 1) Господ преднамерено ни е лишил от възможността да общуваме с невидимия свят изключително за наша полза. 2) Целта на този земен живот не включва в себе си необходимост от познаване на невидимия свят, а трябва да ни приготви за контакт с него, който в цялата си пълнота е възможен едва след смъртта. 3) Контактът и общуването с не­видимия свят в нашето земно състояние е опасен и вреден за душата ни! Тези изводи ние трябва добре да запомним. От казаното дотук става ясно и че всякакви самоволни опити да проникнем в невидимия свят и да устано­вим с него контакт са опасни и могат да имат катастрофални и непоправими психосоматични и отрицателни обществени последици (в социален и в юри­дически аспект). Последните се изразяват в съставомерни престъпни деяния, които обикновено осъществяват окултно пострадалите под давлението на злите сили, а криминалното си поведение дейците – окултни жертви, отдават на собствената си воля, което въобще не е така, изхождайки от съжденията в настоящото изследване. Последното по аргумент от горните обстоятелства означава, че разследващите и съдебните органи в Република България нямат и не могат да имат обективна представа при разследване на престъпна дейност и индивидуали­зация на общественоопасните престъпни деяния – дали съставомерността не се дължи на давлението от окултни практики (ad hoc).101266564С други думи, в нашето цивилно законодателство няма норми, които да регулират обективно правоотношенията между субектите: а) практикуващи, б) ползващи окултни практики и в) пострадали от тях съответно. Затова, как­то споменахме неколкократно, църковните правила (канони)[157] в миналото, са поставили духовна и юридическа ограда за заниманията с окултизъм (магьос­ничеството, наричано днес окултизъм или езотерика). Тук пак ще направим инверсия[158] чрез богословието за темата досежно познанието на окултизма. Защото ни е необходим минимум от духовни знания, който да обхваща само онова, което е необходимо за спасението ни, а не за задоволяване на нашето пагубно за душата (психиката) любопитство. Следователно ограничеността на нашите възможности в познанието е предопределена от самия Господ за наше благо. Защото донейде знаем и донейде пророчестваме; но когато дой­де съвършеното знание, тогава това донейде ще изчезне – пише св. апостолПавел (1 Кор. 13:9–10). Само когато човек се научи да различава доброто от зло­то – свидетелства св. Игнатий Брянчанинов, – му се дава духовно виждане на духовете и като изключение (ако това съответства на замисъла Божи) – тяхното сетивно виждане[159]. Затова окултните практики са начин за веролом­но деструктивно навлизане в духовния и невидим свят. Тоест това е навлизане в духовния свят без нужната духовна подготовка чрез дълговременно очис­тване на сърцето от страстите и духовна борба с помислите в стремеж към обожение – богоуподобяване по благодат. Следователно всички форми на окултни практики са форма на магьосничество – акт, чрез който се предиз­виква определено въздействие върху хората от страна на злите духове. Про­водник (канал) на това въздействие са магьосниците, наричани в съвременния свят окултисти: ясновидци, гледачи, баячи, канали, лечители, рейки-учители, екстрасенси, астролози, медиуми, хироманти, теософи, йога-гурута, каба­листи, биоенерготерапевти и други. Това е така, защото при класическата магия се използват най-различни средства – предмети, дрехи, коса, нокти, носещи ДНК-информация[160] (на субекта на окултното нападение), имена, рождени дати, билки, химикали, восък, живак, магически формули (заклинания, ман­три) и др. При съвременните форми на окултизъм са налице неоокултни док­трини, разпространяващи се под формата на НРД[161], където се практикуват безконтролно окултни мантри[162] с цел деструктивна медитация (за човешката психика) – сношение със злите сили (демоните) относно: личен проспери­тет, лидерство (чрез хипноза), освобождаване от стреса, себереализация, визуализация, изкуството да живееш и така нататък Тези съвременни окултни учения просперират и се разпространяват безконтролно, некомпетентно, нецелесъобразно и неразумно с разрешения (лицензи) на държавния апарат в Република България и чрез медийна пропаганда и реклама или виртуални средства, имащи хипно­тични и сугестивно-психосоматичен ефект за съвременното общество и пси­хиката на отделната личност. Впрочем пак ще споменем, че както е реално съществуването на зли сили (паднали ангели) за християните, така са реални и магиите (в наши дни), независимо дали хората вярват, или не вярват в тях. Действеността на магиите обаче зависи от самите нас[163] – ако имаме чиста вяра, магиите нямат власт над нас, православните християни[164]. Въпреки че магията (μαγγεια) е наричана с различни имена – бяла, черна, – тя винаги си остава една и съща по своя сатанински произход, състав и предназначение: тя е рожба и средство на сатаната и единствената ѝ цел е да ни отдалечи от триипостасния Бог и навеки да ни свърже с дявола. От древност до наши дни магията (както казахме досега) се е проявявала в различни форми. Едни от тях са се запазили, други са отпаднали, появили са се и нови нейни нау­ки – или дори наукообразни разклонения. Успехът на магьосничеството (и в съвременния му вид) принципно се корени в човешките страсти. Тези, кои­то страдат от неверие, суеверие, омраза, завист, любопитство към бъдещето, търсят в магията удовлетворение на своите страсти. Към нея се обръщат и проявяващите непокорност към Божията воля, които искат да устроят живо­та си по свое желание и разбиране, като забравят, че Господ най-добре знае какво и кога да ни даде. Има хора, които са подвластни – пристрастени (като наркомани) – към окултните практики (магьосничеството във всичките му форми) поради прелест (духовна заблуда). Понякога самите окултисти (ма­гьосници), извършващи магическите (окултни) действия, дори не знаят, че по­добни чудеса стават с помощта на тъмните сили. Тоест впоследствие демоните вземат като заплащане на окултните услуги душите им и ще ги довеждат до тежка психосоматична деградация, която в някои аспекти може генетично[165] да направи наследствени последиците от греха на окултизма. Следователно някои от занимаващите се с окултизъм не осъзнават обективно в духовен, а и в генетичен[166] аспект, че техните потомци – главно деца и внуци, унаследяват всички негативи на заниманията с окултизма и страстта към окултните прак­тики. И поръчителите на окултни атаки, и практикуващите окултизъм трябва да знаят, че от гледна точка на биофизиката върху тях буквално ще връхлетят на един по-късен етап във времето множество енергийни бумеранги[167], от ко­ито няма спасение в окултизма. Защото истинското спасение на човешките души от вредите от окултизма е само в едната Православна църква. Относно последното твърдение ще цитираме част от превода (който ще бъде приложен в трета глава на изследването) от руския научен филм Черная магия на студия ООО Террикон: Олга Коекина к. м. н., ръководител на Федералния изсле­дователски център при Министерството на здравеопазването в Руската федерация, сектор по изследване на съзнанието: Магиите (като изпрате­ни деструктивни енергии) имат способността да се връщат като бумеранг (върху поръчителя). Оказва се, че човекът, когато се старае да повлияе на друг човек, получава обратно въздействие върху собственото си съзнание и го променя в тази неблагоприятна посока, която той сам е внушил на другия човек. Водещият във филма: И учените, и селските баби са единодушни: всяко зло се връща обратно. Хората, които ходят при вещици и магьосници, рискуват да навредят на своите деца и близки. Нека продължим и споменем, че има и такива окултисти (магьосници), които съвсем съзнателно посвеща­ват целия си живот на сатаната и сключват вечен съюз с лукавия. Този съюз се унаследява и предава чрез ритуал на потомците на потомствения окултист, въ­преки че окултистите са просветени и съзнават душепагубните последствия на дейността си. Тази форма на духовно състояние на падение при хората спо­ред нравственото богословие се нарича ожесточение в злото. Бог обаче по великата си милост, според Свещеното Предание и св. отци на Православната църква, може да дари прошка дори на тези, които са стигнали до последната степен на греховното падение, стига те искрено да се покаят, да изповядат греха си и да се откажат[168] от него чрез тайнството Покаяние–Изповед, придружено от тайнството Маслосвет–Елеосвещение, и последвано от тайнството Евха­ристия–Причастие. В заключение на тази подглава на книгата пак накратко ще изброим (с разяснителна цел) някои окултни практики и вярвания на едно и също дърво, чиито корени пият сокове от ада – врачуването, гледането на: кафе, боб, коран, карти (таро и други), гадаенето по вътрешностите на живот­ните, баенето, нестинарството, астрологията, хомеопатията[169], употребата на талисмани, амулети, муски – окултни защити, медиумизма, спиритизма, ек­страсензориката, полтъргайсти – НЛО (уфологията) и пр.Circle of zodiacСъвременната псевдодуховна култура, телевизиите и други медии днес се използват за внедряването в съзнанието на хората от всички възрасти на едно ново, положително отношение към окултните практики. За разлика от днес обаче ще споменем отново, че в Римската и в тъй наречената Византийска империя окултизмът (магьосничеството) е често – почти винаги, забраняван норматив­но. Във Византия, съответно в римската империя, магьосничеството е нака­зателно преследвано и репресирано чрез законови рестрикции[170] и принудата на държавата[171].

______________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[127]. Езичество (на църковнославянски език означава народ) – религиозни народни обреди, обичаи и ритуали. Езичеството е лъжедуховно лъжерелигиозно. Идолослужение – от гр. ido­lon – видение, призрак, кумир.Идолослужението се явява естествен израз на натурализма, как­то например в древногръцката религия Дионис е бог на виното и веселието, Афродита – богиня на любовта и красотата и така нататък. На идолите са принасяни различни жертви, в това число и хора. Но: Не можете да служите на Бога и на мамона (Матей 6:24). Срв. Осипов, А., Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 273, 276.

[128]. Много голяма част от хората, които имат видения, без свят живот не осъзнават, че об­щуват със злите духове, имащи за цел да ги прелъстят, измамят и използват за въвличане в грях, съблазън и изкушение.

[129]. Срв. Димитров, И., Разпространението на Христовото благовестие, С., 2003, с. 84.

[130]. Такъв е парадоксът с Евангелия Гущерова, наречена баба Ванга от народа и проклами­рана като светица.

[131].  Срв. Правило 61 на VI Вселенски събор: Онези, които се обръщат към магьосници или към така наречените стоначалници, за да узнаят от тях не ще ли им открие нещо, каквото желаят, по силата на предишните за тях постановления на отците, нека подлежат на правилото, определящо шестгодишно покаяние. На същото наказание трябва да се подхвърлят и онези, ко­ито водят мечки или други животни за забава и съблазън на простите хора и които предсказват щастие, съдба, родословие и много други подобни неща, също така и тъй наричаните облако­гонци, обайници, поставчици на предпазни талисмани и гадатели. Които упорстват в това и не искат да се отвърнат от подобни вредни и езически измислици, постановяваме да се изгонват съвършено от Църквата, както и светите правила заповядват. Защото: Какво общо има между светлина и тъмнина, казва апостолът? Или: Какво съгласие може да има между Христа и Велиара? Или: Каква прилика между Божия храм и идолите. (срв. 2 Кор. 6:14, 15, 16). Цит. по: Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 265–270.

[132]. Срв. Правило 36 на Лаодокийския поместен църковен събор: Посветени или клирици не трябва да бъдат вълшебници, обайници, числогадачи, астролози или такива, които правят предпазителници, свързващи душите с нечисти духове. Онези, които носят такива, заповядва­ме да се изхвърлят из Църквата. Цит. по: Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 835–839.

[133]. Епитимията е църковно дисциплинарно наказание, което се налага от свещеник на мирянин; епитимия може да бъде наложена и на клирик от по-висш клирик или от негов духо­вен наставник.

[134]. Но в наши дни повечето хора не знаят какво е Причастие и какъв е неговият църковен смисъл като тайнство на тайнствата. Повечето хора се кръщават и венчават ритуално и фор­мално – мимоходом.

[135]. Побеждавай сатаната. Съвети на св. отци как да се борим с врага на нашето спасение. С., 2003, с. 22.

[136]. Срв. Правилата на св. Православна църква, Том 2, С., 1912, с. 265–270.

[137]. Пак там, с. 835–839.

[138]. Срв. Висарион (Зографски), йеромонах. Петър Дънов и Ванга, част 2, Света Гора, Атон, 2011, с. 54.

[139]. Цит. по: Вълканов, В. Подбрани извори за историята на Българската държава и право. ВСУ, 2006, с. 73.

[140]. Аргумент за този род сношаване може да изведем от понятието религия, което означава и съединение със свръхестественото, но този род религия не е възсъединяване с Божественото или със Светия Дух.

[141]. Еклогата е сборник от закони, издаден през 726 година след Христа във Византия от император Лъв III. Състои се от 18 глави. Създаден е въз основа на законите от времето на император Юстиниан I. Сборникът, известен като Еклога, е разпространен и сред южните славяни и в Русия.

[142]. Св. благоверен цар Юстиниан Управда – в Православната църква се чества на 14 ноември.

[143]. Астрологията (гръцки език астрон – светило; логос – наука) е лъженаука за предсказване на бъдещето по разположението на планетите. Сродна на астрологията е астромантията (гръцки език астрон – светило; мантия – предсказване), която се занимава с гадаене по звездите. Астро­логията е вид многобожие, а многобожието е отхвърляне на Единия истински Бог и приемане на други лъжливи божества, в случая – небесни светила. Те обаче не са богове, а чудно Божие творение, което свидетелства за всемогъществото и вседобротата на Бога, за което свидетел­ства и Псалмопевецът: Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта (Псалом 18:1). Срв. Николов, Ив., Костенец, 2003, с. 5.

[144]. Тези ментални заболявания в Свещеното Писание на Новия завет са известни като форми на бесноватост.

[145]. Срв. Герасим, еп. Православна християнска етика. С., 2005, с. 42.

[146]. Пак там, с. 32.

[147]. Умисъл – престъплението е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици. Умисълът е винаги конкретен. Ненов, Ив., Обща част – Нака­зателно право, С., 1992, с. 96.

[148]. Там ще бъде плач искърцане със зъби (Матей 8:12). Господ посочва вечната задгробна участ на неразкаялите се грешници: външната тъмнина, ада, където е плач и скърцане със зъби. Думите ад, тартар, геена, преизподня означават едно и също нещо и това е мястото, където се мъчат грешниците – място тъмно, във вътрешността на земята. Където, според св. Кирил Александрийски, живеят страшни, диви, жестоки, немилостиви и безсрамни демони, подобни на черни етиопци. На онези, които се съмняват, че има ад и демони, вечни мъки и митарства, ние препоръчваме да прочетат книгата на архим. Серафим (Алексиев) за Пре­подобни Серафим Саровски и особено главата под надслов: Действително ли има бесове и адски мъки? Но да се отрича вечността на адските мъки, е все едно да се отрича досто­верността на Евангелието и да се приеме, че Христос е лъжец. Господ казва за осъдените грешници: И тези ще отидат във вечна мъка…(Матей 25:46). Срв. Серафим (Алексиев), архимандрит, Преподобни Серафим Саровски, С., 1981.

[149]. За злото: „Преди да е имало кражби, лъжи, измами, убийства, прелюбодеяния, чрево­угодие, клевета, гняв, злоба и пр., се е появила гордостта. Един от първите и най-светли ангели Божии – Деница, – се е възгордял пред Бога и искал да стане подобен на Всевишния. Но тази гордост не го издигнала, а го свалила в преизподнята. Тя го направила не божество, а тъмен сатана. Тази гордост тури началото на злото в света“. Цит. по: Серафим (Алексиев), йером. Гордост и смирение, Пловдив, 1946.

[150]. Аπоκρυφоλογία (гр.) – окултизъм.

[151]. Μαγεία – магия, μάγоς(гр.) – магьосник; откъдето произлиза думата магьосничество.

[152]. В литургичен аспект съществуват данни, че киприановите молитви са компилирани много години след мъченическата смърт на св. великомъченик Киприан и св. мъченица Юстина, което обаче е без значение в богослужебен, пастрологичен и литургичен план.

[153]. Срв. Гърбов, П., иконом, Св. Киприанови молитви (Какво знаем и не знаем за тях?). С., 2010, с. 7–27.

[154]. Преминаването от деятелно зло към деятелно добро се нарича духовно обръщане (ме­таноя) на ума.

[155]. По-важно е да се покаже психологическият ефект от досега с тези нехристиянски уче­ния, какво може да се случи с хората и как може да се деформира личността им, и – като резултат от това – какви са вредните последици за обществото. Тези негативни последици, чието съществуване не може да се отрича, ние смятаме за напълно достатъчен аргумент. А и принципно четенето на окултна литература дори без особен интерес е процес на съединение с тъмните сили, невидимо погубващ душата на четящия.

[156].Никодим Светогорец, преп., Какво трябва да знаем за магиите (Видове магии). С., 2001, с. 9.

[157]. Правилата на св. Православна църква са една насъщна нужда както за църковния пас­тир като духовен учител и като управник, така и за останалите християни. Те съдържат зако­ните и наредбите на Църквата, основани на Христовото учение, разработени, изтълкувани и приети от светите апостоли, светите вселенски и поместни събори и от светите отци и учители на Църквата още от първите християнски векове. Тези църковни правила са известни под името канони (което вече обяснихме) и са извор на законоположения не само за живота и управлени­ето на едната, св. съборна, апостолска и Православна Църква, а са легнали (главно духът им) в основата на държавните закони на всички християнски страни.

[158]. Инверсия (лат. inversio – разместване, преустройване, преобръщане). Понятията изра­зяват идеите в ораторската аргументация. Инверсията е разместване на елементите в синтак­тическата конструкция. Срв. Ботева, М., Речник по реторика, 150 аргумента на оратора. С., 2003, с. 76–77.

[159]. Срв. Елисеев, йер. Владимир, цит. съч., с. 2. [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[160]. ДНК – кодира генетичната информация благодарение на четирите нуклеотидастро­ителни елементи, наречени бази: аденин, тимин, гуанин, цитозин. [Електронен ресурс] bg.wikipedia.org /wiki/ДНК.

[161]. НРД – Нови религиозни движения, термин от сектознанието.

[162]. Мантра – мантра произлиза от други две думи: май – мисля, и тра – защита, или свобо­да от робството на феноменалния живот – самсара. По-просто казано, това е санскритска фраза (заклинание), дума или дори звукосъчетание. Мантрите се вземат от Ведите – свещените писания на индусите. Всяко име на божество (идол) от индуисткия пантеон се смята за мантра и онзи, който упорито и дълго повтаря мантрата, може да се удостои да бъде посетен от това божество (идол), да общува с него и да бъдат удовлетворени всичките му желания. Мантрите биват конкретни (тоест съдържащи имената на конкретни божества – Кришна, Шива, Сарасвати и други) и абстрактни, насочени към безличния Абсолют и даващи освобождаване, навлизане в състоянието самадхи – сливане с Абсолюта. [Електронен ресурс] http://bg.wikipedia.org/wiki/МАНТРА.

[163]. Йеромонах, проф. д.м.н. Анатолий (Берестов), ръководител и духовник на Православен център за духовно обгрижване и рехабилитация на жертвите на псевдорелигиозните органи­зации и окултизма „Св. праведни Йоан Кронщадски“ в Москва при Крутицкото патриаршеско подворие на Руската Православна Църква, казва относно чертаенето на кръстове за защита от магии: „..И да чертаеш, и да не чертаеш кръст, но ако ходиш при магьосници, и начертаните кръстчета няма да ти помогнат. Ще ти помогне вярата в Бога. Не вярвай на магьосниците, вярвай в Бога. И най-интересното е, че самите магьосници споделят с нас, че те нищо не могат да направят на вярващите, на тези, които ходят на църква, молят се, причастяват се и се из­повядват редовно (които се черкуват). Срещу тях те са просто безсилни. Те не могат също да въздействат и на тези, които не им вярват, които им се присмиват.“ Цит. по: коментара в руския научно-документален филм на ООО Террикон: ЧЕРНАЯ МАГИЯ, 2005 година.

[164]. Тук не считаме, че атеистите или иноверните са по-податливи на окултни нападения, а имаме за цел обективно да информираме обществото според учението на св. отци за реалната опасност от окултните практики в съвременния свят съобразно свободата на мисълта, съвестта и правото на вероизповедание.

[165]. Генетика – наука за наследствеността и изменчивостта на организмите, която е тео­ретична основа на селекцията на растенията и животните и има важно практическо значение за създаването на нови техни форми, за пренасянето на ценни белези от един вид на друг вид и за ‘предпазване’ от опасни болести по растенията, животните и човека. Генетиката изучава материалната същност на наследствените явления, закономерностите на запазване и предаване на наследствена информация от предшественици на потомци, механизмите за изменение на наследствени признаци и свойства и начините за предаване и запазване измененията в поколе­нията. Десев, Л., цит. съч., с. 104.

[166]. Пак там.

[167]. Енергийни бумеранги (термин в парапсихологията) според теологията – легиони от бесове (зли сили).

[168]. Църковните тайнства изповед, причастие и маслосвет са най-прекият път към излизане от властта на дявола, в чиято власт се намират окултно болните, пострадалите, пристрастените и самите окултисти.

[169]. Хомеопатията (гр. хомиос – подобен, и патос – болест) е метод от алтернативната (окултна) медицина. В основата му е използването на силно разредена форма на вещество, причиняващо симптомите на съответната болест. Учените смятат принципите на хомеопатията за научно неиздържани, а теорията на хомеопатията за диаметрално противоположна на схва­щанията на съвременната фармация. Хомеопатията се преподава в различни университети по света, но образователните степени, придобити от студенти, следвали такива курсове, се считат за ненаучни. Срв. [Електронен ресурс], http://bg.wikipedia.org/wiki/ХОМЕОПАТИЯ.

[170]. Улпиан, в кн. 7 от За задължението на проконсула, под титула: За астролозите и про­рицателите (Ulpianus. Liber VII. De offcio proconsulis sub titulo de mathematis et vaticitoribus). Новкиришка-Стоянова, Малина, Мария Костова, Тодор Пиперков, Съпоставка на Моисевия закон и римските закони, с. 103.

[171]. Забраната на окултните практики (различните форми на магьосничество) чрез норми е била в интерес на обществото и отделната личност в миналото, а не само държавна или цър­ковно-религиозна репресия.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ. Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru

Следва

ОПАСНОСТТА ЗА ОБЩЕСТВОТО ОТ ОКУЛТНИТЕ ПРАКТИКИ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ (ПРАВОСЛАВЕН АПОЛОГЕТИЧЕН БОГОСЛОВСКО-ПРАВЕН АНАЛИЗ) – продължение*

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Oкултните практики от древността до наши дни (кратък обзор)

1. 1. Тълкуване на генезиса и смисъла на невидимия свят – източник на окултизъм

Biser Bozhkov 2Най-висшата цел на човека е да придобие знание за Бога, защото в това се състои неговото спасение. Естествено, когато говорим за знание за Бога[103], нямаме предвид интелектуално познание, а общение в съществуването, тоест по­знанието на Бога е идентично на общението ни с Бога[104]. Предвид това ние пра­вославните християни, знаем, че съществува видим и невидим свят от Символа на вярата, където се казва: Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. За нас, християните, видимият и невидимият свят, сътворени от Бога, са абсолютна реалност. Освен видимия и известен на всички ни свят съществува и невидим духовен свят – такъв, който не можем да почувстваме нито с физическото си зрение[105], със слуха, нито с осезанието, нито с обонянието и вкуса си. Според определението в Символа на вярата, както споменахме – този невидим духовен свят е недостъпен за нашето познание (рационално или светско). Тази условно наречена духовна и ирацио­нална недостъпност би могла и да не ни вълнува, ако невидимият свят нямаше никакво отношение към човешката съдба. Но с оглед на това, че сме православ­ни християни и вярваме в Бога, предоставяйки Му своето спасение от преврат­ностите на това временно и тленно съществуване, както и своя бъдещ вечен нетленен живот, ние се уповаваме на невидимото, защото сам Бог е невидим непосредствено за нас[106], в съвременния секуларизиран свят.st. trinityСпоред св. Иоан Дамаскин Сам Той – Господ – създал и сътворил анге­лите и сякаш с дух и невеществен огън им дал битие от нищото по образа на безтелесната Си природа: Ти правиш ветровете Свои ангели, огнените пла­мъци – Свои служители (Псалом 103:4), казва божественият свети пророк и цар Давид, за да подчертае[107] тяхната лекота, вдъхновение, плам и огромната им проницателност и неотклонен стремеж да служат на Бога, устремени нагоре и освободени от каквато и да била мисъл за вещественото. С други думи, ан­гелската същност е разумна, вечно движеща се, със свободна воля, безтелесна служителка на Бога, с безсмъртна природа по благодат; нейният вид и харак­тер са достъпни единствено за Създателя. Назоваваме я безтелесна и невеществена спрямо нас, защото в сравнение с единствено несравнимия Бог всичко изглежда грубо и веществено, а само Той е действително невеществен и без­телесен. Или ще отбележим, че ангелите притежават разумна природа, нада­рена с ум, свободна воля и желание за промяна – тоест доброволно изменчива. Всяко създание е изменчиво; неизменно остава единствено несътвореното. Разумното освен това притежава и свободна воля. Тъй като природата на ан­гелите, от една страна, е разумна и дарена с ум, тя притежава и свободна воля, а доколкото е създадена и изменчива, тя има властта да пребивава и пребъдва в доброто или да се отклонява в грешна посока. Те (ангелите) са неспособни да се разкайват (отбелязваме го и ще го повторим), ако съгрешат, защото са безтелесни. Да не забравяме, че човекът добил възможността да се кае поради телесната си немощ. Ангелите са безсмъртни не по природа, а по благодат.Angel GabrielВсяко нещо, което има начало, има по своята природа и край. Едничък Бог съществува вечно (срв. Изход 3:14), а ако трябва да сме по-точни, превиша­ва вечността, тоест Бог е в свръхвечността. Творецът на времената не зависи от времето, Той е над него (в свръхвечността). Ангелите са втората умопостижи­ма същност, сонм, добил светлината си от първата и безначална Светлина; те не се нуждаят от говор и слух, а предават мислите и решенията си безгласно. Всички ангели са сътворени чрез Словото и са изпълнени със Светия Дух, осветени са според достойнството и чина си и участват в светлината и благо­датта. Могат да бъдат описани, когато са на небето, но са в същото време и на земята – изпрати ли ги Господ на земята, не остават на небето; не се спират пред стени и врати, ключалки и печати, защото са неограничени. Можем да ги определим и като неограничени и поради това, че Бог им дава възможност да се явяват на достойните хора не в истинския си вид, а изменени съобразно способностите на възприемащите ги. Защото несъздаденото е неограничено по природа и собствен смисъл. А всяко създание е неограничено от създалия го Бог. Затова ангелите са осветени не от своята същност, а от Светия Дух; те предвиждат благодарение на божествената благодат; не минават под вен­чило, понеже не са смъртни. Бидейки умове, те обитават само умопостижи­мото и не могат да бъдат описани телесно, по природа не приемат вид, както телата, не са триизмерни, а присъстват духовно и действат навсякъде, където им е заповядано, без в същото време да бъдат другаде. Не ни е известно дали са с една същност, или се различават[108]. Знае го единствено създалият ги Бог, Който всъщност знае всичко. Може би (ангелите) се различават по светлина и положение или светлината определя положението; възможно е да участват в светлината в зависимост от положението си и да се освещават взаимно според йерархията на чина или природата си. Ясно е обаче, че ангелите, които пре­бивават по-високо, предават на нисшестоящите светлина и знание. Те са сил­ни и готови да изпълняват божествената воля и благодарение на природната си бързина се оказват мигновено навсякъде, където ги призове божественият знак, охраняват някои земни области, управляват народи и страни по Божия повеля, разпореждат се с нашите дела и ни помагат. Изобщо, те ни превъзхож­дат по божествената воля и заповед и винаги се намират близо до Бога. Във връзка с това ангелите трудно се поддават на злото, макар да не са непоколе­бими, а сега всъщност са, но не по природа, а по благодат и с привързаността си единствено към доброто.angels-visit-the-shepherdsОписваме детайлно ангелския свят: свойствата, качествата и функциите на ангелския – невидим свят, за да можем да се аргументираме обективно в изследването за източника на окултните практики. И така, продължаваме[109]: доколкото е дадено на ангелите, те съзерцават Бога, приемат тази храна (има­ща духовен характер). Макар да ни превъзхождат като безтелесни и освободе­ни от плътски страсти, все пак не са изцяло избавени от тях, защото единстве­но Божеството има това качество. Могат да се преобразяват във всичко, което Бог пожелае, да се явяват на хората и да им разкриват божествените тайни. Тяхното пребиваване на небето има една задача: да възхваляват Бога и да служат на божествената Му воля.Angel MichaelМоже да се мисли, че Свещеното Писание обособява девет небесни чина на ангелите, разпределени в три специфични класа (които по-късно ще оп­ишем подробно). Първият пребивава неотклонно около Бога и има предим­ството да се съедини максимално и непосредствено с Него – това са шес­токрилите серафими, многооките херувими и светите престоли. Вторият е класът на господствата, силите и властите, а последният, третият, е класът на началата, архангелите и ангелите. Някои библеисти смятат, че ангелите са създадени преди другите твари. Според други църковни автори пък ангели­те са се появили след възникването на първото небе. Всички са единодушни обаче, че ангелските сили предхождат сътворяването на човека. Следователно било е необходимо първо да възникне умопостижимата същност, след това сетивната и чак тогава човекът, изтъкан от едната и другата[110] същност. Онзи сред ангелските сили – сатаната, който възглавявал земния чин и охранявал земята по Божия воля, не бил зъл, а добър по природа и създаден за полезни дела, без Господ да му е бил вдъхнал и грам порочност; той обаче не оправдал светлината и честта, дарени му от Твореца, по собствена воля разрушил един­ството с природата си и се обърнал против нея, възгордял се, въстанал срещу сътворилия го Бог и пръв отпаднал от доброто в злото. Защото злото[111] не е нищо друго освен липса на добро, както тъмнината е липса на светлина, а доколкото доброто е духовна светлина, злото е духовна тъмнина. Свет­лината, създадена от Твореца, е добра – и видя Бог, всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро (Бит. 1:31), и по собствено желание се превърна в тъмнина. След нея обаче тръгна и огромно количество отпаднали, под­властни на нея ангели. Тези отпаднали от доброто и от Бога ангели са вече паднали ангели, наречени още демони или поднебесни духове на злобата. По този начин демоните (злите духове), макар да имат обща природа с ангелите, станали зли, след като доброволно отклонили сърцата си от доброто към зло­то. По-нататък те (ангелите) вече не притежават нито власт, нито сила върху нещо, защото нямат разрешение от Бога да осъществяват Домостроителство­то Му, което е очевидно при обстоятелства, подобни в кн. Йов (Йов 1:12) и евангелския разказ за свинете (Марк 5:13). Във връзка с това ще споменем, че ако Бог разреши на демоните, те имат силата да се изменят и преобразяват, както им подскаже въображението. Също така ще споменем, че: бъдещето не е подвластно нито на ангелите, нито на демоните, но те могат да го пре­дугаждат! Тоест ангелите (когато Бог им даде откровение и им заповяда да го обявят) – каквото кажат, да се сбъдва! И демоните предсказват – или като проникват в бъдещето, или, и то често, като лъжат (през устата на врачки, гледачи, ясновидци, астролози – и всякакъв род окултисти); затова не бива да им се вярва, дори често да предусещат истината по описания вече (демони­чен) начин. Защото демоните – чрез техните служители (окултисти) – имат една главна цел: да завербувати вкарат в грях максимално голям кръг от хора чрез лукавостта и уникалната си свръхинтелектуална хитрост и изобре­тателност и универсални качества, използвани при сугестията[112], тоест войната с помислите спрямо хората. Демоните – падналите ангели, познават добре Све­щеното Писание, което им помага много добре да се преобразяват пред хората като ангели на светлината[113] да подбуждат, да внушават чрез помисли и да прелъстяват хората – при практикуването на окултизъм, при разпространение на лъжеученията (ереси), примесени с окултизъм. Всички пороци и нечисти желания принципно идват от демоните, но от нас зависи дали ще устоим, или не; поради всичко това за дявола и неговите следовници е приготвен неугасим огън и вечно наказание (срв. Матей 24:41). Следователно не трябва да забравя­ме, че каквото е смъртта за хората, такова е падането за ангелите. Покаяние след него (след падението на ангелите) е невъзможно, както е непостижимо то за хората след смъртта[114] им. В потвърждение на посоченото ще споменем, че: според светите отци на Св. Църква и Свещеното Писание освен нас има и други разумни и по-висши от нас същества в невидимия духовен свят. Това е истина, която ни е засвидетелствана от най-древното и всеобщо вярване на народите. Тази истина за невидимия свят била изкривена от злоупотребите и невежеството на народите, които се покланяли на идолите, но тя е съхране­на в цялата си чистота от Божия народ. В този смисъл всички наши свеще­ни книги, като се започне от книга Битие и се стигне до Апокалипсиса[115], ни представят ангелите като действащи същества, които в този свят изпълняват заповедите на Всевишния Бог и със своите действия ограждат благочестивите хора. Така пред дверите на земния рай е бил поставен херувим с огнен меч в ръка, за да не позволи на човека, престъпил Божията заповед, да влиза в него. С посещение на ангели са били удостоени патриарсите. Веднъж например Авраам гощавал тези Божествени посланици.AbrahamСъщо един от ангелите – Ангел Господен[116] удържал ръката му в онзи миг, когато той искал да принесе в жертва своя син Исаак. Също така Агар в пустинята била утешена от ангел. Яков видял множество ангели, които се изкачвали и слизали по стъпалата на тайнствена лествица, а на върха ѝ седял Господ (срв. Битие 28:12–13). Ангел съпровождал синовете на Израил в пусти­нята и ги въвел в обетованата земя. Вдъхновени от тези небесни посланици, Йефтай, Гедеон и другите израилски съдии разбирали Господните повели. Св. пророк и цар Давид е призовавал ангелите да пеят заедно с него свещените си песни. Св. пророк Исайя е видял небето отворено, видял е Господа, седнал на престол, и множество ангели, които Му възпявали вечна песен. Ангел Рафаил съпътствал младия Товия по време на неговото далечно пътуване, довел го об­ратно в родината му и възвърнал зрението на неговия престарял баща. Когато юдеите били във вавилонски плен, три еврейски момчета били хвърлени в огнена пещ, но между тях се появил ангел, който ги скривал от пламъка. Ан­гел избавил пророк Даниил от зъбите на лъвовете. Архангел Гавриил, който получил повелята да донесе вестта за Спасителя на света, дал на пророка ясен знак да разбере за Неговото скорошно идване. Архангел Гавриил слязъл в храма, където Захария кадял, и му предсказал раждането на син, който щял да стане Предтеча на Месията. Архангел Гавриил бил също пратен и в Назарет при Дева Мария и й възвестил, че тя ще стане майка на Божия Син. Известно време след това ангел благовестил на Витлеемските пастири раждането на предвечния Младенец и пак ангели възпявали Спасителя: Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение (Лукa 2:9–14). Сам Спа­сителят, Когото ангелите предвъзвестили, дал на хората знание за ангелите. Той ни говори за братската любов, която ги подтиква да се радват на нашето спасение. Със също такава любов те ни пазят във всички наши пътувания и житейски пътища. Ангели възвестяват на жените мироносици за възкресени­ето на Господа, а след Неговото възнесение на небето пак ангели се явяват на учениците Му и им казват, че тъй както Той се възнесе на небето, така някога по същия начин ще дойде да съди живите и мъртвите. Освен това ние знаем от Свещеното Писание, че ангел е освободил св. апостол Петър от тъмни­цата и от ръцете на цар Ирод. Свети апостол и евангелист Иоан Богослов е написал за силата и могъществото на ангелите при управлението на земните царства, които са се явявали на апостолите, на мъчениците и на много други праведници.st. mary and gabrielНо възможни ли са тези явявания? – ще рекат невярващите (атеистите). Може ли ангелът, който е духовно същество, да приеме видимия образ на човек, да се яви на нашите чувства, да говори и да действа пред нас? Кой пък ще може да докаже невъзможността на това? Кой е в състояние да изследва бездната на Божията премъдрост, кой може да определи безкрайните родове на творенията на Всемогъщия, да обхване с ума си необхватната стълбица от същества, за да има право да се съмнява в битието на тези, за които възвестява словото Божие? Нашата вяра в светите ангели, основана на събития, засвиде­телствани от Свещеното Писание, се потвърждава и от учението на мъдрите мъже. На всички са известни мненията по този въпрос на Сократ, на неговия знаменит ученик Платон и на много други мъдреци от Гърция и от Рим.

Истинските мъдреци за нас обаче са учителите на Църквата. Какво дивно учение за ангелите са ни оставили св. Дионисий Ареопагит, св. Григорий На­зиански, св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, блажени Августин и много други св. отци и църковни писатели, почитани от Църквата. Това достоверно свидетелство на Отците и на църковните учители е потвърдено единодушно на Вселенските събори и затова Църквата винаги ни говори и ни напомня в своите богослужения за тесния съюз на ангелите с човеците. В този смисъл Старият и Новият Завет постоянно ни говорят за ангелите. От Библията става ясно как ангелите вземат участие в изпълняването на волята Божия и в какво се състои тяхното служение по отношение на хората.

Но това ще изясним и поясним подробно по-нататък.

Както казахме вече, свойствената на Бога любов Го е накарала да дарува битие на разумни същества, способни да Го опознават, обичат и участват в Неговото блаженство. Първият плод на тази любов били ангелите. Бог, като ги надарил с богати дарования (които описахме), ги вселил в небесните обите­ли. Въпреки че те били надарени със съвършенства, като твари не можели да бъдат абсолютно съвършени (което подчертаваме отново), защото само Бог, Творецът на всичко съществуващо, е Всесъвършен. Прелъстени от величието на своите ограничени съвършенства, някои от ангелите започнали да се кичат и гордеят с тези съвършенства. Според Свещеното Писание гордостта е била причината за падението на много ангели (срв. 2 Тим. 3:2; Сир. 10:15). Денни­ца[117] пръв се възгордял против своя Творец, а него го последвали, както опи­сахме, и много други ангели[118], като всички те оставили Бога. Но да оставиш Бога, значи да се лишиш от живота и да се предадеш на смъртта.jesus and the devilАнгелите първи оставили Господа и Правосъдният Господ също така ги оставил, като ги предоставил сами на себе си. И какво станало впоследствие? Верните ангели, укрепвани от благодатта и тържествуващи със своето смире­ние, се отделили от тях и с ужас отблъснали бунтовниците, които от ангели на светлината се превърнали в ангели на тъмнината[119]. Дотогава облечени в сияние и слава, те станали обект на отвращение и ужас за цялото небе и даже за самите себе си; тези, които възпявали Всевишния, с устата си започнали да произнасят[120] хули и проклятия. Гонени от повея на Божието правосъдие и терзани от своята ярост, те с мълниеносна скорост паднали в адската без­дна, подобно на звездите, откъснати от небесния свод и падащи в граничното пространство на вселената. Ангелите, които запазили верността си към Бога, станали съвършено блажени. Те са озарени от блясъка на божествената сла­ва и светлината на Светията на светиите ги обхваща като пълноводен океан. Възхищавайки се и възторжено радвайки се при съзерцанието на богатствата на вечната красота, тези ангели чезнат в безкрайна любов и омая от своето блаженство; те славят и превъзнасят Всемогъщия Бог, Който влива в сърцата им изобилни струи от наслаждения. Без да ги задължава да напускат блажена­та небесна обител, Господ споделя с тях управлението на света. Той ги ползва като Свои верни служители при действията на промисъла. Той ги праща в света да известяват на хората Неговите заповеди за изпълнение на Неговата воля. Именно по тази причина ние ги наричаме ангели (angeloi) – тоест весто­носци. Бог ги е поставил на най-високото стъпало на Своите творения, за да бъдат те живи образци на Неговите съвършенства и достойни представители на Неговото величие. Щедростта на Бога е надарила богато тези небесни ду­хове с естествени дарования: както описахме по-горе, техният ум и познания нямат други предели освен тези, които според премъдростта Божия се полагат на сътворените духове в пределните глъбини. Ангелите също са надарени с превъзходни сили и могъщество, които им позволяват според Божието съиз­воление да въздействат на телата и на веществения свят. Тук бихме могли да си зададем много въпроси, но нашият ум бързо достига своите граници. Как­во можем да разберем ние, бедните твари, потънали в мрачната тъма? И песъ­чинката е тайна за най-мъдрия човек, а още по-малко хората познават себе си въпреки всичките ни суетни хуманитарни науки. Числото на падналите анге­ли е доста голямо, но по думите на св. апостол Павел и на възлюбения ученик на Христа – св. апостол и евангелист Иоан Богослов, множеството на блажените ангели е безчислено (срв. Еф. 6:12; Откровение 12:4). Св. пророк Даниил съзрял в своето ви­дение, че когато седна Старият по дни… хиляда хиляди Му служеха, и десет­ки хиляди по десет хиляди предстояха пред Него (Дан. 7:10). Също така друг новозаветен тайновидец е видял и чул около Божия престол гласа на много ангели и броят им беше милиони (Откровение 5:11). Разбира се, тези тайновидци[121], говорейки по този начин, не са имали намерението да изчисляват броя на ан­гелите – не, те само са искали да ни дадат представа как са се вцепенявали при вида на този безчислен сонм от ангели. В това безбройно множество ангели обаче най-удивителното нещо е редът, който царува сред небесните войнства. Редът е красотата на съвършенството, на Божията премъдрост и истина.mazolino da panicale, the father god and angelsБожията премъдрост, която е сътворила всичко съществуващо и е да­рувала битие на ангелите, е разделила тези ангели на девет чина (за които вече споменахме). В Свещеното Писание се споменават ангели, архангели, сили, господства, начала, власти, престоли, херувими, серафими (срв. 1 Kоp. 1:16; Ефес. 1:21; 1 Петр. 3:22). Тези ликове по презумпция[122] са подчинени един на друг и в своето различие по дивен начин са съединени от съвърше­но съгласие. От висшите чинове към нисшите се лее светлина. Сиянието от славата на Христос, Ходатая на всички, тече от единия избран към другия, към целия сонм блажени – така реката на живота, която извира от недрата на Божеството, като прилив и отлив изпълва небесните жители. Каква възхити­телна гледка пред ума на вярващия се открива при това чудесно разнообра­зие в най-съвършеното единство и това единство в безчисленото множество. Св. Дионисий Ареопагит и другите учители на Църквата разделят ангелите на девет лика, а тези девет лика – на три чина (които описахме). Към първия чин се отнасят престолите, херувимите и серафимите, към втория – власти­те, господствата и силите, към третия – ангелите (хранители), архангелите и началата. Така цялата вселена е изпълнена с присъствието на Божеството и на безбройното множество духове – Божиите служители. Вселената – това е храм, който непрекъснато се оглася от хармоничното песнопение на тези небесни певци. Ние не можем да кажем как те общуват помежду си, но зна­ем, че те беседват един с друг и се разбират. Също така, когато отправяме молитвите си към тях като към наши молитвени застъпници, те разбират езика на нашите души. В това състояние на несъвършенство, в което ние се намираме, дали трябва да се учудваме на това, че пред нас се разкриват тайнствени глъбини, в които нашият слаб ум се губи? Нека тук добавим още една важна забележка: всички ангели се подчиняват на една съвършена йерархия[123]. Ангелът, който е поставен на висшето стъпало, е по-съвършен от онзи, който се намира на най-нисшето стъпало, въпреки че ангелът, който е най-близко до нас и стои на последното стъпало, все пак така поразява с красотата си, че ако той ни се откриеше, ние не бихме могли да понесем въз­торга от радостта и учудването си. Като си представяме този последен ангел и мислено се възнасяме от едното стъпало към другото, от съвършенството към по-голямото съвършенство, като минем през всички ликове, които се превъзхождат едни други с все по-голяма святост и които най-обилно сияят в светлината, ние най-накрая достигаме херувимите и серафимите, които светозарно сияят във вълните светлина и изливат своята светлина върху це­лия Божи град – Небесния Йерусалим.adam-eve-snakeВидяхме по-горе какви бедствени последствия е причинил грехът на падналите ангели. Но поради греха си тези нещастни ангели не са се лиши­ли от естествените дарове, с които Творецът ги е надарил при създаването им. Те са се лишили от блаженството и светостта, но са запазили значи­телно голямо и проницателно разбиране, въпреки че тези останали у тях способности са им послужили за наказание. По тази именно причина св. пророк и цар Давид, според обяснението на блажени Августин, ги нарича силни. Самият Спасител, когато говори за сатаната[124], началника на пад­налите духове, го нарича князътна този свят (Иоан 12:31) и св. апостол Павел, като обяснява словото на Божествения Учител, нарича сатаната княз на въздушната власт(Еф. 2:2). Същият св. апостол разграничава при тези въздушни власти началства, власти и светоуправници на тъмата – демони­те от този век (срв. Кол. 2:15; Еф. 6:12). От това може да направим извода, че отпадналите ангели са запазили различията, които са били установени в йерархическата подредба на небесните войнства, и са били принудени да се подчинят на сатаната: на най-силния и най-злобния от тях. Но какво подчинение може да има в жилището на вечното безредие, ненавист и злоба, какво подчинение може да има между тези духове, чиито уста непрестанно бълват хули и проклятия? Божията десница ги е свалила в адската бездна (aда), но разкъсвани от своето наказание и изпепеляващия огън, те могат и от адската бездна да се разпространяват по цялата вселена. Тях ги терзаят и разкъсват ненавистта против Бога, желанието за отмъщение и отчаянието. Ето в какво се състои историята на борбата между злото и доброто – това е борбата на сатаната против Бога. Защото Божествената премъдрост поз­волява на тяхната гордост да се опълчва срещу небето, срещу небесните ангели и човека до онзи ден, в който вратите на ада ще бъдат запечатани завинаги, за цялата вечност.Adam, Eve and the AngelМного невярващи хора се надсмиват над вярването в демоните[125], но дали можем да се съмняваме в истинността на това учение, което е така не­поклатимо доказано. Това, че съществуват зли духове, които ние наричаме демони, е ясно засвидетелствано не само от Свещеното Писание и Свеще­ното Предание, но и от единодушното вярване на всички племена и народи. Действието на злите духове е доста очевидно за онези, които внимателно наблюдават какво става по света. Но откъде идва тази ярост, с която де­моните се стремят да ни погубят?

И тук ще направим главния извод в тази подглава на изследването: Като нямат възможност да нападнат Бога, те Го нападат в Неговите творения, особено в човека, който е създаден по Негов образ и подобие. Те изпитват ог­ромно адско удоволствие да осквернят този образ и да отнемат от Твореца онова творение, към което Той проявява Своята безгранична любов. Кой не знае, че злият дух, който не е способен да извърши нещо добро, изпитва нео­бяснимо удоволствие, когато може да си спечели съучастници в своите прес­тъпления, които също така ще споделят с него и наказанието! И дали сата­ната може да остане равнодушен тогава, когато ние живеем с надеждата за онова блаженство, от което той се е лишил. Дали може да остане равноду­шен, когато Господ чрез Своята благодат ни прави равни на ангелите, когато Синът Божи е приел човешки образ, за да ни направи наследници на Бога (срв. Еф. 2:13). Затова сатаната побеснява само като си помисли, че верните по­следователи на Господ Иисус Христос, седейки на величествени престоли, при свършека на времената заедно с ангелите ще го съдят. Тази завист го изгаря по-силно от адския пламък. Дяволът разтърсва и небето, и земята, за да ни въвлече в своите мрежи. Срещу нас той обръща цялата ярост на своя гняв и става най-опасен тогава, когато ни напада не с открита сила, а с коварните измами и различните хитрости на своя изобретателен ум[126].

Следователно нужно е да си припомняме по-често тъжната история на нашите нещастия. Например как Адам и Ева падат в мрежите на дявола (срв. Битиe 3:1-3) и заедно с потомството си стават негови роби и как ние в самото си зачатие сме под неговата власт: Ето, в беззаконие съм заченат и в грях ме роди майка ми (Псалом 50:7).

И така, оставяйки грижите на Твореца, падаме чрез различните си страсти (в това число е и окултизмът) в ръцете на Неговия враг от преизподнята и на челото ни се полага печатът на отхвърлените: … всички ние живяхме някога според плътските си желания, изпълнявайки волята на плътта и на помислите, и по естество (природа) бяхме чеда на гнева, както и другите, чеда на греха. (Но) Бог (Който) е богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията (греховете), ни оживотвори чрез Христос – (защото) по благодат сте спасени, и възкреси ни с Него, и ни постави на небесата с Иисус Христос (срв. Еф. 2:3–6).

_____________________________________________

*Из книгата „Опасността за обществото от окултните практики в съвременния свят (православен апологетичен богословско-правен анализ)”, издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, С., 2012. Материалът е предоставен от автора.

[103]. „Бог има Сам в Себе Си причината и всички необходими условия за битието Си“. Сил­вестър, еп., Православно догматическо богословие, Том II, С., 1913, с. 86.

[104]. Срв. Йеротей (Влахос), митрополит, Православна психотерапия, Велико Търново, 2009, с. 182.

[105]. От духовното усещане се появява духовното виждане, както казва Свещеното Писание: Вкусете и ще видите… (Псалом 33:9). От духовното виждане се усилва духовното усещане. Св. Исаак Сирин (Слово 59) казва: От делото с принуждение се ражда безмерна топлота, раз­гаряща се в сърцето от горещи помисли, идващи за пръв път в ума. Това дело и пазенето (от зли помисли) правят ума по-тънък с топлината си и му дават способността да вижда. От това се раждат различни помисли, както казахме, в дълбините на душата, което се нарича духовно видение. Тези видения раждат родилата го топлина. От тази топлина, нарастваща от благодатта на видението, се ражда изобилен поток сълзи…

[106]. Елисеев, йерей Владимир, Православният път към спасението и източните и окултните мистически учения. Превод от руски, с. 1 [Електронен ресурс] http://star05.net/e-books/duhovna.lit/religia/.

[107]. Срв. Псалом (102:20–22): … Благославяйте Господа, (всички) Ангели Негови, крепки по сила, които изпълнявате Неговата дума, като слушате гласа на словото Му; благославяйте Господа, всички Негови воинства, Неговите служители, които изпълнявате волята Му; бла­гославяйте Господа, всички негови дела, по всички места на Неговото владичество. Благосла­вяй, душо моя, Господа.

[108]. По този въпрос съществуват различни възгледи на свети отци, защото смисълът на Божественото Откровение е неограничен за разума (ratio). До духовния свят се стига само чрез вяра и живот в Христос.

[109]. Ще споменем, че перифразираме, доколкото е възможно – описанието на ангелския свят на базата на написаното от Св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на Православната вяра“, който се позовава на Свещеното Писание и Свещеното Предание на св. отци на Светата Православна църква.

[110]. Срв. св. Иоан Дамаскин. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[111]. Господ не участва в злото, а Той само Го допуска заради свободната воля на хората и ангелите.

[112]. Сугестия (лат. suggestio) – внушение, взаимодействие на човека с група или с друга личност, в резултат на което той непреднамерено усвоява без анализ и без съпротива пред­стави и идеи (чужди мисли, отношения, желания, решения), обуславящи по-нататъшните му действия, несвойствени за него по-рано. Сугестология – окултна наука за внушението. Десев Л., цит. съч., с. 565.

[113]. Библейско понятие (срв. 2 Кор. 11:14–15): …сам сатаната се преобразява в ангел на светлината, та затова не е голяма работа, ако служителите му се преобразят като служи­тели на правдата.

[114]. Срв. св. Иоан Дамаскин, цит. съч., кн. II, гл. IV (18), с. 83.

[115]. Откровение или Апокалипсис е последната книга в Новия Завет (написана в 95 година след Христа при император Домициан, 82–96 година след Христа), изобилстваща със символика, каквато днес не се използва и за чието разгадаване вече не притежаваме способ освен благодатта на Светия Дух. Тази символика е била разбираема за времето, когато е писана книгата, така че авторът (св. апостол и евангелист Иоан Богослов) не изпитва нужда да дава пояснения. Откровение е пример за апока­липтична литература и е единствената новозаветна книга от този вид (въпреки че има отделни апокалиптични пасажи и другаде, например Матей 24 гл.). Но книгата Апокалипсис, наречена Откро­вение, е неповторима по своята сдържаност и пророческо съдържание (срв. 1:1 и сл.) на фона на другите познати (и обикновено анонимни) древни апокалипсиси. Колкото и да е трудна за анализ последната книга от Новия Завет, все пак е възможно в нея да са въплътени и четирите елемента: 1) свързаният с миналото, 2) историческият, 3) футуристичният и 4) поетическият. И в крайна сметка Откровение набляга и върху предаността на верните на Църквата въпреки бъдещите гонения на християните, и върху увереността, че на Бога принадлежи окончателната победа според Символа на вярата, Свещеното Писание и Свещеното Предание. Срв. Библейски речник. С., 1994, с. 385.

[116]. Според екзегетите този Ангел Господен е Самото Слово Божие – срв. Битие 22:16: И рече: …кълна се в Мене Си, казва Господ, че понеже ти направи туй нещо и не пожали (за Мене) едничкия си син…

[117]. Библейското име на дявола (Денница) в Стария Завет на Свещеното Писание: Как падна ти от небето, деннице, синена зората! Разби се в земята ти, който тъпчеше народите (Исаия 14:12).

[118]. Тези ангели се наричат паднали ангели, демони, бесове, поднебесни духове на злобата и така нататък.

[119]. Тези паднали ангели (демоните) съвременните окултисти наричат понякога астрал­ни тела.

[120]. Произнасянето на проклятия, хули и вулгаризми от хората се причиняват от демонич­ните влияния.

[121]. Трябва да се прави ясно разграничение между понятията тайновидци и ясновидци спо­ред теологията. Първите са Божии служители, а вторите са служители на сатаната.

[122]. Св. Иоан Дамаскин говори нееднозначно за ангелската йерархия, защото по този въ­прос съществуват различия сред св. отци. Срв. Точно изложение на православната вяра, кн. II, гл. IV (17). С., 1996, с. 82.

[123]. Срв. Дионисий Ареопагит, св. За небесната йерархия. За църковната йерахия, С., 2001, с. 13.

[124]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит. по: Смисълът на страданията. Пловдив., 1946, с. 3: …Дяволът погубва приятелите си, които изпълняват неговата воля.

[125]. Серафим (Алексиев), архимандрит. Цит по: За Господнята молитва. С., 1998, с. 165: „Но има ли дявол? – Ние нарочно поставяме този въпрос, защото днес мнозина не вярват, че съществува дявол и че има бесовски зли сили. Странното е, че дори и някои вярващи в Бога люде отричат съществуването на сатаната и неговите тъмни помощници“.

[126]. Срв. Евергетинос, Т. 4, Атина, 1988.

Първо изображение: авторът, Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Източник на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru

Следва