СИНЪТ ЧОВЕШКИ (10)*

Протоиерей Александър Мен

ЧАСТ ВТОРА. МЕСИЯТА

3. Дванайсетте апостоли. Смъртта на пророка, есента на двадесет и осма година-пролетта на двадесет и девета година

our lord jesus christ1Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, Иисус цяла година не напуска Генисаретската област, проповядвайки в селищата разположени откъм северозападната страна на езерото. В Тивериада, столицата на Ирод Антипа, където живеят повечето езичници, Той не се показва. Около Гадара Го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където поучава безпрепятствено, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да насочва учениците Си към мисълта за по-широка проповед на Евангелието. „Подигнете си очите – казва Той, – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Жетвата е голяма, а работниците малко[1].“ От предани слушатели учениците е трябвало да се превърнат в „ловци на човеци“, в дейни сподвижници на своя Учител.

За тази цел са избрани апостолите.

В старозаветната Църква съществували „шелухим“, пратеници, или по гръцки апостоли. Те били представители на общините, разнасяли писма, решавали спорните въпроси, събирали пожертвувания, съобщавали за празничните дни. Те ходели по двама от град на град, осигурявайки връзката между разпръснатите огнища на Израил[2]. Новозаветната Църква също трябвало да има такива апостоли.

В навечерието на техния избор Иисус цяла нощ се моли сам в планината, а на сутринта събира учениците, за да назове поименно дванайсетте и да им разясни тяхната мисия. Той говори за Царството Божие, за новия живот, който то носи, за блаженството на призваните[3]. Него ден наистина е положена основата на Църквата – благовестница. Тя трябва да стане отговор на надеждите на света.Peter and JesusЕвангелист Матей пише, че малко преди призоваването на дванайсетте, Иисус, изпълнен със състрадание, гледал тълпите народ „изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир[4]„. Апостолите ще тръгнат към тези страдащи, носейки им духовно и телесно изцеление. Занапред всеки техен ден и всяка крачка принадлежат само на Бога и на хората. Те ще станат волни пътници и ще живеят, подобно на птиците небесни, без да се тревожат за нищо. Не им трябва да взимат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Подслон и хляб ще получат от онези, които ще приемат пратениците, защото „работникът заслужава своята прехрана[5]„.

Мисионерският поход на апостолите трябва да започне от народа Господен. Времето за обръщането на света тепърва предстои; засега Иисус заповядва:

По път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте; а отивайте най-вече при загубените овци на дома Израилев.

Дори и на Себе Си Той поставя тези граници[6]. Чрез Моисей и пророците първом на израилтяните е бил даден Заветът, затова и те първи трябва да застанат пред избора: да приемат благовестието или да го отхвърлят?

Учениците не бива да мислят, че им е възложена лека задача. Много хора с радост ще ги посрещнат, но противниците ще са много повече:

Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци:
и тъй, бъдете мъдри като змии
и незлобиви като гълъби.
Пазете се от човеците;
защото те ще ви предадат на съдилища,
и в синагогите си ще ви бичуват,
и ще ви поведат пред управници и царе заради Мене,
за да свидетелствате пред тях и пред езичниците.
И кога ви предават,
не се грижете, как или що да говорите;
защото в оня час ще ви бъде внушено, какво да кажете;
защото не сте вие, които ще говорите,
а Духът на Отца ви, Който говори във вас.

И ще предаде брат брата на смърт, и баща чедо;
и ще въстанат чеда против родители, и ще ги убият;
и ще бъдете мразени от всички заради Моето име, но, който претърпи докрай, ще бъде спасен.Christ Ordaining the ApostlesИ не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни[7].

Поверилите себе си на Иисуса, се освобождават от робството на „този свят“. Господ е винаги с тях, Той ги прави Свои „приятели“ от момента, когато тръгват след Него. Царството, което им предстои да възвестяват, е Царство на Сина Човешки. Да вярваш в Бога означава да вярваш в Иисус.

Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен. А който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец Небесен.

Често пословицата: „Врагове на човека са неговите близки“, се оказва вярна. Но дори и най-близки хора да отклоняват апостолите от тяхното служение, те трябва да помнят, че са придобили друго, по-висше родство и преди всичко нему трябва да са верни.

„Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене[8]„.

Навярно от тези сурови думи са потръпнали дори и най-мъжествените сред апостолите, но те съумяват да осъзнаят смисъла им, да разберат, че Учителят говори само за това доколко изборът им трябва да е безусловен и окончателен. The apostlesАко пратениците се проникнат от Иисусовия дух, Той Самият ще действа чрез тях и в тях. „Който приема вас – Мене приема; който вас слуша – Мене слуша[9].“

Христовите апостоли ще получат власт да помиряват душите с Бога.

Както Ме Отец прати,
тъй и Аз ви пращам.
На които простите греховете, тям ще се простят;
на които задържите, ще се задържат.
Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето;
и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето[10].

По образа на Сина Човешки Неговите ученици ще станат сеячи на Словото и целители. Занапред животът им е служение, както живота на техния Наставник и Господ. Впоследствие апостол Павел, въпреки че не е бил един от дванайсетте, засвидетелства това тайнство – „преобразяването во Иисуса“. „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ – казва той. „Бъдете мои подражатели, както съм и аз на Христа[11].“ И това не са думи на превъзнасяне, а призив да се посветиш на Бога и света, както се е посветил Иисус Назаретеца.

Когато дванайсетте, разделени по двама, се пръскат в околните градове, Иисус остава сам. И скоро Му съобщават за трагедията, разиграла се в Махерон.John, The Baptist 8В дома на тетрарха Иоан Кръстител имал враг, отдавна желаещ смъртта му – Иродиада, жената на Антипа. Първият път тя била омъжена за неговия брат, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през двадесет и шеста година Антипа гостувал на брат си, тя успяла да омае тетрарха. Той бил вече над петдесет, но се влюбил в роднината си и решил да се ожени за нея. Но не било никак лесно. Трябвало да се разведе с първата си жена, дъщеря на съюзник – наваиотския цар Арета IV. Научавайки за плановете на Антипа, съпругата му с помощта на верни бедуини избягала при баща си в Наватея. Това довело до дипломатическо скъсване с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно осъждане: Иродиада била негова племенница и жена на брат му – така тетрархът двукратно нарушавал Закона[12]. Но нищо не могло да спре управника.

Иоан Кръстител, още докато бил на свобода, открито се изказал против този кръвосмесителен брак. Не престанал да упреква Ирод и след като той го заключил в крепостта. Затова затворникът продължавал да бъде опасен за Иродиада. Тя търсела повод да се разправи с него, но виждала, че слабохарактерният ѝ мъж едва ли ще се реши да осъди и да умъртви Иоан. Дългоочакваната възможност все пак се появила.John, The Baptist 3Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много знатни гости – военачалници и галилейски старейшини. Когато пиршеството било в разгара си, насред залата изтичала Саломея, Иродиадовата дъщеря, и, предизвиквайки неописуем възторг, изиграла пламенен сирийски танц. „Ще ти дам каквото поискаш!“ – викал пияният тетрарх. Той призовал присъстващите за свидетели, като клетвено обещал да изпълни всяко желание на девойката. Саломея се посъветвала с майка си и повторила думите, подсказани ѝ от Иродиада: „Поднеси ми тозчас на блюдо главата на Иоан Кръстител.“

Лицето на Антипа помръкнало. Пророкът винаги му внушавал уважение, а се опасявал и от реакцията на народа. Освен това и римляните не обичали извънсъдебните разправи. Но Ирод искал да изпълни обещанието дадено пред знатните гости и наредил на телохранителя да се спусне в тъмницата. Скоро той се върнал с окървавената глава на Иоан в ръце. Сложили я на блюдо, а Саломея отнесла страшния дар на майка си.salome-with-the-head-of-saint-john-the-baptistТака загива „най-великият измежду родените от жена“. Той е малко над трийсет години. Успял ли е да получи отговора на Иисус? Не знаем. Но той умира, както е живял – неогъващ се свидетел на Божията правда.

Тялото на пророка предават на учениците му. След погребението те бързо се връщат обратно в Галилея, за да съобщят за случилото се на Иисус. Иоанитите знаят, че в последните дни мислите на техния наставник постоянно са се насочвали към Човека от Назарет.

Оттогава страхът взел да преследва Антипа. Като чува за Иисус той започва да убеждава околните, че убитият праведник е възкръснал от мъртвите. А когато Арета IV му обявява война и завзема Махерон, хората започват да говорят, че Бог наказва тетрарха заради убийството на Иоан[13].Jesus Christ and the apostles2През това време дванайсетте се връщат в Капернаум. Успехът ги вдъхновява и те с възторг описват на Иисус „всичко, което са сторили и на какво са научили другите.“ Но радостта им е помрачена от тъжната вест. Сега, след посичането на Иоан, всеки един от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да предприеме враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да съхрани зараждащата се Църква. „Идете – казва Той на апостолите, – отделно от другите в пустинно място и малко си починете.“ А Той Самият се качва на лодката и се прехвърля на източния бряг към граничните владения на Ирод Филип.

Скоро след Него идват и учениците.

_________________________

*Из книгата Синът Човешки, от протоиерей Александър Мен, превод от руски Добринка Савова-Габровска, С., 2000. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Източник на бележките под линия – http://lib.ru/HRISTIAN/MEN/son.txt

[1]. Иоанн 4:35; Матей 9:37-38; Лука 10:2.

[2]. Берахот, V,5; Песахим, 86; Авот рабби Натана, VIII; Епифаний, Панарион, I, 128.

[3]. Из Лука 6:12 сл. явствует, что „Нагорная проповедь“ была произнесена перед началом миссии двенадцати апостолов.

[4]. Матей 9:36.

[5]. Матей 10:7-10; Марк 6:7-13; Лука 1-6; 10:4-11; срв. Матей 19:28; Лука 22:30. Как отмечает еп. Кассиан, „выделение двенадцати было началом организации“ (еп. Кассиан, Христос и первое христианское поколение, Париж, YMCA, 1950, с. 31).

[6]. Матей 10:5-6; срв. Матей 15:24. В Послании к Римлянам, написанном в 57 г., ап. Павел говорит о том, что евангельская проповедь обращена к „каждому“, однако в соответствии с замыслом свящ. истории сначала ее должны услышать иудеи, а лишь потом эллины (Римл. 1:16).

[7]. Матей 10:16 сл.; Марк 13:9 сл.; Лука 10:3; 12:11; 21:12-19.

[8]. Матей 10:32 сл., Марк 8:38; Лука 12:8-9; 14:26-27.

[9]. Матей 10:40; Лука 10:16.

[10]. Иоанн 20:21, 23; Матей 18:18.

[11]. 1 Коринтяни 11:1; Галатяни 2:20.

[12]. Смотри Левит 18:6, 16.

[13]. Флавий, И., Арх. XVIII, 7, 1 сл.; Матей 14:1-2; Марк 6:14-16.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Bm

ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА*

Емил Трайчев

traychevПрез месец декември 1945 година, малко преди откриването на ръкописите от Мъртво море, селяните от областта на Nag Hammadi (Горен Египет) извършвали обичайното подхран­ване на посевите като пренасяли sabakh (мека, богата на азот почва и добър естествен тор) от склоновете на Djebel el-Tarif до нивите си, използвайки дисагите на камилите.

Една сутрин Muhammad ‘Ali al-Samman и неговият брат Khalifah също оседлали своите камили и тръгнали за Djebel el-Tarif. Целта им била да осигурят sabakh. Пътуването им отнело няколко часа, така че докато яздели, те разговаряли. В по-голямата си част предмет на техния разговор бил един мъж, кой­то живеел в близкото селище. Името му било Ahmad Hawara.

През май същата година Ahmad убил бащата на Muham­mad ‘Ali. Това била последната жертва на продължителна кръвна вражда. Muhammad ‘Ali искал да отмъсти за смърт­та на баща си и разменял идеи с Khalifah за това как най-добре да постигне тази жестока цел.

Двамата братя кроели планове за убийството на Ahmad.

Разговаряйки, те стигнали до Djebel el-Tarif, величестве­на планина с около 150 пещери, и избрали подходящо място, за да спънат камилите си. Muhammad ‘Ali започнал да копае с мотика около един каменен блок и за негова изненада се натъкнал на нещо твърдо, заровено в земята. Той бързо из­ровил голяма, глинена делва. Отворът ѝ бил запечатан с ас­фалт (битум).

Твърде развълнуван, Muhammad ‘Ali се замислил за мо­мент как да постъпи. Точно на север, от другата страна на el-Tarif, имало древно гробище. Длъжностни лица, които за­емали високи постове при фараоните от Шеста династия, би­ли интернирани там. Той разглеждал делвата пред себе си, а в ръката си държал мотиката. Според него съществувала реална възможност в делвата да е затворен djinn (зъл дух), и отварянето ѝ да го освободи. Muhammad ‘Ali нямал никакво желание да се среща лице в лице със злия дух. Но, разбира се, делвата би могла също да съдържа злато. Претеглил въз­можностите и алчността победила суеверието. Вдигайки мо­тиката, той разбил отвора.

Мънички златисти късчета се издигнали към върха от застоялия въздух и били отнесени от вятъра. Навеждайки се, Muhammad ‘Ali погледнал вътре. Той не открил злато или ду­хове, а 13 книги, обвити с кожа, пълни с разпадащи се, по­жълтели страници, които се лющели и разнасяли, докато из­мъквал книгите, за да ги прегледа. Страниците били напука­ни и чупливи, изпълнени с елегантен красив шрифт. Това не направило никакво впечатление на Muhammad ‘Ali, защото бил неграмотен и нямал представа за това какво представля­ват тези книги, но бил сигурен в едно: книгите били древни. Това означавало, че те били и ценни. Антикварите в Кайро много обичали подобни вещи и плащали добри пари за тях. Увивайки книгите в блузата си, той се върнал вкъщи и ги поставил върху сламеното легло близо до печката. Майка му била доволна: синът ѝ донесъл не само тор за посевите, но очевидно намерил и някакви подпалки за огъня.

Месец по-късно тя научила, че убиецът Ahmad бил наб­лизо и подтикнала синовете си да потърсят отмъщение. След тяхното тръгване майката хвърлила един кодекс в огъ­ня, за да приготви чай.

Muhammad ‘Ali и неговите шестима братя ревностно из­пълнили мисията. За тяхно нещастие се оказало, че убитият бил син на местния управител. Това предизвикало разслед­ване от страна на властите. Muhammad ‘Ali научил, че ще претърсват и неговата къща за доказателства. Той решил, че е благоразумно да скрие книгите, докато му се открие въз­можност да отиде в Кайро и да ги продаде. Няколко книги дал на приятели да ги съхраняват, а една оставил при коптски свещеник, предполагайки, че неговата къща едва ли ще бъде претърсена. Свещеникът се съгласил да пази книгата и я оставил настрана, без да я погледне.

Случайно зетят на свещеника му дошъл на гости. Той забелязал кодекса на Muhammad ‘Ali, предположил, че е це­нен, и го откраднал. Занесъл го на един антиквар в Кайро, който го купил за 250 £. Повечето, ако не и всички „прияте­ли“ на Muhammad ‘Ali сторили същото през следващата го­дина, докато траело разследването на убийството. Книгите привлекли вниманието на Отдела за старини, който започ­нал да ги изземва (служителите се обърнали към властите за национализирането на това ръкописно богатство).

Въпреки това няколко от кодексите били изнесени от Египет. Един от тях бил купен от Carl Jung Foundation и бил подарен на психолога за неговия 80-ти рожден ден. Фон­дацията направила и първия сериозен опит да преведе тру­да, който се оказал антология, съдържаща следните загла­вия: Молитвата на апостол Павел, Апокрифа (тоест „Тайна­та книга“) на Яков, Евангелието на истината и Трактата върху възкресението. За съжаление много страници липсва­ли, което създало затруднение при превода.

В опита да се реши този въпрос професор G. Quispel изследвал историята на кодекса. Той посетил коптския музей в Кайро, където запазените текстове били най-накрая събрани. Оказа­ло се, че сред тях били голяма част от липсващите страници на кодекса, известен понастоящем като Jung Codex. Quispel получил разрешение да фотографира липсващите страници, както и няколко други текста. Връщайки се бързо в хотелска­та си стая, той започнал да разчита древните ръкописи.

Неговото любопитство бързо преминало в изненада, за­щото първите редове, които разчел, гласели: „Това са тайни­те думи, които живият Иисус каза и които близнакът, Юда Тома, записа“.

След почти две хиляди години Евангелието от Тома би­ло най-накрая намерено[1].

В настоящата статия ще се спрем върху някои въпроси, свързани с тази ранна апокрифна творба, така силно прив­личаща и провокираща вниманието както на сериозните учени, така и на всички търсачи на приключения. Целта е да се предложи трезва оценка на стойностния характер на този древен труд без излишно детайлизиране на отделни моменти (които могат да се окажат предмет на по-нататъшни изследвания). Въпросите, предмет на нашия интерес, са следните: древни свидетелства и запазени текстове, място в древната християнска литература, литературен жанр, източ­ници и отношение спрямо каноничните Евангелия, място и време на произхода, богословски теми.

Според Pistis Sophia (гл. 42-43[2]) Иисус след Своето възк­ресение поръчал на апостолите Филип, Матей, а също и на Тома да запишат думите Му. От това може да се заключи, че апостол Тома бил смятан за гарант или автор на еванге­лие. В действителност труд със заглавие „Евангелие от То­ма“ е известен в преданието от III век насетне.

Когато съобщава за наасените[3], св. Иполит Римски (+235 година) споменава „Евангелието от Тома“ и привежда цитат от този труд (Мисли на философите или опровержение на всич­ки ереси, V, 7, 20[4]). Около 233 година Ориген в първата си беседа върху Евангелието от Лука поставя Евангелието от Тома, както и Евангелието от Матей, сред еретическите еванге­лия[5]. Неговото свидетелство било пренесено на Запад в ла­тински превод или парафраза от блажени Иероним[6], св. Амвросий Медиолански (Тълкуване на Евангелието според Лука, 1:2)[7] и Беда Достопочтени (Тълкуване на Евангелието спо­ред Лука[8]). В гръцкия ареал Евсевий Кесарийски, вероятно следвайки Ориген, включва Евангелието от Тома в групата на апокрифите с чисто еретически характер; той го поставя между Евангелието на Петър и това на Матей (Църковна ис­тория, III, 25, 6). Филип Сидет около 430 година, позовавайки се на Евсевий, в един фрагмент от своята Християнска история казва, че „повечето от древните… напълно отхвърлили“ така нареченото Евангелие от Тома (τό λεγόμενον Θωμά εύαγγέλιον), както и Евангелието на евреите и това на Петър, „казвайки, че тези писания били творения на еретици[9]„. В добавка сред „лъжливите евангелия“ той включва Евангелието на египтя­ните, Евангелието на 12-те и Евангелието на Василид.

Серия гръкоезични свидетелства[10] причисляват „Еванге­лието от Тома“ към писанията, които били използвани от манихеите или дори (както понякога се твърди) съставени от тях. Св. Кирил Иерусалимски и онези църковни писате­ли, които го следвали, естествено не характеризират автора като апостол, а като ученик на Манес, който бил също та­ка наричан Тома. Свидетелствата на Псевдо-Леонтий и Тимотей Цариградски свързват Евангелието от Тома с Еван­гелието според Филип и го споменават непосредствено след него. Тимотей, в добавка, изрично разграничава Евангелие­то от Тома от друг апокриф – Детство Иисусово, като пос­тавя двете съчинения на различни места в своя списък с манихейски писания (под № 9 и № 13).

Псевдо-Геласиевият декрет (разпореждане) също така включва „Evangelium nomine Thomae, quibus Manichaei utuntur, apocryphum (Евангелие от Тома, което манихеите употребя­ват – апокриф)“ в каталога на libri nоn recepiendi[11]. Не е ясно дали става въпрос за (еретическото) Евангелие от Тома, или за Детство Иисусово, приписвано на Тома. Същото се отна­ся и за две други места, където се споменава Евангелието от Тома: едното в Стихометрията на Никифор[12], а другото – в Синопсиса на Псевдо-Атанасий[13].

Преди откриването на ръкописите от Nag Hammadi за текста на Евангелието от Тома не е било известно почти ни­що с изключение на цитата от този труд у св. Иполит Рим­ски. С откриването на коптските гностически текстове[14] по­настоящем разполагаме със сборник от 114 логии (слова, притчи), написани на сахидски диалект[15], който в края на текста е определен като „Евангелие от Тома[16]„. Въведение­то потвърждава това заглавие.

Кодекс II от Nag Hammadi, който включва Евангелието от Тома, е датиран около 400-та година. Съществуват обаче доказа­телства, че ръкописът води началото си от значително по-древен коптски първообраз.

Още през 1952 година H.-Ch. Puech установява, че части от това евангелие били отдавна известни в гръцки вариант[17]. През 1897 година бил намерен папирусен фрагмент в Оксиринх (днес Бахнаса, Египет), съдържащ слова на Иисус (РОх 1). Два други фрагмента били намерени година по-късно (РОх 654, 655) и дискусията за тяхното съдържание и свързаните с тях проблеми продължила до 1920 година[18]. Всички слова в тези фрагменти са включени в Евангелието от Тома, макар да не може да се приеме, че представляват гръцки първообраз на настоящия коптски текст.

Най-ранните изследвания, особено тези на Puech, устано­вяват три момента, които били широко приети от учените[19]: а) връзката с папирусите, открити в Оксиринх; б) отъждествяването на Евангелието от Тома с документ със същото заг­лавие, който древните авторитети поставят сред манихейските писания (св. Кирил Иерусалимски, Псевдо-Леонтий и други); в) връзка с Деянията на Тома и с „големия поток на пре­данието, свързано с името на апостол Тома и водещо нача­лото си от Източна Сирия[20]„.

Независимо от Puech G. Garitte също така приема, че между гръцките и коптските текстове има някаква връзка[21], но заключенията, които той прави относно техните взаимо­отношения, се оказват несъстоятелни. По този въпрос тряб­ва да се отбележи, че последователността на словата в коп- тския текст се отклонява от тази в гръцкия (лог. 5 от РОх 1 е разделен в коптския текст на две широко обособени части – лог. 30 и 77, а ред 31 от РОх 654 липсва напълно). Освен то­ва запазеният гръцки текст, който води началото си от три различни копия на Евангелието, не е непосредствен образец на коптския текст, включен в Кодекс II от Nag Hammadi (и обратното).

Трябва да се отбележи, че в коптският текст за разлика от гръцките фрагменти се забелязва по-строга гностическа тен­денция. Макар и много често да се приема за дадено, че Еван­гелието от Тома е гностическо съчинение, този възглед се ос­порва от някои учени[22]. Quispel например твърди, че то не е гностическо, а има енкратитски характер. Тук трябва да се прави важна разлика: въпреки че то може да бъде четено като гностическа книга[23], означава ли това, че неговият произход е гностически, че е написано от гностик, и е предназначено да бъде разбирано в гностическа светлина? Puech[24] и Quispel[25] предлагат хипотеза за две версии: ортодоксална (представена от папирусите, открити в Оксиринх) и гностическа (предста­вена от Евангелието от Тома). Но началните редове с тяхното акцентуване върху намирането на тълкуването на тези тайни думи очевидно вече са присъствали в РОх 654. В светлината на изследванията на James Robinson и Helmut Koester[26] Еван­гелието от Тома в сегашния му вид е резултат от процес на развитие, точните етапи на който едва ли могат да се опреде­лят със сигурност. Както отбелязва Vielhauer: „Между гръц­ката и коптската версия на Евангелието от Тома имаме из­вестно развитие[27]„.

Както се отбеляза, вторият трактат в Кодекс II от Nag Hammadi не е идентичен с новозаветния апокриф Детство Иисусово. По-скоро съчинението може да бъде определено ка­то „Евангелие от Тома“, което древните свидетелства включ­ват сред манихейските текстове (св. Кирил Иерусалимски, Петър Сицилийски, История на манихеите, 16[28]). Това се предполага първо поради факта, че ръкописът на Евангелие­то от Тома от Nag Hammadi е поставен преди Евангелието от Филип (ср. списъците на Псевдо-Леонтий и Тимотей). Освен това има множество паралели между отделни логии и манихейските текстове. Положително Евангелието от Тома било известно и използвано от манихеите.

Днес е широко прието мнението, че този труд води на­чалото си от Сирия, въпреки че запазените свидетелства ид­ват от Египет. Също така биха могли да се посочат извест­ни паралели с Евангелието на египтяните[29]. Тези паралели обаче не бива да се преувеличават.

В подкрепа на сирийския произход на този текст обик­новено се обръща внимание на следните моменти: 1) Името на апостол Тома е добре засвидетелствано на Изток (Сирия, Персия, Индия); 2) Още в пролога „близнакът Юда Тома“ е посочен като автор или редактор на Евангелието. Тази осо­бена форма на името („Юда Тома“) се среща в сирийския превод на Иоан 14:22, Деянията на Тома, легендата за едеския цар Авгар у Евсевий Кесарийски (Църковна история, I, 13, 11) и други съчинения, които идват от Сирия[30]; 3) В до­бавка към тези свидетелства можем да се позовем и на из­вестията за апостол Тома в съчиненията на Ориген, Евсе­вий Кесарийски и св. Ефрем Сирин ; 4) Вниманието, с което е удостоен Тома от страна на Иисус (ср. лог. 13); 5) Мани­хеите, произхождащи от Сирия/Персия (III век), използвали Евангелието от Тома и други[31].

Quispel[32] обръща внимание на паралелите между Еван­гелието от Тома и различни средновековни евангелски хармонии, които могат да водят началото си главно от Диатесарона на Тациан[33]. Ако Евангелието от Тома се датира около 140-та година, то трябва да е било един от Тациановите из­точници или да зависи от същата традиция, макар че ня­кои учени са склонни да приемат зависимостта на Еванге­лието от Тома от Тациан. Според Menard и Quispel[34] два­та текста са възникнали в една и съща сирийска среда и водят началото си от идентичен сирийски първообраз. До каква степен може да се приеме като основа[35] обща юдеохристиянска традиция е въпрос, който се нуждае от из­следване.

Предположения са правени относно близостта на този текст с наасенската употреба на Писанията[36]. Според св. Иполит Римски тези гностици съчетавали текстове от кано­ничните евангелия, както се вижда от примера с Притчата за сеяча (Мисли…, V, 8, 29; ср. лог. 9). В известно отношение подобен е случаят и с Евангелието от Тома (ср. лог. 19, 39 и 45). Много спорно е обаче, дали аналогията може да бъде действително потвърдена.

Жанрът на Евангелието от Тома може да бъде конк­ретно определен: това е сборник от слова (притчи). По то­зи начин книгата свидетелства за съществуването на по­добни сборници (като един литературен жанр) – въведение и корпус. Ясно е, че този сборник от слова на Иисус Хрис­тос е предназначен да бъде послание за спасение и този текстов жанр може да бъде характеризиран като „еван­гелие от слова[37]”. Тук не бива да игнорираме разликата спрямо гностическите апокалипсиси (например „диалозите“), защото Евангелието от Тома няма характера на тайно предписание, нито е предназначено да замести Христовата традиция. Този труд „е отделен от историята на Иисус и представлява ‘евангелието’ във форма, притежа­ваща всичко необходимо, в смисъл, че предава ‘скритите думи’ на ‘живия, вечносъществуващ Иисус’[38]. Няма никак­ви препратки за дейността на Иисус Христос или за Него­вата смърт и възкресение. Отделните слова, събрани тук, са „Евангелието“. Едва ли е възможно да се определи ня­какъв принцип на подреждане в този сборник. „Единстве­но връзките между фразите обединяват отделните слова в сравнително малки групи[39]„.

Редакторът може би е открил някои малки групи от вече обединени слова и ги е включил в своя сборник. Това оба­че не може да се докаже със сигурност. Свързан с този въп­рос е проблемът за източниците на Тома, който и до днес все още се разисква[40]. Без съмнение трудът съдържа мате­риал с най-разнообразен произход. Приблизително полови­ната от словата имат паралели в синоптическите евангелия. Другите логии са една част напълно неизвестни изказвания на Иисус Христос и друга – „аграфа“ (незаписани), които ве­че са известни. Тези логии могат също така да бъдат раз­граничени според това дали имат синоптически характер по форма и съдържание, или са „гностически“ изречения. Тази комплексна ситуация затруднява отговора на въпроса, как Тома и каноничните евангелия са свързани помежду си. В изследванията са правени опити да се докаже както зависи­мостта, така и независимостта на словата[41].

Тъй като този проблем едва ли може да се дискутира в детайли, ще предложим кратък обзор на хода на разисква­нията.

Около половината от словата в Евангелието от Тома имат паралели в синоптическите евангелия[42], но те се явя­ват много често в съвършено различен порядък и почти ви­наги с известна промяна, така че този факт не може лесно да се обясни с гностическа редакция. В по-ранните изслед­вания общо взето се отдава предпочитание на хипотезата, че Евангелието от Тома води началото си от предание не­зависимо от нашите канонични Евангелия[43]. По-късно об­щата тенденция била да се приема зависимостта. Това оба­че повдига някои въпроси: авторът трябва да е бил запоз­нат и с трите синоптически евангелия; промените невинаги имат гностически характер; понякога Евангелието от Тома се оказва по-ранно. Wolfgang Schrage[44] се старае да докаже зависимостта от коптския Нови Завет, но тук отново се из­правяме пред трудности[45]. Решението може би лежи в из­вестна промяна на хипотезата за независимостта – най-общо бихме могли да говорим за: 1) елемент на действително ранно предание; 2) паралелен елемент (може би независим от нашите канонични евангелия), но очевидно от по-късен етап в развитието на преданието; и 3) елемент, произхож­дащ от синоптиците[46], в допълнение, разбира се, към несиноптическия материал. Н. Koester допуска голям брой ран­ни сборници, съдържащи слова, отчасти включени в съста­ва на Q, отчасти директно достъпни за евангелистите Лука и Марк. Тези ранни сборници били съставени за специални богословски цели и са близко свързани с различни форми на апокрифната евангелска литература[47].

В обобщителен вариант може да се каже, че Евангели­ето от Тома трябва да се разглежда като сборник от слова, които водят началото си от един или няколко по-ранни ета­па и който не е непосредствено зависим от каноничните евангелия или Q. Този сборник трябва да се разглежда като явление, паралелно на Q и вероятно имащо отношение към ранната история на съставянето на евангелията.

Вече се каза за основанията в подкрепа на сирийския произход на Евангелието от Тома. Не е възможно да се определи с точност мястото, където е било написано това евангелие. По същия начин не е възможно да се посочи и времето на съставянето му. Можем само да кажем, че сери­озни основания има възгледът, че Евангелието от Тома про­изхожда от Източна Сирия и е написано около началото на II век. Разбира се, естествено е да се предположи, че част от събраните слова може да води началото си дори от I век.

Що се отнася до езика, всеобщо е мнението, че Еванге­лието от Тома било съставено на гръцки, въпреки че това не изключва възможността за лежащи в основата семитски (арамейски[48]) източници[49]. Връзките със сирийската литера­тура карат някои изследователи да допуснат сирийски ориги­нал, но това е в областта на предположенията. Мнението на Garitte[50], че логиите от папирусите, открити в Оксиринх, били преведени от коптски, намира много малко поддръжници[51].

„От литературна гледна точка в Евангелието от Тома има няколко пласта материал. Това препятства каквато и да било богословска характеризация и поставя трудни методологич­ни проблеми пред всяко подобно начинание[52]„. Следователно тук можем само да посочим някои по-важни аспекти.

Иисус Христос е обрисуван като жив, тоест възкръснал, Син на живия Бог, Който се е освободил от всякаква земна форма. Иисус е Откриващият, Който предава на учениците тайната на Своя – и техния – произход. Той е Онзи, Който обяснява тази тайна на учениците. Неговият небесен образ е познаваем само за избраните. Иисус Христос и Отец са едно, едно с царството на светлината, от Него произхожда всичко и Той е във всичко. В Евангелието от Тома липсват апокалиптични описания, както например свидетелствата за Сина човешки. Иисус също така не е очакваният от про­роците Месия (лог. 52).

Оценката за света е негативна (лог. 55, 56 и 80). Човеш­кото тяло е труп. Противопоставянето в света (тялото и смъртта, от една страна, и царството на Отец, познанието и живота – от друга) определя езика на Тома (ср. също та­ка лог. 3, 35 и 103). Човекът, макар и „пиян“, тоест без позна­ние, има все още божествен произход (лог. 3, 85 и 87); той е сътворен по Божи образ (лог. 50; ср. също така лог. 83 и 84). Онези, които „имат уши да слушат“ (лог. 24), които разби­рат посланието на Иисус и познават Неговия истински об­раз, те също така научават, че сами принадлежат на света на светлината.

„Царството“ („царството на Отец“ или „небесното царс­тво“) е централна идея в Евангелието от Тома (ср. лог. 3, 20, 22, 27, 46, 49, 54, 76, 82, 96, 98, 107, 109, 113, 114). Тук особено ясно изпъква разликата спрямо Христовата пропо­вед за царството в синоптическите евангелия: есхатологическата перспектива почти напълно липсва. Разбира се, има препратки за „влизане“ или „намиране“, които са ориенти­рани към бъдещето. Но тези изказвания са тясно свързани с твърдението, че ученикът произхожда от царството (лог. 49). Изглежда, че е важен само настоящият характер на цар­ството (лог. 113). „Често се оказва, че връщането в ‘царство­то’ не само предполага гностическата идея за предсъществуващата душа, но и че ‘царството’ е равностойна идея с бо­жествената същност на учениците (= гностиците[53])“.

С това е свързана една допълнителна особеност на Еван­гелието от Тома: тук не се срещат никакви податки за об­разуване на община и еклезиологичните идеи напълно лип­сват. Достъп до „царството“ е обещан на онези, до които достига призивът на Иисус. Това са „децата“, „самотните“, „уединените“, които придобиват „царството“ и „остават“ в него (ср. лог. 4, 16, 22, 50, 51 и други).

***

В заключение на настоящата работа ще приведем думи­те на Vielhauer, който прави сполучлива характеристика на Евангелието от Тома:

От гледище на историята на богословието много линии вървят заедно в Евангелието от Тома и от него към други писания, ма­кар че това не може да бъде отнесено към някоя определена група. Корените достигат далеч назад, до проповедта за Иисус, до юдео-християнските гностически кръгове (може би в Трансиордания). Това е свързано със силното гностическо почитание на Тома в източна Сирия, където вероятно имат място и аскетическите (енкратитски) тенденции в Евангелието от Тома. Има също така някои връзки с валентиновите идеи (например за ‘брачната стая’, лог. 75). Но в текстовете от Nag Hammadi Еван­гелието от Тома стои като че ли изолирано. Засега ние все още не познаваме негов ‘истински родственик’[54].

___________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Robinson, J. Μ., The Nag Hammadi Library in English. Leiden, 1996, 22 ff.

[2]. Pistis Sophia всъщност е название на група от съчинения, традиционно известни под това име, които са включени в папирусен ръкопис от вто­рата половина на IV век. Те имат формата на евангелие с обща гностическа ориентация: твърди се, че съдържат езотерично учение, открито от възкръсналия Христос на Неговите ученици в отговор на въпросите им и изложено под формата на диалог (вж. Schmidt, С. V. MacDermot. Pistis Sophia (Nag Hammadi Studies, 9), Leiden, 1978, 71f.

[3]. Гностиците от сектата на наасените (II век) заимстват името си от еврейското #ПЗ (змия, която според тях е въплъщение на мъдростта). В основата на тяхното учение лежи схващането, че човешката душа е „паднала в мате­риалния свят“ и нейното спасение се осъществява посредством възвръ­щането на собствената ѝ (духовна или небесна) идентичност чрез позна­нието (гносиса) и новото раждане в Христос.

[4]. Ср. Menard, J. Е., L’Evangile selon Thomas (Nag Hammadi Studies, 5), Lei­den, 1975, 6.

[5]. Homilie I: Lukas 1, 1-3. – In: Fontes Christiani. Zweisprachige Neuausgabe christlicher Quellentexte aus Altcrtum und Mittelalter. Herausgegeben von N. Brox, W. Geerlings, G. Greshake, R. Ilgner, R. Schieffer. Band 4/1, Origenes Homilien zum Lukasevangelium. I, Herder, 1991, 63.

[6]. Ibid.

[7]. PL 15, 1527-1850.

[8]. PL 92, 307.

[9]. Boor. С. de. Codex Baroccianus, 142. – TU, V, 2, 1888, 169, Ν 4.

[10]. Св. Кирил Иерусалимски, Катехизически беседи, IV, 36 и VI, 31 (PG 33, 500, 593); Псевдо-Леонтий Византийски, За сектите, 111, 2 (PG 86, I, 1213); Тимотей Цариградски (PG 86, I, 21); Деяния на III Никейски съ­бор 787 година, VI, 5 (Mansi, XIII, 292).

[11]. Dohschultz, Е. von, Das Decretum Gelasianum. TU, 38, 4, 1912, 11, 295.

[12]. PG 10, 1060.

[13]. PG 28, 432.

[14]. Съчинения на коптски език (последната фаза в развитието на древноегипетския език), за които се приема, че са били от библиотеката на ня­каква гностическа група. Тези текстове са помогнали както за изучава­нето на гностицизма, така и на новозаветните апокрифи и на новозаветния текст въобще.

[15]. Коптски диалект, използван в южната част на страната (тоест Горен Еги­пет).

[16]. Текстът на Евангелието от Тома бил за първи път представен на общес­твеността в немски превод от J. Leipoldt (Ein neues Evangelium? Das koptische Thomasevangelium ubersetzt und besprochen. TLZ, 83, 1958, 481-496) според фотографското издание на P. Labib на страниците от Кодекс IIII. Един препис на коптски, с превод на немски език, се появил през 1967 година (Leipoldt, J., Das Evangelium nach Thomas: koplisch und deutsch. Berlin, 1967). За предизвикания интерес може да се състави впечатление от Nag Hammadi Bibliography 1948-1969 (Nag Hammadi Studies, I, Leiden, 1971) на David M. Scholer, който изброява десетки книги и около 230 студии.

[17]. Puech, H.-Ch., Une collection de Paroles de Jesus recemment retrouvee: L’Evangile selon Thomas. In: Comptеs rendus de l’Academie des Inscripti­ons et Belles Lettres, 1957, 59ff.

[18]. Вж. White, Η. G. Е., The Sayings of Jesus from Oxyrhynchus. Cambridge, 1920; Fitzmyer, J. A., The Oxyrhynchus Logoi of Jesus and the Coptic Gospel Accor­ding to Thomas. – ThSt, 20, 1959, 505-560; Kraft, R. A., Oxyrhynchus Papyrus 655 Reconsidered. – HTR, 54, 1961, 252-262.

[19]. Вж. Vielhauer, P., Geschichte der urchristlichen Literatur: Einleitung in das Neue Testament, die Apokryphen und die Apostolischen Vaeter. Berlin and New York, 1975, 620-621.

[20]. Vielhauer, P., Apocalypses and Related Subjects. – In: Henneckе, E. and W. Schneemelcher (eds.). New Testament Apocripha. Vol 2, London, 1965, 621.

[21]. Cp. Garitte, G., Les Logoi d’Oxyrhynque et l’Apocryphe copte dit „Evangile de Thomas“. – Museon, 73, 1960, 151-172.

[22]. Например Grobel, W. Κ., How Gnostic is the Gospel of Thomas? – NTS, 8, 1962, 367-373.

[23]. Вж. Menard, J. E., L’Evangile selon Thomas. NTS 5, Leiden, 1975; също та­ка Grant, R. M., D. N. Freedman, The Secret Sayings of Jesus. London, 1960; Gaertner, B., The Theology of the Gospel of Thomas. London, 1961; Haenchen E., Die Botschaft des Thomasevangeliums. Berlin, 1961; Eiusdem. Literatur zum Thomasevangelium. – TRu, 27, 1962, 147-178, 306-338.

[24]. Puech, H.-C., „Gnostic Gospels and Related Documents“ – In: Hcnnecke and Schneemclcher, Vol. 1, 305-306.

[25]. Quispel, G. Makarius, das Thomasevangelium und das Lied von der Perle. NovTSup 15, Leiden, 1967, 11-12.

[26]. Robinson, J. M. and H. Koester, Trajectories through Early Christianity. Phi­ladelphia, 1971.

[27]. Vielhauer, P., Geschichte der urchristlichen Literatur, 620.

[28]. PG 104, 1265.

[29]. Ср. Quispel, G., The Gospel of Thomas revisited. – In: B. Barс (ed.) Colloque international sur les Textes de Nag Hammadi, Louvain, 1981, 218-266.

[30]. Cp. de Villard, U. M., Le leggende orientali sui Magi evangelici. – Studi е Testi, 163, Rome, 1952,46, n. 1.

[31]. За допълнителни паралели от сирийската литература вж. A. Barker (Pseudo-Macarius and the Gospel of Thomas. – Vig. Chr., 18, 1964, 215-225; Eiusdem, The Gospel of Thomas and the Syriac Liher Graduum. – NTS, 12, 1965, 291-294; Eiusdem, Fasting to the World, r JBL, 84, 1965, 291-294), G. Quispel (Op. cit.) и J. E. Menard (Le milieu syriaque de PEgangile selon Tho­mas et de l’Evangile selon Philippe. – RevScRel, 42,1968; Eiusdem, L’Evangile selon Thomas, 13 ff.). Quispel в частност развива мащабна теория за вли­янието на юдео-християнството чрез Евангелието от Тома върху цяло­то развитие на ранното сирийско християнство (Quispel, G., Makarius, das Thomasevangelium und das Lied von der Perle. NOvTSup 15, Leiden, 1967). H. Koester (The Gospel According to Thomas. – Nag Hammadi Studies, Vol. XX, 1989, 40) предполага, че Евангелието от Тома е съставено в Едеса (днес Урфа, Турция), в Осроинското царство в Северна Месопотамия – важен център на ранното християнство. От друга страна, В. Ehlers ос­порва цялата теория за едески произход (Kann das Thomasevangelium aus Edessa stammen? Ein Beitrag zur Fruehgeschichte des Christenlums in Edessa.-NT, 12, 1970, 284-317).

[32]. Quispel, G., L’evangile selon Thomas et le Diatessaron. – Vig. Chr., 13, 1959, 87-117; Eiusdem. Talian and the Gospel of Thomas: Studies in the History of the Western Diatessaron. Leiden, 1975.

[33]. Първата евангелска хармония била съставена около 170 година от сирийския църковен писател Тациан. Известна е под името Диатесарон (διατεσσάρων = чрез, посредством четири) на Тациан. В своята хармония Тациан дава един общ евангелски текст, съставен въз основа на текста на чети­рите Евангелия.

[34]. Menard, J. Е., L’Evangile selon Thomas, 18ff; Quispel, The Gospel of Thomas revisited, 252; Baker, A., The Gospel of Thomas and the Diatessaron. JTS, 16, 1965, 449-454.

[35]. Quispel, The Gospel of Thomas revisited, 252.

[36]. Menard, L’Evangilе selon Thomas; Grant, R. M., D. N. Freеdman, The Secret Sayings of Jesus. 1960, 92ff.

[37]. Ср. Koester, Η., Apocryphal and Canonical Gospels. – HTR, 73, 1980, 105-130; Eiusdem, Formgeschichte/Formenkritik II.- In: TRE, XI, 1983, 286-299.

[38]. Vielhauer, оp. cit., 623.

[39]. Ibid.

[40]. Cp. Uro, R. (ed.) Thomas at the Crossroads. Essays on the Gospel of Thomas. Edinburgh, 1998.

[41]. Ср. Vielhauer, op. cit., 624ff; Koester, Η. – In: Aufstieg und Niedergang der Roemischen Welt, 25/2, 1492ff.

[42]. За връзката с Иоановото еваигелие вж. Brown, R. Е., The Gospel of Tho­mas and St John’s Gospel. – NTS, 9, 1963, 155-177.

[43]. Hanpимер Quispel, G., The Gospel of Thomas and the New Testament. – Vig. Chr., II, 1957, 189-207.

[44]. Schrage, W., Das Verhaeltnis des Thomas-Evangeliums zur synoptischen Tra­dition und zu den koptischen Evangelienuebersetzungen. BZNW, 29, Berlin, 1964.

[45]. Вж. Wilson, R. M., Review of Schrage, Das Thomasevangelium. – Vig. Chr., 20, 1966, 118-123.

[46]. Вж. Wilson, R. M., Studies in the Gospel of Thomas. London, 1960, 147-148.

[47]. Koester, Η., „One Jesus and Four Primitive Gospels“ – In: Trajectories through Early Christianity, 166.

[48]. Robinson, оp. cit., 124.

[49]. Вж. Guilaumont, A., „Semitismes dans les logia de Jesus“ – Journal asiatique, 246, 1958, 113-123.

[50]. Garitte, G., „Lеs ‘Logoi’ dOxyrhynque sont traduits du copte“ – Museon, 73, 1960, 335-349.

[51]. Вж. Guilaumont, A., „Les logia d’Oxyrhynque sont-ils traduits du copte?“ – Museon, 73, 1960, 325-333.

[52]. Vielhauer, op. cit., 633.

[53]. Ibid., 634.

[54]. Ibid., 635.

Изображение: авторът на статията, Емил Трайчев. Източник – Гугъл Бг.

ПАВЕЛ НЕИЗВЕСТНИЯТ*

Димитрий Мережковски

Най-добре ще научим за живота на Павел от самия него.

Дмитрий Сергеевич Мережковски„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Иерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на юдеите в Иерусалим (Деяния апостолски 22:3), а също и на юдеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Римляни 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деяния апостолски 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Галатяни 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Филипяни 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин… по правдата на закона – непорочен”.Paul-iconПо този начин, утвърждавайки в себе си юдаизма като единствената изходна точка на целия си живот, Павел само наполовина е прав, понеже не е една изходната му точка, а са две лица, две души: елинската, явната, дневната, и тайната, нощната, юдейската. Целият му живот е „борба на смърт”, „агония” на тези две души. Неговият ден е Гетсиманска нощ. Сам навлязъл в нея и целия свят въвлякъл там. Как и по какъв начин? Само ако разберем това, ние ще можем да разберем и Павел Неизвестния.

IV

Ние не знаем с точност годината на неговото раждане. Съдейки обаче по това, че при първата си поява през 31-32 година Павел е наречен в Деянията (Деяния апостолски 7:58) момък, neanias, а в 63 година той сам нарича себе си „старец”, presbytes, то Павел е почти връстник на Иисус, само три или четири години по-млад от Него[1].

Савел, Schaul, е юдейското име, дадено по обрезание; Павел, Paulus – римското, дадено по силата на римското гражданство.

Тези две имена сякаш са външен белег за бъдещата вътрешна раздвоеност. Колкото и да се опитва Павел след обръщането си да се убеждава, че в Христа „няма вече иудеин, ни елин”, той така и не успява да ги примири в себе си, вечно ще се мята между тях, без да знае, както и ние не знаем кое е все пак истинското му аз и кой е неговият двойник – Савел или Павел, юдеинът или елинът?

Съдейки по това, че Павел се е родил римски гражданин, civitas Romana, то неговите предци са заслужили или пък са придобили това почетно, струващо много пари звание. Най-вероятно то е придобито от неговия баща: значи е съумял да забогатее, бил е прагматичен, житейски умен и ловък. Тези качества на бащата ще наследи и преумножи синът, но вече не за себе си, а за своето велико дело. Ще се възползва и от римското гражданство, умно отстоявайки пред властите, когато това е необходимо не заради него, а в името на делото си своите законни права и човешко достойнство.

XI

Детските години отминали, настъпило юношеството.

Виждайки вероятно в сина си дълбоко, не по годините благочестие, страст към науките, и остър ум, бащата на Савел решил да направи от него учен рави, за да добави към дохода от производството на шатри и тенти този от книжното дело, и към почестта от юдейската мъдрост и святост да добави тази от римското гражданство. Най-вероятно с такава цел той го изпратил в Иерусалим, към тогавашния велик учител на Израил Гамалиил Старши.

Юношата Савел прекарал не напразно около четиринадесет години „при нозете на Гамалиил”: към зенита на живота си, съвършената левитска възраст от тридесет години, той вече настигнал учителя си в книжната премъдрост, а в пламенната си ревност към Закона можел и да го задмине, ако би извървял докрай вече поетия път. Но не го извървял, в самото начало на пътя се препънал в камъка на съблазънта.

Странни, невероятни слухове за новия велик пророк, Иисус Назорей, започнали да достигат до Иерусалим. „Кой е той? Откъде идва?” – недоумявали мъдреците. „Да не би Този да е Христос, Синът Давидов?” (Матей 12:23) – питали се все още плахо, шепнешком, глупавите и невежите, онези, за които вероятно и мъдрият Савел си мислел: „народ, който не знае Закона, е проклет” (Иоан 7:49). Та „нима от Галилея ще дойде Христос?” (Иоан 7:41).

XII

Познавал ли е Павел Иисус, виждал ли Го е?[2]

Повече от вероятно е Павел да е бил в Иерусалим в онези Пасхални дни на 29-30 година, когато от Галилея в града пристигнал Иисус. За да не Го види нито веднъж през всичките онези дни, Савел би трябвало да се е криел от Него, да не е излизал изобщо от вкъщи или да е сторил нещо, което нито един благочестив юдеин не би направил – да напусне Иерусалим през свещените дни.

Но ако Савел е видял Иисус, възможно ли е Павел да не споменава нито дума за това и дори по-лошо – да говори сякаш нарочно така неясно и двусмислено, че да не можем да го разберем, както прави това в писмата си (именно писма, най-прости и задушевни, а не някакви църковно-тържествени „Послания”, в писмата си, писани сякаш не с мастило, а с жив глас, изречени от сърце към сърце)? Много е вероятно, че само малка част от тези писма са оцелели и стигнали до нас. Но дори и в тези немного на брой би ли говорил Павел по този начин, ако е видял Иисус?

„Не съм ли видял (eoraka) Иисуса Христа, Господа нашего?” (1 Коринтяни 9:1). Означава ли това: „видях Възкръсналия” или видях „Живия”?Apostle PaulКак да проумеем и другата загадка: ако аз (в оригинала е „ние”, но тук, както и на повечето места у Павел, „ние” означава „аз”), ако аз и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам, ouk eti ginoskomen (2 Коринтяни 5:16)? Означава ли това, че още преди да е видял възкръсналия Христос и преди да Го е познал „духом”, той вече Го е познавал и Го е виждал с плътските си очи? Или означава само, че би могъл да Го познае по този начин – като Го види, само че не Го е познал? И защо нито Павел, нито Деянията на светите апостоли не казват това, което би било естествено да се каже: че той „не е познавал по плът” Иисус, не Го е виждал с плътските си очи? Защо Лука не се учудва на това и Павел не си го признава?

Ключът към всички тези загадки вероятно е Дамаското видение на Савел. „Кой си Ти?” – пита той Иисус не поради това ли, че все още не знае, дето Този, възкръсналият в нова плът и Онзи, живият са Един и същ? И само когато Господ му отвръща: „Аз съм Иисус”, отново може би Го разпознава, както човек разпознава видян някога друг човек? Няма ли именно върху това тъждество на Разпознатия, поне в началото и в някаква малка степен, а по-късно във „видението”, „прозрението”, пробива в една друга действителност – вече в по-голяма степен – няма ли върху това да се основава цялата вяра на Павел в Христос?[3]

Дори да е така, загадката все още не е докрай разрешена. Остава въпросът: можел ли е Павел да говори за действително видения Иисус така, както той е говорил? Струва ми се, че е можел. И не само е можел, но е трябвало така да говори – не би могъл другояче. Ясно и прямо, с леко сърце хората изобщо не говорят за това, което за тях е болезнено и ги плаши, което те самите все още не са си простили и вероятно няма да си простят; което и от другите не искат, не могат и не бива да искат прошка. Може би така е и при Павел: ако той действително е „видял Христа по плът” и не Го е познал, гледал Го е и не Го е видял, то това той никога не би си простил и от другите не би приел прошка.

XIII

Видял е входа в Иерусалим; чул е: „Осанна, благословен Идещият в име Господне!”. Видял е сълзите Му, чул е пророчеството за Иерусалим, града на мира, може би адресирано и към него, загубилия своя мир: „Да беше и ти узнал поне в този твой ден, какво служи за твой мир! Но сега това е скрито от очите ти” (Лука 19:42); чул и разбрал притчата за лозарите, убили сина на своя господар: „Ще дойде и ще погуби тия лозари и ще даде лозето на други” (Лука 20:16), както и притчата за камъка, отхвърлен от зидарите и станал глава на ъгъла: „Всеки, който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже” (Лука 20:18); чул и тези, дето Му казали: „В Тебе има бяс”; както и Неговата присъда над синовете Авраамови: „Ваш баща е дяволът”. Бил сред тези, които грабнали камъни, за да Го замерят като „богохулник”, задето казал: „Аз и Отец едно сме”, както и сред тълпата, която викала на Пилат: „Разпни Го!”, после Го разпнала, а след това Му се присмивала: „Ако Той е Цар Израилев, нека сега слезе от кръста, и ще повярваме в Него”. И дори в този последен час, когато все още било възможно да бъде разпознат, и римският стотник, чуждият, Го познал: „Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!” – своят така и до края не Го разпознал[4].

XIV

Писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво”; Иисус, разпнат на дървото на кръста, е прокълнат – това Павел знаел, вярвал в това, но може би все пак не така, както би искал. Понякога при твърде ярка светлина, при старателно вглеждане, пред напрегнатия взор се появява черна мушичка, която пречи на гледането: така на Павел му пречила едва доловима точка на съмнението. И както често се случва с хора, които биха искали да вярват повече, отколкото вярват, те доказват на себе си и на другите своята вяра чрез дела; тихото съмнение заглушавал с шумни дела – преследвал учениците на Иисус.Paul on the Road to Damascus„Аз гоних до смърт последователите на това учение”, – ще каже той на юдеите, враговете на Иисус (Деяния апостолски 22:4); „Наистина, и аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея, – ще каже той на римляните, все още нито врагове, нито приятели – това и сторих в Иерусалим и, след като приех власт от първосвещениците, много светии затворих в тъмница, а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и, разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове” (Деяния апостолски 26:9-11); „Аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах” – ще каже на своите братя в Христа (Галатяни 1:13) и на самия Него: „Господи, те знаят, че аз затварях и биех по синагогите ония, които вярваха в Тебе” (Деяния апостолски 22:19). „Савел пък пакостеше на църквата… дишащ заплахи и убийства” – според страшното слово на Деянията (Деяния апостолски 8:3; 9:1).

XV

Но колкото повече преследвал и убивал Иисусовите ученици, доказвайки своята вяра чрез дела, толкова по-ясно чувствал, че ако и да доказва нещо, то само на другите, не и на себе си. „Проклет! Проклет! Проклет!” – повтарял и усещал, че не може да прокълне докрай, както би искал. Черната точица пред взора – началото на голямата черна нощ на слепотата – все повече нараствала и укрепвала.

Ако той никога не е виждал, не е знаел „Христа по плът”, то сега в Неговите ученици Го срещнал: в гласа им чувал Неговия глас; в лицата им виждал Неговото лице и колкото по-ясно виждал, толкова повече усещал, че не смее да вдигне взора си към Него и да погледне лицето Му: страхувал се – и той още не знаел защо, но вече усещал, че ако отправи взор към лицето Му, ще разбере, че не той побеждава Врага, а Врагът – него, понеже го омайва, пленява, привлича го непреодолимо към Себе си; ще разбере, че той – палачът – завижда на жертвите си и измъчвайки ги заради Него, жадува същите мъки за себе си.

Може би и още тогава, ако се беше прислушал към тихия глас, тихия повей в сърцето си, би чул: „Савле, Савле, защо ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен”.

Ако бик се заинати и откаже да слуша гласа на пастира, онзи го боде с остен и го подкарва накъдето иска; така Савел не чувал пастирския глас, мятал се като побеснял бик върху ръжена, но острието вече пронизвало сърцето му все по-дълбоко, за да може той да тръгне натам, накъдето иска пастирът.

XVI

Сякаш в човешкия съд над първия мъченик заради Христа, дякон Стефан, предтечата на Павел, се извършил Божият съд и над първия заради Христос мъчител – Савел.

„Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух.. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега” – говорил Стефан в Синедриона на своите съдии и палачи. „И като се вгледаха в него, видяха, че лицето му е като лице на ангел… Като чуваха това, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него”. Повече от всички други скърцал може би Савел, но не на Него, а на себе си; и той все още не знаел защо, но сега се чувствал както никога преди. Бил обзет от ярост за това, че завижда на Стефан и знаейки накъде се е запътил, искал да върви с него.St. apostle PaulА Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога”.

Погледнал към небето вероятно и Савел. И за пръв път видял Врага лице в лице, и разбрал, че е победен.

Съдиите пък, „като закрещяха с висок глас, затулиха ушите си (за да не слушат „богохулника”) и единодушно се нахвърлиха върху него и, като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му”.

Хвърляли всички освен Савел. Само той стоял настрана. И свидетелите, които според Закона трябвало първи да хвърлят камък, сложили дрехите си при нозете на Савел, за да ги пази.

Ако в тази минута убийците на Стефан се бяха загледали в Савел, нямаше да го познаят; и ако можеха чрез това лице да прозрат бъдещето, то биха пребили с камъни Савел преди Стефан.

XVII

Но колкото и ясно да беше разбрал той в този ден, че борбата за него е приключила – Врагът е победил; колкото и да искаше да се спре, да прекрати гоненията срещу Христовите ученици, не можеше да стори това, така както падащият камък не може да спре.

Като взел от първосвещениците и членовете на Синедриона писмото до синагогите в Дамаск, Павел тръгнал натам, за да „докара вързани в Иерусалим и тамошните, за да бъдат наказани”. Тези писма той най-вероятно взел по-рано и сега трябвало да тръгне, за да не се издаде.

Осемте дни по пътя от Иерусалим в Дамаск са най-черните дни в живота на Павел. Все още вероятно, хващащ се за бившата си вяра като удавник за сламка, твърдял: „Проклет! Проклет! Проклет!”; но безсилните проклятия падали като стрели, пуснати от прекършен лък. Старата точка на опора под нозете му вече рухнала, а нова нямало и той висял в безвъздушно пространство. „Като обесения Иуда” – сигурно си мислел с отвращение и ужас. Знаел, разбира се, за Юда: разучил и това от учениците Му, както и за всичко свързано с живота на Врага, за да може по-добре да се бори с Него. „Съгреших, че предадох невинна кръв” – казал Юда, отишъл и се обесил (Матей 27:4). „Да взема да го последвам ли” – мислел си може би Савел в най-черните минути на тези черни дни. „Горко на оня човек, чрез когото Син Човеческий бъде предаден; добре щеше да бъде за тоя човек, ако не бе се родил” (Марк 14:21) – не за тях ли двамата е казано това? Но на втория Юда ще бъде по-тежко, отколкото на първия. „Ако онзи случайно се беше измъкнал от примката и беше оживял и по някакъв начин разбереше, че няма накъде да избяга от Врага, че любещият не може да се измъкне от Любимия, то щеше да се чувства като мен сега” – може би така си е мислел Савел, приближавайки Дамаск, на осмия ден от пътя, точно по обяд.apostle PaulЗад Савел, подобно на побеляла глава на Стария по дни, се белеел снежният Ермон – вечният спътник на Иисус. Надясно от него синеещите като вълни хълмове на Хоран бягали към хоризонта. Наляво мрачно тъмнеели последните хребети на Антиливан, а отпред, през тъмната зеленина на градините, вече блещукали на слънцето първите къщи от дамаските предградия, където очаквали палача на новите жертви. Не, сега вече самият палач станал жертва.

След осем дни пътуване от Идумея до Гавлонитида, изпепелената от слънцето пустиня, където трептяла мараня и разкалените камъни изгаряли ходилата, изведнъж свършила. Направо от адския зной пътниците навлезли в райски свежите дамаски градини, напоявани от хладните води на множеството потоци, притоците на Авана и Фарфар.

Изведнъж той спрял и сякаш ударен от мълния, може би със същия нечовешки вопъл, както някога зад тъкачния стан в Тарс, паднал на земята.

XVIII

Какво се е случило с него, ние не знаем, и никога няма да узнаем с онази външна, действително или пък само привидно необходима ни историческа достоверност. Вероятно и самият Павел не знаел това с абсолютна точност или пък с никого не разговарял за това – във всеки случай не споделял всичко, защото било невъзможно да се изкаже с думи, така че и при желание не би могъл всичко да разкаже. Ние имаме само свидетелството на Лука или пък на друг неизвестен творец на Деянията на светите апостоли, повествованията за Павел и спомените на самия Павел (доколко и те са исторически точни това ние също не знаем). Но общият белег на всички достоверни свидетелства, включително и на наблюдаваните в делничния живот, е в разминаването в малките детайли, във външното за сметка на съгласието в главното, същинското (всеки свидетел вижда посвоему). Именно този общ белег и потвърждава историческата достоверност на свидетелството на Лука – най-малкото потвърждава, че дори да не е на самия Павел, то е на много близък и добре осведомен човек, може би на негов спътник и пряк свидетел на случилото се в Дамаск.rembrandtvanrijn_apostle_paulЕто ги тези свидетелства на Павел-Лука, доколкото е възможно съгласувани и обединени в един разказ.

… Когато бях на път и наближавах до Дамаск, изведнъж ме огря светлина от небето, periestapsen (внезапно и ослепително, като мълния) … по-силна от слънчево сияние (според друг разказ на Павел в същото свидетелство на Лука, светлината огряла не само Павел, но и неговите спътници). Паднах на земята (или всички ние паднахме) и чух глас, който ми говореше на еврейски език: Савле, Савле, що Ме гониш? Аз попитах: кой си Ти, Господине? Той ми каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш. Мъчно е за тебе (тежко, жестоко, skleron) да риташ против ръжен. А човеците, които вървяха с мен, видяха светлина и се уплашиха, но глас не чуха… (в повествованието на Лука е точно обратното: „чуваха глас, пък никого не виждаха” и би следвало нищо да не са видели, значи и светлината)… Господи, какво искаш да направя? – попитах обзет от трепет и ужас. Той ми отвърна: стани и влез в Дамаск и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел – продължава и допълва Лука – стана от земята и макар да бяха очите му отворени, никого не виждаше; и водейки го за ръка, заведоха го в Дамаск. И три дни не виждаше, и нито яде, нито пи. Някой си Анания – продължава Павел, пропускайки от повествованието на Лука двете едновременни, по странен начин преплитащи се видения – своето и на Анания, – „някой си Анания, мъж благочестив по Закона, с добро име между всички иудеи в Дамаск, дойде при мене (точното местоположение на Павел е указано на Анания във видение от Господа: „иди на улицата, която се нарича Права, и подири в Иудината къща един тарсянин, на име Савел”) и застана и ми рече: брате Савле, прогледай! И аз тозчас прогледах и погледнах към него („сякаш люспи паднаха от очите му”, – допълва Лука). И Анания ми каза: „Бог на нашите отци те е отредил (предопределил, proesxeirisato: тук вече имаме целия основен бъдещ опит-догмат на Павел за предопределението) да познаеш волята Му, да видиш Праведника и да чуеш глас от устата Му, защото ще Му бъдеш свидетел пред всички човеци за онова, що си видял и чул…Стани, кръсти се и умий греховете си, като призовеш името на Господа Иисуса” (Деяния апостолски 9:1-19; 22:6-16; 26:12-18).

Така през есента на 31-32 година на големия римски военен път се случило най-великото след Рождество и Възкресение събитие в живота на християнското човечество.

XIX

Твърде огромно е това събитие в живота на самия Павел, за да не се удивим, че въпреки свидетелството на Деянията той говори за него в немногочислените достигнали до нас свои писма толкова лаконично и с такива неясни, сякаш случайно и мимоходом отронени намеци. Но ако можехме да проумеем какво означава съвършената немота на Петър-Марк за явяването на възкръсналия Христос в края на най-старото и автентично Евангелие според Марк: „Побягнаха от гроба (галилейските жени); тях ги обхвана трепет и ужас, и никому нищо не казаха, понеже се бояха”, – ако можехме да проумеем, какво означава това, вероятно бихме разбрали и немотата на Павел. Може би и той почти нищо на никого не казал, „защото се боял”.Св. апостол Павел в ДамаскВ писмата му откриваме четири намека, но ясен е само един от тях. Първият е в тази двусмислена загадка за виждането на Възкръсналия или срещата с Живия: „Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего?”. Вторият – почти същата неясна загадка: „Ако и да бях познал (някога) Христа по плът, сега вече не познавам”. Третият, по-малко неясен: „Бог… благоволи да открие (apokalypsai en emoi) в мене Своя Син” (Галатяни 1:15-16). Само „в мене” ли, във вътрешната действителност или също и във външната – това остава загадка. И накрая четвъртият, единственият съвършено ясен намек – изброяването на „явяванията” на Възкръсналия („яви се”, „стана видим”, ophske), според точното Павлово преброяване шест на брой (тази точност е важна за него: шест „явявания” – повече не е имало, няма и да има до свършека на света). Първото от тези шест явявания е пред един от трите „стълба” на Иерусалимската община, върховния апостол Петър; последното – пред Павел: „А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Коринтяни 15:1-9). Но дори и само с това, че включва последното събитие, случило се с него, в поредицата на останалите явявания, вече поставя между тях знак за равенство. Павел сякаш казва: „Аз познавам Възкръсналия Господ не по-зле от останалите; и дори онези явявания изобщо да ги нямаше, само моето щеше да е достатъчно, за да вярваме и изповядваме, че Христос е умрял, бил погребан и възкръснал в третия ден според Писанието”.El Greco, The Holy Apostles Peter and PaulНяма никакво съмнение, че нито Петър, нито който и да е от най-близките Христови ученици, видели своя Учител възкръснал, биха поставили такъв знак за равенство и биха се съгласили, че Павловото „явяване” е достатъчно за вярата. Кой е прав, те или Павел? За себе си и за Църквата прави са те. Действително, твърде дълбока и очевидна е разликата между техните явявания и Павловото. Те са несравними и като опит, и догматически, дори и само поради факта, че тук минава една непостижима за нас, недостъпна за опита ни, но за опита на първите ученици най-действителна граница, която те и цялата Църква наричат „Възнесение”, Възхождане на Сина към Отца, analepsis. Веднъж вече, в Своята смърт-възкресение, Иисус напусна този свят, премина в другия, от времето – към вечността. И ето че сякаш отново напуска, отива още по-далече, в по-големи дълбини, в други светове; преминава нови граници между тях. Павел като че ли не вижда или не иска да види тази граница, но първите ученици я виждат твърде добре и знаят или усещат, че на тях Възкръсналият се е явил още от тази страна на границата, а на Павел – вече от другата. „Още не съм възлязъл при Отца Си”, – това вече не би могъл да каже Иисус на Павел (Иоан 20:17). На първите ученици Той се явява, излизайки от гроба, а при Павел – слизайки от небето. На онези се явява „на третия ден”, а на Павел – след няколко години, не знаем с точност, но най-малкото след година и половина; на онези се „явява”, ephanarosen (Иоан 21:1) все още в светлината на земния ден или в сумрака на земната нощ, а на Павел – в „славата-сияние” на вече незалязващия ден; на онези – все още в тяло, макар и вече преобразено, различно от предишното, но все още „непрославено” или поне не с такава нова, лъчезарна „слава” на „Сина, седящ отдясно на Отца”, а на Павел – във вече прославеното по този начин тяло. „Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” (Лука 24:39) – това Савел по пътя към Дамаск не би могъл да чуе от устата на Възкръсналия и дори да би чул, то нищо не би видял. Изглежда той самият осъзнава или чувства това, иначе не би казал: „Ако и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам”.Transfiguration of Jesus ChristСледователно качествената разлика между онези, първите явявания и това, последното, е твърде съществена за най-близките ученици на Иисус, както и за цялата Църква. Техният опит е уникален: на никого и никога повече възкръсналият Иисус няма да се яви така, както на тях. Докато опитът на Павел ще се повтаря в опита на всички велики светци, без качествена разлика; Иисус ще им се явява до последното Си появяване – Второто пришествие: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Опитът на Павел не е нищо друго от опита на вечното Пришествие-Присъствие Господне, parousia, във времето и историята.

Качествено е така, но количествено, по силата и дълбочината на „видението-прозрение”, прорива в друга действителност, опитът на Павел превъзхожда опита на всички бъдещи светци: Савел видял по пътя към Дамаск възкръсналия Иисус така, както никой никога не ще Го види в историята, във времето, до края на света. В този смисъл Павловото явяване също е единствено, неповторимо, първо и последно. В този смисъл и той е прав, макар и посвоему: знае за Възкръсналия, ако не качествено, то поне количествено не по-малко от това, което знаят най-близките ученици, „стълбовете” на Църквата; знае може би и нещо, което те вече или все още не знаят.

XX

Опитът на Савел е опит не само на светиите, но и на грешниците. Господ призовал, „избрал”, „предопределил” не светия Павел, а грешния Савел.

Повече от Павел никой не е направил, няма и да направи за Църквата. Но колкото и да е странно, първият, решаващият за него опит е личен – извънцърковен. Това той и сам осъзнава и утвърждава като своя нова сила и нова правда, на хората в Църквата още тогава, а може би и днес все още неизвестна: „А когато Бог… благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за Него между езичниците, – аз веднага се не съветвах с плът и кръв, нито възлязох в Иерусалим при ония, които преди мене бяха апостоли” – тоест Църквата (Галатяни 1:15-17). Павел не тръгва към Църквата, понеже това, което е научил от самия Иисус, за него е по-голямо от онова, което би научил от Църквата; не този опит е от Църквата, а Църквата – от него.

XXII

В Деянията на светите апостоли Павел си спомня за дните в Дамаск, без да споменава нищо за главното, което сякаш би следвало да преживява тогава – радостта. Може би понеже самият той още нищо не знаел за нея, не я бил преживял, не я видял, именно от нея ослепявайки, от светлината, „по-силна от слънчево сияние”, или пък понеже за нея няма човешки думи: всички наши думи за земните радости са толкова оскъдни и скръбни, колкото и самите ни радости.Jesus our ConsolationПавел тогава още нищо не знаел за нея – научил по-късно: цялото Евангелие за него е именно за тази Радост. „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Филипяни 4:4). Само тази радост, единствената, е край и начало на останалите – това, от което и към което те се отнасят; понеже съществува тази радост, могат да съществуват и останалите…

Основната радост е в това, че човек не се спасява, а вече е спасен; бил е загубен и се е намерил; мъртъв бил и оживял; „изверг” бил, а сега – светия; пиел собствената си кръв, умирайки от жажда, и ето, утолил я така, че вече няма да жадува вовеки.

„Предопределен”, „избран”, „от утробата на майка ми” (Галатяни 1:15), а може би и по-рано, от лоното на Отца – вечността – ето от какво е главната радост на Павел, толкова нова, неизмерима, на нищо друго неприличаща, че почти никой няма да я разбере и този най-дълбок и несъмнен опит-догмат на Павел – предопределението, prosthesis, ще буди у другите ужас и неразбиране.

XXIII

Простичко и дълбоко Лука ще изрази в Деянията всичко, преживяно от Павел през тези дамаски дни, само с една дума – един поглед през тялото и душата: „като прие храна, подкрепи се, enisxysen… и се усилваше все повече” (Деяния апостолски 9:19-22).

„Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява”, panta ishyo, ще каже и самият Павел същата дума след много години, почти преди смъртта си (Филипяни 4:13), ставайки вече „жертва” (2 Тимотей 4:6); в самия край на пътя си ще каже това, което в самото начало е казано за него.

„Какво искаш да правя” – пита Савел току-що разпознатия Господ там, в самото начало на пътя, „разтреперан и ужасен”, паднал на колене. „Стани” – отвръща му Господ. Това и прави Савел, но не със собствени сили: не би могъл да стане сам, понеже е поразен сякаш от мълния; само силата Господня го вдига, изправя го на нозе и го „подкрепя”. В тази подкрепа, спойка, преплитане на волята на Спасителя с волята на спасения е тайната на Предопределението – радостта на всички радости.

„Защото които Той е предузнал, тях е и предопределил…; а които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил”, edoxasen, – „осиял”, „зарадвал” (Римляни 8:29). Ето с тази радост в душата Павел ще обиколи с „весела крачка” целия свят.

XXIV

Павел започнал своето дело веднага след обръщането си, непосредствено след като чул на въпроса си „Какво искаш да правя?” отговора на Иисус: „Стани и се изправи на нозете си… Защото ти си Ми избран (предопределен) съд… Аз ще те пратя далеко – при езичниците… да отвориш очите им, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатаната към Бога” (Деяния апостолски 9:15; 22:21; 26:18).

Тук, в самото начало на пътя, вече е предсказан, „предопределен” краят на Павел – целият му живот, „от второто раждане” да смъртта – всичко, което той ще извърши.

Струва ми се, че с подобно дело свръх човешките сили никога и нито един човек не се е захващал. Била е необходима по-голяма сила, отколкото за всичките победи на Александър и цезарите: онези са мимолетни като сън, а Павловото дело, извършено само за двадесет години, съществува вече двадесет века и ще престои да края на света, понеже делото му е дело на Духа, чийто най-лек повей е по-крепък от всички твърдини.

„Аз победих света” – би могъл да каже и Павел, подобно на Изпратилия го (Иоан 16:33).

С какво все пак Павел побеждава?

XXVI

„Дерзай, Павле!” – „Защото силата Ми се в немощ напълно проявява” – казва му Иисус (Деяния апостолски 23:11; 2 Коринтяни 12:9). „И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила” – ще каже той сам за себе си (1 Коринтяни 2:4).

„Движещата сила”, този Павлов dynamis, на хората ще им се струва (както и при Иисус) ту божествена, ту бесовска.

Галатяните, без да се гнусят от неговата болест, го приемат „като Ангел Божий, като Христа Иисуса” (Галатяни 4:14). В Листра ликаонците в началото искат да му принесат жертва като „на бог Хермес” – може би не само защото „първенствувал в говоренето”, но и понеже е бърз и подвижен като живак: за да попречи на богохулната жертва, се хвърля неистово в тълпата, разкъсвайки дрехите си; после същите хора искат да го пребият с камъни като злодей (Деяния апостолски 14:8-15). На остров Малта пък е точно обратното: в началото „злодей”, след това – „бог” (Деяния апостолски 28:3-4). Ако не самият Павел, то учениците му вярват, че е достатъчно да възложат върху болния „кърпа” или пояса на Павел, за да се изцели болният (Деяния апостолски 19:12), и че само една Павлова дума може да убие или възкреси човек (Деяния апостолски 19:12; 20:12). Но основната „движеща сила” на Павел – същата, както и при Иисус Христос – е не просто любовта изобщо, към всички хора, но любовта към всеки конкретен човек. „Всекиго от вас, както баща децата си, аз (в оригинала е „ние”, но това означава „аз”) подканях, молех и убеждавах” (1 Солуняни 2:11-12). „Като баща”, и още по-нежно – като майка: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Галатяни 4:19). „Бях благ среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си” (1 Солуняни 2:7). „Вие сте в сърцето ми, за да умрем и да живеем заедно” (2 Коринтяни 7:3). „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Коринтяни 11:29). „Станах роб на всички… за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Коринтяни 9:19).glory_of_jesusС по-голяма любов никой никога не е обичал хората освен Иисус. Ето я Павловата победа, която победи света. „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм” (1 Коринтяни 13:2).

XXVII

Само подобна любов е могла да победи света; само на нея хората отвръщат с равна любов.

Павловите сътрудници Акила и Прискила „за душата му положиха главата си” (Римляни 16:3-4). Галатяните „не презряха” и „не се погнусиха” от неговите немощи и болести, но го приеха като „Ангел Божий, като Христа Иисуса”: „Колко благатки бяхте тогава!.. ако да можеше, очите си щяхте да изтръгнете и да ми ги дадете” (Галатяни 4:14-15).

„Братя” в устата на Павел не е празна дума, така както и в устата на Иисус, Брата човешки, „първородния между многото братя“ (Римляни 8:29). „Иди при братята Ми” – казва Иисус на Мария Магдалина, първото живо същество, видяло го след възкресението (Иоан 20:17).

По скоро с Мария, отколкото с Марта оприличават хората християнската, но не и Христовата любов: по-добре умее да страда и съзерцава, отколкото да действа. Павловата любов, така както и Христовата, умее и едното, и другото едновременно. „Понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай” (Иоан 13:1). Това можем да кажем и за Павел.

В този смисъл той понякога изглежда не само като „първия светия”, но и като последния – единствения: такъв като него вече няма да има, поне в християнството, каквото е било и е в момента.St. apostle PaulМоже би и Павел, „грабнат и отнесен до трето небе”, също като Иоан е „син на гръма”; само че Павел не е трябвало да повтаря подобно на Иоан: „Чеда, обичайте се един другиго!” – той е обичал мълчешком.

Майка, която не умее да повива и кърми младенеца си, не струва пукнат грош. Павел това го умее както никой друг; улисва се като Марта в „голяма шетня”, подготвяйки „голямо угощение”, макар отлично да знае, подобно на Мария, че „едно е само потребно” (Лука 10:39-42); вечно се суети, грижи се за всички и за всеки поотделно. Всекидневно се грижи за „всички църкви” (2 Коринтяни 11:28). В сърцето си съединява всички църкви – от най-забутаната в подножието на Арарат до Рим и дори до бреговете на Атлантика. Кърми всички с една и съща храна – „нуждаете се от мляко, а не от твърда храна” (Евреи 5:12). „И ангели ще съдим” (1 Коринтяни 6:3), а докато млякото още не е изсъхнало от устата, трябва да се грижи за тях като за малки деца, за да се държат благопристойно: да не става така, че „един остава гладен, а друг се опива” на вечерята Господня (1 Коринтяни 11:20-22). Трябва да се грижи и за женските прически (1 Тимотей 2:9-15), и за това епископите да не се бият, а дяконите да не пиянстват, възрастните жени пък да не сплетничат (Тит 2:3). Девственикът Павел („добре е за човека да се не допира до жена”, „желая всички човеци да са като мене” (1 Коринтяни 7:1-7) – девственикът Павел трябва да се грижи за чуждото чадородие и той ще го върши така, както вероятно никой друг от светците няма да го стори ‒ „ще бъдат двамата една плът; тази тайна е велика” (Ефесяни 5:31-32) – ще говори така, както след Иисус никой друг няма да може.

XXVIII

Делото на любовта, а следователно и победата над света понякога се извършва не толкова чрез грижа за болни човешки души, колкото за болни човешки стомаси. „Не пий вече само вода, но употребявай и малко вино, поради стомаха си”, – пише Павел на Тимотей (1 Тимотей 5:23), и веднага след това: „Царят на царете и Господарят на господаруващите… живее в непристъпна светлина” (1 Тимотей 6:15-16). Великото, божественото, за него е точно толкова важно, колкото и онова, дребното, човешкото: слънцето на любовта е във всеки атом на плътта. Това светиите не знаят по начина, по който го знае Павел.

Превод от руски: Димитър Спасов

Първоначално – В: Християнство и култура, бр. 79.

______________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. D. Adolf Jülicher Einleitung in das Neue Testament von D. Adolf Jülicher, Tübingen: J. C. B. Mohr 1906. S. 24. Ernest Renan Les Apôtres, Paris: Calman Levy 1923, р. 163.

[2]. Johannes Weiss, Paulus und Jesus, Berlin 1909, S. 21.

[3]. Johannes Weiss, Jesus von Nazareth: Mythus oder Geschichte? Tübingen: Mohr 1910, S. 107-108. Мережковский, Д., Иисус Неизвестный, Брюссель 1932, т. I, с. 27.

[4]. „Павел без съмнение е бил свидетел на Страстите Господни” – Weiss, 29.

Дмитрий Сергеевич Мережковски (1866–1941) е руски писател, поет, историк, религиозен философ и преводач. Един от основателите на руския символизъм и ярък представител на Сребърния век. Няколко пъти е номиниран за Нобелова награда за литература, която така и не му е присъдена. Мережковски е един от пионерите в руската литература на жанра историософски роман. В продължение на десет години пише и публикува известната си трилогия Христос и антихрист, която се състои от романите Смъртта на боговете, Юлиан Отстъпник (1896), Възкръсналите богове, Леонардо да Винчи (1901) и Антихрист, Петър и Алексей (1905). Там писателят прокарва възгледите си за „третия завет” и настъпващото царство на духа – идеи, силно повлияни от учението на Иоахим Флорски. В края на 1919 година, след като не се оправдават очакванията на Мережковски за скорошен крах на болшевишкия режим, той и съпругата му напускат Русия и живеят първоначално в Полша, а по-късно във Франция. Като голяма част от руската интелигенция, оказала се в чужбина, и той възприема изгнаничеството си като мисия. В 1927 година двамата съпрузи организират литературно религиозно-философско общество „Зелена лампа”, начело с поета символист Георгий Иванов, което обединява едни от най-ярките представители на руската емиграция. Дмитрий Мережковски умира в Париж през 1941 година.

Творчеството на Мережковски е изключително разнообразно – около 60 тома – и включва поезия, исторически и биографични романи, преводи, литературна критика и други. Сред по-известните му творби са: сборникът Вечните спътници (1897); изследванията Толстой и Достоевски (1900-1902) и Съдбата на Гогол (1903); обширните статии за Достоевски Пророк на руската революция (1906) и за св. Серафим Саровски Последният светец (1907); книгата Иисус Неизвестният (1932). Публикуваният в списанието текст е откъс от неговата книга Павел. Августин (1936).

Първо изображение: авторът, Дмитрий Сергеевич Мережковски. Негов източник, и на останалите изображенияhttp://www.yandex.ru.

ХРИСТИЯНСТВОТО НА БАЛКАНИТЕ ОТ I ДО IV ВЕК*

Архимандрит Йеротей

Първо благовестие на св. апостол Павел и св. апостол Андрей

Балканският полуостров като кръстопът между Близкия Изток и Европа, както и средище на културно взаимодействие между народите от Изтока и Запада не е убягнал от проповедта на първите апостоли на Христовата църква. Малко след провеждането на Апостолския събор, вероятно в началото на второто полугодие от 51 година [Димитров 2003:76], апостол Павел започва второто си благовестническо пътешествие. Трябва да се отбележи, че в първата християнска история – Деяния на светите апостоли, макар да се представят етапите на географското разпространение на християнските общини от Предна Азия до Рим, тя има за цел да разкрие приобщаването към християнството не само на юдеите, но и на езичниците.St. apostle PaulИзворите за проповедническата дейност на апостол Павел се намират в самото Свещено Писание. По време на второто благовестническо пътешествие на апостола, Духът Божи и не допуска християнска проповед в областите от Мала Азия, но довежда апостола в Троада заедно с апостолите Сила, Тимотей и Лука. Апостол Лука разказва, как в Троада „през нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който го молеше и думаше: „Мини в Македония и ни помогни!“. След това видение веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумяхме, че Господ ни е повикал да проповядваме там Евангелието. И тъй като пътувахме от Троада, стигнахме направо в Самотраки, а на другия ден – в Неапол, а оттам във Филипи, който в тая част на Македония е първият град – римска колония” (Деяния апостолски 16:9-12).

Достигането до Филипи неслучайно е през остров Самотраки. Проповядването на Христовата вяра в Европа започва оттук – хилядолетното балканско тракийско култово място. Интересно е защо не е допусната проповед в малоазийските провинции. Предполага се, че апостол Павел най-вероятно се отзовава на покана на македонците от Филипи, които после играят определяща роля в обкръжението му, но от друга страна, как могат да се окажат тези филипийци (македонци) край него, след като знаем, че неговите спътници са по произход от Мала Азия? От това може да се направи извод, че апостол Павел, който знае гръцки език, взима със себе си и хора от местното евразийско население. Той използва техните езикови познания сред хората, които не говорят гръцки език. Мисията на апостол Павел е „организирана по модела на капилярното проникване”[Балез 2008:30]. Апостолът не се стреми да обхване голямо пространство като територия, а по-скоро да изгради опорни пунктове, които да станат изходни бази за последваща проповед. За тази цел той умело и успешно използва както инфраструктурата на империята, така и мрежата на античния град (полис) с неговите специфични ядра. Обхожда важните центрове и градове по кръстопътищата, които представляват един вид сборни места за жителите на областта. Хората често отиват там, защото са седалища на администрацията и съдилищата. На практика се получава, че словото достига до повече хора, отколкото би било, ако апостолът би пътувал от място на място. Това е отбелязано и от анализаторите на мисионерския му маршрут[Събев 1967:29-36].06.29_sv_peter_and_paul_CUTСамият апостол Павел се насочва първо към известния път Via Egnatia, като прави едно отклонение до Атина и Коринт. Общите наблюдения обаче показват, че група от негови ученици успява да свърже и така наречения „Централен“ (диагонален) път, водещ от Рим към Византион, и преминаващ през Виндобона (днес Виена), Сирмиум (днес Сремска Митровица), Наисос (днес Ниш), Сердика (днес София), Филипопол (Пловдив), Адрианопол (Одрин), Византион, за което ще стане дума по-долу[Събев 1967:29-36]. Други апостоли са поставяни да наставляват новопокръстените вярващи: евангелист Лука във Филипи, Сила и Тимотей във Верия. По-късно в своето послание до римляните апостол Павел изрично потвърждава изпълнението на тази своя задача с думите, че „предал учението на Христос чак до Илирик“ (Римл. 15:19). В своите бележки за посланието на апостол Павел към римляните блажени Теофилакт Български пише: „апостол Павел казва: „тъй че разпространих благовестието от Иерусалим и околността дори до Илирик”. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (ап. Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Иерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено. За да не помислиш, че е вървял по прав и широк път. „И околността“, казва, тоест аз съм обходил народите, проповядвайки и на север, и на юг…” [Теофилакт 2003:164-165].

Евангелист Лука пише, че Филипи е „първи град в тази част на Македония” (πρώτη της μερίδος Μακεδονίας πόλις, κολωνία) (Деяния апостолски 16:12). Някои смятат, че апостолът греши, когато употребява словото „μερίς” (част), и обосновават твърдението си с това, че тя никога не е означавала периферия, провинция или каквото и да е географско деление[Василиадис 2003:368]. Приема се, че в текста първоначално присъства някаква грешка и някой, желайки да я изправи, я заменя с думата „μερίς”. Археологическите находки от Фаюм (Египет) обаче показват, че тамошните колонисти, много от които произхождат от Македония, употребяват думата „μερίς”, за да различават областите на провинцията[1]. По такъв начин се установява, че „Лука е имал добра представа за географската терминология, използвана в Македония” [Free 1954:320]. Археологията „поправя” песимистите и доказва правотата на св. Лука. Филипийските жени, които първи са озарени от апостолската проповед, са прозелити[2] – македонки и фригийки и се молят на юдейския Бог, отъждествявайки го с древното трако-фригийско божество „Ведю” – „Βέδυ”. На това божество македонците дължат, според легендата, спасяването на своята династия [Дечев 1945:5-10]. Археолозите потвърдиха с точност топографските сведения, описани в Деянията. Според професор Томпсън от резултата на техните разкопки, проведени от 1914 до 1938 година, са получени „точни сведения за мястото, където е проповядвано за първи път в Европа Евангелието” [Василиадис 2003:369].Apostle PaulСлед Филипи апостол Павел продължава и през градовете Амфиполис (близо до село Неохори), Аполония (на път между Амфиполис и Солун), Солун[3][Желев 2003:99], Верия основавайки навсякъде църковни общини. Неговите ученици разгръщат делото му в Македония, Илирия и Тракия въпреки противодействието от страна на заинтересованите езичници и юдеи (вж. Деяния апостолски 16:9-12 и общо Деяния апостолски 16 и 17 глави). Според древното църковно предание апостол Павел проповядва и в Тракия. По-конкретно се лансира и хипотезата, че Никополис, който е упоменат в Тит 3:12, е идентичен с Nicopolis ad Nestum, разположен на брега на река Места. Някои изследователи отбелязват града на географските карти, показващи пътя на апостол Павел. Археологическите разкопки и епархийските списъци разкриват, че още през IV-V век той е известен епископски център[Събев 1967:34]. Така по Божие внушение етнокултурният регион Тракия-Македония неразлъчно присъства в историята на християнството от І век. В апостол-Павловата оценка този регион е образец на безукорна вяра и съучастие в благодатта Христова. Според св. апостол Павел, който се чувства призван да опази Христовото учение без примеси, църквите тук са модел за целия тогавашен християнизиращ се свят.jesus, andrew and johnЗа проповедта на св. апостол Андрей има обширна историко-литературна книжнина. От една страна е богатата апокрифна литература, а от друга, са кратките каталози на апостолските мисионерски пътувания. Но най-същественият проблем е как да се диференцират историческите фрагменти от апокрифните легендарни наслоения и правилно да се изтълкува крайно загадъчната география на Скития и етнонимна номенклатура (скити, мирмидони, антропофаги и т. н.)? Друг въпрос, повдигнат от науката, е: имат ли преданията за св. Андрей политически аспект за издигането на Константинополския престол? Един от възможните отговори е, че Константинополската църква уж се чувства не особено уверена в статута си, определен на Втория Вселенски събор 381 година и потвърден от 28 правило на IV Вселенски събор 451 година. Оттук и тенденцията за компенсиране на отсъствието на надежна историческа традиция чрез легендите и апокрифите, създадени ad hoc. Така се тълкува създаването на Константинополска катедра на брата на апостол Петър – апостол Андрей Първозвани, наречена и „Първозванна”. Впрочем, това не е вярно, защото за почти всички апостоли същестуват най-различни легенди. Цариградската епархия получава своя авторитет не просто поради нейния основател от числото на апостолите, но от нейната раннохристиянска история, с което може вече да се конкурира с претенцииите за първодостойнство на Римската курия. Тези твърдения логически може и да навеждат на такова мнение, но в друг ракурс на проблема ни въвежда 28-то правило от IV Вселенски събор, с неговото тълкувание от канонистите. [Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им 1912:633-671] Разясненията дадени от епископ Никодим (Милаш) ни дават ясна представа, че през VI век Римската църква приема решенията на IV-те Вселенски събора и дотогава не е нужно да се изтъква някакъв апостолски авторитет. Освен това, папите до IX век не предявяват претенция за някаква си абсолютна, универсална, непогрешима, божествена власт на своята катедра. Църквата водена от Светия Дух предузнава, че е възможно Рим да се отклони от чистотата на вярата и затова установява, първа след нея да бъде Константинополската катедра равна по чест и втора по административна величина. Проследявайки развитието на критиката към изворите за апостол Андрей, не може да не се забележи, че тя прави кръг и след период на краен скептицизъм отново се доближава до традиционните изводи[Беляев 1994:37; Карташев 2007:39-50]. Тези изводи са, че дейността на св. апостол Андрей се развива именно на Балканския полуостров. Църковното предание за св. апостол Андрей е записано от раннохристиянският писател Евсевий Кесарийски. Той ни съобщава, че „на Тома, както повествовава преданието, се паднала по жребий Партия, на Андрей – Скития…“[Евсевий Памфил 1993:78]. Подобни сведения намираме и у автори или източници като Тертулиан, Епифаний, Синаксара на Цариградската патриаршия, Менология на Василий II[ГИБИ VI 1965:54]. От анализа на текста, записан от Евсевий и възходащ към Ориген, можем да датираме това предание към края на II-началото на III век[Карташев 2007:40-41]. Свидетелите за проповедта на апостол Андрей в Тракия и Скития са цял сонм. Евсевий повтарят и Руфин („както на нас ни е предадено“) и Евхерий Лионский (†449) („както разказва историята“)[Карташев 2007:40-41]. Към тях ще добавим още Исидор Испалийски, който също утвърждава, че апостол Андрей получава дял да проповядва в Скития и Ахаия[Булгаков 1994:91-95, 261-263; Цухлев 1911:10]. Авторитетно е и известието на св. Иполит Римски, който е ученик на св. Ириней Лионски. В краткото си съчинение за дванадесетте апостоли той пише: „апостол Андрей след това, като проповядвал на скитите и тракийците, претърпял кръстна смърт в Патра Ахейски, където бил разпънат на маслиново дърво и там погребан[4]„. Доротей още по-пълно говори за тази проповед на Андрей: „Андрей, брат на апостола Петра, обходил всичка Византия, всичка Тракия и Скития и проповядвал Евангелието”[Булгаков 1994:92]. Дори при едно евентуално интерполиране на авторството на св. Иполит или Доротей, то ние нямаме основания да се съмняваме във верността на изнесената информация. Косвено потвърждение за апостолската проповед на св. Андрей, намираме и у св. Иоан Златоуст, който изнася специално похвално слово за апостолите, където казва следното: „Андрей вразумява мъдреците на Елада”[Пандурски 1952:21, бел. 5].Апостол Андрей забива кръста на Киевските възвишенияТук “Елада” не е някаква топонимна фикция, а реална хорá, подобна на всички останали споменати от Констаниполския светител, очертаващ географските райони на апостолската проповед. Необосновано е да се смята, че апостол Андрей проповядва в Скития, но не и в Тракия[Снегаров 1944:361, 371 бел. 2]. Накрая отново цялото църковно предание ни говори, че дейността на апостол Андрей се развива в Източната част на Балканския полуостров. В Добруджа на границата между днешна България и Румъния се намират следните топоними – „Св. Андреев поток” и „пещерата на Св. Андрей”, където днес се намира манастира „Св. Андрей” „за който се разказват легенди, свързани с апостол Андрей и тримата му ученици Ина, Пина и Рима[5]”. Някои фолклорни песни в Добруджа и на лявата страна на река Прут напомнят за едно мисионерство на св. Андрей по тези земи[Pacurariu 1987:53]. Силата на преданието за проповедта на апостол Андрей е толкова застъпена в народите, обитавали така наречената Скития, че дори Алцековите българи в Италия през VII век, носели Андреевски кръст във хиксовидна форма. А то се разпространява в цяла Средновековна Християнска Европа, за да може през XIV век в Шотландия благородниците, считащи себе си за скитски наследници да поискат от папата  църковна независимост от Англия, изтъквайки, като аргумент Андреевата проповед сред скитите. Открити са данни и за още един апостол, който е проповядвал на Балканите – апостол Филип[Дринов 1971:13]. Той е един “измежду 7-те дякони, който покръсти Симеон и евнуха, беше епископ на Скитска Тракия[6]”[Димитров, Бакшев 2001: прилож. 1: „История на България”, с. 120; ГИБИ III 1965:19, с. 73, бел. 6].

Общи писмени извори за разпространението на Християнството

Съществуват изворни податки за сътрудниците на апостол Павел и Андрей, които продължават тяхното дело. Техният брой надхвърлят единствено апостолите от Мала Азия и Близкия Изток. Над 20 апостоли проповядват Християнството на Балканския полуостров, а пострадалите за вярата са стотици, дори хиляди. Начело на християнските общини в Сердика (София), Филипопол (Пловдив), Сирмиум (Сремска Митровица) и в Томи (Костанца) още през средата на първи век застават епископи, при това от най-тесния кръг ученици на Христос, които Църквата отбелязва като „седемдесетте апостоли“. Неслучайно едно от древните жития твърди, че св. Корнилий Стотник е от Тракия Италийска. Имаме причина да видим присъствието на балканските жители първи в акта на предаването на новата вяра от запазилите истинското Богопоклонение юдеи към езичниците, сред които и балканските жители. Съприкосновението им с Богохранимия народ на Израил се документира още от периода на походите на Александър Македонски и това е доказано и по археологически път. Много македонци по това време населват Самария, а елините крайбрежните градове като Газа, Аскалон, Кесария, Птолемаида и други[Василиадис 2003:286-289]. За ранното проникване на християнството определен дял има пътят от Адриатика към Дунав, откъдето се движат източни търговци към Италия и Панония. Така че, земите на Балканския полуостров са не само място за разпространение, но и път за проникване на християнството в Европа. Приемството, живата проповед и развитието на християнския живот на началата, завещани от самите апостоли в тези църкви не се прекъсва и в последващите години. Тертулиан говори, че приемството в църквите, основани от апостол Павел, се съхранява до негово време.Св. апостол АндрейПри разглеждане на общите съобщения за разпространяването на християнството на Балканите в периода I–V век, хронологията се движи в границите на II-III век, а по-голямата част от съществуващата информация е от периода IV-V век. Ранните съобщения са с панегиричен характер, те не се стремят да фиксират разпространението на християнството в Балканския регион, а изтъкват неговото триумфално шествие в цялата Икумена. Най-ранното съобщение от подобен род се явява свидетелството на известния христиански идеолог Quinta Florenta Septimius Tertullian. Той свидетелства, че през II век християнството вече е проникнало между племената гети, даки, сармати и скити. Eто какво гласи текста: „Et Galliarum diversae nations et Britanorum inaccesa Romanis loca, Christo vero subdita, et Sarmaturum et Dacorum et Germanorum et Scytharum et abditarum multarum gentium et provinciarum et insularum nobis ignotarum et quae enumerare minus possemus”[Латышев 1949:239]. Същестуват мнения, че Тертулиан е апологет и по тази причина, той използва доста преувеличения и хиперболи. Като аргумент в подкрепа на това недоверие, те считат един пасаж от коментар върху книгата на Ориген за тълкувание на Eвангелието от Матей. Tой смята, че Евангелието още не е проповядвано в земите около река Дунав. Апропо, произведението на Ориген също е апологетично, което се вижда от факта, че Александрийският автор желае да отговори на езичника Порфирий, който отрича верността на думите на Спасителя (Матей 24:14). Езическият философ счита, че евангелизацията е завършена и светът не би трябвало вече да съществува. На друго място Ориген пише, че християнството привлича голямо число последователи между „всеки народ и човешки род”, което означава, че то се разпространило и сред варварския свят[Събев 1958:52, бел. 1]. Друг писател който потвърждава, че християнството е съществувало около река Дунав е Арнобий, който твърди, че християни има у алеманите, персите и скитите [Поповић 1912:235-239].Ел Греко, Св. апостол АндрейСледващ момент в процеса на християнизация са готските нашествия от III век. Затова съществува косвено потвърждение от страниците на „Карменовата апологетика” на поета Комодиан. Той информира, че готите са взели множество пленници, сред които и християни, които също така са проповядвали сред варварите живеещи около Дунава. Същото се потвърждава и от църковния историк Созомен, който споменава, че готите които живеят около Дунав вземат множество пленници от Тракия и от Азия, сред които много християни. Тези християни излекуват болни и много готи приемат вярата им [Церковная история Эрмия Созомена Саламинского 1851]. Твърдението на Сократ [Сократ Схоластик 1996:гл. 8], че някаква част от сарматите след поражението, което претърпяват от войските на император Константин през 322 година стават християни, се потвърждава и от Иероним, който описва триумфа на Христа над демоните в своето писмо до Лает: „От Индия, от Персия и от Етиопия ние всеки час приветствахме тълпи монаси, арменците сложиха настрани своите колчани, хуните учат псалтира, и топлят скитския студ с топлината на вярата си – златорусата и русата гетска войска е обкръжена с църковни палатки. Те може би затова се бият против българите с храброст, защото изповядват същата вяра[7]” [Ценов, Г. Кроватова 2004:89, бел. 86]. Християнството вече е разпространено в земите на юг от река Дунав, за да може то, успешно да търси и свои последователи в областите на север от реката. Бащата на Църковната история Евсевий Кесарийски рядко споменава балканското християнство, но се знае, че той е селективен писател. Както казва и професор Хелцер, знаейки за труда на Африкан, Евсевий не се ползва с неговата информация, защото тя е известна вече на обществото, но търси други източници [Болотов 2007:142–144]. Той споменава за епископи на Анхиало и Дебелт. За Елий Юлий Публий е известно, че подписва посланието на Серапион Антиохийски до Кирик и Понтик, в което изказва и следното свидетелство за Анхиалския епископ Сотас: „Елий Публий Юлий, епископ на колонията Дебелт в Тракия, призовавам Бога за свидетел, че блаженния Сотас, анхиалски епископ, искаше да изгони нечестивия дух на Прискила, но лицемерите не му позволиха”[Евсевий Памфил 1993:188]. Друг християнски историк потвърждава, че християнството прониква дълбоко сред балканските римски провинции: „елините, македонците и илирите… изповядвали вярата си свободно, защото там управлявал Константин[8]” [Цвятков 1984:2]. На Първия Вселенски съобр в Никея участват множество епископи от тракийските и илирийските земи и това е споменато от всички църковни историци, като Евсевий, Сократ и Созомен. Свидетелства са записани също и от св. Атанасий Александрийски (около 300-373). Като участник на събора в Сердика от 343 година, той е идвал на Балканите. Той посочва народите, които приемат „словото на Христа” – скитите, етиоптяните, персите, арменците, готите [PG, XXV-XXVI, р. 51; Латышев 1948:238].

Св. Иоан Златоуст произнася проповед в една готска църква [Св. Иоан Златоуст 2005:340-341], използвайки за метафора, различни животни – барсове, лъвове и агнета, с които се оприличават народите, приемащи християнството. Секуларистичната гледна точка на някои автори, води до преекспониране значението на империята за разпространението на вярата, а именно проповедта на св. Иоан разкрива, че всъщност това е дело на апостолите и техните помощници. Църквата е преди всичко Божествен организъм, а вторично притежава и своите административни институции. Много правилни са и разсъжденията по този въпрос на Зл. Гочева, която задава риторичния въпрос: „… кои може да са тези християнски насилници, които да дойдат отвън и да разрушат тракийските езически светилища?” [Гочева 1997:120].Разпятието на св. апостол АндрейЗначимо е свидетелството от първата половина на V век на блажени Теодорит Кирски (390-457), който разказва за дейноста на епископа на град Томи, Вретанион, считайки, че той управлява всички градове на Скития [Theodor. Eccles. Hist., IV, 31; Латышев 1948:296]. В друго полемическо произведение отправено срещу „елинските страсти” – той пише, че мисионерите от простия народ „рибари, митари и кожари… разнесли на всички хора Евангелските закони и ги убедили да приемат законите на Разпънатия не само от римляните и подвластните им народи, а и на скитските и на савроматски племена, и на индийците, и на етипоците, и на персите”[PG., XXXIII, р. 1037]. Блажени Теодорит завършва: „Към персите, скитите и другите варварски народи, законите (християнските – бел. моя) са били възприети след смъртта на апостолите, съхранявайки своята сила, независимо от противодействието не само на варварите, но и на самите римляни” [Латышев 1948:300]. От този период се отнася и съобщението на Епифаний, епископ Константски (около 314-367), който дава реален епизод от мисионерската дейност на ранните последователи на християнството на Балканите. Епифаний пише: „Старецът Авдий бил подложен на изгнание, бидейки изпратен от царя в пределите на Скития по причина на доноси на някои епископи, възникнали по време на бунтове всред народа, пребивавайки там – не мога да кажа колко години, – прониквайки във вътрешността на Готия, той огласил с християнското учение много готи и оттогава в самата Готия възникват много манастири – общежития с монашеско подвижничество”[Herausgegeben 1805:4; Латышев 1948:246]. Това събитие се развива през средата на IV век по времето на император Констанций II (337-361). На територията на Балканския регион са известни много раннохристиянски светци и мъченици, за които ни информират мъченическите актове на римските съдилища или техните житиеописания, които са оставени от свидетели на страданията им [Алексиев 1992]. Почти пълен техен списък съставя руският архиепископ Сергий (Спаски) Владимирски [Бойкикева 2005: Приложение I, 202-213]. Тези агиографски текстове, за съжаление не са пространни и не дефинират ясно историческите контури на развитието на балканските римски провинции или степента на християнизация на населението, както и неговия културен, социален или икономически живот. По-голямата част от тях са публикувани от Hippolyte Delehaye (1859–1941) в студията си за светците от Мизия и Тракия [Delehaye 1912:161-300]. Трябва да се отбележи, че към края на III-началото на IV век голям процент сред мъчениците са духовници или лица свързани с богослужението, извършвано в храма или извън него [Цвятков 1984:24]. От този неоспорим факт следва, че през III век, а навярно и още от апостолски времена са същестувавали християнски общини, начело на които стоят епископи [Zeiler 1928:195-196; 213-216]. На тази основа Адолф Харнак извършва един социологически анализ, в който поставя земите на Тракия, Македония и Балканското крайбрежие на Черно море на челните места по брой на християните в Римската империя[Събев 1958:52-53]. Историци си задават въпроса: „Защо ранните християни не са проявявали интерес да запазят по-подробни и обстойни данни за мисионерстването на апостолите на Балканите?” Но трябва да се отчете фактът, че през този период има 10 гонения над християните, а по-късно много паметници са били унищожени при така нареченото Велико преселение на народите. Освен това първите християни живееят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света и затова не си поставят за цел да създадат по-големи творения – както знаем първите християнски истории се появяват след Миланския едикт. Само така можем да се обясни, как от апостолските времена до края на III век има малко известни факти за живота на християните в Балканския aреал.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Алексиев 1992: Алексиев, арх. Серафим, Достоверни ли са житията на светиите? С., 1992.

Балез 2008: Блез, М. Ф., Павел и първоначалното разпространение на християнството. – История на Християнството. С., 2008, с. 30.

Беляев 1994: Беляев, С., Вступительная статья. – Булгаков, м-т Макарий, История Русской церкви, кн. 1, Москва, 1994, с. 37 сл.

Бердяев 1992: Бердяев, Н., За робството и свободата на човека. Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, С., 1992, с. 27.

Бойкикева 2005: Бойкикева, К. А., Болгарская Православная Церковь (исторический очерк). С., 2005, Приложение I, с. 202- 213.

Болотов 2007: Болотов, В., Лекции по истории древней церкви. Т. І., Киев, 2007, с. 142 – 144.

Булгаков 1994: Булгаков, м-т Макарий, История Русской церкви, кн. 1, Москва, 1994, с. 91-95, 261-263.

Василиадис 2003: Василидис, Н. Библия и археология, Свято–Троицкая Сергиева лавра, 2003, с. 286-289 с пос. лит.; 368-369.

ГИБИ 1965: ГИБИ VI, С., 1965, с. 54, 73 бел. 6.

Гочева 1997: Гочева, З., Завещано от траките, В. Търново, 1997, с. 120

Димитров 2003: Димитров, И. Ж., Разпространение на Христовото благовестие, С., 2003, с. 76 сл.

Димитров 2001: Димитров, Б., Петър Богдан Бакшев, Български политик и историк от XVII век. (Второ издание, С., 2001), прилож. 1: „ История на България”,с. 120; онлайн изд.

Дечев 1945: Дечев, Д., Βέδυ  като трако-фригийско божество, С., 1945, с. 5-10.

Дринов 1971: Дринов, М., Исторически преглед на Българската църква от самото и начало и до днес. – Избрани съчинения, Т II, С., 1971, с. 13.

Евсевий Памфил 1993: Евсевий Памфил, Церковная история, кн. III, Москва, 1993, с. 78, 188.

Карташев 2007: Карташев, А., Очерки по истории Русской церкви, т. I, Минск, 2007, с. 39-50.

Латышев 1949: Латышев, В., Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ. – 1949, № 3, с. 239.

Латышев 1948: Латышев, В., Известия древних писателей о Скифии и Кавказе, ВДИ. –1948, № 3, с. 238, 246, 296, 300.

Пандурски 1952: Пандурски, И., Св. Св. Първовърховни апостоли Петър и Павел в Богослужението и в иконографията, С., 1952,с. 21,бел. 5.

Поповић 1912: Поповић, І. Опђа црквена историја, 1, Сремски Карловац, 1912, с. 235-239.

Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им 1912: Правилата на св. Православна Църква с тълкованията им, т. I, С., 1912, с. 633-671.

Св. Йоан Златоуст 2005: Св. Йоан Златоуст, Творения, т. XII, кн. 1, Свято–Успенская Почаевская Лавра, 2005 , с. 340-341.

Снегаров 1944: Снегаров, И., Кратка история на съвременните Православни църкви, т. I, С., 1944, с. 361, с. 371, бел. 2.

Сократ Схоластик 1996: Сократ Схоластик, Церковная история, Москва, 1996, кн. I, гл.8.

Събев 1967: Събев, Т., Мисионерското дело на св. ап. Павел и неговите първи ученици на Балканския п-в. – Духовна култура, 1967, кн. 7-8, с. 29-36.

Събев 1958: Събев,Т., Из историята на Християнската църква. С., 1958, с. 52,бел. 1, 52-53.

Теофилакт 2003: Теофилакт, Архиепископ Охридски, Тълкувание на посланията на св. ап. Павел. Св. гора, Атон, 2003, с. 164-165.

Цвятков 1984: Цвятков, Н., Епископски центрове на Балканите през VIII-IX в. – Духовна култура, 1984, 4, с. 2, 24.

Ценов, Г. Кроватова 2004: Ценов, Г., Кроватова. България. Покръстването на българите. С., 2004, с. 89, бел. 86.

Церковная история Эрмия Созомена Саламинского. – Санкт Петербург. В типографии Фишера, 1851

Цухлев 1911: Цухлев, Д., История на Българската църква, Т. I. Първи период (864-1186 г.) С., 1911, с. 10 с посочената литература.

Delehaye 1912: Delehaye, H., Saints de Thrace et de Mesie. – Annacleta Bollandista, 31(1912), p. 161-300.

Free 1954: Free, J., Arhaeology and Bible history., Wheaton – Illinois, 1954. р. 320.

Herausgegeben 1805: Herausgegeben, J. Ulfilas Gothische Bibelübersetzung. Weißenfels ,1805, Historisch-critische Einleitung seit. 4.;

Pacurariu 1987: Pacurariu, Mircae, The Beginning of Christian Life with the Romanians. – Romanian Orthodox Church News, 1987, № 5, p. 53.

PG, XXV-XXVI, р. 51

PG., XXXIII, р. 1037

Theodor. Eccles. Hist., IV: Theodor. Eccles. Hist., IV, 31.

Zeiler 1928: Zeiler, J. L’еmpire Romain Et L’Еglise. – Histoire du Monde, t. V, Paris, 1928, p. 195-196; 213-216.

http://www.mirzayanov.com/images/mirgunnovfinal.pdf

http://www.kroraina.com/knigi/bd/pbb_1.html

http://www.krotov.info/acts/04/socrat/socr01.html

http://www.krotov.info/acts/05/2/sozomen_01.htm

_______________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 95-104. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Пак там. Вероятно думата „μερίς” в древния македонски език има това значение – част, мярка за земя (бел. моя).

[2]. Тоест приели юдейската вяра.

[3]. Населението на Солун се състои освен от македонци, римляни и елини, също от трибали и други траки, крайдунавски даки, гети и скити, дарданци, и туняти и други илири, както и далматинци от Източна Адриатика, фриги и галатийци от Мала Азия, юдеи.

[4]. „St. Hippolytus on the Twelve and the Seventy Apostles”2. Andrew preached to the Scythians and Thracians, and was crucified, suspended on an olive tree, at Patrae, a town of Achaia; and there too he was buried”, цит. по Цухлев, Д., пос. съч., с. 10.

[5]. Монасите от манастира, разказват, че на мястото където са пострадали 3-мата ученици са се появили по необикновен начин 3 кръста. И до днес се пазят 2 каменни кръста, единия с изпочупени рамена, а третия кръст е унищожен от един мюсюлманин.

[6]. Ранно християнските документи в Илирик са събрани в труднодостъпния осемтомен труд на Даниеле Фарлати за историята на църквата в Илирик: Daniel Farlatus, Illyriciim sacrum, Venetiis 1751-1819, а по-късно непрепечатван. Някои от тези сведения са предадени в изследването на Jacqes Zeiller, Les origines chrétiennes dans les provinces Danubiennes dans l`Empire Romain, Paris 1918 (=Bibliotèque des Écoles Françaises d’Athènes et de Rome publiée sous les Auspices du Mimistére de l’Instruction publique, fasc. 102), където се дава и подробна библиография за източниците.

[7]. Avertat Iesus ab orbe Romano tales ultra bestias  (Ep. 107, 2); Тази фраза се среща и у Prudentius, Apotheosis 426-427: laxavit Scythias verbo penterante pruinas vox evangelica. . –цит. по Маенхен-Гельфен, О., Мир гуннов. Исследования их истории и культуры. Принстон, США – http://www.mirzayanov.com/images/mirgunnovfinal.pdf; също Ценов, Г., Кроватова България. Покръстването на българите , С., 2004, с. 89, бел. 86.

[8]. Sozomenos, Еccl. Hist. , lib. I, cap. 2; PG,t. 67,844-1630  цит. по. – Цвятков, Н.  Епископски центрове на Балканите през VIII-IX в. – ДК, 1984, 4, с. 2; също –Церковная история Эрмия…, http://www.krotov.info/acts/05/2/sozomen_01.htm.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru

ВЕЛИК МОМЕНТ В ПАСТИРСКАТА ДЕЙНОСТ НА СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ*

Проф. протоиерей Христо Димитров

St. apostle PaulВсяко време има своите борби, търсения и страдания. И нашето време в това отношение не прави изключение. Люти борби за нови форми на живот и дейност ту се подемат, ту отслабват, за да се засилят пак отново. Упорити търсения на нови истини и откровения отбелязват усилията на отделни личности и общества, на цели народи и групи от народи, на цялото човечество. И все пак, както всеки може да констатира, труден и много бавен е напредъкът на човечеството, за да отстрани или поне да ограничи и намали жертвите и страданията, разрушенията и ужасите на все по-страшни войни, които за зла чест съпътстват тези вечни борби и търсения.

Църквата Христова, в духа на своята мисия в света, не стои безучастна зрителка към това трагично положение. Основана върху примера, учението и делото на Спасителя, тя също се стреми да помогне на човечеството да излезе от това отчаяно положение. Но тя се чувства длъжна да измести тези борби от периферията на живота, дето човечеството лекува само симптомите на болестта, като задълбочава и насочва тези борби към истинската първопричина на всички злини – към греха и неговите прояви. За тази цел тя предлага на човечеството свое неизменно ръководство и свой изпитан метод, а на органите си – примера и дейността на своите велики духовни водачи в миналото.St. apostle PaulПръв, който най-пълно разкрива и точно определя в духа на Христа това ръководство и този особен метод, е безспорно св. апостол Павел. Той, не само с учението си, а и с личността и особено с душепастирската си дейност, се явява като най-дейният апостол и пастир, като най-дълбок християнски мислител и със световно историческо значение водач на повечето първохристиянски църкви. Също  така за християните и пастирите в днешните и бъдещите времена неговото учение и пастирската му дейност представят най-широка програма за истинско и активно служене на Църквата и човечеството[1].

В този смисъл днес, когато християните от цял свят отбелязват с благоговейна почит 1900-годишнината от идването на св. апостол Павел за пръв път да проповядва християнството на Балканския полуостров и оттук – в Европа, много важно и дълбоко поучително е за нас, приемниците на някогашните народи на този полуостров и континент, да си припомним с чувство на най-дълбока признателност към Провидението този велик момент от Павловата душепастирска дейност. Слязъл след раздялата си с Варнава в началото на второто си пътешествие на брега на Троадското море в малкия и нов пристанищен град Троада, близо до Александрия – само на двадесет километра южно от древната крепост Троя, съпровождан от двама, тогава малко известни мъже (Сила и Тимотей), а от този град – и от лекаря и живописец Лука, апостол Павел съвсем не се чувствал да е изнемогнал от преживените беди и опасности досега и от непосилните, денонощни усилия и трудове да утвърждава новооснованите християнски общини и да привежда към Христа нови хиляди човешки души. Напротив, всичко това сякаш още повече повдигало духа му, окриляло волята му и разширявало все повече сърцето му, за да обгърне, ако е възможно, за новата вяра в живия Бог целия, нему добре познат от пътуванията му по цяла Западна Азия, юдейски и гръко-римски свят. Затова тук, обърнат с лице към още непознатата му Европа, той вече вижда и пресмята отвъд синьото море на Гърция, като втори Александър Велики, само че с поглед към Запад, своите нови задачи и постижения, своите нови борби и победи, за спечелване света за Христа и Неговото царство на смирението и любовта, на жертвата и мира.Paul-iconТук, преди всичко, отвъд сините вълни на Хелеспонт, дори под прекрасното южно небе и всред разкошната и поетична природа на Гърция, апостол Павел вижда с окото на истински реалист и нов човек общото положение и състоянието на човешките души такива, каквито са били в действителност. Вместо повече свобода и справедливост за народите под властта на римските цезари, техните заместници и гарнизони из провинциите, настъпили нови неправди, нова робия и тирания. Защото земните властелини си остават всякога едни и същи за Христа и Неговия последовател: те само властват, тоест само господаруват и излагат гордо само себе си, докато той се смирява и самоунижава, не иска други да му служат, а той иска да служи на другите, като помага и издига сведените в робски страх глави и паднали в земния прах милиони човешки същества днес пред едно чудовище, наречено Калигула, а утре – пред друго, което ще се нарича Нерон или с друго име. А зад всичкия разцвет на науките и изкуствата в Гърция, през множеството ѝ школи и академии, философи и поети, историци, оратори и законодатели Апостолът вижда в човешките души надигащите се вълни от мъчителни съмнения, нравствени колебания и конфликти, пълна похабеност и извратеност на нравите. Не по-добро било и религиозното състояние на народите тук: храмовете пустеели, боговете като мъртви немеели, а самите им жреци се подигравали на собствените си молитви и жертви[2].Св. апостол Павел в ДамаскТогава у апостол Павел се разгаря пламъкът на свята загриженост и любов към изнемогващите човешки души. Във великата му пастирска душа бликват нови, сякаш неподозирани вътрешни сили на воля и решителност, на които Провидението дава скоро плът и кръв, живот и глас в едно съновидение още през следната нощ. Както се казва в Свещеното Писание: „През нощта се яви на Павла видение: стоеше пред него един мъж, македонец, който молеше и думаше: мини в Македония и ни помогни!“ „След това видение – продължава дееписателят св. Лука, присъединил се оттук към апостол Павел и двамата му спътници, – веднага поискахме да тръгнем за Македония, понеже разумехме, че Господ ни е повикал да проповядваме там евангелието“ (Деяния апостолски 16:9-10). И тъй като отпътували с първия кораб от Троада, те стигнали направо в усамотения скалист остров Самотраки, а на другия ден – в пристанищния град Неапол (днешна Кавала), отишли оттам във Филипи, който в тази част на Македония тогава бил първи град – римска колония. В този град те престояли няколко дни и в него най-напред започнали своята проповед на християнството в Балканския полуостров и оттук – в Европа. Така бързо и почти светкавично за онова време, с пламенна ревност за покоряване всички народи на Христа и Неговото царство апостол Павел се отзовал на тайнственото съновидение-покана: „мини в Македония и ни помогни“!Paul on the Road to DamascusНо този вик за помощ, вик на скръб и отчаяние на древния свят, се чува през всички християнски векове. Той се повтаря в историята и на всяка християнска и пастирска душа. Само че ние, като че ли, не отваряме охотно слуха си за гласовете на хилядите човешки материални и духовни беди и скърби, нужди и страдания. Грижата за бедните, унизените и страдащите като че ли не смущава и не тревожи нашето спокойствие. А при вида на толкова около нас нови езичници, които живеят и умират далеч от Бога и Христа без вяра, любов и надежда, у колцина от нас, църковниците, заговаря и бие тревога пастирската съвест? Особено при вида на бушуващото размирие в света днес, когато призракът на нова, още по-ужасна, война застрашава да залее с нови потоци от кръв и скъпи жертви и да превърне в жалки развалини цветущи полета и културни центрове пак в Европа, всички ние, пастири и християни сме длъжни да се вслушаме, както св апостол Павел се вслуша в гласа на тайнственото си видение, в милионите гласове в полза на мира и разбирателството между народите. И трябва не само да се молим, а и дейно да се притечем, както той някога се притече в Македония и за пръв път стъпи на европейския бряг, като дейно подкрепим и ние мощния стремеж на масите в света за „мир на земята и добра воля между човеците“. По този начин само ние, като християни и душепастири, не само външно ще можем да отбележим тази велика годишнина и този велик момент в душепастирската дейност на св. апостол Павел, а и вътрешно ще се приобщим към метода, духа и завета на великия Апостол на народите.

_________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 40-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Димитров, Хр., прот., Св. Апостол Павел като пастир. Пастор. изследване, Пловдив, 1928, с. 3.

[2]. Берсье, Евг., Беседы, т. III, Спб, 1910, с. 157-158.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

РИБАРЯТ И ФАРИСЕЯТ*

Ана-Мария Кръстева

В края на месец юни Църквата чества светите първовърховни апостоли Петър и Павел, а на следващия ден – всички Христови апостоли, които най-цялостно и достойно изпълниха изискванията на своя Спасител към човеците. Това са духовните колоси първи потрудили се за разпространението на Христовото благовестие по земята. Огромната почит, на която се радват в Христовата църква първоапостолите личи и в тропара на деня: „Първопрестолни между апостолите и учители на вселената, молете Владиката на всички да дарува мир на света и на душите ни – велика милост“.St. Peter and St. PaulПростият рибар от Витсаида Галилейска – Петър и фарисеят, гонител на Христос – Павел, толкова различни по произход и обществено положение, са обединени в честването на 29 юни заради ревностното им следване на Сина Божи до последния си дъх.

Очевидец на дейността на Спасителя, изповядал го като Син на Живия Бог, Петър на три пъти се отрича от Него, но благодарение на искреното си разкаяние получава от Христос трикратно опрощение и право в продължение на 30 години да проповядва по света Неговото благовестие. През 67 година загива в Рим, разпнат надолу с главата, смятащ себе си недостоен да умре като Учителя си.

Един от най-ревностните гонители на последователите Христови – Павел, с еврейско име Савел, удостоен да се докосне до славата Божия се превръща в най-вдъхновения разпространител на Христовото благовестие. Неговите послания до поместните църкви са първи образец за защита на вярата, не загубили силата си и до днес. Като римски гражданин е посечен с меч в същата година, в която е убит св. апостол Петър. Тези първовърховни апостоли са надежда и упование и на днешните свещенослужители, защото Свещеното Писание не е прикрило и техните слабости.St. apostle PeterСвещенослужението е не просто професия, а призвание. То съществува в Стария Завет и е установено още от Самия Господ Саваот на Синайската планина. През земния си живот Христос избира и подготвя дванадесетте Си апостола, за да бъдат върховни пастири на новооснованата Църква. Те са призвани да разпространяват истинската вяра, да ръкополагат в разни градове епископи и презвитери и да извършват останалите свещенодейства. С думите: „Каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; каквото развържете на земята, ще бъде развързано и на небето“ и още, „Идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“, Христос установява едно от седемте тайнства в църквата – свещенството. Апостолите приели благодатта на Светия Дух я предават на своите приемници от поколение на поколение.St. apostle PaulМнозина днес, водени от най-чисти пориви, изискват от свещенослужителя да бъде съвършен, понякога до святост. Народът, този източник на житейска мъдрост, не случайно е казал: „Заради наш Илия, намрази свети Илия“. Никой не отрича, че съществуват и не дотам достойни Божи служители. Нима няма лекари-чиновници, служители-бюрократи, художници-цапачи, историци-нагаждачи, така се случва да има и свещеници-требничари. Науката се развива независимо от недостойните, некадърните и мързеливите. Всички се възхищават от талантливите архитекти, захласват се пред картините на великите майстори на четката, забравят сън и умора, увлечени от магьосниците на перото, откъсват се от ежедневието си, заслушани в неповторимата музика на големите композитори, гледат с надежда и упование към лекуващия лекар и търсят успокоение на болката.свещеникВсичко това трябва, но не може да бъде свещеникът. Той обаче следва да познава Свещеното Писание, правилно да го проповядва, да намира пътя, както към вярващи, така и към невярващи, да служи за образец за подражание. Запознат с проблемите на времето, да посочва на вярващите истинските нравствени ценности.

Връщайки се назад в историята, не може да не признаем заслугите на българското духовенство и неговата роля за съхраняването на народа ни като етнос и самосъзнание. Смело може да се каже, че и днес свещенослужителите имат място в осъществяването на надеждата ни за духовен растеж. Това дело може да бъде приведено в действие от истинските проповедници, достойните свещенослужители, ревностните пастири духовни. Те са между нас и също се нуждаят от нашата помощ и разбиране, а дали ще ги подкрепим е право на избор и всеки сам трябва да реши. Самите свещенослужители следва да знаят и никога да не забравят за какво са призвани, помнейки примера на светите апостоли. Нека не убягва от съзнанието им и мисълта, че днешните християни гледат внимателно какво вършат, още повече какво не вършат, отдадени на своето призвание.

________________________________

*Източник http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

РИМ, АПОСТОЛИТЕ И ПАПАТА*

† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.

Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.

Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една ­ Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.

Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque -­ филиокве.

Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.

Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет ­ от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.

Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:

1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят ­ Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни ­ за Йоана Кръстителя, други ­ за Илия, а някои ­ за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).

От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.

2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, ­ б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.

3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).

От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква ­ майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.

Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.

Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.

Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, ­ та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).

Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.

___________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф