Категория: Св. Писание Нови Завет

Новият Завет – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Послания на апостол Павел

Тези послания съставят сбирка от 14 различни по големина писма, които носят името на апостол Павел или – както е при Послание до евреите – показват някаква връзка с него. Посланията апостолът е изпратил в продължение на петнадесетина години до църковни общини или отделни личности в Мала Азия, Гърция, Италия и други. Използвайки формата на писмо, той разглежда въпроси на християнската вяра и нравственост, разрешава трудни случаи в църковния живот, дава пастирски указания, насърчава новопокръстени християни, утешава ги и ги подкрепя. От текста на посланията става ясно, че те основно били предназначени да се четат в църковната община по време на богослужение (с изключение на посланията до Филимон, Тимотей, Тит, които по-късно също започнали да се четат на богослужебните събрания). Посланията ни позволяват да добием представа както за начина на мислене и действие на апостола и на неговите сътрудници, така също и за живота на първите християнски общини в областите, в които той е проповядвал. Заедно с това те в повечето случаи са и най-ранните свидетелства за съществуването на дадена община.

Както личи от съдържанието на някои послания, те са писани от ученици и сътрудници на апостола под негова диктовка или указания.

Посланията рано били събрани в отделна сбирка. Указание за това намираме още в Новия Завет: “Както и възлюбеният наш брат Павел пише за това във всички свои послания, в които има някои места, мъчни за разбиране” (2 Петра 3:15-16). Смята се, че днешната сбирка от апосто-Павлови послания не е пълна. Вероятно някои послания поради различни обстоятелства са се загубили още преди да се образува сбирката, която вече като едно цяло е влязла в канона, в установения сборник от книги на Новия Завет.

Подреждането на посланията в сбирката е направено с оглед на обема като най-големите послания са поставени на първо място. Послание до евреите стои накрая, защото в древност на Запад имало възражения за авторството и то едва през IV-ти век заема мястото си.

В сбирката се отделят две групи послания с обособени наименования: затворнически и пастирски. Първите са писани по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (послания до ефесяни, филипяни, колосяни и Филимон), както се вижда от съдържанието им. А вторите са предназначени за пастири в Църквата, каквито са били учениците на апостола – Тимотей и Тит, поставени от него за епископи на църквите в Крит и Ефес, и съответно съдържат указания за тяхната пастирска дейност.

Послание до римляни

Това послание е първото в поредицата на апостол-Павловите послания. Написано е преди апостолът да е посетил град Рим – многолюдната столица на Римската империя. Същевременно то се явява първото писмено свидетелство за съществуването на християнска община в Рим.

Апостол Павел отдавна е желаел да отиде в Рим, за да посети тамошната община (Римляни 1:8-15). След дългогодишна дейност в източната част на империята апостолът искал да посее семената на Христовата вяра и в западната ѝ част, като постави началото на мисионерската работа в Испания, за което очаквал помощта и на римската община (15:14-24).

Посланието е написано в град Коринт, Гърция, по време на третото проповедническо пътешествие на апостол Павел, малко преди той да отпътува със събраните помощи за християните в Иерусалим (Римляни 15:25-32; Деяния на светите апостоли 20:3 сл.). Той е предприел това пътуване между 56-та и 58-ма година. Преди това е прекарал 3 месеца в Коринт, центъра на неговата мисионерска работа в Гърция (Деяния на светите апостоли 20:2 сл.).

Съдържанието на посланието може да се обобщи като подробно изяснение на това, какво е благовестието на Иисус Христос. 3а целта апостолът развива учението за оправдаването на грешниците като най-напред говори за Божия гняв, породен от греховете на хората (1:18-3:20). Оттук произтичат главните изводи за оправдаващите действия на Бога и за вярата на човека.  Тези мисли се развиват по-нататьк в откъса за новия живот и надеждата на християните (5:12-8:39). След това авторът се спира задълбочено на въпроса за оправдаването на Израил (глави 9-11). От това може да се заключи, че в Римската църковна община е имало много евреи. Но апостолът не изоставя и въпроса за спасението на езичниците, тъй като общината във всички случаи е била смесена. Макар да не познавал в подробности живота на тази община, апостолът все пак се позовава на конкретен спорен въпрос в нея (14:1-15:13). Последната глава (16-та глава) съдържа множество поздрави до римски християни от него и негови сътрудници.

Посланието до римляни представя обобщение на проповедта и богословието на апостол Павел и затова го наричат “заветът на апостол Павел”.

Първо послание до коринтяни

От книга “Деяния на светите апостоли” научаваме, че апостол Павел по време на второто си проповедническо пътешествие е стигнал през 50-та или 51-ва година до Коринт, където е основана християнска община (18:1-18). След заминаването си апостолът останал в постоянна връзка с тази община, до която по-късно написал запазените две послания. Някои дори предполагат, че тази кореспонденция е била по-многобройна (срв. 1 Коринтяни 5:9; 2 Коринтяни 2:3-4).

Това послание е написано в Ефес между 53-та и 55-та година (според други – 57-ма година) по повод определени въпроси в живота на младата църковна община. За тези неща апостолът научил от “близките на Хлоя” (1:11), а вероятно и от писмено запитване, донесено му от представители на коринтската община (7:1; 16:17). Ставало дума за разделения, които заплашвали съществуването на общината (1:12-17). Апостолът научил още за недопустимо кръвосмешение, за прибягване до езически съдии при разрешаване на спорове между християни (6:1-11) и за случаи на блудство (6:12-20). Подробно авторът разглежда въпросите за брака и безбрачието (7-ма глава), за идоложертвените храни (8:1-11:1), за порядъка по време на богослужебни събрания, като изрично осъжда нередности, допускани на евхаристийните вечери. На възкресението (на Иисус Христос и на християните) е посветена 15-та глава, а последната, 16-та глава съдържа редица препоръки и поздрави.

Като цяло Първо послание до коринтяни дава ясна представа за живота и трудностите в една млада църковна община. От думите на апостола се вижда кое е важно за вярата и живота на християните: кръстът (1:18-2:5) и Христовото възкресение (15:1-28), действието на Светия Дух (2:10-16; 12:1-31), порядъкът в общината (3:5-4:21; 12:27-30; 16:15-18) и правилното ползване на благодатните дарби (12:1-11, 27-31; 14:1-40).

Това послание най-добре показва чувството за отговорност на апостола за тази община като неин основател и за всеки един християнин в нея.

Второ послание до коринтяни

Апостол Павел след изпращането на първото послание до коринтската църква продължил своята проповедническа дейност в Ефес, очаквайки и сведения за приема и въздействието на посланието му. Но междувременно в Коринт настъпили някои отрицателни промени, които принудили апостола да изпрати там своя ученик и помощник Тит и да подготви свое посещение в града. Той тръгнал по суша – през Троада и Македония (2:12-13), където срещнал връщащия се от Коринт Тит. Помощникът му съобщил добрата новина за покаянието на коринтските християни и желанието им да следват убедено напътствията на апостола (7:6-16).

Посланието е написано вероятно във Филипи няколко месеца след първото послание.

Основно на три въпроса е посветено съдържанието. Първо авторът говори за своето апостолско служение, като представя коринтската община като плод на апостолското си дело (1-7 глава). После призовава християните в Коринт да участват в събирането на помощи за бедните братя в Иерусалим (8-9 глава). Накрая той разпалено спори с противниците си, при което ни дава важни сведения за своя изпълнен с борба и мъки апостолски живот (10-13 глава).

Второ послание до коринтяни повече от всички други послания ни позволява да разберем апостолското самосъзнание на автора. При това то съдържа важни становища по отношението между църква и иерархическо служение в нея.

Послание до галатяни

По време на мисионерските си пътувания апостол Павел на два пъти е проповядвал в областта Галатия (Деяния на светите апостоли 16:6; 18:23), централна Мала Азия. В самото Послание до галатяни той споменава за времето, когато им благовестил “за първи път” (4:13).

Посланието е писано между 53-та и 55-та година в Ефес, на западния бряг на Мала Азия, където апостолът проповядвал в продължение на близо 3 години по време на третото си пътуване. В 1:6 той изразява учудване, че галатийските християни “тъй скоро” са преминали от истинското благовестие към друго. Това означава, от една страна, че посланието е писано скоро след пристигането на апостол Павел от Галатия в Ефес. От друга страна то сочи повода за написването му: появата на лъжеучители в галатийската църква, които изповядвали смесица от юдейски, християнски и езически вярвания.

За апостола това е изопачаване на истинското благовестие (1:6-9). Той напомня за своето собствено обръщане и призоваване да бъде апостол на езичниците, както и за независимостта си от юдейската традиция (1:10-24). Изтъква признаването на неговата проповед сред езичниците от Апостолския събор и противопоставянето на неправилни действия в тази посока (2-ра глава). След това излага какво е отношението между Божие обещание и закон, вяра и ‘‘дела по закона” и предупреждава от изпадане от истинската вяра (3:1-5:12). В заключителната част дава обичайните си наставления към вярващите, но не изпуща от очи положението в Галатия (6:12-17).

Вероятно посланието имало успех, с което се обяснява и запазването му. От 1 Коринтяни 16:1 виждаме, че апостолът е поддържал и след това връзка с “галатийските църкви”.

Посланието позволява да се видят опасностите, пред които били изправени новите християнски общини и показва, както и Послание до римляни, какво апостол Павел е разбирал под благовестие Христово. Главното внимание обаче е отделено на отношението между вяра и оправдание.

Послание до ефесяни

Апостол Павел бил тясно свързан с църквата в град Ефес, на западния бряг на Мала Азия, която посетил няколко пъти. Там той се задържал най-дълго – почти три години – по време на третото си проповедническо пътуване. За успеха на неговата проповед тук се разказва в Деяния на светите апостоли, 19-та глава. Особено вълнуваща е и срещата му с ефеските презвитери в Милет, описана в същата книга, 20-та глава. Накрая той поставя в този град своя ученик Тимотей за епископ.

Апостолът изпратил на ефеската църква това свое послание, което поради важното си съдържание, отнасящо се до всички църковни общини, било разпространявано и четено навсякъде, станало един вид окръжно послание. Писано е вероятно в Рим по време на първото затворничество (първите римски окови) на апостол Павел – около 63-та година. В Ефесяни 3:1 и 4:1 той нарича себе си “затворник” (в друг превод – “окованик”), тоест по време на написването е бил окован във вериги. Заедно с посланията до филипяни, до колосяни и до Филимон то съставя групата на така наречените “затворнически послания”.

По съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Църковният живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващите били доскорошни езичници (Ефесяни 2:11; 3:1; 4:17), а юдео-християните били малцинство. Затова апостолът чувствал нуждата да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е глава както на земната, така и на небесната Църква. Тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници. В нея всички стават членове на Божието семейство. Защото чрез кръщението вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (2:1-10). Апостолът е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (3-та глава). В 4-6 глава се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (4:1-16). С кръщението християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (4:17-5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството. C образа на Христовия съратник завършва наставлението (6:10-20).

Прочетете още „Новият Завет – продължение и край*“ →

Новият Завет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Новият Завет е не само извор за Божиите промислителни дела в човешката история, но неговите слова служат съгласно Божията воля за разкриване на Божието царство, за утвърждаването на човека в доброто и за богоуподобяването му.

Иисус Христос в евангелията и апостолите в посланията си говорят за  Писания, Писание, Свето Писание и подразбират свещените книги на евреите, които по-късно Църквата определя като книги на Стария Завет. Същевременно обаче Господ Иисус Христос е възвестил настъпването на времето на Новия Завет, тоест на новия договор на Бога с човешкия род. Авторитетни писмени свидетелства на този Нов Завет стават книгите на апостолите и на техните ученици, които са описали живота, дейността и учението на Иисус Христос и са дали разяснения по тях.

Най-напред са били записани словата на Спасителя, които са се използвали за наставляване на вярващите, били са четени на богослужебните събрания и са служели за разпространяване на новата вяра. После към тях са се прибавили разкази за страданията на Иисус Христос и за събитията след изкупителната Му смърт. Така постепенно са възникнали четирите книги, които са известни като евангелия! Едновременно с тях са били съставени и други християнски писания от различии видове: една история на ранната Църква от основаването ѝ до първото пребиваване на апостол Павел в Рим (тоест книга Деяния апостолски), писма (послания на апостолите и на техни ученици до християнски общини и отделни християни, в които се съдържат обяснения по богословски въпроси и духовни, “пастирски” наставления, и накрая една пророческа книга за съдбата на Църквата в настоящето и бъдещето. Всички тези книги са написани през I-ви век.

Писанията на Новия Завет са били събрани от Църквата през II-ри век в един сборник, понеже са свидетелствали по убедителен начин за вярата на християните от апостолско време. Според учението на Църквата те са написани под въздействието на Светия Дух и като боговдъхновени притежават неоспорим авторитет по въпросите на християнската вяра и нравственост. Затова и техният брой е твърдо установен като канон, мярка, правило на новозаветните книги!

Приетият у нас ред на тези книги е следният: 1) четири евангелия, 2) Деяния на апостолите, 3) така наречените съборни послания, 4) послания на апостол Павел и 5) Откровение на апостол Иоан. В повечето чужди издания са разменени местата на двете групи послания, но редът вътре в самите групи е същият.

Евангелията

Четири евангелия са включени в сборника от канонични новозаветни книги. Те свидетелстват – всяко по свой начин – едното благовестие на Иисус Христос. Думата евангелие е гръцка и означава блага вест, благовестие. С тази дума Сам Спасителят и Неговите ученици означават проповедта за истинското спасение, което Бог предлага на хората чрез Своя въплътен Син – Иисус Христос. Така възниква новата форма на религиозни писания – евангелията.

Надписите на каноничните евангелия от II-ри век насам в оригинал гласят: КАТА MAΘΘAION, КАТА MAPKON, КАТА LOYKAN, КАТА IΩANNHN. Тези книги са били подредени в сегашната си последователност още в ранната Църква вероятно според тогава приетото време на тяхното написване. Първите три евангелия са тясно свързани помежду си по съдържание, строеж и език, поради което се паричат синоптични евангелия (от гръцки синопсис, общ обзор).

Свето евангелие от Матей

Надписът на първото евангелие сочи като автор Матей. Той вероятно е ученикът на Иисус Христос, митарят от Капернаум, когото Учителят призовал в числото на дванайсетте апостоли (Матей 9:9 и 10:3). Матей носел и името Левий, бил син на Алфей (срв. Марк 2:13-17; Лука 5:27-32). Според ранното църковно предание Матей пръв съставил евангелие на еврейски език, но еврейският първообраз на евангелисто не е запазен.

Древни църковни автори свидетелстват, че Евангелието според Матей било написано 8 години след възкресението на Иисус Христос. Днес обикновено се приема, че то е съставено по-скоро през втората половина на I-ви век. От съдържанието му може да се заключи, че евангелието е произлязло в област, където християни и юдеи живеят заедно (Палестина или може би и Сирия).

Матей е събрал в евангелието си слова на Иисус Христос и сведения за живота Му, които подредил по време и по съдържание в три основни части: дейността Му в Галилея и наставления към учениците (3:1-18:35), сред които се откроява така наречената Проповед на планината (5-7 глава); дейност в Юдея и Иерусалим (19:1-25:46); страдания, кръстна смърт и възкресение в този град (26-28 глава). Авторът явно си е поставил за цел да убеди евреите и да затвърди това убеждение у евреите-християни, че Иисус е обещаният в Стария Завет Помазаник (Месия), потомък на Авраам, от коляното на Юда и рода на Давид, свещеник и жертва във великото изкупително жертвоприношение. Затова и предава в самото начало родословието и раждането по плът на Спасителя, а след това на много места цитира пророчества от Стария Завет, които намират своето изпълнение в личността на Господ Иисус Христос.

В древната Църква първото евангелие било най-почитано и четено. Затова то станало в изключителна степен Евангелието на Църквата.

Свето евангелие от Марк

За писател на това евангелие се приема Иоан-Марк, християнин от Иерусалим и син на Мария, в чиято къща вярващите се събирали на молитва. Марк бил племенник на апостол Варнава. Помагал откачало на апостол Павел, а после и на апостол Петър (Филимон 24; Колосяни 4:10; Деяния на светите апостоли 12:12; 13:5; 15:36-39; 1 Петра 5:13). Според древно църковно предание написал евангелието си в Рим за езичници и за християни сред езичниците (срв. 7:3-4) към средата на I-ви век. Днес то се смята за първото евангелие по време на съставяне, макар изследователи да поставят написването му около 70 година.

Марк събрал автентични предания за Иисус Христос, преди всичко описания на Негови чудеса, притчи и разкази, които завършват с някоя мисъл на божествения Учител, както и свидетелства за страданията и кръстната Му смърт. От географска гледна точка събитията са подредени така: дейност на Иисус Христос в Галилея (1:14-5:43); пътуване по юдейски и езически области и поучения към апостолите (6:1-9:50); отиване в Иерусалим, изобличения на юдейските водачи и смърт на кръста (10:1-15:47). Евангелието му започва с разказ за дейността на Иоан Кръстител (1:1-13) и завършва с явяванията на възкръсналия Спасител до самото Му възнесение (16:1-20).

Разказвайки за живота и дейността на Иисус Христос, евангелист Марк заявява, че Иисус е обещаният Месия, въплътеният Божи Син, и чрез Неговото идване в света е настъпило времето на спасението (1:14). Христос побеждава злото, властта на сатаната и неговите помощници, опрощава грешници (2:1-12), възвестява коя е истинската Божия воля (2:27-28; 7:1-23), установява Божието царство (4 глава). Понеже в Неговата личност Божието всемогъщество е скрито зад човешкото смирение, тайната на боговъплъщението не е била схваната не само от останалите юдеи, но дори и от самите ученици преди Възкресението (6:1-6; 8:14-21; 14:26-42). Единствено подходящото поведение спрямо Христовото учение е безусловната искрена вяра. Да бъдеш Христов последовател означава да следваш Спасителя с вяра, себеотрицание, готовност да служиш на другите и смелост пред страданията (8:31-33; 9:42-48; 10:17-27, 41-45), за да изпиташ силата на Божието царство. Първият езичник, проумял тайната на Христовото изкупление, е стотникът под кръста, който заявил: “Наистина този човек е бил Син Божи” (15:39). Този римски войник е представител на множеството повярвали езичници, които образуват църкви сред езическите народи. Тях евангелистът иска да укрепи във вярата и да насърчи чрез своето евангелие да останат верни на Иисус Христос дори и при преследвания.

Свето евангелие от Лука

Древното църковно предание сочи като автор на третото евангелие и Деяния на апостолите “Лука, обичния лекар” (срв. Колосяни 4:14; Филимон 24; 2 Тимотей 4:11), който бил християнин изсред езичниците и ученик на апостол Павел. Авторът черпи сведения от евангелието на Марк, има общи места и с Матей. Традиционно се приема, че това евангелие е написано по време на първото затворничество на апостол Павел в Рим (около 63 година), но днес надделява предположението, че е произлязло малко по-късно в Гърция или Мала Азия.

Лука също построява повествованието си в три части, като добавя и други сведения. Това са преди всичко части от Проповедта на планината и други поучения на Иисус Христос (6:20-8:3), а също и пространен разказ за последното пътуване на Спасителя за Иерусалим (9:51-18:14). В самото начало на евангелието Лука поставя предварителната история за раждането и детството на Иоан Кръстител и Иисус Христос (1-2 глава), а в края описва редица явявания на възкръсналия Христос и Неговото възнесение (24 глава).

Лука е желаел да напише ръководство към Христовата вяра за образовани езичници и християни изсред езичниците, както се вижда от умело съставения предговор (1:1-4). На този евангелист дължим множество ценни сведения, които не са включени в другите евангелия, като притчите за добрия самарянин, за блудния син, за умния управител, за митаря и фарисея, а също и поредица от молитви и химни (например хвалебните песни на Дева Мария: 1:46-55; на Захария: 1:68-79; на стареца Симеон: 2:29-32), важни сведения за отношението на Спасителя към жените, митарите (бирници) и грешниците, както и ценни подробности от историята на страданията на Иисус Христос.

В това евангелие Иисус е представен особено ярко като Спасител на “загубените”, социално обезправените, на жените, митарите и грешниците. По изключително убедителен начин е посочена любовта на Бога към хората. Чрез живота и смъртта на Христос е показано как трябва да живее и постъпва всеки отделен човек. Чрез Иисус Христос е настъпил решителният обрат в историята на човечеството и тъкмо Той (а не почитаният като “носится на мира” римски император) е истинският Спасител на света (2:11). Затова на редица места Лука свързва евангелската история със световната история, Старият Завет и историята на израилския народ намират своя завършек в Христовата църква, която е съставена от юдеи и езичници и така обхваща цялото човечество.

Образът на Иисус Христос, обрисуван от Лука, и Неговият божествен призив за справедливи междучовешки отношения дават и днес мярката на християнската лична и обществена нравственост.

Прочетете още „Новият Завет*“ →

Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

„Никога човек не е говорил тъй както Тоя Човек“ (Иоан 7:46)

Като мото на настоящето изследване се поставя посочения по-горе стих от Евангелие според Иоан, защото в него се обобщава всичко, което може да се каже за огромното и необикновено въздействие, което Иисус Христос е имал върху учениците, последователите, слушателите и опонентите Си.

Христос свежда до хората и им обяснява на понятен и достъпен за тях език Божественото учение, като го прави възможно най-разбираемо за тях. За тази цел Той Си служи с различни езиково-стилистични, вербални и невербални форми, за да изрази тайнствения и мистичен смисъл, който се съдържа в него.

В посоченото заглавие е формулирано за по-голяма прецизност, че Иисус Христос предава Божественото учение, а не „Христовото учение“, защото Самият Той обяснява според Евангелие от Иоан, че това учение не е Негово, а на Отца, Който Го е пратил, въпреки, че е ясно, че Христос като Второто лице на Светата Троица взема дейно участие във всичко: „учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 7:16), „а словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил“ (Иоан 14:24), „Аз им предадох Твоето слово“ (Иоан 17:14), „Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата“ (Иоан 14:10).

В изложението ще се вземат предвид и четирите Евангелия, защото се установява разлика в употребата на езиково-стилистичните форми от една страна между трите синоптически Евангелия и от друга – това на св. Иоан Богослов, което е свързано с характера и съдържанието на съответните книги.

Най-общо за четирите Eвангелия са характерни следните основни форми, за предаване на живота, дейността и проповедта на Иисус Христос: 1) чудеса; 2) притчи и 3) разговори, дискусии и речи по въпроси на вярата и нравствеността. В Евангелие от Иоан, за разлика от синоптическите Евангелия, чудесата, които извършва Христос, са само седем на брой и то с конкретна  цел – да разкрият Божията слава и величие. В същото Евангелие притчите изобщо отсъстват, въпреки наличието на образен език. В него преобладават най-вече речите Христови (беседи, разговори и дискусии). В това Евангелие се разкриват най-дълбоките истини на вярата, като произходът на Логоса, въплъщаването на Второто Лице, подчертава се божествената природа на Иисус Христос и се представя връзката между Лицата на Светата Троица. Съответно и езикът, на който се предава съдържанието на тази книга е по-различен от този, на другите три Евангелия.

1. Чудеса

„„Чудесата“ са случки, в които хората виждат непосредствено Бог в действие[1]“. В Стария Завет има многобройни сведения за чудотворна намеса на Бога в полза на народа или единичния човек, като всички са едновременно и израз на удивителната благодарност за опитността на такива спасителни действия. Много от чудесата, които се приписват на Иисус Христос в Новия Завет, напомнят на съответни разкази в Стария Завет. Чрез това става ясно, че те не са със „самоцел“, а са знак за това, че чрез тяхното реализиране като настояще започва Царството Божие. Чудесата на Иисус Христос са израз на Неговата любов към хората, грижа и помощ: болни биват излекувани, хора освобождавани от демони, дори смъртта загубва силата си в Негово присъствие. Функцията на седемте чудеса, съдържащи се в Евангелие от Иоан, е подчинена на това, да станат видими божествената власт и достойнство на Иисус Христос за хората[2].

Друго по-общо определение за чудесата гласи, че при тях се описват действия, които са извън човешките способности и надскачат границите на възможното. В античността под чудо (от гръцки ез. θαῦμα) се е разбирало нещо удивително, необичайно, необикновено, необяснимо, случващо се без известна причина, и което излиза извън опита на хората. В Новия Завет чрез тях се акцентира на определени неща. Те доказват, че Иисус Христос е Син Божий и обещаният Месия[3]. При тях задължителен елемент е вярата и като следствие, обръщането на живота на човека към Бога. В повечето случаи техен извършител е Господ Иисус Христос, но в някои случаи и Негови ученици, след като Той ги упълномощава за това. Новозаветните текстове се позовават и на Божиите чудеса към Христос: раждането Му от девица, Кръщението Му на река Йордан и Възкресението Христово. Според H. Roose в Евангелията се различават следните видове чудеса: а) победа над бесовете и тяхното изгонване; б) изцерявания (гръцки език θεραπεία – излекуване на болести); в) епифании (гръцки език επιφάνια), тоест явявания (на личности и други); г) спасителни чудеса – победа над природни стихии или човешка власт; д) чудеса, при които се появяват или рязко увеличават материални блага (вино, хляб, риби)[4]. Други различават още два вида чудеса: е) чудеса на възкресяване – дъщерята на Иаир (Mарк 5:21 и сл., 35-43), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-17**) и Лазар (Иоан 11:1-45) и ж) на наказание – едно единствено такова чудо в Новия Завет – проклинане на смокиновото дърво (Марк 11:12 и сл.). Според G. Theißen чудесата имат своя структура: въвеждащ мотив, експозиция (представяне условията на болестта), среда (централен мотив) и край (финален мотив)[5]. Чрез чудесата става ясно, че Христос е Помазаникът, Който превъзхожда по всичко старозаветните пророци. Отнесени към настоящето те усилват вярата и надеждата, че Той може да избави и сега вярващите от грехове, болести и бедствено положение в живота. Чудесата, описани в Евангелията, дават винаги и по всяко време упование в Христос и надежда за вечен живот “в” и “с Христос”.  Те могат да имат и символично значение. Примерно, че човекът, на когото Христос отваря физическите очи, е прогледнал и духовно (Иоан 9:30,39,41)[6].

E. Schweizer набляга на това, че при извършването на чудесата не се акцентира толкова върху самото действие на извършване, колко върху мотива на вярата, представяйки с това трудността на достъпа до Христос и преодоляването му (Марк 9:24)[7].

2. Притчи

Като начало ще се приведат някои определения за това какво представлява „притчата“ от гледище на различни съвременни библеисти: „Притчата е кратък разказ. Той служи за онагледяване на съдържанието не чрез понятие, а чрез образна реч“[8], „Притчите са най-често кратки текстове,  които изобразяват едно комплексно, често теоретическо съдържание във формата на нагледна и конкретна картина с дидактична цел. В нея се различават две нива на текста: ниво на казаното и ниво на мисленото. Те се отнасят едно към друго и се допират накрая в момента на сравнение (също точка на сравнение)[9]“, „Притчата, е вид несъщинска реч. Новозаветните притчи са подробни образни слова или разкази, които представят нагледно съдържание (например сеитбата, жътвата или човешки действия) и подканват слушателите към съждение върху незримото съдържание (Царството Божие, етика)[10]“.

Според J. Jeremias в цялата литература на античното юдейство, дори в есейските тестове, при св. апостол Павел или в равинската литература, не се намира нещо, което да прилича на притчите на Иисус Христос, въпреки че там се срещат други стилистични форми като басня, метафора и алегория.  „Притчите на Христос водят много повече в пулсиращия живот на ежедневието. С тази близост до живота, с простотата и яснотата, с майсторството на сбитото представяне, със сериозността на апела към съвестта, и изпълненото с любов разбиране към морално и социално пропадналите, всички тези неща нямат аналогия[11]“. Според същият автор притчите в синоптическите Евангелия са не по-малко от четиридесет и една[12]. Е. Schweizer дава следното определение: „притчата показва един на всички известен процес и как това се отнася към едно неизвестено и с това сравнимо нещо. При това има една единствена точка на сравнение, на която служат всички подробности[13]“. Според него схемата изглежда по следния начин: а (например сеитбата) се отнася към б (жътвата), като А (сегашната проповед на Иисус Христос) към В (бъдещото Божие царство). Алегорията пък е разказ, при който всяка отделна черта трябва да бъде разтълкувана. Схемата при нея е следната: а (твърдият път (Марк 4:15))=А (коравосърдечното сърце), б (птицата)=В (дявола), с (изяждането)=С (унищожаване на въздействието на Словото). Алегорията съзнателно забулва съдържанието, за да бъде разбрано само от подготвените. Притчите принадлежат към първия тип. Според Schweizer притчите са не само педагогически помощни средства, а са сравними по-скоро със случая на любовта, която ражда едно стихотворение, чрез което се изразява. Същият автор излага становището, че за разлика от директната реч, която е разбираема за всеки, при образната реч, в която се използват картини, се предполага наличието на известно отношение между говорещия и слушащия, за да се достигне до правилното разбиране. Като пример за това той привежда случая, че много близки хора, въз основа на общото преживяно между тях и свързаността им на един с друг, могат да използват общи думи, които никой освен тях, не би могъл да разбере. Това означава, че образния език в такъв случай не е обезателно непрецизен[14]. Hanna Roose дава в началото едно по-общо определение за притчите: „те са наративни (разказвателни) текстове, които имат образен характер“[15]. След това авторката разгръща това определение в друго по-подробно: „Притчата представлява кратък назидателен разказ в иносказателна форма, заключаващ в себе си нравствено поучение (мъдрост). Тя се разделя обикновено на две части: 1) разказ и 2) тълкуване (обяснение на този разказ). Притчите посочват едно второ ниво на изказване, например чрез въведението: „на какво да оприличим царството Божие, или с каква притча да го изобразим? То е като синапово зърно, което, кога се посее в земята, е най-малко от всички семена земни…“ (Марк 4:30-31)[16]“. В рамките на „притчата“, която тя нарича „притча в широк смисъл“, Hanna Roose различава подвидове: парабола, примерен разказ и „притча в тесен смисъл“.

а)пара́бола (от гръцки език παραβολή – „сравнение, съпоставяне, подобие, приближаванe“). В нея се разказва за един единствен и неповторим случай в миналото. Особеният характер на разказваното изисква собствено тълкуване (например параболата за царската сватба (Мат. 22:1-14)[17]. Друго определение за параболата гласи, че тя „представлява не голям разказ с иносказателен характер, имащ поучителен смисъл и особена форма на повествование, при което движението е като по крива линия (парабола)“[18]. В нея се започва от един отвлечен предмет, като разказът постепенно се приближава към главната тема, а след това отново се връща към началото. Такъв е случаят в притчата за блудния син.

б)Примерен разказ. В него се разказва също за един особен, единичен случай в миналото, като за разлика от параболата, разказваната история изяснява директно мисленото нещо. Той цели нравствено приложение, а фигурите в разказа служат като модел за собствените действия (например разказът за „милостивия самарянин“ в (Лук. 10:30-35), където той се посочва като пример за образцово поведение)[19].

в)Притча в тeсен смисъл. В нея се разказва сбито за един типичен, често повтарящ се случай, който е станал не само веднъж в миналото, а се случва винаги и по същия начин въобще. При нея се тръгва от общото познание, от опита, при което едно по-друго значение се явява излишно (например за израстването на сеитбата (Марк 4:26-29), за посяването на синаповото зърно (Марк 4:30-32) и прочее).

Алегорията се различава от притчата в широк смисъл по това, че тя се състои от редуването на един до друг образни елементи, които винаги криптират определени аспекти на същинското мислено нещо (пример Мат. 21:33-46)[20].

Прочетете още „Формите на предаване на Божественото учение от Иисус Христос според Eвангелията*“ →

Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Резюме

В настоящето изследване се установява, че в книгите на Новия Завет слънцето и луната се използват като символи за онагледяване на прехода, който се случва между събития, но не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в нова твар в Христос.

The Sun and the Moon as symbols in the books of the New Testament for the transition from the human to the divine, from the flesh to the spirit

Еva Kovacheva

Abstract

The present study finds that in the books of the New Testament the sun and the moon are used as symbols to illustrate the transition that occurs between events, but not in linear, historical time, but outside it – for the changes that occur in the inner spiritual plan on a vertical axis – from the flesh to the Spirit, from the earthly to the heavenly, related to stages of the spiritual transformation of man from the Spirit into a new creature in Christ.

Въведение

В настоящето изследване се установява, че слънцето и луната – двете светила в комбинация се употребяват десет пъти като символи в различни книги на Свещеното Писание на Новия Завет – три пъти в Евангелията, един път в книга Деяния на светите апостоли, един път в Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни и пет пъти в книга Откровение на св. Иоан Богослов, както и че те не се описват по един и същ начин от съставителите на новозаветните книги. Целта на изследването е въз основа на анализирането на наличните стихове в Новия Завет, в които се съдържат споменатите символи, тълкувания на светите отци и коментари на съвременни учени и изследователи върху Свещеното Писание да се отговори на въпросите: 1) какъв е смисълът и значението, които се влагат в тях; 2) той еднакъв ли е, или различен в посочените места и ако не е еднакъв, в какво се изразяват разликите; 3) къде и как се ситуира предсказаното събитие в последователността на изложените други събития в Новия Завет. Тъй като затъмняването на слънцето и луната не е необичайно явление според астрономията като наука, тоест затъмненията се случват периодически постоянно (Kher, 2022)338, с това се поставя и последния въпрос 4) дали затъмняването на светилата в текста на Свещеното Писание трябва да се разбира в буквален или преносен смисъл.

Тезата, която се отстоява, е че светилата – слънцето и луната се употребяват в книгите на Новия Завет като символи за онагледяване духовното състояние на човека при прехода, който се случва между събития, не в линейното историческо време, а извън него – за промените, които настъпват на вътрешен духовен план по вертикална ос – от плътта към духа, от земното към небесното, което се свързва с етапите, през които преминава човека при неговото духовно преобразяване от Духа в „нова твар“ „в Христос“: „и тъй, който е в Христа, той е нова твар; древното премина; ето, всичко стана ново“ (2 Кор. 5:17**).

Изложение

Констатира се, че стиховете в книгите на Новия Завет, в които се употребяват слънцето и луната като символи, са следните: 1) „и веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят“ (Мат. 24:29); 2) „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си“ (Марк 13:24); 3) „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лука 21:25); 4) „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“ (Деян. 2:20); 5) „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41); 6) „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12); 7) „затръби и четвъртият Ангел, и биде ударена третата част от слънцето, третата част от месечината и третата част от звездите, за да потъмнее третата им част, та третата част на деня, както и на нощта, да не свети“ (Откр. 8:12); 8) „и яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете ѝ – месечината, а на главата ѝ – венец от дванайсет звезди“ (Откр. 12:1); 9) „и градът няма нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията слава го е осветила, и светило му е Агнецът“ (Откр. 21:23); 10) „и нощ не ще има там, и не ще имат нужда нито от светило, нито от слънчева светлина, защото Господ Бог ги осветлява; и ще царуват вовеки веков“ (Откр. 22:5).

При разглеждането на стиха Деян. 2:20 в неговия контекст като част от старозаветното пророчество на Иоил за настъпването на последните дни и на славния ден Господен, който се предхожда от затъмняване на светилата: „слънцето ще се превърне в тъмнина, и месечината – в кръв, преди да настъпи великият и славен ден Господен“, се установява, че според св. апостол Петър това събитие се случва „сега“ – на Петдесетница „в настоящето“, с което минало (пророчеството), настоящето (събитието на Петдесетница) и бъдещето (последните дни) се сливат в едно (Деян. 2:15-21) (Попов, 1991, с. 437-438). От стиха в Евангелието според Лука „и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лук. 23:45) се констатира, че затъмняването на физическото слънце се случва, когато Христос премахва преградата между земния и духовен свят, между хората и Бога, между човешкия и божествения свят (рая), на което храмовата завеса е символ. Блажени Иероним Стридонски тълкува, че настъпването на мрак в човешкия свят и затъмняването на слънцето, което хората виждат с физическите очи, се затъмнява от светлината на Божествения свят, в който Самият Бог представлява най-силната светлина и Самият Той осветява всичко. Това е светлината, която не се вижда с физическите, а с духовните очи (Иероним Стридонский, 2022). Според друг (анонимен) коментар чрез нощта естествено се въвежда между два дни, защото трябва да се роди новият ден – денят на възкресението. И тези дни трябва да бъдат разделени, за да не изглежда, че природата на този век и на онзи век е една и съща, тъй като човек умира в плът, а възкръсва в духовно тяло (Анонимен коментар, 2022). Лопухин смята, че думата „веднага“ в Мат. 24:29, която означава също и „внезапно“, „скоро“ или „незабавно“, има както миниатюрно така и обширно космическо значение (Лопухин, 2022а).

Следващият стих, в който се говори за затъмняване на светилата, е: „но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма“ (Марк 13:24-26). Св. Амвросий Медиолански тълкува този стих не в буквален, а в преносен смисъл. Той е на мнение, че в съответния стих се говори за духовното състояние на човека – както в месечния цикъл луната изчезва от поглед, когато земята застане между нея и слънцето, така е и когато греховете на човека преграждат пътя му към небесната светлина, и той не може да получи сиянието на Божественото Слънце, което e Христос. Според същия тълкувател любовта към този свят (земния живот) затъмнява в голяма част Божествената светлина (Амвросий Медиолански, 2022). Сбъдването на събитията описани в Евангелието според Лука: „и ще бъдат поличби по слънцето и месечината и по звездите, а по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение“ (Лук. 21:25 и сл.) Лопухин свързва с настъпването на Божието царство. Той се позовава за това на стиха „кога видите това да се сбъдва, знайте, че е близо царството Божие“ (Лук. 21:31). Посоченото състояние у хората на земята (σσνοτὴ ἐθνῶν ἐν ἀπορίᾳ) същият тълкувател свързва с безнадеждното състояние на духа им (Лопухин, 2022b).

В стиха „има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните; един е блясъкът на слънцето; друг е бля- съкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък“ (1 Кор. 15:41) св. апостол Павел говори за различните тела – земните и небесните като ги съпоставя с блясъка на светилата и звездите. Според блажени Теофилакт светлината на различните тела означава различната степен на греховност и праведност на хората (Теофилакт Български, 2022). Апостолът разяснява в следващите стихове за разликата между душевното и духовното (1 Кор. 15:44-48). Св. Теофан Затворник смята по подобен начин, че различната светлина на небесните тела е индикация за разликата в бъдещите тела на хората според моралното им състояние (Теофан Затворник, 2022).

Св. Андрей Кесарийски пише, че затъмняването на светилата в стиха „и видях, когато сне шестия печат, и ето, стана голям трус, и слънцето стана черно като струнено вретище, и месечината стана като кръв“ (Откр. 6:12) не се разбира в буквален смисъл, а по отношение на хората: „чернотата – слънчевата и тъмнокървавият вид на луната означават… душевния мрак на застигнатите от Божият гняв. Звездите паднаха… означава, че ще се срути значението на онези, които смятат себе си за светила на света“ (човешките авторитети)339 (Андрей Кесарийски, 2022, с. 63). Тиоконий твърди, че в този стих се говори за заслепените умове на хората, които не са огрени още от светлината на благовестието на славата на Христос, който е образ на невидимия Бог (срв. 2 Кор. 4:3) (Тиоконий, 2022). Налични са и две места в Новия Завет, в които не се споменават конкретно двете светила – слънцето и луната, но се говори също за унищожаване влиянието на стихиите при идването на Господа: във Второ съборно Послание на св. апостол Петър се описва, че при идването на деня Господен, „небесата с шум ще преминат, стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10,12), а в Посланието си до Галатяните св. апостол Павел пише, че когато човекът приеме Духа на Христос в себе си, се освобождава от робството на „стихиите на света“ (Гал. 4:3). Под „стихиите на света“ (τὰ στοιτεῖα τοῦ κόσμοσ) в Гал. 4:3 Лопухин твърди, че се разбират елементите, от които е изградено всичко, влиянието на небесните светила, ангелите като духове, които управляват светилата, материалните и природни закони (Лопухин, 2022с). От изложеното става ясно, че според двата стиха, въпреки, че в първия от тях се говори по-общо за „идването на деня Господен“, а във втория – за „идването на Христовия Дух в човека“, посоченото събитие се съпровожда с прекратяване въздействието на стихиите върху него.

Прочетете още „Слънцето и луната като символи в книгите на Новия Завет за прехода от човешкото към божественото, от плътта към духа*“ →

Интерпретиране на свободата според Иоан 8:32: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Резюме

В настоящото изследване се разглежда духовната свобода, нейните аспекти и пътя за постигането ѝ според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32**). За по-пълното и задълбо­чено разбиране на този стих, той се интерпретира в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него. Значението на този стих се свежда до това, че свободата се свързва с истината, което означава, че пътят към нея е само един – към Бога, и че само Той е, Който освобождава.

Summary

The present study examines the spiritual freedom, its aspects and the way to achieve it, according to the Gospel of John (John 8:32). For a complete and thorough understanding of this verse, it is seen in its context (John 8:31-36) and explained on the basis of patristic interpretations and supports to places other New Testament books that deepen and confirm meaning embedded in it. The meaning of this verse comes down to it that freedom is associated with truth, which means that the road to it is only one – to God and that only he releases.

***

Свободата е стремеж и копнеж на човешката душа. Този стремеж е зало­жен в човека още от неговото сътворяване, тъй като той е направен по Божий образ и подобие, а свободата е присъща в абсолютна степен на Бога. Когато се говори за свободата, трябва да се има предвид, че тя може да се разглежда в три отношения – физическо, умствено и духовно. Откакто свят съществува, наро­дите воюват за външна свобода, а в сферата на ума – за правото на мненията и възгледите си. Когато се говори за духовната свобода, тя засяга духа и връзка­та на душата с Бога. Тази свобода не се търси по външен път и не се основава на никакво насилие. Тя се постига с възстановяването на връзката с Първопричи­ната. Бог е неин Източник.

Целта на настоящото изследване е да се представи духовната свобода и нейните аспекти и да се посочи пътя, по който тя се постига според Евангелие на Иоан (Иоан 8:32). За осъществяването на тази цел съответният стих се разглеж­да в неговия контекст (Иоан 8:31-36) и обяснява въз основа на светоотеческите тълкувания и подкрепя с места от други новозаветни книги, които доизясняват и потвърждават смисъла, вложен в него.

За да се интерпретира стиха: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32), ще се изложат предходните и следващи сти­хове, които, обединени заедно, представят една цялостна тема – тази за „ис­тинската свобода“:

cm. 31: „Тогава Иисус казваше на повярвалите в Него иудеи: ако вие пребъ­дете в словото Ми, наистина сте Мои ученици,

cm. 32: и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.

cm. 33: Отговориха Му: ние сме семе Авраамово; и никога никому не сме били роби; как Ти казваш: свободни ще станете?

cm. 34: Иисус им отговори: истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха.

cm. 35: А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно.

cm. 36: И тъй, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни“ (Ио­ан 8:31-36).

От приведените стихове става ясно: 1) ученици на Христос са тези, кои­то спазват Неговото учение; 2) ако спазват учението Му (Неговото слово) – ще познаят истината[4]; 3) истината ще ги направи свободни; 4) според думите на Христос робството е свързано с греха, а свободата – със спазването на Неговoтo учение[5] [7, c. 273]; 5) робът не пребъдва вечно вкъщи[6] [5], а синът; 6) Христос дава истинската свобода. Той прави човека свободен.

а) Бог притежава в абсолютна степен свобода

От Евангелие на Иоан се установява, че свободата стои в пряка връзка с истината. Следователно за постигане на свободата има само една посока – към истината, тоест към Бога. Само Бог разполага с абсолютна свобода.                                                                

В подкрепа на казаното (Иоан 8:32, 36), че в Бог се съдържа свободата, служи стихът от Второ послание на св. апостол Павел до Коринтяни: „А Господ е Духът; дето пък е Духът Господен, там е свобода. А ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:17-18).                                                                    

Твърдението, че под „свобода“ според книгите на Новия Завет се разбира „свобода в Господа“, се потвърждава и от следните други места в Посланията на св. anостол Павел: „дойдоха да подглеждат нашата свобода, що имаме в Христа Иисуса, за да ни поробят“ (Гал. 2:4), „И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго“ (Гал. 5:1), „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“ (Гал. 5:13). От посочените стихове става видно, че както според евангелист Иоан, така и според св. anостол Павел, свободата е в Господа и Той я дарува на хората, Бог е неин Източник. Под робство се разбира греховното състояние на човека, в което той попада вследствие на неправилното, неразумно използване на свободната воля, която му е дадена от Твореца. По този начин човек сам се ограничава [6, с. 237].                                

Неслучайно при първото обществено излизане на Христос, за което св. евангелист Лука говори по-подробно в своето Евангелие, за да им покаже, че се е изпълнило старозаветното пророчество, според което Той е обещаният Месия, Христос,казва: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените“ (Лук. 4:18) [4, с. 43]. От приведения стих става ясно и че според Евангелие на Лука Христос е Този, Който освобождава душите на хората.

Блажени Теофилакт тълкува cтих 32 от глава 8 на Евангелие от Иоан по следния начин: „ако вие пребъдете в словото Ми и във вярата, то ще познаете истината, тоест Мен, защото Аз съм истината“, за което се позовава на Иоан 14:6 [1, с. 531]. Във връзка със същия стих възниква въпроса какво се има предвид под думата „познаване“ на истината или „познаване“ на Бога? Христос казва на други места още: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9), „да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми“ (Иоан 14:7; срв. Иоан 14:8-9). Блажени Теофилакт обяснява, че който познава Христос, познава следователно и Отца, защото е невъзможно Бог да се види с телесните очи, но може да се „познае“ [1, с. 647].

Прочетете още „Интерпретиране на свободата според Иоан 8:32: „И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“*“ →

Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лило Попйончев

Една от най-свещените, но трудно изпълними, от високопоставените, но тежко отговорни длъжности в християнското православно общество е свещенството, или пастирското служение. “Във Ветхия Завет правото за свещеническа служба се предоставяло само на определени лица – синовете на Левийното коляно[1]”. В Новия Завет обаче, не е така. Господ Иисус Христос, като основал Църквата, наредил посредством апостолите, така че църковният пастир да бъде назначаван не от някаква нарочно за тази цел уредена община, а просто от средата на вярващите миряни (Лук. 6:13**). Иначе казано: “вратата на пастирското служение станала отворена за всеки християнин, стига той да пожелае да влезе и да се окаже подготвен и достоен[2]”… А след това вече приелият над себе си пастирското ръкоположение не е достатъчно да бъде пастир само по звание, по име, а и по дела! Трябва да бъде пастир, какъвто иска Пастиреначалникът (Мат. 5:16), да бъде “пастырь добрый”!…

“Пастырь добрый”!… Ето изразът, който най-добре ни очертава, какъв се изисква да бъде пастирът. Този израз обхваща в себе си всички онези качества, които трябва да притежава, или по-добре, които трябва да украсяват истинския, добрия пастир. В какво именно се състоят (по-отделно) тези качества, – на този въпрос най-добър отговор ни дава неизчерпаемият източник на всички поуки – Словото Божие. В него се съдържат достатъчно места, които най-добре от всичко ни казват, какъв именно трябва да е добрия пастир. Между такивата са и думите на св. апостол Петър, казани в първото му послание, глава 5:1 до 4 стих:

1.Старцы ижи въ васъ молю, яко старецъ сый и свидетель Христовымъ страстемъ, иже хотящей славя явитися общникъ,

2.Пасите еже въ васъ стадо Божiе, посящающие не нуждею, но волею, и по Бога, ниже неправедными прибытки, но усердно;

3.Ни яко обладаюшие притчу, но образи бивайте стаду:

4.И явльшуся пастыреначальнику, прiимете неувядаумый славы венець***.

С тези думи апостол Петър, като указва на това, че и той не е само църковен пастир, но и свидетел на Христовите страдания, па даже надяващ се да бъде и съучастник в славата Му, моли всички църковни пастири: 1) да се грижат за Христовото стадо (да го пасат) и за неговото спасение, 2) в своето служение от никакви други външни и вътрешни побуждения да не изхождат, освен от любов, както към своето звание, така и към паството, и 3) да бъдат във всичко образец на своите пасоми. След това апостолът напомня за обещаната от Пастиреначалника награда, която ще им се даде заради добрите техни заслуги. Това е казано само накратко, а подробното изяснение на тези три точки се състои в следното:

Пастирът трябва:

1.Да се грижи за Христовото стадо и за неговото спасение. Тази мисъл апостолът изказва накратко с думите: пасите… стадо. С тях той поръчва, подобно на обикновения пастир, който се грижи и води към добра паша своите овце, и църковният пастир да се грижи за словесното стадо, за неговите духовни нужди и да се старае да му дава за храна онова, което е полезно, което е чисто от всякакъв вид отровни метили – да му дава здрава духовна трева. С други думи казано: пастирът да води вярващите “към духовната паша на Божественото слово” – храна необходима за живот и спасение.

По-нататък. Обикновеният пастир се грижи не само за всекидневните нужди на своите овце (къде да ги пасе, от коя вода да ги напои и прочее), но той заедно с това нерядко се замисля, как да бъде запазено стадото му от всякакъв вид напасти (болести, кражби от разбойници или грабежи от горски зверове и други). И в това отношение може да се каже, че той до известна степен полага най-големите грижи. Когато крадецът, например, ненадейно нападне стадото, за да го заграби, овчарят е готов да се изложи и на най-голяма опасност, често даже на смърт, само и само да отърве своите овце от ръцете на грабителите. Или пък, което още по-често се случва, отдели ли се някоя овца от стадото и се заблуди някъде, където лесно може да стане или плен на крадци, или жертва на вълците, пастирът тръгва с цел да я намери и прибере пак в стадото. С малко думи казано: когато се случи някое зло (каквото и да било) да сполети стадото, стадарят всячески се старае да го запази от погибел. – Същото има да се каже и за църковния пастир. И той трябва да бъде готов, така че и живота си да положи за спасението на своите духовни чада (Иоан 10:11), в случай, че те бъдат застрашавани от някоя грозна опасност… Тази собствено мисъл апостолът изразява в думата посъщающе, което ще рече: пастирът, колкото се може по-отблизо наблюдава с внимателна грижовност паството, да издирва неговите душевни и телесни нужди; да гледа да не би членовете му да се отделят от състава на църквата, а онези, които биха се отделили, да се старае наново да върне в църковното общество; да бди да не се вмъкнат в стадото вълци, които да го разгонят, или хитро (чрез пленителното си, но лъжливо учение) да примамят и погубят членовете на вярващото общество. Заради това пък, необходимо е пастирът добре да познава Словото Божие, да има дълбоко религиозно познание, да може да различава истинския път от кривия, да знае кои са вълците в овчи кожи… И тогава той, без друго, с по-голямо умение ще може да предпазва вярващите от всякаква мнимо-сладка храна, от храна лоша и вредна за душата – от храна на различните лъжеучения и нравствени извращения; тогава той ще знае да им дава истинска храна, а чрез това ще може да съдейства да постигнат своето спасително желание – нравственото им издигане на земята и блаженото им състояние на онзи свят. В това именно се състои най-главното предназначение на църковния пастир. “Две велики дела, говори Макарий, Московски митрополит, предстоят на всекиго от църковните пастири: първо – спасение на собствените си души и, второ, неразделно от първото, спасение душите на поверените на неговото водителство[3]”. Високо е, наистина, призванието на църковния пастир. Неговата цел в живота е една от най-възвишените. Той – пастирът, е “продължител на служението на примирението”(2 Кор. 5:18), строител на Божиите тайни (1 Кор. 4:1), в които желаят да проникнат и самите ангели (1 Петр. 1:12); облечен е с такава свещена власт, каквато, според думите на Златоуст, Бог не е дал нито на ангелите, нито на архангелите. И съобразно с важността на това най-свято служение и висока власт, Свещеното Писание усвоява също така високи наименования на свещенството, като: служение на духа (2 Кор. 3:8), (служение) на правда (-9); а самите пастири на църквите нарича: ангели на църквите (Откр. 2:1, ср. Малах. 2:7), особено епископите в смисъл на провъзвестници на Божията воля; нарича ги (главно) свещеници (Евр. 5:6), като предаващи освещение чрез благодатта на Светия Дух; пастири и презвитери на Христовото стадо (1 Петр. 4:15; Деян. 14:23); отци (1 Кор. 4:15; Гал. 4:19)” и прочее[4]. А за да бъде наистина пастирът такъв, тоест, за да бъде посредник между Бога и човеците и да оправдае божествения произход на своето служение, той непременно трябва да бъде строг съблюдател и изпълнител на апостолските изисквания спрямо него. В неговите уши винаги трябва да звучат думите: Внимавайте себе и всему стау, в немже вас Дух Святый постави…, пасти церков Господа и Бога, юже стяжа кровiю Своею (Деян. 20:28****). Горе пастырямь, иже погубляють и разточають овцы паствы Моея, рече Господ (Иерем. 23:1*****). – В качеството си на духовен отец, народен учител, пазител и лекар на душите на грешниците, той трябва всякога да бъде, така да се каже на крак, за да услужи на своите “чада во Христа”… От друга страна, всеки един случай за него трябва да бъде повод за работа: да наставлява, да учи, да уговаря заблудилите се, да утешава и очиства грешниците, въобще – непрестанно да се труди за спасението на душите на пасомите си. Неговата почивка трябва да бъде подобна на почивката на Спасителя при кладенеца на Яков. Спасителят там Си е почивал наистина от дългия път, обаче същевременно обикновената кладенчова вода Му дала повод да заговори на грешната самарянка, която била там, за живата вода, за благодатта, нещо, което ѝ обърнало вниманието, и тя се проникнала от желанието да придобие тази жива вода, и така душата ѝ била осветена (Иоан 4:15. Вестн. Кормчiй 1901 год., № 7, с. 101).

Прочетете още „Добрият пастир по учението на св. апостол Петър (1 Петр. 5:1-4)*“ →

Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ева Ковачева

Анотация

В настоящето изследване се дават допълнителни аргументи в полза на една от съществуващите в науката хипотези за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър, което той назовава в 1 Петр. 5:13** като „Вави­лон“. Въз основа на най-новите археологически открития, исторически документи и новозаветни изследвания през ХХ-ти век се представят нови аргументи в защита на хипотезата, че под „Вавилон“ трябва да се разбира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

***

В края на своето Първо послание до Малоазийските църкви, съставено през 64 година[1], св. апостол Петър споменава Вавилон като място на написване на посланието и изпраща поздрави от църквата, която се намира там и Марк, който е с него: „Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13). Името „Вавилон“ отдавна предизвиква въпрос в науката. До днес са разпространени шест хипотези: 1) Св. апостол Петър употребява Вавилон като метафора за град Рим; 2) Св. апостол Петър говори за Вавилон до река Ефрат; 3) Под Вавилон се разбира съществувалият с такова име град през I-ви век след Рождество Христово в Египет при делтата на Нил до Кайро. Други хипотези, които имат най-малко привърженици или вече са изоставени, са: 4) Под „Вавилон“ се има предвид град Seleucia, разположен при река Тигър, съществувал от IV-ти век преди Рождество Христово до II-ри век след Рождество Христово, който се наричал още „Нов Вавилон“; 5) Някои смятат, че е възможно да е съществувал град с такова име също в Мала Азия, тъй като посланието е отправено до тамошните църкви[2]; 6) Под Вавилон авторът на 1 Петр. е могъл да разбира Иерусалим[3].

Целта на настоящето изследване е да се анализират първите три хипотези, които досега съществуват в науката, да се приведат доказателства за налични неточности и фактологични несъответствия в първите две от тях и да се приведат следващи аргументи в полза на третата хипотеза, въз основа на най-новите археологически открития, исто­рически документи и новозаветни изследвания през XX-ти век, които надделяват в полза на твърдението, че под „Вавилон“, като място на написване на посланието, трябва да се раз­бира градът, който е съществувал действително под това име през I-ви век след Рождество Христово в Египет.

Първа хипотеза: Вавилон, употребен
като метафора за Рим

Блажени Теофилакт в своето Тълкувание върху Първо послание на св. апостол Петър споменава съвсем кратко за мястото на написване на Посланието. Той смята, че под Вавилон, за който става дума в 1 Петр. 5:13 се има предвид Рим: „Вавилон нарича Рим поради неговата знатност, от каквато и Вавилон се ползвал дълго време. Избрана нарича църквата Божия, създадена в Рим[4]“.

В студията си посветена на Първо послание на св. апостол Петър, Христо Гяуров изразява също становището, че под Вавилон трябва да се разбира град Рим[5]. Преди това той говори за наличието и на други хипотези, като изброява имената на известни теолози, поддръжници на всяка една от тях. Но въпреки това, той смята за основателно мнението на учените, които смятат, че под Вавилон се говори преносно за Рим и посочва няколко причини за това: „Той, подобно на Вавилон – бил след него най-големият и великолепен древен град. Уподобявал се той на Вавилон не само по своята големина и великолепие, но и в много отношения по своя живот[6]“. Христо Гяуров предполага още, че св. апостол Петър е имал вероятно някаква причина да прикрие съзнателно мяс­тото, където се намира и откъдето изпраща своето Послание[7].Третият му основен довод е, че Вавилон се употребява вместо Рим също в древната юдейска литература и в Апокалипсиса на св. апостол Йоан Богослов (14:8; 16:19; 17:5; 18:2, 10, 21)[8].

На това схващане е поддръжник и Йоанис Каравидопулос: „Согласно с зтими доводами, Первое Соборное послание Петра было написано между 64-67 годами в „Вавилоне“, что на символическом языке первохристианской апокалиптики означало Рим, как явствует из новозаветных текстов и святоотеческих толкований“[9].

Втора хипотеза: Вавилон до Ефрат

Христо Попов, който е съставител на два тома Тълкувания върху Новия Завет, е защитник на другата хипотеза. Той смята, че мястото на написване на Пър­во послание на св. апостол Петър е Вавилон Ефратски и опровергава хипотезата за Рим със следните солидни аргументи: „Че това не е алегоричният Вавилон от Апо­калипсиса (Откр. 14:8; 16:19; 17:5, 9, 18), тоест не е Рим, както тълкуват римските писатели, а е действителният Вавилон Ефратски, можем да се убедим от простото съображение, че прощалните поздрави никога не се пращат от алегорични някакви места и градове, а винаги от действителни, и че ако апостолът имал мисъл да изобличи Рим, както писателят на Апокалипсиса, то това би изразил не с откъснато само наименование, а по-просторно, и не би оставил туй нещо за последния ред на своето послание. Косвено доказателство на туй, че посланието е написано във Вавилон, а не в Рим, служи и туй, дето в глава 1, стих 1 се изброяват малоазийските провинции по направление от изток към запад и югозапад, тоест в оня порядък, в който трябвало да мине тая област носилият туй апостолско послание Силуан[10]“. Преданието за 25-годишното епископство на св. апостол Петър в Рим, което се поддържа главно от католическите богослови, Христо Попов отхвърля с доводите, че за такова нещо книга Деяния апостолски мълчи, тоест в нея не се намират никакви сведения и че в своето послание до римляни, в което св. апостол Павел изпраща поименно поздрави до множество християни там, той не споменава никъде името на Петър, който би трябва­ло, ако това предание е вярно, по това време да пребивава там, и да е ръководител на тамошната църква. Според Христо Попов всички древни свидетелства единодушно говорят само за мъченическата смърт на св. апостол Петър в Рим. Но той е могъл да отиде в Рим според него от Вавилон към края на своя живот[11].

Твърдението, че св. апостол Петър е пребивавал 25 години в Рим в днешно време се отрича и от почти всички протестантски теолози. Според тях това предание се появява в Римокатолическата църква едва през III-ти век, за да се затвърдят чрез него папските претенции за приемничество на епископската катедра на св. апостол Петър[12]. Други доводи, които те привеждат са същите като на Христо Попов по-горе, че в Свещеното Писание на Новия Завет не се говори никъде, че св. апостол Петър е пребивавал в Рим, както и че в своето Послание до римляни, написано през 58 година, апостол Павел, който изпраща в него поздрави до 27 членове на Римската църква, не споменава името на апостол Петър[13].

Към доводите на Христо Попов, с които той оборва първата хипотеза, че мястото на написване на Първото Послание на св. апостол Петър не е Рим, ще прибавим и тези на един съвременен теолог, професор във Виенския университет – Helmut Bouzek. Спо­ред него използването на Вавилон като прикриващо или тайно име за обозначение на богатата столица Рим не съответства на следните факти: 1) Обозначението Вавилон вместо Рим започва да се употребява едва след разрушаването на Иерусалим през 70 година след Рождество Христово и следователно след смъртта на св. апостол Петър; 2) Ако апостол Петър е използвал името Вавилон вместо Рим според него, чрез това той е могъл да си навлече уличаването му във враг на държавата и заговорник срещу Рим и Римската империя. А интересът на християните е бил точно обратен. Освен това Рим е бил столица на врага за юдеите, но не и за християните[14]. Други автори (Baum, Rez, Ehrman)[15], освен Helmut Bouzek също твърдят, че Вавилон се използва вместо Рим едва след 70 година след Рождество Христово. Следователно употребата му в книга Откровение на св. Йоан Богослов, не може да служи като довод и за употребата му в Първо послание на св. апостол Петър, тъй като книга Откровение на апостол Йоан е една от най-късно написаните новозаветни книги – в края на I-ви век след Рождество Христово (95 година).

Христо Попов оборва хипотезата за Рим с много солидни аргументи, но и в не­говата, тази за Вавилон при Ефрат, се съдържа едно голямо историческо несъответ­ствие. Във времето, в което е написано Първо послание на св. апостол Петър – 64 година след Рождество Христово, според историческата наука Вавилон при Ефрат отдавна вече не е съществувал. Той е претърпял упадък при Селевкидите, а при господството на партите е изоставен. Император Траян трябва да е открил през 115 година след Рождество Христово от него само руини[16]. В книга Деяния на светите апостоли се споменава, че на Петдесетница са присъствали и „жители на Месопотамия“ (Деян. 2:9). Известно е, че там е имало юдейска диаспора. Но Месопотамия е твърде широко понятие, което не означава непременно град Вавилон, нито че по това време той все още е съществувал. Според Христо Гяуров в древната християнска писменост и в древното църковно предание също няма исторически свиде­телства, че апостол Петър е проповядвал в град Вавилон при река Ефрат. Според същия автор този град се е намирал в развалини още по времето на Иисус Христос и апостолите[17].

Прочетете още „Нови факти и аргументи в защита на една от хипотезите за мястото на написване на Първо послание на св. апостол Петър*“ →