Евлоги Данков

1. Естественото и свръхестественото откровение на скалните манастириВ православните традиции природата се счита като “естествено откровение”, а Свещеното Писание като свръхестествено. Като цяло българските скални манастири дължат своето съществуване на двата рода Откровения, отстоявани от Църквата.

Скалите[1] въвлечени в архитектурата на богослужебните храмове (църкви и параклиси) според съвременната геология са “каменна летопис” (текст с шифрована семиотична памет, обхващаща времето на тяхното образуване във вид на бивши морета, съществували десетки и стотици милиони години). Този проблем касае пряко или косвено “Библейската археология”.

И сега в тези седиментни скали, приютили божествените храмове, съществува паметта за онова космическо, също божествено време, когато още не се е появил човекът на Земята.

Неслучайно геологията (науката за естественото Откровение) и теологията – науката за свръхестественото Откровение (като понятия) се отличават само по началните букви: “Г” и “Т”.

Както става ясно, в резултат на нашите дългогодишни проучвания, откриваме наличието на своеобразно (семиотически образувано), онтично единство – възприето според нашето традиционно богословие като естествено и свръхестествено (богослужебно) откровене на Св. Троица, схващана богословски като Върховно Благо (например в исихазма). В този смисъл нашата църковна история би следвало да отчита шифъра и на двата типа Откровение. Иначе делото на монасите-аскети (исихасти) ще остане необосновано подценено спрямо цялостния обхват на нашето традиционно Богословие, участващо в обучението, което провежда вече двадесет години катедра “Теология” в Шуменския университет “Епископ Константин Преславски”, където е преподавал в продължение на три години и пишещият тези редове. (От това време датират и неговите проучвания на скалните манастири и тяхното богосъзерцателно богослужение).

Днес вече можем да кажем, че след повече от тридесет години скалните манастири в България (чрез разработените проблеми на исихазма), не са само обикновени, макар и впечатляващи исторически обекти. Тяхното задълбочено изследване вече касае: историята на църквата, богословието (Теологията), иконографията, историята на църковната стенопис, историята на църковното строителство, църковното богослужение, агиографията и не на последно място – всички аспекти на българския исихазъм (като доктрина на Трети Рим). Самият исихазъм е православен ренесансов фактор, който в богосъзерцателно отношение превъзхожда западния Ренесанс на католическите народи. Показателно е, че всички скални богослужебни храмове (с превъзходна акустика) в България са създадени съобразно православния църковен канон като свещени “Домове на Бога” и неговото Слово (Логос). Те са и посвещенски центрове на обожението, безсмъртието и спасението като висши цели на нашия Разум, стремящ се към Бога. В същото време нашите стотици скални храмове[2] са исторически институции на църковния аскетизъм и исихазма (Последният следва да се схваща и като основен фактор на православния ренесанс, осъществен и в Русия чрез делото на св. Киприан, епископ Цамблак и други български монаси, за които споменава А. Тойнби, оценявайки православната доктрина за Трети Рим). Не е естествено европейският ренесанс да е дело само на западните християнски народи в Европа – католическите. Западноевропейският ренесанс е преди всичко рационален. Източно-православният ренесанс е богосъзерцателен. Основна роля тук играят Божествените имена (ангелските чинове), известни като  несътворени енергии. Неслучайно в православната традиция беше създадена науката Философия на Името [Лосев, Булгаков]. Тази научна дисциплина сега се чете и във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Хайдегер създаде своята фундаментална онтология (в противовес на Хусерл) чрез фундаменталното понятие “Dasein” (причина) (Д. Денков смята, че това понятие е взето от православното Богословие. Затова Сартър не може да го преведе адекватно).

Без особени усилия, скални манастири като висши православни духовни центрове, могат да се видят по склоновете на Шуменското плато, по Искърското дефиле, в източната част на Дунавската равнина. Такива има и в Западна България (в местността Алботин, Видинско и край село Разбоище, Софийско). Срещат се и в Южна България – край село Маточина (Хасковско) и други. Особено показателен е исихастирият в село Крушуна.

Но особено важен православен сакрален център се намира по течението на река Русенски Лом. Всъщност последните са български “институции” на духа. Най-известни са скалните църкви, разположени по течението на реката – в дълбокия ѝ тесен пролом, източно от днешното село Иваново. Точни данни показват, че ктитор и поддръжник на този манастир е цар Иван Александър. Той е ктитор и на скалния манастир в Парория.

Манастирът, който и до днес пази неговата стенописна икона, изобразена на скалата, се намира във високите отвесни скали, изградени от песъчливи органогенни седиментни варовици. Самите скали, в които са издълбани обителите са всъщност геологична “каменна летопис”, която по възраст надхвърля десетки милиона години. Те се отнасят към естественото Откровение на Бога.

В някои случаи са използвани карстови форми от малки кухини на естествени пещери. В някои скални пещери са запазени следи от живот още от по-праисторическата епоха. Важни култови скални духовни центрове по тези земи може да бъдат проследени още от IV-VI век насам. Стенописите и ктиторсите портрети свидетелстват за връзката на Ивановската обител със средновековната столица Търново. Нещо повече, Ивановските стенописи допълват православната исихастка доктрина на Трети Рим. Скалните обители носят в себе си иерархична времева памет, която е също божествена в себе си[3].

На този фон най-големият разцвет на сотириологичния аскетизъм в скалните манастири е през XII–XIV век, тоест епохата на Трети Рим. Според историческите сведения, както и според самите стенописи и надписи-графити в църквите, тук намират убежище и място за богосъзерцание изтъкнати книжовници и мислители – представители на най-образованите среди през времето, когато се отстоява Трети Рим. Тези скални манастири са свързани с такива видни исторически личности като цар Иван Асен II, цар Иван Александър, цар Георги Тертер I, Търновският патриарх Иоаким и други. Многобройните запазени по скалите надписи-графити дават представа за популярността на скалните исихастки обители, за българите, които са ги обитавали, дори и за техните метафизични проблеми и свързаните с тях символи. Тук доминират символите на богосъзерцателното мислене и на устрема към постигане на безсмъртие при участието на божествените имена в качеството на несътворените енергии.

Вече можем да твърдим, че в богословието на скалните манастири, определяща е Небесната светлина като Слово (Логос), Бог-Син. Всичко това има за своя първооснова Единосъщната Св. Троица[4]. Неслучайно някои скални църкви имат входове с триъгълна форма (например при Крушуна и Шумен). И тук под несътворени (творящи) енергии се разбират ангелските чинове като Божествени имена. Именно в началото Словото изрича Божествените имена като висши родове на Битие и Мислене, които организират света (Космоса) като естествено Откровение за разлика от Богосъзерцателния (богослужебен) разум като свръхестествено Откровение[5]. Именно в този смисъл скалните манастири следва да се разглеждат като духовни институции на Трети Рим (Тук ще напомня, че и настоящият юбиляр носи името Ангел, тоест божествен чин. Иначе то не може да дойде извън Църквата. Затова трябва да оправдаваме имената си, които са ни дадени благодатно).

Казаното дотук позволява да формулираме извода, че богословието разработва сакралния аспект на традиционната философия, който не е достъпен за нея. За да преодолее тези различия с оглед на исихазма св. Евтимий нарече българската философия – Любомъдрие. Традиционната философия е любов към мъдростта. Но като се имат предвид трите лица на Бога: любов, мъдрост и истина, следва че Любомъдрието е любов към Бога. Който се стреми към Бога, той не загърбва Истината, но я следва. Така Любовта, Мъдростта и Истината стават основополагащи принципи на Любомъдрието като сакрална философия на българите, която вече не е отделена от Богословието. Това показа Хайдегер чрез понятието Dasein (причина). Божествените имена в метафизиката на исихазма образуват небесното благочиние от девет ангелски Имена.

В скалите (обект на геологията), сред които е образувана долината[6] на река Русенски Лом (на 6 километра от днешното село Иваново) се намира един от класическите центрове на българския исихазъм, (който е учение за несътворените и творящи енергии). Трябва да признаем, че тези исихастки обители са издълбани в скалите според явни или неявни символни геоморфологични съображения, съобразени с наличните исихастки богословски потребности. При това скалите са образувани в естествени морски условия, тоест във вода. Изборът на скалата също е целесъобразно отношение към природата, съчетано с метафизиката на аскетизма и природата (като естествено Откровение). Църкви и монашески килии съхраняват все още великолепни скални стенописи – рожба на иконопочитанието – убедително наречено в исихастката традиция на руската религиозна философия имеславие. Всъщност имеславие е всяко богослужение в скалите, приютили в себе си църковния храм.

2. Скалните манастири като богословски обекти на изследване

Първите писмени сведения за скалните манастири с техните църковни храмове ни дава Петър Богдан (1601–1674). През 1640 година той посещава “звездното укрепление” (Крепостта на мълнията). Още тогава той вижда, че посетените от него манастири са “напълно опустошени от турците”. Все пак той успява да забележи “славянски или сръбски писмена” и образи. Очевидно Петър Богдан не е подготвен да разчита православни богослужебни текстове, стенописи и иконични образи. Католическата ерудиция тук не му е полезна, тъй като е необходимо и богосъзерцание.

Разбира се тук имплицитно е шифровано учението за Божествените имена, които св. Евтимий нарича Умове. Именно тези умове са ангелските чинове[7]. П. Богдан Бакшев правилно нарича скалните манастири – “гнезда на просветата”.

Това е просвета с Логосна светлина. Тези манастири се съпровождат с божественото просветление. Важни писмени данни за скалните манастири в Шуменското плато дава Карел Шкорпил (1850-1944). Сравнително подробно той описва местоположението, размерите и облика на голям брой скални църкви без да разкрива тяхната богослужебна и символна същност. До нас са достигнали изписани имена на граматици върху скалните стени: Иво, Андрей, Стоян и други.

Нашите проучвания започнаха през 1977 година, когато постъпих на работа в Университета “Епископ Константин Преславски” (тогавашния ВПИ – Шумен). Правили сме многобройни студентски експедиции като понякога ползвахме алпийска техника. Главната ни цел беше реконструкция на духовния живот и самото богослужение в скалните обители.

Съобразявахме се с изследванията на Стоян Маслев, Цветана Дремсизова и Вера Антонова. Те придават солиден научен статус на скалните манастири и тяхната дейност[8].

Ивановският скален монашески град е втори по големина и брой на църквите – след Мадарския. В светия монашески скален град при Иваново има четиридесет и две църкви и параклиси. Дори столицата Търновград няма толкова богослужебни храмове. Това не е утопия, а организиран на дело начин на Новозаветен духовен живот. За това свидетелстват и други шейсет и пет запазени помещения – спални, складове, монашески килии за уединение. Контактите между тях са ставали по виртуозно прокарани скални пътеки над пропастите, каменни стълби и жлебове. Стенописите дават информация и за светския живот в българския средновековен град при това в композиция с трънния венец (корона) на Христос вместо лавров венец на императорите.

В богословско отношение впечатляват в Ивановския католикон образите на църковните светци и отци Иоан Златоуст, Василий Велики, Кирил Александрийски, Герман, Василий, Модест, Никола и Спиридон. Те са изобразени строго иконично, съпроводени с богословски среднобългарски надписи. Ще напомним, че св. Василий Велики изучава философски неоплатонизъм (заедно с бъдещия император Юлиян). Ликовете на светците от скалните църкви се отличават с мека Небесна светлина, хармонизираща с техните ореоли. Образността на ликовете е подчинена на иконичната стилизация на формите, характерна за иконографията на XII век (като нов етап от развитието на църковната стенопис на Трети Рим). Тези стенописи се свързват с фрагментарно запазени (стенописи) и в малките църкви на хълма Трапезица (Търново), градени по поръчка на българските боляри. Тук на Трапезица е и канцеларията на Трети Рим, където се пази царският печат и се узаконяват излизащите документи с държавен авторитет. На мястото на канцеларията е намерен употребяван булотерион, обкован с мед.

Местността “Писмата” (западно от “Господев дол”, на десния бряг на реката) носи паметта на посвещенските стенописи, които са изобразени върху скалите и отвън. Тук се намират две важни църкви на Трети Рим. В едната от тях (чиято предна стена е разрушена) личи само сцената “Видението на Петър Александрийски” и един по-ясно орнаментиран цикъл, чиито мотиви също намират аналогии с църквите на Трапезица (като сакрален център на българите от Трети Рим). Българският исихазъм е бил в по-добри отношения с Александрийската църква отколкото с Гръцката. От Александрийската църква идва и името на пишещия тези редове Евлогий.

Впечатлява, че в Ивановските скални манастири се обръща специално внимание на архангелите, които св. Евтимий нарича Божествени Имена. Те са доминиращ обект на иконопис и стенопис[9].

“Затрупаната” църква (9х4 м.) в същата местност е с разрушена южна стена и паднал таван, откъдето идва самото ѝ название. Но тя съдържа много ценни в богословско отношение посвещенски стенописи, повечето от които могат да се видят на място, благодарение на усилията на българските реставратори (Някои фрагменти от тези стенописи се пазят в Историческия музей в Русе). На северната стена до олтарната преграда е композицията “Събор на архангелите”, което показва, че те са църковни покровители, при това във връзка с философия на името като доктрина на исихазма. Затова тази църква и килиите около нея се идентифицират със споменавания в житието на Търновския патриарх Иоаким пещерен манастир, посветен на архангел Михаил и изсечен със средствата, предоставени на Иоаким (Името Иоаким Бакалов носи и един български богослов от село Батошево) от цар Иван Асен II. Тук, до споменатата посвещенска сцена, има запазени останки от ктиторски портрет на цар – царска корона, над нея надпис “на всички българи” и благославяща десница на Христос като Бог-Син. Това би следвало да бъде образът на цар Иван Асен II, който основателно нарича себе си “цар на всички българи и гърци”.

Църковното използване на топли тонове от цветовия спектър на небесната дъга свидетелства за връзката на тези стенописи със сакралните тенденции в средновековното изкуство на Трети Рим от тридесетте години на XIII век. Това е един от несъмнените факти, свидетелстващи за православното духовно Възраждане, осъществено чрез исихазма. Последният е убедителен критерий за наличието на православен Ренесанс[10].

* * *

В богословието на скалните манастири Логосът (Словото, Бог-Син) се явява като род без вид. Материята, нищото, злото е вид без род[11]. В противовес на Благочинието (Ангелските чинове), Материята е безчиние. Злото е безчинстване. Дяволът не може да има житие, защото няма битие в себе си. Той е сянка на Бога. Сянката ревнува светлината благодарение на която съществува. Космическата змия е сянка на “Дървото на живота”, чийто символ е кръстът. Тази космическа змия срещаме при “Колелото на живота”.

Всяко логосно определение в Богословието предпоставя логиката (като форма на разсъдъчно мислене). Свърхестественото Откровение е логосно и то е необходимо за разшифроване на естественото Откровение. Тук всичко първично е налице в неговата Логосна природа. Логосът (Словото) “изрича” Божествените имена като същностно присъства в тях. Основополагащите определения в Богословието са логосни. Сянката на всяко нещо руши логосния порядък. Сенките на нещата се привнасят чрез материята.

Същността на душата превъзхожда всяко “естествено откровение”. В себе си душата е логосна и оттук иде човешкият разум. Тялото е самодвижещо се чрез душата. Всяко нещо което е самодвижещо се и има център на инверсна симетрия (има душа).

Скалните манастири следва да се включат в изследователския план на катедра Теология с оглед на дисциплините, които се преподават в катедрата в продължение на двадесет години. Така на преден план ще излезе историческата приемственост, чийто наследник е самият университет “Епископ Константин Преславски”.

__________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 204-210. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

ЛИТЕРАТУРА

[1]. Бичев 1965: Бичев, М. Стенописите в Иваново. С., 1965. М. Бичев не успява да долови метафизиката на исихазма; Velmans, T. Les fresques d Ivanovo et la peinture bizantine a la fin du Moyen bge Jornal des savants, 1965; Тук също не е схваната доктрината за Трети Рим и посветителската функция на скалните манастири с оглед на Православния ренесанс.

[2]. Данков 1980: Данков, Е. Скалните манастири в България – средище на мощна средновековна култура. Сб. IV Юбилейна научна конференция, посветена на 10-годишнината от основаването на научния експидиционен клуб ЮНЕСКО. София, 1980, с. 32.

[3]. Данков 1991, 1997: Данков, Е. Битието на скалните старобългарски надписи в историята на православната духовна култура. Велико Търново, Времена, Год. V, бр. 219, 18-25 септември 1995, с. 3. Повече за богословието във Великотърновския университет, Народен глас, Ловеч, Год. IV, бр. 65 (826), 25 юни 1991, с. 2; Е. Данков. Светилище на духовността “Синьо време”. В. Търново, Год. II, бр. 23, 20-26 юни 1991, с. 2; Е. Данков. 13 февруари – празник на св. Евлогий по православния църковен календар. “Великотърновски новини”, Год. II, бр. 9 (7),14-20 февруари 1997, с. 19.

[4]. Данков 1993: Данков, Е. Крушунската обител – център на средновековна философска култура, Духовна култура, Год. LXLIII, кн. 12, 1993. с. 28-31.

[5]. Данков 1996, 1991: Данков, Е. Езикът на Търновската книжовна школа разшири границите на българското духовно битие. В. Университет (ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”), Год. XXXIV, бр. 6, 1 май 1996, с. 3; Е. Данков., П. Ангелова. Защо е необходим богословски факултет? Синьо време, Год. II, бр. 4, 18 април 1991, с. 1-3.

[6]. Данков 1999: Данков, Е. Метафизика на исихазма. Християнската философия в традициите на Търновската книжовна школа. Том първи. С., Изд. Образование, 1999. 345 с.; Данков, Е. Онтология на иконата и сътворяване на природата в исихазма. – Доклад изнесен на Международна научна конференция: Книжовната и аскетическата школа на преп. Григорий Синаит и преп. Теодосий Търновски в духовната култура на Югоизточна Европа, 20-21 октомври 1995, Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”.

[7]. Данков 2002: Данков, Е. Увод във философия на природата. Към онтологията на битийните форми. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2002. 303 с. Природата – изучавана от геологията (с обхват 4,6 млрд. години се схваща като “естествено откровение”. Такива са и скалите, в които се помещават скалните църкви и манастири. Свещеното писание е свръхестествено Откровение, което също се нуждае от анализ чрез познавателно приложение на човешкия разум. Шифрите, които изучава геологията също ни дават знание за Бога. Самовъзгоряният дух отхвърля Естественото откровение.

[8]. Данков 2009: Данков, Е. Към проблема за първоосновите на теоретичната археология. Кн. Философия, история, политика. Поредица Диоген. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, 2009, с. 94-124. От с. 107 до с. 123 се разглеждат скалните манастири като археологически обект.

[9]. Дерменджиев, Косева 2002 : Дерменджиев, Евг., Д. Косева. Опит за архитектурна реконструкция на “Църквата” от скалния ансамбъл при с. Иваново (Русенско). ТКШ. 7. В. Търново, Унив. изд. “Св. св. Кирил и Методий”, с. 833.

[10]. Поптодоров 2010: Поптодоров, Р. Святост и творчество в светлината на исихазма. Любомъдрие. Том XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010, с. 212-215.

[11]. Шкорпил 1905: Шкорпил, Карел. Памятники в окресностях Абобской равнины. ИРАИК, 1905; Ст. Маслев. Неизследвани скални църкви в Коларовградско. ИЛИ, 1963; Цв. Дремсизова. Скални манастири в Шуменско. ИИМ, 1997; А. Хаджийски. Обители в скалите. С., 1985; А. Пейчев, М. Николов, С. Станева, Д. Иванова. Скални манастири по Шуменското плато. Шумен, 2001. 70 с.; Любомъдрие. Т. XIII-XIV. Юбилеен том. Архив за българска философска култура. В. Търново, ИВИС, 2010. 291 с.

Изображение: авторът на статията, Евлоги Данков, вляво. Източник Фейсбук.

+ Левкийски епископ Партений

Освен тези главни догматически отстъпления на днешния католицизъм от църковната православна вяра могат да се наброят още множество: за св. Богородица, за светата Евхаристия, за свещенството, брака, поста и така нататък. И казаното дотук е достатъчно да убеди всекиго, че католицизмът е действително една съществено повредена християнска вяра или, с други думи – една ерес. Но понеже ”вярата без дела е мъртва[74]”, въпросът има и друга страна: има ли дела и какви дела има Католическата църква? Широкият свят, който „гледа на лице”, ще ни оглуши със своите реклами, че тъкмо Католическата църква има редки дела на просвета и благотворителност[75]! Това е така, обаче какво значи делото в този случай и смисъл? Всичко онова, което християнинът трябва да направи,  за да се лично приобщи към спасението в Христа Иисуса. Тук влизат не само и съвсем не на първо място благотворителността и просветата, каквито могат да имат на завидна висота и друговерците. Тук влизат преди всичко богообщението, добродетелта, молитвата, личният подвиг както на преподобното монашество, така и на честния брак. И докато канон на личната вяра е догматиката, канон на личното дело, в този широк смисъл, е мистиката. Има ли, прочее, Католическата църква здрава мистика при очевидната и доказана наличност на повредена вяра?Най-добре представят католическата мистика „Духовните упражнения” на Игнатий Лойола, основателя на иезуитския орден. По тези правила днес отбиват своите „екзерциции” ежегодно в манастири дори енорийските свещеници на Католическата църква, колко повече всички католически монаси[76] – толкова те са дълбоко проникнали в тамошния църковен дух и толкова меродавно го изразяват. Авторът им като че ли нарочно събрал само отрицателното и отреченото от древните изпитани благодатни подвижници на Христовата Църква, за да го препоръча като правило на духовен живот! Колко е прав приснопаметният руски подвижник и писател от миналия век, епископ Игнатий Брянчанинов, когато поставя неправилния духовен живот на еретиците в естествена логическа връзка с тяхното отстъпление от чистата верска истина: „Блуждаенето (в духовния живот) вече естествено се явява върху основата на богохулството, което е извратило догматическата вяра на еретиците[77]”!Християнството е истинската религия. В него реалното богочовешко взаимоотношение е възможно и даже задължително като крайна цел на всеки личен религиозен живот. Но при невнимание или неопитност това богообщение се поддава на имитация от психическо или тъмно мистическо естество[78]. За да има то винаги своята главна Първопричина вън от човешкото съзнание и по такъв начин да запази гарантирана своята обективна стойност на реално богообщение, древните изпитани подвижници са узаконили молитвата на християнина да бъде само покайна и „безòбразна” – без никакво участие на въображението и без никакво насилие върху му. В противен случай неминуемо се получава имитация, самоизлъгване или, казано на светоотечески език, „прелест”. Така големият подвижник и наставник на подвижничеството от VI век, св. Исаак Сирски, пише: „Съзерцанието на свръхестественото знание, което дава божествената сила, душата го приема… свръх очакванията[79].” Почти по същото време св. Нил Синайски пише: „Не желай чувствено да видиш ангели, или сили, или Христа, за да не загубиш ума си, като приемеш вълка за пастир и се поклониш на враговете демони”. „Когато се молиш, не придавай на Божеството какъвто и да било облик и не допускай умът ти да се преобразява в някакъв образ (самия себе си да представя под някакъв образ или в него да се отпечатва някакъв образ), но невеществено пристъпѝ към Невеществения и ще се срещнеш с Него[80]!” А учителят на св. Теодосий Търновски, св. Григорий Синаит, който в своя собствен подвижнически опит изпробвал всичко казано по науката на духовния живот преди него, пише: „Сам от себе си не строй въображения и не обръщай внимание на онези, които сами си се строят[81]!” Това изпитано учение на древните свети отци съхранява неизменно и преподава дори до днес св. Православна църква, което виждаме от следните кратки  и категорични думи на един от най-новите православни подвижници, епископ Теофан Затворник: „Ако допуснете образи, има опасност да се молите на своите мечти[82].”В какво отношение се намира католическата мистика към тази древнохристиянска православна доктрина? В диаметрална противо- положност! Там изобилните евтини съзерцания са само човешки психологически монтаж и резултат на явно самоизлъгване или „прелест”. Там не само че не се препоръчва да бъдат избягвани самостроежите на въображението, но се заповядва и насилие над последното. Така Игнатий Лойола съветва католическия подвижник преди всичко да си създаде тъмна обстановка: да затвори врати и прозорци, за да се лиши от всякаква светлина, да седне и „с очите на въображението” да се мъчи да види предмета на своето „съзерцание”. Така например, съзерцанието на Христовото царство, което е поставено във втората седмица на упражненията, става по следния начин: „Аз си представям пред очите един земен цар, който е избран от нашия Господ Бог и комуто оказват почит и послушание всички князе и всички християни. Аз внимавам, как този цар беседва със своите… Представям си, какво трябва да отговарят добрите поданици на един така благороден и човеколюбив цар”… По-нататък тази чисто фантастична картина е пренесена на темата и разработена най-подробно: католическият подвижник си представя „трите божествени Лица”, как наблюдават лицето на Земята да гъмжи от хора, които пропадат в ада; как решават Второто Лице да стане човек, за да спаси човешкия род; как изпращат Архангел Гавриил при светата Дева; после следват представите за рождеството на Господа, бягството в Египет и връщането оттам, животът в Назарет и случаят в Иерусалимския храм, отиването на Иордан и в пустинята, проповедта на планината, тържествения вход в Иерусалим, знамето на Христа в свещения град и знамето на Луцифер във Вавилон и пр. При цялата тази пребогата галерия от въображаеми сцени, Игнатий Лойола изрично задължава католическия подвижник да изнасилва своите „пет чувства на въображението” за пълна ориентация във въображаемата обстановка: с очите на въображението той трябва да вижда лицата, като подробно разглежда и обсъжда всички техни обстоятелства (трите божествени Лица върху царския трон на Тяхното божествено величество; светата Дева и архангела, който я поздравява, къщата и стаята в Назарет сред природата на Галилея; хората по лицето на Земята с техните облекла и поведение, бели или черни, в мир и война, да плачат и да се смеят, здрави или болни, как се раждат и как умират; пътя от Назарет до Витлеем, по дължина и ширина, дали е равен или минава през долини и височини; Витлеемската пещера, колко е голяма или малка, ниска или висока, как е наредена и пр.); той чува със слуха си какво говорят лицата или какво биха могли да говорят; той надушва с обонянието си и вкусва с вкуса си безкрайната сладост на Божеството, душата с нейните добродетели и другите неща според лицата, които биват третирани; той докосва с осезанието си, прегръща и целува местата, където са минали нозете на тези лица и така нататък и така нататък[83]. Всичките правила, цялата система на католическата мистика се характеризира с такова широко и погрешно използване на въображението, което компрометира съзерцанието и явно го превръща в халюцинация. Правилността на този стил мистика не може да бъде гарантирана нито от възторженото състояние на подвижника, нито от неговото постно въздържание, нито от неговото увлечение в други тежки подвизи: неправилността е исторически доказана и психологически очевидна. Напротив, докато на здравата православна мистика е присъща умереност във всичко и тихо изживяване на действително свръхестествените състояния, болната мистика тъкмо се отличава между другото и със своята възторженост и показност. Ето какво пише по това един такъв авторитет в аскетиката, като епископ Теофан Затворник: „Пази, Боже, от възторжени молитви! Възторзите, силните движения с вълнения са просто… движения на кръвта от възпалено въображение. За тях Игнатий Лойола написал много ръководства. Някои идват до такива възторзи и мислят, че са достигнали високи степени на молитва, когато това са мислени мехури: истинската молитва е тиха, спокойна и такава е тя на всички степени[84]”. А епископ Игнатий Брянчанинов с пълно право така характеризира въобще католическата мистика и католическите подвижници: „Поведението на подвижниците в латинството, обхванати от прелест, винаги е имало характер на изстъпление поради необикновеното им веществено страстно разгорещение. В такова състояние се намирал Игнатий Лойола, основателят на иезуитския орден. Неговото въображение било толкова разгорещено и изострено, щото, както сам той твърдял, достатъчно било само да поиска и да употреби известно напрежение, и пред погледа му се явявали по негово желание раят и адът… А известно е, че на истинските Божии светци виденията се дават само по благоволение Божие и чрез Божие действие, а не по волята на човека и не по негово собствено усилие[85].” А на друго място същият руски подвижник пише следното за друг един не по-малко меродавен учител на католическата аскетика: „Като образец на аскетическа книга, написана в състояние на духовна прелест… можем да посочим съчинението  на Тома Кемпийски под заглавие „За подражанието на Христа”. То е проникнато с изтънчено високоумие и тщеславие[86].” „Книгата води читателите си направо уж към общение с Бога, без да бъдат те предварително очистени чрез покаяние; поради това тя възбужда към себе си особено съчувствие у хора незапознати с пътя на покаянието, непредпазени от прелестта, ненаставени на правилен духовен живот от учението на светите отци на православната Църква[87].”И ето какви са плодовете на една такава заблуда по отношение законите на духовния живот. Франциск Асизки, почитан в католическия свят като един от най-великите негови светци, заявява, че веднъж през време на молитва той видял две светлини, в едната от които той познал Христа, а в другата – себе си; но не могъл да каже коя от тях е по-блестяща! И това не е единствен случай, когато той се сравнява с Христа: така например, той пращал като Христа своите ученици на проповед по двама и със същите поръчения според тези на Христа (Марк 6:7-11[88]). Със същото самосъзнание той си позволил на смъртния си одър да имитира тайната Христова вечеря, като заповядал да му четат евангелието от Иоан (от тринадесета глава нататък), след което благословил, преломил и раздал на учениците си хляб[89]! И предсмъртните му думи са в същия дух: „Ето, Бог ме призовава, и аз прощавам на всички мои братя, присъстващи и отсъстващи, техните обиди и заблуди, и отпущам греховете им, доколкото това е в моята власт[90].” Нито дума за своите собствени грехове към другите и никаква молба за прошка! При такава смърт на един католически светец от първа категория ние си припомняме множество случаи (да не кажем – всички случаи) на праведна кончина от житията на православните светци и особено на един от най-новите, преподобни Серафим Саровски. Предузнал с пророчески дух своя земен край, той не мислел да прощава другиму греховете, защото в неговата очистена съвест нито за миг не би могла да се задържи зла памет за чужди съгрешения, а сам обходил всички манастирски братя, пред всякого от тях направил дълбок земен поклон, с всички се простил и, причастен със светите Тайни, през нощта тихо починал в килията си през време на молитва[91]. Дори предубеденият ум не може да не види и признае, къде е християнската праведност и къде е заблудата[92].И така, Католическата църква е изопачила християнството като всецърковен догмат на вярата и като правило за истински благодатен живот, поради което Православната църква не може да има към нея друго отношение освен отрицателно. Наистина силно впечатление прави нейната мощна организация и дисциплина, и нейните многобройни и многолюдни работливи монашески ордени. Обаче каква стойност може да има всичко това от гледище на Господ Иисус Христос, когато Божието наследство там е така дълбоко изопачено в своята същина, при безспорния факт, че тя е нарушила канона на вярата и на живота, а от друга страна така страшно прогърмява в света категоричната присъда на Господа за подобни случаи: „Горко вам… задето обикаляте море и суша, за да придобиете един последовател, и когато сполучите това правите го син на геенната, дваж по-достоен от вас?[93].” Впрочем, бихме могли да видим образци на просветна, мисионерска и благотворителна дейност и в днешното състояние на Православната църква, а бихме могли да открием такива и в нейното близко и по-далечно минало: можем да се поучим на мисионерство от класическия в Църквата пример на светите апостоли и на техните приемници; по тази част през вековете, като св. Иоан Златоуст, св. св. Кирил и Методий, св. Стефан Пермски (XIV век), св. Инокентий Иркутски (XVIII век), св. Герман Аляскински (XVIII век), архиепископ Николай Японски (ХХ век[94]). Ако се заемем да присадим на своя духовна почва идеализма на монашеските богопросветени основоположници от свещената християнска древност, тогава ще имаме възможност да развием просветно дело, да проведем успешно мисионерство поне сред религиозно безразличните кръгове на своите собствени народи и да повдигнем на неуязвима просветна висота народното благочестие. Можем да се поучим на широка и жертвена благотворителност от множеството свои светци и особено от примера на св. Иоан Милостиви, който бил организирал дори църковна търговия с далечни страни, за да печели по този начин необходимите средства за своята църковна благотворителност. Можем да почерпим поука и от своето недалечно минало, когато по време на турското робство Църквата единствена поддържаше просвета сред нашия народ. Накрая, нека заслужено преценим и мисионерството на съвременната Руска православна църква, която има днес своите представителства почти по всички страни на света и, без да върши натрапничав прозелитизъм, със силата на своето благочестие и с рядката красота на своето богослужение тя привлича спасаеми от всички вероизповедания и религии.Освен това нека си дадем сметка за следното: характерна черта на католицизма като вероизповедание на която той до голяма степен дължи днес своите видими успехи, е фанатичното убеждение, системно внедрявано на всички негови вярващи – че само той е правото християнско вероизповедание, и че всички други християнски вероизповедания, включително и православното, са само една гибелна заблуда. В католическата догматика тази мисъл е формулирана от знаменития там богослов на XIII век, Тома Аквинат: „Nulla salus extra Eсclesiam” – “няма спасение вън от Църквата!”, –  при което „Църква” е само папската и никоя друга. Ако прочее се възхищаваме от широкосветските успехи на католицизма – плод до висша степен на конфесионалния му фанатизъм, – то не остава освен да подражаваме на тази му черта върху наша православна основа. Подражаваме ли обаче в това отношение на католицизма, ние би трябвало да го отречем като несъгласен с нашето православно вероизповедание, както там фанатично (макар и без основание) отричат това последното като несъгласно с тяхното.С католицизма ние сме заставени да водим борба, както поради неговата еретичност, така и поради неговата необуздана експанзия: при фанатичната заблуда, че само в общение с римския папа е възможно спасението на християнина (дори тогава, когато той в своето вероизповедание е по-правоверен от него), Ватиканът поддържа огромни мисии и похарчва огромни парични средства за привличане на папски поданици не само сред езическите народи. По правилата на безскрупулната иезуитска етика той с всички средства прави усилия да печели прозелити от средата на православието и да образува с тях своите унии. В това отношение той храни особени надежди на успех в бъдещето, поради което поддържа в наши дни нарочно учебно заведение в Рим Seminarium russicum, дето обучават в неистините на католицизма и в своеобразно изопачените истини на православието привлечени от разни православни страни младежи, за да може при първа възможност на по-благоприятни условия чрез тях да развие католическо мисионерство с максимални успехи сред разните православни народи. Трябва ли да ставаме доброволна или немарлива жертва на този неукротим напор? Естествено, не! Ние имаме задължението да браним своята православна вяра като единствено автентично християнство. Вярно е, че никой мислещ православен не може да не съжалява, задето Рим е отпаднал от общението с православния Изток поради своите многобройни ереси. Вярно е, че няма мислещ православен, който искрено да не желае възстановяването на църковното единство между християнския Изток и Запад. Обаче не „уния” с Рим по досегашните исторически образци, а възстановяване на догматическата и нравоучителна истина с критерия на Свещеното Писание, Седемте вселенски събори и неизопачените данни на историята: който е отстъпил от прахристиянския догмат на вярата и живота, той да се върне назад!

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 7-8, с. 4-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[74]. Яков 2:20.

[75]. Вж. едно най-ново оглушително самохвалство в този смисъл в статията на Mailleux (S. J.) – L’Union est-elle possible? (Nouvelle revue theologique, 1954, № 6, p. 659).

[76]. Fülop Miller, Macht und Geheimnis der Jesuiten, Берлин, 1929, с. 31-32.

[77]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 244.

[78]. 2 Коринтяни 11:14.

[79]. Добротолюбiе, т. II, изданiе II, с. 660.

[80]. Добротолюбiе, т. II, изданiе II, с. 221 и 215.

[81]. Пак там, т. V, с. 233.

[82]. Собранiе писемъ, выпускъ VII, письмо 1063, с. 25.

[83]. Ignatius von Loyola, Geistliche Übungen, übertragen von Al. Feder Regensburg, 1926, с. 59-90.

[84]. Письма о христiанской жизни, выпускъ I-II, Москва, 1900, с. 25.

[85]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 244.

[86]. Полное собранiе сочиненiи, т. V, СПб, 1905, с. 69.

[87]. Полное собранiе сочиненiи, т. I, СПб, 1905, с. 255.

[88]. М. В. Лодыженскiй, Светъ незримый, Спб, 1915, с. 120-121.

[89]. Пос. съч., с. 111-112.

[90]. Пос. съч., с. 132.

[91]. Н. Левитскiй, Житiе, подвиги, чудеса и прославленiе преподобнаго и богоноснаго отца нашего Серафима Саровскаго чудотворца, Москва, 1905, с. 454-455.

[92]. Това сравнение на католическия светец Франциск Асизки с православния св. Серафим Саровски представлява достатъчен отговор на иезуитския богослов Тишкевич – доколко Франциск Асизки може да бъде „разбиран и обичан” (Nouvelle revue theologique, 1954, № 6, p. 624) от богословски просветения православен християнин, и доколко православните светци „приличат” на католическите (ibidem, p. 626).

[93]. Матей 23:15.

[94]. Вж. за неговата дейност статията „Апостолът на Япония” в списание Православен мисионер, 1947, № 2.

Първо изображение: авторът, + Левкийски епископ Партений (1907-1982). Източник – http://dveri.bg.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

Д-р Иво Янев

1969-1970 г., т. 19 (45), София, 1971

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 18-21), с. 1-18.

2. Събев, Тодор. Основаване на Българската църква – 870 година, с. 21-70.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Преломното значение на покръстването и на основаването на Българската църква в 870 г. в културния живот на българския народ през време на Първата Българска държава, с. 71-185.

4. Панчовски, Иван. Проблемата ,,Ерос и агапи” в православно-етическо осветление, с. 187-265.

5. Чифлянов, протоиерей Благой. Триодът и месецословът на Великата църква през ІХ век, с. 267-414.1970-1971 г., т. 20 (46), София, 1972

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Християнската любов към Бога, с. 19-62.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Православно-християнската вяра и Българската народна Църква като фактори за запазване на българския народ, за формиране на националното му съзнание и за културното му развитие през време на петвековното османско робство, с. 63-257.

4. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 258-316.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Римската литургия преди и след Втори Ватикански събор, с. 317-374.

6. Панурски, Васил. Възрожденските щампи от Църковния музей – София, с. 375-431.

1971-1972 г., т. 21 (47), София, 1973

1. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетическо изследване (Пс. 26-29), с. 7-23.

2. Милев, Александър. Новозаветният гръцки език, с. 25-49.

3. Царев, Георги. Прощалната реч на св. апостол Павел пред ефеските пастири, с. 51-99.

4. Николов, протоиерей Васил. Служението на жената през времето на Христа и апостолите, с. 101-163.

5. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 165-207.

6. Панчовски, Иван. Християнска любов към себе си, с. 209-270.

7. Коев, Тотю. Произход на Халкидонското воропределение, с. 271-349.

9. Вълчанов, Славчо. Един древен хагадически мидраш върху книга Битие от Кумран 1 Q G Apar за живота на бибрейските патриарси, с. 373-403.

1972-1973 г., т. 22 (48), София, 1976

1. Макариополски епископ Николай. Св. Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище, с. 3-22.

2. Цоневски, Илия. Англиканската църква и преговорите ѝ с Православната църква за сближение и съединение, с. 23-168.

3. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 172-222.

4. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният чин, преведен от св. Братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия, с. 223-260.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният материал, преведен от славянските просветители в началото на тяхната Моравска мисия до смъртта на свети Кирил (+ 869), с. 261-386.

6. Вълчанов, Славчо. Прологът към кн. Премъдрост на Иисус син Сирахов и значението му за историята на Старозаветния канон, с. 387-413.

1973-1974 г., т. 23 (49), София, 1976

1. Събев, Тодор. Румен Василев. Принос към историята на движението за църковно-национална независимост (ХІХ в.), с. 7-39.

2. Шиваров, протоиерей Николай. Литературните жанрове в Стария Завет. С оглед на екзегетическото изследване, с. 41-196.

3. Вълчанов, Славчо. Кумрански текстове с апокрифно съдържание и славянските старозаветни апокрифи, с. 171-302.

1974-1975 г., т. 24 (50), София, 1978

1. Петдесет години богословска наука в България – 1923-1973, с. 5-198.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение от т. ХХІІ и край), с. 199-261.

1975-1976 г., т. 25 (51), София, 1978

1. Драговитийски епископ Йоан. По пътя към християнско единство, с. 5-36.

2. Събев, Тодор. Древната Йерусалимска църква от основаването ѝ до І Вселенски събор (33-325), с. 37-133.

3. Панчовски, Иван. Етиката на Имануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията, с. 135-197.

4. Чифлянов, протоиерей Благой. Римското кръщение преди и след Втория ватикански събор, с. 199-264.

1976-1977 г., т. 26 (52), София, 1981

1. Панчовски, Иван. Етиката на Спиноза с оглед на отношението ѝ към религията, с. 7-60.

2. Поптодоров, ставрофорен иконом Радко. Еклезиологията, икуменизът и иринизмът на протопрезвитер д-р Стефан Цанков, с. 61-138.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 139-237.

4. Хубанчев, Антоний. Пътищата на богопознание според св. Василий Велики, с. 239-261.

1977-1978 г., т. 27 (53), София, 1982

1. Панчовски, Иван. Етически и социално възгледи на архимандрит Неофит Бозвели, с. 5-70.

2. Чифлянов, протоиерей Благой. Римската конфирмация преди и след Втория ватикански събор, с. 71-112.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 113-171.

4. Вълчанов, Славчо. Кумранският текст коментари на Пророк Наум от ІV пещера 4 QpNah, с. 173-194.

5. Хубанчев, Антоний. Човекът като Божие създание и мястото му в творението, с. 195-234.

1978-1979 г., т. 28 (54), София, 1986

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи, с. 6-79.

2. Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски (Живот и дейност), с. 82-132.

3. Вълчанов, Славчо. Отражения на старозаветната апокрифна традиция в средновековната българска култура, с. 133-183.

4. Хубанчев, Антоний. Религиозно-философски възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски, с. 186-219.

5. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник, с. 222-264.

1979-1980 г., т. 29 (55), София, 1988

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод), с. 5-65.

2. Вълчанов, Славчо. Книгата на пророк Наум. Текстовокритично изследване, с. 67-164.

3. Желев, Иван. Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник, с. 166-198.

4. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник (Омилетичен анализ на проповедите му), с. 199-258.

5. Хубанчев, Антоний. Св. патриарх Евтимий в защита на православната вяра, с. 259-275.

6. Маджуров, Николай. Светите Три светители и античната култура, с. 277-312.

1980-1981 г., т. 30 (56), София, 1990

1. Коев, Тотю. Конференция на европейските църкви (История, сегашна структура и задачи), с. 7-50.

2. Стоянов, Христо. Из историята на иконоборчеството (717-741), с. 51-135.

3. Хубанчев, Антоний. Богословие на освобождението – латиноамериканско направление (Основни концепции, оценка от гледна точка на православното учение за човека и обществото), с. 136-192.

1993 г. – Нова серия, т. 1, София, 1993

1. Шиваров, Николай. Ново начало, с. 5-24.

2. Денев, Иван. Екзарх Антим като проповедник, с. 25-52.

3. Денев, Иван. Митрополит Иларион Търновски като църковен оратор, с. 53-71.

4. Маджуров, Николай. Живот и дейност на М. В. Ломоносов, с. 73-128.

5. Петев, Иван. Учението на св. Григорий Богослов за тайнствата, с. 129-179.

6. Киров, Димитър. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания), с. 181-258.

1995 г. – Нова серия, Т. 2, София, 1995

1. Денев, Иван. Екзарх Йосиф като проповедник, с. 5-33.

2. Маджуров, Николай. Психология на заблудата според учението на блажени Августин, с. 35-48.

3. Маджуров, Николай. Вярата и знанието в богословската система на блажени Августин, с. 49-60.

4. Хубанчев, Антоний. Антропологическите възгледи на св. Климент Охридски, с. 61-86.

5. Желев, Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (Екзегетическо изследване на Иоан, 17 глава), с. 87-184.

6. Киров, Димитър. Добро и зло в богословието на св. Климент Охридски, с. 185-226.

7. Панчовски, Иван. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ, с. 227-299.

1999 г. – Нова серия, т. 3, София, 1999

1. Денев, Иван. Седемдесет години Богословски факултет, с. 5-31.

2. Денев, Иван. Киевският митрополит Иларион и началото на руската проповед, с. 33-66.

3. Шиваров, Николай. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. (Православно библеистично изследване), с. 67-159.

4. Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл. (По случай 50 години от смъртта на проф. архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев), с. 161-191.

5. Маджуров, Николай. Св. Константин-Кирил Философ като апологет, с. 193-207.

2000 г. – Нова серия, т. 4, София, 2000

1. Денев, Иван. Проповедта в епохата на Българското възраждане, с. 5-190.

2. Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов, с. 191-327.

3. Трайчев, Емил. Датата на Христовото раждане, с. 329-348.

2001 – Нова серия, т. 5, София, 2001

1. Стоянов, Емил Трайчев. Синоптическа безизходица или грешка в метода, с. 1-154.

2004 г. – Нова серия, т. 6, София, 2004

1. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527-565), с. 1-231.

2005 г. – Нова серия, том 5, София, 2005

1. Шиваров, Николай протопрезвитер, Легитимната вяра, народна вяра и синкретизъм в Израил (Х-VІІІ в. пр. Хр.), с. 5-34.

2. Хубанчев, Антоний. Карл Ясперс – вяра, познание, откровение,  с. 35-109.

3. Трайчев, Емил. Синоптическа безизходица или грешка в метода (Към въпроса за литературните отношения между първите три канонични евангелия), с. 111–210.

4. Омарчевски, Александър. Акакиевата схизма ( 484-519), с. 211-402.

2008 г. – Нова серия, т. 6, София, 2008

1. Вълчанов, Славчо. Книгата на св. Пророк Наум. Част ІІ. Исагогическо изследване, с. 5–42.

2. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527- 565), с. 43-208.

3. Стаматова, Клара. „Етиката” на Мохамед, с. 209–262.

11 февруари 2007 г.

_____________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение – авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Бел. на автора на блога – най-последната част (2008 г. – Нова серия т. 6, София, 2008) е допълнение от Цвета Узунова на 3 декември 2008 година.

Д-р Иво Янев

1923–1924 г.,  т. 1, София, 1924

1. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Елементи на вяра в основите на нашето познание, с. 1-25.

2. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Как се очертават граничните между вярата и разума научни проблеми в мирогледа на един новокантиански философ (Ото Либман + 1912), с. 27-68.

3. Цанков, Стефан протопрезвитер. Правото и Църквата, с. 66-106.

4. Марковски, Иван. Ветхозаветната наука в светлината на новите археологични открития в древния Ориент, с. 107-141.

5. Поснов, Михаил. История на християнската Църква или история на християнската религия или всеобща история на религиите?, с. 143-162.

6. Глобуковски, Николай. Православната Църква и християнското междуцърковно единение, с. 163-260.

7. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях, според учението на Теодор Липс за ,,вчувствуването”, с. 261-320.1925–1926 г.,  т. 3, София, 1926

1. Пашев, Ганчо. Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността, с. 1-72.

2. Глубоковски, Николай. Новозаветният Ходатай, с. 73-112.

3. Снегаров, Иван. Унищожението на Охридската архиепископия, с. 113-138.

4. Поснов, Михаил. Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература, по повод 1600-годишния юбилей на Никейския събор (325 г.), с. 139-150.

5. Поснов, Михаил. Няколко думи за примата на римския папа, с. 151-163.

6. Гошев, Иван протойерей. Историческия образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от І-VІ вв., с. 165-208.

7. Марковски, Иван. Библейско-еврейската поезия, с. 209-294.

8. Цанков, Стефан протпрезвитер. Устройство на Румънската правосавна църква, с. 295-348.

1926–1927 г.,   т. 4, София, 1927

1. Марковски, Иван. Историята на българския синодален превод на Библията (с оглед българските преводи в миналото), с. 1-58.

2. Поснов, Михаил. Монашеството през ІV-ІХ вв. (общ очерк), с. 63-104.

3. Поснов, Михаил. Сардикийският събор и неговата каноническа дейност, с. 105-129.

4. Миятев, К. Монументалната живопис в древна България, с. 131-150.

5. Дюлгеров, Димитър. Значение на догмата, с. 151-172.

6. Снегаров, Иван. Няколко думи за Хоматияновия сборник, издаден от Питра, с. 173-183.

7. Глубоковски, Николай. Христос и ангелите. (Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14), с. 185-218.

8. Снегаров, Иван. Българският първоучител св. Климент Охридски. (Живот и дейност),  с. 219-334.

9. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи, с. 335-378+ І-ІV.

1927–1928 г.,  т. 5, София, 1928

1. Глубоковски, Николай.  Христос и християните, с. 1-16.

2. Гяуров, Христо. Притча за неправедния домоуправител, с. 17-95.

3. Пашев, Ганчо. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, с. 97-216.

4. Поснов, Михаил. Византизъм в историята на древната християнска църква, с. 217-244.

5. Поснов, Михаил. Историческа справка по въпроса за състава на древните събори и за реда, по който са се решавали въпросите на тях, с. 245-258.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Задачи и граници на пастирското служение, с. 259-288.

7. Цанков, протпрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 289-328.

1928–1929 г.,  т. 6,  София, 1929

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 1-114+ І-ІХ.

2. Глубоковски, Николай. Изкупление и Изкупител, с. 1-43.

3. Гошев, протоиерей Иван. Един средновековен барелеф от Созопол, с. 1-99. + таблици.

4. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Нови задачи на пастирска дейност, с. 1-20.

6. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, с. 1-56.

1929–1930 г.,   т. 7, София, 1930

1. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология, с. 1-34.

2. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество. (Учение), с. 35-124.

3. Гяуров, Христо. Протоевангелие на Иакова, с. 125-140.

4. Глубоковски, Николай. Християнското братство и неговата необходимост за вярващите, с. 141-176.

5. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Хекела,  с. 177-218.

6. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Естествено развитие и богооткровена свръхестествана помощ, с. 219-240.

7. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията), с. 241-298.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Съветското брачно право в Русия, с. 299-356.

9. Димитров, протоиерей Христо. Психологически основи на религиозното образование, с. 357-408.

1930–1931 г.,   т. 8, София, 1931

1. Глубоковски, Николай. Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16, с. 1-24.

2. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията, с. 25-48.

3. Гяуров, Христо. Евангелие на Евреите, с. 49-120.

4. Пашев, Ганчо. Идеята за спасението и нейната нравствена страна, с. 121-276.

5. Снегаров, Иван. Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия, с. 277-306.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Държава и Църква, с. 307-338.

7. Гошев, протоиерей Иван. Нови данни за историята и археологията на Бачковския монастир, с. 341-388.

8. Димитров, протоиерей Христо. Методи на религиозното образование, с. 389-499+І-ІV.

1931–1932 г.,  т. 9,  София, 1932

1. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Задачите на християнската апологетика, с. 1-48.

2. Глубоковски, Николай. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните, с. 1-40.

3. Гяуров, Христо. Мураториевият канон, с. 1-80.

4. Снегаров, Иван. Поглед към изворите на св. Никола Софийски, с. 1-74.

5. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-88. Статистически таблици на евангелските петдесетнически общини в България и др., с. 90-111.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Псаломският праведник. (изяснение на съдържанието и духа на Псалтира), с. 1-54.

7. Гошев, протойерей Иван. Старобългарската литургия. (според български  и византийски извори от ІХ – ХІ в.), с. 1-80.

1932–1933 г., т. 10, София, 1933

1. Димитров, протоиерей Христо. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение, с. 1-96.

2. Гяуров, Христо. Братята Господни, с. 1-44.

3. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-52.

4. Марковски, Иван. Книгата Еклесиаст. (Екзегетически анализ с оглед към по-важните проблеми), с. 1-96.

5. Цанков, протопрезвитер Стефан. Междуцърковното положение на българската църква след освобождението на България, с. 1-130.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Конституционните принципи за отношението между държава и църква в славянските държави, с. 1-17.

7. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград, с. 1-32.

8. Марковски, Иван. Разграничение на понятията евреи и израилтяни като народностни единици, с. 1-12.

1933–1934 г., т. 11, София, 1934

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Богословският факултет у нас (1923-1933), с. 3-92.

2. Гошев, протоиерей Иван. Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от ІХ-Х вв., с. 1-19.

3. Снегаров, Иван. Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски, с. 1-26.

4. Марковски, Иван. Върху някои неверни представи и схващания за Палестина и светите места в нея, с. 1-66.

5. Дюлгеров, Димитър. Рим и светите братя Кирил и Методий, с. 1-68.

6. Глобуковски, Николай. Благовестие апостола Павла по его произхождению и содержанию, с. 1-50.

7. Димитров, протоиерей Христо. Изповед и душепастирство. – Пасторологическо изследване, с. 1-60.

8. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград. ІІІ част, с. 1-64.

9. Гошев, протоиерей Иван. Църковни старини из Врачанска епархия, с. 1-54.

10. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-60.

1934–1935 г., т. 12, София, 1935

1. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-48.

2. Марковски, Иван. Проблемата за произхода и авторството на петокнижието (Позитивно-критично изследване), с. 1-57.

3. Глобуковски, Николай. Християнското съвършенство и Христос, като първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков (Екзегетически анализ на Евр. Гл. 6), с. 1-50.

4. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІ част, с. 1-86.

5. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІІ част, с. 1-37.

6. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІІІ, с. 1-37.

7. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Спенсера. (Вяра в агностицизма), с. 1-52.

8.Пашев, Ганчо. За царството Божие (Опит да се изясни пр.), с. 1-116.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Албанската православна църква и нейната уредба. (Нови данни), с. 1-57, Приложение: Декрет-закон за религ. Община, с. 58-64.

1935–1936 г., т. 13, София, 1936

1. Глобуковски, Николай. Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека, с. 1-48.

2. Снегаров, Иван. Старият търновски църковен кодекс, с. 1-74.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Матея, с. 1-114.

4. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІV, с. 1-59.

5. Архимандрит Евтимий. 12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръх-научна същина, с. 1-58.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастир, с. 1-49.

7. Дюлгеров, Димитър. Размисъл за Σοφία, премъдрост Божия, с. 1-37.

8. Пашев, Ганчо. Царството Божие (Опит да се изясни и пр.), с. 1-140.

1936–1937 г., т. 14, София, 1937

1. Глобуковски, Николай. Послание к Евреям и историческое предание о нем, с. 1-62.

2. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-114.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Марка (Исагогическо изследване), с. 1-76.

4. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното образование и съвременната държава, с. 1-58.

5. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи. V, с. 1-56.

6. Архимандрит Евтимий. Парламентаризъм и безотговорност в Българската църква, с. 1-38.

7. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Пророк Иеремия и неговото време (Според книгата на прор. Иеремия), с. 1-56.

8. Zankov, Stefan. Nation, Staat, Welt und Kirche im Orthodoxen Osten als Theologisches Problem, с. 1-70.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Народ, държава, свят и църква на православния изток като богословска проблема, с. 71-111.

1937–1938 г., т. 15, София, 1938

1. Снегаров, Иван. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич “Скопска митрополиjа” (Скопие 1935), с. 1-132.

2. Марковски, Иван. Ветхозаветни апокрифи и псевдоепиграфи. (Исагогическо изследване), с. 1-156.

3. Гошев, протойерей Иван. Светите братя Кирил и Методий (Материали из ръкописите на синодалния църковен музей в София), с. 1-140.

4. Шавельский, протопрезвитер Георгий. Руские монастыри дореволюционного времени, с. 1-40.

5. Димитров, протойерей Христо. Трудовият принцип и религиозното обучение (История, теория и практика), с. 1-43.

6. Пашев, Ганчо. Етичната държава (Общ поглед върху държавата от гледището на християнската социология и нравственост), с. 1-174.

1938–1939 г., т. 16, София, 1939

1. Гяуров, Христо. Предговорът на евангелието от св. ап. Иоана, с. 1-112.

2. Снегаров, Иван. Скопската епархия, с. 1-162. Документи из кодексите на Цариградската патриаршия, с. 163-184.

3. Марковски, Иван. Еврейският въпрос и Ветхият завет, с. 1-86.

4. Шавелский, протопрезвитер Георгий. Jудаистическiй нацiонализмъ при святе Божественнаго Откровенiя, с. 1-44.

5. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното обучение в съвременната църква, с. 1-102.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Българската правослвна Църква от освобождението до настояще време, с. 1-372.

1939–1940 г., т. 17, София, 1940

1. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-128.

2. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в кн. Иов, с. 1-64.

3. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното възпитание и семейство, с. 1-68.

4. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-56.

5. Пашев, Ганчо. Собствеността в светлината на християнската нравственост, с. 1-195.

6. Гошев, протоиерей Иван. Правилата на Студийския монастир, с. 1-75.

1940–1941 г., т. 18, София, 1941

1. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в книга Иов, с. 1-76.

2. Снегаров, Иван. Друг търновски църковен кодекс, с. 1-106.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Лука (Исагогическо изследване), с. 1-110.

4. Димитров, Христо. Религията като учебен предмет в средните училища (към въпроса за новата постановка за преподаването ѝ), с. 1-138.

5. Дюлгеров, Димитър. Злоупотреба с православните богослужебни книги, с. 1-129.

6. Архимандрит Евтимий. Материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-16.

7. Архимандрит Евтимий. Псевдомонашество, с. 1-10.

8. Гошев, Иван протоиерей. Учение на дванадесетте апостоли (увод, текст и изяснения), с. 1-50.

9. Цанков, Стефан протопр. Международно право, морал и християнство (отдел. отпечатък)

1941–1942 г., т. 19, София, 1942

1. Пашев, Ганчо. Възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев) за нравствеността, с. 1-176.

2. Архимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата, с. 1-36.

3. Архимандрит Евтимий. Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели? , с. 1-40.

4. Архимандрит Евтимий. Нехристиянски обичаи при погребенията в нашите градове, с. 1-22.

5. Гяуров, Христо. Деяния на св. апостоли. Исагогическо изследване, с. 1-80.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ, с. 1-160.

7. Архимандрит Евтимий. Неправомерни увеличения на епископите в Бългрия, с. 1-18.

8. Архимандрит Евтимий. Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?, с. 1-42.

9. Марковски, Иван. Книгата Рут. Екзегетическо изследване. Превод и тълкувание, с. 1-70.

1942–1943 г., т. 20, София, 1943

1. Снегаров, Иван. Три гръцки поменици от с. Арбанаси (Търновско), с. 1-22.

2. Архимандрит Евтимий. Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), с. 1-92.

3. Марковски, Иван. За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, с. 1-68.

4. Дюлгеров, Димитър. Тайнство кръщение – същина и значение, с. 1-76.

5. Снегаров, Иван. Исторически вести за Търновската митрополия, с. 1-140.

6. Гошев, протоиерей Иван. Божествената литургия на Златоуста (критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове), с. 1-165.

7. Гяуров, Христо. Новозаветна херменевтика, с. 1-54.

8. Цоневски, Илия. Апостолският символ, с. 1-64.

9. Глогов, свещеник Георги. Душепастирът и грижата му за телесно-болните, с. 1-48.

1943–1944 г., т. 21, София, 1943

1. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, с. 3-25.

2. Марковски, Иван. Пророк Исаия – личност, идеи и пророчества, с. 3-63.

1944 – 1945 г. Т. 22, София, 1945

1. Пиперов, Боян. Мелхиседек, първообразът на Христа (Екзегетическо изследване на Битие 14:18-20), с. 1-18.

2. Марковски, Иван. Теократически социализъм, с. 1-36.

3. Димитров, протйерей Христо. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехуменат у нас), с. 1-66.

4. Цоневски, Илия. Посланието на ап. Варнава, с. 1-67.

5. Гошев, протойерей Иван. Към историята на Черепишкия манастир, с. 1-34.

6. Гяуров, Христо. Послание на ап. Иакова. Исагогическо изследване, с. 1-39.

7. Маринов, Борис. За някои възражения против молитвата, с. 1-41.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Върху проблемата за отношението между Църква и държава, с. 1-83.

1945–1946 г., т. 23, София, 1946

1. Димитров, Христо. Психология на молитвата (Религиозно-педагогическо проучване), с. 1-440

2. Снегаров, Иван. Румънската православна църква (Кратък исторически очерк), с. 1-37.

3. Гошев, протоиерей Иван. Из сбирките на църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София, с. 1-35.

4. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Учение), с. 1-66.

5. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата “Библия и наука”, с. 1-32.

6. Марковски, Иван. Пророк Иеремия (Личност и идеи), с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения, с. 1-82.

8. Гяуров, Христо. Живот и дейност на св. ап. Павла, с. 1-40.

1946–1947 г., т. 24, София, 1947

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Актуални проблеми и задачи на православното богословиеи прав. Църква.     (Aktuelle Probleme und Aufgaben der Orthodoxen Theologie und Kirche), с. 3-28.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство в църквата Христова, с. 3-36.

3. Димитров, протойерей Христо. Енорийският катехуменат в най-ново време, с. 3-36.

4. Снегаров, Иван. Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г., с. 3-47.

5. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните, с. 3-43.

6. Пиперов, Боян. Сенаарското разселване на народите според Библията. (Екзегетическо изследване на разкза за Вавилонската кула. Битие 11:1-9), с. 3-28.

7. Пашев, Ганчо. Християнската общественост според възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев). (Принос към началата на християнската социология), с. 3-96.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст, с. 3-40.

9. Маринов, Борис. Апология на “готовите” молитви, с. 3-46.

10. Марковски, Иван. Нови насоки в библейската критика, с. 3-32.

1947–1948г., т. 25, София, 1948

1. Пиперов, Боян. Древната етнография на Изтока според Библията (екзегетическо изследване на Бит. 10:1-30), с. 1-113.

2. Поптодоров, Тодор. Св. Климент Охридски като проповедник, с. 1-23.

3. Снегаров, Иван. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийска епархия), с. 1-59.

4. Дюлгеров, Димитър. Възнесение на Света Дева Мария, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Проповедта и трудът (омилетично проучване), с. 1-32.

6. Цоневски, Илия. Ерм и неговият „Пастир”, с. 1-38.

7. Гошев, протоиерей Иван. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски, с. 1-72.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст. Част. ІІ, с. 1-40.

9. Маринов, Борис. За външната страна на религията изобщо и на християнската религия по-частно, с. 1-33.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Езическата реалност и функция на Църквата, с. 1-48.

1948–1949 г., т. 26, София, 1949

1. Поптодоров, Тодор. Епископ Константин Преславски като проповедник, с. 1-26.

2. Панчовски, Иван. „Антиномичност” между религия и етика, с. 1-39.

3. Марковски, Иван. Пророк Иезекиил, с. 1-56.

4. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия, с. 1-31.

5. Дюлгеров, Димитър. Възнесението на св. Дева Мария, с. 1-32.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината, с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църкавата и държавата, с. 1-37.

8. Пиперов, Боян. Произход и развитие на еврейския шрифт, с. 1-28.

9. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: 1. Св. Иоан Златоуст, с. 1-34.

10. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и социалната реформа: 1. Из историята на старозаветната проповед (омилетично проучване), с. 1-30.

11. Гошев, протойерей Иван. Рилският хрисовул от 1378 година (Историко-палеографско проучване), с. 1-28.

12. Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света, с. 1-28.

1950–1951 г., т. 1 (27) , София, 1951

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Църковната дисциплина и по-специално с оглед към християнския брак, с. 1-56.

2. Пандурски, Васил. Изчезналият ,,чин на побратимяване” (из историята на частното богослужение), с. 1-43.

3. Поптодоров, Тодор. Йоан Екзарх като писател-проповедник, с. 1-32.

4. Марковски, Иван. Пророк Даниил (Личност и пророчества), с. 1-31.

5. Панчовски, Иван. Етическа автономия и религиозна теономия, с. 1-46.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината (част ІІ), с. 1-40.

7. Пиперов, Боян. История, форма, произношение и наименование на гласните знаци с староеврейския език, с. 1-22.

8. Димитров, протоиерей Христо. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог (пасторологическо проучване), с. 1-32.

9. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия (произход, патриарси и седалище) ІІ част, с. 1-26.

10. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Ч. ІІ), с. 1-46.

11. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІ Св. Василий Велики, с. 1-26.

12. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, с. 1-20.

13. Гошев, протоиерей Иван. Произход и употреба на антиминсите в средните векове (нови издирвания), с. 1-36.

14. Пандурски, Васил. Рождество Христово в християнското изобразително изкуство, с. 1-18.

15. Разпис на лекциите за 1950/51 година, с. 1-10.

1951–1952 г., т. 2 (28), София, 1952

1. Кирил, Пловдивски митрополит: Реч, произнесена на 27 май 1952 г. на тържественото заседание на Академическия съвет на Духовната академия ,,Св. Климент Охридски”, с. 1-9.

2. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 11-90.

3. Поптодоров, Тодор. Митрополит Николай Крутицки и Коломенски като учен–проповедник–омилет, с. 91-111.

4. Поптодоров, Тодор. Иоан Екзарх като писател-проповедник (продължение), с. 112-118.

5. Димитров, Христо. Митрополит Климент (Друмев) като педагог, с. 119-144.

6. Гяуров, Христо. Денят на Тайната вечеря, с. 145-200.

7. Снегаров, Иван. Отношенията между българската и руската православни църкви преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.), с. 201-230.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на църквата, с. 231-256.

9. Марковски, Иван. ,,Великата измама” от Фридрих Делич (критическо разглеждане), с. 257-284.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІІ. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски, с. 285-314.

11. Гошев, протоиерей Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас, с. 315-334.

12. Пиперов, Боян. Един древен коментар към книгата на пророк Авакума, с. 335-356.

13. Пенов, Димитър. Увод в Историята на философията, с. 357-398.

14. Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията, с. 399-484.

15. Разпис на лекциите за 1952/53, с. 485-488.

1953–1954 г., т. 3 (29), София, 1954

1. Поптодоров, Тодор. Омилетични ценности в трудовете на Негово Светейшество д-р Кирил, Патриарх български, с. 1-86.

2. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастира, с. 87-110.

3. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм, с. 111-150.

4. Снегаров, Иван. Неиздадени старобългарски жития, с. 151-175

5. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на пр. Исаия, с. 177-189.

6. Гяуров, Христо. Първо послание на св. ап. Петра, с. 191-216

7. Пашев, Ганчо. Служението изобщо и служението на ближния според Св. Писание на Ветхия Завет, с. 217-238.

8. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Основни идеи и характеристика, с. 239-260.

9. Пенов, Димитър. Християнската философия на В. Д. Кудрявцев, с. 261-302.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Светата Гора Атон и нейното съвременно положение, с. 303-327.

1954–1955 г., т. 4 (30), София, 1955

1. Макариополски епископ Николай. Св. евхаристия като жертвоприношение, с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Обезценява ли христинството тукашния свят и живот (Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцедентизъм – етически иманентизъм), с. 19-68.

3. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на прор. Исаия (продължение), с. 69-93.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авдий. Йона, с. 95-123.

5. Димитров, Христо. Самообразованието на душепастиря (Необходимост, средства и системи за проверка), с. 125-147.

6. Пенов, Димитър. Ф. А. Голубински, с. 149-150.

7. Поптодоров, Тодор. Жива проповед, с. 191-215.

8. Снегаров, Иван. Старобългарският разказ ,,Чудото на св. Георги с българина” като исторически извор, с. 217-241.

9. Маринов, Борис и Алесандър Величков. Наръчник на апологета, с. 243-337.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІV. Св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин, с. 339-383.

11. Цанков, протопрезвитер Стефан. Християнското всеединство като проблема в православното богословие, с. 385-427.

12. Гошев, протоиерей Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век, с. 429-508.

1955–1956 г., т. 5 (31), София, 1956

1. Макариополски епископ Николай. Светото миро, с. 1-37.

2. Панчовски, Иван. Божи промисъл и нравствена свобода, с. 39-94.

3. Гяуров, Христо. Сия бо есть кровь Моя новаго завета, с. 95-106. Беседа на Иисуса Христа със Самарянката, с. 107-122.

4. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 123-192.

5. Снегаров, Иван. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), с. 193-220. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски, с. 221-240.

6. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Михей. Наум, с. 241-271.

7. Поптодоров, Тодор. Възпитание на дисциплина в Църквата и амвонът, с. 275-308.

8. Пиперов, Боян. Правилникът на Новия съюз, с. 317-342.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Същината и задачата  на Църквата, с. 343-358. Правото, Правдата и любовта, с. 359-374.

10. Пандурски, Васил. Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), с. 375-416. Възкресение и Възнесение Христово и Петдесетница в иконографията, с. 417-476.

11. Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет) 1923-1953, с. 477-580.

1956–1957 г., т. 6 (32), София, 1957

1. Дюлгеров, Димитър. Единството на църквата, с. 1-27.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авакум, Софония, с. 29-67.

3. Пенов, Димитър. За произхода и целта на света, с. 69-132.

4. Гяуров, Христо. Апостолският събор в Иерусалим (част ІІ), с. 133-187.

5. Поптодоров, Тодор. Образът на възпитателя в църквата, с. 189-213.

6. Панчовски, Иван. Вина и изкупление, с. 215-280.

7. Димитров, Христо. Душепастирят и душевнострадащите. Пасторологическо проучване, с. 281-309.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Човекът и неговият труд и имот, с. 311-368.

9. Пиперов, Боян. Символиката на змията у библейските писатели, с. 369-390.

10. Снегаров, Иван. Из старините в Македония, с. 391-422.

11. Пандурски, Васил. Преподобни Сава Освещени – основоположник на Иерусалимския устав, с. 423-449.

1957–1958 г., т. 7 (33), София, 1958

1. Макариополски епископ Николай. Богословие и богознание, с. 1-42.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство на Църквата, с. 43-66.

3. Поптодоров, Тодор. Пастирят като възпитател от амвона и от св. Олтар, с. 67-98.

4. Марковски, Иван. Дванадесет пророци. Захария, с. 99-127.

5. Димитров, протоиерей Христо. Автентичният „Неделник”на Софроний Врачански, с. 129-183.

6. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия, с. 185-253.

7. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх в навечерието на Балканската война и след нея, с. 255—278.

8. Пиперов, Боян. Ваал и Астарта, с. 279-314.

9. Пенов, Димитър. Към философията на религията, с. 315-403.

10. Гошев, протоиерей Иван. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество, с. 405-447.

1958-1959 г., т. 8 (34), София, 1959

1. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници в България, с. 1-70.

2. Шиваров, Николай. Външнополитическият живот на израилското и иудейското царства през царуването на Теглатфаласара ІІІ Асирийски (Според Св. Писание и асирийските надписи), с. 75-88.

3. Пашев, Ганчо. Повестта,,Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” от Васил Друмев, разгледана от социал-етична страна, с. 89-205.

4. Николов, протойерей Василий. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 209-243.

5. Цанков, протопропрезвитер Стефан. Единността на Православната църква, с. 247-268.

6. Пандурски, Васил. Преп. Йосиф Песнописец (Из историята на църковната химнология), с. 271-313.

7. Маринов, Борис. Александър Величков. Наръчник на апологета. Книга втора, с. 317-400.

8. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 403-464.

1959-1960 г., т. 9 (35), София, 1960

1. Гяуров, Христо. Вяра и добри дела. (Екзегетическо изследване. Тълкувание на Иаков 2, 14-16; Гал. 2, 15-21; 1 Кор. 12, 31-13, 1-13), с. 1-73.

2. Поптодоров, Тодор. Възпитателното въздействие на пастира в живота на Църквата, с. 75-111.

3. Панчовски, Иван. Хилел и Христос, с. 113-148.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Захария. (Продължение), с. 149-184.

5. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх Йосиф преди Балканската война и след нея, с. 185-207.

6. Димитров, протоиерей Христо. Същност, форма и символика на православното богослужение, с. 209-232.

7. Пиперов, Боян. Урим и Тумим, с. 233-258.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единителните стремления у православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът, с. 259-306.

9. Събев, Тодор. Поглед върху основаването и църковно-народностното служение на Българската екзархия, с. 307-371.

10. Пандурски, Васил. Стенописите в Бояна (1259-1959), с. 373-415.

1960-1961 г., т. 10 (36), София, 1961

1. Макариополски епископ Николай. Църковният пост. (Историко-канонико-литургическо изследване), с. 1-82.

2. Пенов, Димитър. Силата на музиката, с. 83-118.

3. Поптодоров, Тодор. Св. Патриарх Евтимий като проповедник, с. 119-155.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Агей, с. 157-181.

5. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 183-212.

6. Димитров, протоиерей Христо. Увод в литургиката като богословска наука, с. 213-246.

7. Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата, с. 247-304.

8. Пиперов, Боян. Живот и дейност на пророка Самуила, с. 305-326

9. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 327-368.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран, с. 369-426.

1961-1962 г., т. 11 (37), София, 1962

1. Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов, с. 1-68.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Малахия, с. 69-88.

3. Димитров, Христо. Огласителни диалози: І. Вяра в Бога или в случая?, с. 89-106.

4. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. (Историко-каноническо изследване), ІІІ-ІV, с. 107-190.

5. Пенов, Димитър. Учението на Библията за мира и войната. (Към Християнската философия на историята), с. 191-218.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Търновска или Евтимиева редакция на църковно-богослужебните книги, с. 219-256.

7. Динков, Камен. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ век, с. 257-282.

8. Пиперов, Боян. Представата за небето у старозаветните библейски писатели, с. 283-300.

9. Пандурски, Васил. Преп. Роман Сладкопевец. (Из историята на църковната химнология), с. 301-347.

10. Архимандит Сергий. Проповедта и дейността на Господния Предтеча св. Иоан Кръстител. (І), с. 349-432.

1962-1963 г., т. 12 (38), София, 1963

1. Макариополски епископ Николай. Основни идеи в Светата Евхаристия, опит да се определи и изясни същината на светата Евхаристия, с. 1-36.

2. Гяуров, Христо. Второто послание на св. ап. Петра (Исагогическо изследване), с. 37-54.

3. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник, с. 55-92.

4. Димитров, Христо. Огласителни диалози (Отговори на прастари въпроси. Вяра в съдба или в Божи промисъл), с. 93-111.

5. Пенов, Димитър. Отец Паисий като философ на Българската история, с. 113-170.

6. Николов, протоиерей Васил. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 171-198.

7. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в другите азиатски страни, с. 199-218.

8. Пиперов, Боян. Йосиф Флавий и отношението му към старозаветните Писания, с. 219-247.

9. Марковски, Иван. Характерни особености на Притчи Соломонови, с. 249-266.

10. Архимандрит Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, католическо и протестантско гледище, с. 267-299.

11. Архимандрит Серафим (Алексиев). Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, с. 301-319.

12. Пандурски, Васил. Иконата през Втората Българска държава, с. 321-352.

13. Събев, Тодор. Отец Паисий Хилендарски (епоха, личност, дело, значение), с. 353-412.

1963-1964 г., т. 13 (39), София, 1964

1. Кирил, патриарх Български. Епископ Поликарп Патарски, с. 1-40.

2. Снегаров, Иван. Идеите на отец Паисий Хилендарски, с. 41-75.

3. Гяуров, Христо. Първото послание на св. ап. Иоана Богослова. (Исагогическо изследване), с. 77-92.

4. Шиваров, Николай свещеник. Древни библейски ръкописи от Кумран. (Продължение), с. 93-146.

5. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник (Продължение), с. 147-176.

6. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в Мала Азия, с. 177-198.

7. Пиперов, Боян. Съдии Израилеви (Исагогическо изследване), с. 199-230.

8. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетични изследвания, с. 231-248.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда, с. 249-311.

10. Панчовски, Иван. Любов към далечния, с. 313-344.

11. Ковачев, Михаил. Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил. Преглед на книжовното му дело, с. 345-432.

1964-1965 г., т. 14 (40), София, 1965

1. Макариополски епископ Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема, с. 1-65.

2. Марковски, Иван. Псалмите. Ексегетическо изследване, с. 67-85.

3. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 87-124.

4. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и Свещеното Писание (омилетично-херменевтично проучване), с. 125- 150.

5. Цоневски, Илия. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, с. 151-210.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Тайнство кръщение, с. 211-258.

7. Николов, протоиерей Васил. Софроний Врачански като пастир, с. 259-285.

8. Архимандрит Сергия (Язаджиев). Господь Иисус Христос – Единственый Глава Церкви (Экзегетическое исследование), с. 287-315.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Франц фон Бадер – един римокатолически философ в търсеж на Православието и неговата съборност, с. 317-338.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран ,,Малките пещери”, с. 339-368.

11. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните през първите три века. Историко-каноническо изследване. (VІІ), с. 369-406.

12. Събев, Тодор. Преп. Отец Паисий Хилендарски, ч. ІІ, с. 407-449.

1965-1966 г., т. 15 (41), София, 1966

1. Събев, Тодор. Проникване на християнството в България до 865 година, с. 1-35.

2. Нанков, протоиерей Симеон. Превод на църковно-богослужебните книги в България, с. 37-76.

3. Панчовски, Иван. Нравствените възгледи на старобългарските писатели, с. 77-149.

4. Поптодоров, свещеник Радко. Устройство и управление на Българската православна църква през ІХ-Х векове, с. 151-200.

5. Николов, протоиерей Васил. Свети Климент Охридски като пастир, с. 201-238.

6. Шиваров, протоиерей Николай. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (въз основа на негоия ,,Шестоднев”), с. 239-274.

7. Архимандрит Серафим (Алексиев). Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на Презвитер Козма и на православната догматика изобщо, с. 275-306.

8. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 307-340.

1966-1967 г., т. 16 (42), София, 1967

1. Макариополски епископ Николай. Юбилейни тържества по случай 600 години (1363-1963) от блаженото успение на преподобний Теодосий Търновски и 40 години (1923-1963) от откриването на Духовната академия (Богословски факултет), станали на 10.ХІІ.1963 година, с. 1-36.

2. Цоневски, Илия. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение, с. 37-126.

3. Събев, Тодор. Житията на св. Климент Охридски като исторически извор, с. 127-182.

4. Архимандрит Сергий (Язаджиев). Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел, с. 183-217.

5. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване)(8-9), с. 218-237.

6. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 239-274.

1967-1968 г., т. 17 (43), София, 1969

1. Макариополски епископ Николай. Арменската литургия (Предварителни сведения за произхода, развитието и особеностите на Арменската литургия, превод на български и съответни сравнителни бележки), с. 1-53.

2. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир (Продължение от том ХІV на ГДА), с. 55-106.

3. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 107-126.

4. Панчовски, Иван. Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология), с. 127-215.

5. Пандурски, Васил. Иконата в България, с. 217-251.

6. Пандурски, Васил. От „Св. София” до „Кахрие Джами” (Из историята на Християнското изкуство – Византийско изкуство), с. 253-283.

7. Поптодоров, протоиерей Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 285-311.

8. Архимандрит Серафим (Алексиев). Съединението на двете природи в Христа според Православието и според нехалкидонските църкви, с. 313-356.

9. Чифлянов, протоиерей Благой. Проскомидията, с. 357-419.

1968-1969 г., т. 18 (44), София, 1971

1. Пандурски, Васил. Приемането на християнството в България и развоят на книжнината и изкуствата, с. 7-36.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 37-106.

3. Пенов, Димитър. Църковно-обществените възгледи на св. Солунски братя Кирил и Методий и на св. Климент Охридски, с. 107-234.

4. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 15-17), с. 235-253.

5. Събев, Тодор. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски, с. 256-279.

6. Пиперов, Боян. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий, с. 281-298.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Следва…

Свещеник Петър Петров

 „Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите” (протоиерей Александър Мен)

Познаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които имат за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, тоест не може да се избяга и от конфесионалното разделение.Така описаната ситуация има своите корени в далечното минало и представлява неотменима част от историята на религията и на човешките вярвания като цяло. Не трябва да се забравя още, че както религията въобще, така и Църквата – като общество на изповядващите християнската вяра, са специфични феномени в човешката история. Съществувайки с хилядолетия и до днес, те категорично демонстрират континуитет на историческите си пътища, които, следователно, трябва да бъдат изследвани с помощта на съответната методология. В нашия случай, от гледна точка на църковната мисия – с методологията на богословието на Православната църква.

Казаното изисква, когато оценяваме някое изследване в областта на историята на религията, да имаме за отправна точка споменатите вече особености. Това ще спомогне за по-голяма обективност в преценките и ще допринесе полза не само за теорията, но и за практиката, като послужи за укрепване на основата на мисионерската дейност.Тук ще насочим вниманието към труд на православен богослов от ХХ век, който е съобразен както с по-горе изтъкнатите особености на духовната ситуация, така също и с изискванията на съвременната изследователска дейност в тази област. Става дума за многотомното (в седем тома) издание, представляващо обобщение на изследванията на протоиерей Александър Мен върху историята на религията: История религии: В поисках Пути, Истинны и Жизни. Книгата е претърпяла три издания (Брюксел, 1971 и 1981 година и Москва – 1991-1992 година). На български език са преведени само части от нея[1], които не дават пълна представа за възгледите и изводите на автора. Разбира се, не е възможно произведение като това да бъде анализирано на няколко страници – за това е необходимо специално изследване. Затова целта тук е само да насочим вниманието към него, като отбележим някои от основните акценти, подчертаващи неговата значимост.

Като православен богослов, отец Александър Мен има за отправна точка в своите изследвания Богооткровеното учение – така, както то ни е разкрито в Библията, а сетне и в творенията на Отците, в православното богословие като цяло и в достиженията на науката. Неговите произведения са пример за сътрудничество между светската наука и богословието.Изследванията на отец Александър Мен, както сам той пише, имат в основата си достиженията в изследванията на дореволюционните руски богослови и най-вече на В. Соловьов[2], „но по метод на изложение цикълът В търсене на Пътя, Истината и Живота се отличава от предишните опити. Главната цел на работата е по възможност достъпно да се изобрази драматичната картина на духовната история. Рисувайки я в светлината на цялостното християнско светоусещане, авторът изхожда от богатото наследство и на богословската, и на научната мисъл. Ето защо целият цикъл може да се разглежда като своеобразен опит за религиозно-философски и исторически синтез[3]”. Тази цел, както и достигането ѝ са сред отликите, отграничаващи това произведение от всички останали и придаващи му характер на новаторска работа.

Методологията, структурата на изложението и изводите, до които достига отец Александър, са новаторски по отношение на установилите се през последните два века принципи на изучаване на религията в християнските изповедания. Погледната обаче през призмата на Преданието, научната му дейност в тази област не противоречи на традиционното църковно разбиране за същността на нехристиянските изповедания.Като основен в своите изследвания отец Мен използва психологическия метод и отправната му точка – присъщата на човека религиозна психология. Този подход води до няколко извода. На първо място, установява сходството на религиите, определяно от същността на религията, която на свой ред се опира на живия опит от вярата:

„Вярата е преди всичко състояние на духа, вродено преживяване на Висшето. В нея се пробужда особен род интуитивно знание, извършва се нещо подобно на среща, звучи тайнствен призив. Човек отговаря на този призив: религиозните учения с тяхната метафизика и етика представляват тъкмо такива отговори. В тях не толкова се осмисля мистическото виждане на вярата, но се прави опит да се установи обратна връзка с тази съкровена същност, която се е допряла до човека със своите повеи. В самото чувство за Божественото присъствие в повечето от религиите се открива вътрешна общност”.

На логично възникващия въпрос защо съществуват толкова много разнообразни и взаимно изключващи се религиозни системи, отец Мен отговаря с утвърденото от Преданието учение, че грехопадението и отпадането на човека от Бога го е помрачило и го е тласнало към идолопоклонство, но не е прекъснало търсенето на незнайния Бог. С други думи, разнообразието на религиозните системи е само резултат от опитите на падналото и духовно помрачено, но незагубило усещане за истинския Бог човечество, да търси Пътя, Истината и Живота.Възприетият от отец Александър хронологичен стил на изложение му позволява успоредно с езическите вярвания да представи и историята на даване и осъществяване на Богооткровеното благовестие, с други думи – духовната история на избрания народ. До изпълване времената на пророчествата седящите в смъртна сянка виждат светлината – предусещана и желана още от времето, когато човекът е изгонен от рая.

Така пред нас се очертава, от една страна, духовната история на човечеството, с цялото негово разнообразие и единство, а от друга – изобразява се и съвършенството и ценността на Богооткровеното учение. Такъв начин на изложение помага да разберем в какво се заключава силата на християнството и защо то побеждава всички останали.При по-невнимателно четене обаче тази книга би се сторила на някои апотеоз на езичеството. Предугадил подобно повърхностно разбиране, отец Мен отбелязва:

„Възможно е на тези страници някои да съзрат апология на нехристиянските вярвания. Но не трябва да забравяме, че сферата на религиознанието е много особена. Без проникване в самия дух на вероучението, без частично отъждествяване с неговите изповедници е невъзможно да се разбере нещо от същността на религията. Само пътят на вътрешното съпреживяване, търсейки истината заедно с анимистите, будистите или гръцките мислители, ще ни помогне да доловим истинската динамика на религията, която е подготвяла света за явяването на Богочовека. Движението към този център или висшата му точка, е от само себе си завладяващо зрелище – ако ги следваме, ще можем дълбоко да разберем и смисъла на самото християнство. Това, което е било търсене на Пътя, Истината и Живота, ни дава възможност поновому да погледнем Евангелието, да го видим в широка световна перспектива[4]”.В подкрепа на това ще припомним позабравения факт от зората на църковната история, че християнството побеждава езичеството именно на мистично-опитно ниво.

Психологическият подход и хронологичното изложение позволяват на автора да потвърди добре известния факт, че всъщност, в исторически аспект, има една религия, която се усъвършенства постепенно до своята връхна точка – Богочовека. С други думи, историята на религията не е само разказ за разни вярвания и религиозни системи, без връзка помежду си, а история на общочовешкото Боготърсачество, започнала още от грехопадението, достигнала връхна точка в Христовото Възкресение и продължаваща и до днес, доколкото нехристиянски вероучения и еретически изповедания продължават да съществуват. В абсолютен смисъл историята на религията ще продължи до самия край на човешката история, тоест до самото Второ пришествие.

Главната цел на изследването е описана така: „Ако предлаганият цикъл от книги помогне на читателя да види в историята на религията не купища от заблуждения, а потоци от реки и ручеи, носещи своите води към океана на Новия Завет, то целта на автора ще бъде постигната[5]”. И действително, поне според нас тази цел е изпълнена, при това не само по отношение историята на религията, но и по отношение на онова, с което започнахме – мисионерството[6].Методът на отец Мен не е нововъведение в практиката на Православната църква. Той е използван в мисионерската дейност в древност и е дал достатъчно положителни резултати. За съжаление обаче в по-късни времена, по различни причини, е потънал в забвение. В този смисъл изследването на автора представлява по-скоро завръщане към Преданието, отколкото новаторство. В наше време пък подобно връщане се превръща на практика в движение напред, позволяващо ясно да се видят и преодолеят пречките пред успешната мисия, най-важната сред които е липсата на психологическия подход, позволяващ да се види и да се разбере нехристиянския светоглед, откъдето да се гради катехеза и да се води диалог. По-специално, към съвременния атеизъм би трябвало да се подходи от достиженията на науката, тъй като за атеиста по презумпция Библията, творенията на Отците, агиографията и така нататък са само религиозна фантастика или в най-добрия случай митология. Колкото и парадоксално да звучи за християните, днешният атеист е повече склонен да възприема всевъзможни езотерично-космически теории за произхода на човечеството, отколкото Богочовека и християнското Откровение. А това е така само защото подобни теории създават впечатлението, че са научно обосновани[7]. Докато в действителност този подход не е новост. Макар и по други поводи и поради други причини, древните Отци и учители на Църквата също са използвали – при това съвсем успешно – древната наука за целите на християнската мисия[8].

Вместо заключение на този скромен екскурс в методологията на християнската мисия, чиято цел беше само накратко да аргументира ключа на протоиерей Александър Мен към голямата тема за мисията на Църквата, ще кажем още веднъж, че така описаната методология не само не противоречи на Преданието на Църквата, но и продължава да бъде актуална за съвременното православно богословие като добра основа за градеж и развиване на съвременна църковна мисия.

________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вестители на Божието Царство (С., 2006) и Синът Човешки (С., 2000).

[2]. Мень, А., История религии: В поисках Пути, Истины и Жизни, М., 1991, с. 10-11.

[3]. Пак там, с. 11.

[4]. Пак там.

[5]. Пак там, с. 12.

[6]. От само себе си е ясно, че мисионерът трябва да бъде твърдо уверен в своето учение. Не случайно, както в древност, така и днес съществуват специални институти за подготовка на християнски мисионери.

[7]. Неотдавна представянето на една книга, изобличаваща лъжепророците Ванга и Петър Дънов, не можа да постигне целите си сред атеистите и теософите, защото подходът към тях не беше правилно избран – както самата книга, така и представянето ѝ бяха изпуснали научните основания на подобна критика.

[8]. Казаното е демонстрирано най-добре от отците-кападокийци, които не просто са притежавали високо за времето си езическо образование, но и успешно са го използвали за целите на християнската мисия, – разбира се, претворено през призмата на Откровението.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.