+ Триадицки епископ Фотий

Днес е модерно да се говори за духовност. Едно разводнено понятие, изтръгнато от новозаветния му контекст, обемащо в една аморфна събирателност всичко, което може да се отнесе към така наречената «духовна култура» или «духовни ценности». Сред тях «религиозната духовност» – едно не по-малко аморфно понятие – е просто частен случай. Впрочем неслучайно съвременните религиозни либерали се вкопчват тъкмо в понятието духовност като някакъв общ знаменател на всички религии, разкриващ почти неограничени възможности за мъгляво богословстване. Ето едно изказване на православен икуменист в стила на съвременната «икуменическа духовност», така силно напираща днес към всеобщ религиозен синкретизъм: «Светият Дух, възприеман напълно независимо от Христа и Неговата Църква, – ето това е в действителност общият знаменател на всички световни религии… Пришествието на Духа в света не е подчинено на Сина. Духът действа и прилага Своята енергетика съобразно Своята собствена икономия и от тази гледна точка ние можем да разглеждаме нехристиянските религии като проява на Неговото вдъхновение[1].» Цитираният автор смята, че трябва «да се разработи еклезиология и мисиология, в които Светият Дух би заемал най-високо място[2]». Такова трансконфесионално, насочено към един новогностически универсализъм, стремително дехристиянизиращо се разбиране на духовността можем да срещнем в различни степени и на различни равнища: и сред танцуващото множество на поредната световна асамблея на Световния съвет на църквите и сред устройваните от Рим пъстроцветни религиозни карнавали в Асизи, Брюксел и Милано, и в събранието на харизматиците от различни конфесии, и в разработената от Николай Бердяев «еклезиология на Светия Дух», и в еволюционизма на Пиер Тейяр дьо Шарден…

От друга страна, «предание» (παράδοσις, traditio) е термин, в който са се наслоили толкова много значения, че той на практика не само се детерминологизира, но рискува да загуби напълно първоначалния си патристичен смисъл. И то не само поради неговото «осветскостяване» и битовизиране, но и поради размиването му в богословския речник – достатъчно е да се припомни употребата му в значението на «традиция».

Да се говори за православната духовност като живо Предание, означава да се преодолеят апофатично онези смислови конструкти, семантични напластявания и ценностни ориентири, които, наложени върху православната духовност, забулват нейната сърцевина и същинския ѝ облик, не позволяват тя да бъде възприета именно като живо Предание, представят я било като една от «традициите» в «християнската духовност», било като хербаризирано културологично явление.

Как, най-бегло и схематично казано, се схваща православието и неговата духовност през призмата на съвременния секуларизиран тип мисловна и ценностна нагласа на различни равнища, без да се изключва и богословското?

Ето няколко отделни кадъра:

1.За съвременния изследвач-хуманитарист православието и православната духовност са историческо и културно явление, елементи от което в най-добрия случай могат да се включат в системата от национални и общочовешки ценности. Единствено в този смисъл може да се говори за функционалност на православното духовно наследство днес.

2.Нерядко се набляга твърде рязко върху местния национален характер на православието и на православната духовност. Наистина голяма е ролята на православието за формирането националната самоличност на православните народи. Съществува обаче определена степен, до която православието може да се отъждествява с националната характеристика на даден народ. Православният Изток винаги се е стремял да въцъркови и духовно да преобрази онези елементи от местната народностна култура, които са могли да допринесат за утвърждаване на вселенското православие сред даден народ, за приобщаването му към православната духовност. Но след секуларизирането на националното съзнание в Европа през XIX век иерархията на ценностите се преобръща. Нацията с нейните интереси започва да се възприема като самоценност и самоцел. Като резултат от това в разцърковяващото се съзнание на православните народи започва да се налага ценностното предимство на националните интереси над църковно-духовните. Но това, което за еманципираното от Църквата съзнание е краен предел на етнокултурния феномен, негово самодостатъчно съдържание, в духовен и богословски план се възприема по-глъбинно – като език на богооткровената вяра, като език на вселенското православие и на неговата вселенска духовност.

3.За жалост свидетелството на съвременните православни богослови за православието и неговата духовност не е твърде ефективно. В случая нямам предвид така наречения икуменически диалог между различните конфесии, където самата атмосфера на религиозен либерализъм обезличава всяко истинно слово, като го лишава от духовната му достоверност, прекодира го и го вгражда в езика на друга ценностна система, откъсвайки го по този начин от първоначалния му смисъл.

Тук бих искал да обърна внимание на нещо друго: мнозина богослови усвояват такива съвременни ценностни ориентири и културни жестове, които свеждат богословстването до тип еманципирана интелектуална дейност, превръщаща православието в система от понятия, в дистанциран обект на «свободна», «проблематизираща» интелектуална рефлексия, несъчетана с личен православен духовен живот и често белязана от комплекс за малоценност пред светското знание и неговата престижност. Православието познава този, който живее православно, а не този, който само познава факти в кадъра на една или друга теоретична рамка и гради от тях един или друг теоретичен модел. Новозаветният гносеологически принцип гласи: който обича Бога, той познава Бога (срв. 1 Иоан 4:7-8), познава Го с надразсъдъчно знание, в което дейно участва цялостният човек, сътворен по образ Божи и устремен към Бога. Така че категоричният императив на новозаветната гносеология е «преживей, за да познаеш». Оттук само този, който живее в Христа чрез Светия Дух, е богослов в екзистенциалния смисъл на думата.

4.От гледище на западното богословие православието и православната духовност заемат понякога почетно, но все пак провинциално място в скалата от духовни и богословски ценности; нерядко православието се възприема като крайно дясно крило на неримското християнство, като нещо антикварно и екзотично, застинало в своята култова тържественост, а православната духовност се схваща като набор от хербаризирани, исторически преживени форми на духовен живот. Самата православна Църква често се възприема като по-късна, исторически обособена формация, като особена гръцка Църква (Griechische Partikularkirche), която не е тъждествена с древната Църква.

***

Как все пак да се опитаме да посочим пътя към православната духовност като живо Предание, пътя, по който можем да се докоснем до нея, да усетим надземната ѝ красота?

Първо, трябва да подчертая, че в екзистенциален план православната духовност може да бъде постигната само от тези, които я възприемат като духовен опит в лоното на православната Църква, в лоното на тази богочовешка жизнена среда, от която израства както самата православна духовност, така и богословското ѝ осмисляне.

Второ, живият досег с православната духовност изисква и личен подвиг, борба със «стария според предишното живеене човек» (Ефесяни 4:22), духовно напрежение, умонастроение, което благоговейно е устремено към «тайната на Бога Отца и на Христа» (Колосяни 2:2), не според човешкото предание, не според стихиите световни, а според Христа (срв. Колосяни 2:8).

Именно в този контекст Преданието в Христовата Църква не е просто съхранена човешка памет или само приемственост в обредите и обичаите. Преданието не е само историческа продължителност, непрекъснатост, която иначе е съвсем очевидна. Преданието е преди всичко непрекъснатост на божествената помощ, то е непрекъснато пребиваване, присъствие на Светия Дух в Църквата. Преданието е живот на Светия Дух в Църквата, живот, който прави всеки член на Тялото Христово способен да чува, да възприема, да познава истината в присъщата ѝ светлина, а не в естествената светлина на човешкия разум. «Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго» (1 Коринтяни 12:3). Това Предание не зависи от никаква «философия», от нищо, което живее «според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа» (Колосяни 2:8). По думите на Московския митрополит Филарет «истинското и свето Предание не е само видимо и словесно предаване на учения, правила, постановления, обреди, но също и невидимо и действено предаване на благодат и освещение[3]». И така, в преданието има две пресичащи се неотделими една от друга линии – хоризонтална и вертикална: хоризонталната линия на предадените от Спасителя Христа чрез апостолите и светите отци «учения, правила, постановления, обреди» и вертикалната линия – неотлъчното пребиваване на Светия Дух, на «благодатта и освещението» във всяко слово на богооткровената Истина. В своето вертикално измерение Преданието не налага формални, външни гаранции за истините на вярата, а разкрива тяхната вътрешна достоверност; то не е самото слово като съдържание на Откровението, а неземната светлина, която го прониква, живителният дъх на Осветителя, Който ни прави способни да чуем както самото слово, така и «мълчанието, от което Словото произлиза», по думите на св. Игнатий Богоносец[4].

Битийна сърцевина на православната духовност като живо Предание е именно Светият Дух, Третото Лице на Триединния Бог и изливаната от Него освещаваща благодат. Богословието на Православната църква отличава Лицето на Светия Дух от благодатта, от нетварната Божия енергия, присъща и на Трите Божествени Ипостаси. Основание за такова разграничаване намираме в словата на Христа: «Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе» (Иоан 16:14-15). «Общото» на Отца и Сина е пълнотата на благодатта, божествеността, която Светият Дух преподава на людете в Църквата; чрез огъня на Божеството, чрез нетварната Божия благодат членовете на Тялото Христово стават «причастници на Божественото естество» (2 Петр. 1:4). Един от антифоните на православното богослуже¬ние гласи: «От Светия Дух всяка душа се оживотворява и с чистота се възвисява, от Троичното единство осияна свещенотайно.»

Често даровете на Светия Дух се назовават със седем имена, които намираме в книгата на пророк Исаия: дух на премъдрост, дух на разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие, дух на страх Божи (Исаия 11:2-3). Впрочем православното богословие не прави особена разлика между тези дарове и освещаващата благодат. Съгласно учението на православната Църква благодатта означава цялото богатство на Божествената природа, дарявано на изкупения с драгоценната Христова Кръв човек. Благодатта е богатството на Божеството, Което действа «извън» Своята същност и дарява Себе Си, тя е енергия (=действие) на Божеството, чрез която се приобщаваме към Божествената природа.

За православното Предание Петдесетница бележи начатъка в освещаването на човешките личности (ипостаси) – Светият Дух им дарява Своето божествено присъствие – тя сочи последната цел, завършека и същевременно отбелязва началото на духовния живот. Светият Дух, слязъл над Христовите апостоли във вид на огнени езици, невидимо слиза над новокръстените в тайнството Миропомазване. Това тайнство в православната Църква се извършва непосредствено след Кръщението. Светият Дух действа и в двете тайнства: Той възсъздава нашата природа, като я очиства и съединява с Тялото на Христа, Той също така дарява на човешката личност (ипостас) божественост – общата енергия на Пресвета Троица, тоест благодатта. Поради тясната връзка между тези две тайнства – Кръщение и Миропомазване – нетварният и обожаващ дар, с който се удостояват новите членове на Църквата чрез невидимото слизане на Светия Дух, често се нарича «кръщелна благодат». Ето как преподобни Серафим Саровски говори в беседата си с Мотовилов за благодатта на Петдесетница: «И ето за самата тази огневдъхновена благодат на Светия Дух, когато ни се дарява на нас, всички верни на Христа, в Тайнството Кръщение, като запечатва чрез Миропомазването главните, посочени от Светата Църква места на нашето тяло, като нейно (на благодатта) вечно обиталище, се казва: „Печать дара Духа Святаго“… Защото кръщелната благодат е толкова велика и толкова необходима за човека, толкова живоносна, че дори от еретика не се отнема чак до самата му смърт, тоест до срока, определен свише по промисъл Божи за пожизнено изпитание на човека тук на земята – за какво ще бъде годен и какво може да извърши в този дарен му от Бога срок при дадените му средства за спасение[5]».

Вселявайки се в нас, Светият Дух ни преобразява в обител на Пресветата Троица, защото Отец и Син са неотделими от Божествената природа на Духа. По думите на св. Симеон Нови Богослов «ние приемаме непокрития огън на Божеството, както казва Сам Господ: „Огън дойдох да туря на земята“ (Лука 12:49). Какъв е този огън, освен на единосъщния по Божество Дух, заедно с Когото влиза в нас и бива съзерцаван Синът с Отца?» Със слизането на Светия Дух Пребожествената Троица живее в нас, дарява ни обожение**, дава ни Своите нетварни енергии – огневидната благодат, дарява ни Своята слава, Своето Божество, тази предвечна Светлина, към която ние трябва да се приобщим. «Защото това е била крайната цел на въплътеното домостроителство – благовести св. Симеон Нови Богослов – тоест за това Бог Слово се е въплътил и е станал Човек, та тези, които вярват в Него като Богочовек, да приемат в душите си благодатта на Светия Дух като душа (ώς ψυχην), и така да се възродят и обновят, като освещават с благодатта на Светия Дух ума, съвестта и всичките си чувства[6].» Сходен текст срещаме и у св. Макарий Велики: «Нашият Господ Иисус Христос приел върху Себе Си грижата за спасението на човека и извършил цялото домостроителство, и целият труд, цялото Негово усърдие били за това, да роди чрез Духа чеда от Себе Си, от Своето естество, като е благоволил те да се раждат свише от Неговото Божество. Всички Ангели и свети Сили се радват за душата, родена от Духа и станала дух. Защото тялото е подобие (ομοίωμα) на душата, а душата е образ на Духа (είκών του Πνεύματος); както тялото без душа е мъртво и не може да върши нищо, така без небесната душа, без Божия Дух и душата е мъртва за царството и без Духа не може да върши нищо от това, що е Божие. Както в този свят душата е живот на тялото, така живот на душата във вечния и небесен свят е Божият Дух. Затова този, който се стреми да повярва и да дойде при Господа, трябва да се моли, та още тук да приеме Божия Дух, защото Той е живот за душата, и затова е било пришествието на Господа, за да даде Той още тук на душата живот – Своя Дух[7].» По думите на св. Макарий «Господ Иисус Христос дойде, за да измени, да преобрази и обнови естеството, да създаде отново (άνακτίσαι) тази душа, съборена поради престъплението от страстите, като я съчетае с Божествения Си Дух. Той дойде да направи вярващите в Него нов ум, нова душа, нови очи, нов слух, нов духовен език, с една реч – нови люде или нови мехове и ги помаза със светлината на Своето знание, за да влее в тях ново вино, тоест Своя Дух[8].» Именно в придобиването на Светия Дух като «душа на нашата душа», в придобиването и разкриването на изливаната от Него благодат на Триединния Бог се корени същината на православната духовност, крайната цел на православния духовен живот.

Пресъздавайки поетично текста от книга «Битие» за сътворяването на човека, св. Григорий Богослов рисува творческия Божи акт със словата: «Като взе с безсмъртните Си ръце част от новосътворената земя, Словото състави моя образ и му отдели от Своя живот, защото изпрати Духа, Който е струя на незнайното Божество. От пръст и дихание бе създаден човекът, образ на Безсмъртния, защото и в двете царствува естеството на ума. Затова като земя съм привързан към тукашния живот, а като божествена частица (θεία μοίρα) нося в гърдите си любов към бъдещия[9].» В същия поетически текст, посветен на душата, св. Григорий казва: «Душата е Божие дихание и въпреки че е небесна, търпи смешение с пръстта. Тя е светлина, заключена в пещера, но светлина божествена и неугасима[10].» Ако възприемем смисъла на тези два текста буквално, би следвало да достигнем до извода за нетварния характер на душата и да схванем човека като някакъв бог, обременен с тяло. Разбира се, св. Григорий Богослов в никакъв случай не би могъл да споделя такова едно схващане. В словото си за човешката природа той се обръща към своята душа: «И ако ти си Божие дихание и Божи жребий, както сама мислиш, то отмахни неправдата и тогава ще ти повярвам. Как ти така силно се смущаваш от ударите на пагубния Велиар, щом си съчетана с небесния Дух? Ако и при такава помощ ти тегнеш към земята, то – уви! уви! – колко голяма е силата на твоя пагубен грях[11].» И така, съчетаната с «небесния Дух» душа получава помощ от нещо, което е по-високо от самата нея. В душата е влята божествена сила и това дава основание тя да се нарича «божествена частица»; начало на своето съществуване душата получава от вдъхнатата в нея «Божествена струя», тоест от благодатта. Изразът «Божие дихание» сочи начина на самото сътворяване, по силата на който човешката душа е тясно свързана с благодатта, тя е създадена от благодатта – така както раздвижването на въздуха, причинено от духването, съдържа в себе си това духване и е неотделимо от него. Именно тази причастност на душата към Божествената енергия изразява словосъчетанието «божествена частица». Така нетварната благодат се включва в самия творчески акт и душата получава едновременно живот и благодат, защото благодатта – това е Божието дихание, «Божествената струя», животворящото присъствие на Светия Дух[12].

Човек е създаден съвършен. Това не означава, че неговото първоначално състояние съвпада с крайното му предназначение, не означава, че той е бил съединен с Бога от самия миг на своето сътворяване. До грехопадението Адам не бил нито «чиста природа», нито обожен човек. Източните свети отци изключват всяко противопоставяне между природата и благодатта, които взаимно се проникват, съществуват една в друга. В «Беседи» на преподобни Макарий Велики четем: «Благодатта непрекъснато съпребивава, вкоренява се и действува като закваска в човека… и това съпребиваващо в човека става като нещо естествено и неотделимо, като една същност с него[13].» Св. Иоан Дамаскин вижда неизмеримо дълбока тайна в това, че човекът е бил създаден «обожаващ се», тегнещ към общение и съединение с Бога[14].

За постигането на тази цел е потребно взаимодействието на две воли: на Божията воля, която дарява благодатта чрез Светия Дух, и на човешката воля, която се подчинява на Божията воля, като приема благодатта, като отдава своята природа, та да бъде тя изцяло проникната от светоносната благодат. Тъй като волята е енергия на човешката духовна природа, тя ще действа във взаимодействие с благодатта в такава мяра, в каквато природата се приобщава към благодатта и чрез това се уподобява на Бога със силата на «променящия огън» (πυρ της αλλαγής) според израза на блажени Диадох Фотикийски[15].

Но Адам не изпълни призванието си. Той не успя да постигне единение с Бога и обожение на творението, към което също е бил призван според учението на св. Максим Изповедник. Откъсвайки се от Бога, човешката воля попада под властта на дявола. Тя се ожесточава и се закрива пред Бога. «Човекът пресякъл в себе си притока на Божията благодат» – казва Московският митрополит Филарет[16]. Човекът се лишава от дара да общува с Бога, закрива пътя на благодатта, която чрез него трябвало да се излива върху цялото видимо творение. Започва екзистенциалната трагедия на човешката природа. «Човешката душа – пише св. Тихон Задонски – като дух, създаден от Бога, не може да намери удоволствие, покой, мир, утешение и отрада в нищо друго освен в Бога, от Когото и по Чийто образ и подобие е създадена. А когато се отдели от Него, тя е принудена да дири удоволствия в създанията и да се храни с различните страсти като с рожкови, но истински покой и отрада не намира, и така от глад е обречена да умре, защото на духа е потребна духовна храна[17].» Духът на човека е трябвало да намира храна за себе си в Бога, да живее с Бога; душата е трябвало да се храни от духа, а тялото е трябвало да живее и да се храни от душата – ето какво е било първоначалното устройство на безсмъртната човешка природа. Откъсвайки се от Бога, духът започва да живее за сметка на душата, да се храни от нейната същност (тоест с това, което ние обикновено наричаме «духовни ценности» или «духовност» на антропоцентричната цивилизация); душата на свой ред започва да живее от жизнените сили на тялото – вследствие на това се раждат страстите; накрая тялото е принудено да търси храна вън, в бездушната материя и се натъква на смъртта[18]. Разпадането на човешката природа достига до своя краен предел.

От грехопадението и до самия петдесети ден след Възкресението на Спасителя Божествената енергия, нетварната обожаваща благодат става чужда на човешката природа и действа върху нея само външно, като оставя тварни следи в душата. Проводници на благодатта стават старозаветните пророци и праведници. Благодатта действа чрез тях, но не се усвоява от людете като тяхна лична сила и достояние. Теосисът, единението с Бога по благодат, става невъзможно. Но грехопадението на прародителите не унищожава Божия план за човека. Призванието на първия Адам ще бъде изпълнено от Христос, втория Адам. «Бог ще стане Човек, за да може човекът да стане бог», според класическия израз на св. Ириней Лионски и на св. Атанасий Велики. Но това дело, извършено от въплътилото се Слово, ще се разкрие пред взора на падналото човечество в своя най-непосредствен аспект – като дело на спасение, дело на изкупление на поробения от греха, проклятието и смъртта човешки род. Нерядко ние забравяме, че съкрушавайки властта на греха, Спасителят открива пред нас път към обожение, тоест към крайната цел и предназначение на човека. Делото на Христа води след себе си делото на Светия Дух (Лука 12:49).

И така, ние извършихме сякаш кръгово движение и пристъпваме отново към изходния пункт. Както вече бе казано, Петдесетница бележи начатъка на освещението, началото на духовния живот, началото на истинската богочовешка духовност и същевременно сочи последната цел – обожението на човека посредством придобиването и разкриването на Божията благодат, дарявана на човешките личности (ипостаси) от Светия Дух. Към тази крайна цел е насочен целият мистико-аскетически опит на православието. Да се усети днес пулсът на този опит не е лесно. Днес мнозина гледат отвисоко на светите отци, оценяват «монашеския и аскетическия дух на историческото православие» като отживелица. Николай Бердяев направо пише: «Светът се движи към нова духовност и към нова мистика; в нея повече не ще има място за аскетически мироглед[19].»

Това изказване избуява като практика в религиозния климат на днешната епоха, тегнещ към универсална синкретична «духовност». Бердеяв наистина може да се окаже «пророк» на постхристиянската духовност в смисъл, че проникновено е усетил тази тенденция в религиозната мисъл и емоции, която по негово време е кълняла, а днес е почти изцяло доминираща. Но ако се помъчим да разберем православната духовност като живо Предание чрез самата нея, като не достигаме единствено до буквата, тоест единствено до сам по себе си сложния емпиричен пласт на нейния език, то навярно ще се доберем до скритото в конкретно-историческата семантика метаисторично значение на този език, ще усетим в неговата дълбочина съкровения пулс на православната духовност. Естествено, това е път на една духовно-интелектуална рефлексия. Обаче до жив допир, до екзистенциално приобщаване с православната духовност се достига по пътя на вярата и вдъхновявания от нея духовно-аскетически опит, по пътя на тази евангелска вяра, която включва в равна мяра както апостолската проповед, така и богословското свидетелство на светите отци. Православието живее чрез постулата «като следваме светите отци.» Това не е позоваване на някакво отвлечено предание, на сухи текстове и формулировки. Това е преди всичко обръщане към лица, към свети свидетели. Свидетелството на отците е вътрешно, то всецяло се втъкава в самата структура на православната вяра. Църквата Христова еднакво е свързана както с апостолската киригма***, така и с догматите на отците, едното и другото са в неразчленимо единство. Църквата е наистина апостолска, но тя е също и светоотеческа. И тъкмо по силата на това, че е светоотеческа тя е и постоянно апостолска. Отците свидетелстват за апостоличността на Преданието[20]. Богословието на светите отци е духовно-интелектуален изказ на вярата, провъзгласена от апостолската проповед, в същото време то е и кристализирал опит на православна духовност, тоест на живот в Христа чрез Светия Дух.

В благовестието на Христовата вяра се очертават два основни етапа. Назрява вътрешна потребност нашата проста вяра да бъде ясно изречена, назрява вътрешна подбуда киригмата да прерасне в догма. И наистина догматическите постулати на отците по същество са същата тази «проста» киригма, възвестена от Христовите апостоли веднъж и завинаги. Но сега същата тази киригма получава и интелектуален изказ, разгърната е в една стройна цялост, изтъкана от взаимосвързани свидетелства. Тази апостолска проповед не само се съхранява в Църквата, тя расте в нея като depositum iuvenescens – «растящ залог», по думите св. Ириней Лионски[21]. Като плод от растящия залог на апостолската проповед светоотеческото учение е заедно с нея постоянна категория на православната вяра, висше мерило за правилна вяра. Светите отци не само свидетелстват за древната вяра, testes antiquitatis, те свидетелстват преди всичко за правилната вяра, testes veritatis. Ето защо позоваването на светите отци е нещо много повече от търсене на исторически опори в миналото. В православното богословие позоваването на светите отци не е по-маловажно от позоваването на Свещеното Писание. Впрочем едното никога не се отделя от другото. Самите отци винаги са били служители на ипостасното Слово и тяхното богословие е вътрешно екзегетическо.

Основен отличителен белег на светоотеческото богословие е неговата екзистенциалност. Отците са богословствали – както се изразява св. Григорий Богослов – «апостолски» (дословно «рибарски»), а не «аристотеловски» (άλιευτικώς ουκ άριστοτελικώς, Слово ХХІІІ, 12[22]). Тяхното богословие продължава да бъде послание, «киригма» в новозаветния смисъл на думата, то продължава да бъде «киригматично богословие», свидетелство за вярата, дори когато се подрежда логически и се обосновава с доводи, изказвани с помощта на светоносно преобразения в нова смислова сплав език на елинското категориално мислене. В крайна сметка обаче това богословие се обръща към вярата, към духовното, а не към неутрално-интелектуалното разбиране. Вън от живота в Христа богословието губи убедителност и ако се отдели от живата вяра, лесно може да се изроди в празна диалектика, в безсмислено многословие, лишено от духовно значение. Светоотеческото богословие винаги се е коренило в живата вяра, в живия духовен опит. И тъкмо по силата на това то е път към този опит, тоест към православната духовност.

Богословието на светите отци не е самодостатъчна, самообясняваща се наука, която може да се изложи в система от аргументи, тоест «аристотеловски», без предварително духовно себеотдаване на този, който жадува за Бога и Неговата истина. Това богословие може да се «проповядва», но не може школски или академично да се «преподава»[23]. То звучи в словата на църковните молитви и песнопения, изобразява се в иконите, живее в свещенодействията, пулсира с ритъма на сакраменталния църковен живот. Такъв вид богословие е неотделимо от молитвения живот, от своя литургичен контекст, от аскетическото възрастване в евангелските добродетели. В този смисъл няма богословие извън духовния опит, извън стремежа към евангелско съвършенство. «Върхът на чистотата е начало на богословието», казва св. Иоан Лествичник[24].

От друга страна обаче богословието е само пропедевтика. Неговата крайна цел е свидетелстването със слово за тайната на живия Бог. Богословието не е самоцел, то винаги е само път. То е своеобразно разсъдъчно очертаване на богооткровената истина, интелектуално свидетелство за нея. Това очертаване е безусловно необходимо, но единствено поривът на чистата апостолска и светоотеческа вяра го запълва с живо съдържание. Християнското учение на практика е преизпълнено със смисъл само за вярващите, за тези, които с вяра в Христа живеят в Неговото Тяло – Църквата. именно затова богословието никога не може да бъде самообясняваща се наука. То постоянно изисква погледа на вярата. «Което сме видели и чули, ви възвестяваме» (1 Иоан 1:3). Извън това «възвестяване» богословските формулировки губят значение. Ето защо те никога не бива да бъдат откъсвани от духовния им контекст. Заблуда е да се отделят едни или други догматически и доктринални постановки, да се изтръгват от цялото, което ги изпълва със смисъл и съдържание. Опасен навик е да се борави с «цитати» от отците и дори от Свещеното Писание извън общото здание на вярата, тъй като само в него те запазват ненакърнен достоверния си смисъл. Както подчертава протоиерей Георги Флоровски, да следваш отците не означава просто да цитираш техните изказвания. Това означава да придобиеш техния ум, тяхното духовно мислене[25]. Православната църква утвърждава, че тя е съхранила това духовно мислене и че богословства ad mentem patrum – «според разума на отците». Разбирано именно в този смисъл, богословието на отците, бидейки само кристализирала вяра, кристализирал опит на живот в Христа чрез Светия Дух, е път към живото практикуване на този опит, тоест път към дейното приобщаване със съборния духовен опит на православната Църква или, с други думи, към православната духовност като живо Предание.
____________________________

*Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** Предавам гръцкия патристичен термин θέοσις със славянското му съответствие «обожение», за да се разгранича от значенията на думата «обожествяване» в съвременната ѝ словоупотреба – «възвеличаване на някого или нещо като божество; силно чувство на обич, преклонение пред някого». Под обожение (теосис) св. отци разбират всецялото проникване и изпълване на човешката природа с благодат, приобщаването ѝ чрез благодатта към Божествената природа, чрез което човекът става бог по благодат (срв. Псалом 81:6; Иоан 10:34).

*** От гръцката дума κήρυγμα – «известяване с глашатай», новозаветно значение «проповед»; «киригма» е технически богословски термин, обозначаващ проповедта на св. апостоли.

[1]. Митрополит Георгий Кодре. – В: Соборность, Лето 1971, с. 172 – цит. по Серафим (Роуз), Православие и религия будущего, Алма-Ата, 1991, с. 13-14.

[2]. Там, с. 166.

[3]. Цит. по: Г. Флоровский, протоиерей, «Пути русского богословия», Париж, 1939, с. 178.

[4].’Ιγνάτιος, Μαγν. VIII, cf. ‘Εφες. XV. – Οί Αποστολικοί Πατέρες, Αθήναι, Αστήρ, 1986; σελ. 180, 170.

[5]. О цели христианской жизни, беседа преп. Серафима Саровскаго съ Н. А. Мотовиловымъ, Сергиевъ посадъ, 1914, с. 38-39.

[6]. Слова преподобнаго Симеона Новаго Богослова, перев. на русским языкъ с греч. епископа Θеофана, изд. Второе Аеонскаго Русскаго Панталеимонова монастыря, вмп. первый, М., 1882, Слово VIII, 3, с. 71.

[7]. Преподобный Макарий Египетский, Духовные беседы, перевод с греческого, репринтное издание, Свято-Троицкая Сергиева лавра, 1994, беседа 30, 2, 3, 5-6, с. 231, 233.

[8]. Там, беседа 44, 1, с. 282.

[9]. PG, 37, 432.

[10]. Ibidem, 446-447.

[11]. Ibidem, 761-762.

[12]. Срв. Владимир Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви. – Богословские труды, № 8, 1972, с. 63-64.

[13]. S. Macarius Aegiptus, Homilia VIII, 2 – PG, 34, 528D-529A.

[14]. S. Ioannes Damascenus, Expostio accurata fidei orthodoxae, liber II, 12 – PG, 94, 924A.

[15]. Дiадохъ Фотикiйскiй, Слово подвижническое, гл. LXVII, изд. К. Попова, Kiевъ, 1903 (греческiй текстъ съ русскимъ переводомъ), т. I, с. 366 – цит. по Вл. Лосский, пос. съч., с. 68.

[16]. Цит. по Вл. Лосский, пос. съч., с.70.

[17]. Тихонъ Задонскiй, О истинномъ христiанстве, часть II-я, статья первая, глава первая «Како Богъ призываетъ грешника на покаянiе» § 140 – Творенiя, т. II, изданiе пятое, М., 1889, с. 198.

[18]. Вл. Лосский, пос. съч., с. 69.

[19]. Цит. по Серафим (Роуз), пос. съч., с. 15.

[20]. Протоиерей Георгий Флоровский, Этос Православной Церкви, вестник Русского Западно-европейского Экзархата, № 42-43, 1963, с. 137.

[21]. Там, с. 137.

[22]. Пак там

[23]. Там, с. 138.

[24]. Св. Иоан Лествичник, Лествица, Слово ХХХ, 20.

[25]. Протоиерей Г. Флоровский, пос. съч., с. 138.

Изображение – авторът, + Триадицки епископ Фотий. Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Gr

Но освен от жестоки физически гонения антихристът ще се възползва и от лъжа, за да прелъсти християните. Лъжливите чудеса и знамения ще бъдат, според учението на Свещеното Писание, средство за постигането на тази цел.Иисус Христос говори за чудесата, които предстои да бъдат извършени от слугите на антихриста, като за такива действия, които, поради правдоподобния си вид и заради влиянието си върху хората, ще приличат на истински чудеса. Ще покажат, казва Той за слугите на антихриста, големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Необичайността на знаменията, според учението на Спасителя, ще бъде такава, че и избраните ще бъдат подложени на опасност от прелъстяване. Това, без съмнение, ще произтича от факта, че те, очевидно, ще приличат на чудесата, които се извършват само със силата на единия Бог. “Голяма ще бъде тогава лъжата – отбелязва св. Иоан Златоуст, – заради прелъстителните чудеса”.

Апостол Павел дава определена представа за чудесата, които ще извърши антихриста, когато казва, че той ще дойде по действие на сатаната,… с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9) и с всяко неправедно прелъстяване (на) ония, които загиват (10). В тези думи личи и разликата между знаменията на антихриста и истинските чудеса. Преди това апостолът е казал, че антихриста ще има голяма сила и ще върши чудеса, но за да не помислят християните, че Божият враг може да прави истински знамения, апостолът ги нарича лъжливи. И наистина, в същността си те ще бъдат лъжливи: “Както Божият Син, Който се е родил и е станал човек – казва древния църковен писател, – и е доказал Божеството си със сила и знамения, така и сатаната ще се превъплъти в човек, за да може с помощта на лъжливи чудеса да се покаже като бог”. Те са лъжливи и по произход, защото идват от бащата на лъжата, по действие на когото и ще бъде пришествието на антихриста (9). Затова и древните отци на Църквата учат, че “сатаната ще се възползва от него, като оръдие, действайки сам чрез него”. Чудесата ще бъдат лъжливи и по своята същност, защото няма да превъзхождат естествените, макар и съкровени, сили на природата, докато в истинските чудеса, по Божията воля, тварните сили се “побеждават“. Но бидейки лъжливи във всяко едно отношение, на вид те ще приличат на истинските. Затова и апостол Павел казва, че те ще носят голяма сила (2 Солуняни 2:9). Освен това, в тези думи на апостола ясно личи разликата между лъжливите чудеса и ласкателството или коварството, от които антихристът ще се възползва за да съблазни тези, чиято вяра е слаба. Казвайки, че Христовият враг ще дойде с всяка сила и знамения, апостолът добавя “и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват” (2 Солуняни 2:10). “Някои от слугите на антихриста – казва св. Иоан Златоуст, – които са били при апостолите, са прелъстили мнозина; и ще дойдат, казва Спасителят, и ще прелъстят мнозина; а други, които ще се явят преди второто Му пришествие, ще бъдат още по-лоши от първите и ще извършат, казва, чудеса и знамения, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Тук Той има предвид и антихриста, и тези, които ще му служат. За него и Павел говори по същия начин” (2 Солуняни 2:9).Посочването в Свещеното Писание на вида на чудесата на антихриста (Откровение 13:3, 13, 15) също дава да се разбере, че споменаването им трябва да се разбира буквално. Свети Андрей Кесарийски твърди, че антихриста ще свали огън от небесата, подобно на дявола, който също е свалил огън от небесата и по Божие допущение е изгорил стадата на Иов. Възможността за извършването и на други лъжливи чудеса се обяснява с примера на Аполоний Таиански и Симон-влъхвата.

Последствие от тази война на антихриста срещу Христовата Църква ще бъде това, че той ще успее между мнозина, които не са приели любовта на истината, да разпространи новото си учение. Впрочем, светата Църква не само че няма да се поколебае от тези гонения, но ще се прослави още повече, особено в лицето на тези нейни чеда, на които предстои да пострадат.

Това учение се базира на ясни свидетелства от Свещеното Писание:

а) в Свещеното Писание нееднократно се споменава за антихриста, като за цар и завоевател, който ще води външни войни с много царе и ще ги победи. И десетте му рога (тоест на четвъртия звяр, който обозначава четвъртото царство) (Даниил 7:23): ще възстанат десет царе, казва пророк Даниил, и след това ще се издигне друг, отличен от предишните, и ще унижи трима царе, и против Всевишния ще произнася думи и ще угнетява светиите на Всевишния (7:24, 25). На друго място пророкът назовава даже страните, които той ще завладее (11:42, 43). Това пророчество, съгласно обясненията на светите отци и във връзка с пророческата реч, се отнася до последния необичаен Христов враг. А ако антихристът бъде силен цар и завоевател, то очевидно е, че той трябва да владее някакво външно царство.

б) в Свещеното Писание царството на антихриста се описва като общество, противоположно даже по външност на Светия град или на Божията Църква, с която първо ще води война. В Апокалипсиса се казва, че когато сатаната бъде разкрит, той ще събере при себе си народите от всички страни и заедно с тях ще обходи стана на светиите и възлюбления град (20:7, 8, 9). За това блажени Августин разсъждава така: “Това ще бъде последното гонение преди настъпването на страшния съд, което светата Църква ще търпи във всички страни по земята, тоест цялото Христово гражданство, от цялото дяволско сборище”.Накрая, Свещеното Писание свидетелства ясно, че всички членове на царството на антихриста ще имат печат или особен белег, който и ще ги отличава от истинските християни. Този печат ще бъде един, защото Свещеното Писание, говорейки за печата на антихриста, говори винаги само за един, а не за много (Откровение 13:16). При това в царството на антихриста неговия печат ще бъде известен на всички, както личи и от тези думи: “И той ще направи, щото на всички – малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби – да се даде белег на дясната им ръка или на челата им, та никой да не може нито да купува, нито да продава, освен оня, който има тоя белег” (Откровение 13:16, 17). Затова и св. Ефрем Сирин мисли, че печата на антихриста ще бъде външния отличителен белег на хората, които принадлежат към обществото му, в което “името на Господа и Спасителя даже няма да се споменава по това време”.

Ако антихристът се старае в много неща да подражава на Иисус Христос и макар, че без съмнение, Христовото царство е царство на духа и антихристът ще се старае предимно да всява неверие в умовете и сърцата на хората, от това все още не може да се заключи, че царството на антихриста ще бъде само “вътрешно и съкровено”. Защото и воюващата Христова Църква, бидейки духовно общество, не е, все пак, изцяло съкровена. В нея има свети тайнства, в които невидимата благодат на Светия Дух се разкрива чрез някои видими действия; в нея има видима свещена иерархия, управлявана от своя невидим Глава; в нея има видими канони и обряди; с една дума, светата Църква, бидейки общество, което е чуждо на всякакви земни цели, заедно с това има и такива закони и канони, които я обединяват и по които тя може да бъде отличена от всякакви еретически и противохристиянски общества. И затова, ако неправомислещите твърдят, че “антихристът във всичко иска” да подражава на делата на Божия Син, то оттук не трябва да си правим извод, че царството му ще бъде само вътрешно, но и това, че то трябва да има своите външни закони, по които би могло да бъде различено от всички други религиозни общества.

Впрочем, макар че царството на антихриста ще се разпростре из всички страни, макар че тогава и избраните ще се подложат на опасност от прелъстяване, но въпреки всичко това, светата Христова Църква ще просъществува непоколебимо до самия свършек на света и второто славно пришествие на Христос. Тази истина се базира на ясното учение: а) на Свещеното Писание и б) на Свещеното Предание на Църквата.В Свещеното Писание е преподадено ясно учението за несъкрушимостта на светата Църква въобще, и особено за това, че тя ще просъществува непоколебимо даже по време на последните тежки гонения на антихриста.

Иисус Христос е дал на Своите апостоли следното обещание за Църквата: “Ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Под името на Църквата в тези думи трябва да се разбира не само Христовото учение и не само законите, но и обединението на истински вярващите в Иисус Христос, които спазват Неговото учение и закони.

Също толкова утешително обещание Спасителят е дал на апостолите и преди възнесението Си на небето. Изпращайки ги да проповядват евангелието и заедно с това укрепвайки тяхната сила и търпение, за да изтърпят очакващите ги бедствия, Той казва: “Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). “Не виждаш ли – казва св. Иоан Златоуст, – силата на Иисус Христос? Не виждаш ли при това, с какво снизхождение Той казва това? Ще бъде не само с тях, казва Той, но и с всички нас, които ще вярват след тях. Защото апостолите не са могли да дочакат свършека на света, но Той се обръща към всички верни, като към едно тяло… Аз съм с вас, Аз разрушавам всички препятствия”.

И Аз ще помоля Отца, казва Иисус Христос в лицето на Своите ученици и на всички вярващи, и ще ви даде друг Утешител, да пребъдва с вас вовеки (Иоан 14:16). “Какво значи – пита св. Иоан Златоуст, – да пребъдва с вас вовеки? – Същото, което Иисус Христос казва за Себе си: Аз съм с вас през всички дни до свършека на света”. Следователно и това обещание за вечното пребиваване на Духа на истината в светата Църква показва, че Светия Дух ще присъства в нея със Своята благодат винаги и при всякакви обстоятелства, и никога няма да я остави без Своето покровителство.Свещеното Писание, преподавайки ясно учение за несъкрушимостта на светата Църква въобще, свидетелства особено и за това, че ще има Божии избраници, а следователно и Църква, в последните тежки времена. Говорейки за Своето второ пришествие, Иисус Христос свидетелства между другото: “Ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба, и ще съберат избраниците Му от четирите вятъра” (Матей 24:30, 31). Тези думи ясно показват, че преди второто пришествие ще има избраници, и при това не само на едно място, а във всички страни, от края на земята до края на небето (Марк 13:27).

На друго място Спасителят предрича и това, откъде и по какъв начин ангелите ще събират избраниците. Тогава (тоест при пришествието на Сина Човечески) двама ще бъдат на нива: единия взимат, другия оставят; две жени мелещи на мелница: едната взимат, а другата оставят (Матей 24:40, 41). Ще бъдат двама на един одър: единия взимат, а другия оставят (Лука 17:34). “Взимат и оставят – учи св. Иоан Златоуст, – и слуги, и роби, и такива, които ще работят, и тези, които ще почиват, във всички състояния. Макар че Иисус Христос е казал, че богатите трудно ще се спасят, но тук уверява, че не всички от тях ще загинат, както и не всички бедни ще се спасят, но както от едните, така и от другите някои ще се спасят, а някои ще загинат”. От това личи, че Божиите избраници и следователно Христовата Църква в последните времена, въпреки гоненията на антихриста, ще се е разпространила навсякъде.В посланието до солунските християни апостол Павел учи: “Това ви казваме чрез слово Господне, че ние живите, които останем до пришествието Господне, няма да изпреварим починалите, защото Сам Господ… ще слезе от небето, и мъртвите в Христа ще възкръснат първом; после ние, останалите живи, заедно с тях ще бъдем грабнати на облаци, за да срещнем Господа във въздуха” (1 Солуняни 4:15-17). С тези думи апостолът ясно показва, че преди второто Христово пришествие, по времето на господството на антихриста, ще има християни, които ще бъдат удостоени да бъдат грабнати на облаци, за да срещнат Господа, и че това обещание е дадено от Самия Иисус Христос (стих 15). По този начин, според ясното учение на Свещеното Писание, светата Христова Църква ще бъде непобедима до самия свършек на света, въпреки всички враждебни усилия и гонения срещу нея от страна на антихриста.

Накрая, за да докажем това, че християнското богослужение и извършването на тайнства няма да спрат и при антихриста, трябва да се спомене, че в Свещеното Писание се намира ясно указание за непрекъснатото извършване на тайнството Евхаристия до самото второ Христово пришествие. Апостол Павел, описвайки установяването на тайнството Евхаристия и споменавайки за двукратната повеля на Господа – това тайнство да се извършва в спомен за Него (1 Коринтяни 11:24, 25), добавя: “Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (стих 26). “Тук се крие голяма истина в малко думи: докле – учи един от пастирите на руската Църква. За да я разберем по-добре, обръщам речта на апостола във въпроса дълго ли християните ще ядат от хляба на тайнството и ще пият от чашата на Господа?… В думите на апостола намирам отговор: докле дойде. Тоест тайнството на тялото и Христовата кръв ще се извършва несмущавано в истинската Христова Църква до самото второ пришествие на Христа или, което е същото, до свършека на света. Понеже това не може да се сбъдне без благодатта на тайнодействието и без благодатта на свещениците, а заимстваната благодат на свещениците не може да се осъществи без преподобната благодат на архиерейството, то очевидно е, че тайнствената благодат и свещеноначалническия сан, според предсказанието на апостола, ще просъществуват в Църквата во веки веков… и ще потекат в непресъхваща струя дори до пределите на царството на славата”.

Кога ще дойде и дълго ли ще действа антихристът?

Антихристът още не се е откривал в света за окончателната война с Христовата Църква. Това отчасти може да се види от учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание за личността и качествата му и за непрекъснатата жестока война, която той ще подеме срещу светата Църква. Защото ако антихристът вече господства в света, то той би се старал явно да изкорени Христовото учение и би преследвал постоянно вярващите в Иисус Христос; но и самите неправомислещи днес никъде не могат да посочат такова всеобщо и непрекъснато гонение срещу светата Църква, каквото според предсказанията на Свещеното Писание би трябвало да започне в последните времена; следователно, антихристът още не се е появявал за последна война против светата Църква.Но една истина се разкрива с особена яснота в учението на Свещеното Писание, а именно, че скоро преди свършека на света и преди започване на гонението на антихриста срещу светата Църква, евангелието на царството ще бъде проповядвано сред всички народи: “И ще бъде проповядвано, казва Спасителят, това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи” (Матей 24:14). „И у всички народи първом трябва да се проповядва Евангелието” (Марк 13:10). Казвайки, че първом евангелието трябва да бъде проповядвано сред всички народи, непосредствено след това Иисус Христос добавя: “И тогава ще дойде свършекът”. Думата свършек тук е употребена без никакво ограничение или условие, и затова в този случай трябва да разбираме посочване на последните времена на целия свят въобще, а не на някакъв народ.

След предсказанието за това, че първо трябва да се проповядва евангелието у всички народи, Спасителят, според предсказанието на св. Марк (13:10), веднага след това говори за големи гонения срещу християните, за установяването на мерзостта на запустението на светото място, за лъжепророци, които проповядват новия Христос, и накрая предрича такава скръб, каквато никога не е имало и няма да има и след която ще настъпи второто славно пришествие на Иисус Христос (11:26). Всичко това ясно показва, че пришествието на антихриста, според предсказанието на Спасителя, трябва да бъде предшествано от проповед на спасението между всички народи и племена, за свидетелство на всички без изключение народи .

Иисус Христос, описвайки различни бедствия, които очакват християните в последните тежки времена, когато ще господства антихриста, говори за тези времена: “Да (не) ви застигне оня ден внезапно (тоест предсказаното време на скръбта): защото той ще настъпи като примка върху всички живеещи по цялото земно лице” (Лука 21:35). И затова, подготвяйки християните да бъдат винаги готови за посрещането на тези непредвидими бедствия, веднага след казаните по-горе думи Спасителят добавя: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова”, тоест последните бедствия и изкушения от антихриста, което има да стане и после да се изправите пред Сина Човечески (Лука 21, сравни Матей 24:39, 36, 37).Апостол Павел в своето първо послание до солунските християни пише: “А за времената и годините, братя, няма нужда да ви се пише” (5:1), и след това ясно учи, че бедствията, които ще започнат през последните времена, ще настъпят внезапно: “Защото, кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел, както родилни болки постигат трудната жена, и няма да избягнат”(3). Поради невъзможността да се предвиди наближаването както на тези последни скърби, така и на съдния ден, апостолът съветва християните да надянат бронята на вярата и любовта, и шлема на надеждата (стихове 5-8), несъмнено, за да бъдат винаги готови да се предпазят от коварството на антихриста, който, според учението на същия апостол, явявайки се скоро преди свършека на света, ще бъде оръдие на дявола в гоненията срещу Светата Христова Църква (2 Солуняни 2:2-12).

Освен това, в Свещеното Писание се намират не само указания за неизвестността на последните времена, но и категорични забрани да се издирва и определя настъпването на тези времена, следователно и на пришествието на антихриста, който ще дойде в тези времена. Не се пада вам да знаете времената или годините, които Отец е положил в Своя власт (Деяния апостолски 1:7), е казал Иисус Христос на Своите ученици, когато те Го попитали за настъпването на последното, а и от устата на самата Истина чуваме, че не се пада нам да знаем това.Светите отци и църковните учители, разсъждавайки за последните времена въобще и за пришествието на антихриста в частност, не само че не са предричали тези времена, но и направо са учили за тяхната неизвестност. Макар че някои от тях са изказвали мнение за скорошното му пришествие, но такива предположения съдържат не дръзко любопитство, а смирено покоряване пред заповедта на Господ: “И тъй, бъдете будни във всяко време и се молете, за да можете избягна всичко онова (предречените бедствия) което има да стане” (Лука 21:36); затова и Светите отци са изразявали мненията си само във вид на предположения, и при това с добри намерения – да подтикнат християните да поправят живота си. “Страхувам се – казва Григорий Богослов, – не е ли вече настоящето дим на очаквания огън, няма ли скоро да дойде антихристът и да се възползва от нашите падения и слабости, за да утвърди властта си”. “Плашат ме – казва св. Кирил Иерусалимски, – народните размирици; плашат ме църковните разколи; плаши ме взаимната ненавист на братята. О, ако можеше, макар и да е казано, но да даде Бог това да не се случи с нас! Поне ще бъдем внимателни”. Освен това, светите отци на Църквата, подготвяйки се сами за посрещането на последните, неизвестни никому, времена и подтиквайки и другите към същото, понякога направо са изказвали мислите си за неизвестността на времето на пришествието на антихриста. Свети Ириней, описвайки картината на възцаряването му, казва: “Той ще дойде внезапно (de improsivo), присвоявайки си насила царството”. Свети Кирил Иерусалимски, пристъпвайки към изброяването на признаците, по които би могло да се гадае за приближаването на времето на антихриста, прави предварително следното предупреждение: “Но никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, а също така не се поддавай на безгрижен сън”. В заключение на разсъжденията си за антихриста той казва: “Църквата… разказва за антихриста преди неговото пришествие. По твое време ли ще бъде то, – не знаем; или след тебе, – също не знаем”. Свети Иоан Дамаскин учи, че антихриста “внезапно ще се въздигне, ще се съпротиви и ще се възцари”.

Но като забранява да се определя занапред с точност времето на пришествието на антихриста, светата Църква заедно с това ясно учи, че а) той ще дойде за много кратко време, и при това б) преди самия свършек на света и второто пришествие на Иисус Христос.

В Свещеното Писание времето на неговото господство, в някои изречения, направо се ограничава с три години и половина, а в други се посочва като още по-кратко.

а) Антихристът ще царува само три години и половина. Заимстваме това не от апокрифните книги, а от пророк Даниил. Защото казано е: “И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и полувреме” (7:25). Време – една година, през която той ще се яви и укрепи, времена – двете останали години на беззаконие, включени в трите, и полувреме – шест месеца. И на друго място Даниил казва съвсем същото (12:7). В този смисъл някои са разбирали и “хиляда двеста и деветдесет дена” (12:11). И св. Иоан Богослов предсказва същото, което и пророк Даниил, за продължителността на гоненията на антихриста срещу светата Църква (Откровение 12:14). На други места в своето откровение тайновидецът неведнъж казва, че антихриста ще господства само четиридесет и два месеца (11:2; 13:5), които са и трите години и половина. За проповедта на двамата свидетели по времето на антихриста казва, че тя ще продължи хиляда двеста и шестдесет дни (11:3), а това число дни всъщност излиза също три лунни години и шест месеца. За жената, облечена в слънце (тоест за светата Църква), св. Иоан казва, че тя се е криела от преследванията на звяра в пустинята, дето тя имаше приготвено място от Бога, за да я хранят там хиляда двеста и шейсет дена (12:6); на друго място Иоан заменя изброяването на дните с години, казвайки, че дето се храни през време, времена и половин време (12:14).

На други места от Свещеното Писание макар и да не се говори направо и определено за продължителността на господството на антихриста, но ясно се предполага, че то ще е краткотрайно. Дяволът е слязъл, се казва в Откровението за последните времена, при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко време (12:12). След което той трябва да бъде (дявола) пуснат за малко време (20:3). Спасителят, говорейки за жестокостта на последните бедствия, заедно с това предрича, че те ще бъдат краткотрайни: “И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни” (Матей 24:22; Марк 13:20). Като се позовава на това учение блажени Августин казва, че ако жестокото гонение от страна на антихриста не бъде краткотрайно, то тогава биха загинали мнозина от избраните.

Това краткотрайно господство на антихриста ще бъде прекратено от второто славно пришествие на Иисус Христос. Пророк Даниил на два пъти споменава за нечестивото владичество на царя, изобразяван от малкия рог на неназования четвърти звяр, и всеки път приписва прекратяването на нечестивото му царство на започването на последния всеобщ съд: “Видях най-сетне, че бидоха поставени престоли, и седна Старият по дни; съдии седнаха, и книги се разтвориха” (7:8-10). В Апокалипсиса спирането на гоненията и съблазните на звяра също се обяснява с всеобщия съд (20:8-15).

А ясно и определено учение за това предлага и Самият Иисус Христос. Описвайки последните бедствия и казвайки, че те ще бъдат краткотрайни (Матей 22:24), Спасителят добавя: “И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее… тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Матей 24:29, 30).Деца, учи апостол Иоан, и както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи: от това и познаваме, че е последно време (1 Иоан 2:18). На това място апостолът посочва появата на антихриста, като известен на всички признак за приближаващия свършек на света.

Апостол Павел ясно и определено свидетелства, че антихриста ще дойде преди самия свършек на света и ще бъде убит с дъха на устата на Господ Иисус Христос. Научавайки, че сред солунските християни стават много безредия вследствие на очакването на скорошния свършек на света, апостолът ги умолява: “Да се не поколебаете тъй скоро в мислите си, нито да дохождате в ужас било чрез дух, било чрез слово, или чрез послание, като че ли от нас (от апостолите) изпратено, какво уж настъпва вече Христовият ден” (2 Солуняни 2:2). А за да докаже това, че свършекът на света няма да настъпи скоро, той им напомня, че антихриста още не е дошъл (стих 3): „Защото Христовият ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Това ясно показва, че апостолът предполага, че времето на пришествието на антихриста ще бъде около свършека на света. Това учение апостолът изразява още по-ясно в същото послание, когато казва, че този беззаконник Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби (2 Солуняни 2:8; сравни Исаия 11:4, Откровение 19:15).В писанията на светите отци и учители на Църквата се съдържа също толкова ясно и единогласно учение за това, че последният необичаен Божи враг ще се открие малко преди свършека на света и ще погине при второто славно пришествие на Иисус Христос. “Когато антихристът разори всичко в света – казва св. Ириней Лионски, – царувайки три години и шест месеца, тогава ще дойде Господ от небесата на облаци, в славата на Отца и ще хвърли антихриста и тези, които ще му се покорят, в огнено езеро”. “Всъщност, възвестени са две пришествия (на Иисус Христос) – казва св. мъченик Иустин, – едно, в което Той е проповядван като страстотърпец и безславник и разпънат на кръста; а второто, при което ще дойде със слава от небесата, когато и човекът на греха, който хули дръзко Всевишния, също толкова дръзко ще възстане и срещу нас, християните”.

Обмисляйки цялото учение на светата Църква за антихриста, ние виждаме във всички негови части неразривно единство и взаимно съгласие. Когато светата Църква излага учението за личността на антихриста и нравствените му качества, за неговата сила и гордост, безчестие и неверие, то с това вече показва, че той, като нечестив мъчител, не само тайно, но и явно ще се старае да изкорени вярата и Христовото учение, – а и че трябва да се появи за определено кратко време като смъртен човек. По същия начин, когато светата Църква предлага ясно учение за неговото външно властване, за неговото кратко господство преди свършека на света и за неговата гибел при второто славно Христово пришествие, то с това вече предполага, че под името на антихриста трябва да се разбира не някакво отвлечено понятие за антихристиянските настроения сред хората, а едно определено лице, един смъртен човек. А учението за несъкрушимостта на светата Църква по време на скръбните времена на господството на антихриста, и за неизвестността колко ще продължат тези времена, от една страна, разобличава хулещите светата Църква, също както, от друга страна, може да послужи като много добро предупреждение за православното християнство срещу погубващите и суеверни мъдрувания за времето на пришествието на антихриста. С една дума, всеки син на Православната църква, вниквайки в учението на Божието слово за антихриста, ще стигне до този благочестив извод, че напразно се вълнуват и безпокоят другите неправомислещите, защото благият Бог никога няма да остави светата Църква без Свой надзор, и че по-добро и по-безопасно от всякакви мъдрувания за антихриста е следното правило на един от светите отци на Църквата: “Никой да не любопитства за времето… Не се осмелявай да казваш категорично: “Това ще се случи едикога си”, и не се поддавай на безгрижен сън…” Затова внимавай за себе си, човече, и пази душата си. Църквата ти е свидетел пред живия Бог. Тя е, която предрича за антихриста и неговото пришествие… За теб е добре да знаеш това и да се пазиш от лъжите на псевдомъдреци”.

__________________________
*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4C2

Предлагайки истинското учение за антихриста на най-известните отци на Църквата, започвайки от втори век преди Христа, ние не смятаме за излишно да изложим и това на съвременните православни богослови, което се базира върху Свещеното Писание и писанията на отци на Църквата за личността, действията и съдбата на антихриста.В учението на Свещеното Писание и светата Църква името на антихриста се употребява двусмислено: в най-общ смисъл, когато с това име се обозначава всеки противник на Иисус Христос, който отхвърля Неговото Божество и учение, и се въоръжава срещу Неговата света Църква (1 Иоан 2:18, 22; 4; 3; 2 Иоан 7); или в конкретен смисъл, когато посочва точно този враг на Христа, който ще се яви преди свършека на света, за да противодейства на светата Христова Църква (Иоан 5:43; 1 Иоан 2:18; 2 Солуняни 2:3-12).

Някои, неблагоразумни, разбират предстоящото явление на антихриста не така, както го разбира Православната църква, не като отделно лице и са смесили разбирането си за противниците на Иисус Христос въобще с учението за антихриста в по-особен смисъл, тълкувайки произволно скритите пророчества за него, които и най-древните отци на Църквата са считали за несигурно да изясняват. Като се позовават на неправилно разяснение на Свещеното Писание, те учат, че под името на антихриста трябва да разбираме не някакво определено лице, а цяла съвкупност от еретици и нечестиви хора; че всички свойства и действия, приписвани на антихриста в Свещеното Писание трябва да се разбират в преносен смисъл. Затова и за времето на пришествието, и за продължителността на господството на антихриста те учат, че той ще дойде не само преди свършека на света, а че винаги е съществувал – съществува и сега. За да се разкрие обаче истината на православното учение за антихриста е необходимо, въз основа на Свещеното Писание и според разума на светата Църква, да се утвърди, че под името на антихриста, в точния смисъл на тази дума, трябва да се разбира едно определено лице, неговото нечестиво царство и враждебните му действия срещу светата Църква, описани с недвусмислени доказателства в Свещеното Писание, които не трябва да се разбират в преносен смисъл, и накрая, трябва да се покаже, че антихристът, като такъв, още не се е явявал, а ще се яви, за да утвърди нечестивото си господство преди свършека на света, за определено и кратко време.В Свещеното Писание има ясни и неоспорими доказателства за това, че освен множеството антихристи, или врагове на Иисус Христос, ще има и антихрист като конкретна личност.

1)Това може да се докаже с думите на Иисус Христос, отправени към невярващите иудеи: “Аз дойдох в името на Моя Отец, и Ме не приемате; но, ако друг дойде в свое име, него ще приемете” (Иоан 5:43).

Към антихриста, като към особен и необичаен Христов враг, отнасят тези думи св. Кирил Александрийски, блажени Теодорит, Теофилакт, архиепископ Български и св. Иоан Златоуст, който ги разяснява така: “За кого казва Христос “дойде в свое име”? Тук Христос посочва антихриста… Апостол Павел, който е преподал на християните и устни наставления относно антихриста (2 Солуняни 2:5), – които, несъмнено, са били запазени от апостолските приемници и предадени на следващите настоятели на църквите, – в своето второ послание към солунските християни е съставил ясно учение за личността и действията на този Христов враг. И се не открие човекът на греха , свидетелства той, синът на погибелта, който се противи (2 Солуняни 2:3 … тогава и ще се открие беззаконникът… чието явяване, (е) по действие на сатаната (2 Солуняни 2:8, 9). Самият начин на изразяване (в гръцката реч) чрез тези думи представя антихриста като определен човек. Апостолът го нарича човек на греха, тоест голям грешник, злодей, безбожник в конкретния и краен смисъл на тази дума. Неправомислещите учат, че, според думите на апостол Павел, по негово време антихристът вече е съществувал: тайната на беззаконието вече действува (2 Солуняни 2:7), и при това предрича, че той ще бъде убит с дъха на устата на Иисус Христос при свършека на света (стих 8). Очевидно е, че под името на антихриста той не би могъл да има предвид някакво определено лице, защото е невъзможно едно и също лице да съществува от негово време до свършека на света. Такова тълкуване на апостолските слова е неправилно. Истина е, че по времето на апостолите антихристът вече е започнал да действа, но само “тайно, в лицето на своите предтечи, а не собственолично”. Защото още от сътворението на света, откакто Божият Син е започнал да подготвя спасението на човешкия род чрез патриарсите и пророците, които са Го предшествали и са Го предизобразили, е започнала да действа и да се извършва и тайната на благочестието (Колосяни 1:26, 27; 1 Тимотей 3:16), но въпреки това тя се е разкрила само в лицето на Иисус Христос, когато Той се е въплътил от Пресветата Дева Мария: така и духът на антихриста, по действие на дявола, в лицето на лъжепророците, еретиците и гонителите на християнството, отдавна вече е започнал да действа (1 Иоан 4:3), отдавна вече действува тайната на беззаконието, но ще се разкрие напълно едва при свършека на света в лицето на антихриста. Подобно тълкуване на тези думи се базира върху това, че никой от отците на Църквата не е имал предвид под тайната на беззаконието самия антихрист. Напротив, всички те смятат, че в това изречение се посочват най-общо или лъжеучителите или гонителите на Христовата Църква. Затова и целият смисъл на апостолската реч, съгласно с това, което са имали предвид светите отци и учители на Църквата, може да се представи в следния вид: макар че антихристът все още не се е явявал собственолично, беззаконието му вече започва да действа тайно чрез еретиците, които са започнали вече и ще отричат и впоследствие Христовото Божество (1 Иоан 2:18, 22; сравни 4:2, 3), те се въоръжават срещу учението и учениците на Иисус Христос, и по този начин подготвят пътя за пълното разкриване на беззаконието на антихриста.Апостол Павел пише до солуняните, че не трябва да вярват на лъжливи слухове (2 Солуняни 2:2), че свършека на света и пришествието на беззаконника още не е настъпило, че всичко това трябва да бъде предшествано от отстъплението: “Никой да ви не прелъсти по никой начин – учи апостолът, – защото Христовия ден няма да настъпи, докато не дойде преди това отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта”. Понеже по времето на апостола вече е имало еретици и гонители на християните, и понеже, въпреки това, той предрича още и някакво по-особено отстъпление като признак за скорошното пришествие на антихриста и свършека на света, то очевидно е, че под отстъпление трябва да се разбира някакво различно и по-цялостно отричане на Христовата вяра, а не временни и единични случаи на отстъпление, каквито е имало и в апостолските времена. Сам Спасителят, говорейки за последните времена (Лука 18:7) преди Неговото второ пришествие, добавя: “Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” (стих 8) Именно тогава антихристът ще оглави последното и крайно отстъпление, разпространението на което ще бъде спряно от второто Христово пришествие заради избраните (Матей 22:24).Свети апостол и евангелист Иоан, на когото е била известна последната участ на света, пише: “Деца, както сте слушали, че иде антихрист, и сега са се появили вече много антихристи” (1 Иоан 2:18). С тези думи свети Иоан посочва на християните признаците на последното време. За такива признаци той смята, първо – предстоящото явяване на антихриста, и второ – вече появилите се противници на Христа. За първото той говори в единствено число, а за второ¬то в множествено, а това показва, че апостолът различава антихриста въобще от антихриста в по-особен смисъл. Освен това, за първия антихрист апостолът говори само като за такъв, на когото предстои да дойде, но който още не съществува “иде антихрист”; и обратно, за многото антихристки свидетелства, че те вече са се появили “са се появили вече”. Тайновидецът, разбира се, е знаел, че и след него в Христовата Църква ще се появят много еретици и лъжеучители, също като тези, които са се появили по негово време, следователно, ако той е искал да посочи тук под името на антихриста не някакво по-особено лице, а само лъжеучителите въобще, то изобщо е нямало да загатне за него или е щял да каже по същия начин, както и за съществуващите по негово време, тоест, че “антихристите идат”, в множествено число.Посочване на необичаен враг на Христовата Църква, разбирано в по-особен смисъл, може да се намери при пророк Даниил (7:24,25, сравни 8:20-25; 11:31; 12:11). Описвайки своето видение (в образа на четирите звяра) за четирите монархии, пророкът казва, че у четвъртия, по-страшен от останалите звяр (7:7), е видял десет рога, и че измежду тези рога и ето, измежду тях излезе още един малък рог, на тоя рог имаше очи, като човешки очи, и уста, които говореха надуто (7:8). В друго видение (глава осма) на пророка е било открито от архангел Гавриил, че този малък рог обозначава царя, който ще бъде безсрамен и изкусен в коварство… при неговия ум и коварството ще има успех в ръката му; със сърцето си ще се възгордее и всред мир ще погуби мнозина (8:23, 25). Този цар ще надмине със злобата си всички останали царе (7:24; 11:44), и против Всевишния ще произнася думи (7:25; 11:36), ще бъде велик завоевател, ще започне война срещу светиите и ще ги победи (7:20; 8:24). И ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес (12:1), и се постави мерзостта на запустението (12:11). Голяма част от отците и учителите на Църквата, които са споменавали за това пророчество, направо са го отнасяли към антихриста, като към необичаен Христов враг, на когото предстои да дойде преди свършека на света. Доказателства за това намираме у св. Ириней, св. Иполит, св. Кирил Иерусалимски, а също така и при блажени Августин и блажени Теодорит. И наистина, в това пророческо описа¬ние директно се посочва някакъв Божи враг, като отделно лице. Пророкът не го нарича царство, а цар на някакво царство, и, следователно, гледа на него като на определено лице, като го противопоставя на другите десет царе, от които той ще убие трима, а останалите седем ще подчини на своята власт.Също като Даниил, за антихриста пророкува и св. Иоан Богослов в Откровението (13:1-12; сравни 17:8-14; 19:2). Макар че предсказанията му за последния Христов враг са обвити с дълбока тайнственост, няма съмнение, че под името на този необичаен враг на светата Църква трябва да се разбира антихриста в такъв смисъл, какъвто влагат в него пророк Даниил и апостол Павел. Така св. Иоан казва, че необичайния враг на Христовата Църква ще победи десетима царе (Откровение 12:3; 17:12 сравни Даниил 7:24), ще започне война срещу светиите (Откровение 11:7, сравни Даниил 7:21), и, накрая, с настъплението на последния съд сам ще бъде победен и осъден на мъчения заедно с тези, които му се покланят (Откровение 19:20, 21; 20:9, 10, 15; 14:10,11, сравни Даниил 7:9-12; 22:27; 2 Солуняни 2:8). – Опирайки се на тези предсказания на Иоан Богослов, св. Ириней, – най-близкият ученик на св. Поликарп, който е слушал наставления от устата на самия апостол Иоан, – казва: “И тъй, очевидно е, че онзи, комуто предстои да дойде (при свършека на света), ще умъртви трима от тях (десетимата царе), а останалите ще му се покорят, а сам той ще стане осмият. Заедно те ще нападнат Църквата, но след известно време ще бъдат победени от пришествието на нашия Господ.“ Заедно със св. Ириней разясняват апокалиптичните предсказания св. Иполит и други древни отци на Църквата.

Освен положителното, и, така да се каже, догматично учение на светите отци на Църквата за антихриста, като за конкретно лице, при тях могат да се намерят и частни мнения, или само гадания, за нравствените качества и външния му вид. Тези мнения на отците заслужават особено внимание вече само затова, че в тях намира израз непоколебимата увереност на светите отци в това, че антихристът ще бъде определено лице, а не някакво общество.Така св. Ириней нарича антихриста човекоубиец, похитител на царска власт, носител на всякакво безчестие, но и такъв, който се представя за Месия и Бог, осми над покорените от него седем царе. Свети Иполит го нарича прелъстител, който ще убива всички, които не искат да се кланят на зверовия образ. “А иудеите, които не са приели Христа, според учението на св. Иполит, ще приемат за Месия смъртен човек (тоест антихриста) и, настроени срещу Божиите слуги, ще го нарекат свой отмъстител.” Свети Кирил Иерусалимски казва, че той ще надмине всички неправедни и нечестиви хора преди него. Особено подробно описва коварството, ласкателствата и жестокостта на антихриста св. Ефрем Сирин. Свети Иоан Златоуст го нарича велик грешник, който и мнозина други ще доведе до гибел. Свети Амвросий предполага, че иудеите ще го приемат за Месия. С подобни щрихи го описват и други отци и учители на Църквата, които са споменавали за него, неговите нравствени и лични качества.

За произхода на антихриста всеобщото мнение на светите отци е това, че той ще дойде от иудейски род, а именно от Дановото коляно. Това мнение се базира върху следните места от Свещеното Писание:

а) пророчеството на патриарх Иаков за съдбата на Дан (Битие 49:17),

б) словото на пророк Иеремия: от Дан се чуе пръхкане на конете му (8:16) и

в) особено това, което е в Апокалипсиса (7), при изброяването на дванайсетте Израилеви колена, от които във всяко е запечатано от ангел по дванадесет хиляди Божии раби, изобщо не се споменава коляното на Дан.

Всички тези и подобни на тях мнения в същността си са лични. Тях и самите свети отци не са считали за безспорна истина или за положително учение, а са ги предлагали само като гадания, които не противоречат на християнското благочестие.

Какво ще прави антихристът?Самото му име – противник на Христа и разбирането за него, като за необичаен враг на Иисус Христос, оръдие на дявола, по действие на когото той ще се яви, вече показва, че антихристът ще дойде и в голяма ярост ще погуби мнозина (11:14), водеше борба със светиите и ги надвиваше, докле най-после, дойде Старият по дни, и съд биде даден на светиите на Всевишния (7:21, 22). А в какво ще се състои тази война срещу светиите? От какви средства ще се възползва Божият враг, за да придобие власт над всяко коляно (от хора) и върху езиците и племената (Откровение 13:8)? Ще съумее ли той да утвърди нечестивото си владичество между хората и да преодолее светата Христова църква? Въз основа на Свещеното Писание и Свещеното Предание, Православната църква признава за истина това, че, първо – цялата му борба срещу Църквата ще бъде предприета с цел да се изкорени вярата в Иисус Христос между хората и да направи себе си идол за поклонение, а за тази цел, второ – той ще се възползва не само от лъжа и лъжливи чудеса, но и от открито жестоко гонение; трето – макар че той ще утвърди господството си над много от хората, няма да преодолее истинната Христова Църква.

Според учението на Самия Спасител, антихристът ще бъде приет от иудеите за Месия: “Ако друг дойде в свое име, казва Той, него ще приемете” (Иоан 5:43). Но понеже не може да има вяра в двама Христоси (2 Коринтяни 6:14, 15), понеже приелите истинския Христос трябва да отхвърлят лъжливия, а приелите лъжливия трябва окончателно да се отрекат от истинския Месия, то явно е, че и антихристът трябва преди всичко открито да се отрече от истинския Христос, за да може самия той да бъде приет като Месия. Затова и св. Ириней нарича антихриста отстъпник от Христа, който изисква само на него да му бъдат приписвани божествени качества.Кой е лъжец, казва апостол Иоан, ако не оня, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихрист, който отрича Отца и Сина (1 Иоан 2:22). По този начин, според учението на Свещеното Писание, най-същественият и явен признак на антихриста е в това, че той отхвърля божественото достойнство на Иисус Христос: отрича, че Иисус е Христос; отхвърля заедно с това и Отца, той е антихрист, който отрича Отца и Сина. И ако въобще всички еретици, които са учили неправилно за образа на Иисус Христос, както в Свещеното Писание, така и у светите отци на Църквата, се наричат антихристияни, то още повече последният Христов враг, комуто по преимущество се дава името на антихриста, ще стане лъжлив, който отрича Отца и Сина. Малко по-надолу, в същото послание (4:3), апостол Иоан вече свидетелства направо, че антихристът не тайно и скрито, а явно ще отхвърля Иисус Христос, Който се е въплътил: “А всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста, за когото сте слушали, че иде”. Самия израз “не изповядва” показва не само тайно съмнение в Христовото Божество, но и явно засвидетелстване пред другите на своето неверие в Иисус Христос. Апостолът е предвидил, че антихриста явно ще се отрича от Отца и Сина, и подчертава това затова, за да предпази християните от съблазън.Също като св. Иоан и апостол Павел предупреждава, че последният Христов враг открито ще възстане срещу Иисус Христос и Църквата Му. Враждебните действия на всички еретици въобще, които вече са започнали да се появяват по негово време и им е предстояло да се появят скоро след неговото отиване при Господа (Деяния апостолски 20:29), той нарича тайна на беззаконието (2 Солуняни 2:7), защото те тайно са се старали и се стараят да нанесат вреда на Христовата Църква, носят овчи кожи, а отвътре са вълци грабители (Матей 7:15). А антихриста апостолът нарича откровение на тази тайна на беззаконието, което ще последва след голямото последно отстъпление от вярата: “Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила” (2 Солуняни 2:3, 8). Това означава, че последният необичаен Христов враг открито и напълно ще отхвърля Божеството на Иисус Христос и неговия свят закон.

Отхвърляйки явно Божеството на Иисус Христос, Неговото изпращане от Бога Отец и преподаденото от Него учение, антихристът също така открито ще си присвоява Божествено достойнство и ще разпространява ново и нечестиво учение, което противоречи на Христовото учение.

За това явно свидетелства Спасителят, казвайки, че друг ще дойде в свое име (Иоан 5:43), тоест не от името на Бога Отец, както е дошъл Иисус Христос, и даже не в името на Христа, а ще проповядва от свое име ново учение, без да признава никого над себе си.Апостол Павел предлага още по-подробно учение за това, че антихриста ще се нарича Бог и открито ще изисква божествено преклонение към себе си. Ще се открие, казва той, този, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог (2 Солуняни 2:4). В тези думи на апостола се предрича първо това, че антихристът ще председателства в Божията църква, тоест между такива християни, които преди са принадлежали към истинската Христова църква, но после, отричайки се от нея, признават за свой водач Христовия враг и му се покланят. Така обяснява тези думи св. Ириней. “Ще седне в Божия храм – казва той, – прелъстявайки само тези, които му се покланят, като че ли той е Самия Христос… И заради него ще престане жертва и принос и ще опустее светото място… И ще стане гибел за мнозина” (Даниил 8:11, 25). А Божия църква могат да бъдат наречени отпадналите християни затова, защото те, като принадлежали преди това към светата Църква, сами са били храмове на Светия Дух (1 Коринтяни 3:16, 17, 6:19; 1 Петр. 2:5; 2 Коринтяни 6:16); но чрез приемането на антихриста тези Божии църкви вече стават седалище на Божия враг, на когото те започват да служат, като че ли е Бог.

За да покаже, че антихриста ще председателства в Църквата и няма да изповядва Иисус Христос, апостолът посочва, че той ще седне в Църквата като похитител на Божественото величие. Защото, казвайки, че той се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, за да седне като бог в Божия храм, веднага след това добавя – показвайки себе си, че е бог. Това означава, че той открито ще започне да си присвоява Божественото достойнство. За да се предотврати недоразумението трябва да се отбележи, че думите “че е бог” не означават, че той ще се показва като Бог или подобен на Бога; но значат – ще се показва, че е бог, представяйки се за бог.

А какви средства ще използва антихриста за да разколебае вярата в Иисус Христос и Неговото евангелие у много племена и колена и да ги застави да почитат него самия като Христос и Бог, и вместо евангелие да приемат новото нечестиво учение? Светата Църква внушава, че за разпространението на своето безчестие противникът на Иисус Христос ще прибягва от една страна до жестоки и непрекъснати гонения на християни, а от друга – ще се възползва от лъжливи чудеса и знамения, за да прелъсти, ако е възможно и избраните.

А според учението на Свещеното Писание и свидетелствата на светите отци на Църквата е безспорна истина, че в последните дни срещу светата Църква ще бъдат започнати жестоки външни гонения, с помощта на които Божият враг ще се старае да изтръгне от недрата и по-слабите ѝ чеда.Иисус Христос предрича тежки бедствия за вярващите преди свършека на света. Веднъж апостолите Го попитали насаме: „какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?” (Матей 24:3) В отговор на това Спасителят отначало им посочил белезите на предстоящото разрушение на Иерусалим и храма, а после им описал и признаците за свършека на света. За такива признаци той посочил появяването на лъжехристи, международни войни и вълнения, увеличаването на престъпленията и съвършеното охладняване на взаимната любов, така че мнозина ще се възненавидят и предадат един друг. Но особено ярко Спасителят описва различните бедствия, като признак за свършека. Защото тогава ще бъде голяма скръб, казва Той,  каквато не е била открай свят досега… И ако не се съкратяха ония дни, не би се спасила никоя плът; но заради избраните ще се съкратят ония дни (Матей 24:21, 22). Тогава единственото спасение ще бъде да търпим и да се уповаваме на Бога (9, 10, 13). Тук се предричат скорошни бедствия, които очакват иудеите при разрушаването на Иерусалим (1, 12), и гонения, които предстои да изтърпят апостолите от иудеите и езичниците (9). Но тук също се описват и тези бедствия, които ще изтърпи Църквата в последните времена от антихриста. Настоящето личи от това, че Самият Спасител посочва тези бедствия като един от признаците за свършека на света, за които са Го питали апостолите (3, сравни 22, 29), и след описанието на тези бедствия дава такова наставление на учениците Си: “Ето Аз занапред ви казвам. И тъй, ако ви кажат: ето го (лъжливият Христос) в пустинята, – не излизайте” (25, 26). Правейки предупреждение, за да може и в тези тежки времена вярващите в Него да не вярват на антихристовите лъжепророци (23, 24) и на самия антихрист (26), непосредствено след това Спасителят описва и образа на Своето славно второ пришествие (Матей 24:27-31). Всичко това показва, че сбъдването на описваните тук бедствия се отнася главно към последните времена, когато ще господства антихристът. У пророк Даниил (11:44) и в предишните глави, и особено в Откровението на Иоан (11:7; 13:7) се намират ясни указания, че в последните времена Църквата ще бъде застигната от големи бедствия. А че всички предсказвани бедствия ще бъдат не само духовни, но и физически, и открито насочени срещу вярващите в Иисус Христос, това се вижда от подробността и яркостта, с която те са описани и предречени. Така, Иисус Христос отначало говори за физически бедствия, земетресения, глад, знамения на небесата (Марк 8:8, 24, 25); след това за гонения срещу вярващите и даже за образа на тези гонения, тоест, че тях ще ги предават на съд, ще ги бият, ще ги представят пред властници и царе (9). А силата на скръбта ще бъде такава, че и избраните ще могат да се разколебаят в твърдостта си, ако заради тях не се съкратяха тези дни (19, 20). Но те ще се спасят, защото в ония дни, след оная скръб… ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избраниците Си (Марк 13:24, 26, 27). Освен това, на това място Спасителят говори и за духовните скърби и ги описва с такива подробности, с каквито е описал и физическите страдания. Такава е същността на духовните страдания: и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Матей 24:12), ненавист и предателство (Матей 24:11), появяването на лъжехриста (23, 26) заедно с множество лъжепророци, които ще проповядват за него и ще прелъстят мнозина (24).
__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4BC

Следва…

1.“Харизматичното възраждане“ като личба на времената

Иеромонах Серафим (Роуз)

До самия край на този век (в смисъл на ера, епоха (бел. прев.) не ще има недостатък на пророци на Γоспода Бога, а също и слуги на дявола. В последните времена тези, които истинно ще служат на Бога, ще съумеят да се скрият от хората и няма да извършват сред тях личби и чудеса, както в настояще време, но те ще странстват по пътя на деянието и смирението, и в Царството небесно ще бъдат по-велики от отците, които са били прославяни от личби. Защото по това време никой няма да извършва пред очите на хората чудеса, които да възпламеняват в тях жаждата за аскетически подвиг… Мнозина, пребивавайки в невежество, ще паднат в бездната, заблудили се и отстъпили встрани по широкия и просторен път (Пророчество на св. Нифон от Констанция, Кипър. На руски език е публикувано в трудовете на св. Варсануфий Велики и Йоан, Москва, 1855, с. 645-655).

А.“Петдесетница без Христа“

За православните християни съвременното говорене на „езици“, като и новозаветното, е „личба“; но сега тази личба не е начало на Благовестието на спасението за всички хора, а неговия край. За трезвия православен християн няма да е трудно да се съгласи с апологетите на „харизматичното възраждане“, че това ново „изливане на духа“ може да означава наистина, че „краят на тази ера наближава“ (Отец Евсевий Стефану в The Logos, April, 1972, с. 3). Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на мамливи духове и бесовски учения (1 Тимотей 4:1). В последните дни ние ще видим бесовски духове, които вършат личби (Откровение 16:14).

Свещеното Писание и православните отци ясно свидетелстват, че в последните времена изобщо няма има велико духовно „възраждане,“ „изливане на Светия Дух“. Повсеместно ще бъде по-скоро отстъплението, а духовна измама ще е дотолкова неуловима, че и самите избрани, ако са останали такива, ще бъдат измамени и ще се стигне до фактическото изчезване на християнството от лицето на земята. Син Човечески кога дойде, ще намери ли вяра на земята? (Лука 18:8). Именно в последните времена на сатаната е съдено да бъде освободен (вж. Откровение 20:3), за да направи последното и най-голямо изливане на зло по земята.„Харизматичното възраждане“, продуктът на света без тайнства, без благодат – един свят жадуващ за духовни „личби“, без да е в състояние да различава духовете, които дават личбите – самò по себе си е „личба“ за тези времена на отстъпление. Самото икуменическото движение остава винаги едно движение на „добрите намерения“ и милозливите хуманитарни „добри дела“; но, когато се съедини с движение, имащо „сила“, в действителност с всяка сила и поличби и лъжливи чудеса (2 Солуняни 2:9), тогава кой ще бъде в състояние да го спре? „Харизматичното възраждане“ идва на помощ на кретащия икуменизъм, и го подтиква към крайната му цел. А тази цел, както видяхме, не е особено „християнска“ по природа. „Възстановяването на Христовата Църква“, по богохулните думи на Константинополския патриарх Атинагор е само първата стъпка към една по-голяма цел, която лежи отвъд християнството: установяването на „духовното единство“ на всички религии, на цялото човечество.

Последователите на „харизматичното възраждане“ вярват, че техния опит е „християнски“. Те не желаят да имат нищо общо с окултизма и с източните религии и без съмнение категорично отричат всички сравнения на „харизматичното възраждане“ със спиритизма. Наистина можем да се съгласим, че от религиозна гледна точка „харизматичното възраждане“ е на по-високо ниво от спиритизма, който е продукт на твърде грубовато лековерие и суеверие; че харизматичните техники са по-фини, а резултатите са по-разнообразни и по-лесно постижими; че цялата „харизматична“ идеология е на вид „християнска“ – не православна, разбира се, но нещо подобно на протестантския фундаментализъм с допълнителна „икуменическа“ окраска. Но ние вече видяхме, че „харизматичният“ опит и по-специално неговият централен момент – „кръщение на Светия Дух“ – е в голяма степен, ако не изцяло едно езическо преживяване, по-близко до „демоничното обладаване“, отколкото до каквото и да било християнство. Знаем също, че петдесетничеството е родено в периферията на сектантското „християнство“, където е останало твърде малко от истинското християнско отношение и вяра, и че то фактически е било „открито“ в резултат на религиозен експеримент, в какъвто един християнин не би участвал. Наскоро се появи едно още по-ясно доказателство за нехристиянския характер на „харизматичното“ преживяване в думите на един апологет на „харизматизма“, според когото „кръщението в Светия Дух“ може да бъде придобито и без Христа.Този автор ни разказва историята на един човек, който бил „кръстен“ с говорене на езици и окуражавал всеки да се стреми към това. Той не смятал покаянието за необходима част от подобно преживяване и самият той не само, че не се освободил от греховните си навици, но нямал и намерението да се разделя с тях. В заключение авторът споделя: „една Петдесетница без покаяние – една Петдесетница без Христа – това е, което някои преживяват днес… Те са чували за говорене езици, и искат да изпитат това преживяване, затова търсят някой, който да положи върху тях ръце и да им осигури бързо, евтино, леко посвещение, заобикаляйки Христа и Неговия кръст“. Освен това авторът признава, че говоренето на езици, несъмнено е „първо следствие или потвърждение“ на „кръщението в Светия Дух“ (Harry Lunn, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, pp. 44, 47).

Тези, които свързват християнски идеи с преживяването, смятат, че „кръщението в Светия Дух“ е християнско преживяване. Но ако то може да бъде дадено на тези, които търсят просто едно евтино, лесно продобивано преживяване – тогава няма нужда от връзка между самото преживяване и Христос. Самата възможност за „Петдесетница без Христа“ означава, че преживяването самò по себе си изобщо не е християнско. „Християните“, често искрени и добронамерени, привнасят в това преживяване християнско съдържание, от което то само по себе си е лишено.

Не е ли това един общ знаменател на „духовния опит“, нужен на новата вселенска религия? Не е ли това сякаш ключът към „духовно единение“ на човечеството, който икуменическото движение, така настоятелно търси?

Б.“Новото християнство“

Могат да се намерят хора, които се съмняват, че „харизматичното възраждане“ е форма на медиумизма. Това всъщност е само един второстепенен въпрос, който засяга средствата или техниките, посредством които се дава „духа“ на „харизматичното възраждане“. Но че този дух няма нищо общо с православното християнство е абсолютно ясно. В действителност този „дух“ почти буквално следва „пророчествата“ на Николай Бердяев за „новото християнство“: не приема „монашеския аскетичен дух на историческото православие“, способен да изобличи неговия фалш; не се удовлетворява от „консервативното християнство, което направлява духовните усилия на човека само към покаяние и спасение“. Очевидно, вярвайки както Бердяев, че такова християнство е все още „непълно“, „духът“ добавя една втора степен на „духовни“ феномени, нито един от които не е християнски по характер (макар всеки да е способен да ги тълкува като „християнски“), към които е открит достъпът на хора от всяка деноминация с покаяние или без него, и всичко това без каквато и да било връзка със спасението. Той гледа към „една нова ера в християнството, една нова и по-дълбока духовност, което значи едно ново изливане на Светия Дух“ – в пълно противоречие с православната традиция и пророчество.

Това наистина е едно „ново християнство“, но специфично „новата“ съставна част в това „християнство“ не е нищо оригинално или „напредничаво“, а само една форма на дяволски старата религия на шаманското езичество. Православното „харизматично“ издание Logos препоръчва Николай Бердяев като „пророк“, като „най-великият богослов на духовното творчество“ (Logos, March, 1972, page 8). И наистина именно шаманите на всяко първобитно племе са тези, които знаят как да влязат в контакт със и да използват тези първобитни „творчески“ сили на вселената – тези „духове на небето и земята, и морето“, които Църквата Христова нарича демони и в служението на които наистина е възможно да се достигне до един „творчески“ екстаз и радост (Ницшеанският ентусиазъм и екстаз, към който Бердяев се чувства толкова близък), които са неизвестни за уморените и малосърдечни „християни“, изпадащи в „харизматичната“ заблуда. Но там го няма Христос. Бог е забранил контактите с тази „творческа“, окултна сфера, в която християните са се натъкнали посредством невежество и самозаблуда. „Харизматичното възраждане“ няма нужда да влиза в „диалог“ с нехристиянските религии, защото под името на „християнството“ то вече е в обятията на нехристиянските религии и самò е станало тази нова религия, която Бердяев предсказа, комбинирайки по странен начин „християнство“ и езичество.Странният „християнски“ дух на „харизматичното възраждане“ е ясно идентифициран в Свещеното Писание и православната светоотеческа традиция. Съгласно тези извори световната история ще кулминира в една почти свръхчовешка „християнска“ фигура, лъжемесията или антихриста. Той ще бъде „християнин“ в този смисъл, че всичките му функции и самото му съществуване ще бъде съсредоточено в Христа, Когото той ще имитира във всичко възможно. Той ще бъде не просто най-големият враг на Христос, но за да въведе в заблуждение християните, ще се показва като Христос, дошъл на земята за втори път и управляващ от възстановения храм в Иерусалим. Никой да не ви прелъсти по никой начин; защото оня ден не ще настъпи, докле първо не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е Бог… чието явяване, под действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване, ония които загиват, задето не са приели любовта на истината за свое спасение. И затова Бог ще им прати действие на заблуда, за да повярват на лъжата, та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали в истината, а обикнали неправдата (2 Солуняни 2:3-4, 9-12).

Православното учение за антихриста е една голяма тема, която не може да бъде представена изчерпателно тук. Но ако както вярват последователите на „харизматичното възраждане“, последните дни наистина настъпват, тогава от изключително значение за православния християнин е да бъде информиран за това учение, съгласно което този, за когото Сам Спасителят ни говори, заедно с „лъжепророците“ от това време, ще покаже големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). А „избраните“ съвсем не са тези тълпи от хора, които идват, за да приемат грубата и напълно чужда на Писанието идея, че „светът е на прага на едно голямо духовно пробуждане“, но по-скоро „малкото стадо“, за което Сам нашият Спасител обещава: вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32). Дори истински „избраните“ ще бъдат силно изкушени от „големите личби и чудеса“ на антихриста. Повечето „християни“ обаче ще го приемат безкритично, защото неговото „ново християнство“ е това, което те търсят.

В.“Иисус идва скоро“

През последните няколко години по забележителен начин фигурата на „Иисус“ бе изведена на преден план в Америка. На сцената и в киното бяха отменени дълго действащите забрани за изобразяване личността на Христа. Сензационно популярни мюзикъли представят богохулни пародии на Неговия живот. „Иисусовото движение“, което в основата си е „харизматично“ по ориентация се разпространява удивително бързо сред тийнейджърите и младите хора. Най-грубата форма на американската популярна музика е „християнизирана“ на масовите „Иисус-рокфестивали“, а „християнските“ мотиви за пръв път този век станаха най-популярните в страната. И подчертавайки целия този странен конгломерат от кощунство и абсолютно светска непросветеност постоянно се преповтаря израза на очевидно всеобщото очакване и надежда: „Иисус идва скоро“.В средата на това психическо и „религиозно“ опустошаване на американската земя, в живота на американците започна да се повтаря едно симптоматично „мистично“ явление. Издател на „харизматично“ списание споделя как за пръв път се е срещнал с това явление, за което някакъв човек разказвал на събрание: „Мой приятел и съпругата му карали към Бостън по път № 3, когато един млад човек ги спрял на автостоп. Той бил с брада, но не бил облечен като хипи. Мълчаливо седнал на задната седалка и те продължили по пътя. След малко той казал тихо: ‘Господ идва скоро’. Моят приятел и жена му били така стреснати, че се обърнали към него. Отзад обаче нямало никой. Ужасени, те спрели на първата бензиностанция. Искали да споделят с някой, без да се замислят за реакцията. Служителят на бензиностанцията ги изслушал, без да се засмее. Вместо това, единственото, което им казал, било: „Вие сте петата кола, която идва тук с тази история“.

„Когато чух този разказ, ме побиха студени тръпки, въпреки че денят бе горещ. Но това бе само началото. Присъстващите един след друг си припомниха и разказаха шест аналогични истории, случили се на различни места в страната за последните две години – в Лос Анджелис, Филаделфия, Дълат (тринайсет съобщения в полицията за една нощ), Ню Орлиънс. Стопаджията понякога бил мъж, а понякога – жена. По-късно един свещеник от епископалната църква разказа за подобен случай, станал лично с него в северната част на щата Ню-Йорк. Що се отнася до издателя, за него всичко това означавало, че в действителност „Иисус идва скоро“ (David Manuel, Jr.,: Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 3).

Внимателният наблюдател на съвременния религиозен живот – особено в Америка, където от повече от век възникват най- популярните религиозни движения – не може да не забележи тази твърде характерна атмосфера на хилиастично очакване. И това се отнася не само за „харизматичните“ кръгове, но дори и за традиционалистите и фундаменталистите, които отхвърлят „харизматично възраждане“. Така например много традиционалисти римокатолици вярват, че преди края на света ще дойде хилиастката „епоха на Мария“. Това е само вариант на по-разпространеното латинско заблуждение за опита да бъде „осветен“ светът или както архиепископ Томас Коноли от Сиатъл се изрази преди петнадесет години, това е опит за „трансформиране на съвремения свят в царство Божие, в подготовката за Неговото завръщане“. Протестантите-евангелисти, като Били Греъм, основавайки се на погрешните си тълкувания на части от Апокалипсиса, очакват „милениума“, когато „Христос“ ще царува на земята. Други евангелисти в Израел, считат, че под „хилядолетие“ и „Месия“ трябва да се разбира само необходимото за „подготовка“ на евреите за Неговото идване[1]. А архифундаменталистът Карл Мак’Интайър се кани да построи копие на Иерусалимския храм във Флорида близо до Дисниленд!, вярвайки, че е дошло времето, когато иудеите ще построят този „храм, в който Господ ще се върне, както е обещал“ (Christian Beacon, Nov. 11, 1971; Jan. 6, 1972). Така дори антиикуменистите се подготвят да приемат тълкуването на иудеите за посрещането на лъжемесията – антихриста, за разлика от верния остатък иудеи, които ще приемат Христа, след като пророк Илия се върне на земята, както учи Православната църква. Ето защо за трезвомислещия православен християнин, който познава пророчествата от Свещеното Писание за последните дни не е голямо утешение да слуша как някой „харизматичен“ протестантски пастор му казва, че „е чудесно това, което Иисус може да направи, щом той се отвори за Него. Няма нищо чудно, че хора от различни вери са в състояние да се молят заедно“ (Harold Bredesen, в Logos Journal, Jan.-Feb., 1972, c. 24); или как римокатолик-петдесетник казва, че сега членовете на всички деноминации „започват да се взират над стените на разделението само, за да разпознаят едни в други образа на Иисус Христос“ (Kevin Ranaghan, Logos Journal, Nov.-Dec., 1971, c. 21). Кой е този „Христос“ заради когото в световен мащаб е предприета такава програма на психологическа и дори физическа подготовка? Това ли е нашият истински Бог и Спасител, Иисус Христос, Който основа Църквата, в чието лоно хората могат да намерят спасение? Или това е лъжехриста, който ще дойде в свое име (Иоан 5:43) и ще обедини всички, които отхвърлят или изопачават учението на едната Църква Христова, Православната църква?Сам нашият Спасител ни предупреждава: Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте; защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето, казах ви отнапред. И тъй, ако ви кажат: ето, в пустинята е Той, не излизайте; ето, в скришните стаи е, не вярвайте; защото, както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески (Матей 24:23-27).

Второто идване на Христос е неизбежно: то ще бъде внезапно, от небето (Деяния апостолски 1:11) и ще бележи края на този свят. Не може да има никаква „подготовка“ за него – освен православната християнска подготовка на покаяние, духовен живот и бдителност. Тези, които се „подготвят“ за това по друг начин и които казват, че Той е някъде „тук“ (особено, ако „тук“ означава в Иерусалимския храм) или тези, които проповядват, че „Иисус идва скоро“ без да предупреждават за голямата заблуда, предшестваща Неговото пришествие – това са явните пророци на антихриста, лъжехриста, който трябва да дойде пръв и да заблуди света, включително всички „християни“, които не са действително православни или са престанали да бъдат такива. Няма да има бъдещ „милениум“. За тези, които могат да го приемат, „милениумът“ от Откровението (Откровение 20:6) е сега; това е животът в благодатта на Православната църква за всички тези „хиляда години“ между първото идване на Христос и времето на антихриста[2]. Това, че протестантите очакват „милениумът“ да се сбъдне в бъдещето, само потвърждава, че те не живеят в него сега, тоест че са извън Църквата Христова и не са вкусили Божията благодат.

Г.Трябва ли православието да следва отстъплението?

Днес някои православни свещеници, водени от отец Евсевий Стефану, искат да ни убедят, че „харизматичното възраждане“ е „православно“, въпреки че се е зародило и се развива предимно извън Православната църква. Те дори ни подтикват: „Не стойте встрани.“ Но никой от изучавалите движението по трудовете на неговите водещи представители, много от които цитирахме по-горе, не може да се съмнява, че това „възраждане“ (в онези моменти, които могат да се приемат за „християнски“) е напълно протестантско – по своя произход, вдъхновение, направление, практика, „богословие“, и крайна цел. То е форма на протестантското „възрожденчество“ – явление, запазило само фрагмент от нещо наистина християнско, подменящо християнството с една емоционална, „религиозна“ истерия, чиито жертви изпадат във фаталната заблуда, че са „спасени“. Ако „харизматичното възраждане“ се отличава по нещо от протестантското възрожденчество, то е само по това, че прибавя ново измерение на крипто-спиритическите феномени, които са по-ефектни и по-обективни, отколкото чисто субективното възрожденчество.

Този очевиден факт се потвърждава още по-убедително, ако се изследва това, което отец Евсевий Стефану се опитва да представи като „православно пробуждане“ в своето издание „Логос“.Този православен свещеник съобщава на своите читатели, че „Православната църква не участва в съвременното християнско пробуждане“ (Feb., 1972, page 19). Самият той сега пътува навсякъде, като организира възрожденчески събрания подобни на протестантските, включващи типично протестантския „олтарен зов“, които обикновено се съпровождат от възрожденчески „ридания и сълзи“ (April 1972, page 4). Сам отец Евсевий с типично възрожденческа нескромност ни съобщава: „Аз благодаря на Бога, за това, че Той е излял част от светлината на Своя Дух в моята душа в отговор на непрестанните молитви, които възнасях и ден, и нощ“ (Feb., 1972, page 19). По-късно отец Евсевий открито се провъзгласява за „пророк“ (April 1972, page 3). Той не споменава нищо за православното тълкуване на събитията от Апокалипсиса, а повтаря тълкуването на протестанта фундаменталист Били Греъм за „възторга“, който трябва да предшества „милениума“: „Денят на Страшния съд приближава. Ако останем верни на Христа, ние със сигурност ще бъдем грабнати, за да бъдем с Него под радостните викове на възторг и ще избегнем ужасните скърби, които трябва да постигнат света[3]“ (April 1972, page 22). Но и сред фундаменталистите има такива, които не споделят това заблуждение[4]. То няма основание в Свещеното Писание[5] и последователите му губят бдителността си за козните на антихриста, тъй като ги кара да си въобразяват, че могат да ги избегнат.

Всичко това дори не е псевдоправославие. Това е чист вид протестантизъм и то не от най-добрия. Напразно бихме търсили в списанието на отец Евсевий Стефану намек, за това, че неговото „пробуждане“ е вдъхновето от изворите на православната аскетическа традиция: житията на светиите, произведенията на светите отци, църковния богослужебен кръг, православното тълкуване на Свещеното Писание. Вярно е, че някои православни „харизматици“ ползват тези източници, но, уви, те ги смесват с „много други книги, писани от благочестиви християни, въвлечени в харизматичното движение“ (Logos, March, 1972, page 16) и ги четат по „харизматичен“ начин – подобно на останалите сектанти те прочитат в право¬славните писания, това, което са научили от своето ново учение, идващо извън Църквата.

Разбира се, в наши дни, когато мнозина християни са изгубили солеността на истинското християнство, а ревностните православни християни са рядкост, православното пробуждане може само да се желае. Съвременният живот е станал твърде комфортен, светският – твърде привлекателен. За твърде много хора, православието е станало просто въпрос на членство в църковната организация или „коректно“ изпълнение на външни правила и обреди. Има наистина необходимост от едно истинско православно пробуждане, но то няма нищо общо с това, което виждаме при православните „харизматици“. Също както „харизматиците“ активисти сред протестанти и римокатолици, те са в пълна хармония с духа на времената. Тези хора са изгубили живата връзка с изворите на православната духовна традиция, предпочитайки съвременните техники на възрожденческия протестантизъм и се идентифицират напълно с водещото течение на съвременното отпаднало „християнство“ – икуменическото. В началото на 1978 година Иаков, архиепископ на Северо- и Южноамериканския архидиоцез на Вселенската патриаршия, даде официално одобрение на дейността на отец Евсевий Стефану, включително разрешение да проповядва навсякъде по темата за „даровете на Светия Дух“. Така църковната организация в лицето на своя най-модернистично и икуменически настроен представител протегна ръка на „харизматичното възраждане“, потвърждавайки дълбокото сходство, което ги съединява. Но там няма истинско християнство.

Когато стане дума за истинско православно „пробуждане“ в миналото, веднага си спомняме за св. Козма Аетолийски, който пътувал от село до село в Гърция през XVIII век и призовавал народа да се върне към истинното християнство на своите предци; или за св. Йоан Кронщадски в нашия век, пренесъл осветената от вековете традиция на православния духовен живот сред гражданството на Санкт-Петербург. След това трябва да си спомним за православните монаси наставници, които, истински „изпълнени Духом“, завещали своето учение както на монасите, така и на миряните от по-късни времена, като например св. Симеон Нови Богослов в X век и св. Серафим Саровски в XIX век. Св. Симеон е изкривяван по невероятен начин от православните „харизматици“ (той е говорел обаче за един Дух, различен от техния!). Св. Серафим винаги бива цитиран извън контекста, за да бъде сведено до минимум ударението, което той поставя на необходимостта от принадлежност към Православната църква за воденето на истински духовен живот. В „беседата“ на св. Серафим с мирянина Мотовилов за „придобиването на Светия Дух“ (която православните „харизматици“ цитират, пропускайки частите, които тук са отбелязани с курсив), този велик светец ни казва: „Тази именно огневдъхновителна благодат на Духа Свети, която бива давана на всички вярващи в Христа при тайнството Кръщение, се запечатва чрез светото Миропомазване по главните места на нашата плът, посочени от светата Църква, която е вековна пазителка на тази благодат.“ И по-нататък: „Той (Господ) еднакво чува и монаха, и простия мирянин. Стига те и двамата да са православни[6].“

В противовес на истинския православен духовен живот: „харизматичното възраждане“ е само емпиричната страна на разпространената „икуменическа“ мода – едно фалшиво християнство, което извършва предателство спрямо Христос и Неговата Църква. Нито един православен „харизматик“ не би помислил да се противи на „единението“ с тези протестанти и римокатолици, с които, както се пее в една интерденоминационна „харизматична“ песен, са вече „едно в Духа, едно в Господа“, които са му показвали пътя и са го вдъхновявали в „харизматичните“ му опити.„Духът“, вдъхновяващ „харизматичното възраждане“, е духът на антихриста, или по-скоро „бесовските духове“ на последните времена, чиито „чудеса“ ще подготвят света за лъжемесията.

Д.“Деца, последно време е“ (1 Иоан 2:18)

Неведомо за разпалените православни „възрожденци“ Господ Бог е запазил в света, както в дните на пророк Илия седем хиляди мъже, които не преклониха колене пред Ваала (Римляни 11:4). Незнаен е броят на истински православните християни, които не са нито духовно мъртви, каквито според оплакванията на „харизматиците“ са били техните паства, нито са самодоволно „изпълнени духом“, каквито са станали същите тези паства под влияние на „харизматичната“ сугестия. Те не се увличат от движението на отстъплението, нито от някое фалшиво „пробуждане“, но остават вкоренени в святата и спасителна православна вяра, в традицията на светите отци, която им е била завещана. Те наблюдават личбите на времената и вървят по тесния път на спасението. Много от тях следват епископи в някои православни църкви, заели непримирима позиция по отношение на отстъплението в наши дни. Но има също и такива в други църкви, които скърбят за все по-очевидното отстъпничество на своите иерарси и които се стараят да запазят своето православие. Има също и такива извън Православната църква, които по благодатта Божия, ще отворят сърцата си за Неговия зов и без съмнение ще се присъединят към истинното свето Православие. Тези „седем хиляди“ са опора на бъдещето и единствено православие в последните времена.

А извън истинното православие тъмнината все повече нараства. Възможно е, съдейки по последните „религиозни“ новини, „харизматичното възраждане“ да е само слабото начало на цяла една „епоха от чудеса“. Много протестанти, които са разкрили фалша на „харизматичното възраждане“, сега възприемат като „нещо истинско“ впечатляващото „възраждане“ в Индонезия, където действително се случват „същите неща, които срещаме в Деяния на се. апостоли.“В продължение на три години двеста хиляди езичници са били обърнати в протестантизма при постоянно извършване на чудеса: Никой не вършел нищо без указание от „гласовете и „ангелите“, които постоянно се появявали, цитирайки обикновено Писанието по глави и стихове; водата се превръщала във вино всеки път, когато се отслужвала протестантска причастна служба; ръце без тела се появявали от небитието и раздавали по чудесен начин храна на гладните; цяла тълпа демони били забелязвани да напускат едно езическо село, защото един „помощен“ („Иисус“) идвал, за да заеме тяхното място; „християни“ „отброявали“ над неразкаял се грешник и когато стигали до „нула“ той умирал; деца учели протестантски химни от гласове, които идвали незнайно откъде (и повтаряли песните по двадесет пъти, за да ги запомнят децата); „Божи магнитофон“ записал песен на един детски хор и я пуснал отново пред изумените деца; огън слизал от небето, за да погълне римокатолически религиозни изображения („Господ“ в Индонезия е твърде антиримокатолически); тридесет хиляди били изцелени; „Христос“ се появявал в небето и „падал“ върху събралите се хора, за да ги изцели; други хора били по чудесен начин пренасяни от едно място на друго и ходели по вода; светлини съпровождали евангелистите и ги водели през нощта, а през деня ги следвали облаци и им пазели сянка; мъртви възкръсвали[7].

Интересно е, че в някои аспекти на Индонезийското „възраждане“, елементът „говорене на езици“ напълно липсва и дори се забранява (макар да се появява на някои места), а елементът на медиумизъм очевидно понякога отстъпва място на директана интервинция на падналите духове. Напълно е възможно това ново „възраждане“, по-силно от претдесетничеството, да е по-развита степен на същия „духовен“ феномен (също както петдесетничеството е по-развито от спиритизма) и да предхожда близостта на този ужасен ден, когато „гласовете“ и „ангелите“ в Индонезия също ще започнат да обявяват, че „Господ идва“, защото знаем, антихристът ще доказва на света, че той е „Христос“ посредством именно такива „чудеса“.В епоха на почти всеобща духовна тъмнина и прелест, когато мнозина „християни“ приемат за Христос този, когото православното учение нарича антихрист, Православната Христова църква е единствената, която притежава и предава Божията благодат – безценното съкровище, за чието съществуване „християнският“ свят дори не подозира. Този свят протяга ръце към силите на тъмнината, като сляпо вярва, че „името Иисусово“ ще го спаси дори в неговото отстъпление и богохулство, пренебрегвайки предупреждението на Господа: Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Γосподи, Господи! Не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие (Матей 7:22-23).

Св. апостол Павел продължава своето предупреждение за идването на антихриста с думите: И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание (2 Солуняни 2:15). Има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието Христово. Но ако дори ние или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде (Галатяни 1:7-8).

Православният отговор на всяко ново „възраждане“, както и на последното ужасно „възраждане“ на антихриста, е Христовият Завет, който единствено Православната църква пази неизменен в непрекъсваема приемственост от Христа и Неговите апостоли, и благодатта на Светия Дух. Тази благодат действа само в Православната църква и в нейните верни чеда, които са приели помазанието и пазят истинския печат дара Духа Светаго. Амин!

2.Религията на бъдещето

Твърде показателен за духовното състоние на съвременното човечество е фактът, че „харизматичният“ и „медитативният“ опит започват да намират почва сред „християните“. Несъмненно е влиянието на източните религии над подобни „християни“, но това е само следствие от нещо много по-фундаментално: загубата на самото усещане за вкуса на християнството. Ето какво е позволило на нещо толкова чуждо на християнството като източната медитация да се настани в „християнските“ души.

Егоцентричният и самодоволен живот, който водят повечето от днешните „християни“, е станал толкова повсеместен, че в резултат те се оказват далеч от каквото и да било разбиране за духовния живот. Дори когато подобни хора се ориентират към „духовен живот“, те вършат това само като друга форма на себезадоволяване. Достатъчно ясен пример за това видяхме във фалшивите религиозни идеали както на „харизматичното“ движение, така и на многобройните форми на „християнска медитация“, всички от които обещават (и твърде бързо осигуряват) преживяване на „удоволетворение“ и „мир“. Но това не е християнският идеал, който най-кратко може да бъде описан като невидима бран и усилие. Съвсем ясно е, че „удовлетворението“ и „мирът“, които се афишират в съвременните „духовни“ движения са продукт на духовна прелест, на духовно себезадоволяване – но това е абсолютната смърт на богоориентирания духовен живот. Всички тези форми на „християнска медитация“ действат само на психическо ниво и нямат нищо общо с християнската духовност. Християнската духовност се формира в ревностния стремеж за придобиване на вечното царство небесно, стремеж, чието начало се поставя с превъзмогването на този временен свят. Истинският християнски подвижник никога не намира отдих дори в предвкусването на вечното блаженство, което може да му бъде открито в този живот. Източните религии обаче, на които не е било открито Царството небесно, се стремят само да придобият психическо състояние, което започва и свършва в този живот.

В нашето време на отстъпничество, предшестващо явяването на антихриста, сатаната е освободен за известно време (Откровение 20:7) за да върши лъжливи чудеса, които той не би могъл да извършва през „хилядата години“ на благодат в Църквата Христова (Откровение 20:3) и за да пожъне в своята адска жътва онези души, които не са приели любовта на истината (2 Солуняни 2:10). Можем да кажем, че времето на антихриста наистина е близо, защото сега тази сатанинска жътва започва не просто сред езичниците, които не са чували за Христа, но и сред „християните“, които са изгубили вкуса на християнството. Това е самата природа на антихриста – да представя царството на дявола като царство на Христа. Днешното „харизматично“ движение, „християнската медитация“ и като цяло „новото религиозно съзнание“, към което тези „християни“ принадлежат, са предвестници на религията на бъдещето, религията на последното човечество, религията на антихриста. Тяхната главна „духовна“ функция е да направят демоничното посвещение, дотогава ограничавано само в езическия свят, възможно и за християните. Да допуснем, че тези „религиозни експерименти“ са само опипване на почвата; да допуснем също, че става дума за психическа самоизмама, а не за действително демонично посвещение; разбира се, не всеки, който успешно „медитира“ или смята, че е получил „кръщение с Духа“ в действителност е приел посвещение в царството на сатаната. Но това е целта на тези „експерименти“ и несъмнено техниките за посвещение ще се усъвършенстват все повече, тъй като човечеството ще бъде по-подготвено за тях посредством състоянията на пасивност и отвореност към новите „религиозни преживявания“, които са насадени от тези движения.

Какво е довело човечеството – и самото „християнство“ – до това отчайващо състояние. В действителност не става въпрос за някакво открито поклонение на дявола, което винаги се ограничава до един определен тесен кръг от хора; по-скоро, това е нещо много по-фино и за което е страшно да се мисли от православния християнин: това е загубата на Божията благодат, която следва загубата на вкуса на християнството.На Запад обаче благодатта Божия е била загубена преди много векове. Римокатолиците и протестантите днес не усещат в пълнота тази благодат, и затова не е чудно, че не са в състояние да разпознаят нейните демонични имитации. Но уви! Успехът на фалшивата духовност дори сред православните християни разкрива до колко те също са загубили вкуса на християнството и не са в състояние повече да различават истинското от псевдохристиянство. Православните християни твърде дълго са приемали като даденост ценното съкровище на своята вяра, без да използват чистото злато на нейното учение. Колко на брой православни християни подозират за съществуването на основополагащите писания на православния духовен живот, които учат именно за различаването между истинска и фалшива духовност, текстове, в които са описани житията и ученията на светите мъже и жени, сподобили се с пълната мяра Божия благодат в този живот? Колко са усвоили техните поучения от Лавсаика, Лествицата на св. Йоан, Беседите на св. Макарий, Житията на богоносните отци в пустинята, Невидимата бран, Моят живот в Христа на св. Йоан Кронщадски.

В житието на великия отец от египетската пустиня св. Паисий Велики (19 юни) ние можем да видим един потресаващ пример на това колко лесно е да се загуби Божията благодат. Веднъж един ученик вървял по пътя към града, за да продаде ръкоделието си. По пътя той срещнал един евреин, който, като видял наивността му, започнал да го мами, казвайки: „О, възлюблени, защо вярваш в един обикновен, разпнат човек, когато Той изобщо не е бил дългочакваният Месия? Ще дойде друг, но не Той.“ Ученикът, бидейки слаб по ум и прост по сърце, се заслушал в думите на евреина и допуснал да каже: „Може би си прав.“ Когато се върнал в пустинята, св. Паисий се отвърнал от него и не пожелал да му каже дори една дума. Накрая след дългите молби на ученика светецът го попитал: „Кой си ти? Аз не те познавам. Моят ученик беше християнин и имаше върху си благодатта на Кръщението, но ти не си същият; ако ти си наистина моят ученик, тогава благодатта на Кръщението те е напуснала и образът на християнина е взет от теб“. През сълзи ученикът разказал за разговора си с евреина. Като изслушал всичко, светецът му отговорил: „О, нещастнико! Какво може да бъде по-лошо и зловредно от тези думи, чрез които ти си се отрекъл от Христа и от Неговото божествено Кръщение? Сега върви и плачи за себе си както искаш, защото ти нямаш място при мен; твоето име е записано с тези, които са се отрекли от Христа, и заедно с тях ти ще получиш осъждане и мъки.“ Като чул тази присъда, ученикът се изпълнил с покаяние. По неговите неотстъпни молби светецът се усамотил и се помолил Господ да прости греха на ученика му. Господ чул молитвата на светеца и му дал знамение за това, че му прощава. Тогава светецът предупредил ученика си: „О, чедо, въздай слава и благодарност на Христа Бога заедно с мен, защото нечистият, богохулен дух си е отишъл от теб и на негово място Светия Дух се е върнал над теб, възстановявайки благодатта на Кръщението. И така, сега се пази, за да не би поради небрежност и безгрижие отново да те оплетат мрежите на врага и ти, веднъж съгрешил, да наследиш огъня на геената.“

Нека не забравяме, че и „харизматичното“, и „медитационното“ движения са проникнали сред „икуменическите християни“. Характерно за учението на икуменическата ерес е: Православната църква не е едната истинска Църква на Христа; благодатта Божия присъства също в други „християнски“ деноминации и дори в нехристиянските религии; тесният път на спасението съгласно учението на светите отци на Православната църква е само „един от многото пътища“ за спасение; и подробностите на вярата на човека в Христа са толкова незначителни, както и принадлежността към една или друга църква. Не всички православни участници в икуменическото движение споделят това мнение напълно (макар протестантите и римокатолиците несъмнено да го споделят); но чрез самото им участие в това движение, включително неизбеж¬ната обща молитва с тези, които вярват погрешно за Христа и Неговата Църква, те казват на еретиците, които стоят пред тях: „Може би сте прави“, така както и злощастният ученик на св. Паисий. Нищо повече не трябва от православният християнин за да загуби Божията благодат; а колко труд ще му коства връщането ѝ!Доколко тогава православните християни трябва да ходят в страха Божи, внимавайки да не загубят Неговата благодат. Тя в никакъв случай не се дава на всички без изключение, но само на тези, които пазят истинската вяра, водят живот на християнски подвиг и я пазят като съкровище, което ги води към небето. А колко повече трябва да бъдат внимателни православните християни днес, когато са заобиколени от едно фалшиво християнство, което им предлага своите собствени преживявания на „благодат“ и „Дух Свети“ и което може в изобилие да цитира Писанието и светите отци, за да „доказва“ своята правота! Наистина последните времена, когато духовната прелест ще стане толкова убедителна, че да прелъсти, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24) са близо.

Лъжепророците на съвремената епоха, включително тези, които официално са „православни“, дори още по-гръмогласно обявяват приближаването на „новата епоха на Светия Дух“, „новата Петдесетница“, „точката Омега“. Именно това в православните пророчества се нарича царство на антихриста. В наше време тези пророчества започват да се сбъдват с демонична сила. Цялата духовна атмосфера на съвременния свят е заразена от силата на бесовските опити за посвещения. „Тайна на беззаконието“ започва да овладява душите на хората, като се стреми да завладее и самата Църква Христова, ако това би било възможно.

Против този мощен „религиозен опит“ истински православните християни трябва сега да се въоръжат напълно сериозно, в пълна степен съзнавайки, какво е православното християнство и защо неговата крайна цел се отличава от всички други религии, „християнски“ или нехристиянски.

Православни християни! Пазете благодатта, която ви е дадена; никога не допускайте тя да се превърне във въпрос на навик; никога не я мерете с чисто човешките стандарти и не очаквайте тя да бъде разбрана от тези, които приемат само човешката логика и мислят, че могат да придобият благодатта на Светия Дух по начин, различен от този, който ни е предала Христовата Църква. Истинското православие по самата си природа изглежда абсолютно неуместно в тези демонични времена – като изчезващо малцинство от презрени и „глуповати“ сред религиозното „възраждане“ вдъхновено от друг дух. Но нека се утешаваме с думите на нашия Господ Иисус Христос: Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството (Лука 12:32).Нека всички истински православни християни да укрепват пред предстоящата битка, като не забравят, че в Христа победата винаги е наша. Той обещава, че портите адови няма да надделеят над Църква Му (Матей 16:18) и че заради избраните ще съкрати дните на тази последна голяма скръб (Матей 24:21-22). И наистина, ако Бог е за нас, кой ще е против нас? (Римляни 8:31). Дори в средата на най-силните изкущения, на нас ни е заповядано: дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33). Нека живеем, както са живели истинските християни от всички времена в очакване края на всички неща и идването на нашия скъп Спасител; защото който свидетелства за това, казва: Да, ида скоро! Амин, да, дойди, Γосподи Иисусе“ (Откровение 22:20).

_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското и право и сродните му права.

[1]. Виж за пример Gordon Lindsay, Israel’s Destiny and the Coming Deliv¬erer, Christ for the Nations Publ. Co., Dallas, Texas, p. 28-30.

[2]. Такова е учението на светите Василий Велики, Григорий Богослов, Андрей Кесарийски и много други отци. Вж. архиепископ Аверкий, „Руководство κ изучению Нового Завета“, ч. II, Jordanville, Ν. Υ., 1956, p. 434-438.

[3]. Вж. Billy Graham, World Aflame, Doubleday (Pocket Cardinal Ed.), New York, 1966, p. 178; C. H. Mackintosh, The Lord’s Comming, Moody Press, Chicago, pp.30-31, и много други фундаменталисти.

[4]. Вж. Kurt Koch, DayX, Kregel Publications, Gr. Rapids, Mich., pp.116-117.

[5]. 1 Солуняни 4:16-17 се отнася за Второто пришествие на Христа, което съгласно светите отци ще настъпи след „скърбите“ и царството на антихриста.

[6]. Цит. по българското издание: Архимандрит Серафим, Свети Серафим Саровски, Тесал., 1991, сс. 246, 254(бел. прев.).

[7]. Вж. Kurt Koch, The Rivival in Indonesia, Kregel Publications, 1970; Mel Tari, Like a Mighty Wind. Creation House, Carol Strem, III., 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vN

Иеромонах Серафим (Роуз)

5. Духовната заблуда

Концепцията за прелест е ключова в православната аскетическа традиция и е напълно непозната на протестантско-римокатолическия свят, който създаде „харизматичното“ движение. Този факт обяснява защо една толкова явна заблуда може до такава степен да завладее кръгове, номинално „християнски“. С това се обяснява също и защо „пророк“ като Николай Бердяев, който е православен по произход, отхвърля необходимостта от това понятие, след като в „новата ера на Светия Дух“ „повече няма да съществува аскетически мироглед“. Причината е очевидна: православният аскетически мироглед дава единственото средство, чрез което хората, получили Светия Дух в своето Кръщение и Миропомазване, могат действително да запазят общението със Светия Дух в своя живот. То учи как да различаваме и как да се предпазваме от духовната измама. „Новата духовност“, за която мечтае Бердяев и която „харизматичното възраждане“ всъщност практикува, има една изцяло различна основа и нейната измамност се вижда в светлината на православното аскетическо учение. Следователно за двете концепции няма място в една и съща духовна вселена. За да приеме „новата духовност“ на „харизматичното възраждане“, човек трябва да отхвърли православното християнство и обратно, за да остане православен християнин, той трябва да отхвърли „харизматичното възраждане“ като една фалшификация на православието.

За да стане това съвсем ясно, по-нататък ще изложим учението на Православната църква за духовната прелест. То е сумирано през XIX век в том първи от събраните съчинения на епископ Игнатий Брянчанинов – православния отец на модерните времена.Има две основни форми на прелест или духовна измама. Първата и по-често наблюдавана форма се среща, когато човек се стреми към високо духовно състояние или духовни видения, без да бъде прочистен от страстите, осланящ се на собственото си мнение. На такъв човек дяволът дава велики „видения.“ В Житията на светиите – един от първостепенните наръчници на православното аскетично учение – има много такива примери. Св. Никита, епископ на Новгород (31-ви януари), влязъл в уединения живот неподготвен и против съвета на своя духовен отец. Скоро той чул глас, който се молел заедно с него. Тогава „Господ“ му проговорил и му изпратил „ангел“, който да се моли вместо него. Ангелът го наставлявал да чете книги, вместо да се моли, и да учи тези, които го посещават. Никита изпълнявал всичко и постоянно виждал „ангела“ да се моли край него. Хората били удивени от духовната мъдрост на Никита и от „даровете на Светия Дух“, които на пръв поглед той притежавал, защото „пророчествата“ му винаги се сбъдвали. Заблудата му била разкрита едва когато отците от манастира разбрали за непоносимостта му към Новия Завет (за разлика от Стария Завет, който той цитирал наизуст, без някога да го е чел). По техните молитви Никита се покаял и тогава „чудесата“ му престанали. След време той постигнал истинска святост. По подобен начин св. Исаак Киево-Печорски (14-ти февруари) видял силна светлина и „Христос“, който се появил пред него, заобиколен от „ангели“. Когато Исаак, без да се прекръсти, се поклонил пред „Христос“, демоните добили власт над него и след като дълго го въртели в своя танц, те го изоставили полумъртъв. По-късно той също достигнал до истинска святост. Съществуват много подобни случаи, когато „Христос и ангели“ се явявали пред аскетите и им давали удивителна сила, „дарове на Светия Дух“, които често водели заблудения до безумие или самоубийство. Но съществува и друга, по-малко ефектна форма на духовната заблуда, която не предлага на своите жертви големи видения, а само екзалтирани „религиозни чувства“. Това се случва, както пише епископ Игнатий, „когато сърцето жадува и се стреми към свети, духовни, божествени усещания, докато самото е напълно неподготвено. Всеки, който няма дух съкрушен, който открива в себе си каквато и да било добродетел или достойнство, който не се придържа непоколебимо към учението на Православната църква, а се ръководи само от своето собствено мнение, или следва неправославно учение – е в състояние на заблуда“. Римокатолическата църква има цели наръчници за духовен живот, написани от хора в подобно състояние. Такава е например книгата Подражание на Христа на Тома Кемпийски, за която епископ Игнатий казва следното: „В тази книга цари и от страниците ѝ диша помазанието на злия дух, прелъстяващо и опияняващо… Книгата кани читателя директно към общение с Бога, без предварително очистване с покаяние… Тя привежда плътските хора в екстатичен възторг и опиянение достигнати без труд, без себеотрицание, без разкаяние, без разпъване на плътта с нейните страсти и похоти (Галатяни 5:24), в прелъстта на тяхното паднало състояние.“ В резултат, както пише известният популяризатор на светоотеческото учение И. М. Концевич[11], „аскетът, който се стреми да разгори в сърцето си любов към Бога, да достигне чувство на блаженство, на екстаз, но пренебрегва покаянието, постига точно обратното: ‘той влиза в общение със сатаната и се заразява с ненавист към Светия Дух’ (Епископ Игнатий)“.Това именно е състоянието, в което се намират, без да подозират, привържениците на „харизматичното възраждане“. Това може да бъде видяно най-ясно чрез сравняването на техните преживявания и възгледи, точка по точка с учението на православните отци, както е изложено от епископ Игнатий.

А. Отношението към „духовния“ опит

Като не черпят от истинните извори на християнския духовен опит – св. тайнства на Църквата и духовното учение предадено на светите отци от Христос и Неговите апостоли, – последователите на „харизматичното“ движение нямат никакви критерии за различаване на Божията благодат от нейната имитация. Всички „харизматични“ автори в различна степен проявяват тази липса на критерий относно своите преживявания. Някои петдесетници-римокатолици за по-сигурно „гонели сатаната“, преди да молят за „кръщение в Духа“. Ефектът обаче, както става ясно от тяхното собствено свидетелсто, бил подобен на случилото се с евреите в Деяния апостолски (19: 15), на чието „прогонване“ злият дух отговорил: Иисуса познавам и Павла зная; но вие кои сте? Великият православен отец на Запада от V век, св. Иоан Касиан, който с проницателност пише за действията на Светия Дух в своята беседа „За божествените дарове“, посочва, че „понякога демоните [правят чудеса], за да подтикнат към гордост човека. Той започва да вярва, че притежава дара на чудотворство и така те го приготвят за още по-голямо падение. Демоните се преструват, че са прогонени от телата, които са били тяхно жилище, от светостта на хора, които всъщност, не са свети… В Евангелието четем: ще дойдат лъже-Христи и лъжепророци… [12]„

Шведският „визионер“ от XVIII век Емануел Сведенборг – предтечата на съвременото окултно и „духовно“ възраждане – имал голям опит с духовни същества, с които често общувал. Той различавал два вида духове – „добри“ и „зли“. Неотдавна опитът му бил потвърден от заключенията на един клиничен психолог, който изследвал „халюциниращи“ пациенти в държавната психиатрична болница в Юкая, Калифорния. Този психолог се отнесъл напълно сериозно към гласовете, които чували неговите пациенти, и провел серия „диалози“ с тях (с посредничеството на самите пациенти). Така и той стигнал до извода, както Сведенборг, че има два твърде различни по вид „същества“, които влизали в контакт с пациентите: „висши“ и „нисши“. По неговите собствени думи: „нисшите гласове са подобни на пияни безделници в бар, които обичат да се карат и дразнят само заради удоволствието от това. Те внушават похотливи действия и после се карат на пациентите, задето са ги послушали. Тези „същества“ намират слаба точка на съвестта и работят върху нея постоянно… Запасът от думи и наборът от идеи на по-нисшия ранг са ограничени, но те имат упорита воля да разрушават… Те работят върху всяка слабост или убеждение, внушават страх, лъжат, обещават и подкопават волята на пациентите… Всичко, свързано с този по-нисш вид, е или нерелигиозно, или антирелигиозно… На един човек обаче те се появили като обикновени дяволи и сами нарекли себе си бесове…“.„В пряк контраст стоят по-редките халюционации, свързани с по-висшия ранг „същества“… Този контраст може да бъде илюстриран чрез опита на един човек. Той чул гласове от по-нисшия тип да спорят дълго за това как да го убият. През нощта при него дошла светлина, ярка като слънцето. Той осъзнал, че това е нещо различно. Светлината уважавала неговата свобода и била готова да се оттегли само за да не го изплаши… Когато човекът се окуражил да се приближи до това приятелско слънце, той попаднал в един свят на силни сияйни преживявания… [Изведнъж] се появила някаква много силна и величествена, подобна на Христос фигура…

Някои от пациентите имат опит с двата вида – и с по-висшите, и с по-нисшите в различно време, и се чувствали раздирани между рая и ада. Мнозинството познават само атаките на по-нисшите видове. По-висшите смятат, че имат власт над по-нисшите и наистина понякога я проявяват, но не в такава степен, че да успокоят съзнанието на пациентите… По-висшите „същества“ се проявяват като удивително надарени, чувствителни, мъдри и религиозни[13].“

Всеки, който е чел житията на православни светци и друга духовна литература, знае, че всички тези духове – както „добрите“, така и „злите“, „по-нисшите“ и „по-висшите“ – са демони и че различаването между наистина добрите духове (ангелите) и тези зли духове не може да бъде направено въз основата на човешките чувства или впечатления. Широко разпространената в „харизматичните“ кръгове практика за „прогонване на духове“ не дава каквато и да било гаранция, че злите духове действително са изгонени. Прогонвания на духове се практикуват (сравнително успешно) и от първобитните шамани[14]. Те също признават, че има различни видове духове, които обаче в еднаква степен са демони независимо дали бягат привидно, когато ги прогонват, или се явяват, когато биват призовавани от шаманите.

Никой не отрича, че „харизматичното“ движение като цяло е категорично ориентирано срещу съвременния окултизъм и сатанизъм. Но по-неуловимите зли духове се появяват като ангели на светлината (2 Коринтяни 11:14). За да не бъде измамен, човек трябва да притежава великия дар на проницателността и едновременно с това е нужно да подхожда с основателно недоверие към всички свои свръхестествени „духовни“ преживявания. Пред лицето на неуловимите врагове, водещи невидима битка срещу човешкия род, наивността и доверието, с които повечето хора, въвлечени в „харизматичното“ движение се отнасят към своите преживявания, са своеобразна покана за духовна измама. Един пастор например съветва да се медитира върху духовни пасажи и след това да се записва всяка мисъл, „спуснала се“ по време на четенето: „Това е личното послание на Светия Дух до вас“ (Christenson, с. 139). Но всеки сериозен ученик на християнската духовност знае, че, например, „Между нечистите духове има и такива, които в началото на нашия духовен живот ни тълкуват Божествените Писания. Обикновено те правят това в сърцата на тщеславните и още повече, у обучените във външните науки, та, съблазнявайки ги малко по малко, накрая да ги хвърлят в ереси и хули“ (Лествица, св. Йоан Лествичник, стъпало 26:151 – Текстът от Лествица е от българското издание, превод Ню-Йоркски митрополит Йосиф, Синодално издателство, С., 1982 ).За съжаление позицията на православните участници в „харизматичното възраждане“ изглежда не по-разумна, отколкото на римокатолиците или протестантите. Те очевидно не познават добре светите отци или житията на светиите и когато цитират, както рядко им се случва, някой отец, това винаги е извън контекста (вж. по-долу относно св. Серафим). „Харизматиците“ се позовават предимно на опита. Един православен свещеник пише: „Някои дръзват да наричат това преживяване ‘прелест’ – духовна гордост. Никой, който се среща с Бога по такъв начин, не може да изпадне в подобна заблуда (Logos, Apr., 1972, с. 10). Но рядко дори един истински православен християнин би бил способен да различи тънките форми на духовната заблуда (където „гордостта“ например може да възприеме формата на смирение), ако се опира само на собствените си чувства, без да се позовава на светоотеческата традиция. Може да се справи само този, който вече напълно е облякъл своята собствена мисъл и практика в светоотеческата традиция и сам е достигнал до висока степен на святост.

Как православният християнин може да се подготви, за да противостои на заблудата? Той разполага с богоозарените светоотечески писания, които заедно със Свещеното Писание са мерилото на Христовата Църква за 1900 години по отношение всеки възможен духовен или псевдодуховен опит. По-късно ще видим, че тази традиция има конкретно становище по главния въпрос, повдиган от „харизматическото“ движение: относно възможността за ново и повсеместно „изливане на Светия Дух“ в последните дни. Но дори преди да се консултира с отците по съответните въпроси, православният християнин е предпазен от заблудата от самото знание, че такава заблуда не само съществува, но и е навсякъде, включително и в самия него (като състояние на естеството след грехопадението – бел. пр.). Епископ Игнатий пише: „Всички ние сме в заблуда. Съзнанието за това е най-голямата защита от заблудата, а най-голямата заблуда е да се смяташ за незаблудим.“ Той цитира св. Григорий Синаит, който предупреждава: „Не е лесно достигането на истината и очистването от всичко, противно на благодатта. За дявола е свойствено да представя заблудата, особено за начинаещите като истина, представяйки за духовно това, което е зло.“ И „Бог не се гневи на този, който, като се пази от заблудата и се наблюдава внимателно, не приеме дори нещо, пратено от Бога… Напротив, Бог го хвали заради здравия разум.“

И така напълно неподготвен за духовната борба, без съзнание за съществуването на духовна заблуда от особено фин вид (за разлика от явните форми на окултизъм), римокатоликът или протестантът, или неграмотният православен християнин отива на молитвено събрание, за да бъде „кръстен (или изпълнен) със Светия Дух“. Атмосферата на събранието е крайно непринудена, съзнателно „отворена“ за активността на някакъв „дух“. Ето как римокатолици (които твърдят, че са по-внимателни от протестантите) описват някои от своите петдесетнически събрания: „Изглеждаше, че няма никакви бариери, никакви задръжки… те седяха на пода със скръстени нозе, жени в панталони. Монах в бяло расо. Пушеха цигари. Пиеха кафе. Молеха се свободно… Аз осъзнах, че тези хора си прекарват приятно с молитвата! И това те наричат пребиваване на Светия Дух сред тях?“ А едно друго римокатолическо петдесетническо събрание, „като изключим факта, че никой не пиеше, приличаше по всичко на коктейл-парти“ (Ranaghan, pp. 209, 157). На интерденоминационните „харизматически“ събрания атмосферата е дотолкова неформална, че никой не се изненадва, когато „духът“ вдъхнови някоя възрастна жена по време на всеобщите ридания да стане и да „изтанцува една малка джига“ (Sherrill, page 118). За здравомислещия православен християнин главното, което прави впечатление в подобна атмосфера, е пълната липса на присъщото за православното богослужение благочестие и преклонение, раждащо се от страха Божи. И това първо впечатление е толкова по-поразително, когато се потвърди и от наблюденията на наистина странните ефекти, които петдесетният „дух“ провокира, слизайки в подобна атмосфера. Сега ще изследваме някои от тези ефекти, поставяйки ги пред съда на свeтите отци на Христовата Църква.

Б. Физически съпровод на „харизматичния“ опит

Една от най-разпространените реакции на преживяването в „кръщението със Светия Дух“ е смехът. Един римокатолик свидетелства: „Аз бях толкова радостен, че единственото, което можех да правя, бе да се смея легнал на пода“ (Ranaghan, page 28). Друг римокатолик: „Усещането за Божието присъствие и любов бе толкова силно, че седях в църквата половин час просто смеейки се от радост заради Божията любов“ (Ranaghan, page 64). Един протестант свидетелства, за своето „кръщение“ следното: „Започнах да се смея… исках само да се смея и се смеех така, както правите и вие, когато ви е толкова хубаво, че не можете да говорите за това. Държах се за бузите и се превивах от смях“ (Sherrill, с. 113). Друг протестант: „Новият език, с който бях дарен се смеси с вълни от веселие в което всеки страх, който изпитвах, просто изчезна. Това бе език на смях“ (Sherrill, с. 115). Един православен свещеник, отец Евсевий Стефану, пише: „Не можех да скрия широката усмивка на лицето си, която във всеки момент можеше да прерастне в смях – смях на Светия Дух, пробудил в мен животворящото чувство за свобода (Logos, Apr., 1972, с. 4).За тази наистина странна реакция на „духовното“ преживяване могат да бъдат посочени твърде много примери. В стремежа си да я обяснят някои „харизматични“ апологети са създали дори цяла философия на „духовната радост“ и „шегите на Бога“. Но тази философия съвсем не е християнска. В цялата история на християнската мисъл и опит никой не е чувал за понятие като „смях на Св. Дух“. Тук може би по-ясно, отколкото където и да било, „харизматичното възраждане“ разкрива своята напълно нехристиянска религиозна ориентация. Това преживяване е напълно светско и езическо, и там, където то не може да бъде обяснено с термините на емоционалната истерия (според отец Евсевий, смехът „успокоява“ и „освобождава“ от „интензивното усещане за стеснителност, обърканост“ и „емоционална опусто- шеност“), то може да бъде само следствие от известна степен на „обладаност“ от едно или повече езически божества, които Православната църква нарича демони. Да вземем за сравнение преживяването на „посвещение“ от един езически ескимоски шаман: „Като виждах, че нищо не се получава, аз започнах да плача. Чувствах се нещастен, без да зная защо. Тогава без никаква причина всичко се промени внезапно. Почувствах една голяма, необяснима радост, една радост толкова силна, че не можех да се сдържа, и от гърлото ми излизаше песен, силна песен, в която имаше място само за една дума: радост, радост! Трябваше да ползвам цялата сила на гласа си и тогава в средата на този тайнствен и завладяващ възторг аз станах шаман… Аз вече виждах и чувах по коренно различен начин. Бях достигнал своето озарение… И не само можех да виждам през мрака на живота, но и от мен струеше ярка светлина… И всички духове на земята и небето, и морето дойдоха при мен и станаха мои духове-помощници“ (Lewis, Ecstatic Religion, с. 37).

Не е чудно, че неподготвени „християни“, съзнателно предоставили себе си отворени за подобно езическо преживяване, все още продължават да го тълкуват като „християнско“ и докато психологически те все още са християни, духовно те вече са влезли в реалността на напълно нехристиянските отношения и практики. Каква е присъдата на православната аскетитчиска традиция относно неща като „смехът на Светия Дух“? Светите Варсануфий и Иоан, отшелници от VI век, дават недвусмисления православен отговор на този въпрос, зададен им от един монах (отговор 451): „В страха Божи няма място за смях. В Писанието е казано за неразумните кога глупав се смее, издига гласа си (Сирах 21:23); а думата на неразумния е винаги неясна и лишена от благодат.“ Св. Ефрем Сирин също ясно учи: „Смехът и своеволието са началото на развращението в монаха. Когато го забележиш в себе си, знай, че си достигнал дълбините на злото. Не преставай да молиш Бога, за да те избави от тази смърт… Смехът лишава човека от блаженствата, обещани на плачещите (Матей 5:4) и разрушава постигнатото. Смехът се противи на Светия Дух, не носи никаква полза на душата, безчести тялото. Смехът прогонва нашите добродетели, изтрива спомена за смъртта и мисълта за мъките“ (Добротолюбие, М., 1913, том 2, с. 448). Не е ли очевидно колко встрани може да отиде незнанието на основите на християнството?Освен това също толкова често, както и смехът, в резултат на харизматично „кръщение“ се появяват и сълзи – психологически родствената на смеха реакция. Това се случва на отделни участници, а твърде често и на цели групи изведнъж (в тези случаи се отличава от преживяването на „кръщение“) и без видима причина, заразява всички присъстващи (вж. Sherrill, pp. 109, 117). „Харизматичните“ автори не смятат, че причина за тези резултати от протестантското възраждане е „осъзнаването на греховете“. Те не дават никакви обяснения. Такива, изглежда, не могат и да се дадат, освен ако не се приеме, че това е просто реакция на влиянието, което оказва „харизматичната“ атмосфера. Православните отци, както отбелязва епископ Игнатий, учат, че сълзите често съпровождат втората форма на духовна залуда. Като говори за многото различни причини на сълзите, едните добри, а другите не, св. Йоан Лествичник преудпреждава: „Не вярвай на твоите сълзи преди пълното си очистване от страстите“ (Стъпало 7:35), а за един вид сълзи определено казва: „Сълзите без мисъл са свойствени на безсловесното естество, а не на разумното“ (7:17).

Често заедно със смеха и сълзите се наблюдават много други психически реакции на „кръщението на Светия Дух“, като например топлина, различни форми на треперене, гърчове и падане на пода. Всички приведени по-долу примери, следва да се подчертае, се отнасят към обикновените протестанти и римокатолици, а не към крайните петдесетници, чиито преживявания са много по-ефектни и несдържани.

„В момента, в който положиха ръце върху мен, имах чувството, че гърдите ми се опитват да влязат в главата. Устните ми започнаха да треперят, а умът ми да пулсира. Тогава започнах да се хиля“ (Ranaghan, page 67). В друг случай участникът „следял това, което става, без емоции, но чувствал силна топлина в тялото и облекчение“ (Ranaghan, page 91), а ето свидетелствата и на други: „В момента, в който паднах на колене, започнах да треперя… Внезапно бях изпълнен от Светия Дух и разбрах: „Бог съществува.“ Започнах едновременно да се смея и да плача. Следващото нещо, което осъзнах, бе, че съм паднал пред олтара, изпълнен с мира Христов“ (Ranaghan, page 34); „Докато бях коленичил и тихо благодарях на Бога, Д. лежеше проснат на пода. Изведнъж той започна да се издига, като от някаква невидима сила… С прозрение, вдъхновено от Бога, разбрах, че Д. беше движен осезателно от Светия Дух“ (Ranaghan, page 29); „Ръцете ми (обикновено студени заради слабото ми кръвообращение) станаха топли и влажни. Обхвана ме топлина.“ (Ranaghan, page 30); „Аз знаех, че Бог работи в мен. Усещах едно осезателно парене в ръцете и в един миг бях облят в гореща пот“ (Ranaghan, page 102). Един член на „Иисусовото движение“ казва: „Чувствах, че нещо избликва в мен и внезапно започнах да говоря на езици“ (Ortega, page 49). Според един „харизматичен“ апологет подобни типични за „кръщението със Светия Дух“ преживявания „често се съпровождат от субективни преживявания, които дават на участника едно чудесно ново чувство за близост с Господа. Това понякога изисква израз на поклонение и почитание, който излиза от рамките на етиката на нашето западно общество! В такова време някои биват обхванати от силен гърч, издигат ръце към Господа, крещят, или падат на пода“ (Lillie, page 17).Човек не знае на какво да се чуди повече: на пълната несъвместимост на тези истерични чувства с каквато и да била духовност или на невероятното лекомислие, което кара тези заблудени хора да приписват своите конвулсии на „Светия Дух“, „божественото вдъхновение“, „мира Христов“. На това са способни хора, които не само че са напълно неопитни и без водачество в духовната и религиозна сфера, но са и абсолютно неграмотни. Цялата история на православното християнство не познава подобни, провокирани от Светия Дух, екстатични преживявания. Само с глупост, можем да си обясним, опитите на някои „харизматични“ апологети да сравняват тези масови детински и истрични преживявания с божествините откровения, като тези към св. апостол Павел по пътя към Дамаск или към св. апостол и евангелист Иоан Богослов на остров Патмос. Тези светци падали ничком пред истинския Бог (без гърчове и със сигурност без смях), докато псевдохристияните просто реагират на присъствието на един влизащ дух, и служат на себе си. Старецът Макарий Оптински, пише на едно лице в подобно състояние: „Като мислите, че намирате Божията любов в тези утешителни чувства, вие търсите не Бога, а себе си, тоест своето собствено утешение. В същото време, като избягвате пътя на скърбите, вие осъзнавате, че сте останали без духовно утешение[15].“ Ако тези „харизматични преживявания са религиозни преживявания изобщо, то те са езически религиозни преживявания. В действителност те съвпадат точно с преживяването на духовно обладаване по време на медиумична инициация, когато „една вътрешна сила, избликва като фонтан, и се опитва да установи контрол“ (Koch, Occult Bondage, с. 44). Разбира се, не всички „кръщения на Светия Дух“ са така екстатични като някои от приведените примери (както съществуват и такива, които са по-екстатични), но въпреки това те остават в съгласие с практиката в спиритизма: „Когато духовете намерят медиум, който е настроен приятелски и е предразположен към подчинение и пасивност, те влизат спокойно, като в свой дом; напротив, когато медиумът е по-малко предразположен и оказва някаква съпротива или съзнанието му е недостатъчно пасивно, духът влиза с по-голямо или по-малко усилие и това често се изразява в гримасите на лицето и в конвулсиите на крайниците му“ (Blackmore, Spiritism, с. 97).

Това усещане на „духовно обладаване“ обаче не бива да бъде обърквано с демоничното обсебване, което е състояние, когато един нечист дух намира постоянно убежище в някого и се проявява в психически и физически разстройства, за което няма да открием информация в „харизматичните“ извори. Медиумичното „обладаване“ е временно и частично. Медиумът се съгласява да бъде използван за една определена функция от влезлия дух. Но самите „харизматични“ текстове показат напълно ясно, че в тези преживявания присъства – когато те са истински, а не просто продукт на внушение – не просто някаква медиумична способност, а действително присъствие на дух. Изглежда, че тези хора са коректни, когато се наричат „изпълнени с духа“ – но това със сигурност не е Светия Дух.Епископ Игнатий дава няколко примера на подобни физически явления, съпровождащи духовната прелест. Той споменава за един монах, който треперел и издавал странни звуци, като смятал това си състояние за „плод на молитвата“; друг монах, когото епископът срещнал, чувствал такава горещина в своето тяло, следствие от екстатичния му метод на молитва, че не се нуждаел от топло облекло през зимата. Тази топлина можела дори да се почувства от околните. Като основен принцип, както пише епископ Игнатий, вторият вид на духовна измама е съпроводен от „страстна разгорещеност на кръвта“. „Поведението на латинските аскети, обхванати от прелест, винаги било екстатично, поради тяхната извънредна, веществена, страстна разгорещеност.“ В такова състояние изпадали и латински „светци“ като Франциск Асизки и Игнатий Лойола. Тази веществена топлина на кръвта, белег за духовната измама, трябва да бъде различавана от духов¬ната топлина, чувствана от подвижници като св. Серафим Саровски, които наистина имали Светия Дух. Светият Дух не се придобива чрез екстатичните „харизматични“ опити, а чрез дълъг и труден път на аскеза, „пътят на скърбите“, за който говори старецът Макарий, в лоното на Църквата Христова.

В.“Духовни дарове“, съпровождащи „харизматичния“ опит

Основният аргумент на последователите на „харизматичното възраждане“ е, че са придобили „духовни“ дарове. Един от първите такива „дарове“, който става забележим в тези „кръстени със Светия Дух“ е новата „духовна“ сила и смелост. Тя е резултат от определени преживявания, в чиято реалност никой не може да се съмнява, но безспорно човек може да се усъмни в интерпретацията им. Ето някои типични примери: „Аз нямам нужда да вярвам в Петдесетница, защото я видях“ (Ranaghan, page 40). „Започнах да чувствам, че зная точно какво да кажа на другите и какво те трябва да чуят… открих, че Свeтия Дух ми дава реална сила да кажа това и то имаше ефект“ (Ranaghan, page 64). „Аз бях така уверен, че Духът ще спази думата си и се молих, без да казвам „ако“. Молех се, като казвах ще бъде и трябва да бъде и изобщо говорех в повелително наклонение“ (Ranaghan, page 67). Ето един пример и от православен: „Ние се молим за мъдрост и в същия момент ставаме мъдри в Господа. Ние се молим за любов и ни изпълва истинна любов към всички хора. Ние се молим за изцерение и здравето се възстановява. Ние се молим за чудеса и виждаме как чудесата се случват. Ние се молим за песни и ги получаваме. Ние се молим на езици знайни и на езици незнайни“ (Logos, Apr., 1972, с. 13).

Тук отново виждаме стремежа посредством „харизматичния“ опит мигновено да бъде получено едно качество, което се придобива и изпитва през дълги години на аскетичен труд и усъвършенстване във вярата. Вярно е, разбира се, че апостолите и мъчениците са получавали велико дръзновение по благодатта Божия, но е нелепо когато „християнин харизматик“ дори без да има представа за това какво е Божията благодат, иска да се сравнява с великите светци. Основа на на духовна прелест „харизматичната“ смелост не е нищо друго освен трескаво, „възрожденческо“ подражание на истинската християнска смелост и служи само като отличителен белег на „харизматичната“ заблуда. Епископ Игнатий пише, че определена „самоувереност и дръзновение обикновено се забелязват у хора, които се намират в състояние на себезаблуда, като предполагат, че са свети и духовно израснали“. „В изпадналите в тази прелест се проявява извънредна надменност: те се опияняват от себе си, от своето състояние на самоизмама, смятайки го за благодатно. Те са пропити, пре¬изпълнени с високомерие и гордост, макар да изглеждат смирени за мнозина, които съдят по външния вид, а не по плодовете“.След говоренето на езици най-разпространеният „свръхестествен“ дар на „кръстените в Духа“ е директното получаване на „послание от Бога“ под формата на „пророчество“ и „тълкуване“. Едно момиче-римокатоличка разказва следното за своите приятели „харизматици“: „Някои от тях говореха на езици в мое присъствие и отчасти можех да тълкувам казваното. Съобщенията винаги носеха велико утешение и радост от Господа“ (Ranaghan, page 32). Едно от тълкуванията изглежда така: „Той говореше думи от Бога, послание за утешение“ (Ranaghan, page 181). Дързостта на тези послания е очевидна. На друго събрание „една млада жена обяви, че има „послание от Бога“ и започна да говори в първо лице единствено число (Ranaghan, page 2). Един „харизматик“ протестант пише, че в тези послания „Божието“ слово се предава директно!… Словото може изненадващо да бъде изказано от всеки присъстващ и освен това разнообразено с думи като: Така каза Господ. Обикновено (но не винаги) се говори в първо лице, например: „Аз съм с вас, за да ви благословя” (Williams, page 27).

Ето няколко специфични текста на „пророчества“ и „тълкувания“, дадени в апологетичните книги на „харизматическото“ движение:

1.“Бъди като дърво, превиващо се по Неговата воля, коренящо се в Неговата сила, израстващо към Неговата любов и топлина“ (Ford, page 35).

2.Както Светия Дух слязъл над Мария и Иисус се оформил в нея, така Светия Дух ще дойде над теб и Иисус в теб“ – това послание било дадено на езици от римокатолик и „изтълкувано“ от протестант (Ford, page 35).

3.“Стъпките на този, Който е преминал по улиците на Иерусалим са пред теб. Неговият поглед изцерява тези, които пристъпват близо, но носи смърт за тези, които Го отбягват“ – това било специално предназначено за един от членовете на молитвена група“ (Ford, page 35).

4.“Аз ти протягам своята ръка. Ти трябва само да я вземеш и Аз ще те водя“ – това послание било дадено няколко минути по-рано на един римокатолически свещеник, който стоял отделно в друга стая. Той го записал и влязъл в молитвената стая точно в момента, когато присъстващите произнасяли същото послание (Ranaghan, page 54).

5.“Не се вълнувай, аз съм доволен от позицията, която си заел. Това е трудно за теб, но ще донесе много благодат другиму“ – това донесло окончателно поощрение на човек, който неотдавна взел трудно решение“ (Sherrill, page 88).

6.“Съпругата ми влезе и започна да свири на орган. Внезапно Божият Дух слезе над нея и тя започна да говори на езици и да пророчества: „Сине мой, аз съм стеб. Понеже ми беше верен в малките неща, аз ще те използвам по по-велик начин. Аз те водя за ръка. Аз те ръководя, не се страхувай. Ти си в центъра на Моята воля. Не гледай нито вляво, нито вдясно, но продължавай напред“ – това „пророчество“ било „съпроводено“ с „видение“ и се превърнало в пряк повод за организирането на крупното и влиятелно обединение на петдесетниците от „Международното братство на бизнесмените от Пълния Завет“ (Logos Journal, sept, oct. 1971, c. 14).

Можем да се доверим напълно на свидетелствата, че в тези съобщения има нещо свръхестествено и че не са просто „измислени“. Но използва ли Светия Дух подобни изкуствени методи, за да общува с човека? („Духовете“ по време на сеансите безусловно използват!). Защо езикът е толкова монотонен и стереотипен и понякога може да се оприличи на езика, с който говорят машините за предсказване в американските кафенета? Защо посланията са така неясни, приличат на бълнуване и звучат като крясъци в транс? Защо винаги носят „утешение“, „успокоение“ и „радост“, и в тях напълно отстъства пророческо или верово съдържание – сякаш „духът“, по-точно „духовете“, по време на сеансите особено се радват на интерконфесионалните аудитории? Кое в крайна сметка е това странно, безлично „аз“, което говори чрез „харизматиците“? И грешим ли, като отнасяме към това явление думите на истинския Божи пророк: Да не ви мамят вашите пророци, които са между вас… лъжливо ви пророкуват в Мое име; Аз не съм ги пращал, казва Господ (Иеремия 29:8-9)?

„Кръстеният в Светия Дух“ обикновено запазва способността да говори на езици в молитвите си насаме и изобщо е сигурен, че „Бог“ е винаги с него. Също така дори извън атмосферата на молитвените събрания той често получава свои лични „откровения“, чува гласове или физически осезава нечие „присъствие“. Ето как „пророкът“ на „харизматичното възраждане“ описва едно от своите преживявания: „Един глас, който бе силен и ясен, ме пробуди от дълбок и спокоен сън… като отчетливо ми казва: ‘Бог няма внуци’… След това ми се стори, че в стаята ми има някой и това присъствие ме караше да се чувствам добре. Внезапно разбрах, че това е Светия Дух и че Той ми говори“ (Du Plessis, с. 61).Какво обяснение може да се даде на подобно преживяване? Епископ Игнатий пише: „Обладаният от такъв вид духовна прелест има мнение за себе си (втората форма на прелест се нарича „мнение“), че в него изобилстват даровете на Светия Дух. Това мнение се подхранва от лъжливи представи и лъжливи чувства и като такова то изцяло принадлежи към царството на бащата на лъжата – дявола. Този, който по време на молитва се стреми да открие сърцето си за усещанията на новия човек, но все още не е готов за това, заменя тези усещания със собствените си изобретения, със сурогати, към които падналите духове не закъсняват да присъединят своите действия. Смятайки погрешните си представи, както и внушенията на демоните за истинни и благодатни, той получава и съответните на усещанията мнения“.

Точно такъв процес наблюдавали и изследователите на спиритизма. За този, който сериозно се занимава със спиритизъм (не само за медиумите), настъпва момент, когато цялата лъжлива духовност, която възпитава пасивност на духа и откритост спрямо действията на „духовете“, проявяваща се даже в такива на вид невинни развлечения като използването на дъската с азбука и цифри (Oulja-board), преминава в обладаване от един нахлул в него дух, след което „свръхестествените“ способности започват да се проявяват[16]. В „харизматичното възраждане“, моментът на качествен преход се нарича „кръщение със Светия Дух“, което, ако не е имитация, съвпада с прехода от самоизмама към бесовска прелест. От този момент „харизматикът“-жертва е твърдо убеден, че „Духът“ ще отговори на неговите „религиозни чувства“ и че го очаква „живот на чудеса“.

Г. Новото „изливане на Светия Дух“

По правило последователите на „харизматичното възраждане“ имат чувството, че са (както те постоянно повтарят) „изпълнени духом“. Ето техните свидетелства: „Аз се почувствах свободен, чиста и нова личност, изпълнен докрай със Светия Дух“ (Ranaghan, с. 98). „След кръщението ми с Духа, добих по-ясна представа за живота в Духа. Това е живот, състоящ се от чудеса… да бъдеш изпълван повече и повече с животворящата любов на Духа Божи“ (Ranaghan, с. 65). Те неизменно характеризират своето „духовно“ състояние с едни и същи думи; един римокатолически свещеник пише: „независимо от страничните ефекти, почти всички, без изключение, които са били докоснати от Духа, получават мир и радост“ (Ranaghan, page 185). Една интерденоминационна „харизматична“ група заявява, че целта на нейните членове е да „проявяват и разпространяват любовта, радостта и мира на Иисус Христос навсякъде, където се намират“ (Inter-Church Renewal). В това „духовно“ състояние (в което твърде рядко се споменава за покаяние и спасение) някои достигат до големи висоти. Ето какво казва например един римокатолик: „Дарът на „Духа“ се усилваше в мен за дълги периоди (до няколко часа), в които бях близо до екстаза и можех да се закълна, съм в предверието на Царството Небесно“ (Ranaghan, с. 103). В обръщение са и впечатляващи истории за освобождаване от наркотична зависимост и тем подобни. Гръцкият свещеник Евсевий Стефану характеризира тази „духовност“, цитирайки един римокатолически свещеник, който твърди, че „харизматичното“ движение поражда „ново усещане за Божието присъствие, ново разбиране за Христа, по-силно желание за молитва, възможност за славене на Бога, ново желание за четене на Писанието. Писанието оживява като слово Божие, и човек усеща нов стремеж да предаде на другите знание за Христа, ново съчувствие към другите и усещане за техните нужди, ново чувство на мир и радост…“ И отец Евсевий привежда най-главния аргумент в полза на движението: „Дървото се познава по плодовете му… присъствието на дявола ли демонстрират тези плодове или на освещаващия Христов Дух? Нито един православен със здрав разум, който е видял плодовете на Духа с очите си, не може да даде грешен отговор на този въпрос“ (Logos, Jan., 1972, с. 13).Няма причина да се съмняваме във всички тези свидетелства. Наистина има много други противоположни свидетелства – ние приведохме няколко примера – които твърдят категорично, че „духът“ на „харизматичното възраждане“ е нещо тъмно и зловещо. Въпреки това не бива да се съмняваме, че много привърженици на „харизматическото възраждане“ действително смятат, че в него има нещо „християнско“ и „духовно“. Докато тези хора са извън Православната църква, ние можем да оставим техните мнения без коментар. Но когато един православен свещеник ни казва, че тези сектантски „феномени“ се пораждат от Светия Дух и дори ни увещава: „Не стойте настрана. Отворете сърцата си за съдействието на Светия Дух и станете частица от растящото харизматично възраждане“ (пак там) – тогава ние имаме правото и задължението да изследваме по-внимателно приведените доводи и да съдим за тях не по нормите на мъглявото хуманистично „християнство“, доминиращо на Запад и готово да нарече „християнин“ всеки, който просто се „чувства“ такъв, но по напълно различните норми на православното християнство. Според тези норми в по-горе приведения списък „духовни плодове“, няма нито един пункт, който да не присъствал в сектантските и еретически движения от миналото. Всички те са предизвикани от дявола, който се явява като „светъл ангел“, с целта да отклони хората от Христовата Църква в някакъв друг вид „християнство“. Ако „духът“ на „харизматичното възраждане“ не е Светия Дух, тогава тези „духовни плодове“ също не са от Бога.

Съгласно епископ Игнатий прелестта, известна като мнение „бива задоволявана с измислянето на фалшиви „благодатни“ усещания и състояния, от които се поражда една измамна и неправилна представа за целия духовен подвиг… Постоянно се установява едно псевдодуховно състояние на интимно приятелство с Иисус, вътрешни разговори с Него, мистически откро¬вения, гласове, наслаждения… От това действие кръвта добива едно греховно, измамно движение, което се приема като благодатно-дадено наслаждение… То се скрива под маската на смирението, благочестието, мъдростта.“ За разлика от по-силните форми на духовна заблуда мнението, „въвеждайки духа в ужасна грешка, не го води до делириум“. Така това състояние може дълго време да остане скрито и да продължи много години и дори цял живот. Човек, който е изпаднал в това топло, удобно, трескаво състояние на прелест, фактически извършва духовно самоубийство, оставайки сляп за своето истинско духовно състояние. Епископ Игнатий пише: „Като мисли за себе си … че е изпълнен с благодат, той никога няма да получи благодат… Този, който си приписва благодатни дарове пречи чрез своето ‘мнение’ на божествената благодат да влезе в него и отваря широко вратите за заразата на греха и демоните.“ Защото казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол (Откровение 3:17).Тези, които са заразени с „харизматичната“ измама са не само „изпълнени с духа;“ те също говорят за началото на „нова епоха“ на „изливане на Светия Дух“, вярвайки, както прави отец Евсевий Стефану, че „светът се намира на прага на голямо духовно пробуждане“ (Logos, Feb., 1972, page 18). Затова те постоянно повтарят думите на пророк Иоил – Ще излея от Моя Дух върху всяка плът (Иоил 2:28). Православният християнин знае, че това пророчество се отнася изобщо към последното време, което започва с идването на нашия Господ и по-точно към деня Петдесетница (Деяния апостолски 2) и към всеки православен светец, който наистина притежава в изобилие даровете на Светия Дух – такива като св. Йоан Кронщадски и св. Нектарий от Пентаполис, които са извършили хиляди чудеса, дори и през нашия покварен XX век. Но според днешните „харизматици“, даровете на чудотворството са за всеки; почти всеки желаещ може да се научи да говори на езеци, а съществуват и наръчници, обясняващи как да се постигне това.

Но какво ни учат светите отци на Православната църква? Според епископ Игнатий, даровете на Светия Дух „присъстват само в право¬славните християни, които са достигнали християнското съвършенство, очистили се и подготвили се с покаяние“. Те „се дават на Божиите светци само по воля Божия и чрез Негово действие, а не по волята на човека и не благодарение на нечия собствена сила. Те се дават неочаквано, крайно рядко, в случаи на крайна нужда, по чудесния Божи промисъл, а не просто по случайност“ (св. Исаак Сирин). „Трябва да се отбележи, че в настояще време, духовните дарове се дават с голяма умереност, съответно на оскъдняването, обхванало цялото християнство като цяло. Тези дарове служат изцяло на нуждата от спасение. Напротив, „мнението“ щедро изсипва своите дарове в безгранично изобилие и с голяма скорост”.

С други думи, „духът“, който внезапно изсипва своите „дарове“ над това прелюбодейно поколение – което, покварено и заблуждавано векове от лъжливи вярвания и псевдоблагочестие, иска само „личби“ – не е Светия Дух Божи. Тези хора никога не са познавали Светия Дух и никога не са Му служили. Истинската духовност е толкова далеч от тях, че според всеки здравомислещ наблюдател, те само я имитират посредством своите психически и емоционални – а понякога демонични – феномени и богохулни крайности. За истинските духовни усещания, пише епископ Игнатий, „плътският човек няма никаква представа: защото представата за усещането винаги се базира на известните вече на сърцето усещания. Духовните усещания са напълно чужди за сърцето, запознато само с плътските и емоционални усещания. Такова сърце дори и не подозира за съществуването на духовни усещания.“
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[11]. Вж. The Orthodox Word, 1965, no. 4, pp. 155-158.

[12]. Conference XV, 2: Owen Chadwick, Western Asceticism, Philadelphia, Westminster Press, 1958, p. 258.

[13]. Wilson Van Dusen, The Presence of Other Worlds, Harper & Row, New York, 1974, pp. 120-125.

[14]. Вж. I. Н. Lewis, Ecstatic Religion, An Anthropological Study of Spirit Possession and Shamanism, Penguin Books, Baltimore, 1971, pp. 45,88,156, etc., and illustration 9.

[15]. Старец Макарий из Оптиной, Харбин, 1940.

[16]. вж. Blackmore, Spiritism, cc. 144-175 където е разказано за римокатолически свещеник, който бил физически преследван от дъска с написани на нея азбука и цифри (движима, разбира се, от демон), когато се опитвал да спре опитите с нея.

ИЗВОРИ, ЦИТИРАНИ В ТЕКСТА НА ТАЗИ ГЛАВА
Burdick, Donald W., Tongues – To Speak or not to Speak, Moody Press, 1969.

Christenson, Larry, Speaking in Tongues, Dimension Books, Minne¬apolis, 1968.

Du Plessis, David J., The Spirit Bade Me Go, Logos International, Plainfield, New Jersy, 1970.

Ford, J. Massingberd, The Pentecostal Experience, Paulist Press, N.Y. 1970.

Gelpi, Donald L., S.J., Pentecostalism, A Theological Viewpoint, Paulist Press, N.Y. 1971.

Herper, Michael, Life in the Holy Spirit, Logos Books, Plainfield, N.J. 1966

Koch, D.G., The Strife of Tongues. Kregel Publications, Grand Rap¬ids, 1969.

Lillie, D.G., Tongues under Fire, Fountain Trust, London, 1966. Ortega, Ruben, compiler, The Jesus People Speak Out, David C. Cook Publishing Co., Elgin, III.,1972.

Ranagan, Kevin and Dorothy, Catolic Pentecostals, Paulist Press, 1969.

Sherrill, John L. They Speak with Other Tongues, Spire Books, Old Tappan, N.J., 1965.

Williams, J. Rodman, The Era of the Spirit, Logos International, 1971.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vz

Иеромонах Серафим (Роуз)

Коста Деир взе микрофона и ни разказа как неговото сърце било разтревожено заради Γръцката православна църква. Той помоли свещеника в епископалната църква, отец Дрискол, да се помоли Светия Дух да обхване и тази църква така, както е обхванал Римокатолическата. Докато отец Дрискол се молеше, Коста Деир плачеше на микрофона. След молитвата имаше дълго послание на езици и също толкова дълго тълкуване на казаното, според което молитвите са чути и Свeтия Дух ще избликне и ще съживи Γръцката православна църква… Около мен хората толкова много ридаеха и викаха, че емоционално не издържах и избягах навън далеч от всичко това… Но ето че се чух да казвам: „Някой ден, когато ще четем как Духът се е излял в Γръцката православна църква, нека си спомним, че в момента, когато това започна, ние бяхме тук[1]”.

Шест месеца след описаното по-горе събитие, състояло се по време на една интерденоминационна „харизматична“ среща в Сиатъл, православни християни наистина започнали да научават, че „харизматичният дух“ се е излял в Гръцката православна църква. От януари 1972 година издаваното от отец Евсевий Стефану списание Логос започва да информира за изявите на това движение, началото на което било положено по-рано в няколко гръцки и сирийски енории в Америка. Сега то се разпростанява и в други енории с активното съдействие на отец Евсевий. След като читателят се запознае в следващите страници с описанието на този „дух“ от думите на неговите водещи представители, няма да е трудно да повярва, че „духът“ в действителност се появява в православния свят благодарение на точно такива настоятелни моления на „интерденоминационните християни“. Ето защо, ако от подобно описание може да се направи някакво заключение, то със сигурност трябва да бъде, че ефектното „харизматично възраждане“ в наши дни не е просто феномен на хиперемоционалност и протестантско възрожденчество – въпреки че тези елементи също присъстват силно, – но е всъщност действие на един „дух“, който може да бъде призован и който върши „чудеса“. Въпросът, на който ще се опитаме да отговорим на тези страници, е следният: какво или кой е този дух? Като православни християни ние знаем, че не само Бог върши чудеса; дяволът също има своите собствени „чудеса“ и действително е способен да имитира почти всяко истинско чудо, извършено от Бога. Ето защо в тези страници ние ще се постараем внимателно да изпитваме духовете дали са от Бога (1 Иоан 4:1).Ще започнем с кратък исторически преглед, тъй като никой не може да отрече, че „харизматичното възраждане“ идва в православния свят от протестантските деноминации и римокатолицизма, които на свой ред са го приели от петдесетническите секти.

1.Петдесетническото движение през XX век

Съвременното петдесетническо движение, въпреки че има зачатъци през XIX век, датира своя произход точно в 19.00 часа на Новогодишната нощ срещу новата 1901 година. Известно време преди този момент методисткият пастор в Топика, Канзас – Чарлз Пархам, търсейки отговор за осъзнаваната слабост на своето служение, съсредоточено изучавал Новия Завет с група от учениците си. Това занимание целяло да открие каква е тайната на силата, която притежавало апостолското християнство. В крайна сметка учениците стигнали до извода, че тази тайна лежи в „говоренето на езици“, които според тях винаги съпровождали приемането на Светия Дух в Деяния на св. апостоли. С нарастващо вълнение и напрежение, Пархам и неговите ученици твърдо решили да се молят докато сами не получат „кръщение на Светия Дух“, придружено с говорене на езици. На 31 декември 1900 година те се молели от сутринта до вечерта безуспешно, докато едно младо момиче не подсказало, че в този експеримент липсва една съставна част – „възлагането на ръце“. Пархам положил ръцете си върху главата на момичето и тя незабавно започнала да говори на „непознат език“. В продължение на няколко дни имало много такива „кръщения“, включително на самия Пархам и на още дванадесет други пастори от различни деноминации, като всички те били съпроводени от говорене на езици. Скоро това явление се разпространило в Тексас, а впоследствие имало впечатляващ успех в една малка негърска църква в Лос Анджелис. Оттогава движението се разпространява по света и наброява около десет милиона последователи.

Половин век петдесетническото движение оставало сектантско и официално установените деноминации навсякъде го посрещали с враждебност. По-късно обаче говоренето на езици постепенно започнало да се появява в самите тези деноминации. Отначало това се пазело в тайна, докато през 1960 година един свещеник от Епископалната църква в района на Лос Анджелис не обявил публично, че е получил „кръщение със Светия Дух“ и че говори на езици. След известна първоначална враждебност „харизматичното възраждане“ спечелило официалното или неофициалното одобрение на всички главни деноминации и бързо се разпространило както в Америка, така и в чужбина. Дори някога непреклонната и недостъпна Римокатолическа църква в края на шейсетте години била увлечена с ентусиазъм в това движение. Римокатолическите епископи в Америка признали движението през 1969 година. По това време в него били увлечени няколко хиляди римокатолици, а днес те са стотици хиляди. Последователите на движението се събират периодично на местни и национални „харизматични“ конференции, чиито участници понякога наброяват десетки хиляди. Римокатолическите страни в Европа също с ентусиазъм стават „харизматични“, за което свидетелства проведената през лятото на 1978 година в Ирландия „харизматична“ конференция, на която присъствали хиляди ирландски свещеници. Малко преди смъртта си папа Павел VI се срещнал с делегация на „харизматици“ и заявил, че той също е петдесетник.Каква може да бъде причината за такъв впечатляващ успех на „християнското“ възраждане в привидно „постхристиянския“ свят? Несъмнено отговорът на този въпрос се основава на два фактора: първо – възприемчивата почва, която представляват онези милиони „християни“, чувстващи, че религията им е суха, прекалено рационална, повърхностна, лишена от плам и сила; и второ – силата на „духа“, който очевидно стои зад феномена и е способен при определени условия да поражда множество разнообразни „харизматични“ явления, включително изцеления, говорене на езици, пророчества и тълкувания. В основата на всичко това лежи един изумителен опит, който се нарича „кръщение на (в, със) Светия Дух“.

Но какво точно е този „дух“? Знаменателно е, че този въпрос се задава рядко, ако изобщо някога се обсъжда от последователите на „харизматичното възраждане“. Техният „кръщелен“ опит е толкова силен и е предшестван от такава въздействаща подготовка под формата на съсредоточена молитва и очакване, че в умовете им никога не възниква съмнение относно приемането на Светия Дух. Те са сигурни, че феноменът, който преживяват, е точно този, който е описан в Деяния на св. апостоли. Освен това самата психологическа атмосфера на движението често е толкова пристрастна и напрегната, че таенето на всякакво съмнение спрямо него се разглежда като хула срещу Светия Дух. От стотиците книги, които вече са се появили за движението, само няколко изразяват известно, макар и слабо съмнение относно духовната му стойност.

За да получим по-добра представа за отличителните характеристики на „харизматичното възраждане“, нека изследваме някои от свидетелствата и практиките на участниците в него, оценявайки ги според нормите на св. православие. Тези свидетелства освен няколко определени изключения, са взети от апологетични книги, чиито автори са благосклонни към движението или от списания, публикуващи само материали, които подкрепят позицията му. По-нататък ще употребяваме в минимална степен петдесетнически извори, като ще се ограничим главно до свидетелствата на протестантските, римокатолическите и православните участници в съвременото „харизматично възраждане“.

2.“Икуменическият“ дух на „харизматичното възраждане“

Преди да цитираме съответните свидетелства, трябва да отбележим характерния признак, лежащ в основата на движението, който рядко се споменава от харизматичните автори. Това е удивителната многобройност и разнообразност на петдесетническите секти, всяка със своите доктринални особености, а много от тях нямат никакви братски отношения с останалите. Известни са различни „Асамблеи на Бога“, „Божии църкви“, „Петдесетнически“ и „Светийски“ общности, групи на „Пълното Евангелие“ и така нататък, като повечето също се подразделят на по-малки секти. Първото, което човек би казал за „духа“, вдъхновяващ подобна анархия, е, че той със сигурност на е дух на единство и е в пълен контраст с духа на апостолската Църква от I век, връщане към която проповядва това движение. Въпреки това сред деноминациите участващи в „харизматичното възраждане“ през последното десетилетие се говори много за „единството“, което „духът“ внушава. Но какво единство е това? Истинското единство на Църквата, което православните християни от първото и от двадесетото столетие познават еднакво добре, или псевдоединството на икуменическото движение, което отрича самото съществуване на Христовата Църква?На този въпрос напълно недвусмислено отговаря може би водещият „пророк“ на петдесетничеството през XX век – Дейвид дю Плеси. Последните двадесет години той активно разпространява вестта за „кръщението на Светия Дух“ сред деноминациите, участващи в Световния съвет на църквите, по поръка на един „глас“, който му наредил да върши това през 1951 година. „Петдесетническото възраждане в църквите набира сила и скорост. Най-забележителното е, че това възраждане се открива в така наречените либерални общности, много по-рядко се среща в евангелските и съвсем не е засегнало протестантите-фундаменталисти. Последните са най-явните врагове на нашето славно възраждане, защото то се наблюдава в петдесетническото движение и защото именно в модернистките движения на Световния съвет ние намираме най-мощните проявления на Духа“ (Du Plessis, page 28[2]). В Римокатолическата църква „харизматичното възраждане“ също възниква именно в „либералните“ кръгове и един от неговите резултати е, че вдъхновява още повече техния икуменизъм и литургичните им експерименти („китарни меси“ и други подобни). В същото време римокатолиците-традиционалисти са настроени против това движение също както протестантите-фундаменталисти. Без съмнение ориентацията на „харизматичното възраждане“ е икуменическа. „Харизматическият“ лутерански пастор Кларенс Финсаас пише: „Мнозина са учудени, че Светия Дух може да действа също и в различните традиции на историческата Църква… независимо от това дали църковното учение се основава на калвинизма или арминианизма. Това няма значение и така се доказва, че Бог е над нашите вярвания и че нито едно вероизповедание не притежава монопол върху Него“ (Christenson, page 99). Един епископален пастор, говорейки за „харизматичното възраждане“, отбелязва, че „в икуменически план то води до забележително възсъединяване на християни от различни традиции, предимно на местно църковно ниво“ (Harper, page 17). Калифорнийското „харизматично“ периодично издание Междуцърковно обновление (Inter-Church Renewal) изобилства с примери за „единство“ като този например: „Тъмнината на вековете е разпръсната и ето че римокатолическа монахиня и протестант могат да се обичат един друг с невиждана, нова по характер любов“, което доказва, че „старите деноминационни бариери се разпадат. Повърхностните доктринални различия се отхвърлят встрани, за да могат вярващите да достигнат до единството на Светия Дух.“ Православният свещеник отец Евсевий Стефану вярва, че „това изливане на Светия Дух преодолява границите на деноминациите… Божият Дух действа… както вътре, така и извън Православната църква“ (Logos, Jan., 1972, page 12).

Тук православният християнин, който внимателно „изпитва духовете“, се оказва на позната, засята с обичайните икуменически клишета почва. Трябва да отбележим, преди всичко, че това ново „изливане на Свeтия Дух“ също както и самото икуменическо движение възникват извън Православната църква. Няколкото православни енории, които го възприемат сега явно следват една временна мода, зародила се извън границите на Христовата Църква.Но на какво могат да научат православните християни тези, които са извън Църквата на Христа? Разбира се (нито един съвестен православен човек няма да отрече), православните християни понякога могат да бъдат засрамени от ревността и усърдието на някои римокатолици или протестанти за ходене на църква, мисионерска дейност, обща молитва, четене на Свещеното Писание и прочее. Ревностните неправославни вярващи могат да засрамят православните, въпреки грешките в своите вярвания, когато полагат повече усилия да угодят на Бога, отколкото много православни на които е дадена цялата пълнота на апостолското християнство. Православните ще постъпят добре, ако се поучат от тях и се събудят, за да открият духовните богатства в своята собствена Църква, които пропускат да забележат заради духовната си леност или лоши навици. Всичко това се отнася към човешката страна на вярата, към човешките усилия, които се прилагат в религиозните дейности независимо от това дали вярването е правилно, или погрешно.

„Харизматичното“ движение обаче претендира за непосредствена връзка с Бога, за това, че е открило начин за приемане на Светия Дух и за изливането на Божията благодат. Но нали Господ Иисус Христос е основал именно Църквата като средство за изпращане на благодатта към хората? Трябва ли да повярваме, че съществува някакво „ново откровение“, което в наши дни ще замени Църквата, уж способно да предава благодатта извън нея? Да приемем ли, че благодатта се дава на всяка група вярващи по някакъв начин в Христа, без тези хора да знаят или да са пристъпвали към основаните от Него тайнства и без да имат връзка с апостолите и техните приемници, на които Той е заповядал да извършват тайнствата? Не: също толкова сигурно е днес, както е било и през I век, че даровете на Светия Дух не се разкриват в тези, извън Църквата. Великият православен отец на XIX век епископ Теофан Затворник пише, че дарът на Светия Дух се дава „изключително чрез тайнството Миропомазване, което е било установено от апостолите вместо ръкополагането (форма на тайнството известна ни от Деянията на св. апостоли)“. „Всички ние – които сме били кръстени и миропомазани – имаме дара на Светия Дух… макар Той да не действа във всеки от нас.“ Православната църква дава възможност да направим този дар действен и „не съществува друг начин“… „Без тайнството на Миропомазването, както по-рано без възлагането на ръце от апостолите, Светия Дух не идва и никога няма да дойде[3]„.

С други думи, ориентацията на „харизматичното възраждане“ може да се определи като форма на един нов и по-малко повърхностен – „духовен“ икуменизъм: всеки християнин се „обновява“ в своята собствена традиция и в същото време по странен начин се обединява (тъй като изпитва същото преживяване) с други също „обновени“ в техните собствени, съдържащи различни нива на ереси и неблагочестие, традиции! Този релативизъм води също до допускането на съвършено нови религиозни практики, като в случая, когато православен свещеник разрешава на мирянин да „положи ръце“ върху него пред царските двери (Logos, Apr., 1972, с. 4). И като логичен завършек на всичко това идва свръхикуменическата представа на водещия петдесетнически „пророк“, според когото мнозина петдесетници „са започнали да визуализират възможността движението да стане Църква Христова в края на времената. Но за последните десет години ситуацията напълно се е променила. Много от моите братя са уверени, че Господ Иисус Христос, главата на Църквата, ще излее Своя Дух над всяка плът и че историческите църкви ще бъдат възродени или обновени, за да бъдат накрая в това обновление обединени от Светия Дух“ (Du Plessis, page 33). Ясно е, че в „харизматичното възраждане“ няма място за тези, които вярват, че Православната църква е Църквата Христова. Не е чудно, че според признанията на някои православни петдесетници, в началото те „изпитвали съмнения в православността“ на това движение (Logos, Apr., 1972, page 9).Но нека сега погледнем отвъд икуменическите теории и практики на петдесетничеството към това, което наистина вдъхновява и дава сили на „харизматичното възраждане“: реалното проявление на силата на „духа“.

3.Говорене на езици“

Ако внимателно се запознаем с написаното за „харизматичното възраждане“, ще видим, че това движение твърде много напомня сектантските движения от миналото. Характерното за тях е основаването им предимно и дори изцяло на произволни части от вероучението или обреда. Единственото отличие е в това, че сега ударението се поставя на един фрагмент, който никой от сектантите в миналото не е издигал като централен: говоренето на езици.

Съгласно учението на много петдесетнически секти „кръщението на вярващите в Светия Дух се засвидетелства от първоначалния физически знак на говорене с други езици“ (Sherrill, page 79). Това не е само първият знак за встъпване в петдесетническа секта или подобна ориентация. Съгласно най-изявените им авторитети тази практика трябва да продължи, в противен случай „духът” може да бъде загубен. Дейвид Дю Плеси пише: „Практиката на молене с езици трябва да продължи и да се усилва в живота на кръстените в Духа, иначе те могат да открият, че проявленията на Духа са станали редки или съвсем са спрели“ (Du Plessis, page 89). Мнозина свидетелстват, както прави това и един протестант, че езиците „са станали съществен съпровод на молитвения живот“ (Lillie, page 50). По този въпрос в една римокатолическа книга по-предпазливо е казано, че от „даровете на Светия Дух“ езиците „често, макар и невинаги, се получават първи. За мнозина това е един праг, през който човек влиза в царството на даровете и плодовете на Светия Дух“ (Ranaghan, page 19).

Тук вече може да се забележи прекаленото изтъкване, което разбира се липсва в Новия Завет. В него говоренето на езици безспорно има второстепенно значение и служи като знак за слизането на Светия Дух в деня Петдесетница (Деяния апостолски, втора глава) и в други два случая (Деяния апостолски, десета и деветнадесета глави). След първи или може би втори век подобно явление не е документирано в нито един православен извор. Няма свидетелства такъв дар да се е проявявал дори сред великите отци от Египетската пустиня, които били толкова изпълнени с Духа Божи, че извършвали редица удивителни чудеса, включително възкресяване на мъртви. Православното отношение към истинското говорене на езици може да бъде обощено в думите на блажени Августин (Омилия по Иоан VI, 10): „В най-ранните времена Светия Дух се е изливал над онези, които вярвали и те говорели с езици, които не са изучавали, тъй като Духът влагал думите им. Това било знамение, приспособено към времето. Подходящо било свидетелството за Светия Дух да се изрази на различни езици за да покаже, че Евангелието ще се проповядва на всички народи по цялата земя. Това се е случило, за да се даде знак и после е отминало.“ И сякаш в отговор на съвременните петдесетници, които по странен начин придават на това явление особено значение, Августин продължава: „Да очакваме ли сега, че тези, над които се възложат ръце, ще говорят на езици? Или когато възложим ръце върху тези деца чакаме ли да видим дали те ще говорят с езици? И когато видим, че не говорят с езици, ще бъде ли някой от вас толкова лош по сърце, че да каже: Тези не са получили Светия Дух?“За да оправдаят използването на езици, съвременните петдесетници цитират преди всичко Първото послание на св. апостол Павел до Коринтяните (12-14 гл.). Но св. апостол Павел пише този пасаж именно защото „езици“ са станали извор на безредие в коринтската църква и макар, че не ги забранява, той категорично омаловажава тяхната значимост. Ето защо написаното от апостол Павел е далеч от насърчаване на каквото и да е съвременно възраждане на „дара за езици“. Напротив, той не го препоръчва, особено след като е ясно (както признават самите петдесетници), че освен Светия Дух има и други извори за говорене на езици! Като православни християни ние вече знаем, че говоренето на езици като истински дар на Светия Дух не може да се появи сред тези, които са извън Христовата Църква. Нека обаче разгледаме по-отблизо този съвременен феномен, за да разберем дали той не притежава характеристики, които биха могли да разкрият неговия произход?

Ако преувеличената от съвременните петдесетници важност на „езиците“ вече е предизвикала у нас подозрение, то запознаването с обстоятелствата, при които се проявяват „езиците“, би трябвало окончателно да ни отвори очите.

За разлика от истинските дарове на Светия Дух, които се дават свободно и спонтанно, без човешка намеса, съвременното говорене на езици може да бъде причинено напълно предсказуемо с помощта на редовно прилагана техника. Тя представлява съсредоточена групова „молитва“ в съпровод на протестантски химни, които имат силата на психологическо внушение („Той идва! Той идва!“). „Молитвата“ достига кулминационната си точка във „възлагането на ръце“ и понякога включва такива чисто физически техники като многократно повтаряне на дадена фраза (Koch, с. 24) или просто издаване на звуци с уста.

По повод говоренето на езици един човек признава, че както много други „в усилието си да започне молитвата на езици често издава с уста безсмислени срички“ (Sherrill, с. 127). Подобни усилия съвсем не се оспорват и дори биват насърчавани от петдесетниците. „Издаването на звуци с уста не е ‘говорене на езици’, но то може да бъде един честен акт на вяра, който Светият Дух ще възнагради, като даде на този човек силата да говори на друг език“ (Harper, с. 11).Друг протестантски пастор казва: „Първоначалната преграда за говоренето на езици, струва ми се, е просто осъзнаването, че ти трябва ‘да проговориш веднага’… Първите срички и думи могат да звучат странно за твоя слух. Те могат да бъдат придружени от заекване и да са неразбираеми. Може да решите, че просто си измисляте. Но когато продължите да говорите с вяра… Духът ще оформи за вас език на молитва и похвала“ (Christenson, с. 130). Един иезуитски „богослов“ разказва как прилага на практика този съвет: „След закуска почувствах почти физическо притегляне към параклиса, където сядах за молитва. Следвайки описанието на Джим за неговото собствено приемане на дара за езици, аз започнах да си казвам тихо ‘ла, ла, ла, ла’. За мое огромно учудване последва бързо движение на езика и устните, съпроводено от силно чувство за вътрешна молитва“ (Gelpi, c. 1).Възможно ли е някой сериозен православен християнин да обърка тези опасни психични игри с даровете на Светия Дух? Тук просто няма нищо християнско, нищо духовно. Това е сферата, по-скоро на психическите механизми, които могат да бъдат приведени в действие чрез способите на определени психологически или физически техники и „говоренето на езици“, изглежда, заема ключова роля като един вид „спусък“ в тази сфера. Във всеки случай това със сигурност няма нищо общо с духовния дар, засвидетелстван в Новия Завет. Много по-близко до харизматичното „говорене на езици“ е „говоренето“, практикувано в примитивните религии, където шаманите или знахарите използват съответна техника за изпадане в транс и след това изпращат или получават послание от „бога“ на език, който не са изучавали[4]. В следващите страници ние ще се срещнем с такива странни „харизматични“ преживявания, че сравнението с шаманизма няма да изглежда никак пресилено, особено ако вземем предвид, че примитивният шаманизъм не е нищо друго освен частен израз на един „религиозен“ феномен, който съвсем не е чужд на съвременния Запад. Този феномен, който всъщност играе знаменателна роля в живота на някои съвремени „християни“, е медиумизмът.

4.“Християнският“ медиумизъм

Немският лутерански пастор д-р Курт Кох е автор на едно прецизно и обективно изследване на „говоренето на езици“ (Борбата на езиците). След като изследвал стотици примери на този „дар“ от последните няколко години, той стигнал до заключението въз основа на Свещеното Писание, че само четири случая могат да бъдат оприличени на описания в Деянията на св. апостоли дар, но дори и за тях не бил сигурен. Православният християнин, който се опира на цялата светоотеческа традиция в Христовата Църква би бил по-строг в своята присъда. Освен няколкото възможни положителни примери обаче д-р Кох открива редица случаи на несъмнено демонично обсебване – „говоренето на езици“ всъщност е един присъщ на обладаните от зъл дух „дар“. Но ние откриваме ключа към цялото движение във финалните изводи на д-р Кох. Той заключава, че движението на „езиците“ изобщо не може да се нарече „възраждане“. В основата му е не покаянието или признаването на греха, а търсенето на сила и преживявания. Феноменът на езиците не е описаният в Деяния на св. апостоли дар, нито е (в повечето случаи) действително демонично обсебване. „Все повече и повече става ясно, че вероятно над деветдесет и пет процента от цялото движение на езиците е медиумично по характер“ (Koch, с. 35).

Какво е „медиумът“? Това е човек с известна психическа сензитивност, която му дава възможност да бъде проводник или средство за проявата на невидими сили или същества. При това, както подчертава оптинският старец Амвросий[5], там, където са замесени реално осезаеми същества, почти винаги става дума за паднали духове, а не за „духове на починали“, както си въобразяват спиритистите. Почти всички нехристиянски религии използват широко медиумични способности, като ясновидство, хипноза, „чудесно изцерение“, появяване и изчезване на предмети, както и преместване на предмети от едно място на друго и така нататък.

Трябва да се отбележи, че подобни дарове са владеели също и православни светци, но има огромна разлика между истинския християнски дар и неговата медиумична имитация. Истинският християнски дар на лечение например се дава от Бога директно в отговор на усърдна молитва и особено при молитва на човек, който е особено угоден на Бога, праведник или светец (Иаков 5:16), и също чрез докосване с вяра до предмети, осветени от Бога (осветена вода, мощи на светци и други; вж. Деяния апостолски 19:12; 2 Царства 13:21). Но медиумичното лечителство като всеки друг медиумичен дар се извършва чрез способите на определена техника и психично състояние, които могат да се развият и прилагат в употреба чрез практика и които нямат каквато и да било връзка нито със светостта, нито с дейността на Бога. Медиумичната способност може да бъде придобита по наследство или да бъде възприета при контакт с някой, който притежава този дар, или дори чрез четене на окултна литература[6].

Много медиуми твърдят, че техните сили изобщо не са свръхестествени, а са част от природата, за която се знае твърде малко. До известна степен това е истина; но също така е вярно, че сферата, от която идват тези дарове, е сфера на падналите духове. Последните не се колебаят да използват възможността, предоставена им от навлизащите в тази област хора, за да ги въвлекат в своите мрежи и дарявайки ги със своите демонични сили и прояви, да разрушат душите им. Каквото и да е обяснението на различните медиумични явления, Бог в Своето Откровение към човечеството строго забранява всякакъв контакт с тази окултна сфера: не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател, вражач, магьосник, омайник, ни който извиква духове, ни вълшебник, нито който пита мъртви; защото всеки, който върши това, е гнусен пред Γоспода (Второзаконие 18:10-12; вж. също Левит 20:6).На практика е невъзможно да се съчетае медиумизмът с истинското християнство. Желанието за медиумично преживяване е несъвместимо с основния християнския стремеж за спасение на душата. Разбира се, не може да се каже, че няма „християни“, въвлечени в медиумизма, често несъзнателно (както ще видим), но можем да кажем, че те не са истински християни, че тяхното християнство е само едно „ново християнство“, такова, за каквото говори Николай Бердяев и което ще бъде дискутирано отново по-долу. Дори от своята протестантска изходна позиция д-р Кох прави една сериозна забележка, като отбелязва:“Религиозният живот на човека не се накърнява от окултизма или спиритизма. Спиритизмът до голяма степен е ‘религиозно’ движение. Дяволът не отнема нашата ‘религиозност’… [Но] има огромна разлика между това да бъдеш религиозен и да бъдеш роден отново чрез Духа Божи. За съжаление в нашите християнски деноминации има повече ‘религиозни’ хора, отколкото истински християни[7]„.

Най-добре познатата форма на медиумизъм в съвременния Запад е спиритическият сеанс, където контакт се осъществява с определени сили, предизвикващи видими резултати, като почуквания, гласове, автоматично писане или говорене на непознати езици, преместване на обекти и появяване на ръце и „човешки“ фигури, които понякога могат да бъдат фотографирани. Тези резултати се предизвикват с помощта на определени положения на тялото и техники от страна на присъстващите. Ще се спрем на тях, цитирайки един от стандартните наръчници по въпроса[8].

1.Пасивност:“Активността на духа е зависима от степента на пасивност или покорство, които той намира в екстрасенса или медиума“. „Медиумизмът… посредством усърдни занимания може да бъде овладян от всеки, който съзнателно предостави тялото си, своята свободна воля, своите сетивни и интелектуални способности на един проникващ в него и ръководещ го дух“.

2.Солидарност във вярата: Всички присъстващи трябва „мислено да симпатизират на медиума, за да го поддържат“. Спиритичните явления се улесняват при определено съчувствие, което следва от хармонията на идеите, възгледите и чувствата, съществуващи между участниците и медиума. Когато в членовете на ‘кръга’ липсват симпатия, хармония и пасивността на волята, сеансът излиза несполучлив. Също така „голямо значение има броят на участниците. Ако са повече, резултатът се постига по-трудно, защото те забавят или пречат на толкова необходимата за успеха хармония“.

3.Магнетичен кръг: Всички присъстващи „се хващат за ръце, образувайки по този начин така наречения магнетичен кръг. Чрез тази затворена верига всеки участник влива своята част от енергията, която сумарно се получава от медиума“. „Магнетичният кръг“ обаче е необходим само на по-слабо развитите медиуми. Госпожа Блаватска, основателката на съвременната „теософия“, която сама е била медиум, се присмивала на недодяланите техники на спиритизма след срещите си с много по-силни медиуми на Изток (в тази категория влиза и факирът, описан в трета глава).

4.Атмосфера: „Необходимата спиритическа атмосфера се създава чрез прилагането на изкуствени методи, като пеене на химни, слушане на тиха музика и дори, молитва.“Със сигурност може да се каже, че спиритическият сеанс е една груба форма на медиумизма. Това е причината техниките му да бъдат явни и да се стига до ефективни резултати само в редки случаи. Има и по-фини форми, някои от които се разпространяват под името „християнски“. За да разбере това, човек има нужда само от един поглед към техниките на „целителя с вяра“ Орал Робъртс (който, преди да се присъедини към Методистката църква, е бил пастор в сектата „Свята Петдесетница“). Робъртс извършва „чудесни“ изцеления с помощта на „магнетичен кръг“, съставен от хора, притежаващи нужната солидарност, пасивност и хармония на „вярата“. Всички те полагат ръце върху телевизора, докато той е на екрана; изцеленията могат да бъдат осъществени дори чрез изпиване на чаша вода, стояла върху телевизора по време на сеанса и по този начин абсорбирала действащия поток от медиумични сили. Но подобни изцеления, както и тези, предизвиквани от спиритизма и магията, могат да имат тежки психологически последици, а да не говорим за духовните разстройства[9].

В тази област човек трябва да бъде много внимателен, защото дяволът постоянно имитира делата на Бога и много хора с медиумични способности продължават да мислят, че са християни и че даровете им идват от Светия Дух. Но можем ли да кажем, че „харизматичното възраждане“ всъщност е, както казват някои, форма на медиумизма?

Когато към „харизматичното възраждане“ приложим обичайните тестове, ще останем поразени преди всичко от факта, че необходимите условия за спиритическия сеанс, описани по-горе, неизменно присъстват при „харизматичните“ молитвени събрания. В същото време нито една от тези характеристики не може да се забележи под същата форма или степен в истинското християнско богослужение на Православната църква.

1.Пасивността на спиритическия сеанс съответства на това, което „харизматичните“ писатели наричат „един вид отпускане… което е нещо повече от обикновено подчиняване на съзнанието чрез волеви акт; става дума за огромната скрита област на човешкия несъзнателен живот… Това означава да предоставиш цялото си същество – тялото, разума и дори езика си – в пълно владение на Духа Божи… При такива хора бариерите са свалени и Бог могъщо снизхожда и пронизва цялото им същество“ (Williams, pp. 62-63; курсив в оригинала). Подобен „духовен“ начин на мислене е чужд на християнството. Това по-скоро е начинът на мислене при Дзен будизма, „източния“ мистицизъм, хипнозата и спиритизма. Такава преувеличена пасивност е абсолютно несвойствена на православната духовност и представлява само открита покана към измамните духове да действат. Един благосклонен наблюдател отбелязва, че на петдесетническите събрания хората, които говорят на езици или ги тълкуват, „изглеждат изцяло изпаднали в транс“ (Sherrill, с. 87). Тази пасивност дотолкова е завладяла някои „харизматични“ общности, че те напълно са се отказали от църковната организация и от всякакъв ред в богослужението, като вършат всичко така, както „духът“ им заповяда.

2.Съществува известна солидарност във вярата, но за разлика от единодушната вяра и надежда за спасение на християните, тук виждаме особено единодушие в желанието и очакването на „харизматичния“ феномен. Това се отнася до всички „харизматични“ молитвени събрания. Но за преживяването на „кръщение със Светия Дух“ е необходима много по-силно изразена солидарност. Обикновено то се извършва в отделна малка стая, в присъствието само на неколцина, вече запознати с този опит. Присъствието дори на един човек, който има отрицателно отношение към предстоящото, често е достатъчна причина „кръщението“ да не се състои (както съмненията и молитвата на православния свещеник в описания по-горе случай са били достатъчни, за да прекъснат внушителната илюзия, предизвикана от цейлонския факир)

3.Спиритическият магнетичен кръг съответства на петдесетническото „възлагане на ръце“, което винаги се извършва от онези, които сами вече са преживели „кръщението“ с говорене на езици и които служат по думите на самите петдесетници като „канали на Светия Дух“ (Williams, с. 64). Това определение се използва и от спиритистите по отношение на медиумите.

4.“Харизматичната“, както и спиритическата атмосфера се създават с помощта на химни, молитви, а често и с ръкопляскане. Всички тези средства предизвикват „ефект на усилващо се вълнение и опиянение“ (Sherrill, с. 23).

Разбира се, някой може да възрази, че всички тези сходства между медиумизма и петдесетничеството са само съвпадение. И наистина, за да докажем, че „харизматичното възраждане“ действително е медиумично явление, нека определим характера на „духа“, който комуникира чрез петдесетническите „канали“. Множеството свидетелства на хората, които са изпитали неговото въздействие и които вярват, че това е Светия Дух, ясно разкриват неговата истинска природа. Ето някои от тези свидетелства: Трупата се приближи по-близо до мен. С телата си присъстващите сякаш оформиха фуния, която обхващаше потока на пулсиращия в стаята Дух. Аз стоях в центъра на тази фуния и Духът се вливаше в мен“ (Sherrill, с. 122). „Когато човек влиза в стая, в която се провеждат“ молитвени събрания на римокатолици-петдесетници, той „може да бъде повален на земята от силното усещане за Божието присъствие“ (Ranaghan, с. 79). (Нека читателят сравни това свидетелство с описанието на „вибриращата“ атмосфера при някои езически и индуистки обреди; вж. по-горе глава II.) Ето какво разказва друг човек за своя „кръщелен“ опит: „Започнах да чувствам, че Господ е в стаята и че се доближава до мен. Не можех да Го видя, но усещах как нещо ме притиска назад и сякаш плавно се носех към пода…“ (Logos Journal, November-December 1971, page 47). По-нататък при разглеждането на физическите елементи, съпровождащи „харизматичните“ преживявания, ще бъдат посочени и други подобни свидетелства. Този „пулсиращ“, „чувстващ се“ и „притискащ“ дух, който се „приближава“ и „излива“, изглежда, че потвърждава медиумичния характер на „харизматичното“ движение. Във всеки случай е ясно, че действията на Светия Дух никога не биха могли да бъдат описани по подобен начин!

Нека сега припомним една странна характеристика на „харизматичното“ говорене на езици, за която вече стана дума, а именно, че говоренето на езици се разглежда не само като начален и еднократен признак за „кръщение със Светия Дух“. Напротив, предполага се, че говоренето на езици трябва да продължи (както насаме, така и публично) и да се превърне в „съществен съпровождащ елемент“ на религиозния живот. В противен случай „даровете на Духа“ могат да бъдат загубени. Ето какво казва един презвитериански автор „харизматик“ за специфичната функция на тази практика при „подготовката“ на „харизматичните“ събрания: „Често се случва… няколко души да прекарват времето преди началото на събранието, молейки се в Духа [тоест на езици]. По този начин неимоверно нараства чувството им за Божието присъствие и сила, което след това се предава на събранието“. По-нататък авторът продължава така: „Ние разбираме, че тихата молитва в Духа по време на събранието помага да се поддържа чувството за Божието присъствие…“ защото „, след като човек свикне да се моли на езици гласно… скоро той придобива способността да предава волята на Духа посредством дишането, гласните струни и езика. Така молитвата става по-дълбока и съкровена“ (Williams, page 31). Нека припомним също, че говоренето на езици може да бъде провокирано от такива изкуствени средства като „издаване на звуци с уста“. Следователно можем да направим неизбежното заключение, че „харизматичното“ говорене на езици изобщо не е „дар“, а техника. Самата тя се овладява чрез други техники и на свой ред осигурява още „дарове на Духа“, ако човек продължава да я практикува и развива. Не е ли това ключът към разгадаването на главното действително постижение на съвременното петдесетническо движение, а именно, че то е открило някаква нова медиумична техника, даваща възможност за достигане и запазване на психическо състояние, при което чудесните „дарове“ стават лесно достъпни? Ако това е така, то „харизматичното“ определение за „възлагането на ръце“ като „просто служение на едно или повече лица за проводници на Светия Дух, към други лица, все още неблагословени“, при което „е важно служещите сами да са изпитали действието на Светия Дух“ (Williams, page 64) точно описва предаването на медиумичния дар от тези, които вече го притежават, тоест сами са медиуми. По този начин „кръщението със Светия Дух“ става медиумично посвещение.И наистина, ако „харизматичното възраждане“ е всъщност медиумично движение, тогава неяснотите при разглеждането му като християнско движение, се изясняват. „Харизматичното възраждане“ е възникнало в Америка, която петдесет години преди това е родила спиритизма при идентична психологическа обстановка – мъртъв, рационализиран протестантизъм, внезапно завладян от действително преживяване на невидима „сила“, която не може да бъде обяснена рационално или научно. Движението се е разпространило най-успешно в онези страни, които вече са притежавали солидната предистория на спиритизма или медиумизма – преди всичко в Америка и Англия, а след това в Бразилия, Япония, Филипините и черна Африка. За повече от хиляда и шестстотин години след времето на св. апостол Павел едва ли може да се открие пример за „говорене на езици“ в какъвто и да е, макар и номинално християнски контекст. Дори и да се намери, той се оказва изолирано и краткотрайно, истерично явление. Такова е било положението до появата през XX век на петдесетническото движение. Това се потвърждава и от учените, занимаващи се с историята на религиозния „ентусиазъм[10]„. Освен това подобен „дар“ са притежавали редица шамани и знахари от примитивните религии, а също така съвременните медиуми спиритисти и бесноватите. „Пророчествата“ и „тълкуванията“, които могат да се чуят на „харизматичните“ събрания, както ще видим, са странно мъгляви и стереотипни по отношение начина на изразяване и не носят специфичното християнско или пророческо съдържание. Учението се подчинява на практиката и както „харизматичните“ ентусиасти често повтарят, девиз на двете движения може да бъде: „Това действа“. Ето същия капан, в който индуизмът, както видяхме по-горе, улавя своите жертви. Едва ли може да има някакво съмнение, че „харизматичното възраждане“, доколкото може да се съди по явленията, свързани с него, повече си прилича със спиритизма и общо казано с всяка нехристиянска религия, отколкото с православното християнство. И ние ще приведем още много примери, доказващи правотата на това твърдение.

Досега с изключение изявленията на доктор Кох, ние цитирахме свидетелства, направени само от поклонници на „харизматичното възраждане“ относно това как те разбират действията на Светия Дух. Нека представим и свидетелствата на няколко души, които са напуснали или въобще са отказали да се присъединят към „харизматичното“ движение, след като са осъзнали, че „духът“, който го оживява, не е Светия Дух.

1.“Един млад човек от Лийсистър (Англия) разказа следното: той и негов приятел от няколко години били вярващи. Веднъж се случило така, че ги поканили да посетят събрание на група, практикуваща говоренето на езици. Атмосферата на срещата ги завладяла и скоро те започнали да се молят за получаване на нова благодат и за кръщение със Светия Дух. След напрегната молитва и двамата почувствали, че ги облива някаква топлина и че са обхванати от силно вълнение. В продължение на няколко седмици те се отдали на новото опияняващо преживяване, но постепенно тези чувства стихнали.

Човекът, който ми разказа това, призна, че тогава изобщо бил загубил всякакво желание да чете Библията и да се моли. Но той анализирал своя опит в светлината на Свещеното Писание и разбрал, че преживяното не е от Бога. Покаял се и го отхвърлил… А неговият приятел напротив, продължил заниманията с ‘езиците’ и това го погубило. Днес той дори не обсъжда въпроса за това как трябва да живее като християнин“ (Koch, с. 28).

2.Ето какво разказват двама протестантски пастори, посетили „харизматично“ молитвено събрание в презвитерианската църква на Холивуд: „Двамата предварително се уговорихме щом първият човек започне да говори на езици да се молим приблизително така: ‘Господи, ако този дар е от Теб, благослови този брат, но ако не е от Теб, тогава го възпри и нека никой друг не се моли на езици в наше присъствие…’ Един млад човек откри събранието с кратко хваление, след което всеки можеше да се моли. Някаква жена започна да се моли свободно на друг език, като говореше без всякакво заекване или колебание. Тълкуване на думите ѝ не бе дадено. Преподобният Б. и аз започнахме тихо да се молим, така както се бяхме разбрали по-рано. Какво се случи след това? Никой друг не проговори на езици, въпреки че на тези срещи обикновено всички, освен ръководителя се молят на непознати езици“ (Koch, с. 15).

Забележете, че този феномен не се проявява при отсъствие на медиумичната солидарност във вярата.

3.“В Сан Диего (Калифорния) една жена дойде при мен за съвет. Тя ми разказа за едно кошмарно преживяване, което имала по време на съвместната си мисионерска работа с един привърженик на говоренето на езици. Посещавала ‘харизматичните’ събрания, на които я убеждавали в необходимостта от дара на езиците. Веднъж позволила върху нея да възложат ръце, за да получи кръщение със Светия Дух. Когато това станало, жената изгубила съзнание. След като се съвзела, тя усетила, че лежи на пода и че устата ѝ се отваря и затваря автоматично, без да изговаря думи. Ужасно се изплашила, а стоящите около нея последователи на познатия ѝ евангелист възклицавали: Ό, сестро, вие наистина прекрасно говорите на езици. Вече получихте Светия Дух’. Но жертвата на това така наречено кръщение със Светия Дух се излекувала. Тя никога повече не се върнала при говорещите на езици. Когато жената дойде при мен за съвет, все още страдаше от лошите последствия на това ‘духовно кръщение'“ (Koch, с. 26).4.Ето какво разказва една православна християнка от Калифорния за своята среща с „изпълнен от духа“ пастор, който споделял разбиранията на водещите римокатолически, протестантски и петдесетнически представители на „харизматичното възраждане“: „В продължение на пет часа той говореше на езици и пробваше всевъзможни хитрини (психологически, хипнотични и „възлагане на ръце“), за да накара присъстващите да получат „кръщение със Светия Дух“. Сцената беше наистина ужасна. Когато положи ръце върху главата на една наша приятелка, тя започна да издава гърлени звуци, да стене, да плаче и да крещи. Той явно остана доволен от това и ни каза, че тя страда за другите и ходатайства за тях. Когато ‘възложи ръце’ върху моята глава, аз имах предчувствие, че ще се случи нещо наистина зло. Неговите ‘езици’ се редуваха и с английски фрази: „ти имаш дар на пророчество, чувствам го“; „само отворѝ устните си и той ще се излее“; „ти пречиш на Светия Дух“. Слава Богу, че не отворих уста, но бях сигурна, че ако бях проговорила, някой друг щеше да „изтълкува“ казаното“ (В лична беседа).

5.Читателите на списание Православно слово навярно ще си спомнят описанието на „молитвеното бдение“, организирано от Сирийската Антиохийска архиепископия, по време на конгреса, проведен в Чикаго през месец август, 1970 година. В една драматична и емоционална атмосфера младите хора започнали да „свидетелстват“ как „духът“ ги движи. Някои от присъстващите по-късно разказали, че атмосферата била „мрачна и зловеща“, „задушаваща“, „тъмна и зла“. Само благодарение застъпничеството на св. Герман Аляскински, чиято икона се намирала в помещението, събранието било прекратено и атмосферата се разведрила (The Orthodox Word, 1970, № 45, page 196-199).

Известни са много други случаи, в които хората са губели интерес към молитвата, четенето на Свещеното Писание и към християнството като цяло. Един студент дори започнал да вярва, че „няма нужда повече от четене на Библията. Бог Отец Сам щял да му се яви и да говори с него“ (Coch, page 29).

Ние ще имаме повод да цитираме и свидетелствата на много хора, които не са открили нещо негативно или зло в своя „харизматичен“ опит, и ще анализираме смисъла на техните свидетелства. Но без да правим окончателни изводи за истинската природа на „духа“, който предизвиква „харизматичния“ феномен, въз основа на приведените свидетелства ние вече можем да се съгласим с доктор Кох: „Говоренето на език изразява едно състояние на делириум, чрез което демоничните сили се освобождават и демонстрират своите възможности“ (Coch, page 47). „Харизматичното“ движение е определено „делириумично“ в своето отдаване на един „дух“, който не е Свeтия Дух. Самото то не е демонично в смисъла, в който без съмнение са съвремените окултизъм и сатанизъм, но поради естеството си то е отворено за проявленията на явно демонични сили, което понякога е очевидно.

Много хора, които са участвали в „харизматическото възраждане“, са чели тази книга. Мнозина след това са излезли от движението, осъзнавайки, че духът, който са почувствали в „харизматичните“ феномени, не е Светия Дух. На участниците в „харизматичното“ движение обаче, които сега четат тази книга, ние бихме искали да кажем: Вие можете да чувствате, че вашите усещания в „харизматичното“ движение в голямата си част са били все пак нещо хубаво (дори ако понякога сте изпитвали съмнения относно това, което сте видели или почувствали); вие можете да се съмнявате, че в тях има нещо демонично. Като казваме, че „харизматичното“ движение се базира на медиумизма, ние не възнамеряваме да отричаме всички ваши преживявания, свързани с участието ви в него. Ако сте стигнали до покаяние за своите грехове, до осъзнаването, че Господ Иисус Христос е Спасител на човечеството, до искрена любов към Бога и ближния – всичко това е наистина хубаво и няма да ви напусне с излизането от „харизматичното“ движение. Но ако смятате, че вашият опит на „говорене на езици“ или „пророчество“ или каквото и да било друго „свръхестествено“, което сте почувствали, е от Бога – тогава тази книга е една покана към вас да откриете, че областта на истинския християнски духовен опит е много по-дълбока, отколкото досега сте смятали. Козните на дявола са много по-фини и неуловими, отколкото сте допускали. Способността на нашето паднало човешко естество да приема илюзията за истина и емоционалния конфорт за духовно преживяване е много по-голяма, отколкото сте могли да си представите. По-надолу в тази глава, ще се спрем на това в детайли.Относно природата на съвременните „езици“ не би могло да се даде прост отговор. Ние със сигурност знаем, че в петдесетничеството, точно както в спиритизма, двата елемента – заблудата и внушението играят немалка роля, особено ако се отчете и възможността за интензивно въздействие на атмосферата в харизматичната аудитория, която подпомага проявата на тези феномени. Така един от участниците в петдесетническото „Иисусово движение“ (Jesus Movement) свидетелства за своето говорене на езици като за емоционален взрив: „Аз бърборех някакъв набор от думи.“ Друг един простодушно признава: „Когато за пръв път станах християнин, ми казаха: трябва да правиш това и това. Аз започнах да се моля, за да постигна необходимото, и накрая стигнах дотам, че ги имитирах, за да си мислят, че и аз имам дара“ (Ortega, page 49). По този начин голяма част от предполагаемите „езици“ се оказват фалшификат или в най-добрия случай резултат на внушение в емоционално състояние, близко до истерията. Документирани са обаче случаи на петдесетници, говорещи на неизучаван преди език (Sherrill, page 90-95); известни са и много свидетелства за това, че те могат леко, уверено и спокойно, без каквато и да било истерия да влязат в състояние „говорене на езици“. Сходното явление „пеене на езици“ безусловно носи в себе си свръхестествен характер. В този случай „духът“ диктува не само думите, но и мелодията. Всички запяват едновременно, като общото впечатление е описвано като „едновременно страшно и изключително красиво“ (Sherrill, page 118), „невъобразимо, свръхчовешко“ (Williams,page 33). Затова очевидно психологическите или емоционални обяснения не са достатъчни, за да се обхване това съвременно явление. И ако то не е следствие от действието на Светия Дух – а това вече в най-висша степен е ясно, – то съвременото „говорене на езици“, доколкото е свръхестествено, може да бъде обяснено само като дар от някой друг дух.

За да идентифицираме по-прецизно този „дух“ и за да разберем още по-цялостно „харизматичното“ движение, не само в неговите видими прояви, но и неговата „духовност“, ние трябва да почерпим по-дълбоко от източниците на православната традиция. Преди всичко трябва да се спрем на едно от понятията в православната аскетическа традиция, за което вече стана дума в предишните глави (във връзка с властта, която индуизмът упражнява върху своите последователи). Това е понятието за прелест, или духовна заблуда.
_________________________

*Из книгата „Православието и религията на бъдещето“ от иеромонах Серафим (Роуз). Превод от английски Мая Иванова. Издава ЕТ „Кирил Маринов“, С., 1997 година. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Pat King, в Logos Journal, Sept.-Oct., 1971, p. 50. Това „международно харизматично списание“ не трябва да бъде бъркано със списанието The Logos на отец Евсевий Стефану.

[2]. В тази глава цитатите са снабдени с посочка само за автора и номера на страницата; пълни бибпиографски сведения са приведени в края на главата.

[3]. Bishop Theophan the Recluse, What is the Spiritual Life, Jordanville, N. Y., 1962, p. 247-248 (на руски език). Отец Евсевий Стефану (Logos, Jan., 1972, с. 13) се опитва да оправдае сегашното „приемане на Светия Дух“ извън Църквата, цитирайки разказа за дома на стотника Корнилий (Деяния апостолски, глава десета), който получил Светия Дух преди кръщението. Но различието между двата случая е принципно: получаването на Светия Дух от Корнилий и неговото семейство е било свидетелство за това, че те трябва да се присъединят към Църквата посредством кръщение, докато съвремените петдесетници чрез своя опит само утвърждават заблудата, че Църквата Христова не спасява никого.

[4]. Вж. Burdick, p. 66-67.

[5]. Быков В. П., Тихие приюты, М., 1913, с. 168-170.

[6]. Вж. Kurt Koch, Occult Bondage and Deliverance, Kregel Publications, Grand Rapids, Mich., 1970, p. 168-170.

[7]. Kurt Koch, Between Christ and Satan, Kregel Publications, 1962, p. 124. Тази книга и книгата на д-р Кох Occult Bondage убедително потвърждават, базирано на двадесетвековния опит на християнството, че фактически всички прояви на медиумизъм, магия, чародейство и така нататък са описани в Свещеното Писание и православните жития на светиите и че извор на всички е дяволът. Само по няколко въпроси православният читател трябва да коригира интерпретацията на д-р Кох.

[8]. Simon A. Blackmore, S. J., Spiritism Facts and Frauds, Benziger Bros., New York, 1924: Chapter IV, „Mediums“, pp. 89-105 passim.

[9]. За Орал Робъртс вж. Kurt Koch, Occult Bondage, cc. 52-55.

[10]. Вж. Ronald A. Knox, Enthusiasm, A Chapter in the History of Religion, Oxford (Galaxy Book), 1961, pp. 550-551.

Изображения – авторът, иеромонах Серафим (Роуз) и негови книги. Източник – http://www.yandex.ru

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4vi

Следва…

Преподобни Иустин Попович

Просветата е факт, който в историята на човешкия род свидетелства за едно – човекът е несъвършено и половинчато същество. Всички философии, всички религии, всички науки, всички култури свидетелстват за това. Човекът е нещо, което трябва да бъде завършено и усъвършенствано. Поради това главната цел на просветата е да усъвършенства човека. Ала безмилостно се налага въпросът: как да стане това?

Откъдето и да погледнем, човешкото същество е отворено към другите същества и светове. В никакъв случай то не е затворената монада на Лайбниц. Със своя живот – и физически, и психически – човек съзнателно и несъзнателно, волно и инстинктивно, ала непрестанно вплита себе си в грандиозната тъкан на космическия живот. Просветата, ако е истинска, трябва да тръгне от този очевиден факт като от логична основа. А когато в историята на човешкия род търсим съвършения и завършен човек, тогава в съзнанието ни изниква въпросът: кой е съвършен и завършен човек, кой?

Дали Платон? Поради яркото съзнание за своята несъвършеност и половинчатост Платон се е уподобил на стрела, устремена към горните светове, световете на вечните идеи и идеали. Значи той не е съвършен и завършен човек.Дали Буда? Но преследван от безмилостно усещане за своите човешки несъвършенства, Буда е пренесъл целия стремеж на човека към съвършенство в отвъдното царство на вечното безчувствие – Нирвана. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Моисей? Но, преследван от тежките неволи на народа си и от своята безпомощност, Моисей постоянно зове за помощ от небето и горчивината на своето човешко същество заслажда с пророчески видения за бъдещия Месия и Спасител. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Мохамед? Измъчван от кръвожадността на своя пъкъл и от сладострастието на своя рай, Мохамед изтезава тази планета, като с меч и огън осъществява пророческите си сънища, фанатично-възторжено газейки през труповете на неправоверните. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Кант? Измъчван от несъвършенството на човешкото същество, Кант е извадил всичко човешко от тесния пашкул на рационалистичния критицизъм, за да го хвърли в бездната на ирационалните „неща в самите себе си“ и така го е оставил на милостта или жестокостта на неизвестното, непознатото, страшното. Значи и той не е съвършен и завършен човек.Дали Шекспир? Но в своята ненаситна жажда към Съвършеното и Завършеното Шекспир е преживявал човешкото несъвършенство в безброй демонични трагедии; повел човешкото същество към горните светове, той го оставил на тамошните пътища учудено и объркано. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Гьоте? Преживявайки задълбочено драмата на човешкото същество, в която Мефистофел играе главна роля, Гьоте със своя предсмъртен вик: Licht, mehr Licht! („Светлина, повече светлина!“) е показал колко нещастен е напуснал този свят. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Толстой? Но в своето постоянно и безпощадно воюване с несъвършенството и незавършеността на човешкото същество Толстой е стигнал до такова душевно разстройство, че преди смъртта в непоносима агония на духа е напуснал дома си, с намерението да избяга от самия себе си, от своето тъжно несъвършенство и трагична незавършеност. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

Дали Ницше? Но усещайки с вулканична сила трагичното несъвършенство и непоносимата незавършеност на човешкото същество във всички измерения и реалности на този свят, Ницше в необуздания си стремеж към висшия, съвършен и завършен човек е полудял. Значи и той не е съвършен и завършен човек.

И така от първия до последния човек – тъжна редица от несъвършени и незавършени хора. А сред тях – Той, тайнственият и чудесен Богочовек: божествено съвършен и човешки реален. Неговото човешко добро е божествено съвършено и завършено. Неговата човешка любов е божествено съвършена и завършена; също и Неговата правда, и Неговата милост, и Неговата вечност, и Неговата красота – всичко е човешки реално, но и божествено съвършено и завършено. Не се чудете на това: всичко човешко Той е преобразил в Божие, усъвършенствал и завършил с Божието. С една дума, в Него целият човек е божествено усъвършенстван и божествено завършен.Вие не вярвате? Опитайте да си представите по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек от Него. Няма да успеете. Защото нито индивидуалната, нито колективната човешка мисъл може да си представи по-съвършен Бог от Христос или по-съвършен човек. И изключителното и единствено по рода си във всичко това е, че всички божествени съвършенства в Христос са човешки реални и конкретни. И божествената истина, и божествената любов, и божествената правда, и божествената доброта, и божествената красота в Него присъстват като най-очевидни човешки реалности и земни конкретности. Няма съвършено добро, нито съвършена истина, нито съвършена красота, които човек да не намери въплътени в Неговата личност и осъществени в Неговия живот. Затова Той е този съвършен и завършен човек, когото човешкият род, човешката мисъл, човешкото сърце търсят чрез своите религии, философии, науки, изкуства, култура. Отнесено към просветата, това заключение ще гласи: Христос е идеалният човек, когото човешката просвета търси като своя цел, като свой смисъл, като свой идеал. С Него и от Него ние, хората, знаем какво е истински, идеален човек, съвършен човек. В Него имаме образец, по който всеки може да работи върху себе си, стремейки се да бъде идеално добър, идеално праведен, идеално съвършен и завършен човек. И то без огромни, непреодолими трудности, защото Той на всекиго, който се труди, дава божествени сили, за да може всичко Негово да направи свое – и Неговата божествена правда, и Неговата божествена истина, и Неговата божествена любов, и Неговата божествена добрина.

Приятели, ние вече стигнахме до главния въпрос в християнската философия на просветата. Вгледайте се сериозно и обективно във вътрешната архитектоника на християнската просвета – и планът, и изграждането, и програмата, и душата, и духът, всичко е евангелско, всичко е богочовешко. Всички нейни ценности са божествени, всичките ѝ методи – евангелски. В нея Бог винаги е на първо, а човекът на второ място: човекът живее и мисли, усеща и работи чрез Бога. А това значи: човекът се просвещава чрез Бога. И то не от някакъв абстрактен, трансцендентен, наднебесен, платоново-кантовски бог, но от Бог с непосредствено земна реалност и човешка конкретност, от Бога, Който е станал Човек и в категориите на човешкото ни е дал всичко, което е божествено, безсмъртно, вечно. Поради това от човешкия род само Той, Богочовекът Христос, има правото да изисква от хората божествено съвършенство: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец (Матей 5:48). – И да постави това божествено съвършенство като цел в живота, като цел на просветата и като цел на културата, като цел на цялостната човешка дейност. Но изисквайки това, Той в същото време дава на хората всички потребни средства и сили, с помощта на които хората могат да осъществят тази цел, да постигнат това божествено съвършенство.А кои са тези средства и сили? Светите евангелски добродетели – вяра и любов, пост и молитва, кротост и смирение, милосърдие и доброта, надежда и търпение, правда и истина. Осъществени, тези добродетели създават свят човек. А това означава съвършен и завършен човек. Такъв човек знае истинския смисъл на света, истинския смисъл на живота, и с цялото си същество работи за осъществяването на поставената цел във всички области на човешката дейност. Изтъкан от светите добродетели, той постоянно черпи безсмъртни сили от вечноживия Богочовек. Затова се усеща безсмъртен и вечен още в този свят; затова и във всеки друг човек вижда безсмъртно и вечно същество. Евангелските добродетели са проводници на божествена светлина; всяка от тях довежда до човека тази светлина. Затова светецът сияе, свети и просветлява. Той носи в себе си Светлината на света (Иоан 8:12); тя му осветява целия свят, и той вижда неговия вечен смисъл и неговата вечна ценност. Светлината на света в същото време е и Светлина на живота (Иоан 8:12); тя осветява пътя, който води човека към безсмъртие и живот вечен. В нашия човешки свят светлина и живот са синоними; както са синоними тъмнина и смърт.

Просветата е само проекция на светостта, излъчване на светлина; светителят свети и с тази светлина просветява, просвещава. Просветата по своята същност е обусловена от светостта и затова истински просветен всъщност е само светецът. Без светител няма просветител; без святост няма просвета; без просветление няма просвещение. Светостта е святост чрез божествената светлина. Истинската просветеност не е друго освен излъчване на святост; само светиите са истински просветени. Защото са поели божествената светлина с цялото си същество, осъществявайки евангелските добродетели и с това са отхвърлили от себе си мрака на греха и тъмнината на порока. Евангелската святост, евангелската праведност живее и диша светлина, излъчва и твори светлина. И светейки, тя в същото време освещава и просвещава. Това ни показва и самата етимология на думата „просвета“, която идва от църковнославянската дума „просвещение“, а свет значи светлина и просвета значи просветление.Да, просвета всъщност означава просветление и то просветление чрез освещение със Светия Дух, с Христовия Дух, като Творец Носител и Подател на святост и светлина. Поради това, че са осветени и просветени от Духа Светаго, светците са просветители. Затова в съзнанието на християнските народи Църквата и училището са неразделни – те съществуват и живеят, и растат заедно, като си помагат взаимно.

Просвета без святост, просвета без освещение от Духа Светаго, просвета без усъвършенстване на човека от Богочовека, просвета без Бог, е измислила Европа в своето хуманистично идолопоклонство. Все едно е дали това идолопоклонство се проявява в обожествяването на папата или в обожествяването на културата, науката, цивилизацията, техниката, политиката, модата. Във всичко това един е главният стремеж – и човекът, и обществото, и светът да се устроят без Бога, без Христа. Така и в просветата главното е да се просвети човека и човечеството без Христа Бога. В тази насока хуманистичната просвета си е поставила за цел създаването на нов човек. Планът за този нов човек е класически прост и едноизмерен – у новия човек не трябва да присъства Христос, нито нещо Христово. И Европа се е отдала на работа – започнала е да прави човек без Бога, общество без Бога, човечество без Бога.

Ренесансът е влял надежда в много сърца. Тъй като папизмът е изсушил европейския човек със своята схоластика във философията и с човеконенавистното си иезуитство в етиката, той е изсмукал творческата жизнена сила на европейския човек. Затова като първа потребност се обявява обновата на европейския човек в хуманистичния дух на стара Елада, за да се предотврати по този начин неговата смърт. Това може да стане, първо, с отдалечаването на европейския човек от Христос, и второ, с прекъсването на всички връзки с горните невидими светове.

Появява се Русо: човекът трябва да се върне към природата, а всичко, което е над нея, трябва да се отстрани от него; добро е това, което е природно; природният човек е най-добрият човек – в това е цялата етика и педагогика на Русо.Русо е почерпил много от природата и го е пренесъл върху човека. Но възниква въпросът: какво е това, което съставя природата на самия човек? Сетивата, отговаря сенсуалистичната философия в лицето на Лок и Юм. Човекът като сетиво – това е истинският човек. Цялата природа на човека се извежда от сетивата и се свежда до сетивата. Като се отнеме онова, което не е потребно на човека, тогава остават сетивата, които правят човека.

Ала човекът, сведен до сетива, е прекалено примитивно груб, посредствен. Противно на това рационалистическата философия начело с Декарт и Кант предлага нов тип човек. Това е човекът като разум. Човекът преди всичко е рационално същество, разумът прави човека човек, а всичко останало в човека е прекалено второстепенно, за да претендира за главно място в неговото същество.

Пропуснато е най-главното в човека, протестират волунтаристите във философията, които са предвождани от Шопенхауер и Щирнер; човекът не може да бъде сведен нито до сетивата, нито до разума; той не е нито едното, нито другото; той е на първо място воля. Да, човекът като воля, това е същинският, истинският човек – това е новият човек.

В търсене на новия човек Европа започва да изследва по-нисшите същества и чрез тях да търси човешкия произход. Тя се стреми да създаде по някакъв начин човек без Бога, като се опира на животинския свят. С голяма радост и дори истерия Европа приветства хипотезата, че човекът е произлязъл от маймуната и от други бозайници.Тогава в мисловния свят на заболялата и тромава Европа се втурва Ницше със своите бури, урагани и земетръси. И с възторга на пророк и пламенен поет той обявява на света своето евангелие за свръхчовека. От Шопенхауеровия волунтаризъм и Дарвиновия еволюционализъм той извежда смелото и логично заключение: ако маймуната е преход към човека, защо човекът да не е преход към свръхчовека? Да, човекът е преход и мост към свръхчовека. Да, човекът е нещо, което трябва да се овладее и превъзмогне: „Какво е маймуната за човека? Смях и жалък срам. Същото трябва да бъде човекът по отношение на свръхчовека: смях и жалък срам“. Свръхчовекът е смисъл на земята и цел на историята. От какво е съставен свръхчовекът? Съставен е от четири главни принципа. Първият е – трябва да се убие Бога. „Вие сте висши хора, обръща се Заратустра към учениците си, този Бог е бил ваша най-голяма опасност“. Ала не бойте се: „Бог умря – обявява Заратустра, – няма повече опасности за вас, няма повече пречки за появата на свръхчовека. Вторият принцип е – не щади ближния; което пада, трябва да се катурне. Третият принцип е – в основата на всичко е волята за власт, безогледна и безпощадна воля за власт. Четвъртият принцип гласи – всичко е позволено; за свръхчовека няма нито добро, нито зло; той живее отвъд доброто и злото, отвъд истината и заблудата, отвъд съвестта и отговорността”.

Приятели, драмата на хуманизма е завършена – сътворен е новият човек – свръхчовекът. От русовския ембрион хуманистичният човек се е развил до свръхчовека; ренесансовият човек завършва със свръхчовека.

Ала какво е всъщност свръхчовекът; от какво е съграден? Само от един инстинкт, инстинкта за самосъхранение. Но предствете си, нима е възможно от един инстинкт да се съгради и най-малката буболечка, а камо ли най-сложното същество на земята – човека? В целия животински свят, в който има над шестстотин хиляди вида, няма нито една мушица, която да е изкована само от един гол инстинкт, та макар това и да е инстинктът за самосъхранение. А Ницше провъзгласява един-единствен инстинкт за свръхчовека. От това всъщност следва, че свръхчовекът е нещо по-нисше от човека, „подчовек“, а това означава не-човек. Бих казал, че свръхчовекът е най-талантливата карикатура на човека на тази помръкнала звезда.

Което важи за свръхчовека, се отнася и за всички негови хуманистични предци. Природният човек на Русо не е нищо друго, освен получовек, защото му е отнето всичко, което е над природата. А получовек е същото, каквото е и подчовек, понеже в него безпрепятствено са се развили всички природни злини, макар те и да са ласкани от хуманистичната просвета.А Локовият човек като сетивност какъв е? Част от човека, провъзгласена за цял човек. А това е вече нов подчовек, ново изчадие на човек. Защото, какво са сетивата без душата? Цигулка с пет струни, ала без цигулар.

А човекът на Кант като разум какво представлява? Частица от човека, обявена за човек. А къде е безкрайният свят на човешките чувства, в които е и нашият рай и нашият ад – нима без тях човекът може да бъде човек? Не, не! И кантовият човек е карикатура на човека.

А човекът на Шопенхауер и Ницше като воля дали повече прилича на човек? Къде е тук душата със своята безкрайност, къде е съвестта, къде е състраданието? И нима без всичко това човек може да бъде човек? Ах, и това е карикатура на човека, още една карикатура.

Разгледайте тази хуманистична изложба на нови хора – получовек до получовек, подчовек до подчовек, не-човек до не-човек, с други думи: карикатура до карикатура. Човече до човече. Нима не забелязвате, че хуманистичната европейска просвета е създала малки човечета и с тях е населила Европа. Човече е природният човек, човече е човекът като сетивност, човече е човекът като разум, човече е свръхчовекът. У всички тях има нещо уродливо; всички са части и отломки от човека, но го няма целия човек в неговата завършеност и пълнота. Ние присъстваме на една трагична изложба – без Бога и чрез хуманистичната просвета европейският човек е дегенерирал в човече, в джудже.

Приятели, европейският хуманизъм е изпълнил своята мисия: създал е новия човек, човек без Бог и душа.Но къде е този нов човек, къде е свръхчовекът? Той не съществува като индивидуална личност, ала съществува като колективна сила, която опустошава Европа чрез хуманистичната философия, чрез хуманистичната наука, чрез хуманистичната просвета, чрез хуманистичната култура, чрез хуманистичната цивилизация. Така се е родил специфичният тип на европейския човек: холбаховският l’homme-machine (човек-машина), homo faber (трудещ се човек), homo technicus (човек на техниката). Това изцяло е човек без Бог и без душа. С други думи, безбожен и бездушен човек-робот. А роботът затова е робот, защото не признава нито Бога, нито душата.

Знаете ли кой му подражава в това? Експерименталната психология Psychologie ohne Seele. Това е европейската наука за душата. Наука за душата, която не признава съществуването на душата! Може ли да има по-голям абсурд? Ала този абсурд е „светая святих“, в която живее нейно божествено величество – европейската хуманистична Psychologie ohne Seele!… Пред нея като пред непогрешимо божество се кланят многобройните европейски роботи. Фабрика за роботи, ето в какво се е превърнала Европа от Ренесанса до днес. А роботът е най-ощетеният тип човек. Който има очи да види, може да види – на тази планета не е имало по-беден, по-уродлив и по-нечовечен човек от европейския робот. Срам и позор, вечен срам и позор за Европа, това е нейният „нов човек“, човек без Бог и душа, човек-робот.

Тъй като е убил Бога и душата в себе си, европейският човек вече няколко десетилетия върши бавно самоубийство. Защото самоубийството е неизменен спътник на богоубийството… Просветата без Бога е въвлякла Европа в такъв мрак, в какъвто нито един континент не е попадал. В този мрак никой никого не разпознава, никой никого не признава за брат…Приятели, каква е целта на просветата, ако не да просвети човека, да освети всички негови бездни и ями и да прогони от него всяка тъмнина. А човек без Бога, без Христа, без тези неугасими светлини как ще разпръсне космическия мрак, който от всички страни напира върху него и как ще прогони тъмнината от себе си? Въпреки всички свои светилници без Бога човекът е само светулка в безконечния мрак на вселената. А неговите наука, философия, просвета, култура, техника, неговата цивилизация – това са мънички свещички, които той пали в тъмнината на земните и космически събития. А какво са тези свещички в безкрайната нощ и пълния мрак на индивидуалните, социални, национални, световни проблеми и събития? Нима вече не са изгаснали, нима над Европа не се е спуснал гъст и тежък мрак, нима не е паднала непроницаема тъмнина?

Чрез доситеевщината тази тъмнина е обхванала донякъде и нас, православните народи. Защото доситеевщината е лекомислена вяра във всесилната хуманистична наука, във всесилната хуманистична просвета, във всесилната хуманистична култура, във всесилната хуманистична техника, във всесилната хуманистична цивилизация. Под трагичното въздействие на доситеевщината европейската хуманистична просвета е създала у нас конфликт между Църквата и училището, който за нашите народи значи и винаги е означавал катастрофа. Под въздействието на доситеевщината и ние започнахме да се механизираме, да се роботизираме.Има само един начин да избегнем окончателната катастрофа. Кой? Да се приеме християнската просвета във всички училища, от най-нисшето до най-висшето, и във всички просветни, народни и държавни институции, от първата до последната. Единствено православната просвета осветява и просвещава с неугасима светлина, с истинска светлина всички светове – и тази светлина е Богочовекът Христос. Нея никаква тъмнина, дори и тъмнината на Европа, не може да угаси, нито да я обземе. Тя единствена прогонва мрака от човека и от обществото, от народа и от държавата. Тя, единствената, истинска светлина, осветява до дъно всеки човек и у всекиго ни открива наш безсмъртен, наш божествен брат и вечен събрат. Тя е тази, която ни учи, че и проблемът на човека, и проблемът на обществото, и проблемът на нацията, и проблемът на човечеството могат леко и ясно да се разберат и решат само когато и човекът, и обществото, и нацията, и човечеството се поставят в контекста на Богочовека Христос.

Приятели, същността на християнската просвета може да се изрази така:

1. Човекът е същество, което в най-пълна степен и най-реално може да се усъвършенства и да придобие завършеност чрез Богочовека.

2. Усъвършенстването на човека чрез Богочовека става с помощта на евангелските добродетели.

3. Просветеният човек у всеки друг човек вижда свой безсмъртен брат и вечен събрат.

4. Всяка човешка дейност – философия, наука, занаяти, земеделие, изкуство, просвета, култура, добива своята непреходна ценност, когато се освети и осмисли с Богочовека.

5. Истинска просветеност се постига със свят живот според Христовото Евангелие.

6. Светците са най-съвършените просветители; колкото по-свято живее човек, толкова по-добър възпитател и просветител е той.

7. Училището е втората половина от сърцето на Богочовека, а Църквата е първата.

8. Абсолютният център на всички идеи и дейности е Богочовекът Христос и Неговото богочовешко общество – Църквата.С това завършвам краткия преглед на философията на православието. Бих желал от всички мисли, които сте чули, и от всички чувства, които са ги съпровождали, да оформите в себе си едно убеждение, а именно – Православието е съвършен, върховен, живоносен принцип и сила на душата ни, на историята ни, на народите ни, на нашия човек; то е душа на душата ни, сърце на сърцето ни, живот на живота ни. Развито, разлистено, разцъфнало и оплодено в младите души, това убеждение би превърнало Православието в неизчерпаем извор на всички животворни, творчески сили на нашата народна душа, на нашето народно сърце, на нашия народен живот, на нашия народен прогрес, на нашата народна просвета, на нашата народна култура; с една дума, на нашата народна история. Всичко, което е истински велико, безсмъртно и вечно и в историята на народите, и в живота на всеки човек поотделно, е такова, само защото е въплъщение на Христовия дух. Оставим ли това, ние ще изоставим нашето величие и онова, което ни прави велики, нашето безсмъртие и онова, което ни прави безсмъртни, нашата вечност и онова, което ни прави вечни. А ние ще оставим Христовото, знаете ли кога? Когато ни повлече мътната и тъмна река на европейската хуманистична култура, европейската хуманистична просвета, европейската хуманистична цивилизация, европейската хуманистична религия, европейската хуманистична наука; когато ни повлече и отнесе в мъртвото европейско море. В това море не може да живее нищо Христово. В него постепенно умира душата и сърцето ни, и човекът, и народът. С една дума, умира и отмира всичко, що е Христово. За да не се случи това с нас, днешните потомци на Христовите светии, нужно е всеки от нас да се изпълни с Христовия животворен дух, така че и човекът, и семейството, и обществото, и народът във всички области на живота да работят, творят и живеят с дух Христов.

Извършим ли това, името ни ще стане безсмъртно с божествено безсмъртие и вечно с божествена вечност, ще бъде записано с незаличими букви във вечните летописи на небето и земята, летописи, които молци не могат да повредят, нито разбойници да откраднат и унищожат.
_____________________

*Из книгата Православието като философия на живота, от преподобни Иустин Попович. Източници – Славянобългарски манастир “Св. Великомъченик Георги Зограф”, Света Гора, Атон и http://synpress-classic.dveri.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основение чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4v9

Изображения – авторът, преподобни Иустин Попович и негови книги. Източник – Яндекс РУ