(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Естествено, светите апостоли при своята проповед не са учили само за мира, а са излагали цялото Христово учение за спасението и за царството Божие, но благовестването на мира се е оказало онзи чуден талисман, който им отключвал всички врати и сърца и който не само смирил и покорил по-нисшите духове, а накарал и самия сатана да пада от небето! Поражението, което Христос му нанесе в пустинята, сега се разширява и утвърждава чрез дейността на учениците в името на Христос. А защо така? Защото сатана значи разрушител, разделител, сеятел на вражда, а от там следва, че всяко тържество на мира в съзнанието и живота на хората за него е поражение.

Не е случайно поради това, че Христос оценява успехите на учениците си така високо, та за награда им дава власт безопасно да настъпват върху змии и скорпии и над всяка вражеска сила. То е свързано с характера на тяхната мирна дейност. Защото змията изкуси човеците и внесе разделението на враждата в живота им, следователно всяка победа на мира е стъпкване на змията и на вражеските сили. Нали затова и св. пророк Исаия, като описва своя истински мирен идеал, двукратно споменава обезвреждането на змиите и аспидите чрез победата на мира (Исаия 11:8; 65:25). Това, което той пророкува и за което копнееше стана реалност по времето на Христос и апостолите. 

Най-високата оценка все пак, тази миротворна дейност на апостолите получи от Иисус не в разговора Му с тях, а в дълбоката радост, която Той сподели с небесния Отец след успешната апостолска мисия. В онзи час се зарадва духом Иисус и рече: “Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, затова че си утаил това от мъдрите и разумните, а си го открил на младенците. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“ (Лука 10:21).

Че в проповедта на Господ Иисус и учениците Му миротворството е било основно, най-ясно ни свидетелстват светите първовърховни апостоли Петър и Павел. В поучение пред събраните у Корнилий св. апостол Петър направо сумира цялото слово Иисусово като благовестване на мира (Деяния на светите апостоли 10:36). Св. апостол Павел в посланието си до ефесяните също така сумира Иисусовата проповед като благовестене мир на близки и далечни (Ефесяни 2:17). Затова ако Иисус дойде с програма за мир и учи според изпълнението на тази програма, естествено беше в прощалната Си беседа когато се разделяше, преди страданията Си с учениците, да им завещае мира. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27).

Ако по време на Неговото присъствие и ръководство, те отиваха между хората като овци между вълци, въоръжени единствено със силата на мира, сега, когато ги оставя и когато им описва гоненията, страданията, мъченията и убийствата (Иоан 16:2), на които те ще бъдат подложени, Той пак като сигурно средство, за да не се смущава сърцето им посочва и дава мира, но не фарисейския, лицемерен мир на грешния свят, който е само форма на война, а истинския дълбок несмутим мир от Господа и в Господа. „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света ще имате скърби, но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).

Още по-важно от проповедта за мира беше изкупителното миротворно дело на Христос. Чрез проливането на невинната Си кръв на Голгота, Той стана изкупителна жертва за греховете на всички човеци, примирител на небето със земята. „В Него благоволи Отец да обича всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе си всичко – било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта, на кръста Му. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението си към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Си, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си“ (Колосяни 1:19-21). „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешници. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове се помирихме с Бога, чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му. И не само това, но се и хвалим с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме сега помирение” (Римляни 5:8-11). „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше по средата, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки защото чрез Него и едните, и другите имат достъп при Отца, в единия Дух“ (Ефесяни 2:14-18).

При тези свидетелства е ясно, че когато Иисус беше на път към Голгота и се прощаваше с учениците си, Той им завеща не само мира, постигнат между човеците чрез словото Му, но и много по-дълбокия и безценен мир, между небето и земята, който щеше да бъде постигнат на кръста, чрез кръвта Му. И този мир Той завеща не само на малцината Си приближени ученици, а на всички човеци от двата народа – юдеи и езичници – сиреч на целия свят, на близки и на далечни. С всички хора Той сближи и, тъй да се каже сроди Бога още от момента на раждането Си, когато взе върху Себе Си човешката плът с всичките ѝ немощи и я освети. Но истински дълбоко, пълно примири човеците с Бога тогава, когато взе върху Себе Си греховете на цялото човечество и ги изкупи чрез проливането на невинната Си кръв. А когато след възкресението Си – като победа над внесената от дявола чрез Адам смърт – Той се и възнесе на небето с изменено и осветено човешко тяло, тогава човечеството не само по дух, но и по обновено тяло получи достъп до Отец в единия Дух и човеците станаха „свои на Бога“ (Ефесяни 2:19).

Ето в какъв дълбок смисъл Христос не само е Княз на мира и наш мир, но изобщо се изяви, че е мир (Михeй 5:5). Тъй както се казва в Словото Божие, че Бог е любов (1 Иоан 4:8), тъй е Христос и мир в абсолютния смисъл на думата.

Но ако е така, тогава какво значат думите на Самия Иисус, че Той е дошъл да донесе и хвърли огън на земята, за който би желал да е вече пламнал, че е дошъл да донесе не мир, а раздяла и меч, да разлъчи човек от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ; че отсега петима в една къща ще бъдат разделени – трима против двама, и двама против трима; че който обича баща или майка, син или дъщеря повече от Него, той не е достоен за Него (Матей 10:34-37; Лука 12:49-53)? Не са ли тези думи в противоречие с цялата тъй грандиозна, космична миротворна мисия на Христос?

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 2 край“ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Многобройни са греховете на личностите и народите, които водят до междуособици и войни, затова многобройни са изобличенията и предупрежденията на пророците. Любов към виното и сикера, блудството, търсенето на подаръци и подкупи и заради тях оправдаване на виновния или онеправдаване на праведните ще доведат до общи трусове и труповете на нечестивците ще бъдат като смет по улиците (Исаия 5). Злодеяния и насилие, отнемане на чужди ниви и къщи, събличне на сиромаха и горната и долна дреха на мирния жител, следване ветрогони, които рекламират вино и сикер, мразене доброто и обичане злото, непознаване на правдата, одиране кожата на угнетените, чупене костите им и свличане плътта им ще доведат до това – градовете да се разорат като нива и столици да се превръщат в купища развалини (Михей 2:3). Безгрижието за Божията воля и Божия съд, излежаването върху скъпи меки легла, услаждане с вино, танци и песни, мазане с благовония и гиздене, преяждане с тлъсти ястия ще докарат плен на нечестивите и край на изнежеността, повсеместно избиване и разпиляване на човешки кости из къщи. Самите къщи ще бъдат разрушени – големите чрез разцепвания, а малките чрез пропуквания. Защо се превръща правосъдието в отрова, а плодът на правдата – в горчило и като се забравя Божията милост, благост и мощ – се говори: „нали със своя сила спечелихме си мощ?“ (Амос 6:1-14). Меренето с неточни везни, трупане в къщи ограбено нечестно имане, отдаване на богаташите на неправда и лъжа, изричането и кроенето на измама и лукавство предизвикват пълно опустошение и разрушения. (Михей 6). Блудството, виночерпенето, веселията и пиршествата, насилията и прелюбодействата, гордостта и враждите ще доведат до изтребване и разпиляване народите като от вятър (Осия 2:5, 8, 14; 4:2, 11,18, 19; 5:4-5; 7:3-10).

“Понеже те сяха вятър, буря ще пожънат“ (Осия 8:7). „Среброто си ще изхвърлят по улиците и златото не ще зачитат. Среброто им и златото им не ще бъдат в сила да ги спасят в деня на Господнята ярост. Те не ще наситят с тях душите си и не ще напълнят утробите си, защото то беше повод за беззаконието им. В гиздавите си накити те се гордееха с него и правеха от него изображения на гнусните си изтукани; затова ще го направя нечисто за тях и ще го дам плячка в ръцете на чужденци и на земни беззаконици да го разграбят и те ще го осквернят. И ще отвърна от тях лицето Си, и ще осквернят Моето съкровено място и ще влязат там грабители и ще го осквернят. Готви верига, защото тази земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия. Аз ще доведа най-зли народи, и ще завладеят домовете им. И ще сложа край на гордостта на силните, и ще бъдат осквернени светините им. Идва гибел: ще търсят мир и не ще намерят. Беда ще дойде след беда, и вест след вест; и ще търсят у пророка видения, и не ще има учение у свещеници и съвет у старци. Царят ще тъжи, и князът ще се облече в ужас, че у народа на страната ще треперят ръцете. Ще постъпя с тях според техните пътища, според техния съд ще ги съдя; и ще узнаят че Аз съм Господ“ (Иезекиил 7:19-27).

Присъдата е неумолима и непредотвратима. „Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Който сее неправди, не може да не изпита горчивите плодове на делата си. Затова колкото много са предупрежденията у пророците срещу неправедниците, толкова много са и изобличенията им срещу нечестните демагози лъжепророците, които обещават мир, без правда и без милост. „Ще бъде ръката Ми против тези пророци, които виждат суета и предсказват лъжа; в съвета на Моя народ те не ще бъдат, в списъка на дома Израилев не ще бъдат вписани и в земята Израилева не ще влязат; и ще познаят, че Аз съм Господ Бог. Задето въвеждат Моя народ в заблуждение, думайки: „мир“, а пък мир няма; и когато той гради стена, те я с кал мажат“ (Иезекиил. 13:9-10). Те създават само външна фасада, временен изглед за мир, но дохождат дъжд, градушка и вятър и обрулват, смиват и отнасят измамата. Тогава пада не само мазилката, но и самата стена. Защото измамни са мирните обещания и видения без правда (Иезекиил 13:11-16). Не че Бог не желае мира и не, че голословно е вдъхновявал пророците Си да известяват мир, но за това няма мир, защото е непоругаема и неотменима волята Му и всеки, който без нея и против нея обещава и сам очаква мир, е лъжец (Иеремия 4:10). Ливанският сняг знае и не напуска мястото си в скалите планински, а човеците нехаят за волята Божия, затова нямат мир (Иеремия 18:14 и нататък). „Те се държат яко о измамата и не искат да се обърнат: „Аз наблюдавах и слушах: те не говорят право, никой не се разкайва за нечестието си, никой не казва: „Какво сторих?“ Всеки се впуща в своя път като кон, който се впуска в битка. И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, ластовица и жерав спазват времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения. Как думате: ние сме мъдри, и законът Господен е у нас? А ето, лъжливото перо на книжовниците и него превръща в лъжа. Посрамиха се мъдрите, смутиха се и се заплетоха в мрежа: ето, те отхвърлиха словото Господне; де е тогава тяхната мъдрост? Затова жените им ще дам на други, нивята им – на други владелци, защото всички те, от малък до голям, се предадоха на користолюбие; от пророк до свещеник – всички действат лъжливо. И лекуват лекомислено раната на дъщерята на своя народ, думайки: „мир, мир“! А мир няма. Срам ли ги е, когато вършат гнусотии? Не, никак не ги е срам и не се червят. Затова ще паднат между падналите; когато ги посетя, те ще бъдат повалени, казва Господ“ (Иеремия 8:5-12, срв. Иеремия 6:10-16). Лъжепророците користно гъделичкат слуха на народа с обещания за мир, за да им се отблагодарява той със заплащане, а на онзи, който разкрива измамата и заблудата им, те му обявяват война. Но мир действително няма да има, докато не познаят правдата, докато мразят доброто, а обичат злото, докато насилват и грабят. Мир не ще има, докато има злодейство. Лъжепрорците не ще видят слънце; и денят ще потъмнее над тях. Ще се засрамят ясновидците, ще се посрамят гадателите и ще се затворят устата им. Защото те лъжат народа, че Бог е обещал мир при всички условия и без усилия от страна на народите, а той ги е предупредил, че няма мир при неправда (Михей 3:1-12). 

Но не само лъжепророците ще бъдат изобличени заради демагогските си мирни обещания, но и народът, който се увлича от тях, слуша ги и им вярва, ще бъде жестоко наказан заради нечестието си. „Те пророкуват в Мое име, но Аз не съм ги пращал; те говорят: „меч и глад не ще има в тая земя“. С меч и глад ще бъдат изтребени тези пророци, и народът, комуто пророкуват, от глад и меч ще бъде натъркалян по иерусалимските улици, и не ще има кой да ги погребе – тях и жените им, синовете и дъщерите им; и Аз ще излея върху им тяхната лошотия“ (Иеремия 14:15, 16).

Ние и тук лесно разбираме, че отправяната заплаха, че всеки ще жъне каквото е посял, няма предвид само последния Божи съд и въздаването всекиму според делата му, но има предвид и жестоко изсипалите се като жар върху главата на еврейския народ реални исторически разрушения, пленничество, изгнанничество и неспиращи войни – ето вече почти три хиляди години от онова време на предсказанията. Разбираме също тъй, че предупрежденията не се отнасят до един само народ, а до всички народи, които в своя исторически път ще бъдат живи и ще имат благата на живота, а когато изпълняват закона, а когато се отдалечат от закона и се надигнат против него, меч ще ги поразява и ще изчезват безследно, все едно, че не са съществували. „Защото близък е денят Господен за всички народи: както си ти постъпвал, тъй ще се постъпи и с тебе; каквото си вършил, ще падне върху главата ти. Защото както вие пихте на светата Моя планина, тъй и всички народи всякога ще пият, ще пият, ще гълтат и ще бъдат – като да не са били“ (Авдий 1:15-16).

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 1″ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

1. Първоначалният мир

Християнството е религия на мира в абсолютния, космичен смисъл на думата. Защото то учи, че първоначално, когато е излязло от ръцете на Твореца, цялото творение е било в красота, хармония и мир. И макар впоследствие злото да е внесло дисхармония, грозота и размирици в живота на човека и на вселената, Сам Синът Божи е слязъл от небето, възстановил е хармонията, примирил е света с Бога и затова всички, които Го слушат и следват, имат с Него, чрез Него и в Него – мир. Това е основната същност на християнството.

Седем пъти, според първата глава на книгата „Битие“ Бог при сътворяването на отделни части от света с вътрешна радост и задоволство виждал, че създаденото е добро (Битие 1:4, 10, 12, 18, 21, 25, 31). Последният път дори, когато било завършено и сътворението на човека, се казва, че Бог видял всичко, което бил създал, и ето, „беше твърде добро“ (1:31). 

Нас в случая не може да ни занимава антропоморфичният начин, по който битиеписателят – с оглед на своите някогашни читатели се изразява за преценката на Бога. Защото ясно е, че Бог не е „видял“ творението едва след създаването му, а го е знаел и „виждал“ винаги. Важното е, че то се оценява като добро и много добро. А това разбира се не е само в тесен нравствен смисъл, както ние днес говорим за добро, а е било и в естетически, и дори в телеологически смисъл: то е добро, защото е хармонично и красиво и защото е в състояние да изпълни отреденото му предназначение, отредената му цел – да служи на доброто (Ефесяни 2:10).

Доброто на творението се изразявало и в пълния ред, който владеел в него. Над всичко стояла Божията воля, волята на Твореца. В изпълнение на нея служат небесни войнства. Под тях е човекът като последно по време творение, на когото пък е подчинено всичко земно: морско и сухоземно, надземно и подземно (Битие 1:28). Той е поставен в Райска градина, в която има всякаква красота и всякакви плодове. Поставен да я обработва и пази (Битие 2:5, 15), да се наслаждава на красота и изобилието ѝ и сам да я краси, не само чрез това, че ще я обработва и пази, но и чрез собственото си присъствие в нея, бидейки той самият последното най-хубаво Божие земно творение[1]. Човекът се подчинява с доверие, благодарност, благоговейна почит и любов на това, което е над него; радва се и прилепва сърцето си към това, което е равно на него (Битие 2:23-24), и владее това, което е под него. Като е тъй всяко нещо на своето място и в своите функции и като е то творение подчинено на едната обща Божия воля, желаеща доброто и радостта на всичко, особено на човека, тогава има навред мир и ред, хармония и райска радост.

Св. Василий Велики в своите беседи върху шестте дни на творението изтъква, че вече самото посочване, че Бог е „сътворил“ света (в първия стих на „Битие“), разкрива величието на хармонията и мира в света, защото е велик светотворческият Божи Разум. “Премъдрият Моисей – пише той – желаейки да покаже, че светът е художествено произведение, достъпен за съзерцаване от всекиго, така че чрез него се познава премъдростта на неговия Творец, не употребил друга дума, а казал: „В началото Бог сътвори“. Не „направи“, не „произведе”, а „сътвори“. Мнозина си представяли, че светът съществува от вечността, или че от само себе си се е създал като някакъв отобраз Божието всемогъщество. Затова и когато признавали Бога за причината на света, считали Го като причина несъзнателна, непроизволна, както тялото е причина за сянката или сияещото тяло – за сиянието. Пророкът поправя тези лъжливи мисли като употребява особено точна дума, казвайки: „В началото Бог сътвори“. Бог станал за света не само причина, на битието му, но го сътворил тъй, както добрият твори полезното, мъдрият твори красивото, могъщият твори великото. Така пророкът показва в Бога художник, който като пристъпва към създаването на вселената, свързва нейните части една с друга и произвежда целесъобразно, вътрешно съгласувано и хармонично цяло[2].

2. Начало на война

Мирът и хармонията траяли до онзи момент, когато на самия връх на творението, в сферата на ангелите дошло отпадане от Божията воля, проявило се отрицание, противоборство, вражда.

Ангелите на всичките си степени били създадени свободни, а това значи, че можели по своя воля да останат при Бога и с Бога, или пък да се отделят от Бога и да се надигнат против Него и Неговата воля. Защото ако не бяха свободни, това би било насилена механична хармония. Дори най-високо поставените в духовната иерархия били най-много свободни. Но ето, че тъкмо поради свободата и поради гордостта, че са на върха на творението, забравяйки тварността си и желаейки да се премерят с Твореца, те се отдалечили от Бога, обявили се против Него и станали завинаги Негови врагове – напуснали дотогавашното си жилище и служение. Кратко и ясно го казва св. апостол Юда: „Ангелите, които не опазиха своето началничество, а напуснаха жилището си, (Бог) запази във вечни окови, в мрак за съда на великия ден“ (Юда 1:6).

Ние не можем лесно да вникнем в някои подробности на произлезлия космичен разрив. Защото ясно е, че преди да се дойде до откритата вековечна вражда и война против Бога, най-напред се прокраднало едва забележимо недоверие и съмнение към Него и Неговата благост. Гордостта, която произлязла от притежаваните високи лични качества и от повереното високо, господствено, началническо положение, замъглила съзнанието за бездната между Твореца и творението, затворила сърцето и пресякла благодарността, доверието и любовта за дадените качества и положение. А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война. Така и станало. И колкото били по-високи качествата, положението и близостта до Бога в Неговите жилища, в бащиния Дом, толкова по-непримиримо и ожесточено станало богоборството на отпадналите и отдалечените от Него бивши ангели.

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната*“ →

Георги Николов

Историята на “гръцкия” огън е сравнително добре позната от историческите изследвания, посветени на византийското въоръжение през Ранното средновековие[1]. В гръкоезичните исторически извори се срещат различни названия на това “тайно” византийско оръжие: течен огън (υγρόν πΰρ), мидийски огън (Мηδικόν πΰρ), изкуствен огън (εσκευασμένον πΰρ), ромейски, тоест римски огън (πΰρ ρωμαίκον), морски огън (πΰρ θαλάσσιον), боен огън (πολεμικόν πΰρ) и други. По-късно европейските кръстоносци му дали названието “гръцки” огън[2]. Ценни описания на „гръцкия” огън през Х-ти век се съдържат в Тактиката на император Лъв VІ Мъдри (886-912)[3] и в произведението на византийския император Константин VІІ Багренородни (912-959) „За управлението на империята”[4].

Както е добре известно, изобратетел на течния огън бил сириецът Калиник, родом от Хелиополис (днес Баалбек, в Ливан), който в средата на VІІ-ми  век „прибегнал” при ромеите[5]. Този факт станал известен и на българите посредством старобългарския превод на някои византийски исторически съчинения. Така например в превода на Хрониката на Симеон Логотет се казва: Калиникь бо некто древодель от Сличнаго града Сирискаго, приъбегь кь Гръко, огнь коднъи тъ пръкъе устрои[6].

Научните изследвания показват, че „гръцкият” огън бил смес от суров петрол и селитра (като в различни случаи се прибавяли още сяра, негасена вар, смола и други). Той се изстрелвал посредством специално направени тръби (сифони), чрез подгряване и възпламеняване. За пръв път[7] византийците използвали новото си оръжие през 70-те години на VІІ-ми век. Особено ефикасно то се оказало при спасяването на Цариград от арабите през 678 година и от русите през 941 година. През вековете неговата употреба била спорадична, но то останало в арсенала на византийското въоръжение чак до края на империята през 1453 година.

Малко известен факт е, че през първите векове след установяването си на Балканския полуостров българите не само видели битките с употребата на „гръцкия” огън, но дори се сдобили с известно количество от него. В историческите извори нееднократно се споменава за решаващата роля, която те имали за отблъскването на втората голяма арабска обсада над византийската столица през 717-718-та година[8]. Тогава византийците отново използвали „гръцки” огън срещу арабската флота[9] и намиращите се край Цариград българи станали свидетели на неговата ефикасна сила.

Първото сигурно сведение за това, че българите се сдобили с известно количество от “гръцкия” огън, датира от началото на ІХ-ти век. През 812 година българският хан Крум (796-814) изпратил за преговори в Цариград своя пратеник, славянина Драгомир. Крум искал да се възобнови българо-византийския договор от 716 година. В противен случай той заплашвал да завладее черноморската крепост Месемврия (днес Несебър). Отрицателният отговор на управляващите в Цариград ускорил събитията. Византийският хронист Теофан Изповедник (около 760-817) съобщава, че след обсада, на 4 ноември 812 година българите завладели Месемврия. Освен голямата плячка, която взели от града, те отнесли и 36 медни сифона (σίφωνας χαλκοΰς εΰρον λς) заедно с немалко количество от изхвърляния чрез тях “течен” огън (υγροΰ πΰρός οϋκ ολίγον)[10]. Това показва, че ромеите държали в крепостта Месемврия както устройствата (сифони), така и значително количество суровина за приготвяне на „гръцкия” огън. А известно е, че тази крепост била една от изходните точки за византийски нападения срещу България. По този начин българите узнали една от големите тайни на византийското оръжие от Ранното средновековие. Възможностите за снабдяване със съставките за направа на “гръцкия” огън в България били ограничени, но не и съвсем прекъснати. Българската войска не само познавала това оръжие, но дори го използвала по-късно.

Прочетете още „“Гръцкият” огън в българо-византийските войни през ранното средновековие*“ →

Георги Бакалов

Критикувани и възхвалявани, отричани и надценявани, ересите в средновековна България са между най-идеологизираните теми, често пъти обект на спекулативни интерпретации от лаици и издирвачи на сензации. Въпреки това, темата заема важно място в историята на българската духовност, защото дава отговор на съществени въпроси относно спецификите на мисленето, въжделенията и духовната нагласа на българите в една епоха, когато народ и държава са имали много по-високи стойности от днешната ни съвременност. И още нещо. Повечето изследователи на българските средновековни ереси и в частност на богомилството са убедени, че то оказва силно влияние върху обществения и културния живот на средновековна Европа и съдейства за появата на различни по време и характер реформационни течения[1].

Ересите са неизменен спътник на Вселенската църква още от първите векове на християнството. Гностици, донатисти, монтанисти, ариани, несторияни, монотелити, монофизити и още десетки други разстройват единството сред вярващите и стават повод за продължителни и ожесточени спорове[2].

Църквата разглежда ересите като отклонение от официално приетите догми, но си дава сметка, че повечето от създателите им принадлежат на собствения ѝ клир. Това означава, че ересиарсите невинаги са банални отрицатели на установения ред и догми, а реформатори, които се опитват по свой начин да интерпретират непоклатимите догми на официалната Църква[3].

Макар и да е странно, трябва да се признае, че ересите имат и положителна роля в живота на Църквата. Противопоставяйки се на еретическите „лъжеучения“, официалната Църква задълбочава познанията си в областта на вярата и усъвършенства догматичното учение, което, оставено без сериозна обструкция, би било по-малко съвършено от познатото ни днес. В този смисъл св. Иоан Дамаскин едва ли би написал „Догматичното всеоръжие“, ако нямаше като свои опоненти иконоборците. Подобни примери могат да бъдат посочени с десетки.

Както и другите източноправославни страни в епохата на Средновековието, България също нееднократно е разтърсвана от еретически учения. Най-продължително и масово разпространение получава учението на полулегендарния поп Богомил, чиито последователи придобиват широка известност не само на Балканите, но и в Западна Европа, където стават популярни под различи имена като катари, патарени, албигойци, бугри и други [4].

Най-ранното свидетелство за появата и разпространението на това учение намираме в посланието на Константинополския патриарх Теофилакт (933–956) до българския цар Петър (927–969). Написано е по молба на царя, който иска съвет от Църквата-майка как да се отнася към „новопоявилата се ерес“. Патриархът, който вече има сведения за учението на поп Богомил, определя ереста едновременно като „древна“ и „новопоявила се“. Видимото противоречие се изяснява с обяснението, че в основата на новопоявилата се ерес стои древното манихейство, примесено с павликянство, което възкръсва в условията на Х-ти век като „нова“ ерес[5].

Основната доктрина на богомилството, според патриарх Теофилакт, е дуализмът, определящ света като обиталище на Доброто и Злото. Доброто като творец на светлина, а Злото като създател на тъмнина и материя, от която е създаден целият видим свят. Патриарх Теофилакт сочи като самобитна идея на еретиците презрението към законния брак, който е предпоставка за продължението на човешкия род. Това означава – пояснява патриархът, – че еретиците смятат умножаването на материята и грижата за нея като грях и служение на сатаната.

В духа на своя метафизически аскетизъм богомилите определят материята като изконното зло на света, от което произлизат всички грехове. Все пак трябва да се отбележи, че въздържанието от полово общуване се отнася към „съвършените“, каквато е традицията и на ранните манихеи[6].

Определянето или заместващото название на богомилството като манихейство или масалианство е обичайна практика за византийските автори и техните адепти. Всъщност няма данни през Х-ти век на Балканите, и в частност в България, да има следи от манихейски проповедници[7]. Остава изводът, че манихейският дуализъм е познат на българите още от времето, когато обитават териториите на Туран, преди голямата миграция на Запад. А защо тогава това древно учение се появява именно през първата половина на Х-ти век? Отговорът се крие в специфичните условия на времето, които го възраждат[8].

Прочетете още „Ересите в културно-религиозния живот на средновековна България*“ →

Здравко Кънев

Разработването на настоящата статия е свързано с темата на дисертационния ми труд: „Мюсюлманската общност в България: между традицията и секуларизацията (православно-богословско изследване)“. В началото ще изложа основни познания за онзи термин, който в зародиша си не е имал претенции за всеобхватност, но впоследствие се превръща в  признак на нетърпимост между религиозните институции и техните членове.

Понятието фундаментализъм: опит за определяне

В буквалния смисъл на думата „фундаментализъм”, или латинското fundamentum (основа), е по-скоро неутрално понятие, което обаче придобива специфично съдържание поради честата му употреба като епитет, както и при неговото използване в определен исторически контекст[1].

Най-базисното определение, което може да се даде на понятието фундаментализъм, е войнстващо благочестие, религиозна традиция в състояние на война: „Той е идеология с авторитет божествено писание, радикална в прилагането си, екстремистка е в методите, отхвърля несъвместими идеологии“[2]. Разбира се, това определение е общо и е плод на многобройни изследвания върху тази петнайсетбуквена дума, в която през различните епохи и посоки на света се влага различен смисъл от отделните религии. Когато размисляме за фундаментализма, веднага се поражда противопоставянето му с модернизма, национализма, радикализма, тероризма, зилотизма и в най-голяма степен – с традиционализма. Точно при съотнасянето или противопоставянето с традиционализма се провокират сериозните диспути и разнопосочни тези, които пораждат както множество проблеми в отделните религии, така и напрежение между тях.

Религиозният фундаментализъм може да се прояви във всяка религия, сред всеки вярващ, който допусне, че религията му е застрашена. Тогава се отключват чувство на усещане за страх и несигурност, които подтикват към стриктно прилагане на буквата на закона и го карат да разпознава като враг всеки, който не мисли и не разсъждава като него.

Кратък исторически преглед на понятието

Зараждането на понятието „фундаментализъм” се свързва с протестантизма, и по-конкретно за обозначаване на ортодоксалното течение в съвременния протестантизъм[3]. Оригиналното значение на думата „фундаментализъм” е различно разбираната „ориентация към света, която е антиинтелектуална, арогантна и нетолерантна…, терминът се отнася за онези, които се опитват да наложат собствения си мироглед върху останалите“[4].

Целта е не просто търсенето, но и завръщането към основата на дадената религия – към текстовете, които се определят като свещени за нея и които имат богоустановен характер. Тук е мястото да се подчертаят спецификите в разглеждането и разбирането на свещените текстове в две основни религии, които засягат пряко дисертацията ми. 

Фундаментализмът и новите прояви се осмислят различно в отделните религии, като водещи са: от една страна, традицията в разбирането на самия вярващ, а от втора – разбирането, отстоявано според дадената религия. При фундаментализма най-ярко се проявява религиозният консерватизъм, връщането към корените на вярата.

Първата религия, чийто текст накратко ще разгледаме, е християнството и свещената книга за всеки християнин – Библията, независимо от конфесията, към която принадлежи – Православие, Римокатолицизъм или Протестантство. Според общото разбиране Библията е Словото Божие, което в първата си част – така наречения Стар Завет, има ясната цел и задача да ни открие Създателя на света, библейската история за сътворението му, историята за грехопадението на първите хора и настъпилите последици, както и обещанията за изпращане на Изкупител и Спасител на човешкия род. Втората част на Библията – Новия Завет, започва с Боговъплъщението и рождението на Второто лице на Божествената Троица – Господ Иисус Христос, Живото Божие слово, „чрез което всичко е станало“. В Новия Завет се съдържат проповедта, делата и най-вече изкупителната мисия на Иисус Христос, Който е „началника и извършителя на вярата“(Евреи 12:2).

Другата религия, на която накратко ще се спра, е тази на „пророка“ от пустинята – Мохамед, и основаната от него религия – ислям, която подобно на християните и на иудеите, има свой свещен текст – Коран, но с различно разбиране за него. Според традиционното ислямско разбиране Коранът е съвечен на Аллах и като изпратен от него текст е неповторим (Коран 2:23).

Съдържа 114 сури – всяка от тях има свое название според основния сюжет, описано характерно явление, събитие или действащо лице. „От една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед[5]“. По този начин постулатът за чудото на Корана и представата за човешката природа на Мохамед, който е бил неграмотен, образуват функционална двойка: двете представи взаимно се допълват, а разделянето им застрашава доктриналното ядро на исляма[6].

Когато обръщат поглед към своето писание, мюсюлманите имат предвид именно Корана, книгата, която за тях е чистото божие слово, предадено чрез Мохамед, верния пророк на Аллах и основател на ислямската религия. За мюсюлманите Коранът е създаден от Аллах и това е постулат в исляма. Всяко религиозно действие и предписание се основава на принципа на божественото начало и свещения характер на Корана[7].

Прочетете още „Фундаментализмът: тъмната страна на религията*“ →