Спасителят Христос и Неговото изкупително дело според каноническите евангелия*

Публикувано на 20.06.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Николай Никанорович Глубоковски

Иисус Христос, като истински обещан и божествен Месия според Матеевото евангелие

Освобождавайки се от частностите и събирайки в едно цяло живата представа от всички отделни впечатления, получени при четенето на Матеевото съчинение, ние неволно улавяме в пъстрото разнообразие от фигури и картини един общ фон, оцветяващ самата сцена и цялата перспектива със своеобразния колорит на еврейските концепции и библейско-теократически понятия, доминиращи навсякъде и във всичко. Евангелистът е видимо проникнат от идеалите на избрания Божи народ и се придържа строго върху старозаветната почва, като своя основа.

Характерно е, че при описанието на идването в света на Господ Иисус Христос авторът акцентира върху Неговата специална мисия. ”Тя ще роди Син, – казва Ангелът на Иосиф за Приснодева Мария (1:21), – и ще му наречеш името Иисус; защото Той ще спаси народа Си от греховете му.” Следователно, в буквален и собствен смисъл това е националният Месия Израилев – живителната клонка от благославеното Иесеево дърво и надеждата на народите. Той е въплъщение на това, което се представяло пред погледа на всеки благочестив евреин – осъществяването на тези светли предначертания, написани с огнени букви върху скрижалите на старозаветната история, които съставлявали нейната душа и давали неотслабваща сила за достигането на крайна цел в явяването на Спасителя Христос. Следователно, в Него ние имаме въплъщение на обещания идеал, защото от тази гледна точка Господ със Своите корени враства в дълбочината на миналото, като чрез Своя живот прави последното настояще, тясно съприкосновявайки се с тогавашната съвременност – положително, когато тя отговаря на своя божествен завет, или отрицателно, ако съществуващата действителност го изкривява и помрачава. Тук Иисус Христос се явява като един естествен момент от историческия процес и естествен резултат от предшестващото развитие, което се увенчава в Него с всичката си точност и пълнота на всички стадии от земното битие.

Ясно е, че Спасителят трябвало да бъде историческо лице, представляващо конкретната реализация на обещания прототип в жив, човешки образ. И ние виждаме, че “заченалото се в нея е от Духа Светаго” (1:20), но това е първородният Син на Мария (1:25). Той е Бог, но Бог, който е с нас – “Емануил” (1:23), Бог, който е всред нас и в нас. Една от отличителните особености на Матеевата христологична картина се заключава именно в това, че никъде другаде Иисус-Месия не се рисува в Своята човешка външност по-ясно, подробно и отчетливо, както тя е изваяна под перото на апостола–митар. Въз основа на видението на пророк Йезекиил Матеевото описание символизира човек (Йез. 1:1 и сл.; Откр. 4:7; срв. св. Ириней Лионски, Против ересите, ІІІ, 11, 8).

Eто защо безспорно е, че Христос е несъмненият реален субект. Но ако това е Месия, то в Него е необходимо да се очаква осъществяването на обещания образец дотолкова, че за нашия поглед да бъде напълно очевидно, как предреченото някога се въплъщава в историческото битие, четеното в закона и пророците фактически се разкрива пред нашите очи в Иисус от Назарет Галилейски. В това отношение Господ, бидейки истински Месия, естествено бил длъжен напълно да съвпада с обещаното винаги и във всичко. Целият Му живот – от началото до края – не могъл да бъде нищо друго освен непрекъсната апликация на пророческите предсказания – нагледна екзегетика на тайнствено предуказаното – живо месианско пророчество. Всъщност така е и било. Той е от рода Давидов, ражда се във Витлеем и като основа на цялата Негова дейност неизменно служи един принцип: “тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (3:15). Оттук и пътят на Неговото земно битие не е случаен, а се развива по строго определен и систематически осъществяван план, въпреки всички препятствия и прегради. Христовите действия се подреждат в строго съответствие с древните предсказания, и в във всяка най-малка крачка у Него се проявява нещо казано (r`hqe,n). Ето защо и в историята на Христос отчетливо се наблюдава паралелизъм между фактическото и идеалното – дълбок и съвършен паралелизъм, изпълващ всяка жизнена черта. Цялото Евангелие на Матей представя такъв типологичен характер, всички негови страници са осеяни със старозаветни цитати, които тук преобладават в сравнение с другите благовестници[1]. Но важността тук не е в чисто количественото изобилие. Това не е достатъчно. Хармоничното съчетание на настоящето с миналото и тяхното взаимно сливане не са нещо случайно и външно; напротив – те са принципно необходими и предвидени. Христос в известен смисъл постъпва не толкова фактически изпълнявайки пророчеството, колкото с пряката цел да достигне неговото осъществяване (5:17). I.,[]/..,]]]]]]][na (o`,pwj) plhrwqh/| to. r`hqe.n: – това е постоянният и задължителен фактор на Неговата дейност, особено подчертаван от първия евангелист[2]. И това не е изкуствена акомодация, преднамерено приспособяване или подражание. Причината за това лежи в самата същност на предмета. Тоест r`hqe.n и като обикновен глагол няма реално, конкретно битие сам по себе си, но е казано u`po. Kuri,ou (1:22; 2:15) dia. tou/ profh,tou и dia. tw/n profhtw/n (2:23) и бидейки непогрешимо, словото Божие непременно трябвало да намери абсолютно си изпълнение в Този, Който бил в спасителните планове на Божествения промисъл преди сътворението на света. Това е Христос и затова Той винаги е неизменно изпълняващ (plhrw/n).

И така, Спасителят е изобразен у Матей като предвъзвестеният божествен Месия в човешкото битие на изцяло въплътилия Го Иисус от Назарет. В това Свое достойнство Той бил длъжен да осъществи старозаветната аксиома на Исаия (33:22), че “Господ е наш съдия, Господ е наш законодател, Господ е наш Цар: Той ще ни спаси.” Ето защо Христос задължително е представен като законодател, пророк и цар на изкупения от Него народ, и като вечен първосвещенник. Съгласно с това Той се характеризира у Матей в Евангелието, като проводник именно на тази концепция. От върха на планината Иисус Галилейски провъзгласява Своите “блаженства” – основоположните начала на нов религиозно-граждански строй. С абсолютен авторитет и безкрайна власт Той излага великите принципи на християнския живот, начертава правата и задълженията на Своите последователи, рисува поведението и характера на тяхната дейност, – но всичко това е не с цел унищожаването на заповедите на Моисей, а единствено за истинското осъществяване на старозаветните богооткровени норми: “Не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото, истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (5: 17–18). Следователно Христос не е противник на старото и не е узурпатор, който изповядва номинистичната непоклатимост. Иначе Той би бил един реализатор на старозаветния идеал, висш и всесъвършен изразител на последния, като негов владика напълващ старите задължителни обязаности.

Силата на това властно, божествено слово е неразделна от дара на пророческото прозрение, чрез което бъдещето се познава не по-малко от настоящето, по-рано се предвижда и благоразумно се подготвя. Тук предузнаването е не отвлечено съзерцание, а реална власт свойствена на божествения Месия Христос. Нищо не е скрито от Неговия поглед. Своята слава Той предвкусва в най-позорното Си унижение. В блясъка и сиянието на националните светини предвижда огъня на разрушението и мерзостта на запустението. На синаповото зърно предрича пищно развитие, на малкото стадо обещава всемирно разпространение. Народът Го имаше за пророк (14:5; 21:46), възклицавайки: “Този е Иисус, пророкът от Назарет Галилейски” (21:11). Наистина “пророк не бива без почит, освен в отечеството си и у дома си” (13:57), но “мнозина пророци и праведници са много желали да видят”, което видели апостолите, “и не видяха, и да чуят”, каквото те са слушали “и не чуха” (13:17).

Всичко това свидетелствало, че Христос бил пророк на адекватното действие. Ясно е, че предсказваното от Него с такава увереност не могло да остане празна дума или принципно обещание, а трябвало някога да стане реално. Спасителят учи и предвещава и същевременно полага основата на Своето царствено господство. В това всъщност се заключава и Неговото дело. “И ходеше Иисус по цяла Галилея – пише Матей (4:23), – проповядваше Евангелието на царството“ (khru,sswn to. Euvagge,lion th/j basilei,aj). Същото това благовестие Той винаги възвестявал в градовете, селата и синагогите (9:35), а в края на Своя земен път изразил твърдото Си убеждение, че това Евангелие на царството ще бъде проповядвано по цяла вселена (24:14). “Приближи се царството небесно” (4:17), “дошло е до вас царството Божие” (12:28), “Син Човечески отива в царството си” (16:28). Подобни слова постоянно се чуват от устата на Иисус Христос. “Де трябва да се роди Христос?” питат дошлите от изток мъдреци (2:4). “Ти казваш” – отвръща Спасителят (27:11) на въпроса на управителя: “Ти ли си Иудейският Цар?” И над позорния кръст на Разпнатия, Пилат триезично, т. е. на целия свят, обозначил вината Му (27:37): “Този е Иисус, Царят Иудейски.”

Несъмнено е, че Христос е изобразен у Матей предимно в Своето достойнство на истински Месия Израилев, Избавител на Своя народ. Той е историческо лице и същевременно национално. Но последното е валидно само дотолкова, доколкото старозаветно-теокротичното било божествено и в този смисъл за всички задължително, както и цялата въобще еврейска история има значение единствено в качеството си на носител на най-добрите завети за цялото човечество. Христос е син Давидов и цар Израилев, но не в духа на светските народни вярвания, земни очаквания и тщеславна национална гордост. Всичко това Той принципно отхвърлял и отричал по отношение на Себе си, като владика наднационален и следователно духовен. И причината за това се корени във факта, че Той е истинският Месия, Спасителят на целия свят. Ето защо величието на Господ Иисус Христос не изключва Неговото външно унижение, защото надхвърля всякакви условни рамки и не може да бъде ограничено или намалено чрез тях, бидейки изцяло небесно. Разкривайки се на земята, това величие на Христос съвсем не е подчинено на земната неустойчивост, а само й придава надеждна твърдост. Спасителят е обещаният водач на Израил и лъчезарно сияние на неговата слава, но само дотолкова, доколкото този Израил е носител на божественото семе, ползвайки се с всички прерогативи на негов пазител и с преимуществата на синовството. Вследствие на това и всеки друг на същото основание може да получи всички тези качества в същото достойнство, заемайки мястото на естествените потомци на Авраам, оказали се по-лоши и по-долу от доведените синове. Именно като такъв, Христос–Месия води жестока борба с фарисейско–законническото късогледство на тогавашните юдейски възгледи и ги отрича упорито, макар и това да завършва с Неговата насилствена смърт. В този случай ние виждаме в разказа на Матей силен, почти диаметрален, контраст между историческото лице на Господа Спасител и съвременната действителност. У Матей констатираме, че съществуващата реалност не се примирявала с Христос по силата на отклонение от въплътения от Него божествен идеал. Ето защо евангелистът в своето изображение на светлината и сянката остава верен на историческата истина, представяйки ни не типично национален Мисия, а истински обещаният и божествен и следователно, общочовешки. Оттук и апологетичната тенденция у Матей в защита на месианското достойнство на Христос, като божествено-универсално.

Тази абсолютност на Христовото месианство се проявява навсякъде и във всичко. Иисус е просто “Син човешки”, неблестящ със знатността на произхода, нито поразяващ с ефекта на делата Си. Той няма някаква славна съдба. Същевременно Иисус е “Бог е с нас”, Спасителят на света. Той е син Давидов, и още царственият псалмопевец Го нарича Господ (22:40-46). Христос се ражда в неизвестност в малкия Витлеем, но “тъй е писано чрез пророка” (2:5). Неговото детство и младост преминават в Назарет, но това е “за да се сбъдне казаното чрез пророците” (2:23). Той е омаловажен във всичко до пълно унижение, но още Исаия е казал (53:4): “Той взе върху си нашите немощи и понесе нашите недъзи” (срв. Мат. 8:17). Неговият път води към кръста на Голгота, но Той отива там “както е писано за Него” (26:24). Неговото скромно явяване, подобно на падането на тих дъжд върху земята, се предшествува от чудесна звезда. Неговата бедна люлка в яслите възпяват сонм ангели, винаги покорно служещи Му и подкрепящи Го. При Неговата смърт потреперва цялата земя и всички световни стихии. Неговото възкресение се съпровожда от небесно сияние. От всичко това юдеите били длъжни да се убедят, че смиреният Назарянин е все пак Христос, и следователно те се заблуждават, представяйки си Го иначе, сякаш от Назарет не може да излезе нещо добро (Йоан 1:46) и че от Галилея пророк не се е явил (Йоан 7:52). Такива понятия били само лъжливи предразсъдъци на слепите народни водачи. И Господ ги изобличава на всяка крачка и ги поразява с мълниите на свещения Си гняв, чрез самото Свое външно безславие и унижение, доказвайки божествената Си правота. В качеството Си на законодател, Христос постоянно оскърбява фарисейския буквализъм, книжническото раболепие към мъртвото предание, изцелявайки в непозволено време, докосвайки се до нечисти, допускайки до Себе Си митари и грешници. Но поради това и според общото признание на хората “Той ги поучаваше, като такъв, който имаше власт, а не като книжниците (и фарисеите)” (7:29) и винаги действайки с авторитет на “господар и на съботата” (12:8). Като пророк, Спасителят бил напълно отхвърлен и даже попаднал под кощунственото подозрение, че е във връзка с демоничните сили. Но това само с печална нагледност потвърдило факта, че пророк не бива без чест, “освен в отечеството си и у дома си” (13:57). В Своето царско достойнство Той послужил за принципиално отрицание на юдейските месиански очаквания, бил позорно и грубо поруган (27:29), а неистовата тълпа злобно викала: “да бъде разпнат!” (27:23), “кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (27:25), но и това удостоверявало в Него истинското Му месианско достойнство, защото “Той трябва да отиде в Иерусалим, и много да пострада от стареите, първосвещениците и книжниците, и да бъде убит” (16:21) и “ще Го предадат на езичниците, за да бъде поруган, и бичуван, и разпнат” (20:19).

Следователно, причината за всички указани ненормалности ни най-малко не е в самия Христос, а в жестокостта и каменосърдечието на тогавашното юдейство, дълбоко помрачило се и пагубно принизило се във всички свои слоеве – от върховете до последните низини. Те загубили необходимото разбиране за месианските идеали и престъпно ги извратили. Законът станал убиващо писание, празната обредност погълнала вътрешната набожност, злото лицемерие изтръгнало здравите корени на нравствената порядъчност. Змии, рожби ехидни – те подлежат на съкрушителния гняв и секирата вече висяла над техните престъпни глави (3:7–10; 23:33). Те затваряли небесното царство, сами не влизали и влизащите не допускали (23:13). Естествено, че всред този мрак яркият лъч светлина предизвикал единствено безумна ярост и свирепо озлобление, но вината за това била изключително върху тези, които затваряли своите очи и уши за да не видят божественото сияние и да не чуят небесния и спасителен глас. Печалната участ на Господ всред юдеите ни най-малко не противоречи на Неговото месианско служение, защото Той винаги ясно я предвиждал. Земните скърби и огорчения свидетелствуват единствено за това, че Христос е действително божественият Месия, не принизяващ се до изкусителните демонични измами и не слизащ до нивото на грубия вкус на тълпата, неспособен да угодничи на чисто националните прищевки на религиозно–политическата горделивост. Той е всецяло божествен и поради това по-горе и извън расовите и временните рамки и ограничения. Неговата мисия е общочовешка, световна.

По такъв начин неверието на Израил съвсем не подрива месианското достойнство на Спасителя, а служи за това, че от него се взема царството Божие и се дава “на народ, който принася плодовете му” (21:43). Благовестието на Христос било последното, заключително и най-съвършено изражение на честото и многообразно Божие слово, но вече в Сина, а Той е наследникът и подателят на всичко, което принадлежи на Отца (Евр. 1:1-2), и затова се простира върху всяка поднебесна твар (Кол. 1:23). Наистина Христос дошъл за да “спаси народа си” (1:21), но още Йоан Кръстител предупреждавал: “не помисляйте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму” (3:9). Синовете на завета стояли до царството на благодатта по-близо от другите и Господ пряко заявявал: “Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” (15:24). Към тях преди всичко изпращал и своите ученици: “по път към езичници не ходете и в самарянски град не влизайте” (10:5-6). Но основанието за това е не в благородството на кръвта; то лежи във вярата, която трябвало да бъде по–чиста и възприемчива в избраните Божи първенци. Оттук е естествено, че всеки, който се приближава до Него в това отношение, по този начин придобива и техните права. Знаменията за това особено ярко проличавали в юдейското противене и глухота, и подбуждали Господ да отваря дверите на милосърдието и за езичниците: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (15:28) – казал Той на хананейката. А дълбокото благоговение и преданост на Капернаумския стотник заставили Спасителя да понадигне завесата на бъдещето относно възможността да бъдат прославени всички земни народи: “истина ви казвам, нито в Израиля намерих толкова голяма вяра. И казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно, а синовете на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби” (8:10–12). Ясно е, че “други лозари, които ще му дават овреме плодовете” (21:41), ще заместят предишните и ще получат същото лозе. Разбира се, те ще заемат положението на своите предшественици като се слеят с тях по същество и станат “нов Израил”. Почвата за царството Христово остава теократически-еврейска, и то ще бъде дванадесетпрестолно, но възседналите заедно с прославения Христос при второто пришествие Негови последователи ще съдят вече дванадесетте Израилеви колена (19:28). Те се оказали негодни в своето звание, което се предава на достойните правоприемници вън от старата среда, т. е. на вярващите от неюдейския свят или на вярващите въобще. Теократическият идеал се разпростира върху пределите на цялата вселена, ако тя е способна да се прихване към богонасадената маслина и да пусне благородни корени. От чисто националния мащаб Господ се въздига до вселенския, изтъквайки в него общочовешката и божествената страна. Като истински Месия, Той спасява “своите”, но тъй като последните не представят нищо освен плът и кръв, а езичниците ще се прилепят към Него чрез вяра – то първите ще бъдат отхвърлени, а тези ще ги заместят. Семето Авраамово трябвало да наследи земята, но към него се причисляват и Рахав и Рут. Ясно е, че техните чада по същата причина трябва да бъдат в църквата Христова. Оттук и последното завещание на Господ към Неговите ученици при раздялата Му с тях: “идете, научете всички народи“ (28:19).

Благодарение на всичко това, Месията Израилев – отхвърлен от Своите, но истинен Емануил – става световен Избавител. Поради това и делото Му е чуждо на националната изключителност. Еврейският идеал отново се запазва, но се въздига до степен на универсалност. Христос проповядва Евангелие на царството – така било предречено от пророците, така желаели и юдеите. Но в техните умове това обещано царство се рисувало като “обетована земя”. То било прекалено украсено с ярките цветове на националните въжделения и не се разпростирало по-далеч от границите на Палестина и потомците на общия праотец на Израил Авраам. Допускало се само, че самата Палестинска територия ще се разпростре и върху други страни и народи, а това могло да стане единствено по пътя на завоеванието и подчинението. Очевидно в юдейското съзерцание “царството Божие” било повече политически и космически ограничено. Христос го провъзгласил за религиозно и всеобхватно, за истински божествена институция. Той дошъл да спаси Своите от “техните грехове”. А доколкото те били Божи избраници, то и тяхната греховност имала определен характер, т. е. не просто природна недостатъчност или бунтуваща се непокорност, а специфично противене на Закона Божи чрез престъпното му потъпкване. Ясно е, че премахването на тази кондензирана порочност предполага унищожаването на общата първооснова, свойствена на всички хора, в което се състои и универсализма на подвига на Иисус Христос. Ето защо в Неговото благовестие няма нищо светско, а и Сам Той повелява да се въздава кесаревото кесарю, ни най-малко опасявайки за невъздаването на Божието Богу (22:21). Христовата мисия е изцяло духовна и следователно всечовешка, защото в потребността от изкупление всички са равни, тук няма привилегии и заслуги. Напротив, слабостта и смиреното съзнаване на човешката немощ повече от всичко се удостояват с благостта Божия, която бърза към всяка искрена и умоляваща духовна нужда, очакваща милост, а не жертва (9:13; 12:7). И Христос “дойде да призове не праведниците, а грешниците към покаяние” (13:13). Затова “митарите и блудниците предварват ви в царството Божие” (21:31), а след това и всяка каеща се душа има право на участие в Божията трапеза съобразно с благодатното избавление. По този начин се открива възможност за всички облагодатени да влязат – и езичниците наравно със всички други, доколкото за тях вече не е необходимо да се превръщат в юдеи, макар и по пътя на строгия прозелитизъм. Единственото условие, необходимо за всички и достъпно за всички, е вярата, винаги носеща спасение (8:25-26), а покаянието е път за встъпване в новото общество (4:17), тъй като то не е земно и не се обуславя от външните качества на претендентите. Забележителна е настойчивостта на Матей. Той 34 пъти употребява израза h’` basilei’’’’’’,a tw/n ou,ravw/n (~yIm;V’h; tWkl.m;) исамо 4 пъти h’` basilei’’’’’’,a tou/ Qeou/ (12:28; 19:24; 21:31, 43). У другите евангелисти откриваме обратното – първият израз не се среща никъде, а втория у Марк – 14 пъти, у Лука – 32 пъти, у Йоан – 2 пъти. Знаменателно е, че за “царството небесно” не говори нито един от горепосочените новозаветни писатели. Следователно, това е изключителна особеност на Матеевия разказ и затова тя е трябвало да има своя специфична сила. Наистина, ясно е, че и при двете комбинации е налице характерност по отношение на божествената страна, но у Матей е налице умишленото й противопоставяне със земното разбиране, което не бива да се отрича даже в най-спорната и неправдоподобна догадка, че поради “неизречимостта” на Божието име е използвана думата “небе“ във връзка с естествената метонимичност на мястото и неговия Обитател. Даже ако се приеме такова равинистично фокусничество за общоприето, тук то е непригодно, защото няма пряка необходимост да се използва непременно “тераграмата” (hw“hy>), както виждаме у другите евангелисти. Ето защо и Матеевото предпочитание tw/n ou,ravw/n пред известното му tou/ Qeou/ свидетелствува за преднамерено отрицание на чисто светското свойство и национална ограниченост на месианското царство, така разпространено мнение всред тогавашните вождове и учители на Израил. Христовото царство е небесно в смисъл, че изхожда оттам, където обитава Бог, и трябва да се отличава с есенциалните качества на своя първоизточник. Поради тази причина то унищожава в самата им същност юдео-фарисейските мечтания, бидейки чуждо на расовата изключителност и националния егоизъм. ”Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята (genhqh,tw to. qe,lhma, sou( w`j evn ouvranw/| kai. evpi. (th/j) gh/j)”. Ето девизът и осъществимата задача на този световен ред[3]. Негови членове са всички, за които Всевишният е отец, а Той ни най-малко не е собственост на някакъв народ, а принадлежи на всички Свои деца. Яхве, разбира се, е Бог на Авраам, Исаак и Яков, но не заради това да бъде само техен; по-скоро обратното, самите те преди и повече от другите са се прилепили към Него, признавали Неговото абсолютно-всеобхватно достойнство. От тази гледна точка всеки друг, точно съответствайки им, напълно се сближавал с тях и, в случай на тяхно отпадане, заемал оставеното място с всичките негови преимущества. Това отново е o` evn toi/j ouvranoi/j или o` ouvra,nioj (в 18:36 o` evpoura,nioj ) – израз, обичаен за апостола-митар, у когото първият израз се среща 13 пъти (5:16, 45; 6:1, 9; 7:11, 21; 10:32, 33; 12:50; 16:17; 18:10, 15, 19), а вторият 6 пъти (5:48; 6:14, 26, 32; 15:13; 18:35). Втората фраза не се среща у другите евангелисти. Първата се среща у Марк само 2 пъти (11:25, 26), а Лука пише (11:13) o` path.r o` evx ouvranou/. Тази характеристика отразява специфична особеност на еврейското религиозно разбиране, но с премахване на неговия националистичен привкус. Глава на царството Божие е все този любвеобилен и милващ баща, какъвто Той е бил и за Израил, но границите на Неговата власт се разпростират върху всички, които Той обхваща със Своя небесен престол и които по дух се уподобяват на родоначалника на вярващите. Това е “Господ на небето и земята“ (11:25; Лука 10:21) и свободно разполага с тях, като небесен (18:35 o` evpoura,nioj)[4] и неподлежащ на светска съподчиненост, затова и при снизхождането си към нас остава o` evx ouvranou//, за което напомня Лука (13:11) съгласно своята концепция за всеобщото примиряване в Иисус Христос.

По такъв начин на старозаветно–теократичната основа се развива система от универсални възгледи, така както в земята и средата на евреите израства Изкупителят на целия свят. Той е юдей по кръв, но това е просто защото Израил е бил повече подготвен да приеме обещания Избавител. Той е юдей и по формата на Своето учение, доколкото там се съдържа вечното, непреходното и за всички винаги задължителното. Той е Месия Израилев, но само в това отношение, че въплъщава в Себе Си божествения идеал за Спасител, обещан някога на Божия народ. Той е цар Израилев, но единствено защото Неговото царство ще бъде висшо осъществяване на теократическите начала, когато всички ще бъдат “род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити” (1 Петр. 2:9), когато ще се сбъдне словото Божие, казано чрез пророка (Ос. 2:23): “И ще помилвам Непомилувана и ще кажа на не-Мой-народ: ти си Мой народ, а той ще рече: Ти си Мой Бог!”.

Така в строга връзка с националната еврейска история, изхождайки от старозаветните теократични положения, фактически затваряйки се отначало в тесните граници на Палестина, делото Христово естествено и неизбежно придобива универсален характер. Предишната обвивка се оказва вече непригодна, защото ново вино не се налива в стари мехове… Старите национални прийоми изпълнили своята роля. Еврейската черупка съхранила божественото зърно през зимата на неверието и бурите на безбожието, но настъпила пролетта, Слънцето на правдата възсияло на хоризонта и новият кълн излиза навън за пищно израстване. Храмът и Йерусалим се рушат (гл. 24), загниващият Израил се отхвърля (гл. 19 и сл.), с унищожаването на акомодативността на закона той става общочовешки (гл. 5 сл.), неговите временни педагогически постановления – напр. за развода, се лишават от сила (5:31 сл.; 19:8 сл.), празното почитане на съботата се прекратява (12:8), външното очистване се заменя с вътрешно обновление на греховната душа (9:6), пасхалният агнец се поглъща от божествената изкупителна жертва (26:26 сл.). И ето сега върху развалините на случайно приспособителното, призрачно пропедевтичното – при разрушението и грохота на равинската схоластика, на книжническия формализъм, на фарисейската казуистика и юдейската обредност – се въздига нещо вечно и животворно. То е божествено по същност и достопоклоняемо: мъдреци от изток носят дарове на родения Богомладенец, въпреки че по родословие това е просто цар юдейски. То е неограничено по своето предназначение – “идете, научете всички народи (28:19) говори изпратеният при загубените овци от дома Израилев. То е безкрайно по своята вечна задължителност и спасително влияние: “и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (28:20) – такова е обещанието на Иисус от Назарет.

В резултат на тези съпоставки достигаме до единствения извод, че Галилейският учител е обещаният Месия – истински и следователно божествен. В такъв случай Той бил длъжен да разкрива в качествата Си есенциално-божествената сила.

Как това е станало исторически и чрез какво се удостоверява фактически? – на тези логически естествени въпроси дава отговор евангелист Марк.

____________________________

*Автор: проф. Николай Никанорович Глубоковски

[1]. Матей на 93 места в своето Евангелие привежда старозаветни цитати (които на практика са повече, защото понякога в един стих се дават по няколко), у Марк те са 49, у Лука – 80, а у Йоан – около 20.

[2]. С i[na – 6 пъти (1:22; 2:15; 4:14; 12:17; 21:4; 26:56) и с o’’’’[poj – на две места (2:23; 8:17). У Марк (14:49) avll vi[na plhrwqw/sin ai` grafai, е наред с костатиращото evplhrw,qh h` grafai. h` le,gousa (15:28) тъй като последното е налице и у Лука (4:21 – sh,meron peplh,rwtai h` grafh. au[th), който утвърждава задължителността на подобно изпълнение (24:44 – dei/ plhrwqh/nai pa,nta ta. geramme,na evn tw/| no,mw Mwuse,wj), напълно съвпадащо тук с Матей, недопускащ никаква друга възможност за реализация на месиянските пророчества (26:54 – pw/j ou=n plhroqwsi,n ai` grafai.;) освен тяхното осъществяване в събитията от Христовия живот (to,te evplhrw,th to. r`hqe.n dia. VIeremi,ou tou/ profh,tou). У Иоан са налице 6 случая (12:38; 13:18; 15:25; 17:12; 19:24, 36) в смисъл на Матеевия принцип, че случващото се с Христос се е извършвало с цел действителното изпълнение на пророческите слова (19:36 – evge,neto ga.r tau/ta i[na h[ grafh. plhrwqh/|). Следователно, всички евангелисти са единодушни в основното си виждане за историческото идване на Христос, като предназначено и служещо за реализирането на пророческия месианизъм, но у Матей този възглед е изразен по-ярко и се привежда по-последователно и нагледно.

[3]. Забележителна е разликата между предлозите e’’’’’’”’’’v’’’’n и evpi,: първият отбелязва, че царството пребивава постоянно на небето, докато вторият констатира снизхождането му оттам на земята и постепенното му разпространяване по нея.

[4]. Според изданието на Nestle-Aland “Novum Testamentum Graecae” тази дума е налице само в някои от майускулните ръкописи: C, W, Q, докато в други ръкописи се среща думата o` ouvra,nioj (б. п.).

Изображения: авторът Николай Никанорович Глубоковски. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1l

Професор Николай Никанорович Глубоковски – основоположник на новозаветната библеистика в България*

Публикувано на 15.06.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Емил Трайчев

Професор Николай Никанорович Глубоковски е един от именитите руски учени-богослови, който след революцията и закриването на духовните академии в Русия, от 1923 до 1937 година е поканен за професор в Богословския факултет на Софийския университет – титуляр на катедрата по Свещено Писание на Новия Завет. Рядък богослов-енциклопедист професор Глубоковски разработва редица от най-важните и трудни проблеми в областта на Свещеното Писание на Новия Завет. С голяма дълбочина и перспективност, с огромна ерудиция, всестранна начетеност и книжовна ориентация, професор Глубоковскии привлича в изследванията си цялата съществуваща литература по различни въпроси[1].

В академическото богословско образование Николай Никанорович поставя изучаването на Свещеното Писание начело на цялото богословие, считайки го за обединяващ център за всички богословски дисциплини. Без този център всички клонове на богословието остават разединени и не възприемат съзиждащия библейски дух. Според него трябва да се промени целият порядък на научно-академичната система, за да бъде Свещеното Писание в нея творчески източник и обединяващо звено за всички богословски науки. Едва тогава богословието ще съгради и развие достойно своето свещено име, утвърждавайки се на непоклатимата основа на откровените паметници на боговедението[2].

Централно място в научната дейност на Глубоковски заема обширното библейско-богословско изследване „Благовестие св. апостола Павла по его произхождению и существу”. Това съчинение, по общото признание на специалистите, е истинска енциклопедия на знанието, отличаваща се преди всичко с тънкостта на критико-екзегетическия анализ и широтата на богословската мисъл. В този труд ученият доказва, въпреки мнението на редица протестантски богослови, че св. апостол Павел е верен ученик на Иисус Христос, а неговото благовестие „не е човешко”, а е получено „чрез откровение Иисус Христово” (Галатяни 1:11-12).Идеите, кумулирани в този величествен труд, откриват нови изследователски хоризонти за следващите генерации библеисти у нас. В съчинението „Господь Иисус Христос – Единственный Глава Церкви” (С., 1965) доцент архимандрит Сергий (Язаджиев) с изключителна проникновеност разгръща мислите на Глубоковски в своя анализ на посланията на св. апостол Павел до Ефесяни и Колосяни, които, пише Глубоковски, са „взаимно сходни в най-главните идейни елементи, но комбинацията им далеч не е еднаква. Пред Ефесяни се разкрива разбиране за Църквата в нейното отношение към Христос, в качеството на именно Христова, в Колосяни същото се показва в друг ред, където най-напред се рисува Христос от гледището на Неговото влияние върху живота и устройството на Църквата. Христологическата еклезиология се сменя с еклезиологическата христология, което е и напълно естествено – отначало да се опише обсъжданата институция, а след това да се характеризира нейният най-главен фактор”[3].

През 2003 година беше публикувано изследването на професор Иван Желев, озаглавено „Разпространението на Христовото благовестие”. Там авторът извайва пред читателя образа на св. апостол Павел в неговата историческа среда, впечатлен от вярата и самоотвержеността му, апостолските проповеднически умения и мисионерски плам, заразяващ със своята всеотдайност на Божието дело[4]. Това съчинение звучи в тоналността на „най-добрия и най-плодовития новозаветен български учен на ХХ век в лицето на професор Христо Н. Гяуров, който дори е декан по време на смъртта на своя велик учител[5], проф. Глубоковски, и допълва красивата симфония, създадена от този майстор на словото.

Глубоковски е привлечен за сътрудник на излизащата от 1900 година, по инициатива на проф. А. Лопухин, многотомна „Православной Богословской энциклопедии”, а в 1904 година, след смъртта на Лопухин, става неин редактор. В този труд повече от сто страници принадлежат на професор Николай Глубоковски. Сред значимите статии, написани от него, можем да споменем: „Библейското богословие”, „Възкресението на Иисус Христос”, „Апокрифните книги на Новия Завет”, „Квириний” и редица други богословски, исторически и биографични разработки.През 1923 година професор Глубоковски приема предложението на Софийския университет да заеме катедрата по Свещено Писание на Новия Завет в открития Богословски факултет. На 19 ноември същата година на тържеството в деня на започването на първата учебна година, деканът на факултета професор д-р Стефан Цанков, обръщайки се към професор Глубоковски с приветствено слово, го нарича светило на православната наука. Той го моли да бъде наставник не само на студентите, но и на младшите колеги професори, към които причислил и себе си.

Глубоковски посвещава всички свои сили и опит за изграждането на образцова висша духовна школа в България. Той участва в подбора и подготовката на преподавателския състав и организацията на учебната работа. Затова справедливо може да бъде наречен основоположник на Богословския факултет. Заложените от Глубоковски принципи трайно влизат в традицията на Факултета. Можем да кажем, че всички бивши негови ученици с особено благоговение и топлина пазят паметта за своя духовен наставник и си спомнят за него с чувство на сърдечна благодарност. По поръка на факултетния съвет на Богословския факултет Глубоковски пише доклади във връзка с хабилитирането и процедурите на професорите Иван Марковски, Христо Гяуров и много други[6].

Въобще от първите дни на пребиваването си в България професор Глубоковски бил обграден с общо внимание и се ползвал с голямо уважение и авторитет в академичните и обществени кръгове, което намерило ярък израз в неговото честване по случай 35-годишна научна дейност през 1925 година и провъзгласяването му за член-кореспондент на БАН през 1929 година.

През 1932 година професор Глубоковски публикува трактата „Евангелия и их благовестие о Христе – Спасителе и его искупительном деле”. Страници 32-82 от този труд са посветени на един изключително дискусионен и труден въпрос в сферата на новозаветната библеистика, а именно „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”. Верен на своя историко-генетичен и религиозно-философски метод, професор Глубоковски засяга редица важни и централни пунктове в тази обширна проблематика. Посредством съпоставянето на текстовете и езиковия им разбор той установява взаимната зависимост между първите три канонически евангелия, но заедно с това и тяхната пълна генетична самостоятелност във възпроизвеждането на цялостния образ на живота и учението на Иисус Христос. Професор Глубоковски посочва, че разкриването на този образ не могло да стане по обичайния биографичен начин, защото Христос е Богочовек, Спасител на света. Затова и в повествованието за Неговото пребиваване и служение сред хората било важно и нужно да се отрази само това, което Го отличавало като Спасител и Изкупител на света. Преследвайки тази цел, всеки от четиримата евангелисти възвестява благовестието на Господ според нуждите на вярващите, но винаги в пълно съгласие с дълбокия смисъл на спасителните събития на Христовото домостроителство. Това обяснява общият за тях материал и вариативността в редакциите на Матей, Марк и Лука.

След трактата „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”, следващите поколения новозаветни библеисти само спорадично засягат проблема, без опит за неговото актуализиране[7]. От друга страна, днес синоптическият въпрос се е превърнал в краеъгълен камък на историко-критическите научни изследвания на евангелията[8]. Изследванията са преминали вече няколко фази на развитие, натрупала се е огромна литература. В тази връзка, публикуваната през 2001 година у нас монография „Нов прочит на студията на професор Николай Никанорович Глубоковски „Синоптическият въпрос и опитите за неговото решаване”, не само отговаря на нуждата от подобни изследвания, но и преследва няколко основни цели.За пръв път трактатът на професор Глубоковски се предостави на вниманието на любознателния читател и в частност – на студентите-богослови, в превод на български език. По-нататък желанието е да се прехвърли мост от богословско-философската интерпретация на “православния Adolf von Harnak”, който, като голям защитник и научен стълб на Православието, търси с цялата научна обективност преди всичко истината, до проблемите, касаещи синоптическия въпрос в наши дни. Това е, защото анализът на професор Глубоковски е пропит както със силата на вярата, така и с полета на свободното изследване.

Актуално звучи констатацията му, че каноничните евангелия изчерпват всички възможни средства за християнско просвещение и не остават без спасително удовлетворение нито един въпрос в човешката душа. Възникнали в апостолските времена и приспособени към тогавашните условия, те, предавайки в четири разказа едното Христово евангелие, разкриват в стройна последователност божествения образ на Спасителя не само за периода, когато пишат, но и за всички времена.

В края на своя живот професор Глубоковски подготвя да публикува отдавна замислената християнска трилогия „Благовестие християнской свободи (Послание к Галатам)”, „Благовестие християнской святости (Послание к Евреям)” и „Благовестие християнской славы (Апокалипсис)”.

Първата част на трилогията в съкратен вид била издадена през 1935 година. Този труд представлява в известна степен преработка на едноименно съчинение, публикувано през 1902 година, „Благовестие християнской свободы в послании св. апостола Павла к Галатам”.

За широката проблематика, предвидена във втората част на трилогията, свидетелстват редица статии, поместени в Годишника на Софийския университет, Богословски факултет (от 1926 до 1937 година): „Ходатай Нового Завета”, „Христос и ангелы”, „Искупление и Искупитель”, „Христос и християне”, „Християнское братство”, „Християнское субботство”, „Первосвещенство Христа”, „Християнское совершенство”, „Христос – Первосвященник по чину Мелхиседека”. Всичките тези статии са екзегетичен анализ на първите седем глави на Посланието на св. апостол Павел до евреите. Те засягат основни въпроси в отношението между двата Завета. В Стария Завет откровението се извършило посредством ангелите и носило подготвителен характер. В Новия Завет то ни е дадено непосредствено чрез Самия Иисус Христос и е окончателно. Спасението се достига в тайнствено общение с Бога в Христос и в благодатното обновление от Светия Дух, в цялото събрание на вярващите, когато всички те чрез единението на вярата в Божия Син стават Божи чеда. В Христовата Църква се изпълнило старозаветното пророчество за нея. Тя превъзхожда Моисеевия закон, който поставя за първосвещеници верни служители от хората, докато Църквата се възглавява от Иисус Христос, Който навеки е поставен от Отца за Първосвещеник по чина на Мелхиседек. Неговото свещенство е непреходно и Той няма нужда като старозаветните свещеници да принася жертви първо за своите грехове, а след това за греховете на народа, защото извършил това веднъж завинаги, принасяйки в жертва Самия Себе Си. Към тази серия от статии спада и изследването „Послание к Евреям и историческое предание о нем”.

Що се касае до третата част от трилогията – за Апокалипсиса, тя била публикувана през 1966 година в Джордънвил[9].

Несъмнено професор Николай Никанорович Глубоковски би обогатил науката с още много богословски съчинения, ако неочакваната смърт не поставила край на неговия висок и чист живот. В заключение бих желал да подчертая, че трудовете на професор Глубоковски имат основоположен характер за новозаветната библеистика в България. Тематично разнообразие в неговия изследователски поглед дава основата и представлява невпресъхващ извор на вдъхновение и творчество. Тази палитра от неизчерпаеми по своя размах и хоризонт идеи и днес има катализиращ характер и продължава да оказва съществено влияние върху развитието и очертаването на нови перспективи в новозаветното богословие у нас.

__________________________

* Публикувано в „В памет на професор Николай Никанорович Глубоковски”, издателство на Съюза на учените в България, С., 2008, с. 105-109. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Стефан Цанков, Николай Никанорович Глубоковски, С., 1940.

[2]. Срв. Николай Никанорович Глубоковский, Священное Писание в духовных академиях на рубеже двух столетий, Церковний вестник, 50-51, 1909.

[3]. Николай Никанорович Глубоковский, Благовестие св. апостола Павла по его произхождению и содержанию (Экзегетико-догматические очерки), ГСУ БФ, т. ХІ, 1933-34, с. 20-21.

[4]. Вж. Иван Желев Димитров, Разпространение на Христовото благовестие, С., 2003, с. 248.

[5]. Иван Желев Димитров, Професор Николай Никанорович Глубоковски и новозаветното богословие в България, Духовна култура, 4, 2000, с. 7.

[6]. Ст. Цанков, Богословският факултет у нас (1923-1933), ГСУ БФ, т. ХІ, 1, с. 38.

[7]. Ср. Христо Гяуров, Евангелие от Лука, С., 1941, с. 50-52.

[8]. Преглед на историята на синоптическата критика може да се намери в Guthrie, D. New Testasment Introduction. Downers Grove, 1970, pp. 37-42; Marxsen, W. Introduction to the New Testament, Philadelphia, 1968, pp. 101-121.

[9]. Мень, А. Библиологический словарь, Статья „Глубоковский Н. Н.”, с. 213 (http://members.xoom.com/krotov/spravki/).

Първо изображение – авторът Емил Трайчев, второ, трето и четвърто изображение – професор Глубоковски; пето изображение – гробът на професор Глубоковски на Софийски централни гробища

Източници на изображенията: Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1m

Тайната в посланията на св. апостол Павел*

Публикувано на 08.06.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Драган Бачев

Човекът е тайна за самия себе си. Пред всеки човек винаги са стояли въпросите: Кой съм аз? Какъв е смисъла на моя живот? Тайна е и човекът до нас, тъй като и той е личност, като нас, неговото сърце, помислите са скрити за нас.

Още по-съкровена и дълбока е тайната на Бога. Той не съществува по този начин по който съществуват предметите и хората в този свят. Бог тайнствено обхваща, държи цялото творение от всички страни. Св. пророк Исаия Го нарича „Бог съкровен” (Исаия 45:15), а св. апостол Павел – „Който е едничък бъзсмъртен и живее в непристъпна светлина” (1 Тим. 6:16). Бидейки сами крайни, ние не можем да обхванем безкрайното. Ние не можем да снемем покрова на Божествената тайна, изхождайки от тайната на нашето човешко съществуване. Бог не е произведение на човека, не е идол, не е въплъщение на нашите желания. Той съществува абсолютно независимо от нас, и Неговата тайна е безкрайно по-голяма и по-дълбока от тайната на човека. Св. апостол Павел възкликва: „О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко непостижими са Неговите съдби и неизследими Неговите пътища! Защото, кой е познал ума на Господа? Или кой Му е бил съветник? Или кой е дал Нему нещо отнапред, та и Той да му възвърне? Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава вовеки, амин” (Римл. 11:33-36). „Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии. Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух” (1 Кор. 2:10-13).

Думата μυστήριον, означава тайна, тайнство, съкровено, неведомо, неизследимо. В посланията на св. апостол Павел, тайна се употребява за да обозначи:

І. Тайните на божественото домостроителство на Църквата, а именно:

1) тайната на Боговъплъщението (1 Тим. 3:14-16, Ефес. 5:32);

2) тайната на кръста (1 Кор. 2:7-8);

3) тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Иисус Христос (Римл. 11:25-32, Ефес. 3:1-21, Кол. 1:26-27, Кол. 2:2, Кол. 4:3-4);

4) тайната на прекратяването на закон от благодатта (Римл. 14:24-26);

5) тайната на възкресението (1 Кор. 15:51);

6) тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос (Ефес. 1:9-10);

ІІ. Тайната на беззаконието, антихриста (2 Сол. 2:7).

В буквален смисъл думата „Църква” означава „събрание”, на гръцки εκκλησια, от глагола εκκαλέω – събирам. В този смисъл се употребява и в Стария Завет (kahal – евр.). В Новия Завет „Църква” има несравнимо по-дълбок и тайнствен смисъл, който е трудно да бъде обхванат в кратка словесна форма. Характерът на Църквата Христова, най-добре се изяснява от новозаветните библейски образи на Църквата като: Ново Божие насаждение, Божия градина, Божие лозе (Иоан 15:1-8); Пастир и стадо (Иоан 10:1-6); Глава и тяло (Ефес. 1:22, 23); Строящо се здание (Ефес. 2:19-22); Дом, семейство (1 Тим. 3:15; Евр. 3:6); Брачен съюз (Ефес. 5:32).

Съзерцавайки тайните на Църквата – тайните на Божественото домостроителство, св. апостол Павел възкликва и нарича Църквата: „…Божия дом, който е Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината. И наистина велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава” (1 Тим. 3:15-16).

Преп. Иустин Попович, този нов Златоуст на ХХ век, възкликва и нарича Църквата – Всетайна Христова: „Църквата представлява най-великата и най-свещената Божия тайна във всички светове. В сравнение с останалите Божии тайни тя е Всетайна”.

„Бог даде на човека най-великото, което можеше да му даде, като стана човек и навеки остана Богочовек във всички видими и невидими светове. Мъничкото човешко същество побра в себе си всецелия, невместим и навсякъде безграничен Бог. Затова Богочовекът Христос е най-загадъчното същество във всички човешки светове. Прав е св. Иоан Дамаскин и на земята, и на небето, и във времето, и във вечността, когато твърди, че Богочовекът Христос е „Едничкото ново нещо под слънцето” (Екл. 1:9). Бих добавил: винаги ново, нестареещо нито във времето, нито във вечността. Но в Богочовека и с Богочовека и самият човек стана ново същество под слънцето, същество Божествено важно, Божествено скъпоценно, Божествено вечно, Божествено сложно. Тайната на Бога се съедини неразделно с тайната на човека и стана двуединна тайна, всетайна на всички светове. И така се появи Църквата: Богочовекът – това е Църквата”.

Църквата, бидейки Всетайна, самата е изпълнена с множество тайни:

1.Тайната на Боговъплъщението „Бог се яви в плът”, невидимият Бог стана видим

„Показа се на Ангели”, „О, тайнство! Заедно с нас Синът Божи видели и ангелите, които не Го виждали преди. Защото Евангелието казва: „Ангели дойдоха и Му служеха” (Мат. 4:11). И не само тук, но и от самото рождение до възнесението те Му служели” – отбелязва Бл. Теофилакт Български.

„Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата” (Ефес. 5:32).

Блажени Теофилакт Български казва: „И наистина тайна е човек да остави онези, които са го родили, трудили са се за него и са му правели добро, и да се прилепи към тази, която никога не е виждал и която дори не е започнала да прави добро. Наистина това е велика тайна, ако само се разбра за Христа, като пророческо слово за Него. Защото и Той оставил Отца, не в смисъл на промяна на мястото, но снизхождайки до приемането на плът, дошъл при невестата, която изобщо не Го познавала, и по дух станал едно с нея. Който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:17).

Блажени Иероним пише: „Първият човек, Адам, като първи Пророк е предрекъл това за Христа и Църквата, – че нашият Господ и Спасител ще остави Своя Отец Бога и майка Си Своя небесен Иерусалим, и ще дойде на земята заради Своето тяло Църквата, и ще я образува от Своето ребро, заради което и Словото стана плът. Но както и всички тайни не са равни, но една е по-голяма, а друга по-малка, то тук се казва: тази тайна е велика; но едновременно с това показвайки и своето смирение, добавя: но аз говоря за Христа и за Църквата”.

От реброто на първия Адам, който е от земята, произлезе Ева, и двамата станаха родители по плът на цялото човечество. От реброто на Втория Адам – Сина Човешки, слезлият от небето, произлезе Църквата, която е Неговото тяло. Църквата стана майка „на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име – даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12-13). „Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух” (Иоан 3:3-7).

2.Тайната на кръста

„А проповядваме Божията премъдрост, тайна, съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава, която никой от властниците на тоя век не е познал; защото ако бяха я познали, не биха разпнали Господа на славата” (1 Кор. 2:7).

Блажени Теофилакт Български продължава: „Тайна нарича проповедта за Христа. Защото тя е и проповед, и заедно с това тайна, защото, и ангелите не знаели за нея, преди да е била проповядвана (1 Петр. 1:12), и ние виждайки в нея едно, разбираме друго: така аз виждам кръста и страданието, а разбирам силата, чувам раб, а се покланям на Владиката. Тази премъдрост е напълно скрита от невярващите, но за верните само отчасти; защото сега виждаме като в огледало (1 Кор. 13:12). С думата предопределил показва Божията любов към нас. Защото истински ни обича този, който дълго е бил готов да ни облагодетелства. Така и Бог преди вековете ни е предопределил спасение чрез кръста, спасение, съдържащо велика премъдрост. Казал е: за наша слава, защото Той ни е направил причастници на славата. Защото да бъде участник в съкровената тайна заедно с Господа е слава за раба. Тук нарича властници (князе – слав.) Ирод и Пилат. Впрочем няма да сгрешим, ако под князе разбираме и първосвещениците, и книжниците. Думите на тоя век изразяват както е казано по-горе тяхната временна власт. Ако те знаеха съкровената, както е казано по-горе, премъдрост и тайните на божественото домостроителство, именно тайната на Божието въплъщение, тайната на кръста, тайната на призоваването и усвояването на езичниците, тайната на възраждането, осиновяването и наследяването на небесното царство, с една дума – всички тайни, открити на апостолите от Св. Дух, така и първосвещениците, ако знаеха, че техният град ще бъде покорен и те самите ще бъдат отведени в плен: то не биха разпнали (Христа). Христос тук е наречен Господ на славата. Тоест тъй като те смятали кръста за нещо безчестно, то показва, че Христос съвсем не е изгубил Своята слава чрез кръста, напротив, още повече се прославил, защото чрез кръста още по-ясно е показал своето човеколюбие. И така, ако те не са узнали, трябвало ли е да им се прости този грях? Да, ако след това се бяха разкаяли и обърнали, грехът им би бил простен, както на Павел, и на другите евреи”.

3.Тайната сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата в Христа Иисуса (Римл. 11:25, Ефес. (3:1-21), Кол. 1:26-27).

„Не искам, братя, да не знаете тая тайна (за да не възмечтаете много за себе си), че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по такъв начин целият Израил ще се спаси, както е писано: „ще дойде от Сион Избавителят и ще отстрани нечестието от Иакова”. „И това е тям завет от Мене, когато отнема греховете им“. Що се отнася до благовестието, те са врагове поради вас; но в избора те са обични Богу поради отците.Защото Божиите дарове и призванието са неотменни.Както и вие някога си бяхте непокорни Богу, а сега сте помилувани, поради тяхното непокорство, така и те сега са непокорни, поради вашето помилуване, та и сами те да бъдат помилувани.Защото Бог затвори всички в непокорство, та всички да помилува.О, каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога? Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!” (Римл. 11:25-33).

Блажени Теофилакт Български възкликва: „Тук тайна нарича неведомото и съкровеното: а в какво се състои тази тайна? В това, че евреите не всички не повярвали, но отчасти се ожесточили. От тях повярвали мнозина, за които, както е казано по-горе, Бог е знаел отнапред, и мнозина ще повярват впоследствие; защото израилтяните се ожесточили, докато се спасят всички предузнати от Бога езичници; тогава и целият Израил ще се спаси, очевидно, след като повярва. Отново привежда Исаия, който възкликва, че ще дойде от Сион можещият да спаси и да очисти греховете на израилтяните. Кога ще стане това? Когато отнема греховете им, тоест когато ги удостои с опрощаване посредством кръщението. Затова, макар и сега да не са получили прошка на греховете (защото са ожесточени), но това ще се изпълни впоследствие. Тъй като, казва, вие сте се покорили на Евангелието и сте приети от Бога, то те са станали още по-упорити и още повече са се отдръпнали и са станали врагове; но тъй като предците им още от самото начало са избрани от Бога, то Бог няма да допусне те да погинат докрай (защото те са възлюблени), но ще ги приеме, ако повярват. Вие, казва, които преди се наричахте езичници, не поискахте да послушате: затова бяха избрани и получиха закон иудеите. Отново, когато бяха призвани иудеите и не послушали Христа, бяхте избрани и помилвани вие. Но помилването за вас ще бъде помилване и за тях: те ще се съревновават с вас и ще повярват, и по такъв начин ще се удостоят с вашето помилване. Тоест изобличи, обяви за непослушни, за да спаси едни чрез упорството на други. Защото преди, когато били непослушни езичниците, спасил, както е казано, евреите; отново, когато иудеите непослушали Христа, били спасени езичниците: а когато били спасени езичниците, ще се спасят, съревновавайки се с тях, и иудеите; и така всички ще бъдат помилвани. Размишлявайки за Божието домостроителство от началото на света, затова, как Бог устройва противоположното чрез противоположното и посредством едни непокорни показва покорни други, се изумил, уверявайки чрез това, че Този, Който така устройва нашите дела, непременно ще устрои и бъдещото спасение на иудеите. Богатството нарича благостта, чиято дълбочина само довежда до изумление, а величието на която е неизвестно: защото да обогати езичниците така, било дело на богатството. Заедно с благостта се изумява и на премъдростта, посредством която Бог управлява нашия живот и е умъдрил невежеството на езичниците, и знанието, посредством което Той знае какво е полезно за всеки. Не е казал: непостижими, но неизследими, тоест не могат дори да бъдат изследвани. Неговите пътища, тоест начините на домостроителството, не само не могат да бъдат разбрани, но дори и изследвани, тоест не може дори да се види тяхната следа”.

В цялата трета глава от посланието до Ефесяни, св. апостол Павел говори за великата тайна на призоваването на езичниците в Църквата. Нещо повече, той нарича себе си окованик Иисус Христов за вас езичниците, защото именно когато е бил в окови, Апостолът е имал възможност да съзерцава, воден от Божия Дух тайната на приемането на езичниците в Църквата. Чрез откровение Бог ми възвести тайната, а не по пътя на умозаключенията и изследванията.

„На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя на езичниците неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа” (Ефес. 3:8-9).

Св. Теофан Затворник казва: „Израил е бил избран изсред всички народи да бъде Божи народ, посветен на Бога и Божието дело. Но това избиране било временно, заради вечните цели, обхващащи цялото човечество. Когато целта била достигната, се прекратило и значението на временното избиране. То е заменено с друго висше – духовно по цел и вечно по значение. Сега се избира не едно племе от всички, а от всички племена се избира един народ, състоящ се от лица с един дух, едно служение. И за това избиране се говори, че е било извършено преди сътворяването на света: времето и историята само изпълнява това предвечно избиране. Апостолът излиза извън предела на времето и вижда началото му в предвечния акт на Божията воля”.

4. Тайната на прекратяването на старозаветния закон от благодатта и новия закон на духа.

„А на Тогова, Който има сила да ви укрепи, според благовестието ми и проповедта за Иисуса Христа, според откритието на тайната, умълчавана от вечни времена, а сега явена, и чрез пророческите писания, по заповед на вечния Бог, възвестена на всички народи, за да се покоряват на вярата, – на Тогова единаго премъдраго Бога, чрез Иисуса Христа, слава вовеки, амин” (Римл. 14:24-26).

В цялата четиринадесета глава св. апостол Павел се занимава с изправянето на една „дребна” неизправност сред римските християни, в това че не се отнасяли братски помежду си заради различията в употребяването на храната. Едни вярвали, че не трябва да се яде свинско месо и изобщо всякакви идоложертвени храни, а други не се въздържали от тях. След като дава наставления затова да не се осъждат взаимно и всеки да постъпва така както внушава неговата съвест, Апостолът преминава отново към любимата за него тема: тайната на сливането между иудеи и езичници в едно тяло на Църквата. Апостолът утвърждава убеждението, че езичниците са призовани към вярата в Господа, без да са обвързвани с иудейските постановления и дори самите иудеи са освободени от тях. Това не е негово хрумване, той се позовава на „пророческите писания” и „по заповед на вечния Бог”, Който го е изпратил да научи „всички народи” да вярват в Господа, а не да иудействат, а това е и края на закона и пророците.

Св. Теофан Затворник казва: „Тук слави Бога като единствен премъдър. Не можейки да се насити от удивление на великата Божия премъдрост: Той едновременно и иудеите е освободил от техните законнически украшения и езичниците просветил и очистил, и едните и другите слял в един народ, покланящ се на Бога в дух и истина. Това е било скрито и се е явило както цвят от семе. Не е ли дивно, как се хвърля семето в земята и след известно време произлиза от него прекрасен цвят или плод? Така се удивлява Апостола, в това, че семето на словото скрито в иудейството е израсло и станало дърво, което със своите корени покрива цялата земя”.

„Няма никакви прегради. За всички е открит достъп към единение с Бога. Нито иудейството с нищо не помага, нито с нищо не пречи. Вярвай и се прилепяй към Господа и ще се спасиш. Няма нищо външно което да води към Бога или да отдалечава от Него. Спасението се устройва от вътрешното настроение”.

Св. Иоан Златоуст говори: „Изразява в това славословие изумление пред непостижимата тайна. Понеже и сега открита, тайната не може да бъде достигната чрез ума, но трябва да се познава, не по друг начин, а чрез вярата. Прекрасно е казал Апостолът: единаго премъдраго Бога. Защото когато се размишлява, как Бог е въвел в Своята Църква езичниците и ги е приобщил към древните праведници, как е спасил безнадеждните, как недостойните за земята е възвел на небето, изгубилите право на сегашния живот е въвел във вечния живот, потъпканите от демоните е направил равни с Ангелите, отворил рая, унищожил цялото древно зло, и всичко това е извършил за кратко време, по удобен и съкратен начин; тогава ще разбереш премъдростта Божия. И така би трябвало да се удивляваш на Неговата премъдрост и да Го прославиш; а ти се занимаваш с дреболии (това не яж, онова – не пий), все още се привързваш към сянката (закона). Това означава, че ти малко прославяш Христа. Защото който няма упование в Него и дръзновение в Него, който не се ръководи от вярата, той не изповядва величието на Неговите дела”.

5. Тайната на съединяването на всичко земно и небесно под един глава Христос.

„Тая благодат Той изобилно ни дарува. Във всяка премъдрост и разум, като ни откри тайната на волята Си по Своето благоволение, що бе отпреди положил в Себе Си, в нареждане изпълнението на времената, за да съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Ефес. 1:9-10).

Преп. Иустин Попович продължава така: „Всичко, което е в Църквата и всичко, което ѝ принадлежи, представлява превеликото Божие Всеблагоговение и превелика Божия Всетайна. И това най-богомъдро ни го е открил, показал и засвидетелствал най-христоносният апостол на всички светове – св. Павел. Особено в посланието до Ефесяни. То цялото е от небето и принадлежи към изключителните видения и откровения Господни (2 Кор. 12:1-4), с които св. апостол Павел е бил обилно удостоен. Благовестието, съдържашо се в това послание, не е от хора, не е от ангели, а и не може да бъде от тях, а цялото е от Господа Христа, цялото е от Неговата вечност, премъдро, цялото е спасително, цялото е Светлоносно. Неговите дълбини почиват в Божиите дълбини (τα παντα) (1 Кор. 2:10), а също и неговите висоти и широти. А основното, всеобхващащо благовестие на това Послание е предвечното решение на Троичното Божество – всичко небесно и земно да съедини в Него, тоест всичко да се въхристови и охристови, всичко да образува едно тяло, Христовото тяло, Църквата, и така да постигне вечната Божествена цел, тъй като Църквата е Негово тяло, пълнота на Изпълващия всичко във всичко (Ефес. 1:23). Това благовестие е всеблаговестие, тази тайна е всетайна, посочена на светия апостол чрез откровение. Той твърди: „Чрез откровение Бог ми възвести тайната” (Ефес. 3:3).

Бл. Теофилакт Български продължава: „А е направил това, по богатството на Своята благодат. Забележи тези усилени изрази: на нас ни е дадено богатство и богатство Божие, богатство на благодатта, и не просто благодатта, а която преумножи в нас, тоест преизобилно изля върху нас. Тоест излял е върху нас благодатта, та като ни направи мъдри и разумни, да ни открие тайната на волята; той сякаш казва: разкрил ни е тайните на Своето сърце. Или пък: за да ни открие тайната в целия разум и мъдрост, тоест дълбините на всяка мъдрост и разум. Защото да удостои враговете, при това презрените, с толкова велики блага, и то в края на вековете и чрез кръста, не е ли дело на велика мъдрост? И това благоволение и произволение е „положил отпреди” и е предопределил в нареждане, в устроение и установление на изпълнението на времената. Защото изпълнението на времената, тоест последните времена, изисквали наказание и отмъщение, понеже тогава се умножила човешката злоба. А явяването на Сина, напротив, в тези последни времена е извършило спасението, което е присъщо на непостижимата мъдрост. Небесното, казва той, било отделено от земното, нямало една глава. Защото, макар от гледна точка на творението Бог да е един за всички, но що се отнася до нравственото единение, то още не съществувало. Затова Отец пожелал да оглави (тоест да съедини под една глава) небесното и земното, тоест да положи за глава на всички Христа: и на ангелите по безтелесна природа, и на човеците по плът. Оглавяване се нарича също обозначаването накратко на това, което е изложено подробно. Затова Отец е оглавил чрез Христа, тоест завършил е онова, което се изграждало дълго време, завършвайки словото с правда”.

Св. Теофан Затворник пише: „Каква е тази тайна? Тази, че Бог е положил да съедини всичко в Господ Иисус Христос. Дошъл е Синът Божи, въплътил Се, пострадал, умрял, възкръснал, възнесъл Се на небето и станал като Богочовек, глава на всичко – и небесно, и земно. От всички тези действия на въплътилия Се Син Божи всичко е почти явно от само себе си, така че в разказа за това няма нищо особено, всичко в явно от въплъщението до сядането отдясно на Отца. – Какво тогава не е явно? – Възглавяването на всичко в същото това сядане на Богочовека отдясно на Отца. Това е именно съкровена в Бога тайна, която е можело да не се открива и с това да се ощети делото на спасението, и която Бог е открил само заради преизобилието на Своята благодат, и с това откритие преумножил и без това великото вече богатство на Своята благодат. Никаква необходимост не е била причина да бъде казана тази тайна. Единствено Божието благоволение е благоволило да бъде открита. Св. Иоан Златоуст казва: „това е било силно и сърдечно Негово желание – за да ни открие тайната на волята Си”.

ІIІ. Тайната на беззаконието, антихриста

„Никой да ви не прелъсти по никой начин; защото оня ден ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и превъзнася над всичко що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това? И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действа, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега” (2 Сол. 2:3-7).

Поводът за написване на второто послание до Солуняни е възникнаолото лъжеучение сред тях, че второто пришествие на Господ Иисус Хпристос уж било наближило. Дори се явили някаои, които учели от иметно на апостол Павелл и му пришпиксвали различни послания. Св. апостол Павел обстойно изяснява признаците на второто пришествие, които явно още не са се сбъднали, а именно, докле първом не дойде отстъплението (αποστασια) и се не открие човекът на греха, синът на погибелта.

Бл. Теофилакт Български казва: „Тайната на беззаконието вече действа. Така апостолът нарича Нерон, който бил праобраз на антихриста. Той също бил беззаконен и искал да го наричат бог. Добре е казал „тайна”. Защото, казва той, не така явно и безсрамно е въставал против всеки бог Нерон, както ще въстане онзи. Казаното от апостола има следния смисъл: пруеди да дойде времето на антихриста, се намерил друг човек, който в малко му отстъпвал. Но удивително ли е, ако вече има антихрист? Апостолът говори за Нерон не от робски страх, а з ада ни научи да не си навличаме излишна ненавист, ако това не се тналага от нищо”.

Този, който задържа да бъде извършена тайната на беззаконието според различните тълкуватели е Римската империя, а според други Св. Дух. Римската империя трябва да бъде разрушена от антихриста по подобен начин, както Мидийската е разрушена от Вавилонската, Вавилонската е разрушена от Персийската, Персийската от Македонската, Македонската от Римската. Всичко това е в духа на апокалиптикатка на пророк Даниил. Св Дух би се отдръпнал от човешките беззакония и тогава антихриста ще има свободно място да се изяви и ще получи в своя власт тайната на беззаконието.

Използвана литература

1. Бл. Теофилакт, архиепископ Български, Тълкувание на посланията на св. апостол Павел, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2003.

2. Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква – Еклисиология, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф, Св. Гора, Атон, 2006.

3. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к римлянам”, Московский Сретенский монастырь, 1996.

4. „Творения иже во святых отца нашего Теофана Затворника – толкования посланий апостола Павла – послание к ефесеямь”, Московский Сретенский монастырь, 1998 г.

________________________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7A

История на новозаветната епоха*

Публикувано на 24.04.200801.06.2025 от Dragan Bachev

Емил Трайчев

1. Въведителен и темпорален характер на предмета. Определение.

1.1. Времето, епохата на Новия Завет са предмет на внимание тук. Когато говорим за време, не разбираме само годините в които е живял Иисус Христос и апостолите. Тази епоха започва много години преди Новия Завет и завършва много години след него. Епохата преди Александър Македонски се нарича класическа, а след него елинистическа. Епохата преди Иисус Христос се нарича юдейска.

Началото на юдейската епоха се поставя от Макавейското въстание, други казват, че от елинистичния период, трети казват, че е от Вавилонския плен, четвърти от разрушението на Иерусалим (или след Рождество Христово) или въстанието на Баркохбар (135 година след Христа).

Нашата гледна точка ще бъде, че юдаизмът започва да се оформя през периода на Вавилонския плен, корените му намираме в предходната епоха, в която не говорим за юдеи, а за израилтяни.

Жителите на Древна Палестина и областите ѝ, преди Вавилонския плен се наричат израилтяни, а след него – юдеи.

1.2. Баркохбар. Факт е, че в периода преди това въстание юдеите били в по-малка степен съсредоточени в Палестина. След 135 година юдеите се разпръсват по всички страни на тогавашния римски свят и загубват всякакво гражданско и държавно съществуване и придобиват такова приблизително 1800 години по-късно (през 1947 година се основава държавата Израел).

Юдаизма продължава да съществува след 135 година и до ден-днешен. Ще се съсредоточим върху историята на древните юдеи и ще се разграничим от по-късния, средновековния или съвременния. Както западните изследвания приключват преди Рождество Христово именно годината, в която римляните завладяват последната крепост Коринт.

История на юдаизма или история на епохата на Иисус Христос. Макар и история, нашият предмет не спада към историческия клас на богословието, а към тълкувателния. Неговата цел не е историческа, а тълкувателна – осмисляне на събитията.

В Новия Завет се споменават исторически събития, лица, институции, религиозни празници. Ако всички те се разглеждат в контекста на тълкуванието на Новия Завет от първата страница, това би довело до загуба на свързаната интерпретация. От друга страна те биха били известни фрагментарно, а не принципно. Историята на времето на Новия Завет, която предава в хронологичен ред историческите събития и в систематичен план културата, социалната, религиозната, политическата и така наречената рамка на Новия Завет е необходима предпоставка за разбирането на Новия Завет. Не е възможно да съществува обяснение, интерпретация на събитие описано в Новия Завет без цялостно познаване на сведенията, които дава историята на времето на Новия Завет. Самата история има съобразно място вътре в Новия Завет. Новият Завет не е идеология, не е идея, Новият Завет свидетелства за събитие, следователно той съдържа история и това е история на Божието откровение в личността на Иисус Христос.

Когато изследваме Новия Завет като история, когато се занимаваме с историческите събития, с които той е тясно свързан и същевременно е свидетелство за живота на Иисус Христос, това не означва, че сме схванали главното събитие, събитието скрито под разказа и описанието на тези събития. Историческите събития, за които говори Новия Завет се разбират само в рамката на откровението на личността на Иисус Христос и само като такива имат стойност от богословска гледна точка. Следователно писателите на новозаветните книги нямат за цел да съставят историята на една личност или група хора, а историята на Божието откровение в Христос и спасението на човека чрез Христос.

Историческите събития в Новия Завет са уникални и неповторими, защото представят пред нас влизането на Бога в историята, влизането на Извънвремевия във времето, влизането на трансцедентното в света. Само в светлината на тази надисторическа или трансисторическа предпоставка са разбираеми историческите събития на Новия Завет, които се разиграват не паралелно на историческата действителност, сякаш откъснати от нея, но вътре в нея. Схващането на надисторическия смисъл на Новия Завет, съдейства в разбирането на историческия. Отхвърлянето на свръхестествения елемент съдържа в себе си опасност от загубата на историческа преспектива, следователно историческия и надисторическия момент са взаимно свързани и всеки опит за тяхното разделяне или игнориране на едното или другото се отразява върху значимостта им.

По-далечна цел на нашия предмет е възхождането чрез историческия към надисторическия елемент в Новия Завет. За да успеем в това, трябва да познаваме историческата среда и историческата основа на Новия Завет. Всички сведения, които образуват историческата среда или историческата основа на Новия Завет се срещат в един пункт, а именно съвместното съществуване и вътрешният антагонизъм между три цивилизации – юдейската, елинистическата и римската, в лоното на които се ражда Новия Завет. Тези три цивилизации нямат една и съща важност за Новия Завет. Обикновено в изследванията се твърди, че културната основа на Новия Завет е юдейската цивилизация, която напоява и катализира процесите в другите две цивилизации (елинистическата и римската). Юдаизмът е така да се каже канавата, рамката върху която посредством елинистическата и римската културни данни се изтъква, оформя цялостната картина на епохата на Новия Завет. Юдейската основа е земята върху която текат две реки – елинистическата и римската, напоявайки и оплодявайки я, за да даде плод, а този плод е юдаизма.

От събитията на Новия Завет ни делят повече от две хилядолетия, ние сме в началото на третото. През тези векове различните световно известни събития са оказали влияние върху народите. Цивилизации са се появявали и са изчезвали, нови открития са променяли живота на човека и продължават да го променят. Следователно културната среда на съвременния човек, неговия светоглед, живот, ритъм, всички те коренно се различават от епохата на Новия Завет, но човекът не се е променил, неговите потребности, неговите проблеми, неговите търсения, надежди и страхове, остават същите. По този начин, макар и епохата на Новия Завет да е толкова различна, за самите нас, че е нужно да я познаваме чрез специален предмет, тя е толкова близка, защото ние и сега трябва да чуем гласа на открилия се през онази епоха Христос. За да чуем този глас, това слово, трябва добре да познаваме онази епоха.

2. Методология на предмета

Метода, който използва времето на Новия Завет е историческият. Този метод действа именно, като въз основа на извори се констатират събитията, те се изследват в рамката на историческото обкръжение. Ясно е, че трябва да имат крайна оценка, внимателно да се прецени историческата достоверност и основанията. Изворите свидетелстват с очевидци или със свидетелски данни. Косвените извори са именно извори като надписи, храмове, постройки или така наречените “неми” и писмените извори – текстове, съставени от лица или групи под ръководството на тези лица, които ни позволяват да направим преценка за някои исторически факти, това са преките извори. Косвените извори въз основа на описания на очевидци на случилото се дават и данни за интерeсни феномени. Писмените извори според тяхното съдържание могат да се разделят на литературни и нелитературни. Литературни са текстове с предварително определна цел – съчинения, исторически трактати, слова и така нататък. Нелитературните имат по-частен характер, отнасят се до граждански, социални взаимоотношения между хората – завещания, квитанции и други. Според материала, на който са написани можем да ги разделим на: остраки (глинени плочици, съдове и така нататък), надписи (изработени са върху твърд материал – камък, варовик, метал и така нататък), монети, папируси, пергамент. С изследването на тези предмети се занимават различни науки: епиграфията, нумизматиката, папирусологията, палеографията. Формата на тези писмени паметници: свитъци (волумени) и кодекси (caudex – дънер, пън). След ХІІІ век се разпространяват хартиени кодекси. Начина на писане – шрифта, приблизително до VIII век се пише с главни букви, а по-нататък с малки – курсив.

3. Исторически преглед на историята на израилския народ

3.1. Времето на библейските патриарси (около 1750-1200 година преди Христа)

За родоначалник на израилтяните и пръв техен патриарх (водач) се смята синът на Тара – Авраам, той произлиза от гр. Ур, Месопотамия. Заселването му в Палестина (1750 година преди Рождество Христово) е епохата, през която в целия Изток се забелязват огромни маси преселнически народи. Авраам начело на едно или повече семитски племена тръгва от Месопотамия, движи се на юг и се установява най-напред в Хараан (Битие 11:31), който също така е цветущ културен център на Изтока. Оттам както е отразено в Битие дванадесета глава и следващите, по Божия повеля, той се отправя към Сихем, Ханаан. През второто хилядолетие преди Рождество Христово историците, според паметниците, са констатирали преселение на древни народи, които се движат между Палестина и Месопотамия, без да се създават постоянни центрове. Причини за това са: номадския начин на живот, разногласията, които съществуват между племената и с постоянните жители на Ханаан (хананеите и ямуритите – семитски племена). Голяма част от тези племена се преселват в Египет (Битие 12:10 и сл.). Авраам също се преселва там (Битие 13:2), той се завръща много богат, с добитък, сребро и злато. Заедно с племенника му Лот се установяват окончателно: Авраам в Ханаан, а Лот в долината на река Иордан (Битие 13:10-12).

Трудно е да се реконструира с точност пътят на израилския народ, от една страна поради оскъдните исторически сведения, с които разполагаме и от друга, защото съдбите на всички народи в цялата област на Палестина се преплитат помежду си. Съществуването на много политеистични племена, които обграждат едно племе, една избрана част вярващи в един Бог. На второ място постоянното появяване на историческата сцена на нови племена. На трето място, борбите за господство на едно племе над други, а когато говорим за Палестина – хетите, за Египет – египтяните. Всички тези фактори затъмняват картината, затрудняват анализа, при точното проследяване на историята на израилския народ.

Към края на XVIII век над Палестина господстват хиксосите. Иосиф Флавий пише, че хиксосите са с нисък произход от източните страни. Превземат Египет (1786-1567 година) и господстват близо един век. Господството в Палестина на хиксосите е заменето от египтяните (след 1567 година), след много исторически колизии. Около средата на ХІІІ век преди Христа, фараон Рамзес II, принуждава израилтяните в Египет, които живеейки в състояние на робство, постепенно започват да изграждат етническо съзнание. Цялостното им етническо единство (на изрилтяните) се формира по-бавно, едва под водачеството на Моисей, израилтяните предприемат излизане от Египет, те преминават по чудесен начин морето, прекосяват Синайския полуостров (Изход 12:29-34:35) и получават Синайското законодателство. Така Израил изпъква като носител на монотеистичната идея, започва да се счита за особен народ сред останалите. Така етническото самосъзнание за единство, за обособеност като отделен, като избран народ, постепенно се задълбочава и укрепва.

3.2. Епохата на съдиите (около 1200–1050 година преди Рождество Христово)

Тази епоха е изпълнена с военни перипетии за Израил. Започва от смъртта на Иисус Навин и се простира до идването на царската власт*.

Периода на царската власт е около сто и петдесет години. Свидетелствата от книгата на съдиите, които при отделни текстове и трета книга Царства, дават различни хронологии. Те са различни в древния текст и в преводи. Това потвърждава известният факт, че общо от хронологията на Стария Завет не е възможно да се основаваме на множество различни явления.

Библейската хронология е отностителна и не може да се състави като прецизна. Израилтяните странстват около четиридесет години след излизането от Египет. Под ръководството на наследника на Моисей, Иисус Навин, те навлизат в Ханаанската замя, превземат я и я разпределят между родовете (дванадесетте сина на патриарх Яков І). Всеки род се управлява от съвет на стареите. Родът на Иосиф се разделя на Ефрем и Манасий.

В началото на влизането в Ханаан, те влизат в противоречие с местните жители – арамейци, моавци, мадиамци и така нататък. При тези сблъсъци с местните жители, те обикновено се обединявали и били водени от някой от съдиите, обикновено избиран от Бога. Съдиите били избрани от народа представители, имали върховна власт и били признавани от самите родове. Като съдии в Стария Завет се споменават десет лица (книга Съдии и книга 1 Царства): Готониил, Аот, Самегар, Девора, Варак, Гедеон, Авимелех, Тола, Яир, Есевон, Елон, Авдон, Самсон, Илия, Самуил.

3.3. Епохата на монархията (1040–928 година преди Рождество Христово)

Постепенно институцията на съдиите започва да отслабва и народът виждайки, че другите народи (I Царства 8:19) се управляват от царе, поискали царска власт. По Божие указание за първи цар на Израил бил помазан Саул. Той упражнявал централизирана власт с върховен господар Бога (теокрация – форма на управление). Началото на монархическия период се свързва с тежки битки на изрилтяните с различни врагове. Съседните на Израил народи – амуници, амаликитци, филистимци, моавци и други, – се стремели към разширяване на властта си и завладяване на нови територии (I Царства 13:19 и сл.). Саул разгромява филистимците (I Царства 15:1 и сл.) и е с победа срещу амаликидците. Наследник на Саул е Давид. Въпреки вътрешните междуособни войни, успяват да си възвърнат завладените територии. Той принудил филистимците да се ограничат в малка област и превърнал Иерусалим в политически и религиозен център. Срещу царството на Давид оказват съпротива независимите държавници. Важно е, че всички израилски родове се обединяват под един скиптър и така се полагат основите на културното развитие на Израил. Единственото сериозно противодействие с цел разцепление на това единство било враждебната позиция на неговия син Авезалом, който в края на краищата претърпява поръжение. Давид е велик цар за Израил, можем да го сравним с Александър Македонски. Никога държавата Израил не е притежавала каквото е имала през премето на Давид. Той е наследен от сина си Соломон. Соломоновото царуване било спокойно и мирносъжителсвено. Мъдрият цар организирал цялата администрация, обезпечава договор с Египет (III Царства 1-19), а също така и съюзи с останалите съседни държави. Заема се с работа по реорганизация на вътрешните дела. Изгражда големи търговски пътища до Египет, Финикия и Южна Арабия. Дал особен тласък на търговията и по този начин спечелил изобилно богатство за царството си. Той усъвършенствал и науките, които процъфтяли през този период от време. В страната се развили различни обществени и социални дейности с културно измерение. Соломон изградил царския дворец и храм на хълма Мория и съсредоточил култа в него, като премахнал всички светилища.

3.4. Разделянето на Царството

Смъртта на Соломон донася със себе си края на “светлия период” на монархията. Единното Царство се разпаднало на две. Десетте от общо дванадесет колена (с изключение на Юда и на Вениамин) въстават срещу сина на Соломон – Ровоам. Причината е неговата безрасъдна политика. Така се създава Израел или Израелското Северно Царство. Цар става завърналият се от изгнание от Египет Иеровоам. Родовете на Юда и Вениамин образуват Южното Царство или Юдея. Двете разделени царства се обръщат едно срещу друго. В резултат те отслабват срещу останалите външни врагове. Още през първите години от разделението подчинените съседни народи започват да търсят независимостта си и много от тях успяват да я придобият. Египтяните добиват смелост, самочувствие и нахлуват в Юдея. Арамеите от север се обръщат към Израилското царство. Всичко това създава сериозни проблеми в двете царства, които изпитват изключителна трудност да се противопоставят на тези врагове, защото военните действия помежду им изчерпват политическите, религиозните и дори граничните спорове. Така с много исторически колебания продължава историята на двете царства, когато в 722 година асирийците подчиняват Северното царство за да остане Южното царство като единствен представител на богоизбрания народ до унищожаването на това царство през времето на Вавилонския плен (586-7 година преди Христа).

3.5. Унищожаването на Северното царство и появата на Самария.

Асирийците са народ от семитски произход, чийто корен достига до четвъртото хилядолетие преди Христа. Те живеят наред с други народи в земята на Месопотамия. Тези определени територии са предмет на много спорове. Поради борбите в този район, асирийците се появяват на историческата сцена, в друг момент изчезват. През Х век над асирийците властват арамеите. Един век по-късно, асирийците успяват да отблъснат арамеите и да основат силна империя (IX век). Тази империя при Саргон II достига апогея си (721-705 година преди Христа), тогава е унищожено Северното царство, след превземането на неговата столица Самария (722 година). Според свидетелствата на Иосиф Флавий, израилтяните са транспортирани в Персия и Вавилония. Докато в опустошената замя се настаняват други племена, а именно хутейци (област Хута; река в Персия). Те имат собствена религия и собствен пантеон. Влиянието на социалните и религозни убеждения на завоевателите върху останалите местни жители, било неизбежно. То не катализирало някакви процеси. Израилтяните в Самария запазили религията си, според разказа (IV Царства 17:24 и сл.), който следва и Иосиф Флавий, често завоевателите или чужденците били принудени да почитат техния Бог (на израилтяните). Сведения в тази посока намираме в IV Царства 17:24-28. “Асирийците в Самария били предадени на подобно бедствие пратено от Бога…” – Иосиф Флавий.

По-късно с религиозната реформа на Иосия (622-1 година) били разрушени всички места на самаряните и те били принудени да се обърнат към храма в Иерусалим. Когато обаче юдеите се върнали от Вавилонския плен, те не приели сътрудничеството на самаряните за възстановяването на храма, защото ги смятали за смесен народ. Това предизвикало омраза между юдеите и самаряните, което продължило доста дълъг период. Този антагонизъм е отразен в разказа “Беседата на Иисус Христос със самарянката”. Юдеите не общуват със самаряните. Факт е, че разделението на юдеи и самаряни се основава както на племенното, така и на религиозното отклонение на последните. Смесването на самаряните със завоевателите създава “смесен народ”, различен от юдейския. Този народ се отличава не само в родово, но и в религиозно отношение, тъй като самаряните отхвърлят с изключение на петокнижието, всички останали книги, също отхвърляне на авторитета на пророците.

4. Вавилонският плен – раждането на юдаизма

4.1. Падането на Южното Царство (587-6 година преди Рождество Христово)

Приблизително век и половина след разрушаването на Северното царство, Южното успява да се съхрани от постоянния натиск на асирийците. С оглед наближаващата опасност, царете на Юдея били принудени да следват просирийска политика или да плащат тежки данъци, за да избегнат неизбежното подчинение. Въпреки това, религията на израилтяните е била подложена на силно асирийско влияние, подпомогнато от следващите просирийска политика, царе. Така например при Манасия (698-642 година преди Рождество Христово) сме свидетели на най-големия религиозен синкретизъм в Израил. Реакциите на пророците срещу този религиозен синкретизъм били потушавани с кръв. Цар Осия (622 година) очиства храма от тези чужди елементи и съсредоточава култа в Соломоновия храм. Така религиозната реформа на Осия предизвиква ентусиазъм сред народа и дава надежда за полагането на един “златен век”. Няколко години по-късно в 612 година асирийската държава е разрушена от вавилонците и мидите (Мидия) и след разпределението на териториите и Сирия, и Палестина попадат под властта на Вавилон. Първата реакция на Израил била изключително удовлетворение, но не след дълго разбрали, че опасностите са се увеличили двойно. Междувременно Вавилон разгромява Египет, който предявява претенции спрямо Сирия и Палестина и при юдейския цар Иоаким Вавилон поставя Палестина под данъчно подчинение. Разбира се в един период от три години Иоаким въстава, но не постига резултат. Предприема второ въстание, също безрезултатно. Междувременно силите на юдеите отслабват. Тяхната земя е периодично ограбвана от другите страни. Вавилон става все по-силен и могъщ.

През 597 година Иерусалим посреща първия удар при Навуходоносор. Царят превзема града, ограбва храма, свещените съдове и съкровища и отвежда във Вавилон около десет хиляди пленници. Съседните страни виждат, че ги грози опасност и се съюзяват и предприемат борба срещу Навуходоносор. Към тях в 588 година се присъединява царят на Южното царство Седекия, въпреки предупрежденията на пророк Иеремия.

През 587-6 година Иерусалим пада окончателно в ръцете на Вавилонците (IV Царства 25:1-21). Седекия е окован и изпратен във Вавилон, а синовете му са убити пред него, стените на града са съборени, съкровищата – разграбени, храмът – опожарен. Огромни пространства били обезлюдени. Земята се превърнала в пустиня. В крайна сметка пребиваването на достатъчен брой от най-бедните можем да го приемем. Съхранили са се. Голяма част от тях са почитали боговете на завоевателите (Ваал), други останали верни на Бога на праотците. От друга страна намерилите убежище в Египет, образували юдейска община – колония, която според свидетелството на Иеремия 44-15 и сл., почитала идолите.

4.2. Животът на израилтяните във Вавилон (Псалом 136)

Изтръгването от корен на племената на Иуда и Вениамин и транспортирането им във Вавилон има за разултат, че те там се срещат с останалите десет племена на бившето Северно царство. Народите на израилтяните всъщност вкупом попаднали в плен. Те веднага започват да хранят надежди за завръщане. Загубата на родината и особено на храма, предизвикват огромна колизия. Центърът на заточения народ е Вавилон. Израилтяните били заселени в плодородните земи на Тигър и Ефрат и живели на групи в неголеми селища, но колкото и да изминали годините, носталгията никога не напуснала този народ. Те не можели да забравят безводните и хълмисти земи на Юдея и често се събирали по бреговете на реките и ридаели. Животът във Вавилон не бил така нетърпим. Не можем да кажем, че завоевателите се държали репресивно с тях. Те дори могли да се самоуправляват, запазили родовите си отношения. Вътрешните въпроси се уреждали от свещеническото съсловие и по този начин, те никога не изгубили съзнанието, че са един народ. Държавата ги обграждала с уважение и на отличилите се с мъдрост хора давала значими служби в царския двор. Постепенно в съзнанието на поробения народ се констатира извода, че причината за всички нещастия, които сполетели народа е именно непочитането на Бога, покланянето на идолите и това, че те не се вслушвали в съветите на пророците. Постепенно словата на пророците започват да придобиват съдържание. Особено думите на св. пророк Иеремия за нaказанието на вавилонския цар. Тези думи дават надежда. На свещеническото съсловие предстои да извърши трудна работа за съхранението на силно изразената религиозност на народа и потребността от поклонението му на неговия Бог. У всеки поробен народ, хората търсят утеха в отечествената религия, в лоното на която покълва надеждата за освобождението на този народ и покълва желанието. Така се развиват някои специфични черти на юдеите във Вавилон. Животът на изряилтяните във Вавилон, предизвиква голяма промяна в техните навици, в тяхното светоусещане и по този начин налага нови специфични черти върху облика на израилския народ. Така се раждали и изворите. Това е един толкова различен живот, толкова различен мисловен свят, предания, които се оформят през време на вавилонския плен, следователно този дълбок обрат, прелом в който намираме раждането на юдаизма е вавилонският плен. От него започва новия период на богоизбрания народ, който завършва с разрушаване на Иерусалим в 10 година след Рождество Христово. Този нов период има свои общи характеристики. Когато казваме история на епохата на Новия Завет, рабираме епохата на Иисус Христос, на фона на който се развиват събитията. В общ план не можем да я разделим, тъй като тя се явява епоха на юдаизма изобщо.

5. Персийското господство

5.1. Завръщането на юдеите при Зувоавел, персийските властелини – Кир, Камбис и Дарий, изграждането и освещаването на храма.

С изминаването на годините надеждата на юдеите за завръщане в обетованата земя нараства. За укрепването на тази надежда особено допринасят и други признаци на упадък в живота и управлението на вавилонците. Във Вавилон започва да властва грехът. Най-сериозното е, че той извира направо от царския двор. Изхода е дълбоко разкаяние, промяна на ориентацията. Държавата им постепенно започва да отслабва, същевременно се появява силният цар на персите Кир, който под подчинението на мидите Нидия, Лидия, иоанийските градове на Мала Азия се възкачва на престола на Вавилон. Вавилонският цар Валтасар, оказва известна съпротива, твърде слаба, така че градът е завладян, а Кир сяда на вавилонския престол в 553 година. През първата година от управлението си Кир издава указ за завръщане на юдеите в Иерусалим. Тогава се организира една сравнително голяма група хора, начело на която застават свещеници и левити и под водачеството на Зувоавел те се упътват за Юдея. От друга страна голяма част от народа остава във Вавилон (1 Ездра). Иосиф Флавий: “Причината им за отказа да се завърнат е, че не искат да изоставят имотите си. Тези, които се завърнали, веднага се заели с възстановяването на разрушения храм. В тази инициатива те били подпомогнати от Кир. След смъртта на Кир, съседните народи, особено онези които обитавали Самария, чрез писмото си до сина и наследника на Кир Камбис, искали прекратяване на изграждането на храма и възстановяване на стените. Камбис нарежда да се отмени възстановяването на храма и стените на града. При Дарий I (522-486) се възобновяват работите по възстановяването. Причина за това е посредничеството на Зувоавел, който имал приятелски отношения с царството. Положителното развитие на проблема, предизвикало голяма радост у Зувоавел и юдеите и при връщането си в Иерусалим, довел със себе си други юдеи. Той получил изобилен материал и помощ от Дарий за храма. Самаряните също искали да вземат участие във възстановяването. При отказа на юдеите, те отново с писмо се опитали да попречат, но този път не постигнали нищо. Храмът бил построен чрез труда на целия ентусиазиран народ. Същевременно народа бил окуражен от пророците Агей и Захария, приблизително около 516 година станало освещаването на храма, по особено тържествен начин и била отпразнувана първата след повече от деветдесет години Пасха.

5.2. Завръщане на пленниците при Ездра. Ксеркс I и Антаксеркс I

При Ксеркс I (486-464) забелязваме друго завръщане на юдеи в Иерусалим (някои изследователи поставят това завръщане след завръщането на Неемия и края на неговия престой в Иерусалим). При това завръщане начело на което е застанал свещеника Ездра са включени много от десетте племена на изрилтяните обитаващи отвъд река Ефрат. Тези които се завърнали носели богати дарове за храма, които били дадени на царя (книги 9, 10 и 11 от ”Юдейски древности” на Иосиф Флавий). Но няколко дни след завръщането била отправена жалба до Ездра, че много от тези, които се завърнали в Палестина между които имало няколко свещеника и левити, довели със себе си чужди жени, като по този начин нарушавали закона за чистотата на кръвта. Тази вест силно разгневила Ездра и той наредил веднага да се съберат в Иерусалим. Пред всички завърнали се от плена и в присъствието на стареите съобщил решението си, а именно да се изгонят всички чужди жени и родените от тях деца, като натоварил с изпълнението на тази заповед водачите на родовете и изискал от тях детайлна регистрация, тоест прилагането на списък. Мерките, които той взел трябвало да бъдат абсолютно без изключение за всички. По-късно през времето на празника Шатри (петнадесетия ден на месец Тишри – септември, октомври), когато народа се събрал, както пише в 2 Ездра 9:38, Ездра прочел книгите на закона. Народът въпреки празничната атмосфера горчиво плачел и ридаел, заклел се във вярност и послушание в Божието слово и законите му. Чрез тези мерки и по начина, по който провеждал политиката си Ездра, успял в максимална степен да очисти юдеите от чужди елементи, укрепил Иерусалим и възстановил храма. Въпреки това Юдея не била автономна държава, способна самостоятелно да решава съдбите си, а била под персийско господство. Освен това, границите на нейната автономия винаги зависели от благоволението на всички персийски царе. Както свидетелства Иосиф Флавий в книга Естир при Ксеркс I, юдаизма се намирал в опасност поради дейността на Аман, един от архонтите на царя. Той бил враждебно настроен и към юдеите, и ги обвинявал пред царя, че не спазват законите и по този начин провокирал царя да постанови съответната заповед. Тази заповед била предотвратена след като съпругата на царя, юдейка заедно с вуйчо си успява да възстанови благосклоността на Ксерс I към юдеите.

В двадесет и петата година от царуването на Ксеркс I, според Иосиф Флавий, или дванадесетата година от царуването на Артаксеркс I (464–423 година преди Рождество Христово), според Неемия 2:1 се осъществява и другото завръщане на юдеите под предводителството на Неемия. Неемия бил виночерпец на царя в двореца в град Суза. Така че през онези дни, когато разбрал от сънародниците си, че положението в Иерусалим е трагично, поради нашествието на съседни народи, врагове на Юдея, поискал от Артаксеркс помощ и разрешение да отиде в града, за да съдейства за възстановяването на стените на града и ремонта на храма. Неемия и група юдеи се завърнали в Иерусалим и веднага се заловил за работа. Въпреки всички проблеми, именно противодействието на външните врагове, предвид заговора срещу него, той успял да постигне целта си. Възстановил пазенето на съботата, забранил смесените бракове, изключил чужденците от култа и осъществил вътрешни и външни реформи в живота на юдейската община.

6. Елинисткото господство

6.1. Завладяването на Палестина от Александър Велики.

Персите били силна империя. Погледът на Александър бил насочен в тази посока. Александър успял да подчини персите по цялата им територия. След победата над Дарий III, в битката при Исос, Киликия, той преминава в Сирия, превзема град Дамаск и Сидон и окупира Тир и Газа. Това става през 332 година. Персийският сатрап (управител) в Самария – Санавалат, бил прозорлив човек, предвидил предстоящото завладяване на Палестина, посетил Александър, когато последно бил в Тир, и декларирал своята преданост като същевременно поискал издигането на храм на площад Гаризин. Аргумента му бил, че разпределението на юдеите на два лагера ще бъде полезно и за македонския цар. Обаче в основата на неговата мотивация била поставянето в основания храм на свещеника Манасий, брат на иерусалимския свещеник Ядуа, съпруг на дъщеря му. По този начин щял да се усети развода на дъщеря му с Манасий. Александър Велики се съгласил с това предложение и разрешил построяването на храма. Това означавало, че той признал религиозната самостоятелност на самаряните. От Тир Александър, чрез пратеници в Иерусалим при първосвещеника Иедуа, декларирал желанието си за подчиняването на Иерусалим и плащането на данък, който бил плащан дотогава на персите. Верен на своята клетва, първосвещеникът отхвърлил това предложение. Той бил дал клетва на Дарий. Междувременно Александър бил организирал превземането на Тир и Газа и се отправил към Иерусалим. Новините за похода на Александър силно разтревожили Иедуа и народа. Всички очаквали наказание за неподчинението. Свещеникът въпреки всички страхове, приготвил едно прекрасно и тържествено посрещане на Александър и това изпарило гнева на владетеля (Даниил 11).

Удовлетворен от събитието Александър разрешил на юдеите в Палестина и Вавилон да се ползват от предишните си закони. След като привършил завладяването на останалите градове в Палестина, той повелил управлението на Андромах и заминал за Египет с цел завладяването му. Като се има предвид дълбоката религиозност на Александър, която той наследил от майка си Олимпиада, посветена от малка в мистериите на остров Самотраки. Ентусиазма изобщо на Александър, както и неговите действия които свидетелстват за позитивно отношение към култа на другите народи, лесно обяснява и това отношение, което той проявява към първосвещеника на Иерусалим.

6.2. Палестина под властта на птолемеите и селефкидите.

Преждевременната смърт на Александър лишава огромната империя от здраво управление. Славолюбеито на диадохите довело до раздор помежду им и така империята се разпаднала. При това разделение Сирия попаднала под властта на селефкидите, а Египет под властта на птолемеите. Поради специфичното си географско положение Палестина станала арена на конфликти между двете династии. Над нея царували последователно много господари. Птолемей I (307-285) прехвърлил от областта на Иерусалим и Самария много пленници в Египет. Значителна част от тях той изпратил за укрепване на военните сили на Александрия като им предоставил религиозна свобода и еднакви права с македонците. Неговият син и наследник Птолемей II (285-246) дава свобода на много юдеи, но малцина от тях се завръщат в Иерусалим, повечето останали в Египет, тъй като били почти асимилирани от елините. Приели гръцкия дух, говорели гръцки език. Птолемеите се отнасяли благосклонно към юдеите в Египет, обграждали ги с доверие, уважавали тяхната религия, предоставяли им относителна автономия във вътрешното самоуправление, дори ги подкрепяли с парични средства. В това отношение се родил и превода на Стария Завет за говорещите гръцки юдеи. През този период от време за живота на юдеите в Палестина разполагаме с твърде малко сведения. Това, което можем да кажем, е, че са ползвали известна автономия и религиозна свобода. Извори за периода получаваме от книгата на пророк Даниил. Повече внимание се отделя за войните между птолемеите и селефкидите, които затруднявали положението на юдеите, тъй като последните не знаели в полза на кого да застанат. Например Птолемей I след битката при Ибс (31 година) става господар на Келесирия и със своето управление тласка напред елинизма. Птолемей II (285-246) повече време властва над Финикия и Юдея. Той построява град Филаделфия, а библейския град Акко, преименува в Птолемаида. Сключва мир със селефкидите, благославя брака на дъщеря си Вероника с цар Антиох II. Птолемей III (246-221), търсейки отмъщение за убийството за сестра си Вероника, нахлува в Келесирия, но претърпява поръжение от Селефк II. През същата епоха първосвещеник Оний II, който бил сребролюбив човек, отказал да плаща данък на Птолемей и тези негови действия поставят народа в изключително трудно положение. Тази опасност била предотвратена от един момък на име Иосиф, който склонил народа да продължи да плаща данъци и отправил укори срещу Оний II.

Управлението продължило при Птолемей IV (221-203), който подигравателно бил наричан “филопатор”, защото поел властта след като убил баща си. При този владетел, господството на птолемеите започва да отслабва, това укрепва мощта на селефкидите. Така например Антиох III (223-187) успял да отнеме властта на Птолемей V и да стане господар на Финикия и Палестина, благодарение на победата си в 198 година при Панеада, област, разположена в изворите на река Иордан.

__________________________________

*Лекции (2004-05) от доц. д-р Емил Трайчев, преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Материалът е предоставен от него.

*Забележка – Вж. статия на епископ Калистос (Уеър) в списание “Духовна култура”, брой 2, 2002 година и разговор с Калин Янакиев, отец Николай Нешков и д-р Николай Михайлов (http://hkultura.com, http://web.hit.bg/bogoslovite/novozavetna%20epoxa/kalistos_interview.htm).

Изображения: авторът доц. д-р Емил Трайчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1r