Живко Лефтеров

В антирелигиозната политика, следвана от намиращите се под контрола на Съветския съюз комунистически партии в Източна Европа, могат да се откроят два основни аспекта. Първият от тях е провежданата официална религиозна политика по държавна линия, характерна със своята двусмисленост и противоречивост. Макар и официално религията да не е забранена нито в Съветския съюз, нито в комунистическа България, както например в Албания след 1967 година, политиката по отношение на различните вероизповедания често се изостря или омекотява в контекста на идеологическите постановки и конкретните политически интереси на комунистическите държави. В тази връзка основните цели, които се преследват, са осигуряване лоялност към комунистическата държава от страна на ръководствата на различните вероизповедания, максимално затрудняване на религиозния живот чрез ограничаване строителството на храмове, противодействие на духовното образование и други. Паралелно се провеждат и постоянни мероприятия за ерозиране, дискредитиране и „разложение“ на религиозните общности чрез методите на службите за сигурност.

Вторият важен аспект на религиозната политика е атеистичната пропаганда и възпитание. Тяхната основна цел е да формират марксистко-ленински материалистичен светоглед сред населението, а вярващите да бъдат „превъзпитани“, за да станат и те „достойни“ членове на социалистическото, а в перспектива и на комунистическото общество. Разбирането за религията и религиозността като пречка пред изграждането на утопично общество чрез методите на социалното инженерство ще е доминираща за комунистическите идеолози пред цялото време на тоталитарно управление в Съветския съюз (СССР) и Народна република България (НРБ). Попадайки в полето на идеологията, логично тази политика се формира в идеологическите отдели на съответните компартии, които разработват и основните решения по въпроса. Сред методите на атеистичната пропаганда са воденето на постоянна, още от ранна детска възраст, печатна и лекционна пропаганда, която прониква и засяга всички страни на обществения живот. Паралелно съществува стремеж чрез създаването и налагането на цялостна нова социалистическа празнично-обредна система да се измести и по възможност заличи религиозната традиция, а оттам и ценностна система в живота на хората. Поради тази причина атеистичната пропаганда и възпитание са изключително важна част от общата антирелигиозна политика. Тяхното изследване, изучаване и разбиране би могло да даде отговор на редица въпроси, свързани пряко с отражението на тази десетилетна политика при формирането на обществените нагласи днес в различните бивши комунистически страни.

В българската историография върху въпроса за провежданата атеистична политика все още няма самостоятелно изследване, но темата е засегната в повечето монографии, посветени на историята на различните вероизповедания, техните взаимоотношения с Българската комунистическа партия и политиката водена спрямо тях[2]. Различни аспекти на атеистичната политика, и по-конкретно в частта за създаването и налагането на новата социалистическа празнично-обредна система в страната, също са били обект на внимание[3]. В тези публикации темата е разгледана в отделни нейни проявления през различни периоди (десетилетия) и липсва контекстът на по-общите процеси протичащи в комунистическите страни и най-вече в Съветския съюз, чиято антирелигиозна политика и съответно атеистична пропаганда и възпитание са моделът следван от българските комунисти. Това затруднява разбирането на съществуващата вътрешна логика в процеса на неотклонно преследване на тази политика, тъй като позициите на съветското ръководство при нейното формиране и претворяване в практиката се основават на идеологически разработки, познаването на които е от решаващо значение за разкриване на истинските мотиви и цели на атеистичната политика на самата Българска комунистическа партия. Ето защо настоящата статия има за цел да внесе яснота, маркирайки именно тези проблеми, както и да разкрие до каква степен комунистическите идеолози са удовлетворени от конкретните резултати, които се постигат.

* * *

Доминиращият в Съветския съюз през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век „войнстващ атеизъм“, характерен с преследване и физическо ликвидиране на духовенството и най-активните вярващи, схващани като носители на враждебна идеология, довежда на практика до ликвидиране на организирания религиозен живот на територията на страната[4]. Тази политика се променя в годините на германско-съветската война. Възраждането на религиозния живот в окупираните от Вермахта територии, патриотичното настроение сред малкото останали свещенослужители на Руската православна църква (РПЦ), предстоящата среща на тримата големи в Техеран през ноември 1943 година, потенциалните възможности за използване на църквата като канал за съветско влияние в чужбина карат Сталин да преосмисли дотогавашното отношение към църквата като политически враг на съветската държава и към духовенството като контрареволюционна сила[5]. През септември 1943 година по инициатива на съветското ръководство е сключен устен компромис с архиереите на Руската православна църква. Църквата получава статут на покровителствано от държавата изповедание, в замяна на което тя поема ангажимента да обслужва интересите на Съветския съюз в областта на външната политика и пропаганда. Създаден е и нов държавен орган за осъществяване на непосредствен контрол при провеждането на новата политика – Съвет по въпросите на Руската православна църква[6]. Този модел на взаимоотношения е характерен и за България в първите години след преврата на 9 септември 1944 година. Целта на новото управление е Българската православна църква от институция тясно свързана и толерирана от управляващите дотогава, да бъде трансформирана по съветски модел в орган, обслужващ вътрешните и външнополитическите интереси на отечественофронтовското правителство. Характерно за този по-специфичен период е, че не се води открита антирелигиозна политика или атеистична пропаганда, но за овладяване, поставяне под контрол и гарантиране лоялността на смятаните за вражески настроени ръководства и по-активни членове на отделните църкви се пристъпва към тяхното дискредитиране и елиминиране чрез инспирирани публични съдебни процеси[7]. Също така чрез приемането на изцяло ново законодателство като Закона за изповеданията от 1949 година църквата е отделена от държавата, а ролята ѝ в обществото съществено ограничена.

След смъртта на Сталин религиозната политика на Комунистическата партия на Съветския съюз, а и на другите комунистически партии от социалистическия лагер, претърпява метаморфоза. Новото съветско ръководство е на мнение, че „отърваването“ на комунистическата идеология от негативните черти на сталинизма я прави достатъчно жизнеспособна да осъществи своите „идеали“. И докато в контекста на сталиновата политика след войната Руската православна църква не се разглежда като директна враждебна сила, то връщането към „ленинските норми на партиен живот“ и „интернационалната същност“ на комунизма променят коренно нещата. Това автоматично води до засилване на революционната показност, в това число и възобновяване на атеистичната пропаганда, характерна за 20-те и 30-те години. Отдавайки приоритет на проблема, още на 7 юли 1954 година Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз приема решение „За недостатъците в научно-атеистичната пропаганда и мерки за нейното подобряване“. В него се критикува дотогавашната религиозна политика на Сталин и се призовава за разобличаване на „реакционната същност и вреда на религията“[8]. Амбициозно, праволинейно и недомислено, решението води до засилване на напрежението в страната, което кара партийното ръководство да прекрати антирелигиозната кампания само 2 месеца по-късно[9]. Частичното отстъпление е и плод на съществуващите различни позиции в средите на съветското ръководство и партиен апарат по отношение на водената политика към религиозните общности. „Сталинистите“ се придържат към установената през 40-те години политика за урегулиране отношенията на църквата с държавата, така че последната да не се превръща в оръдие на „реакцията“, а да бъде инкорпорирана в системата на властта до степен да подкрепя външнополитическата линия и пропаганда на държавата. Привържениците на твърдата линия, гравитиращи около новия ръководител на Комунистическата партия на Съветския съюз и съветската държава Никита Хрушчов, са на мнение, че в условията на началото на прехода към „предкомунистически“ отношения няма място за буржоазни остатъци, в това число и религиозни. Под личните наставления на Никита Хрушчов те желаят да се пристъпи към решителна борба с религията, а по-спокойните отношения с църквата отнасят към „сталинското наследство“, което е необходимо да бъде ликвидирано.

Прочетете още „Атеистичната политика на Българската комунистическа партия: цели, етапи, резултати*[1]“ →

Георги Канев

Свещеното Предание различава убийството по време на военно сражение от убийството, извършено по користни и егоистични подбуди или невнимание. По този въпрос се изказват някои от светите отци на Църквата и свързаните с тях църковни канони (правила) на Църквата, утвърдени и приети на църковните събори. Така, в своето послание до монаха Амун, св. Атанасий казва: „не е позволително да се убива, но да се убиват неприятелите в боя е и законно, и за похвала достойно. Тъй с велики почести се удостояват доблестните в боя, и издигат им паметници, които разгласяват превъзходните им дела[36].” Св. Василий Велики в своето каноническо послание до Амфилохий (13-то правило на св. Василий Велики) също пише: „Убиването на война нашите отци не считали за убийство, извинявайки, както ми се струва, поборниците на целомъдрието и благочестието. Но, може би, добре би било да се съветват, щото те, като имащи нечисти ръце, три години да се удържат само от причащение със светите Тайни”[37]. В тази връзка, св. Августин Блажени в глава 21-ва от първа книга на съчинението си „За Божия град“ посочва, че лишаването от живот по Божия повеля или по справедливи ред и закон не спадат под забраната на Божията заповед „Не убивай“, което включва и военната служба[38]. Тълкувателната традиция на светата Църква разглежда написаното от св. Атанасий и св. Василий и приема, че убийството на война е зло, но не го приравнява с убийствата извършени от користни подбуди или по невнимание. На убийството по време на война, спрямо останалите случаи, е отредена най-малката наказателна мярка –  препоръчаното от св. Василий тригодишно въздържание от св.Причастие[39]. Още средновековните канонисти Иоан Зонара и Теодор Валсамон (XII-ти век) обаче посочват, че в практиката правилото за тригодишно въздържание от свето Причастие за войници не е било спазвано. Основание това поведение намира в казаното от св. Атанасий Велики и практическите затруднения по отчетност, рекрутиране и поддържане на бойния състав на войските[40].

Църковните канони обаче ясно разграничават военното служение от Божието служение на свещенослужителите по време на молитвени събрания и извършване на светите Тайнства на Църквата. Така Правилата на св. Апостоли забраняват на свещенослужител да свещенодейства и да се занимава и с военно дело: „Епископ, или презвитер, или дякон, който се упражнява във военно дело и иска да задържи и двете, тоест римското началство и свещеническата длъжност, да бъде изхвърлен от свещения чин, защото „кесаревото е на кесаря, а Божието на Бога”(правило № 83)[41]. В случая войната като следствие на греха е несъвместима със свещеническото служение пред Бога, но като реален факт в света не е отречена, а е свързана с грижите на земните царе, които са длъжни да осигурят защита на населението от външни насилствени посегателства: „кесаревото е на кесаря”. Трябва да се има предвид, че на клириците не се позволява да съчетават Божието служение не само с военните, но и въобще с всякакви граждански служби и постове[42]. Такива ограничения пред миряните обаче правилата на Църквата не поставят. В тази връзка църковният събор в град Арл, състоял се през 314 година, осъжда християните, които под предлог на любов към враговете отказват да служат в римската армия. Християни, които „хвърлят оръжието си в мирно време” и дезертирали не са били допускани до свето Причастие. В по-късни преписи текстът е променен на „във време на сражение” или „на война”[43].

Отношението към войната разкрива трезвата оценка, която се изисква от християните спрямо заобикалящият ги свят. Разсъдливостта като основна добродетел на християнина може да наложи употребата на сила за възпиране на зло. Липсата на трезва оценка, както и несъобразяването с двухилядолетната традиция на Свeщеното Предание, води някои мислители до грешни тълкувания на Свещеното Писание и създаване на по същество еретични учения. Такъв е примерът на Лев Николаевич Толстой, който развива сантиментална и нереалистична представа за пълна несъпротива на злото като черпи основания от неправилно тълкувание на светото Евангелие. Сред цитатите, на които се опират толстоистите са: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Матей 5:39); „не въздавайте никому зло за зло” (Римляни 12:17); надвивай злото с добро (Римляни 12:21); Любовта не прави зло на ближния (Римляни 13:10); всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада (1 Коринтяни 13:7-8) и други[44]. Лев Толстой обаче пропуска важни ключове в самите евангелски примери, което му пречи да изтълкува правилно духа на текстовете. Така например Господ, Който дава горните наставления, не обръща и другата Си страна, когато един от слугите при еврейските стареи Му удря плесница, а аргументирано изтъква незаконността на извършената постъпка: „Иисус му отвърна ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” (Иоан 18:23)[45]. На друго място в Евангелието Господ изтъква, че е допустимо гневът на човек спрямо човек да има оправдателна причина: „Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Матей 5:22)[46]. В тази връзка е налице и пример на Иисус Христос за справедлив гняв спрямо ожесточението на фарисеите и книжниците: „И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им” (Марк 3:5)[47]. Внимание привлича и случаят, когато Христос със сила прогонва търговците от храма, като употребява за целта бич, който сплита от върви: „и намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури; и на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия.”(Иоан 2:14-16 и срв. Матей 21:12-13)[48]. Друг важен евангелски пример ни дава случаят, когато апостолите молят Господ да бъде наказано едно самарянско село, което им отказва гостоприемство, Иисус не само отказва, но и ги смъмря: „Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? Но Той, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човечески дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси. И отидоха в друго село (Лука 9:54-56)[49]. В тази връзка могат да се приведат думите на св. апостол Павел, онагледени с примера на Иисус Христос от случая със самаряните: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни”(Ефесяни 4:26[50]).

От посочените примери се вижда, че когато се налага зло да бъде възпрепятствано със сила, Господ не се колебае да го направи и като всесправедлив съдия Той не прилага повече от необходимата сила – за малкото оскърбление на самаряните Той отказва да ги погуби и мъмри учениците Си, че искат такова нещо. Ключ към разбиране евангелските поучения е Божията спасителна жертва в светлината на православното предание – Господ е на земята от любов към човека, за да спаси души, а не да погуби. За целите на Божието спасително дело по-полезна е проявата на любов, която предразполага към себе си и спасителната прегръдка на Църквата, нежели употребата на сила, която е краен вариант за възпиране на злото в човека. Изкупуването на човека и опразването на ада дава на любовта простор за борба в душите на човеците, защото Господ е любов, а любовта никого не привлича към Себе си насила. Човек не би могъл да се обърне към плодовете на Божията спасителна жертва ако не пожелае това свободно в сърцето си, а човешките сърца се предразполагат единствено от проявата на любов. Цитатите, които привежда Лев Толстой дават предимство на проявата на любов за победа над злото и обръщане на поразени от греха души, но не дават простор на злото, отричайки необходимостта при някои случаи то да бъде спряно чрез употреба на сила. Трябва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в Новия Завет, моралният императив от епохата на Стария Завет е развит, благодарение на спасителното Божие дело. То не само не отхвърля добродетелните повели в Стария Завет, а ги изпълнява във висота, която в старозаветното писание е само загатната. Тази нова висота на добродетелта става достъпна едва с изкупуването на човека и възстановяване на благодатната възможност за обòжение (живот в живота на Бога – живот в Рая) за човека. По тази причина Деветте блаженства надграждат Десетте заповеди от Стария Завет и без да ги отричат разкриват пътя на постепенно възрастване в добродетелите, според думите на Иисус Христос: Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Матей 5:17)[51]. Цитатите, на които се уповават толстоистите отразяват, както любовта като път за обръщане на душите, така и свързаното с това възможно възрастване в добродетелите, което има личен характер за всеки човек. Неразбирането на изброените особености води до механично възприемане на цитатите и крайностите, до които достигат Лeв Толстой и последователите му[52].

Независимо от особеностите на старозаветвата епоха обаче Господ и тогава категорично изисква от евреите да бъдат на страната на моралния императив, което важи и за войната. Причината, поради която евреите прогонват или избиват населението на обещаната им от Господ земя (тоест наречена „херем“ – предаване на заклятие или унищожение) е, че те, като избран народ, трябва да запазят почитанието на Бога като създател на всичко и източник на живота. Смесването им със заварените езичници крие опасност от развращаване на вярата в Бога, което Господ изисква от евреите като от Негов народ и предопределен за въплъщението на Божия Син и Спасител, никога да не допускат. Поради тази причина същото наказание се прилага и спрямо еврейски градове, които са отстъпили от Бога[53]. От историята на евреите и отношенията им с околните народи се установява, че Господ дарявал победи на еврейския народ, когато последният спазвал Божията правда – да отдава почит единствeно Богу, да се въздържа от телесно блудство, да не търси война с цел грабежи и плячка и да не се предава на ламтежи за такива при вече започнали военни действия. По този начин още в Стария Завет се установява, че причина за войните е грехът и от евреите се изисквало да подготвят първенците и войнството си и водят войните си по определени правила в съответствие с Божията правда[54]. Красноречив пример за това, че войната в дълбоката си същност е зло в Стария Завет е забраната на Господ към св. цар Давид да построи Божия еврейски храм в Иерусалим с думите: „ти си пролял много кръв и си водил големи войни; ти не бива да градиш дом на името Ми, защото си пролял много кръв на земята пред лицето Ми. Ето, ще ти се роди син: той ще бъде мирен човек” (1 Паралипоменон 22:7-9)[55]. Впоследствие е разкрито, че с увеличаването на греха, ще се увеличава и поражданото от него зло, част от което е и войната: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове (Матeй 24:6-8, срв. и Откровение 6:4)[56].

На представения до момента фон се разкрива, че войната в светлината на Свещеното Предание на Православието безспорно е зло и е породена от човешката греховност. Обективната наличност на войната и въпросите за самозащита и защита, които повдига стават част от регионалните приноси на отделните народи към православната традиция. Българският православен народ не прави изключение. Така например св. Константин-Кирил защитава в спор с арабски философи правото на християните да бранят своите събратя с оръжие (Пространното житие на св. Константин-Кирил); св. Иоан Рилски връща дареното му злато от св. цар Петър със съвет да се употреби за войската и народа (Пространно житие на св. Иоан Рилски от св. патриарх Евтимий); самият св. цар Петър впоследствие е възпят като „застъпник от видимите ни врагове противни“ (Средновековна Служба на св. цар Петър); през XIV-ти век българският книжовник Ефрем пише специален молебен канон в молитвена подкрепа  на цар Иван Шишман (1371-1395) по време на войните му против османския нашественик (Канон молебен за царя) и други[57].

Прочетете още „Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година – продължение и край*“ →

Георги Канев

Abstract

Статията припомня изводите в български публикации от първата половина на ХХ-ти век, които очертават погледа на войната в православното свещено Предание. Изследването не търси сравнителен анализ в приноса на отделни публикации по темата, а се опитва да илюстрира цялостното представяне на темата до 1944 година и представените аргументи, които са поставени върху по-широк интердисциплинарен културологичен и богословски фон, заключава, че до 1944 година в българските публикации темата за войната според православното свещено Предание е сравнително добре развита от богословска и просветителско-евангелска гледна точка. Войната е представена като безспорно зло, причинено от други човешки грехове (злини). Войната, като част от покварата в света, се допуска само като инструмент за избягване на по-голямото зло – за самозащита или защита на по-слаба страна, застрашена от поробване или насилие. Обръща се внимание на сходството между православната идея за войната и българската военно-етична мисъл в края на ХІХ-ти и първата половина на ХХ-ти век, според която войната е зло, но и необходимост, когато става въпрос за военна защита и себе си – отбрана. Приликата между двата възгледа улеснява подхода в българските военнопедагогически публикации от периода, според който добродетелният човек е добър гражданин и предан защитник на родината и обратно: добрият войник е добър гражданин и добродетелно лице. В посочените военнопедагогически издания православието и вярата в Бога са важни нравствени фактори, които подкрепят както човешките, така и военните добродетели. Авторът отбелязва, че изобразената педагогическа корелация е актуална за настоящето и трябва да се търси днес.

***

Прегледът на българската литература по въпроса за мястото на войната според православното свещено Предание през първата половина на XX-ти век разкрива сравнително изчерпателно разработване на тематиката от православна богословска и евангелско-просветна гледна точка. С оглед на развитието на съвременното религиознание, припомнянето на тези публикации и най-вече на привлечената в тях аргументация и поставянето им на по-широк интердисциплинарен фон е основната цел на настоящия материал. Повод за осветляването на тематиката през едновременно историческа, културологична и особено богословско-философска призма дава напредъкът на изследванията от различни разклонения на хуманитаристиката. Те не установяват безрелигиозен период в историята на нито едно общество и представят религиозните убеждения като фактор с редица функции – мирогледно-философски, научно-познавателни, социално-нормативни, етноинтегривни, педагого-психологически, и с дълбоки корени в човешкото съзнание[1]. В тази атмосфера хуманитаристи и теолози полагат усилия едновременно за примиряване, диференциране и съдействие между философия и теология. Полагат се наченки външният метод на описателното и извороведско обяснение да се съчетае с по-дълбоко запознаване, разбиране и осмисляне, включително чрез опита на изследваното изповедание. Тези възгледи към религиоведението се оформят постепенно посредством заключенията на изследователи и теолози като Е. Габелиери, Ж. Грейш, Рудолф Ото, Пол Рикьор, Карло Пранди и други. Представител на тези тенденции сред българските специалисти е например философът и културолог професор Калин Янакиев[2].

Първите публикации, които обясняват войната въз основата на православната традиция са кратки и с практическа насоченост за осведомяване и укрепяване на положилите клетва под знамената войници. Такъв е преводът от руски език на малката книжка Войник-християнин, който прави гарнизонният свещеник в Ловеч Евстати П. Стефанов през 1902 година. Този подход е продължен впоследствие от авторските разработки на свещеник И. Радевски, протоиерей К. Георгиев и свещеник Хр. Филаретов[3].

В началото на XX-ти век се появяват и първите публикации по темата в Църковен вестник. Първият материал е на свещеник Павел Лахотски, който е превод от руски език и е поместен в три последователни броя от 1904 година[4]. Още на следващата 1905 година се появява и статията на иеромонах Макарий, която обогатява аргументацията[5]. През следващите години по-ограничено на темата се спират свещeник д-р Кр. Ценов, дякон Витан Кечев и Б. Свраков. Те разглеждат основно въпроса за пораждането на войната от греха и човешкото несъвършенство и необходимостта на християните да бъдат подготвени за война, ако се наложи[6].

Задълбочено към темата пристъпват от 30-те години Иван Марковски, Софийски митрополит Стефан и особено Михаил Калнев, които обогатяват и развиват приведената от предходниците си аргументация[7]. Венец на усилията и най-монументалното сред всички изследвания е трудът на Борис Попов „Християнството и войната“, който излиза в Пловдив през 1943 година. Книгата на Борис Попов обобщава и надгражда постигнатото, и до днес е най-изчерпателното изследване на въпроса[8]. Важно влияние върху посочените български автори от първата половина на XX-ти век имат разработките и аргументациите на Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Иван Илин и епископ Николай Велимирович, канонизиран от Сръбската православна църква през 1987 година. Трудовете на посочените личности са широко привлечени в българските изследвания, а част от тях са преведени на български още през първата половина на XX-ти век[9].

Трябва да се спомене и брошурата на Янко Тодоров, издадена през 1924 година под заглавие „Отношението на първите християни към войната и военната служба”. Янко Тодоров не възприема понятието свещено Предание на Православието и отрича всички промени в отношението на християните спрямо военната служба, дори и след отпадането на езическия характер на държавата и свързаното с военната служба участие в обществени езически церемонии. Въпреки това, книгата трябва да бъде посочена поради непредставеното в други български изследвания богатство от примери из творби от периода I-IV-ти век [10].

Темата за войната е засегната от много други църковни автори, които обаче излизат извън по-тесния въпрос за войната според Православното предание и предлагат тълкувания и разсъждения с предимно конюнктурен характер според нуждите на деня, така както са били тълкувани от отделните автори. В по-ново време тези съчинения са обобщени и  анализирани от Св. Елдъров и С. Явашчев, които обаче не си поставят като специална цел разграничаването между прeдставите за войната в Православната традиция и конюнктурните тълкувания и построения на авторите, съвременници на войните за национално обединение[11].

Прочетете още „Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година*“ →

Алексей Стамболов

Успех или провал е било учредяването на Българската екзархия? Отговор на този въпрос ще бъде потърсен в настоящата статия с уточнението, че акцентът в нея ще бъде поставен не толкова върху самото издаване на фермана от 27 февруари 1870 година[1], колкото върху следващите две и половина години – период съдбовен за прохождащата Екзархия, когато се извършва нейното конституиране. Църковно-народната борба, в резултат на която се ражда и Българската екзархия, протича на няколко етапа. В началото исканията са икономически (за отмяна на владишкия данък), за богослужение на разбираем език и за смяна на отделни гръцки владици с българи. Постепенно изкристализира идеята за независима Българска църква[2]. В този смисъл учредяването на Екзархията е само едно, макар и най-коментираното, от цяла поредица събития, започнали през втората четвърт на XIX-ти век[3], чийто отзвук продължава до 60-те години на миналия век[4]. В родната историография тази борба се разглежда като етап от борбата за национална независимост и обикновено се казва, че се увенчава с успех. Така ли е обаче в действителност?

Преди да отговоря на този въпрос, бих искал да направя едно необходимо уточнение относно гледната точка. За да функционира правилно Православната църква и за да бъде тя наистина православна, от съществено значение са следните четири елемента: догмати, нравствен закон, обредна част и канони. Без догматите вярата няма основи, без нравственост нямаме истински християнски живот, без обреди нямаме външно единство и без канони няма порядък. Каноните представляват юриспруденцията на Православието[5]. Както едно цивилизовано общество не може без съд, без администрация, без закони, така и Църквата не може без своите свещени канони. Затова от особена важност е запазването не само на догматическото (доктринално), но и на каноническото единство на всички Поместни православни църкви. В своя двухилядолетен исторически път Църквата не познава и не одобрява насилствените и революционни действия. Църковни реформации по подобие на Лутеровата или Калвиновата на нея са ѝ непонятни, а и ненужни. В този смисъл акции като Великденската или Богоявленската са чужди на духа на Православната църква, където по думите на апостол Павел „всичко трябва да става с приличие и ред[6]”, без неканонични и осъдителни действия[7].

Събитията от 1870-1872 година безспорно са успех за крайната българска партия на д-р Стоян Чомаков – тази, която е била за извоюване на пълна независимост от Цариградската патриаршия. Но нека видим каква цена са били готови да платят за това представителите на тази партия. Един от участниците в онези събития, д-р Христо Стамболски, ни описва по следния начин едно събрание на българската църковна община в цариградския метох от февруари 1861 година: членовете на общината предлагали „разни проекти, един от други по-странни и по-чудовищни; тъй например, едни искаха да настояваме за съединение с Англиканската църква[…]. Други искаха да се повърнат пак на унията с папата. Трети представиха проект за реформиране на Църквата ни с изменението на някои членове от Символа на вярата. Четвърти[…] подкрепяше мнението на Илариона и Кръстевича, да постоянстваме в досегашния път за независима българска иерархия, каквато сме имали доскоро. Пети пък изказаха мнение да се изхвърли само думата православна, та нашата Църква да се нарече Българска народна християнска църква. Това последно мнение надделя и се възприе с грамадно болшинство, защото с него се сполучвало да се различат българите от русите поне по вяра, защото същността на религията свързвала много българите с русите, нещо, от което се страхували и Портата, и западните Велики сили и което било причина да не се удовлетворяват българските стремежи за независима иерархия. В смисъла на това последно мнение се подаде след 2–3 дена и една просба до Високата Порта[8]”. Виждаме как, за съжаление, мнозина от участниците в църковно-народната борба, просто са си играли на църква; за тях религията е била само средство за постигане на някакви други, по-„дълбоки”, политически цели[9].

Събитията от 1870-1872 година са безспорен успех и за турската дипломация. Това признават както съвременници, така и изследователи. Д-р Христо Стамболски например пише, че Портата прилагала спрямо християнските народи в империята изпитания метод „разделяй и владей”[10]. Зина Маркова от своя страна отбелязва, че поведението на османската власт „е не само решаващо за хода на събитията, но разглеждано само за себе си, е поредна демонстрация на изкусно провежданата двулична турска политика спрямо българо-гръцкия спор, неотклонно насочвана не към неговото омиротворяване, а към поддържане и разпалване”[11]. Дори през 1871 година, когато Портата повече от всякога благоприятства помирението и умерените български дейци наивно вярват в искреността ѝ, нейните действителни намерения са други и целят разделянето на българи и гърци[12]. Няколко месеца преди свикването на Всеправославния събор от 1872 година великият везир Мидхат паша недвусмислено заявява пред австро-унгарския посланик, че много добре разбира политическата изгода от схизмата, но Портата привидно трябвало да се прави на неутрална[13]. Нека сега разгледаме причините, които ни карат да мислим, че учредяването на Екзархията е било провал. На първо място трябва да посочим отпадането на нашата Църква от каноничното общение с останалите Православни църкви. Самò по себе си това е достатъчно зло. По думите на един от участниците в Събора от 1872 година: „Този ден е скръбен за Православната църква. Както става голяма радост на небето при разкаянието на един грешник, така става неизказана печал и за майката Църква, когато се принуждава да откъсне от себе си едно само свое чедо по причина на неизцелимата му болест, а сега тя е принудена да откъсне не едно, а много свои чеда”[14]. По този повод Зина Маркова пише: „Макар и твърде обезсилена, провъзгласената на 16 септември 1872 година схизма нарушава единството на православния свят и създава десетилетия напред затруднения на Българската църква и държава”[15]. Авторът на първото в нашата литература цялостно съчинение върху църковното движение и същевременно действащо лице в описваните събития, Тодор Бурмов, който е привърженик на умерения проруски вариант за разрешаване на спора[16], от дистанцията на времето пише: „Появяването на църковната разпра помежду българите и гърците, в която два единоверни християнски народа трябваше да излязат да се разправят и корят пред общий мюсюлманский враг и в която имаше да се позори пред светът в лицето на гръцките архиереи висшето духовенство на Православната Църква, беше истинно нещастие за всичкото Православие, нещастие, което усещаха напълно и българите”[17]. Схизмата е печална „аномалия” в живота на нашата Църква и вече от 20-те години на XX-ти век тя прави постъпки за нейното преодоляване[18] . На второ място, ферманът не решава българския въпрос, не изглажда противоречията между българи и гърци, напротив, още повече ги подклажда и залага основите на ново разделение, този път между патриаршисти и екзархисти. Вярно е, че мнозинството от българския народ застава на страната на Екзархията, но едно значително малцинство остава вярно на Патриаршията[19]. Това ново разделение пречи на единството на нашия народ, а в редица случаи става причина и за гърчеене от страна на „патриаршистите”. Обикновено те биват заклеймявани за „предатели”, но често става дума за сериозен вътрешен конфликт между националната и каноничната православна съвест[20]. Показателен е примерът с един от най-заслужилите дейци на църковното движение, Гавриил Кръстевич, който след обявяването на схизмата преминава към Патриаршията. По този повод Тончо Жечев пише: „Участвайки като светско лице в разпрата, борейки се с чисто политически средства, Кръстевич е едновременно с това и простонародно религиозен, вярващ човек, християнин. Дълбоко навлязъл с течение на борбата в догматическата, историческа и каноническа страна на черковното движение, за него, за разлика от Чомаков, това не са бабини деветини, не са въпроси, за които Тодор Икономов смяташе, че могат с лекота да се преодолеят в духа на времето. Кръстевич познава тази трудна страна на православието, която остана чужда дори и за някои от духовните лица. Той не е склонен към бързи и необмислени нововъведения”[21]. „Плодовете на неговите трудове едва още кълняха и той отвърна лице, смаян какво са сели и какво никне. Неговото отдръпване има своите мотиви там, където са мотивите за отдръпването на мнозина известни деятели след победата”[22]. И завършва с думите: „Дейци като него никога не се открояват ярко на фона на историята, защото са справедливи дори към враговете си и остават чужди на крайностите”[23].

Гавриил Кръстевич не е единственият, отдръпнал се от Екзархията след нейното конституиране. Нека дадем отново думата на Тончо Жечев: „Към момента на решението на въпроса, тоест началото на 1870 година, почвата за разочарования и съмнения беше богато натоварена както откъм вътрешна страна, така и с оглед развитието на събитията извън тази борба […] Само две-три години след победата на една продължителна и трудна борба илюзиите и надеждите, които я крепяха, се разнесоха яко дим […] Борбата за духовна независимост от гърците, с десетилетия занимавала съзнанието на българското общество, на първоразредни умове и горещи сърца, като че на следващия ден след фермана и особено след учредяването на екзархията мина в историята, започва да намирисва на антика, не поддържа траен живот за нито една от породените илюзии. А извоюваната с това свято знаме победа още тогава има горчивия вкус на поражението[24]”.

Прочетете още „Учредяването на Българската екзархия – успех или провал?“ →

Марио Коев

Ако за земни работи ви говорѝх, и не вярвате – как ще повярвате, ако бих ви говорил за небесни?(Иоан 3:12)

Въведение

Знаете ли, господа[1], какво всъщност представлява съвременният богослов? Съвременният богослов, уважаеми дами[2], е като онова дете, което всяка вечер държи да разказва приказки на баба си преди заспиване. Той също така е подобен на художника, дето рисувал гора, а край нея делфини (справка Хораций[3]), с надеждата, че битието ще понесе всяка несъобразност в името на това да бъде холистично. Следвайки, без да го знае, съвета на Шекспир: Ако ти дадат разчертана хартия, пиши накриво, днешният теолог (независимо дали е „модернист”, „зилот” или просто дипломиран) е изкушен от големите морални, философски и научни обобщения просто защото в тясно специализиран план неговите занимания нямат никакво значение за нормалните хора. С други думи, съвременният богослов, дами и господа, подвежда обществото в името на някаква обща цел. Нека тук кажем няколко думи, на които едва ли ще се намери душевно здрав човек да им противоречи, разбира се, щом изключим богословите – „модернисти”, „зилоти” или просто дипломирани.

I.

И така, едно от главните достойнства на съвременния западен свят (от който ние сме част), все още определящ себе си като християнски, въпреки че отдавна самият той провъзгласи идеологията на секуларизма, та казваме – едно от основните достойнства на този свят е окончателното разминаване между думи и дела, между мисъл и акт. Това не е лицемерие, както елементарно и наивно си представяме разпада от този вид. Не, не е лицемерие, нито пък е осъзнато поведение, някакъв „макиавелизъм” например – тези определения вече не важат и на практика са подвеждащи. Всъщност това е премахване на възможността за лицемерие. По същия начин, както са подвеждащи идеологемите от който и да било ценностен тип. Доколкото днес няма каквато и да било водеща идея, а само множество равнопоставени мнения, от една страна, и всички тези равнопоставени мнения не носят никаква, подлежаща на признаване интелектуална тежест, от друга, то всяка интерпретация на сложността на процесите в историята на битието ни е оставена в ръцете на медиите, а следователно – на хора, чиято философска (във възможно най-наситения смисъл на думата) компетентност е безспорна, както и разбира се, на техните работодатели. Но това е едно от достойнствата, и то най-дребното, ако можем да се изразим по този начин. И има ли нещо лошо тук, при положение че без медиите съвременната култура просто не би функционирала? А ако тя не функционира, къде ще се денем ние с нашите претенции за образованост и модерност?

Следващото и далеч по-високо разбиране се отнася към свободата. Според едно опростено, но напълно работещо определение свободата е да правиш всичко, което не е забранено, без да пречиш или да забраняваш на другите да правят същото. Виждаме, че по същество това е юридическо схващане, облечено в одеждите на една хуманистична идея за човека като имащ право на щастие и на себеизразяване. А то е хубаво, трябва да се съгласим! Трябва да се съгласим също, че всеки, който се опита да го опровергае, с това самото вече се опитва да попречи на другите да изказват себе си! За тази цел, слава Богу, има прокурори. Не оберпрокурори, а истински, нормални съвременни юристи, които разбират как функционира системата на обществото и от какво има нужда, за да продължи да функционира.

И така, правото на мнение и правото на щастие са двата основни стълба на съвременната политическа идея за човешкото битие. С тях, разбира се, са тясно свързани редица „второстепенни” постижения на човешката цивилизация, като например масовото образование, позитивистичноправното мислене, разбирано като прагматизъм, и не на последно място, правото на труд, което по своята същност е право на оцеляване – този израз е по-точният аналог на правото на живот, един неясен и твърде абстрактен термин. В системата на обществото правото на оцеляване е тясно свързано с данъчното задължение. А в това също има невъзможен за отхвърляне и за критика смисъл!

Да обобщим за момента тези съвсем кратки и непълни наблюдения и заключения. На първо място съвременната цивилизация е секуларна, защото е християнска. Второ, поради този факт всеки може да бъде християнин, без да бъде християнин, и може да бъде всичко, без да бъде каквото и да било сепариращо себе си нещо. Това е логически просто за разбиране, защото щом всеки може да бъде всичко, следователно никой не може да бъде нещо, което другият да не може да бъде или да не е. Трето, всяка малко по-сложна дума може да бъде възприета като ценност, съответно като ценностно съждение според същия този принцип. Четвърто, за да функционира една толкова сложна система като днешната, са абсолютно необходими механизми и инструменти, които да я удържат в определени рамки – медии, масово образование, юридически норми. Всичко останало е второстепенно, но също така важно, тъй като глобализацията сама по себе си създава все по-големи групи по интереси, чийто контрол би бил невъзможен без наличието на горепосочените предусловия. Общото определение за съвременния свят не е модерност, не е постмодерност, не е секуларизъм, не е постсекуларизъм, постхристиянство и прочее изтъркани и нищо незначещи сложни думи. Колкото и парадоксално да звучи, няма общо определение за глобализирано общество, тъй като неговата същност е строго инструментална, тъй като ценностните му съдържания са в много голяма степен абстрактни. В него, едновременно парадоксално и логично, всяка идеология е подозрителна не защото е непременно лоша, а защото произходът ѝ е смислово чужд на съвремието, тъй като идеологическото, за бъде такова, вече дефинира възможности за междугрупово (междукласово) и/или междунационално противопоставяне според един или друг ценностен принцип.

Тук не бива да забравяме и още нещо. Когато казваме, че съвременното общество е много сложна система, все пак не бива от това да достигаме до неправилния извод, че и човекът в тази система е нещо също така сложно. Напротив. За да бъде една система действително сложна, съставящите я елементи трябва да бъдат възможно по-опростени – в противен случай няма да има една система, а множество от системи, които взаимодействат помежду си, което вече е принципно отрицание на глобализма. Някои смятат, че всъщност точно това представлява той, обаче се заблуждават, защото, ако действително беше така, то нямаше да я има тягата към налагането на по същество еднакъв политически ред навсякъде. Тук дори не коментираме дали този ред е добър или лош, а само, че в основата си е един и същ. На фундаментално равнище поддържането на единството се осъществява чрез виртуални банкови, кредитни и финансови механизми, с други думи, не тъкмо политически. Следователно няма как да съществува отделена от тези глобални инструменти друга система. Те затова са и глобални инструменти. Само някои все още вярващи си, че вярват, християни са склонни да мислят, че човекът е нещо сложно. За тях ще поговорим допълнително, но възможно по-кратко, понеже не заслужават да им обръщаме непропорционално на обществената им значимост внимание.

Прочетете още „Кратко наставление към вярващите, че са вярващи*“ →

Илиана Димова

Не трябва да пренебрегваме и психологическата зрялост на децата, която има голямо значение за възприемането и разбирането на тези текстове. Това се явява петият аргумент, защото характеристиката на този възрастов период се свежда до неговата продължителност във времето, социалната среда на развитие на децата, чувствителността им към определени въздействия, играта като водеща дейност и така нататък. Ясно е, че различните възрастови периоди имат различни психологически характеристики, които са основа на възприемателните способности на човека. Трябва да обърнем особено внимание на психологическите особености на 6-7 годишните деца, за да може адаптацията на библейския текст да бъде успешна, а използването ѝ като библейски наратив в ситуациите по религиозно възпитание в предучилищна възраст да е с висок процент ефективност.

Детската психология твърди, че точно този период  (6-7 години) от развитието на детето е преломен и съществува известна криза, в която то, на прага на училище, се опитва да утвърди своето място в обществото, като пробва редица детски похвати. Тези похвати са свързани с неговата собствена самооценка, на базата на които детето се опитва да изгражда нови взаимоотношения. Много често те са част от основната дейност в тази възраст – играта. „Детето, играещо някаква роля в играта, получава възможност да координира действията си с тези на връстниците си, да развива способност за съпричастност и да формира екипни качества. В играта детето задоволява потребността си от признание, постига известна степен на самопознание. Играта е училище на социалните отношения, в която са моделирани формите на поведение на предучилищна възраст[14].“ Много често в тази възраст децата вече започват да спорят, да упорстват, да използват хитрости и капризи, да реагират отрицателно, когато бъдат критикувани и дори да обръщат внимание на външния си вид.

Повечето детски учители са на мнение, че докато децата в трета подготвителна група са в един преходен и не много благоприятен и лесен за възпитателно-образователният процес период, то в четвърта подготвителна група (6-7 години) нещата рязко се променят. Това е така, защото, когато започне учебната година в трета подготвителна група, все още има деца, които не са навършили 5 години и са все още в един друг психологически период, който е далеч от сериозността, която предполага обучението и възпитанието в тази възрастова група. В същото време има и деца, които след няколко месеца ще станат на 6 години, и които са видимо по-устойчиви и адекватни психологически. Но, както споменахме по горе, в четвърта подготвителна група нещата рязко се променят. Болшинството от децата имат вече устойчиво внимание, обема на паметта е доста увеличен, опитват се да утвърдят позицията си в групата, като се смущават от определени постъпки на останалите и се стремят да постъпят по правилния начин, инстинктивно се опитват да бъдат добри.

Неслучайно религиозното образование, основано върху библейският наратив, е добре да бъде започнато точно в този предучилищен период, предвид благоприятните условия и естествените търсения на децата относно смисъла, начина и целта на човешкото съществуване. Библейският наратив, от своя страна, дава християнската гледна точка в конкретна житейска ситуация, в която детето може да направи своя избор на поведение и позиция, а учителят да постави основите на нравственост и преживявания, изградени от ценности, които са преминали през времето и са останали непроменени, запазили са своето значение и в съвременния свят.

Мястото на библейският наратив в педагогическия процес

Понятието „наратив“ е въведено през 1966 година от американските литературни теоретици Робърт Келог, Робърт Едуард Скоулз и Джеймс Фелан в книгата „Природата на наратива[15]“, където те дават следното определение – „Под наратив ние разбираме всички тези литературни произведения, които се различават по две характеристики: присъствието на сюжет и на разказвач[16]“ Библейският наратив е библейско повествование, чийто обем и съдържание е съобразен във възрастовите особености на децата и който се явява основа на религиозното възпитание в детската градина и училище. Чрез библейския наратив се опитваме да възстановим естествената връзка на човека с Бога и със Свещеното Писание като източник и коректив на нравствеността. Ако за учениците в 11 клас можем да прочетем целия библейски текст, като адаптацията му се сведе само до използването на думи, разпознаваеми в съвременния език, то адаптацията на текст за предучилищна възраст трябва да се сведе до обем, не по-голям от 10-20 изречения, в който да е включено само съдържанието, на което искаме да акцентираме. Тоест, ако искаме да разкажем на децата в детската градина за празника Възкресение Христово например, няма да навлизаме в подробности около залавянето и изтезанията на Иисус Христос, а върху тази част, която говори за Неговата саможертва. Библейският наратив в случая е насочен към 6, 7-годишните деца, в които ние искаме да възпитаме определена добродетел – децата да разберат, че както Иисус Христос е жертвал живота си за нас, хората, така и нашите родители ежедневно се жертват за нас и по същия начин биха дали живота си за нас, ако това е необходимо. Целта е да формираме у децата отдаденост, себеотричане и жертвоготовност, породена от любов. Промяната на текста тук е свързана не толкова с преразказ на разбираем език, колкото на отхвърляне на цели части от него (като идеята е не да ги прикрием, а децата да се запознаят с тях на един по-следващ етап от развитието си). Това, което ще оставим като повествование (наратив) има само формална промяна в изказа и не променя времето, мястото и самото библейско послание. При споменатия пример за библейски наратив върху разказа за Възкресението на Иисус Христос, по-конкретно, чрез разказа за саможертвата на Спасителя, имаме за цел емоционално да внушим на децата, че всеки един от тях може да се лиши от нещо скъпо и любимо в името на любовта към приятел, родител или близък човек, например.

Прочетете още „Ролята на адаптираните библейски текстове (наративи) в процеса на възпитание на децата в предучилищна възраст – продължение и край*“ →

Илиана Димова

Необходимост от адаптиране на библейски  текстове

В педагогическия процес библейските текстове са необходими най-вече на учителите по Религиозно възпитание в детската градина и учителите по предмет Религия в училище. Тук ще насочим вниманието си към твърдението, че за да постигнем целите, които сме си поставили в процеса на обучение по Религиозно възпитание и Религия, е необходимо, на първо място, задължително да използваме библейски наратив. На второ място той трябва да бъде адаптиран прецизно и достъпно, за да могат децата да усвоят предвидените от учителя знания и да формират определени нравствени добродетели. Тук ще говорим основно за работа с деца от предучилищна възраст, които са записани да посещават ситуации по Религиозно възпитание. Ще насочим вниманието си към тази възрастова група, за да направим опит да докажем важността на използването на адаптирани библейски наративи още в съвсем начален етап на педагогическия процес. Актуалността на проблема за адаптацията на текстове е вкоренена доста дълбоко в целите на педагогическата наука въобще (в частност на предучилищното възпитание) и има редица аргументи, които доказват, че прецизната адаптация на текст, още повече на библейския текст (предвид неговата религиозна специфика и времева отдалеченост на създаването му) са от изключително значение за постигане на общите цели на възпитателно-образователният процес в детската градина и в по-тесен план на целите, които трябва да следва учителят в ситуациите по Религиозно възпитание в предучилищна възраст. Тук ще говорим за адаптация на библейски текст (повествование; разказ; библейски наратив), който на разбираем, интересен, достъпен и, не на последно място, достоверен език да запознава децата с библейските събития в ситуациите по Религиозно възпитание в детската градина. Важно е да подчертаем, че използвайки термина „наратив“, ние влагаме смисъла, в който го употребява науката семиотика. „Разказът (наративът[1]) може да бъде предаден посредством устния или писмения език; посредством неподвижния или подвижен образ, посредством жеста и посредством организираната смесица от всички тези субстанции; разказ (наратив[2]) има в мита, легендата, баснята, приказката, повестта, романа, епопеята, историята, трагедията, драмата, комедията, пантомимата, картината, витражите, комиксите, произшествието, разговора. Под тези почти безкрайни форми разказът (наративът[3]) съществува във всички времена, във всички краища на земята, във всички общества; наративът започва още с историята на човечеството[4].“ Тоест ние го наричаме текст, повествование, разказ, но имаме предвид семиотичен конструкт, направен от знаци, който има своя божествен произход и послание, и който е част от Свещеното Писание. Смисълът на това разбиране и отношение към библейският наратив се състои в това, че нравствените ценности, които са цел на възпитателно-образователният процес в детската градина, ще имат своята здрава опора в Библията и биха могли да се утвърдят като смисъл и цел на човешкия живот. Така библейският текст е не само литературен конструкт (както неправилно се изучава в по-горен курс в училище, в часовете по литература), а система от знаци, извор на смисъла на живота.

На първо място, за да разсеем всякакви твърдения, че не е задължително да сме запознати с Библията, за да можем да открием решения на етични и морални проблеми в обществото въобще и в частност в образователните институции в България, трябва да обърнем внимание на факта, че става въпрос за религиозно възпитание в предучилищна възраст. Обучението по Религия във всички възрасти в основата си произлиза от Библията, защото, според християнството, тя е „Слово Божие“ и извор на абсолютната истина. Ако трябва да се използва наратив в тези ситуации по Религиозно възпитание в детската градина, то няма как той да бъде друг, освен библейски. Нравственото възпитание в ситуациите в детската градина, което е една от целите на този педагогически процес, ще има винаги своята опора в Свещеното Писание като боговдъхновен текст и би могло да се превърне в устойчив светоглед, приложим не само в християнската общност. Принципът за основаване на обучението по Религия върху Свещеното Писание спада към конфесионалните принципи, а ситуациите по религиозно възпитание в детската градина се провеждат на принципа на СИП  Религия-Християнство-Православие, в която децата получават възможността да се запознаят с християнската религия на конфесионални начала[5]. Няма как да провеждаме ситуации по Религиозно възпитание в детската градина без използването на библейски текстове, които, както казахме, са основен извор, най-важният източник за произхода, смисъла, съдържанието и значението на християнството, на християнските ценности и морал. Библията би трябвало да бъде в основата на всички знания в тази област и съответно на възпитателните цели, които си поставяме, да се съдържат в изводите, направени от запознаването на децата с библейските разкази. Тук трябва да направим уточнението, че „възпитанието на подрастващите в традиционните духовно-нравствени ценности зависи от цялото училищно обучение, провеждано чрез другите аспекти на учебната програма, но най-вече от религиозното образование, което обогатява с духовни примери и възвишени наставления взаимоотношенията, които съществуват в училищната общност[6].“ Този модел е най-приемлив за предучилищното образование. И макар, че става въпрос за Библията, свещената книга на християните, опитът показва, че след като разясним на родителите характера на целите, които си поставяме в ситуациите по Религиозно възпитание, те масово записват децата си за участие в тази извънкласна форма. Това налага прецизната адаптация и подбор на библейски текстове, предвид използването им като извор на общочовешки ценности.

Безспорно, трябва да се ръководим от принципите на предучилищната педагогика, защото говорим за използване на библейски наратив в педагогическия процес по религиозно възпитание в детската градина. Този процес има своите организационни и методически обосновки в документи като новия Закон за предучилищното и училищното образование, обн. – ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 година, посл. изм., бр. 108 от 29.12.2018 година, в сила от 01.01.2019 година, Държавният образователен стандарт за предучилищното образование, обн. – ДВ, бр. 46 от 17.06.2016 година, в сила от 01.08.2016 година; изм. И доп., бр. 72 от 31.08.2018 година, в сила от 31.08.2018 година и Инструкция № 2 от 23 юни 2003 година за провеждане на обучението по учебен предмет „Религия“, обн., ДВ, бр. 60 от 4 юли 2003 година, изм., ДВ, бр. 106 от 23 декември 2014 година и други, отнасящи се за провеждането на тези занимания в детската градина и училище. В същото време, предвид днешната реалност (липсата на достатъчно учители по Религия и влезлите в сила нови учебни програми по Религия), Министерство на образованието и науката, заедно с богословските и педагогическите факултети в България търси начин за запълване на тази липса и организира едногодишни курсове за учители, които да имат правото и квалификацията да преподават предмет Религия. Тук веднага се появява мисълта за вечния спор – педагозите или богословите са по-компетентни в преподаването на религиозните знания. Истината е една – педагозите имат недостатъчна богословска подготовка, а на богословите им липсва достатъчна педагогическа компетентност, с която да представят пред децата богословските знания. Но предвид факта, че, към днешна дата, в Богословските факултети има малко студенти-богослови (още по-малко са тези, които успяват да се реализират като учители по Религиозно възпитание), а курсовете в тези факултети за учители по Религия и Религиозно възпитание са насочени към педагогическите кадри, то с този анализ ще се опитаме да допринесем за възпитателно-образователния процес в детската градина, като подчертаем, че работата на педагогическите кадри, получили възможност и квалификация да преподават Религиозно възпитание, е много отговорна и е необходимо да има фокус върху библейския наратив в педагогическия процес. Адаптацията и използването му е недопустимо да бъдат повърхностни и осъвременени, предвид посланията, заложени вътре в него. Тоест, правилното разбиране и пресъздаването на автентичния библейски текст е задължително за Религиозното възпитание в предучилищна възраст. Библейският наратив е елемент, който не може да бъде пропуснат, ако искаме да постигнем поставените цели в заниманията по Религиозно възпитание. Затова необходимостта от прецизност при адаптирането на библейските текстове е първият и най-важен аргумент за актуалността на този кратък педагогически анализ.

Прочетете още „Ролята на адаптираните библейски текстове (наративи) в процеса на възпитание на децата в предучилищна възраст*“ →