Автор: Dragan Bachev

69 years old, born in Sofia, Bulgaria, graduated in theology from Sofia University, works at the Faculty of Theology at Sofia University

Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Пенчев Коев

Християнството се откроява и извисява над всички други религиозни учения, които историята на човечеството познава. То е неповторима и не­сравнима величина. Тази му специфика е обусловена от личността и делото на неговия Основател Иисус Христос, Който като Бог е дал вечните и неиз­менни божествени истини, а като Човек е облякъл тези истини в словесна форма и ги е предложил за ръководно начало в живота на Своите последо­ватели. Те удовлетворяват потребностите на човешката душа, за която още Тертулиан беше казал, че тя по природа е християнка. Този факт по­твърждава универсалността и божествения характер на Христовото учение. Затова Спасителят казал на Своите ученици: «Идете, научете всички народи» (Матей 28:19), «Проповядвайте Евангелието на всички твари» (Марк 16:15), защото словото на истината е за всички времена и за всички хора.

Богочовекът Христос основал Църквата, която е «стълб и крепило на истината» (1 Тимотей 3:16), всегдашна пазителка и вярна тълкувателка нa словото Божие. Учението на Христа и благодатните средства за обнова и възраждане на човека са дадени на Църквата (срв. Ефесяни 3:8-10). В нея и чрез нея вярващият изгражда своето лично спасение и черпи сили за твор­ческа дейност в съзиждане основите на Царството Божие още тук на земята, за да прерастне то в Царство на вечния живот в отвъдния свят. Следователно Църквата съдържа в себе си и есхатологически елементи или, иначе казано, до есхатологията се достига чрез еклезиологията. По думите на св. апостол Павел «Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа» (Римляни 14:17). То разкрива дверите на вечния живот, към който са призвани всички хора (срв. Премъдрост Соломонова 2:23; Битие 1:27). А вечният жи­вот предполага познаване на Бога и пратения от Него Иисус Христос (Иоан 17:3). До Бога се достига чрез Христа, Който е «път и истина и живот» (Иоан 14:6), защото Неговите думи са «дух и живот» (Иоан 6:63). «При кого да отидем, Господи? Ти имаш думи за вечен живот» (Иоан 6:68). «Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога… Той (Хри­стос, скоби мои) е истински Бог и живот вечен» (1 Иоан 5:20). Пребъдването в Христа е условие за наследяване вечен живот (срв. Иоан 3:16; 6:40; Марк 16:16).

Познаването на Единия Истински Бог, богопознанието е възможно в Църквата и чрез Църквата. Тя дава благодатни средства и сочи верни пъ­тища за богопознание и богообщение. Последните са плод на сгряваната от Дух Свети чиста богословска мисъл и християнски творчески живот. За­това може да се каже, че цялата почти двехилядилетна история на Църквата е по своята същина богословска, а по външната си изява – творческо-ди­намична. Тя е ярко свидетелство за вложения в човека стремеж към Бога. Оттук истинското богопознание включва в себе си две взаимно преплитащи се страни: теоретическа и практическа. За да се вникне в същината на бо­жествените истини, е необходимо да се богословства и да се живее според тези истини.

Съдържащите се в Божественото Откровение истини на вярата не само се пазят в Църквата, но са и предмет на грижливо и старателно изучаване и прилагане в живота. Тази своя дейност Църквата осъществява чрез бо­гословската мисъл в съчетание с живия религиозен опит. В този смисъл богословието е израз на живота и съзнанието на Църквата. Без богословието не е възможно да се вникне в същината на Църквата и да се разкрие богат­ството на нейния живот. По думите на предстоятеля на светата Еладска православна църква Негово Блаженство Архиепископ Серафим богосло­вието е сърцето на Църквата[1]. Тази мисъл естествено не трябва да се разглежда . в догматически аспект.

Основните проблеми, които са предмет на богословската мисъл в Църк­вата, са: 1. Бог в Неговата същност и прояви; 2. Отношението на Бога към света и човека; 3. Ценността на човешката личност и значението на обще­ството, и назначението на окръжаващия ни свят[2]. Взети в исторически ас­пект, тези проблеми са послужили за изяснение и формулировка на исти­ните на вярата относно идеята за троичността на Бога (триадология), за личността и делото на въплътеното Слово Божие (христология), за човека и неговото назначение (антропология), за Църквата като богочовешки ор­ганизъм (еклезиология) и за края на цялото творение (есхатология).

Исторически нужди, обусловени от човешки потребности, са нало­жили изяснението на горните проблеми по пътя на богословско-философския анализ, съчетан с жив религиозен опит.

Богословието по своята същина не е и не може да бъде само спекулативно, отвлечено-разсъдьчно и лишено от практическа приложимост. Проблемите из областта на абстрактното се анализират с оглед на тяхната жизнено-прак­тическа стойност за човека. Те имат в основата си идеята за образа и подо­бието Божие у човека (срв. Битие 1:26; 5:1; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3 и други). Човекът е част от материалния свят; същевременно той се отличава от него и се уподобява на своя Творец. Той отразява в себе си и чрез себе си силата и величието на Бога. Подобно на триипостасния Бог, човекът е личност, увенчана със слава и чест. Като личност той богословства: с ми­сълта и сърцето си се докосва до трансцендентния свят. Като христоносец той отразява божественото в рамките на земното.

Разглежданата тук тема изисква да се хвърли поглед върху метафизическо-практическата значимост на богословието като фактор при разкри­ване живота и съзнанието на Църквата в исторически и есхатологически аспект.

По своята същина Църквата Христова не е от този свят, но тя е в него и за него. На живеещите на земята тя предлага неземни, божествени истини, защото хората носят в себе си неземен, божествен елемент. Това съзнание на Църквата е изначално. С него тя живее още от деня на своето основаване – Петдесетница. Вярно е, че първите християни не са имали системно разра­ботени богословски доктрини. Множеството повярвали имали едно сърце и една душа (срв. Деяния на светите апостоли 4:32), защото всеки се е стремял преди всичко да стане «нова твар» в Църквата чрез Христа (срв. 2 Коринтяни 5:17; Галатяни 6:15; Ефесяни 4:22-24). По-късно поради причини от външен и вътрешен характер «се явила нужда да се установи единство и в теоретическите формулировки на истината. Това е било необходимо, за да има единство не само в живота, но и в съзнанието[3]». Така се стигнало до богословско вглъбяване в истините на вярата и до разкриване на тяхното съдържание, стигнало се до богосло­вието в неговата същина.

Прочетете още „Богословието като израз на живота и съзнанието на Църквата*“ →

Деветият член от Символа на вярата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Дякон Владимир Ригин

„Вярвам… в едната света, вселенска и апостолска Църква“

Руската дума Церковь[1], както и славянските думи Црква, Црквь, Царкевень; немското Kirche; английското church; шведското, финското, естонското и други Kirka; анг­лосаксонското cyrick; шотландското kirk – всички те произлизат по всяка вероятност от гръцката дума κυριακή (подразбира се οικίος) или κυριακόν (подразбира се οικίον) и в бук­вален превод означават Дом Господен или жилище Господне, тоест именно това, което у евреите се наричало beyth yahweh. По такъв начин руското название на Църквата се е получило от мястото, където по преимущество се изявява църковният живот, чрез разши­ряване смисъла на думата. Това название се запазило и за самата сграда. Напротив, в романските езици (даже и в някои други) названието за здание, за храм възниквало от стесняване на смисъла на названието Църква. А именно, от гръцкото εκκλησία идва ла­тинското ecclesia, италианското chiesa, френското église, в превода на Библията от Улфила (Ulfilas) aikklesjo… Самата дума εκκλησία произлиза от глагола εκ-καλέω – извик­вам, избирам, свиквам събрание и означава в буквален превод събрание, свикано мно­жество народ, събрано общество (coetus, multitudo, conventus, Cemeinde, gahal и прочее). Оттук е възникнала и употребяваната дума за християнската община. Сега εκκλησία озна­чава новозаветния Израил, новозаветния народ Божи, тоест християството (срв. Галатяни 6:16). В този израз е включена представата за народното, а не за обединеното събрание на на­рода на Новия Завет (на християнството) и при това – представа за народното съби­ране пред Бога и с Бога. С обстоятелството, че събранието на християните се нарича εκκλησία, се изразява не неговата действителна форма (многочисленост или малочисленост), но неговата духовна ценност: това е то събранието, в което действено се проявява Бог (Христос) със Своите благодатни дарове, събрание на избраните, събрание на народа Божи… По такъв начин съществува само единната εκκλησία, събранието на цялото християнство, но при тази единна εκκλησία има безбройни форми на прояви. Тя е налице в събранието на местната община, но така също и в събранието на домашната община и в безбройните други събирания на християните, дори когато те не представляват непре­менно събрания на местната или домашната община“.

Светата Църква е основана от Господ Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 20:28). Предназначе­нието на Христовата Църква е спасението на човека. Само в Църквата става пълното единение на човека с Бога, което представлява основно условие в делото на спасението.

Господ Иисус Христос със Своите кръстни страдания изкупи човешкия грях (Иоан 1:29; Евреи 7:27) и със Своята свята кръв основа Църквата (Деяния на светите апостоли 20:28), за да живеем в нея ние чрез Него и за Него (2 Коринтяни 5:14-15). Затова извън Църквата няма спа­сение.

„Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Светият Дух от деня на Петдесетницата вечно пребивава в Църквата (Иоан 14:16), да­рява на хората Христовата благодат, която подпомага човешките сили при извършване на спасението.

В Църквата ни довежда вярата в Господ Иисус Христос. Сам Господ говори, че върху изповядването на вярата в Него Той ще създаде Църквата (Матей 16:18). Чрез вя­рата  в Христа и Неговото възкресение (Римляни 10:9) и чрез делата на вярата (Яков 2:17-26) членовете на Църквата получават оправдание по Божията благодат (Римляни 3:24-30) и се спасяват със силата Божия (Римляни 1:16).

Църквата е една, както е един Господ, Който я създаде (Иоан 10:18).

Църквата е света, тъй като тя живее,  действа и мисли чрез Светия Дух (Деяния на светите апостоли 1:5, 8:15, 9:17).

Църквата е вселенска – нейните чеда имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32) и съборното определение е доминиращо.

Църквата е апостолска – у нея се пази апостолската приемственост при ръкоположението на свещената иерархия (Деяния на светите апостоли 6:6; 14:23; 20:28) и свято се пази апостолското предание (2 Солуняни 2:15).

В Свещеното Писание се срещат различни наименования на Христовата Църква: Божие здание (1 Коринтяни 3:9), стадо овци, обединени от Един Пастир (Иоан 10:16), Божи дом (1 Петр. 4:17; 1 Тимотей 3:15), жена – невеста на Агнеца (Откровение 21:9) и много други. Но най-пълно характеризира Църквата определението, дадено ѝ от апостол Павел, който я на­рича тайнствено тяло Христово (τό μυστικόν σωμα τού Χριστου – Ефесяни 1:22-23).

Определението за Църквата като тяло Христово не е символ или отвлечено понятие, а израз на действителния мистичен живот на Църквата, сочещ реалното единение на Бога и човеците в Христа. „И така τό σωμα в Ефесяни 1:23 означава… не тяло въобще, а тяло κατ’έξοχήν: тяло, което по преимущество заслужава това название; битие, което носи в себе си самия принцип на телесността; тяло в най-чистия и най-съвършения вид и сми­съл. Оттук още веднъж се вижда, че пасажът в Ефесяни 1:23 не е метафора, не е срав­няване на Църквата с тялото, но онтологическа[2] формула, в която за Църквата се утвър­ждава самата същност на телесността… Апостолът говори с всичката решителност, ясност и краткост, като съсредоточава цялото внимание на читателя върху неголемия брой думи: „Църквата е Тяло Христово[3]“. От една страна, като основана от Бога, Църквата е получила битие и съществува извън обикновения порядък на човешкия живот и не може да бъде съпоставена с него като явление, пълно с дълбока тайнственост. От друга страна Църквата е общество от хора, „обединени от православна вяра, от Божия закон, от свещеноначалие и тайнства[4]“. Човешката страна е изменяема и несъвършена, а Църквата е света и божествена поради това, че е осветена от кръвта на Иисус Христос и от даро­вете на Светия Дух, даващ на човечеството истински живот в Бога.

Царството Божие на земята е тялото Христово, одухотворено чрез Светия Дух – така Църквата осъзнава себе си![5] Църквата служи за осъществяване царството Божие на земята – тази крайна цел на цялото дело на Христа. Църквата е предназначена да послужи като средство за преобразяване на света в светлината на евангелската истина и да стане квас за царството Божие (Матей 13:33). И макар понятието царство Божие да е по-пълно и по-широко от понятието Църква, царството Божие се осъществява в своята пълнота само в Църквата и чрез Църквата. „Тъкмо тази Църква е стълб и крепило на истината. Защото е Църква на живия Бог, Който е истински Бог, или самата е истина, защото всичко в нея е истинско – истинско е изповядването на вярата, истинско е освещението с тайнствата, истинско е облагодатствуването, истински е животът по Бога… Думите стълб и крепило изразяват твърдост, неотменност на истината[6].“

Бележки

[1]. Етимологическият разбор на думата „Церковь“ е даден според труда на свещеник Павел Флоренски: Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 175-179.

[2]. Онтологический – съществен, от гръцката дума τό όντος – същество.

[3]. Свящ. Па­вел Флоренский, Понятие Церкви в Священном Писании (Догматико-экзегетические материалы к вопросу о Церкви). Богословские труды, вып. 12, Москва 1974, с. 90.

[4]. Пространный християнский катихизис, Москва 1894, с. 43.

[5]. Свящ. Сергий Мансуров, Очерки из истории Церкви. Богословские труды, вып. 6, Москва 1971, с. 79.

[6]. Епископ Феофан, Толкование пастырских посланий святого апостола Павла. Москва 1894, с. 309.

________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 7, с. 31-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1978, № 11, с. 76-77). Превел ставр. ик. д-р Иоан Неделчев.

Изображение: дякон (сега протоиерей) Владимир Ригин (род. 1952 г.). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-egy

Майката в християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Проф. ставроф. свещеноиконом Василий Николов

Семейството, което възниква чрез благословения от Бога брак, е основ­ната клетка на всяка човешка общност. От него не само произлизат и са съставени другите общности: род, племе, народ, държава, но то представ­лява и най-добрия модел, по който те се изграждат. Семейството като заду­шевна общност от баща, майка и деца щастливо обединява в себе си двете основни условия за всеки обществен живот: ръководството и подчинението[1].Тези принципи особено здраво са залегнали в християнското семейство и целият му живот непринудено протича, определян от тях. В него почитта към родителите – бащата и майката – са закон Божи. Но заедно с него, е и любовта като най-висш принцип в отношенията между членовете на се­мейството. Християнството оприличава отношенията между съпруга и съ­пругата на отношенията между Христа и Църквата. А това са отношения на жертвена любов. Тя пламти в сърцата на родители и деца и създава висо­ката християнска взаимност, а с това способства за възникването у всички тях на здраво обоснованото съзнание за единство. Поради това външната власт на родителите без да се отменя не се чувства. В християнското се­мейство любещите баща и майка ръководят общия живот във взаимно съ­гласие и любов, а децата с послушание и преданост се предоставят на тях­ното ръководство. Всеки член се чувства заобиколен от разбиращи го хора, които го приемат като цялостен човек с добрите и лошите му каче­ства. Това разбиране не е резултат на размисъл, а се преживява и чувст­ва непосредствено, без думи. Вместо думите въздейства погледът на окото, стискането на ръката, а преди всичко – делото, помощта, която се проявява винаги при всяка нужда и то с такава любов, че взаимните отно­шения стават все по-близки и по-здрави[2]. Поради това отношение, основаващо се на искрена християнска любов между отделните индивиди, тази малка християнска общност – християнското семейство – представлява онази благодатна среда, в която подрастващото поколение се оформява както индивидуално, така и социално, именно в дома, този малък свят, изтъкан от слънчеви лъчи, индивидуалното и социалното са съчетани в та­кава хармония, че от една страна всичко е индивидуално, а от друга всичко е общностно[3].

Но най-ценното в християнското семейство е това, че то е кристално чист извор на живота. В него се раждат, израстват и възпитават бъдещите граждани и членове на Църквата. Тук децата почват да се самоосъзнават, да разбират себе си като отделна личност и при най-благоприятни условия да се развиват и усъвършенстват, тъй като в семейството им се предла­гат най-благоприятните условия за тяхното индивидуално и социално-нравствено оформяване.

Християнското семейство е и огнище на религиозния живот. То е све­тилището, в което вярата и прекрасните патриотични традиции на народа се пазят като най-скъпо наследство, изнасят се в обществения живот и се предават на идващите поколения. Тук е и първото, а може би и най-про­дължителното училище, защото от най-ранната възраст, когато децата почват да заучават думите, получават и първите познания от обичната си майка. Това продължава и тогава, когато почнат да съзряват и да търсят отговор на трудните въпроси за живота и смисъла му. С това християнското семейство съдейства за оформяването не само на духовно и морално здрави граждани на държавата, но и на добри и ревностни членове на Църквата.

Но доколко християнското семейство ще отговори на високото си на­значение, доколко успешно ще изпълни своите задачи, поставени му от Твореца, от обществото и от Църквата, това във висша степен зависи от майката. Наистина глава на християнското семейство е бащата, но неговата душа и сърце е майката. Тя е, която създава задушевната атмосфера, стоп­лена от възвишената християнска любов, в която родители и деца щастливо живеят, успешно работят и бързо напредват в религиозно-нравственото си развитие.

Достойнството на майката високо се цени в Свещeното Писание. Божия за­повед е да се почита майката наравно с бащата (Изход 20:12). Премъдрият Иисус син Сирахов подтвърждава това: „Който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровище“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:4). А в Притчи Соломонови се казва, че непокоряването на майката е гибелно за детето (Притчи Соломонови 30:17). Сам Господ Иисус, макар да е поставял изпълнението на Божията воля над връзката с майката, смятал е почитането ѝ като Божия заповед и го е поставял наравно с почитането на бащата, а отклоняващите се от изпълне­нието на тази заповед е порицавал (Матей 15:4-7; Марк 7:10-13). Майчин­ството се смятало за чест на всяка еврейска жена. Самото название на пър­вата жена Ева майка на всички живеещи (Битие 3:20) говори за естестве­ния стремеж и очакването на жената да бъде майка. Бездетството се смя­тало за Божие наказание (Иеремия 18:21). Апостол Павел не само смятал раж­дането на деца за естествено и необходимо, но и за много допринасящо за спасението на майката (1 Тимотей 5:14; 2:15).

Успехът на майката в християнското семейство се обуславя от нейните религиозни и нравствени качества. Според психологията на религията же­ната по-лесно се утвърдява във вярата в Бога, отколкото мъжът. За нея пътят към Бога е по-къс, по-прост и с по-малко проблеми. В Бога тя вижда не толкова безкрайната възвишена Същност, колкото благия милосърден Баща, към Когото се отнася с пълно благоговение и у Когото търси закрила и помощ. Вярата на майката християнка не се състои само в това, което е получила от своята благочестива майка или научила от високо благородни човеци: че има Бог, че Бог съществува. Тя не се изчерпва само с посеще­нието на храма и участието на богослужението. Вярата на истинската хри­стиянка е гранитно доверие и безсъмнено упование в Небесния Баща, че Той бди над нея и над семейството ѝ, над здравето и благополучието им по-вярно, отколкото тя бди над децата си. Тази непоколебима вяра, изпълнена с такова дълбоко упование, майката християнка е добила не по пътя на мисленето, а чрез непосредствено преживяване на Божията близост, про­мисъл и помощ, чрез духовно поемане на протегнатата Божия десница, чрез вътрешно чуване на Неговото утешаващо слово. За укрепването ѝ в тази вяра в нейна помощ е природната ѝ нужда за следване, нейният копнеж за преданост и особено чувството ѝ за личното битие на Бога. С това чув­ство се обяснява предимно силната ѝ любов към Христа, която достига до героично изповедничество и самопожертвувателност. Когато Господ Иисус бе осъден и разпнат, когато народът се отметна от Него и болшинството от учениците Му се изплашиха и разбягаха, жените мироносици останаха верни докрай и смело Го изповядаха под кръста Му.

При най-различни обстоятелства на живота майката християнка като ревностна весталка поддържа неугасващ пламъка на вярата в семейството. Това тя постига съвсем естествено, непринудено както с простички и топли майчински наставления, така и с примера на своето високо благочестие. Тя редовно отправя към Господа своите кратки, но сърдечни домашни мо­литви. А богослужението в неделни и празнични дни, което се старае да посещава редовно, ѝ доставя истинска радост. От храма, гдето всички вяр­ващи с едно сърце и с едни уста са отправяли горещи благодарствени мо­литви към Господа, изпросвали са Неговата закрила и подкрепа и са полу­чили благодатна помощ, тя се връща у дома успокоена и обнадеждена, за да върши през цялата седмица бодро и успешно своята работа. Добрата хри­стиянка, която се стреми към постоянно единение с Господа, не пропуска традиционните времена за приобщаване със светите Тайни. Поради естествената си нужда да споделя онова, което измъчва душата ѝ, тя без особени затруд­нения след щателна проверка на душевния си живот отива на изповед, гдето получава прощение на греховете си и облекчение на душата си и се връща с горещо желание да води обновен живот.

Майката е и най-добрия пазител на традициите в семейството, свър­зани с големите християнски празници и църковни времена, в които пре­красно са сплетени в красиви обряди жизнените и възвишени копнежи на човешката душа с вярата и упованието в Бога.

Религиозният живот на майката в християнското семейство в най-висока степен определя нейното поведение. Идеалът на нравствения ѝ стре­меж е всенародна любов към Бога и човека и светост. Наистина в света на греховните увлечения и съблазни този висок идеал се постига трудно. Но способността ѝ да бъде в най-близко единение с Господ Иисус я твърде много улеснява. Благодарение на това тя винаги е при извора на благо­датта и чрез светите тайнства щедро получава нужните сили за издигане към нравствения идеал. Освен това, поради своята природа, тя е в постоянно молитвено общение с Майката Господня, от която проси застъпничество и подкрепа. В нейната личност тя вижда напълно осъществен нравствения идеал на християнката – съвършена, любвеобилна майка и пречиста дева. Със старанието си да ѝ подражава тя успява в стремежа си да отговори на своето високо призвание – да бъде достойна майка, изпълнена с всепредана любов към съпруга и децата си и чиста като девица в своите помисли, чувства и желания. Майчинската любов и девическата чистота определят отношенията на майката християнка с всички членове на семейството: съ­пруга, децата и старите родители.

Прочетете още „Майката в християнското семейство*“ →

„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. д-р Костадин Нушев

На 18 август в празничния календар на Българската православна църква възпоменаваме Успението на свети Йоан Рилски Чудотворец (починал 946 година) и почитаме неговия духовен и подвижнически живот в прослава на Бога.

В традицията на Българската православна църква св. Иван Рилски Чудотворец е почитан и като небесен закрилник на българския народ, като първи и най-голям основател на отшелническото монашество и духовен отец и учител на вярата. Макар различните форми на общежително монашество да са били познати у нас още преди него чрез първите градски манастири в България и книжовните средища в Преслав и Охрид, то именно Рилският светец е възприеман от православната традиция на Църквата като същински първоосновател и духовен уредник на анахоретското – отшелническо и пустиножително, монашество в пределите на Средновековна България, а също така и като най-велик духовен отец и учител на монашеството сред българите[1].

Поради факта, че просиялият в святост Рилски пустиножител и Чудотворец е достигнал до най-високите степени на аскетичното и духовно-нравствено съвършенство като монах и Божий угодник, просиял чрез молитвата и постически трудове, то нашата църковна традиция съвсем заслужено му приписва ролята и значението на същински основател, учител и духовен отец на монашеството сред българите. По-късните монаси-анахорети и основатели на подобни отшелнически обители в западните български предели през Средновековието като св. Йоаким Осоговски[2], св. Гавриил Лесновски и св. Прохор Пчински се възприемат като духовни ученици и последователи именно на св. Иван Рилски, като възпитаници и продължители на неговата монашеска духовна традиция и манастирска школа на исихастко подвижничество[3].

Духовният подвиг на Рилския светец, който се приема като образец за българската монашеска традиция, е въплъщение на основните нравствени ценности на християнска добродетелност и подвижничество и най-възвишен пример на жизнено-практическите принципи и приложно-опитни правила на монашеското богословие и богомислие. Поученията и духовните наставления, изложени в „Завета на св. Йоан Рилски” са израз и свидетелство за най-високите духовни образци на православното нравствено и аскетическо богословие. В тях се разкрива сърцевината на християнската исихастка духовност, разбирана като най-дълбинното ядро на древната монашеска аскеза и молитвена практика, засвидетелствани от основателите на монашеството и големите учители на Християнския изток.

Св. Иван Рилски, по думите на проф. Димитрий Оболенски, заедно със св. Антоний Печорски сред русите, играят ролята на първооснователи на монашеството сред новопокръстените славянски народи в България и Киевска Русь, защото техните манастири са основани не чрез ктиторската подкрепа на православните владетели, а са утвърдени върху техния личен духовен подвиг и поучение. Ето защо тяхната историческа и духовна роля, от гледна точка на Църквата, е на същински основатели и първоначинатели на монашеството, на духовни отци и най-авторитетни църковни учители и наставници[4].

Това проличава преди всичко от съдържанието на най-важния литературен паметник, който свидетелства за духовното учение на светеца и който е достигнал до нас – „Заветът на св. Иван Рилски”[5].

В учението на Рилския светец за духовно-аскетичното подвижничество, се долавят отблясъци от първоизворите на древното християнско монашество и първоосновите на източната отшелническа традиция, свързана със св. Антоний Велики. Но анахоретското или отшелническо и пустиножително монашество при св. Иван Рилски е съчетано с принципите на общежителното (киновитийно) монашество и най-доброто от църковното предание, свързано с монашеските правила на св. Василий Велики, св. Пахомий Велики и св. Йоан Лествичник. Светият отец препоръчва изрично на своите ученици и последователи да се придържат към общежителното монашество и да се подвизават ежедневно в молитва, трудолюбие и братолюбие.

Авторът доц. д-р Костадин Нушев

В монашеското богословие и аскетиката, към които се придържа Рилският светец, по-важните духовни направления и школи на източната гръцка патристическа и аскетическа мисъл са внимателно и балансирано съчетани без крайности и едностранчивости като усилие да се възприеме най-доброто, градивното и плодотворното, което при това е приложимо за духовния живот на българите. Сред наставленията на светия отец не случайно се изтъква изискването монасите да се придържат към „средния и царския път и да не се отклоняват нито на ляво, нито на дясно”.

Според някои изследователи на историята на Българската църква и християнската старобългарска книжнина по времето на св. Иван Рилски все още цялата известна ни по-късно в старобългарски и славянски превод класическа монашеска литература и нейните стандартни сборници и патерични антологии все още не са били преведени. Много учени основателно предполагат и приемат, че самият Рилски пустиножител в своята духовна подготовка е усвоил и гръцки език и, или сам е превеждал определени авторитетни светоотечески текстове от Патерикона, или под негово ръководство в Рилската обител са се превеждали литературни творби на аскетическото и монашеско богословие, свързани с най-авторитетните учители на исихазма[6].

Такава теза в нашата богословска наука изказват богословите акад. проф. Иван Гошев[7], проф. Иван Панчовски[8] и архим. Пантелеймон Пулос[9]. Те аргументирано посочват въз основа на историческите и агиографски свидетелства, че светият отец е познавал и е чел постоянно с особен интерес произведенията на св. Ефрем Сириец, на св. Антоний Велики, на св. Теодосий Велики и св. Теодор Студит, а на своите духовни ученици и последователи препоръчва непрестанно да четат и да задълбочават познанията си върху  „отеческите писания.” С основание може да се предположи, че в манастира още от неговото възникване съществува монашеска книжовна школа и манастирски скрипторий за превод и преписване на духовна и богословска литература. Наличието в книгохранилището и в ръкописната сбирка на Рилския манастир на отделни стари глаголически фрагменти от творенията на св. Ефрем Сириец и св. Йоан Лествичник, например, показват убедително както древността на книжовното наследство в Рилската обител, така и съдържанието и репертоара на монашеската и аскетична литература, която се чете, превежда и преписва в манастира. Това са на първо място любимите на православните монаси духовни учители, които в най-голяма степен определят традицията на исихазма.

Прочетете още „„Заветът на свети Иван Рилски и ролята на Рилския манастир в духовната традиция на Българската православна църква“*“ →

Иисус Христос възвести ново отношение към жените*

Публикувано на от Dragan Bachev

Лионърд Суидлър

Деца, роби и жени

През време на земния живот на Господ Иисус Христос жените в Па­лестина се намирали в подчинено, унизително положение спрямо мъжете. Макар че в Стария Завет са изобразени няколко героини на еврейския на­род, равинистичните обичаи преди двадесет века и дълго време след това забраня­вали на жените да изследват Писанията. Един равин от I-ви век след Христа, Елиезер, се изразява твърде рязко по въпроса, като казва: «Думите на Тора по-скоро ще бъдат изгорени, отколкото да бъдат поверени на жена… Който учи дъщеря си на Тора, прилича на човек, който я учи на сладострастие».

Жените, подобно на робите и децата, не били задължавани да казват така наречената «шема» – утринна молитва или каквито и да е молитви преди и след ядене. В Талмуда даже се съдържа следното изречение: «Проклятие да бъде върху мъжа, чиято жена или деца казват благодарствена молитва вместо него». Освен това в ежедневните молитви на юдеите била включена особена тройна благодарност: «Слава на Бога, че не ме е създал езичник; слава на Бога, че не ме е създал жена; слава на Бога, че не ме е Създал невежа».

Юдейските жени били ограничени и по отношение обществената мо­литва. Те не се броели при набиране необходимия брой лица, за да се със­тави «миниам» – необходимото число лица за започване на обществена мо­литва. В Иерусалимския храм техният достъп бил ограничен само до жен­ския двор, който се намирал пет стъпала под двора, в който стояли мъжете. Жените били разделени от мъжете и в синагогите, където на тях не се раз­решавало да четат на глас Свещеното Писание или да поемат някаква ръководна функция. При извършване второто чудо с умножаване на хлябовете събралите се хора наброявали, според евангелист Марк, «около четири хиляди» (8:9), а евангелист Матей добавя: «освен жени и деца» (15:38).

Отношението към жените в тогавашното общество било най-ясно под­чертано при институциите и ритуалите на брака. За огромната част от же­ните ролята им в семейството се ограничавала само до раждане и отглеж­дане на деца. Жените като «по-слаб съсъд» винаги се намирали под опеката на мъжа – баща или съпруг, а в случай, че жената била вдовица, тя за­висела от брата на починалия ѝ мъж.

Талмудът хвърля достатъчно светлина върху този въпрос: «Добре е на този, чиито деца са момчета, но горко на онзи, чиито деца са момичета… При раждане на момче всички са радостни, а при раждане на момиче всички са опечалени… Когато момче идва на света, мир влиза в света; когато идва момиче, нищо не влиза… И най-добродетелната от жените си остава ма­гьосница… Нашите учители са казали: жените имат четири качества – те са лакоми за храна, жадни за клюки, мързеливи и ревниви».

Наистина в първия век жените от Палестинска Юдея са били изправени пред мрачни и безрадостни перспективи.

Жени, последователки на Христа

Доколкото може да се съди от евангелията Спасителят с думи и дела възвестявал пълното равенство между мъжете и жените – нещо, което пред­ставлявало революция в сравнение с установените по Негово време социални отношения.

Първото очевидно скъсване с традицията от страна на Иисус Христос било разкриването на благовестието, смисъла на Писанията и религиоз­ните истини и на жените. По времето, когато се смятало за неуместно и дори «неприлично» да се учат жените на Тора, това действие на Спасителя е било преднамерено решение да се наруши един обичай, оскърбителен за жените.

Нещо повече – жени от Галилея са ставали последователки на Христа, поучавали са се от Него, следвали са Го през време на Неговите пътувания и са Му служили от все сърце. В Лука 8:1-3 някои от тях са споменати по име в едно и също изречение с дванадесетте: «Той обхождаше градове и села, като проповядваше и благовестеше Царството Божие, и с Него бяха дванаде­сетте, и някои жени… които Му услужваха с имотите си». Гръцката дума, преведена тук като «услужваха», а в Марк 15:41 «служеха», е именно «дииконун», която е от един и същ корен с «дякон». Както се вижда, задачите на дяконите в ранното християнство до голяма степен се покривали с тези на жените-последователки на Богочовека.

Прочетете още „Иисус Христос възвести ново отношение към жените*“ →

Претория какво е?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

Думата претория я слушаме често в евангелските четива през Страстната седмица. И доколкото тази седмица, преди всичко от Велики четвъртък до Пасха, е време на сравнително често посещение на богослуженията (особено от така наречените коледно-великденски християни), всеки богомолец я чува поне по няколко пъти всяка година.

Тя се среща общо осем пъти в книгите на Новия Завет: в Евангелие според Матей – 1 път, в Евангелие според Марк – 1 път, в Евангелие според Йоан – 4 пъти, в Деяния апостолски – 1 път и в Послание на св. апостол Павел до филипяни – 1 път. Ето ги тези места:

1. „След това войниците управителеви взеха Иисус в преторията и събраха срещу Него цялата чета войници“ (Матей 27:27).

2. „Тогава Пилат, като искаше да угоди на тълпата, пусна им Варава, а Иисус бичува и предаде на разпятие. Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията, и събраха цялата чета войници“ (Марк 15:15-16).

3-4. „Поведоха Иисус от Кайафа в преторията. Беше заран; и те не влязоха в преторията, за да се не осквернят, та да могат да ядат пасхата“ (Йоан 18:28).

5. „Тогава Пилат пак влезе в преторията и повика Иисус, и Му рече: Ти ли си юдейският Цар?“ (Йоан 18:33).

6. „И пак влезе в преторията и рече на Иисус: отде си Ти? Но Иисус му не даде отговор“ (Йоан 19:9).

7. „И (Феликс, б. а.) заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35).

8. „Желая, братя, да знаете, че тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филипяни 1:12-13).

Думата претория звучи авторитетно и макар непреведена (а и неизползвана извън новозаветния речник), от контекста, от съдържанието на текста се разбира, че това е някаква важна сграда. Съществителното претория, на гръцки πραιτώριον, е заета от латинския език, в който понятието praetorium първоначално означавало палатката на претора (praetor), тоест на висш военачалник или административен ръководител, магистрат. По метонимия (с прехвърляне на значението) после започва да се употребява и за сградата на седалището на този военачалник или управител на провинция. Така наричат евангелистите (текстове 1-6 по-горе) седалището на Пилат Понтийски в Йерусалим. Независимо чий е бил този дворец преди това и къде точно в светия град се е намирал (археолозите и историците не са единни в мненията си), Пилат го е ползвал за своето пребиваване и работа в Йерусалим.

Евангелист Марк дава също и един синоним на претория – αὐλή, което означава двор, но и дворец: „Войниците пък Го отведоха вътре в двора, сиреч, в преторията“ (15:16). За тази употреба на думата αὐλή (дворец) свидетелства и еврейският историк Йосиф Флавий (За Юдейската война II, 3, 1-4; Юдейски древности XVII, 10, 2-3; XVIII, 2-3).

Римските военачалници и управители на провинциите често използвали за своите жилищни и административни нужди дворци на предишни местни владетели. И това се вижда от случая със задържането на апостол Павел в Кесария, където резидирал римският управител по това време Марк Антоний Феликс. Управителят се разпоредил видният арестант да бъде настанен и пазен не в общия затвор за престъпниици, а в някогашния дворец в града на Ирод Велики: „И заповяда да го държат под стража в преторията Иродова“ (Деян. 23:35). Смята се, че и йерусалимската претория, която обитавал Пилат Понтийски, е била бивш дворец на Ирод Велики.

Преторията в Рим, която споменава апостол Павел в посланието си до християните в град Филипи (днес в развалини на 15 км северно от гръцкия град Кавала), според едни тълкуватели означава двореца на императора. Това мнение са изразили още св. Йоан Златоуст (PG 62, 192) и Теодорит Кирски (PG 82, 564). Още повече че в края на посланието/писмото си апостолът изпраща поздрави от всички вярващи от императорския дом/дворец: „Поздравяват ви всички светии (християни, б. а.), а особено които са от кесаревия дом“ (4:22).

Авторът Иван Ж. Димитров и митрополитът на Варна и Варненско-Великопреславска епархия г-н г-н Иоан на тържественото честване по повод изпълването на 100 години от създаването на Богословския факултет при Софийския университет, 10 март 2023 година

Според други тълкуватели обаче тук претория означава казармата или въобще целия личен състав на преторианската императорска гвардия на Рим (по това време над 4 хиляди души). Апостол Павел бил охраняван при домашния си арест в Рим от преториански войници и той успял да привлече мнозина от тях към вярата в Иисус Христос. Затова пише на филипийци така окуражаващо: „Тия неща, които ми се случиха, спомогнаха за по-голям успех на благовестието, тъй че моите окови в Христос станаха известни на цялата претория и на всички други“ (Филип. 1:12-13).

В крайна сметка дали ще означава дворец, използван за административна сграда в голям град в някоя римска провинция като Йерусалим или Кесария Палестинска, или императорския дворец в Рим, или помещенията на преторианската гвардия в столицата на империята, думата претория играе своята роля в свещената история на Новия Завет.

____________________________________________________

*Публикувано в https://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров и Негово Високопреосвещенство Варненско-Великопреславския митрополит Иоан. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eeM

На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Ж. Димитров

На 29 август честваме едно печално събитие – отсичането на главата на Христовия Предтеча – Йоан Кръстител. В този ден с молитва и строг пост се почита неговата жертва заради Божия нравствен закон. А някои християни на този ден не ядат нищо червено заради пролятата невинна кръв на Предтечата.

Но какъв е този празник, щом поводът за него е едно хладнокръвно убийство, пък било то и на „най-великия сред родените от жена“ (Матей 11:11)? Това е просто определен от Църквата ден, в който почитаме подвига на светеца и неговата жертвоготовност, станала пример за стотици хиляди Христови последователи през вековете и до днес, когато дори по телевизията можем да видим кланета на християни, защото… са християни.

Нека все пак кажем, че в годишния календар на Църквата се честват не само радостни събития като раждането на Спасителя, на света Богородица, на свети Йоан Предтеча или Възкресението на Христос, Възнесението Му, Слизането на Светия Дух на Петдесетница и прочее. При това не трябва да забравяме, че повечето празнувани от християните събития през годината са скръбни. Защото те са свързани със също печални събития: с убийството на някой мъченик, на някоя мъченица, дори на много мъченици наведнъж или със смъртта (успението) на даден светец или светица.

В историята на Църквата е останала паметта за тези герои на вярата, а когато е съхранена и датата на тяхната кончина, тя е включена в календара. Възможно е в християнската история да не са точно засвидетелствани всички дати, на които почитаме един или друг светец. Неоспорим обаче е фактът на техния праведен живот и смело изповядване на вярата в Иисус Христос, а примерът им е достоен за подражание. Затова всеки ден в богослужението и в личните си молитви ние си спомняме за светците и търсим тяхното молитвено застъпничество пред Бога за нас и за целия свят.

И така, на 29 август всяка година си спомняме за обезглавяването на един от първите последователи на Иисус Христос, Неговия Предтеча и едновременно Кръстител – Йоан. Той бил син на еврейския свещеник Захария и праведната Елисавета. Родил се по Божие обещание и бил възпитан в истините на вярата в единия Бог. Когато пораснал, избрал да се посвети на живот, който водили много от древните еврейски пророци и праведници – в уединение, пост и молитва. Като богоизбран мъж Йоан скоро бил повикан от Бога за служение на народа. Когато младият отшелник наближил 30-годишна възраст, „биде слово Божие към Йоан, син Захариев, в пустинята“ (Лука 3:2). Какво точно му е казал Бог, евангелистът не споменава, а и няма как да знае. Но това може да се разбере от последващите действия на Божия избраник.

Според евангелист Лука Йоан започнал проповедническа дейност с цел пробуждане на духовността у народа: „И той обиколи цялата страна около Йордан и проповядваше (и извършвал, б. а.) покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исайя, който казва: гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господ, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки (все метафори за вътрешния живот на хората, б. а.); и всяка плът (синекдоха за „всеки човек“, б. а.) ще види спасението Божие. Йоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне чеда на Авраам. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът, и казваше: какво тогава да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници, и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете и се задоволявайте с вашите заплати“ (3:3-14).

От това свидетелство на евангелиста се вижда, че проповедникът Йоан наставлявал всички и ги подготвял за идването на Христос, Помазаника или по еврейски – Месия. Защото Неговото царство наближило да дойде (Матей 3:2). А подготовката за посрещането на Христос изисквала покаяние, на гръцки μετάνοια, тоест промяна на ума, на мисленето, а оттам – и на действията, на постъпките, на цялостния ни живот.

Дейността на Кръстителя била всеобхватна, той никого не отблъснал, а и всички се стремели да дойдат и да се поучат от него, като се кръстят и измият греховете си. Колкото и да изглежда преувеличено сведението на евангелист Лука, че Йоан е кръстил целия народ, явно желанието за промяна било масово. И вместо изобличенията да отблъскват хората заради самолюбието им (само си помислете сега как бихме възприели такива изобличителни проповеди ние, хората на XXI-ви век с нашето самочувствие!), всички приемали изобличенията и наистина се променяли.

Така постъпвали хората, обикновените хора. В духа на древните еврейски пророци обаче Йоан Кръстител насочил изобличенията си и към властниците, към самия цар Ирод Антипа (20 година преди Христа – 39 година след Христа). Защото винаги от властниците народът взима пример – и в доброто, и в лошото.

Авторът Иван Ж. Димитров

Този Ирод всъщност не бил истински цар, а само тетрарх на Галилея и Перея, тоест владетел на част (условно една четвърт) от земите на евреите, при това бил васал на римляните. Единствен евангелист Марк го титулува цар, вероятно защото пише евангелието си за читатели далече от Палестина, за които е била неясна политическата система там. Но Матей и Лука го титулуват правилно: четвъртовластник, превод от гръцкото тетрарх.

Наред с другите нередности („лоши неща“), които вършел Ирод Агрипа (Лука 3:19), той си позволил да наруши Божия закон, като заживял с Иродиада, жената на брата си Филип. Това не само било нарушение на закона, но и давало лош пример на народа. Затова Йоан открито заявил на Ирод: „Не ти е позволено да водиш братовата си жена!“(Марк 6:18). Владетелят много се дразнел от тези изобличения на Йоан, но дълго време не смеел „да вземе мерки“ срещу него (досещате се какво може да значи това в действията на един самодържец). Накрая все пак решил да го затвори в тъмница, та от затвора да не се чуват толкова отчетливо изобличителните думи на пророка.

Прочетете още „На кого е пречел свети Йоан Кръстител?*“ →