”Блажени плачещите, защото те ще се утешат” (Матей 5:4)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Кои плачещи ублажава Спасителят? Светът е пълен със сълзи. Всички почти плачат. Едни при сполетяло ги нещастие, други при смърт на близък човек, трети при накърняване на честолюбието им, четвърти от завист и прочее, и прочее. Много са причините за сълзите у хората. Нима всички плачещи са блажени?

Нека се постараем с Божията помощ да си отговорим на този въпрос.

Кои сълзи водят към блаженство?

В древността живели благочестивите съпрузи Андроник и Атанасия. Те си имали две деца. Но при една епидемия и двете се разболели и за един ден умрели. Страшна скръб спуснала крило над този щастлив до този момент дом. Мъжът с по-голяма твърдост преживял удара. Той казвал Иововите думи: ”Господ даде, Господ взе. Да бъде благословено името Господне”! Но Атанасия била неутешима. Тя плачела отчаяно, хвърляла се върху гроба на току-що заровените си деца и искала там да умре. И ето, в безпределната ѝ скръб, явил ѝ се св. великомъченик Юлиан и ѝ казал: ”Защо не оставиш на покой тук почиващите?” И след като я уверил, че децата ѝ са в царството небесно на много по-хубаво място, гдето се радват на небесните блага, той продължил: ”Защо плачеш за тях? Колко по-добре би било да би плакала така за греховете си!” От тези думи Атанасия се умилила и посветила оттук натъй живота си на плач за греховете.

От този пример ние виждаме, че не всички сълзи са еднакви пред Бога. Има сълзи, човешка проява на отчаяние, скръб, слабост, мъка, угнетеност и ропот против Бога. Но има и сълзи, които Бог обича и цени. Това са сълзите на покаянието, сълзите за греховете. Те умиват душата и я връщат при Бога, Който ѝ подарява срещу плача за греховете вечно блаженство.

Знаменитият проповедник и светител Филарет Московски си задава въпроса: ”Кои плачещи се намират по пътя към блаженството?” И отговаря дълбокомислено по следния начин: ”Спасителят ублажава не просто бедните, а бедните духом. Когато, според предаването на св. Лука, говори: ”Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите (6:21), Той ублажава не гладните за хляб, защото насищането с хляб още не е блаженство, но както по-пълно и по-ясно казва св. Матей, ублажава ”гладните и жадните за правда” (5:6). Така трябва да разсъждаваме и за плачещите. Блажени ония, които плачат духом, плачат за правда и добродетел, защото ги нямат, оплакващите, неправдите и греховете, с които са се обременили, плачещите от духовна скръб, че са прогневили Бога, и от духовна любов, че при всичкото си желание се виждат недостатъчно съответстващи на Божията любов и милосърдие.

Оттук може да се разбере и това, защо желаещият да достигне блаженство не може да отмине пътя на сълзите. Първият непорочен човек е блаженствал в рая без сълзи и по пътя на радостта е вървял към по-висше небесно блаженство. Но когато, прелъстен от духа на злобата, човекът се препънал и паднал в грях, райският път на радостта се скрил от него. И Сам Бог като праведен Съдия и като човеколюбив Лекар го поставил на плачевния път, като казал на Адам, сочейки му земята, прокълната заради греховете му: ”С мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си” (Битие 3:17), а на Ева: ”Ще умножа и преумножа скръбта ти” (стих 16).

Че Бог е постъпил като праведен Съдия, е понятно. Но че Той е постъпил и като човеколюбив Лекар, това трябва да се поясни.

Христос Спасителят е казал: ”Царството Божие вътре във вас е.” (Лука 17:21). То е в нас, разбира се, не в пълнотата, в каквато е на небето, но поне в зачатък, когато в нас живее Божията благодат, когато чрез вярата се вселява Христос в сърцата ни (Ефесяни 3-17). Противоположно на това може да се каже, че и царството на дявола или адът и самият геенски огън, макар и не в пълнота, а в зачатък е в човека, когато в него живее грехът. Този скрит огън се проявява в действията. Той постоянно запалва в душата на грешника желания за нови грехове и жигосва съвестта (1 Тимотей 4:2) с тъмното и всякога мъчително съзнание за злото, което съзнание при особени обстоятелства се разгаря като пламък на отчаянието. Затова, както за угасяване на пожара е нужна вода, тъй за угасяване на неестествения греховен огън в душата са нужни сълзи на покаяние. Както за излекуването на разстроеното здраве вследствие на разкоша и неумереността в храната и питието се употребяват горчиви лекарства, така и за изцелението на душата, заразена от греховните наслади, са нужни покайни скърби и горчиви сълзи”.

Ако нямахме грехове, нямаше да има нужда от плач за греховете. Но понеже сме заразени от това зло, трябва да употребяваме спасителното лекарство срещу него – плачът!

Разликата между скръбта по Бога и световната скръб

Напразно някои се боят от скърбите и плача по Бога. Така е устроен след грехопадението животът на човека, че, ще или не ще, той трябва да мине през горнилото на скърбите. Но не от всички скърби човек има полза. Който скърби по Бога, чрез тази своя светла скръб се избавя от вечните скърби в ада. Който плаче за Христа, чрез този плач получава вечно веселие. Който рони сълзи за греховете си, ще се утеши с неизказана утеха, когато дойде времето Сам Бог да отрие всяка сълза от очите на каещите се Свои верни люде (Откровение 7:17).

Плачът по Бога избавя от вечния плач. Ако не обикнем този плач, нима ние си осигуряваме безпечален, радостен земен живот?! Възлюблени, не плачем ли по Бога, ще плачем за земни преходни неща – за имоти, за почести, за удобства, за греховни наслади. Но такъв плач, който не е по Бога и за Бога, не ще ни освободи от вечния плач в ада, а напротив, тъкмо до него ще ни доведе.

Св. апостол Павел казва: ”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт (2 Коринтяни 7:10). От тези думи на великия апостол на езичниците става ясно, че плачът на съкрушаващите се за греховете си води към блаженство, според обещанието на Христа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”, а плачът на онези, които обичат греховния свят, води към безпрогледния мрак на отчаянието, към вечния плач.

О, вие, които не искате да пророните една сълза за Бога, за душата си, потънала в грехове, за спасението си, кажете: радостен ли е вашият живот? Вие се веселите, смеете се, търсите леките удоволствия на живота, чувствате се щастливи, но… само докато сте здрави, млади, силни, имотни… Колко краткотрайна е всяка земна наслада! Колко несигурно е всяко земно благо! Залезе ли слънцето на вашата радост зад облак, загубите ли здравето си, младостта си, силата си, имота си, какво остава от вашия някогашен смях? Вие почвате да тъгувате по загубеното земно щастие. Скърбите за имуществата си, за леките си удоволствия. Вашата скръб е световна скръб, тоест скръб за светски радости. Тя няма да ви утеши, а ще ви донесе духовна смърт. Вашата скръб ще ви убие, защото световната скръб вреди на скърбящите. Тя не ще ви върне загубените земни блага, но, привързвайки ви към тях, ще ви откъсне още повече от Бога и ще ви причини вечна гибел в ада.

Защо не се обърнете от тази безполезна, от тази крайно вредна скръб, към скръбта по Бога? Защо не осъзнаете, че досега сте били в плен на заблудите, гонейки миражни земни радости? Защо не се покаете и не започнете да плачете за греховете си? Единствено скръбта за греховете е полезна. Когато скърбите за загубената младост, връщате ли я? – Не! А когато скърбите по Бога и се каете, че сте загубили чистотата на душата си, със сълзите си умивате своите грехове и си връщате предишната чистота. Когато тъгувате за някой близък покойник, възкресявате ли го? – Не! Но ако проливате сълзи над умрялата си в грехове душа, ще я възкресите за нов живот. Когато се топите от мъка по загубените свои земни богатства, връщате ли ги с това? – Не! Но ако заплачете от все сърце за прахосаните богатства на вашата душа – добродетелите, вие пак ще ги придобиете.

За плачещите по светски суетни блага няма утеха. Защото, след като са ги загубили, дори ако пак могат да си ги върнат, смъртта ще им ги отнеме навеки. А плачещите по Бога са блажени, защото Господ ще ги утеши. Той ще ги облече в светост, ще ги украси с добродетели, които никой, нито дори смъртта, ще може да им отнеме. Напротив, чрез смъртта си те навеки ще се съединят с Христа, за да получат от Него обещаната утеха съгласно думите Му: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.

Възлюблени, да си представим един радващ се с греховни радости без Бога и един плачещ по Бога. Има ли за нас нещо по-желано от радостта и нещо по-отблъскващо от скръбта? Всеки повърхностен наблюдател би завидял на радващия се без Бога. Но, ако човек се вгледа по-дълбоко, ще види толкова много гнилота, суета и гнусота в греховната радост, че ще се отвърне от нея. Защото тя е не само нетрайна, но и свързана с посрама от страна на човеците, с угризения на съвестта и с наказание от Бога. Такава греховна радост носи в себе си семето на вечната скръб. Тя е отровена още тук от тревоги, безпокойства, несигурност и угризения!

Колко по-щастлив е в сравнение с такъв ”радващ се” грешник плачещият по Бога човек! Той наистина рони сълзи, съкрушава се, бие се по гърдите, видимо страда, но във всичко това е скрита толкова много радост! Мир изгрява в сълзите! Сърцето предвкусва в съкрушението си сладостта на Божията прошка! Душата гори в покаяние, но, о, чудо! – тя вижда, че в този огън изгарят само греховете ѝ, страстите ѝ, и че тя се претопява като руда в пещта, за да излезе пречистена от огъня на покаянието!

Наградата на плачещите по Бога

Който плаче за греховете си, е по-блажен от онзи, който се смее в греховете си! Защото плачещият по Бога ще получи велика награда – прошка на греховете и вечно спасение на душата! Който скърби по Бога, е по-щастлив от ”щастливия” без Бога! Защото всяка радост без Бога е временна, бързо изчезва и скоро се превръща във вечна скръб, а плачът по Бога създава такава утеха в сърцето, която трае вечно! Много измамени от земните радости люде са се каели, че са се веселили греховно и че когато са загубвали тези свои греховни радости, са скърбели за тях! Но никой, който е скърбял за Бога, който е плакал за греховете си, не е съжалявал за това. Защото той се е чувствал още във време на сълзите си утешен от Христа, а освен това е получавал надеждата за великата радост, която го очаква на небето – вечното спасение на душата!

Въодушевени от тази надежда и поощрявани от личния си опит, че е сладко да се плаче за Господа, св. отци непрестанно са плакали дори за най-малките си грехове, а и на нас са оставили завета да плачем, докато ни утеши Христос.

Св. Ефрем Сирин например за нищо друго толкова не е говорел и писал, колкото за необходимостта непрестанно да проливаме покайни сълзи. Сам той е бил изцяло проникнат от дълбоко покайно чувство и от сърдечно съкрушение. Когато той проповядвал за Бога, за страшния съд, за покаянието, не можел да сдържа сълзите си. Сам той се смятал за голям грешник и в постоянен плач къпел душата си пред Господа. Св. Григорий Нисийски пише за него: ”За Ефрема да плаче непрестанно беше това, каквото е за другите да дишат въздух”.

Св. Ефрем изповядва в едно свое умилително песнопение пред Бога: ”Когато аз легнах на одъра си, дойде ми наум, Господи, Твоята любов към хората и аз станах посред нощ, за да Ти благодаря. Но си спомних за моите грехове, уплаших се и цял се залях в сълзи и бях вече близо до това да падна духом, ако не бяха побързали разбойникът, митарят, грешницата, хананейката, кръвоточивата и самарянката да подкрепят мене, полумъртвия”.

Каейки се и проливайки сълзи, св. Ефрем всякога чувствал, че сълзите по Бога го водят не към отчаяние, а към сладка надежда и небесна утеха! Неговото лице, по свидетелството на св. Григорий, сияело от радост, като същевременно обилни сълзи се леели от очите му. Такова е чудото на плача по Бога. Този плач при най-голямото дори съкрушение издига душата до светлите простори на Божията утеха, радост и надежда.

И св. Иоан Лествичник е един от примерите за блажения плач по Бога. Той не можел да се моли без сълзи. Често се уединявал за молитва в една доста тясна пещера, наречена Пещера на сълзите, защото тя била цялата оросена от неговите сълзи. Тези светли сълзи така озарили душата му, че той, под сиянието на това благодатно озарение, написал своята чудна книга ”Лествица” (Стълбица), в която описва стъпалата на духовното издигане към Бога. Между другото той пише в тази книга за сълзите следното: ”Както огънят изгаря и унищожава сухите пръчки, така и чистата сълза умива всички нечистотии – външни и вътрешни”. ”Тези, които са получили дара на сълзите, прекарват всеки ден от своя живот в духовно празненство, и тяхната печал съдържа в себе си утеха и облекчение тъй сигурно, както восъкът в медената пита съдържа в себе си мед”.

Някой си монах живял в Монаидския монастир и постоянно се молел: ”Господи, нямам страх Божи. Но прати ми или лош недъг, или напаст, или болест, та дано поне така се приведе в страх моята окаяна душа”. Такава молитва отправял към небето той всеки ден и казвал: ”Знам, че не е възможно да ми простиш греховете. Защото много сгреших пред Тебе, Владико. Но, ако желаеш, заради Твоите щедрости поне, заличи ми греха! Ако ли и това не може да стане, помъчи ме тук, та там поне отчасти да ми намалиш мъката! Накажи ме, ала не с Твоя гняв, Владико, а с Твоето човеколюбие!”

Цяла една година се молел монахът към Бога със съкрушено сърце, като постел и се смирявал. Понякога той се замислял, що ли значи думата, казана от Господа: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”.

Веднъж, като си седял на земята и плачел пообикновеному, от голяма печал задрямал. И ето, явил му се Христос и му казал с тих глас: ”Какво ти е, човече, защо така плачеш?” Той му отговорил: ”Паднах, Господи!” – ”Но ста- ни!” – му рекъл Явилият се. ”Не мога – простенал лежащият, – ако не ми подадеш ръка.”Христос му подал ръка и го дигнал, па отново кротко го запитал: ”Кажи, защо плачеш и защо скърбиш?” Монахът отвърнал: ”Как да не плача, Господи, и как да не скърбя, като толкова Те оскърбих!” Тогава Христос прострял ръката Си към инока, положил я върху сърцето му и така го милвал няколко време, като му думал: ”Не скърби! Бог ще ти помогне! Понеже ти сам се наказа, аз няма да те наказвам. За тебе Аз дадох кръвта Си, колко повече ще дам човеколюбието Си на всяка каеща се душа!”

Като дошъл в себе си от видението, монахът почувствал сърцето си изпълнено с безкрайна радост. Той се уверил, че Бог го е помилвал. Останалите години от живота си той прекарал в дълбоко смирение, като хвалел непрестанно Бога. В такова състояние той се прибрал при Него в небесата.

Възлюблени, като знаем каква сладост носят на душата покайните сълзи, нека бягаме от светските греховни утехи, които убиват покайното настроение! Нека се стараем да си представим всичката наша греховност и духовна окаяност! Нека се съкрушаваме за беззаконията си! Нека плачем за греховете си! Ако не можем пък да пролеем сълзи, нека покайно въздишаме от сърце за сторените от нас злини, та дано въздишките ни Бог вмени за сълзи! И нека помним: много сълзи се проливат на този свят, но само едни от тях са богоугодни и душеспасителни – сълзите на покаянието!

Нека завършим със следната легенда: След бунта на сатаната против Бога един от увлечените в злото ангели на име Пери се опомнил и пожелал да се върне при Бога. Той политнал към рая и застанал пред заключените врати. Но не бил допуснат да влезе вътре. Ангелът, който пазел рая, му рекъл: ”Бог ще те пусне да влезеш, ако Му намериш и донесеш от земята достоен за Него дар”. С това Бог искал да изпита Пери, дали искрено се е покаял и дали знае ценността на покаянието.

Пери полетял към земята. Вижда война… И ето там издъхва доблестен войник, който в предсмъртните си минути се моли Богу за своята родина. Трогнал се Пери от тези сълзи на добрия гражданин, пожертвал живота си за своето отечество, взел една сълза и с нея полетял към рая. Почукал, но дверите не се отворили. Ангелът му казал: ”Хубав е твоят дар, но не е най-добрият. А само най-добрият ще може да отвори райските врати!”

Пери пак отлитнал към земята. Вижда в един град страшна епидемия. В един скромен дом умира млад съпруг. Неговата жена самоотвержено му прислужва и сама от това се заразява. Със сълзи на очи тя затваря безжизнените му клепачи. Но изтощена, тя пада мъртва над неговия труп. Пери се удивил на тази съпружеска самоотвержена любов и взел една сълза, като изхвърчал с нея към рая. Но и този път вратите на рая стояли заключени. Ангелът му рекъл: ”И този дар е прекрасен, но все още недостатъчен да ти отвори дверите на небето! Потърси нещо още по-достойно за Бога!”

Пери пак слязъл на земята. И ето, вижда той в полумрака на една тиха молитвена стаичка пред светите икони да гори кандилце. Загледал се той и съзрял пред иконите един човек, коленичил пред тях! Но каква била неговата молитва! Той се каел за греховете си, удрял се в гърдите и със сълзи викал: ”Боже милосърдни, смили се над мене грешния!” Прехласнат от умиление, дълго съзерцавал Пери тази покайна молитва и възхитен от дълбокото покаяние на грешника, безшумно долетял до него, взел една сълза и с трепет я понесъл към небето, като че носи скъпоценен бисер. Преди още да се приближи до рая, той видял, че вратите му са широко отворени и той радостно влетял вътре!… Той намерил най-радостния и достоен дар за Бога – покайната сълза!

Възлюблени, ето какви сълзи и ние трябва да поднасяме на Бога, ако искаме да се спасим. Вратите на царството небесно се отварят пред каещите се грешници. Искаме ли и ние да получим утехата на спасението, нека плачем по-често за греховете си. Тогава опитно ще се уверим в силата и истинността на второто блаженство, което гласи:

”Блажени плачещите, защото те ще се утешат!” Амин.

”Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Коринтяни 7:10).

Към следващата част (Грехове във връзка с второто блаженство)

_________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nN

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към седма част (За Иисусовата молитва)

В тази глава ще се опитам да изложа възможно най-кратко основните моменти от великата култура на сърцето, както и най-здравите наставления за този подвиг, които получих на Света гора.

В продължение на много години монасите произнасят устно тази молитва, без да търсят изкуствени начини за съединяване на ума със сърцето. Вниманието им е съсредоточено върху това да съгласуват ежедневния си живот с Христовите заповеди. Вековният опит на тази аскеза показва, че умът се съединява със сърцето по Божие действие тогава, когато монахът придобие значителен опит в послушанието и въздържанието; когато умът, сърцето и самото тяло на „ветхия човек” се освободят достатъчно от властта на греха. Но както в миналото, така и днес отците понякога разрешават да се прибегне към изкуствения метод, чрез който умът се свежда в сърцето. Това става по следния начин: монахът заема удобно за тялото положение и, навел глава към гърдите, мислено произнася молитвата, поемайки тихо въздух с думите: „Господи Иисусе Христе (Сине Божи)”, а след това издишва, завършвайки молитвата: „помилуй мене (грешния)”. По време на вдишването вниманието на ума отначало следва движението на въздуха и спира в горната част на сърцето. По този начин, след известно време, вниманието вече не се разсейва, умът се установява близо до сърцето или дори може да влезе вътре. Опитът ще покаже, че този метод дава възможност на ума да види не самото физическо сърце, а онова, което става в него: чувствата, които се пораждат вътре, както и мисловните образи, които се приближават отвън. Тази аскетическа практика води до това, че монахът започва да усеща сърцето си и да пребивава с вниманието на ума си в него, без да прибягва повече до „психосоматичния метод”.

Изкуственото прилагане на този похват може да помогне на начинаещия да намери мястото, в което трябва да се държи вниманието на ума по време на молитва и изобщо по всяко време. Но истинската молитва по този начин не може да се постигне. Тя идва само чрез вярата и покаянието, които са нейната единствена основа. Опасността от психотехниката, както показва дългият опит, е в това, че мнозина придават прекалено голямо значение на метода. За да се избегне вредното деформиране на духовния живот на молещия се, в древни времена на начинаещите е бил препоръчван друг начин, много по-бавен, но несравнимо по-правилен и полезен: вниманието на ума да се съсредоточава в името на Иисус Христос и в думите на молитвата. Когато съкрушението за греховете достигне определена степен, умът естествено влиза в единение със сърцето.

Пълната формула на молитвата е: ГОСПОДИ ИИСУСЕ ХРИСТЕ, СИНЕ БОЖИ, ПОМИЛУЙ МЕНЕ ГРЕШНИЯ. Именно тази формула се предлага на начинаещия. В първата част на молитвата изповядваме Христа Бога, Който се е въплътил заради нашето спасение. Във втората признаваме с разкаяние нашето падение, нашата греховност и нашето изкупление. Съединяването на догматическото изповядване на вярата с покаянието прави молитвата по-пълна в нейното положително съдържание.

В процеса на развитие на Иисусовата молитва може да се установи следната последователност:

1) УСТНА: произнасяме молитвата устно, съсредоточавайки вниманието си върху името и думите на молитвата.

2) УМНА (умствена): произнасяме името Иисус Христос и цялото съдържание на молитвата мислено, без да движим устни.

3) УМНО-СЪРДЕЧНА: умът и сърцето са съединени в своето действие; вниманието е затворено в сърцето и молитвата се произнася в него.

4) САМОДВИЖНА: молитвата се е установила в сърцето и без особено усилие на волята сама се извършва в него, привличайки там и вниманието на ума.

5) БЛАГОДАТНА: молитвата действа в нас като нежен пламък, като вдъхновение свише, което дава сладост на сърцето с усещането за Божията любов и отнася ума в духовно съзерцание. Понякога тя се придружава от виждане на Светлината.

Постепенното възхождане в молитвата е най-правилното. Настоятелен съвет към човека, който стъпва на попрището на борбата за Иисусовата молитва, е да започне с устната молитва и да я извършва дотогава, докато тя бъде усвоена от тялото: от езика, от сърцето, от мозъка. Продължителността на този период у всекиго е различна; колкото по-дълбоко е покаянието, толкова по-кратък е пътят.

Упражняването в умната молитва може да се съчетае за известно време с психосоматичния метод, тоест молитвата да се извършва от ума, ритмично или неритмично, чрез вдишвания при първата и издишвания при втората част, както е описано по-горе. Тази практика може да бъде полезна, ако не се забравя, че всяко призоваване на името на Христос трябва да бъде неразривно свързано с Него, със самата личност на Христа Бога. В противен случай молитвата се превръща в техническо упражнение и в грях срещу заповедта: Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог[1].Когато вниманието на ума се установи в сърцето, тогава вече е възможно пълното контролиране на онова, което става в него, и борбата със страстите получава съзнателен характер. Молещият се човек вижда как враговете се приближават отвън и е в състояние да ги прогони със силата на името Христово. При този подвиг сърцето придобива тънка чувствителност и става прозорливо: то интуитивно знае състоянието на онзи, за когото се моли. Така се извършва преходът от умната молитва към умно-сърдечната, а след това на подвижника се дава и дарът на самодвижната молитва.

Стремежът ни е да предстоим пред Бога в единство и цялост на нашето същество. Призоваването със страх на Божието Име на Спасителя, придружено от постоянното старание да живеем според заповедите, постепенно води до блаженото възсъединяване на всичките ни сили, разединени от падението. В този чуден, но болезнено труден подвиг никога не бива да се бърза. Бог не насилва нашата воля, но и Той Самият не може да бъде заставен насила да върши каквото и да било. Онова, което се постига чрез усилие на волята при психосоматичния метод, не може да се удържи дълго, и което е по-важно: то не съединява духа ни с Духа на Живия Бог.

В условията на днешния свят молитвата изисква свръхчовешко мъжество, защото срещу нея се съпротивлява цялата съвкупност на космическите енергии. Да устои в неразсеяна молитва, за човека означава да удържи победа на всички равнища на природното съществуване. Този път е дълъг и трънлив, но ще дойде миг, когато лъч от Божията Светлина ще прониже гъстия мрак и ще ни отвори процеп, през който ще видим Самия Източник на Светлината. Тогава Иисусовата молитва получава космически и свръхкосмически измерения.

Упражнявай се в благочестие, защото телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот. Тия думи са верни и достойни за всяко възприемане. Затова се и трудим… защото се уповахме на живия Бог, Който е Спасител на всички човеци… Поръчвай това и поучавай[2]. Да следваме това учение на апостола, е най-верният път към Онзи, Когото търсим. Ние не мислим за изкуствени средства за постигане на обòжението. Вярваме, че Бог е дошъл на земята, открил ни е тайната на греха, дал ни е благодатта на покаянието, затова се молим: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния” с надежда за прошка и примирение в Негово име. Думите – „помилуй мене грешния” – не оставяме до края на живота си. Пълната победа над греха е възможна единствено чрез вселяването на Самия Бог в нас. И това е нашето обòжение, благодарение на което става възможно непосредственото съзерцание на Бога „както си е”. Пълнотата на християнското съвършенство в пределите на земята е непостижима. Св. Йоан Богослов пише следното: Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни[3]. Той твърди също, че в бъдещия век нашето обòжение ще достигне своя завършек, защото ще Го видим КАКТО СИ Е. И всякой, който има тая надежда на Него… очиства себе си, както е Той чист… Всякой, който пребъдва в Него, не съгрешава; всякой, който съгрешава, не Го е видял, нито Го е познал[4]. Добре е да се проникнем от съдържанието на това послание, за да бъде призоваването на името на Иисус Христос действено, спасително; за да „преминем от смърт към живот[5]”, за да се облечем в сила свише[6].

Една от най-забележителните книги сред творенията на отците-подвижници е „Лествицата” на преподобни Иоан Синайски. Тази книга четат начинаещите монаси, тя е авторитетен коректив и за „съвършените” (може би не е излишно да повторим, че съвършенството на земята никога не е пълно). Подобни разсъждения са верни и за Иисусовата молитва. С нея се молят по време на всяка работа обикновените благочестиви хора; с нея монасите заменят църковните служби или я произнасят с ״ума” си в храма по време на богослужение; тя е главното занимание на монасите от килиите, както и на пустинниците-исихасти.

Извършването на Иисусовата молитва е тясно свързано с богословието на Божието име. Тя има дълбоки догматически корени така, както и въобще целият аскетически живот на православните християни е хармонично съпътстван от догматическото съзнание. В някои от своите форми тя наистина се превръща в огън, който изгаря страстите[7]. В нея се крие божествена сила, която възкресява мъртвите от грехове; тя е светлина, която просвещава ума и му дава способността да вижда силите, действащи в „космоса”; тя дава също и възможността да съзираме какво става в сърцето и ума. Тя прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни[8].

Благоговейното извършване на тази молитва води човека до сблъсък с много от скритите в атмосферата съпротивителни енергии. Когато се принася в състояние на дълбоко покаяние, тя прониква в онази сфера, която е отвъд пределите на мъдростта на мъдреците и разума на разумните[9]. В своите най-напрегнати прояви тя изисква да имаме или голям опит, или наставник. За всички без изключение са необходими бдителност и внимание, дух на съкрушение и страх Божи, търпение към всичко, което ни сполетява. Тогава Иисусовата молитва се превръща в сила, която съединява духа ни с Божия Дух и дава усещане за живото присъствие на вечността в нас така, както преди това ни е превеждала през бездните на мрака, скрити в душата.

Тази молитва е велик небесен дар за човека и човечеството.

Колко е важно пребиваването (за да не кажа – упражняването) в молитва ни показва самият опит. Мисля, че е допустимо да направим сравнение с естествения живот в света и да вземем като пример известни факти от ежедневието. Спортистите, които се подготвят за състезание, в продължение на много време повтарят едни и същи упражнения, за да могат в момента на самото изпитание да изпълнят вече добре усвоените движения бързо, уверено, сякаш механично. От количеството на упражненията зависи и качеството на изпълнението. Ще приведа също и един случай от живота на мои познати. Това, което ще разкажа, чух от най-близък на действащите лица човек. В един европейски град двама братя се оженили почти едновременно за две млади жени. Едната от тях била доктор по медицина, човек с голям ум и силен характер, а другата била по-красива, жива, интелигентна, но не прекалено интелектуална. Когато наближило време да родят, те решили да направят първото си раждане, като следват появилия се наскоро преди това метод на „безболезнено раждане”. Първата, лекарката, бързо схванала механизма на действията и след два-три урока от специалната гимнастика изоставила упражненията, уверена, че е разбрала всичко и в нужния момент ще изпълни онова, което е научила. Другата имала слаби познания за анатомията на тялото и не се интересувала от теоретичната страна, а само усърдно повтаряла предписания комплекс от упражнения и отишла на раждането, вече добре усвоила необходимите движения. И какво мислите? Първата жена, когато започнало раждането и се появили болките, забравила всичките си теории и родила много трудно, „с болки[10]”. А другата родила почти без болка, без усилие.

Така ще бъде и с нас. За съвременния образован човек е лесно да разбере ”механизма” на умната молитва. За него е достатъчно да се помоли две-три седмици с малко усърдие, да прочете няколко книги и ето че той самият е готов да добави и своя книга към написаните. Но в часа на смъртта, когато цялото ни същество ще бъде подложено на насилствен разрив; когато мозъкът губи яснота и сърцето изпитва силни болки или слабост, тогава всичките ни теоретични знания ще пропаднат и молитвата може да изчезне.

Необходимо е да се молим с години. Да четем малко и само онова, което е свързано по някакъв начин с молитвата и чието съдържание усилва стремежа към покайната молитва със затварянето навътре на ума. При продължително извършване молитвата се превръща в наша природа, в естествена реакция на всяко явление в духовата сфера, независимо дали то е светлина или тъмнина, явяване на свети ангели или на демонски сили, радост или скръб; с една дума, тя ще бъде наша реакция по всяко време и при всички обстоятелства.

С тази молитва нашето раждане за небесния свят може наистина да стане „безболезнено”.

Новият Завет е малка по обем книга, но тя ни разкрива последните дълбини на безначалното Битие. Теорията на Иисусовата молитва също не се нуждае от много думи. Съвършенството, явено от Христос, е непостижимо в пределите на Земята; не е възможно да се опишат и многобройните изпитания, през които преминава човекът, подвизаващ се с тази молитва. Нейното извършване по странен начин води човешкия дух до сблъсък със „силите”, скрити в „Космоса”. Иисусовата молитва предизвиква съпротивата на космическите сили срещу човека, или по-точно – на „светоуправниците на тъмнината от тоя век, поднебесните духове на злобата[11]”. Тя възнася човека в сфери, отвъд границите на земната мъдрост, затова в най-висшите си форми изисква да имаме „ангел, верен наставник”.

По своята същност Иисусовата молитва надхвърля всяка външна форма, но на практика, поради неспособността на вярващите да пребивават в нея дълго време с „чист” ум, се налага използването на броеница. На Света гора най-разпространена е броеницата от сто възела, разделена на четири части (всяка от по двадесет и пет възела). Броят на молитвите и поклоните през деня и през нощта се определя в съответствие със силите на всеки монах, както и с условията му на живот.

(Към девета част (Иисусовата молитва е приложима при всички обстоятелства)

__________________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Изход 20:7; Второзаконие 5:11.

[2]. 1 Тимотей 4:7-11.

[3]. Иоан 1:18.

[4]. 1 Иоан 3:2-6.

[5]. 1 Иоан 3:14.

[6]. Вж. Лука 24:49.

[7]. Вж. Евреи 12:29.

[8]. Евреи 4:12.

[9]. 1 Коринтяни 1:19.

[10]. Вж. Битие 3:16.

[11]. Ефесяни 6:12.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник –  google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5ns

Венцислав Каравълчев

Неимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и така нататък) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.

Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието ми изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам”, „Равноапостолен”, „Нов Константин”, „Строителят”, „Дипломатът”, „Политикът”, „Просветителят”, Държавникът”. Ще се спра накратко на някои от тях, които макар и непълно описват делото на св. цар Борис.

Равноапостолен – това е определението, което Църквата дава на онези свои чеда, които са се прославили с особена ревност и усилия по разпространението на Благата вест – Евангелието и са спомогнали за обръщането към вярата на цели народи. В този контекст делото по финалното обръщане на българския народ към Христа и Неговата Църква е равноапостолно. Св. цар Борис І не използва нито огън, нито меч за проповядване на християнството, но дава своя личен пример, като съзнателно, с вяра и надежда приема светото кръщение. С това той легализира и на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващата аристокрация. Това ясно се вижда от кореспонденцията му със св. патриарх Фотий и най-вече с папа Николай. Кръщението на св. цар Борис І е негов осъзнат избор, необусловен от други фактори освен от дълбоката му лична вяра – което се потвърждава от целия му съзнателен живот след влизането му в лоното на Църквата.

Приемането на християнството от българския народ е също съзнателен акт, ако щете – дадено от владетеля право на свободен избор на волята на народната демокрация през Средновековието – ако може да използваме тази тавтология. Защото християнството в българските земи пуска дълбоки корени още от времето на апостолската проповед. Християнството тук е свързано с имената на св. апостол Андрей Първозвани, св. апостол Павел, св. апостол Амплий, св. апостол Ерм, св. Климент Римски, св. Доротей Тирски, св. Никита Ремесиански и много други, чието свидетелство за Христа обръща към Църквата траките и всички останали народи, оставили своя отпечатък във формирането на българския етнос. Необоримо свидетелство за това са стотиците раннохристиянски храмове на територията на България, голяма част от които не загубват своята функционалност нито с идването на славянското море на Балканите, нито с разширяването на Кубратова България от синовете му и включването към нея при Аспарух на земите на юг от Дунав. Но докато български владетели като Кубрат, Тервел, Омуртаг правят християнския избор само и лично за себе си или и за хора от най-близкото си обкръжение, св. цар Борис прави този избор възможен за целия подвластен му народ.По този въпрос са изписани десетки книги и стотици статии от почти всички наши големи и не толкова историци, направени са десетки интерпретации, наложени са десетки различни версии, между които, че този избор е политически, че този избор е икономически, че този избор е принудителен, насилствен и така нататък. Огромна е спекулацията около въпроса с „избиването на петдесет и двата болярски рода” и така нататък, но тук няма възможност да се спираме на тях. В църковните среди от много време се говори, че най-вярната трактовка на въпросите, свързани с процесите през Средновековието и обвързани с Църквата на каквото и да е ниво може да бъде дадена най-вече от църковните историци, тези, които не просто познават историята, но и живеят в Църквата. Така, както икони могат да рисуват всички, включително и атеисти, но в такъв случай се получават копия, картини, докато най-светлите образи са дело на въцърковени хора, които дават свободен израз на вярата си – монаси, свещеници, миряни.

Един верови акт освен чисто външната си страна, съдържа много по-съкровена вътрешна, ето защо религиозният феномен може да получи най-вярна трактовка от хора, които не само теоретично са запознати с него, но имат и възможност да го съприживеят. Интерпретирането на вярата изисква жива вяра. Когато Сам Господ Иисус Христос проповядва и върши чудеса, мнозина, които са около него, са станали свидетели на всичко, което върши, но непрекъснато са си задавали въпроса: „Кой е Този?” Св. цар Борис приема св. Кръщение не по силата на каквито и да е външни обстоятелства – принуда, неуспехи на бойното поле, глад, болести и така нататък, но по силата на вътрешната си убеденост, на своята вяра в християнския Бог. Опитите да се обясни този съзнателен избор с влиянието на сестра му, с картината на Страшния съд, която наблюдавал и така нататък са едностранчиви и бих казал, дори подценяващи неговата личност. Да, всички тези фактори сигурно са повлияли в някаква степен, но в никакъв случай не са били определящи и решаващи за този избор. Кръщението е еднократен акт, смел и съдбовен избор за всеки един човек (за съжаление днес не всички си даваме сметка за това и мнозина го извършват формално, дори суеверно), защото да се кръстиш, означава да приемеш своя Кръст, да поемеш своя Кръст, да се разпнеш на Кръста с Христос и да се обòжиш (охристовиш). Затова и при извършването на Тайнството Църквата пее „Елици во Христа крестистеся, во Христа облекохте ся” („Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” – Галатяни 3:27). Може би вече е време, след края на господството на марксистката историография в българската историческа наука, ясно да признаем и да кажем, че изборът на св. цар Борис І не е бил продиктуван от прагматичен политически и икономически интерес, а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. А без съмнение един толкова автентичен и съдбовен за българите акт, е намерил своите проекции във всички нива на обществения живот, задал е посоките на историческото развитие на една нова християнска нация.

Но да се върнем към определенията за св. цар Борис, давани му от нашите предци. „Нов Константин” – това определение, дадено от съвременниците му, е в пряка връзка с прозвището „равноапостолен”. Самият св. Константин Велики и неговата майка св. Елена са наречени от Църквата равноапостолни. И делото на св. цар Борис е не само съизмеримо с делото на св. Константин, но и в много отношения то е тъждествено. Достатъчно е да сравним грижата, която св. Константин полага за Църквата с тази на св. цар Борис. По-късно славянството и най-вече Русия ще заимства от българските книги това сравнение и ще го приложи към покръстителя на руския народ – св. цар Владимир.

„Нов Авраам” – Свещеното Писание ни казва, че когато Бог пожелал от Авраам да принесе в жертва своя единствен син от Сара – Исаак, Авраам безропотно, безпрекословно тръгва, за да изпълни волята Божия. Когато св. цар Борис вижда, че неговият първороден син Владимир се отнася небрежно към делото на Бога, не се поколебава да напусне манастира, да го свали от престола и да го ослепи, за да не може никога повече да претендира за царството. Тук искам да отворя отново една скоба и да кажа, че противно на повечето спекулации с името на цар Владимир и неговите действия, считаме, че той нито се е отрекъл от Христа, нито пък се е опитвал да върне езичеството, а просто е занемарил делото на своя баща и не е проявил никаква инициатива за неговия успешен край.

Строителят, Просветителят, Дипломатът – веднага след св. Кръщение св. цар Борис се заема с уреждането на държавата – голямо църковно строителство, подобно на св. Константин Велики, на св. Юстиниан Велики, св. цар Давид Строителя, царувал близо 200 години след него в Грузия. Известни са ни от изворите неговите седем съборни храма и ако приемем, че Голямата базилика в Плиска е един от тях – една от най-големите средновековни базилики в Европа и света въобще, можем само да гадаем за красотата и величието на останалите. Приемането на учениците на светите братя Кирил и Методий, осигуряването на оптимални условия за тяхната работа и учителстване в пределите на България. Заедно с учениците той възприема и делото на живота на светите братя – славянската азбука и с това полага условията на българската, а и оттам на цялата славянска цивилизованост и култура. Денонощна кореспонденция с владетели и предстоятели на Църкви на Изток и на Запад, в търсене на най-доброто за устройството на Църквата в България и на самата държава довежда само пет години след официалното приемане на християнството в България до признаване на автокефална Българската църква на възможно най-високия църковен форум – Вселенски събор (Осми вселенски според западната традиция).

Свиква Църковно-народен събор в Плиска, където не еднолично, но демократично бива избран неговият син Симеон за продължител на делото му, а преместването на столицата от Плиска в Преслав – Новия Рим, Новия Константинопол е символ на новото, напълно християнско начало на България.

Държавникът – Монахът, „И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им…”. Най-големият държавник прекарва последните близо двадесет години от живота си в манастир, отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си. Верен на Свещеното Предание –„защото няма човек живял и един ден на земята, който не е съгрешил”. В пост и молитва, за да пребъдне делото му и до днес и завинаги.

Признанието. Тудор черноризец Доксов ни съобщава точната дата на смъртта на най-големия български владетел – 2 май 907 година. Благодарният и благочестив български народ веднага започва да почита своя благодетел. Пряко потвърждение за това намираме в едно писмо на Константинополския патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 година, от което научаваме, че покойният баща на цар Симеон отдавна вече е канонизиран. Култът към св. цар Борис много бързо надхвърля пределите на огромната по това време Българска държава. Единият от синовете на св. цар Владимир и българската княгиня Анна (прабългарското Бизек – Милолике) – от волжските българи носи името Борис Той заедно с брат си Глеб загиват мъченически и са първите руски национални светци. Култът и житието им са изградени по български архетип. И забележете, тяхната памет се чества също на 2 май, в деня на св. цар Борис.

Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. цар Борис. Благодарение на него тя става велика за времето си сила, третата велика сила в тогавашна Европа, призната за такава и от Константинопол, и от Рим. Благодарение на неговото дело България става люлка на православната славянска цивилизация, дала своя неповторим принос в световната култура.
_________________________________________

*Източник – http://www.pravmladeji.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Венцислав Каравълчев и св. цар Борис Покръстител. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nj

Архимандрит Иоан Крестянкин

Мнозина смятат, че да живееш според вярата и да изпълняваш Божията воля е трудно. В действителност е много лесно. Нужно е само да обърнеш внимание на дреболиите, на незначителните неща и да се стараеш да не съгрешаваш в малкото. Това е най-лесният и прост начин да навлезеш в духовния свят и се приближиш към Бога. Обикновено човек мисли, че Творецът изисква от него значими дела, пълна самоотверженост, всецяло унищожаване на самоличността му.

Така се плаши от подобни мисли, че се бои да пристъпи към Бога, крие се от Него като съгрешилия Адам и дори не вниква в Божието слово. Мисли си: „Така или иначе не мога нищо да направя за Бога и за душата си, по-добре да стоя настрани от духовния свят, да не мисля за вечния живот, за Бога, да си живея както си зная.”

В началото на религиозния живот съществува някаква своеобразна „хипноза от великите дела” – „ще направя или нещо велико, или нищо”. И не прави нищо нито за Бога, нито за душата си. Удивително е, че колкото повече човек е отдаден на простичкия начин на живот, толкова повече се стреми да бъде честен, чист, предан на Бога и в най-малкото. А всеки, който иска да се доближи до Царството Божие, трябва да се стреми да придобие правилно отношение към простичките неща.

„Да се приближи” – ето тук е трудността на религиозния път. Обикновено на човек му се иска да влезе в Царството Божие неочаквано и за самия него, магически, като по чудо, или някак по право, чрез някакъв подвиг. Но нито едното, нито другото е истинско откриване на духовния свят. Човек не достига до Бога магически-чудесно, оставайки на земята чужд на стремежа към Царството Божие, не може да откупи съкровището на Царството Божие с някакви външни постъпки. Делата са нужни, за да привикне човек към висшия живот, към светлата воля, към желанието за добро, към справедливото и чисто сърце, нелицемерната любов. Именно чрез малките ежедневни постъпки всичко това може да се вкорени неусетно в човека. Малките добрини – те са така нужни за човешката личност, както водата за цветето. Половин чаша е достатъчна, за да се възвърне към живота. Когато човек е гладен или е гладувал доста време, не е нужно да изяде цяла торба хляб, за да се засити. На организма са достатъчни няколко филийки. Животът сам дава удивителни примери за важността на малките неща. Искам да ви обърна специално внимание на малките и лесни за изпълнение неща, които същевременно са изключително важни. „Който напои едного от тия малките само с чаша студена вода в име на ученик, истина ви казвам, няма да изгуби наградата си” (Матей 10:42). От тези думи на Господ ясно личи от каква важност са малките добри дела. Чаша вода – това не е никак много. По времето на Спасителя Палестина не е била пустиня, както в наши дни, а цветуща плодородна страна, затова и чаша вода не била кой знае колко ценно нещо, но не била и без значение във време, когато хората пътешествали предимно пеша. Но като говори за значението на малките неща, Господ не се ограничава с упоменаването на чашата вода, а добавя, че тя трябва да се даде „в име на ученик”. Това е важна подробност и трябва да ѝ се обърне специално внимание.

Най-добри са делата, извършени в името на Христа, в името Господне. „Благословен Идещият – във всякакъв смисъл – в име Господне”. Духът и името Христово придават вечна ценност и на най-малките неща. И обикновената човешка жертвена любов, която е отблясък от Христовата, прави значими и драгоценни всяка дума, всеки жест, всяка сълза, всяка усмивка, всеки поглед. И ето, Господ казва, че малкото добро дело дори да не е направено в Негово име, а в името на Негов ученик, пак има огромна ценност във вечността. „В име на ученик” – това е пределът на свързаност с Неговия дух, Неговото дело, Неговия живот…

Забележете, че постъпките ни често са егоистични, користни. Господ ни обръща внимание върху това, като ни съветва да каним в дома си не онези, които на свой ред ще ни поканят на трапезата си, а да каним хората, които се нуждаят от помощ, подкрепа, утеха. Гостуванията ни често се превръщат в разсадник на тщеславие, злословия и суета. Съвсем друго е добрата дружеска беседа, човешкото общение – това е благословено, това укрепва душата, прави я по-устойчива в доброто и истината. Но светското, неискрено, притворно общуване е болест за човечеството и смъртна заплаха за цивилизацията ни.

Във всяко човешко общуване непременно трябва да присъства и добрия Христов дух, явно или скришом. И това скрито присъствие на Божия дух в простите и хубави човешки отношения е тази атмосфера на „ученичество”, за която говори Господ. „В име на ученик” – това е първото стъпало от общуване между хората в името на Самия Господ Иисус Христос…

Мнозина, макар и да не познават Господ и дивното общение в Негово име, вече имат помежду си безкористно чисто човешко общение, което ги приближава към духа Христов. Мнозина могат да стоят на тази степен на доброта, за която Господ говори като за „подаване на чаша вода” само в името на ученика. Можем да кажем – всички. Добре е да приемаме тези Христови думи буквално и да се стремим да помагаме на всеки човек. Нито миг подобно общение няма да бъде забравено от Бога, както „нито едно врабче не е забравено от Бога” (Лука 12:6).

Ако хората бяха мъдри, щяха да се стремят към малкото и лесно изпълнимото и чрез него биха получили вечно съкровище. Великото в спасението на хората е в това, че те могат да се присадят към ствола на вечното дърво на живота и чрез най-малката дръжчица – добрата постъпка. Към дивата ябълка не е нужно да се присажда цял ствол, за да се облагороди. Достатъчно е да се вземе малък калем и да се прикрепи към един от клоните на дивото дърво. Така и за да се замеси корито с тесто не е нужен цял калъп мая. Достатъчно е съвсем малко, за да бухне цялото тесто. Същото е и с доброто: и най-малкият жест може да бъде от огромно значение. Затова не бива да се пренебрегва малкото добро и да се твърди: „не мога да направя света по-добър, затова няма и да се старая”.

Фактът, че и най-малкият жест е полезен за човека, неоспоримо доказва, че и най-малкото зло е в състояние да му навреди много. Ако например прашинка попадне в окото – окото нищо не вижда, даже зрението на другото око е затруднено в това време. Малкото зло, ако попадне в душата като прашинка в окото, извежда веднага човека от потока на живота. Да извадиш прашинка от телесното или душевното око е дребна работа, но е толкова необходима!

Наистина малките добрини са по-нужни на света от великите дела. Без великото хората си могат, но без малкото – не. Човечеството ще загине от недостиг не на велики дела, а от недостиг на малки добрини. Великото дело е само покрив, а стените се иззиждат от тухлите на малките добрини.

И така, Творецът е предоставил на човека да върши малките, но така необходими добрини, а за Себе Си оставил великите. И чрез онзи, който върши малките добрини, Сам Господ твори великото. Нашето „малко” Сам Творецът прави велико, защото нашият Господ всичко е сътворил от нищото, колко повече от малкото може да сътвори нещо голямо. И най-малкото движение нагоре е от значение. Всяка добрина и най-нищожната е усилие срещу човешкия застой. За този застой Спасителят говори в една съвсем кратка притча: „Никой откак пие старо вино, не ще поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро.” Всеки човек е привързан към обичайното и привичното. Ако човек е привикнал към злото, го счита за нещо нормално, естествено състояние, а доброто му изглежда някак неестествено, притесняващо, непосилно за него. Докато, ако човек е привикнал към доброто, той вече го върши не защото така трябва, а защото не може да не го прави, така както човек не може да не диша, а птицата – да не лети. Добрият човек укрепва и утешава най-напред самия себе си. И това съвсем не е егоистично, както твърдят някои, а естествен резултат от безкористното добро, което носи висша духовна радост на всеки, който го извършва. Истинското добро винаги дълбоко и чисто утешава онзи, който съединява с него душата си. Та може ли да не се радваш, когато излизаш от мрачното подземие към слънцето и благоуханните цветни поля! Не бива да се обвинява човекът: „Ти си егоист, ти изпитваш удоволствие от добротата си”. Не, това е единствената неегоистична радост – радостта от доброто, радостта на Царството Божие. И в тази радост човек ще се спаси от злото и ще живее вечно в Бога.

За човека, който не е изпитал удоволствието от направеното добро, то му се струва никому ненужно мъчение… Има едно състояние на измамен покой, от който човек много трудно може да излезе. Както за детето е трудно да излезе от утробата на майката, така за егоиста, зает със своите жалки чувства и мисли, насочени единствено към стремежа да извлече някаква полза за себе си, е непосилно да прояви искрена загриженост за друг, напълно чужд за него човек. Ето това убеждение, че старото, познатото и обичайното състояние винаги е за предпочитане пред новото, неизвестното, е присъщо за всеки непросветлен от вярата човек. Само онези, които са започнали да възрастват духовно, които са стъпили на пътя на стремежа и жаждата за Христова правда и духовна нищета, престават да жалеят за своя комфорт. Човек трудно се откъсва от привичното. По този начин вероятно се пази от нападките на злото. Здраво затъналите в блатото нозе може и да не му позволяват да се хвърли в бездната надолу с главата, но му пречат и да се изкачи на планината на преображението или поне да излезе на твърда земя и да послуша Словото Божие…

Но чрез малките, леки, най-лесно изпълними добрини човек привиква към доброто и започва да му служи не насила, а от сърце, искрено и така все повече и повече навлиза в атмосферата на доброто, пуска корените на своя живот в новата почва. Корените на човешкия живот лесно се приспособяват към тази почва и много скоро вече не могат да живеят без нея… Ето така се спасява човек: от малкото произлиза великото. „Верният в малкото” се оказва верен и в голямото.

Ето защо възхвалявам не доброто, а неговата незначителност, неговата „малкост”. И не само не ви упреквам, че се занимавате само с дреболии и не сте способни на голяма саможертва, а напротив, умолявам ви: не мислете за велики саможертви и в никакъв случай не пренебрегвайте дреболиите. Моля, ако желаете, изпадайте в неописуема ярост при особени случаи, но не се гневете „на брата си без причина” (Матей 5:22).

Измисляйте при необходимост каквито ви хрумнат лъжи, но не говорете в ежедневното житейско общуване неистини. Може това и да не е кой знае какво, но опитайте да го направите, и ще видите какво ще се получи. Оставете настрана всякакви разсъждения за това, редно ли е или нередно да се избиват милиони хора – жени, деца, старци – опитайте да проявите своето нравствено чувство в малкото: не убивайте личността на своя ближен нито с дума, нито с намек, нито с жест. Да се въздържиш от зло, също е добро… И така, в малкото, в лесното, незабелязано и неусетно ще извършиш много.

Трудно е да станеш нощем за молитва. Но сутрин, ако не успеете вкъщи, то докато пътувате към работата и мисълта ви е свободна, можете да си кажете наум „Отче наш”, и нека всяка дума от тази кратка молитва да отекне в сърцето ви. А нощем, като се прекръстите, с цялото си сърце се предайте в ръцете на Небесния Отец… Това е съвсем лесно…

И подавайте, подавайте вода на всеки, който е жаден, подавайте чаша напълнена със съпричастност на всеки човек, който се нуждае от нея. От тази вода текат цели реки, не бойте се, няма да оскъдеете, раздайте на всекиго по чаша от нея.

Малки дела, възпявам ви в химни. Хора, обграждайте се с малки дела, опасвайте се с малките, простички, леки, добри чувства, мисли, думи и дела, които нищо не ви струват. Нека оставим голямото и трудното, то е за онези, които го обичат, а за нас, които все още не сме обикнали голямото, Господ по Своята милост е излял обилно, подобно на водата и въздуха, малката любов.

Превод: Александра Карамихалева

________________________________________

*Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът архимандрит Иоан Крестянкин (1910-2006). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5n7

Румен Ваташки

В началото на 2013 година по време на работата върху новата ми книга „Българската православна църква и Вторият ватикански събор (1962-1965)” за първи път попаднах на името на архимандрит Методий Жерев. Спомням си, че преди години за него ми спомена отец професор Камен Гарена, преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, но тогава не обърнах много внимание на думите му.

При написването на монографията си използвам едно писмо на архимандрит Методий от 2 септември 1963 година, адресирано до патриарх Кирил (ЦДА, Ф. 1318к, on. 1, а. е., 917, л. 1-10). Тогава установих, че три месеца след смъртта на папа Иоан XXIII (Анджело Джузепе Ронкали) отец Методий Жерев написва статията „Делото на папа Иоан ΧΧΙΙІ“, която изпраща на патриарх Кирил с молба да бъде отпечатана в „Църковен вестник”. Сведенията са взети от излизащото в Париж списание „Енформасион католик ентернасионал”.

От споменатата по-горе статия разбрах, че архимандрит Методий е интелигентен и пишещ духовник. Това, че цитирам негово писмо и непубликувана статия, ме задължаваше да дам повече информация за личността му, тоест някакви биографични данни. Оказа се, че той е известен в църковните среди. След разговорите ми с доцент Христо Темелски, директор на Централния историко-архивен институт (ЦИАИ) към Българската патриаршия, и доцент д-р Стефан Стефанов от Шуменския университет получих важна информация, която ми позволи да разбера приблизително годината на неговата смърт. Така се ориентирах и открих в „Църковен вестник” негова биография, публикувана след земната му кончина през 1993 година.

Архимандрит Методий (Орфан) Жерев е роден на 25 март 1909 година в село Ковачевица, Неврокопско, в бедно семейство. Завършва педагогическа гимназия в Неврокоп (Гоце Делчев), след което Богословския факултет на Софийския университет. През 1934 година Орфан приема монашество под името Методий. След като е ръкоположен за дякон, е назначен за секретар на Рилската св. обител. През есента на същата година приема ново послушание – учител-възпитател в Софийската духовна семинария. По-късно е ръкоположен за иеромонах от Неврокопския митрополит Борис. От 1938 година е протосингел на Сливенската епархия, където работи в продължение на шест години. През 1939 година е въздигнат в архимандритско достойнство. От 1944 до 1948 година архимандрит Методий е протосингел на Софийския митрополит Стефан. По-късно е изпратен в Москва в качеството му на официален представител на Българската църква към Московската патриаршия. След завръщането си в родината служи като протосингел на Сливенската митрополия, възпитател в Духовната академия и 16 години е предстоятел на руския храм „Св. Николай” в София. През периода 1972-1976 година е игумен на Рилския манастир, а от 1976 до 1979 година ръководи Културно-просветния отдел на Св. Синод. Умира на 4 март 1993 година в София (Вж. В памет на архимандрит Методий, Църковен вестник, бр. 10, 1993, с. 2; Денев, Иван, Чеда на социализма (Документално четиво), С, 2012, с. 186-214).

Оттогава проявявам специален интерес към неговата личност, още повече че архимандрит Методий е роден в Ковачевица, Гоцеделчевско, село, което обичам и посещавам от детска възраст по време на кратките ми ваканции в Скребатно, родното село на майка ми – Теменуга Мирчева Сивриева. Двете села са съседни и между тях има стар път през планината. По този черен път и тесни планински пътеки се стига до Ковачевица. Още като дете неколкократно съм правил излети до това китно родопско селце.След като се запознах с биографията му, окончателно се убедих, че той не е чужд на науката, и започнах да се интересувам от научната му продукция. Архимандрит Виталий Гицев, секретар на Рилската св. обител, ми даде ценна информация за отец Методий и творчеството му. Поводът за срещата ми с него през лятото на 2013 година е интересът ми към архива на епископ Иоан, бивш игумен на Рилския манастир, и е свързан с довършването на книгата ми „Българската православна църква и Вторият ватикански събор (1962-1965)” Именно той ме насочи по-късно към сестра Иоана от Ресиловския манастир „Покров Богородичен”.

В библиотеката на Богословския факултет на Софийския университет попаднах на няколко труда на архимандрит Методий Жерев. „Отец Иоан Кронщадски 1829-1909“, С., 1957, 235 страници, е първата му издадена книга. Съчинението „Св. Иоан Кръстител”, С., 1971 година, съдържа 104 страници, а сигнатурата е Ф.IV.775. Същото заглавие открих и в ръкопис с обем 256 машинописни страници текст (Сл. № 97). Установи се, че фамилното име на архимандрита не е известно на служителките в библиотеката, тъй като в книгите си изписва само монашеското си име. Отец Жерев е автор и на книгите „Отче наш. Беседи – изяснения на Господнята молитва”, С., 1975, 144 стр., „За календарната реформа”, С., 2007. „Преподобни Иоан Рилски, С., 2012, е последната публикувана книга на архимандрит Методий. Издава се по решение на Светия Синод на Българската православна църква с благословението на Негово Светейшество Българския патриарх Максим. Написва я като игумен на Рилската св. обител (1972-1976 година) по случай 1100 години от рождението и 1030 години от блажената кончина на св. Иоан Рилски (1976 година). Предговорът е дело на Сливенския митрополит Никодим и е писан през октомври 1977 година. Редактор на книгата е г-жа Анула Христова, която с благоговение и страх Божи прави всичко възможно да възроди спомена за този ״…обичан, но позабравен от всички нас отец”, като в края помества подробна биография и трудове на автора.

Тя споменава и за непубликувани сериозни творби, между които и откритата от мен в Централния държавен архив (ЦДА) ръкописна негова книга. По този въпрос на страница 278 Анула Христова пише следното: „Негов сериозен богословски труд „За апостолите”, в който изяснява православната позиция за върховната власт в Църквата, бива спрян за издаване от „Отечествения фронт” поради писаното в него за римокатолиците.” Това означава, че дядо Методий се е опитал за издаде книгата си приживе.

Работейки по новата си монография, през 2013 година периодично ми се налагаше да правя справки в Централния държавен архив (ЦДА) в София. В началото на октомври 2013 година, преглеждайки описа на Ф.165, случайно открих книгата на архимандрит Методий, озаглавена „Цикъл от лекции от архимандрит Методий относно дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”, написана на пишеща машина (Ф.165, оп. 12, а. е. 183, 218 л.).

Фонд 165 е фондът на Комитета по въпросите на Българската православна църква и религиозните култове при Министерството на външните работи (Дирекция по вероизповеданията). Книгата на дядо Методий постъпва в Държавния архив през 1971 година. Обработвана е доста години и на 16 ноември 1985 година е официално заведена, така че от тази дата читателите имат достъп до нея.

Върху една от първите страници на ръкописа с големи букви е отбелязано „Ценно”. Този гриф е поставен от специалист, който вероятно е имал богословско образование. Сигнатурата е IV/11/2/7/1/2. Още тогава заглавието ми се стори познато. За секунди изтръпнах. Имах усещането, че правя някакво важно откритие. Това чувство ми беше познато, тъй като за първи път го почувствах в Рим през 1995 година, когато работих в Генералния архив на капуцините. Запазих самообладание независимо от силното изследователско вълнение, което ме обхвана. Веднага, на секундата свързах заглавието на тази книга с излязлата през 2011 година „монография” на Ангел Кръстев „Приматът в Църквата”. Поръчах архивната единица и на 15 октомври 2013 година я сравних с издадената книга на колегата Ангел Кръстев. Очакванията ми се оправдаха напълно. Авторската книга на архимандрит Методий Жерев е открадната изцяло от Ангел Кръстев и с нея през 2011 година придобива академичната длъжност „професор“ във Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

Тръгвайки по следите на ръкописа, попаднах на интересни факти, които ми дадоха по-голяма яснота върху творчеството му. Така например на 10 ноември 2013 година посетих Ресиловския манастир „Покров Богородичен” и се срещнах със сестра Иоана Стоянова Величкова, духовна сестра на дядо Методий и монахиня в манастира. Според нейното свидетелство ръкописът на книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” е в три екземпляра. Тя е разполагала с копие, което предава на покойния Неврокопски митрополит Натанаил. Вторият екземпляр е предаден на архимандрит Серафим Алексиев от Княжевския манастир, а третото копие се съхранява от Стоил Жерев, племенник на архимандрит Методий.

Според свидетелството на доцент д-р Мария Жерева, дъщеря на Стоил Жерев и племенница на дядо Методий, с която се срещнах на 11 януари 2014 година, баща ѝ наистина е притежавал копие от ръкописа, а през 2000 година сестра Иоана Величкова я е уверявала, че книгата ще бъде издадена от Неврокопската епархия. Интересен факт ми сподели и доцент д-р Стоян Жерев, според когото между 1985 и 1990 година отец Методий се опитва да издаде ръкописа, но получава отрицателна рецензия от Врачанския митрополит Калиник. Срещу отпечатването на книгата се обявява и силният тогава Старозагорски митрополит Панкратий.Предполагам, че ръкописът на архимандрит Методий, пазен от митрополит Натанаил, е предаден за съхранение в Централния историко-архивен институт към Българската патриаршия, където Кръстев е на втори трудов договор. Той обаче не го завежда там, открадва книгата, представя я за своя и с нея придобива званието „професор“ в Шуменския университет. Вероятно е мислил, че няма друго копие и никой няма да разбере. Плагиатството е голямо престъпление не само в чисто морален аспект, но и престъпление по Наказателния кодекс (вж. с. 80). Плагиатство е „заимстване на част от научен труд, без да е посочен източникът. Плагиатствам – представям като своя част от научен труд, творба на изкуството, идея или цялостно чуждо произведение като свое собствено” (Речник на българския език, т. 12, С., 2004, с. 476.).

Оригиналното заглавие на книгата на архимандрит Методий е „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. Кръстев променя заглавието, тоест пропуска първата част от него, но запазва смисъла му – „Приматът в Църквата , което отговаря изцяло по съдържание на „Върховната власт в Църквата”. Съдържанието обаче е изцяло откраднато от книгата на архимандрит Методий. Представям двете съдържания, за да стане нагледно за читателите (вж. с. 36-37).

В предговора на „монографията” си (с. 7-14) колегата Кръстев преписва уводната част на книгата на дядо Методий, но я допълва с друг текст, който разглежда въпроси за икуменизма, униите и главно Втория ватикански събор. След това прави едно „историко-богословско въведение” (с. 15-31), в което дава подробна биография на папа Иоан XXIII, който свиква Втория ватикански събор. Кръстев се спира подробно на този събор, като включва специален параграф, озаглавен „Втори Ватикански събор. Надежди и разочарование” (с. 22-31). Става въпрос за негова статия със същото заглавие, публикувана в сборника „Професор дин Тотю Тотев и столицата Велики Преслав”, С., 2006 (с. 304-312). Това е само пълнеж за обем на книгата и маскировка, тъй като темата му „Приматът в Църквата” не предполага разглеждането на този събор. На Втория ватикански събор този въпрос не е разглеждан. Той е обсъждан подробно на Първия ватикански събор през 1870 година. Тогава е приет и римокатоли- ческият догмат за главенството и незаблудимостта на римския първосвещеник (папата), който е резултат от многовековното развитие на папската институция. Именно този въпрос е предмет на „неговото” изследване.

Първа глава от „монографията” на Кръстев започва от страница 32-ра и отговаря напълно на съдържанието на книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. До страница 34-та Кръстев буквално преписва от текста на дядо Методий (стр. 5). Там той пропуска параграфа „Защо 12? Подмяна на имената” и съединява съдържанието (стр. 34). В параграфа „Петър до падението си” (стр. 9) Кръстев добавя само думата „апостол” и става „Апостол Петър до падението си” (с. 38), но текстът е преписан буквално. Разликата е, че библейските посочки, които в оригинала са в съдържанието на текста, в монографията-менте на Кръстев са под линия и са направени съвсем леки козметични промени, които са незабележими, като например промяната на последователността на някои от параграфите. Параграф IV „Петър възроден” (стр. 12) Кръстев променя на „Апостол Петър възроден” (стр. 41). Текста преписва буквално. Параграф V „Самоувереността на Петър” (с. 14) става „Самоувереността на апостол Петър” (стр. 43). Тук виждаме какво уважение показва колегата към св. апостол Петър. Тенденция става да не пропуска да отбележи, че той не е просто Петър, а „апостол Петър”. Параграф VI от книгата на дядо Методий е „Първият чудесен улов на риба” (стр. 18), а в „монографията” на Ангел Кръстев – „Първият чудесен улов” (стр. 46). Тук спирам, за да не ви отегчавам. Това продължава до страница 213, където Кръстев включва друг текст, който продължава до страница 367. Представеният текст от страница 226 до страница 367 няма нищо общо с темата за Примата в Църквата (Върховната власт в Църквата) и изобщо с Догматическото богословие. Това е само баласт. Дори няма никаква логика да бъде включен в книгата. Заключението (страници 368-375) е изцяло откраднато от ръкописа на дядо Методий. В използваната литература името на истинския автор изобщо не се споменава.

Така през 2011 година Ангел Кръстев успешно измами членовете на академичното жури, между които бях и аз самият, по време на процедурата му за професор. Както става ясно, монографията, която представи, не е негова авторска, а е открадната непубликуваната книга на архимандрит Методий Жерев „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”. Тогава дори липсваха критерии за заемане на академични длъжности. Според тях за длъжността „професор“ са необходими 2 издадени монографии, а той не беше издал нито една. Допускам, че това беше направено умишлено. Няколко месеца по-късно, когато той поиска да стане доктор на науките, отново без издадена книга, вече разполагахме с критериите за придобиване на научни степени и академични длъжности и имахме възможност да се запознаем с тях. Тогава отново не отговаряше на изискванията, но въпреки това той депозира труда си. Без благословението на деканското ръководство Ангел Кръстев никога не би посмял да го направи, още повече че не отговаря на изискванията. Така той премина през всички академични длъжности и степени, без да издаде нито една монография.

В личния си профил в сайта на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” shu-bg.net Ангел Кръстев обявява, че има издадени 6 монографии. Това са ״Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013, ״Приматът в Църквата”, Бургас, 2012, ״Архивски номоканон. Български ръкопис от XIV век”, Шумен, 2007, „Паисий Хилендарски, История славянобългарская, 1771. Самоковски препис”. Ямбол, 2004, Димитър Йоцов, „Дипломатически сплетни около Екзархията и македонския въпрос”. С., 2000, и „Западна Русия и политиката на Рим”, С, 1998 (вж. с. 60).

Не може да става грешка, тъй като профилите са индивидуални и всеки преподавател има достъп до своя личен профил със секретна парола. Оказва се, че от изброените книги няма нито една монография.Монографията е авторски труд (самостоятелно изследване), издаден във вид на книга с обем над 120 страници, съдържащ разработка на актуален научен проблем. В Азбучния каталог на Националната библиотека ״Св. св. Кирил и Методий” направих нужната справка и установих, че за повечето от книгите Ангел Кръстев е само съставител. Става въпрос за книгата на Димитър Йоцов „Дипломатически сплетни около Екзархията и македонския въпрос”, която е издадена в София през 2000 година от ИК „Свят. Наука”. Отбелязано е, че съставители са Ангел Кръстев и Дилян Николчев, и съдържа 183 страници. В предговора двамата признават, че не са автори. Цитирам: ״Съвсем естествено е най-напред да се запознаем с автора и средата, в която той е израснал” (стр. 5). Признават още, че „… ръкописът се публикува без намеса в авторския текст” и неин автор е Димитър Йоцов. Това, разбира се, не му попречва в профила си в Шуменския университет да обяви същата книга за своя монография (вж. с. 60).

В книгата „Архивски номоканон. Български ръкопис от XIV век” колегата Кръстев отново фигурира като съставител заедно с Цветанка Янакиева, преподавател в Шуменския университет. Изданието е фототипно, издадено от издателството на Шуменския университет през 2007 година, и съдържа 262 страници. Осъществено е по научноизследователски проект №3764/10.06.2005 година на тема „Най-ранна българска редакция на славянския епитимиен номоканон“. Ръкописът се съхранява в Централния историко-архивен институт под №1160. Ръководител на проекта е Ангел Кръстев, а автор на предисловието е Цветанка Янакиева, която е много тесен специалист в тази област и прави изчерпателен анализ на съдържанието на ръкописа. Предисловието започва от 5-та и продължава до 38-ма страница. От страница 39 до края следва самият препис. Това означава, че Ангел Кръстев няма никакво авторство. В личния си профил на Шуменския университет той представя същата книга като своя монография в съавторство с доцент Цветанка Янакиева, но в книгата е отбелязано изрично, че авторът на предисловието е единствено Цветанка Янакиева.

Към книгата на Паисий Хилендарски „История славянобългарская, 1771, Самоковски препис”, Ямбол, 2004, Ангел Кръстев пише предговора (четири страници) заедно с Цветана Иванова. Изданието е фототипно и съдържа 281 страници. В него отбелязват, че Самоковският препис на Паисиевата „История славянобългарская” се съхранява в ръкописната сбирка на Църковния историко-архивен институт при Българската патриаршия (ЦИАИ) под инвентарен номер 137, а преписът е на иерей Алекси (страница 6). Това означава, че тази книга също не е негова монография (вж. с. 60).

Прави впечатление, че за всичките изброени от мен книги Кръстев не участва сам в съставителството и при написването на предговора, а винаги с друг човек. Това показва, че той сам не може да напише един предговор от 4 страници, та камо ли цяла монография.

Монографията му „Западна Русия в политиката на Рим”, С., 1998, липсва в Националната библиотека ״Св. св. Кирил и Методий”, дори това заглавие изобщо не е постъпвало. Както знаем, след отпечатването на книга депозитът от 3 броя задължително се изпраща в Националната библиотека. Книга с такова заглавие не е депозирана в библиотеката на Шуменския университет, липсва и в библиотеката на Богословския факултет в София, както и в останалите депозитни библиотеки. Къде може да се намери и прочете, след като е издадена и фигурира сред монографиите му, само един Господ знае. „Западна Русия и политиката на Римокатолическата църква” е неговият хабилитационен труд, с който Кръстев стана доцент. Лично за мен е любопитно да го видя.„Сборник неделни омилетични размисли”, Шумен, 2013, е последната книга, която фигурира в списъка с монографиите на Ангел Кръстев. Излезе на бял свят през месец декември 2013 година. Спомням си, че преди смъртта си през 2012 година архимандрит професор д-р Павел (Стефанов) беше депозирал в Синодалното издателство в София книга с проповеди с надеждата да бъде отпечатана. Убеден съм, че това са същите проповеди.

На кого е нужно Ангел Кръстев да заблуждава цялата академична общественост? Вероятно се е надявал, че никой няма да направи справка. Явно е комплексиран, че в научната му продукция липсват монографии, а е придобил академичната длъжност „професор” и научната и образователна степен „доктор на теологическите науките”. Преди това е бил „д-р по теология” и „доцент”. Това са много титли, а научната продукция я няма никаква и няма как да не бие на очи. Наистина прави впечатление, че преминава през всички академични длъжности и научни степени, а монографии липсват. Това именно го принуждава да си добавя книги, които не му принадлежат.

Видно е, че Ангел Кръстев придобива длъжността „професор“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” с измама. Видно е още, че той не може да работи научно, но за сметка на това е несменяем ръководител на катедра „Теология” от 2001 година и умело използва административната си длъжност, за да направи и научна кариера. Убеден съм, че за бързото си израстване в звание и степен (само за една година) след влизането в сила на новия Закон за академичните степени и звания Кръстев е насърчаван от деканското ръководство на Факултета по хуманитарни науки. В противен случай никога не би се решил на тази стъпка, още повече че е откраднал книгата на архимандрит Методий Жерев и няма издадени монографии. Част от членовете на Факултетния съвет, особено тези, които заемат административни постове, си правят взаимно услуги, като си затварят очите едни други при растежа им в степен и звание. Това е вече практика във факултета.

От това, което представих тук, излиза, че той и сега няма нито една своя монография. Е, това академизъм ли е? Народът хубаво е казал за подобни случаи – „Мижи, да те лажем”.

Някои си мислят, че Шуменския университет е тяхна бащиния и могат да правят каквото си поискат, да заобикалят законите и сами да определят правилата за успеваемост. Не спазват закона и критериите, които сами са гласували. Управляват от името на факултета, но си правят игричките помежду си. Така рушат авторитета на университета.

След това безпрецедентно плагиатство придобитото от Ангел Кръстев с измама звание „професор” е изпразнено от съдържание и никак не му подхожда. „Професорът” е гол, тоест няма научна продукция. Тогава какъв професор е, и по какво? Той официално се води „професор по догматическо богословие с история на православното учение”. Тази част от „монографията”, която разглежда догматически проблеми, е открадната изцяло от архимандрит Методий Жерев, а останалата част (страници 226-367) не разглежда подобни въпроси. Става въпрос за проблематика в областта на общата църковна история и историята на съвременните православни църкви. Разгледаните от него въпроси са главно по темата на хабилитацията му, която използва веднъж, когато става доцент.

Интелектуалната собственост трябва да бъде защитена. След няколкото случая на плагиатство във Факултета по хуманитарни науки то е вече морален проблем за университета. Поради това настоявам на Ангел Кръстев да бъде отнето званието „професор”, още повече че има опасност същото звание да стане нарицателно за нашия университет, тоест плагиатстваш, мамиш, нямаш научна продукция, но в крайна сметка си професор на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

В много отношения намирам за актуално писмото на Пловдивския митрополит Николай до Светейшия Български патриарх Неофит относно откриването на Духовна академия на Българската православна църква. Напълно съм съгласен, че през последните години богословието се отдалечи от Църквата и Светия Синод и се появи дистанция между тях, която не е в интерес на Църквата. Личните ми наблюдения са, че православната ни на пръв поглед катедра в Шуменския университет подготвя кадри и за разни протестантски общности, които придобиват академично образование и после работят срещу устоите на родната ни Църква.

Ръководителят на катедра „Теология” в Шуменския университет допреди 3-4 години преподаваше и в различни библейски евангелски институти, които нямат нужната акредитация. Той тихомълком насърчаваше определени питомци да се записват при нас, за да получат магистърски степени. Съгласен съм и с това, че девалвират степените и званията, които придобиват някои преподаватели, и намалява научната продукция.

Искам да повдигна още един въпрос, който се отнася до кадровата политика в катедра „Теология” и отново опира до морала. Става въпрос за проведения на 15 март 2013 година конкурс за главен асистент по апологетика и история на религиите, към който имаше интерес в академичните и в църковните среди.

След смъртта на архимандрит професор Павел Стефанов (2012 година) в катедрата се освободи място и това предполагаше обявяването на конкурс. Конкурсът за главен асистент беше предложен от ръководителя на катедрата Ангел Кръстев, въпреки че не е в интерес на катедрата. В лицето на архимандрит Павел Стефанов загубихме хабилитиран преподавател – професор. Поради тази причина конкурсът трябваше да бъде обявен поне за доцент. На катедрените съвети винаги съм отстоявал това виждане.

Първоначално идеята беше да обявим конкурс по дисциплина от педагогическия блок, която да се допълни и с други дисциплини, но тъй като в тази област има изявен колега методик с много публикации и книги, ръководителят на катедрата предложи конкурсът да бъде за главен асистент по апологетика и история на религиите.

Именно този колега методик възстанови обучението по религия в Шумен, тъй като дълги години в град Шумен нямаше обучение по религия и студентите ходеха на педагогическа практика в Ямбол или във Варна. Той водеше упражненията по методика на обучението по религия и педагогическата практика, но те му бяха отнети в полза на д-р Румяна Малчева.На последния катедрен съвет, преди да обявим конкурса, с колега от катедрата отново настояхме предстоящият конкурс да бъде за доцент, но ръководителят на катедрата заяви, че деканът на факултета е казал, че не може. При направената справка по-късно се оказа, че това не е истина. Тогава ние разбрахме, че конкурсът се обявява за д-р Румяна Малчева. Тя завърши богословие в Шуменския университет, както и философия и защити дисертация в областта на апологетиката. Докторант е на Ангел Кръстев, който не е апологет и този факт създава впечатлението, че това е едно научно ръководство на приятелски начала, защото как може научно да те ръководи човек, който самият не е специалист в тази област? Това е несериозно. Знае се, че в академичните среди връзката между научен ръководител и докторант е силна.

Публична тайна е, че конкурсите се обявяват за определени хора. Все пак вариантите са два – когато наистина се търсят хора за определена академична длъжност, а в другия случай – първо се намират хората и тогава се обявяват конкурсите. Кадровиците обикновено са на ниско административно ниво. Имам опит в тази насока. След като защитих дисертация в Италия, се явих на конкурс в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Не бях одобрен, тъй като съм имал прекалено висока квалификация за мястото.

Схемата не проработи добре, защото след обявяването на конкурса се оказа, че кандидатите са двама. Разбира се, това е нормално, конкурсът предполага съревнование. Кандидатите трябва да представят постиженията си, кариерно и обществено развитие, научна продукция. Трябва да има съпоставителен план, критерий за оценяване, мотиви за оценките и така нататък.

Към този конкурс имаше голям обществен интерес, тъй като единият от кандидатите е Десислава Панайотова, експерт към Просветния отдел на Светия Синод и главен редактор на официалния сайт на Светия Синод. През последните години нейното име се свързва с въвеждането в българските училища на учебния предмет „Религия”, с катехизаторски курсове към църковното училище при храма „Св. св. Кирил и Методий” в София, с организирането на духовни беседи и така нататък. Известна е нейната ангажираност и в разобличаването на дейността на сектите в България. На практика тя е действащ апологет и считам за логично участието ѝ в конкурса, още повече че той е по апологетика и история на религиите – тясната ѝ специалност. Има издадена монография и много статии. Д-р Десислава Панайотова е докторант на професор Маджуров, който е апологет. Всеки непредубеден може да влезе в „Гугъл”, да изпише имената на кандидатите и да види кой-кой е.

По-голямата част от колегите в катедрата бяха удовлетворени, че кандидатите са двама и ние се надявахме журито, което е от петима хабилитирани преподаватели, да бъде обективно, тъй като към конкурса наистина имаше интерес от академичните среди в сродните богословски факултети в страната, както и от църковните среди.

Имах всички основания да смятам, че конкурсът ще бъде нагласен, а технологията е следната: на предпочитания кандидат се падат въпроси, които са му казани предварително от член на комисията и той може да се подготви по-добре. В подобни случаи на масата се поставят три плика с три въпроса. Може също определени пликове да бъдат белязани. На писмения изпит пликовете трябва да бъдат толкова, колкото са и въпросите в изпитната програма. Теглят се допълнително още няколко би- лета, за да се види, че темите са различни.

Не присъствах на последното катедрено заседание, когато са избирани членовете на журито, тъй като бях уведомен един ден преди заседанието. Практика е ръководителят на катедрата да насрочва заседанията в последния момент, без да знаем дневния ред, а би трябвало датата да бъде оповестявана 5 дни по-рано. По този начин ще имаме възможност да обмислим въпросите за обсъждане и да вземем най-правилното решение, а не да бъдем марионетки при гласуването. Избраните членове на журито са Ангел Кръстев, който е ръководител на катедрата, професор Маджуров, апологет, доцент Димо Пенков, апологет, професор Киров и професор Тотев. Последните двама са преподавали тази дисциплина в Шуменския университет.

Наистина бях убеден, че конкурсът ще бъде опорочен. Потвърди го и водещият специалист в областта на апологетиката професор Маджуров, член на журито. На 14 март 2013 година вечерта, тоест ден преди изпита, проведох телефонен разговор с него. Той ми заяви в прав текст, че е поел ангажимент към Ангел Кръстев конкурсът да бъде спечелен от д-р Румяна Малчева. За да предотвратя нагласяването на конкурса, дадох интервю за информационна агенция Пик. Но и това не помогна.

Исках този конкурс да бъде прозрачен и се опитах да предотвратя опорочаването му. Оказа се, че опасенията ми са били основателни. Доказа го и жалбата на д-р Десислава Панайотова от 18 март 2013 година до министъра на образованието, с копие до ректора на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” професор Маргарита Георгиева, до декана на Факултета по хуманитарни науки професор Ивелина Савова, до председателя на Контролния съвет на Шуменския университет и до Академическия съвет на Шуменския университет. В жалбата си тя настоява да бъде назначена проверка по работата на изпитното жури, по документите за участие и по писмените работи. Такава проверка обаче не беше направена.За мен е необяснима реакцията на по-голямата част от членовете на Факултетния съвет, при положение че бяха запознати с жалбата на д-р Панайотова и без да изчакат проверка по случая, приемат, че конкурсът е спечелен от д-р Малчева. Не може цял живот да си незабележим в науката и изведнъж на около 55-годишна възраст да спечелиш конкурс при наличието на конкурент с множество статии и монография, с активна обществена апологетична дейност. Явно определени колеги използват административните си позиции в университета, за да задоволяват личните си интереси и по този начин уронват престижа му. Шуменския университет не е благотворително заведение, а образователен и културен институт.

Убеден съм, че ако деканското ръководство е искало да знае истината за нагласения конкурс, е могло да покани и мен на заседанието на Факултетния съвет, но предпочете да ме заобиколи, за да наложи своето решение.

Под дългогодишното ръководството на Ангел Кръстев в катедра „Теология” редовно се правят всякакви нарушения от административен характер, но деканските ръководства на Факултета по хуманитарни науки си затварят очите. Ще се позволя да представя колегата Кръстев като администратор, за да се убедите в неговите качества. Разполагам и със съответните документи.

В продължение на 2 години и половина решенията на катедра ״Теология” за свикване на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация бяха проваляни поради липса на кворум. Според думите на академик Кендеров, председател на Президиума на ВАК (2006 година), „това е безпрецедентен случай”.

Дисертацията ми за придобиване на научната степен „доктор на теологическите науки” беше първата по рода си в България. Този факт допълнително засилваше интригата.

На 3 април 2004 година се проведе обсъждане на научния ми труд на тема “Българската православна църква и римокатолическите мисии в България (1860-30-те години на XX век)” за придобиване на научна степен “доктор на теологическите науки”. Даде се тон на неакадемична дискусия. По време на обсъждането бяха извършени процедурни нарушения. Така например не ми позволиха да представя резюмето на дисертацията си, а веднага започнаха обсъждания.

За около година преработих работата си и отново я депозирах. За 17 декември 2004 година се насрочи друго заседание, което е провалено поради липса на кворум. Още тогава изразих мнение, че липсата на кворум може да се тълкува като предварително нагласена ситуация.

С решение на катедра „Теология” от 26.04.2005 година (Протокол № 7) беше насрочено обсъждане на докторската ми дисертация за 26.05.2005 година в 14 часа. Поради липсва на кворум заседанието отново не се състоя. Интересното е, че един час по-късно в централната сграда на Шуменския университет срещнах главен асистент Яна Драгомирова, която отсъстваше от заседанието.

С писмо от 9.06.2005 година ръководителят на катедра Ангел Кръстев ме информира, че за 23.06.2005 година се насрочва ново обсъждане на докторската ми дисертация, като се настоява да депозирам екземпляр от защитената в Италия дисертация с легализацията ѝ, да депозирам списък с отпечатани публикации по темата и да се подчертаят и изнесат отделно приносите по темата.

С доклад от 10.06.2005 година уведомих деканското ръководство, че едно такова обсъждане е неуместно, тъй като е взето еднолично, без да има заседание на катедра „Теология”, на посочената в писмото дата някои от членовете на катедрата са в годишен отпуск, а останалите изисквания в докладната записка са неприемливи за мен, защото не са необходими условия за провеждане на процедура за присъждане на научната степен „доктор на теологическите науки”. Всички тези искания се разминават с Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания.

Тъй като преобладаваше мнението, че научният ми труд е исторически, на 15 ноември 2005 година депозирах докторската си дисертация в катедра „История” към Факултета по хуманитарни науки на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. За моя най-голяма изненада изобщо не ми беше насрочена дата за обсъждане.

Според Протокол № 5 от 21.10.05 година от катедрата настояваха да представя три мнения на специалисти по история на България. Това е в нарушение на закона, тъй като според Правилника за прилагане на Закона за научните степени и научните звания, утвърден с разпореждане №303 на Министерския съвет от 29 юли 1972 година, обнародван в Държавен вестник, бр. 63 от 11 август 1972 година, изменен бр. 13 от 1984 година, бр. 85 от 1985 година, допълнен бр. 13 от 1992 година в раздел IV – Ред за даване и отнемане на научните степени и на научните звания “научното звено обсъжда дисертационния труд най-късно един месец след представянето му”.

Въпреки това аз представих четири мнения на хабилитирани лица и отново депозирах работата си. Според Протокол № 7 от 6.11.05 година на заседанието на катедра „История” се предлага да бъдат изискани от мен допълнително три писмени мнения от професори в областта на българската църковна история.

От изложеното дотук е видно, че за мен не се прилага този ПРАВИЛНИК и за мен този ЗАКОН не важи. Действа се неколегиално, като ми се нарушават елементарни човешки права.

През цялото това време, когато бях в немилост, не ми публикуваха научните статии, които представях за различните сборници и периодични списания на Шуменския университет. Статиите ми се „губеха” както и личната ми кореспонденция. За да ме лишат от полагащите ми се годишни премии, ми измисляха наказания. Бях подложен на голям психически тормоз. Попаднах в един омагьосан кръг и имах усещането, че излизане няма.

Личната ми среща с председателя на Президиума на ВАК академик Кендеров в началото на юни 2006 година промени коренно нещата. Академик Кендеров ми даде ценни практически съвети относно започването на процедурата.

На 16.06.2006 година депозирах жалба до ректора на Шуменския университет професор Д.Добрев против бездействието на ръководителя на научното звено при катедра „Теология” доцент Ангел Кръстев във връзка с обсъждането на дисертацията ми. С ректорска заповед № 2044 от 16.06.2006 година е създадена комисия за проверка на данните, изнесени в жалбата ми. При проверката се установи, че липсват документи от личното ми досие. Професор Малчо Малчев, който беше представител на ректорското ръководство в комисията, ме информира, че липсва дипломата ми от Италия, както и легализацията ѝ от ВАК. Същите документи бяха задължително необходими при назначаването ми на работа в Шуменския университет и са използвани при явяването ми на конкурс за доцент през 1999 година. Това показва, че умишлено са откраднати от професионалното ми досие, за да ми се пречи за новата процедура.

Цитираната по-горе ректорска заповед изискваше до 16.07.2006 година да бъде насрочено заседание на разширен катедрен съвет за обсъждане на докторската ми дисертация, но процедурата стартира едва на 20.10.2006 година. „Заслугата” за всичко това е именно на Ангел Кръстев, ръководител на катедра „Теология” в Шуменския университет.

Книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” е сериозен догматически и църковно-исторически научен труд в обем 218 страници. В българската богословска наука липсва монографско изследване по същата тема от далечната 1924 година и новият обобщаващ текст успешно компенсира това отсъствие.

Единственото изследване по този въпрос принадлежи на професор Димитър Дюлгеров. В монографията си „Римският папа пред съда на Свещеното Писание и църковната история”, С., 1924 година, авторът прави историко-богословски анализ на въпроса за главенството и непогрешимостта на Римския епископ. Професор Дюлгеров се запознава с основни трудове на римокатолически богослови след Първия ватикански събор от 1870 година, като ползва главно немска богословска литература. Той излага накратко произхода и развитието на учението за главенството и непогрешимостта на папата, прави преценка на аргументите за и срещу споменатото учение и предлага аргументираното учение на Православната църква.

Съчинението на архимандрит Методий е второто подобно изследване в българската богословска наука. Авторът си поставя за цел да изясни въпроса за върховната власт в Църквата през апостолско време, като въз основа на свидетелствата, дадени в Свещеното Писание, проследява исторически не само ролята на апостол Петър, но също така и ролята на останалите единадесет апостоли. Апостол означава посланик, пратеник. След като ги избира, Иисус Христос ги изпраща да благовестят Словото Божие, като им дава власт да лекуват болести, да прогонват бесове и да вършат всякакви чудеса с Неговото име (Матей 10:1, Марк 3:14-15, Лука 9:1-6). Това е началото и на иерархията в Църквата.

Отец Методий се спира и върху римокатолическия догмат за главенството и непогрешимостта на Римския първосвещеник. Прилагайки множество библейски доказателства, съвсем закономерно стига до извода, че няма никакви основания да смятаме, че папата е видим глава на Църквата, още повече че се разминава с учението на древната Църква.

Между Православната и Римокатолическата църква от векове се води спор по въпроса за така нареченото първенство на св. апостол Петър. Причината е различното тълкувание на определени библейски текстове. При изброяването на имената на дванадесетте апостоли името на Петър винаги стои на първо място, но никой упълномощен не е по-голям от упълномощилия го, тоест от Господ Иисус Христос.

Според автора библейските текстове не трябва да се разглеждат поотделно, сами за себе си, след като по конкретен въпрос съществуват и други текстове, които дават нужната информация за него. Изхождайки от подобни позиции, римокатолическите богослови субективно представят понятията, от което се създава ненужна полемика. В лицето на дванадесетте апостоли ние откриваме един колектив от хора, всеки от които има еднаква власт с другите.

Отец Методий Жерев доказва, че Църквата е основана и изградена не върху апостол Петър, а върху Спасителя, Богочовека Иисус Христос. Докато Богочовекът е един основен, абсолютен и незаменим елемент, върху който се гради цялото огромно здание на Църквата, Петър става камък, но преди него съществува този единствен основен КАМЪК ХРИСТОС, основател на Църквата. Авторът правилно отбелязва, че днес имаме Църква Христова, а не Църква Петрова и Тяло Христово, а не тяло на когото и да било. Ако нямаше този пръв и основоположен КАМЪК, нямаше да има нито апостол Петър, нито Църква.

В подробния анализ на Свещеното Писание на Новия Завет никъде не се говори, че един от апостолите Христови е получил власт над останалите апостоли. Трите евангелски текста, въз основа на които католиците изграждат учението за първенство на апостол Петър по власт, не са убедителни и с нищо не се потвърждават в деянията на апостолската Църква. Текстът в евангелието на Иоан 21:15-17: „Паси Моите агънца, паси Моите овци”, е просто възстановяване на Петър в апостолското му достойнство.

Текстът на Лука 22:32: „Но Аз се молих за тебе да не оскъднее вярата ти и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си”, е само предсказание за падението на апостол Петър и покаянието му с поръчение, като се обърне, като се покае, с това именно да успокои смутените от падението му останали апостоли. В текста на Матей 16:17-19 Спасителят поощрява апостол Петър за неговото изповедание, нарича го камък, върху който ще изгради Църквата Си, обещава да му даде ключовете на Царството Небесно и властта да връзва и развързва. В това отношение Петър няма никакво преимущество над другите. Спасителят обещава на всички и дава тая власт: да прощават или да не прощават, да отварят и затварят, да отключват и заключват. Също така Той обещава на всички да седнат на една трапеза заедно с Него в Царството Небесно и на еднакви дванадесет престола, за да съдят заедно с Него дванадесетте колена Израилеви (Лука 22:30).

Ако Петър имаше едно действително първенство по власт, това щеше да бъде безспорно известно на всички апостоли на цялата Апостолска Църква, то щеше да бъде отразено в нейната история, така подробно описана в книгата „Деяния Апостолски”. Тогава в Писанието на Новия Завет нямаше да се спомене за равноправен апостолски колектив, в който влиза и Петър. Тогава Спасителя не би им казал: „Вие всички сте братя” (Матей 23:8).

Съвсем логично е и заключението, че твърдението на католическите богослови, че Христос трябва да има Свой видим заместник (викарий) на земята в лицето на папата, е богословски неиздържано.

Безспорно е, че книгата на архимандрит Методий „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата”, която е написана на достъпен и разбираем език, е ценно богословско съчинение със свое запазено място в православната ни богословска наука и ще бъде в помощ на студенти, изучаващи богословие, свещеници и миряни.

Благодаря на Бога, че ми даде възможност, според волята Му, да открия в Централния държавен архив в София забравената книга на дядо Методий Жерев „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата” и по този начин да възстановя една правда, „понеже няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лука 8:17).

И нека послужи за поучение на тези, които крадат чуждия труд! Амин!

21 януари 2014 година

Преподобни Максим Изповедник, св. мъченик Неофит.

Перник
_________________________________

*Материалът е предоставен от автора и представлява негов предговор, написан в издадената от същия книга „Дванадесетте апостоли Христови и върховната власт в Църквата“, София, 2014, създадена в машинопис от архимандрит Методий Жерев (1909-1993) в края на шестдесетте години на ХХ век. Заглавието е на автора на блога.

Авторът на блога е писал отзив за книгата „Приматът в Църквата“ (съдържание 2, постинг № 286), без да знае, че всъщност това е чужд труд, откраднат от Ангел Кръстев, с което той е измамил научното жури, факултетния съвет, ректора на Шуменския университет, читатели. Наред с измамата, той е консумирал и елементи от съставите и на други престъпления: плагиатство, лъжа, кражба, мародерство, които е използвал, за да стане професор.

Съвсем наскоро Ангел Кръстев беше освободен от работа от Шуменския университет, защото Румен Ваташки го изобличи, че е откраднал още една книга – на друг духовник, архимандрит професор д-р Павел Стефанов, клирик на Българската православна църква, покойник, за когото става дума по-горе в изложението (виж http://www.forteradio.com/index.php/forte/forte-home/news-feeds/448-nedelni-omiletichni-razmisli-na-arhimandrit-pavel-stefonov-predstavyat-v-galeriya-elena-karamihailova-shumen). И при този случай той е плагиатствал, лъгал, крал, мародерствал, мамел е хората, като освен дето е израснал в кариерата с измама и е станал професор, връх в безсрамното му поведение е, че издава двете чужди книги с променено заглавие и със своето име като автор и ги предлага на книжния пазар и печели от продажбата им.

Изображения – авторът Румен Ваташки, Ангел Кръстев, Десислава Панайотова, Румяна Малчева, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012), Негово Високопреосвещенство Неврокопския митрополит Серафим с книгата на отец Методий Жерев, издадена от Румен Ваташки и Румен Ваташки със същата книга. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mO

”Всеки горделив по сърце е гнусота пред Господа” (Притчи Соломонови 16:5)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

„Всички грехове са мерзостни пред Бога, но по-мерзостен от всички други е гордостта на сърцето”, по думите на св. Антоний Велики. За Бога е казано, че Той праведните обича, а грешните милва! Той състрадава на увличаните от своите греховни привички. Той се смилява над угнетените от властта на греха. Той зове грешните при Себе Си, вика ги към покаяние, търси да ги спаси! Той е Бог на каещите се! Единствените грешници, на които Той се противи, това са горделивците! За никой друг вид грешници не е казано, както за горделивците: ”Бог се противи на горделиви” (1 Петр. 5:5).

Но защо Бог тъй решително се обявява против гордостта? Защото тя е началото на всеки грях (Иисус Сирах 10:15), корен на всички злини. От гордост падна един от първите ангели, като се провали вдън преизподнята. Той бе възмечтал да стане равен на Бога. Но гордостта го опропасти. ”Как падна ти от небето, деннице, сине на зората!” – се удивлява св. пророк Исаия. ”А в сърце си викаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината… ще възляза в облачните висини, ще бъда подобен на Всевишния. Но ти си свален в ада, вдън преизподнята” (Исаия 14:12-15).

С гордост врагът прелъсти и първите човеци, като им каза: ”Ще бъдете като богове” (Битие 3:5). И наистина, човекът възмечта да литне върху крилете на появилата се в сърцето му гордост до шеметните висини на Бога, но замая му се главата, и оттам той падна по-ниско дори и от животните в нравствено отношение. Заплатата на гордостта, която мечтае да хвърчи високо, е сгромолясването ѝ в низините на унижението.

Старият свят погина от гордост и от народилите се вследствие на гордостта множество грехове. Новият свят, който Иисус Христос основа, получи като своя основа смирението. Както смирението прави човека блажен, като го приближава до Бога, тъй гордостта го лишава от всяка духовна радост, като го подчинява на сатаната.

Нека видим какви са степените на гордостта и нейните последици.

Тщеславието

Първата и наглед най-невинна степен на гордостта е тщеславието. Тщеславие е старославянска дума. На български ще рече пустославие, тоест стремеж към гонене на празна слава. Обхванатият от тщеславие е жаден да чуе похвала за себе си. Той иска да го гледат хората и да му се учудват. Той се радва, когато се възхищават от него: било от красотата му, било от дарбите и знанията му, било от облеклото и украшенията му, било от гласа и говора му.

Тщеславният е крадец. Той се хвали с чуждо богатство, като неразумно приписва на себе си. Той ограбва славата, която принадлежи само на Бога. ”Какво имаш, което да не си получил?” – пита св. апостол Павел. ”А щом си получил, защо се хвалиш, като да не си получил?” (1 Коринтяни 4:7). Ум ли имаш, не се хвали с него, защото Бог ти го е дал! Дарби ли имаш, прославяй Бога с тях. Богатство ли, слава ли имаш, още по-малко се гордей с тях, защото те най-бързо напускат човека! Ако не благодариш на Бога за всичко онова, което ти е дал, Той може да си го вземе. И тогава де ще остане твоето глупаво пустославие?

Св. Макарий Египетски казва: ”Ако царят повери своето съкровище на някой бедняк, последният не счита това съкровище за свое собствено, но всякъде признава своята бедност и не смее да прахосва чуждото богатство. Защото всякога тъй си разсъждава: ”Това съкровище у мене е не само чуждо, но ми е поверено от самия цар, и той, когато пожелае, ще си го вземе. Тъй трябва да мислят за себе си и онези, които имат някои Божии дарби, да бъдат смиреномъдри, да изповядват своята бедност. Ако беднякът, който е получил от царя повереното му съкровище и се е надявал на това чуждо съкровище, започне да се превъзнася с него като със собствено богатство и сърцето му се изпълни с надменност, царят ще си вземе от него своето съкровище, и този, който го е имал на съхранение, ще си остане пак такъв бедняк, какъвто е бил преди това. Така и онези, които имат някакви дарования от Бога, ако се превъзнасят, Господ ще отнеме от тях Своите дарове, и те ще останат такива, каквито са били до приемането на благодатта”.

Заразените от тщеславие хора явно се намират под влияние на бесовете и затова дръзват с всичко да се гордеят: едни се гордеят с праведността си, а други – с порочността си, едни – с вярата си, а други – с безбожието си, едни – с поста си, други – със себеугаждането си, едни – с говоренето си, други – с мълчанието си. Но особено се възгордяват хората със знанията, богатствата, славата и властта си. Постигналият нещо от тия блага човек в заслеплението си започва да се счита велик, могъщ, непоклатим.

Тъй се е възгордял асирийският цар, с когото Бог си послужил, за да накаже чрез него някои непокорни народи. Той си казвал: ”Със силата на моята ръка и с моята мъдрост извърших това, защото съм умен: разместим границите на народите, разграбвам съкровищата им и свалям от престоли като исполин, и ръката ми ограби богатствата на народите като гнезда; и както вземат оставените в тях яйца, тъй заграбих аз цялата земя, и никой с крило не шавна, ни уста отвори, нито писна”. Но по-нататък ето как продължава св. пророк Исаия речта си: ”Големее ли се брадвата пред оногова, който с нея сече? Гордее ли се трионът пред оногова, който го движи? Като че тояга въстава против оногова, който я дига!… Затова Господ… ще прати немощ на неговите здравеняци… и той ще бъде като немощен, който умира” (Исаия 10:13-18).

Суетната слава свършва винаги с посрама. Няма нищо по-глупаво от тщеславието – да се големееш с чужди неща. Пустославният е подобен на смешно дете, което се гордее пред другарчетата си с часовника на своя баща; но идва баща му, взима си часовника, и малкият горделивко остава посрамен.

За един горделив паун се разказва, че той, щом погледнел прекрасните си пера, започвал да се изпъчва, но щом видел грозните си нозе, свивал разперената си опашка и забравял величието си. Така и човекът, когато си спомни за някои свои дарби, отличаващи го от другите, мисли се за кой знае какво чудо; а когато обърне лицето си към земята, от която е съставена плътта му и в каквато тя трябва пак да се превърне някога, несъмнено трябва веднага да изостави своето високоумие и да се сметне за прах и пепел (св. Димитрий Ростовски).

Но тщеславието е не само глупаво. То е и крайно гибелно, защото ни отделя от Бога и ни лишава от награда за добрините, които вършим. Особено опасно е тщеславието за духовните хора. Те могат много да се трудят, да се молят, да постят, да раздават милостиня и да се подвизават. Щом се похвалят обаче с подвизите си, те ги загубват, защото получават от хората своята награда. Няма какво да очакват от Бога. Спасителят казва: ”Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при небесния ваш Отец“ (Матей 6:1).

Св. Иоан Лествичник уподобява тщеславието на мравките, понеже те ограбват труда на човека, като крадат и отнасят зърната от хамбарите. ”Мравката очаква събирането на житото, а тщеславието очаква събирането на богатството.” Същият св. отец говори: ”Тщеславният подвижник си причинява сам две вреди: първо, че изнурява тялото си, второ, че при все това за труда си не получава никаква награда. Тщеславният човек прилича на глупавата кокошка. Щом снесе яйце, тя се хвали и кудкудячи тъй, че всички да я чуят. Но щом я чуят, вземат ѝ яйцето…

Как да се борим с това глупаво и пакостно тщеславие? Нека помним, че всичко добро, което имаме, е от Бога и нека казваме често псаломския стих: ”Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Псалом 113:9). Нека помним и прекрасния съвет на св. Димитрий Ростовски: ”Ако сам ти хвалиш себе си, всички ще почнат да те презират. А ако не се хвалиш сам, Бог и всички човеци ще те похвалят. Ако мълчиш за себе си, Бог ще заговори за тебе. Ако пък сам се величаеш, Бог ще замлъкне за тебе и ще те отхвърли”.

Който иска да бъде един дух с Бога, трябва да бъде далеч от славолюбието и само на Бога да въздава слава (Псалом 103:31). Който иска да бъде блажен, трябва да се смирява и да изкоренява и най-малките зачатъци на тщеславие от сърцето си. Иначе тщеславието ще се разрасне в него и няма да спре, а ще мине към втората степен на гордостта. Тя е

Надменността

Надменността се ражда от тщеславието, тъй както пеперудата идва от гъсеницата. Ако тщеславието се задоволява и с пълзене, надменността вече високо хвърчи като пеперуда. Тщеславният е радостен, като вижда своите достойнства; за тях той чака похвали и с това се услажда. А надменният не само се любува на своите качества, но и не харесва нищо у другите. Той се мисли за най-достоен, най-умен, най-съвършен. В това свое съзнание не е доволен от малкото почитатели, които има. Той търси по-широка известност. И понеже вижда, че надменността на другите стеснява полетите на неговата надменност, започва да унижава и осъжда другите, презира ги и ги отрича.

Св. Василий Велики казва: ”Който презира и счита другите за нищо, и едни унижава като бедни, други като хора от нисък произход, а трети като необразовани, такъв вследствие презрението идва дотам, че смята само себе си за мъдър, благоразумен, благороден, богат, силен и презрението му послужва като начало на гордостта. Защото да се гордееш, то значи да правиш усилия да бъдеш по-горе от другите. А за да достигне това, човек унижава ближния и превъзнася себе си”.

Ако тщеславният вече е неспособен да изпитва блаженството на смирените, надменният съвсем се отчуждава от това блаженство. Той е отровен от измамите на лукавия и чака радост оттам, отгдето тя никога не може да дойде – от похвалите, които са краткотрайни и често лицемерни, и от сразяването на съперника, което пък е несигурно. Затова надменният изпитва покрай страстните радости на ласкателствата и похвалите още и острата болка на неудовлетвореността и несигурността. Завист го изпълва пред вида на неговите съперници. А завистта носи в себе си своето наказание, защото тя, подобно на оцета, разяжда собствения си съд.

Надменният е и гневлив. А гневливият сам раздухва огъня на своето страдание. Той не се самоосъжда. Затова душата му буренясва от разни пороци. Но не виждайки своите грехове, той постоянно осъжда чуждите. За него няма добър човек. Всички са със слабости. Единствен той в своите очи е без недостатъци. Затова когато другите му ги сочат, той се сърди. Честолюбието му страда. Той е свикнал да жъне похвали, а не да му се правят бележки. Затова и така болезнено преживява незачитането на неговата личност.

Надменността е свързана с много безпокойства, скърби и тревоги. В душата на надменния честолюбец постоянно кипят страсти. Някой го погледнал накриво, той е вече разсърден. Друг му казал някоя горчива истина в лицето, и това задълго го разстройва. Трети си позволил пред него да хвали някого, и от това той се чувства засегнат. Той мисли, че само за него трябва да се говори добро, че всички само него трябва да почитат. Но може ли той да направи от всички хора свои почитатели? Не! Все някои ще го критикуват и изобличават. А това той не може да понася и почва да страда. Тъй надменният сам си създава ада на земята. Но още по-страшни мъки го чакат зад гроба, ако той не се покае.

Гордостта и честолюбието са ненаситни. Св. Иоан Златоуст говори: ”Ако гордият би видял, че дори царят унизено се прекланя пред него… то и тогава не би се задоволил с това, но още повече би се възпламенил. Както сребролюбците, колкото повече придобиват, за толкова повече жадуват, така и гордите, колкото повече се ползват с почести, толкова повече ги желаят. Страстта им постоянно расте, защото е именно страст. А страстта не знае предел, но се прекратява само тогава, когато убие тогова, който е обхванат от нея”.

Който не се излекува чрез покаянието си от надменността, непременно ще стигне до третата и най-висока степен на гордостта, а тя е

Възгордяването против Самия Бог

Св. Доротей ни разказва за един свой съвременник, монастирски брат, който бил тръгнал по пътя на гордостта и свършил зле. Най-напред той се възгордял пред равните на себе си, и когато другите братя похвалявали пред него някого, той го унижавал и казвал: ”Че какво представлява този брат? Аз не признавам никого за достоен освен Макарий”. След време обаче взел и Макарий да осъжда: ”Та какво пък представлява Макарий? Аз признавам за достойни само св. Василий и св. Григорий”. Но и тук не спрял възгорделият се монах. Не минало много и той започнал да унижава в сърцето си тези велики светители и да признава за духовни авторитети само първовърховните апостоли Петър и Павел. Авва Доротей, като виждал, как се развива у него гордостта, му рекъл: ”Братко, ти скоро ще почнеш и светите апостоли да унижаваш”. Действително, така и станало. Гордият брат започнал да говори: ”Че какво е Петър и какво е Павел? Никой нищо не представлява освен св. Троица”. Накрай той се възгордял и против Самаго Бога и изгубил ума си.

Тъй, който високо лети, ниско пада! Спасителят е предупредил човеците да не дръзват да вървят по пътя на гордостта, за да не погинат навеки. Той е казал: ”Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен” (Лука 14:11). За гордостта небесното правосъдие е избрало най-страшното наказание – вечната посрама!

Колко са щастливи смирените в противовес на горделивците. Те още в този живот имат мир в сърцето, любов към ближните и радост сред скърбите! Тях очаква вечно блаженство в царството небесно, както им е обещано. Тях Бог понякога още в този живот награждава с богати милости, за да покаже, че благоволи към смирените души.

Когато руският цар Михаил Феодорович загубил първата си съпруга, пожелал да си избере невеста между болярките и княгините. Неговото внимание обаче се спряло на едно бедно, много хубаво добродетелно момиче, което прислужвало на една знатна болярка. Кое било то? Оказало се, че тя се казва Евдокия и че е дъщеря на някой си беден изпаднал дворянин Лукиан Степанович Стрешнев.

Скоро били изпратени при родителите ѝ пратеници с богати дарове и царска грамота. Като стигнали в селото, дето живеел Стрешнев, пратениците запитали къде е неговият дом. Показали им бедна къщурка, покрита със слама. Един работник им рекъл: ”Домакинът е на работа в полето”.

Пратениците дошли с работника на полето, дето орял почтеният старец. Той бил облечен в дреха от грубо домашно платно. Белите му коси и брада внушавали неволно уважение към него. Пратениците се приближили до орача и му съобщили, че неговата дъщеря е избрана за царска невеста.”Навярно вие сте пратени при друг, а не при мене”, казал зачуденият старец. Той поканил у дома си царските гости, и те му подали грамотата от царя, за да го убедят, че не другиго, а тъкмо него търсят. Тогава Лукиан Степанович поставил грамотата при иконите, направил три земни поклона и като застанал на колене, със сълзи казал следната молитва: ”Всемогъщи Боже, Ти ме издигаш от бедността до изобилието! Но подкрепи ме с Твоята десница, за да не се развратя сред почестите и богатствата, които Ти ми изпращаш, с цел да ме изпиташ може би”.

Като се помолил по този начин Богу и като нагостил царските пратеници с каквото Господ дал, Стрешнев тръгнал с пратениците при царя. С голяма чест той бил посрещнат от самия цар и неговите приближени. След един месец била извършена сватбата. На Лукиан Степанович бил подарен болярски чифлик и дом в Москва. Мъдрият старец поднесъл като сватбен подарък на своята дъщеря, станала тъй неочаквано царица, едно сандъче; вътре били поставени неговата груба селска дреха от домашно платно, с която той орял нивата си, и кърпичката, с която отривал потта си. ”Не забравяй – казал и той, – чия дъщеря си ти. Колкото по-често гледаш тези мои дарове, толкова по-добра майка на народа ще бъдеш ”…

Сам Лукиан Степанович станал защитник на всички бедни и безпомощни пред царя, а неговата знаменита дъщеря украсила царския венец на своя съпруг с добродетелите си, които предала и на своя син – престолонаследника Алексей Михайлович.

Възлюблени, колко е красиво да си смирен и да се издигнеш! И колко е грозно да си горд и да се провалиш! Ала такъв е пътят на духовния живот. Ако се смиряваш, и да не те издигне никой земен цар, ще дойде време, когато Сам Небесният Цар ще те издигне до най-високото място – до царството небесно, и ще ти даде да седнеш с Него на Неговия престол (Откровение 3:21). Но мечтаеш ли по пътя на гордостта да се издигнеш, непременно ще бъдеш наказан, защото такова е Божието определение: „Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен, а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лука 14:11).

Да ни пази Бог от гибелната гордост и да ни вразуми да обикнем спасителното смирение! Амин!

Към следващата част (Второто блаженство)

___________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mC

”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Нашият Спасител, Който най-добре знае тайните на небето и на земята, ни разкрива кои хора са блажени и как се постига това блаженство. Той ни поучава с най-прости и нагледни думи в Своята проповед на планината, как можем да се избавим от преследващата ни власт на греха, чийто плен ни прави нещастни, и как можем да постигнем жадуваното блаженство.

Цялото Христово учение за блаженството на християнина се съдържа в девет точки: блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, блажени гладните и жадните за правда, блажени милостивите, блажени чистите по сърце, блажени миротворците, блажени изгонените заради правда, блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Нека с Божията помощ разгледаме всяко едно от тези блаженства поотделно, за да видим как в ежедневния си живот трябва да крачим към поставената пред нас висока цел – спасението на душата и постигането на вечно блаженство.

Днес ще се спрем на първото блаженство: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”.

Кои са бедни духом?

Според единодушното тълкувание на св. отци бедни духом са смирените.

Защо Иисус Христос не е казал направо ”блажени смирените”, а ”блажени бедните духом”? – Защото изразът ”бедните духом” повече казва, отколкото изразът ”смирените”.

”Бедният – тълкува митрополит Филарет Московски, – няма нищо, а всичко очаква от другите и като милостиня си изпросва необходимото за живота: храна, дрехи, жилище”. Така е и с бедните духом. Те си спомнят, че нямат вече райско жилище, от което са изгонени заради греховете си; че нямат вече райската дреха на светостта, от която са се лишили заради грехопадението, че нямат райската храна от дървото на живота, за което са станали недостойни. И, като си спомнят това, те се виждат в плачевното си състояние – без добродетели, без духовни богатства, застрашени да умрат от вечната греховна смърт! И като съзнават това, те като последни бедняци смирено прибягват към богатия Бог и си изпросват за духовно жилище – църквата Христова, за духовна дреха – благодатта на Христа, защото които в Христа се кръщават, в Христа се обличат (Галатяни 3:27), за духовна храна – всяко слово, излизащо от Божиите уста. И Бог, Който е богат на милост, приема такива смирени люде и им дава и храна, и дреха, и жилище, като ги настанява в царството небесно! Само онзи, който се съзнава беден духом, може смирено да проси и да получава духовни блага от Бога. ”Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа” – казва Филарет Московски.

Смирението е основа на християнския добродетелен живот

Иисус Христос е поставил бедността на духа, тоест смирението, в началото на Своите блаженства, защото от смирението започва духовният живот, обогатяването с благодат и истинската добродетелност. Човекът е изгубил рая и трябва да се издигне пак до него. Ако той тръгне по пътя на гордостта, загубен е, защото пак ще падне, подхлъзнат от гордостта, както първия път чрез гордост отпадна от райското блаженство. Иска ли сигурно да се издигне до рая, трябва да тръгне по видимо нанадолния път на смирението! Този път на доброволно себеунижение и на постоянно смиряване ще го доведе до царството небесно! Св. Иоан Златоуст нарича смирението основа, на която може да се изгради без опасност всичко друго – добро и спасително. ”Ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това лесно ще се разруши и ще има лош край”.

Защо дървото, колкото по-високо расте, толкова по-дълбоко пуска своите корени в земята? За да не падне! Като се издига, то се смирява, и, смирявайки се, безопасно се извисява. Така трябва да постъпва и християнинът. Ако той расте в добродетели, ако има преимущества пред другите: било благодатни, било умствени, било физически, трябва непременно да се смирява. Иначе ще ги загуби. Без дълбоките корени на смирението никой не се е запазил от падение. Колкото по-висока сграда иска да издигне човек, толкова по-дълбоки основи трябва да постави. Тъй и колкото по-високо до Бога иска да се издигне някой, толкова повече трябва да се смирява.

”Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля; без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (Филарет Московски).

Без други добродетели само с искрено смирение човек може да се спаси. Но без смирение, с каквито и други добродетели да се кичи човек, не може да постигне спасение на душата и вечно блаженство. Митарят от Евангелието нямаше други добродетели. Той беше само смирен. Това смирение му отвори очите да види себе си, да познае своята духовна нищета, да съзре всичката си слабост, греховност, окаяност и да извика от дълбочината на душата си: ”Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:3). Това смирение спаси митаря.

А фарисеят имаше добродетели: той беше набожен, ходеше в църква, не беше грабител, неправедник, прелюбодей, постеше, даваше милостиня, но… нямаше смирение. Той се гордееше със своите качества. И понеже добродетелите му не бяха посолени със солта на смирението, бързо се развалиха и като негодни, бяха отхвърлени от Бога. Виждате ли как само смирението е достатъчно, за да спаси човека, а добродетелите без смирение не дават вход в царството небесно?!

Разбира се, не са без значение и другите добродетели. Но те добиват стойност само, ако пред тях се постави смирението. Иначе, сами по себе си те са нули, докато смирението e самò по себе си единица. Нареждай колкото щеш нули в живота си! Няма ли пред тях единица, те са без значение! Но ако ти поставиш пред нулата единица, изведнъж се получава числото десет. Ако пред две нули поставиш единица, получава се числото сто. Ако пред три нули поставиш единица, получава се числото хиляда и така нататък, и така нататък.

Вие се досещате какво цели да изтъкне това сравнение. Ако някой пости и се гордее с това, той е поставил една нула в живота си. Постът сам по себе си няма да го спаси, щом го възгордява. Но ако човек покрие поста си със смирение, постът му със смирението дава числото десет – един капитал, който се запазва в царството небесно. Ако такъв човек прибави към поста си още и молитва, и милостиня, и пред всичко това постави смирението, тогава капиталът му става от сто на хиляда и се трупа в неговата небесна съкровищница. И неговият Отец, Който вижда в скришно, ще му въздаде наяве според обещанието на Спасителя (Матей 6:4).

Наградата Бог дава не заради труда, с който човек може и да се хвали, не и заради добродетелите, защото те могат да възгордеят сърцето, а заради смирението, както е казано в Писанието: ”Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Смирението обогатява

Естествено е смиреният да получава, а гордият да си отива празен. Бедният духом чувства своята нищета, съзнава, че няма нищо добро и поради това проси от Бога като последен бедняк. Той ще получи, според обещанието на Спасителя: ”Който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Матей 7:8).

Но който се гордее, че има, си въобразява, че е богат и че от нищо не се нуждае, без да знае, че е ”злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откровение 3:17), как той ще получи? А такива са горделивите. Не че те са богати! И те са бедни като всички други люде, изпъдени от рая. Но те имат гордост, която ги заслепява и кара да си мислят, че са богати и че затова няма защо да се унижават да просят. Те са богати с невежество и заслепение и затова не чувстват духовната си нищета.

За такива люде Филарет Московски казва: ”Един извършил няколко добри дела и си мисли, че вече се е обогатил с добродетели. Другиго похвалили и той си въобразява, че е постигнал вече съвършенство. Някой пък съумял само да скрие своите пороци, и ето го – не се нуждае вече от добродетели. Друг, привикнал да задоволява само потребностите на плътта си, почти не познава потребностите на духа и с изобилието на земните свои блага си затуля недостатъка от небесни блага… и, ако домът му е пълен, облеклото красиво и тялото наситено, той е много доволен. И, както гледа богатият на бедните, тъй и той гледа на ония хора, които му говорят за духовния глад, за духовната голота, за нашето бедствено земно изгнаничество… Да чуем каква съдба е определил Бог за такива, които си въобразяват, че са богати…: ”гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо” (Лука 1:53). Та и как може да бъде иначе! Който мисли, че е богат, не чувства нужда; който не чувства нужда, не проси; който не проси, не получава, според думите на апостола: ”Нямате, защото не просите” (Иаков 4:2)… Онзи, който не проси от Бога благодат, не е способен и да я приеме, понеже сърцето му е заключено”.

Ето защо Иисус Христос е казал: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Те, най-ниско стоящите в очите на хората, получават най-високото благо, защото просят.

В що се състои смирението?

Св. Антоний Велики отговаря на този въпрос така: ”Смирението се състои в това – човек да признава себе си грешен, неизвършил никакво добро пред Бога; грижливо да пази мълчание; да се смята за нищо; да не натрапва своето слово на другите; да отхвърля собствената си воля; да обуздава зрението си; да има смъртта пред очите си; да се въздържа от лъжа; да не произнася празни думи; да не противоречи на по-старите; търпеливо да търпи оскърбления и да се самопринуждава да понася трудове и скърби”.

Колко високо е това определение на смирението! Някои духовно невежествени люде унижават тази висока проява на благодатната евангелска нравственост и я наричат овчедушие, обезличаване, безхарактерност. Но всъщност думите на св. Антоний Велики показват, че то съвсем не е овчедушие, нито някаква пасивност и безсилие, а най-добродетелна и най-възвишена активност на полето на духа, върховно и същевременно скрито подвижничество! Лесно ли е да понасяш оскърбления? А това мъчно дело е възможно за смирения! Лесно ли е да не осъждаш ближните, да се поставяш по-долу от тях и затова искрено да ги цениш и обичаш? Това върши искрено смиреният. Лесно ли е да отхвърлиш своята воля, да обуздаеш зрението си, да пазиш мълчание? Но и то е осъществимо за смирения.

Подвигът на смирението е много труден и затова толкова рядък и велик! Естествено би било да очакваме, че грешните люде, имащи всички основания да не се гордеят с нищо, ще бъдат дълбоко смирени, а праведниците, които могат да посочат много свои духовни постижения, ще са склонни към себепревъзнасяне. Но в действителност е тъкмо обратното: праведниците се смятат за грешни, а грешните се смятат за праведни. Колкото и невероятно, това е лесно обяснимо. Ако праведниците биха започнали да се гордеят с праведността си, тъкмо чрез гордостта си биха загубили всяка добродетел и праведност. Те затова са праведни, защото са смирени. Смирението им отваря очите да видят какво нямат, за да го изпросят от Бога. Те съзнават, че техни са само греховете, защото само греховете се вършат без Божия помощ. Тъй те чрез съзнанието си за греховност са станали смирени, а смирението привлича над тях Божията благодат. Божията благодат пък ги издига до праведност.

Не е така с грешните. Те тъкмо затова са грешни и не могат да станат лесно праведни, защото не виждат греховете си. Гордостта ги е заслепила. Те виждат достойнствата си, без да си дават сметка, че каквото имат, от Бога са го получили. Те не виждат греховете си, защото гордостта ги учи да критикуват само чуждите недостатъци и да бъдат снизходителни към своите собствени. Ако те можеха да видят греховността си, биха се смирили. Смирението би ги довело до покаяние. Покаянието би ги очистило от греховете им и би ги направило от грешни праведни. Но те тъкмо затова са непоправимо грешни, понеже се смятат за праведни.

Всички светци са били дълбоко смирени люде. Те са се смятали за последни грешници и в туй съзнание са черпили вдъхновение за нови и нови подвизи, за да се издигат по стъпалата на съвършенството. Който е доволен от себе си, той не може да напредва в духовния живот. Съзнанието за греховност е била онази невидима пружина за Божиите угодници, която ги е движела все напред.

Неправилно смятат някои, че смирението убива желанието за духовен напредък. Тъкмо напротив – то истински окриля силите на духа и прави възможни и най-трудните подвизи. Дето има святост, тя е постигната все чрез смирение и е поддържана от смирение. Великият патриарх Авраам, бащата на вярващите, е казвал смирено: ”A3 съм земя и пепел” (Битие 18:27). Порфироносният цар Давид е изповядал: ”Aз съм червей, а не човек” (Псалом 21:7). Св. апостол Павел, който повече от всички се потрудил за разпространяване на Христовата вяра по земята, е писал за себе си: ”Aз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Коринтяни 15:9); той се назовал ”изверг”! Тъй смирено са постъпвали и всички светци след тях! Някои, макар и достойни за епископски сан, са бягали от него, считайки се много грешни. Други пък от епископството си се отказвали, за да могат незабелязано да слугуват на другите и да бъдат унижавани, оскърбявани, презирани като последни, чувствайки ненаситна жажда за себесмиряване!

В обителта на св. Сава Освещени имало един богобоязлив и много свет монах на име Иоан. Той слугувал на братята отначало в кухнята, после в странноприемницата, а накрай завеждал монастирското стопанство. Когато умрял свещеникът в монастира, св. Сава поискал да направи Иоан иеромонах, понеже го смятал достоен. Без да му съобщи намерението си, той го завел в Иерусалим и разказал на патриарх Илия за неговите големи добродетели, молейки накрай да го ръкоположи за презвитер. Когато Иоан узнал това, изпаднал в ужас и извикал към патриарха: ”Владико свети, аз трябва да ти открия нещо тайно насаме. Ако след това намериш, че мога да бъда ръкоположен, няма да се противя”. Патриархът го взел настрана и след краткия разговор казал на св. Сава: ”Наистина, той не може да бъде ръкоположен за презвитер”. Огорченият св. Сава не знаел какво да мисли за Иоан.

След връщането си в монастира той се уединил в една пещера на молитва и с дълбока скръб в душата си взел да се моли Богу: ”Защо, Господи, презря мене, Своя раб, и не ми откри живота на Иоана? Аз го смятах достоен за презвитер, но жестоко съм се лъгал. Мислех си, че Иоан е свят човек, избран съсъд за благодатта на Светия Дух, а той се оказа пред Твоето величие негоден”… Изведнъж, както се молел и плачел св. Сава, видял един ангел Господен, който му рекъл: ”Не осъждай делата на Иоан и не скърби за него! Защото епископ не може да бъде ръкоположен за презвитер”.

Сега на св. Сава станало ясно каква тайна е изповядал Иоан на патриарха и с трепетна радост го потърсил в килията му. Като паднал в нозете му, извикал: ”Светителю Христов, прости твоя грешен раб, който като немощен човек те осъди! Но благодаря на Бога! Той ми откри твоята тайна”! Смутил се смиреният Иоан и рекъл: ”Aз исках никой да не знае за това!… Сега трябва да призная, че аз грешният съм наистина епископ, но оставих престола си заради моите грехове и, понеже съм здрав телом, осъдих се да слугувам на братята, та техните молитви да помогнат на моята слаба душа. Защото безбройно се умножиха греховете ми”… Тъй говорел за себе си великият Божи угодник св. Иоан Мълчалник, чиято памет св. Църква празнува на 3 декември.

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигало до святост.

Степените на смирението

Смирението има три степени. Ето как ги определя видният старец Амвросий Оптински: първата степен е тази – да се покоряваш на по-горните от тебе и да не се превъзнасяш над равните. Това е златно правило за обществения ред. На него се гради всяко семейно и обществено благополучие, както и всеки държавен строй. То е изразено в следните думи на св. апостол Павел: ”Всяка душа да се подчинява на върховните власти” (Римляни 13:1). По това правило децата трябва да се покоряват на родителите, по-малките – на по-възрастните, учениците – на учителите и прочее.

Втората степен на смирението е тази – да се покоряваш и на равните и да не се превъзнасяш над по-малките. Ако осъществявахме това смирение в живота си, какъв мир би царувал в нашите домове! Кавгите в нашите семейства произлизат обикновено от това, че всеки се смята по-умен от другите и иска да им налага своите разбирания. Ако снахите взаимно се уважаваха, ако братята и сестрите взаимно си отстъпваха, мирът, блаженството и раят биха настъпили!

Третата и най-съвършена степен на смирението е тази – да се покоряваш и на по-ниско стоящите от тебе и да се смяташ за последен между човеците. Това смирение е било осъществявано от светците, които са помнели всякога думите на Христа: ”Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб” (Матей 20:27).

Известният св. Теодосий Печерски, игумен на Печерския монастир, бил още приживе обичан и тачен от всички като велик Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж по монастирска работа той замръкнал в княжеския дворец. Князът искал да го задържи да пренощува у него, но св. Теодосий настоявал да се върне в монастира. Най-сетне князът заповядал да приготвят малката каляска и да кажат на едно от момчетата да закара отец Теодосий до Печерския монастир. Каляската била с едно седало. За кочияша нямало място, та той трябвало пешком да кара каляската.

Когато каляската била приготвена и св. Теодосий седнал в нея, момчето, недоволно, че вместо да си почива, цяла нощ трябва да вози този неизвестен нему монах, с ропот в душата подкарало коня. Излезли из града. Момчето погледнало Теодосия и, съблазнено от неговото просто облекло, го помислило за някой най-обикновен калугер, та му рекло: ”Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!” Св. Теодосий съвсем безропотно рекъл: ”Бива, чедо! Добре!” И слязъл, а момчето като господар се разположило в каляската и скоро взело да хърка.

Цяла нощ св. Теодосий карал каручката и много се отрудил. На сутринта всички, които срещнали св. Теодосия – и велможи и селяни, – се покланяли почтително на Божия служител, защото го познавали. Момчето, като виждало това, се чудело. То недоумявало, защо ли те се покланят на тоя прост монах! Наближили Печерския манастир. Там се разчуло, че игуменът идва от Киев. Цялото братство излязло да го посрещне. Всички братя се поклонили по обичая дòземи пред своя духовен баща и началник. Момчето изпаднало в ужас! Че кой ли ще е този, та всички монаси тъй го уважават! Като разбрало, че това е игуменът, известният Теодосий, то се разтреперило от страх, защото очаквало наказание и отмъщение. А св. Теодосий отишъл кротко при него, хванал го дружелюбно за ръка и го завел в кухнята, като заповядал да го нахранят добре… Ето какво незлобие и смирение е имал св. Теодосий Печерски.

Възлюблени, искаме ли да бъдем блажени, трябва преди всичко да придобием смирение. То ще ни доведе до покаяние, ще покрие греховете ни, ще ни приближи до Бога и ще ни въведе във вечните радости на царството небесно, според обещанията на Спасителя: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Амин.

”Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, когато дойде време.” (1 Петр. 5:6)

Към следващата част (Грехове във връзка с първото блаженство)

___________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mt