Автор: Dragan Bachev
69 years old, born in Sofia, Bulgaria, graduated in theology from Sofia University, works at the Faculty of Theology at Sofia University
Христологическият догмат*
Владимир Лоски
Троицата присъства в интелектуалната тъкан на христологическия догмат, сиреч в разграничаването на Лице и природа. Троицата е една природа в три Лица, Христос – едно Лице в две природи. Макар Божеството и човечеството да са разделени от безкрайната пропаст между сътвореното и несътвореното, те се съединяват в единството на една Личност.
Между триадологията и христологията съществува свързващо звено – единосъщието, тъй като терминът „единосъщен“, ομοούσιος, предназначен първоначално да определи вътрешнотроичното единство на Отец и Син, се появява отново в христологическия догмат, окончателно формулиран на Халкидонския събор. Христос, от една страна, е единосъщен на Отца по Своето Божество, от друга – единосъщен на нас по Своето човечество. Значи – две единосъщия, но един Единосъщен, едно Лице – същински Бог и в същото време същински човек. Ипостаста обема две природи: запазвайки едната, приема и другата, при това нито Божеството се превръща в човечество, нито човечеството в Божество.
Халкидонският догмат, точно отразил тайната на двете в едно, е завършек на дълга борба против опитите за рационално обяснение на Въплъщението чрез пренебрегването ту на Божествената, ту на човешката природа на Христа. Тези опити характеризират двете противоположни велики богословски школи на древното християнство – Александрийската и Антиохийската. Антиохийската школа е школата на буквализма в екзегезата, която концентрира вниманието си върху историческата страна на Свещеното Писание. Всяка символна интерпретация, всеки гносис на свещеното събитие ѝ се струват подозрителни и затова тя често не отчита вечността в историята. По този начин възниква опасността Иисус да бъде изтълкуван като един от индивидите в юдейската история – една твърде човешка история във времевите ѝ рамки. У Антиохийската школа историята до такава степен се затваря сама в себе си, че понякога дори подминава грандиозната поява на станалия човек Бог. Александрийската школа, в противоположност, е съсредоточена върху християнския гносис и в крайно алегоричната си екзегеза често отнема на библейското събитие конкретната му простота, прокарва тенденцията за игнориране на историческия, човешки аспект на Въплъщението. Тези школи оформят велики богослови, но и големи еретици, когато се поддадат на характерното за всяка от тях изкушение.
Несторианството, възникнало от антиохийския начин на мислене, разсича Христос на две различни лица. На всяко единосъщие съответства свой единосъщен и така се появяват Син Божи и Син Човечески, личностно обособени. Факт е, че богословската терминология по това време все още не е окончателно установена, разграничаването на лице и природа е твърде смътно и мисълта на Несторий дълго е могла да заблуждава. Този Константинополски патриарх принадлежи към Антиохийската школа, където негови учители са велики богослови, някои от които – Теодор Мопсуестийски, например – явно клонят към ерес (Теодор посмъртно е осъден). Несторий категорично разделя двете природи и посоката на мисълта му на пръв поглед е православна до момента, когато отказва да назове Пресветата Дева Богородица – „Теотокос“ – и предпочита термина „Христородица“. Благочестието на обикновените вярващи се надига и Несторий бива посрамен. Той не съумява да постигне тайната на личността, определя я с термините на природата и в крайна сметка отъждествява едното с другото. Несторий противопоставя Личността на Словото и личността на Иисус: според него те несъмнено са свързани, но единствено нравствено, чрез избраничеството, превърнало Иисус в своего рода вместилище на Словото. Несторий смята, че от Дева се ражда човешката личност на Христа и поради това тя е Христова, а не Божия майка. Двамата сина – Божият и човеческият – са съединени в Христа, но не са „едно“.
Но ако Христос не обладава единство на личностите, значи природата ни не е възприета истински от Бога и Въплъщението не е „физическо“ възстановяване. Ако няма същинско единство в Христа, няма и възможност за съединяване на човека с Бога. Така цялото учение за спасението губи онтологичната си аргументация: ние сме разделени с Бога както преди, обòжението е недостъпно за нас; Христос е само велик пример, а християнството се свежда до нравствено учение и подражание на Христа.
Единодушната реакция на източното благочестие бързо приключва с несторианството, но тази мощна реакция поражда противоположна ерес. Защитниците на единството в Христа определят това единство с термини, които се отнасят до природата, и то Божествената природа, природата на Словото. В полемиката си с несторианството св. Кирил Александрийски предлага формулата „една природа на въплътилото се Слово“. Той нрави обикновена терминологична грешка, което става ясно от контекста. Св. Кирил си остава православен. Но някои негови ученици разбират формулата буквално: Христос има една природа – Божествена, оттук и названието на ереста — монофизитство (от μόνη – една, и φύσις – природа). Монофизитите не отричат човечеството у Христа, но то за тях е някак погълнато от Божеството като капка в океана. Човечеството се разтваря в Божеството или се изпарява при съприкосновението с Него като шепа вода, лисната върху горещи въглени. „Словото стана плът“, изтъкват монофизитите, но това „стана“ у тях напомня превръщането на водата в лед – то е само видимост, подобие, защото у Христа всичко е Божествено. Въобще, Христос е единосъщен на Отца, но не и на хората. Той е минал през Дева, без да заимства нещо от нея, а я е използвал за Своето явяване.
Колкото и да са многобройни нюансите в монофизитството, за всички монофизити остава едно общо ядро – Христос е истински Бог, но не истински човек, в крайна сметка човешкото в Христа е видимост; монофизитството се свежда до известен докетизъм.
И несторианството, и монофизитството са две дохристиянски тенденции, проявили се в Църквата, които от този момент не престават да заплашват християнството: от една страна, хуманистичната култура на Запада като наследство от Атина и Рим, от друга – космичният илюзионизъм и чистото самовглъбяване на древния Изток с неговия Абсолют, в който се разтваря всичко (образът на леда и водата е за Индия класическа илюстрация на отношението между крайното и безкрайното). От едната страна човешкото се затваря в себе си, от другата се поглъща от Божеството. Между тези две противоположни изкушения Халкидонският догмат изяснява истината за Бога и истината за човека по отношение на Христос – истинския Бог и истинския човек, дефинира тайната на единството им без разделяне или поглъщане.„Като следваме светите отци, всички съгласно поучаваме да бъде изповядан единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по Божество и единосъщен на нас по човечество – във всичко подобен на нас освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божество, а в последните дни – заради нас и нашето спасение – (роден) от Дева Мария Богородица по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две лица неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познавай (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете природи, напротив — запазва се свойството на всяка природа и двете се съединяват в едно лице и в една ипостас), не на две лица разделян или разсичан, но единият и същ Син и Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос“.
„Неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“ – така са съединени двете природи в Лицето Христос, като първите определения са насочени против монофизитите, а другите две – против несторианите. По същество и четирите определения са негативни: άσυγχΰτως, άτρε’τττως, αδιαιρέτως, άχωρίστως; те очертават апофатически тайната на Въплъщението, но не ни позволяват да си представим „как“ на тази тайна. Христос е изцяло Бог, като Младенец в яслите и като умиращ на кръста Той не престава да бъде участник в троичната пълнота и със Своето вездесъщие и могъщество да управлява вселената. „В гроба по плът, в ада с душа на Бог, в рая с разбойника и на престола бе Ти, Христе, с Отца и Духа всичко изпълни, Неописани“ — възклицава литургията на св. Иоан Златоуст.
От друга страна, човечеството на Христа е изцяло наше човечество, то не Му е присъщо по извечното My рождение, а Божественото Лице го създаде в Себе Си в лоното на Мария. И така, Христос има две воли, два разума, два начина на действие, но те винаги са съединени в едно Лице. Във всяко Негово действие участват две енергии: Божествена и човешка. Затова всички опити да се изгражда някаква „психология“ на Христа и в книги „За живота на Иисус“ да бъдат възпроизвеждани „душевните Му състояния“ винаги ще бъдат напразни. Ние не можем нито да се досетим, нито да си представим (и именно в това е смисълът на четирите отрицания) „как Божество и човечество съществуваха в една и съща Личност, още повече – ще повторим пак, – че Христос не е „човешка личност.“ Неговото човечество не притежава своя ипостас сред безбройните човешки ипостаси. И Той като нас има тяло, като нас има душа, като нас има дух, но нали нашата личност не е тази „съвкупност“, личността живее чрез тялото, душата, духа и извън рамките им; те само образуват нейната природа. Ако човек като личност може да напусне света, Син Божи с Личността Си може да влезе в него, защото Личност, чиято природа е Божествена, „ипостазира“ човешката природа, както казва през VI век Леонтий Византийски.
Но двете природи в Христа, без да се смесват, взаимно се проникват. Божествените енергии се излъчват от Христовото Божество и пронизват човечеството Му, в резултат то е обòжено от самия момент на Въплъщението, както разтопеното желязо става огън и при все това по природа си остава желязо. Преображението отчасти открива на апостолите пламъка на Божествените енергии, озаряващ човешката природа на Учителя. Взаимопроникването на двете природи, проникването на Божеството в плътта и веднъж завинаги придобитата възможност плътта да проникне в Божеството се нарича „перихореза“, περιχώρησις εις άλλήλας , по думите на св. Максим Изповедник, или communicatio idiomatum на латински език. „Плътта, без да загуби това, което притежаваше, стана Слово, отъждествявайки се със Словото по Ипостас“, пише св. Иоан Дамаскин. Христос става човек по любов и остава Бог, огънят на Божеството Му завинаги възпламенява човешката природа; ето защо светците, оставайки хора, могат да бъдат участници в Божеството и да станат богове по благодат.
Въплъщението
В пролога на евангелието от Иоан, отнасящо се едновременно и до Христа, и до Троицата, в четиринадесети стих звучи великата истина на християнството – увереността в това, което младият Августин усилено търси в метафизиката на Платон: „Словото стана плът“.
Всичко, което знаем за Пресветата Троица, научихме от Въплъщението, подчертава св. Иоан Богослов. Откровението се изпълни, когато едно от Божествените Лица, Синът Божи, стана човешки син и „живя между нас“. Без съмнение, нехристиянската мисъл често се е догаждала за тайнственото значение на числото три, но винаги е обгръщала своите предчувствия в сумрака на двусмислените символи. За пълното откровение относно Троицата е необходимо Въплъщението. От Стария Завет сякаш се свлича покривало и се разкрива тринитарната му същност: Господарят на вселената изявява Себе Си като Отец; човекът, съзерцаващ „славата на Единородния от Отца“, съглежда откровението на Божествената природа и богословието става възможно като съзерцаване на Самия Бог, понеже Λόγος σαρξ έγένεто – „Словото стана плът“.
Именно тогава започва домостроителството на Сина, Който встъпва в историята на света. Вярно е, че плътта е последният предел на очовечаването. Не само душата, но и тялото са „приети от Христа“. Думата „плът“ обозначава в случая цялостната човешка природа. И „ставането“ на Словото „плът“ е включено в пълнотата на Божественото битие за голяма съблазън на метафизиците. Син остава Бог в лоното на неизменната Троица, но нещо се прибавя към Неговото Божество – Той става човек. Непостижим за ума парадокс: без да промени Божествената Си природа, която нищо не може да оскъдни, Словото изцяло приема нашето състояние, дори и смъртта. Тази тайна, тази надминаваща всичко проява на любов може да се постигне само с термините на личния живот: Личността на Сина преодолява границите между трансцендентното и иманентното и влиза в човешката история. Подобно изграждане не се вмества в категориите на Божествената природа, неизменна и вечна, но нетъждествена с Ипостасите; благодарение точно на него Христос става човек, а другите две Лица на Пресветата Троица не страдат и не биват разпнати, и именно поради това можем да говорим за собствено домостроителство на Сина. Несъмнено Божественото домостроителство принадлежи на Божествената воля, волята на Пресветата Троица обаче е една; несъмнено е също, че спасението на света е една воля на Трите и „който е посветен в тайната на Възкресението е узнал целта, в името на която Бог сътвори всичко в начало“ (св. Максим Изповедник). Общата воля се оделотворява различно от всяко Лице – Отец праща, Син проявява послушание, Дух съпровожда и действа, с Негова помощ Син влиза в света. Волята на Сина е волята на Св. Троица, но Неговата воля е воля на послушанието. Спасява ни Троица, но за извършването на спасителното дело в света се въплъщава Син. Според учението на патрипасианите Отец е страдал, бил е разпнат ведно със Сина като Единосъщен с Него. Но да се твърди това, означава да не се прави разлика между природа и Лице в Бога. Ясно е, че макар разграниченията да ни помагат да избегнем ереста, те не са в състояние да направят повече от това да набележат очертанията на тайната; те са път, строго прокаран от вярата и молитвата, без които тези разграничения биха били празни думи. И тук тайната е тайна на послушанието – в Бога е цялото единство. Но Христос обладава не само Божествена, но и човешка воля, и доколкото Отец и Син като че ли някак се разделят, съгласието на двете воли в Христа ознаменува послушанието на Сина пред Отца, а тайната на послушанието е тайна на нашето спасение.
Син се въплъщава, за да възстанови възможността за единение на човека и Бога, единение не само разрушено от злото, но и невъзстановимо без участието на човека. Първото препятствие пред съединяването – разделянето на двете природи (човешката и Божествената) – е отстранено със самия факт на Въплъщението. Остават двете други препятствия, свързани с падналото състояние на човека – грехът и смъртта. Делото на Христос е да ги победи, да прогони от земния космос тяхната неизбежност – не безпрекословно да ги унищожи (това би било насилие над породилата ги свобода), а подчинявайки Самия Бог на смъртта и ада, да обезвреди смъртта и подготви излекуването на греха. Смъртта Христова отстранява преградата между човека и Бога, издигната от греха, а Възкресението Му изтръгва от смъртта „жилото ѝ“. Бог слиза в меоничните бездни, зейнали в творението след греха на Адам, та да може човек да възходи до Божеството. „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“, три пъти подчертава св. Ириней. Същия израз срещаме и у св. Атанасий Велики и в крайна сметка той става общ за богословите от всички епохи. Апостол Петър първи написа, че трябва да станем „участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:4). Дълбокият смисъл на Въплъщението се таи във физическата и метафизичната представа за благодатно преобразуваната природа, в това постигнато от този момент възстановяване на човешката природа, в този разкъсващ смъртната тъма светъл лъч, който сочи обòжението.
„Първият човек Адам стана жива душа, а последният Адам – животворен дух… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните; какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45, 47-49).
Да обобщим: Христос е слезлият от небето Нов Адам, Човек втори и последен. Не явява ли този „Небесен Човек“ на земята ни някакво по-друго небесно и висше човечество, както мислят някои гностици? В какво тогава би се изразило Въплъщението? Нали Христос би преминал през Своята майка, без да възприеме нещо от нея! Тайната на Въплъщението е тайна на Богочовека, същински съчетал в Себе Си двете природи и придобил от Пречистата Дева човешкото ѝ естество. Чудото на смирението: Словото „усвоява“ собственото Си творение, в решителния момент на Благовещението Бог взема от Мария зачатъка на Своето човечество, собствената Си човешка природа.
* * *
Въплъщението се реализира с действието на Светия Дух. Това значи ли, че Дух е Жених на Дева, че при девственото зачатие Той съответства на съпруга, както предполагат някои богослови? Подобно разбиране би било грубо рационализиране на Христовото рождение. Защото ако говорим за Жених на Пресветата Дева, при това само в метафизичен смисъл, доколкото тя представя Църквата, то тя не би могла да има друг Жених освен Сина. В безсеменното зачатие Самото Слово е Семето. Дух съвсем не е Жених на Мария, Той довършва очистването на утробата ѝ, прави я абсолютно девствена и така вдъхва на Дева Мария със самото съвършенство на чистотата сила да възприеме и роди Словото. Всесъвършеното девство, дарено от Духа като чистота на цялото същество, съвпада с Богомайчинството.
* * *
И така, Христос не е човешка личност: Той е човек, но Личността Му е Божествено Лице. Христос е човек, но Личността Му е от небето. Оттук и апостол Павловият израз „Небесен Човек“.
Може ли да се говори за съединяване на двете природи, за „сътрудничество“ между тях, както казват отците? Самите те непрекъснато се доуточняват, подтиквайки и нас да изчистваме езика си. Човечеството на Христа никога не е било отделна и предшестваща Го природа, която се присъединява към Божеството. Тя никога не е съществувала извън Христовата Личност, Той Сам я създава в Ипостаста Си – не „от нищо“, защото за тази цел е трябвало да се възстанови цялата история, цялото човешко състояние, но чрез Дева, пречистена от Светия Дух. Несътвореното Лице Самò твори човешката Си природа и тя от самото начало е „човечество“ на Словото. По-точно, това не е съединяване, дори не е възприемане, а единство на две природи в Личността на Словото от момента на Въплъщението. „Неограниченият неизказано се ограничава, а ограниченият се разраства до Неограничения“, пише св. Максим Изповедник. Бог „плътски“ влиза в плътта на историята. Историята е риск, Бог поема риск. Той, Пълнотата, снизхожда до крайните предели на битието, подкопано от греховната непълнота, за да върне на свободните същества възможността за спасение, без да накърни свободата им.
_____________________________________
*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5oJ
Грехове във връзка с четвъртото блаженство*
”Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв” (Откровение 3:1)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Живите мъртъвци
Има едно преокаяно състояние сред човеците, при което човек изглежда жив, а е мъртъв пред Бога. Видът му на жив човек не само нищо не го ползва, но още по-дълбоко го въвежда в погибел; защото му пречи навреме да види своето духовно загиване и да се предпази от него. Кои са тези човеци, на вид живи, а всъщност мъртви? Това са всички онези, които живеят в смъртни грехове, тънат в неправди, не чувстват никакъв глад и жажда за правдата Божия, не се интересуват за спасението на душата си; всички, които са изпаднали в състояние на духовно безчувствие.
Животът е пълен с такива живи мъртъвци. Вървиш из шумните улици на града. Срещаш много хора. Всички тичат, всички са улисани в грижи. Едни те познават и те поздравяват. А други ти са непознати и отминават. Но между познатите и между непознатите колцина са живи пред Бога? Колцина се вълнуват от Божиите заповеди? Колцина мислят за спасението на душите си?
Туй че някой телом е жив, още не значи, че той е жив и духом. Признакът на телесен живот и здраве е гладът и жаждата. Престане ли човек да гладува и жадува, той умира. Тъй е и в духовния живот. Живият духом гладува и жадува за Бога. Следователно, ако някой не чувства никакъв глад за Бога и Неговата правда, никаква жажда за спасение на душата и за следване Божиите заповеди, с право можем да кажем и за него, че той е умрял духом, преди да умре телом. Светът е пълен с такива живи мъртъвци!
Прочетете още „Грехове във връзка с четвъртото блаженство*“
Четвъртото блаженство*
”Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Матей 5:6)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Да бъдеш гладен и жаден, съвсем не е блаженство, а същинско мъчение. Защо тогава Иисус Христос си служи с примера на гладните и жадните, за да нарече блажени гладуващите и жадуващите за правда? Но забележете, Той не нарича блажени просто гладните и жадните, а гладните и жадните за правда. А това е нещо по-друго. Спасителят обича да си служи с невероятни положения, за да изостри вниманието на слушателите и да ги доведе до познание на небесната истина. Тази истина за непросветения човек изглежда често неприемлива и дори безумна, според думите на св. апостол Павел: ”Душевният човек не възприема онова, що е от Божия дух: за него това е безумство” (1 Коринтяни 2:14). Но в това привидно безумство се крие велика мъдрост. ”Защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците” (1 Коринтяни 1:25).
Не по същия ли начин Спасителят постъпва и при другите блаженства, наричайки блажени тъкмо онези, които светът окайва – смирените, плачещите, кротките? Ала ние се убедихме, че не гордите, а смирените са щастливи, че не смеещите се без Бога, а плачещите по Бога намират утеха, че не гневливите, а кротките са блажени. И тук с Божията помощ ще се убедим, че не онези, които нито гладуват, нито жадуват за Божията правда са блажени, а тъкмо гладните и жадните за правда.
Що е правда?
За да ни стане по-ясно блаженството на гладните и жадните за правда, нека си изясним що е правда. Отговор на този въпрос можем да намерим в думите, с които евангелистът описва блажените Захарий и Елисавета. ”И двамата бяха праведни пред Бога”. А що значи праведни, той обяснява, като казва, че те ”постъпвали безпорочно по всички заповеди и наредби Господни” (Лука 1:6). Значи, постъпването съгласно Божиите заповеди е праведност. Оттук трябва да направим извода, че под думата правда трябва да разбираме всичко, което се върши по Господните заповеди, с една реч – добродетелта (по Филарет Московски).
Щом гладни и жадни за правда означава гладни и жадни за добродетел, за изпълнение на Божиите заповеди, не е ли вече ясно, че пълно право има нашият Господ, като нарича стремещите се към добродетелен живот блажени! Могат ли тънещите в пороци да бъдат наречени блажени? Та те предизвикват било отвращение, било съжаление у всички хора. Щом съпоставим порочния с добродетелния, веднага нашето разположение се наклонява към добродетелния. Всички без изключение ценят по-високо добродетелните отколкото порочните люде. И ако човеците, бидейки в по-голямата си част порочни, облажават добродетелните, колко повече ще ги облажава Сам Господ!
Прочетете още „Четвъртото блаженство*“
Грехове във връзка с третото блаженство*
”Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба” (Ефесяни 4:31 )
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
Тъй съветва св. апостол Павел християните, защото знае какво велико зло е гневът в отношенията между хората. Както малката искра, хвърлена в запалително вещество, може да предизвика голям пожар, тъй и гневно казаната дума, гневно воденият разговор, гневно изразената обноска може да създаде непоправими злини. Св. апостол Иаков затова с толкова настойчивост съветва: ”Нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв, защото човешкият гняв не върши Божията правда” (Иаков 1:19-20).
Гневът е тежко провинение срещу третото блаженство, което ни учи на кротост.
Нека разгледаме гнева, нека видим какъв бива той и нека се поучим как можем да го избягваме.
Характеристика на гнева
Възлюблени, кротка е душата на добродетелния християнин, защото над него почива Божията благодат, която го изпълва с мир, правда и радост в Светаго Духа. Порочният не може да бъде кротък. Той всякога е неспокоен и е готов да обижда и сърди другите, а и сам се обижда и сърди при най-малкия повод.
Самолюбивият, гордият, тщеславният, който поставя своята личност на преден план, не може да бъде кротък и спокоен, когато вижда, че не всички му дават дължимото внимание. Той се дразни, когато го пренебрегват, когато го поправят или мъмрят. Той кипва, ако си позволят да го оскърбяват!
Също тъй са далеч от кротостта завистниците, злопаметните, коравосърдечните, пияниците, прелюбодейците, скъперниците и алчните за неправедни печалби. Колко раздори и кавги, колко гневни разправии стават за пари, за плътски удоволствия и за задоволяване на разните човешки страсти!
Светът днес извинява гневните си изблици с изострените нерви. Но кое изостря нервите, ако не греховете? Забелязано е, че колкото по-малко грехове има човек, толкова по-спокоен е. Грехът е мъчител. Той измъчва съвестта, той обременява душата, той трови сърцето, той раздрусва цялата нервна система. Същото върши и гневът. Той постига даже и нещо повече в тъмните области на злото. Той помрачава разсъдъка. Един руски светител, архиепископ Иаков Нижегородски, казва: ”Каквото бурята прави във въздуха, това прави гневът в ума. Бурята вълнува въздуха, гневът смущава ума. Бурята често затъмнява въздуха, гневът не рядко помрачава ума. Поради това и най-даровитите и най-умните хора в минути на гняв са грешели често и са изказвали такива мисли, от които отпосле сами са се срамували”.
А св. Василий Велики говори: ”Тая страст (гневът), щом веднъж отхвърли внушенията на разсъдъка и завладее душата, прави човека същински звяр и не му позволява да бъде човек, като го лишава от помощта на разума. Каквото е отровата в отровните животни, това е раздразнеността у гневливите. От раздразнителността езикът става необуздан, устата не се затварят… От раздразнителността и мечът се изостря; човешката ръка се осмелява дори да причини смърт на ближния”.
Прочетете още „Грехове във връзка с третото блаженство*“
Третото блаженство*
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята” (Матей 5:5)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюблени,
След грехопадението в душата на човека са се загнездили много страсти, които разстройват живота му, тровят земните му дни, причиняват му страдания и го водят след зле изминатия в грехове житейски път към вечна гибел зад гроба. Нашият Спасител дойде, за да излекува заразената от страсти човешка душа и да я избави от вечни страдания. Той ни научи, че всеки грях причинява мъка и че, за да избегнем страданията, трябва да отсечем техния корен – страстта.
Блаженствата посочват противоположното на страстите – добродетелите; те внасят радост в сърцата на онези, що се стремят да живеят съобразно с Божията воля.
Да разгледаме третото блаженство и да видим в що се състои то и каква радост носи на онезии, които се стараят да го следват в живота си.
”Блажени кротките, защото те ще наследят земята”.
Характеристика на кротостта
Кои хора могат да бъдат наречени кротки? Това са безспорно хората, които не се отдават на гняв, избягват бурите на душевните смущения, обичат тихото настроение на мира. Кротките люде не желаят никого да дразнят, предизвикват или сърдят. Ако се случи такова нещо, те бързат с кроткия си нрав да утешат ближния и да го успокоят. Кротките не само никого не дразнят, но и сами не се дразнят, или по-право жадуват да победят всяка раздразнителност в себе си, за да имат всякога мир в душите си.
Кротостта не е овчедушие или проява на слаб характер, а велико, но скрито мъжество, което е в състояние да понесе спокойно и най-тежката обида, без да се разгневи. Кроткият е непременно търпелив. А търпението е свойство не на слабите, а на силните души. Кроткият не е страхлив, а смел и великодушен. Той понася с радост лично нанесените му обиди, но когато вижда, че обиждат други, смело и достойно се застъпва за тях. Кой е бил по-кротък от нашия Спасител Иисус Христос? Той е образец на кротостта! Сам Той ни поучва да вземем пример от Неговата кротост с думите: ”Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Матей 11:29). Но ето, когато виждал неправдите в живота, Той ги бичувал. Като наблюдавал лошото поведение на книжниците и фарисеите, Той ги изобличавал, та дано по този начин ги сепне и спаси! Той проявявал строгост към тях, но от грижа за тях.
Св. Иоан Златоуст прекрасно разсъждава: ”Да бъдеш строг, още не значи да бъдеш суров и да щадиш, не значи да бъдеш кротък. Кротък е този, който може да понася нанесените нему лично оскърбления, но който може и да защищава несправедливо обидените и да въстава срещу обиждащите. Напротив, който не е такъв, той е безгрижен, сънлив, подобен на мъртвия, но не и кротък, не и скромен”.
Св. Иоан Милостиви, Александрийски патриарх, се отличавал с голяма кротост. Той търпял много пъти обиди от своя собствен дякон и никога не отмъщавал за лично нему нанесени оскърбления. Но щом веднъж чул, че някой си християнин се отнасял зле със своите слуги, повикал го и взел да го съветва: ”Сине мой… ти постъпваш жестоко с твоите прислужници. Но аз те моля, не давай простор на гнева си! Бог ни ги е дал, не за да ги бием, а за да ни служат, а може би не и за това, а за да ги храним с туй, което Господ ни е подарил. Твоят слуга не е ли във всичко подобен на тебе? И той е създаден по образ и подобие Божие… Послушай светоносния учител Павел: ”Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободен;… защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Галатяни 3:27-28). А ако сме равни в Христа, то и помежду си трябва да бъдем равни. Христос затова прие образ на раб, за да ни научи да не се гордеем против нашите роби… Ние сме дали злато, за да поставим в робство този, който заедно с нас е почетен и купен с Божествената Господня кръв! За него е небето, за него е земята, за него са звездите, за него е слънцето, за него е морето… За него Христос се е разпънал и е претърпял всичко останало. Как ти унижаваш тогова, когото Бог така е почел? Биеш го без милост, като че нямаш същата природа, както и той! Кажи, би ли искал ти Бог да те наказва веднага подир всяко твое провинение? Разбира се, не!”
Прочетете още „Третото блаженство*“
Грехове във връзка с второто блаженство*
„Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете. “ (Лука 6:25)
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Възлюбени,
Мнозина запълват пустотата на живота си със смях. Работят, за да изкарат прехраната си, трудят се в определеното време; но като останат празни, скучаят, гнетят се от безсмислието на своите земни дни и за да не страдат от мъчителното униние, предават се на греховни веселби, на смях и разни удоволствия. Събират се приятели, за да пият или да клюкарствуват, играят на карти и табла, за да убиват времето, ходят по гости и по бирарии, дето пълнят очите си със съблазни, а вечерта късно се прибират у дома си още по-нещастни и унили, отколкото преди излизането си навън по развлечения.
Не е ли така с много и много наши братя и сестри? И не ги ли отклонява този неправилен начин на живот от спасителното покаяние, за което ставаше дума в предишната беседа?
Нека прочее посветим днешния молитвен час на размисли върху суетата и гибелността на удоволствията в живота, когато човек в тях дири смисъла на своето съществувание на земята.
Земните удоволствия
Не сте ли чули някои хора да казват: „Да си похапнем, да си попийнем! Това ще ни остане!”
Тези думи издават един чисто езически мироглед! Такъв е бил някога девизът на езичниците епикурейци, които всичкия смисъл на живота свеждали към удоволствията и поради това се стремели, колкото може повече удоволствия да почерпят от изворите му за себе си. Но така ли трябва да разсъждава православният християнин?
„Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Колко погрешни идеи се крият в тези няколко думи! Преди всичко те свеждат живота на човека до животинство. Ако човек само в яденето и пиенето намира смисъла на своето съществуване, с какво би се отличавал той от онези животни, които обичат, след като са задоволили глада си, да се заровят в тинята, за да дремят там блажено? За такова ли блаженство е създал Бог венеца на Своите творения – да се валя в тинята на пороците, след като е ял и пил ненаситно, служейки на своето чревоугодие? Човек просто недоумява, как може да се намери разумна твар, която да казва сериозно: “Да си похапнем и да си попийнем! Това ще ни остане!” Вярно ли е, че това ще ни остане? Не е ли по-вярно, че тъкмо това не остава? То се загубва безследно. То изчезва най-бързо. Човек яде, за да живее, но никой не бива да живее, за да яде.
Ако вземем себеугаждането в неговия най-широк смисъл, ако под себеугаждане разбираме не само ядене и пиене, но и всякакъв друг вид удоволствия, смехове, веселби и развлечения, каквито са измислили хората, за да убиват скуката си, и тогава ще видим, че не в тях е смисълът на човешкия живот. Сама съвестта на човека подсказва, че той не е създаден само, за да яде и пие, да се весели и забавлява в егоистична самозабравеност, а да постига много по-висока цел – спасение на своята безсмъртна душа! Фактът, че след като е ял и пил до пресищане, след като се е отдавал и на всевъзможни други удоволствия, човек не се чувства задоволен, а скучае и търси в нови водовъртежи на лекия и весел живот да потопи скритата в сърцето си мъка, говори, че не леките и греховни веселби са неговото предназначение на земята. След като е гулял до самозабрава, след като е бил по разходки и развлечения, той пак се връща намусен и сърдит вкъщи. Животът му е непоносим! Той се смее, но за да заглуши дълбоките вопли на душата си. Той е весел в компания, но за да бъде след това дваж по-мрачен у дома си. Той забравя себе си, докато е на кино, но за да намери своята неволя при входа на киното, която веднага пак го сграбчва в своята мъчителна власт.
Предназначението на човека
Не, човек не е създаден само за смехове и леки веселби. Соломон, най-мъдрият цар, бил изпитал всички земни удоволствия, които могат да предложат младостта, здравето, красотата, властта и богатството. Но след като не е оставил нищо, без да го е вкусил, накрай изповядал: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 12:8). Той намерил, че същината на човешкото предназначение може да се изрази в следните няколко думи: ”Бой се от Бога и пази Неговите заповеди, защото в това се заключава всичко за човека, защото Бог ще изведе на съд всяка работа и всичко тайно, било то добро, било лошо” (Еклесиаст 12:13-14).
Щом е така, как може да се намерят християни, които повтарят думите на древните езичници: ”Да ядем и да пием, защото утре ще умрем” (1 Коринтяни 15:32)! Тъкмо понеже утре ще умрем и ще даваме отговор пред Бога за делата си, не бива само да ядем и да пием, да се веселим и да се смеем, а трябва да помислим и за безсмъртната си душа!
Светът със своите греховни удоволствия е примка за човека. Затова Словото Божие ни съветва: ”Не обичайте света, нито което е в света; Ако някой обича света, той няма любовта на Отца… Светът преминава и неговите похоти, а който изпълнява волята Божия, пребъдва довека” (1 Иоан 2:15-17).
Ние сме пратени в света, но не трябва да затъваме в него, за да не погинем. Нашето предназначение е да плуваме през морето на света към вечното пристанище на царството небесно. Както корабът, поставен в морето, не бива да остава сред него, а да се стреми да стигне до пристанището, за да не потъне, разбит от бурите и вълните, тъй и всяка човешка душа, поставена сред океана на този временен живот, не бива да остава сред вълните на земните пристрастия, за да не потъне в тях, а трябва непременно да се стреми към небесното пристанище. За тази цел той трябва да се отдалечава от греха, от удоволствията на греха, от примамките му. Защото обича ли човек греха, ще потъне безвъзвратно в него. Св. Исаак Сирин казва: ”Докато човек не се отдалечи от това, към което е привързано сърцето му, дотогава дяволът все има случай да въстава против него и при най-малката негова дрямка го погубва лесно.”
Разочарованията на пристрастените към земните радости
Възлюблени, Бог ни е създал, да наследим вечни блага в царството небесно, а ние се привързваме към суетните и често пъти греховни радости на този свят. Който живее само за земни удоволствия, той рано или късно ще претърпи жестоки разочарования. Защото ще настъпи момент, когато да речем ще се разболее, и тогава земните веселия няма да го радват. Ще дойде ден, и той ще загуби младостта си, и тогава няма да има сили за лудо тичане подир мамещите го наслади. Най-сетне ще удари час, когато ще застане лице с лице срещу смъртта, и тогава ще види, че всичките земни удоволствия, толкова ценени, толкова жадувани, са били суета, сън, пара, изчезнала вече, сапунен мехур, който бързо се е спукал. Тъй всеки, рано или късно, ще се убеди в истинността на Христовите думи: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”.
Но жалко, ако човек късно разбере измамата на греховните радости. Защото няма да има време да поправи грешките на младостта си, да се обърне към Бога и да подири чрез Него истинското веселие за човешкото сърце. Не един пътник по земята се мами по благата на тоя свят затуй, защото все си мисли, че, ако това достигне, той ще бъде щастлив. Щом го достигне и види, че не е щастлив, той си казва, че сигурно липсата на еди-какво си го прави незадоволен. Запълни ли тази липса и не почувства ли пак в сърцето си радост и доволство, той пак търси нови неща, които да го ощастливят. Но тъй в постоянни самозаблуди минава човешкият живот неусетно. И ако той не подири своята радост в Бога, няма никога да я намери, защото той е дирел радостта в удоволствията, в богатствата, в славата, във властта, гдето тя не е.
Покайният плач води към вечна радост
Който прави душата си робиня на земните наслади, не може да търси радостта в Бога! За него радост е чревоугодието, пиянството, блудът, отмъщението и прочее. А истинската радост се състои в чистата съвест, в спазването на Божиите заповеди и в покайното връщане при Бога след всяко волно или неволно отклоняване в грях. Който в греха търси радост, оковава най-добрите сили на душата си с веригите на земните пристрастия. Той, бедният, е съвсем зашеметен от греховните измами и не си дава сметка, че всичко земно е тленно, и че смъртта туря край и на най-завидните човешки съдби.
Св. Ефрем Сирин разказва за себе си: ”Веднъж аз се бях уединил на едно високо място. Като гледах суетата и вълнението на този живот, започнах да разсъждавам със сълзи: защо този живот отлита като сянка и увяхва като утринен цвят? И опечален, въздишайки, аз рекох: как преминава този живот, ние не знаем. Но защо сме свързани с неприлични помисли? Размишлявайки за това, аз устремих поглед към небето и дойдох като че в изстъпление. Силен трепет ме обхвана и ето, видя ми се, че Господ е пред очите на моя ум и казва на душата ми: ”Душо, невесто Моя, защо не обичаш своя Безсмъртен Жених?” В тази минута аз се стреснах и започнах горко да оплаквам своето състояние”… Сълзите на св. Ефрем го довели до блаженство във вечността. Нашите пък смехове и веселби ще ни доведат до вечен плач в отвъдния мир, ако не се покаем и не пролеем покайни сълзи.
Смехът и удоволствията са пречка за плача по Бога
Но как да плачем? Как да се съкрушим, като нямаме покайни сълзи? Нямаме покайни сълзи, понеже светът силно ни е оплел в своите мрежи и ни води до измамните пътища на временните наслади. Докато сме привързани към земните радости, няма да имаме духовно съкрушение и плач за греховете. Нищо не убива тъй скръбта по Бога, както търсенето на леките удоволствия. Те създават лекомислено настроение в човека. Лекомислието пък води към безгрижие за спасението. Смехът и покаянието са несъвместими. Ако искаме да се покаем, трябва да престанем да се смеем и веселим греховно, а да се замислим над вечната съдба на душите си.
Московският светител Филарет тъй говори: ”Светът не обича да плаче, ако не предизвика сълзи някоя страст или беда; той обича веселието и смеха. Той бърза със скачащи нозе да догони минутното блаженство. Струва ми се, той се стреми сега към такова съвършенство в суетата, че нищо друго не иска да върши, освен да се забавлява. До такава степен се забавляват с увеселения, дотолкова говорят за тях, и пишат, и печатат, че е непонятно как не омръзва на хората това веселие, което стига до пресищане и умора.
Но знаете ли вие, замисляте ли се вие, де води този път, към какви последици приближава тази всепоглъщаща страст за увеселения, разкош и непрестанни чувствени наслади? Съдът вече е произнесен, и то произнесен от такъв Съдия, Чиито определения са неизменни, понеже Той е безкрайно праведен и вечен: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25)! Това ”сега”, което вие с такива усилия изпълвате с очарования и мечти, скоро ще отлитне; очарованията и мечтите ще изчезнат. И вие ще се разридаете за разстройството на вашето външно благосъстояние, за разстройството на здравето, за разстройството на душевните сили и, което е най-плачевно, ще се разридаете най-сетне за това, че не сте плакали с кратковременните сълзи на покаянието и умилението, които биха ви дали вечна утеха, и че с краткотрайното веселие и смях сте си купили вечни, палещи сълзи.”
Връщане към Бога
Възлюблени, не сме ли и ние твърде много пристрастени към земните удоволствия? И не ни ли отклоняват те фатално от Бога? За връщането ни към Него много биха ни помогнали размишленията за страшния Христов съд. Като си представи човек, колко е неготов да застане пред лицето Божие, като си помисли, че праведниците са плакали цял живот, просейки от Бога милост за дребните си грехове, ще се съкруши и покае по-лесно, отколкото ако все си представя Бога безкрайно милосърден, или такъв, Който няма да иска строга сметка за нашите дела.
Св. Ефрем Сирин често мислел за страшния съд. В едно свое умилително слово той описва такова свое преживяване: ”Щом си спомних за страшното пришествие Господне, разтърсиха се костите ми. Душата и тялото ми затрепериха. Аз плаках от сърдечна болка и казах, въздишайки: Какъв ли ще се окажа в оня страшен час аз, грешникът? Как ще застана пред престола на страшния Съдия? Как ще имам място до съвършените аз, разсеяният? Как ще се явя аз, безплодният, в числото на ония, които са принасяли плодове на правдата? Какво ще правя, когато светците ще почнат да се узнават един друг в небесния чертог? Кой ще ме признае? Праведните ще бъдат в чертога, а нечестивите в огъня. Мъчениците ще показват своите рани, подвижниците – своите добродетели; а аз какво ще покажа освен леността и нерадението си?”… Ето така и ние трябва да се съкрушаваме, ако искаме да събудим душата си от греховния и сън.
Св. Василий Велики, за да ни предпази от самозабравяне в земните удоволствия, ни съветва да бъдем бдителни и на всичко приятно в света да гледаме подозрително, да го отминаваме, без да задържаме поглед върху него, и към нищо земно да не се привързваме, макар и да ни се струва, че злато на купчини лежи на пътя и е готово да премине в нашите ръце, щом само пожелаем, понеже е казано: ”Кога се увеличава богатството, не привързвай сърце към него” (Псалом 61:11). Па и каквито ще изкушения да ни посрещнат, да ги побеждаваме с твърдата воля да останем верни на Бога. Ако земята ни примамва с греховни наслади, да си спомняме, че ”нашето жилище е на небесата, отгдето очакваме Спасителя” (Филипяни 3:20). Ако ни съблазняват игри, танци, гощавки, пиянство – да си повтаряме думите на премъдрия Соломон: ”Суета на суетите, всичко е суета” (Еклесиаст 1:2). Ако ни прелъстява телесна красота, в която живее порочност, да отвръщаме погледа си от нея, защото е казано: ”Бягай от грях като от змия, защото, ако се до него приближиш, ще те ухапе” (Иисус Сирах 21:2). Ако ни изкушава възможността с някакъв греховен компромис да се издигнем до висок пост, да се наредим добре в живота, да получим слава, богатства и власт над много хора, и тогава да останем твърди във вярата си, като си спомним библейския стих: ”Всяка плът е като трева, и всяка човешка слава – като цвят у трева: изсъхна тревата, и цветът ѝ олетя; но словото Господне пребъдва до веки” (1 Петр. 1:24-25) (По св. Василий Велики).
Каква полза да си знатен, богат и славен, когато душата ти е продадена на дявола? Каква полза да си преситен на земни наслади, да си весел и честит, когато всичко това скоро ще има невесел край? Каква полза да се смееш сега малко време, щом скоро ще се свърши смехът, за да даде място на вечния плач?
О, по-добре малко време да поплачем над греховете си, та навеки да се веселим с праведниците. Земните греховни веселия са отровени от дълбоките угризения на съвестта. А покайният плач пред Бога докарва успокоение на съвестта, примирение с небето, радост на сърцето и вечно спасение на душата.
Св. Григорий Двоеслов разказва следния поучителен пример:
Живял някой си Викторин, заможен човек. Той прекарвал дните си в смях, веселби и удоволствия. Но тоя лек живот го довел и до по-тежки престъпления. Съвестта му силно захванала да го мъчи, и той, съзнавайки своята виновност пред Бога, сам се осъдил, въстанал против себе си, оставил греховните радости в света и доброволно се обрекъл на покайна скръб, като постъпил в монастир. В монастира той проявил голямо смирение, безропотно послушание и такова дълбоко покаяние, че всички се поучавали от неговия жив пример. Той ежедневно плачел за греховете си и проливал обилни сълзи за своите предишни греховни радости. Неговата жажда да умие със сълзи беззаконията си го карала да става посред нощ, да излиза вън от монастира и на една планинска височина да се моли в пълно уединение.
Една нощ игуменът го забелязал, че излиза, и в нощната тъмнина го проследил. Покайникът се спрял на любимото си място и паднал на колене. Игуменът искал да види колко време ще трае тази тайна молитва и търпеливо зачакал. Но изведнъж силна светлина се спуснала от небето върху молещия се. Тая светлина била тъй ослепителна, че озарила всички планински околности. Виждайки това, игуменът се уплашил и се прибрал.
На сутринта той запитал каещия се монах: ”Де беше, брате, тая нощ?” Монахът, мислейки, че може да се скрие, отговорил: ”В монастира”. Игуменът тогава се видял принуден да му открие какво видял през нощта. Със сълзи на очи монахът признал, че Бог изпратил над него, грешния, небесна светлина и добавил: ”Когато ти си видял тази светлина, идваща от небето, тогава заедно с нея аз чух и глас, който ми каза: ”Простени са греховете ти”…
Възлюблени,
Има ли нещо по-радостно от това да ни бъдат простени греховете? А ето на всички ни могат да бъдат простени греховете, ако поплачем за тях! Нека прочее престанем да се отдаваме само на удоволствия, смехове и веселия! Стига сме се смели над собствената си гибел! Стига сме се веселили над собствените си зинали гробове! Да се веселим в живота не е грешно. Но да се веселим прилично, целомъдрено, добродетелно! Да се веселим в Бога! Да се радваме в Духа Светаго! Ако обаче ние се веселим не по Бога, а против Неговите заповеди, ще дойде ден горко да се каем за своето безумно веселие и греховни развлечения!
Дано Бог ни даде мъдрост да обикнем плача и да се отвърнем от греховния смях! Дано се врежат в сърцата ни думите на Христа: ”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете”. И още: ”Блажени плачещите, защото те ще се утешат”. Амин.
”Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:25).
Към следващата част (Третото блаженство)
Трябва да влезете, за да коментирате.