Димо Пенков

Съзнанието за неунищожимостта на духа винаги е било присъщо на хората. Каквито и форми да е приемала тази убеденост, тя е универсална и свързана с различни системи от възгледи. Повсеместното разпространение на вярата в неунищожимостта на човешката личност от смъртта е факт, който заслужава внимание и интересува всеки здравомислещ човек.

Вярата в безсмъртието на душата е била позната на хората преди Рождество Христово. В погребенията през каменния век намираме следи от познаването на тази истина: „Не ще умра изцяло…“ Древният египтянин, който е бил по-цивилизован от хората през каменния век, познавал вече астрономията, основите на математиката и архитектурата, принадлежал е към по-висока цивилизация, създала пирамиди и храмове, чиято тайна и днес не е напълно разгадана, но никога, нито за миг не се е съмнявал, че част от човека е бъзсмъртна. Всъщност всички религии, както и много философски системи говорят за безсмъртието на душата, а християнството ни открива свръхестествената истина – „Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“ (11-ти и 12-ти член от Символа на вярата).

Възниква обаче въпросът: какво всъщност означава безсмъртие на човека в християнското богословие? Отговорът на този въпрос е свързан със смъртта като неизбежно явление, влязло в нашия свят след грехопадението на Адам и Ева.

В този живот можем да сме сигурни само в едно: че всички ще умрем (освен ако Второто пришествие на Иисус Христос не ни изпревари). Смъртта е единственото неизбежно събитие, което всеки човек трябва да очаква. Същевременно смъртта е тайна, която плаши всеки. Въпреки преданията на различните религиозни традиции ние не знаем почти нищо за „…неоткритата страна, откъдето никой пътник не се връща…“ и страхът от нея „озадачава волята“. При определяне мястото на смъртта в нашия живот и отношението ни към нея трябва да имаме предвид следното:

Смъртта е по-близо до нас, отколкото си представяме. „Всеки ден срещам смъртта“ (1 Коринтяни 15:31), пише св. апостол Павел. Разбира се, този израз има много по-широк смисъл.

Смъртта е противоестествена, но тя е и Божи дар. Макар смъртта да е страшна, тя е същевременно и благословия, израз на Божията милост и състрадание, предоставен от Бога спасителен изход. Бог разделя душата от тялото, за да ги съедини отново в определения от Него ден. Той е като грънчаря, видян от св. пророк Иеремия: „И слязох в дома на грънчаря, и ето, той работеше своята работа на колелото. И съдът, който грънчарят правеше от глина, се развали в ръцете му; и той отново направи от него друг съд, какъвто му текна да направи“ (Иеремия 18:3-4).

След големи страдания и мъки праведният Иов изповядва: „Но аз зная, Изкупителят ми е жив и Той в последния ден ще издигне из праха тази моя скапваща се кожа и аз в плътта си ще видя Бога. Аз сам ще Го видя; моите очи, не очите на другиго, ще го видят“(Иов 19:25-27).

С такава надежда са изпълнени много старозаветни текстове. Пророк Исаия казва:„Твоите мъртъвци ще оживеят, мъртвите тела ще възкръснат! Събудете се и тържествувайте вие, повалените в прах; защото… земята ще изригне мъртъвците“ (Исаия 26:19). В този дух пише и пророк Даниил: „И много от спещите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама“(Даниил 12:2).

Приведените текстове, както и много други, които не можем да посочим тук, показват, че идеята за безсмъртието на душата и възкресението на телата у израилтяните е била ясна. Тази истина разкрива подробно Иисус Христос. А Той особено картинно представя живота след смъртта в притчите: За царската сватба (Матей 22:1-22), за десетте девици (Матей 25:1-13), за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Проповедта на планината е проповед за задгробния живот. Явяването на пророк Илия и на Моисей пред Преобразилия се Иисус Христос на планината Тавор е също свидетелство за живота на душите след смъртта. Тази вяра не се ограничава само с приемането на живот след смъртта, но се осмисля с „благата вест“ за Христовото възкресение, което свидетелства за нашето бъдещо възкресение, когато Господ дойде на земята отново „в сила и слава“ и ще въздаде на всеки според делата му. Безутешна би била мъката ни за нашите покойници, ако Бог не ни беше сътворил за безсмъртие. Целият ни живот щеше да е безсмислен, ако завършваше със смърт. Каква щеше да е тогава ползата от добродетели и добри дела? В такъв случай биха били прави неразумните хора, които нямат надежда за вечността: „да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исаия 22:13; 1 Коринтяни 15:32). Обратно, човек е създаден за безсмъртие, загубено след грехопадението, но възможността за него е възстановена чрез Христовото възкресение. Вярата в безсмъртието се потвърждава и от евангелската притча за богаташа и бедния Лазар (Лука 16:19-31).

Нашият земен живот е подготовка за бъдещия живот, която завършва със смъртта: „И както на хората предстои да умрат един път, а след това – съд“ (Евреи 9:27). Но душата му продължава да живее. За този живот Църквата разказва на своите членове, окуражава ги. Разбира се, истината за бъзсмъртието остава предмет на нашата вяра, но разумът може да я изрази посредством някои косвени аргументи:

1. Душата е проста и неделима субстанция, следователно е бъзсмъртна.

2. Вярата в безсмъртието на човешката душа е всеобщ факт. В различни форми тя съществува във всички религии. Библията най-ясно говори за безсмъртието: „И ще се върне пръстта в земята, каквато си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал“ (Еклесиаст 12:7).

3. Нашият живот е смислен, ако продължава във вечността. Земният ни живот е само въведение към вечността.

4. Вярата в безсмъртието е вкоренена у човека. Бог е вложил вечността в сърцето му (Еклесиаст 3:11).

5. Универсалният характер на религията говори за безсмъртен компонент на човешката същност. Това е душата, чрез която се осъществява връзката с Бога.

6. Психологията изобилства с описания на преживявания на хора, докоснали се до смъртта, които свидетелстват за безсмъртието на душата.

Темата за бъзсмъртието на човешката душа и за съществуването на Бога са основата, върху която се изгражда светогледът на религиозния човек. Отношението ни към тях обосновава съдържанието на ценностите, които са обект на размисъл в темите на тази книжка, предназначена за подготовка на кандидат-студенти.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.93-97. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Димо Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-61k

Иван Ж. Димитров

Цял раздел от книгите на Библията и по-специално на Стария Завет се наричат „премъдростна литература“. И ако погледнем използването на глагола σοφίζειν и неговите производни в гръцкия текст на Библията, лесно ще открием, че поне 90% от случаите са именно в онези книги от Стария Завет, които са част от „литературата за мъдростта“. С оглед на ограниченото време сега тук няма да се спираме на думи като σοφία, σοφός и техните форми, свързани с σοφίζειν, защото те са стотици.

Премъдростната книжнина е литературен жанр, разпространен в древния Близък Изток. Състои се от мъдри изказвания (с посочен автор или анонимни), които предлагат кратки поучения за божественото и за добродетелта и с това сочат примери за подражаване. Въпреки че този жанр използва техники на традиционните устни изказвания или разкази, той все пак е съхранен и разпространяван и в писмена форма.

Доколкото тук ограничаваме своя интерес само върху юдейската и християнската библейска традиция, няма да се разпростираме върху други древни култури и техните премъдростни традиции. За да останем в нашия широк географски регион, ще кажем, че и литературният жанр от средновековието „Огледала за принцове”[1], който има дълга история в ислямската и в западноевропейската ренесансова литература, също е светски „роднина” на премъдростната литература. Погледнем ли далече по-назад в историята, ще видим, че в класическата античност дидактическата поезия на Хезиод, особено неговите „Дела и дни“, се разглежда като източник на знания, подобни на премъдростната литература в Египет, Вавилония и Израил.

Днес спокойно твърдим, че най-известните примери за премъдростна литература се намират в Библията. Като не пропускаме да съобразим, че тази най-голяма известност се дължи на най-голямото разпро-странение на Библията, която безспорно е най-разпространената и най-четената книга в цял свят[2].

Наименованието на премъдростната книжнина в Библията идва от гръцкото съществително σοφία (мъдрост, превеждана на български и като премъдрост). Защото мъдростта, включително и Божията премъдрост, е централна тема в „премъдростните” книги, които са: Притчи Соломонови, Псалтир, Йов, Песен на песните, Еклисиаст, Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисус, син Сирахов, и до известна степен Книга на пророк Варух[3].

Авторът на предисловието на книгата (който е и автор на превода на книгата) Премъдрост на Иисус, син Сирахов, изтъква в този интересен текст, че „заради знанието и мъдростта” (παιδείας καὶ σοφίας), които се съдържат в „Закона, Пророците и последвалите ги други Писания”, трябва „да възхваляваме Израил”. И свидетелства: „Моят дядо Иисус се отдавал твърде много в четене Закона, Пророците и други отечески книги. След като добил достатъчно опитност чрез тях, решил и сам да напише нещо за това, което се отнася до образованието и мъдростта (παιδείαν καὶ σοφίαν), та ученолюбивите, усвоили тия неща, да могат все повече да напредват в живота според закона”[4].

Мъдростта в Стария Завет се разглежда не просто като интелектуална дарба, но и като основата, а понякога и като пълнотата на нравствеността на човека (тоест на онзи „живот според закона” по думите на Иисус, син Сирахов, приведени по-горе). Тя произлиза от Бога[5] и нейна основа е „страхът от Господ”[6]. Особено след вавилонския плен темата за премъдростта става любима за свещените писатели, които я представят понякога като лично и присъщо Божие свойство.

Глаголът σοφίζειν се среща в библейските книги за пръв път в превода на 70-те[7]. Но този глагол е създаден и употребяван още преди това той в античната гръцка книжнина. Например, Аристотел, когато говори за изследователите на материалната и на духовната сфера и ги разделя на категории, сред „богословите” включва и Хезиод, на когото приписва μυθικῶς σοφίζεσθαι[8].

В старогръцката литература глаголът се среща сравнително рядко в деятелен и в страдателен залог, но доста често – в среден залог, както е и в този цитат от Аристотел. В среден залог глаголът означава „имам разбиране за нещо” (или по някакъв въпрос), „практикувам някакво умение”, но и „действам лукаво”[9]. От глагола се извежда и съществителното σοφιστής, което в предкласическия период има определено положително значение на „знаещ” (сведущ по даден въпрос), „умен човек“ или някой, който „прави“ мъдрост. Но след критиката на Платон (а след него и на Аристотел) срещу софизма съществителното σόφισμα, както и глаголът σοφίζομαι започват да се употребяват предимно с отрицателно значение на знание, използвано за манипулиране на другите хора в своя полза, винаги с цел да се извлече някаква изгода, съответно съществителното σοφιστής започва да означава „привиден учен, лъжеучен, самохвалко, измамник”. В този смисъл е значението на глагола κατασοφίζεσθαι в старозаветните книги Изход и Юдит. В книга Юдит четем: „не е благоразумно да оставим от тях ни един мъж, защото останалите ще бъдат в състояние да надхитрят[10] цялата земя” (10:19). Подобен е смисълът му и в книга Изход: „да измъдруваме[11] нещо против тях, за да се не размножават” (1:10). И на двете места българският синоден превод много точно предава смисъла на глагола.

При все това съществителното σοφιστής, употребено 9 пъти в книгите на Стария Завет (от които 1 път в книга Изход и 8 пъти в книга на пророк Даниил)[12], има положително значение на „мъдрец”, „мъдър човек”. И в двете книги става дума за мъдреците от двора на владетеля (египетския фараон или съответно вавилонския цар Навуходоносор), до които съответният владетел се допитва по важни въпроси. В определен момент и пророк Даниил става началник на този отбор царски мъдреци.

Глаголът σοφίζειν в превода на 70-те предава еврейския глагол חכם (hokhmah). Единственото изключение е употребата му в 1 Цар. 3:8, където той предава друг еврейски глагол –  וַיָּ֣בֶן.

Така в библейските книги глаголът има преди всичко значение, свързано с притежаване и проява на мъдрост. Например в 3 Цар. 5:11[13] се възхвалява мъдростта на Соломон, който „беше по-мъдър” (ἐσοφίσατο ὑπὲρ + Acc.) от редица свои съвременници, а в Притч. 16:17 се заявява, че, който се съобразява с изобличението, ще помъдрее (σοφισθήσεται)[14].

Трябва да се отбележи, че на трите места в псалмите, където е употребен глаголът σοφίζειν, формите му са в деятелен залог. За разлика от тях всички други форми на този глагол в книгите Изход, Юдит, Притчи Соломонови, Еклисиаст и Иисус, син Сирахов, общо 20, са в среден залог. Безспорно това показва своебразния стил на псалмописеца, а може би и стила на преводача на Псалтира от оригинала на гръцки език. И в трите псаломски цитата се говори за „ставане мъдър” чрез спазване на Божия закон: „Законът на Господа е съвършен – укрепява душата; откровението Господне е вярно – простите прави мъдри (σοφίζουσα)” (18:8); Бог е пратил Йосиф при фараона, „за да поучава велможите му по душата си и старейшините му да учи на мъдрост (σοφίσαι)” (104:22); „С Твоята заповед Ти ме направи по-мъдър (ἐσόφισάς με ὑπὲρ) от враговете ми, защото тя е винаги с мене”(118:98).

В книгите на Новия Завет глаголът σοφίζειν се среща само два пъти: във Второ Петрово послание (1:16) и във Второ послание до Тимотей (3:15). Трябва да се отбележи, че в тези две новозаветни места значението на глагола е различно, различен е съответно и граматическият залог.

В пастирското послание до Тимотей словоупотребата е както в псалмите: 1) формата е в деятелен залог; 2) знаенето на Писанията, тоест на Божия закон, прави човека мъдър: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър (σοφίσαι) за спасение чрез вярата в Христа Иисуса” (15 ст.). Както се вижда, тук ползването на глагола е в съответствие с традиционната юдейска словоупотреба, според която познаването на Закона (Писанията) прави човека мъдър[15]. При това безспорно става дума за знаене от един християнин (и то на ръководен пост – епископ на църквата в град Ефес) на старозаветните Писания. Чрез тяхното познаване и с вярата си в Иисус Христос християнинът постига спасение, „за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (17 ст.)[16].

Във Второто послание на апостол Петър значението на глагола е „измислям някакви хитрости”, „хитро измислям нещо”, при това употребен в страдателен залог: „Защото ние ви явихме силата и пришествието[17] на Господа нашего Иисуса Христа, не като следвахме хитро измислени басни (σεσοφισμένοις μύθοις), а като станахме очевидци на Неговото величие” (16 ст.). Това значение на глагола вече го видяхме на няколко места в старозаветните книги. Като доказателство за истинността на апостолската проповед авторът посочва факта, че апостолите са станали очевидци на Христовото величие. Според древни тълкуватели на текста под явеното величие на Христос, на което апостолите са били очевидци, трябва да се разбира величавото Преображение Христово на планината Тавор[18]. А думата „басни” (μύθοι) се разбира не като конкретни гностически еретически учения, а просто като лъжеучения, с които християните не могат на имат нищо общо[19].

Но така или иначе в тези два новозаветни текста се запазва старозаветната употреба на глагола в двете му отсенки на значение – положителната и отрицателната.

В заключение нека подчертаем, че от разгледаните текстове се вижда как употребата на глагола σοφίζειν в различните книги на Библията отразява разбирането на старозаветните и на новозаветните автори относно проявите на мъдрост – била тя дар от Бога (и съответно винаги в положителна конотация) или плод на човешките умствени усилия (съответно в положителна или отрицателна конотация). Може определено да се твърди, че словоупотребата не се разграничава в двата завета, а зависи от целта на автора да подчертае конкретни истини и реалности от човешкия живот.

Съсредоточаването на вниманието върху отделни думи на библейския текст от тяхната по-скоро граматическа страна може за някого да изглежда едва ли не буквоядство. Но задълбоченото тълкуването на библейските текстове, за да стигне до важни богословски и философски изводи и заключения, трябва най-напред да тръгне от правилното и уравновесено разбиране на оригиналния текст. В тази насока бяха и нашите усилия, макар и ограничени само до глагола σοφίζειν.

_____________________

*Материалът е предоставен от автора, който го е чел като доклад, на Международната научна конференция „Св. Софѝя – Премъдростта, която си изгради дом“, проведена на 11-13 октомври 2019 година в Охрид-Струга, Република Северна Македония

[1].Или на латински Specula principum, вж. повече у Linda T. Darling, “Mirrors for Princes in Europe and the Middle East: A Case of Historiographical Incummensurability”. In Albrecht Classen (ed.), East Meets West in the Middle Ages and Early Modern Times: Transcultural Experiences in the Premodern World. De Gruyter 2013, pp. 223-242 (аvailable from: E-Book Library, accessed 10 October 2019), както и Bjorn Weiler, “Mirror for princes”. Encyclopaedia Britannica https://www.britannica.com/art/mirror-for-princes (accessed 10 October 2019).

[2]. Библията е най-четената (съответно най-много преписвана, превеждана и печатана, а и най-много продавана) книга на всички времена. Пресмята се, че нейните копия на различни езици вече надхвърлят 5 милиарда (https://www.guinnessworldrecords.com/world-records/best-selling-book-ofnon-fiction – accessed 10 October 2019). Но не бързайте да се впечатлявате, защото втората най-разпространена книга в света е „Цитатите на Мао Цзе Дун“, известна и като „Червената книжка“. Нейните отпечатани екземпляри се изчисляват на общо 820 милиона, но това не е и толкова учудващо, щом като този комунистически лидер е властвал над 1 милиард души!

[3]. Отделен въпрос е, че последните три книги се определят като апокрифни или неканонични, или второканонични книги на Стария Завет. Но все пак в православната традиция те са част от Библията. Вж. Боян Пиперов, Тълкуване на книгата Притчи Соломонови, София 1984, с. 12.

[4]. Този текст на предисловието го има само в превода на 70-те и в славянската Библия.

[5]. Бог казва на Моисей за Веселиил: „и го изпълних с Дух Божий, с мъдрост и разум (σοφίας καὶ συνέσεως), със знание и с всяко изкуство” (Изх. 31:3); за Соломон е казано: „А Бог даде на Соломона мъдрост (σοφίαν), твърде голям разум и обширен ум като пясъка на морския бряг” (3 Цар. 4:29 и пар.); за Бога пророкът изтъква: „Той променя времена и години, сваля царе и поставя царе, дава мъдрост (σοφίαν) на мъдри и знание на разумни” (Дан. 2:21); още в първото изречение на книгата си Иисус, син Сирахов, заявява: „Всяка премъдрост (σοφία) е от Господа” (Сир. 1:1); и пак той заявява, че Бог дарува мъдростта на благочестивите хора: „Всичко Господ е сътворил, и на благочестивите е дарувал мъдрост (σοφίαν)” (Сир. 43:36).

[6]. „(Бог) рече на човека: ето, страхът Господен е истинска мъдрост (σοφία), и отбягването от зло е разум“ (Иов 28:28); „Начало на мъдростта (σοφίας) е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди“ (Пс. 110:10; Притч. 1:7; 9:10).

[7]. Преводът на Стария Завет на гръцки език в Александрия е плод на постепенното елинизиране на населението в чертите на империята на Александър Велики и на страните, произлезли от разпада ѝ. Сред тези области най-значителен център на старогръцката книжовност бил египетският град Александрия, където и еврейската общност се е приобщила към гръцката образованост, а в резултат на това се появил и преводът на старозаветните книги на гръцки език, известен като „преводът на 70-те“ (преводачи). Този превод прави достъпни текстовете на еврейската свещена книга на целия тогавашен цивилизован свят, помага и за включването на много цитати от тях в книгите на авторите на Новия Завет (Димитър Попмаринов. Кратко Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново 2001, с. 121, 176; G. L. Robinson, Canon of the Old Testament, Grand Rapds 1937, p. 556).

[8]. Aristoteles, Metaphysica II, 4, 1000a, 18; срв. Werner Jaeger, Die Theologie der frühen griechischen Denker, Stuttgart 1953, S. 19-21. Изразът на Аристотел може да се преведе и като „имам/проявявам мъдрост относно божествените неща“.

[9]. H. G. Little-R. Scott, A Greek-English Lexicon, Oxford 1996, p. 1622.

[10]. На гръцки κατασοφίσασθαι, съответно стихът гласи: οὐ καλόν ἐστιν ὑπολείπεσθαι ἐξ αὐτῶν ἄνδρα ἕνα οἳ ἀφεθέντες δυνήσονται κατασοφίσασθαι πᾶσαν τὴν γῆν (Юдит 10:19).

[11]. На гръцки κατασοφισώμεθα, а стихът гласи: δεῦτε οὖν κατασοφισώμεθα αὐτούς μήποτε πληθυνθῇ καί ἡνίκα ἂν συμβῇ ἡμῖν πόλεμος προστεθήσονται καὶ οὗτοι πρὸς τοὺς ὑπεναντίους καὶ ἐκπολεμήσαντες ἡμᾶς ἐξελεύσονται ἐκ τῆς γῆς (Изх. 1:10).

[12]. Изх. 7:11; Дан. 1:20; 2:14, 18, 24 (2 пъти), 48; 4:6, 37 (по гръцкия текст).

[13]. Или 4:31 в българския синоден превод, както е и в славянската Библия.

[14]. В българския синоден превод това изречение липсва, а същата мисъл се предава в 15:32; там обаче е употребен друг израз, без разглеждания от нас глагол, тоест: ὁ τηρῶν ἐλέγχους ἀγαπᾷ ψυχὴν αὐτοῦ („който спазва/се съобразява с изобличенията, обича душата си“), макар че изразът е преведен „който слуша изобличение, разум придобива“, което пък съответства на гръцкия текст в 16:17 (ὁ δὲ φυλάσσων ἐλέγχους σοφισθήσεται). Това разминаване се дължи на факта, че старозаветните книги в българския синоден превод (от 1925 година) са превеждани по масоретския текст.

[15]. Ulrich Wilckens, σοφίζειν. ThWNT, Bd. VII, S. 528.

[16]. В този положителен смисъл глаголът σοφίζειν се използва и от ранните църковни писатели: вж. Послание на апостол Варнава, 5, 3; св. Игнатий Богоносец, Послание до смирненци, 1,1; св. Юстин Философ, Разговор с юдеина Трифон, 30, 2 и 32, 5 (Ulrich Wilckens, Op. cit., S. 528, Anm. 4).

[17]. Двете съществителни „силата и пришествието“ (δύναμιν καὶ παρουσίαν) се схващат като стилистичната фигура ἓν διὰ δυοῖν, тоест авторът е искал с тях да каже, че апостолите са дали свидетелство, проповядвали са за силното, мощното идване и присъствие на Божия Син в богочовешката личност на Иисус Христос.

[18]. Например, Икумений (VII век) казва: „Говори за явената им слава от Единородния при Преображението (Му)“ (вж. у Π. Τρεμπέλας. Υπόμνημα εις τας επιστολάς της Καινής Διαθήκης, τ. Γ’, Αθήναι 1956, σ. 401).

[19].  U. Wilckens, Op. cit., S. 529. 

Библиография

1. G. L. Robinson, Canon of the Old Testament, Grand Rapds 1937.

2. W. Jaeger, Die Theologie der frühen griechischen Denker, Stuttgart 1953.

3. Π. Τρεμπέλας. Υπόμνημα εις τας επιστολάς της Καινής Διαθήκης, τ. Γ’, Αθήναι 1956.

4. U. Wilckens, σοφίζειν. ThWNT, Bd. VII, S. 528-529.

5. H. G. Little – R. Scott, A Greek – English Lexicon, Oxford 1996.

6. Георги Царев, Човекът в семейството, обществото и държавата според книгата Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, София 1973.

7. Славчо Вълчанов, Прологът към кн. „Премъдрост на Иисус син Сирахов“ и значението му за историята на старозаветния канон. В: Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски”, т. XXII, 1972/1973, София 1976.

8. Боян Пиперов, Тълкуване на книгата Притчи Соломонови, София 1984.

9. Димитър Попмаринов, Кратко Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, В. Търново 2001.

Изображения – авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази статия – https://wp.me/p18wxv-60i                                                                            

Клара Тонева (Стаматова)

Основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са изведени и формулирани от древната Църква и по-конкретно – в Никео-Цариградския символ на вярата**. Всяко изречение и дума в това ясно и кратко изложение на християнската вероизповед имат определен смисъл. От една страна, Символът е теоретично обобщение на общозадължителна норма и образец на вярата, а от друга – го възприемаме динамично, тъй като предполага и вероизповед – нашето общуване с Бога в Църквата.

Истините на вярата са богооткровени и като такива те са свръхразсъдъчни и не са напълно достъпни за нашия ум. Възприемаме ги чрез сърцето си, защото „чрез вярата проумяваме“ (Евреи 11:3).

За по-голяма прегледност Символът на вярата условно е разделен на дванадесет теоретични положения, наречени “членове“. За да разберем  богатото му съдържание, е необходимо всеки негов член, дори всеки негов израз да бъде разгледан поотделно.

Първият член от Символа е: „Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и на земята, на всичко видимо и невидимо“.

Първата дума от Символа, която произнасяме, е „вярвам“. Нашата вяра се изразява в дълбоката духовна убеденост в съществуването на Бога. И именно тук е привидното противоречие: от една страна, сме убедени, че Бог съществува, а от друга – не е възможно да бъде доказано по рационален път. Всъщност, ако искрено вярваме, не са ни небходими логични и разумно обосновани доказателства, защото според св. апостол Павел „вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда“ (Евреи 11:1).

По-нататък след думата „вярвам“ Символът посочва в какво вярваме. С израза „в единия Бог Отец“ се разкрива обектът на нашата вяра, а понятието „единия“ подчертава християнския монотеизъм. Не е посилно за нас да знаем същността на Бога, но това не означава, че не можем да имаме частично знание за Него. Сам Иисус Христос казва, че Бог е дух (Иоан 4:24), а Божественото Откровение свидетелства, че Той е самобитен (Иоан 5:26), вечен (Пс. 101:26-28), неизменяем (Eвреи 6:17),   неизмерим и вездесъщ (Иеремия 23:23-24), всезнаещ (Матей 9:4), премъдър (Пс. 103:24), всеправеден (Пс. 7:12), всемогъщ (Битие 17:1), всеблаг (Матей 19:17), всеблажен (1 Тимотей 6:15), свят (Левит 19:1).

С името Отец в първия член от Символа се разкрива спецификата на християнския монотеизъм. В Библията това име на Бога има две смислови значения: нравствено и метафизично. В нравствен смисъл  Бог е Отец на израилския народ (Второзаконие 32:6), Отец на християните (Матей 6:9) и на всички хора (Деяния на св. апостоли 17:28-29), Отец на милосърдието и Бог на всяка утеха (2 Коринтяни 1:3).Той е Отец на човека както в нравствен смисъл, така и в битиен смисъл, защото му вдъхва дихание за живот по време на творческия акт (Битие 2:7). В метафизичен смисъл обаче Бог е Отец само на Сина, Негово вечно начало (Евреи 1:5). Бог Отец е вечно начало и на третото лице на Света Троица – Дух Свети. По отношение на Него обаче Той не е Отец, какъвто е по отношение на Сина, защото Бог Дух Свети, както се посочва в осми член от Символа на вярата, не се ражда от Отца, а изхожда от Него (Иоан 15:26). Всъщност тайната на богооткровената истина за Света Троица – единият по същност Бог е троичен по лица, остава непостижима за нас. С вяра изповядваме, че Отец, Син и Дух Свети са във всичко едно, освен в неродеността, родеността и изхождането. Но бидейки равни и самостоятелни Божии лица, Те не са три Бога, а един Бог, защото те са единосъщни.

По-нататък в първи член от Символа се казва: „Творец на небето и земята, на всички видимо и невидимо“. Цялото творение е дело на триипостасния Бог. Това означава, че трите лица творят съвместно, но всяко от тях твори по начин, който Му е присъщ. Бог сътворил материята от нищо и от нея в продължение на шест дни (или периода) постепенно създал целия видим свят. В последния, шести ден (период) Бог сътворил човека по Свой образ и подобие. Бог е не само начало и Творец на всичко съществуващо, но и Вседържител, Който като грижовен Отец мъдро промисля и управлява творението.

От втория член до седмия включително Символът на вярата ни въвежда в Христовата тайна. Нека се опитаме да проникнем в нея.

II. „(Вярвам) и в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало;

III. Който заради нас, човеците, и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа (Свети) и Дева Мария и стана човек;

IV. (Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат и страда, и биде погребан;

V. И възкръсна в третия ден според Писанията;

VI. И възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца;

VII. И пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и на Когото царството не ще има край“.

Във втория член от Символа е изложено християнското учение за Божия Син – второто лице на Света Троица, а акцентът е поставен върху Неговата Божия същност. След въплъщението Си Той носи името Иисус, което значи Спасител, а гръцкото име Христос означава Помазаник. Иисус Христос е наречен Господ, чрез което се подчертава, че Той е истински Бог, защото едно от имената на Бога е Господ. С понятието „единороден“ се утвърждава Неговата едсиносъщна Божия природа с Бог Отец. Сравненията „Светлина от Светлина“ и „Бог истински от Бога истински“ показват, че както Бог Отец е светлина и истина, така и Неговият Син носи в Себе Си божествената светлина и истина. По-нататък срещаме понятието „роден“, чрез което се посочва личното свойство на Бог Син, а именно роденост, синовство. Изразът „преди всички векове“  подчертава, че раждането на Сина от Отца е предвечно – не е съществувало време, в което Синът да не е бил роден.

Думите „чрез Когото всичко е станало“ свидетелстват, че Божият Син като едно от лицата на Света Троица притежава и проявява пълна творческа сила, власт и могъщество.

Докато във втория член от Символа на вярата се говори предимно за Божията природа на въплътилия се Син Божи, то в третия се акцентира върху Неговата човешка природа.

Какво означават думите „и се въплъти“? Бог Син става човек, Който във всичко е подобен на нас, хората, освен в греха. Богочовекът Иисус е истински Бог и съвършен човек.

Неговата майка Мария е наречена Приснодева и Богородица. Приснодева, защото тя всякога и неизменно е Дева, а Богородица я наричаме поради това, че е майка на Господа (Лука 1:43).

Защо Той „слезе от небесата“ и каква е целта на боговъплъщението? Преди да отговорим, нека уточним, че думите „слезе от небесата“ имат образен характер и не трябва да ги разбираме буквално. А целта на боговъплъщението е изкуплението на цялото човечество.

В следващия четвърти член ясно се говори за разпятието, кръстните страдания, смъртта и погребението на Иисус Христос. Защо е вписано обаче и името на римския прокуратор Понтий Пилат? Това е било необходимо, за да се посочи точно както времето, когато Христос е бил разпънат, така и за да се потвърди, че Иисус е историческа личност. Неговият живот и кръстна смърт са исторически факти, които са се случили в определено време. По-нататък е казано: „…и страда, и биде погребан“. Чрез този израз се подчертава, че Спасителят на човечеството е страдал на кръста действително, умрял е и е бил погребан. Тук трябва да посочим, че физически страдания и смърт е претърпяла не Божията, а човешката същност у Богочовека. Като Бог Иисус Христос не е страдал и не е умрял.

По-нататък в петия член се говори за възкресението Христово, което има основополагащо значение за нас, защото в него откриваме дълбокия смисъл и цел на нашето човешко съществуване – надмощието на доброто над злото, победата на живота над смъртта. И обратно, ако Христос не беше възкръснал, то нашата вяра според св. апостол Павел е суетна и ние все още сме в греховете си (1 Коринтяни 15:17).

Как да разбираме израза „според Писанията“, който се намира в края на петия член? Употребата му тук не е случайна, защото чрез него се посочва, че с възкресението на Иисус Христос се изпълняват старозаветните пророчества за това събитие (Исаия 53:5-11).

Преминаваме към шестия член от Символа, в който е разкрита тайната на Христовото възнесение. На четиридесетия ден след Своето възкресение Спасителят извел учениците Си близо до град Витания на Елеонската планина и след като им дал последни наставления и ги благословил, се възнесъл на небето (Марк 16:19). Изразът „възлезе на небесата“ показва, че както при Своето въплъщение Синът Божи от невидим станал видим, като слязъл от небесата, така и сега от видим станал отново невидим, като възлязъл на небесата.

Последващите думи „и седи отдясно на Отца“ трябва да разбираме в метафоричен смисъл, а не буквално. Древният обичай на Изток повелява, когато някой домакин желае да изрази дълбока почит към своя гост, кани го да седне от дясната му страна. С това сравнение в Символа на вярата се подчертава равнопоставеността и равночестието между Бог Отец и възнеслия се Иисус Христос.

И ако шестият член ни разкрива тайната на Христовото възнесение, следващият седми е свързан с християнската есхатология. Така се нарича учението за Второто пришествие на Иисус Христос на земята. Никой от нас не знае часа и деня на Второто Христово идване на земята. Знаем само, че то съществено ще се различава от първото. Защото ако първия път Иисус Христос слиза на земята, приел образа на безгрешен и смирен човек, при второто Си пришествие Той ще се яви в славата на Своето божество. Въздавайки всекиму според делата му (Матей 16:27), Спасителят ще основе Свое царство, което като безкрайно преминава във вечността.

Всъщност седмият член от Символа разкрива нашата убеденост, че Бог стои не само „в начало“ на всичко съществуващо (Иоан 1:1), но и в неговия край. Това означава, че от началото на творението до края на времето Бог е Този, Който задава посоките на историческото развитие.

Преминаваме  към тайната на третото лице на Света Троица – Бог Дух Свети, за Когото в осмия член от Символа на вярата се казва: „И в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се прекланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците“.

Бог Дух Свети има същите качества, каквито имат Бог Отец и Бог Син. Той е единосъщен с Тях, затова е и наречен Господ,  както е наречен и Иисус Христос във втория член от Символа.

Личното свойство на Светия Дух, което го отличава от Отца и Сина, е Неговото предвечно изхождане от Отца. Светия Дух е истински Бог, Господ, Който заедно с Бог Отец и Бог Син равнопоставено участва в създаването на света. Той е онази духовна сила, Която не само поставя начало на съществуването (Битие 1:2), но и осъществява, завършва, освещава и осветява сътвореното. За нас Светия Дух е Творец и Подател на живот, Който ни дава благодатни сили, особено чрез светите тайнства.

Божествеността на Бог Дух Свети (единосъщието Му с Отец и Син)  е потвърдена и чрез израза: „Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина“.

Какво означават думите, с които завършва осмият член: „Който е говорил чрез пророците“? Осенени и боговдъхновени от Светия Дух, пророците, които св. апостол Петър нарича „Божии човеци“ (2 Петра 1:21), са предсказали бъдещето на човечеството, записвали са внушеното им от Бога в свещените книги, извършвали са необясними за нас чудеса.

Следващият девети член от Символа, който гласи: „Вярвам в едната, света, вселенска (съборна) и апостолска Църква“, съдържа учението за Църквата и нейните свойства. Църквата, която е основана от Господ Иисус Христос на празника Петдесетница (Деяния на св. апостоли 20:28), може да се разглежда от две страни – като общество от вярващи и като богочовешки организъм.

И наистина, в исторически аспект Църквата е несъмнена реалност. Тя е организация или общество от вярващи; съществува близо двадесет века и се ръководи от определени канони. Но това ли е специфичното за нея? Не, защото онова, която я разграничава от всички останали човешки общества, е нейният богочовешки характер. В този смисъл от верова позиция ние не можем да я определяме като общество. Църквата е тяло Христово, чиято глава е Сам Иисус Христос (Ефесяни 4:15-16), тя е богочовешко единство (Иоан 17:21-26). Именно това разбиране за Църквата, което има своето дълбоко основание в Евангелието, утвърждава истината, че тя трябва да бъде разглеждана и определяна като нещо единствено и неповторимо, като богочовешки организъм. Ние, членовете на Църквата, сме съединени чрез една вяра, ръководени сме от богоустановена иерархия и духовно израстваме чрез Божията благодат, която получаваме във и чрез светите тайнства.

Църквата е една, защото има един Глава – Иисус Христос, и защото в нея постоянно пребъдва единият Дух Свети. Едната християнска Църква отразява единството на Бога: както Бог е един, така и Неговата Църква е една. Съществуването на множество самостоятелни църкви – българска, сръбска, гръцка и други, не нарушава единството на Църквата.

Църквата е наречена и света́, защото тя е осветена от Иисус Христос, Който невидимо я ръководи и защото в нея постоянно пребъдва Дух Свети. Като членове на Църквата ние не сме свети, но сме осветени. Това означава, че имаме възможност да се усъвършенстваме духовно и да достигнем светост.

По-нататък в деветия член Църквата е определена като вселенска или съборна. Как да разбираме това определение? Църквата е за всички хора по цялата вселена, но освен тази количествена характеристика тя има и друга, която е много по-съществена. Църквата е вселенска или съборна, защото истините, които проповядва, са богооткровени и като такива те имат универсален характер.

И накрая, Църквата е наречена апостолска. Знаем, че в ранното християнство избраните от Иисус Христос ученици – апостолите, са получили даровете на Светия Дух и са били изпратени по света, за да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15). С дейността на Христовите апостоли започва разпространението на християнството по цялата земя. Църквата е апостолска, защото пази апостолската вяра, учение, предание и писания, апостолските примери на саможертва и святост, апостолското приемство на даровете на Светия Дух и Божията благодат. Църквата, подобно на апостолите, е пратена в света и нейната мисия е да го преобрази в царство Божие.

Вярата в Църквата изисква вяра и в светите тайнства. Затова преминаваме към десетия член от Символа, който гласи: „Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете“.

Тук се разкрива християнското учение за тайнствата и конкретно за тайнството Кръщение. Това обаче не означава, че то е по-важно от другите тайнства, които Църквата постоянно практикува. И чрез седемте тайнства, които са духовно-осезаеми средства за нашето усъвършенстване и спасение, се предава Божията благодат. Тя очиства, освещава нашата психофизическа природа и я подготвя за вечния живот. Но въвеждането в благодатния живот става именно чрез кръщението, защото то е прага, който „прекрачваме“, за да влезем в Църквата, и необходимо условие, за да участваме в другите тайнства. Кръщението е установено от Спасителя след Неговото възкресение, когато Той казал на учениците Си: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19).

При кръщението чрез Божията благодат се очистваме от всеки грях и се възраждаме за нов духовен живот. Кръщаващият се бива оправдан и осветен чрез трикратно потапяне във вода и с произнасяне на сакраменталната формула: „Кръщава се Божият раб… (Божията рабиня) в името на Отца и Сина и Светия Дух“. Обличането на кръстените с бяла дреха символизира очистената им душа, а даряването им с кръст е символ на тяхната решимост неотклонно да следват Христос.

Чрез думите „едно кръщение“ се подчертава, че това тайнство се извършва само веднъж. То е едно и неповторимо, защото е израз на едната вяра в единия Бог.

В единадесетия член от Символа – „Чакам възкресението на мъртвите“, се съдържа учението за възкресесението на мъртвите при второто идване на Иисус Христос на земята. Този член, който допълва казаното в седмия, разкрива очакванията и надеждите, които съпътстват нашата вяра.

Последният член от Символа на вярата – „(чакам) и живота в бъдещия век. Амин – ясно излага учението на Църквата за живота в бъдещото Царство Божие. Под „живот в бъдещия век“ се разбира животът, който ще дойде след възкресението на мъртвите и всеобщия съд. Това е вечният живот, към който всички ние сме призвани. А дали ще достигнем до него, зависи от нас.

Символът на вярата ни открива следните основни вероизповедни истини:

1.Вярата в единия Бог Отец, Творец, Вседържител и Промислител на всичко съществуващо – видимо и невидимо (I-ви член);

2.Вярата в единородния Син Божи (от II-ри до VII-ми член включително);

3.Вярата в животворящия Бог Дух Свети, Който от Отца изхожда и Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина (VIII-ми член);

4.Вярата в едната, света, вселенска и апостолска Църква (IX-ти член);

5.Изповядването на едно кръщение за опрощаване на греховете и очакването на възкресението и живота в бъдещия век (от X-ти до XII-ти член).

Казано накратко, в Символа се съдържат нашата вяра, начинът на нейното изповядване и нашите човешки очаквания и надежди, които я съпътстват.

Вероопределящите богооткровени истини на християнството обаче са неотделими от вероизповедните. Това означава, че чрез думи и дела трябва да ги претворяваме в живота си.

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 46-56. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Този символ е изработен и приет на първите два вселенски събора, проведени съответно в Никея (325 година) и в Константинопол (Цариград) (381 година). Той е израз на волята на Църквата и безпогрешно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. Затова е известен повече с името Символ на вярата, или просто Символа, който ще използваме в настоящия очерк.

Изображения – авторът Клара Тонева (Стаматова), Св. Троица и отделни Нейни лица. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5ZS

Свещеник кандидат на богословските науки Кирил Краснощеков

В историята на Вселенската Църква никога не е имало такива мащабни  и всеобхватни гонения, както в съветска Русия през XX век. Гоненията се разпространяват по цялата територия на огромната страна, обхващат всички слоеве на обществото и всички възрасти – от децата до старците. Според някои оценки за 70-те години (от 1917 до 1987 година) повече от сто милиона са православните вярващи в Русия подлагани на различни гонения, притеснения, дискриминации – от издевателства и уволнения от работа до разстрел[1]. В своя доклад ще се постарая да направя кратък обзор на най-страшния, най-кървавия период на гонения, периода 1918-1940 година.

На 23 януари 1918 година болшевишкото правителство Съвет на народните комисари (Совнарком) публикува „Декрет за отделянето на църквата от държавата и на училището от църквата”. Този закон поставя Руската православна църква в строгите рамки на всякакви забрани и ограничения. От този момент тя изгубва правата си на юридическо лице, лишена е от собственост и от възможност да придобива такава. На 8 май 1918 година Совнарком постановява да бъде създаден към Народния комисариат на правосъдието особен, постоянно действащ отдел, който да ръководи делото по отделянето на Църквата от държавата. Възниква VIII (впоследствие V), или така нареченият „ликвидационен” отдел (имат се предвид задачи по ликвидирането на предишните, дореволюционни отношения между Църквата и държавата и оказване на помощ на органите на властта за пресичането на контрареволюционната дейност на религиозните обединения). Неговият несменяем завеждащ П. А. Красиков се откроява сред болшевишките ръководители, отнасящи се особено отрицателно към религията. На практика функциите на отдела не се ограничават с изброеното по-горе. Въпреки декларирания принцип на отделяне на Църквата от държавата, основа на политиката на болшевишкия режим е жестокото смазване на религиозния живот.

Прочетете още „Гоненията срещу православната вяра в съветска Русия (1918-1940 г.)*“ →

Любомир Тенекеджиев

Земният живот на човека протича в границите между физическото му раждане и физическата му смърт. Този кратък период е предназначен да го подготви за вечността. Но всяка личност като носителка на Божия образ има възможност да избира. Тя може да се движи по пътя на живота – към Бога, но може да избере и другия път – на преходни наслади и порока. Правилно насочената свободна човешка воля има уникалния шанс да го доведе във вечността, а изборът на злото – до гибел. Затова всеки християнин се старае да изпълнява изискванията на Свещеното Писание и да се вслушва в повелите на съвестта си. Тези два закона са в пълна хармония, защото са дело на един Законодател – Бога. Той сътворил човека по Свой образ, като по този начин му задал и нравствени критерии. А в промислителните Си грижи за грешния човек облякъл в словесна форма чрез Свещеното Писание конкретни норми, водещи до освещаване. И ако често се забелязва разминаване между заключенията на съвестта и изискванията на Писанието, това е следствие на деформациите на първия грях. Те до такава степен затъмнили Божия образ и разстроили хармонията в човешката природа, че поставили отпечатък както върху възприемането на божествените истини, така и върху правилното отношение към света. Именно поради това за човека е трудно със собствени сили и въз основа на заключенията на деформирания си мироглед сам да постигне своето спасение. Независимо от усилията, които полага, и от добронамерените позиции, от които изхожда, склонността към грях променя в съзнанието му образа на заобикалящата го житейска картина. Явно е необходима външна подкрепа за немощния, която да тушира склонността към грях, да изглажда душевния му дисбаланс и да насочва в правилна посока свободната му воля. В Христовата Църква тази функция е предоставена на светите тайнства, които преподават спасителна благодат.

Всички тайнства имат огромно значение за спасението на човека. Всяко от тях е носител на специфична спасителна благодат. Поради своята универсалност и значимост за спасението те не могат да бъдат степенувани по важност. Въпреки това тайнството Кръщение има особено място сред седемте тайнства, практикувани от Православната църква. Тази особеност се обуславя от факта, че то е врата за влизане в Христовата Църква и условие за участие в благодатния ѝ живот. Следователно, за да може човек да се ползва от спасителните дарове, трябва да е кръстен на останалите тайнства. Чрез тайнството Кръщение той става жив член на Църквата, която е Тяло Христово.

В дохристиянския свят езичниците влагали в думата тайнство разбирането за тайни култови действия и церемонии, в които взимали участие само посветените. Това съответствало на практикуваните от тях мистерии. Мястото на човека в извършването им се ограничавало до изпълнение на определени култови действия, които според тях привеждали към магическо единение с Бога. Душевно разположение, чистота на сърцето и нравствени усилия не били необходими. Единствено значима била ритуалната чистота.

Привидно тайнството Кръщение наподобявало мистериите. При тях се произнасяли клетви и обещания за вярност, а новопосветените често се обличали в бели дрехи. Формално обличането в бели дрехи на кръщавания и произнасянето на кръщелната формула създавали погрешното впечатление за равнозначност. Може да се предположи, че именно тук се корени причината още в началния период от съществуването на Църквата Кръщението, наред с някои други свещенодействия, да бъде определено като тайнство. Освен това според контекста на старозаветните и новозаветните книги и символиката в тях юдейското обрязване на момчетата, което се извършвало на 8-я ден, може в известен смисъл да бъде определено като предобраз на християнското тайнство Кръщение. Но нито езическите мистерии, нито юдейското обрязване притежават благодатната същност на християнското Кръщение.

За Кръщение се говори на различни места в новозаветните свещени книги. В Евангелията според св. евангелисти Матей, Марк и Лука, както и в книга „Деяния на светите апостоли“, се разказва и за проповедта на св. Иоан Предтеча, който извършвал кръщение в река Йордан. Но тук все още не можем да говорим за тайнство. Това действие на св. Иоан Кръстител предшествало тайнството Кръщение. То имало локални измерения и било покайно, водно кръщение, което не предавало специфичната за тайнствата благодат, а само подготвяло за кръщение със Светия Дух и огън.То изисквало дълбоко нравствено преосмисляне и покаяние за греховете. Затова се нарича покайно, Иоаново кръщение, а св. Иоан Предтеча – Кръстител.

В тази гранична епоха и за да се изпълни всяка правда, Иисус Христос приема покайното Иоаново кръщение. С това Сам Той показва, че не нарушава старозаветния закон, а по-скоро стриктно го изпълнява, като влага ново съдържание в него. По този начин Той не само парира юдейските нападки, но действително поставя Себе Си в средата на грешниците. Макар да е безгрешен, приема умиване от грехове и се подготвя за кръщението в кръстната Си смърт, като поема вината за греховете на цялото човечство.

По време на кръщението в река Йордан Бог се открива на хората в трите Си лица. Иисус Христос е във водите на реката, Дух Свети слиза като гълъб и се спуска над Него, а от небето се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (Матей 3:17). Син приема Кръщение, Дух Свети слиза над Него, а Бог Отец удостоверява синовството на Спасителя. Така още в началото на обществената проповед на Иисус Христос било възвестено ясно съдържанието на неизследимия за човека християнски догмат за Света Троица. Този акцент на Свещеното Писание има изключително важно значение в живота на християнина и ненапразно е обвързан с Кръщението. Той посочва безусловната необходимост за всеки встъпващ чрез тайнството Кръщение в Църквата от вяра в единия по същност и троичен по лица Бог.

Но в този догмат се отразява и конкретното отношение на Бога към човечеството. От една страна, чрез Боговъплъщението се разкрива Божията любов, а от друга – безкрайната Му милост, по силата на която чрез Богочовека Иисус Христос се извършва осиновяване на вярващите в Него.

Тайнството Кръщение е установено от Иисус Христос след възкресението Му, когато изпраща учениците Си на проповед: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Матей 28:19); „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). То е духовно-благодатно средство, чрез което човек се възражда чрез вода и Дух за нов, праведен живот. Често се казва, че в тайнството Кръщение човек умира за греха и се ражда за вечността. Посредством получаваната в тайнството Кръщение благодат грешният човек се умива от греха си, става член на Църквата Христова и придобива възможност да се ползва от благодатта, съдържаща се в останалите църковни тайнства. Чрез благодатната подкрепа и личното усилие човек може да постигне своето спасение.

Обвързаността на личните усилия за придобиване на Царството Божие и благодатната Божия подкрепа чрез тайнствата не е само логическо умозаключение. Тя е изискване, изрично подчертано от Спасителя, Който изтъква това още преди тайнството да бъде установено от Самия Него. В разговора Си с Никодим Той посочва безусловната необходимост от Кръщение за придобиване на Царството Божие, като казва недвусмислено, че ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие и ако се не роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие.

Тези Христови думи показват колко важно е тайнството Кръщение. На пръв поглед те поставят акцент върху безусловната необходимост от него за постигане на спасение. В този аспект не остава възможност за съмнения и коментари. Но освен това те посочват, че тайнството Кръщение, наред с всички други тайнства, има две страни – благодатна (вътрешна) и видима (външна).

Благодатната страна на Кръщението се свежда до това, че чрез него човек се очиства от греховете си и се ражда за нов, духовен живот. Видимата му страна пък се свежда до водата, в която трикратно се потапя кръщаваният, както и произнасяната кръщелна формула.

Въпросът за неделимото единство на благодатната и видимата му страна надхвърля възможностите на човешкия разум. За християнина е достатъчно да знае само, че благодатните дарове на Кръщението (вътрешната страна) се получават чрез видимо посредничество  (външна страна) и благодатта въздейства не само на душата, но и на тялото, защото човекът е психо-физическо същество.

Най-важните условия при всяко тайнство са неговата действителност (обективна страна) и неговата действеност (субективна страна). Когато се говори за действителност на тайнствата, се има предвид, че в тях под видимите знаци действително се съдържа и преподава невидима Божия благодат на тези, над които те се извършват. Относно тайнството Кръщение обективната страна съставлява комплекс от задължителни и съпровождащи действия, оформящи цялостно чинопоследование.  

Както всяко тайнство, така и Кръщението трябва да бъде извършено от иерархическо лице. За разлика от всички останали тайнства, които задължително изискват извършителят им да бъде презвитер или епископ, при екстремни обстоятелства тайнството Кръщение може да бъде извършено и от мирянин (член на Христовата Църква). Това се отнася за случаи, когато смърт заплашва некръстен човек. В такъв случай мирянинът потапя (в краен случай дори поръсва) трикратно болния във вода и произнася кръщелната формула. След оздравяване на кръстения свещенослужител довършва неизвършеното от християнина.

Критериите за действителност на тайнството Кръщение изискват още кръщаващият да произнесе кръщелната формула: „Кръщава се Божият раб (или Божията рабиня)   (името) в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ . Освен това кръщаваният трябва трикратно да бъде потопен във вода от свещенослужителя (по веднъж след произнасяне на името на всяко от лицата на Света Троица).

Тези изисквания не са дело на човешкия разум, а имат своето основание в Свещеното Писание. Още в началото от съществуването на Църквата те стават задължителна практика в нейния живот. Затова можем да твърдим, че Църквата от първия ден на своето съществуване стриктно ги изпълнява. 

Макар спазването на тези задължителни изисквания да гарантира действителността на тайнството Кръщение, Църквата е изградила едно дълбоко мистично, красиво и изпълнено със символика чинопоследование, което включва и други елементи. Вплетени хармонично в едно цяло, те отговарят на значимостта и тържествеността на това събитие. То е празник както за приемащия тайнството и неговите близки, така и за цялата Църква.

На първо място сред тези допълнителни елементи е отричането от дявола. Този акт не е само една волеизява и самоопределяне на кръстения. Тогава той реално се освобождава от властта на дявола и придобива способност да разполага със своята воля независимо от него. Това се постига в името на Иисус Христос, по силата на даденото обещание в Негово име да бъдат прогонвани и бесове.

Кръстът, който се подарява на кръстения, и кръстообразното благославяне имат не само символично значение, но притежават реално мистично съдържание. Кръстът притежава силата на Христовото име и е реално благодатно средство за подкрепа на вярващия. Той е сигурно духовно оръжие срещу злите духове.

Белите дрехи, в които обикновено се обличат кръстените, символизират духовната чистота, към която трябва да се стремят. Запалените свещи и трикратното обикаляне около купела пък напомнят за доброволно избрания път на светлината и духовната радост.

Когато разсъждаваме за действеността на тайнствата, акцентът се поставя върху действието, което дадената благодат произвежда у човека в негова полза за спасение. Новото му раждане в Кръщението представлява реална промяна на природата му. Греховните склонности в природата му биват заменени с нови. Именно поради това Кръщението се приема като смърт за злото и раждане за доброто, пълно обновяване, ново раждане или възкресение за освободения от греха. Кръстеният е роден за нов свят живот с Бога. Обективно той е освободен както от вината за първородния грях, така и от всички лични грехове, извършени от него до този момент, ако е възрастен.

Действието на благодатта, съдържаща се във всяко тайнство, е в пряка зависимост от свободната човешка воля. Бог изпраща на човека благодатни дарове, но за да породят добри резултати, той трябва да пожелае да ги приеме и оползотвори. Възможно е човек да отхвърли Божието благодеяние.  Тогава съдържащото се в тайнството благо не е действено. То е нереализирана потенция. Свободното приемане от човека на предлаганото от Твореца е израз на хармония между Божествената и човешката воля, което не може да се третира като отнемане на свободата. Тъкмо обратното. В дадения случай има изява на идеалната форма на общение, когато двете страни са в пълно единомислие. Това напомня хармонията в отношенията между лицата на Света Троица.

Хармонията между Божията и човешката воля дават конкретен резултат – реална промяна в природата. При извършване  на тайнството Кръщение тя се изразява в склонност към добродетелност. Но тя не отнема правото на свободен избор и поради това кръстеният може отново да греши. Съпротивата на свободната воля срещу потребността от добродетелност е последица от липсата на любов и измамните примки на демона. Най-често той поставя като уловка в тях временни наслади, които атакуват пряко основния човешки порок – горделивостта. Новата нагласа на съзнанието, придобита чрез тайнството Кръщение, е крехка и подвластна на естествените закони, по които се развива всяка човешка личност. Тя е като квас, която не механически и отведнъж, а постепенно обхваща цялото. Затова и грижите за новия член на Църквата трябва да бъдат по-големи. Независимо от придобитите нови склонности той все още е лесна плячка за лукавите измами на демона. Още неукрепнал в добродетелта, той не е подготвен без помощта на приемника (кръстника) да различи ясно истината от измамата. В процеса на нравственото израстване на личността основен катализатор е любовта към Христа Спасителя.  Поради това задължение на приемника е да напътства кръщелника си в основните християнски добродетели и да разгаря искрата на любовта в сърцето му.

За създаване на благоприятна почва за духовно израстване още от древността наред с възрастни Църквата е кръщавала и малки деца. В Свещеното Писание са разкрити случаи, когато поради вярата на един, Бог извършва благодеяние на друг. И в този случай заради вярата на родителите и възприемника детето получава благодатта като възрастен. Вярно е, че Кръщението трябва да се предхожда от покаяние. Но към децата то не е строго изискване, защото те нямат лични грехове.

Църквата признава още един вид особено Кръщение. По време на жестоките гонения на християните мнозина вярващи са претърпели мъченическа смърт заради вярата си в Богочовека, преди да се кръстят. Тяхното мъченичество се приема за кръщение с кръв. Основание за това са думите на Иисус Христос, Който нарекъл Своите страдания кръщение и обещал небесна слава на всички, които пострадат мъченически за Него. 

________________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с.21-30. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Любомир Тенекеджиев, св. Иоан Кръстител, Христос в река Йордан и Дух Свети, и Света Троица.  Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-5YP