Борис Маринов

Молитвата има изключително значение в религията и за религията.

Авторитетни люде, изследвачи на религията – историци, философи и богослови, – и видни религиозни мислители утвърждават, че молитвата е сърцето, центърът, душата, същината на религията, и че, ако няма молитва, няма и религия. Така например:

Известният професор по сравнителна история на религиите Dr. Friedrich Heiler (Хайлер) нарича молитвата „сърце и център на всяка религия“, a Cornelius Petrus Tiele (Тиле), един от отците на сравнителната история на религиите, заявява: „Там, гдето молитвата е напълно занемяла, там е станало това същото със самата религия“.

Пионерът в психологията на религията именитият американски психолог-философ William James (Джеймс) е напълно съгласен с прочутия философ на религията Auguste Sabatier (Сабатие), че „гдето няма вътрешна (сърдечна – в скоби мои) молитва, там няма и религия“, и подчертава, че молитвата „представлява от себе си душата и същината на религията“.

Един от най-бележитите съвременни протестантски богослови професор Dr. Adolf Deissmann (Дайсман), от Берлинския университет, казва: „Религия има… там, гдето е жива у човека молитвата“.

Големият православен религиозен мислител Алексей Степанович Хомяков пише: „В молитвата е висшият живот на Църквата. Ние се молим затова, понеже не можем да не се молим. И тази молитва на всички за всякого и на всякого за всички е като че кръв, която се движи в тялото на Църквата: тя е неин живот и израз на живот, тя е думата на нейната любов и вечното дихание на Божия Дух“.

Но що е самата молитва[1]? Що е молитвата откъм външна и вътрешна страна?

Едно късо проучване относно „идейните предпоставки“, които лежат в основата на молитвата, един бегъл психологически анализ на „молитвеното преживяване“, едно кратко филологическо изследване на думата „молитва“ в някои древни и нови езици и една неколкоминутна екскурзия из Свещеното Писание, смятам, ще ни дадат достатъчно светлина, за да добием една по-ясна, по-пълна и по-вярна представа за молитвата въобще и за молитвата, погледната външно и откъм нейната същина.

Идейни предпоставки на молитвата

Не може да се моли онзи, който не е убеден в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят. Това може да заключим и от следните апостол-Павлови думи, взети в по-широк смисъл: „Оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува“. Вярата в съществуването на божествена действителност, в съществуването на божествен свят е първата предпоставка на молитвата.

Онзи, който се моли, той се моли на нещо, което счита за лично: на нещо, което може да чуе, да разбере, да се отзове, да помогне и така нататък. Вярата в личен Бог (или богове) е втората предпоставка на молитвата.

Тук обикновено правят такива възражения: Ами при най-нисшата форма на религиозно почитание (поклонение) – „вещепоклонството“ (поклонение на естествен предмет: камък, раковина, череп и така нататък) и „идолопоклонството“ (поклонение на изкуствено направени образи: например златен телец) – за какъв личен бог или лични същества може да става дума? Дивакът просто почита самия предмет и самия идол, независимо от това: дали в него обитава някакъв дух.

После: съществуват и ред други „атеистични религии“, тоест религии без лични богове, например браманизмът и будизмът.

Трябва да кажа, че направеното по отношение на най-нисшата форма на религиозно почитание възражение почива на остарял и отдавна опроверган възглед.

Действително, някога учените са мислели, че дивакът почита самия предмет и идол, без оглед към някакъв си дух. Така е мислел и професор архимандрит (после епископ) Хрисант Ретивцев, автор на солидното съчинение „Религiи древняго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, Историческое изследованiе“, Санкт-Петербург 1873-78 г., в 3 големи тома.

Доказано е обаче от мисионери и пътешественици, които основно изучили бита на диваците, че в „предмета“ или „идола“ дивакът предполага присъствието на особен дух или свърхестествена сила. Дори самият фетиш (естествен предмет на религиозно поклонение) „е, – по думите на мисионера Dieterle, – одушевено и представяемо като личност (курсива мой) оръдие на посредство между божеството и човека“. Wilhelm Schmidt, един от най-добрите съвременни познавачи на историята на религиите на примитивните народи, говори за лични отношения към божествата дори у пигмеите и пигмеоидите.

Що се отнася до твърдежа за някакви си „атеистични религии“, религии без лични божества, трябва да отбележа, че и тук има известно недоразумение. „Религия“ и „атеистична религия“ взаимно се изключват: „атеистичната религия“ не може да бъде „религия“ в истинския смисъл на думата (връзка между света на свърхестественото и света на емпирически естественото, между човешката личност и лични свърхестествени същества), както и „религията“ не може да бъде „атеистична религия“. Въобще думите „атеистична“ и „религия“ са логически несвързваеми.

Поддръжниците на мнението за съществуването на „атеистични религии“ се позовават, най-често, на браманизма и будизма.

Но Брама в браманизма не е нито фикция, нито отвлечена идея, „а е действително битие, с което браманистът влиза в общение по пътя на своеобразна аскетика“. Нещо повече: по свидетелството на авторитетни историци на религията, Брама, „това е личното върховно божество, като откровение на безличния Атман“.

Знае се, че Буда и неговите най-близки последователи „не са отричали съществуването на боговете от индийската митология, с изключение на Брама“.

Често Буда, когато размишлявал под дървото на мъдростта, е трябвало да се бори срещу заплашванията на принца на демоните – Мара и против съблазънта на дъщерята на боговете – Аспара. Значи, за него демоните, боговете, Мара, Аспара са действително съществуващи.

Буда е имал за главна цел да посочи път за освобождаване от страданията. И понеже в своята система той не говори за Бога, тя се оказала негодна да задоволи потребността на религиозната душа. Затова в непродължително време в будизма се появили многочислени секти, които се опитали да възпълнят съществуващата в него празнота, като въвели учението за божествени същности. Освен това, сам Буда бил възведен в степен на най-висше божество, и бил създаден и съответен култ. „Ние имаме пълно право да мислим – казва историкът на религиите шотландският професор Алън Мензис, – „че будизмът едва ли би се продължил дълго и би се разпространил далеко, ако тези недостатъци „не са били отрано опразнени“.

Казах, че втората предпоставка на молитвата е вярата в личен Бог (или богове).

При молитвата обаче е налице и идеята за волята на Божеството да се меси в света и да общува с човека.

И деистът приема, че съществува личен всемогъщ Бог и че Този Бог е сътворил света. Ала той не вярва, че Бог се меси в света.

Само при вярата в действащ в света Бог (или богове) е възможна молитвата. Тази вяра е третата предпоставка на молитвата.

Но, за да има молитва, не е достатъчна само увереността в съществуването на Бога и че Той е личност и може и желае да общува с нас. Трябва да е налице и желание и решение от наша страна да общуваме с Бога, и още – да осъществяваме това желание и решение. Без желанието и решението и активното участие на човешката личност молитвата не може да се осъществи.

Наистина, Бог, от Своя страна, прави всичко, за да ни привлече към Себе Си (чрез „религиозната заложба“ у нас, чрез природата, чрез свърхестественото Откровение, чрез промисъла в живота на народите и личностите, чрез цялото Свое „домостроителство“). Възможността да се влиза в непосредствен допир и общение с Бога е дар Божи. „Никой не може да дойде при Мене – казва Спасителят, – ако не го привлече Отец“. Ала това не води необходимо до религия, не води необходимо до молитва, както например движението на земята около слънцето с необходимост води до пролет, лято, есен, зима. Нужно е и нашето лично свободно участие. Да вярваме в Бога и да търсим общение с Него и да се откликваме на Неговия зов – това до голяма степен зависи от нашето лично усилие. Във „Фауст“ от Lenau (Ленау) се води такъв разговор между Фауст и Георг:

Фауст: Ти вярваш ли в Бога?

Георг: Видял ли съм Неговите черти? Чул ли съм Неговия глас?

Фауст: Но нима Той не е дал знаци в планините, в долините, в страшната буря? Не е ли знак морето, небосклонът и звездите там сред лазура?…

Георг: Не виждам Бога в тях: те за мене са просто звезди, небе, планини!

Фауст вижда Божии знаци в планините, долините, бурята, морето, небосклона, звездите; Георг не вижда такива.

Пак Спасителят казва: „Ето стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“.

Желанието и свободното решение и активно участие на човешката личност е четвъртата предпоставка на молитвата.

Психологически анализ на молитвеното преживяване

За психолога „молитвеното преживяване“ е едно религиозно преживяване, тоест „едно, обективирано някъде навън из нашата субективна действителност, преживяване“.

По-нататък психологът ни казва, че молитвата е израз на един стремеж, на един нагон към по-добър, по-блажен живот. В молитвеното състояние молещият се човек изпитва блаженство. Августиновите думи: „Когато Те търся, Боже мой, аз търся блажен живот“, разкриват най-дълбокия корен на моленето.

Психологът ни казва още: че това, което съставя основния тон на истинското молитвено преживяване, е съзнанието за действителното, живото присъствие на Бога. Истински молещият се човек чувства с една несъмнена увереност: пред него като да стои жив човек. Толстой разказва за Акиме („Гриша“ в „Детство и юношество“), че „го поразил и дълбоко трогнал със своята молитва, в която той говорил с Бога, като с живо лице“.

Накрая психологът установява, особено въз основа на изповеди на велики молитвеници, че при молитвата има между Бога и човека отношение, което наподобява някое социално отношение: на дете и баща, на приятели, на жених и невеста и така нататък; става едно вживяване, едно непосредствено докосване между ограничения и неограничения дух; „един вътрешен контакт,… един диалог, едно дружене, едно сношение, едно общение, едно единение между аз и ти“.

В заключение, психологът дебело подчертава това, че тъкмо поради това, че молитвата е действително общение на човека с Бога, тя не е „чисто психологическа величина, но е трансцендентна, метафизическа величина“.

Филологически анализ на думата молитва

На нашата дума „молитва“ съответстват: в старогръцкия език – εΰχί (от έυχομαι=моля се, благодаря, умолявам), προσευχή (от προσεΰχομαι=моля за нещо, измолвам нещо) и δέησις (от δέω, δέομαι=връзвам, привръзвам, нуждая се, искам); в латинския – precatio, preces (от рrесоr=обръщам се с молба) и oratio (от оrо=говоря, os=уста); в немския – Gebet (от bitten=моля, прося, каня); във френския – priѐre (от prier=моля, помолявам се, примолям се); в английския – prayer (от to pray=моля се, прося, умолявам).

Приведените слова oт древните и нови езици, които слова отговарят на нашата дума молитва, показват повече външното и субективно човешкото отношение на молещия се към Божеството.

В самата същина на молитвата ни въвеждат древноеврейското слово „молитва“ – Tephil’a – и самото наше и общославянско слово.

Думата Tephil’a произхожда от глагола palal (=разкъсвам, раздирам), взет в 7-ма форма, която има възвратно значение.

Tephil’a означава такова състояние, при което преградата между Бога и човека е премахната, няма преграда: човекът и Бог са в едно най-тясно взаимообщение, в единение.

Нашата и общославянска (в различни вариации) дума „молитва“ (старобългарски – молитва, руски – молитва, полски – modlitwa, чешки – modlitba, хърватски modlitva, словенски, сърбохърватски –  molitwa) съвсем не е равнозначна с „просба“, – както сме привикнали да мислим. Молитвата може да съдържа „просба“, но „просба“ и „молитва“ не се покриват. Молитвата може да е и благодарствена или славословна.

Коренът на думата „молитва“ е сходен с корените на латинското mollis (мек, нежен, приятен, тих, чувствителен), немското mild (нежен, мек, тих), френското mol, molle (мек) и mollir (мекна, омеквам).

Оттук можем да заключим, че молитвеното състояние е състояние на мекост, нежност, приятност, смекченост: има „взаимно смекчаване, сближение и примирение между молещия се субект и молимия“.

Това ни разкриват и сродните на думата молитва славянски слова: „миловати“ и „помиловати“.

Но тези последните („миловати“ и „помиловати“) ни откриват и нещо друго. Те – според изследванията на специалисти филолози, – произхождат от санскритското mil, което значи: съм във връзки, в сношения с някого, и се предполага като основа на тези връзки, на тези сношения „нежна, неизменна любов от милващия към милвания“.

Следователно, молитвеното състояние е преживяване на връзка, сношение между два свята – естествения и свърхестествения, между човешката личност и Свърхличността Бога, при което сношение особено силно се изявява Божията любов към човека.

Свещеното Писание – за молитвата

Библейският човек се обръща към Бога, като към жив (Псалом 83:3; Евреи 7:25), личен, всезнаеш, вездесъщ (Псалом 138:7-10), всемогъщ Бог (2 Паралипоменон 20:6), като към Отец и Изкупител (Исаия 63:16; 64:8; Матей 6:9), а християнинът се обръща към Него и като към любов (1 Иоан 4:8, 16; Иоан 3:16).

Обръща се към Него, защото всичко е от Него и всичко е в Неговата ръка (Псалом 23:1; 94:4-7; Иов 12:7-10), и защото само в Него се успокоява душата му и от Него е спасението му. Той е негова твърдиня, негово прибежище (Псалом 61:2, 3). „Който живее под покрива на Всевишния, той обитава под сянката на Всемогъщия и казва Господу: „Ти си мое прибежище, защита моя, Бог мой, комуто се уповавам“ (Псалом 90:1-2).

Молитвата се явява от една страна като: търсене Господа (Исаия 55:6; 58:2; Иов 8:5), пристъпване към Бога (1 Царства 14:36; Евреи 10:22, приближаване към Бога (Псалом 72:28), доближаване до Бога с доверие (Ефесяни 3:12), издигане глас към небето (2 Паралипоменон 32:20), вик (Псалом 118:169), викане към Господа (Псалом 29:9; 141:1; 16:6), призоваване Господа (Псалом 17:7; 114:4), въздигане на душата към Бога (Псалом 24:1), възнасяне на сърцето към Бога (Плач Иеремиев 3:41), изливане на душата (1 Царства 1:15; Псалом 41:5), на сърцето пред Бога (Псалом 61:9); още тя може да бъде: или откриване пред Бога някаква просба (Филипяни 4:6), търсене и искане нещо (Матей 7:7; Иоан 16:24), просене (Иаков 1:6), оплакване Богу (Второзаконие 26:7), или благодарност към Бога (Ефесяни 5:20; 1 Солуняни 5:18; Матей 26:27; Иоан 6:11), или възвеличаване и възхваляне Бога, славословие (Псалом 102; 103:4-5; Матей 26:30; Лука 10:21), или пък смесена (3 Царства 8:22-53).

Но от друга страна молитвата е и: откликване от страна на Бога (Исаия 58:9), поглеждане (Даниил 9:17; Иов 33:26), милостно поглеждане (3 Царства 8:28; Псалом 105:44), изслушване (Псалом 119:1), чуване (Притчи Соломонови 15:29; Иеремия 29:12), милване (Исаия 30:19), насочване (Псалом 24:5 и 9), внушаване (Исаия 8:11), просветяване (Ефесяни 1:18), предаване вест (Авакум 3:2).

Молитвата е говорене лице с лице между Бога и човека, приятелски разговор (Изход 33:11), единение с Бога, със Светия Дух (Римляни 8:15; Галатяни 4:6).

_________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 7, с. 18-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В моята статия имам предвид „молитвата към Бога“.

Изображение: авторът Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-h49