Иван Спасов Марковски
Сама по себе си взета, библейската критика не трябва да ни смущава, нито плаши, когато тя се върши по един обективен и научен начин. Защото критика значи обсъждане, преценяване и отделяне на вярното и правилното от невярното и неправилното. Така се дохожда до разни хипотези, теории, науки, изследвания и прочее. Те пък от своя страна разкритикувани и изследвани ни довеждат до истинско схвашане и учение. Без критика в този смисъл е невъзможно да се установи каквато и да е историческа достоверност или фактическа истина. Обстоятелството, че понякога критиката избива в неверности, дохожда до погрешни резултати и неправилни заключения, не бива да ни кара да отричаме изобщо критиката. В такъв случай имаме само неправилно провеждане на критическия метод, или преследване на преднамерена цел.
Ето защо налага се да изясним правилно въпроса: какво трябва да разбираме под библейска критика? Наистина тя може да бъде меч с две остриета. Или да си постави положителна задача с научно познавателни, образователни и творчески намерения, или пък да преследва чисто отрицателни цели: да подбие авторитета на Библията, да омаловажи нейното културно и възпитателно значение, да я отрича изобщо с цел да руши религиозната вяра. Така че има положителна, творческа библейска критика и отрицателна, разрушителна и лишена от научност.
Положителната библейска критика е цяла наука и принадлежи към спомагателните дисциплини на библейското изследване. Тя е тясно свързана с исагогиката и прави преглед на законите и принципите, според които се преценява каноничността и достоверността на отделните книги или на цялото Свещено Писание, след това неповредеността (интегритета) и нефалшифицираността на отделни места и откъслеци от Свещеното Писание и прочее.
Ненаучна и лишена от творчество е преднамерената, отрицателната критика, която събаря и руши, без да твори и създава нещо ново. Който пристъпва към Библията с предубеждението, че казаното в нея е мит и легенда, че тя е излязла изпод ръката на невежи и неуки писатели, че тя е обикновено книжовно творение на еврейския народ, каквото имат почти всички древни народи, – такова отношение към тази единствена по рода си книга е лишено от научен метод и обективност. За такъв критик всички библейски проблеми са разрешени a priori, предварително. В Библията се говори за чудеса, за предсказвания и пророчества, за богооткровения и прочее – всичко това обаче за невярващия в съществуване на Бога и на промисъла е празна вяра. Той предварително си е поставил очилата на неверието и чете Библията с предварително настроение и преднамерено убеждение[1].
Библейската критика засяга главно: а) текстово-критични и б) литературно-исторически въпроси. Текстовата критика си поставя за цел да изследва дали текстът на някоя библейска книга не е дошъл до нас повреден или изопачен, и кой е правилният начин на четене, съгласно с оригинала. Често пъти между множеството ръкописи, дошли до нас, ще трябва да установим кой е най-верният и, по възможност, кой е най-стар и стоящ близо до оригинала. Това начало има значение не само за група книги или отделна книга, но и за отделни откъслеци от текста, както и за цели изречения или дори думи.
А когато изследвачът не може да открие различно четене в разполагаемите ръкописи, което да го наведе на мисълта за повреда в текста, в такъв случай той дири вътрешни основания да открие правилния текст. Така например, прибягва до паралелни места, до контекста[2], до кониектури (тоест предполагаемо най-вярно четене на известен израз или дума) и други.
Освен тази критика на текста, която е твърде стара и известна още на първите библеисти, в по-ново време и особено от втората половина на XIX-ти век постепенно почна да си пробива път литературно-историческата критика. Тя разглежда съдържанието на Библията откъм фактическата му страна. Изследва и преценява историческите, философски, нравствени и религиозни възгледи на библейските автори. Сравнява мислите и идеите, прокарани в свещените книги, с тези, които се срещат в извънбиблейската литература.
Във връзка с текстовата и още повече с литературно-историческата критика, често пъти важна роля играе въпросът за интегритета, автентичността и композицията на известна книга или част от нея.
Да се докаже интегритета на една библейска книга, ще рече да се докаже нейната неповреденост, нефалшифицираност и неизопаченост, а именно, че тя, по своята същност, е дошла до нас в онази форма, каквато е получила от своя автор или поне я имаме в последната ѝ редакция. Трябва да се провери дали някои стихове и думи или отделни откъслеци и глави на книгата не са по-късно вмъкнати или пък прибавени от втора и трета ръка и по този начин те нарушават първоначалното единство на текста.
Така например, мнозина библеисти приемат, че последните пет стиха от книга Рут (4:18-22) нямат първоначален произход и са отпосле вмъкнати. Също и последните стихове от книга Второзаконие (34:5-12), където се говори за смъртта на Моисей.
С проблема за интегритета е тясно свързан и въпросът за автентичността на една книга или откъслек от нея. За автентичността, тоест истинността, подлинността на известна книга се съди по това, дали тя произхожда от автора, комуто се приписва, било въз основа на данни, взети от самата нея, или пък от сигурно и достоверно предание. Не всички библейски автори обаче са се придържали в сегашната практика да се отбелязва или упоменава името на автора в началото.
Има такива случаи, когато съвършено липсват данни, за да определим кой е автор на известна библейска книга, и при все това църковното предание я приема за автентична. Не е толкова важно, дали този или онзи свещен писател е авторът ѝ. По-важно, в случая, е нейното високо-нравствено и религиозно съдържание и историческото ѝ значение.
Наред с въпроса за автентичност и интегритет в историко критическото изследване, важна роля играе и проблемът за начина, как е съставена известна библейска книга, или така наречения композиционен проблем. В по-ново време тя си извоюва все по-голямо и по-голямо значение, особено след разработването на литературно-историческата критика. Тук изследвачът се интересува главно от езиковия характер, от историческата достоверност на дадена книга или откъслеци от нея, и особено обръща внимание, дали няма някаква празнота, несвързаност или непоследователност в съдържанието и изкуствени „шевове“. Проблемът за композицията, в своите крайни изводи, стига до теорията за шрифтовите източници и по-нататък се дохожда до проблема за авторството, за времето и мястото на написване. Древните автори, за разлика от съвременните, обикновено са избягвали да дават тези сведения за своите трудове, затова и библейската критика неизбежно е поставена пред тяхното разрешение. Обаче, тук са най-големите спорове между самите критици. Затова ние не бива да отхвърляме така лекомислено установени църковно-традиционни схващания и да ги заменяме с модерно-критични построения.
Когато нямаме друга опорна точка, за да определим автора и датата на една книга, в такъв случай трябва да прибягваме до господстващото предание, колкото и модерната критика да се отнася скептически към него.
При датирането на една книга, освен това, трябва да се вземе предвид политическото, културно-историческото и религиозно-историческото състояние, което се е отразило в нея. Но и тука не сме много сигурни, понеже има много спорни неща, особено във ветхозаветната религиозна история.
Ето, това са по-главните средства на новата литературно-историческа критика, но и те не са много сигурни, затова обаянието от нея не можа да се задържи за дълго време.
Това критическо отнасяне към Библията е дело на по-новите скептически и рационалистически векове. В първите векове на християнството не е имало никакво съмнение върху автентичността и интегритета на Библията, защото никой не е оспорвал божествения произход на Свещеното Писание. В полемиката с християните, нито евреите, нито езичниците се занимавали с въпроса на боговдъхновения характер на библейските книги. Наистина, от средата на просветените езичници се явили писатели още в първи век, като Целз, Порфирий и други, които отричали, изобщо, божествения и свръхестествен произход на християнството, но това още не може да се нарече библейски рационализъм в сегашен смисъл на думата. Те са отхвърляли свещените книги, защото са били против цялата християнска система, без да се занимават с критическо изследване на текста.
По-късно, във втори век, гностикът-еретик Маркион поискал да освободи християнската Църква от ветхозаветните книги, понеже в тях се говорело за един тясно национален Бог, Който стоял много по-долу от Бога на Евангелието. Маркион застава на религиозно-философска почва и съвсем не се занимава с библейска критика. Неговият възглед бил осъден от Църквата като еретически.
Рационализмът, който сложил основата на библейската критика, води своето начало от реформацията в XV-ти век, когато резумът открито въстанал срещу авторитета на Църквата. Но тази генетическа връзка между библейския рационализъм и протестантизма не се е появила от един път. От Лутер до най-новите отрицатели на Библията тя изминала дълъг път на развитие.
В епохата на реформацията, Лутеровият ученик Агрикола застанал рязко срещу ветхозаветния закон, като казал, че той подхожда по-скоро за чисто човешко законодателство, отколкото за проповед от амвона.
Наред с това, новата философия от времето на Декарт (починал 1650 година) и Бекон (починал 1626 година) извоюва твърде привилегировано положение на разума, който почнал да се меси и да се интересува от чисто религиозни и библейски въпроси. Основният догмат, че всичко се основава на Библията, а това особено е подчертано в протестантството, бил също подложен на критика. Настанало време, когато почнали да се питат: на какво пък се основава самата Библия? Откъде произлиза? Що представлява тя всъщност? След това: доколко библейският текст се е запазил неизменен? Доколко предадените тук повествования и събития имат историческа достоверност и прочее?
Трябва да се признае, че това критическо отнасяне към свещените книги първоначално не е било вдъхновявано от някаква дързост или лошо намерение. Такова нарочно изследване се е явило необходимо, особено след засилване на интереса към библейските науки. Като вземе човек в ръка Библията, не може да не си зададе въпроса: по какъв начин тази свещена книга, след толкова века, е дошла до нас, как тя е преминала през ръцете на стотици и хиляди преписвачи и преводачи? Досега тя е преведена на повече от 1,000 езика и диалекта. Така че, още в тихата и скромна работа на преводача се явила мисълта за критическо отнасяне към библейския текст, от желание да се открие, колкото е възможно, по-верният текст в съдържанието на Библията.
Освен това, трябва да се напомни, че както книгите на Ветхия, тъй и на Новия Завети, до XV-ти век, до откриване на книгопечатането, са се разпространявали в света неотпечатани, чрез ръкописи и преписи. И ако искаме да знаем какво е точното съдържание на Библията, ще трябва да се отнесем към най-старите преписи, които притежаваме. Безспорно е също, че, при честите преписвания, възможно е някоя, макар и незначителна, грешка да се вмъкне в текста или, от недоглеждане, да се пропусне някоя дума или пък да се напише погрешно. Твърде понятно е, по невнимание, дори цял ред да се пропусне, когато следният почва със същата дума. Това се потвърждава и от точното сравнение на разните текстове. Това обстоятелство налага, по необходимост, едно критическо изследване на библейския текст, което, наистина, е твърде трудна, но затова пък и толкова полезна работа. Когато тази научна работа е придружена с нужната обективност и непреднамереност, не трябва да се смущаваме от обстоятелството, че някой израз или дума ще бъдат заменени с други, или някое, дошло по предание, разбиране или учение бъде коригирано.
В XVII-ти век Хуго Гроций (1583-1646), пантеистът-философ Спиноза (1632-1677) и други започнали борба срещу вярата в божествения произход на свещените книги, която борба през XVIII-ти и XIX-ти векове била подкрепена от редица рационалистически автори.
В своето съчинение „Богословско-политически трактат“, Спиноза изхожда от пантеискическия възглед, според който няма ни откровение, ни чудеса, ни пророчества. По такъв начин към средата на XVIII-ти век се подготвила почвата да се хвърлят семената на отрицателната критика, от която произлязло нeверието на английските деисти и френските материалисти от същия век.
Обаче в XIX-ти век всички въпроси, повдигнати във връзка с библейската критика, били подхвърлени на основно и систематично изследване и така се достигнало до една по-висока и по-научна историко-литературна критика на Библията.
Като се оставят настрана всички преднамерени и тенденциозни изследвания, които отричат историческия и божествен характер на свещените книги и които са лишени от научност, ще трябва да признаем и известни положителни резултати на библейската критика. Защото, в лицето на своите сериозни и обичащи истината представители, тя не се е породила от произволни и лоши намерения, а от научен и религиозен интерес. Разликата в разните преводи, привидните противоречия, невъзможността на разума да проникне във всички истини, които се крият тук, са правили често пъти достоверността, високия авторитет и божествения характер на Библията за много четци проблематични. Строгата наука не може да отмине тези неща незабелязано. Тя трябва да види дали не може да се дойде до едно разяснение и разбиране на всички тeзи проблеми. И ние ще трябва да се радваме, ако такова едно критическо изследване ни доведе до по-истински превод или ни представи по-верен библейски текст и по-правилно разбиране на съдържанието.
Докато през XVIII-ти и първата половина на XIX-ти век враждебната, отрицателната библейска критика беше насочена срещу двата стълба на нашата вяра – Ветхия и Новия Завети, в края на XIX-ти и особено през настоящия век тази борба взе по-друга насока. Поради все повече засилващия се антисемитизъм, атаките са насочени сега главно срещу Ветхия Завет. Наистина, критиката се отнася с по-голямо внимание и пощада към Новия Завет, но, сигурно, това е временно положение. След като убие вярата на християнския свят в свещения характер на ветхозаветните книги, неминуемо тя ще продължи своята работа и по отношение към новозаветните.
Най-непримиримият противник в ново време на Ветхия Завет е берлинският асириолог Фридрих Делич (починал 1925). От началото на сегашния век той, в ред брошури и други съчинения, застъпва възгледа, че ветхозаветните книги не са никакво слово Божие, а са обикновени литературни произведения, каквито са вавилонските, древно-арабските, персийските, индийските и други. В своето последно съчинение „Die grosse Täuschung“ (Великата измама[3]), той прокарва мисълта, че ветхозаветните книги нямат никакво значение за християните и християнската Църква и следователно трябва по-скоро да се освободим от тях.
Безспорно е, че от такова разбиране мнозина благочестиви и вярващи християни биват дълбоко засегнати и обезпокоени. За тях всяка библейска критика е подозрение и съмнение в Библията, следователно раздрусване основите на вярата.
Обаче, трябва да се прави разлика между враждебна, отрицателна критика и научна, положителна библейска критика. Защото, едно по-безпристрастно и по-точно вникване в работата ще ни убеди, че дори и най-ортодоксалните богослови, ако се заловят сериозно с изучаване на свещения текст, ще захванат малко или много да упражняват известна библейска критика. Че Библията е Божие слово, не трябва да се съмняваме. Но не всяка дума в Библията е слово Божие. В нея има известен дял от чисто човешки елемент, защото тя е писана от хора, макар и боговдъхновени[4]). Нейният произход, нейният дух обаче е божествен, а това е най-важното. Има богослови, които, за да отстранят трудностите при разбиране на някой библейски текст, прибягват до екзегетическия похват, практикуван още от Александрийската школа във времето на Ориген. Според този начин на тълкувание, когато се срещне някаква неяснота или мъчноразбираемост в текста, прибягва се до дирене на преносен смисъл, до така нареченото алегорично тълкувание. Обаче в тези случаи често пъти се дохожда до изнасилване на текста и изопачаване на смисъла. Това е един метод в екзегетиката, с който трябва да си служим много предпазливо.
От друга страна пък ще трябва да оставим настрана и крайно рационалистическата критика, която е тенденциозна, враждебна, отрицателна и разрушителна. Нейните представители говорят за Библията с известна преднамереност, защото те изхождат от своя философски мироглед – бил той деистически, пантеистически, материалистически и други. Те пристъпват към изучаване на проблемите, свързани с библейската критика, с явното намерение да подкопаят авторитета на Свещеното Писание. Една от главните задачи на тази статия е да посочи несъстоятелността на безкритичната критика с разрушителна цел, която се сили да скара Библията с науката и със здравия разум.
Обаче, това не ще рече да се отхвърли всяка критика. Не споделяме възгледа на онези вярващи, които не позволяват да се отмести нито една дума от библейския текст. Те искат да виждат във всеки ред, дори във всеки знак и буква, откровена истина, за да могат, по този начин, да запазят религиозното си спокойствие. Затова, те си затварят очите пред трудните и мъчноразбираеми проблеми, пред човешкото, на места дори твърде човешкото, в Библията.
Между този краен ортодоксализъм и отрицателния рационализъм ние избираме едно друго направление, което без страх върви ръка за ръка с положителната библейска критика и използва добрата страна от нейната сериозна, безпристрастна и строго научна работа. По такъв начин ще можем да вникнем по-дълбоко в историческото разбиране на Библията, ще разберем борбите и победите за създаване на религиозния дух, произлизащ от нея, и ще си изясним нравственото и културно издигане на народите чрез тази несравнима книга. Само така четецът на Библията може да бъде свободен от човешката обвивка, която обхваща божествената истина, да бъде освободен от еврейската национална ограниченост, от която не са могли да се освободят дори пророците – свободен най-после от всичко местно, временно и преходно.
Така ние ще бъдем свободни и от всяко суеверно поклонничество спрямо Библията, от библиолатрията на протестантския ортодоксализъм и от наивното човекоуподобяване на Бога (тъй наречения антропоморфизъм). На думите, с които се казва, че Бог говорил по човешки и с човешки слова направо на хората, трябва да придадем по-друг смисъл и значение. В тези случаи ние имаме работа с фигуративни, преносни или удобни за разбиране изрази. Божието откровение, почти във всички времена, е еднакво по същество. То става всякога посредством могъщи и свръхестествени явления, които разкриват волята и всемогъществото на Твореца. И никоя друга книга на древността не е така богата със свидетелства за такова истинско откровение, както Библията.
Вечните религиозни истини, изказани в Библията, и в наши дни остават незасегнати от сериозната и положителна критика. Псалом 22-ри, например, си остава това, което е: една несравнима песен на упование в Бога. Книгата Иов безспорно принадлежи към най-великите творения[4]. Въпросът за реалността на нравствения порядък и за страданията, който открай време измъчва човека, никъде не е получил по-задоволителен отговор, както в книгата Иов. Разказът за грехопадението на първите човеци ще напомня на всеки човек: и до ден-днешен тъй става с грехопадението на човеците, както и това, че един прародителски грях тежи върху човечеството.
Ето, тази увереност в значението на Библията, това разбиране духа на богооткровените истини е крепило и поддържало авторитета на Свещеното Писание през всички времена на отрицание и богоборчество и до днес. То е чуждо както на религиозното тесногръдство и слепота, тъй също и на изсушаващия рационализъм и тенденциозната критика.
________________________________________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 5, с. 9-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1].Вж. по-подробно в моята студия „Нови насоки в библейската критика“, отпечатана от Богословския годишник, т. XXIV, 1947 година.
[2].Контекст значи съставност на речта, тоест връзката на разясняваната дума, израз или мисъл с предните и следващите думи, изрази и мисли.
[3].Вж. специална критика на тая книга в моята студия «Великата измама“, от Фридрих Делич, Годишник на Духовната акалемия, т. II, 1953 година.
[4].Вж. моята статия в „Духовна култура“, кн. 9-10, 1952 година, под заглавие „Науката и Ветхият завет“ .
Изображение: авторът Иван Спасов Марковски (1885-1972). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-h3K
