Месец: август 2024

Съдържание и значение на Никейския символ*

Публикувано на от Dragan Bachev

(По повод 1650 години от Първия Вселенски събор)

Тотю Пенчев Коев

В догматическо отношение християнската древност ни е оставила скъпо наследство: на вселенските събори църковното съзнание със съдействието на Дух Свети формулирало основните истини на вярата, санкционирало ги чрез авторитета на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15), и ги завещало като неизменни по форма и съдържание норми на религиозен живот и като критерий за църковна принадлежност. В дог­матическите формулировки са кристализирани веровите истини, съдържащи се в Свещеното Писание, — истини, които са „дух и живот“ (Иоан 6:63), които раз­криват идеята за триединия Бог и Неговото отношение към човека и водят последния по пътя към Царството Божие – Царство на правда, мир и ра­дост в Светия Дух (Римляни 14:16).

Първата по време догматическа формулировка, имаща всецърковно зна­чение и валидност, е дело на Първия Вселенски събор, състоял се в град Никея (Мала Азия) през 325 година. Уместно и необходимо е като отбелязваме 1650-годишнината от този събор да си припомним отново богатото съдържание, не­преходната стойност и всецърковното значение на изработения от църков­ните отци в Никея символ.

За да се разбере истинското значение на този символ и мястото му в жи­вота на християните, трябва да се вникне по-дълбоко в неговото съдържание. Такава е и целта на настоящата статия. Преди това обаче е необходимо да се кажат няколко думи за произхода на Никейския символ, за да се види до­колко той е Никейски и оттук да се определи отношение към неговото съдър­жание и значение.

Историята е запазила оскъдни сведения относно произхода на разглеж­дания символ. Безспорно най-достоверни биха били протоколите от засе­данията на събора. За съжаление такива до нас не са дошли. Не са запазени те и в древната християнска литература. Това дава повод на мнозина из­следователи на историята на догматите да твърдят, че на този събор прото­коли изобщо не са водени. Като се има предвид обаче важността на разглежданите по време на заседанията проблеми, трудно е да се приеме, че не са били водени протоколи, макар и не в днешния смисъл на тази дума. Едва ли им­ператор Константин Велики, по чиято инициатива бил свикан този събор, би се задоволил само с устна информация за хода на съборните заседания. Така или иначе сведения за работата на събора има. За хода на разисква­нията и особено за догматическата дейност на Никейския събор ценни све­дения са запазени от двама участници на събора: епископ Евсевий Кесарийски[1] и св. Атанасий Велики[2], който по това време бил дякон и секретар на александрийския епископ Александър. Текстът на Никейския символ е запазен и у двамата. Той гласи дословно така:

„Вярваме в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Божия Син, единороден, роден от Отца, тоест от същността на Отца, Бог от Бога, Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е произлязло – това, що е на небето и това на земята; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе и се въплъти (и) въчовечѝ, страда и възкръсна в третия ден, възлезе на небесата и ще дойде да съди живи и мъртви. И в Светия Дух.

Тези, които говорят, че е било някога време, когато (Син) не е бил, че преди да бъде роден не е съществувал, и че е произлязъл от нищо; или (го­ворят), че има битие от друга ипостас или същност; или, че Син Божи е съ­творен, или изменяем, вселенската Църква ги предава на анатема.“

В тази редакция символът наистина е дело на отците от Първия Вселенски събор. В основата му обаче лежи кръщелният символ на Кесарийската църква. Някои специалисти се опитват да отхвърлят връзката между Кесарийския и Никейския символ. Едни сочат за автор на последния някой си дякон Хермоген от Кападокия или дякон Атанасий (по-къснешният александрийски епископ). Други търсят връзка и зависимост на Никейския символ от символа на Епифаний Кипърски или от този на Кирил Иерусалимски. Подобни твърдения обаче са лишени от здрава научна и историческа обосновка. След направените в последните няколко десетилетия несполучливи опити да се отхвърли зависимостта на Никей­ския символ от Кесарийския, в последно време отново се утвърждава тра­диционното мнение, че отците на Никейския събор са имали за основа сим­вола на Кесарийската църква. Той бил предложен от епископ Евсевий Кесарийски, който преди това внесъл в него някои добавки. Естест­вено е да се приеме, че Кесарийският символ не удовлетворявал напълно потребностите на богословската мисъл от началото на IV-ти век. Ако той би бил достатъчен, не би имало нужда от нов символ. Триадологическите спорове от онази епоха изисквали по-точна богословска терминология, която, като разкрива духа и съдържанието на Божественото Откровение, да задоволява и богословско-философските потребности на своето време. Направените от Евсевий Кесарийски добавки към предложения от него символ не задоволявали тези потребности. Затова се наложило този символ да бъде щателно проучен: отделни изрази били изменени, други съвсем отпаднали; внесени били нови термини и изрази, някои от които по произход не са биб­лейски, но разкриват библейско съдържание. При тези промени в първо­началния текст на предложения символ от най-съществено значение била употребата на израза εκ τής ουσίας του πατρός (от същността на Отца) и на термина ομοούσιος  (единосъщен). Това е кулминационната точка в дог­матическата дейност на Никейския събор, синтез на неговото учение за Сина Божи – второто Лице на Света Троица – и критерий за богатото съ­държание и непреходното значение на Никейския символ.

Разглежданият символ съдържа две основни идеи: 1) за троичността на Бога и 2) за равенството и единосъщието на Сина с Отца. Тези две идеи се преплитат в текста на символа и взаимно се обуславят.

В Стария Завет е изразена ясно вярата в единия и истински Бог, за раз­лика от езическото многобожие. Тази вяра е отразена във всички старозаветни свещени книги. Идеята за троичността на Бога е само загатната (срв. Битие 1:26, 3:22, 9:7: Исаия 6:3; Числа 6:24-26 и други). Името „Бог“ (еврейски „Яхве“) означава първото Лице на Света Троица – Бог Отец. Другите две лица оста­ват като че ли в сянка. Това е сторено, за да се избегне влиянието над то­гавашния израилски народ от страна на обкръжаващите го езически пле­мена и народи с тяхното многобожие.

В Новия Завет мисълта за троичния по лица Бог е разкрита особено ясно от Иисус Христос с думите: „Идете, научете всички народи, като ги кръща­вате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Матей 28:19) и от св. Иоан Бо­гослов, който пише: „Трима са, Които свидетелстват на небето: Отец, Слово и Свети Дух; и тия тримата са едно“ (1 Иоан 5:7). Въпреки ясната мисъл за троичността на Бога, старозаветната идея е запазена. Сам Иисус Христос казва: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истинаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3; срв. също Иоан 20:17; Лука 1:32 и други). Светите апостоли също се придържали към тази идея. Особено ясно тя е изразена от св. апостол Павел: „Благодат и мир от Бога Отца на­шего и Господа Иисуса Христа“ (Римляни 1:7); също: „Бидейки оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез Господа нашего Иисуса Христа“ (Римляни 5:1). Тази мисъл се съдържа във всички новозаветни книги: Бог Отец е предста­вен като единствен носител на цялата божествена същност, без разбира се това да изключва идеята за равенството с Отца на другите две лица на Света Троица.

Тази библейска терминология е използвана и в творенията на църков­ните отци, учители и писатели до времето на Никейския събор. Да припом­ним например думите на св. Атанасий Велики: „Щом Бог е един, и щом Той е Господар на небето и на земята, как би могъл да съществува друг Бог, освен Него?… Как би могло да има друг творец, щом Този Бог и Отец на нашия Господ Иисус Христос е един и единствен?[3]“ Същата библейска терминология е намерила място и в древните символи, в това число и в Кесарийския. В него се казва: „Вярваме в един Бог, Отец, Вседържител, Творец на всичко видимо и невидимо“. Отците в Никея взели тези думи бук­вално и ги поставили в изработения от тях нов символ. Измененията обаче, които те направили в следващите стихове от Кесарийския символ, показ­ват в какъв смисъл трябва да се разбират първите думи. Това ще бъде изяс­нено по-долу.

Прочетете още „Съдържание и значение на Никейския символ*“ →

За третото свойство на Църквата*

Публикувано на от Dragan Bachev

Владимир Лоски

Ние вярваме в Една, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Такова е християн­ското предание за Църквата, предадено от отците, утвърдено от Съборите и пазено през вековете от християнския свят.

Нито един вярващ никога няма да се усъмни в изповядването на тези четири свойства на Църквата, чиято истинност той чувства с този инстинкт на истината, с тази свойствена на всеки син на Църквата способност, която ни се иска да на­речем „вродена“ – с инстинкта или способността, която се нарича вяра. И ние разбираме или, най-малко, чувстваме, може би, не много ясно, но твърдо, че Църквата без което и да е едно от тези свойства не би била Църква, че само хармо­ничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие. Но когато трябва да се формулират и различават тези свойства, да се определя специфичният характер на всяко от тях, ние често идваме до твърде общи определения, пораждащи неясност, прида­ваме на тези свойства еднакво значение и ги смесваме, въпреки че в Символа на вярата те са толкова точни и определени.

Най-често това става тогава, когато се опитваме да определим третото свой­ство на Църквата – съборността**. Именно тук, както ние чувстваме, е затегнат възелът на всички трудности. Доколкото още няма съвсем ясно определение на понятието съборност, ние неизбежно се оплитаме в смесвания, които затрудняват логическото различаване на свойствата на Църквата, или пък, ако ние искаме да избегнем всички трудности, като спазваме изискванията на логиката, това различаване си остава повърхностно, случайно и изкуствено. Обаче няма нищо по-пагубно, по-чуждо за истинското богословие, отколкото повърхностната яснота, която се достига във вреда на дълбокия анализ.

Всяко логическо различие предполага не само разлика между определяемите понятия, но също и известно съгласие между тях.

Съвсем очевидно е, че четирите свойства на Църквата се намират в такова хармонично съчетание, че, премахвайки или изменяйки характера на един член от това четиричастно различие, ние ще унищожим самото понятие за Църквата или пък дълбоко ще го изменим, от което ще се промени характерът и на другите нейни свойства.

Действително, невъзможно е да си представим Църквата без свойството един­ство. За това говорил апостол Павел на коринтяните, сред които възникнали раз­деления: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? Нима Павел биде разпнат за вас? Или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Коринтяни 1:12-13). Без единството на тялото на Христа, Който не може да се раздели, не могат да съществуват и остана­лите свойства – светостта, съборността и апостоличността. Няма повече църкви, а има разделено човечество – човечеството на вавилонското стълпотворение.

Църквата е немислима и без свойството светост. „Нито сме и чули, дали има Дух Светий“ – казали на апостол Павел някои ученици от Ефес, които се кръстили в Иоановото кръщение, кръщението на покаянието (Деяния на светите апостоли 19:2-7). Като се лиши от онова, което е източник и едновременно необходима цел на нейното съществу­ване, Църквата не би била вече църква. Това не би било Христово Тяло, а някакво друго мистическо тяло, тяло, лишено от дух и все пак съществуващо; предоставено на мрака на смъртта, но още очакващо своята крайна участ. Такова е мистичното тяло на Израил, което не познало осъществяването на обетованието на Светия Дух.

Не може също Църквата да се лиши от свойството апостоличност, без да се унищожат едновременно и другите нейни свойства и самата Църква, като конкретна историческа реалност. И какво би представлявала Църквата без божествената власт, дарувана от Възкръсналия Богочовек на апостолите (Иоан 20:22-23) и предавана на техните приемници чак до наши дни? Това би бил, от една страна, призрак на „небесната църква“, безтелесен, абстрактен и ненужен, а от друга страна, това би било множество секти, които се опитват да възпроизведат „еван­гелския дух“ извън всяка обективност, обречени на произвола на своето „свободно изследване“, на своите безконтролни разстроени духовни състояния.

Ако единството на Църквата се основава на това, че тя е Тяло, Глава на което е Христос (Ефесяни 1:23), ако нейната светост, „пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (също там), е от Светия Дух, ако нейната апостоличност се заключава в силата на Същия Дух, Който Христос дарувал на апостолите чрез Своето вдъхване (Иоан 20:22) и Който се предава на техните приемници, тогава, недооценявайки или изменяйки едно от тези три свойства, ние унищожаваме или изменяме самата същност на Църквата. Същото трябва да кажем и за съборността – за онова свойство, което е и предмета на нашето изследване.

За да разберем по-добре, какво е съборността, ние пак ще тръгнем по нега­тивен път. Да се опитаме да си представим, какво би била Църквата без събор­ността. Да си представим това, разбира се, не е възможно, понеже, както вече ка­захме, всичките четири свойства на Църквата взаимно едно друго се утвърждават и не могат да съществуват едно без друго. Но, отстранявайки поредно другите три свойства, ние вече се опитахме да начертаем трите различни вида на онова, което би се оказала Църквата, ако тя не би била напълно това, което е. Сега ни предстои да разгледаме, в какъв именно смисъл Църквата не би била църква, какъв би бил нейният вид на „несъществуване“, ако би било възможно да си представим Църквата една, свята… апостолска, но не съборна.

Старозаветната Св. Троица

Щом като поставим такъв въпрос, ние веднага ще видим огромната празнота: такава Църква би била църква без Истина, без точно познаване данните на Откровението, без съзнателен и неизменим опит на божествените тайни. И ако тя все пак би запазила своето единство, това би било единство на множество мнения, породени от различните човешки култури и начини на мислене, единство, което има в осно­вата си административна принуда или относително безразличие. И ако тази Църква, лишена от увереност в истината, би запазила светостта, това би било безсъзнателна светост – някакъв път към освещение без благодатно озарение. Ако тя би запа­зила апостоличността, това би било само сляпа вярност на абстрактния принцип, лишен от вътрешен смисъл. И така, ние вярваме, че съборността е неотнимаемо свойство на Църквата дотолкова, доколкото тя притежава истината. Дори може да се каже, че съборността е качество на християнската истина. Действително, ние казваме „католически догмат“, „католическо вероучение“, „католическа истина“, като често употребяваме този термин наред с термина „всеобщ“, който е много бли­зък до него. Но би могло да се запитаме: съборността означава ли просто всеобщ­ност на истината, която се проповядва от Църквата „в цялата вселена“? Донякъде това е така: външно „съборност“ и „всеобщност“ съвпадат. При все това ние трябва да признаем, че тези два термина (съборност и всеобщност) не напълно са синоними, независимо от онзи смисъл, в който елинистическата древност употребявала прилага­телното καθολικός (съборен). Етимологията не винаги може да служи за надеждно ръководство в областта на умозрителното мислене. Философът рискува да загуби истинския смисъл на понятието, ако започне много да свързва себе си с неговия словесен израз. Толкова повече това се отнася за богослова, който трябва да бъде свободен даже от понятията, защото той е изправен пред реалностите, които пре­възхождат всяка човешка мисъл.

За нас е съвсем безспорно, че думата „католически“ (съборен) е получила нов смисъл, християнски смисъл, в езика на Църквата, която го е направила специа­лен термин, който означава реалност, различна от онази, която се свързва с общо­приетото понятие „всеобщ“; „съборен“ означава нещо по-конкретно, по-вътрешно, неотделимо от самата същност на Църквата. Вярно е, че всяка истина може да се нарече всеобща, но не всяка истина е католическа истина (съборна). Този термин означава именно християнската истина, свойствения на Църквата на­чин за познаване на тази истина, учението, което тя формулира. Може би „събор­ността“ може да се разбира като „всеобщност“ в по-тясно и специално значение на тази дума, в значение на християнска всеобщност? Това може да се допусне, но все пак с някои уговорки: терминът „всеобщност“ е твърде абстрактен, а съборността е конкретна.

Прочетете още „За третото свойство на Църквата*“ →

Първите благовестнички за възкресението на Господа*

Публикувано на от Dragan Bachev

(Писмо – отговор)

Епископ Теофан Затворник

Вие ми пишете:

„В светлите дни на празника Въз­кресение Христово поисках да прочета по-внимателно евангелските повество­вания за възкресението на Господа, а пък самото прочитане породи у мене желание да подредя и съгласувам по­между им тези повествования. Но, като се заех с това, аз се забърках и не намирам изход. Помогнете ми! Не всичко ме забърква, а само разказите за първите часове след Христовото възкресение, именно: за отиването на светите жени на гроба, за виденията и сви­детелствата им относно видяното и чу­тото. Струва ми се, че трябва да прие­мем предположението, че жените-мироносици са идвали на гроба Господен не всички наедно и не по едно и също време. Кажете, може ли да се допусне това? Вместо да ми подарите червено яйце – моля ви, изложете ми своите съображения относно съгласуването на тези евангелски повествования!“

***

С удоволствие съм готов да из­пълня вашето желание. Бърканицата, до която сте дошли, не е само ваша участ; на нея са се натъквали почти всички, които са се заемали да под­реждат и съгласуват тези евангелски разкази… Нека сега и ние се заловим с тази работа и дано възкръсналият Господ ни помогне, заради славата на Своето име, да се доберем до нещо по-задоволително. Вие ми дадохте ръководна нишка, като изказахте мне­ние, че би трябвало да се приеме, че светите жени са идвали на Господния гроб на групи и не едновременно. Като из­лязох от тази мисъл, почнах да се вглеждам в евангелските разкази и, за ваше и свое утешение, намерих, че не само може, но и трябва да се въз­приеме това. Това го изискват самите повествования, в които ясно е посо­чена разликата и в моментите, когато жените идвали на гроба и в онова, що видели и чули те тогава, и което се случило с тях после.

За да ви разкрия по-добре тази истина, смятам за нужно първо да ви преразкажа, каквото намираме написа­но относно това у всеки свети евангелист поотделно, като добавя някои забе­лежки, необходими за разбиране на текста.

В светото евангелие от Матей четем (глава 28:1-10): „Като мина събота, на разсъмване, в първия ден на седмицата, дойде Мария Магдалина и другата Мария, да видят гроба“ (стих 1).

Нека се спрем малко на тези думи! Изразът „като мина събота“ – οψέ σαββάτων[1], нищо друго не означава освен – събота вечер[2], когато се свършил изискваният от закона покой и били вече позволени всякакви дви­жения и действия. Следващата дума – τή επιφωσκούση (на славянски – свитающи, на български – на разсъмване) не противоречи на това разбиране. Защото глаголът επιφώσκω, когато ста­ва дума за ден и нощ, означава започ­ване; така че тук той означава нача­лото на първия ден на седмицата. Че наистина така трябва да се разбира, съдим по аналогия от евангелието на св. Лука, който, като говори за пола­гането на Господа в гроба, пише: „Тоя ден беше петък, и настъпваше вече събота“ (Лука 23:54), дето е употре­бен същият глагол: επέφωσκε. И така, тук се говори за събота вечер, когато настъпвал или започвал първият ден на седмицата. У евреите денят се привършвал в шест часа вечерта, откогато започвал следният ден. Съботата, както се вижда от св. Лука, започвала в петък вечер, а първият ден на седмицата започвал в събота вечер, както изтъква това св. Матей в приведеното по-горе място.

При това изяснение, как ще трябва да разбираме идването на двете жени още в събота вечер, „да видят гроба“? В най пряк смисъл – именно, че те отишли на гроба Господен, където била цялата им мисъл и сърце, тегле­ни от неудържимо желание да узнаят, дали не е станало нещо особено. Щом видели, че всичко там било в същото положение, както в петък, те спокойно се върнали в града и почна­ли да се готвят да помажат на сут­ринта тялото Господне, според обичая, с аромати, които те купили същата вечер на връщане от Голгота, както за това пише св. Марк.

Но ще запитате: как са могли те да отидат при гроба Господен, когато там е имало стража? Но стражата била поставена не от сутринта, а след като е изтекла съботата, тоест в събота вечер. Докато жените били на гроба, юдейските началници ходили у Пилат, да искат позволение за поставяне стра­жа, която те довели и поставили при гроба, едва след като жените си отиш­ли. Започвал третият ден, когато, спо­ред предреченото от Господа, трябва­ло да стане Неговото възкресение. Допреди вечерта те не смятали нужно да нарушават съботата си; но след шест часа вечерта, когато минала вече съ­бота и настъпил страшният за тях трети ден, те побързали да вземат предпазни мерки, като се опасявали да не би учениците да откраднат през тази нощ тялото на своя Учител и да кажат, че Той възкръснал (Матей 27:64).

И така, светите жени се готвели да по­мажат на другото утро тялото Господне с аромати, без да подозират, че гробът е заобиколен oт стража и че тялото на Господа е в ръцете на Не­говите врагове. Но Господ не допус­нал да бъдат те уплашени от тази стража и, без да знаят те, отстранил тази пречка, която би могла да ги ли­ши от свободен достъп до гроба… Слязъл от небето Ангел Господен, който отвалил камъка от гробните врата и седнал върху него. Сътресе­нието от падането на камъка, усилено от нарочно Божие действие, и светлобляскавият вид на Ангела накарал стражата да се разтрепери и разбяга. Така гробът останал открит и достъ­път до него – свободен (Матей 28:2-4).

Кога се случило всичко това? Сигурно, не много преди да дойдат жените-мироносици, но все пак преди нощният мрак да е бил разпръснат от светлината на утрото, понеже Мария Магдалина дошла още по тъмно (Иоан 20:1), а гробът вече бил разтворен. Разтварянето на Господния гроб не било нито предпоставка, нито после­дица от възкръсването на Христа, кое­то си станало независимо от всякакви външни ограничения, невидимо и не­знайно за никого. Отвалянето на ка­мъка и прогонването на стражата би­ло нужно, за да могат любещите Го­спода свободно да пристъпят до гроба и да се уверят, че Христос е възкръснал.

Св. Мария Магдалина и възкръсналият Господ Иисус Христос

(Настъпило утрото. Жените, които се били вече приготвили от вечерта, отишли на гроба да помажат Господа. Кои точно жени са били – това св. Матей не посочва тук)[3]. Като се приближили до гроба, те видели Ан­гела (седнал върху камъка вън от гро­ба, както можем да предположим спо­ред казаното по-преди) и се ужасили. Ангелът ги ободрил с думите: „Не бойте се; зная, че търсите разпнатия Иисус; няма Го тук; Той възкръсна, както беше казал. Дойдете, вижте мя­стото, дето е лежал Господ“. (Те влез­ли в гроба и видели). Тогава Ангелът им рекъл: „Идете скоро, та обадете на учениците Му, че Той възкръсна от мъртвите и ето, преварва ви в Галилея; там ще Го видите“. И же­ните, като излезли от гроба, бързо се затекли със страх и радост голяма, да съобщят на светите апостоли за видяното и чутото. И когато те така бързали към апостолите, Сам Господ ги срещ­нал и им рекъл: „Радвайте се“! – И те, като паднали в нозете Му, хванали се за тях и Му се поклонили. Но, тъй като били в трепет, Господ ги ободрил с думите: „Не бойте се; идете и оба­дете на братята Ми да идат в Галилея, и там ще Ме видят“ (Матей 28:5-10).

Такъв е разказът на св. Матей – много сбит и откъслечен! Първият стих стои отделно, като разкрива ста­налото още в събота вечер. Отделно стоят и стиховете 2-4, в които се разправя, какво станало пък преди да настъпи утрото. Но главният разказ за идването на жените на гроба почва от момента, когато те видели Ангела; как станали от местата си и как се при­ближили до Ангела, не се споменава. Това трябва да се допълни. Трябва да се допълни също и това, че жените влезли в гроба, подканени от Ангела с думите: „дойдете, вижте мястото, дето е лежал Господ“. Макар в евангел­ския текст да не се говори за влиза­нето им в гроба, но по-нататък се казва, че те излезли из гроба и се за­текли при апостолите. А как са могли да излязат из гроба, ако преди това не са били влезли в него? Аз и едно­то, и другото допълних със свои думи. Сега пък ще видим, как допълва този разказ св. Марк[4].

В светото евангелие от Марк четем (глава 16:1-11): „След като мина събота, Мария Магдалина, Мария Иаковова и Саломия купиха аромати, за да дойдат и Го помажат“ (стих 1).

Началните думи тук напълно от­говарят на тези у св Матей: „Като мина събота“, тоест когато съботата или де­нят на почивка се свърши (в събота вечер) и започнал първият ден на седмицата. Тогава посочените жени купили аромати, за да отидат сутринта на гроба и да помажат тялото на Го­спод Иисус. Този първи стих е съв­сем еднакъв по съдържание с първия стих от разказа на св. Матей. Той само допълва последния със съобще­нието, че жените Мария Магдалина и Мария Яковова, след като ходили да видят гроба, същата вечер се съб­рали със Саломия и трите заедно ку­пили аромати, за да помажат тялото на Господа.

Това било в събота вечер; а след като минала нощта, „в първия ден на седмицата дойдоха на гроба много рано, след изгрев слънце“ (стих 2). А по пътя те си говорели помежду си: „Кой ли ще ни отвали камъка от вра­тата гробни?“ Камъкът бил много го­лям, така че те не биха имали сили да го отместят. Но, като наближили до гроба, погледнали и видели, че камъ­кът е вече отвален (стихове 3-4).

Отвален бил за тях и камъкът на затруднението, който потискал сър­цето им. Ето защо, без да обърнат особено внимание на необикновеността на това, те побързали да влязат вътре в гроба. Но, като видели там момък, облечен в бяла дреха, да седи отдясно, останали поразени. Това бил Ангел Господен, който, виждайки сму­щението им, ги ободрил като казал: „Не се плашете! Вие търсите Иисуса Назарееца, разпнатия; Той възкръсна, няма Го тук. Ето мястото, дето бе по­ложен. Но идете, обадете на учени­ците Му и на Петра, че Той ви пре­варя в Галилея; там ще Го видите, както ви бе казал“ (стихове 5-7).

И те, като излезли, побегнали от гроба. Обзел ги трепет и ужас и ни­кому нищо не казали (разбира се, по пътя), понеже се бояли (стих 8).

Прочетете още „Първите благовестнички за възкресението на Господа*“ →

Вечната жертва и вечната радост*

Публикувано на от Dragan Bachev

+ Смоленски епископ Тихон

I.

Преди две хиляди години беше извършено най-страшното злодеяние. Христос – Синът на Всевишния, Христос – Спасителят на света, Христос – Учи­телят на любовта беше осъден на по­зорна смърт. Продаде Го за 30 сребърника един от най-близките Му уче­ници, който постоянно вървеше с Него, слушаше божественото Му учение и видя чудните Му дела. Продаде Го онзи, който на Тайната вечеря яде от блюдото на своя Учител.

Преди две хиляди години се из­върши най-жестокото и дръзко пре­стъпление, пред което слънцето по­тъмня и земята се потресе… Човекът вдигна ръка срещу Бога, човекът при­кова на кръст своя Бог, творението поиска да умъртви своя Творец… Каква, наистина, неизразима трагедия на човешкото безсилие и дързост!… Да убиеш Бога, да убиеш Този, Кой­то те е създал и по Чиято всемогъща воля съществуваш на света!… В стра­ниците на световната история не е от­белязано по-жестоко и по-дръзко зло­деяние от Голготската трагедия…

Векове изтекоха оттогава, но кръ­стът на Спасителя все още стои и ярко се откроява в кървавия небосклон на световния живот, като нескончаема мъ­чителна трагедия на човешкото жесто- косърдие. Разпятието Христово не се е свършило. Христос и днес виси на кръста. Всяко злодеяние, дори всяко греховно помишление, чувство и поже­лание са нови гвоздеи за ръцете и нозете на Спасителя и ново копие за ребрата Му. Две хиляди години чове­кът постоянно забива тези гвоздеи и постоянно пробожда ребрата Му. И докато има грях, докато има злоба, за­вист и омраза по земята, Христос ще бъде разпъван на кръст. Каква, на­истина, трагедия на Божествената лю­бов пред трагедията на човешката злоба! Какво безкрайно търпение на Божествената правда пред жестокост­та на човешката неправда! Какво ве­личие на Божието смирение пред низостта на човешката гордост! Разбира ли човекът, Кого постоянно разпъва?… Кога ще се трогне той от раните и кръвта на Спасителя? Кога ще се уп­лаши oт своята жестокост? Кога ще се стопли и смекчи сърцето му пред величието на Божествената жертва? Кога ще падне на колене пред кръста на своя Бог, да заридае пред Него и се разкае за греховете си? Докога ние, християните, ще разпъваме Го­спода с нехристиянските си дела?… Някога Христос беше разпнат от соб­ствения Си народ, който не повярва в Него, а днес Той е разпъван от нас, него­вите последователи, които се красим с името Му, както древният Израил се гордееше със своето богоизбраничество. Никой не забива така дълбоко и болезнено гвоздеите в ръцете и но­зете на Господа, както ние, христия­ните, които сме призвани да бъдем но­сители на великите Му завети и свет­лина на света. Когато дойде послед­ният ден Господен и се изправим пред съда на вечната Правда, Тя ще осъди нас по-строго, отколкото езичниците и богоотрицателите, защото те не вяр­ват в истината и я отричат, а ние вяр­ваме в истината, но с лошите си дела се отричаме от нея.

Ала кръстът на Спасителя не е само вечна жертва и вечен укор на човеш­кото жестокосърдие. Той се извисява като най-могъщо знаме на божестве­ната победа, която победи греха и смъртта. Кръстът се издига като вечен и несъкрушим паметник на любовта, в името на която Бог слезе от небето и Се принесе в жертва за спасението на човека. Христовият кръст ще на­помня вечно, че към нравствена по­беда, към възкресение се отива не по широкия път на греха, а по кръстния път към Голгота, зад която няма мрак, еа сияят зарите на възкресението. Кръ­стът ще напомня, че Божествената истина е безсмъртна и Божествената правда е несъкрушима. Две хиляди го­дини се издига светият кръст Христов. Векове минаха край него, много чо­вешки поколения отминаха и изчезна­ха в забрава… Много човешка слава, много човешка суета, много човешки грехове надменно са шествали пред светия кръст Иисусов, но къде са те днес? Кръстът обаче сияе и победно се възвисява като вечно знамение, че доброто е безсмъртно, че Бог управ­лява вселената и че Божествената лю­бов държи света.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

Кръстът Христов ще напомня на света, че няма друго име под небето, чрез което можем да се спасим от греха, че само името Христово ни въз­ражда, обновява и спасява.

Кръстът е нашата сигурна надеж­да сред унилата безнадеждност на този свят.

Кръстът е нашето ярко и незалязващо слънце сред греховния мрак на този свят.

Кръстът е нашата непобедима сила сред греховното ни безсилие.

Кръстът е нашият сладък мир сред този размирен свят. Той е вечно­то знаме на мира, но мир, който се ражда само от любовта. Само този мир е истински и траен, той е твор­чески мир. И днес, когато народите по земята се отвращават от войната и жадуват за мир, трябва всички да от­правим погледа си именно към светия кръст Христов.

Кръстът е нашият най-верен спът­ник-другар в живота. От люлката и до гроба той е с нас. Той ни освещава, когато за пръв път отворим очи за Божия свят. Той ни освещава по це­лия път на земното ни странстване; а кога светлината на този свят почне да гасне пред очите ни, само той, све­тият кръст, остава да свети пред нас като кротка надежда за вечна свет­лина. А когато ангелът на смъртта притвори уморените ни от земния жи­вот очи, когато нашите близки ни из­пратят до гроба и ни оставят в него, само той, светият кръст, не ще ни изостави сами в гроба, а ще остане да стърчи над земния ни прах като знаме на надеждата ни за вечен жи­вот отвъд гроба.

Кръстът е пътят към нетленната слава на Божия град в небесата, дето няма скръб и сълзи, а има само ра­дост, мир и светлина.

Да се поклоним на светия кръст Христов, с любов да го целунем, с вяра да му се поверим!

„Кръстът е пазител на вселената!

Кръстът е красота на църквата!

Кръстът е твърдиня на верните!…

Кръстът е язва за демоните!“

II.

Преди две хиляди години човече­ството живееше в духовен мрак, тъ­неше в заблуди. Науката се луташе в дебрите на суеверието, а философията беше немощна да разкрие вечната истина. Човек не знаеше, защо се е родил, защо живее, защо се труди на земята, не знаеше и защо умира.

Преди две хиляди години човечест­вото изнемогваше в нравствено без­силие. Безпомощен беше човек да се измъкне от тинята на греха и се из­дигне във висините на светостта. Чо­векът се бе снизил до звяра. Той не знаеше, що значи да милееш за ближ­ния си, безсилен беше да обича и се жертва за човека-брат. Той беше жесток и отмъстителен.

Преди две хиляди години правда­та беше затъпкана от човешкото са­молюбие и гордост, от безмерна жаж­да за власт и потисничество. Човекът беше бездушна играчка в ръцете на земните властелини, чийто камшик безмилостно плющеше върху гърба на народните маси.

Преди две хиляди години човекът не знаеше, що е свобода; човешката личност беше обезправена и обезли­чена; свободна човешка личност не съществуваше като жива творческа сила.

Преди две хиляди години човекът или гледаше само пред себе си, но не и във висините и виждаше само земни хоризонти, които в смъртта из­бледняват и помръкват, като си ми­слеше, че той е само земя и, че жи­вотът му се свършва в гроба, или пък смътно вярваше, че отвъд гроба има само тъмнина, в която мрачно блуждаят човешки сенки – без ра­дост, без светлина, без упование.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

И в този нравствен хаос от заблу­ди, безнадеждност и грях, когато чо­векът беше стигнал крайните предели на безсилие и отчаяние от себе си и живота, Бог протегна благата Си дес­ница към света и изпрати възлюбления Си единороден Син, Иисус, за да му помогне и го извлече от хаоса. Хри­стос дойде и живя между нас като човек, за да ни научи на Божия за­кон, който човечеството беше потъпкало и забравило. Той ни разкри, че Бог е светлина. Той ни благовести, че Бог е наш Баща, а ние Негови чеда. Той ни съобщи най-радостната вест, че Бог е любов. Той ни каза, че всички ние сме братя помежду си и ни запо­вяда да се обичаме един друг, да оби­чаме дори враговете си… Тази висша наука Христос ни откри във вдъхновени думи и с личния Си божествен пример.

Дойде Христос и каза на човечест­вото: „Аз съм истината, пътят и жи­вотът“, и ни поведе по вечния друм към Царството Божие, за което всич­ки ние копнеем. Този път почва от земната ни люлка, минава през огъня на страданията и се въззема през тъ­мата на гроба към светлината на веч­ността. Христос ни каза, че зад гроба няма мрак, а светлина и безкрайна радост. Той ни възвести, че небето е нашата вечна Родина, че истинският живот започва едва зад гроба, там е великата Реалност, а земята е само слаб отблясък от славата на веч­ността… Стръмен е пътят към вечно­стта, но Христос ни обеща да бъде с нас и да ни подкрепя във великата борба с греха, обеща да ни изведе към победа и тържество. Христос е на­шата сила. Без Него грехът за нас е властен и непобедим, а с Него – жалък и победим. Христос ни измъкна от тинята на порока и прости греха ни, направи ни синове Божии, пре­върна грешниците в светци.

Дойде Христос и освободи човеш­ката личност, издигна свободата като върховна ценност на живота и извор на творческа самодейност.

Дойде Христос и освободи наро­дите от ръцете на властелините и ги насочи към всестранно културно раз­витие.

Какво наистина величаво дело Христос дойде да извърши – да пресъз­даде един нравствено прогнил свят, да създаде нов човек – с нови мисли, нови чувства и нова воля. И той претвори света, колкото и невероятно да ни се струва това в днешно време на грях и отрицание. Това не беше по силите на смъртен човек, пък бил той с най-гениален ум и необикновена воля. Човек е силен само до гроба. Делото на Христа обаче мина през гроба и затова е безсмъртно и вечно. Да идем при гроба на Спасителя, да надникнем в него и ще се уверим. Там ние няма да намерим мъртвешки кости… От гроба на Спасителя сияе светлина, надежда и радост, греят за­рите на нов живот. Ето ангел Госпо­ден е слязъл от небето и пита изпла­шените жени: «Защо търсите живия между мъртвите?“ Вечни думи каза ангелът на жените, и тези вечни думи светът трябва да помни. Христос въз­кръсна. Със смъртта Си смъртта по­беди. Там, в гроба на Спасителя виж­даме тържеството на живота, светли­ната и духа. Светът не познава по-могъща и по-славна победа. И наи­стина, човек всичко може да превъз­могне, но той е безсилен и жалък пред силата на смъртта. Да възкръс­неш обаче от гроба, след като си бил прикован с гвоздеи, прободен с копие и след като си лежал бездиха­нен, това е най-славната и могъща победа, пред която човешкият разум може само да мълчи, смирено да се удивлява и благоговейно да стои на колене.

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, където е гроба Му!

Ако Христос беше изгнил в гроба, това би било най-страшният трагизъм в историята на човешките надежди и стремежи към висините на духа. Ако той беше изтлял в гроба, от Него не би останало нищо, освен един гроб с мъртвешки кости. От Христа би оста­нал само далечен спомен за един до­бър, очарователен мечтател и нищо повече.

Но, ето, Христос възкръсна и чрез възкресението Си възкреси и света от гроба на греха и го насочи към виси­ните на духа. Живият, възкръснал Христос стана живата творческа сила, която възражда, обновява, възкресява – силата, която превръща звяра в човек, грешника в светец. Христос е вечният живот, който се разкрива на земята и се разцъфтява зад гроба. Той е вечната светлина, която никога не гасне и не може да бъде угасена от ничия човешка ръка. Той е нашата надежда за безсмъртие и вечен жи­вот. Няма смърт, има само живот. Няма вече гроб, има възкресение! „Иде час и дошъл и вече“ да се обле­чем и ние в славата на възкръсналия Господ… Христос е вечната радост, която носи щастие в живота. Той е вечната любов, която осмисля живота. Той е вечната правда, която тържествува сред човешките неправди. Той е вечната истина, която царува сред човешките заблуди. Той е вечната кра­сота, която ни вещае красотата на Божия град в небесата. Той е слън­цето, което никога не залязва, и ни­какви тъмни облаци и страшни бури не могат да го скрият от погледа на устремения към отвъдното чо­вешки дух.

Христос възкресява, Христос по­беждава, Христос тържествува!

Нека се носи славата Му по цяла вселена! Нека ехтят църковните кам­бани! И нека човеците, простили си всичко заради възкресението, заживеят „в правда, мир и радост в Духа Свети“, като братя помежду си и чеда на Един небесен Отец.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1949, кн. 4, с. 1-4. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-e9l

Жените в родословието на Иисус Христос*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Дивно и изпълнено с бездънна мъдрост е божественото откровение на светото Евангелие. Затова колкото повече го четем или слушаме, колкото повече се вдълбочаваме в съдържанието му и размисляме върху него, толкова повече пред нас се откриват нови висоти на истината и нови тайни на мъдростта. Един бележит съвременен писател (Дмитрий Сергеевич Мережковски) изповяда, че от 30 години чете Еван­гелието, чете го всеки ден и ще го чете, докато му виждат очите, при всички свет­лини, които идват от слънцето и от сърцето, в най-ярки дни и в най-тъмни нощи; ще го чете, когато е щастлив и нещастен, болен и здрав, вярващ и невярващ, чувстващ и безчувствен. Но най-важно в случая е, че този писател, който толкова дълго и така ревностно чете Евангелието, по-нататък изповядва: «И струва ми се, че всякога чета нещо ново, неизвестно и никога няма да го прочета, няма да го узная докрай.»

Може би всеки друг човек, който чете и изучава Евангелието, остава със същото впечатление, чувство и съзнание. Наистина светото Евангелие е бездънно по тайнственост и мъдрост! И вижте, когато четем някои негови глави или сти­хове с плътския си ум, прибързано и повърхностно, можем да не открием вло­женото там дълбоко съдържание, можем да не доловим скрития висш смисъл, можем да не проумеем въплътената мъдрост. Обаче нека не бързаме да изречем отрицателна преценка, нека не го пренебрегваме и отхвърляме, защото неговата истина без друго ще се открие на своето време. Светото Евангелие като вечно откро­вение на Бога не е писано за едно човешко поколение и за определена историческа епоха. То е предназначено за целия човешки род през всички времена на съществу­ването му. Поради това едно човешко поколение може да не разбере напълно и да не приложи в съвършенство някои негови изисквания, но това непременно ще може да стори друго някое от следващите поколения: въз основа на натрупания опит от миналото, на събраните знания и на по-големите умствени, духовни и нравствени постижения то ще е способно повече да разбира и да осъществява.

Такива мисли могат да възникнат в съзнанието на някои вярващи още когато разтворят първото Евангелие, от Матей, и почнат да четат началната му глава. Както много добре е известно, в началото на това Евангелие е поместено родословието на Господ Иисус Христос. В него се изрежда дълга редица от имена на лица от Стария Завет, от които Иисус е произлязъл по плът. Всяко едно от тези имена крие в себе си тайната на един живот, който има някакво от­ношение към въплъщението на Господ Иисус Христос и някакво предзнаменование за Неговата спасителна мисия. Разбира се, родословието на Господ Иисус Христос като цялост има свое собствено, пряко и самостоятелно значение, което с течение на времето и в резултат на събрания исторически опит става все по-ясно и нараства неимоверно много. Началото на светото Евангелие, където то се ха­рактеризира направо като «книга за живота на Иисус Христос» (Матей 1:1), и специално родословието, чрез което се посочва родословното дърво на Господ Иисус Христос по плът, според евангелист Лука чак до библейския родоначалник на човешкия род Адам, а според евангелист Матей – само до Авраам, бащата на богоизбрания народ, винаги е имало значение и на всяко поколение от вярващи е известявало важна истина, но неговото значение като че ли е най-голямо за нас, понеже то ни предпазваше от съблазните на митологическата теория, която зад «исторически» аргументи и прочути имена на учени, искаше да ни разколебае във вярата ни, че нашият Господ и Спасител е съществувал, живял е на земята и е основал светата Църква като кораб на спасението. А ето, в наши дни настъпи голям обрат в това отношение: теорията за митологичния характер на Иисусовата лич­ност се обявява за невярна, плоска, назадничава, ретроградна и се заявява, «че застъпниците на историческата школа разполагат с достатъчно сериозно научно обосновани данни за Иисус като реална личност; съвременната наука счита за достоверни много свидетелства, които в началото на нашия век се под­хвърляли на съмнение»[1]. И така, светото Евангелие блясва във всичката си сила като истинска книга за «живота на Иисуса Христа» и родословието се оказва не празно подреждане на митологични имена, а исторически разказ за действително съ­ществували личности, от които е произлязъл по плът нашият Господ Иисус Христос.

Но нас тук ни интересува една специална страна от родословието на Гос­под Иисус Христос. Очевидно, никак не е без значение каква е родословната линия на Спасителя по човешка природа, през кои представители на човечеството Той е минал, за да се яви на света в човешки образ. Божият Промисъл, както във всяка своя проява, така и в този важен факт от свещената история, чрез който се осъществява домостроителството на човешкото спасение, е вложил дълбока мъдрост. Общо погледнато, родословната линия на Иисус Христос е минала през такива представители на човечеството, които носили в гърдите си най-осезателно чувствана нужда от изкупление и спасение и съкровен копнеж за участие в  божествения живот на Богочовека. Въплътеният Бог Слово е бил съвършен не само по Своята божествена природа, но и по Своята човешка природа. Той е бил истински, пълен, съвършен Син Човечески, понеже е получил човешка природа, в която е намерила израз в пълнота телесната, ду­шевната и духовната структура на цялото човечество. Чрез изброяването на 46 прадеди на Месия светото Евангелие без друго е искало да покаже, че Божият Помазаник не е паднал от небето като deus ex machina на старогръцката сцена, а по плът е преминал през избрани представители на човешкия род, носил е в Себе Си всички техни потребности, нужди и копнежи и един вид е събрал в Себе Си целия човешки род, вследствие на което Той е можал да бъде негов пълновластен представител и на Голготския кръст да принесе изкупление за всички хора.

Върху всеки лист от родословното дърво на Господ Иисус Христос е на­писана една тайна, която изследователите на Свещеното Писание тепърва още ще разкриват. Също такава тайна се крие зад четирите образи на жените, които стоят в родословието на Спасителя и заемат място наред със старозаветните патриарси и други бележити личности от свещената история. Към тях не причисляваме Божията Майка, понеже ней е отредено изключително място в свещената история: тя стои на водоразделната линия между Стария и Новия Завет и въпреки това изявява в себе си повече образа на новозаветната, отколкото на старозаветната жена. Впрочем да екипираме образите на четирите жени, които са включени в родо­словието на Иисус Христос и застъпват половината от човешкия род, а също внасят в него особен смисъл! Техният живот, тяхната същност и тайна са скрити под звучните имена: Тамар, Раав, Рут и Вирсавия.

Юда и Тамар

Хубаво е името Тамар, което е носила първата жена, спомената в родословието на Господ Иисус Христос, и което е увековечено завинаги още в началната стра­ница на свещената книга – Евангелието. Тамар означава палма, респективно финикова палма. С това име се нарича царственото дърво на източната екзотика, което със стройното си стъбло и с кичестата си корона с вечно зелени листа при­дава още по-голямо очарование на живописните крайбрежия и на пустинните оазиси. Библейската Тамар вероятно ще е надминавала по външна красота, по стройност и изразителност другарките си, както палмата превъзхожда по гра­циозност и китност другите дървета. Затова Юда, син на патриарх Яков, нея избрал за жена на първородния си син Ир. Тамар не била щастлива с Ир, понеже той бил лош и скоро станал жертва на своя неразумен и порочен живот. При това тя нямала деца от него – обстоятелство, което още повече утежнило положението ѝ както в дома на свекъра, така и в суеверното общество. В такъв случай тогаваш­ният закон предписвал овдовялата жена да встъпи в брак с брата на покойния си съпруг. Това е така нареченият левиратен брак. В изпълнение на този закон Юда по­ръчал за втория си син Онан да се ожени за Тамар и да възстанови потомството на брата си. Не донесъл сполука и щастие на Тамар и този брак. Онан също бил обладан от зло: той бил злобен и завистлив по нрав, отдал се на плътски пороци и не пожелал да зарадва Тамар с деца. Потънал в блатото на нравствената развала и порочност, Онан скоро намерил смъртта си.

Сега съдбата на Тамар станала още по-злочеста. Тя останала без съпруг и при това без деца. А известно е, че в онова време най-голямото нещастие за една жена било да е бездетна. Считало се, че бездетството е Божие наказание заради едно или друго тежко прегрешение. Поради това бездетката била уни­жавана, презирана и отбягвана от всички и още по-важно нейното положение в семейството не било здраво и сигурно.

За овдовялата втори път и останала пак бездетна Тамар имало още една малка надежда да се избави от нещастието си, да снеме позора от челото си и да запази социалното си положение в дома на свекъра си – да се омъжи за третия син на Юда, на име Шела. Обаче баща му, завладян от подозрителност, я лишил от това ѝ право, изпъдил я от дома си и я изпратил да живее като вдовица в ба­щиния ѝ дом под предлог, че сина му Шела бил още малък за встъпване в брак.

Прочетете още „Жените в родословието на Иисус Христос*“ →

Христовото царство на любовта и мира*

Публикувано на от Dragan Bachev

Л. Целер

Вечно съществуващият Син Божи е дошъл в света в образа на смъртен човек. За Неговата бедна майка не се е намерило място в странноприемницата. В една пе­щера край Витлеем, в която при лошо време овчари подслонявали стадата си, се родил в тихата зимна нощ «Царят на царете» (1 Тимотей 6:15), Чието царство не ще има край.

По Своята човешка природа Христос е подобен на всички нас, но чрез вели­чието на Своето божествено Лице Той превъзхожда всички човеци и ангели. В този смисъл Той е, както пише св. апостол Павел, «образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята… и всичко чрез Него се държи» (Колосяни 1:15-17). Неговото царство не е само една историческа законна претенция, не е също божествено облагодатяване; в «Него телесно обитава всичката пълнота и Божеството» (Колосяни 2:9). Него­вата божествена природа е съединена с човешката в едно лице, затова Той прите­жава «всяка власт на небето и на земята» (Матей 28:18). С всемогъществото Той съе­динява пълнотата на мъдростта и съвършенството на добродетелите, каквито ни­кой владетел преди и след Него не е притежавал, нито пък може да притежава. В Него «са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието» (Колосяни 2:3). «Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца» (Иоан 1:14). Иисус е получил Своята царска власт от Отца.

Понеже Спасителят Христос, за да ни изкупи от греха, смирил Себе Си и бил послушен дори до смърт, «Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име, та в името на Иисуса да преклони колене всичко небесно, земно и под­земно, и всеки език да изповяда, че Иисус Христос е Господ» (Филипяни 2:8-11). Христос е спечелил Своето царство с цената на Своята кръв, която Той пролял на кръста от любов към нас; Той е цар на любовта и мира.

В Никеоцариградския символ на вярата четем: «Който (Иисус Христос) заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небето и стана човек». С тези думи ние изповядваме, че Господ Иисус Христос е станал човек, за да се постави всецяло в служба за нашето спасение. Как е възможно, естествено е да запитаме, Творецът да служи на творението? Не е ли това нарушаване на правилния ред? Затова ли се въплътил Син Божи, за да промени този ред? Не трябва ли и ние да кажем заедно със св. апостол Петър: «Господи, няма да умиеш нозете ми во-веки» (Иоан 13:8); все пак Ти не можеш да се поставиш в служба на мене недостойния; аз трябва да Ти служа»? Тук се натъкваме на привидни противоречия, които могат да бъдат раз­решени, ако разберем действията на Триединния Бог и Неговата тайнствена любов.

«Бог е любов» (1 Иоан 4:8). Всяко дело Божие е плод на Неговата любов. Не от сляп инстинкт или от външна принуда Бог е извикал творението към битие. То е произлязло от свободното решение на Неговата свята воля. Любовта, с която естествено е свързано Божието същество, Го е подбудила, ако можем така да се изразим по човешки, да създаде небето и земята и всичко, което е на тях, ангели и човеци. Бог вижда в творението слаб отобраз на Своето собствено безкрайно съ­вършенство и от любов Той иска също и творенията да се радват на битието и жи­вота. Той произнася словото на Своето всемогъщество и те идват от небитие към битие. «Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина» (Битие 1:3). «Той повика звез­дите, и те казаха: «ето ни», и заблестяха от радост пред своя Творец» (Варух 3:35). Творението е плод на премъдростта, любовта и всемогъществото Божие. То е дело, което прославя своя Творец, то е прослава Божия.

Любовта Божия отива по-нататък. Тя искала да призове ангелите и човеците към още по-голямо участие в Божествения живот. Бог издигнал Своите разумни творения в благодатния живот. Чрез благодатните средства Той ги направил спо­собни да съзерцават духовно вечното величие на своя Творец, да притежават ве­чен живот и дори да станат съпричастници на Божествената природа. «Вижте, каква любов ни е дал Отец – да се наречем чеда Божии и сме» (1 Иоан 3:1). Чрез богосиновството ние сме призвани и направени способни за по-висока прослава на Бога. Докато пребиваваме на земята нашият благодатен живот е несъвършен; едва когато придобием пълнотата на благодатта на небето, ще можем да вземем участие в трисветата песен на ангелите и светиите, ще можем благоговейно да паднем пред престола на Триединния Бог и да се молим: «Спасението дължим на нашия Бог, Който седи на престола, и на Агнеца» (Откровение 7:10). Все пак и тук на земята нашата първа молба е: «Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име» (Матей 6:9). Тайнственото съзнаване на нашето богосиновство (срв. Римляни 8:16) ни улес­нява да познаем светата любов на небесния Отец.

Но и с това любовта Божия още не се изчерпва. Ако вече свърхестественият порядък на благодатта ни открива тайните на любовта, които «око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това» (1 Коринтяни 2:9), защо ни е потребна и «тайната на Христа» (Ефесяни 3:4; Колосяни 3:4)? Кой човек някога би помислил, че безкрайният Бог е Триличен в единството на Своето същество и въпреки това ве­личие, в Своята любов към творението отива така далеч, че съединява човешката природа със Своята божествена природа в единството на личността на Своя вечен Син? Нещо повече! Кой би смятал за възможно, че вечното Слово на Отца приема човешката природа в смирения образ на раб, за да стане послушен до кръстна смърт? В тайната на Христа сияе едно така възвишено и покоряващо откровение на любовта Божия, че ние само смирено можем да вярваме и, изпълнени с удивление, да благоговеем. Наистина, Бог е любов!

Господ Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина

Господ Иисус Христос Сам ни е възвестил, че Той е дошъл в света, защото Отец ни обича. «Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та вся­кой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен» (Иоан 3:16). Св. Иоан Богослов, апостолът на любовта, пише: «Който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог про­води в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове» (1 Иоан 4:8-10). Също и св. апостол Павел посочва на чудесното откриване на любовта Божия, която лежи в основата на боговъплъщението и изкуплението: «Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни. Затова много повече сега, след като сме се оправ­дали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева» (Римляни 5:8-9).

Спасителят Христос винаги е говорел за любовта на Отца; защото постоянното позоваване на изпращането от Отца ни посочва, че Отец ни обича и че Христос в служение на любовта на Отца е дошъл в света за нашето спасение. Или не е никакво доказателство на любовта Божия, че Отец ни изпраща Своя Син? Тъкмо в изпращането на Сина св. апостол Павел вижда първото и най-голямо доказателство на любовта Божия, първопричина на всеки дар и благодат. «Оня, Който и соб­ствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички ни, как няма да ни подари с Него и всичко» (Римляни 8:31-32)? По поръка на Отца Христос извършва Своите чудеса (Иоан 5:19); от Отца Той е получил учението, което ни възвестява (Иоан 7:16); в изпълнение на волята на Отца Той върши всяко Свое дело (Иоан 4:34); от ръката на Отца Той приема чашата на кръстната жертва (Лука 22:42). Отец Му е запо­вядал да отдаде живота Си за нас (Иоан 10:18; 14:31). Напълно и всецяло нашият Господ и Спасител Иисус Христос стои в служба на любовта на Отца; от любов към Отца Той «смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна» (Филипяни 2:8).

Унижението, което въплътеният Син Божи приел върху Себе Си за нашето спасение, е било голямо. Като истински Син Чо­вечески Иисус е изживял всич­кия позор и цялата мъка на кръстната смърт; в Гетсиманската градина Той молел Отца със сълзи (Евреи 5:7) и кървав пот, ако е възможно, да отмине от Него тази чаша (Лука 22:42, 44). Отец не отменил Своята заповед. Иисус трябвало да умре на кръста. Неговата кръстна смърт обаче е служела не само за изкуплението на людете от греха, но на първо място и за прославата на Отца. Това е било възви­шена задача, която Иисус е имал като най-висша цел пред Себе си. Наистина Той е слязъл от небето заради нас и заради нашето спасение, и заради нас е умрял на кръста; обаче ние човеците и нашето спасение сме само непосредствената и най-близка цел на Неговото въплъщение и на Неговото изкупително дело. Ние сме подчинени с нашето спасение като деца Божии на една по-висша цел – просла­вата на Отца. Затова в Своята първосвещеническа молитва Христос говори: «Отче, Аз Те прославих на земята, свърших делото, що Ми бе дал да изпълня» (Иоан 17:4). Така сияе в «тайната на Христа» онази любов Божия, която е насочена към вечната прослава на Бога и все пак не е себелюбие в човешкия смисъл на думата, но истинска любов, истинско благоволение, което се раздава на другите. Просла­вата на Отца и изкуплението на човеците не са в противоречие; в действителност те са едно и също нещо. Те се различават само по отношение на различните цели и тези цели отново не са в противоречие, но са подчинени една на друга. «Син Чо­вечески не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мно­зина» (Матей 20:28). Едно служение на вечното спасение на людете обаче не е само служение на тях, но и служение на прославата на небесния Отец, царско служение на любовта.

Прочетете още „Христовото царство на любовта и мира*“ →

Как трябва да се подготвяме за изповед и св. Причастие*[1]

Публикувано на от Dragan Bachev

Епископ Теофан Затворник

Слава Богу, ето, че наближи и Великият Пост! И вие ме зарадвахте, като ми известихте, че сте решила да говеете[2]. Не изменяйте намерението си!… Дано Господ ви благослови да поговеете както трябва!

Всеки, който говее, трябва да постъпва именно така, както вие правилно налучкахте в писмото си. Трябва и да попости и да ходи по-често в църква, и да се поусамоти и попрочете нещо, и да се позамисли, и да се заеме със себе си, – всичко това е нужно. Но всички тези неща трябва да се насочат към една цел – достойното причастяване със светите Христови Тайни. За да се причасти човек достойно, трябва да очисти душата си чрез покаяние. А за да извърши покаянието както трябва, тоест с искрено съкрушение и твърда решимост да не оскърбяваме вече Господа, – затова именно са и определени всичките други подвизи на говението: и ходенето в църква, и домашната молитва, и постенето, и всичко друго.

Първото нещо, необходимо за постигане на покаянието, е да се задълбочим в себе си. На това пречат житейските работи и грижи и неудържимото блуждаене на мислите ни навред. Ето защо, през време на говението човек трябва да престане, доколкото е възможно, да се суети… А свободен ли е – да си седи у дома. Това е крайно важно при говението… Но да речем, че сте захвърлила всичко и седите в стаичката си. Какво трябва да правите тук? Защото, дори и сам, човек може да си изгуби времето напразно. Трябва прочее, да се заловите за занятия, които подхождат на говението. А кои са те? – Молитвата, четенето, размисълът.

Най-напред – за църковната молитва. Вие сигурно знаете, как да се молите в църква. Но ето на какво трябва да обърнете внимание: да отивате в църква охотно, като в дом Божи, без да се мръщите и да скучаете. Трябва да се ходи в църква не за да се постои само на службата, а за да се помоли човек от душа, да се помоли със сърдечна топлота, като излее пред Господа чувства на съкрушение, смирение и благоговеен страх и усърдно поиска от Него да удовлетвори духовните му потребности. Отпреди още трябва да си помислим, как да постигнем това и щом дойдем в църква – да правим усилия за това. Истинско стоене на служба да смятаме само онова, през време на което сърцето ни е било съгрято и горещо е викало към Бога. Това е важното. Но трябва да следим и службата, като по нея ръководим мислите и чувствата си… Да вникваме в онова, което се пее и чете, а особено – в ектениите, понеже те представят съкратено изложение на всичките наши нужди, за които безукорно можем да се обръщаме към Бога. Но обикновено мислите ни блуждаят… Това произлиза от недостиг на молитвени чувства… Във връзка с това има две правила:

1) щом забележите, че мислите ви блуждаят, връщайте ги назад и

2) съзнателно не им позволявайте да се разсейват.

Средство против блуждаенето на мислите е вниманието на ума, вниманието в това, че Бог е пред нас и ние – пред Него… Вниманието се привързва към Господа чрез страх Божи и благоговение. От тях произлиза сърдечната топлота, която и насочва вниманието само към Господа. Помъчете се да раздвижите сърцето си и сами ще видите, как то ще прикове мислите ви. Трябва да правим усилия: без труд и напрежение не ще постигнете нищо духовно. Твърде спомагат за съгряване на сърцето и поклоните. Правете, прочее, по-често поклони, – и поясни, и земни.

Дано ви даде Господ да почувствате сладостта на молитвата в църква, та да се стремите натам, както от студена – в топла стая. При говението главното средство за постигане на целта е приличното и душеполезно престояване в църква. Другите неща само спомагат за това. Но за тях – по-нататък.

Продължавам за говението… Върнала сте се от църква у дома си…Как трябва сега да се молите вкъщи? – Вие добре се досещате, че трябва да се прибави нещо към обикновеното молитвено правило. Но по-добре ще е, ако прибавите не допълнително четене на готови молитви, а повечко се молите без молитвеник, като със свои думи изразите пред Господа на­същните си духовни нужди. И така, сутрин и вечер четете не повече от обикновеното, но преди началото на молитвата си и след нея, молете се със собствена молитва, а и помежду четените молитви вмъквайте свои мо­литви, като правите поклони и заста­вате на колене. Неотстъпно умолявайте Господа, Майката Божия и Ангела-Пазител… да ви дадат да опознаете себе си, а след това и да вложат във вас желание и да ви снабдят със сила да поправите всичко неизправно у себе си, а най-вече, да изпълнят сърцето ви с дух на съкрушение и смирение, кой­то е най-угодната жертва Богу. Не се обвързвайте, обаче, с твърде дълго молитвено правило. По-добре е да се молите и да правите поклони по мал­ко, но често през деня… Важното е: застанала ли сте на молитва, или пък вършите нещо друго – с ума си ни­как да не се отделяте от Господа.

Авторът епископ Теофан Затворник (1815-1894)

След молитвата – четене, съпроводено с размисъл. Какво ще четете? – Разбира се, само духовни книги. Те трябва да се четат не, за да натъпче­те паметта си с разни сведения и по­нятия, а за да получите назидание и да разберете как най-добре бихте мог­ла да изпълните онова, какво е нужно през тези дни на говението. Ето защо не трябва да се чете много, но всяко прочетено положение да се довеж­да до чувството чрез дълъг размисъл за него… Небързото четене на под­ходящи книги с размисъл най-силно раздвижва душата. На него и набля­гайте… Ако през време на четенето почувствате молитвено движение, ставайте на молитва. Сама ли да чете­те или с някого другиго? – По-доб­ре е сама. Така е по-лесно за човека да се заеме със себе си и да прило­жи четеното към себе си. Размисълът трябва да се вмъква в четенето…

И така значи, щом сте се помолила и прочела нещичко, поразмислила сте и сте направила поклони – ето ви приблизително онези домашни занятия, които подхождат за онзи, който говее. Наистина, невинаги се удава да задържи човек вниманието си в такова напрежение; затова щом се поумори­те, може да седнете и да поработите.

Право казвате, че трябва и да попости човек. Наистина трябва, но не прекомерно. Вие и без това малко ядете. Нали трябва човек да има сила да изстои дългите църковни служби, а и вкъщи – да прави поклони. Но както намерите най-подходящо за себе си, така постъпете. Трябва само да дадете на тялото да разбере, че и то носи вина и затова трябва и то да се кае и да понася трудностите на говението. И от продължителостта и покоя на съня си трябва да отнемете нещичко. Май, че това ще ви струва доста жертви. Вие, обаче, не се лене­те да ги принесете, доколкото можете. Всякакъв вид лишения са уместни през тези дни.

Ами може ли да се разговаря? Може, но не за празни работи, а все в този дух. Наместо разговор дори е по-добре да определите час за общо четене с някого другиго. Вечерното време твърде подхожда за това. Най-добре ще е, ако някой от вашите разказва назидателни случки, при които се е проявила силата на покаянието и причащението. И за общото четене би могло да се подберат такива разкази из житията на светиите.

Прочетете още „Как трябва да се подготвяме за изповед и св. Причастие*[1]“ →