Момчил Методиев

През 1968 година мнението за „Христов” остава все така положително, въпреки че, от една страна, няма данни той да е предоставил каквато и да било важна информация, а от друга – в този период започват да стават ясни и неговите дълбоки противоречия с митрополит Андрей. През 1969 година обаче възникват проблеми, които поставят под въпрос ос­таването на „Христов” в САЩ въобще. Скоро конфликтът на архимандрит Симеон с митрополит Андрей ескалира до такава степен, че архимандритът е уволнен, а митрополитът изпраща улти­мативно искане до Светия синод той незабавно да бъде отзован в София. Митрополит Андрей едва ли е съзнавал, че отстраняването на архимандрит Симеон е много по-трудна задача, отколкото увол­нението на влиятелния в църковните среди епископ Партений, но към когото разузнаването не крие подозренията си. За да се предотврати завръщането на архимандрит Симеон в София, разузнавачите предлагат Шесто управление чрез своята агентура в Синода да внуши на митрополитите да не приемат оставката на Симеон. Тревогите на разузнаването са поред­ното доказателство за високото място, което „Христов” заема в оперативните интереси на Първо управление[22].

Следват още по-притеснителни информации от Ню-Йорк. „Данов” съобщава, че „Христов” се е изнесъл от митро­полията, а заплатата му била спряна. Допълва оптимистично, че има хора, които симпатизират на „Христов” срещу „шефа на фирмата”, съветвали го да не се завръща в България, пред­ложили му финансова подкрепа и били готови да го подкрепят, ако „образува своя фирма и бойкотират бившия му шеф” – с тези прозрачни евфемизми „Данов” всъщност предлага създа­ването на нова епархия, която да бъде оглавена от Симеон. За пръв път в тази телеграма от „Данов” се споменават и имена­та на двама американци – Скейф и Андерсън, за които се твър­ди, че са готови да подкрепят Симеон в борбата му с Андрей[23].

През следващите месеци очертаните от „Данов” и от разузнаването планове започват да се реализират, макар и на цената на трайното разстройване и дори разрушаване на църковния живот на българите в Америка, с единствената цел да бъде намерен благовиден предлог за оставането на архимандрит Симеон. Първата стъпка в тази посока е от 1 май 1969 година, когато „Данов” информира, че „собственикът на фирмата, в която работи Христов”, е отпътувал от Америка за Бълга­рия. Формалната причина за отпътуването не се съобщава, но в София митрополит Андрей го очакват лоши новини.

Развръзката настъпва в следващите месеци, когато по предложение на патриарх Кирил Светият Синод взима радикални мер­ки. Единната до този момент американска епархия е разделена на три части с центрове съответно в Ню-Йорк (оглавявана от митрополит Андрей), Детройт (която се очаква да бъде оглавена от епископ Кирил Йончев) и Акрон (град в щата Охайо, недалеч от Чикаго), за която е определен да замине митрополит Йосиф (Диков), но до неговото пристигане тя временно да бъде ръководена от архимандрит Симеон. Макар и на пръв поглед решението да изглежда соломоновско, всъщност то е триумф за архимандрит Симеон, защото на подчинение на митрополит Андрей остава единствено църква­та в Ню-Йорк, която се намира в сградата на митрополията, а перспективите епископ Кирил Йончев да се завърне към Българската православна църква са нищожни и никога не се реализират. Всички останали българ­ски енории са присъединени към Акронска епархия, поставена под ръководството на архимандрит Симеон. Документите не поз­воляват категорично заключение дали предложението на пат­риарх Кирил е изцяло негово, или е продиктувано от държава­та с цел да направи възможно оставането на архимандрит Симеон в Америка. Но моментът и начинът на взимане на това решение предполага, че реорганизацията е направена след интензивна вътрешна комуникация между държавните структури, анга­жирани с църковната политика (Първо и Шесто управление на Държавна сигурност и Комитета по църковни въпроси), и Светия синод.

Но дори и това не решава проблемите на разузнаване­то, тъй като „Христов” има други планове. След като архимандрит Симеон отказва да оттегли оставката си, той напуска Ню-Йорк, а резидентурата напълно губи връзката с него. На 7 ав­густ 1969 година новият водещ офицер „Кондов” иска указания как да работи и най-важното, как да установи контакт с „Хрис­тов”, чието местоживеене е неизвестно[24]. Загадката се раз­решава, включително и за разузнаването, от писмо на архимандрит Симеон от 19 септември 1969 година до Сливенския митрополит Никодим, формално натоварен с наблюдението на църковния живот в САЩ. В него Симеон информира, че се намира в град Лорейн в щата Охайо, където е бил приет да служи в българ­ската църковна община „Св. св. Кирил и Методий”.

Изход от ситуацията в същото време търси и преки­ят началник на „Христов” в разузнаването, началникът на от­дел 10 за свръхсекретния щат подполковник Дяко Христов Дяков. В своя докладна Дяков информира, че Лорейн се намира на 800 км от Ню-Йорк, а резидентът „Панов” по никакъв начин не може да легендира свое пътуване дотам. Дяков предлага резидентът да бъде информиран за новото местоживеене на „Христов” и за решението за разделянето на епархията, както и за определя­нето на Симеон за временен ръководител на Акронска епархия до идването на митрополит Йосиополи[25]. Информацията е изпратена на резидента с допълнението, че ако митрополит Йосиф не успее да по­лучи виза от посолството на САЩ, което е много вероятно, тогава Симеон ще стане епископ и ще оглави новата епархия. Указанията са резидентът да установи спешна връзка с Оперативния работник „Христов”, да се опишат перспективите, които се откриват пред него, и да бъде инструктиран да бъде въздържан в писма­та си до Синода, но и редовно да пише до патриарха[26].

„Панов” стриктно изпълнява указанията и провежда среща с „Христов”, без да става ясно как и къде е установен този контакт. На срещата „Христов” предава една инфор­мация, която успява да изненада Центъра и да смекчи недо­волството от непокорния офицер. Сякаш между другото, „Христов” съобщава, че е „подновил” контактите си с Орде­на на рицарите на Малта, за което разузнаването до този момент няма никаква информация. Уточнява, че в Ордена бил поканен от жена на име Марина Кропоткина, защото члено­вете на Ордена имали нужда от духовник в организацията. В края на писмото „Панов” предлага да даде съгласие „Христов” да стане член на организацията, описана като „реакционна” и „антикомунистическа”, което може да обясни и оперативния интерес към нея. Отговорът от София не закъснява, но той е много по-предпазлив – Центърът настоява „Христов” пър­во да предостави подробна информация за този орден, преди да бъде взето решението[27].

„Христов” действително подава тази информация, без от нейното съдържание да може да се направи категорич­но заключение за каква организация става дума. На български името е посочено като „Орден на св. Иоан от Иерусалим – малтийски рицари” (Sovereign Order of Saint John – Knights of Malta), характеризиран като обединение на аристократи и антикомунисти. Поканата към архимандрита била отпра­вена от Марина Кропоткина, описана като родственица на руското царско семейство, която предложила на архиманд­рита да стане прелат на Ордена и представител на правос­лавните църквиИ[28]. Явно тези данни са се сторили достатъч­но убедителни и перспективни за Центъра, тъй като „Хрис­тов” е инструктиран да се интегрира в Ордена и чрез него да търси нови перспективни контакти.

Неяснотите около този орден са големи. В продълже­ние на дълги години митрополит Андрей поддържа връзки с една от многобройните подобни организации в Америка, които претендират за приемственост със средновековния Мал­тийски орден, а тъй като една от линиите на наследяване на Ордена преминава през православните царски династии, присъствието на православен духовник в тези организации им носи допълнителна легитимност. Това обяснява и голе­мия интерес към архимандрит Симеон. От документните обаче не става ясно дали архимандрит Симеон установява контакт със същата организация, в която е членувал митрополит Андрей, или с подобна, но различна организация. Така или иначе, този Орден и по-конкретно споменатата Кропоткина оттук нататък заемат все по-важно място в оперативните информации на „Христов”, макар и те да не хвърлят повече светлина вър­ху тази структура. С надеждата за привличане на внимание, последователи и средства тези организации съзнателно въз­приемат гръмки имена и привличат суетни хора в търсене на престижен обществен статус, а тъкмо тези големи тех­ни претенции, макар и често без никакво покритие, привли­чат интереса и на разузнавателни служби като българската.

Още повече че разузнавачи като „Христов” успяват да разпалят въображението на тези служби, като подават ин­формации като тази от 18 януари 1973 година, в която се твър­ди, че той е провел среща с Чарлз Пичел, описан като Велик канцлер на Ордена (Charles Pichel, Grand Chancellor). „Хрис­тов” имал няколко срещи с него, някои от които проведени в хотел „Астория” в Ню-Йорк, и на една от тях „Христов” получил предложението да стане прелат на Ордена и дори получил разрешението на канцлера да живее в дома на Мари­на Кропоткина в градчето Бедфорд Хилс, близо до Ню-Йорк, на длъжност „духовен директор” на възстановителен цен­тър за възрастни хора „Св. Иоан”, който се помещава в имо­та. „Христов” настоява и да получи разрешение оттам да изпълнява и своите епархийски задължения[29]. Справка днес в интернет показва, че човек с името Чарлз Пичел действи­телно е съществувал, като името му се свързва с появата на един от самозваните Малтийски ордени в САЩ, които претендират за приемственост от руската наследствена линия.

Тези информации на „Христов” се радват на много по-голямо внимание от страна на Центъра, отколкото не­говите редовно изпращани и многобройни справки за със­тоянието на православието в Америка и за положението на Българската църква там[30].

Американски гражданин: „Подготвя се денят, в който аз трябва да открия заседанието на Сената или Конгреса с молитва”

Все пак в началото на 70-те години за първи път се за­белязват и признаци на изнервяне от страна на Центъра, по­родени от поведението и липсата на ефективност от стра­на на „Христов”, който, наред със заплатата си по линия на Българската православна църква, вече получава заплата и като пълноценен оперативен работник. В писмо от 21 декември 1970 година Центърът за пръв път критикува резидентурата, че Оперативен работник „Христов” не изпраща никакви информации, а връзката с него е трудна, и настоява резидентурата да работи за връщането на „Христов” през 1971 година под предлог за почивка, а всъщност за преподготовка, и се дават указания резидентурата да се съгласи Симеон да получи американско гражданство, тъй като това е и „наша задача [31]”.

Малко преди завръщането си, на 1 май 1971 година, архимандрит Симеон информира назначения след смъртта на патриарх Кирил наместник-председател на Синода митрополит Мак­сим, че предишния ден, на 30 април, е получил американско гражданство. При едно от следващите му идвания в България разузнаването се сдобива и с копие от акта за американско гражданство, в което се казва, че при натурализацията той е сменил името си на Simeon Dimitrov, а като местожи­телство е посочил град Лорейн в щата Охайо[32].

Архимандрит Симеон се завръща в България през август 1971 година и остава до началото на октомври, отначало в родната си Варна, а след това в София, където преминава „идейно-поли­тическа подготовка”, получава инструктаж по проблемите на македонския въпрос и слуша лекции за „моралния образ на разузнавача[33]”. След отпътуването му от София разузнаване­то изготвя отчет, който съдържа унищожителна оценка за работата с него до този момент и ефективността му след вече 7-годишния престой в САЩ. Посочва се, че Оперативен работник „Христов” не е имал „абсолютно никаква оперативна подготовка”, че той не е имал „представа за характера на нашите задачи и за задачите, които лично той е трябвало да върши досега”. Дори се допълва, че „едва при тези разговори” на него му е стана­ло ясно, че той е „наш Оперативен работник, с определена заплата, и се ползва с всички права и задължения на останалите работници от Държавна сигурност”. Офицерите в София обаче не губят надежда и споделят убеждението, че той е „честен и напълно откровен, дисцип­линиран и изпълнителен, но е и много наивен и без чувство за класова омраза. Не може да се ориентира и да разграничи врага”. Със задоволство се отчита, че на срещите в София е дал полезни данни, че вече е станал гражданин на САЩ и член на Ордена на рицарите на Малта. Дадени са му указания да ак­тивизира контакта си с Кропоткина и с Малтийския орден.

Преди заминаването получава и нова парола: поредни­ят му водещ офицер ще му се представи с думите „Има­те много поздрави от дякон Христов”, а отзивът трябва да бъде: „Благодаря много, а как е къщата му към Витоша?[34]”.На заключителната среща присъства и самият началник на разузнаването генерал-лейтенант Димитър Кьосев. А в знак на доверие той наредил от касата на разузнаване­то да бъдат изтеглени 2,000 щатски долари, които да бъдат предаде­ни на „Христов”, срещу което той подписва съответната разписка[35].

Натискът на Центъра дава известен резултат и през този период „Христов” подава няколко подробни характерис­тики на свои познати в Америка и на българските свещеници в САЩ, както и на перспективни младежи от България, кои­то познава още като възпитател в Семинарията. Сред тези характеристики, наричани на оперативен език „наводки”, от познатите му в Америка привлича вниманието тази на „принцеса Марина Оболенски Кропоткина” – описана е като жена на около 49-51 години, със „силна памет, енергична, с кръгло лице и руски тип външност, която е 100 процента антико­мунистически настроена и привърженичка на президента Никсън”. Към момента на написването на справката тя е в процес на развод, а от брака си има три дъщери и един син. Сред младежите, на които е преподавал, преди да замине за САЩ, най-високо мнение изказва за Симеон Николов Димит­ров, възпитаник на Семинарията и Духовната академия, на когото архимандрит Симеон в продължение на 6 години е бил учител и възпитател. Младежът е описан като „културен човек и добър музикант”, посещавал е Япония като член на църковния хор, а в момента на написването на справката е на специализация в Москва. „Христов” дори препоръчва нови­ят му адрес да бъде открит чрез Духовната академия[36]. Го­дини по-късно същият младеж, вече преминал през цялата църковна стълбица, ще бъде интронизиран през 2013 година като Българския патриарх Неофит, а няколко месеца след това ог­лавяваният от него Свети синод ще освободи Симеон от служението му на митрополит и ще го изпрати „на покой”.

Разбира се, справките съдържат информация и за дру­ги личности, сред които вниманието привличат български „вражески” емигранти в Америка. „Христов” не пести кри­тични оценки и към митрополит Йосиф, преместен от Акрон в Ню-Йорк след кончината на митрополит Андрей през август 1972 година. По този начин Йосиф – авторитетен духовник, който не се ползва с доверието на Държавна сигурност, тъй като е бил осъден от така наречения „Народен съд” – изпада в същата позиция, в която е бил и митрополит Андрей: да бъде митрополит на една на практика несъществуваща епархия, чиято биография обаче го прави убедителна фигура пред предимно антикомунис­тически настроената българска емиграция в Америка. Пре­местването му в Ню-Йорк пък превръща Симеон в неоспорим ръководител на Акронска епархия и по същество – във водач на българските църковни общини в Америка.

Въпреки това „Христов” продължава да живее в градче­то Бедфорд Хилс близо до Ню-Йорк, където към този момент вече е станал съсобственик на имота заедно с Марина Кропоткина, макар разузнаването да не е информирано за това. Настоява, че има разрешение от патриарха да живее там, а за причина пред своите офицери изтъква хладните отноше­ния, които има с митрополит Йосиф[37].

Като цяло подаваните в този период информации от архимандрит Симеон си остават епизодични, което е обяснимо с ог­лед трудната връзка с него. По-информативни са докладите от срещите с „Христов” в София. Първият е от началото на 1973 година – „Христов” се завръща в София на 24 декември 1972 година, за да бъде ръкоположен на 14 януари 1973 година в Патриаршеска­та катедрала „Св. Александър Невски” за епископ с титлата „Главиницки”, а след това и официално е назначен за викарий на Ню-йоркския митрополит Йосиф и администриращ българ­ската епархия в град Акрон, Охайо, както е посочено в неговата официална биография. На практика това означава, че пречки­те пред израстването му в църковната кариера вече са прео­долени. Епископската титла открива пред него възможност­та да се превърне във водещата фигура в църковния живот на българите в Америка, а и открива пред него нови перспективи за развитие чрез Ордена на рицарите от Малта и навлизане­то му в по-широките среди на американското православие.

Докато е в София за своето епископско ръкоположение, „Христов” естествено има срещи и със своите водещи офи­цери. Прекият му началник в отдел 10 Дяко Дяков лаконич­но докладва, че „Христов” е оправдал липсата на резултати от своята работа с факта, че до този момент е бил „прост свещеник” и затова не е имал големи възможности. Обясне­нието явно се приема за достоверно. Заключителната сре­ща преди отпътуването на „Христов” е ръководена от гене­рал-майор Стоян Савов, назначен наскоро за ръководител на разузнаването. На „Христов” отново е поставена задачата да работи за проникване в Зографския манастир, както и във византоложки центрове в Америка[38].

Много по-важно е следващото завръщане на „Хрис­тов” в София през юни 1974 година, когато на Центъра се нала­га да проверява твърдения на „Христов”, които изглеждат грандомански. Преди пътуването му до България „Краев” от резидентурата отчита, че е изтеглил 534 долара за „Хрис­тов”, от които 500 долара му е „предал на ръка”. Вероятно средствата са били за самолетния билет до София, а пъту­ването най-вероятно е по искане на резидентурата, която вече започва да се съмнява в лоялността на своя офицер. В плана за преподготовката на „Христов” основният въпрос, на който разузнаването търси отговор, е „защо местни­те власти проявиха този повишен и специален интерес към Христов и защо искат да го издигнат за духовен ръководител на Американските православни църкви, след като на тях им е известно, че той се ползва с доверието на нашите влас­ти и за него имат доноси, че е изпратен в САЩ със специ­ални задачи”. Поставен е и въпросът „не смята ли Христов, че американците имат по-голям избор на кандидати, които са основно проверени и на дело са показали, че могат да им гласуват абсолютно доверие”. Отговор се търси и на проб­лема: „кои са причините, за да се спрат на Христов да ста­не духовен ръководител на Солженицин и каква е била лини­ята на поведение на Христов по този въпрос”. Показателно е, че в плана за работа по време на престоя на „Христов” се предвижда той да бъде подложен на „М-Родопи” в хотела (тоест секретно подслушване), да му бъде направен „секретен обиск на личния багаж”, а срещите му в София да бъдат поставени под контрол чрез агентурна проверка[39].

Как се стига до въпроса дали „Христов” може да бъде привлечен за духовен наставник на Солженицин? През фев­руари 1974 година, след излизането през декември 1973 година в Париж на неговия „Архипелаг Гулаг”, от Съветския съюз е прогонен Александър Солженицин. Първоначално той заживява в Швей­цария, но често пътува до САЩ, а през април 1976 година оконча­телно се установява в американското градче Кавендиш в щата Върмонт. Офицерите от българското разузнаване с основание са учудени, след като в Америка има далеч по-доб­ре подготвени православни духовници, добре познати и на самия Солженицин[40]. Вниманието на разузнаването е при­влечено от информация на резидентурата от април 1974 година, в която се казва, че „Христов” чрез Джон Патерсън Спелър е ус­тановил контакт с представители на Американския сенат, както и че „Христов” е готвен за посредник сред православ­ните църкви в САЩ. В писмото резидентурата потвържда­ва, че тези институции са от оперативен интерес, но зада­ва въпроса дали това не е двойна игра на местните служби, поради което и иска Центърът да направи нужния анализ[41].Информацията на резидентурата се позовава на справка от „Христов”, в която се казва: „Счита се, че аз като православен епископ съм най-подходящ (незамесен в никакви интриги) да бъда подготвен за представител на православните църкви в Америка, за връзката между православната църква и управля­ващите Американски висши среди. В перспектива да ме под­готвят за глава на бъдещата Американска православна църк­ва. Според техен израз – считат ме „за най-духовен и чист”. И също, че ако Солженицин дойде в САЩ, очакват „той да бъде в по-близък контакт с мене[42]”. А в друга подобна информация от май 1974 година „Христов” със самочувствие заявява: „подготвя се денят, в който аз трябва да открия заседанието на Се­ната или Конгреса с молитва[43]”. Очаквано и тази информа­ция завършва с оплакването, че средствата му са все така недостатъчни.

Новите данни предизвикват интереса, но и недо­верието и на резидентурата, и на Центъра – наредено е информацията от „Краев” да бъде препратена на „съветски­те другари”. Признак за недоверието в агента е и един де­тайл, който „Краев” би могъл да спести в информацията си, но не го прави: „Констатирах, че Христов доста съвестно, макар и в моя компания, спазва правилата на своето предпри­ятие. Така например, оказа се, че миналия път той е постил и затова сме търсили специално заведение, докато този път проблеми вече нямаше – този период вече беше свършил[44]”.

Мнението на Центъра е, че американците разполагат с твърде много информация за „Христов” и е възможно да го въвличат в двойна игра, което налага и неговото завръщане в София за проверка и преподготовка. Разговорите в София обаче не успяват да хвърлят повече светлина върху загадка­та. В своя отчет Дяко Дяков потвърждава, че „Христов” се е запознал с Джак Спелър (в справките се среща и като Джон Спелър) чрез Ордена на рицарите на Малта и той му обещал да го въведе в средите на американските сенатори, тъй като поддържал контакт дори с президента Никсън. Този контакт обаче се приема за съмнителен – пред епископ Симеон Спелър кри­ел основната си работа, което поражда подозрения дали не работи за американското военно разузнаване, макар и Спелър да не „обработва” „Христов” по никакъв начин. Дяков до­пуска, че е възможно в Америка да тече процес на обединение на всички православни църкви в обща поместна юрисдикция. Все пак той трезво посочва, че „Христов” нямал елементарна оперативна подготовка и не е успял да даде смислено обясне­ние за внезапно появилия се интерес към него. Още повече че подадената от „Христов” информация за Ордена е оскъдна. Въпреки това разузнаването запазва доверие в своя операти­вен работник, тъй като му е поставена задачата да продъл­жи контакта със Спелър, с уговорката да бъде внимателен. Заключителната среща в София този път е ръководена от Васил Коцев, назначен за нов началник на разузнаването след повишаването на Стоян Савов като заместник-министър, а на нея присъства и старият познайник на „Христов” Вла­димир Тодоров, издигнат вече за заместник-началник на уп­равлението. Решено е всеки месец „Христов” да получава от резидентурата 200 щатски долари, тъй като по линия на прикритието не може да се очаква повишаване на заплатата му[45].

Към тези документи е приложена и справка, получена от КГБ за Джон Спелър, но и тя не съдържа нищо конкрет­но, освен че е подозиран в контакти с американските служби и че има интерес към ситуацията в Източна Европа като управител на малкото издателство Robert Speller and Sons Publishing house, издател на списанието East Europe[46]. Ника­къв резултат не дава и секретният обиск на личния багаж на „Христов”, макар и благодарение на него в делото да се съх­ранява копие от членската му карта в Ордена на рицарите от Малта (ID card – Sovereign Order of Saint John of Jerusalem Knights of Malta), както и копие от неговия американски паспорт[47].

От дистанцията на времето може да се каже, че това е кулминационният момент на „Христов” като разузнавач, когато Центърът е толкова учуден от разкритите пред него нови възможности, че от една страна, е изкушен да се възползва от тях, а от друга – започва да си задава въпроси за лоялността на своя работник. В този момент подозренията не водят до промяна в отношението към „Христов”. Обра­тът настъпва през следващите две години като последица от отрезвяващата липса на резултати.

Поредният цялостен преглед на работата с „Христов” е изготвен на 20 март 1975 година, а изводите в него остават все така неопределени. Справката препоръчва въпросът да бъде отнесен до КГБ за изясняване какви са перспективите пред създаването на единна Американска православна църква, за да стане ясно какви указания да бъдат дадени на „Христов[48]”.

В същото време контактът с него остава все така труден. Все пак резидентурата е посъветвана да продължи работата с него, включително и като му предоставя необхо­димите оперативни разходи, и заключава, че „Христов тряб­ва да се ползва с всички права, каквито имат останалите Оперативни работници на резидентурата[49]”.

През октомври 1975 година епископ Симеон отново пристига в София, като разговорите с него пак са свързани със Спелър. В плана му за работата му през 1976 година със задоволство се кон­статира, че Оперативен работник „Христов” е изпълнил задачите и се е вписал в епархията, ползва се с доверието на Синода и на патриарх Максим, което е успял да постигне „благодарение на лични­те си качества интелигентност, богата обща култура, дис­циплинираност, трудолюбие, патриотизъм”. Отново са му поставени задачите да поддържа контакти със Спелър и да се опита да разбере какви са неговите мотиви[50]. Докато е в София, епископ Симеон отново е подложен на външно наблю­дение, проверявана е и неговата кореспонденция. Преминава и поредната преподготовка по „методите на наблюдение и контранаблюдение” и отново получава 500 долара, за което подписва и съответната разписка[51].

В края на 1975 година настъпва и промяна във формалния статут на „Христов” като разузнавач. Свърхсекретният отдел 10, към който е зачислен „Христов”, е закрит, след като не успява да оправдае надеждите за професионализиране на разузнавателната работа. В резултат на 26 ноември 1975 година Оперативен работник „Христов” преминава на ръководство към отдел 04 в Първо главно управление, отговорен за вражеската емиграция, с аргумента, че като духовен ръководител на Акронска епархия „Христов” има контакт тъкмо с най-изявените нейни представите­ли. Решението е утвърдено от заместник-началника на Първо главно управление Любен Гоцев, а Дяко Дяков от отдел 10 сдава делото на „Хрис­тов” на Петко Маринов Петков[52].

Следва…(виж тук).

_________________________________________

*Публикувано в История и надежда, юбилеен сборник в памет на професор Пламен С. Цветков, издание на НБУ, С., 2023, с. 349-414. Авторът на блога изказва благодарност на автора на изследването г-н Момчил Методиев, за разрешението му да бъде възпроизведена тук тази публикация.

[22]. Докладна записка относно положението на „Христов” – пак там, л. 17-20.

[23]. Оперативно писмо от „Данов” – пак там, л. 23-24. Пол Андерсън (1894-1985) и Ливингстън Скейф (1907 – ?) – американски духовни лица, които поддържат контакти с православните в САЩ и които подпомагат изплащането на запла­тите на българския епископ в САЩ чрез Световния съвет на църквите.

[24]. Оперативно писмо от „Кондов” относно „Христов”, 07.08.1969 година – пак там, л. 78-82.

[25]. Докладна записка от подполковник Дяко Христов Дяков, отдел 10 – пак там, л. 92-93.

[26]. Грама до резидентурата за положението на Христов, 26.02.70 година – пак там, л. 94-99.

[27]. Оперативно писмо на „Панов” за среща с „Христов” – пак там. л. 110-115.

[28]. Справка от „Христов” за ордена на св. Иоан от Иерусалим – малтийски рица­ри – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а.е. 6738, РД, т. 2, л. 30-35.

[29]. Справка за Малтийския орден, 18.01.1973 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф.1, а.е. 6738 , РД, т. 3, л. 110-117. За руската линия на наследяване на Малтийския орден най-достъпна е справката в Уикипедия: https://en.wikipedia.org/wiki/Russian_tradition_of_the_Knights_Hospitaller [прегледана на 02.02.2022 година]. Днес в интер­нет могат да бъдат открити няколко ордена, чието име наподобява описа­ното в справките на епископ Симеон, без обаче със сигурност да може да се твър­ди кой от тях е неговият. Вж.: The Sovereign Order of the Knights of Sant John of Jerusalem and of Malta OSJ: http://www.orderofmaltaosj.com/historical-summary-6. html; също и: The Sovereign Order of Sant John of Jerusalem. Knights of St. John: http:// www.theknightsofsaintjohn.com/main.htm [прегледани на 02.02.2022 година].

[30]. Препис от писмо до патриарх Максим – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738, РД, т. 5, л. 85-88.

[31]. Пак там, л. 116-119.

[32]. Копие от Certificate of Naturalization – пак там, л. 197.

[33]. План за подготовката на „Христов” по време на отпуска му в България (недатиран) – пак там, л. 130-135.

[34]. Пак там, л. 141.

[35]. Рапорт за среща с „Христов”, 18.11.71 година – пак там, л. 145-150.

[36]. АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738 , РД, т. 3, л. 59.

[37]. Справка за отношенията на „Христов” с митрополит Йосиф, 23.04.73 година – пак там, л. 122-128.

[38]. Рапорт на Дяко Дяков за работата с „Христов”, 22.01.73 година – пак там, л. 161-166.

[39]. Разходи на „Краев” по „Христов”, 06.05.1974 година и Рапорт за неговата подготов­ка – пак там, л. 180-199.

[40]. Такъв е например един от водачите на руската църква в САЩ по това време протоиерей Александър Шмеман, чиито сложни, но изпълнени с уважение от­ношения със Солженицин са описани в: Шмеман, Александър. Срещи със Солженицин. С.: Комунитас, 2015 г. (превел Борис Маринов).

[41]. Информация на „Краев”, 06.04.1974 година – АКРДОПБГДСРСБНА-М, Ф. 1, а.е. 6738 , РД, т. 4, л. 9-17.

[42]. Справка за обстановката около „Христов” – пак там, л. 18-24.

[43]. Справка за обстановката около „Христов”, 07.05.1974 година – пак там, л. 43.

[44]. Справка на „Краев” за среща с „Христов”, 04.05.1974 година – пак там, л. 59-66.

[45]. Отчет от Дяко Дяков за срещите с „Христов” – АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738 , РД, т. 2, л. 198-206.

[46]. Справка 909 на КГБ за Джон Спелър – пак там, л. 207-208.

[47]. Пак там, приложение към т. 2.

[48]. Справка за „Христов” – АКРДОПБГДСРСБНА-М, ф. 1, а.е. 6738, ЛД, т. 3, л. 5-8.

[49]. Оперативно писмо от „Кондов” за работата с „Христов” – пак там, л. 29-32.

[50]. План относно задачите и линията на поведение на „Христов” за 1976 година – пак там, л. 35-39.

[51]. Пак там, л. 59.

[52]. Пак там, л. 4.

Изображения: авторът Момчил Методиев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dzW