Тотю Коев

Тази тема е изключително голяма и по период (обхваща пет века) и по дина­мика на събитията през него. Тук тя ще бъде ограничена: ще се разгледат само някои събития, свързани с папския инс­титут, които до голяма степен имат отно­шение към Реформацията от началото на XVI-ти век.

Опитите за сближение между Изтока и Запада след печалната 1054 година не дали необходимия резултат, защото подбуди­те за това сближение не били лишени от субективен елемент и политически при­чини и преследвали користни цели. Вся­ка от двете църкви тръгнала по свой път на развитие: Източната останала вярна на древната традиция и чужда на нова­торството; Западната продължила да ут­върждава идеята за господство над це­лия християнски свят. На следващите страници ще бъде направен опит да се потвърди с конкретни факти току-що ка­заното за Западната църква.

Независимо от направените на Запад до средата на XI-ти век нововъведения от веров и устройствен характер, Изтокът ги търпял в името на единството и любо­вта. До XI-ти век на Изток говорели за десет до двадесет и две отстъпления на западните християни, в началото на XII-ти век – до тридесет и две, през XIV-ти век – до шестдесет и четири, а през XV-ти век вече говорели за „безброй латински ереси“. „Филиокве“ било смятано на Изток за най-нетърпимо нововъведение и за главна причина на случилото се през 1054 година.

Основната причина за различния на­чин на развитие на религиозния живот на Изток и на Запад е нееднаквото разбира­не същността на Църквата. За източния християнин Църквата е жив богочовеш­ки организъм, тяло Христово, чийто не­видим Глава е Сам Иисус Христос. За западния тя е общество от вярващи, обе­динени около папата, който е видим гла­ва на Църквата и наместник Христов на земята. На него са подчинени всички миряни и духовници. Именно тази теза била лансирана и утвърждавана в съзна­нието на западните християни векове на­ред, като били използвани всички възмо­жни средства.

Като се оставят настрана папските домогвания до 1054 година, които все пак са били по-сдържани, трябва да се посочат конкретни случаи след тази година.

В живота на Западната църква трайна следа е оставил папа Григорий VII Хилдебранд (1073-1085). Той пръв и без коле­бание изразил всичко онова, което по-рано било проповядвано предпазливо и в по-мека форма. Имайки за база Лъжеисидоровите декреталии, папа Григорий се стремял през целия си живот да добие пълна и неограничена власт над целия свят – власт и църковна, и светска. Той лансирал също идеята за папската незаблудимост, защото пълната власт изиск­ва такава незаблудимост. Негови са ду­мите: „Правилно избраният папа е свят и незаблудим. На неговата воля, на негови­те решения и на неговия съд са подчине­ни всички царства на тоя свят. Той има власт да отлъчва царете от Църквата и да ги сваля от престола. Той може да осво­бождава поданиците от всякакви клетви и повинности към безчестните и порочни царе и господари. По негово нареждане народите са длъжни да въстават против отлъчените от папата царе и да се опълчват против тях. Само той може с право да бъде наричан вселенски епископ. Без негово съизволение никой събор не може да се смята за вселенски. Никаква книга не може да бъде издадена без негово знание. Никой не може да отхвърли него­вата присъда, а той сам може да отхвър­ли всяка присъда. Него самия никой не може да съди. Той разрешава всички по-важни църковни дела. Може да сваля епископите, да ги възстановява и да ги мести от един град в друг без никакъв събор. Престолът на свети апостол Петър е единствен средоточен и изходен пункт на църковното законодателство. Само па­пата има право да издава нови закони, ако това изискват нуждите на времето“.

Продължител на идеите на Григорий VII бил папа Инокентий III (1198-1216). В едно от своите писма той заявява кате­горично: „Апостолският престол е всео­бща майка на всички вярващи. Папата е приемник на апостол Петър, но на земя­та е не негов наместник, а на Христа. Как може да има съмнение в това, че той именно трябва да разрешава всички важ­ни църковни дела. Не е срамно, а е славно да се прекланят и унижават пред заместника на Този, Който е Владетел на владе­телите и Цар на царете“.

През времето на Инокентий III двете идеи – за върховенството на папската власт и за непогрешимостта на папата, били включени като съставна част в учи­лищната програма и добили отчасти до­гматическо значение. Идеен защитник на теориите на двамата папи Григорий VII и Инокентий III бил Тома Аквински (1225-1274).

В религиозния живот на Западна Ев­ропа XIII-ти век е ознаменуван като оконча­телна победа на папството над светската власт. По волята на папата цели народи вземали меча и кръста и тръгвали да се сражават срещу всекиго, когото папата считал за враг. През XIII-ти век папите разда­вали кралски корони, решавали спорове между крале, възбуждали или прекратя­вали войни между тях, назначавали или сваляли владетели, с други думи, разпо­лагали с пълна власт.

Папа Бонифаций VIII (1294-1303) в своята була „Унам Санктам“ осъдил съвместното съществуване на две власти – духовна и светска. „Ние обявяваме, пи­сал той, утвърждаваме, определяме, про­възгласяваме, че подчинението на римс­кия първосвещеник е за всяко живо съ­щество съвършено необходимо условие за спасение“. Същият папа не могъл да си представи, че в Църквата е възможно да съществува друга законодателна власт освен папската. Според него папата стои по-високо от законите и установленията на Църквата. Когато папата разпореди нещо, не е възможен никакъв протест, дори и тогава, когато волята му е в про­тиворечие със съществуващите църков­ни наредби. Изправен на трона, облечен в императорски одежди, папата завър­шил своята реч пред пратениците на им­ператор Албрехт с думите: „Аз съм це­зар, аз съм император“.

В тази борба за светска власт римски­ят епископ влизал във вътрешно проти­воречие със самия себе си, защото физи­ческият меч в ръцете на „наместника Христов“ бил явление странно и неесте­ствено, изопачаващо дълбоко духовна­та същност на Църквата. Мнозина цър­ковни и светски лица започнали да съз­нават, че „Христовият наместник“ на зе­мята злоупотребявал със своето положе­ние, злоупотребявал в името на вярата, служейки си с интриги в името на светс­ката си власт.

През XIV-ти век започнал религиозен, нра­вствен и политически упадък на папството и на Римската църква. Цели народи стенели под гнета на нравствено разла­гащия се папски двор и духовенство. Ето как представя картината един тогавашен немски учен: Духовенството „се отнася с презрение към изучаването на богосло­вието. То пренебрегва Евангелието и пре­красните съчинения на светите отци. Мълчи относно вярата, благочестието, умереността и другите добродетели, ко­ито (по-рано, скоби мои) били възхвалявани дори измежду някои от езичниците. То не говори за чудесата на милосърдния Бог и за заслугите на Спасителя. И такива хора, които не разбират нито от богословие, нито от философия, заемат висши църко­вни длъжности, назначават ги за пастири на душите. Ето причината за жалкия упа­дък на християнските църкви и за презре­нието към духовенството… Евангелието нарича пътя към спасение тесен, а духо­венството го прави широк и весел“. Би­дейки на върха на своята власт, папите не съзнавали опасността на своето положе­ние. Всъщност падението на папството започнало тогава, когато то успяло да наложи на народите в Западна Европа своите окови, когато всичко било затво­рено в неподвижните форми на теократичната монархия.

Пръв, който започнал борба срещу папските домогвания за светска власт, бил френският крал Филип IV Красиви (1285-1315). Той се обявил против безг­раничните претенции на папа Бонифаций VIII, против неговото вмешателство в политическия живот на Франция; апе­лирал към своя народ и получил поддръ­жката му; изгорил папската була и със съдействието на свои доверени хора пле­нил папата. Обиден и оскърбен от този акт, папа Бонифаций VIII умрял в изблик на безсилен гняв.

Приемникът на Бонифаций VIII – па­па Бенедикт XI (1303-1304), побързал да се помири с отлъчения от Църквата Фи­лип IV Красиви, да анулира булата на своя предшественик за отлъчването на краля, нанасяйки с това решителен удар върху папския авторитет. Избраният след Бенедикт XI под влиянието на краля французин папа Климент V (1305-1314), пак под кралско влияние се преместил от Рим в Авиньон, Южна Франция, и оттогава (1305 година) започнал 70-годишният период на папско унижение. Загубвай­ки свободата и независимостта си, папи­те станали васали на френските крале, макар и поставени при бляскави условия на живот. На свой ред разкошният живот на авиньонските папи, далеч от евангел­ските изисквания, породил негодувание­то на народа.

В 1377 година, въпреки съпротивата на сво­ите кардинали от френски произход, па­па Григорий XI (1370-1378) преместил резиденцията си от Авиньон в Рим. Ше­стима кардинали отказали да последват папата и останали в Авиньон. На след­ната година (1378) папа Григорий XI починал в Рим. Кардиналската колегия, в болшинството си френска, искала да избере нов папа именно измежду карди­налите французи. Но жителите на Рим, предвиждайки това, предприели ради­кални мерки против този замисъл: въо­ръжени тълпи обградили конклава и с викове и заплахи искали за папа да бъде избран италианец. И успели. Избран бил Урбан VI (1378-1389).

Новият папа бил човек учен, ревнос­тен във вярата, със силна воля и неподку­пна нравственост. Пристъпил веднага с радикални мерки против осъдителния от нравствено гледище начин на живот на кардиналите. Кардиналите французи на­пуснали Рим и след като обявили избира­нето на Урбан VI за неканонично поради външно вмешателство, избрали в Авиньон нов папа – Климент VII (1378-1394). По такъв начин от 1378 година в Римската църква се започнало двувластие, което продъл­жило четири десетилетия. Единството на Църквата, което е първото нейно свой­ство според Символа на вярата, и живият образ на това единство се възприемало от западните християни във и чрез лично­стта на папата. В случая имало двама папи и тук естествено се поставял въп­росът – кой от двамата папи е „намест­никът Христов“? И двамата – Римският и Авиньонският – доказвали законност­та на своя избор, като взаимно си отпра­вяли страшни обвинения и всеки посво­ему се отбранявал. Християните се чувс­твали оскърбени в своите вярвания. На­родният глас се обърнал към хората на науката и към университетите, към цър­ковните светила. Сред богословите и ду­ховенството на Римската църква съгря­вала необходимостта от прекратяване на разкола и църковни реформи. Със съдей­ствието на светската власт, която също била за реформи, се свикали няколко събора: Пизански (1409), Констанцки (1414-1418) и Базелски (1431 -1443). Чрез интриги и задкулисни действия папите успели да парират добрите намерения за възстановяване авторитета, порядките и чистотата на Църквата. Споменатите съ­бори не постигнали очакваните резулта­ти.

Понеже папите не искали да признаят необходимостта от реформи, с тяхното провеждане сe заели някои правителства, както и частни лица като Джон Уиклиф (1324-1384) в Англия, Ян Хус (починал 1415) в Чехия и Савонарола (починал 1497) в Италия. Тези ревнители за вярата и благочестие­то в борбата си против нововъведенията в областта на вероучението и против моралното разложение в състава на Римокатолическата църква разчитали на съдействието на учените и на народните маси. Но инквизицията се оказала по-силна от народа и от учените мъже. Хус и Савонарола били изгорени на клада, изгорен бил и трупът на Уиклиф. Незави­симо от жестоките противодействия на папството, числото на недоволните от положението в Църквата все повече и повече се увеличавало. Изразител на об­щото недоволство в Германия станал Мартин Лутер (1483-1546). Същото сто­рил в немска Швейцария Улрих Цвингли (1484-1531). Малко по-късно това дело продължил Жан Калвин (1509-1564). Та­ка се поставило началото на Реформаци­ята.

_________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 170-173. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c0x