Неоплатонически елементи в съчиненията на патриарх Фотий – продължение и край*

Иван Христов

Най-обширните извадки от съчинения безспорно са от неоплатонически автори. Това са споменатият по-горе трактат на Хиерокъл Александрийски „За провидението и съдбата“ и преди всичко „За живота на Изидор“ от Дамасций – ценен източник за историята на неоплатонизма. Сега нека направим един кратък преглед на сведенията за неоплатоническите автори в „Библиотека“. За нас е важно да установим какви акценти могат да се видят в представянето им от Фотий. Оттук можем да изкажем предположения за това от какво са мотивирани неговите търсения. Може би това ще ни даде ключ към някои негови специфични учения в „Амфилохии“.

Що се отнася до римския неоплатонизъм, той е представен повече от оскъдно. Плотин (205-270) фигурира само като име. „Библиотека“ не съдържа никакви аналитични съждения за неговото учение. Той само се споменава сред имената на философите в антологията на Иоан Стобей (V-ти век)[48]. Името му се среща и в списъка на Хиерокъл на последователите на Платон и основателя на неоплатонизма Амоний Сакас[49]. Не по-различно стоят нещата и за Порфирий (234-305). Името му откриваме в списъците от антологията на Иоан Стобей[50], на Хиерокъл[51], като то се споменава и сред почитаните от Изидор[52]. В повече е само посочването му като учител на Теодор от Азина[53].

Прегледът на представянето на сирийския неоплатонизъм показва сходна картина. Най-значимото име в тази школа – това на Ямблих (около 280-около 330) – се среща в списъка на философите в антологията на Иоан Стобей[54], а в откъсите от „За живота на Изидор“ намираме похвални оценки за него, но без какъвто и да било анализ на учението му[55]. Очевидно Фотий е привлечен от неговите схващания за теургията, но интересът му се изчерпва с общата оценка, че той е сред онези, които са отклонили хората на пътя на идолослужението[56]. Фотий привежда откъс от критичния анализ на Иоан Филопон на неговото съчинение „За статуите“[57]. Името на Теодор от Азина, който принадлежи към сирийския неоплатонизъм и е ученик и на Ямблих, се среща в посочения по-горе пасаж само като ученик на Порфирий. По-ценни са сведенията за Сопатър Апамейски, откъси от чиято загубена антология Фотий включва в „Библиотека“[58].

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

Представянето на Пергамския неоплатонизъм е особено оскъдно. Както в предишните случаи, и тук отсъства анализ или поне изложение на основните идеи на неговите представители, но няма дори указания за принадлежност към школата. Читателят ще срещне единствено имената на Максим от Ефес и на Юлиян Отстъпник (331/2-363), без връзка с неоплатоническата традиция.

По-добре, или поне по-обстойно в исторически план е представена атинската школа. Сведенията за нея се съдържат в съчинението на Дамасций „За живота на Изидор“, обширни извадки от което Фотий помества в „Библиотека“[59]. Относно Плутарх Атински (около 350-около 433) научаваме за високата му оценка от Прокъл, който му отдава заслуженото, поставяйки го в златната серия на последователите на Платон в Атина[60]. Прокрадва се и една любопитна клюка за неговия ученик Хиерий[61], показателна за нечестивостта и лекомислието на свидетелствата на Дамасций[62], но няма нито дума за самото учение на Плутарх. Сириан Александрийски (починал около 450) е представен като учител на Хермий[63], споменава се, че е увещаван от Изидор да съхрани избледняващата философия[64] и че по резултатите от своето дело се нарежда сред най-почитаните „окрилени“ души[65]. Сведенията за Прокъл (412-485) – навярно най-значимата фигура на атинския неоплатонизъм – имат чисто исторически характер. В „Библиотека“ научаваме, че негови диадоси са Марин[66] и Зенодот[67[. Като непосредствени ученици се споменават Хермий[68], Асклепиодот[69] и Изидор, в когото той вижда истинското лице на философията[70]. Не е удивително, че в биографията на Изидор, включена в „Библиотека“, се съдържат множество възторжени оценки на Прокъл за него. Той рано оценява способностите му и неговото старание и посажда в неговата душа корените на свещените философски слова[71]. Казва се, че се диви на лицето му – обожествено и изпълнено с философски живот[72]. Отношенията му с него са толкова близки, че Прокъл дава име на детето на Изидор[73]. Загриженост той проявявал и за Марин, на когото също възлагал големи надежди[74]. За самия Прокъл информацията е оскъдна. Съобщава се, че когато боледувал, бил посъветван да се въздържа от ядене на зеле, а да приема слез, но той се придържал към питагорейските забрани да не се яде слез[75]. Прокрадват се и свидетелства за личната му скромност, когато признава, че Хераиск е по-знаещ от него[76]. Единственото указание за многочислените съчинения на Прокъл е, че той е написал изключителен коментар на Платоновия „Парменид“, който дори Марин няма сили да разбере[77]. В „Библиотека“ се съдържат също ценни извадки от Книги 1 и 2 на „Chrestomathie Grammatica“ – основен източник за киклическите поеми[78], но е съмнително техен автор да е неоплатоникът Прокъл[79]. Разказът за неговият ученик Асклепиодот (V-ти век) е богат на небивалици и напълно лишен от философско съдържание.Говори се, че за разлика от Изидор са му дадени всички екстри в живота[80], но иначе не се отличавал с особени интелектуални качества[81], като най-силен бил в музиката[82] и медицината[83]. Затова пък притежавал божествена сила и се разказва как я е придобил[84]. В „Библиотека“ се съдържат различни разкази за чудеса, в които той е участник[85]. По-съдържателни, но също с чисто исторически характер са свидетелствата за Марин от Флавиа Неаполис (V-ти век). Той е представен като диадох на Прокъл и учител на Дамасций по аритметика, геометрия и останалите математически науки[86]. Съобщава се, че обучавал Изидор във философията на Аристотел и написал коментар на „Филеб“ от Платон, който обаче сам унищожил[87]. Чрез Дамасций в „Библиотека“ преминава една доста умерена оценка за него. Отдаден на трудолюбиви и непрестанни занимания, Марин често излагал от свое име и по-старите учения[88]. От неговите беседи и от малкото написани трудове е ясно, че не е оставил дълбока следа във философията[89]. За високото мнение на Прокъл за Изидор Александрийски (V-ти век) вече стана дума по-горе[90]. За него се казва също, че бил много внимателен в оценките си, когато го помолили за мнение относно коментара на Марин към Платоновия „Филеб“, но и така бил разбран, и учителят му унищожил съчинението си [91]. Името на Хегий се споменава, във връзка с увещанието на Изидор, отправено към него и Сириан, да съхранят избледняващата философия [92]. Името на друг представител на атинския неоплатонизъм – Зенодот – диадох на Прокъл, втори след Марин, само се споменава[93]. Най-пространно в „Библиотека“ е представен Дамасций (около 480-около 550), ако не с аналитичен преглед на учението му, то поне с включването на извадки и конспекти на неговите съчинения. Особена ценност има обширната извадка от „За живота на Изидор“ – важен източник за историята на неоплатонизма, оцелял благодарение на Фотий[94]. В „Библиотека“ се съдържат конспекти на още няколко трактата на Дамасций, за които нямаше да знаем без Фотий: „За чудодейните дела“, „Чудесни разкази за боговете“, „Чудесни разкази за душите, появяващи се след смъртта“, и „За чудните животни“[95]. Ценността на тези сведения не трябва да ни подвежда, Фотий е привлечен не толкова от философската дълбочина на Дамасций, колкото от екзотичното и чудесното в неговите съчинения.Дори извадката от „За живота на Изидор“ не съдържа аналитично представяне на атинския неоплатонизъм. Освен това, според справедливата забележка на Тomas Hägg, тези текстове представляват обикновени извадки от античните книги, напълно некохерентни на изложението на Фотий[96]. Това е всичко, което откриваме за атинския неоплатонизъм в „Библиотека“.

За разлика от атинския, александрийският неоплатонизъм е представен не толкова в исторически, колкото в съдържателен план. Относително по-аналитичните философски текстове в „Библиотека“ са свързани с имената на философи, принадлежащи към тази школа. Имам предвид преди всичко съчинението на Хиерокъл Александрийски „За провидението и съдбата“[97] и конспекта на критичния текст на Иоан Филопон срещу учението на Ямблих за статуите[98]. Нека направим един преглед на представянето на философите от тази школа.

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

Особена ценност имат свидетелствата на Фотий за нейния основател – Амоний Сакас, чиято дейност протича в началото на III-ти век. „Библиотека“ е най-важният източник за учението на Амоний, примиряващо Платон и Аристотел[99], макар то самò да се заявява, без да се разкриват неговите основания. На второ място, Фотий свидетелства, че негов ученик е големият християнски богослов Ориген.Това свидетелство е необичайно, понеже е съзвучно на версията на Порфирий[100], докато, започвайки с Евсевий Кесарийски, християнската традиция отхвърля причастността на Ориген към школата на Амоний Сакас. „Библиотека“ споменава накратко и делото на Синезий от Кирена (около 370-около 430). Фотий изброява сред прочетеното от него съчиненията „За промисъла“ и „За царството“, а също някои от писмата. Оценката, която му се дава, се свежда до похвала за високия стил, както и за силата и тежестта на разсъжденията му[101]. Нещичко научаваме и за знаменитата Ипатия (починала 415), макар и мимоходом, и по противопоставяне с Изидор, който се различавал от нея не само като мъж от жената, но и както истинският философ от една геометричка[102]. За Хермий, освен указанието, че е баща на знаменития коментатор на Аристотел, Амоний Хермий[103], в „Библиотека“ откриваме кратки биографични данни и оценка за личността му[104]. Научаваме, че той е ученик на Сириан и Прокъл. Казват се добри думи за човешките му качества, но прозвучават и доста скептични съждения за достойнствата му като философ. По-добре е представен неговият син Амоний Хермий (VI-ти век). За него се свидетелства, че е ученик на Дамасций, отбелязват се математическите му умения и той се посочва като най-продуктивният коментатор, отличил се предимно с тълкуванията си на Аристотел[105]. Най-многостранно е представен Иоан Филопон (около 490-около 570) – не само като философ, но и като църковен писател, Фотий е чел неговия „Шестоднев“ и включва в „Библиотека“ конспект на текста[106]. Той привежда също цитати от коментара му към евангелие от Иоан, които са единствените достигнали до нас[107], Фотий е чел също съчинението му „За възкресението“[108]. Дължима оценка получават монофизитските възгледи на Филопон[109]. Що се отнася до философските му съчинения, „Библиотека“ включва единствено конспект от неговата критика на трактата на Ямблих „За статуите“, пълен превод на който сме включили в приложенията[110]. Това е и един от най-интересните във философско отношение текстове. Безспорно най-значимо обаче е съчинението на Хиерокъл Александрийски „За провидението и съдбата“, Фотий ни предлага подробен конспект на текста[111]. Според оценката на Langerbeck[112] трактатът на Хиерокъл представлява едно своеобразно резюме на философията като цяло. Историческата му част откроява две кулминационни точки (173а5-40):

I. Платон (глава 2), в хармония с който е Аристотел (глава 6);

II. Амоний Сакас, който възстановява единството на философията (края на глава 6). Книга 7 излага учението на Амоний и завършва с една история на неоплатонизма. „Библиотека“ съдържа висока оценка за личността и делото на Хиерокъл. Той се отличава с извисен ум и красноречие[113], постоянно развива лекциите си и не ги повтаря от година на година[114].

Сега дойде време да обобщим казаното и да изразим мнение за характера на Фотиевите свидетелства за неоплатонизма. Първото, което трябва да отбележим, е слабата застъпеност на аналитични текстове. С изключение на споменатите по-горе съчинения на Хиерокъл и Иоан Филопон, в „Библиотека“ са включени извадки от текстове и са конспектирани книги по-скоро с исторически, отколкото с теоретичен характер. Определено Фотий е привлечен от екзотичното и съответно лесно опровержимото. Тук прозират нагласите на християнския възпитател. Той се стреми да разшири кръгозора на своите ученици, но без да ги потопи в дебрите на философията и без да подложи на риск тяхното християнско съзнание. За него е достатъчно да представи основните имена на традицията, като спомене нещо за живота и делото им. Второ, основен източник на Фотий са не толкова съчиненията на философите, колкото съществуващите антологии – тази на Иоан Стобей и Епитоме от Хезихий[115]. Първата от тях е специално конспектирана и ние сме много задължени на Фотий за знанията си за една изгубена версия на този текст[116]. Той се обръща и към ценното изложение на историята на атинския неоплатонизъм от Дамасций. Това обаче не свидетелства за задълбочени философски интереси. По-горе вече стана дума, че доказателство за такива интереси Treadgold вижда, от една страна, в изключването на школските текстове от „Библиотека“, а от друга, в широкия обхват на сведенията за античните философи. Както виждаме, и двете твърдения не могат да се приемат безрезервно, Фотий специално конспектира една антология, а си служи и с друга – къде-къде по-школски текстове от съчиненията на Платон и Аристотел. Обхватът на интересите му не прикрива отсъствието на философска аналитичност. Затова аз се солидаризирам с оценката на Лиляна Симеонова и с традиционната гледна точка, отнасяща се скептично към твърденията за някакъв особено задълбочен интерес към философията в „Библиотека“ [117],фактът, че тя се е превърнала в незаменим източник за някои учения, се дължи на загубата на текстовете, от които е черпил Фотий, а не толкова на достойнствата на неговата компилация. На трето място трябва да отбележим относително по-задълбочения интерес към александрийския неоплатонизъм.Доколкото в „Библиотека“ изобщо можем да говорим за наличието на аналитични философски текстове, те са свързани с имена на представители на тази школа – Филопон и Хиерокъл. Този интерес може да се обясни с четири обстоятелства:

Патриарх Фотий Константинополски (810-893)

1). Тя определя curriculum’a на философското образование в Константинопол[118];

2). Тази школа развива предимно по-неутралната „техническа“ страна във философията – тя коментира съчиненията на Платон и Аристотел, като особен акцент поставя върху логиката;

3). Александрийският неоплатонизъм заема компромисна позиция спрямо християнството, а част от нейните представители го приемат, което позволява на тази школа да надживее всички останали[119] и

4). Именно той прави възможно интегрирането на Аристотеловата философия в християнското богословие[120].

На този интерес можем да отдадем своеобразното учение в „Амфилохии“ за Бог като чиста действителност. Преди това обаче е редно да кажем няколко думи за коментара на Аристотеловото учение за категориите.

________________________________

*Публикувано в Неоплатонизъм и християнство, част II – Византийската традиция, под редакцията на Иван Христов, Издателска къща „ЛИК“, 2004, с. 79-108, като същия текст тук по-горе е обнародван със съгласието на автора Иван Христов.

[48]. Вж. cod. 167,114Ь17. Антологията на Иоан Стобей (V-ти век) е един от най-важните източници на античната доксография. Тя продължава традицията, начало на която поставя Теофраст, чийто труд „Мнения на физиците“ претърпява редакция от Аеций през I-ви век, на свой ред редактиран от Псевдо-Плутарх през II-ри век. Антологиите на Аеций и Псевдо-Плутарх са в основата на труда на Иоан Стобей.

[49]. Вж. cod. 214 ,173а21,173а34/= cod. 251, 461а39/.

[50]. Вж. cod. 167, 114b15.

[51]. Вж. cod. 214, 173а35.

[52]. Вж. cod. 242, 337Ь24.

[53]. Ibid., 34бЬ21.

[54]. Вж. cod. 167, 114ЬЗ.

[55]. Вж. cod. 242, 337Ь5-11, 337Ь25, 346а12.

[56]. Вж. cod. 181, 126аЗ.

[57]. Вж. cod. 215, 173Ь4-31.

[58]. Вж. cod. 161, 103а198 sqq.

[59]. Вж. cod. 181, 242.

[60]. Вж. cod. 242, 346а12.

[61]. Ibid., 342а18.

[62]. Ibid., 342а26 sq.

[63]. Вж. cod. 242, 341а10.

[64]. Ibid., 349 bll.

[65]. Ibid., 337Ь25.

[66]. Вж. cod. 181, 127а2, срв. cod. 242, 345Ь18.

[67]. Ibid., 127а4.

[68]. Вж. cod. 242, 341а10.

[69]. Ibid., 345Ьб.

[70]. Ibid., 350Ь17, 19

[71]. Ibid., 351Ь2.

[72]. Ibid., 341b19.

[73]. Ibid., 352b8.

[74]. Ibid. 346al, 10, 17, 24, 37.

[75]. Ibid. 344a32-36.

[76]. Ibid., 343b2-4.

[77]. Ibid., 351a31.

[78]. Вж. cod. 239, 318Ь22-322а40.

[79]. Според Treadgold, верен на своя оптимизъм за научните и философските интереси на фотий, вспак техен автор е Прокъл, свидетелство за което се откриват в Суда. Вж. Treadgold, Warren, T., Op.cit., р. 50, n.53.

[80]. Вж. cod. 242, 346Ь2.

[81]. Ibid., 344а36.

[82]. Ibid., 344Ь12.

[83]. Ibid., 344b23 sqq.

[84]. Ibid., 343b24 sqq.

[85]. Ibid., 344b35 sqq, cod. 242, 351a22.sqq.

[86]. Вж. cod. 181, 127a 1 sqq.

[87]. Вж. cod. 242, Ibid., 338a20.

[88]. Ibid., 345b28-30

[89]. Ibid., 345b32.

[90]. Вж. с. 90.

[91]. Ibid., 338а19-27.

[92]. Ibid., 349b11.

[93]. Вж. cod. 181, 127а4.

[94]. Вж. cod. 181 и 242.

[95]. Вж. Cod. 130.

[96]. Hägg, Тomas, Photios als Vermittler antiker Literatur: Untersuchungen zur Technik des Referierens und Exzerpierens in der Bibliotheke, Upsala 1975, 192-194.

[97]. Вж. cod. 214, 171b19-173b2 (= cod. 251, 460Ь22-46бЬ24).

[98]. Вж. cod. 215, 173Ь4-31.

[99]. Вж. cod. 214, L72a3 sqq; 173а25 sqq, cod. 251, 461а24 sqq.

[100]. Вж. превода на фрагментите по Weber в: Неоплатонизъм и християнство. Ч. I. Гръцката традиция III-VI век, София, „ЛИК“, 2002, с. 175-177.

[101]. Вж. cod. 26, 5Ь28-6а4.

[102]. Ibid., 346b13-15.

[103]. Вж. cod. 187, 145а38.

[104]. Вж. cod. 242, 341а8.

[105]. Ibid., 341b22 sqq.

[106]. Вж. cod. 38, 8 а 22-25; cod. 43, 9b 11-18 и особено cod. 240, 322Ь2-323Ь31.

[107]. Вж. cod. 75, 52а25-Ь16.

[108]. Вж. cod. 21, 5а25-29.

[109]. Вж. cod. 55, 15а30-43,15Ь 1-5.

[110]. Вж. cod. 215, 173Ь4-31.

[111]. Вж. cod. 214 ,171b19-173b2 (= cod. 251, 460b22-466b24).

[112]. Вж. Langerbeck, Н., The Philosophy of Ammonius Saccas – in: The Journal of Heilerde Studies, Vol. LXXVII, 1957, pp. 67-74.

[113]. Вж. cod. 242, 338Ь28.

[114]. Вж. cod. 242, 338Ь35.

[115]. Съчинението представлява биографски справочник, написан от Игнат Дякон малко преди 845 година. Вж. Treadgold, W. Т., op. cit., р. 31.

[116]. Вж. Symeonova, L., op. cit., 44, n. 85.

[117]. Ibid., 40-41.

[118]. Вж. Lloyd, G., The Anatomy of Neoplatonism, Oxford: Clarendon Press, 1990, p. 5.

[119]. Вж. Westerink L G . The Alexandrian commentators and the introductions to their commentaries. – In: Aristotle Transformed: the Ancient Commentators and their Fnfluence, ed. Richard Sorabji, Duckworth 1990, p. 327.

[120]. Вж. Jones, R.M., The Ideas as the Thoughts o f God – in: Classical Philology, Vol. 21 [4], 1926, p. 326; Dillon, J., Origen and Plotinus: The Platonic Influence on Early Christianity. – In: The relationship between Neoplatonism and Christianity, ed. Thomas Finan and Vincent Twomey, Dublin: Four Courts Press, 1992, 10-19; Langerbeck, H., The Philosophy of Ammonius Saccas – in: The Journal of Heilerde Studies, Vol. LXXVII, 1957, pp. 67-74.

Изображения: авторът Иван Христов и патриарх Фотий Константинополски (810-893). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aOH

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s