Архимандрит Евтимий (Сапунджиев) за предизвикателствата пред християнската вяра*

Иван Йовчев

Като студент по богословие попаднах на много интересна апологетична студия – „Гнезда на съмнения във вярата“, написана от професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) и публикувана в Годишника на Софийския университет на Богословския факултет[1], разкриваща обстоятелствата, които поставят препятствия пред автентичното разбиране на християнското учение. Няма как да не отбележа актуалността на изложеното в нея и днес, във време на все по-голямо отдалечаване на човека от Бога, от което следва и непълноценното разбиране на християнското учение от голяма част негови последователи.

За професор архимандрит Евтимий е писано много, затова няма да се впускам в излагане на неговия живот и творчество. Достатъчно е да се разгледат двете статии на Доростоло-Червенския митрополит Михаил и на професор Борис Маринов, които ясно ни разкриват величината на неговата личност[2]. По-скоро бих искал да предложа свое размишление върху посочената студия, тъй като в нея много точно са изложени пречките пред вярата, които се оказват и причини за неразбиране на християнството. Авторът ги подрежда в рамките на осем пункта и ги определя като гнезда на съмнения във вярата: интелектуализмът, индивидуализмът, естетицизмът, греховното настроение, страданията и неправдите в живота, жизнените съвкупности, неправилната проповед и проповедта на дело.

В този контекст трябва да се подчертае, че днес има нови (допълнителни) предизвикателства пред човека, заглушаващи духовните му стремежи, които го идентифицират като вярващо същество – същност по-дълбока, издигаща се до образа на личност в пълнота, съставена от всички онези необходими духовни елементи, водещи го до възможното уподобяване на Бог.

Важно препятствие пред вярата на съвременния човек е стремежът към прекомерна, безгранична, битова, материална обезпеченост, поставена като основна цел в живота, което по необходимост води до отклоняване от духовните ориентири, имащи връзка с вътрешното развитие на отделния човек, които го отвеждат в олтара на християнската вяра. Материализмът има своето производно, което се превърна в идеология, причинена от икономическите дадености на общественото устройство и управление и това е постоянното потребление, което се оказа силно средство, понеже завладява човека в дълбочина, обзема цялото му вътрешно светоусещане. Тук е необходимо да се отбележи, че съвременното демократично, политическо управление в България, а и по света, поддържа капиталистическа форма на икономическо развитие, което априори предполага потребителското предразположение в бита на хората, но не задължително сред всички. По-старите поколения твърдят, че в миналото се произвеждали по-здрави изделия, които били и по-дълготрайни. Сега, за да се поддържа и развива икономика на потребление в света, предлаганите изделия, които струват не малко пари, се характеризират с ниско качество, което налага покупката на нови продукти, като по този начин се влиза в постоянен процес на потребителска зависимост, което пък е причина за появата на нездрави психологически реакции у човека. В тази връзка преподобни Паисий Светогорец казва: Блажени са тия, които са успели да опростят живота си и са се освободили от примката на материалния прогрес и на удобствата и улесненията, и са се избавили от страхотния стрес на съвремието[3]. И наистина, все повече хора се стремят към опростяване на живота си, осъзнавайки трудността, пред която се изправят, в преследване на модерните, комерсиални тенденции.

Чрез човек консуматорското поведение навлезе и в Църквата, в опит да измени нейната функция и да принизи изначалното ѝ предначертание, заложено от нейния Глава – Господ Иисус Христос (Колосяни 1:18). Разбира се, в случая едно е стремежът, а друго неговата възможна реализация, но все пак съществуват много условия, които е добре да се имат предвид. Свещеното Писание ни разкрива по въпроса за Църквата, че и портите Адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18), и че всичко ще погине, но Църквата ще я бъде до свършека на света. Проблемът тук е, че Църквата в нейното еклисиологично измеренение, което се осъществява в Литургията[4], несъмнено ще остане завинаги и навсякъде цяла, но по отношение на нейната институционалност, която се управлява, урежда и защитава от човеци, съставящи иерархичната ѝ структура, е възможно да търпи изменение в посока на обезличеност и принизяване на нейното предназначение, което е очертано още от древност, и което се отнася до живота на човека. Именно затова са необходими точни и ясни критерии, към които винаги да се придържаме при избора на нейните служители, и които Църквата е установила в своето законодателство по един категоричен, достоверен и боговдъхновен начин[5]. В тази връзка някои изследователи-богослови считат, че се наблюдава неприятната тенденция, отнасяща се до клерикализма[6], тоест отъждествяването на Църквата с клира, за което говорят някои практики в нея, но това е тема за друго изследване.

Авторът Иван Йовчев

Противопоставянето на консуматорската идеология може да се случи само със средствата на Христовото учение, претворено в църковната практика, където всяка отделна личност намира не само утеха от неволите и скърбите в реалния живот, но и възможност за духовно издигане и освещение за бъдещия вечен живот. Убеден съм, че за мнозина съвременни хора тези предпоставки звучат непонятно, художествено, дори архаично и приказно невъзможно, но примитивният стремеж към задоволяване на външни, материални и малотрайни влечения, обезличава личността, отдалечава я от приносното и ценното, отклонява я от животворящото и значимото.

Консуматорската нагласа у човека ограничава възможността му да развие себе си до пълнотата на Божия замисъл за него, тъй като се спира духовното движение в тази посока, без да надгражда и развива уникалната си природа, характерна само за него. Тази нагласа поражда и други аномалии у човека, които определят отношението му към традиционния и установен от древни времена модел на съществуване, придобит по силата на историческия опит, и още модел, който е безспорно доказан и най-вече ползотворен в живота на човека. Потребителската насока релативизира цялостния поглед на хората във всички техни житейски направления, било то общество, семейство, отношение към другия човек. Но относителността е следствие на потребителската ориентация, която превърна човека в подвластен на категориите – модерно, временно, нетрайно, като противовес на традиционно, постоянно, неизменно. Очевидно е, че това оценностяване на външното, материалното и зависимото от времевия спектър, довежда хората до примитивна вегетативна духовност, тоест състояние на духа, което не е много по-различно от това на видовете от животинския свят, с единствената разлика, че тези хора все още се намират в потенциална възможност за промяна, но за съжаление, тя е дълбоко потисната и престъпно забравена.

Църквата, която е изразител на духовността у човека, е изправена пред трудността да влияе на материалистичните модерни тенденции, които все по-силно привличат хората към себе си. Проблемът не е в евентуалното влияние на съвременните течения върху човека, а по-скоро в начина на тяхното възприемане. Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо (1 Коринтяни 6:12). Думите на апостола са ключът пред предизвикателствата на модерния свят, които не рядко се превръщат в основен стремеж и тенденция за хората. Считам, че тези, които следват Христос, изграждат у себе си реална представа за добро и зло и това е техният основен мотив в живота, а онези – последователите на релативните, еклектични явления, характерни със своята нетрайност и подвластни на определението – модерно-старомодно, са полезни (но дали?) само на себе си. Съвременният човек е все повече с претенция за самодостатъчност, а не богоподобен, по причини, свързани именно с неговия егоизъм, силно вплетен в идеята за материален просперитет. Дори и някои хора, които постоянно пребивават в Църквата, верни следовници и разпространители на Божието слово, нерядко се оказват в капана на собствения си егоизъм. Това човешко състояние доказва нашата непълноценност и отдалеченост от Христовата проповед, но без да бъдем силно упреквани за това, защото е поведение, продиктувано от промените, съдържащи се в природата ни, но е доказателство за нетрайната човешка отдаденост на Бога.

Свободата да избираш е най-големият дар от Бога, така човек удостоверява своята богообразност, която е есенцията на неговата същност. Но само свободата с Бога, пълноценната основа, изпълваща същността на човека с необходимите благодатни дарове, може да бъде релевантна, правдоподобна и спасителна за хората. Всичко друго е израз на егоцентризма, който видоизменя човешката природа и нагласа за добро и зло. Да живееш като християнин извън църковното пространство, е дело немислимо, защото Църквата Христова е осветеното и благодатно място, което е постоянно обиталище на Господ-Бог и на верните Негови последователи. Онзи, който се намира доброволно в Църквата и пребивава в нея достоверно, той се предпазва от изкушенията на света и без да се лута излишно, започва естествено да разграничава доброто от злото, полезното от вредното, спасителното от греховното, и по този начин става разпознаваем и ползотворен не само за себе си, но предимно за другия, а така и за общността и обществото. Ролята на институционалната църква е да ръководи Христовите последователи в правилна посока, да ги поддържа в добро духовно състояние, да ги предпазва от предразсъдъци и всевъзможни съблазни и отклонения[7].

Накрая има значение единствено онова, което е приносно и неоспоримо полезно за всички и навсякъде. И това не е илюзия, неосъществима и фантасмагорична, но доказана реалност, вкоренена в Христовото учение. Да, наистина, човек по природа е консуматор, но средствата, необходими за неговото насищане, са определени от времето на сътворението му. Това са живоносните духовни източници, които извират от недрата на Църквата Христова, тяхна вечна преносителка и разбира се, във всяко време непрестанно подкрепяна от благодатта на Светия Дух. Това е духовният капитал както на отделния човек, така и на обществото като цяло.

Авторът Иван Йовчев

Друг стопиращ механизъм пред обективната вяра на човека днес, е все по-силно утвърждаващият се егоцентризъм, проповядван като заместител на Христовото учение, което затвърждава човешкото себеотрицание, противостоящо на основния егоцентричен постулат за себеутвърждението, отхвърлящо послушанието към вярата, която изповядва принципа за отказване от самия себе си[8]. В днешното време все по-силно се откроява този модел на поведение, където да наложиш себе си е знак на „силен характер“, проява на умение за лидерство, възможност за придобиване на власт и управление над другите, въобще един успешно реализиран човек, според критериите на съвременната методика на кариерно развитие и личностно утвърждаване. И от етимологическия анализ на думата егоцентризъм може да се направи бързо заключение относно нейната денотация, а именно, когато в центъра на всичко се поставя персоналното его[9]. Това е Аз-ът, като първостепенно и личностно затвърждаване.

Сам Господ Иисус Христос е разкрил по време на Своята земна проповед необходимостта от постоянна проява от наша страна на обич както към Бога, така и към ближния, към другия човек, като крайна и единствена цел в живота на хората, защото любовта към другите е оделотворяване на нашата вяра, тя е разкриване на нашата богообразност и същевременно същинското откровение към нашия Творец. Егоцентризмът замъглява човешките сетива, вкоравява човешкото сърце, което е средоточието на всички главни стремежи на една личност и то е концентрирано там, където са насочени личностните стремления за придобиване на ценности[10], в смисъл към Христовото наследство: Където е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви (Матей 6:21). Затова, най-доброто средство за изкореняване на егоизма у човека, е присъствието му и реалното му участие в църковния живот, където са и другите, търсещи благодатта Божия.

Тук обаче се явява и друг проблем, силно разпространяващ се в съвремието, и това е една постоянно повтаряща се аксиома, че е възможна вяра без Църква [11], тоест да пребиваваш като християнин извън църковното пространство. Откъде произлиза тази нов вид нагласа е въпрос нееднозначен и двусмислен. От една страна, е слабата вяра у човека, а от друга – погрешното разпространение на Христовото учение от страна на преносителите му. Не рядко хората биват отблъснати от Църквата, поради непристойното поведение на някои от свещенослужителите, не успели да разберат достойнството на свещеническото призвание или от лошата подготовка на обучаваните богослови в различните висши школи. Но това явление, въпреки че е носител на отрицателни последствия за Църквата, не трябва да е препятствие пред търсещата духовност личност, защото завършеният образ на нейния идеал не може да бъде посредникът на благодатта Божия или обучения специалист, а самият непресъхващ източник – Христос, както е според Евангелието: Бог е покорил всичко пред нозете Му и Го е поставил над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Този, Който изпълва всичко във всичко (Ефесяни 1:22-23).

В самата Църква съществуват предпоставки, ограничаващи пълноценното религиозно изповедание сред християните, които често пъти биват обърквани от различни тенденции в нея[12], като например, въпросът за мястото на автентичното православие днес – Гърция или Русия; за първенството в православната иерархия – Вселенския патриарх или Руския патриарх; за поместното лидерство при установяване на различни решения по чувствителни за православните християни въпроси, без да се има предвид, че същността на православието е в неговото единство и съборност (Галатяни 3:28), а не в утвърждаването на отделната регионална, национална, религиозна и личностна особеност. Има и друг тип вяра на хора, които казват, че са религиозни, но не вярват в Бога. Те, за разлика от първите посещават скришом храма Господен, защото търсят духовен мир и личностно спокойствие[13], което е свидетелство за нуждата от духовна храна.

При по-задълбочено вникване в структурата на всяка енория се вижда, че тя е съставена от християни с различен тип нагласи по отношение на вярата. Едни изпитват нужда да задълбочат своите богословски познания, търсещи отговори на въпроси като: сътворение, боговъплъщение, възкресение, богочовечност, триипостастност и така нататък, а за други – е достатъчно литургийното им присъствие, от което получават всичко необходимо за техните религиозни потребности. Това различно религиозно усещане води до дисбаланс в самата общност, и за да се коригират тези противоречия, е нужна личната намеса на енорийския свещеник, който трябва да наблюдава постоянно и обстойно атмосферата в своята енория, но поради личната си богослужебна ангажираност, често пъти това не е възможно, вследствие на което се получава отлив и текучество на миряни в енориите. Това води до нездрава енорийска общност и същевременно до несъстоятелен енорийски живот. По този начин се уврежда общността и се достига до момент на имитативна религиозна енорийска дейност, която се ограничава само до литургийна παρουσια (присъствие) на християните в нея, без задълбоченост в други направления – катехизическа, проповедническа, социална и други дейности. В помощ на енорийските свещеници могат да бъдат добре обучени специалисти, придобили своите познания в специализирани богословски школи с цел да се постигне добра синергия между всички участници в църковния живот. Истината е, че вярата в Бога и пълноценното църковно присъствие, са неразривно свързани, и когато липсва едното, тогава вярата е нездрава и дори неплодоносна за човека. Различна е нагласата и при свещенослужителите. Не трябва човек да е много наблюдателен, за да забележи, че едни свещеници имат по-правилна представа за своето свещенослужение от други, характерни с прекомерното си епитрахилно служение. Истински причастни към енорийската дейност са онези клирици, които обхващат цялостния процес на енорийския живот. На такива служители се крепи Църквата като цяло в съвремието, защото застъпват всички компоненти на църковното служение[14]. В този смисъл, общността на християнската енория трябва да се стреми към примера, оставен ни от живота на християните в първохристиянските общини. Един пример, който свидетелства за образцов начин на православен живот, без никакво пренебрегване, промяна или опит за осъвременяване на автентичната православна традиция и истините на Откровението, потвърдени на Вселенските събори[15].

Авторът Иван Йовчев

Високото технологизиране на съвременното общество е друго притеснително предизвикателство пред вярата на човека. Технологиите биха могли да бъдат много полезно средство при структурирането на църковни общности, чрез своя неограничен капацитет на дейности и бързо приспособяване, и последните няколко десетилетия го доказаха това красноречиво. Те се настаниха в живота на хората във всичките му измерения, като облекчиха и улесниха начина на съществуване до положение, където човекът стана силно зависим от тях[16].

Много професии в близкото бъдеще ще загубят своето практическо значение и техните дейности  ще бъдат обслужвани от машини, които изискват много по-малки разходи при експлоатация в различните трудови области. Най-важната характеристика на технологиите е свързана с идеята за улесняване на бита на човека, тоест създаване на все повече комфорт и удобство, една практическа възможност за осмисляне на земния живот[17]. Необходимо ли е човек да се концентрира в тази посока? И не губи ли така рефлексия за същностното в живота си, тъй като материалният уют предполага отдалечаване от Божиите повеления, където се казва: Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде (Матей 6:33), а също така и в словата на апостол Павел: За небесното мислете, а не за земното (Колосяни 3:2). Многото удобства правят човека ленив и несъстоятелен. И това най-вече се вижда, когато настане някаква тежка, гранична ситуация за него – война, природен катаклизъм – тогава се вижда много ясно наследството от комфортния модел на живот, тъй като човек се оказва негоден да отговори съответстващо на такива събития. Дори и пред по-малки житейски препятствия, той изпада в крайни състояния, водещи до трагични последствия.

В чисто исторически план Църквата никога не е била против културата и непрестания процес на възникване на културни блага, защото самата тя продължава да бъде създател на култура. Но въпреки това, не трябва да бъде безучастен наблюдател на всички онези субкултурни явления, затвърждавани като модерни тенденции и насоки в живота на хората. Глобалистичният модел на света е вече факт и същевременно трамплин за постигане на нови, по-високи цели, които само допреди няколко години бяха в сферата на фантазното и невъзможното. Неистовият стремеж на човека да се разпростре извън границите на неговия свят и да овладява територии в далечни кътчета на Вселената, може да се приеме като противопоставяне на Божието домостроителство или последното високомерно начинание на възгорделия се човешки род.

Интернет културата, която се разпространи с много бързи темпове по всички краища на света и с това пусна дълбоки корени в бита на човека, оказва все по-силно въздействие във всички насоки, промени представата ни за време и пространство и направи нещата по-достъпни и възможни за притежание от по-голям брой хора. Всички църкви по целия свят влагат много ресурс, за да се адаптират в новата интернет реалност, с пряко и всекидневно участие в тази кибер среда, която се оказва място на много народ, нов топос на кибер общността, наброяваща милиарди човеци, повече от всяка религиозна общност, защото това е най-резултатният и същевременно най-евтиният вид комуникация в глобален мащаб, от който Църквата може да се ползва при разпространението на нейното послание към света, с което и мисията ѝ да стане глобална[18]. Чрез интернет мрежата може да се изпълни заветът на Господ Иисус Христос, отправен към светите апостоли веднага след Неговото Възкресение – Идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Матей 28:19-20). В този смисъл кибер пространството може да бъде ползотворен инструмент в мисията на Църквата.

Възниква обаче въпросът дали интернет е истинска среда на действително общуване между хората с тяхната култура, религия, професионални интереси, или причина за още по-дълбоко отдалечаване на хората, където се устройва илюзорна, нереална общност на обезличени самотници[19]? Но, за да се предпазим от крайности, е необходимо да се изградят превенции и да се вземе полезното от актуалните днешни предизвикателства, защото християните са хора на личностното присъствие и живото общение в Христовото пространство, където се срещат с други като тях, посрещат нови членове на общността и очакват обещаното царство на вечността, в духа на установеното от Църквата, която е определила, че нищо, което е създадено от Бога, не е лошо, но всичко е добро, ако се прави своевременно[20].

Архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

Човек е истински осмислен само в съприкосновението си с Бога. И за онзи, който ходи по Бога, е ясно, че след като издигна човека над целия земен свят, даде му разум  и свобода, и го украси по свой начин, Творецът му посочи и неговото специално високо предназначение, защото пред духовния поглед на човека е Бог и духовният свят, а пред телесния поглед – материалният свят.

Човекът е призван да остане верен на единението си с Бога, да се стреми към Него с душата си, да познава своя Създател, да Го прославя, да се радва в единство с Него, да живее в Него. Той ги изпълни с проницателност на разума, и им показа доброто и злото, казва премъдрият син Сирахов за Божиите дарове за хората: Той тури окото Си на сърцата им, за да им покаже величието на Своите дела (Сирах 17:6-10). Защото, ако всички творения са призвани в способността си да прославят Създателя, както говори например Псалом 148, тогава, разбира се, човекът, като венец на Творението, е определен за съзнателен, разумен, постоянен, съвършен инструмент на Божията слава на земята. И поради това той трябва да бъде достоен за своя Първообраз.

С други думи, той е призван да се усъвършенства, да защити своето подобие пред Бога, да го възстанови, да го укрепи, тоест той е създаден да развива и подобрява нравствените си сили чрез добри дела. Това изисква грижата на човека за неговото добро. А истинското му добро се крие в блаженството у Бога, и именно в това е целта на човека. Така е създаден първият човек – способен да изпълни предназначението си, при това свободно, доброволно, радостно, по влечение на волята, а не чрез принуда. И именно размишленията върху първостепенното положение на човека на земята води псалмопевеца до възторжената възхвала на Твореца: Господи, Боже наш! Колко е величествено Твоето име по цялата земя! Твоята слава се простира по-горе от небесата! Когато гледам твоите небеса – дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си – що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш? Понизил си го с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му… Господи, Боже  наш, колко е величествено Твоето име по цяла земя (Псалом 8).

***

Историята на човека е история на религиозната му принадлежност през всички епохи на неговото съществуване. Още от древност и до днес него го занимават едни и същи въпроси – как е сътворен светът и човекът; защо е необходима тяхната поява; какво трябва да стори човек, за да изпълни своето истинско предназначение? Все въпроси на творение с уникална и неповторима природа, която е непозната и скрита за всички други Божии създания.

В настоящето човекът е поставен пред същите питания, независимо от постиженията на неговия разум, които се увеличават в прогресия. Но основният въпрос, който вълнува разумния човек, не се променя дори и в сегашната силно технологизирана епоха. Той е свързан с Твореца – Неговата реалност в природата и отношението Му към всеобщото творение – вечно и главно предизвикателство пред търсещия човек, който е изправен и днес пред редица препяствия, затрудняващи истинската му вяра в Бога.

Архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

Професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) е първият, посочил от академичната катедра на Богословския факултет, реалните затеруднения на неговата епоха пред вярата на християните. И без да теоризира прекалено много в наблюденията и заключенията си, успя да вникне в дълбочина по този въпрос, а чрез инструментариума на християнската апологетика, разкри за следващите поколения като завещание, своеобразен, нов научен подход в богословието.

____________________________________________

*Публикувано в  https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Евтимий (Сапунджиев), архим. Гнезда на съмнения във вярата. С., Т. XVIII, 2, ГСУ, БФ, 1941/42.

[2[. Михаил, Доростоло-Червенски митрополит. „В памет на проф. д-р архим. Евтимий“ (образ и дело); Вж. проф. д-р Б. Маринов. „Проф. архим. д-р Евтимий“.

[3]. Паисий (преп.) Светогорец. Слова с болка и любов за съвременния човек. Зографски манастир, Света Гора, с. 132.

[4]. Хомяков, А. Духът на живота и истината. С., 2013, с. 48.

[5]. Вж. 2-ро и 9-то правило на Първи вселенски събор; 2-ро правило на Седми вселенски събор; 18-то правило на Картагенския поместен събор и 12-то правило на Лаодикийския поместен събор: Цанков, Ст. Ив. Стефанов и П. Цанев. Правилата на св. Православна църква с тълкованията им. Т. I и II, С., 1912-1913 г.

[6]. Стоядинов, М. Църква, общност, общество. В. Търново, 2009, с. 23.

[7]. Вж. 36-то апостолско правило: Цанков, Ст. Ив. Стефанов и П. Цанев. Правилата на св. Православна църква с тълкованията им. Т. I, С., 1912, с. 106.

[8]. Евтимий (Сапунджиев), архим. Гнезда на съмнения във вярата. С., ГСУ, БФ, т., XVIII, 2, 1941/42, с. 5.

[9]. Еγω (гр.) – лично местоимение в 1 л. ед. ч., което  означава „аз“.

[10]. Евтимий (Сапунджиев), архим. Цит. съч., с. 20.

[11]. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018, с. 167-194.

[12]. Евтимий (Сапунджиев), архим. Цит. съч., с. 30.

[13]. Бигович, Р. Църквата в съвременния свят. С., 2103, с. 16.

[14]. Паисий (преп.) Светогорец. Цит. съч., с. 244.

[15]. Вж. повече у протопрезвитер Николай Шиваров. Социум и църковна мисия в третото хилядолетие. – В: Църквите в Европа на прага на третото хилядолетие – шансове и предизвикателства. С., 1999, с. 78; Иродоту, Ст. Православие и постмодерност. С., 2004, с. 261-265; Стаматова, Клара. Църквата – общност на любовта. С., 2008, с. 157-203.

[16]. Чрез развитието на технологиите се стигна до възможната реализация на различни и на пръв поглед неосъществими идеи, като например, идеята за изкуствено възпроизводство на човека, където не става въпрос за метода на асистирана репродукция (ин витро), а по-скоро за сурогатното майчинство, което е неприемливо за православния светоглед, понеже противоречи на идеята за семейството според християнската традиция. Разбира се, трябва да се прави разлика между хомологично и хетерологично изкуствено осеменяване. В  първия случай  въпреки невъзможността за естествено зачатие се използва семето на брачния партньор при зачеване по изкуствен път, докато при втория случай се извършва същия метод, но с материал от друг мъж, поради безплодието на мъжа, с цел да се продължи рода. Но въпреки доброволното съгласие на съпруга при извършване на хетерологично оплождане от друг мъж, е възможно да се стигне до своеобразни морални и психологически последици, които да доведат до непредвидими реакции и противоположни резултати. Вж. повече у Брек (отец) Дж. „Допълнителните” възпроизводителни технологии: https://bit.ly/31EogLP (Електронен ресурс към септември 2019 г.).

[17]. Паисий (преп.) Светогорец. Цит. съч., с. 118.

[18]. Стоядинов, М. Цит. съч., с. 110-112.

[19]. Бигович, Р. Цит. съч., с. 86.

[20]. Валсамон, Т. Коментар върху 51-ви канон на св. апостоли. – В: ГИБИ, Т., X., С., 1980, с. 109.

Изображения: авторът Иван Йовчев и архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884-1943). Източник Гугъл БГ.

Иван Йовчев е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9tZ

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s