Росен Миланов

Срещу току-що приведените думи на св. Иоан е насочено заключението на определението на Втория Аравсийски събор, където се отрича дори и в примерите на разбойника на кръста, стотника Корнилий и Закхей, наличието на добра воля, изхождаща от човека[32]. Тук вече бяха направени уточнения, които могат да ни посочат как да се отнасяме към думите на св. Иоан, и по тази причина определението на събора не може да се приеме като меродавно. Неговият принос остава в това, че осъжда крайностите на предестинатите (намерили почва, да не се забравя, в мислите на блажени Августин) за предопределение за спасение или гибел от страна на Бога**.

Обръщайки внимание върху значението на свободната воля на човека за приемане или отхвърляне на Божията благодат, св. Иоан същевременно не забравя да подчертае слабостта на човешката воля и нейната недостатъчност. Така се изтъква съвместното действие на двата фактора. На св. Иоан помагат много текстове от Свещеното Писание. Неговото доказателство започва така: Понеже божественото Писание потвърждава свободата на нашата воля, говорейки: „По всякакъв начин пази своето сърце“ (Притчи Соломонови 4:23). Но слабостта на волята показва апостолът с думите: „Господ да запази вашите сърца и мисли в Христос Иисус“ (срв. Филипяни 4:7)[33]. И първо се цитира библейската повеля за вършене на някакво добро дело (като например въздържанието от лоши думи, прославянето на Бога и други), а после също с думи от Свещеното Писание се доказва безсилието на човека да извърши това само със собствени сили.

Като се има предвид хармоничното представяне на взаимодействието между Бога и човека у св. Иоан Касиан, трябва да се постави и въпросът защо блажени Августин е сгрешил в своето учение. Тук веднага се открива и друг неправилен възглед, който повлиява римокатолическото учение оттук нататък – това е възгледът на блажени Августин за първия грях. Стоян Чиликов прави връзката между двете фундаментални грешки на блажени Августин: разликата в учението за благодатта на св. Августин, Пелагий и св. Иоан Касиан е нееднаквото тълкувание и разбиране за греха. За св. Августин първородният грях довежда до изгубване на образа Божи в човека и на свободната му воля[34].

Какво всъщност учи св. Иоан Касиан, какво казва православната антропология за греха на Адам и Ева и неговите последствия? Касиан е далече както от натуралистичната пелагианска антропология, така и от общото Августиново схващане за човека и особено от мрачния Августинов възглед за пълното извращаване на човешката природа след грехопадението. В приемствена връзка с учението на източните отци св. Иоан Касиан поддържа, че въпреки смазващото бреме на греха, човекът все пак не е загубил безостатъчно познанието за доброто[35]. Това трябва да се има предвид за разбиране цялостното учение на св. Иоан Касиан за участието на двата фактора – Божествения и човешкия – в спасението на човека.

3. „Синергия“ – православното учение за взаимодействието между Божията благодат и човешката воля

По въпроса за благодатта и свободата на волята не съществуват само две възможности – на Пелагий и на Августин, както са мислели последователите на блажени Августин и както днес смятат римокатолическите изследователи. Учението на св. Иоан Касиан е трета възможност. Точно тази „неописуема трета възможност“ (във връзка с думи на Проспер Аквитански – бележка моя) е православното учение за благодатта и свободата на волята, по-късно известно с наименованието „синергия“, или съдействие между Божествената благодат и човешката свобода, никоя от които не действа автономно или независимо[36].

Св. Иоан изразява своето, православното, учение така:… човек, макар да може понякога сам да пожелае добродетелите, но все пак винаги се нуждае от Божията помощ[37]. По-нататък той пояснява: И така, въпреки че тези двете – Божията благодат и свободната воля, наглед са противоположни една на друга, но двете действат в съзвучие и ние заключаваме, че трябва да приемаме с благочестива мисъл и двете като еднакво необходими, за да не би, като отделим от човека една от тях, да се покажем отстъпници от правилото на църковната вяра[38].

Св. Иоан Касиан говори, че доброто начало не винаги трябва да се приписва на човека и не винаги на Бога. Това се превръща в най-спорното място в цялото Събеседване XIII. Но св. Иоан прави уточнението, че Божията благодат и усилията на свободната човешка воля не са равни. Св. Иоан изяснява нещо много важно – наградата от страна на Бога не се дава като заслужена отплата, а даром. Това важи за всеки един човек и може да се подкрепи с примери от Свещеното Писание[39].

Още един важен за аскетическия живот въпрос се изяснява в глава 14-та: Четем, че божествената справедливост се проявила и в Иов, изпитания Негов (на Бога – бележка моя) борец, когато дяволът пожелал да се борят сами[40]. Св. Иоан Касиан говори, че ако Иов не е притежавал собствена добродетел и се борел с подкрепата на Бога,… как дяволът с по-голяма справедливост нямаше да повтори срещу него онази клевета, която по-напред бе изрекъл?[41] След това се привеждат думите от старозаветната книга (Иов 1:9-11). Мисълта продължава така: Но когато след борбата врагът-клеветник не дръзнал да повтори никаква такава жалба, той признава, че Иов го победил със собствени сили[42]. По този начин св. Иоан решава най-трудното противоречие, което неминуемо възниква при евентуално приемане на другите две крайни мнения (на Пелагий и на блажени Августин) – именно, как да се обясни християнската борба и нейният механизъм. И Пелагий, и блажени Августин (особено неговите крайни привърженици) изпаднали в катастрофални грешки при това. Само учението за синергията между Бога и човека, което намираме у св. Иоан Касиан, обяснява това, без да въвежда противни на християнските догмати мисли за „предопределение за спасение“ и „предопределение за гибел“ и без да отрича нуждата от Божията благодат. Св. Иоан допълва и още нещо важно за борбата на Иов:… макар че трябва да вярваме: и Божията благодат не го оставяла съвсем; тя допуснала изкусителят да го изкушава толкова, колкото знаела, че може да понесе онази негова сила[43].

Тук може би се намира и своеобразната богословска кулминация на Събеседване XIII на св. Иоан Касиан, която не винаги се забелязва дори от православните изследователи. Ясно е, че крайностите на Пелагий и тези на блажени Августин не могат да обяснят същността и свойствата на християнския аскетически живот. Това се отнася именно до борбата, до най-съкровените усилия в миговете, в които не се чувства Божията помощ. Обяснението може да даде само учението на св. Иоан Касиан, което е и православното учение по въпроса. Може всъщност по някакъв начин да се мисли, че позицията на св. Иоан Касиан е по средата между тази на блажени Августин и Пелагий, но не като вторично търсен път между техните крайности, а като чужд на тези крайности израз на древния светоотечески синергизъм[44].

Ако учението на св. Иоан Касиан не бъде прието, ако започнат да се търсят други пътища – само на интелектуално ниво, неминуемо ще се стигне до отговори, излизащи от рамките на православното учение. Така станало на Запад. Римокатолическата насока, положена от Проспер Аквитански и Марий Меркатор, продължена с определението на Втория Аравсийски събор (529 година) и задълбочена в следващите векове от средновековните схоластици[45], намерила своето логично продължение в протестантството. Ала това продължение и развиване на предпоставките вече било крайно неприемливо от християнска гледна точка и опасно дори за Рим, който на така наречения Тридентски събор (1548-1563) му се противопоставил.

Стоян Чиликов обръща внимание на следното дълбоко различие между св. Иоан Касиан, от една страна, и блажени Августин и Пелагий от друга: И Августин, и Пелагий разделяли благодатта на няколко вида, докато за св. Иоан Касиан и изобщо за източните отци тя е една благодат[46]. И веднага след това пише: В учението за благодатта на св. Иоан Касиан имало нещо, което силно смущавало Проспер Аквитански и останалите последователи на Августин. Това е учението на св. Иоан Касиан за синергията и взаимодействието на Божията благодат и човешката свобода в делото на спасението[47]. Тоест схоластическото разделяне на благодатта на отделни видове, започнало още от блажени Августин, е пречка за разбиране на православното учение за синергията между Бога и човека.

С примера на Иов и другите примери, които привежда св. Иоан Касиан, се показва широтата и дълбочината на неговото аскетическо разбиране по този въпрос. Той много добре изяснява всяка ситуация, всяко недоумение, което може да възникне. Св. Иоан Касиан продължава в своето Събеседване XIII да изтъква и двата елемента, съдействащи за човешкото спасение: И така онази многообразна Божия премъдрост с различна и непостижима любов устройва спасението на хората и на всеки дарява благодатта на Своята щедрост по мярката на неговата способност за възприемане[48]. Все пак, досещайки се за обвиненията на своите противници, прави такава уговорка: Ала от това, което казахме по този въпрос, нека никой не заключава, че се опитваме да докажем, че силата на спасението се състои във властта на нашата вяра, според нечестивото мнение на някои, които отдават всичко на свободната воля, смятайки, че Божията благодат се разпределя съобразно със заслугата на всеки [49].

След това св. Иоан се спира по-подробно на същността, на характера на Божието действие. Тук той говори и от своя личен духовен опит, и от придобитите духовни познания от източните отци-аскети и се докосва до най-съкровените моменти в общуването на човека с Бога. Той привежда библейските разкази за изцеления, извършени от Спасителя и чрез апостолите, които са водели до прославяне на Бога от изцелените. После заключава: И така, от приведените примери в евангелските писания най-ясно можем да посочим, че Бог по различни и неизброими начини и по неизследими пътища се грижи за спасението на човешкия род[50]. Ако Бог забележи у нас добри желания, помага за тяхното осъществяване; ако пък ние не желаем, Той ни внушава и добри желания[51]. Не трябва да се прави обаче грешка в тълкуването на това място и да се мисли, че сякаш св. Иоан Касиан говори за някаква безусловна благодат, която води всички хора към спасение, независимо от техния личен избор. Това не отговаря на контекста на останалите му думи в това Събеседване и в другите му писания. Неговите думи могат да бъдат тълкувани правилно в два плана. Първо. Тук той може би има предвид духовния подвиг на християнина (още повече на християнските аскети, с които е общувал). Описани са онези мигове на духовна леност и униние, в които духовната борба е изключително напрегната и дори пожелаването на нещо добро е много трудно за човека. Тогава именно на помощ идва Божията благодат със Своите добри внушения. Това е единият план на тълкувание. Другият е следният. Св. Иоан може би съзерцава цялостната промислителна грижа на Бога за човешкия род през цялата история на човечеството. Сред онези приели го и получили спасение личности (например в библейските разкази) е имало мнозина, които Божията благодат е застигнала неочаквано, без някакво по-особено търсене от тяхна страна. Тя, наистина, е преобразила техния живот, но в никакъв случай не без тяхното съгласие и не без по-нататъшни (големи) усилия от тяхна страна.

В същия контекст трябва да се разбират и следващите думи на св. Иоан Касиан: И затова с несъмнена вярност и, така да се каже, с осезаем опит се доказва, че Бог на всичко, подобно на най-нежен баща и състрадателен лекар, според апостола, без разлика „върши всичко у всички“ (1 Коринтяни 12:6)[52]. В промислителната грижа на Бога се полагат такива дела, като вдъхване на искрици добра воля, предпазване от падение или пък избавяне от смърт, предоставяне на благоприятни случаи, които могат да доведат до спасение. Всъщност Бог, макар и да приема едни, които желаят и тичат (вж. 1 Коринтяни 9:24), но други, които не желаят и упорстват, привлича и скланя към добра воля [53].

В края св. Иоан Касиан тържествено подкрепя вече със съборния светоотечески авторитет изложеното в цялото Събеседване XIII: И ето защо това се определя от всички православни (буквално вселенски – бележка моя) отци, които са достигнали съвършенство на сърцето не с празно разсъждение на думи, а по същност и на дело: първо, Божи дар е разгарянето във всеки човек на желание за всичко добро – но така, че изборът на волята към едната или другата страна (тоест към доброто или към злото – бележка моя) е напълно свободен; после, второ, Божията благодат дава сила да извършваме предписаното упражняване в добродетелите, но така, че не унищожава възможността за решение; и трето, Божиите дарове са тези, които способстват придобитата добродетел да се запази твърда, но така, че привлечената воля не чувства пленничество. Защото така трябва да вярваме, че Бог на всичко „върши всичко у всички“ (1 Коринтяни 12:6), пробуждайки, закриляйки и укрепвайки, без да отнема свободната воля, която сам Той веднъж вече е предоставил[54].

* * *

Векове наред Православната църква е почитала творенията на св. Иоан Касиан като превъзходен израз на светоотеческата духовност и учение за духовния подвиг. Св. Иоан Касиан е единственият автор, писал на латински език, който е включен от първите съставители на Добротолюбието на гръцки език – св. Никодим Светогорец и св. Макарий Коринтски – в техния сборник. И никой от православните отци не е видял и не вижда ерес в учението на св. Иоан Касиан за благодатта и свободата на волята. Св. Иоан Касиан говорел в съвсем различна перспектива – на нивото на духовния подвиг и узнатите чрез него истини на духовния закон. Не така са постъпвали неумерените последователи на блажени Августин, пък и самият блажени Августин, които не са съумели да излязат от кръга на създадените от самите тях неверни предпоставки.

При настоящото разглеждане на Събеседване XIII на св. Иоан Касиан стана ясно, че римокатолиците се заблуждават по въпроса за благодатта и свободата на волята. Те неправилно отделят една група автори, начело със св. Иоан, които със своите усилия всъщност са запазили чиста и неповредена православната вяра на Запад. Това са „великите галски свети отци“[55], както нарича отец Серафим (Роуз) освен св. Иоан Касиан, още и св. Фавст Реиски, св. Винценций Лерински, св. Евхерий Лугдунски, Генадий Масилийски и други.

Св. Иоан Касиан е изразител именно на библейското и светоотеческото учение за синергизма между Бога и човека. Той отдава дължимото и на Божията благодат, и на свободната човешка воля. У него няма излишно подчертаване на ролята на Божията благодат, както у блажени Августин. Но за св. Иоан Касиан усилията на човешката воля не могат да бъдат равни на Божията благодат. И Божията благодат не се дава за някакви си „заслуги“ от страна на човека.

Грехопадението не е изменило човешката природа до такава степен, че човек да не може вече да пожелае нищо добро. Това твърди св. Иоан Касиан в съгласие с православното догматическо учение и православната антропология. Това добро желание обаче не може да остане постоянно без помощта на Бога и не може да се осъществи без Божието съдействие. В този смисъл Божията благодат и човешката воля си „сътрудничат“. Понякога те дори се редуват, когато човекът е изпитван и промислително „изоставян“, за да бъде проверена неговата твърдост, както в библейския разказ за Иов. Всъщност единствено този възглед за благодатта и свободата на волята (който е и православният) може да обясни механизма на християнската борба (подвиг). Това е учението на православните отци по този въпрос, както твърди самия св. Иоан Касиан в края на своето Събеседване XIII и както доказва Владимир Лоски.

И преди св. Иоан Касиан, и след него са правени много опити за формулировка на учението за благодатта и свободата на волята. И тук са се получили фундаментални разминавания от страна и на римокатолици, и на протестанти. Това е една сериозна пречка и за осъществяване на междуконфесионален диалог, макар предвид другите, още по-големи разминавания този въпрос да не се взема достатъчно под внимание.

От православна гледна точка може да се каже, че вече е крайно време да се престане с механичното копиране от римокатолически изследвания на неприемливи за православната вяра възгледи по въпроса за благодатта и свободата на волята. У нас понякога има опити за реабилитиране на отците-„полупелагиани“, като просто се отрича наличието на такива елементи в тяхното учение[56]. Но всъщност от православна гледна точка „полупелагианство“ не съществува – това е православното учение по въпроса за благодатта и свободата на волята[57].

______________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**За предестинатите вж Съдържание 5, публикация 1117 от същия автор.

[32]. Вж. Concilii Arausicani II canones de gratia et libero arbitrio (PL 51,723-730). PL 51, 728-729.

[33]. Nam libertatem scriptura divina nostri confirmat arbitrii dicens: „omni custodia serva tuum cor“, sed infirmitatem eius apostolus manifestat dicens: „Dominus custodiat corda vestra et intellegentias vestras in Christo Iesu“. Conl. 13,10. P. 160.

[34]. Чиликов, Ст. Цит. ст., с. 59.

[35]. Фотий, епископ. Цит. ст., с. 143.

[36]. Серафим (Роуз), иеромонах. Цит. съч., с. 24.

[37]. … etiam suis interdum motibus homo ad virtutum adpetitus possit extendi, semper vero a Domino indigeat adiuvari. Conl. 13,9. P. 160.

[38]. Haec ergo duo, id est vel gratia Dei vel liberum arbitrium sibi quidem invicem videntur adversa, sed utraque concordant et utraque nos pariter debere suscipere pietatis ratione colligimus, ne unum horum homini subtrahentes ecclesiasticae fidei regulam excessisse videamur. Conl. 13,11. P. 163.

[39]. Вж. Conl. 13,13. P. 168-169.

[40]. Quod etiam in Iob probatissimo athleta suo, cum eum diabolus expetisset ad singulare certamen, divinam legimus providisse iustitiam. Conl. 13,14. P. 170.

[41]. … quomodo non illam calumniosam diabolus quam prius emiserat vocem adversus eum iustius iterasset…. Conl. 13,14. P. 170.

[42]. Sed cum nullam huiuscemodi querimoniam calumniosus hostis post conflictum audeat iterare, non Dei, sed illius se evictum viribus confitetur… Conl. 13,14. P. 170.

[43]… licet etiam gratia Dei non in totum illi defuisse credenda sit, quae tantam temptatori temptandi tribuit potestatem, quantam et illum resistendi noverat habere virtutem… Conl. 13,14. P. 170.

[44]. Фотий, епископ. Цит. ст., с. 141. Всъщност римокатолическите учени директно признават този светоотечески синергизъм за древен, в смисъл на остарял, и го порицават като неадекватен и неправилен след започване на споровете за благодатта и свободата на волята в началото на V-ти век на Запад. Вж. например: Kasper, Clemens M. Theologie und Askese. Die spiritualität des Inselmönchtums von Lérins im 5. Jahrhundert. Münster, 1991, S. 227.

[45]. В едно цитирано тук многократно изследване се говори по този повод: Християнският Изток остава чужд на едностранчивата интелектуалистична мистика, чиито начатъци на Запад се срещат у блажени Августин. Съответно и светоотеческото богословие е чуждо на едностранчивия спекулативно-интелектуалистичен подход… Фотий, епископ. Цит. ст., с. 162.

[46]. Чиликов, Ст. Цит. ст., с. 59-60.

[47]. Пак там. Нека се отбележи, че и за този автор няма съмнение в православността на св. Иоан Касиан: Това всъщност е православното учение за благодатта и свободата на волята, чийто изразител става св. Иоан Касиан римлянин (с. 60).

[48]. Et ita multiformis illa sapientia Dei salutem hominum multiplici atque inscrutabili pietate dispensat ac secundum capacitatem uniuscuiusque gratiam suae largitatis inpertit… Conl. 13,15. P. 175.

[49]. Nemo autem aestimet haec a nobis ob hoc fuisse prolata, ut nitamur adstruere summam salutis in nostrae fidei dicione consistere secundum quorundum profanam opinionem, qui totum libero arbitrio deputantes gratiam Dei dispensari secundum meritum uniuscuiusque definiunt… Conl. 13,16. P. 176. Отец Серафим (Роуз) отбелязва: Св. Иоан, като верен на пълнотата на тази истина, подчертавал понякога едната страна (свободата на човека), понякога – другата (Божията благодат). Цит. съч., с. 24.

[50]. Per haec igitur exempla quae de evangelicis protulimus monumentis evidentissime poterimus advertere diversis atque innumeris modis et inscrutabilibus viis Deum salutem humani generi procurare… Conl. 13,17. P. 178.

[51]. Вж. Conl. 13,17. P. 178.

[52]. Et idcirco fide non dubia et ut ita dicam palpabili experientia conprobatur universitatis Deum velut piissimum patrem benignissimumque medicum secundum apostolum indifferenter „omnia in omnibus operari“… Conl. 13,18. p. 180.

[53]. … et alios quidem volentes currentesque suscipere, alios vero nolentes resistentesque pertrahere et ad bonam cogere voluntatem. Conl. 13,18. P. 180.

[54]. Ed idcirco hoc ab omnibus catholicis patribus definitur, qui perfectionem cordis non inani disputatione verborum, sed re atque opere didicerunt, divini esse muneris primum ut accendatur unusquisque ad desiderandum omne quod bonum est, sed ita ut in alterutram partem plenum sit libere voluntatis arbitrium: itemque etiam secundum divinae esse gratiae ut effici valeant exercitia praedicta virtutum, sed ita ut possibilitas non extinguatur arbitrii: tertium quoque ad Dei munera pertinere ut adquisitae virtutis perseverantia teneatur, sed ita ut captivitatem libertas addicta non sentiat. Sic enim universitatis Deus „omnia in omnibus“ credendus est operari, ut incitet, protegat atque confirmet, non ut auferat quam semel ipse concessit arbitrii libertatem. Conl. 13,18. p. 180-181.

[55]. Серафим (Роуз), иеромонах. Цит. съч., с. 28.

[56]. Вж. по отношение например на самия св. Иоан Касиан и на презвитер Генадий Масилийски: Цоневски, Илия. Патрология. София, 1986, с. 424, 470. Но за св. Фавст Реиски просто се повтаря римокатолическата позиция – при определянето му като един от най-видните представители на полупелагианството (с. 470).

[57]. Неприемливо е изповеданието на вярата на Втория Аравсийски събор да присъства на руския сайт Pagez.ru като някакъв съборен акт: [Електронен ресурс] http://pagez.ru/olb/023.php.

Изображения: авторът Росен Миланов и св. Иоан Касиан Римлянин (360-435). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ. Росен Миланов е преподавател във Великотърновския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9sx