Иван Снегаров – жизнен път и историописно творчество – продължение 1*

Димитър Христов

§ 2. Проблеми на средновековната история

Иван Снегаров е известен за широкия кръг читатели преди всичко с „История на Охридската архиепископия” (Т. 1, 1924; Т. 2, 1932), ако не и единствено с нея[26]. В собствената си преподавателска работа професорът по българска църковна история изисква от студентите най-вече да познават тази монография. В аналите на българската историческа наука двутомното изследване засенчва всички останали трудове на своя автор, независимо от големия им брой, и често пъти добрите им качества. Главното за Снегаров, което той се стреми да отстоява и с двутомната си монография, и с цяла редица свои по-малки трудове, и особено с преподавателската си дейност, е ценността на Охридската архиепископия за българската история именно като българска църковна институция. Тази стойност често е подценявана от други родни историци, мислещи за историята изключително през призмата на държавното развитие – Църквата в този план е интересна доколкото има отношение към царството. А Второто българско царство, все по-отдалечаващо се от Охрид, не дава особени поводи за връзка с тамошната Архиепископия, векове наред носеща името „Всебългарска”. За да докаже, че последното не е изпразнена от съдържание титла, историкът охридчанин понякога дава неубедителни или пресилени интерпретации; не всяка от неговите тези има подкрепата на изворите, но в крайна сметка успява да привърже трайно историята на Охридската архиепископия към българската средновековна история.

Впечатляват детайлното проучване на изворите, фактологичните приноси. Важна новост, която в изследванията на предишните учени отсъства, са главите за вътрешното състояние на църковния живот и духовната култура, създавана в Архиепископията. Главата за манастирите в рамките на диоцеза е оценена от следващите изследователи като изключително полезна. Независимо от отделни недостатъци, академичната тежест на труда (в съвкупността от двата му тома) и до днес е вън от спорове. Приблизително осем десетилетия след излизането си, капиталният труд на Снегаров все още не слиза от подръчните рафтове в библиотеките на специалистите.

В своята монография Снегаров стои пред дилемата как да оцени Охридската архиепископия – дали като преобладаващо българска духовна институция или като многонационална. Неговите лични симпатии, формирани в края на ХІХ-ти-началото на ХХ-ти век в атмосферата на националното мислене, са насочени към хомогенния модел – национална държава и национална Църква. При такива предпочитания логично е Архиепископията да се оцени като българска, защото преобладаваща част от нейното паство са българи. Интересно е обаче използването и на друга възможна интерпретация – че Охридската архиепископия изразява многонационалното битие на земите, в които е разположена.

Моделът на Охридската архиепископия, който скицира ученият, е идеализиран, вътрешните етнически противоречия се отбягват при описанието. На второ място, моделът на Охридската църква не е същински наднационален, той държи твърде голяма сметка на народността и по същина е модел за съжителство на повече народности в една духовна институция. Той дори не е христоцентричен, какъвто би трябвало да бъде за една Църква, а Охридоцентричен. Още една отличителна черта е противопоставянето му на примера на Цариградската патриаршия. Цариградският образец служи за национално господство и поглъщане, Охридският (разбира се, в интерпретацията на един охридчанин) – точно обратното. Накрая, моделът, създаден от Снегаров, се отличава и с пренос на модерните национални отношения върху миналото – в идеализираната картина на взаимоуважаващи се и равноценни народи отсъстват сърбите и гърците. Докато очертава своята интерпретация на Охридската архиепископия, Снегаров постепенно се плъзга към темата за автономна Македония. Написаното като встъпление към втория том на монографията отговаря на поддържания между двете световни войни лозунг за автономна или дори независима Македония. Автономизмът обаче е мнима кауза за почти цялата македонска емиграция в София, в това число и за Снегаров. Поради това дилемата за оценката на Охридската архиепископия отново се завръща и в крайна сметка Охридската архиепископия е окачествена като Българска църква и законна предшественица на Екзархията. При това се добавя и определението „народна” – в духа на възрожденската терминология по църковния въпрос.

Иван Снегаров, Солун в българската духовна култура

§ 3. Проблеми на ранните векове на османското владичество (ХV-ти-средата на ХVІІІ-ти век)

Между двете световни войни, установил се в София и окончателно избрал пътя на учен, Снегаров се обръща по различни поводи към темата за османското владичество на Балканите. Като църковен историк той следи преди всичко развитието на православните народи и техните духовни институции. В този план османското владичество представлява, най-общо казано, фон, на който се развиват събитията. Този фон не е светъл, но и не е обрисуван само с мрачни тонове. Ученият не спестява отрицателните страни на господстващия над християните мюсюлмански елемент, но отчита и търпимостта, която проявява османската власт спрямо Православната църква. Освен това, като автор, силно ангажиран с македонския въпрос, Снегаров се вълнува повече от антагонизмите на своето настояще, и то именно с приоритет на родния си край. Затова в работата си като историк той е по-загрижен за българо-гръцките и българо-сръбските противоречия, пренесени върху миналото, а османотурският фактор често е оставен встрани. Към султаните отношението е негативно, преди всичко защото те са предполагаеми съюзници на Цариградската патриаршия в нейните елинизаторски стремежи, разбира се, по свои користни съображения. Но дори в тази схематична и доста типична представа главният антагонист на българите са гърците, по-точно фанариотите, доколкото те представляват заплаха за националното чувство.

След Втората световна война, като ръководител на Историческия институт при БАН, ученият способства за разгръщането на българската османистика. През 50-те години на ХХ-ти век той вече сам се впуска в тази област[27]. Това е времето, в което протича неговата преориентация от църковна към светска тематика на изследванията. В политически план времето отговаря на засилено противопоставяне между България и нейните южни съседки Гърция и Турция, разположени по „фронтовата” линия на двата идеологически блока. При новата конфигурация на балканските отношения, с която се съобразяват и българските историци, остротата на македонския въпрос е притъпена и на преден план в историческите текстове се проектират други проблеми, между които положението на българския народ под османска власт.

Книгата на Снегаров „Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи” (1958) има дълго и изразително заглавие – читателят е наясно с основната мисъл още от корицата на книгата. Историкът подбира многобройни факти в подкрепа на своето становище и ги систематизира в различни категории, за да защити посланието си – във всички области на живота османското владичество е имало силен отрицателен ефект върху подвластните му балкански народи. В този труд главното етническо противопоставяне вече е между турците и всички останали на Балканите, вместо по-сложната картина в предишните работи. Има и други значителни изменения. Ако в „История на Охридската архиепископия-патриаршия” изследователят говори за търпимостта на османската власт към Православната църква, двадесет години по-късно, в „Турското владичество…” той навлиза повече в детайлите на тази търпимост. Целта му вече е да покаже нейния относителен, непълен и нестабилен характер.

Несъмнено могат да се изразят несъгласия с учения за тенденциозно представяне на проблематиката, за твърде крайни примери и оценки. Сред изброените от него отрицателни явления има такива, които не са присъщи само за Османската империя, например разбитите пътища или лошата хигиена в големите градове. Към подобни неточности го водят понякога и самите извори, като например предварително заредените с пренебрежение записки на някои западни пътешественици. Изобщо Снегаров взема западноевропейския модел на „културно развитие” като необходим и нормален, и оценява балканските народи според него. Книгата на Снегаров отговаря на един етап от развитието на изследванията в областта, когато османотурските извори са сравнително по-малко публикувани и въведени в научно обръщение. Но монографията „Турското владичество…”, независимо от слабостите си, има и силни страни – тя сочи отрицателните примери на историята, които настоящето би трябвало да избягва.

Иван Снегаров, История на Охридската архиепископия, първи и втори том

§ 4. Проблеми на възрожденската история

Измежду всички научни заглавия в библиографията на Снегаров един конкретен вид се откроява особено силно. Това са публикациите на извори, а сред тях най-голям брой са документите за възрожденската история. Количеството им е толкова солидно, че забележимо увеличава общия обем и тежест на цялата продукция на учения. Друг е въпросът за тяхното качество и полезност – някои от изданията още за времето си са с доста слабости. Снегаровите издания на извори, независимо от недостатъците им, все пак са истински капитал за българската историческа наука. Издадените извори за историята на Възраждането могат да се групират по произхода си като църковни кондики (сред тях най-важни са трите кондики на Търновската митрополия и тези на Пловдивската и Пелагонийската (Битолската), други документи от църковен произход, документи на и за видни възрожденци (сред които иеромонах Неофит Рилски, Райно Попович, Васил Априлов, Кузман Шапкарев)[28], други извори с разнообразен характер. По съдържание могат да се класифицират като извори за църковната история, извори за Българското възраждане в Македония, извори за възрожденската просвета и култура, други.

Автентична гледна точка на Снегаров за движещите фактори на Ранното възраждане се съдържа във встъпителната му лекция „Унищожението на Охридската архиепископия и влиянието на елинизма в България” (1926)[29]. Постановката на автора е, че съществуването на Охридската архиепископия представлява преграда пред фанариотския натиск за елинизиране на българите, започнал в края на XVII-ти век. Няколко десетилетия в Охридската църква се води борба между архиереите от автохтонната и фенерската партии, като втората в крайна сметка взема връх. Това съответно води до унищожаването на Архиепископията през 1767 година и широко отваряне на вратите за асимилаторските стремежи на Фенер. Но борбата на охридските автохтонисти не е без значение. Съгласно интерпретацията на учения, отец Паисий е повлиян от духа на тази борба и става мост между Охридската архиепископия и по-късните възрожденски стремежи. Настъплението на елинизма, според историка, е страшна историческа заплаха за българската самобитност, но, независимо от всичко, обречена на неуспех. Факторите, възпиращи елинизма, са стопанското замогване на българите, нарастващото политическо и културно влияние на Русия и най-вече силното въздействие върху българите на идеите на ХІХ-ти век, векът на национализма. Снегаров се опитва да представи закриването на Архиепископията като събитие с несъмнено голям ефект за всички българи, включително в епархии, където тя от векове няма власт. Българската църковно-национална борба, започнала през 30-те години на ХІХ-ти век, се води в името на възстановяване на Охридската архиепископия и Търновската патриаршия. Ученият от крайезерния град непрекъснато се стреми да подчертае мястото на охридската кауза във възрожденските стремежи, като в известна степен я преекспонира.

Въпросът за националното обособяване на българите, намерил видим израз в борбата за учредяване на самостойна Църква, според Снегаров, представлява най-същественото проявление на възрожденската епоха. Ефектът от предприетата борба върху българското общество е обект на постоянно възхищение от страна на историка. Като автор на публицистика и научнопопулярни статии той чертае идеализиран облик на възрожденската епоха и особено на нейната сърцевина – движението за решаване на църковния въпрос. Тази идеализирана картина се запазва, макар не толкова рязко изказана, и в научните му трудове; неин обект са предполагаемото единомислие, единодействие, възвишени обществени стремежи и демократизъм на църковно-народното дело. Снегаров се концентрира главно върху два аспекта – национално и обществено значение на църковните борби. В ранг на еталон за бъдещите епохи са издигнати постигнатите резултати – национално осъзната и сплотена българска общност и самостоятелна Българска екзархия като нейна всеобхватна институция, не само духовна, но и обществено-политическа. Функцията на Българското възраждане като епоха-модел, съгласно философията на историята у учения, е, че създава националната църква – Екзархията, необходима като предшественик на националната държава. Същинското духовно значение на въпроса е сравнително малко засегнато – за Снегаров е важно, че е запазено Православието, въпреки по-удобното за някои дейци отклонение от него. За съжаление, при цялата си подготовка и висок интерес към темата, авторитетният български църковен историк не написва голяма „История на църковно-националната борба през Възраждането”.

Чувството за загуба на родния край след 1918 година по особен начин усилва желанието на охридските преселници в София да имат история на града си. Надеждите на голямата и динамична общност са отправени към Снегаров, който с „История на Охридската архиепископия” вече е доказал способностите си, а и сам иска да напише цялостен очерк за историята на родното си място. Очеркът „Град Охрид” (1928) започва от Античността и стига до съвремието, но вниманието на историка определено е фокусирано върху израстването на националното чувство сред охридските българи през Възраждането. За него възрожденската епоха в Охрид продължава до 1912 година, като особено динамични са последните десетилетия на ХІХ-ти век. Началото на ХХ-ти век изглежда вече като преддверие на ново време, но за нещастие надеждите на охридчани за това ново време не се оправдават[30].

Иван Снегаров, Охридската патриаршия (нейния произход, граници и епархии)

Замисълът на Снегаров да проучва Българското възраждане в Македония узрява напълно през военновременните години, прекарани в Скопие (1916-1918). Богатата на събития история на града и областта вълнува журналиста на военна служба и в своите материали той се насочва към по-задълбочено историческо проучване. Събраните от ефрейтора материали и впечатления се превръщат в крайна сметка в солидно научно произведение – „Скопската епархия” (1938-1939). Сърцевината на изследването е възрожденската епоха в града. По времето, когато ефрейтор Снегаров пряко проучва миналото на Скопие, сръбските теории за историята на града изглеждат толкова бити, колкото и армията им. Военният успех се обръща, но професорът богослов няма намерение да предава Скопие в тази война на национални научни школи, която продължава и след като оръдията замлъкват.

Почти цялата монография на Снегаров „Солун в българската духовна култура” (1937) представлява щателно, документално базирано изследване на живота на българите в града от началото на ХІХ-ти век до 1884 година. Трудът се стреми да отрази мястото на Солун като „столица” на Македония и заедно с него – мястото на българите в този многообразен град. Постепенното демографско засилване на българската колония води до закрепването на националното ѝ самочувствие. Снегаров полага усилия да изложи в пълни детайли включването на солунските българи в църковно-националната борба, наченките на учебното дело и растежа на новобългарската култура.

При пътуванията си през Първата световна война Снегаров набелязва и други по-малки средища на Българското национално възраждане в Македония като Куманово и Струмица. През Втората световна война, сега вече в числото на специално командированите академици, Снегаров се ориентира към Битоля и нейното ключово историческо значение във възрожденската епоха[31]. За нещастие, тези насоки за проучване не са развити докрай в големи научни трудове. Част от причините са субективни – мащабът на едно цялостно проучване на Възраждането в македонските земи се оказва твърде голям за силите на учения, свикнал с детайлна разработка на изворите и фактите, и той навярно отрано се отказва от амбицията за пълно проучване на темата. Частните изследвания върху отделни средища също представляват солидно предизвикателство, което е все по-трудно за него с напредването на годините и твърде разклатеното му здраве. Другата страна са обратите на сложния възел от проблеми, наречен „македонски въпрос” – силното желание на Снегаров да се занимава с възрожденското минало на своя роден край никога не изчезва, но условията за това невинаги са благоприятни.

§ 5. Проблеми на новата и най-новата история

Повечето проучвания на Снегаров в областта на Новата българска история се отнасят до историята на Българската екзархия и положението на българите в Македония до Балканските войни (1912-1913). По такъв начин те представляват тематично цяло с изследванията върху възрожденската проблематика. В краткия обобщаващ очерк „Българската екзархия” (1969), един от последните трудове на Снегаров, има интересна глава „Еволюция или революция”, която засяга идеологията на църковната борба и нейното продължение – екзархийското дело в Македония и Одринско[32]. Екзарх Йосиф, като идеолог и деец на националното обединение, е в центъра на авторското внимание. Снегаров планомерно доказва правотата на еволюционната политическа платформа, застъпвана от българския първойерарх. „Еволюция или революция” е изненадващ текст заради времето на написването му – във време, когато на революционната идеология по общо задължение се гледа като на „добрата” идеология, Снегаров излиза с апология на един еволюционен възглед. Проблемите на съвременната българска история (от днешна гледна точка на термина) не са най-силната страна на историка Иван Снегаров. Едната причина е, че обстановката в обществото и академичния свят в годините на социализма поставя пред него твърде много условия, към които му е трудно да се нагоди, и той се чувства по-удобно в историческа проблематика, отдалечена от бурното настояще. Другата е, че в моментите, когато се заема с най-нова история, у него се задейства рефлексът на публициста и това видоизменя подхода му към материала. През всичките години той остава по-силен като учен в по-ранната проблематика, тази от Средновековието до Възраждането. Така в крайна сметка богатството на извори и личните впечатления от съвременната история не осигуряват задължителен успех – актуалното време не е по-лесно за изследване от миналото.

III. В творческата лаборатория на историка Иван Снегаров

§ 1. Типология на творчеството

В обширното творчество на Иван Снегаров могат да се открият различни по тип произведения – художествени (поезия и проза), публицистични (статии и речи) и научни (статии, студии и монографии). Научните му произведения се подразделят на богословски, философски (психология, етика и социология) и исторически (история и сродни дисциплини – изворознание и архивистика). Сред историческите му работи има 19 научнопопулярни и строго научни. Обхватът на настоящата статия се ограничава до историописното творчество на Снегаров. Произведенията, които излизат извън това изрично условие – художествени, публицистични или принадлежащи по предмет на други науки, макар и да са интересни сами по себе си, се налага да бъдат пропуснати в името на целенасоченото историографско изследване.

Иван Снегаров, нов кодекс на Търновската митрополия

§ 2. Изследвано време

Прегледът на отделните исторически периоди в общото творчество на учения показва сравнително периферното място на въпросите до средата на ІХ-ти век. Основната част от научните приноси на Снегаров се отнася към средновековната българската история след Покръстването, ранните векове на османското владичество и възрожденската епоха. Сравнително по-малко в общия обем, но все пак значимо, е присъствието на проблемите на родната история от 1878 до 1912 година. Времето след 1912 година стои в периферията на научното дело на охридчанина. Особеност на неговото творчество е, че като цяло то се съсредоточава не върху определена епоха, а върху определен обект – църковната история. Дори когато излиза извън църковноисторическата материя, ученият не се чувства ограничен от конкретна времева рамка.

§ 3. Изследвано пространство

Пространственият обхват на историческите интереси у Снегаров може да се илюстрира добре с няколко концентрични кръга, по които се разширяват изследванията му през годините. В центъра на Снегаровата работа като историк стои неговият роден град Охрид. Това важи с особена сила за по-ранните години (1912-1932), когато ученият се формира и търси подходящо поприще за научна изява. Като втори, по-широк концентричен кръг в научното дело на Снегаров се очертава историческата съдба на Македония. Той е ангажиран с македонския въпрос от съвсем млад като публицист и обществен деец и тази силна обвързаност е водеща в неговия избор да се занимава с история. Стойностни научни произведения за миналото на македонските земи охридчанинът публикува през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. Идеологическите и политическите перипетии на македонския въпрос след 1944 година затрудняват учения да постави темата „Македония” по дотогавашния начин, но и до края на живота си Снегаров с усърдие се труди за доказване на българския характер на тези земи.

В третия концентричен кръг на научни интереси стои историята на България. Снегаров винаги разбира България като по-широкия кръг, в който се вместват и кръгът „Македония”, и лежащият вътре в тях център – Охрид. Македонските земи никога не се третират като българска периферия. В научното дело на Снегаров е ясно заявен стремежът да се докаже централното място на Македония в българската съдба. След 1944 година ученият вече е в по-голяма степен на общобългарска вълна. Македонската тематика, постоянно важна за него, не стои постоянно в подходящи условия за разработка и отстъпва водещото си място в продукцията на историка.

В най-външния пространствен кръг на Снегаровото творчество стоят въпросите на общата история. За него това са преди всичко проблемите на историята на отделните поместни църкви и взаимовръзките между българската история и историята на околния свят. Ученият има подробна представа за общата история, но рядко се впуска надалече в нейното проучване. Вниманието му стига главно до граничното пространство на взаимодействията между българския кръг и по-широкия кръг на околните земи – балкански, славянски и православни.

Иван Снегаров, Българските земи през погледа на чужди пътешественици 1828-1853

Прегледът на пространството в тематичните интереси на учения показва, че творчеството му през годините, най-общо казано, се разширява по условните кръгове Охрид-Македония-България-външен свят, но непрестанно присъства една центростремителна сила към местата и темите, от които е тръгнал, и които чувства като свои. За него точно приляга характеристиката „историк на родното, историк на своето пространство”.

Следва…(виж тук)

____________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Исторически факултет, Т.101, София, 2008 (2013), с. 243-268. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[26]. Снегаров, Ив. История на Охридската архиепископия. Т. 1 (Oт основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците), С.,1924, 347+19 с.; История на Охридската архиепископия-патриаршия. Т. 2. От падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394-1767 г.). С., 1932, XI+ 615 с.

[27]. Снегаров, Ив. По въпроса за спахии-немюсюлмани. – Исторически преглед, XI, №6, 1955, 83–86. Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи. БАН, Институт за българска история. С., 1958, 239 с.

[28]. Вж. Снегаров, Ив. Принос към биографията на Неофит Рилски (Гръцки писма до него). БАН, Архивен институт. С., 1951, 480 с.; Принос към биографията на Райно Попович. БАН, Архивен институт. С., 1959, 265 с.

[29]. Снегаров, Ив. Унищожението на Охридската архиепископия и влиянието на елинизма в България. – Македонски преглед, II, 1926, № 3, 65–110.

[30]. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. Отд. отпечатък, С., 1928, 114 с.

[31]. Снегаров, Ив. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия. (Принос към историята на Пелагонийската епархия). – ГСУ, Богословски факултет, 25, 1948, 1–59.

[32]. Снегаров, Ив. Българската екзархия. Произход, същност и значение. (Очерк.) С., 1969, 15–18.

Изображения: авторът Димитър Христов и книги на Иван Снегаров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-91v

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s