Кристиян Лъсков

На тебе, Богородице, поборница-воевода, ние твоите раби, след като се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви опасности ни освободи, та всегласно да ти пеем: радвай се, Невесто неневестна[1]!

Споменът за безславния и решителен край на Западната римска империя е все още твърде пресен, когато на Изток колосът на Средновековния свят Византия се изправя в битка, в която е заложено всичко – Константинопол. Това се случва именно в 14-тата година от управлението на великия и трагичен василевс Ираклий (610-641), спасил империята си от един враг, за да склони в крайна сметка глава пред друг. Парадоксалното е, че през същата 626-та година Ираклий дори няма шанса да защитава столицата си, а е принуден да я остави в ръцете на свои доверени лица и най-вече на провидението. Всички извори навеждат именно към това заключение: Константинопол е спасен от неземна, чужда на човешките възможности сила. И най-големият скептик не може да си позволи да пренебрегне увереността зад думите на толкова много свидетели: Неговата задача е справедливо да разследва, и ако не може да отдели истината от измислицата, то поне да разголи фактите до форма, лесно смилаема за здравия разум. Това ще значи да се раздроби цялото на отделни едно от друго парчета, които да отговарят на определени въпроси. Защото когато не можеш да отговориш положително на един въпрос, по-лесно е да се опиташ да отговориш на няколко други въпроса, където перспективата за дори малко истина се увеличава успоредно с броя на поставените въпроси: Питай, за да разбереш.

Това е изследване на феномен и неговото научно класифициране, определяне и съпоставяне на базата на общоприети вече исторически критерии. Феноменът на Богородица като закрилница на Константинопол е част от цялостната загадка на култа към Девата. В евангелието на Павел например не се споменава изобщо нейното име, а само че Иисус „е роден от жена“[2]. При все това нейният култ става изключително популярен. С настоящето изследване представяме различен, излизащ от рамките на каноничното, образ на Богородица, като се надяваме с това да допринесем за цялостното разбиране и в идеалния случай за разгадаването на този сложен култ, криещ корените си, както ще видим, още в древността.

Именно към древността трябва да обърнем поглед, за да разберем как едни култове умират, променят се или участват в раждането на нови. Тази ретроспекция ще ни помогне в по-сетнешния анализ на събитията, случили се през 626-та година. Плъзгайки се по корените на историята, те ни отвеждат при люлката – Константинопол, когато „царицата на градовете“ не познава нито кръст, нито патриаршески жезъл.

От основаването на града се развиват два култа, които оцеляват до християнизацията. От едната страна, култът към Тюхе Полиада, синкретизирана с Рея, Атина, Хеката, Деметра и дори Изида. Тя е еквивалента на Фортуна. Тюхе е нито добра, нито зла; тя е мъдра и всемогъща. Въпреки всичко Тюхе няма образа на богиня-майка[3]. Този образ е зает от майката на боговете Рея, която „оцелява“ в конкуренцията на войнствената Тюхе. Нейният култ също е възприел форми от другите древни култове. Тези традиции са умно запазени и от Константин Велики, след като премества столицата.

С оглед разглежданата от нас тема интерес представлява древният култ към Хеката, която впоследствие се слива с култовете към основните две божества на Константинопол. Тя е защитничка на лимеса, прага към града, затова нейните храмове са в близост до крепостната стена. Богинята върху стените е защитаваща града[4]. Тази представа, както ще видим, ще бъде дълбоко запечатана в съзнанието на населението и ще бъде пазена за най-кризисните моменти.

След Константин следва период на мирно съжителство на култове. Тогава все още култът към Богородица е слаб и няма силата да „погълне“ съперничещите му. Нещата се променят с почитта към Богомайката, която ѝ отдава императрица Пулхерия. Построява се Влахерна, строят се храмове и църкви. Моментът е настъпил. Наред с нарастващата почит към Дева Мария, самата тя се нуждае от нова сила и функции, защото византийците винаги са били обърнати и към практичното. Старите култове отдават позициите си и макар че статуи на Тюхе се запазват до IX-ти век, тя остава обезоръжена далеч преди това. Защитните ѝ функции на персонифицираща града богиня са иззети от Богородица[5]. Но нещата придобиват нов вид; нищо не се променя, без да се измени. Ако Тюхе като символ на протекцията си към града носи корона, представляваща градските стени, сега самата Дева Мария е с диадемата и стената на Константинопол: „Стена си за девиците, Богородице Дево, и за всички, които прибягват към тебе…“[6]

Не е трудно да отличим дори реминисценции от други култове, синкретизирани или не, но вплетени в образа на новата покровителка на града. Така в Акатиста ще открием Богородица като „светлоносна свещ“ или „светило на незалязващата Светлина“ – все епитети, присъщи за Хеката[7].

Въоръжени с предисторията и докоснали се до живата, спасителна нишка в лабиринта, наречен Константинопол, ще можем да разсъдим върху по-сетнешните събития с нужното количество познание, без което всяко изследване не е нищо повече от трупане на пръст върху пръстта, под която всъщност лежи тунелът на истината.

Най-напред трябва да се спрем на обстановката до намесата на Богородица в драматичната обсада от 626-та година. Никифор в разказа си за обсадата изгражда своята теза за неуспеха на варварите около несправедливостта и моралното право на византийците, свързани с нарушения от аварите мирен договор[8]. Аварите се съюзяват с персите, основен противник на византийците в този момент. Така столицата е обсадена откъм Босфора и от европейската част едновременно. Никифор поделя славата от голямата победа между божията сила, сломила аварите, и византийската предвидливост, унищожила славянската  опасност по море[9]. Теофан дава повече разяснения за развитието на обсадата от персийска гледна точка и така допълва сведенията на Никифор. Като не толкова подробен, Теофан посочва божията сила и Богородица като първофактори за неуспеха на обсадата[10]. Макар и да не посочва Девата като спасител на града, Никифор не избягва напълно от традицията и прави връзката с нея чрез свещения храм на Божията майка във Влахерна[11].

Преди всичко от изворите става ясно, че за да се прояви чудодейният образ на Богородица, трябва да бъдат изпълнени определени условия.

Най-първо градът трябва да се намира в положение на извънредна опасност, изходът от която излиза извън границите на човешките възможности. Именно към това ни навежда описанието на обсадата, оставен ни от анонимния автор на Химн Акатист, съставен вероятно в началото на IX-ти век[12]. Там накратко се казва, че Константинопол е обсаден от запад и от изток, а неговата околност е опожарена, като „един ромей трябвало да се сражава открито срещу девет скити“[13]. Другаде четем: „Защото на всеки наш войник се падаха стотина и повече варвари…“[14] Едва тогава, когато стените са нападнати и всичко изглежда предрешено, се намесва силата на Богомайката. Това наше твърдение се подкрепя и от Църковното слово за аваро-славянската обсада, принадлежащо вероятно на Теодор Синкел. В Словото се казва, че намесата на Богородица и чудесата с нея стават едва на третия ден от обсадата, когато всички стени са нападнати[15].

Друго условие е вярата в нея, която се демонстрира и прозира най-ярко в ритуалната обиколка на стените. Това се извършвало от нaрода, воден от самия патриарх Сергий. Почитта се засвидетелства, като в шествието се носят най-ценните реликви: неръкотворната икона, покровът Богородичен, честнѝят кръст: „Патриархът, като носел образите на Богомайката, с целия народ обхождал отгоре крепостната стена, за да му обезпечи чрез това безопасност… Патриархът обикалял стените, носейки неръкотворната икона на Христа и честнѝя и животворен кръст, както и честнàта дреха на Богомайката[16].“

Интересна гледна точка за това „спасително“ шествие, когато патриарх Сергий издигa над стените голяма икона с образа на Дева Мария, откриваме в Пасхалната хроника, чийто автор по всяка вероятност е съвременник на събитията.

Сведението е представено през очите на неприятеля и гласи: „А пък безбожният хаган казвал през време на сражението и следното: „Аз виждам величествена жена да обикаля сама по стената[17].“

Наравно с духовното, византийските вярвания включват и физически условности като „плач, молби, сълзи, пост, и с даване на изобилни средства“, осланяйки се на състрадателността на Девата[18].

При обсадата от 626-та година всички тези условия са налице и всички хронисти, писали за събитията, отбелязват намесата на Богородица и нейния своеобразен подвиг. Ако вникнем по-внимателно в изворите, ще видим, че намесата на Девата не е светкавица в небето над града или изцяло предизвикано от жителите явление. Въпреки условията и решаващата ѝ намеса, се вижда, че още преди да се разгърне обсадата, Константинопол е укрепен свише, бил е под божествената опека: „Измисляше се всякакъв способ и се гласяха средства, та да може Божият град, който Девата бе укрепила, да бъде превзет от звяра[19]“.

За това как се проявява чудото на Девата и дали нейната сила се материализира под някаква форма, съдим също от сведенията на хронистите. Косвена информация по въпроса намираме в Словото за обсадата, където се казва, че „Богородица потопи еднодръвките заедно с войниците“[20]. Сведението без съмнение ни създава представата за зловеща морска буря, което се потвърждава и от Георги Пизидийски: „Обаче морската буря потопи всичките тях като един кораб“[21]. Златният рог обаче представлява залив, обграден от суша и свързан само от Изток с Босфора и Мраморно море. Така природните дадености го превръщат в спокоен и тих пристан за рибари и кораби[22]. Поради тези обстоятелства вероятността от толкова силна буря е твърде малко вероятна. Ако е наистина така, ако отхвърлим бурята – било то като чисто природно явление или с неземен произход, то каква би могла да бъде рационалната причина за провала на славяните? Единствен логичен отговор на този въпрос откриваме в Пасхалната хроника, откъдето става ясно, че славяните очаквали сигнален огън за атака. Разбирайки за предупредителния сигнал, византийците измамили обсаждащите, които не намерили на брега нищо друго, освен своя погром: „Славяните, като помислили поради запаления огън, че ония, които стоят край морето, са авари, скочили от еднодръвките в морето и когато излезнали на брега, били избити от арменците. А други славяни, малцина на брой, които се спасили с плаване и излезнали на мястото, гдето се бил разположил безбожният хаган, били избити по негова заповед[23].“ При все това, една такава хипотеза за страховита и опустошителна морска буря в спокойните води на Златния рог би обяснила изумлението и как това би повлияло върху психиката на средновековния човек, чийто живот всякак се определя и свързва с религията.

По-интересно за нас е описанието на третия ден от обсадата, предадено ни отново в Църковното слово. Там директно виждаме Богомайката и войниците като една сила, неземна по същността си, но действаща през телесната форма на войните-християни: „Погубвайки враговете с ръцете на войниците християни, тя [Богородица] снизи до земята гордостта на варварина и обезсили цялата му войска[24]“. Тук се вижда и опитът на Теодор Синкел да оправдае или по-скоро да придаде смисъл на думите си. Защо Богородица не изпарява просто вражеската армия, а сразява врага чрез ръцете на обикновените войни? За да унижи противника и за да даде психологически превес в битката. Това е тънък момент, който би обяснил, с оглед на разнообразните извори, решението на варварите да се оттеглят в по-късен етап.

Същностен момент обаче е да разберем какви са деянията ѝ и извършеното от нея в защита на града. Най-обобщен образ в тази връзка ни дава следният абзац: „…побеждаваше с неодолима победа, като внушаваше страх и трепет на неприятелите, даваше сила на робите, пазеше невредими поданиците си и унищожаваше неприятелското множество“[25].

Най-общо делата ѝ могат да бъдат разделени на пасивни и активни. От инспирация и защита на християнските войни, до деморализация и опустошение на врага. Трудно е да определим кога се прилагат чисто психологически внушения и кога се стига до кръвопролитие. Хронологията в делата също е невъзможна. Така например всичко, което Девата извършва според горепосочения цитат, става на третия ден от обсадата.

По-интересни и допълващи нашата представа за делата на Богородица са сведенията на Георги Пизидийски. Той ни дава да разберем, че нито за момент чудодейното покровителство на Девата не става явно и открито. Нещо повече – той го определя като невидимо:

„След това явното сражение стана невидимо. Защото аз мисля, че сама майката-дева опъваше лъковете, изпречваше щита и като се намесваше невидимо в битките, стреляше, нараняваше, отблъскваше меча, обръщаше и потапяше корабите и даваше на всички за жилище морската дълбочина. Нищо чудно, когато воюва девата[26].“

Така воюва тя. Интересно е, че, колкото и по различен начин да съобщават за случилото се, средновековните автори не си противоречат за чудото, спасило града. Само можем да се догаждаме по колко различни начина човешката психика интерпретира необичайното и необозримото – още повече, когато то е въобще невидимо.

Единственото изключение тук, явяващо се на пръв поглед пълно отрицание на модела за невидимата намеса, е вече споменатата от нас податка в Пасхалната хроника за величествената жена, обикаляща по стените[27]. Това би било така, само ако сведението се приеме буквално, без  нужната доза скептицизъм. Разумът и научният подход обаче ни налагат да интерпретираме изворите рационално, търсейки аналогии и взаимовръзки. Но в крайна сметка в духа на средновековните хронисти и автори, няма ограничения във възможностите за намеса на Девата и за границите на нейната чудодейна сила, защото тя може всичко[28].

При анализа и препрочитането на изворите се забелязва особена закономерност: Чудодейната сила на Дева Мария през време на обсадата се явява преимуществено на определени места. Тези точки, както може да се предположи, са обвързани с нейния образ и култ. Такъв пример е манастирът на Богомайката при Живоносния извор, намиращ се пред Мелантиадската врата, наричана поради това портата Пиги (извор)[29]. Тази местност изцяло се свързва с нейния култ и име, като са известни редица легенди за чудеса в нейна прослава. Ето и как това се свързва с обсадата от 626-та година: „Но непобедимата защитница посредством съвсем малобройните войници, които се намирали в нейния храм при Извора, погубила извънредно много от тях[30].“

Ключова роля за победата без съмнение има разгромът на славяните в Златния рог. Както вече казахме, морската победа се свързва от византийските автори изцяло с Дева Мария. Какво обаче физически свързва нея и Златния рог и като цяло тази част от обсадения град? Отговорът получаваме от Църковното слово: „В станалото морско сражение Богородица потопи еднодръвките заедно с войниците пред своя божествен храм при Влахерните…“[31]

Тук става дума за църквата на Влахернската Божа Майка. Именно след обсадата през 626-та година тази църква се прочува в целия християнски свят, а непрекъснатите чудеса в нея, случващи се буквално всяка седмица, стават причина да се говори за така нареченото обикновено чудо. Интересно и показателно е, че именно след този неин „подвиг“ при ликвидирането на славянската опасност по море  за първи път е изпълнен Акатистът на Богородица[32].

Храмът претърпява истинско одухотворяване в разказа за обсадата, предаден ни от Църковното слово:  „Проклетникът [Хаганът] не знаеше това, което по-късно научи от опит, че градът имаше непобедим страж – светия дом на божията майка във Влахерните, близо до Златния рог, защита на целия град и неговите жители[33].“

Друго потвърждение за ролята на тази църква, не само за развоя на битката, но и за значението ѝ на първостепенен Богородичен храм, ни дава Георги Пизидийски. Той повторно определя този храм като дом на Пречистата[34].

Отново ще се върнем към психологическия ракурс на събитията, за да разберем за влиянието, което Дева Мария оказва по време на обсадата върху главните действащи лица и обикновените войни. Докато вече уловихме връзката с последните в хода на изследването, по-интересно е да потърсим надлежни доказателства за влияние на Богородица върху личностните решения. Дали това се отнася само за християните-защитници или откриваме примери и от другата страна. Най-красноречиво в изворите това се демонстрира от Словото, принадлежащо вероятно, както вече споменахме, на Теодор Синкел: „Защото тя [Богородица] внуши на блюстителя на държавните дела, който също присъстваше и внимателно следеше всичко, да вземе мерки за по-голяма безопасност и да възпре излизането на нашите, а да повика назад стеклото се навън от стените множество, без да употребява призивния рог, но като тича с викове и ръкомахания и ги увещава с думи към благоразумие и щастливо завръщане[35].“

Тук не може да има и съмнение, че става въпрос за патриция Бонос, един от най-доверените хора на императора в съдбовната битка, предопределен да води защитата. Интересен е обаче начинът, по който е описана ролята му до този момент. Да, той в действителност следи „внимателно“ всичко, но текстът ни дава да разберем, че той просто „присъства“, което издава пасивност. Това, разбира се, още повече засилва образа на Пречистата и нейната роля в обсадата. Бонос се явява своеобразен инструмент на небесната воля. Качеството, което всъщност Богомайката „внушава“ на патриция, е определено малко по-нататък от автора като „военна предвидливост“.

От всички принесени в доказателства извори можем да заключим, че Девата внушава, вдъхва от силата си на византийците или дори действа чрез самите тях. Това обаче, както ще разберем, не е всичко, и тя, в стремежа си да защити града, повлиява и на решенията на езичниците: „Богородица-дева го причиняваше и вършеше, като заповяда на варварите сами себе си да погубят и им повели да унищожат с огън собствените си машини[36].“

Девата този път не просто внушава какво да стане, а „заповядва“ и „повелява“, тъй като внушението предполага по-тесен контакт и някаква форма на духовна връзка, докато начинът, по който това се случва с врага, е изцяло императивен, категоричен и мълниеносно наказателен. Това е като венец на надмощието ѝ, което проличава и в реакцията на гражданите, които „вдигаха ръцете си към небесата и викаха, проливайки благодарствени сълзи“[37].

При всичко това, вълнуващ е въпросът коя е Богородица в контекста на обсадата от 626-та година. Тук имаме предвид най-повърхностната част от този въпрос, а именно като каква е позната на византийците и как я назовават те в своите слова, химни и хронографии. И нямаме предвид широко използваните синоними, с които се използват и в настоящото изследване, и които са църковно утвърдени. Вълнуват ни названията, които издават някаква емоция на автора или качества на Божията майка, представящи ни я в нова и различна светлина. Така тя е наричана в изворите „непобедима защитница“ и „непобедим военачалник[38]“. Психологически това звучи като предупреждение както към своите, така и към чуждите; че Градът има своя защитник и дори когато изглежда да няма явен военачалник – има своя водител, който преди всичко е непобедим.

Другаде срещаме Девата като „стратег[39]“. Това трябва да се разчита не като военна византийска титла, а по-скоро като боево качество, присъщо за големите военачалници.

Най-силен може би нейният образ се явява в очите на самия хаган, който я нарича „величествена жена“, което обрисува в най-пълна степен качествата на Дева Мария и нейната същност. Тя е жена – Богомайката Мария, с величава, изключителна и свръхестествена същност и с неземна царственост.

В Акатиста пък, изпълнен за първи път във връзка с хода на обсадата, тя е наречена и „поборница-воевода“, което в смисъла на цялостния текст и мисия на Акатиста трябва да се свързва с нейното героизиране като смел борец за справедливост, водител на народа през най-мъчните и отчаяни моменти от неговата история.

Героичната защита на Константинопол през 626-та година и обстоятелствата, при които това се случва, имат широк отзвук в Средновековния свят. Обсадата намира отражение и повлиява на литературната традиция, военното дело и най-вече на православието. Отдаването на почит и преклонението пред отделния култ, имайки предвид в най-голяма степен този към Богородица, придобива невиждан размах. Едва ли ще сгрешим, ако предположим, че това оказва влияние и за появата и развитието на иконоборчеството, разтърсило византийския мир из основи.

В края на нашето изследователско пътуване можем да заключим, че византийските автори са твърде лаконични и недостатъчно описателни за рецептата на чудодейния образ на Богомайката, следвайки в повечето случаи основната цел на повествованието: да послужи като пропагандно средство за силата на православието и в този смисъл – на византийско оръжие. Но най-вече, за да даде устои и обосновка за провиденциална победа, защото тя ще се окаже много по-ценна и неподвластна на времето. Физическата, фактическа победа, дело на оръжието, е резултат от шанса и капризите на случая, като тя идва с настоящия конкретен резултат, получен от линията на събитията. Докато провиденциалната победа се случва преждевременно, прекъсвайки тази линия и преди фактическия резултат. Чисто психологически това не рядко повлиява и на самите събития впоследствие. Като византийско „заклинание“ за успех, издърпващо чергата изпод краката на времето – нещо се случва още преди да се е случило, за да се случи отново. Вярата обаче никога не е стигала и тук е мястото на хронистите. Психологията на човека изисква вярата да е подплатена с примера. А примерът идва от писаната история. Така провиденциалната победа ражда провиденциални победи.

Феноменът на Богородица като защитница на Константинопол трябва да бъде класифициран като най-отчетлив и интересен пример за масова, народна тавматургия. Тавматургията сама по себе си, като християнско явление, представлява чудодейно изцеление с помощта на вярата, в резултат на благоверен и набожен живот, свързан и с лечебен глад – пост[40]. През критичното за Константинопол лято на 626-та година всичко това е налице. Вярата на обсадените се явява последно оръжие срещу превъзхождащия ги противник, което намира най-силен израз в активната и водаческа фигура на патриарх Сергий. Невижданата опасност поставя населението в положение на принудителен глад, който, съчетан с духовната концентрация и превъзмогнатите телесни нужди през време на обсадата, придобива характеристиките на пост. Най-голямото чудо тук е свързано именно с явлението, при което в даден отрязък от време множество хора се съсредоточават в мисленето си около ясно фиксирана и конкретна спасителна надежда – едно религиозно самовнушение.

Независимо от това дали в действителност ръцете на войните са направлявани от неземна сила или става дума единствено за вътрешно убеждение – и в двата случая няма да сгрешим, ако заключим, че вярата в Божията майка Мария, пресветата и пречиста Богородица, спаси „царицата на градовете“ в страховитата 626-та година.

_______________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Българския православен каталог, http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/akatistnik/Presveta_Bogoroditsa.htm.

[2]. Limberis, V. Divine Heiress: The Virgin Mary and the Making of Christian Constantinople. London, 1994, pp. 101.

[3]. Ibidem,, pp. 123-125.

[4]. Ibidem, pp. 126-127.

[5]. Limberis, V. Divine Heiress, pp. 128-129.

[6]. http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/akatistnik/Presveta_Bogoroditsa.htm

[7]. Ibidem, pp.129; http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/akatistnik/Presveta_Bogoroditsa.htm

[8]. Гръцки извори за българската история (= ГИБИ). Том III. БАН, София, 1960, с. 290.

[9]. ГИБИ, III, с. 294.

[10]. Пак там, с. 359.

[11]. Пак там, с. 294.

[12]. ГИБИ, III, с. 171.

[13]. Пак там, с. 172.

[14]. Пак там, с. 47.

[15]. Пак там, с. 47-48.

[16]. Пак там, с. 172.

[17]. ГИБИ, III, с. 83-84.

[18]. Пак там, с. 62.

[19]. Пак там, с. 45.

[20]. Пак там, с. 52.

[21]. Пак там, с. 65.

[22].Wikipedia,https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B9_%D0%A0%D0%BE%D0%B3_(%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B1%D1%83%D0%BB).

[23]. ГИБИ, III, с. 82.

[24]. Пак там,  с. 47.

[25]. Пак там, с. 48.

[26]. ГИБИ, III, с. 65.

[27]. Виж бележка №11.

[28]. ГИБИ, III, с. 47.

[29]. Иванов, С. В търсене на Константинопол. Изток-Запад, София, 2014, с. 545-550.

[30]. ГИБИ, III, с. 172.

[31]. Пак там, с. 52.

[32]. Иванов, С. В търсене на Константинопол… с. 436-439.

[33]. ГИБИ, III, с. 50.

[34]. Пак там, с. 65.

[35]. Пак там, с. 53-54.

[36]. ГИБИ, III, с. 54.

[37]. Пак там, с. 54.

[38]. Пак там, с. 172.

[39]. Пак там, с. 65.

[40]. Сорочан, С.  Византия. Парадигмы быта, сознания и культуры. Майдан, Харков, 2011, с. 129.

Литература:

1. Извори

Гръцки извори за българската история. Том III, съст. Иван Дуйчев и др., БАН, София, 1960.

2. Изследвания

Иванов, С. В търсене на Константинопол. Изток-Запад, София, 2014.

Сорочан, С.  Византия. Парадигмы быта, сознания и культуры. Майдан, Харков, 2011.

Limberis, V.  Divine Heiress: The Virgin Mary and the Making of Christian Constantinople. London, 1994.

3. Интернет страници

Българския православен каталог: http://www.pravoslavieto.com/molitvoslov/akatistnik/Presveta_Bogoroditsa.htm

Wikipedia:https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B9_%D0%A0%D0%BE%D0%B3_(%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B1%D1%83%D0%BB).

Изображения: авторът Кристиян Лъсков, обсадата на Константинопол 29 юли-7 август 626 година и св. Богородица се явява на стените на Константинопол и прогонва нашествениците. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-8QC