Архимандрит Серафим (Алексиев)
Глава седма
БОРБА С РАЗСЕЯНОСТТА
Ние видяхме, че за да бъде молитвата ни действена, трябва да принуждаваме ума си през време на извършването ѝ към съсредоточеност, а сърцето си – към съответни молитвени чувства. Липсата на съсредоточеност създава разсеяност, а разсеяността угасява всякакъв молитвен пламък и пречи на сърцето да се умилява при молитвения разговор с Бога. Така молитвата става хладна, безплодна, и ние зле се ощетяваме.
Разсеяността в молитвата се среща не само у миряните. Има я и у духовниците. Тя е всеобща болест на падналия в грях човешки род. Напада както обикновените християни, така и онези, които са посветили целия си живот само на молитва. Не само днес молитвеният дух не е на висота. И в древните благодатни векове, когато е имало велики молитвеници, някои обикновени монаси, особено начинаещи, са били побеждавани често от разсеяността. Поради това техните наставници трябвало специално да ги предпазват от това голямо зло. Св. Нил Синайски например пише: ”Хубаво е да пребъдваме непрестанно в молитва и да упражняваме ума си в събеседване с Бога. Но така ли е у нас? – Често, като се отклоняваме от думите на молитвата, ние тръгваме подир увличащите ни помисли и нито се отричаме от тях, нито се огорчаваме от тях, което поне би било признак на несъгласие на волята ни… Макар външността ни да показва молитвен вид – защото, коленичили, ние из- глеждаме за околните като молещи се, – с мисълта си обаче ние си представяме нещо увличащо ни, благосклонно разговаряме с приятелите си, с гняв злословим враговете си, пируваме с гостите, строим къщи…, садим дървета, пътешестваме, занимаваме се с търговия, с голяма загриженост устройваме делата на църквите… и с всичко, което ни подскаже помисълът, се съгласяваме така, както на нашите страсти е угодно да настройват към това нашето сърце. А молитвата иска умът да бъде чист от всякаква странична мисъл и да не допуска до себе си нищо немолитвено, макар то да е дори хубаво[1]“.
Една от най-главните причини да се молим разсеяно е нашата голяма привързаност към земните неща. Господ Иисус Христос е казал: ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”(Матей 6:21). Ако съкровището ни е на небето, при Бога, ние ще мислим през време на молитва за небесното. Но ако съкровището ни е на земята, сърцето ни все нататък ще ни наклонява.
Преди години в Рилския манастир се подвизаваше един много благ и духовно издигнат старец – схимонах Павел. Необразован, той имаше много голяма природна мъдрост, светоотеческа начетеност и благодатни прозрения. Поклонници поднасяха на св. Иоан Рилски много дарове – ризи, чорапи, кърпи, които впоследствие се раздаваха на братята. И схимонах Павел получаваше своя дял. Но той бързо раздаваше всичко на бедните манастирски работници.
Когато го питахме защо прави така и не задържа нищо за себе си, той отговаряше: ”Защото излишните вещи пречат на монаха в молитвата. Сърцето се привързва към тях и се отчуждава от Бога. Ако започна да трупам тук много неща, ще взема да мисля повече за тях, отколкото за Бога. ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” – е казал Господ.
Във връзка с тези свои разсъждения отец Павел ни разказваше следния пример: ”Когато бях дете, имахме голямо и хубаво куче – Караманчо. Мама му хвърляше на двора остатъците от яденето и кокалите. Аз обичах да го наблюдавам. То ще изяде яденето и като се нахрани, ще вземе някой останал голям кокал, ще го зарови в градинката и ще легне близо до него да се припича на слънце. Затваря си очите и се прави, че уж спи. Но аз виждах, че едното му око гледаше все към заровения кокал. Там му беше съкровището, там му беше и сърцето! Кокошките, които обикаляха из двора и търсеха какво да кълват, идваха до мястото, дето беше скрит кокалът. Щом почнеха да ровят там, Караманчо изведнъж скачаше и с лай почваше да ги гони. Мама се чудеше защо Караманчо лае по кокошките. Това той никога иначе не правеше. А аз знаех причината – Караманчо си пазеше кокала!… Така ще стане и с мене, ако взема да трупам излишни вещи. Сърцето ми ще се привърже към тях и ще се отклони от Бога”.
Истинските монаси обичат нестяжанието по чисто духовни съображения – от любов към Бога. Те се боят да не би поради пристрастяване към разни земни неща да се отклонят от привързаността си към Бога и от сладкото молитвено беседване с Него. Греховните пристрастия притъпяват молитвения дух. Те разсейват и убиват молитвата. С това доказват богопротивната си насоченост. Така е с монасите, така е и с миряните. Затова християнинът не бива да се привързва към нищо земно, ако иска да има правилна молитвена връзка с Бога.
За всички нас важат думите на св. Евангелие: ”Никой не може да слугува на двама господари; защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона” (Матей 6:24).
Духовният опит е доказал, че всяка пристрастеност към каквото и да е земно нещо охлажда сърцето към духовните занимания и убива молитвеното настроение. Който обича нещо друго повече от Бога, естествено предпочита него пред Бога и не чувства влечение към молитва. Застане ли по навик пред иконите, той само с уста чете молитви, а духом е другаде – там, дето са любимите му предмети.
По молитвата най-вече се познава кой истински обича Бога и кой на думи Го почита, като сърцето му стои далеч от Бога. (Исаия 29:13; Матей 15:8). Св. Максим Изповедник много добре е казал: ”Искрено обичащият Бога се моли неразсеяно и неразсеяно молещият се искрено обича Бога. Не може неразсеяно да се моли онзи, който е привързан към земното. Следователно не обича Бога онзи, чийто ум е свързан със земните неща[2]”.
Като знаели това, св. отци съветвали всекиго да не живее само със земни интереси, а да мисли по-често за горното Отечество, следвайки съвета на св. апостол Павел: ”За небесното мислете, а не за земното” (Колосани 3:2).
Тук трябва да дадем едно важно пояснение. Като говорим против земните пристрастия, ние не искаме да кажем, че земните занимания и интереси са грях. Не те са грях, а пристрастяването към тях. Човек може нищо да не притежава, а пак да е пристрастен към земното, тъй че да греши не с имането, а с нямането си. И обратното – човек може много имоти да притежава, и сърцето му да не е привързано към тях, а непрекъснато да тупти за Бога.
Монасите се отказват от всичко земно, за да служат по-лесно на Бога. Семейните хора не могат да се откажат от земните неща, които им са необходими. Ала те трябва да се откажат от всяко пристрастие към тях, тоест от всяко превръщане на земните неща в идоли, заменящи Бога. Най-добре е разрешил въпроса за отношението ни към земните вещи св. апостол Павел. Като разглежда тукашния ни живот и перспективата на вечния живот, към който всички неизбежно се приближаваме и за който следователно трябва да се готвим, той съветва: ”Това ви казвам, братя, защото времето нататък е късо:… ония, които купуват, трябва да бъдат като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да не се ползуват; защото е преходен образът на тоя свят ” (1 Коринтяни 7:29-31).
В този дух ни възпитава и нашата майка светата Църква, като на всяка литургия ни подканва да издигаме сърцата си нагоре („Горе имеимъ сердца!”). Тя изисква това, защото земните пристрастия приковават душата към земята и не ѝ дават да политне към висините: те така я сковават, че тя се оказва жалък роб на вещите, предназначени да ни бъдат слуги, а не господари. Даже и да се издига в редки минути на духовни пориви към небето, поробената от вещите душа скоро пак се връща към земята и, забравила духовните красоти на добродетелите, с удоволствие се заравя пак в прахта на любимите си земни идоли. Вместо с искрена молитва да укроти и свърже страстите си, пристрастеният към земното човек оставя страстите да свържат молитвата му и тя се оказва всякога разсеяна, вяла, бездушна, бездействена.
За да престанат човешките страсти и разните греховни земни привързаности да бъдат пречка на молитвеното ни общуване с Бога, трябва да се откажем от тях. Св. Нил предупреждава: ”Ако на Моисей, при приближаването му към горящата къпина, било забранено да пристъпва по-нататък, докато не събуе обущата от нозете си (Изход 3:5), то как ти можеш да желаеш да видиш Този, Който е по-високо от всяко чувство, и да бъдеш Негов събеседник, без да се освободиш от всяка греховна мисъл[3]?”
Много мъчно можем ние, обикновените човеци, заплетени в житейски суети, да стигнем до чиста, вътрешна и неразсеяна молитва. И все пак това не е непостижимо. Иска се само труд, борба с греховете и непрестанно себенапомняне, че ние сме се родили в този свят не за да пребъдваме постоянно в него, а чрез временния живот да се подготвим за вечния.
Според св. Максим Изповедник, съществуват ”две ний-висши състояния на чиста молитва: едното се среща при хора, които водят деятелен живот, а другото – при хора със съзерцателен живот. Първото произлиза в душата от Божия страх и благата надежда, а второто – от Божествената любов и крайната чистота. Признакът на първото състояние е този, когато човек освобождава ума си от всички светски помисли, като върши молитвите си без разсейване и смущение, чувствайки като че Сам Бог се намира пред него, както в действителност се и намира. Признакът на второто е, когато умът в устремеността си към молитва бива грабнат от безмерна Божествена светлина и съвсем не чувства себе си, нито нещо друго от съществуващите неща, освен Единия Бог, Който с любов му праща това озарение. Като е в това състояние, търсещият да разбере Богооткровените слова за Бога получава чисти и светли познания за Него[4]”.
Разбира се, тук трябва веднага да кажем, че второто молитвено състояние, като изключително благодатно и като равноангелно, е възможно само за най-великите подвижници, отрекли се от всичко земно заради любовта към Бога. Те единствени са стигнали до съзерцателна молитва. Тя не е за нас, грешните, защото не е по нашите сили. Обаче ние можем да се приближаваме до идеала на неразсеяната чиста молитва по първия начин – чрез деятелен християнски живот, чрез изпълняване на Божиите заповеди, чрез постоянно покаяние, чрез възбуждане в нас на страх Божи и чрез очистване на сърцето от всичко небогоугодно.
”Кой каквото обича – продължава св. Максим Изповедник, – това той всячески желае и да придобие. Всичко, що му пречи в това отношение, той отстранява, за да не се лиши от желаното. Така и онзи, който обича Бога, се стреми към чистата молитва и изхвърля от себе си всяка страст, която му поставя пречки по пътя[5]”.
Някои гледат с леко сърце на разсеяността и не мислят, че вършат голям грях, когато се молят без нужната съсредоточеност. Но нека се запитат те: като се молят разсеяно, каква полза имат от молитвата си? Приближила ли ги е тя до Бога? Довела ли ги е до вечното спасение? Измолила ли е от Господа онова, което те просят? Направила ли ги е по-добри?… Добросъвестният ще признае, че разсеяната молитва нищо не му е спечелила. Времето, прекарано в такава молитва, е загубено. Нещо повече – оказва се, че такава молитва е не подвиг, а грях, особено когато човек не се опомня, не се самоукорява за допуснатата разсеяност, не въздиша покайно, задето пренебрежително се отнася към Бога и не проявява старание да се поправи.
Да не мисли молещият се разсеяно, че ще получи нещо от молитвата си! Ако едно дете поиска от майка си разсеяно някой предмет, а след миг се увлече в нещо друго и забрави за поменатия предмет, естествено, няма да го получи. Също така не получава от Бога духовни дарове онзи, който произнася молитвените думи машинално и толкова разсеяно, че, когато се запита за какво се е молил, не помни нищо от механично произнесените молитвени слова. Ако той сам не се чува през време на молитва, как иска тогава Бог да го чуе?
Ние трябва решително да се борим с разсеяността си. В това отношение много би могла да ни помогне живата ни убеденост, че при молитва сме изправени пред Самия Бог. Св. Василий Велики пише: ”Ако онзи, който се намира пред своя началник и води разговор с него, стои с голям страх и не позволява нито на своите външни, нито на вътрешните си, душевни очи да блуждаят, за да не се подхвърли на опасност, не толкова ли повече ние трябва със страх и трепет да стоим пред Бога и да устремяваме целия си ум към Него, а не към нещо друго? Защото Той вижда не като хората – само външния човек, но прониква и във вътрешния[6]“.
Св. Симеон Нови Богослов разяснява: ”Когато човеците беседват помежду си, знаят за какво става дума. И онези, които говорят, знаят що говорят; и ония, които слушат, разбират онова, що слушат. Явно неразумие би било да нямаме нужното внимание, когато беседваме с друг някой. Но ако стоим пред Бога, ако беседваме с Него и се молим, а не внимаваме в това, що говорим, каква надежда за спасение можем да храним, ако ще би и дълго време да прекарваме в молитва и да славословим Бога ден и нощ с разсеяно внимание[7]?!”
„Бог слуша само онези молитви, при които молещият се, казвайки ги, разбира какво говори… Молитвата, произнасяна само с уста – без мисъл и чувство, – може само да прогневи Бога[8]!” Затова, според отеческото внушение на св. Симеон, всеки, който невнимателно се моли, е длъжен покайно ”да въздиша и плаче, задето така постъпва, и да се поправи[9]”.
”Старай се – пише св. Иоан Лествичник – да връщаш отклоняващата се мисъл винаги в молитвата и я затваряй в думите на молитвата. Ако тя (мисълта ти) поради твоята незрялост изнемогне и падне в разсейване, пак я въвеждай в думите на молитвата. Защото непостоянството е свойствено на нашия ум. Но Бог, Който може всичко да поставя на мястото му, може и ума ни да утвърди. Ако ти си придобил неотстъпен подвиг в това дело, ще дойде и при тебе Онзи, Който поставя предели на морето на твоя ум, и ще му каже при твоята молитва: ”Дотук идвай и нататък не минавай!” Не е възможно да се свърже духът. Но дето е Създателят на този дух, там всичко Му се покорява[10]”.
Някои, като се молят несъсредоточено, не се смущават от разсейването си, понеже мислите им, отклоняващи ги от молитвата, не били грешни и неприлични, а житейски, обикновени и даже полезни. Те смятат, че само непристойните мисли по време на молитва са осъдителни. Св. отци обаче не разсъждават така. ”Във време на молитва – съветва св. Иоан Лествичник – не обсъждай даже и необходимите духовни неща. Иначе ще се лишиш от по-доброто[11].Това значи – през време на молитва няма по-важно занимание за нас от самата молитва. Нейният плод е по-ценен от плода на всяко друго духовно упражнение. Защото мисълта, устремена към Бога при молитвения разговор, е най-дивната, най-драгоценната и най-полезната измежду всички наши добри мисли, каквито могат да се родят в съзнанието ни. Ето защо не трябва да оставяме молитвата заради други занимания, а камо ли да се разсейваме през време на извършването ѝ, увличани от странични или – не дай Боже! – от греховни мисли.
Съсредоточената и благоговейна мисъл, свързана със сърдечно умиление и покайно настроение, е единственият угоден Богу начин за благодатен разговор с Него. На такава молитва се стичат ангелите, за да я подкрепят. ”Знай – пише св. Нил Синайски, – че ангелите ни подбуждат към молитва, стоят до нас радостни и заедно с нас се молят за нас. Ако нехаем и приемаме противни мисли, с това крайно ги огорчаваме. Защото излиза, че те усърдно се трудят за нас, а ние самите не искаме да умоляваме Бога за себе си, но пренебрегваме молитвения си дълг и като оставяме и тях, и Бога, водим беседа с нечистите бесове[12]”.
Причините за разсейването ни са главно три, а именно: 1. нерадението на нашата душа; 2. нейната привързаност към земните неща и грехове и 3. бесовете и тяхното пъклено враждуване против нас. Методите на борбата трябва да бъдат съобразени с тези три причини.
1.В случаите, когато душата, поради нерадение, сама разслабва своята напрегнатост и събраност на мислите, тоест когато тя се впусне да си спомня разни непристойни неща, когато се увлече безразсъдно по тях и дълго занимавайки се с тях, минава от едно блуждаене към друго, докато най-сетне се хвърли в най-гнусни и срамни мисли, тогава – казва св. Василий Велики – ние трябва да побързаме ”да поправим това нерадение и тази разсеяност на душата, като се напрегнем към по-голямо съсредоточаване и по-зорко внимание на ума и като всяка минута занимаваме душата непрестанно с размисъл за онова, което е прекрасно[13]“.
Тук покрай волевото напрежение за приковаване на вниманието към молитвените думи много помага и страхът Божи. Представи си Бога, пред Когото стоиш във време на молитва и Когото ти можеш тежко да прогневиш с невниманието си към Него. Това ще те улесни да се събереш в себе си. Старай се да си напомняш, че в този момент ти си на съд пред Бога и че ще бъдеш навеки осъден, ако не Го умилостивиш. Това може да те съкруши. Извикай в сърцето си чувство на страхопочитание и благоговение, чувство на благодарност и всепреданост към твоя всегдашен небесен Благодетел – и ще се изпарят твоите греховни мисли, небогоугодни чувства и страстни желания. Митрополит Филарет Московски така съветва: ”Нека с внимание застанем на стража над нашия ум и чувства, за да пъдим от нашата молитва суетните мисли, страстните желания и чувствените разсейващи ни впечатления и спомени, така както в древността патриарх Авраам пропъждал хищните птици от своята жертва[14]“.
2.Ако грехове ни мъчат и страсти ни разсейват, нека побързаме да ги изповядаме и да се постараем да скъсаме с тях. Така ще се успокоим и ще можем пак да се молим съсредоточено. Молитвата е наше ежедневно занимание. Не скъсаме ли с греховете си, те ежедневно ще ни мъчат и ще разстройват молитвата ни. Проявим ли милост към страстите си, ще се окажем жестоки към себе си. Нека проявим жестокост към впилите се в нашата природа зли склонности и греховни привързаности, нека ги посечем с ножа на твърдата решителност да служим Богу и чрез тази ”жестокост” ще проявим милост към себе си.
”Наистина човек трябва на две да разсече себе си със своята воля – казва преподобни Исихий. – Той трябва да стане сам на себе си непримирим враг. Каквото неприязнено отношение може да има един човек към онзи, който жестоко го е оскърбил и обидил, такова и още по-лошо отношение трябва да имаме към себе си, ако искаме да изпълним най-великата и първа заповед, тоест блаженото смирение[15]”.
Без смирение немислима е молитвата. ”Но смирението мъчно се получава – пише епископ Теофан. – Можеш да се считаш за смирен, без да имаш и сянка от смирение. Само с едно размишление няма да успееш да се смириш. Най-добрият, единственият верен път към смирението е послушанието, както и отсичането на своята воля. Без тези неща може да развиеш сатанинска гордост в себе си, като запазваш смирена поза в словата си и във външното си държание[16]”.
”Смирението се придобива с дела на смирение[17]”, а не само с думи. Ако се предостави случай да осъдиш някого за някой негов грях, постарай се да премълчиш и дори в мислите си да не го осъдиш, като си спомниш колко много са твоите собствени грехове, за които заслужаваш сам да бъдеш осъден – и ти ще се доближиш до смирението. Ако те нагрубят, претърпи – и ти ще се упражниш в смирението. Ако те похвалят за нещо, не се хващай на въдицата на тщеславието, а веднага си помисли за твоите скрити беззакония, които те опозоряват пред ангелите – и ти ще се скриеш под крилото на блаженото смирение. Ако не ти окажат някъде нужното внимание, а те унижат, постарай се да преглътнеш тази обида, като си кажеш, че ти не заслужаваш никакво внимание – и ти ще се успокоиш в смирението. Ако те поласкаят, че си добродетелен, помисли за своите пороци, които Бог и ти добре знаете – и ще се опазиш от гордост. Случи ли ти се изпитание, беда, нещастие – не роптай, а посрещни бедствието като заслужено – и ще пораснеш в търпението и смирението. Всички тези дела на смирение раждат истинското смирение. Ползвай се от всички неприятни случки в живота си, за да се самосмиряваш. А когато чрез ближните ти Бог те унижава и смирява, не се огорчавай от тези уроци по смирение. Отхвърляш ли промислително допуснатите от Бога и твърде полезни за тебе уроци по смирение, ти никога няма да се научиш на смирение.
Но като се ползваме от неприятните случки в живота за да се смиряваме, нека не забравяме да се молим на Бога – Той да ни даде истинско, благодатно смирение. Ето така, като вършим дела на смирение и се молим Богу за него, ние ще придобием истинско смирение. А стигнем ли до смирението, стигаме до благодатта. С помощта пък на благодатта, какво ли заповядано нам задължение не можем да извършим! ”Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Филипяни 4:13) казва св. апостол Павел.
Смирим ли се, действително ще можем с благодатната помощ на Бога да заставаме в дълбоко съкрушение пред Него и да Му се молим с благоговейно внимание и с искрена готовност на волята за послушание. Тогава и умилението може да изпълни сърцето ни, и сълзи могат да се явят на очите ни, и свята решимост за безкомпромисна борба с греховете може да изпълни гърдите ни. Всичко това ще засили устрема на молитвата ни. Тогава ще добием и послушание, и кротост, и търпение. Тогава ще разберем какво значи да се съблюдава дивният съвет на св. Иоан Лествичник, който гласи: ”Проси с плач, търси с послушание, чукай с дълготърпение! Защото само така просещият получава, търсещият намира и на чукащия се отваря[18]“ .
Тогава и да ни се случи като на немощни човеци пак да се разсеем, ще се покаем от сърце за допуснатото невнимание към Бога, ще се върнем към онова място на молитвата, отдето е почнало разсейването ни, и пак ще продължим спасителната беседа с Бога. И Бог ще ни прости, като види, че разсейването ни е не поради нерадение или поради страстна привързаност към нещо греховно, а поради човешка немощ. Тогава дори и да паднем в някой грях, няма да погинем, защото молитвата ще ни бъде твърда опора и постоянна подкрепа в духовния ни път, според думите на Лествичника: ”Който непрестанно държи жезъла на молитвата, няма да се спъне. Ако пък това му се случи, няма да пропадне съвършено[19]”.
3.Как се побеждава разсеяността, причинявана от бесовете? На този въпрос св. Василий Велики отговаря така: „Когато дяволът започне да устройва своите козни и когато се сили да внася в мълчащата и пребиваваща в покой душа своите мисли като разпалени стрели, искайки внезапно да я възпламени и да предизвика в нея продължителни и натрапчиви спомени за онова, което някога ѝ е направило впечатление, тогава с бодърстване и напрегнато внимание ние трябва да отблъскваме такива нападения, както борецът с най-голяма бдителност и ловкост на тялото отклонява от себе си ударите на нападателя[20]”.
В същия дух пише и св. Нил Синайски: ”Дяволът много завижда на молещия се човек и употребява всякакви хитрости, за да разстройва това негово занимание. Той непрестанно възбужда чрез паметта мисли за разни неща, а чрез плътта привежда в движение всички страсти, за да попречи на молитвения труд и на издигането към Бога[21]”.
Разглеждайки стратегията на тъмните сили, св. Нил Синайски обяснява: ”Когато демоните видят, че у някого има усърдие и ревност да се моли както трябва, те му влагат мисли за нещо, което е уж нужно, и се отстраняват. Не след много те пак възбуждат спомена за същото нещо, подтиквайки ума да размишлява за него. Той пък, като не намира разрешение на въпроса (за това нещо), усеща досада и скръб. След това, когато този усърден ревнител на молитвата пак застане да се моли, те му напомнят онова, за което той е размишлявал и до разрешението на което напразно се е домогвал. Това го вършат, за да направят молитвата безплодна[22]”. За да се избегне тази опасност, св. Нил съветва: ”Подвизавай се да направиш своя ум глух и ням (за бесовските внушения – в ск. м.). Тогава ще имаш възможност да се молиш както трябва[23]”.
Накрая св. Нил описва злобата на дявола против ревностните труженици на молитвата така: “След като употреби много хитрости и не успее да възпрепятства молитвата на усърдния, вселукавият демон поотслабва нападенията си, но затова пък, когато молещият се завърши молитвата си, той му отмъщава: или го възпламенява с гняв, с което унищожава онова прекрасно настроение, що се придобива от молитвата, или го разпалва с някоя животинска страст и така се надсмива над ума му[24]”… ”Всичката борба, що водят срещу нас нечистите духове, става не за нещо друго, а за духовната молитва. Защото тя за тях е противодействена и непоносима, а за нас – полезна и спасителна. За какво демоните толкова желаят да възбудят в нас чрез своето въздействие страстите: чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, злопаметство и прочее? – За да огрубее умът чрез тях и да не може да се моли както трябва. Защото страстите на нашата неразумна природа, като почнат да се проявяват, не позволяват на ума да действа разумно[25]“.
Всички тези наблюдения са довели св. Нил до следното духовно заключение: ”След като си се помолил както трябва, очаквай каквото не трябва и стой мъжествено, като пазиш своя плод. От самото начало това ти е задачата: да работиш и да пазиш (Битие 2:15). Затова, като си поработил (над молитвата), не оставяй без охрана онова, що си придобил с труд. Иначе няма да имаш никаква полза от молитвата[26]”.
Изобщо светите отци съветват: когато усетиш във време на молитва, че разсеяността ти, както и плътските ти възбуждения и всевъзможните други греховни помисли идват не от нерадението на твоята душа, а от завистта на бесовете, не унивай и не преставай да се молиш! Напротив, увеличи вниманието си в молитвата, върши своята благодатна работа, но и пази придобитото! Смирявай сърцето си в разговор с Бога, насищай се с храната на Богообщението и не обръщай внимание на бесовете! Когато ти се молиш усърдно, те не могат да се доближат до тебе, защото за тях е непоносим молитвеният огън. Гледай само едно – ти сам да не си причина за твоята разсеяност. Защото предизвиканата от самия тебе разсеяност ще ти причини много по-големи злини, отколкото разсеяността, идваща от бесовете.
Сигурен белег за това пък, че разсеяността ти се причинява от бесовете, а не идва от тебе, е твоето несъгласие с разсейващите мисли. Белег за това е още и енергичната ти борба против разсеяността. Белег за това е и болката ти, че оскърбяваш с непристойната си молитва Бога. Бесовете те нападат, но те не могат да устоят докрай при упорита молитвена съпротива от твоя страна. Св. Иоан Лествичник казва: ”Ако ти непрестанно се молиш на Небесния Цар против душевните си врагове, които те връхлитат, дерзай! Няма да имаш много труд в тази насока. Твоите врагове сами скоро ще отстъпят от тебе, понеже тези нечисти духове не искат ти да получиш чрез молитвата венци за борбата си против тях. Опарени от тази молитва като от огън, те ще побягнат от тебе[27]”.
Така Божиите угодници са побеждавали разсеяността. Така можем и ние, подражавайки им, да печелим победи в борбата за съсредоточена молитва.
(Към осма глава Условия да бъде молитвата ни чута)
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 