Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Църквата винаги почита Пресвета Богородица, която има една уникална черта и харизма: това, че не живее за себе си и това е нейната велика тайна. От момента, в който се посвещава на Бога в храма, бидейки на три години, тя не живее за себе си, а за Друг. Благовещението на Пресветата Дева винаги показва същата реалност – че тя не живее за себе си, а се предава на Друг, на другите, на целия свят. Бихме казали, че тя няма собствен живот, а живее за своя Син, за Христос. Пази в сърцето си всички Негови думи, дори тези, които не разбира; пази всички Неговите дела, дори и тези, които не може да изтълкува. В голяма част от земния си живот тя чувства – навярно несъзнателно – че служи на нещо, което превишава самата нея. Божията майка стои до Христовия кръст. Именно тогава тя изобщо не живее за себе си. Когато вижда Господа, Своя Син, разпнат, тя знае, че Той се разпва от любов към човеците, но и заради човешката несправедливост. Наистина пророчеството на праведния Симеон става реалност – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца. Откриват се помислите на много сърца, които нараняват тази, която е престанала да живее за себе си, а живее за своя Син и за целия свят. Пресвета Богородица е близо до свети апостол и евангелист Иоан, до другите апостоли и тяхното дело; в ранната Църква тя служи – тя, Майката, Богородицата, не изпъква на преден план, а стои отзад. Тя обгръща всички със своята грижа и любов, тя, която след Възкресението на Христос живее за Христовото дело. Тя, която е била удостоена да Му даде плът в света.
Пресвета Богородица живее за другите, тя е радост за всички, помощница в нужди на тези, които я призовават, тя е радост за скърбящите, защитница на неоправданите, пътеводителка. Покров за света, по-широк от всичките облаци на небето, тя е всичко за другите. Тя не счита себе си за нещо, но именно това нейно пълно отдаване я прави Майка на целия свят, която желае единението на всички. Тя винаги върши своето дело заради другите, което не е повърхностно и плитко; делото на спасението, което е осъществила в себе си – тя съединила човека с Бога в себе си, явявайки в света Този, Който съединява тварното и нетварното. Тя наистина е спасение за света. Как един обикновен и смирен човек, непознат за мнозина, в крайна сметка е могъл да се превърне в тази уникална личност в историята на човечеството, каквато е Пресвета Богородица?!…
Какво е нейното оръжие? Смирението и пак смирението, към което Бог погледнал: „…Той милостно погледна унизеността (смирението) на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48). Навярно защото тя изобщо не е счела себе си за нещо особено, навярно защото не е вярвала в своите дарования, навярно защото никога не е помисляла, че би могла да бъде нещо велико! Именно затова Бог, Чийто етос е смирението (“… поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (виж Матей 11:29), не би могъл да направи друго, освен да погледне върху смирението на Своята рабиня. Оттогава целият неин живот е едно смирено служение; това е нейното тайно оръжие, с това тя станала опора на целия всемир. Всичко това станало благодарение на жертвата на една жена и то във време, в което жената била презирана. Една такава презряна жена обаче станала причина за радост на всички.
Нейната личност поставя един въпрос пред нас: въпроса за съвременната жена, за жената, която често носи името на Пресветата Дева; жената, която много пъти се обръща към Божията майка, за да търси нейното застъпничество. И въпросът е актуален: какво иска днешната жена – от детска възраст чак до дълбока старост? Иска да се забелязва или да бъде? Да постигне успех в своето дело или да впечатлява със своето присъствие? Иска да се показва и да привлича вниманието на хората или да вложи усилията си в дело, което и днес може да бъде спасително?
Нека видим някои характеристики на съвременната жена. Първо, впечатляващият външен вид. За много жени днес е особено важно да впечатляват със своето присъствие и използват различни средства, за да го постигнат – с начина си на обличане, с поведение, с което се стремят да предизвикат околните. Често обаче усилието за външно впечатляване издава вътрешна празнота. Колкото по-впечатляваща се опитва да бъде една жена, толкова повече тя разкрива, че ѝ липсва същност и вътрешно съдържание. Разбира се, нямам предвид вродената в жената потребност да бъде желана и харесвана, а за крайности, в които тя губи очарованието си, които стоят в основата на едно погрешно разбиране за феминизма. Краен феминизъм, който с всички сили отстоява целта жената да бъде в центъра, но за сметка на това да загуби същността си. Тоест имаме една личност, която полага огромни усилия да завоюва определена територия, да се похвали със спечелена победа, но междувременно губи нещо друго. Защо? Защото следва погрешен път, пътя на егото: да се показвам вместо да бъда…
Остава един много важен въпрос: в крайна сметка какво избира жената за себе си? Да бъде личност, която заслужава любов, или да бъде обект за употреба? Веднага ще кажете, че никоя жена не би могла да търси и да иска нещо различно от това да бъде приемана като личност, която заслужава любов. Понякога обаче тя попада в примка и сама изпраща погрешно послание към околния свят – посланието, че е обект на употреба.
Какво обаче е отношението на мъжа към съвременната жена? И тук има огромно объркване. Виждаме мъжът да иска дъщеря му да се държи по един начин, жена му – по друг, и, простете ми, че ще го кажа, но по трети начин – онази, която е само негова любовница. Същият този мъж може би дори се гордее с тези свой претенции, без обаче да се замисля, че утре някой може да погледне към неговата дъщеря като към обект на употреба. Без да помисля, че със своето отношение може да навлече беди в собствения си дом. Съвременният мъж трябва да отговори на въпроса какво е жената за него – личност, която заслужава любов, или вещ за употреба. Той трябва да помни, че не стои по-горе от жената. Мъжът претендира да бъде главата на семейството и би могъл да бъде такъв в изпълнение на Христовите слова: „…защото мъжът е глава на жената, както Христос е глава на църквата“ (Ефесяни 5:23).
Но нека тук си зададем въпроса какво прави Христос за Църквата? Разпва се. И какво дава? Божията истина, а именно – жените да се подчиняват на мъжете си, и мъжете да обичат жените си, както обичат своите тела. Възниква въпросът: ако мъжът иска да бъде глава на дома, но не постъпва както Христос, Който е Глава на Църквата, дали тогава има право да счита себе си за глава, да изисква уважение като към глава, когато всъщност е неспособен да бъде такъв? Защото само в контекста на тези евангелски думи мъжът е глава на жената. Когато това действително е така, коя жена няма да иска да има такъв мъж, да има някого, който да се жертва и да се грижи за нея! Объркването се получава, защото ние пазим формата, но губим съдържанието. Защото искаме да се виждаме, а не да бъдем.
Преди да помисли как ще се отнесе към една жена, всеки мъж би трябвало да постави пред себе си образа на Пресвета Богородица, да си помисли какво дължи на Пресвета Богородица – че в крайна сметка от жената – от Божията майка, е дошло благословението, и да избере в живота си такъв човек, така че двамата да напредват заедно в духа на божественото Откровение. Така в основата на тайната на тяхната любов ще бъде тайната на любовта между Христос и Църквата. Брачната тайна наистина е велика, тъй като нейният архетип е връзката между Христос и Църквата.
Ето защо мъжете имат не привилегия, а много по-големи отговорности в брака. И ако нашето око е лукаво, сърцето ни става причина за сеенето на разруха и унижение на другите, което утре обаче може да засегне и нашите най-близки хора.
Когато произнасяш името на Божията майка, все едно изричаш думата „любов“, тя се отъждествява с тази дума. Защото тя именно от любов е понизила себе си; от любов се принесе в жертва, от любов служи и прислужва. Но докато лесно говорим за любовта, всички знаем, че тя трудно се постига. Пресвета Богородица ни показва колко ценен е вътрешният живот, тя не е слязла от небето, а се е потрудила, подвизавала се е, оползотворила е дарената й Божия благодат, доверила се е на Бога от момента, в който е заживяла в храма, където е изучавала Неговото слово. Затова, както казват отците, тя станала достойна за благодатта. Показва ни, че трябва да полагаме усилия, да се потрудим, за да преобразим вътрешния си свят. Не съществува нищо красиво, което да не е скъпо. От дрехата, която ще отидете да си купите от магазина – ако е качествена, ще е скъпа. Това важи и за характера, който искате да формирате, тоест за да бъде някой човек ценен, това си има цена, изисква се вътрешна борба, чийто плод е смирението. Смирението е всичко най-просто, което човек би могъл да каже и затова то е всичко най-истинно. Смирението е нашата уникална идентичност. Сам Бог се смири, за да придобием нашата първоначална слава. Затова смирението е етосът на истинския човек, защото той знае своите граници, знае своите мерки, знае кое е неговото истинско достойнство. Защото дори някой да е велик и да си въобразява, че е способен да реши всички проблеми на света, когато макар и една капка кръв потече върху челото му, целият му авторитет ще се изгуби, ако неговите близки не се погрижат за него. Човекът, който си мисли, че със своя егоизъм ще завоюва целия свят, не живее в реалността и не осъзнава, че в утрешния ден един нещастен пътен случай може да го сполети и да премине на отсрещния бряг. И тогава къде остават всички тези неща, за които се е хвалил? Именно реалността на човешкия живот ни показва, че смирението е уникалният етос на човека. Колкото повече смиреният човек се снижава, толкова повече укрепва, толкова по-голям товар може понесе, може да понесе всички на гърба си – децата си, съпругата си, съпруга си, хората, с които живее.
Затова заедно с любовта, смиреното служение е основната характеристика на Пресвета Богородица. Горко на онзи, който не е познал красотата на това да дава, да служи; горко на онзи, който не е познал красотата на това да се преуморяваш заради другите, но заедно с това да чувстваш неизказана вътрешна радост, защото чрез този труд караш да разцъфва усмивката и красотата на някого до теб.
Пресвета Богородица има още една характерна „черта“, която, горко ни, ако не стане присъща на всички нас. Това е нейната молитва. Тя постоянно пребивавала в молитва, целият ѝ живот бил молитва. Горко на онзи, който не е открил красотата, но и силата на живата молитва. Св. Григорий Богослов ни казва, че е по-добре някой да се моли, отколкото да диша. Някой ще попита: „Но как така? Ако не дишаме, ще умрем!“. Значи знаете, че ще умрете, ако не дишате. И още не сте се научили да се молите? Ако дишането е неотменно необходимо условие за живота на тялото, то молитвата е диханието на душата.
Всъщност не се молим, за да поискаме нещо от Бога, защото Той знае по-добре от нас от какво имаме нужда. Молим се защото имаме нужда от кислород за душата си. Молитвата е кислород за нас. Усещате ли кислорода? Помирисвате ли го, улавяте ли го? Не. Това, че сме живи обаче показва, че той съществува. По същия начин молитвата е живот за душата – когато тя не се упражнява, тогава човек се умъртвява отвътре, тогава неговият живот издава зловонието на една мъртва душа.
Чрез личността и живота на Пресвета Богородица разбираме, че жената е незаменима. Да вземем дома – там тя е незаменима, защото го крепи. Факт е, че колкото по-смирени са били някои жени, толкова по-големи товари са носели на раменете си. И трябва да го кажем ясно: товари, които са идвали от егоизма на техните съпрузи. Мъже, които никога не са разбрали, че душата на човека, който живее до тях, е по-много ценна от тяхната. Защо да е по-ценна? Защото ги понася. Защото, обективно погледнато, някои съпрузи би трябвало отдавна да сме ги хвърлили на боклука. Това е истината. Обаче има жени, които могат да понесат особено трудни и опърничави мъже. Сещам се за една случка от храма „Св. Иоан Руски”, която ми споделиха наскоро: мъж и жена – възрастни хора с побелели коси, дошли в храма да се поклонят на светеца. Жената крепяла мъжа си, който се придвижвал трудно, но дори и в мига, в който отишъл да се поклони пред иконата на светеца, той ругаел жена си. За щастие, не съм станал пряк очевидец на тази сцена, защото, въпреки белите му коси, не знам дали щях да го оставя да се доближи до иконата или щях да го изхвърля вън. Та поне на старини да се пробуди… Тази жена обаче проявявала впечатляващо търпение към него. Както Пресвета Богородица претърпяла цялото презрение към Христос, изпитвайки огромна болка в душата си, страдания и варварско отношение към себе си днес понасят много жени, имайки за свой образец Божията майка.
Жената е много ценна и за енорията, защото Църквата е нашето духовно семейство. За енорията жената е това, което е сърцето за тялото – тази, която полага грижи; която е търсеща, която не се страхува да влиза през много врати, за да се докосва до болката на другите и да им дава утеха.
В обществените процеси участват и себични, но и състрадателни жени. Там, където има чувствителност, състрадание, правим една стъпка напред. Там, където съществува само жажда за власт, себична потребност от лично изтъкване, там не можем да очакваме да се случи нищо съществено.
Пресвета Богородица винаги ще остане светлата звезда за всички нас, нашият образец. Тя ще продължава да свидетелства и да явява красотата на любовта и на смиреното служение; ще ни уверява, че жената и днес може да бъде спасение за своя дом, за своята енория, за своята страна, за света, когато има за свой пътеводител Божията майка. И ние, мъжете, ако изпитваме истинска почит към Пресвета Богородица, трябва да уважаваме всяка жена, без никаква разлика, и ежедневно да полагаме усилия това уважение към жената да се съхранява и за бъдещите поколения!…
Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].
Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].
Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].
Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:
Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“
Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля[60]?“ Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде.“ По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.
Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].
Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема[66]„************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.
Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.
Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.
Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.
Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми[81]„.
Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?
Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.
Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях[87].“
Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.
Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.
От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.
Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.
Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.
Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.
Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.
Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.
Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците[18]„.
Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.
По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро[26]„. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.
Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.
Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.
Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден[34]?“ Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.
Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].
Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.
Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.
В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.
За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“
Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците[47]„.Първоначално могло да се предположи, че проповедта на Христос е само продължение на мисията на Иоан Кръстител. И двамата говорят за приближаването на Божието Царство, и двамата призовават народа към покаяние и приемат като обред кръщението с вода[1]. Въпреки това, между двамата учители веднага се е забелязала известна разлика. Ако Иоан чака край него да се съберат слушатели, то Иисус сам отива при хората. Той обхожда градове и селища; в съботните дни словото Му се чува в молитвените домове, а през останалите дни – от някой хълм или край морето под открито небе. Понякога тълпата става толкова голяма, че Иисус се качва в лодка и оттам се обръща към насядалите край брега хора.Не бива да ни учудва, че не са се запазили образи на Христос, нарисувани от Негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори. А и в Юдея изобщо не било прието да се рисуват хора.
Тъкмо нея са запечатали евангелистите. В техните повествования се чувства покоряващото въздействие на Иисус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладява сърцата на бъдещите Си апостоли. Храмовите стражи, изпратени да арестуват Назаретеца, не могли да изпълнят заповедта, потресени от проповедта Му. Той излъчвал нещо, заради което даже враговете Му разговаряли почтително с Него. Книжниците го наричат Рави, Наставник. А при Пилат, против волята му, дори само видът на Иисус, кротката Му реч, предизвикват скрито уважение.
Христос е далеч от болезнената екзалтация, от крайния фанатизъм, присъщи на много подвижници и основатели на религии. Една от главните черти на Неговия характер е ведрото благоразумие. Когато говори за необикновени неща, когато призовава към трудни подвизи и мъжество, прави го без лъжлив патос, с лекота. Може да си поговори непринудено с хората край кладенеца, или край масата, ала може и да изрече думите, потресли всички: „Аз съм хлябът на живота“. Той говори за изпитания и борба и пак Той пръска навсякъде светлина, преобразявайки и благославяйки живота.
В проповедта Си Иисус прибягва до традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите Му звучат като величествен речитатив, напомнящ за химните на древните пророци. Освен това Той си служи с похвата на книжниците: изразява се с афоризми, задава въпроси, не пренебрегва и логическите доводи. Най-вече Иисус обича примерите от ежедневието – притчите. В тях най-пълно е запечатано Неговото учение.
Крайбрежието на Галилейско море, където се появява Христос, впоследствие е засегнато силно от войни. Едва наскоро този край започва да възвръща предишния си облик. А в евангелските времена Генисарет, по думите на Флавий, се отличава с „изумителна природа и красота[10]„. Плодни градини, палми и лозя опасвали небесносините води. Зад оградите растели акации, олеандри, миртови храсти с бели цветове. Реколтата се събирала през всичките месеци. В езерото имало богат улов. И денем, и нощем повърхността му била осеяна с рибарски лодки.
Близките на Иисус, научили за Неговите проповеди и чудеса, решават, че Синът на Мария е „извън Себе Си“. Те веднага отиват в Капернаум, като искат насила да Го отведат обратно в Назарет, но така и не успяват да влязат в дома, буквално обсаден от хора.
И тъй, Христос започва да проявява властта Си над природата не със страшни знамения, а край празничната трапеза, под звуците на сватбени песни. Той използва тази своя власт като че ли неволно, за да не помръкне хубавият ден. Нали е дошъл, за да даде на хората радост, та да имат живот и да го имат „в изобилие[13]„.
Новосъздадената община, която няколко години по-късно започват да наричат Назарейска, за разлика от ордените на Буда или на св. Франциск, не страда от недоимък. Тя разполага със средства и дори е в състояние да оказва помощ на бедните. Парите постъпват от учениците и принадлежат на цялото братство. По-късно този принцип е усвоен от Иерусалимската църква[14].
При Учителя Петър е доведен от брат си Андрей, за когото ние знаем също толкова малко, колкото и за Яков, сина на рибаря Заведей. Но другият Зеведеев син, Иоан, най-младият от апостолите, е описан по-пълно в Евангелията. Навярно той е приличал на майка си Саломия, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно също се присъединява към Иисус. Иоан, слушайки проповедите на Кръстителя, стига до убеждението, че Царството на Месията е близо. „Простичък и неграмотен“ младеж, той навярно е запознат с учението на есеите, което е задълбочило апокалиптичната наклонност у него. Той иска да види в Иисус гръмовержеца, който ще поразява с мълнии враговете Си. Иоан и Яков тайно мечтаят да заемат първите места край трона Христов. Иисус нарича двамата братя Воанаргес, сиреч „синове на гърма[15]„. Пламенният Иоан става любимият Му ученик.
Името на този човек отдавна се е превърнало в символ на низост и вероломство. Но е съмнително дали Христос е искал да привлече към Себе Си един морален урод, същество, безнадеждно в нравствено отношение. По-вероятно е представите на Юда за делото на Учителя да са били превратни. Пък и в това той не се отличава много от Петър и другите апостоли. На всички тях им е трудно да преодолеят илюзиите, дълбоко вкоренени в съзнанието им. Когато им става ясно, че Иисус не е такъв, какъвто са си представяли Месията, много ученици Го напускат. Драмата на Юда е свързана и със загубата на вяра в Учителя. Но разочарованието поражда в него чувство на озлобеност и го тласка към предателство. Навярно по такъв начин той иска да си отмъсти за разрушените честолюбиви планове. Във всеки случай, да се смята, че Юда се ръководи само от алчност, означава неоснователно да се опростява евангелската трагедия.
Постепенно мълвата за галилейския Наставник и Целител се пръска из цялата околност. След Иисус непрекъснато вървят тълпи. Щом някъде се оттегли, за да остане насаме със Себе Си, учениците тутакси Го намират: „Всички Те търсят“. И Иисус отново и отново отива при онези, които Го очакват.
На юг бързо се здрачава, и ето вече над морето проблясват първите звезди. Всички отиват в дома на Симон. Трепкащият пламък на глинената лампа осветява стаята; край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените поднасят скромна вечеря. Иисус произнася благодарствена молитва и преломява хляба. Той говори за Царството, заради което е необходимо смело и решително всичко да се остави; онзи, който е „хванал плуга, а се обръща назад“, е негоден за Божиите дела.
Един ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.
Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?
Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.
Много от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.
Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.
Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.
В същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.
В същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.
Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“
Евангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.
– Какво искате?
– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.
Скоро, след като Спасителят открива на учениците си, че Му предстои да бъде заловен, измъчван, убит и да възкръсне в третия ден, Той взема трима от тях – Петър, Иоан и Яков, извежда ги на една „висока планина” и се преобразява пред тях. Лицето на Христос засиява по-ярко от слънцето, одеждите Му стават бели като светлина. Редом с Христос се появяват двама от най-големите старозаветни пророци – Моисей и Илия, които разговарят с Него за смъртта, която предстои да претърпи. Докато разговарят, светъл облак ги осенява и се чува глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение; Него слушайте”. Сцената с Христовото преображение е описана сходно от трима от четиримата евангелисти. И трите синоптически Евангелия дават кратко и приблизително еднакво описание на случилото се (Матей 17:1; Марк 9:2; Лука 9:28). Преображението е едно планирано от Спасителя събитие. То не става случайно, а се явява важен елемент от служението на нашия Господ.
Думата „преображение”, гръцкото μεταμόρφωση, означава съществено изменение, метаморфоза. Двама от евангелистите, Марк и Матей буквално използват думата μεταμόρφωση. Св. апостол Лука обаче съзнателно я избягва. Той пише: τὸ εἶδος τοῦ προσώπου αὐτοῦ ἕτερον, тоест че лицето му е станало друго, изменило се, без да употребява „метаморфоси”. Това най-вероятно се дължи на факта, че св. апостол Лука е не само един от най-образованите от апостолите, но е и с гръцки произход. Като човек възпитан в елинската традиция и бивш езичник, той познава отлично гръцката митология. Ето защо апостол Лука подбира внимателно изразните си средства, като избягва целенасочено всяка дума, която може да доведе до асоциация с гръцката митология. В случая, евангелист Лука цели да подчертае разликата с често срещаните в митологиите „явявания” на езическите богове. Затова и слага специални акценти на случилото се, като подчертава, че Христос не само Сам се преобразява, но преобразява и всичко, до което се докосне, както в случая одеждата Му.
Мястото, където е станало Преображението, всъщност представлява интересен проблем на църковната история и археология. Днес, почти в целия християнски свят се е наложило схващането, че това е станало на планината Тавор. Като едно от ранните свидетелства в полза на Тавор е църквата, построена от св. Елена, за която споменахме по-горе. Това сам по себе си е сериозен аргумент, но е редно да разгледаме и другите възможности. Внимателният прочит на Матей 17:1-9; Лука 9:28-37 и Марк 9:2-9 показва, че мястото на Преображението не е изрично указано, а е посочено само като „висока планина” – Марк 9:2. От Марк 8:28 се вижда, че евангелското действие до деня на Преображението се развива в Кесария Филипова. Тавор се намира доста по-далеч от Кесария Филипова, на юг, в Галилея. Самият Тавор трудно може да бъде възприет като висок, още по-малко планина, въпреки че в самото Свещено Писание е наречен така. Тавор е хълм, висок около 600 метра, но понеже е разположен в район с надморска височина 300-350 метра, неговата височина съвсем не е внушителна, въпреки че се откроява добре на равнинния терен, който го заобикаля. Освен това на Тавор по времето на Христа е имало крепост с римски гарнизон и Преображението едва ли би останало незабелязано. Твърде вероятно е Преображението Господне да е станало на планината (Х)Ермон, която се намира в непосредствена близост (на около двадесет километра) до Кесария Филипова. Най-високия връх на Ермон е близо 3000 метра надморска височина, което действително си е не просто планина, а „висока планина” – Марк 9:2. Откъде тогава в църковното предание се е наложило като място на Преображението Господне – Тавор? Първият, който определя Тавор като място на Преображението е Ориген, при това той прави своето предположение няколко десетки години преди майката на св. Константин Велики. Като се позовава на апокрифа „Евангелие на евреите”, където пише:
Още един важен извод се налага от факта, че описанието на този и други подобни епизоди в Свещеното Писание не съдържа податки за конкретното място, нито точното време, когато се случват важните събития от земния живот на Христос. Този подход на евангелистите показва, че както за тях, така и за всички християни смисъл и значение има само самото събитие. Мястото и календарната дата се оказват нещо второстепенно, без верова функция и затова често са подминавани от евангелистите.
На Запад празникът Преображение също се чества, но не е сред най-тържествените. Отбелязването му е засвидетелствано в някои древни мартирологии, откъдето се вижда, че само някои от църквите са го чествали. Така например имаме засвидетелствано празнуване на Преображение в Испания от VII век, от този период имаме и свидетелство за честването му в град Тир във Франция. Интересно е, че едно от най-древните изображения на Преображението се намира върху мозайка от апсидата на църквата „Св. Аполинарий” в Рим, която е от VI век. Самият иконографски сюжет от „Св. Аполинарий” е характерен за периода на раннохристиянското изкуство, който в случая с пресъздаването на Преображението не намира приемственост в по-късните епохи.
Самото честване на Преображение в Църквата продължава 9 дни – от 5 до 13 август и включва 1 ден предпразничен, 1 ден – самия празник и 7 дни след празника. Отданието на празника е на 13 август. Богослужебните одежди в самия ден на празника са бели, като символизират Божествената нетварна светлина. Към една от особеностите на този голям празник можем да отнесем и факта, че на него Църквата е постановила да се извършва освещаване на плодовете. Това е древен обичай, предписание за който намираме в трето правило на св. Апостоли и двадесет и осмо правило на Шестия вселенски събор.
Макар че болестта ми пречи да участвам заедно с вас на духовното тържество, но не виждам тежестта на пътуването да е повредила с нещо вашето празненство. Макар че вие сте дошли тук с труд, уморени и потънали в пот, но моето словесно учение обърна в здраве болестта ми и вашия труд облекчи с песнопения.
Кой не би пролял с готовност и кръвта си заради вас, мъже, горящи от такова благочестие, от такава любов към слушане, и проявяващи такова едно разкаяние за едно толкова късо време? Вие не знаете ден и нощ, но едното и другото превръщате в ден не за да променяте въздуха, а чрез всенощните бдения да просвещавате нощта; защото вие имате нощи без сън и защото властта на съня се е вече прекратила: ето на – любовта към Христа побеждава слабостта на естеството. Вие се освободихте от условията на телесното човешко битие, подражавайки на безплътните сили, проявихте непрекъснато бодърстване, постоянен пост, толкова тежък труд при пътуването и случаен отдих. Такъв е плодът на страха, такава е печалбата от земетресението, печалба, която никога няма да се изгуби, печалба, която и бедните прави богати, и богатите – още по-богати; тя не знае бедност, не знае богатство.
Случи се земетресение и се отстрани неравенството в живота. Де са сега онези, които се обличат в копринени дрехи? Де е златото? Всичко това изчезна, пръсна се по-лесно от паяжина и се видя, че е по-мимолетно и от пролетните цветове. Но понеже аз виждам, че вашата душа е подготвена, искам да ви предложа твърде изобилна трапеза. Аз виждам, че телата ви са уморени, но душата ви разцъфтява в младост. Изобилни са потоците на вашата пот, но те изчистват съвестта. Ако ли борците проливат даже кръвта си за лаврови листа, които днес се дават, а утре увяхват, много повече вие, кои¬то сте излезли на попрището на подвизите, не трябва да се отклонявате от трудовете на добродетелта и да отслабвате. Вашето събрание е венец за мен и един слушател от вас за мен е равносилен на цял град. Някои пълнеха чаши догоре, други уреждаха сатанински пиршества, трети приготвяха изобилни трапези; а вие извършихте това всенощно бдение и очистихте целия град със стъпките на светите ваши нозе, като измерихте площада с тях и направихте самия въздух свят. И въздухът става свят от песнопенията, както чухте днес от Бога, казал на Моисей: „Мястото, на което стоиш, е земя света“ (Изход 3:5). Вие осветихте земята и площада и направихте града за нас храм. Както бурен поток, който тече бързо и се носи с голяма стремителност, като изхвърля настрани всичко, също тъй и духовният поток, речните потоци, които веселят Божия град (Псалом 45:5), напълни се с вода и изчисти калта от нечестието. Няма ни един развратен или – по-добре – ако има някой развратник, той се поправя. Той чува гласа и душата му се преобразува, страстите на користолюбието обръщат на бяг, или ако не обърнат на бяг, то както дивите зайци, които зимно време се скриват в своите пещери, така и невъздържаната им душа се скрива навътре, и подобно на това, както змиите от студа, който сковава телата им, отиват в най-дълбоките убежища, също така и тези страсти, неблагородни и робски, се скриват като че в подобни дълбочини. Няма съмнение, че онези, които носят в себе си тези страсти, се срамуват от тях: макар те и да ги носят, но страстите са вече мъртви. Вместо зима за тях служи нашето песнопение. Достига този глас до слуха на любостежателния човек и той, макар и да не изтребва страстта, то я умъртвява; достига до слуха на гордия и развратен човек, и той, ако не умъртвява сладострастието и гордостта, скрива това сладострастие и тази гордост. А не е малко нещо и това, че порокът не изявява себе си явно.
Говорих ви и вчера, че са велики плодовете на земетресението. Виждате ли човеколюбието на Господа, Който разклаща града и утвърждава душата, Който разлюлява основите и заздравява помислите, Който показва непорочността на града и прави силна волята? Обърни внимание на Неговото човеколюбие: Той заключава малко – и утвърждава завинаги; земетресението свърши за два дни, а благочестието трябва да си остане завинаги: опечалихте се за кратко време, но завинаги се затвърдихте. Аз знам добре, че от страха Божи вашето благочестие получи корен; макар и да получи успокоение в бедата, плодът ще си остане. Вече няма да има много трънаци, които да го заглушават, и силен дъжд няма да го потопи; добре поработи върху вас страхът, като послужи и на мен за съюзник на словото. Аз ще замлъкна, но основанията ще говорят, аз ще замлъкна, но земетресението по-силно от тръба ще въздига глас и ще казва: „Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив“ (Псалом 102:8) – аз дойдох не за да ви погреба под развалините, но за да ви укрепя. Тъй говори земетресението и възкликва: аз ви уплаших, но не за да се огорчите, а за да станете по-внимателни към себе си. Слушайте с внимание тези думи: понеже проповедта ставаше безсилна, чу се гласът на страха. Аз дойдох при вас, за да ви кажа накъсо и да извърша своето дело: когато ви доведа до съкрушение, тогава ще ви предам учение, за да не бъде това учение безсилно; като намирам камъни и израсли тръни, аз изчиствам нивата и сетне хвърлям семената на учението с щедра ръка. Понесохте ли вие някаква вреда, като се опечалихте за кратко време? Вие станахте от хора ангели, преселихте се на небето, не променихте мястото, но променихте нравите. А че аз не ви лаская, като казвам това, свидетелстват делата. Какво не ви стига за покаянието? Вие отхвърлихте омразата, отстранихте низките страсти, посадихте добродетели, имахте сила да прекарате цяла нощ в свещено бдение с велика любов и с възвишено настроение на душата. Никой не си спомни за печалби, никой не говори за богатства и не само че ръцете ви са вече чисти от грехове, но и езикът ви е свободен от беззакония и злословия; никой не оскърбява ближния си, никой не отива на сатанински пиршества; домовете ви са чисти, площадите измити от нечистотии, настъпва вечер, нито на едно място не можете да срещнете групи младежи, които да пеят театрални песни.
Събират се групи, но не за разврат, а за добри дела; и на площадите може да се чуят песнопения, и в домовете си други пеят песни, трети – свещени химни; настъпва обаче нощта и всички отиват в църква, това безгрижно пристанище, свободно от вълни. Аз мислех, че след първия и втория ден безсъница ще се изнурят вашите тела; но сега, колкото повече продължава бдението без сън, толкова повече се усилва усърдието. Пеещите от вас се умориха, а вие показвате младежка бодрост; пеещите се лишиха от сили, а вие се укрепихте още повече. Къде са сега, кажете ми, богатите? Нека те узнаят мъдростта на бедните. Те спят, а бедните на земята не спят, но коленичат, подражавайки на Павел и Сила (Деяния апостолски 16). С песните си те раздвижиха тъмницата, а вие пеете и с песните си докарахте до неподвижно състояние раздвижения град. Свършекът на действията е противоположен, но и едното, и другото е за слава Божия. Той (Павел) разлюлява тъмниците, за да стресне душите на неверните, за да възвести словото Божие; вие пък докарахте града в неподвижно състояние и прекратихте гнева Божи; и едното, и другото се урежда по различни начини, но аз се радвам не на това, че градът е дошъл в неподвижно състояние, а на това, че той придобива тази своя неподвижност чрез помощта на вашите молитви, че вашите песнопения са му послужили като основания. Отгоре идва гняв, а отдолу – вашият глас; гневът, който идва отгоре, се задържа от гласа, който се вдига от долу на горе. Отварят се небесата и се произнася присъда като остър меч – градът трябва да бъде изтрит от лицето на земята от неизбежния гняв. И от вас не се поиска нищо освен покаяние, освен сълзи и стенания и всичко се прекрати. Бог изрече присъда, а ние прекратихме Неговия гняв. Не би направил грешка онзи, който би ви нарекъл защитници и спасители на града. Де са началниците? Де са пазачите? Истината е, че вие сте и укрепление, и стена, и охрана на града! Те със своето нечестие раздвижиха града, а вие със своята добродетел го укрепихте. Ако ли някой би запитал от какво се раздвижи градът, то – макар и да не се получи на този въпрос отговор – вие да знаете, че е за грехове, за користолюбие, за несправедливост, за беззаконие, за гордост, за похот, за лъжа. На кого? – На богатите. Също така, ако ли някой запита защо пак градът получи своята неподвижност, то да знаете, че това е от песнопенията, молитвите и всенощните бдения. На кого? – На бедните. Раздвижването на града е тяхно дело, а възвръщането му в неподвижност е ваше, така че вие станахте негови спасители и защитници. Но тук ние ще привършим словото си, за да продължим всенощните бдения и песнопенията и да изпратим слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега, завинаги и през всички векове. Амин.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.