Иван Панчовски

СЛЕДИТЕ НА СВЕТÒТО СЕМЕЙСТВО В ЕГИПЕТ

„От Египет извиках Сина Си” (Осия 11:1)

Според евангелския разказ когато юдейският цар Ирод Велики узнал от източните мъдреци за раждането на Месия, Който бил наречен от тях Цар Юдейски от първосвещениците и книжниците въз основа на пророчеството на Михей – Вожд на Израил, той се изплашил много за трона си. По това време старият цар Ирод Велики поради разпуснат и порочен живот и поради незаслужени сполуки бил  изпълнен  със  завист  и  злоба.  Дните  и  нощите  на  безчестния  цар  били изпълнени  с  раздразнителни  избухвания  и  нервни  припадъци,  с  неоправдани подозрения и животински страх. Известието на източните мъдреци за изгрялата звезда на новородения юдейски Цар в лицето на Иисус Христос проболо като с остър нож сърцето му и хвърлило в тревога нечистата му съвест. Той се озлобил вместо да се опомни. В ума му отново се появила преследващата го при живота му мисъл,  че  той  като  идумеянин  бил  похитител  на  юдейската  царска  власт  и узурпатор на Давидовия трон. Той веднага решил да действа хитро и лукаво. Като същински хищник се притаил и очаквал невинната си жертва, за да я погълне. Сигурно и към него се отнася апокалиптичното видение, изразено в думите: „Змеят застана пред жената, която щеше да ражда, та, когато роди, да изяде детето ѝ” (Откровение 12:4). Ирод взел в порочнрто си сърце чудовищно решение; щом узнае кой е царственият Младенец да Го убие.

Тук обаче се намесил Бог. „Ангел Господен се явява на сън на Иосиф и казал: стани, вземи Младенеца и майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Той стана, взе Младенеца и майка Му нощем, и замина за Египет; и там стоя до смъртта Иродова, за да се сбъдне реченото от Господа чрез пророка, който казва: „от Египет повиках Сина Си” (Матей 2:13-15; Осия 11:1).Египет поради своята близост, от една страна, и поради своята вековна враждебност към юдейските властелини, от друга страна, винаги бил най-удобното и сигурно убежище за тези, които бягали от Палестина. Само три дни били потребни на беглеца, за да достигне река Риноколур и щом се прехвърлил на отвъдния ѝ бряг той вече е стъпил на египетска земя и се намира извън всяка опасност от юдейски преследвания.

Бягството и престоят на светòто семейство в Египет са засвидетелствани както от евангелския разказ, така и от древната юдейска литература. За тях се говори в лош и кощунствен вид в Талмуда, в Толедот Иешу и в използвания от Целз юдейски първоизвор, както беше вече споменато тук[99].

Интересни  са  някои  предания  и  легенди  относно  това  евангелско събитие.

През време на бягството си за Египет светòто семейство минало през „голямата и страшна пустиня, дето има змии, василиски, скорпии и сухи места, в които няма вода” (Второзаконие 8:15). Тази е същата пустиня, из която израилският народ  странствал четиридесет  години  след  излизането  му  от  Египет.  Една  легенда разказва, че в своето трудно пътешествие през тези пустинни места светòто семейство било нападнато от разбойници. Те искали да отнемат от Божията Майка магарето, което тя яздила заедно с божествения Младенец в ръцете си. Обаче един от нападателите толкова бил поразен от неземния вид на малкия Иисус, че нито се решил сам да извърши каквото и да било насилие над Него, нито на другите позволил това. Той казал на другарите си:– Ако Бог би приел човешки образ, то и Той не би бил no-красив от този Младенец.  В  знак  на  благодарност  Божията  Майка  отговорила  на  този разбойник:

– Вярвай, че този Младенец не ще забрави доброто ти дело. Той ще ти въздаде, защото запази живота My.

Според тази легенда разбойникът бил същият “благоразумен разбойник”, който висейки отстрани на разпнатия Спасител, Го помолил:

– Спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си![100] (Лука 23:42).

Къде е престояло светòто семейство в Египет? Нима нито една легенда и нито един спомен не са запазени за това свято място?

Много указания насочват погледа на съвременните изследователи към тихото кътче Матария, където светòто семейство се е укрило от цар Ирод Велики и намерило убежище до деня на мъчителната му смърт. Матария се намира по пътя Палестина-Египет приблизително на десет километра североизточно от град Кайро, на десния бряг на река Нил. Това място било много удобно за убежище. Преди всичко не било потребно да се преминава през широката река. Тук над обширните полета със захарна тръстика се подава куполът на църквицата, издигната в чест на бягството на светòто семейство в Египет. Това показва и латинският надпис на църквицата: „На бягството на светòто семейство в Египет”.

Френски мисионери чули да се разказват из околността прастари легенди, че именно на това място около близката градинка светòто семейство прекарало времето си в Египет. Това ги подтикнало да изградят малката църквица в чест на евангелското събитие. А в Кайро,  недалеч  от  Георгиевския  манастир,  се  издига  православен  храм „Успение  Богородично”, построен в чест на пребиваването   на   светòто семейство в Египет.Днес, както и в старо време, тук идват поклонници от целия свят. Те влизат през скърцащата врата в градината и застават пред огромния загнил ствол  на  една  сикомора (африканска  смокиня),  наречена  от  незапомнени времена „дървото на светата Дева”. В неговия кух ствол – според стара благочестива легенда – се скрила Пресвета Дева Мария с малкия Иисус при бягството си от преследващите ги хора на свирепия цар Ирод. През това време паяк набързо изплел гъста мрежа над хралупата, така че никой не могъл да предположи, че там се скрили бегълците от царския гняв.

Съществувал е спор за действителната възраст на това свещено дърво. Най-старите свидетелства за него, предадени от очевидци, произхождат от преди няколко века. Но друго известие за това място съществува приблизително от преди две хиляди години и приковава вниманието ни.

Градината при Матария през Средните векове била прочута като „градина на билките”, тъй като в нея се намирали благоуханни растения, каквито нямало никъде другаде в Египет. Англичанинът Джон Мандевил видял тази градина през време на пътешествието си през 1322 година. В описанието си той казва, че в нея видял „тънки дръвчета, които не се издигат по-високо от пояса на панталон за езда и приличат на дива лоза”. Очевидно е, че тези дръвчета са били балсамови храсти. Бележитият древен юдейски историк Иосиф Флавий дава сведения по какъв начин са дошли в Египет тези редки растения.

След убийството на Цезар през 44 година преди Рождество Христово дошъл в град Александрия Марк Антоний. Клеопатра, красива, хитра и честолюбива египетска царица, го пленила, увлякла го и по-късно дори му станала законна съпруга (37 година преди Рождество Христово[101]).

Тайно тя  мечтаела да възстанови могъществото на  Египет и  да си възвърне Палестина. Много пъти посещавала Юдея и град Иерусалим и дори се опитвала да хване в мрежата си поставения от Рим цар Ирод Велики и да го привлече на своя страна. Действително не може да се каже, че цар Ирод бил женомразец. Все пак той бил умен и предвидлив; знаел добре, че такава авантюра би могла да възбуди враждата на могъщия Марк Антоний и да му струва не само царската корона, но и главата. Но и отблъскването на Клеопатра не било по-малко опасно. Накърнената суетност на Клеопатра я подтикнала към интрига против цар Ирод. Тя сполучила да бъде извикан юдейският цар в град Александрия пред Марк Антоний, за да се защитава пред издигнати срещу него тежки обвинения. Клеопатра изиграла майсторски своята роля, но и Ирод не се оставил да бъде заловен в клопката. Натоварен със съкровища от злато той се явил пред Марк Антоний и успял да смекчи сърцето на римлянина като го подкупил. Това представлявало ново тежко усмиряване на Клеопатра. Но и тя не  останала  без  печалба.  Цар  Ирод  бил  заставен  да  ѝ  отстъпи  цялото крайбрежие на Палестина с разположените върху него градове. Марк Антоний ги подарил на любимата си като лична собственост. Отгоре на това той ѝ поднесъл в дар и град Иерихон на река Иордан заедно с разположените наоколо плантации с палмови дървета и балсамови храсти, засадени от семена, които някога Савската царица донесла на великия и славен Соломон[102].Новата притежателка отнесла от тях разсад в родината си. Те били засадени в участъка на храма в Хелиополис, означен в Библията като Илиопол (Битие 41:50[103]). Под грижата на опитни юдейски градинари, доведени от Иорданската долина специално за тази цел, редките и ценни растения виреели също и в страната край река Нил – в „градината на билките” до Матария.

Около  четвърт  век  по-късно (Клеопатра  и  Марк  Антоний  вече  се самоубили след разгромяването на тяхната флота от противника им Октавиан Август при Акция[104]) тук вероятно са намерили убежище членовете на светòто семейство Иосиф, Мария и Иисус – в благоуханните балсамови градини на Матария при юдейските градинари.

Много  следи  насочват  вниманието  на   съвременните   научни изследователи  все  към  това  място.  Може  би  някой  ден  ще  се  докаже историческия  характер  на  това  събитие,  което  сега  звучи  като  легенда  и притежава само историческа вероятност[105].

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ОБРАЗ НА ЦАР ИРОД ВЕЛИКИ  И ЗАВРЪЩАНЕТО НА СВЕТÒТО СЕМЕЙСТВО В ПАЛЕСТИНА

Когато звездата на Спасителя изгряла над Витлеемската пещера и известила за Неговото идване на земята в човешки образ, Юдея била управлявана на цар Ирод Велики. Това име той не заслужил и ние го употребяваме само в условен смисъл за различаването на този юдейски управител от останалите членове на неговата династия, които също се наричат иродовци. В евангелията Ирод Велики е представен като жесток и кръвожаден тирании и името му навеки е свързано с желанието му да убие божествения Младенец, поради което той заповядал да бъдат избити всички деца до двегодишна възраст във Витлеем и пределите му[106]. По цялата обширна област се разнасял горък плач на майките, които загубили свидните си рожби и не можели да ги прежалят. След смъртта на цар Ирод светòто семейство се завърнало от Египет. Но благочестивият Иосиф като чул, че в Юдея царува Архелай, синът на Ирод, уплашил се да отиде там; по Божие указание той отвел семейството си в Галилея – в малкия градец Назарет.  Там  отраснал  и  бил  възпитан  Иисус  Христос,  откъдето  идват  и названията му „Галилеянин” и „Назарянин”.Образът на Цар Ирод, както и целия политически живот през време на неговото  управление  в  Юдея  са  обрисувани  само  с  няколко  щрихи  в евангелията.  Съвременните  исторически  изследвания  ги потвърждават  в пълнота, което е пряк аргумент за тяхната историческа достоверност, от една страна, и косвен аргумент за историческия характер на Христовата личност, от друга страна.

Историческият образ на цар Ирод Велики е запечатан за вечни времена в съзнанието  на  човечеството  чрез  летописните  трудове  на  историка  Иосиф Флавий. Ирод бил идумеянин по произход. Благодарение на негови всенни и политически  способности  и  най-вече  на  хитростта,  подкупничеството  и ласкателството му той твърде млад бил назначен през 40-та година преди началото на християнската ера от римския сенат за юдейски цар. Юдеите още от самото начало на управлението му го ненавиждали, защото той бил чужденец, римски агент, узурпатор и похитител на Давидовия престол. За да се сроди с юдейския народ, да свърже кръвно себе си и династията си с царския Давидов род и да утвърди престола си, Ирод се оженил за Мариамна, внучка на авторитетния първосвещеник  Хиркан  ІІ.  Нищо  обаче  не  било  в  състояние  да  смекчи народната ненавист и да сломи опозицията срещу него. Това го озлобявало и озверявало още повече, защото и без това той по природа бил склонен към тирания и жестокост и притежавал див нрав. Така той се оформил като подозрителен и кръвожаден деспот, който жестоко унищожавал всички свои действителни и предполагаеми врагове. Той избил почти всички no-близки и по-далечни членове на асмонейската династия, защото били потомци на законните управители на юдейския народ.

Образът на човека и управителя цар Ирод Велики е обрисуван най-подробно от Иосиф Флавий: „Той не бе цар, но най-свирепият тиран, достигал някога до управлението. Той изби голям брой хора, а и съдбата на тези, които остави живи, беше толкова печална, че убитите трябваше да бъдат облажавани. Той измъчваше не само отделни поданици, но и целия народ. За да пощади чуждестранни градове, той ограбваше собствените си и поднасяше на чужди народи подаръци, които бяха заплащани с кръвта на юдеите. В резултат на това на мястото на предишното благосъстояние и на добрите древни обичаи настъпи пълно обедняване и покваряване на народа. Въобще в малкото години юдеите претеглиха от Ирод повече, отколкото техните предшественици изтърпели в дългия период от излизането им от Вавилон и връщането им при Ксеркс[107].”

Според научни изследвания през времето на 37-годишното управление на Ирод едва ли може да се намери ден, в който да не била произнесена и изпълнена  смъртна  присъда.  Ирод  не  щадил  никого:  нито  собственото  си семейство, нито близки приятели, нито знатни представители на народа, нито дори  невинни  деца.  По  негова  заповед  бил  удавен  назначеният  от  него първосвещеник Аристовул, брат на жена му Мариамна. Не закъснял да падне под меча на Ирод и 80-годишният му тъст Хиркан – последният представител на асмонейската династия. В безкрайния списък на избитите от Ирод се намира името и на собствената му жена Мариамна. Макар да била най-любимата измежду десетте му жени, неоснователно била заподозряна и убита. Скоро след това Ирод осъдил и убил също и нейната майка Александра, както и синовете на Баба, само защото се намирали в далечно родство с асмонейската династия. По заповед на Ирод били убити двамата мъже на сестра му Саломия. Наред с това той изпитал чудовищна наслада, когато по негова заповед били изгорени живи видни фарисеи заради опозиционното им настроение; между тях били и двамата учени мъже: Юда, син на Сарифей и Матиас, син на Маргалот. По-късно, страхувайки се, че синовете му от Мариамна – Александър и Аристовул – могат да му отмъстят за убийството на майка им, заповядал да ги обесят. Последните дни от царуването на Ирод били ознаменувани с невъобразими ужаси  поради  умопомрачението  на  кръвожадния  тиранин.  Техен  венец представлява убийството на третия негов син  Антипатър. То станало само пет дни преди смъртта на Ирод. Изпълнен с чудовищни страсти, обзет от ненаситна кръвожадност и алчност, непрекъснато преследван от подозрения и съмнения и треперещ от страх, в старческата му възраст сърцето му изтръпвало дори от шумоленето на листа и от мяркането на случайни сенки. С такова съзнание Ирод изтръпвал при всяко съобщение за действителен или мним претендент за узурпирания от него юдейски престол.Разгледан в тази светлина евангелският разказ за намерението на цар Ирод Велики да погуби Иисус Христос е верен исторически и психологически. Той не съдържа в себе си нещо неправдоподобно и невъзможно за Ирод. Приписваното му позорно деяние напълно подхожда на моралния му образ, обрисуван така вярно от историка Иосиф Флавий. Нима този, който не пощадил собствените си деца и който облял ръцете си в тяхната кръв, би се спрял да убие няколко  хиляди  чужди  деца,  щом  бил  убеден,  че  заедно  с  тях  ще  бъде унищожен и последният му ненавистен и вдъхващ ужас потомък на Давидовата династия и претендент за узурпирания от него царски трон? При това в тази епоха с жестоки нрави избиването на деца често се практикувало както при военни походи, така и като наказателна мярка.

Бог не допуснал в зверската уста на Цар Ирод да попадне заедно с другите невинни витлеемски младенци новороденият Спасител на света. Той по това време спокойно пътувал за Египет или бил вече настанен там в тихо убежище, за да чака смъртта на чудовищния тиранин и тогава да се върне в родината Си. Ужасната смърт, която поради безбройните си престъпления цар Ирод заслужил, не закъсняла да го сполети. Цар Ирод Велики умрял от най-ужасна и мъчителна болест, която подробно е описана от Иосиф Флавий. Тялото му било разяждано от червей и още приживе започнало да се разлага. Краката му изгаряли от температура, като че ли били посипани с разпалени въглени. Дишането му било тежко и целият му организъм се тресял от хрипове. Той бил непоносим дори за самия себе си и се опитал да прекрати живота си, като се прободе с нож на трапезата. Най-после в 70-годишната му възраст ударил последният час от земния му живот. Това било през 4 година преди началото на християнската ера. Гърчейки се в предсмъртни мъки, убиецът на витлеемските младенци изпитвал ненаситна кръвожадност. Тогава той издал последната си заповед: в часа на неговата смърт да бъдат застреляни всички знатни юдеи, които той по-рано чрез измама повикал при себе си и задържал в хиподрома[108].

По недоразумение точно установената година на Иродовата смърт е повод за някои да говорят за анахроничност на евангелския разказ на Иисусовото раждане, а оттук да проявяват съмнение в историческия характер на Христовата личност.

От една страна, Евангелието категорично свидетелства, че Иисус Христос е роден през времето на юдейския цар Ирод Велики. Евангелист Матей пише, че Иисус Христос е роден „във Витлеем Юдейски в дните на цар Ирода” (Матей 2:1; Лука 1:5). Същият евангелист разказва по-нататък, че мъдреците, които дошли от изток, за да се поклонят на божествения Младенец се срещнали в град Иерусалим с юдейския цар Ирод, че той искал да погуби Богомладенеца, заради което по негова заповед били избити всички младенци под двегодишна възраст  във  Витлеем  и  пределите  му,  и  накрая  че  светòто  семейство  се завърнало от Египет след бягството си след смъртта на цар Ирод.

От друга страна, исторически безспорно е установено, че цар Ирод Велики умрял четири години преди началото на християнската ера. Древният юдейски историк Иосиф Флавий съобщава, че Ирод Велики умрял тридесет и седем години след провъзгласяването му за юдейски цар от Рим[109]. За такъв го провъзгласил римският сенат през 714 година от основаването на Рим или през 40 година преди началото на християнската ера. Известно е, че Иосиф Флавий винаги брои годините от месец нисан до месец нисан. От това следва, че след 37-годишното си управление над Юдея цар Ирод Велики умрял между месец нисан на 750 година и месец нисан на 751 година от основаването на Рим. Иосиф Флавий съобщава още една подробност във връзка със смъртта на цар Ирод Велики, която помага да бъде точно установено през коя година е настъпила тя. Той пише, че цар Ирод Велики умрял скоро след лунното затъмнение и седем дни преди Пасха в същата година[110].Според  точни  астрономични  данни  единственото  лунно  затъмнение, което е могло да бъде видяно в град Иерусалим през 750 година от основаването на Рим или през 4-та година преди началото на християнската ера е регистрирано между 12 и 13 март. Пасха през същата година била на 12 април. Следователно съвсем сигурно е, че цар Ирод Велики умрял на 4 април през 750 година от основаването на Рим или през 4 година преди християнската ера.

В този случай лесно е да се предположи, че евангелският разказ е анахроничен и оттук да се прояви съмнение въобще в историческия характер на съобщаваното от него събитие за раждането на Иисус Христос. И все пак това предположение   не   се   оказва   вярно.   Споменатият   анахронизъм   не   е действителен, а привиден. Той се дължи на грешка в християнското летоброене, а не на грешка в евангелския разказ.

Съвременните учени – астрономи, историци и богослови, са напълно единодушни, че християнското летоброене не е изградено на точни научни изследвания и че в основата си е грешно. Известно е, че християните през първите 6-7 века след Рождество Христово използвали различни стари календари. Те се придържали към местното пресмятане на времето съответно на страната, в която живеели. Някъде те изчислявали времето „от сътворяването на света”, другаде – от основаването на Рим (ab urbe conditа), на трето място – „от царуването на вавилонския цар Набонасар” („ера на Набонасар”), на четвърто място –  от  царуването  на  сирийския  цар  Селевк,  на  пето  място  –  от царуването на римския император Диоклетиан, което започнало през 284 година след Рождество Христово (anni Diocletiani), на шесто място – според годините на управлението на византийските императори.

Едва през V век били поставени основите на християнското летоброене. Негов основоположник е Дионисий Малки. Той по произход бил скит, но по-голямата част от живота си прекарал в Рим като монах. Дошъл тук в края на V век, където останал до края на живота си. Дионисий строго спазвал всички правила на монашеския живот, украсявал се с аскетични добродетели и най-много проявявал смирение, поради което той наричал себе си Exiguus, тоест Малки.   На   него   дължим   редица   богословски   трудове   и   християнското летоброене.  През 525  година  той  се  заел  да  установи  годината  на  Рождество Христово,  за  да  се  преустанови  летоброенето  от  царуването  на  римския император Диоклетиан – гонителят на християните. По такъв начин били поставени основите на християнското летоброене; годините да се изчисляват от Рождество Христово (annia nativate, ab incarnatione Christi, anni domini).В своите изчисления Дионисий Малки стигнал до убеждението, че Иисус Христос е роден на 25 декември 754 година от основаването на Рим. Тази година той поставил като първа от християнската ера. Новото летоброене, наричано на Запад до VІІІ век Дионисиево било възприето във Франция, а след това постепенно било въведено във всички страни в Европа, както и в другите християнски страни в света.

Починът   на   Дионисий   Малки   да   се   заменят   старите   езически летоброения с християнско е похвален. Обаче в своите изчисления той направил няколко грешки, които днес са очевидни.

Дионисий Малки забравил нулевата година, която трябвало да бъде поставена между годините първа преди и първа след Рождество Христово. Щом датата на Рождество Христово била определена на 25 декември, ясно е, че християнското летоброене следва да започне от 1 януари следващата година, а не от 1 януари същата година, в която е роден Иисус Христос. Защото ще се разбира, че християнската ера води началото си почти цяла година (само без шест дни) преди Рождество Христово.

Но най-голямата грешка на Дионисий Малки се съдържа в неговите пресмятания; той пропуснал четири години от царуването на римския император Август, когато той управлявал под името Октавиан (31 до 27 година преди началото на християнската ера). От това следва, че годината на Рождество Христово, а заедно с това и началото на християнската ера, трябва да бъде поставена пет години по-рано от тази, която Дионисий Малки счел за изходна на своето летоброене. Следователно Иисус Христос е роден най-късно през 749 година от основаването на Рим, а не през 754 година, както погрешно пресметнал Дионисий Малки.

На Московското съвещание на предстоятелите и представителите на автокефалните православни църкви, състояло се през 1948 година по случай празнуването на 500 години от автокефалията на Руската православна църква, в заседанията на Комисията по въпроса „За Църковния календар” било изтъкнато от А. И. Георгиевский, доцент при Московската духовна академия, че за начало на нашата ера се счита 754 година от основаването на Рим; „тази дата, произволно установена от Дионисий Малки, намерила всеобщо признание. Ако тя бъде счетена за вярна, то тогава би се получило, че Ирод е умрял четири години преди Рождество Христово, а няма съмнение, че той е умрял след Рождество Христово[111].”

Следователно Иисус Христос е роден през времето на юдейския цар Ирод Велики. Като вземем под внимание събитията, които според евангелския разказ настъпили през времето на Иродовото царуване в Юдея, следва да предположим, че Иисус Христос е роден най-късно през 749 година, а най-вероятно през 747 година от основаването на Рим, когато според приведените пo-горе научни изследвания станало преброяването на населението в Палестина при Квириний и когато изгряла Витлеемската звезда. Това означава, че Иисус Христос е роден най-късно през 749 година, а най-вероятно през 747 година от основаването на Рим, когато според приведениге по-горе научни изследвания станало преброяването на населението в Палестина при Квириний и когато изгряла Витлеемската звезда. Това означава, че Иисус Христос е роден най-късно през 5 година, а най-вероятно – през 7 година преди началото на установената от Дионисий Малки наша ера.Но да се върнем към историческите събития, които последвали смъртта на юдейския цар Ирод Велики и да разберем какво е било тяхното отражение върху земния живот на Иисус Христос!

Войната, във връзка с която Иосиф Флавий споменава за св. Иоан Предтеча и Кръстител и го обрисува, избухнала през 35-36 година след Рождество Христово. Както е известно от историята, тя завършила с победа на арабския цар Арета IV над Ирод Антипа. Напълно естествено било тогава за народа да си обяснява поражението  на  Ирод  Антипа  като  Божие  наказание  заради  неотдавна (вероятно през 29 или 30 година след Рождество Христово) извършеното от него злодеяние над Божия праведник и пророк.

Иоан Кръстител – пише историкът Арчибалд Робъртсън – е историческа личност. В съчинението си, озаглавено „Произход на християнството”, авторът подхожда към проблема за произхода на християнството от марксическа гледна точка.  Основавайки  се  на  приведеното  свидетелство  на  Иосиф  Флавий, Арчибалд Робъртсън определя, че Иоан Предтеча бил убит малко време преди 36 година след Рождество Христово от Ирод Антипа, син на Ирод Велики и тетрарх на Галилея и Трансиордания.  Това  злодеяние  Ирод  Антипа  извършил  без  съд,  за  да предотврати  избухването  на  предполагаемо  въстание.  Според  този  учен историческото известие на Иосиф Флавий за Иоан Кръстител е, истинско[118]. Това събитие било известно на Ориген още в началото на ІІІ век. Той говори за него в съчинението си „Против Целз[119].”Евангелията само съобщават, че Ирод Антипа затворил св. Иоан Предтеча и Кръстител в тъмница, без да посочват къде се намира тя. Иосиф Флавий като историк отбелязва, че св. Иоан Кръстител бил затворен в тъмницата на укреплението Махерус.

Крепостта Махерус се намирала сред пустинната местност на източния бряг на Мъртво море. Тази местност и днес е изолирана от културния свят. Там по каменистите места търсят оскъдна паша за стадата си само бедуински семейства.

Според съобщението на познавача на Палестина Вернер Келер там, сред планинската местност недалеч от река Арнон, могат да се забележат развалини. „Ел Машнака” – висящ дворец – така наричат бедуините това изоставено селище;  тук  някога  се  намирала  крепостта  Махерус,  където  Христовият Предтеча и Кръстител прекарал последните дни от земния си живот[120].

Евангелията подробно описват повода, поради който бил обезглавен св. Иоан Предтеча. Подбудителка за злодеянието била Иродиада, която силно ненавиждала Иоан заради неговите изобличения за незаконния ѝ брак с Ирод Антипа. Тя хитро търсила подходящ случай за своето отмъщение. Наскоро такъв ѝ бил предоставен. На пира, който Ирод Антипа организирал по случай рождения си ден на своите велможи и воеводи и на галилейските старейшини, Иродиадината дъщеря възхитила с прекрасния си танц Ирод и сътрапезниците му. Може би в знак на благодарност и любов към нея Ирод ѝ обещал клетвено да ѝ даде каквото поиска – дори половината от царството си. По съвета на непочтената и коварната си майка тя поискала главата на Иоан Кръстител. Обещанието било изпълнено. Главата на Иоан била отсечена и поднесена на блюдо на Иродиадината дъщеря, която пък я занесла на майка си (Матей 14:6-11; Марк 6:21-28).

Според Иосиф Флавий името на Иродиадината дъщеря било Саломия. Тя била родена през 10-та година след Рождество Христово. Нейният образ е запазен върху една малка монета, на която тя била изобразена заедно със съпруга си Аристовул, когото император Нерон назначил за владетел на Мала Азия. Монетата носи гръцкия  надпис: „Basilews  Aristoboulon,  Basilissa  Salwmhs” (На  цар Аристовул, на царица Саломия). Предполага се, че Саломия е била 19-годишна, когато поради неразумното ѝ желание бил обезглавен Христовият предтеча – св. Иоан Кръстител.Личността на св. Иоан Кръстител била толкова популярна, че още тогава се зародило силно духовно движение от негови почитатели и поклонници. То под названието мандеизъм съществува и досега в долна Вавилония – Шат ел Араб. Неговото учение се изгражда върху поклонението на „Иоана, сина на Захария”. Мандеистите отхвърлят божествеността на Иисус Христос, Когото кръстил  Иоан  Предтеча,  но  заимствали  от  св.  Евхаристия,  например  за причастие употребяват хляб и вода[121]. Появата и съществуването на мандеизма е пряко  историческо  доказателство  за  съществуването  на  Иоан  Кръстител  и косвено за историческия характер на Христовата личност.

Името и дейността на Христовия Предтеча и Кръстител са записани с незаличими  букви  на  страниците  на  историята.  Поради  това  неговото свидетелство за Иисус Христос, на което Господ обръщал голямо внимание и придавал високо значение и днес притежава извънредна ценност и валидност. Христовият Предтеча и Кръстител издига авторитетния си глас от страниците на Евангелието и на историята и приканва всички хора да приготвят пътя и да направят прави пътеките, по които Господ може да достигне до техните сърца. Това може да стане, като снижат планините на високомерието си и се покаят за греховете си; тогава „ще се яви славата Господня, и всяка плът ще види спасението Божие (Исаия 40:5; Матей 3:3-4; Марк 1:2-3; Лука 3:4-5).

^{_________________________________}

*Из книгата „Личността на Иисус Христос”. Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[99]. Вж. по-горе очерка за Целз.

[100]. Ив. Ювачев, Христос в Египте — В: Русский паломник, год. XVIІІ. № 51, M., 1903, с. 887.

[101]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XIV, cap. XIII. § i. (Opera. Graece et tatine. Recognovit Guilelmus Dindorfius. Paris 1865. Vol. I. p. 556).

[102]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XV, cap. IV. § 1—2. De bello Judaico, lib. I. cap. XVIII. § 5; пос. изд. т. I. 582—583; т. II. 45-46.

[103]. Патриарх Иосиф се оженил за Асенета, дъщеря на илиополския жрец Потифера.

[104]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XV. cap. VI. § 1; cap. VII. § 3. De bello Judaico, lib. I, cap. XX. § 1; пос. изд. т. I. с. 585, 589, 594; т. II. 48-49.

[105]. Ср. Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit, Düsseldorf 1956, S. 340-342.

[106]. В евангелския текст е записано, че били убити всички младенци не само в град Витлеем, но  и „във  всичките  му  предели,  от  две  години  и  надолу” (Матей 2:16).  Поради  това обстоятелство броят на избитите младенци бил голям; според църковния календар – 14 000.

[107]. Josephus Flavius, De bello Judaico, lib. II, cap. VI, § 2; пос. изд. Т. II. 92-93.

[108]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XIV. cap. IX – lib. XVII. cap. VIII. De bello Judaico. lib. I. cap. XXII-XXXIII. (Opera. Graece et tatine. Recognovit Guiletmus Dindorfius, Paris 1865. Vol. I, 540-685; vol. II, 54-79).

[109]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. VIII. § 1. De bello Judaico. lib. I. cap. XXXIII. § 8. (Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorfius, Paris 1865.Vol. I. p. 674; vol. II. p.81).

[110]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. VI, § 4; cap. IX, § 3. De bello Judaico. lib. II. cap. I, § 3; пос. изд. т. I. c. 671 и 676; т. II. с. 86.

[111]. Деяния совещания, М., 1949, т. II, с. 291.

[112]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae. lib. XVІІ, cap. IX. § 1-3. De bello Judaico. lib. ІІ. cap. 1. § 1-3; пос. изд. т. I. 675-677; т. ІІ. 85-86.

[113]. Josephus Flavius. Antiquitates Judaicae, lib. XVІІ, cap. IX. § 3-4. De bello Judaico, lib. II, cap. § 1-3; пос. изд. т. I. 676-678; т. II. 86-87.

[114]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. X. § 1-2. De bello Judaico, lib. II, cap. III, § 1-3; пос. изд. т. I. 680-682; т. II. 88-89. Мина и талант са големи парични единици. Златният талант е равен на около 62,800 лв., а сребърният – на 3,500.

[115]. Josephus Flavius, Antiquitates Judaicae, lib. XVII, cap. X, §9-10. De bello Judaico. lib. II. cap. V. § 1-3; пос. изд. т. I. 684-685; т. II. 91-92.

[116]. Специално за историческия образ на цар Ирод Велики вж. Steward Perowne, Herodes der groBe Konig in der Zeitwende, Stuttgart, 1957.

[117]. Josepfus Flavius, Antiquitates Judaicae. lib. XVIII. cap. VI. § 2 (Flavii Josephi Opera. Graece et latine. Recognovit Guilelmus Dindorfius, Paris 1865. Volumen 1, p. 704-705).

[118]. A. Робертсон, Происхождение христианства, М., 1956, 111-112.

[119]. Origenes, Contra Celsum, lib. I, cap. 47 (J. P Migne, Patrologiae cursus completus, Series graeca. Paris 1857. Tomus XI, col. 745).

[120]. Werner Keller, Und die Bibel hat doch recht. Forscher beweisen die historische Wahrheit. Dusseldorf 1956. S. 348.

[121]. По-подробно за произхода, учението и сегашното състояние на мандеизма вж.: проф. прот. В. Зенковский, Апологетика, Париж 1957, с. 12 и Prof. Dr. Walter Bauer. Mandaer (Die Religion der Geschichte und Gegenwart. 2 Aufl. Tübingen 1929. Bd III. Sp. 1953 ff).

Първо изображение: авторът, проф. Иван Панчовски (1913-1987).

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Следва…