Христос Яннарас

Човешкият неуспех и грехът не изчезват от Църквата, но и не нанасят вреда на нейната истина. Напротив, истината на Църквата е в приемането на греха на човека и в преобразяването на този грях в нов живот – на общението и единството.

Човек може да се отдели от Църквата само по силата на своята свободна воля – ако отхвърли истината на Църквата или поиска да я подчини на мерките на своето индивидуалистично битие[1]. Грехът унищожава църковната истина само когато човек се опитва да я подменя със свое антропоцентрично разбиране за света, когато на мястото на дара и на Откровението поставя собствено определение и преживяване на истината. Църквата е нарекла тази претенция с думата ерес, която означава избор на определен начин за тълкуване и реализиране на събитието на спасението, различен от този, чрез който се разкрива църковната истина.

Обикновено ереста предполага избор и предпочитане на една част от истината, на която се придава абсолютно значение в сравнение с цялата истина, тоест става дума за абсолютизиране на относителното, което неизбежно релативизира абсолютното[2].

Отричането или поставянето под съмнение на целостта на църковната истина не може да означава замяна на истината. Налице е единствено подмяна на тази истина с различно възприемане на света и състоянието на живота, с друга онтология и религия. Изборът на само част от тази истина и абсолютизирането на тази част, извеждането ѝ до мащаба на цялото претендира да даде правилно тълкувание и да бъде истинското „християнско откровение”, докато всъщност представлява промяна и извращаване на единната истина на Църквата и унищожаване на възможността за спасение.

Когато говорим за избирането и абсолютизирането на някоя част от църковната истина, описваме симптомите на ереста, но не и нейната реалност. В действителност истината на Църквата е католична единовидност (принадлежност към един вид), тя е неделима и неразделна – единство на живота. Всяко обособяване или абсолютизиране на една или друга страна от тази католичност разрушава целостта на истината и пълнотата на живота и се превръща в заблуда, в грях (пропускане на целта), провал и отпадане от живота, в смърт, ако говорим с термините на Откровението.

Ереста се стреми да подчини истината на Църквата, тоест единството на живота на разделения начин на съществуване на падналия човек. Обикновено ереста се проявява като теоретично разногласие, разногласие по отношение формулирането на истината, докато всъщност представя фрагментарно познание и преживяване за истината. Ереста абсолютизира или интелектуалното познание, или емоционалното преживяване, или нравственото прилагане на истината, при все че самото разделение на интелектуално познание, емоционално преживяване и нравствено приложение самò вече разрушава католичната единовидност на истината и на живота, оставяйки човека раздробен в конфликта между неговите индивидуални свойства и потребности.

С други думи, ереста е такова състояние на живота, което е противоположно на евхаристийното единство на живота. Човек не приема дара на единството; отговаряйки с грях на Божията любов, се отказва да вгради, да включи своето индивидуално битие в плътта на общението с Христос в тялото на Църквата. Вместо това се опитва с помощта на индивидуални способности – интелектуални, емоционални и морални – да прекара мост над бездната, разделяща неговия живот от живота на Бога. Затова ереста винаги съдържа признаците на антропоцентричната религиозност: тя е религиозната съставка в човешкия живот, удовлетворение на религиозните потребности на индивида, наравно с удовлетворяване на останалите потребности от страна на другите съставки на живота.

И още нещо: католичността на църковната истина не е абстрактно обобщение, а истина на личната католичност, истина на общуването между личности. Реалността на съществуването възстановява смисъла на събитието на съществуването – католичния начин на съществуване. Тук повече от всичко друго е подходяща употребата на думата онтология. Църковната истина (истината, която се открива от Христос и се въплъщава от Църквата) е преди всичко онтологична – битие, свят и история се съединяват в едно цялостно понятие и жизнен опит – истината на битието, на всяка съществуваща и обладаваща битието реалност е обобщена в едно потенциално ставане, в събитието на отношенията между личния Бог и човешката личност.

Отношението предполага възстановяване на смисъла на съществуването, тоест себепревъзхождане на божествената и човешката природа благодарение другостта на личността: природата съществува само в лица, и ние познаваме както природата, така и лицата само чрез действието, чрез енергиите на природата, които са винаги лични. Личността е носител на природните енергии, а това означава, че способът на битието на природата е личната другост: множественост на лицата и техните действия, резултат от действията на природата, които са винаги лични.

Познаването на лицата и енергиите е възможно само през призмата на личните отношения и действие, по пътя на опитното и католично участие и причастност към личните енергии и техните действия, които носят в себе си следите на другостта на личността. Чрез енергията участието в другия, като превъзхождане на самия себе си, се осъществява като любовно себежертване в единството на ероса – завършек на личното познание и действие. Църквата познава Бога в личното отношение към своя Жених – Христос, нашия възлюбен. Това отношение прави възможен живота сред енергиите на Светия Дух, откриващи любещата воля на Отца. Църквата познава света – съвкупност от осъществяванията на Божествената лична енергия – като динамично извършван и осъществяван призив към общение от страна на Бога към човека[3].

Ереста отрича подобно единно виждане и опитно преживяване на Църквата. Тя отрича динамичното и благодатно единство на битието и на познанието в събитието на възникването на лично любовно отношение, подчинявайки знанието за истината и за спасението на раздробеното индивидуално битие: на интелектуалното познание, на емоционалното преживяване, на нравствената дейност. При това тук е налице не едновременно включване на тези три части на душата, а само на две или една от тях. Затова всяка ерес започва с това, че пряко или косвено отрича принадлежността на събитието на възникването на съществуването към единия вид. Ще рече, ереста поставя под съмнение, изопачава или отхвърля връзката между природа и личност, природа и енергия. Ереста винаги абсолютизира интелектуалното познание на същността или на природата, игнорирайки опитната истина на личното отношение или индивидуалните особености, етични или психологически, които по този начин се оказват откъснати от общата природа, тоест от общия способ на съществуване.

Единството на битието и познанието в отношенията на личностите е отговорът на православното богословие на въпроса, къде е истинската Църква. Това е началният въпрос за богословието и живота на западното християнство.

Западът винаги е разглеждал съществуването на обективен принцип, изразяващ и истинно и безпогрешно разкриващ църковната истина, като необходима предпоставка за църковното единство. Според западните богослови само така може да се преодолее субективното възприемане на проблемите, водещо до разкол и разделение. Очевидно е обаче, че търсенето на обективен принцип, разбиран като обективно и безпогрешно изразяване на истината на Църквата, предполага позитивистко приемане на истината, тоест гносеология, за която истината се изчерпва с обективно описание и общозначима формулировка и за която авторитетът на безпогрешния носител и изразител на тази формулировка е свещен.

За Православната църква и богословие, обратно, истината превъзхожда всякаква обективна формулировка на познанието и затова е невъзможно дори поставянето като проблем на обективното определение за „истинно”. Православното богословие няма за задача да покаже конкретния носител на тази истинност.

В Православната църква истината не може да се изчерпи с изолирано и статично обективно формулиране и с неин обективен носител и изразител. Понеже е динамично събитие, тя е способът на съществуване на Христос и Църквата, който превъзхожда условното отъждествяване на определението и определения (adaequatio rei et intellectus). Словесното изразяване на истината, което намираме в Свещеното Писание, в решенията на съборите, в богослужебните текстове и творенията на отците определя, но не изчерпва събитието възникване на нов живот в Христос, способа за съществуване на общността на светците, тяхното наистина безкрайно съвършенство.

Разбира се, определенията на вярата и истината, осветени от живота на Църквата, както и решенията на Вселенските събори имат за църковните членове задължителен характер. Това означава, че формулирането на догматите и на символите на вярата не може да се промени или преразгледа без риск от загуба на идентичността на живота на Църквата и на реалното събитие на спасението.

Събитието на спасението и динамичното му осъществяване в църковния живот обаче са първични по отношение на всяка формулировка на истината за спасението. Съборните догмати са определения, установени хоризонти на истината, която Църквата живее и въплъщава. Тези определения-предели ограждат, отграничават опитното преживяване и въплъщение на истината от заблудата и ереста, тоест от не-Църквата, от способа на съществуване на падналия човек. Съборните определения и литургическите изповедания на вярата са само символи на истината, които „съединяват” (συμβάλλουν) личния опит в общ и в живот на Църквата. Следователно не можем да ги възприемаме като абстрактни идеологически принципи и откъснати от живота разсъждения.

По същата причина никой институционален носител, власт, авторитет не могат (по силата на самия смисъл на правото) да претендират за формулирането на догмати и символи. Това прави само тялото на Църквата. Дори и събор на повечето епископи от цялата вселена, който именува себе си вселенски, трябва да бъде признат за православен от цялото църковно тяло. Само тогава определенията му са задължителни за всички верни и определят историческия път на Църквата. Много са представителните събори, наричали се вселенски, но отхвърляни от тялото на Църквата, защото не са разпознали истинския и автентичен израз на опитното знание на събитието на спасението, което бива преживявано и въплъщавано само от цялото църковно тяло.

Неподлежащият на рационално описание фактор съзнание на църковното тяло не означава рационалистичния принцип на демократичното мнозинство. Той означава първичността на събитието на спасението пред формулата на спасението. Означава и това, че първото и основно условие за познаване на църковната истина е причастността към способа на съществуване на Църквата.

И тъй като истината на Църквата се реализира като способ на съществуване, а формулирането на истината само определя способа на съществуване на Христос и на Църквата и го отграничава от този на съществуването на падналия човек – човека под властта на греха – именно затова броят на гласовете и на привържениците не означава нищо. Единственият критерий за истина е нейната католичност. Дори само един член на Църквата може да спаси в свое лице целостта на вярата и истината на целия Христос, вселенския начин на съществуване на Църквата. Св. Атанасий Велики, преподобни Максим Изповедник, св. Марк Ефески са показателни исторически примери за запазване на църковната истина на католичната, вселенска личност.

Вселенският характер на Църквата, католичността ѝ ни позволяват да разберем какво е това съзнание на църковното тяло. Когато един или друг църковен събор уверено твърди: „Угодно бе Святому Духу и нам” (тоест Дух Свети и ние решихме), той признава, че е осмислил и изразил опита и съзнанието на цялото църковно тяло. А епископите са се оказали уста и носители на вселенската истина на спасението, въплътена във всяка поместна църква. Не свещеният сан на епископа, нито институционалният характер на събора гарантира правилността на изразите и формулировките на църковната истина, но съгласието на епископите на събора с вселенския опит на църковното тяло, тоест с общата воля и енергия на общината на светците по образа на Троицата.

По тази причина решенията на вселенските събори, както догматическите, така и каноническите, не са ограничени в отминали ситуации и преходни проблеми. Даже най-малките правила на църковния ред в крайна сметка имат отношение, също както и догматичните определения, към способа на съществуване на Църквата, тоест към способа на съществуване на човека по природа и по истина. Те се отнасят до целия човешки род. Вселенската истина и автентичност на живота определят и съхраняват формулировката на догматите и правилата. А това означава, че формулирането на догмати и правила е съборно дело и служение на живота и истината, а не пълномощие на притежаващата авторитет „власт”.

Еднотипност на ересите

Примерите на най-характерните ереси, които познава историческият живот на Църквата, потвърждават вече направените изводи.

Арианството абсолютизира личната другост, различността на ипостасите на Св.Троица и релативизира единството и тъждествеността на едната Божествена същност. Прокарва различие в същността, не в ипостасите на Троицата, отричайки единосъщието на Сина с Отца, а така и отхвърля реалността на въплъщението на Бога и възможността за спасение на човека.

Целта на арианите е защита на истината за личния Бог. Те са против това лицата на Троицата да се разглеждат като лични прояви на единоначална божествена същност. Арианството обаче разрушава именно онова, което е искало да съхрани – истината за личността, възстановяваща смисъла на природата и същността, но без да го изчерпва. Разсъдъчно арианите отделят природата – като автономна онтологична реалност – и я отъждествяват с лицето. Те отричат или игнорират способа на съществуване, който превъзхожда логическото тъждество и представлява и тъждество, и другост: тъждество на природата и другост на лицата.

Несторианството пък абсолютизира истината за човешката природа на Христос, като се стреми да противопостави срещу всякакъв вид докетизъм действителността на въплъщението, човешкото съществуване на Христос. Монофизитството пък обратно – абсолютизира истината за Божествената природа на Христос, в желанието да освободи намесата на Бога в историята от всички условности и ограничения на реалността. И в двата случая е налице обособяване на природата като автономна и онтична реалност, отделена от своя способ на съществуване, който е личността – ипостаста на природата. Така се губят различията между „природа” и „личност”, а затова се абсолютизира или човешката, или божествената природа на Христос – за сметка на пълнотата на истината за неслитното, неразделно и неразривно единство на двете природи в единия и същи богочовешки способ на съществуване – в едното лице и едната ипостас на Христос.

Както несторианството, така и монофизитството „опростяват” истината, като се опитват да я приспособят към логичното тъждество на определение и определяемо. Но логичното тъждество подразбира наличието на онтични и на индивидуалистични категории. То не е в състояние да се приближи до същностното събитие на единението на двете различни природи в една ипостас, тоест до противоречивото (от гледна точка на логиката на онтичните категории) битие, характеризиращо се както с тъждество, така и с различие – тъждество на лицата и различие на природите. Така, и в двата случая човешката природа остава невъзприета от Божеството, човекът – отделен от Бога с непреодолима пропаст, а спасението – недостъпно за него.

Може да се каже, че тези три ереси от първите векове на християнството сумират архетипните тенденции, изразяващи неспособността на битието да се превъзмогне като онтична индивидуалност и да приеме като дар откровението за вселенското единство на живота и истината на Църквата. По-късните опити да бъде разрушено църковното единство (между истина и живот), изглежда повтарят в друга степен и във връзка с по-частни богословски въпроси първоначалните архетипни тенденции, абсолютизиращи природата за сметка на лицата, или личната другост – за сметка на общата същност. Абсолютизирана бива или божествената и непознаваема реалност, или човешката и чувствено възприемаема реалност на едното богочовешко тяло на Христос – тяло, което е ново творение, тоест способ на съществуване на Църквата.

Така монотелитството и иконоборчеството абсолютизират природата за сметка на лицата. Монотелитите не желаят да различават онова какво на природната воля от как на нейната лична проява. След това моноенергизма подчинява лицето не само на природната воля, но и на всяка друга природна енергия и отказва да различи въпроса какво на природната енергия от как на личната ѝ проява. Абсолютизира природата и природната енергия, игнорирайки или релативизирайки реалността на личността – способ на съществуване и на действие на природата. Затова и отказват да признаят две действия в Христос, божествено и човешко, намирайки съгласие в онова как на тяхната лична проява.

По същия начин и иконоборците абсолютизират природата като автономна същностна реалност, откъсната от нейния способ на съществуване, който е личността. Отричат другостта на лицата спрямо природата и затова в изобразяването на лицето на Христос виждат идолизиране на божествената Му природа. И забравят, че природата не бива да се изобразява, тъй като тя не съществува сама по себе си, а само в ипостас, в лица: „Когато нещо се изобразява, изобразява се не природата, а неговата ипостас[4]”.

И двете най-значими (поне като исторически последствия) по-късни разделения на църковното единство обаче – римокатолицизмът и протестантството – продължават първоначалните архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, открит във въплъщението на Словото. Те прилагат същото това интелектуално и фрагментарно тълкуване на Откровението и изкривено разбиране за различието между природа и лице, природа и енергия.

Римокатолицизмът без съмнение абсолютизира природата и релативизира или отрича личностната католичност. По интелектуален начин той отделя природата или същността като автономна същностна реалност, откъсната от способа на съществуване, който е личността – ипостас на природата. За римокатолическите богослови способът на съществуване на божествената същност или природа се изчерпва с „чистата енергия на съществуването[5]”. В такъв случай способът на съществуване става неинтересен, а от там и истината за Бога се отделя от събитието на възникването на лицето, от личното непосредствено откровение за ипостаста: тя бива представяна единствено в абстрактни определения и става предмет на разсъдъчни операции[6].

Римокатолиците отказват да различат природата от действията на природата, които са винаги лични. И настояват върху неразделното и основополагащо единство на Божествената природа и енергия, тоест на онтологично-разсъдъчното възприемане на същността, която изцяло преминава в действие. Не желаят да различават онова какво на природната енергия от как на нейната лична проява, от съгласието и взаимната обмяна на лични божествени енергии, в което неразделното единство на божествената природа и енергия се разкрива като единообразна реалност на живота и на любовта на трите божествени Лица.

Римокатолиците абсолютизират природата за сметка на ипостасите и затова отказват да различат личните свойства на божествените Ипостаси (отчество, синовство и изхождане) от общото явяване на троичната енергия в света и в природата. Смесват действията на Духа, които винаги са знак за обща воля на Отца и Сина, с изхождането на Светия Дух само от Отца. Утвърждават изхождането на Дух Свети и от Сина (filioque) като забравят, че ипостаста, лицето на Отец е принцип на различаването на свойствата. Така те абсолютизират онтологично-разсъдъчното единство на същност и енергия[7].

Римокатолицизмът абсолютизира природата за сметка на лицата, природата на Църквата за сметка на общението на лицата, което представлява само по себе си способ за съществуване на църковното тяло. Абсолютизира се енергийно-организационната същност на Църквата и нейният логически обоснован авторитет, тоест тя се абсолютизира като авторитетна действена организация. При това се релативизира и дори игнорира способът, по който съществува: същностно съ-битие на лична причастност и общуване, което и представлява църковната истина и единство, докато организираната структура, както православното богословие знае, не образува, а само изразява единството.

Вместо ипостасното единство на тварното и нетварното, което има своето начало в Лицето на въплътеното Слово и динамично се осъществява в тялото на църковното общение на личностите (създадено и дарувано от Духа), римокатолицизмът настоява на единство на Словото с природата на Църквата – Слово, което заедно с Отец извежда Духа и затова е необходима предпоставка за изпращане даровете на Духа. В Църквата в Бог-Слово се срещат две обективни същности: на Бога и на човека. Разстоянието между двете същности се преодолява не чрез обединяващата ипостас на въчовеченото Слово, на Неговата нова богочовешка природа, тоест благодарение неговия реализиран способ на съществуване, но благодарение на същността на Словото, на Словото, отъждествено с природата на Църквата, с логически обоснования авторитет на църковната власт, и, накрая, благодарение на словото като словесна проява и интелектуално постигане на истината, което съответства на моралните изводи от тази истина.

Протестантизмът отива още по-далеч в игнорирането на истината за личността, за единството на Църквата като общение на личностите по образа на Троицата. Отрича привилегията, дадена от римокатолицизма на природата на Църквата, тоест енергийно-организационната ѝ същност и логически обоснован авторитет, но не за да възстанови истината за лицето и личното общение, създадено и дарувано от Духа, а единствено за да абсолютизира индивидуалната другост за сметка на обективно-организационното разбиране реалността на същността. Протестантизмът абсолютизира индивидуалната вяра (sola fide), индивидуалното интелектуално осмисляне и емоционално преживяване – индивидуалното етично приложение на истината.

Ако другостта не е лична, разкриваща се в благодатното общуване и отношения, а единствено индивидуално различие, то тя и не може да създаде никакво органично единство без препратка към обективно основание и общопризнат авторитет. Затова протестантизмът абсолютизира вече не само рационалното разбиране за природата на църковната структура, а и рационалното разбиране за природата на Писанието. Основа за църковното единство сега е текстът на Писанието – истината за общата природа се превръща в общност на идеологии и етични норми. Християнската идеология и етика се изграждат на основата на обективния авторитет на текста и подменят същностното събитие на църковното единство и общение – новия способ на съществуване, който е истината на Църквата, нейната нова богочовешка природа.

Протестантизмът запазва присъщото на римокатолицизма отричане на разлика между същност и енергия и римокатолическото учение за изхождането на Светия Дух и от Сина. И така остава верен на концепцията за абсолютно енергийната същност. Тази концепция свежда истината за лицето до вътрешните отношения вътре в същността, достъпни само за рационалното възприемане чрез интелектуално приближаване до същността. И в римокатолицизма, и в протестантството основа на църковното единство е логично обоснованият авторитет, рационалната представа за същността-воля на Бога и същността-воля на Църквата. Разликата е в това, че за римокатолиците тази логически обоснована представа за волята на Бога и на Църквата се конкретизира във видима власт на църковната организация, а за протестантите – в текстовете на Писанието. И в двата случая приближаването до същността-воля е възможно само чрез индивидуалните интелектуални способности. Този подход запазва разбирането за църковното единство не като същностно събитие на личното отношение и общение, но като подчинение на индивида на обективната логика и етични изисквания.

Дори и в границите на православната Източна църква обаче, от време на време, се наблюдават опити да се разруши църковното единство. Дори и там повтарят първите архетипни отклонения от правилното разбиране и преживяване на троичния способ на съществуване, който бе явен във въплъщението на Словото.

Най-важното посегателство над съборното единство на поместните православни църкви в последния век бе национализмът (филетизмът) или етноцентризмът[8]. Става дума за подмяна на истината за природата на Църквата, състояща се в „новия” троичен способ на съществуване в Христос, с обективната единородност на нацията или етноса; релативизация на общата богочовешка природа на Църквата заради индивидуалната (национално-етническа) другост.

Подчиняването им на изискванията за национално-етническа целесъобразност, претенциите на всяка автокефална национална църква за световна („вселенска” само в обективния и рационален смисъл) юрисдикция над своя етническа реалност[9], измества основата на църковното единство от битийната реалност на спасението (троичния способ на съществуване, разкриващ се в кеносиса на Христос) към несторианската по характер абсолютизация на човешките фактори за единство.

Национализмът (етнофилетизмът), без да я отрича непосредствено, но при всяко едно положение затъмнява истината за приемането от Христос на съборната човешка природа, събиране в едно на преди разпръснатите Божии чеда (разпръснати по природа, но също и по силата на обстоятелствата – по племена и народи). Той не възприема тази eдинност, образувана от събрани заедно в църковното единство хора, като свидетелство за богочовешката природа на Христос и явяване на едното тяло, общността на живите и умрелите във всяко евхаристийно събрание, с видима глава единия епископ в образа и на мястото на единия Христос. Етнофилетизмът не вижда в тази единност открито за всички спасение, родилия всички ни Адам, съ-възкръснал с Христос в единия и единствен способ на съществуване в истината. За него това е единството на народа или нацията, били те и разпръснати по целия свят: пребиваване на човешката природа в раздробено състояние, в състояние на отхвърленост и неизцеленост.

Днес, в духовния живот на православните църкви, разбирането за църковното единство като обективна единородност (съвпадане на външни индивидуални признаци като идейни убеждения и морални качества) се проявява като богословски академизъм и пиетизъм.

Богословски академизъм наричаме откъсването на богословието от живота и опита на Църквата, обективирането на църковната истина в абстрактни интелектуални схеми с „догматичен”, тоест аксиоматичен характер или в теоретични „принципи”, можещи да се приемат в качеството им на идейни убеждения, без това да променя по никакъв начин живота. Богословската истина е отделена от живота, губи динамичния характер на знанието, получено благодарение на участието в събитието на съ-възникването и съществуването на Църквата. Богословската истина се ограничава в понятия и формули и започва да се възприема като самодостатъчна интелектуална структура, като идейна „система”, става „наука”, която е подчинена на законите и принципите на понятийно-силогистичната непротиворечивост и последователност[10].

От позицията на богословския академизъм принадлежността към Църквата се проявява в същото, в което и привързаността към която и да е идеология: изразява се в умствено приемане на теоретични принципи и положения без промяна на природата на човека и способа на неговото съществуване. Единството на Църквата вече не се приема като събитие на новото съществуване, като нова природа и способ на съществуване в Христос. Църквата се възприема като идеологическа еднородност и съвпадение между споделяни от индивида метафизични убеждения, приспособени към интелектуалното познание.

Без съмнение, академизмът в богословието е типичен исторически продукт на богословския рационализъм на западната средновековна схоластика[11]. Схоластиците създадоха гносеологията, в която познанието се изчерпва с разбиране за условността на обективните силогизми, а истината – със съвпадението между понятие и предмет, към който се отнася, или с мистиката на същността, contemplatio (съзерцание) на безличния Абсолют. Богословието се превръща в „наука” със свои „доказателства”, обективираща предмета на своето изследване, подчиняваща го на правилата и принципите (regulae, axiomata, principia) на позитивистката гносеология.

Но в конкретната форма, в която го виждаме днес, академизмът в богословието става господстващ след Реформацията[12]. Новите „църкви”, които постоянно се отделят от Рим, търсят оправдание на своето историческо възникване и битие преди всичко във формулировката на теоретични различия, тоест стремят се към по-вярно формулиране на църковната истина, която е била изопачена от папизма. След всеки реформатор вървят последователи, споделящи неговите лични възгледи и мнения. Идейното им съгласие, изразяващо се накрая в официални изповедания и членове за вярата, изгражда духовната идентичност на нововъзникналата църква изключително като общност на убеждения[13].

Така богословието започва да се използва за възможно по-обективно, тоест научно утвърждаване на конфесионални разлики. Богословският академизъм няма нищо общо с преживяването на събитието на спасението, с обединяващия Църквата вселенски опит – на същностното единство и общение на единия лик на верните в богослужението и в аскетичния подвиг. Опитът за научно обработване на това конфесионално богословие неизбежно води до рационалистична и историческа критика на онези основополагащи истини, върху които се градят опитът и животът на Църквата[14]. Шизофреничният разрив между вяра и знание, чудо и логика, опитно възприемане и рационално постигане могат да станат централен проблем на протестантското богословие.

Възприемането на богословието като абстрактна наука, което я превръща в теоретичен клон на знанието и идеологическата система, се забелязва и в духовния живот на православните източни църкви от XVIII век. В завладения от турците Изток, както и в Полша, Литва и Русия усилията на римокатолици и протестанти за „обръщане” на православните достигат своята кулминация[15]. В борбата на два фронта, в стремежа си да защити своето Предание и истина, православното богословие започва да използва оръжията на своите противници, приема техните аргументи, изработени на Запад по време на религиозните спорове, тактиката и начина на мислене на конфесионалните богослови на Запада и изразява себе си в изповедания на вярата, измествайки центъра на своето собствено религиозно самосъзнание от литургичния живот и непосредствената даденост на опита към деклариране на идейни позиции и верови постановления[16].Богословието като израз на същността на вселенското събитие на спасението, което е въплътено в единството на евхаристийното тяло, на вярата и опитното преживяване на апостолското приемство, и съзнанието за това единство, винаги отличавало Църквата от ереста, отстъпват място на фрагментарно-конфесионалното възприемане на самото православие.

Неизбежно следствие от богословския академизъм е пиетизмът – явление от живота на Църквата, имащо, разбира се, своите исторически и конфесионални рамки[17], но което получава широко разпространение в духовния живот на всички християнски църкви, в това число и сред православните източни църкви.

Може да определим пиетизма като религиозна позиция, при която спасението в Христос се разглежда като събитие на личния живот, като нова възможност, открита за индивида. Пиетизмът представлява абсолютизиране на индивидуалното благочестие, субективно присвояване на спасението, според което достатъчно за спасението на човека е неговото нравствено усилие.

От гледната точка на пиетизма, спасението не е църковно събитие, богочовешко ново творение на тялото Христово – човешката природа според истина, тоест способ на съществуване по образа на Троицата, единство на общението на лицата. То вече не е динамично-лично участие в тялото на църковната община, спасяваща човека, въпреки неговото индивидуално недостойнство (тоест изцеляваща го, правеща го цял, цялостен в същинските възможности на личната католичност и обръщаща неговия грях чрез покаянието във възможност за приемане на благодатта и любовта на Бога). Според пиетизма, оправданието на човека се удостоверява от самия човек. То се гарантира от неговите индивидуални постижения, от индивидуалното изпълнение на религиозните задължения и морални предписания, от индивидуалното подражание на Христовите добродетели. За пиетизма Църквата е само външна обвивка на индивидуалното оправдание: съвкупност от нравствено възродени индивиди, събрание на чистите, което спомага за развитието на индивидуалната религиозност.

Пиетизмът подрива и дори изцяло отрича онтологията на църковното единство, но без да подлага на съмнение формулировките на истината за Църквата, а само като ги игнорира и възприема като умствени схеми, нямащи отношение към спасението и ги оставя на откъснатия от живота богословски академизъм, който, както и пиетизмът, запазва характерната за него вярност към буквата на догматическата формула, но към мъртва буква, нямаща отношение към живота и опита на човешкото съществуване.

Тези два вида реално разрушаване на църковната истина и единство се отличават от древните ереси. Тъй като не отричат вероучението и формулировките на истината за Църквата, те отделят истината от живота и от спасението на човека. Разривът може да има много варианти и оттенъци и затова е така трудно академизмът или пиетизмът да бъдат отлъчени, тоест изведени зад пределните на църковната истина и единство. Но именно затова те представляват най-голямата опасност за истината и за единството на Църквата.

Започвайки от арианството и чак до пиетизма, въпреки всички исторически и теоретични разногласия, ясно може да се проследи еднотипността на ересите: винаги едно и също отрицание или изопачаване на истината за личността и за природата. Отрицание на католичността на всяка личност и на личния способ на съществуване на природата. Отрицание или неправилно разбиране на истинските разлики между природа и личност, между природа и енергия.

От арианството до пиетизма, всяка ерес се оказва унищожаване на сбъдването на църковната истина, тоест на единството на Църквата. Унищожаването на новия способ на съществуване, състоящ се в личното общуване и отношения, в общуването на живите и мъртвите, на грешниците и на светците. Унищожаване на същностната принадлежност към тялото на Църквата, към богочовешкото творение и живота в Христос.

Превод: Златина Иванова

_______________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

** „Η ενότητα της αλήθειας” – In: Γιανναράς, Χ. Αλήθεια και ενότητα της Εκκλησίας, Αθήνα: “Γρηγόρη” 1997, σ. 34-55 (бел. прев.).

[1]. „Отсеченият от спасяващата вяра вече е обезглавен, като Голиат, със същия меч, който е извадил срещу истината: защото е лишил себе си от истинската глава” (Gregorii Nysseni opera, V, 1, Leiden 1960, p. 228).

[2]. Тази формулировка принадлежи на Игор Карузо: „Ереста представлява абсолютизиране на частните истини и неизбежно се съпровожда от релативизиране на абсолюта… По същия начин и в богословския смисъл догматическата ерес не е просто рационална хипотеза. Еретическият възглед никога не е само индивидуално предположение… Той изопачава цялата картина на света, която поради ереста става безумна… Догматическата ерес има не само религиозно значение, тя е погрешно поведение на всички нива на живота… Докато истината е една, ереста е разрив на истината, частна истина” (Caruso, I. Psychonalyse und Synthese der Existenz, Wien 1952). С това определение съвпада и социологическият подход към ереста на К. Касториадис: „Думата секта за нас не е качествено определение. Тя има точен социологически и исторически смисъл… Сектата е групировка, извеждаща до абсолют една страна, един аспект или фаза на движението, от която е произлязла. Тя създава истина от доктрината, като я абсолютизира, подчинява ѝ всичко останало и за да съхрани верността към тази истина, радикално се отделя от света и от този момент заживява в свой отделен свят” (Castoriadis, C. L’ institution imaginaire de la société, Paris 1975, p. 16).

[3]. Γιανναρά, Χ. Το πρόσωπο και ο έρως, Αθήναι 1976, σ. 324.

[4]. Θεόδωρος ο Στουδίτης, Εναντίον των εικονομάχων, 3, 34 (PG 99, 405 A).

[5]. Gilson, E. La philosophie au Moyen Age, Paris 1962, p. 589-590.

[6]. Chenu, M. La théologie comme science au XIII siècle, Paris 1969, p. 42; Grabmann, M. Die Geschichte der scholastischen Methode, 2, Graz 1957 S. 281f.

[7]. „Прибавянето на filioque и отричането на разликата между същност и енергия е в причинно-следствена връзка. Смесването на ипостасни свойства с общата същност на трите Ипостаси и на изхождането на Духа с изпращането Му в света непосредствено отразява отъждествяване на същност и енергия. Изпращането на Духа в света вече не се разглежда като общо действие на трите божествени Ипостаси, насочено навън, а като определение на Божеството вътре в Него. С други думи, разбира се като вътрешно отношение – вътре в Божествената същност и затова се отъждествява с изхождането на Духа. Понеже това отношение в същността се разбира като причинно, то и изхождането неизбежно започва да се отнася и към Отца, и към Сина (ex Patre Filioque). Така трите божествени Ипостаси нямат, всяка от тях, лична воля и действие, а понеже способът на съществуване е взаимодействие на лични свойства и единство в любовта, единното как на личното изразяване на природните воли и енергии е отъждествено с какво на природната енергия – тя губи връзка с лицата и вече не е реално явяване, в което се разкрива другостта на лицата. Отнася се единствено до същността, като мислимо определение, описващо способа на битието на същността (actus purus). Той пък поглъща способа на съществуване и реалността на лицата се свежда до отвлечени вътрешни отношения в същността. Затова православните от 14 в., във връзка с така наречените исихастки спорове, осъждат римокатолиците за юдейска нищета на единобожието и твърде интелектуална идея за безличен Бог-същност, за откъсване на човека от опита на личното отношение с личния Бог” (Yannaras, C. “The Distinction between Essence and Energies and its Importance for Theology”- In: SVTQ, 4, 1975, p. 232-245).

[8]. Μαξíμου, Μητρ. Σαρδεων, Το Οικουμενικóν Πατριαρχεíον εν τη Ορθοδóξω Εκκλησíα, Πατριαρχικóν ’Ιδρυμα Πατερικων Μελετων, Θεσσαλονíκη 1972, σ. 322-323.

[9]. Ibid, σ. 330-333.

[10]. Виж още: Γιανναράς, Χ. Ορθοδοξία και Δύση – Η θεολογία στην Ελλάδα σήμερα, Αθήναι 1972; Ware, T. The Orthodox Church, London 1993, p. 194.

[11]. Основни трудове върху възникването на богословския рационализъм: Chenu, M.-D. La théologie au douzième siècle, Paris 1966; Idem La théologie comme science au XIII siècle, Bibliothèque Thomiste 1975.

[12]. Виж: Weber, E. Die philosophische Scholastik des deutschen Protestantismus im Zeitalter der Orthodoxie, Leipzig 1907; Lau, F. (Altprotestantische) Orthodoxie (3), Die Religion in Geschichte und Gegenwart, 4, Tuebingen 1960, Sp. 1722; Machneill, J. The History and Character of Calvinism, NY 1954, p. 154ff.

[13]. Виж: Heussi, K., E. Peter Precis d’ Histoire de l’Eglise, Neuchatel: “Delachaux et Niestle” 1967 § 75.2; 75.5; 80.2; 80.5; 99.2.

[14]. Виж: Richter, L. Immanenz und Transzendenz im nachreformatorischen Gottesbild, Goettingen 1955; Bultmann, R. “Die liberale Theologie und die juengste theologische Bewegung” – In: Bultmann, R. Glauben und Verstehen: Gesammelte Aufsaetze, I, Tuebingen 1964, S. 1-25.

[15]. Виж: Szamuely, T. The Russian Tradition, London 1974, p. 105-107; Φειδάς, Β. Επίτομος εκκλησιαστική Ιστορία της Ρωσίας, Αθήναι 1967, σ. 86, 135; Шмеман, А. Исторический путь православия, Москва 1993, с. 372.

[16]. Καρμίρης, Ι. Ετερόδοξοι επιδράσεις επί τας Ομολογίας του ΙΖ΄αιώνος, Ιερουσαλήμ 1949; Runciman, S. The Great Church in Captivity, Cambridge 1968, p. 338.

[17]. Пиетизъм се нарича движението, възникнало в протестантските среди в края на XVII–XVIII век (1690-1730), отстоявало приоритета на практическото благочестие в противоположност на полемичното догматично богословие, на което Реформацията от самото начало придава най-голямо значение. Интелектуалното и абстрактно възприемане на Бога и догматическата истина пиетизмът противопоставил на практичното, действено благочестие (praxis pietatis), ежедневното изпитване на себе си по обективни критерии с цел самоусъвършенстване в добродетелите, ежедневно изучаване на Библията и прокарване в живота на нейните морални наставления, напрегната емоционалност в молитвата, а също и решителен разрив със света и светските обичаи (танци, театър, нерелигиозна литература), обособяване от официалната църква. Виж повече в: Heussi, K., E. Peter, op. cit., § 106.

Изображение: авторът, Христос Яннарас. Източник – http://www.stkath.org.

Архимандрит Павел Стефанов

Днес названието „монтанизъм“ не говори нищо на хората с изключение на малцината, които са изучавали или се занимават с църковна история. Монтанизмът е християнско апокалиптично движение, което възниква през втората половина на II век в Мала Азия. То получава името си от своя основател – фригиеца Монтан, който след покръстването си твърди, че получава откровения от Светия Дух да поведе като пророк Църквата, за да посрещне наближаващия край на света. Подпомогнат от две жени – Максимила и Присцила, Монтан започва да събира мнозина последователи, които проповядват за Страшния съд и нуждата от суров морал и покаяние. Те забраняват втория брак, налагат нови пости, отричат божествената същност на Църквата и отказват да простят грехове, извършени след кръщението. Монтан критикува църковната иерархия като корумпирана и неспособна и поставя на първо място харизматичното пророчество. За него единствено възможен християнски идеал е отшелничеството и презрението към света.

Отначало монтанистите търсят вътрешна обнова на Църквата чрез възраждане на религиозния ентусиазъм, който е характерен за най-ранната епоха на християнството. Но през III век те създават отделни разколнически общности, в които се дава еднаква възможност на жени и мъже да станат презвитери и епископи. По време на гоненията монтанистите съзнателно търсят мъченичество. Може би най-известният привърженик на монтанизма е Тертулиан в Северна Африка, окачествяван като „баща на западното богословие“. Като духовно и харизматично движение монтанизмът се очертава като явна опасност за църковната иерархия. Той е осъден от редица отци и събори и през IV-V век е изкоренен от държавната власт, но в някои части на Мала Азия продължава да съществува до VIII век. Една от последните податки за него е указ на византийския император Константин V Погонат (744-775), с който нарежда на последните групи монтанисти да приемат православието, но те предпочитат да се самоубият в църквите си[1].

Кои са причините, поради които този разкол, разтърсил Църквата преди 18 века, заслужава да бъде изследван днес? На първо място трябва да се подчертае, че наред с гностицизма той е най-ранният пример за основната дихотомия, двата диаметрални принципа, на които според Макс Вебер се подчинява църковната история – харизматичност и иерархичност, „вяра“ и „религия“, свобода и контрол, често свързвани с интересите на мирянството и духовенството. Гностицизмът и монтанизмът като протичащи едновременно явления си приличат с това, че поставят на първо място възможността за ново мистично откровение и налагат краен аскетизъм. Но докато гностицизмът отрича основните постулати на християнството и е отхвърлен като еретическа, крайно лява негова критика, монтанизмът приема християнските догми и в идейния спектър заема крайно дясна, консервативна позиция, която отрича възможността за еволюция в Църквата.

На второ място, редица автори забелязват явните паралели между монтанизма и петдесетничеството, което се появява в началото на XX век в САЩ и днес е най-бурно растящото разклонение на християнството. Пряка връзка между тях няма, но приликите са поразителни. Общи характеристики на „пророчествата“ на монтанистите от II век и петдесетниците от XX век са говоренето на „чужди езици“ и тяхното „тълкуване“, истеричният смях, припадъците, животинските звуци, сънищата и виденията, смятани за „изява“ на Духа, както и засилената роля на жените в техните общини[2].

На трето място, монтанизмът има съвсем локални, български проекции в ново време. Всички негови особености се повтарят в едно харизматично движение, което възниква и се разпространява у нас между двете световни войни. Става въпрос за добросамарянството, което е основано от жена – баба Бона Велинова, възприема Хитлер като месия и е ликвидирано след 1944 година. Това движение също създава „духовна“ иерархия, която е независима от църковната, и си спечелва популярност с възстановяването на „древни“ църкви и манастири[3]. Един от тях е манастирът „Св. Петър и Павел“ между село Златар и Ивански, Шуменско.

С какви извори за монтанизма разполага съвременната наука? Тъй като всички писмени следи от това движение са ликвидирани от Църквата и държавата, нашата информация за него се ограничава предимно с откъси, цитирани в произведенията на враговете на монтанизма, както и с немалобройните оставени от него лапидарни и други надписи предимно в Мала Азия и Северна Африка. Опити да съберат и анализират монтанистките пророчества правят редица автори като Адолф Хилгенфелд, Натаниел Бонвеч, Курт Аланд, Дейвид Ауне, но класическата сбирка принадлежи на френския латинист Пиер дьо Лабриол (1874-1940), който първи обнародва гръцките, латинските и сирийските извори за гностицизма. С този труд той става доктор по литература в университета на Фрибур през 1914 година[4]. Трябваше да изминат повече от седем десетилетия, за да се появи нов сборник с монтанистки оракули и свидетелства. Дължим го на Роналд Е. Хайни, който изпуска 96 от текстовете, използвани от Лабриол[5]. Достоверността на някои от тези текстове наистина е съмнителна, а други нямат формата и структурата на пророчества. Но снизходителното и дори отрицателното отношение към тях, проявявано от свърхкритично настроени учени е неправилно. Трябва да се има предвид, че повечето монтанистки извори са запазени в съкратен и силно редактиран вид, извадени са от контекста и, образно казано, представляват изгърмяни „амуниции“ в религиозната пропагандна война през II-III век.

По-многобройни и по-запазени са паметниците на монтанистката епиграфика. Тяхното задълбочено търсене и събиране започва през втората половина на XX век, което означава, че по-ранните изследователи не разполагат с ограничен брой oт тях. При надписите се открояват два проблема – хронологията, защото почти всички са от сравнително късна епоха, и атрибуцията, понеже при някои трудно може да се установи дали са монтанистки или са свързани с някое от многобройните разклонения на ранното християнство. Още в началото на XX век такива надписи публикува Уйлям М. Рамзи (1851-1939), следван от неговите ученици Уйлям X. Бъклър, Джон Дж. К. Андерсън и особено Уйлям Колдър. Първа прави опит да ги систематизира Елза Гибсън през 1978 година[6]. Но големият прелом в тази област прави църковният историк Уйлям Табърни. През 1978 година той защитава в Мелбърнския университет огромна по обем докторска дисертация „Опозицията на Църквата и държавата срещу монтанизма[7]„. Като се опира на предишните находки и своите дългогодишни изследвания в азиатската част на Турция, Табърни издаде след 19 години в САЩ пълен корпус на монтанистките надписи[8]. Този труд, в който текстът обхваща 722 страници, сам по себе си е монументален и уникален. Прави обаче впечатление прекалената предпазливост на автора, който се колебае в идентификацията на редица надписи, въпреки че те съдържат явно монтанистки титли и термини.

Тертулиан е единственият голям църковен писател от първите векове, който защитава монтанизма, но в края на живота си напуска и него, за да основе своя секта. Днес се смята за установено, че към монтаниститс спада и редакторът на житието на св. Перпетуа и Фелицитата, които са измъчвани и убити за вярата през 203 година в Картаген[9]. Монтанисти се отбелязват и в житието на св. Поликарп Смирненски, изгорен на клада през 156 година.

На другия полюс са произведенията на ангимонтанистката полемика. Те не са многобройни в сравнение с големия географски диапазон и продължителността на спора между православието и монтанизма. При това, както отбелязва Соаре, „някои от тях не издържат на кръстосан разпит”, тоест на взаимно сравнение[10]. Видни църковни отци, които пишат за монтанизма са св. Иполит Римски, Ориген, св. Eпифаний Кипърски, Дидим Слепеца, Филастрий Брешски, блажени Августин Ипонски и други. Този поменик завършва с името на св. Иоан Дамаскин (VIII век), който в труда си „За ересите“ (глава ХLIX) разделя неправилно монтанистите на две групи – катафригийци и пепузиани (по гръцки Пепуза – родното място на Монтан)[11]. Тази грешка подсказва, че св. Иоан не разполага с преки сведения за тях.

Като брой изследванията за монтанизма са по-малко от тези за св. Игнатий Антиохйски, гностицизма и юдеохристиянството. Такова пренебрежение към темата е странно, ако се вземе предвид голямото влияние, което монтанизмът оказва върху оформянето на църковното учение и организация. За мнозина темата е изчерпана и основните характеристики на това религиозно движение са установени. Въпреки това продължава да се проявява интерес към монтанизма и редовно се публикуват изследвания за различни негови аспекти.

Първите научни трудове, които в различна степен засягат и монтанизма, са църковните истории от XVI-XVII век на кардинал Цезар Бароний (1538-1607)[12], от чийто руски превод преписва два века по-късно преп. Паисий Хилендарски, и Себастиан Льонен дьо Тилмон (1637-1698)[13]. През XVIII век като критици на монтанизма се изявяват Готфрид Арнолд (1666-1714), Готлиб Вернсдорф (1668-1729), Кристиан Валх (1726-1784)[14], Йохан Лоренн Мосхайм (1693-1755) – канцлер на Гьотингенския университет и привърженик на обективната църковна история.

През XIX век настъпва епохата на либералното немско богословие, доминирано от новата Тюбингенска школа. Монтанизмът е засегнат в църковните истории на такива учени като Йохан Неандер (1789-1850), Албрехт Ричъл (1822-1889), Фердинанд Баур (1792-1860), Жан Ревий (1854-1908), Ернест Ренан (1823-1892), Карл Швеглер (1819-1857), Карл Георги (1802-1867) и, разбира се, X. дьо Соаре. Прилагането от Баур и неговите ученици на Хегеловата диалектика и техният суров рационализъм при изследването на раннохристиянската древност днес звучат анахронично[15]. Те представят монтанизма като съживен или оцелял вид „първоначално“ християнство, което води отчаяна борба срещу засилващото се православие и неговата църковна организация. Джон Уейл нарича монтанизма „изгубената петдесятна пролет на Църквата[16]„. Ернест Ренан го окачествява като „най-забележителното от тези съвсем естествени завръщания към апостолския дух“, а на друго място пише, че е „пресилване…, но като всички пресилвания е оставило дълбоки следи[17]„.

Неандер преувеличава значението на Монтан в историята и схваща монтанизма като реакция на извращаването на християнството от страна на гностицизма[18]. Доводите на Неандер се разработват от Ревий, Соаре и Ренан. В противовес на тях Баур и неговият ученик Швеглер виждат в монтанизма измислено име, с което се означават някои духовни течения през II век и по-късно. За Швеглер самото съществуване на Монтан е съмнително. Той предполага, че монтанизмът е юдеохристиянство, което се противопоставя на езическото християнство[19]. Затова опитът на Джон Форд да анализира монтанизма като „юдеохристиянска ерес“ съвсем не е нов[20].

На противоположното мнение е Ричъл, който търси корените на монтанизма не в юдеохристиянството, а в езическото християнство. Според него ентусиазмът на Монтан издава влиянието на древен езически, а не еврейски култ. Монтанистката съпротива срещу засилващата се иерархизация се дължи на убеждението, че тя не идва от апостолите. Според Ричъл хилиазмът и легализмът са общи черти на монтанизма и православието[21]. Уйлям Френд изразява мнението, че пророческият транс и екстазните откровения на монтанистите вероятно се дължат на езическите религии във Фригия[22]. Андрю Донтън-Фиър отива по-далеч и направо свързва буйствата на монтанистките пророци с култа към Аполон[23]. Но през последния половин век хипотезата за езическия произход на монтанизма започва да губи почва и такива възгледи се изказват все по-рядко. Повечето съвременни църковни историци го възприемат като християнско движение.

Със задълбочените си трудове за монтанизма Пиер дьо Лабриол остава може би ненадминат изследовател на това движение. Но той не е изчерпателен, защото не включва свидетелството на летописеца Михаил Сириец и епиграфските паметници, открити по негово време. Като примерен римокатолик Лабриол не е съгласен, че монтанизмът възстановява древното непорочно християнство. Според него въпроси пророческите си изблици, апокалиптичните очаквания и ригористичния отказ да предадат вярата, монтанистите са еретици, които се представят за въплъщение на „Утешителя“ (Светия Дух), обещан от Христос[24].

След възникването на социологията през XIX век западните църковни историци не закъсняват да усвоят нейния понятиен апарат и методология. Още в трудовете на Ренан и Харнак се проявява интерес към културните конфликти и политическото измерение на апокалиптическата мисъл. През XX век този аспект на монтанизма се разработва от В. Шепелерн, Курт Аланд и особено от Уйлям Френд. Като следва Фердинанд Баур и Ханс фон Кампенхаузен[25], Фредрик Клауитър в дисертацията си задава въпроса дали монтанизмът е пророческо реформаторско движение, което протестира срещу секуларизацията и духовния упадък в Църквата, или то е религиозна фасада на политически бунт на християнските мъченици срещу Римската империя[26].

Харнак и Ричъл отстояват позицията, че монтанизмът и гностицизмът са двете сили, които произлизат от християнството и постепенно стават негови врагове. Победата над тях утвърждава ортодоксията в ранната Църква. Почти всички изследователи смятат монтанизма и гностицизма за непримирими крайности, но има и изключения. Карл Фрьолих не приема така наречената от него „триъгълна теория“ на църковната история в хегелиански дух, която започва от Баур и е популяризирана от Харнак. Според нея Църквата се бори едновременно на три фронта – гностицизма, езичеството и монтанизма. Според Фрьолих монтанизмът и гностицизмът са близки със стремежа си към езотерично познание и крайния си аскетизъм[27]. Това мнение се споделя от Франсоаз Бланшетиер, която смята, че монтанизмът „има известно родство с някои гностически идеи[28].“ Но почти всички други учени отхвърлят евентуалната връзка между двете движения и смятат, че те са антагонистични.

Преди няколко години беше публикувана първата англоезична монография за монтанизма от 1878 година насам[29].Авторката Кристин Тревит от Уелския университет по убеждения е квакерка и фиминистка. Тя не крие убежденията си, когато подценява и иронизира православните позиции. Трудът на Тревит е разделен на четири глави, в които тя анализира отношението на Иполит Римски и Тертулиан към „новото пророчество“, монтанисткото учение, ролята на жените и съдбата на монтанизма. Въпреки претенциите за изчерпателност, книгата на Тревит не е съвсем обективна и може да бъде коригирана или допълнена в редица отношения.

През последния половин век науката преобладава мнението, че не е достоверно съобщението на ересиолозите за принадлежност на Монтан към религията на Кибела преди неговото покръстване. Напоследък Вера-Елизабет Хиршман основателно се противопоставя на тази свърхкритичност и търси приемственост между оргиастичния култ на езическата богиня, свързан със скопяване, и екстатичното пророкуване на Монтан, свързано с краен аскетизъм[30].

Най-новата монография за монтанизма принадлежи на полския римокатолически свещеник и патролог от Катовице Ян Катовице[31].

Православната богословска традиция досега не е създала монография за монтанизма. Популярният в продължение на десетилетия учебник но църковна история на Евграф Смирнов, издаден от Св. Синод, разглежда темата в една кратка и нелишена от противоречия глава. В първото изречение монтанизмът е нареден сред ересите от II и III век, а във второто се заявява: „Монтанисткото учение има характер не толкова еретически, колкото разколнически[32]„. Не се споменава, че преди покръстването си Монтан е жрец на Кибела или че някои разклонения на монтанизма изповядват монархиански убеждения, което ги превръща в еретици. Не отговаря на историческата истина и твърдението на Смирнов, че монтанизмът съществува „до VI столетие и дори по-късно[33]„.

Най-големият руски църковен историк Василий Болотов очдeля също внимание на монтанизма. Според него той заема средно положение между ерес и разкол, но същевременно го нарича „секта“. Болотов подчертава, че монтанизмът не е оригинално явление и намира основни различия между него и гностицизма. Същевременно той открива и някои външни прилики между тях – допълнителното откровение и новите писания, поставянето над църквата и обявяването ѝ за „ретроградна“ и „нисша“. Болотов, който ползва предимно труда на Бонвеч, се съмнява, че някои клонове на монтанизма изявяват монархиански тенденции[34].

В своята кандидатска дисертация българският църковен историк Тодор Събев има повод да разгледа монтанизма, но изложението му е лаконично и компилативно. Като се позовава на В. Болотов, М. Поснов и някои западни историци, той повтаря, че монтанизмът заема средно положение между ерес и разкол, защото не се отличава в догматическо отношение от църковното учение. Събев подчертава противоречието, че въпреки декларирания ригоризъм на монтанистите те са обвинявани често от своите противници в морални прегрешения[35].

Монтанизмът заслужава внимание и проучване, защото на първо място не е статична или изчерпана тема. За разлика от патрологията, в която откриването на нов извор граничи със сензация, днес непрекъснато се разкопават и публикуват нови монтанистки надписи. Това движение може да обясни редица от тенденциите и особеностите на ранното християнство, което е много по-богато на различни и дори противоречиви форми, отколкото се смята. То допринася за изясняване на полемиката около властта, харизмата, ролята на жените и миряните, развитието на библейския канон, оформянето на тринитарното учение в древната Църква. Уейл поставя монтанизма начело на дългата фаланга от „революционни хилиасти и мистични анархисти” от Средновековието (Йоаким Фиорски, флагелантите, квиетистите) през антиномистите и квакерите от XVII век до модерните адвентисти и мормони[36].  Енциклопедия „Колумбия“ включва сред „потомците“ на монтанизма дори модерни мистици като Емануел Сведенборг и Едуард Ървинг[37]. Неслучайно от монтанизма извеждат своята далечна генеалогия и към него изпитват афинитет някои от най-нашумелите течения в съвременното християнство – харизматичното и феминисткото. Монтанизмът заслужава да бъде проучен, но не с остарялата методология на позитивизма и либерализма от XIX век, а с прозренията на социологията на религията, психоисторията и психоанализата от XXI век.

________________________________

*Материалът на хартиен носител беше предоставен от автора, през 2011 година, но поради различни обективни причини не можа да бъде публикуван през 2011 и 2012 година.

[1]. Theophanes Chronographa. Ed. С. de Boor. Т. I. Leipzig, 1839, p. 401.

[2]. Nеo-Montanism [1901-present]. htpp://www.bible.ca/tongues-neo-montanism.htm; Robeck, Jr.,  C. M. Montanism: A Problematic Spirit Movement. – Paraclete, 15, 1981, № 3, 25-30.

[3]. Вълчинова, Г.,  Балкански ясновидки и пророчици от XX век. С., 2006.

[4]. Labriolle, P. de, Les Sources de l’Histoire du Montanisme: textes grecs, latins, syriaques. Paris, 1913, (Collectanea Friburgensia, 24) (reprint – New York, 1979); Idem, La Crise montaniste, Paris, 1913.

[5]. Heine, R., E., The Montanist Oracles and Testimonia, Macon (GA), 1989.

[6]. Gibson, Е., The ‘Christians for Christians’ Inscriptions of Phrygia: Greek Texts, Translation and Commentary. Missoula (MT), 1978 (Harvard Theological Studies, 32).

[7]. Tabbernee, W.,  The opposition to Montanism from Church and State (PhD thesis). Melbourne University, 1978.

[8]. Idem, Montanist Inscriptions and Testimonia: Epugraphic Sources Illustrating the History of Montanism. Missoula (MT), 1997 (Patristic Monograph Series, 16).

[9]. Издание: Salisbury, J. E.,  Perpetua’s Passion. London, 1997. Изследване: Habermehl, P., Perpetua und der Aegypter oder Bilder des Boesen im frühen afrikanischen Christentum. Ein Versuch zur Passio sanctarum Perpetuae et Felicitatis. Berlin und New York, 2. ueberarb. Aufl. 2004 (Texte und Untersuchungen zur Geschichte der altchristlihen Literatur, 140). Опит за тълкуване на мъченичеството от позициите на юнгианската психоанализа е книгата на Франц, М.-Л. ф., Мъченичеството на Перпетуа. Психологическо тълкуване на нейните видения. Плевен, 2006.

[10]. Soyres, H. de,  Montanism and the Primitive Church, Cambridge,1878 (reprint 1965), 4-5.

[11]. Руски превод – Иоанн Дамаскин, св., О ста ересях вкратце.       http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=6.

[12]. Baronius, C.,  Annales ecclesiastici a Christo nato ad annum 1198, T. 1-12, Roma, 1588-1607.

[13]. Tillemont, S. de, Histoire des empereurs et des autres princes qui ont regnè durant les six premiers siècles de l’Eglise, de leur guerres contre les Juifs &c. T. I-VI. Paris, 1690-1738.

[14]. Walch, C. W. F., Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereyen. Spaltungen und Religionsstreitigkeiten bis auf die Zeiten der Reformation. 11 Tle. Leipzig, 1762-1785.

[15]. Koepf, U., Historisch-kritische Geschichtsbetrachtung. Ferdinand Christian Baur und seine Schueler. Sigmaringen, 1994 (Contubernium, 40).

[16]. Whale, J. S., Montanus. – Expository Times. T. 45, 1934, p. 497.

[17]. Renan, E., Marc-Aurèle et la fin du monde antique (Histoire des origines du Christianisme. T. VII). Paris, 1891, p. 209.

[18]. Neander, A., A Allgemeine Geschichte der christlichen Religion und Kirche, 4. Ausg. Gotha, 1863-1865; Idem, Antignostikus. Geist des Tertullians und Einleitung in dessen Schriften. Berlin, 1849.

[19]. Schwegler, K., Der Montanismus und die christliche Kirche des 2. Jahrhunderts. Tuebingen, 1841.

[20]. Ford, J. M., Was Montanism a Jewish Christian Heresy? – Journal of Ecclesiastical History, 17, 1966, 145-158.

[21]. Ritschl, A., Die Entstehung der altkatholischen Kirche, Bonn, 1850: 2. Ausg. 1857.

[22]. Frend, W. C., Montanism: A Movement of Prophecy and Regional Identity in the Early Church. – Bulletin of the John Rylands University Library, 70, 1988, № 3, 25-34.

[23]. Daunton-Fear, A., The Ecstasies of Montanus, Studia Patristica, XVIII, 1982, 648-651.

[24]. Labriolle, P., de, La Crise montaniste, p. 134 ff., 156 ff.

[25]. Campenhausen, H. von, Kirchliches Amt und geistliche Vollmacht in den ersten drei Jahrhunderten, Tuebingen, 1953; Idem, Die Entstehung der christlichen Bibel. Tübingen, 2003.

[26]. Klawiter, F. C., The New Prophecy in Early Christianity: The Origin, Nature and Development of Montanism AD 165-220 (PhD thesis), University of Chicago, 1975. Idem, The Role of Martyrdom and Persecution in Developing the Priestly Authority of Women in Early Christianity: A Case Study of Montanism, Church History, 49, 1980, 251-261.

[27]. Froelich, K., Montanism and Gnosis, Orientalia Christiana Analecta, 195, 1973, 91-111.

[28]. Blanchetière, F., Le Montanisme original, Revue des sciences religieuses, 53, 1979, p. 19.

[29]. Trevett, C., Montanism: Gender, Authority and the New Prophecy, Cambridge, 1996, xiii. 299 pp.

[30]. Hirschmann, V.-Е., Horrenda Secta. Untersuchungen zum fruehchristlichen Montanismus und seinen Verbindungen zur paganen Religion Phrygiens, Stuttgart, 2005 (Historia. Einzelschriften. 179).

[31]. Slomka, J., Nowe proroctwo. Historia i doktryna montanizmu. Katowice, 2007 (SACH S. № 4).

[32]. Смирнов, Е., История на християнската Църква. Ч. I (от шестото поправено и допълнено издание на оригинала), Варна, 1899, с. 116.

[33]. Пак там, с. 119.

[34]. Болотов, В. В., Лекции по истории древней Церкви. Т. II. История Церкви в период до Константина Великого, М., 1994, 348-367.

[35]. Събев, Т., Из историята на християнската Църква (религиозното и нравствено състояние на християните през първите три века). С., 1958, 161-163.

[36]. Whale, J. S., op. cit., 496-500.

[37]. Montanism, The Columbia Encyclopedia, 6^th ed., 2001-2005; http://www.bartleby.com/65/Montanis.html.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл БГ.

Проф. д-р Иван С. Марковски

Когато се критикува християнската религия и Библията – източника на тази религия, обикновено сe започва с библейския разказ за творението, за произхода на света и на живота върху земята, за сътворението на човека и пр. За да се изтъкне, че тези повествования са лишени от всяка научна стойност, логичност и разумност, те се представят в най-изопачен вид, посочват се разни противоречия и несъгласия с разума и науката. Но всичко издава само крайната тенденциозност на нашите противници, тяхното непознаване на библейския текст и на християнското учение

Налага се, следователно, да се изяснят всички тези въпроси, които най-често се подлагат на безразборна критика. В нашите гимназии в часа по астрономия, по биология и други науки, не се пропуска случая да се каже, че е време вече да се освободим от библейските „нелепости и отживелици”. Възстава се сега срещу вероучителните беседи и религиозни курсове, които се водят от наши енорийски свещеници при разните църкви, защото тук уж децата и младежите се заблуждавали, като им се втълпявал един ненаучен светоглед с толкова много противоречия.Нуждата от разяснения на въпроса за произхода на вселената и земята става още по-наложителна, след като неотдавна започна да излиза библиотека „Популярни науки“, издание на книгоиздателство „Народна култура“. Целта на тази библиотека е „да задоволи жаждата на българския народ за по-висока култура“. А това щяло да стане, като убеди своите читатели, че произходът на света и земята, появата на живота върху земята и пр. „е станало не по някакви неземни – свърхестествени сили и без намесата на върховно божество, а само чрез постоянни и неизменни промени“ и така нататък. Значи, за да стане българският народ по-високо културен, трябва да стане безбожен. Ясна е абсурдността на тази мисъл.

В тази си кратка статия ние си поставяме за цел да отговорим: има ли противоречия между Библията и науката по въпроса за произхода на света и как трябва да се разбират известни библейски думи и изрази, които будят недоумения и съмнения у невярващите критици?1. Най-често се възразява срещу първия творчески ден, когато Бог сътворил светлината, и започнала да става смяна между светлина и тъмнина, между ден и нощ (Битие 1:3-5). Всеки знае, дори и най-простият, че причината на това явление е слънцето, или по-право, че то зависи от различните положения, които заема земята спрямо слънцето при въртенето ѝ около последното. А в Библията се казва, че Бог създал слънцето, и заедно с него месеца и звездите чак в четвъртия ден (стих 14), дори след като земята произвела растения (стих 11). Как е възможно: 1. да има ден и нощ без слънце и 2. да съществува растителен живот без слънчева светлина? Не са ли това противоречия и несъобразности?

Отговор:

а) Нима битиеписателят – приемаме, че е Моисей, – който по общо признание е гениална личност за своето време, запознат с египетската мъдрост и с цялата тогавашна древна наука, не е могъл да не съзре това противоречие? Една такава високо надарена личност, което се вижда от цялата му книга, наречена „Петокнижие“, не може да учи безсмислени неща. Но, всъщност, въпросът не стои така.И сега наблюдаваме на земята, че не всяка светлина е свързана и в зависимост от слънцето, например светенето нощно време на гниещото дърво, на светулката, след туй северното сияние и пр., където имаме светлина без да става горене, без да има огън и без да има непосредствено влияние на слънцето. При онези, съществено различни от сегашните, атмосферни условия, в които първоначално се намирала земята, близко е до ума, че тя се е осветявала от друга светлина. Нима слънчевите лъчи са единствена светлина? Не, има и космическа светлина, или по-право космическо лъчение, космически лъчи, които не са свързани с някое самосветещо тяло. Във физиката се говори и за един вид студена светлина, която не е свързана с топлина.

Що е всъщност светлината? – Тя е нещо материално, веществено, било, че е резултат на трептенето на етерните частици, било, – както днешната физика казва, резултат на електромагнитните трептения. И в единия, и в другия случай тя съществува обективно вън от нас, независимо от нашите сетивни органи.

Библейският автор, ако е трябвало да се изрази според сегашната научна терминология, би трябвало да каже: Бог, като първопричина, чрез природните сили, привел в движение през световните пространства електромагнитните вълни, които са съвършено независими от едно сетивно възприятие, и така се появила светлината.И най-новата наука за светлината учи, че светлината може да съществува и като отделен елемент, независимо от слънцето или друго някое светило. Откриването на радия в последните години на миналия век (има се предвид XIX век – бел. авт. на блога) от Кюри даде ново осветление за правилното разбиране на библейското творение. Радият, който е едновременно и сила, и материя, при образуването на нашата планетна система сигурно е изпълвал първичния хаос, а знае се, че тоя елемент е източник на грамадна сила и светлина[1]. Той се явява един вид като „светоносна материя”, от която може да произлиза светлина без посредничеството например на слънцето, което се появило за земния небосвод чак на четвъртия ден. Не в смисъл, че слънцето и луната са били сътворени в този ден – безспорно те са съществували и по-рано, – но в смисъл, че в четвъртия ден била определена тяхната функция спрямо земята, а именно да управляват деня и нощта, което не е могло да става по-рано, поради изобилните и непроницаеми водни пари в атмосферата, която заобикаляла земното кълбо. Ето как се казва и в текста: „И създаде Бог двете големи светила (с предназначение): по-голямото (слънцето) да управлява деня, а по-малкото (луната) да управлява нощта“ (Битие 1:16).Така че земята е могла да се оформя и развива в първите три творчески епохи и без съдействието и влиянието на слънчевата светлина. Известният естественик Молденхауер в своя капитален труд „Das Weltall“ (Т. II., гл. 8) се опитва да докаже с всички апарати на съвременната наука, – независимо и без всякакво намерение да защитава библейския разказ за творението, – че при първичното оформяне на земята не е имало слънчева светлина.

Значи, светлината отначало потенциално (във възможност) е съществувала с тъмнината в първичната материя, и когато тя не била още създадена, владеел повсеместен мрак: „тъмнина беше върху бездната”. След като светлината била създадена от първоначалното вещество, Бог я отделил от тъмнината, без тази последната да бъде унищожена. Значи и двете състояния, светло и тъмно, съществували едно до друго разделени. И сега науката така си представя самосветещите звезди – те имат, така да се изразим, един определен район, докъдето стига тяхната светлина и могат да осветяват, вън от него е мрак, тъмнина.Така че светлината, за която се говори в библейския разказ за творението (първа глава на книга Битие), до появата на слънцето в четвъртия творчески ден представлявала някакво космическо лъчение на неконцентрирана светлина. В първите фази от своето образуване земята не е могла да получава светлина от слънцето, понеже е била обкръжена с дебел пласт от водни пари, които са пречели на слънчевите лъчи да проникнат до нея. Затова смяната на деня и нощта, тоест на светлината и тъмнината е ставала по друг начин, не поради изгрев и залез на слънцето, защото тук не се говори за обикновени денонощия, а за смяна на светлината с тъмнината, за появата на космически ден и космическа нощ.

б) Наистина, растенията се нуждаят от светлина и топлина за своя живот и развитие. Но тази светлина и топлина съвсем не е необходимо да имат за свой източник слънцето.  Всеки знае, че сега по изкуствен начин с електрическа светлина известни растения и цветя могат да се развиват и разцъфтяват. Тогава не виждаме, къде е противоречието между Библията и науката, щом и последната допуска съществуването на космическа, неконцентрирана светлина, независима от слънцето.

2. Друго едно възражение, което често се подхвърля, е въпросът за библейската хронология и за творческите дни. „Според Библията – казват противниците, – от сътворението на света досега са изминали всичко едва около 7,000 години, при което актът на сътворението на земята и всички живи твари е продължил не повече от 6 дни”[2].Но Библията никъде не говори, че от сътворението на света досега са изминали около седем хиляди години, тоест до християнската ера 5,508 години и след това 1946=7454 години. Това е погрешна сметка, която се прави по-скоро с цел да се уязви достойнството на Библията.

Въобще библейската хронология не е нещо догматично и строго определено. Дори в отделните библейски текстове, например между еврейския (масоретския) текст и гръцкия (септуагинта) има известна разлика в датирането и изчислението на някои събития и факти. Така например, времето от сътворението на света до потопа се изчислява според еврейския текст на 1656 години, а според гръцкия – на 2242 или 2262 години. Така също и сътворението на света, или по-право началото на човешкия род, се отнася кьм 3761 година преди Христа. Според превода на 70-те, тоест гръцкия текст, тази цифра се изчислява на 5508 години. Като се прибавят към тази цифра и годините на християнската ера ще се получи едно число над седем хиляди, и оттук обвинението: Библията учи, че светът е сътворен преди 7,000 години, и самото творение е станало в продължение на шест обикновени дни.Ала това е само лично мнение или твърдение, но не и обективна истина. В Библията се споменава само, колко години са живели известни патриарси, кога са станали известни събития и пр. Библейският писател не познава една изходна ера на леточисление. Най-старото изчисление е ставало по родове и човешки възрасти, както това виждаме от историята на патриарсите в родословната таблица (Битие 5:3 и нат., и 11:10 и нат.). Славното излизане от Египет станало за израилтяните велика епоха, и до времето на царете изчисленията ставали по това събитие, както се вижда от Числа 1:1; 33:38 и пр. Друга нова ера представлява започването и свършването на Соломоновия храм. Във време на царете леточислението е ставало по властващата царска династия. Разрушението на храма и началото на вавилонския плен също се явяват като изходна точка на леточисление. Във време на Макавеите летоброенето ставало от годината на освобождението на евреите от сирийско владичество при първосвещеника Симон (143 година преди Христа).

И така, никъде в Библията не срещаме летоброене от сътворение на света. Цифрите 3,761 или 5,508, които ни дават някои библейски хронолози, са съставени по догадки и ние бихме казали, че тези числа са произволни и съвършено ненадеждни в строго исторически смисъл. Въобще, въпросът за библейската хронология е много сложен и преплетен[3] и не е мястото тук да се занимаваме с него. Тук искаме само да изтъкнем, че е неоснователно, погрешно и тенденциозно да се твърди: според Библията, от сътворението на света са се изминали всичко около 7,000 години.Също така стои въпросът и с разбиране на думата „ден”, която битиеписателят употребява в разказа за творението. Твърде погрешно, е да се смята, че тук той е имал предвид обикновен ден. Това се вижда от самия текст. Така например казва се, че слънцето заедно с други небесни светила се появили чак в четвъртия ден и тяхното назначение било да отделят деня от нощта (стих 14). Значи, до тяхното появяване не може да става дума за обикновен ден. И при все това говори се за първи ден, за втори и така нататък. Явно е, че тук авторът не е имал предвид обикновени дни, защото той би изпаднал в противоречие. А това не може да се допусне, както казахме, за такъв гениален ум, какъвто е битиеписателят.

Ето защо, въз основа на самата Библия ще трябва да отхвърлим твърдението, че тук се разбират обикновени дни. Не всички думи в Библията трябва да се разбират в буквален смисъл. Например в Битие 2:7 се казва: „И създаде Бог човека, като взе пръст от земята”, (славянската Библия) и по-надолу в 8 стих: „И насади Господ Бог рай в Едем“… Можем ли да разбираме тези думи в буквален смисъл? – Не! Библията учи, че Бог е единно, вездесъщо и абсолютно духовно същество. А тук той се рисува като грънчар и градинар. Безспорно, в случая имаме фигуративни изрази[4].

Разказът за творението е високопоетично построение, в което дори откриваме измерена реч, библейския ритъм[5]. И ние не виждаме, каква по-подходяща дума би могъл да намери Моисей от думата йом-ден, която се употребява и в смисъл като мярка на неопределено време (Псалом 36:13; Псалом 136:7; 1 Цар. 26:10; Иеремия 50:27; Иезекиил 21:29 и други). Особено ясно се подчертава тази мисъл в Псалом 89:5, където се казва, че пред Бога хиляда години са като един ден.Ако Моисей би употребил друг израз, например творчески актове, периоди и други, той не би бил разбран от своите съвременници, или пък криво би бил разбран. Освен това, ясно е, че в първа глава на Битие, въз основа на акта на творението, се обосновава, санкционирва и осветява седмицата – със завършек на съботния ден, който бил от голямо религиозно и стопанско значение за израилския народ. Който не тачи съботния ден бивал наказван със смърт (Изход 31:14; 35:2; Числа 15:32-36).

За битиеписателя е било важно да подчертае, че светът е сътворен от Бога и то в шест последователни творчески акта или отделни творчески явления, които траяли неопределен период от време и се завършвали със смяна на светло с тъмно, на ставане вечер и утро, които съставляват ден. Затова и се казва: И стана вечер, и стана утро ден един (йом ехат), ден втори, трети… шести.

Ние и до ден-днешен говорим и пишем: слънцето изгря, слънцето залезе, слънцето застана на пладне и пр. Отговарят ли тези изрази обективно, фактически на самото действие? – Не!

Ако науката въз основа на положителни данни от палеонтологията, геологията и пр. докаже по най-несъмнен начин, че светът се е образувал постепенно в продължение на няколко дълги периоди от време, които са траели милиони години, можем ли да възразим нещо въз основа на Библията? – Не! Ние видяхме, че и тук е прокарана идея за постепенното развитие и че творческите дни не са обикновени дни, а дълги периоди от време[6].3. За да подценят и омаловажат библейското учение за произхода на света, противниците казват, че то не е нищо друго освен народно предание, един „мит”, който евреите заимствали от вавилонците. Вавилонските предания за произхода на света почти дума по дума приличали на библейските. „Значи – заключава Г. Гурев в споменатата под черта брошура, – от езическия народ, вавилонците, това предание преминало у древноеврейските свещеници, които го използваха за своите религиозни цели“ (стр. 4).

Ние тук нямаме възможност подробно и изцяло да съпоставяме библейския разказ на вавилонския мит, за да видим, колко неоснователно е това твърдение.

Впрочем този въпрос не е нов и той може да се смята вече за ликвидиран. Навремето, когато Джордж Смит през 1875 година откри в развалините на Ниневия първите откъслеци на вавилонския епос за творението, записан с клинообразно писмо, тази находка предизвика голям шум. По-късно (1903 година) берлинският асириолог Фридрих Делич със своите публични сказки започна да прави голяма реклама на вавилонската митология и на вавилонската култура въобще. Неговата книга „Вавилон и Библията“, която претърпя и на български две издания, имаше тенденцията да посочи заимстванията на Библията от Вавилон.Ала всяка сензация изпитва една и съща участ: тя блесне, за да угасне след това завинаги. Твърденията на Делич са опровергавани и разобличавани досега с десетки пъти от не по-малко учени асириолози, като Шрадер, Цимерн, Кьониг и други.

Но да не отиваме много далеч! Ние имаме подръка една нова трансскрипция и превод на вавилонския епос за творението, тъй наречен Enuma-elim-Epos, направен от Ерих Ебелинг[7]. Като се съпостави и сравни той с библейския разказ, човек остава в недоумение, как е възможно тук да става и дума за заимстване и уеднаквяване. И по идея, и по замисъл, и по същество те са съвършено различни. От всеки ред на вавилонския разказ се долавя митологическия му характер. Така например още в първите редове на първия откъслек се говори за две божества Апсу и Тиамат, които владеели океана, водната стихия, без да се казва дали океанът предхожда божествата или те него. Oт тези две божества произлезли Лахму и Лахаму, те пък произвеждат други божества и така нататък. Значи, тук преди да става дума за произход на света се говори за раждане на божествата – теогонията предхожда космогонията. Нещо, което е съвършено чуждо на строгия библейски монотеизъм (еднобожие). Библията учи само за един Бог като творец и първопричина на всичко.

По-нататък във вавилонската поема за творението се казва: „А когато боговете намислили, да създадат ред в света, то Тиамат, приемайки образа ту на дракон, ту на седмоглав змей, горящ от омраза, възстава против боговете, ражда всевъзможни чудовища“ и пр. Подир това следва сцената, където се рисува борбата между бога Мардук и божеството Тиамат. Мардук най-после съборил трупа на Тиамат, заключил цялата ѝ свита в черна тъмница, разпорил трупа ѝ отгоре до долу като риба, създал от едната ѝ половина небето, а от другата поднебесното пространство.

Без да влизаме в по-нататъшни подробности, казаното дотук е достатъчно да ни увери, че тук имаме работа с един груб езически мит с всичката му фантастичност. Колко далеч по-долу стои той в сравнение с библейския разказ, където във всеки ред се чете естественост, правдоподобност, историчност; нищо не противоречи тук нито на здравия разум, нито на обективната наука. И чудно е, след всичко това, как може да се говори и пише, че вавилонските предания за произхода на света, „почти дума по дума приличат на библейските“? Това е или невежество, или заблуждение с преднамерена цел.4. Друго едно възражение, което често се отправя срещу библейския мироглед, е това, че Бог се представя твърде човекоподобен или с други думи, възразява се срещу антропоморфизма в Библията. Бог се рисувал тук като същество, което, подобно на обикновен човек, работи и има нужда от почивка. Небето е Негово жилище, Негово царство. Бог ходи из рая по дневната хладина, чувства приятно благоухание от жертвата на Ной и още много други.

Но всъщност няма нищо странно и чудно в тези изрази, стига те правилно да се изтълкуват и разберат. Библията не е философски трактат, нито учебник по астрономия, геология и пр. Тя е свещена книга, предназначена за народа, писана в една твърде отдалечена епоха, различна от нашата; тогавашните хора са имали по-други представи за нещата и за света въобще. Затова ние не трябва да преценяваме техните схващания, представи и изрази с нашите модерни разбирания. Еврейският народ не е проявявал дарование към отвлечено, метафизично мислене, затова и свещените писатели, когато искали да запознаят своите читатели с отвлечени идеи, те обличали мислите си в реалистични, конкретни изрази, които в много случаи са фигуративни изрази с преносно значение. Защото и Библията в края на краищата е литературно творение, писано под божествено вдъхновение, но не липсват и чисто човешки елементи.Ако ние хората искаме да опишем едно действие на Бога, известно Божие чувство или Негов волев акт, то нали ще сторим това с човешки думи и изрази. Духовният човек ще разбере тези неща духовно. Човекът на днешното време има нужда да му бъдат преведени известни човешки думи на духовен език, или да му се разясни духовния смисъл на някои фигуративни изрази. Например Бог, Който според пророк Исаия, се описва като вечно и всемогъщо същество, „Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва“ (Исаия 40:28), – в Битие 2:3 за същия Този Бог пък се казва, че Той в седмия ден „си починал от всички Свои дела”. Разбира се, че за Бога никога не може да се каже, че бива уморен или пък че има нужда от почивка. Тук думата „починал“ трябва да се разбира в смисъл: престанал да твори както дотогава, престанал да извиква нови неща за битие, да създава нови светове. Това е смисълът на думите: „и почина Бог в седмия ден“, тоест престана да създава нови творения.

Погрешно е да се твърди също, че Библията учи за небето като прибежище на Бога. Напротив, тя учи, че Бог е вездеприсъщ, че Той е навсякъде. Например Соломон казва за Бога: „Небето и небето на небесата не Го побират“ (3 Цар. 8:27), защото Той е навсякъде. Изразът  „небето е Негов (на Бога) престол, а земята – подножие на нозете Му“ (Исаия 66:1), не е нищо друго освен поетичен, фигуративен израз, с който се облича идеята за вездесъщието на Бога.

Небето винаги си остава една чаровна загадка, един вечен копнеж по въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е духовно небе, небе на вярата, а видимото небе над нас си остава всякога най-красив и необходим символ на този тайнствен духовен свят на вярата. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най-дълбокомислената теория за произхода на вселената – думите на Кант, че „звездното небе над нас, край съвестта в нас, непринудено ни карат да се изпълваме с благоговение към Бога“.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1946, кн. 9-10, с. 37-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Schöpfungsgeschichte und Naturwissenschaft“ в списание „Der Israelit“, октомври 1918.

[2]. Строеж и произход на света от Г. Гурев, библиотека „Безбожник“ № 3, 1931, стр. 40 и нат.

[3]. Вж. подробности в моята студия: „За древнобиблейската хронология; отпечатък от Годишника на Софийския университет, Богословски факултет, т. VII, 1929-30 година.

[4]. За принципите на библейското тълкувание вж: Кратки познания по библейска херменевтика в моята книга: Въведениe в Свещеното Писание на Ветхия Завет, Университетска Библиотека № 116, 1932.

[5]. Вж. Der Schöpfungsbericht von Prof. V. Zapletal, Regensburg 1911, стр. 5-16.

[6]. Вж. подробности за тълкуване на еврейската дума „йом” и за разните системи на тълкувание в моя труд Библейския разказ за творението, стр. 49-52.

[7]. Das babilonische Weltschöpfungslied, umschrieben u. übersetzt von Erich Ebeling, Breslau, 1921. Изданието е литографирано.

Анна Маринова

„Какво е човекът защото Ти го помниш? И синът на човека защото го посещаваш? Понизил Си го малко спрямо Бога,  със слава и чест Си го увенчал” (Псалом 8:5-6)

От началото на своето съществувание познат, но все така загадъчен, въпреки опитите да бъде напълно изучен и дори клониран, да бъде принизен и сроден с горилата и шимпанзето, човекът продължава да задава въпросите „Откъде съм?”, „Кой съм?” и най-важния въпрос – „Какъв е смисълът на моя живот?”.

На тези вълнуващи въпроси, достоен и удивителен отговор дава Свещеното Писание още в първия разказ за творението (Битие 1:1-2:4а), който разказ неслучайно се намира в първата глава на Библията – като една прелюдия и ключ към цялата човешка история.

В първия разказ за творението човек се явява в шестия ден като венец на цялото творение, след като са сътворени всички условия за неговото съществуване (материя, светлина, атмосфера, земя, растителен и животински свят). На светлината, на водите и на земята Бог заповяда с думите „Да бъде!” (например „да бъде светлина!”), докато към човека Той се отнася по особен начин, като го сътворява като уникално творение, такова, каквото до момента не е имало (това се вижда от използвания във втория разказ за творението (Битие 2:4б-2:25) библейски еврейски глагол – barah, който се отнася до сътворяването на човека и означава „сътворявам нещо за пръв път”, „сътворявам нещо уникално” и се използва само и единствено, за да опише уникалното и несравнимо Божие творчество).

Битие 1:26-27

(Всички стихове в статията от Свещеното Писание на Стария Завет са преведени от Библията на библейски еврейски eзик (от така наречения масоретски текст) – Bilia Hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart 1991)

26. И рече Бог: нека да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие, и нека да царува над морските риби и небесните птици, и четириногите, и над цялата Земя, и над всички влечуги, пълзящи по земята. 27. И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.Думата Бог (на библейски еврейски elohim) в библейския еврейски език често е в множествено число поради специфичната употреба на множествено число в този език. То се използва и за възвеличаване на някого, който е почитан – в случая за Бога (така наречения Pluralis majestaticus – множествено число за възвеличаване). Във факта, че думата Бог (elohim) е в множествено число, светите отци виждат указание за това, че Бог е един, но има Три Личности – Отец, Син и Светия Дух.

Според мнението на юдейските равини думите: „нека да сътворим човек” Бог отнесъл към ангелите, които в сътворяването на човека се явяват съ-творци на Бога. От Свещеното Писание знаем обаче, че ангелите са сътворени духове, същества, които изпълняват Божията воля (вж. Евреи 1:14, 3 Цар. 13:18, Псалом 103/104:4 – където правилният превод е: „Ти си сътворил ангелите Си духове, Своите служители огнен пламък”). Никъде в Свещеното Писание на Стария Завет на ангелите не се приписва творчество и следователно те не могат да се приемат като съ-творци на Бога, затова според светите отци, в стих 26 (Битие 1 глава) ние ставаме съпричастни на така наречения Троичен съвет за сътворяването на света и човека, който съвет е преди времето (предвечен, тоест преди да съществува каквото и да било, както и преди самото време). В стих 26 ние чуваме тайнствените думи на Троицата: „Нека да сътворим човек”.Думата „образ” е превод на библейската еврейска дума selem, която означава изображение, картина, леян образ и други. Близка по значение до думата selem (образ) е думата demut (подобие). За превода на втората дума (demut) с „подобие” особено помага това, че тя е използвана в текста на пророческото призоваване на св. пророк Иезекиил (Иезекиил 1 глава). Там думата demut се използва, за да се уподоби видяното от пророка на нещо познато за слушателя (респективно читателя) на текста (например в Иезекиил 1:26).

Според св. Максим Изповедник (около 580-662) човекът е сътворен по образа на Бог Слово, затова и именно Бог Слово се въплъщава, а не се въплъщава Отец или Светият Дух.  Божият образ в човека се състои в това, че човек е създаден с възможност за безсмъртие, с интелект, разум, емоции и воля. Този образ, според св. Иоан Дамаскин (роден около 660), се отпечатва и върху тялото на човека понеже душата и тялото на човека са сътворени едновременно. Според Свещеното Писание човекът не е разделен на душа и тяло, той е цялостен – психофизично същество. Божият образ е даденост за всеки човек, а Божието подобие, или стремежът да се уподобим на Бога (така наречения theоsis) е задача, съответстваща на човешката природа и се явява естествена цел за човека. Богоподобието е зададеност, понеже в стих 27 се споменава само това, че човек е сътворен по Божи образ, като в този стих не се споменава, че той е сътворен богоподобен. Богоподобието се състои в изпълнение на Божията воля, в постоянното общение със Светата Троица, с хората и с цялото творение.

Господаруването над животните не трябва да се разбира като безконтролно властване. Човек е имал задачата от Бога да стане богоносен, богоподобен, а друга задача, дадена на човека, (произтичаща от първата и най-важна задача), е човек да приведе цялото творение  към Бога.

Според св. Николай Кавасила (1332-1371), както и според други свети отци, човекът е уникален от цялото останало творение с това, че той е жител на два свята – духовния и телесния. С тялото си човек участва в материалния свят, като от него черпи жизнено необходими вещества и ресурси и трябва да го облагородява (вж. заповедта дадена на Адам да пази и обработва райската градина – Битие 2:15). С душата и тялото си човек общува с Бога, с ангелите, със себеподобните си и има задачата да приведе животните и цялото творение към Твореца. Затова, поради факта, че човек е психофизично същество, той, ако живее във и с Христос, наистина може да стане земен ангел и небесен човек и така, възглавявайки цялото творение да го принесе обратно като дар на Твореца-Бог, от Който Творец човекът като дар е получил цялото творение.Бог сътворява човека като мъжко и женско същество, което означава, че мъжът и жената са човек. На библейски еврейски думата мъж е is, а жена – isa, окончанието „a” в библейски еврейски език е едно от окончанията за женски род, единствено число и следователно жената е женски род на мъжа (което е непреводимо на български език поради липсата на буквално съответстваща дума). Интересен е опитът на Мартин Лутер (1483-1546), който при превода си на Библията на немски език, за да придаде тази особеност на библейския еврейски език, използвайки немската дума за мъж (Mann) създава изкуствено измислената от него дума Mannin (окончанието in е едно от окончанията за женски род в немския език), която, разбира се, не се употребява.

Мъжът и жената като човек са еднакво носители на Божия образ, те са равнодостойни и равночестни. Те еднакво са призвани да станат богоподобни и да приведат и творението към Бога. Тази възможност стана реалност едва след въплъщението на Господ Иисус Христос, след Неговото разпятие, възкресение и възнесение, защото Той, като възприе пълното човешко естество (без греха, който всъщност е противоестествен за човека – Евреи 4:15) в Своята Божествена Личност (Личността на Бог Слово, Второто Лице на Света Троица), го възнесе (при Своето Възнесение) и съедини с Отец и Светия Дух.

Богоподобието не е нещо външно или театрално за човека, не е едно подражание, а е реално богоносене, реална причастност към Божиите действия (нетварни енергии). Богоуподобяването е свързано с изпълняване на Божията воля, но не делата ни правят причастни на Бога, те не ни спасяват (спасението е дело на Божията благодат – Еф. 2:9), а само свидетелстват, че ние служим на Бога и че вярата ни е жива (Иаков 2:18). Обичащият Бога извършва волята Му именно, защото обича Бога от цялото си сърце, а не заради дела или защото смята, че Бог, виждайки добрите му дела е длъжен да му дари каквото и да било или Самия Себе Си.

В отношенията Бог-човек, както човекът, така и Бог са свободни. Човекът е свободен във и с Бога. Въпреки че грехът е смърт (Иаков 1:15), а не свобода, човекът е свободен дори да не изпълни Божията воля и съвсем да се отдели от Бога (в такъв случай адът е съзнателен избор, избор на богоборческия човек, който не иска и не може да бъде с Бога). Но и Бог не се е задължил автоматично и всякога да дарува Своята благодат на изпълняващите волята Му. Понякога Бог като че ли отдръпва благодатта Си и отхвърля човека (Псалом 42/43:2 – „Боже, защо си ме отхвърлил?” – стене псалмопевецът), но Бог прави това с цел човек винаги и доброволно да служи на Господ, а не заради награда и услада. Подобно на любящ родител, който иска детето му да ходи само и да го търси и общува с него доброволно, всецяло и искрено, така и Бог иска свободни отношения на човека, а не насилнически, наложени (от страна на Бога) или користни (от страна на човека).

В заключение ще кажем, че Божият образ е даденост на всеки човек, а богоподобието е не само задача на първите хора – Адам и Ева, но и наша задача и смисъл на живота ни. Богоподобието не е обезличаване на човека, а напротив – негово оличностяване, защото човекът става личност, когато общува с други личности, още повече и най-вече, когато постоянно общува (лице с лице – срв. 1 Кор. 13:12) с Трите Личности на Света Троица. При това неизказано богообщение Бог не става човек и човекът не става по природа Бог, но човекът получава като дар, по благодат всичко това, което Бог има по естество. В това богообщение човек, умирайки за греха и страстите, отдавайки всецяло себе си, не само не загубва себе си, но се преоткрива и израства като свободна и цялостна личност в общението си с Бога и получава като дар не нещо временно и тленно, а самия Бог.

___________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com.

Свещеник Ангел Величков

Преди няколко години, когато светотатството беше на мода сред крадците и масово се разбиваха и ограбваха църкви, в обществото беше назряло едно настроение, близко до отчаянието. Хората си казваха: след като държавата не се справя, защо Българската православна църква не произнесе тежки църковни проклятия срещу светотатците – да видим тогава дали ще се осмелят да посегнат. Разбира се, Българската православна църква не направи това. Призванието на Църквата не е да бъде духовна полиция. Има обаче примери и в друга посока.

Старокалендарците схизматици много обичат в благочестивите си издания да цитират едно проклятие, отправено от Вселенския патриарх Кирил V през 1756 година. Става дума за текста на така наречения “Втори сигилион” по повод “станалите нови съблазни, извършени от папистите с изменението на нашата Пасхалия и на Месецеслова”. Ето какво гласи той:

“Такъв, бил той иерей или мирянин, да бъде отлъчен от Бога, проклет и след смъртта си да не се разтлее, но да пребъдва във вечни мъки. Камъните и желязото да се разпаднат, а той – никак. Такива да наследят проказата на Гиезий и обесването на Юда, да бъдат на земята като Каин, който стене и се тресе; гняв Божий да бъде върху главите им и участта им да бъде подобна на предателя Юда и на богоборците юдеи; нека земята се разтвори и ги погълне както някога Датан и Авирон; Ангел Господен да ги преследва с меч през всички дни на живота им и да подлежат на всички проклятия на патриарсите и съборите, на вечно отлъчване и на мъките на вечния огън.”

Накрая завършва с “амин”, но някак си е скверно да го допишем под подобни думи.

Това проклятие би трябвало да се подразбира и за православните християни, които следват новия календарен стил, въпреки че Пасхалията не е променена.

Такъв е начинът, по който старостилският разкол се утвърждава и оправдава. Чрез ужасно проклятие, достигащо литературна изобретателност и потресаваща безчовечност. Но циничната самоувереност идва сякаш от безспорния факт, че “патриарх го е казал, и то Вселенски“.

Неотдавна, съвсем независимо от цитирания “сигилион” (каква православна дума!) един старостилец беше заявил твърдо и лаконично: “Който чете Поснов, да му окапят зъбите!” – по някакви причини в техните среди изтъкнатият руски църковен историк се счита за отстъпник от вярата.

Друг път двама „ревнители на православието“ дръзнали да заплюят на улицата архиерей, след като го питали по кой календар е, а той им отговорил, че се съобразява с календара, възприет съборно от каноничната Българска православна църква.

Изглежда, че у нас има група хора, които се упойват от сладкото съзнание за най-православни на света. Тяхното изповедничество обаче почива на проклятието и се утвърждава чрез омразата. И никой да не се опитва да определя подобно безобразие като “чиста ревност по Бога”, като “свещен гняв” или нещо от този род!

Да се върнем на въпросния цариградски патриарх Кирил V.

Той може да се е отличавал с висок морал, да е бил радетел на Православието и пламенен поборник за чистота на вярата. Но Христос никога не е изричал такива позорни клетви, нито светите апостоли. Ние трябва да вземем отношение, макар и векове по-късно, за да не остане този срам за християнската вяра фалшиво защитен под авторитета на патриаршеската институция по причина на нечия лична човешка слабост. Особено когато именно тя днес дава храна на наши неуравновесени съвременници, вместо истинските добродетели. Думите на св. апостол Павел дават израз на нашето отношение: “Ако някой ви благовести противно на това, което ние ви благовестим, макар той да би бил Ангел от небето, анатема да бъде” (Гал. 1:8, 9) Какво ни благовестят апостолите?

Христа разпнатия и възкръсналия от мъртвите. Пришествието на очаквания Месия. Новата благодат в Христа. Края на старозаветното законничество и свободата в Светия Дух. Изкуплението от греха за всички човеци и началото на спасението. Осиновлението на всички народи. Отварянето на Царството Божие за човешките синове. Посрамването на смъртта и даруването на възкресение. Отпадането на древното проклятие и откриването на неизказаната любов Божия. Темата за клетвите и проклятието е особено разглеждана. Св. апостол Иаков пише: “… езика на човека никой не може да укроти; той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова. С него благославяме Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие. Из същите уста излиза и благословия, и клетва: не трябва, братя мои, това тъй да бъде” (Иаков 3:8-10).

Св. апостол Павел поучава римляните: “Благославяйте вашите гонители; благославяйте, а не кълнете” (Римл. 12:14), а на галатяните пояснява: “Христос ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: “проклет е всеки, който виси на дърво”)”. Изкупи ни Христос, но мнозина пак са се продали и на клетвата, и на закона. Не на Моисеевия, разбира се. Измислили са си нови: закон на календара, закон на ритуала, закон на един или друг текст и така нататък. А най-вече са възстановили законническия дух. И точно като книжниците и фарисеите, които разпнаха Христа, кълнат със старозаветна ярост всеки, който си позволи да оспорва измислиците им. Но за такива са Павловите думи: „И тъй, всички, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам, а всички, които се облягат на дела по закона, се намират под проклятие“ (Галат. 3:9-10).

Средата на XVIII век е тежък период за православните християни. Освен игото на османското владичество, те трябвало да понасят и инославната пропаганда на богатия Запад, която нерядко била твърде агресивна. Разбираемо е, че Православието е трябвало да бъде съхранено и защитено. Такава безспорно е била и грижата на цитирания Цариградски патриарх Кирил, поувлякъл се в проклятията.

Но, в края на краищата, нашият Учител е Христос. Според апостоловите думи, и Ангел от небесата да ни подучваше да кълнем, не би трябвало да го слушаме. Най-малкото – да се замислим и да изследваме духовно Ангел ли е наистина и наистина ли е от небесата… Не ни е страх, че клетвите на старостилците, отправени непряко и към нас, може да се сбъднат. Първо, няма за какво, тъй като календарът нито е от догматическо значение, нито пък има „конфесионална“ окраска. Обвиненията в „икуменизъм“ също са празни и истерично раздухвани.

Второ, наш Съдия е Христос, а Той още не е упълномощил никого от човеците да ни съди вместо Него.

Болката ни е за самите проклинащи.

Бог знае каква е вечната съдба на този патриарх. Възможно е той сега да е в сонма на светците и изповедниците на вярата, да се моли за нас пред Божия престол и Господ да ни милва по неговите светителски молитви… Със сигурност обаче, причина за това не са ужасяващите клетви, които си е позволил не само да изрече, но и да затвърди с подписа си. Те принадлежат към онези човешки грехове, които всички се надяваме чрез покаянието да ни бъдат опростени от Човеколюбеца Бог. Независимо срещу кого са изречени – дори и срещу най-големите еретици и богоотстъпници – никой няма право на това.

На нас ни е забранено да се молим само за демоните, тъй като тяхното падение е вечно и необратимо. Църквата не може да отправя молитви също и за самоубийците – не в частен, а в църковно-обществен план, по особени причини, на които няма да се спираме тук. Но молитвата за другите, за целия свят – и най вече за себеподобните грешници – е не само дълг, но и свидетелство за християнската любов в света. А проклятието унищожава всеки духовен плод, обезсмисля всяка добродетел, размива разликата между християни и езичници.

Това ни най-малко не означава отстъпване от спасителните догмати на православната ни християнска вяра пред еретическите заблуди. Църквата винаги е познавала и прилагала отлъчването, когато се наложи. Анатема е била произнасяна срещу отстъпниците още от апостолски времена и до ден-днешен тя не е изчезнала като мярка за съхранение на църковната цялост и чистота. Но кой знае защо някои я отъждествяват с проклятието.

Анатемата не е нищо друго освен временно отстраняване от евхаристийното общение (св. Причастие) с цел осъзнаване на заблудата и греха и завръщане отново чрез покаяние към пълнотата на благодатта. Самата дума от гръцки означава оставяне, предоставяне. Подразбира се – на Божията воля.

И ето, минават векове, християнството се проповядва по цялата земя, благодатта обилно се излива даром, Православието е утвърдило спасителното учение и истинската мярка на любовта. И изведнъж се появяват някакви „сигилиони“, някакви хора, които най-безогледно започват да кълнат по-люто и от безбожници, използвайки отгоре на това библейска лексика!

Впрочем, тази практика започва доста отдавна. Във Византия било нещо обикновено документите от светската документация да завършват с проклятия. Те са задължителен завършек на всеки императорски хрисовул или сигилион и са насочени срещу онези, които дръзнат да нарушат императорските решения. Използването им било доста свободно, особено когато ставало дума за икономически документи. Проклятието можело да заема около 1/5 от текста. По всяка вероятност, цитираният по-горе патриаршески сигилион следва тези по-ранни византийски „образци“ в драматичната епоха на турското робство, когато в гръцките земи старата Византия била идеал и пример във всичко.

А нашите съвременни ревнители вземат за пример и идеал самото проклятие, считайки го за същинско изповядване на православната вяра!

Без значение дали сме обект на клетвите им или не, наш дълг е да се помолим за тях, още повече че се считат за православни християни. Да се помолим: в душите им да се утвърди добротата на Авел и вярата на Авраам; да наследят праведността на древните патриарси и да видят изпълнени словата на пророците; да ги споходи покаянието на Давид и мъдростта на Соломон; да ги помилва Христос и да оглави делата им; Божията Майка да им бъде застъпница; да се спуснат над тях огнените езици на Петдесетница и Светият Дух да освети душите и помислите им; Светата Троица да сътвори обител в тях и да изпълни живота им; да ги съпътства Ангел Господен и да ги предпазва от всяко зло; да се причислят към овците, а не към козето сборище, и да минат отдясно на Добрия Пастир; да влязат в Горния Иерусалим и вечно да се радват в незалязващата му светлина.

А патриарх Кирил V Бог да го прости и само достойнството и достойните му дела да помене в Своето царство, и да го прослави в числото на праведните. Амин.

_________________________

*Източници – http://synpress-classic.dveri.bg и Църковен вестник, бр. 2, 2002. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, свещеник Ангел Величков. Източник: http://www.dveri.bg