14. Латински покайни сборници или пенитенциали

Известно е, че още от началото на V в., на Изток, древната система на публични покаяния (разделени на 4 степени) започва да отслабва и отстъпва място на друга система, а именно на системата на така нареченото частно църковно покаяние, която съдържала изпълняването на епитимии, налагани на каещия се от духовника при тайнството изповед. Заедно с това последвало смекчаване на строгите канонически предписания и самите мерки за изправление на грешника станали по-разнообразни и съобразени с индивидуалните случаи и душевното разположение на каещия се. Тази практика, която давала на духовника известен простор, била одобрена със 102 право на Трулския събор и оттогава станала господстваща. Обаче, още преди този събор се чувствала нужда от някакво ръководство за налагането на тези частни епитимии. Покайните номоканони или пенитенциали представляват именно такива ръководства. Те изброяват греховните действия и налаганите епитимии на каещите се[188]. Разбира се, тези пенитенциали можели да се използват не само при налагането на частни епитимии при тайнството изповед, но и при налагането от църковния съд на публични епитимии за явни престъпления.

За най-древен покаен номоканон трябва да се смята този, който се приписва на Константинополския патриарх Иоан Постник (+596 г.). В него за първи път се създава система от различни благочестиви упражнения, изразяващи разкаянието на грешника, като например милостиня, пост, бодърстване, поклони, въздържане от ядене на сирене, яйца, риба, пиене на вино и съобразно с изпълнението на тези упражнения се съкращават и сроковете на самото покаяние. Следователно, за ръководство се приема субективният принцип, по силата на който трябва да се има предвид не толкова нормата на каноните, колкото душевното състояние и особеностите на каещия се, съобразявайки с тях степента и начина на покаянието. Почти със същите думи, както при Иоан Постник, този принцип е изразен в 102 правило на Трулския събор.

Източните пенитенциали, както отдавна е забелязано, са оказали твърде голямо влияние върху произхода и развитието на западните. Независимо, че в основата на западните пенитенциали лежи същият принцип на честите църковни епитимии, както при източните, в самото съдържание на западните пенитенциали могат да се посочат следи от влиянието на източните. Такива следи са: 1) постът в продължение на няколко четиридесетници, като епитимии за различни грехове; 2) забраната да се употребява в храната кръв и удавнина и 3) незадължителността на поста в събота. Относно последните две е било отбелязано от някакъв стар коментатор, че тези пенитенциални обичаи са чужди на римската църква и че те принадлежат на Източната[189]. Наистина, гръцките пенитенциали е трябвало да бъдат значително променени на Запад, съобразно с изискванията на различните местни условия в разните варварски страни, но и тези изменения биха могли да имат паралел на Изток, където църквата отдавна била влязла в съприкосновение с варварските народи (28 правило на Халкидонския събор)[190].

а) древни британски и ирландски пенитенциали

Най-древните латински пенитенциали се делят на три групи: ирландски, англосаксонски и франкски. Към ирландската група следва да бъдат отнесени пенитенциалите, приписвани на Гилда (Gilda), британски монах от манастира Багнор (VI в.)[191] и Виниан (Vinnianus, Vinniaus, Vinias; род. 450 г.). И в единия, и в другия пенитенциал има следи от заемки от най-древните обичаи и постановления на ирландската църква, от така наречените канони на св. Патрик (Canones Patricii, ок. 456 г.) и от Книгата на Давид, епископ Миневийски (+544 г.), но заедно с това е видно и влиянието на гръцките пенитенциали: усилен пост (superimpositiones), четиридесетдневен пост, названието на седмицата (hebdomon)[192] и т.н.

б) англосаксонски пенитенциали

Много по-важни и по-влиятелни били англосаксонските пенитенциали, съставени предимно под влиянието на Теодор, епископ Кентърберийски, грък от Тарс (+690 г.). Пенитенциалът, който бил приписван на него и впоследствие многократно бил цитиран в по-късните пенитенциали и сборници с канони, по общоприетото днес мнение, е написан не от самия него, а, както се вижда от предговора, от някакво духовно лице от Нортъмбърленд (discipulus Umbrensium), може би съвременник на епископ Теодор, който събрал наставленията на последния още приживе на Теодор или скоро след смъртта му[193]. Освен пенитенциала са известни още Capitula Theodori[194]. В пенитенциалните правила на Теодор се намират заемки от Апостолските, Никейските, Анкирските правила, правилата на св. Василий Велики и от покайния номоканон на Иоан Постник[195]. До пенитенциала на Теодор се доближават пенитенциалите на презвитер Беда Достопочтени (+735 г.) Incipit excarpsum domini Bedani presbyteri и на Егберт, епископ Йоркски (731-767) Excarpsum de canonibus catholicorum partum vel poenitentiale ad remedium animarum domini Eamberchthi archiepiscopi Eburacae civitatis. Тези два пенитенциала по-късно били съединени в един под заглавие Liber de remediis peccatorum. Към тази група принадлежат: Псевдо-Беда и пенитенциалът, издаден от Мартен (Martenianum sive Collectio antique canonum poenitentialium), освен това Псевдо-Егберт, както и Poenitentiale Sangermanense[196].

в) франкски пенитенциали

Смята се[197], че франкските пенитенциали са възникнали под влиянието, от една страна, на пенитенциалите на св. Колумбан, пристигнал в Галия (590 г.) от ирландския манастир Багнор и скоро след това основал нов манастир Бобио в северна Италия (615 г.) и, от друга страна, под влияние на пенитенциала на Кумеан, който се нарича в сборниците с канони и в пенитенциалите archimandrita или abba in Scotia ortus. Чрез Колумбан прониквало ирландско влияние, а чрез Кумеан — англосаксонско. Пенитенциалите, приписвани на св. Колумбан (Liber de poenitentia или De poenitentiarum mensura taxanda и Regula coenobialis de quotidianis poenitentiis monachorum) представляват компилации от различни източници, в числото на които са били и статиите на Виниан. Напротив, пенитенциалът на Кумеан (Excarpus de aliis plures poenitentiales et canones) е съставен главно въз основа на пенитенциала на Теодор и на Биготианския пенитенциал, който също в по-голямата си част е заимстван от Теодор. До Кумеан и Теодор се доближават следните пенитенциали: Vindobonense, Remense и Penitentiale XXXV capitulorum. По този начин чрез Колумбан и Кумеан върху франкските пенитенциали оказали влияние северните пенитенциали от ирландската и англосаксонската група. Обаче, освен това северно влияние, съществувало и друго, южно влияние, което идвало от Италия, но не от Рим (както твърди Шмиц[198] ), а гръцко влияние. То било много по-силно от северното, защото се усеща във всички пенитенциали от франкската група. Така нареченият Мерзебургски (или според друга редакция Валицелански, Vallicellanum) пенитенциал, който послужил като източник за множество други компилативни пенитенциали, по всички признаци е пенитенциал с гръцки произход в своята най-главна (първа) част. Именно в тази своя част той демонстрира на много места поразително сходство със славянския „Завет на светите отци“. Изучаването на този „Завет“ и Мерзебургския пенитенциал не само открива у тях разни подробности, които могат да имат единствено гръцки произход, но и водят до заключението, че „Заветът“ и пенитенциалът са имали общ гръцки източник. Към пенитенциалите, съставени под влиянието на Мерзебургския, трябва да бъдат отнесени почти всички пенитенциали от франкската група, а именно: Humbertense (манастира св. Хумберт), Bobiense (манастира Бобио), Parisiense, Vindobonense, Sangallense, Floriacense и Pseudo-Romanum[199].

Цялата тази камара от пенитенциали, при това повредена от преписвачите и от произвола на по-късните компилатори, при едновременна употреба пораждала огромни затруднения. Това предизвикало противодействие срещу разпространяването на тези пенитенциали. Франкските събори от началото на IX в. предписват да се съгласува покайната дисциплина с древните съборни канони (repudiates ac penitus eliminates libellis, quos pfenitentiales vocant, quorum sunt certi errores incerti autores)[200]. Парижският събор от 829 г. нарежда на епископите да събират всички тези писания (codicilli contra canonicam auctoritatem scripti, quos poenitentiales vocant) и да ги изгарят, за да не могат невежи свещеници да заблуждават чрез тях хората (et inventos igni tradat, ne per eos ulterius sacerdotes imperiti homines decipiant). Вследствие на това било предприето съставянето на нови компилации. Така, по молба на Ебон, епископ Реймски, бил съставен сборник от 5 книги от Халитгар, епископ на Камбре, около 829 г. и по поръчение на Отгар, архиепископ Майнцски, друг сборник съставил Рабан Мавъра, впоследствие също Майнцски архиепископ (+855 г.)[201]. Така нареченият Римски пенитенциал (Penitentiale Romanum), за който споменава Халитгар в предговора, приложен в края на неговия сборник, като 5-та част, по всяка вероятност е пенитенциал с франкски, но не и с римски произход[202]. Римски пенитенциали не са известни. Има испански пенитенциали, какъвто например е този, който е приложен към един ръкопис на Испанския сборник с канони (Vigilanum или Alveldense). Той е съставен под влиянието на пенитенциалите на Теодор, Кумеан и някои други предимно франкски пенитенциали[203].

IV. Вместо заключение или Ролята на Източната църква за създаване на църковното право на Запад.

След като завършихме обзора на латиноезичните паметници на църковното право през периода на Вселенските събори (и през първите три века) ние можем да направим безспорния извод, че в периода на единство между Западната и Източната църква основната роля при образуването на общото Вселенско църковно право е принадлежала на Източната църква и общозадължителните църковни постановления водят произхода си от Изток. Източната църква е изработила онези от тях, които станали обща църковна норма и на Запад.

И наистина всички събори, които са публикували общоцърковни постановления, са се състояли на Изток. Първо, всички Вселенски събори са били в източни градове: Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон. Те издали символи, догматически определения и правила (канони) на гръцки език. Второ, с изключение на Картагенския събор, всички поместни събори: Анкирският, Неокесарийският, Гангърският, Антиохийският, Лаодикийският и Сардикийският, чиито постановления са приети и на Запад, също са се състояли в източните провинции и са издали правилата си на гръцки език (Сардикийските били преведени едновременно и на латински). Трето, още по-рано, Апостолските правила били редактирани на гръцки език и след това са преведени на латински.

Общият вселенски кодекс е съставен на Изток. Този кодекс е „Халкидонската книга на правилата“, изцяло възприета на Запад. Първо, тя постепенно била превеждана на латински, в съответствие с оформянето си, както това става ясно от превода на гръцките правила. Второ, тя е залегнала в основата на всички, станали достояние на целия латински свят, кодекси: Дионисиевия, Испанския, Кенелевия (Галския), Ирландския; сборниците на Феранд, Кресконий, Мартин Брагски; от Испанския сборник се е озовала даже в Лъжеисидоровия. Трето, само присъствието в тези кодекси и сборници на гръцката „Халкидонска книга на правилата“ им придавало общозадължително значение.

Покайната дисциплина и западните пенитенциали са се развили под влияние на източните. Това влияние се забелязва в пенитенциалите на Гилда и Виниан и особено в пенитенциала на Теодор Кентърберийски и Мерзебургския пенитенциал. Но последните два лежат в основата на всички по-късни западни пенитенциали. Постановленията на западните събори, касаещи покайната дисциплина, са съставяни също под влияние на постановленията на източните събори, които се посочват.

Много постановления на Източната църква били възприети на Запад, независимо от противодействието на някои папи. Такива са Апостолските правила, 50 на брой; много от правилата за покайната дисциплина, особено незадължителността на поста в събота и забраната да се употребява в храната удавнина и кръв, а също така поста в течение на няколко четиридесятници; правилата на Трулския събор, официално приети от папа Константин (грък по произход), но срещнали на първо време, пък и по-късно, противодействие от страна на някои папи. И накрая, това са правилата на Фотиевия събор в Константинопол през 879 г. И тъй, при изработването на общите църковни норми през първите девет века, първенството и ръководството принадлежали на Източната църква, която стояла начело на Вселенското църковно правообразуване.

КОНЕЦ И БОГУ СЛАВА!

гр. София

21 февруари 2010 г., 1 Неделя на Великия пост – Православна

БИБЛИОГРАФИЯ

I . Извори:

1. Assemani, Bibliotheca juris canonici et civilis, Romae, 1762.

2. Lancelotti, Institutiones juris canonici, quibus jus pontificum singulari methodo libris quatuor comprehenditur, Perugia, 1563.

3. L’abbé Migne, Patrologiae cursus completus. Seriei latinae tt. 1-217, Parisiis, 1844-1866.

4. Voelli et Iustelli, Bibliotheca juris canonici veteris, Paris, 1661.

II. Литература:

1. Baluzius, Capitularia regum Francorum, Parisiis, 1677.

2. Boretius, Die Capitularien im Langobardenreich, Halle, 1864.

3. Dahn, Westgotische Studien, Würzburg, 1874.

4. Gass, Symbolik der griechischen Kirche, Berlin, 1872.

5. Haenel, Lex Romana Wisigothorum, Lipsiae, 1849.

6. Hefele, Conciliengeschichte, I-III, Tüb., 1874.

7. Hinschhius, Decretales Pseudo-Isidorianae et capitula Angilramni, Lipsiae, 1863.

8. Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Literatur, Münhen, 1891.

9. Maassen, Geschichte der Quellen und der Literatur des kanonischen Rechts im Abendlande, Gratz, 1870.

10. Meyer E., Die Rechtsbildung in Staat und Kirche, Berlin, 1861.

11. Meyer O., Lehrbuch des deutschen Kirchenrechtes, Göttingen, 1869.

12. Morinus, De disciplina in administatione sacramenti poenitentiae, Parsiis, 1651.

13. Müller, Die Elemente der Rechtsbildung und des Rechts, Leipzig, 1877.

14. Pachman, Lehrbuch des Kirchenrechtes, Wien, 1863.

15. Schulte, Das katholische Kirchenrecht, Giessen, 1860.

16. Schulte, Geschichte der Quellen und Literatur des kanonischen Rechts, Stuttgart, 1875.

17. Schulte, Stellung der Concilien, Päpste und Bischofe, Prag, 1871.

18. Thon, Rechtsnorm und subjectives Recht, Berlin, 1878.

19.Wasserschleben, Beiträge zur Geschichte der falschen Dekretalen, Breslau, 1844.

20.Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, Giessen, 1874.

21.Wilkins, Leges Anglo-Saxonicae ecclesiasticae et civiles, London, 1721.

22. Zachariä von Lingenthal, Geschichte des griechisch-römischen Rechts, Berlin, 1877.

_____________________

[188]. Литература: Павловъ, Номоканон при Большомъ Требникь, Одесса, 1872. — Горчаковъ, Къ истории епитимiйныхъ номоканоновъ, СПб., 1874. — Суворовъ, Къ вопросу о тайной исповьеди, Яросл., 1886. — Павловъ, Мнимые сльды католическаго влiянiя въ древньйшихъ памятникахъ юго-славянскаго и русскаго церковнаго права. Чтения въ общ. любот. духовнаго просв., М., 1891, ноябрь-дек. И сльд. — Assemani, Bibliotheca juris orientalis canonici et civilis, Romae, 1762, III, 531. За западните пенитенциали виж: Binterim, Denkwürdigkeiten, V, Th. 3, S. 383. — Ballerini, De ant. collect. et…, IV, cap. VI. — Theiner, Disqusitiones criticae, Romae, 1836, dissert. V. — Wasserschleben, Beiträgen zur Geschichte der vorgratianischen Kirchenrechtsquellen, Leipz., 1839. — Ibid., Die Bussordnungen der abendländ. Kirche, Halle, 1851. — Kunstmann, Die lateinisch. Pönitentialbücher der Angelsachsen, 1844. — Hildenbrand, Untersuchungen über die german. Pönitentialbücher, Würzb., 1851. — Wilda, Das kirchliche Busswesen im Abendlande…, in Allg. Monatsschr. f. Wissenschaft und Liter., 1853. — Iacobson, Bussbücher (in Herzog’s Real.-Enc., II, 463). — Loening, Geschichte des deutschen Kirchenrechts, Strasb., 1878, II, 478. — Schmitz, Die Bussbücher und die Bussdisciplin der Kirche, Mainz, 1883.

[189]. Schmitz, Bussbücher, 230: „Оттук е видно, че тези пенитенциални обичаи са чужди на Римската църква, която винаги е предписвала да се съблюдава пост в събота; напротив ние мислим, че те принадлежат на източната църква, както е видно и от следното правило, налагащо покаяние на онези, които ядат кръв и удавнина.“ Ex hoc videtur poenitentiales has observations abesse Romanae ecclesiae, penes quam simper die sabbati fuit jejunium praescriptum, sed potius putamus esse Orientalis ecclesiae, quod etiam inde conspicitur, quod, ut patebitur inferius, datur sta (-ista) misedia (?) illis, qui comedant sanguinem vel suffocatum.

[190]. Pitra, Specilegium, IV, 457 (правило 69 на Котелиеровия номоканон, Monum. Germ., I, 80). Рихтер твърди, че най-древните британски номоканони се опират на гръцки правила Lehrbuch, §40, 31.

[191]. За Гилда и Виниан виж. Schmitz, Bussbücher, 494, 497. Wasserschleben, Bussordnungen. Виж също така в енциклопедията на Херцог. Всъщност няма доказателства, че пенитенциалите на Гилда и Виниан действително са техни.

[192]. Wasserschleben, 105. Почти дословно сходно правило намираме у Виниан (Wasserschleben 113, §23), в Правилата на св. отци, в Мерзебургския пенитенциал (правило 1, Wasserschleben 391) и в гръцкия текст у Питра (Specilegium, IV, 457).

[193]. Wasserschleben, S. 19, 182. — Hildenbrand, S. 54, 85.

[194]. Wasserschleben, S. 145.

[195]. В пенитенциала на Теодор е твърде любопитен постоянният паралел между гръцката и римската църковна практика. Втората част на 8-ма глава е специално посветена на това сравнение: De moribus Graecorum et Romanorum. Забелязват се също така следи от влиянието на Юстиниановите новели (140; 22, cap. 5,6,7; 34, cap. 10).

[196]. Всичките са напечатани от Васершлебен.

[197]. Освен Васершлебен още Рихтер (Lehrbuch, §40), Валтер (Lehrbuch, §93), Якобсон (Herzog’s Real-Enc., II, 467), Льонинг (Geschichte, II, 478) и други.

[198]. Schmitz се старае да докаже, че е съществувала цяла група пенитенциали, наричани римски, отличителна черта на които било, че те се основавали на съборни канони, а не на частни предписания или на изреченията на частни съставители. Но всъщност той доказва само това, че е и самите западни събори в своите постановления, касаещи покайната дисциплина, се позовавали върху правилата на източните събори (Bussbücher, S. 203), както това посочва и Васершлебен (Bussordnungen, S. 57), а оттук директно следва, че западната покайна дисциплина в разглеждания период се основавала на гръцки източници.

[199]. Виж сравнителната таблица, показваща тяхната зависимост от Мерзебургския пенитенциал у Васершлебен, Bussordnungen, S. 438-440.

[200]. Jacobson, Herzog’s Real-Enc. II, 467. Synod. Cabilonens. a. 813, can.38 (Cp. Synod. Turon. III, a. 813, can.22; Moguntinum a. 847, can.31; Capitulur. lib. V,cap. CXVI).

[201]. Wasserschleben, IX, S. 77.

[202]. Ibid., S. 72. Старанията на Шмитц да докаже съществуването на особена римска група пенитенциали трябва да бъдат оценени като неудовлетворителни. Ср. Loening, Geschichte des d. Kirchenrechts, II, 479, Anmerk. 1.

[203]. Wasserschleben, Bussordnungen, S. 71, 527.

Що се касае до „Древните постановления на Църквата“ (Statuta ecclesiae antiqua)[47], поместени в разглеждания сборник под името на Картагенския събор от 398 г., то те съдържат в себе си извлечения от различни древни правила, направени от неизвестен автор, вероятно в Галия[48], в средата на V в. и разделени първоначално на 102, а в Испанския сборник — на 104 глави. Те следователно не принадлежат на нито един от Картагенските събори[49].

Поместеният след 2-ия Брагски събор, четен на този събор и приет от него сборник на епископ Мартин Брагски (Capitula sive canones ex Orientalium antiquorum patrum synodis a venerabili Martino episcopo vel ab omni Bracarensi synodo excerpti et ct.) е съставен от него между 563 и 572 г., с цел, както е посочено в предговора, да се отстранят неудобствата от неясния превод на гръцките правила чрез ясно и кратко тяхно изложение, а така също чрез систематизирането им. Сборникът се състои от 84 глави и се разделя на две части: първата — за клира и втората — за миряните. Съдържанието му е заимствано не само от гръцките канони, но авторът е ползвал и правилата на някои испански събори, а отделни правила вероятно е съставил сам[50]. Това са главните източници на Испанския сборник в този му вид, който има след 4-ия Толедски събор (633 г.).

С течение на времето, поради натрупването на материал, към него били правени множество допълнения. След 17-ия Толедски събор (694 г.) ние намираме в него следните добавки: първо — към източните съборни правила са прибавени: вероопределението на Шестия Вселенски събор[51] , което папа Лъв II в 682 г. изпратил в Испания, в латински превод, четири послания на самия папа Лъв II и едно послание на Бенедикт II до нотария Петър, написано преди избора на Бенедикт II за папа. Всички тези допълнения под името на Константинополския събор (680 г.) формално били приети в сборника на 14-ия Толедски събор в 684 г. (правила 6 и 7). Второ — към африканските събори са прибавени правилата на събора в Телепте (Telepte) 418 г. Трето — към галските събори са добавени постановленията на нови 7 галски събори[52]. И накрая, четвърто — към испанските събори са прибавени още 22 испански събори[53]. Втората част е допълнена с някои актове, отнасящи се до присцилианизма и една декреталия на папа Григорий I, а също така с началото на римския събор (595 г.).

По всяка вероятност в средата на VII в. към Испански сборник бил прибавен цял кодекс със светски вестготски закони. Дотогава по отношение на църквата[54] в Испания действал Вестготският Римски закон (Lex Romana Wisigothorum), т.е. кодексът на крал Аларих II (506 г.). Местният кодекс (Lex Wisigothorum)[55], който съдържал народното вестготско законодателство, имал значение само по отношение на самите вестготи. Но в началото на VII в. в Испания с особена сила се пробуждат обединителните стремежи и проникват не само в светското законодателство, но отчасти и в църковното. Подобно на византийските императори кралете пишели послания до отците на местните събори и издавали особени закони, чрез които утвърждавали съборните постановления. Някои от тези закони[56] и послания са поместени в самия Испански сборник заедно с определенията на съборите, при чието откриване и закриване те били издавани. Вследствие на тези обединителни стремежи крал Киндасвинд (+652 г.) и неговият син Рекесвинт (+672 г.) забранили употребата на всички чуждоземни закони, особено римските, и по този начин вместо така наречения личен принцип бил установен териториалния[57], който господствал най-малко до половината на XIII в.[58] По това време и във всеки случай след 4-ия Толедски събор[59], Вестготският кодекс вероятно бил присъединен към Испанския сборник с канони, като особена част в латинския текст[60] под заглавие Forum или Liber Judicum[61], прегледан след това на 16-ия Толедски събор (693 г.).

По такъв начин Испанският сборник се превърнал в особен вид номоканон, в който църковните правила и светските закони[62] били съединени в една книга, както било направено от Иоан Схоластик или в Синтагмата с XIV титули[63].

Вероятно след това присъединяване, както смятат, в края на VII в., Испанският сборник бил преработен в систематичен сборник. Преработката се състояла в това, че всички канони и декреталии според сходството на съдържанието били разпределени в 10 книги[64], при което всяка книга се деляла на титули и всеки титул — на отделни параграфи с отделни заглавия, под които били поставени номерирани цитати, посочващи пълния текст на каноните, т.е. самия Испански сборник. В испанските ръкописи такъв систематичен указател, под името Excerpta canonum, се помествал пред самия Испански сборник, като негова първа част. В галските ръкописи вместо номерирани цитати в това систематично разпределение е поместен пълният текст на каноните и декреталиите. Кое се е появило по-рано: разпределението на пълния текст на каноните или препратките към този текст, посредством номерирани цитати, е трудно да се каже[65]. Съществува предположение, че автор на този систематичен указател е бил Юлиан, епископ Толедски (+690 г.)[66]. След тази преработка Испанският сборник имал поразително сходство с гръцката Синтагма в XIV титули. Той също така имал три отдела или части: първата част се състояла от Excerpta canonum, които, подобно на първата част на Синтагмата, съдържали номерирани цитати, посочващи пълния текст. Втората част, т.е. самият Испански сборник, съдържала пълния текст на каноните, подобно на втората част на Синтагмата и накрая, третата част съдържала светски закони, с тази разлика, че в Испанския сборник бил публикуван целият светски кодекс (corpus juris civilis), а към гръцката Синтагма било приложено само извлечение, съдържащо законите, касаещи Църквата. Испанският сборник бил, следователно, също номоканон.

От Испания сборникът преминал в Галия. Тук той: първо —влязъл в съприкосновение и се смесил с Дионисиево-Адриановския сборник, при което възникнала нова Адриано-Испанска[67] редакция; второ — вероятно още тук той бил подложен на промени, като папските декреталии във втората част се оказали твърде заплетени и объркани, и в самия текст на сборника се появили многочислени грешки[68] и накрая, трето — тук сборникът бил смесен с фалшиви папски декреталии и преправен в така наречения Лъжеисидоров сборник.

10. Ирландски сборник.

Християнството започнало да се разпространява в Ирландия след 430 г.[69] При англосаксонското владичество, освен постановленията на Вселенските събори, в църковното право се използвали и постановленията на поместните събори. Освен това, много твърде важни постановления относно Църквата, съставени обикновено на земски, т.е. смесени събори, били обнародвани от англосаксонските крале[70]. През шесто и седмо столетие в англосаксонската църква съществували вече църковноправни сборници и пенитенциали. В ръкописи се среща Liber canonum Gildae. Още в средата на шести век папа Пелагий (555-559) подарил на св. Фридиан сборник с канони[71]. На събора в Херфорд (673 г.) архиепископ Теодор Кентърберийски прочел много места от специална Книга на каноните (Liber canonum), в която не без основание някои виждат сборника на Дионисий Малкия[72]. Освен това до наши дни се е съхранил голям систематичен сборник под името Collatio canonum, несъмнено с местен ирландски произход, отличаващ се с много особености[73].

Смята се, че Ирландският сборник[74] е бил съставен в края на седми или началото на осми век, защото най-късният от цитираните в него автори е Теодор Кентърберийски (+690 г.), но от Беда няма все още никакви заимствания. Съществува предположение, че той е бил съставен от ирландски събор през 684 г., но за това няма сериозни основания[75]. Предговорът сочи по-скоро частно лице, като автор или съставител на сборника. В един ръкопис, към края на сборника, има приписка, от която може да се заключи, че сборникът е съставен или редактиран от монасите на ирландския манастир Даиринис (Darinis, Dairinis) Рубен (Ruben), починал в 720 г. и Кукуимн (Cucuimne), починал в 747 г.[76]

Сборникът се състои от множество отделни места или свидетелства (testimonia, dicta), извлечени от различни и много на брой извори, които касаят най-разнообразни страни на църковния и гражданския живот. Всички тези свидетелства според близостта на съдържанието са разделени на книги, чието число в различните ръкописни кодекси се колебае между 64 и 69 книги. Книгите се делят на глави (capitula), в които едно след друго са разположени самите свидетелства. Числото на главите също е различно в различните ръкописи[77]. Както книгите, така също и главите са озаглавени. В началото е поместено предисловие от съставителя[78]. По този начин, според разположението на материала, Ирландският сборник се отнася към систематичните[79].

Поместените в сборника кратки извлечения или свидетелства са заимствани: първо — от Светото Писание, второ — от съборните правила и декреталиите и трето — от творенията на отците и учителите на Църквата и църковните писатели.

Местата от Светото Писание са заимствани от Стария и Новия Завет, като текстът на много от тях значително се отклонява от превода на св. Иероним[80].

Извлеченията от правилата са взети: от Апостолските правила; от правилата на източните събори, в онзи обем, в който те са преведени от Дионисий Малкия[81]; от африканските, галските и ирландските събори и древните постановления на Църквата. Най-малко извлечения има от правилата на източните събори, повече има от постановленията на африканските събори, след тях по брой следват извадките от древните постановления на Църквата и галските събори и най-много са заемките от постановленията и обичаите на ирландската църква под името synodis или synodis Hiberniensis[82]. Местата от гръцките и галските правила са заимствани, обаче, не направо от Дионисий и галските сборници, както това проличава от множеството погрешни надписи или грешно посочени извори. Така например Апостолските правила понякога се цитират като съборни постановления, каноните на африканските събори — под името на Сардикийския или Лаодикийския събор, statute ecclesiae antique — под името на Анкирския или Картагенския събор. За много от цитатите изворите и до днес остават неизвестни. От папските декреталии са посочени тези на Сириций, Зосима, Инокентий и особено на Григорий Велики. Поради това правят заключението, че съставителят е заимствал материала си не от Дионисий или други хронологични сборници, а от някакви промеждутъчни систематически сборници[83].

Що се касае до извлеченията от творенията на св. Отци и църковните писатели, то особено много се срещат кратки места от Ориген, св. Иероним, св. Августин, св. Исидор Севилски, св. Григорий Велики (Двоеслов) и св. Григорий Богослов (Назианзин), също така от Църковната история на Евсевий Кесарийски в превод на Руфин, от хрониката на св. Исидор Севилски, от Павел Орозий, от Vitas patrum et monasteriorum Aegypti, т.е. Ex libris de statu monachorum Aegypti на св. Иероним[84]. Целият този материал е заимстван, както се вижда, пак не от първа ръка, но както предполагат, от някакви несъхранили се до днес патристични и църковно-исторически сборници[85]. Освен това много места са цитирани от съчиненията на местните църковни писатели Патрик, Гилдас и пенитенциалите на Виниан и Теодор[86].

В сборника твърде осезателно се разкрива стремежът да се съхранят постановленията на местната, народна, ирландска църква за сметка на римското или романизираното църковно

право. Съставителят ясно отличава постановленията и обичаите на народната църква от римското църковно право. Първите той обозначава с надписите: Synodus, Synodus Hiberniensis или Hibernienses dicunt, второто — Synodus Romana dicit, Romani dicunt, Institutio Romano dicit, Regula canonica dicit Romana, Disputatio Romana, Institutio Romana, макар под тези заглавия да се цитират понякога не само папски декреталии, а извлечения от правилата на източни събори, на африкански събори или от древните постановления на Църквата. Очевидно, съставителят е противопоставял в съзнанието си народното — на римското. Трябва да се отбележи, че народното църковно правообразуване в Ирландия се намирало под силното влияние на източната църква, което вероятно се осъществявало чрез монаси. Това влияние се забелязва и в самия Ирландски сборник, именно в заемките от източните отци и църковни писатели и в честите посочки на „Животът на египетските монаси и манастири“ (Vitae monachorum et monasteriorum Egypti).

11. Кодекси на римското право, употребявани в църквата на Запад през разглеждания период.

Варварските народи, които образували различни държави върху развалините на Римската империя, намерили готово светско законодателство по отношение на църквата, а именно римско, и поради това разрешили на църковните учреждения да се развиват според римските закони (secundum legem Romanam, qua ecclesia vivit)[87], което, разбира се, не изключвало законодателство на завоевателите, което се развивало според каноните и римските закони на християнските императори, макар и не без влияние на народното варварско право (leges barbarorum). За църквата и клира римското право имало двояко значение. Първо, законодателството на християнските императори определяло взаимоотношенията между различните църковни учреждения. Второ, частните граждански взаимоотношения на клира се регулирали също така от римското гражданско право. Като съвкупност от учреждения, църквата продължавала да живее според римското право и в новообразуваните варварски държави, но това право се прилагало в гражданските взаимоотношения на клириците, видимо само в този случай, когато били от римски произход, което на първо време било обичайно правило[88]. Впоследствие, когато личният състав на клира започнал да се попълва с лица от местен произход и отчасти придобил народен характер, отделни клирици, видимо, се подчинявали на законите на своето племе (ex natione), както например в Лангобардското кралство[89] и в Галия при Меровингите и даже при Каролингите[90], върху основата на личния принцип, или пък — на законите на своята страна, върху основата на териториалния принцип, както било във вестготска Испания[91].

Познанията върху римското право, необходими за църковната практика, се черпели преди всичко от използваните тогава и създадени през различно време кодекси. Преди Византия да разгроми остготите в Италия през 544 г. и да основе Равенския екзархат, на Запад се използвали, първо: Теодосиевият кодекс, официално възприет на Запад, и новелите на Теодосий и западните императори, издадени след кодекса; второ: два кодекса, издадени от варварските крале Гундобад — Lex Romana Burgundionum[92] и Аларих II — Lex Romana Wisigothorum[93]. След завоюването на Италия от император Юстиниан I, там били възприети Институциите и Кодексът на Юстиниан, а също така и неговите новели в латинска обработка, дело на Константинополския юрист Юлиан (Epitome Iuliani)[94]. Но извън Италия главен и най-влиятелен кодекс си останал Lex Romana Wisigothorum, особено в Испания, и от времето на вестготското владичество, в Галия[95]. От този кодекс се ползвали не само кралете за съставянето на своите капитуларии, но и църковните събори[96]. В Галия, също така, бил известен и кодексът на Теодосий, а от IX в. там проникнали от Италия и сборниците на Юстиниан, т.е. Институциите, Кодексът и Epitome Iuliani[97].

Но през IX в. се появили особени сборници, предназначени за църковна употреба, които служели като допълнение на сборниците с канони. Появата на тези сборници била предизвикана, видимо, не толкова от удобствата, които предоставяли те в сравнение с целите кодекси, колкото от стремежа да се съхрани и оживи римското право при църковна употреба, поради всеобщия спад на неговото значение и изместването му от други обичаи. Защото ние знаем, че именно по това време (847 г.) в самата Италия папа Лъв IV бил принуден да моли императора на франките да запази действието на римското право в сила[98]. Известни са три такива сборника и всички те съдържат откъси от Юстиниановите законодателни актове. Най-обширният, в сравнение с другите два, е известен под името „Римският закон в каноничен ред“ (Lex Romana canonice compta)[99] и съдържа извлечения от всичките 4-ри книги на Институциите, от 8 книги на Кодекса, с изключение на първата и последните три (10-12 кн.) и от повече от 50 новели, обработени от юриста Юлиан, а също така, няколко схолии към Epitome и Capitulare ecclesiasticum на император Лотар I от 825 г. Вторият сборник е известен под названието „Извлечения от Книгата с новели и от Кодекса, отнасящи се до епископите и клира“ (Exceepta ex libro legume novellarum et codicis ad episcopos pertinentia). Той се разделя на 68 глави и се предшества от указател, в който под заглавията на главите са поставени цитати, посочващи местата, поместени в сборника. Съдържанието е заимствано от първата (16 места) и третата книга (2 места) на Кодекса и най-вече от Epitome Iuliani. Двата сборника са систематични, материята е разположена в каноничен порядък, т.е. в началото са поместени конституциите за епископите, след това — за епископския съд, за църквите, манастирите, монасите и т.н.[100] Третият сборник „Конституциите на император Юстиниан“ (Constitutiones domini Justiniani imp. pro diversis capitulis episcoporum, monachorum, clericorum, vel ea, quae ad pias pertinent causas ecclesiae)[101], съдържа три конституции (новели 111, 115 и 119) от Epitome Iuliani. Маасен смята, че и трите сборника са възникнали в Италия, където е било възприето Юстиниановото право, макар първият от тях да бил известен и в Галия, където се съхранил до наше време.

С течение на времето римското право все по-тясно се сближавало с каноническото, даже външно. В разглеждания период то съществувало отделно от каноничните извори, отначало в кодекси, издадени в законодателен порядък, след това в отделни частни сборници, предназначени за църковна употреба. На следващия етап то било пренесено от отделните сборници, доколкото това съответствало на каноничните изисквания, в самите сборници с канони, но при все това то заемало в тях отделни глави, без да се смесва със собствено канонично съдържание. Така било, например, в „Сбирка, посветена на Анселм“ (Collectio Anselmo dedicata) — 879 г., в която материалът е заимстван от гореспоменатия „Римски закон в каноничен ред“. След това римското право влязло в сборниците с канони, наравно с каноничните извори, както например в сборника на император Грациан, така също и в сборниците, които го предшествали и послужили като извори за него (Регинон 906 г., Бурхард 1012-1023 г., Anselm Lucensis 1086 г., Деусдедит 1086-1087 г., Ивон и др.) От XII в., най-накрая, римското право влиза в самото канонично законодателство със съответните изменения, именно в декреталиите и в кодексите с декреталии, издавани от папите[102].

Всичко завършило с това, че папите, които преди това се молели за съхраняването му в практиката и се ползвали от него в своите декреталии, след възраждането му в Италия (Болонския университет) започнали да се противят на изучаването му, като забранили на духовенството да се занимава с римско право под страх на отлъчване от Църквата. В 1220 г. папа Хонорий III забранил четенето на лекции по римско право в Париж, не само за духовенството, но и за миряните[103]. Вероятно папите се ръководели от желанието да избягнат влиянието на чистото римско право не само върху клира, но и върху светската власт. Действително за тях запознаването на голяма част от вярващите на Запад с римското право и особено с църковното законодателство на византийските християнски императори, криело големи рискове и неприятности.

12. Сборници с капитуларии на франкските крале.

Капитуларии[104] се наричали издаваните от франкските крале постановления, съставяни или редактирани на събранията на оптиматите на франкското кралство и утвърждавани от кралете. Преди те се наричали: constitutiones, edicta, decreta, decretiones, praeceptiones, ordinations, pactiones, но от времето на Каролингите започнали да се наричат: capitula, capitularia, capitulations, защото обикновено са разделени на глави или capitula. Може би те даже се обсъждали глава по глава. В събранията на оптиматите (placitum) присъствали както духовните аристократи (епископи и абати), така също и светските (графове и префекти) una cum consesii episcoporum sive sarerdotum sive servorum Dei concilio seu comitibis et optimatibus Francorum[105], per concilium sacerdotum et optimatum meorum ordinavimus[106], mediantibus sacerdotibus et proceribus[107]. Такива събрания били свиквани от краля два пъти в годината и техните постановления след утвърждаване от него[108], във вид на копия, подписани от канцлера (cancellarius), се разпращали на епископите и графовете.

Трябва да се различават два вида капитуларии: общи —адресирани до цялото кралство (ad omnibus edicenda или capitula per se scribenda) и частни, особени — адресирани до някакъв народ, който се намирал в кралството, но живеел според своите обичаи и закони capitularia ad legibus addenda, например, Capitulare legi Ribuariae additum[109], Capitula ad legem Baiwariorum addita[110], Capitula legi Salicae addita[111]. Последните, след присъединяването им към народните закони, сами били разглеждани като такъв закон (lex)[112]. В много от капитулариите има глави или статии, отнасящи се до църковните дела. От тези капитуларии се отличават чисто църковните капитуларии, които били издавани на особени църковни (concilia) събори, различни от събранията на оптиматите (placita)[113]. Истина е, че и светските аристократи присъствали на тези събори, но те не били техни пълноправни членове и не подписвали съборните определения, както това ставало в Испания[114]. До 811 г., на събранията на оптиматите, църковните въпроси били обсъждани заедно от светските и духовните членове, но през тази година Карл Велики разделил аристокрацията на две групи: духовна и светска и постановил епископите и абатите самостоятелно да обсъждат и съставят постановленията, които се отнасяли до църковните работи[115].

Тъй като се провеждали два пъти годишно, били издадени множество капитуларии. Дълго време те били разхвърляни, във вид на отделни документи, подобно на новелите на император Юстиниан. Официален сборник с капитуларии не бил съставен и затова много от тях с течение на времето отивали в забвение и излизали от употреба. Само най-важните съхранявали своето значение[116]. За да се прекрати това и да се запазят особено важните капитуларии в интерес на църквата, през IX в. били съставени от частни лица два сборника, различни по характер и съдържание, от които вторият оказал след това влияние върху по-нататъшното развитие на западното каноническо право.

Първият сборник е съставен[117], както е упоменато в предговора към него, през 827 г. от Ансегиз, абат на манастира Фонтанел[118] (S. Wandritte in diocese Rotomagensi) в Галия. Сборникът е разделен от автора на четири книги. Първите две съдържат капитуларии, касаещи църковните дела (capitula ecclesiastica), двете последни — светски капитуларии (capitula ad mundanam legem pertinentia). Всяка книга се разделя на отделни статии или параграфи[119]. Накрая има три отделни приложения. За източник послужили капитулариите на Карл Велики — църковни за първата книга, светски — за третата и капитулариите на Людовик Благочестиви и на Лотар — църковни, за втората книга; светски, за четвъртата[120]. Ансегиз поместил в своя сборник само 29 документа, с твърде малки пропуски в текста: 17 капитуларии на Карл Велики и 12 на Людовик Благочестиви[121]. Този сборник бил съставен от истински и употребявани документи и веднага получил официално признание, защото самият Людовик Благочестиви и Карл Плешиви[122] го цитирали в своите Капитуларии[123].

Друг сборник с капитуларии[124] бил съставен като допълнение към сборника на Ансегиз, по поръчение на Майнцския архиепископ Отгар около 847 г., от Бенедикт Левита, т.е. дякона, както научаваме от предговора и стиховете, които предшестват сборника[125]. По думите на Бенедикт, той събирал материал за своя сборник от различни места (in diversis locis et diversis schedulis), но главно от архива на Майнцския архиепископ, създаден от архиепископ Рикулф (786-813) и към който Бенедикт бил насочен от архиепископ Отгар. Целият този материал, който бил неизвестен на Ансегиз, по думите на Бенедикт, или пък преднамерено пропуснат, бил събран от Бенедикт, за да могат франкските крале, наследници на Людовик Благочестиви, да имат под ръка законите на своите предци Пипин, Карл и Людовик[126]. Сборникът се разделя на три книги, а книгите се делят на статии[127], също както при Ансегиз, но в разположението на статиите не може да се открие нито хронологичен, нито някакъв друг ред или план. Съгласно желанието на Бенедикт, новонамереният материал да бъде присъединяван към неговия сборник, действително впоследствие били присъединени към него четири приложения (additiones), подобни по форма на самия сборник. Сборникът на Бенедикт, добавен към сборника на Ансегиз, се разглежда като пета, шеста и седма книга с капитуларии (предимно за църковна употреба).

Впрочем в сборника на Бенедикт Левита има само незначителни заимствания от законите на франкските крале. По-голямата част от материала е взета: първо — от изворите на римското право, а именно от кодекса на Аларих II (Lex Romana Wisigothorum), от Кодекса на Теодосий, според Савини даже от Кодекса на Юстиниан;[128] второ — от народното право Вестготско (Lex Wisigothorum) и Баварско (Lex Baiwariorum); трето — от каноничните сборници: Испански, Дионисио-Адриановски и пенитенциалите; четвърто — от св. Писание и пето — от писанията на отците и учителите на Църквата, от съчиненията на различни църковни писатели, например от трактатите De laicali instititione и De regia instititione на Иона Орлеански, а така също от църковните истории на Руфин и Касиодор, от историята на Беда Достопочтени за англите и от още други. На много места има изменения в текста. Има и такива места, които се срещат и в Лъжеисидоровите декреталии, общо 14 глави[129]. В двете най-късни приложения, третото и четвъртото, се съдържат фалшиви документи подобни на Лъжеисидоровите декреталии. В самия сборник също се срещат някои места, дело на самия Бенедикт[130].

Действителната цел на Бенедикт бил стремежът, първо — да възвиси катедрата на Майнцския архиепископ в сравнение с другите архиепископи и второ — изобщо да издигне авторитета на епископите и да отслаби значението на хорепископите, да освободи клира от светската юрисдикция и от притесненията и грабителствата на феодалите. Тези цели се стремели да постигнат и Лъжеисидоровите декреталии, чрез подчиняване епископите на папата, в противовес на местните власти. Действително, сборникът на Бенедикт Левита се намира в твърде тясна макар и не напълно изяснена връзка с Лъжеисидоровите декреталии[131]. Независимо, че в него имало спорни документи, сборникът с капитуларии на Бенедикт скоро получил широка църковна употреба[132].

13. Лъжеисидоров сборник.

През IX в. в Галия, във франкското кралство, се съсредоточили почти всички извори на църковното право, което се прилагало тогава в различните страни от латинския свят. Тук, в Галия, ние намираме сборници с римски, испански, ирландски и африкански произход редом с местните, а именно: 1) сборници с галските събори; 2) Кенелевия сборник; 3) ДионисиевоАдриановия сборник; 4) чисто Испанския сборник; 5) ИспаноАдриановата редакция; 6) Statuta ecclesia antique; 7) сборник с правилата на африканските събори; 8) Гaлският сборник на Кресконий; 9) Ирландският сборник; 10) пенитенциалите; 11) кодекси и сборници с римско право: а) Lex Romana Wisigothorum и коментариите към него; б) кодекса на Теодосий; в) Кодекса на Гундобад, т.е. Lex Romana Burgundionum; г) Кодекса на Юстиниан; д) Epitome Iuliani; е) сборници с римско право за църковна употреба[133]; ж) различни народни местни кодекси и Lex Wisigothorum; з) сборници с капитуларии. От сборниците с канони били съставени няколко систематични сборници, в които материалът бил разпределен по книги или по глави и статии[134]. Към всичко това трябва да се добавят още местните извори в пределите на франкското кралство, така наречените Capitula episcoporum, които се съставяли или одобрявали от провинциалните или епархиални местни събори, под председателството на видни епископи, като се основавали на общи действащи правила или даже ги съдържали, като например Capitula на Бони-фаций (745 г.), Теодулф Орлеански (ок. 797 г.), Хатон (Hatto) Базелски (ок. 822 г.), Рудолф Буржски (850 г.), Герард Турски (858 г.), Хинкмар Реймски (852-874 г.), Валтер Орлеански (871г.)[135]. Цялата тази пъстра маса от сборници трябвало да роди голямо разнообразие и нестабилност при тяхното прилагане на практика. За да има еднообразие и стабилност, трябвало да се състави сборник, който да замени всички тези сборници, като включи в себе си цялата камара от постановления, отнасящи се до различни страни от църковния живот, управление и дисциплина. Такъв сборник действително се появил и твърде скоро започнал да се използва както в пределите на франкското кралство, така също и в целия латински свят. Но този сборник, макар да съдържал всичко необходимо за църковния живот, бил съставен с особена цел и бил проникнат от особени стремежи, за налагането и оправдаването на които в него били вмъкнати маса фалшиви, нарочно съставени за тази цел, документи. Това бил така нареченият Лъжеисидоров сборник или Лъжеисидорови декреталии[136].

Сборникът се нарича Лъжеисидоров, защото съдържа в себе си неверни твърдения в две насоки: първо — съставянето му неправилно се приписва на св. Исидор Севилски, който дълго време неоснователно се смятал за съставител и на Испанския сборник, като последният почти напълно бил включен в Лъжеисидоровия; второ — Лъжеисидоровият сборник съдържа над 100 фалшиви декреталии, приписвани на папи, които никога не са ги писали. По този начин той е двойно неверен: съдържа фалшиви документи и неточно се приписва на св. Исидор[137].

В началните думи на предговора, написан от името на св. Исидор, той неизвестно защо се нарича Исидор Меркатор[138].

След изучаването на многобройни ръкописи на този сборник, пълната му редакция ни се представя в следния вид. Той се състои от три части. Сборникът се предшества от: а) предговор, б) фалшиво писмо на Аврелий, епископ Картагенски до папа Дамас, което съдържа молба да бъдат изпратени декреталии и фалшив отговор, в) статия под заглавие Ordo de celebrando concilio, която представлява разпространено извлечение от постановленията на 4-ия Толедски събор[139], което се появило още преди съставянето на сборника и г) преглед на съдържанието на първа и втора част.

Първата част съдържа: а) кратко изложение на съдържанието на Апостолските правила, б) фалшиво писмо на св. Иероним до папа Дамас, имащо за цел да внуши доверие към тези правила, в) самите правила, 50 на брой, в превод на Дионисий и г) петдесет и шест фалшиви декреталии от папа Климент I (+101 г.) до папа Мелхиад (+314 г.) в хронологичен pед[140].

Втората част съдържа: а) статия под заглавие De primitive ecclesia et sinodo Nicena, б) фалшивото „дарение от император Константин на папа Силвестър“ (Constitutio Constantini ad Silvestrum)[141], в) кратката статия , която представлява началото на предговора към Испанския сборник, с малка добавка на Лъжеисидор, г) статия под заглавие Praefatio Noceni concilii от сборника на Кенел (Галския сборник), със значителна добавка от Църковната история на Руфин, д) стихотворен предговор към Никейския събор, който е от преди появата на сборника и накрая е) правилата на Източните събори (включително Халкидонския), на африканските, галските и испанските до 13-ия Толедски, включително. Всички съборни правила са взети от Испанския сборник с някои изменения, появили се вероятно още преди появата на Лъжеисидоровия сборник. Само седмият канон на 2-ия Севилски събор, който се отнася за положението на хорепископите, е фалшив.

Най-накрая третата част съдържа: а) кратък предговор, заимстван от предговора към Испанския сборник, б) изброяване на декреталиите и в) самите декреталии от папа Силвестър (+335 г.) до папа Григорий II (+731 г.), от които тридесет и шест са фалшиви.

Всички декреталии на папите, живели преди Дамас, са фалшиви, след него фалшивите декреталии са поместени между истинските, а истинските от Дамас (+342 г.) до Григорий II (+731 г.) са заимствани пак от Испанския сборник и Кенелевия (Галския) сборник[142]. В обширната редакция след тази трета част в най-древните ръкописи следват така наречените Capitula Angilramni или Angеlramni, т.е. правилата на Ангилрамн, епископ на Мец (в Лотарингия), които се разделят в една редакция на 20 или на 50 статии, а в друга — на 72 или 80 статии, касаещи обвиненията срещу клирици — също фалшиви правила[143]. Такава е пълната редакция на Лъжеисидоровия сборник.

Освен тази пълна редакция съществува още и кратка редакция, която се отличава от пълната по това, че: а) първо — няма предговор, б) второ — съдържа декреталиите до папа Дамас, декреталиите, начиная с тези на Дамас, липсват. Отношението на тази кратка редакция спрямо обширната се обяснява по два начина: едни (Хиншиус) смятат, че тя представлява извлечение или съкращение на пълната и, следователно, се е появила по-късно от нея; други (Васершлебен)[144], напротив твърдят, че по-рано се е появила кратката редакция, която след това е била допълнена с предисловието и декреталиите, начиная с тези на Дамас, и по такъв начин е просто разширен вариант на кратката редакция. Съществува и такава редакция, която съдържа само декреталиите, а съборните правила ги няма. Тази редакция, без съмнение, представлява извлечение от пълната (Кнуст)[145].

Фалшификацията се състояла в това, че съставителят на декреталиите избирал различни места от разни източници, в поголямата си част от оригинални документи, съединявал ги или ги вмъквал едни в други, и при това внасял в текста такива изменения, каквито му били нужни, като се стараел да съхрани, все пак, близостта с оригинала. Източниците, от които заимствал своя материал, били: св. Писание; оригиналните съборни правила и декреталии, заимствани предимно от Дионисио-Адриановския, Испанския и Кенелевия (Галския) сборник; творенията на отците на Църквата и църковните писатели Руфин и Касиодор; постановленията на галските събори; Liber pontificаlis; капитулариите на франкските крале и сборника с капитуларии на Бенедикт Левита; сборника на Ангилрамн; изворите на римското право, особено Lex Romana Wisigothorum и накрая Вестготския народен кодекс (Lex Wisigothorum), който, както вече стана ясно, представлявал приложение към Испанския сборник с канони[146]. Освен това съставителят на сборника поместил и доста на брой фалшиви документи, които съществували и били използвани още преди появата на фалшивите декреталии[147].

Според общоприетото мнение, Лъжеисидоровият сборник е съставен през IX в.[148], вероятно не по-рано от 847 г., защото, както е известно, в него има заимствания от сборника с капитуларии на Бенедикт Левита, който е завършен в 847 г. Отделни декреталии са посочени в капитулария на западнофранкския крал Карл II, съставен в 857 г. на събранието на оптиматите (placitum) в Каризиак (Epistola synodalis Caroli post synodum Carisiacum)[149].

Първата следа от декреталиите се среща още в 853 г., в защитата (Narratio) за клириците, ръкоположени от Ебон Реймски, и насочена срещу Хинкмар и Суасонския събор от 853 г., които не признавали това ръкоположение[150]. Несъмнено, Лъжеисидоровият сборник в кратка редакция бил използван още в 865 г., а в обширна редакция през 869 г.[151]

Като се вземат предвид форматът, езикът, източниците, от които се ползвал съставителят, и църковните, и политическите обстоятелства по време на възникването на сборника, приемат, че той е съставен във франкското кралство, а именно в Реймската провинция[152].

Съставянето на сборника се приписвало от изследователите на различни лица: на Бенедикт Левита[153]; на Рикулф, архиепископ Майнцски (787-813)[154]; на Отгар, архиепископ Майнцски (826-847)[155]; на Ротад, епископ Суасонски[156]; на Ебон, архиепископ Реймски[157]; на Вулфад каноника[158]; на Алдрих, епископ Мански[159]; на Серват Лупус, абат Фериерски[160] и на още други. Ясно е едно, че към капитулариите на Бенедикт Левита и към групата на Ебон и Ротад, Лъжеисидоровите декреталии имат най-близко отношение. Несъмнено е също така, че подправянето е извършено по план и вероятно наведнъж, но може би не от едно лице[161].

Това, че декреталиите са подправени, става ясно от множеството анахронизми. Така например, папи от първите векове водят диалог с лица, живели дълго време след тяхната смърт. Например папа Виктор (+202 г.) дискутира със св. Теофил Александрийски (+383 г.); някои папи съобщават сведения за събития, станали след тяхната смърт, например папа Мелхиад съобщава за определенията на Никейския събор, който бил свикан 11 години след смъртта му; папа Анаклет, починал според преданието през първи век, говори за патриарси, митрополити и примаси; не се споменава за такива събития, като преследванията на християните; места от св. Писание се цитират по превода на св. Иероним, който по онези времена все още не е съществувал; посочват се места от кодекса на крал Аларих II, който се е появил през VI в.; цитират се отделни места от Отците на Църквата, от св. Григорий Велики (Двоеслов), св. Амвросий Медиолански и други, но творенията им по това време още не са съществували. С други думи, фалшифицирането понякога е толкова грубо, че най-просветените тогавашни иерарси, като например Хинкмар Реймски, са били длъжни да го забележат. И ако сборникът, въпреки това, се разпространил много бързо на Запад, това се обяснява преди всичко със съчувствието на болшинството тогавашни епископи към целта на подправянето. Папа Николай I, съвременник на това събитие, писал на френските епископи, че декреталиите не следва да се отхвърлят само на това основание, че ги няма в общоприетите сборници и че не бива да се низвергват епископи (има се предвид Ротад) contra tot et tanta decretalia без негово знание и съгласие, inconsultis nobis. Без съмнение сборникът му е бил известен. По всяка вероятност той е бил донесен в Рим през 864 г. от Ротад[162].

Във Франция и Италия Лъжеисидоровият сборник се разпространява и бил приет като ръководство за сравнително кратко време, без всяко видимо съмнение в истинността на декреталиите. Ние нямаме сведения за явно противодействие при разпространяването на този сборник. Хинкмар Реймски макар и да изпитвал съмнения за декреталиите, сам ги използвал за подкрепа на свои мнения[163].

Чак в края на XII в. започнали да се раздават отделни гласове, открито изразяващи съмнение. Стефан Турнейски[164] (Tornacensis +1203), Уиклиф (+1384)[165] , Николай Кузански (+1468)[166] и Иоан Турекрематски[167] (Iohannes à Turrecremata), със своите мимоходом изразени забележки и най-вече Лоренцо Вала[168] със своето разобличаване на „Константиновия дар“ подготвили почвата за критичен разбор на целия сборник. През 1523 г. той бил отпечатан за първи път в Париж от Мерлин. Оттогава започнали да се сипят възражения от всички страни, особено от страна на протестантите. Сериозни забележки били отправени най-вече от създателите на Магдебургските центурии. Против тях, в защита на истинността на сборника, се опълчил иезуитът Франциск Торес (1572 г.), но бил блестящо опроверган от знаменития протестантски проповедник Давид Блондел (1628 г.). Накрая самите католици се заели да докажат, че сборникът е подправен. Знаменитите католически свещеници от Верона, братята Пиетро и Джеронимо Балерини, стигнали в това отношение по-далеч от самия Блондел и доказали, че са подправени и такива части на сборника, в истинността на които Блондел не се съмнявал.

Крайно трудно е така да се формулира целта на подправянето, че да не остане място за никакви възражения[169]. С това се обяснява разнообразието от възгледи за целта на тази фалшификация. Старият възглед, че съставителят на Лъжеисидоровите декреталии е имал за цел да възвеличи папската власт[170], по-късно е бил изоставен. Че в резултат от това деяние се е получило усилване на властта на папите, това все още не доказва, че съставителят на сборника е имал за цел именно това. Сега в изследването на въпроса господстват две главни направления с някои варианти: по мнението на едни, главното намерение на автора било да създаде такъв авторитетен кодекс, който, засягайки най-важните страни на църковната дисциплина, да може да послужи като обща норма за духовенството и миряните и по този начин да отстрани нестабилността на много отношения, които по онова време се отличавали с голяма неустойчивост главно във франкското кралство при синовете на император Людовик Благочестиви[171]. Според този възглед подправянето всъщност не внесло нищо ново и било извършено само за да защити нестабилните места на господстващата по онова време система от взаимоотношения. Фалшификацията служела по такъв начин на общата цел при съставянето на сборника, а тази цел преследвала създаването на кодекс, който да засяга много от страните на тогавашните отношения. По мнението на други, напротив, съставянето на кодекса служело по-скоро за прикриване на заблудата, която имала особена цел, последователно провеждана в подправените документи[172]. Отчасти от предговора, а главно от съдържанието на тези документи може да се разбере, че фалшификаторът се е стремял, първо — към освобождаване на епископите от подсъдност пред светския съд, по повод на жалби и обвинения; второ — към отслабване значението на местния духовен съд на митрополитите и съборите, чрез подчиняване на епископите на съда на папата, като висша инстанция; трето — към увеличаване влиянието на епископите, чрез намаляване значението на хорепископите и четвърто — към укрепване на епископската и въобще на духовната власт чрез различни способи, например имунитети, неотчуждаемост на имуществото посредством exceptionis spolii и т.н. Оттук заключават, че главната цел на подправянето е била да се отслаби зависимостта на епископите от местните светски и духовни власти чрез подчиняването им на висшата власт на папата[173]. Издигането на папската власт се явява тук, както се вижда, само средство, което вече било превърнато от самите папи в цел. Разбира се, че сборникът веднага срещнал съчувствие, както от страна на епископите, така също и от страна на папите. Само с това може да се обясни неговото бързо и всеобщо разпространение скоро след появата му.

Значението на Лъжеисидоровия сборник за развитието на църковното право на Запад е огромно. Напразно мнозина изследователи се стараят да умалят това значение с аргумента, че той всъщност не е внесъл нищо ново в системата на църковните отношения, защото на практика тези отношения са се оформили независимо от него и преди появата му[174]. Напротив, много поприемлив е възгледът, че Лъжеисидоровите декреталии създали ново право (jus novum)[175], каквото дотогава Църквата не познавала и което било в противоречие с нейните древни съборни определения. Наистина, новите правни начала започнали да се вмъкват в църковните взаимоотношения преди Лъжеисидор. Но тези начала били превърнати в право от него. Той узаконил, така да се каже, тези неоснователни претенции като измислил за тях неизвестни дотогава доказателства. Приносът на Лъжеисидор, следователно, се заключава в измислянето на нови авторитети за оправдаването на нови правни начала, затова той справедливо може да бъде обявен за създател на ново право. Новите правни начала, които Лъжеисидор узаконил, са: 1) папата е княз на епископите по приемство от апостол Петър и по избирането му от апостолите[176]; 2) папата е глава на Църквата[177] и затова има право да се намесва в отношенията между поместните църкви; да открива и закрива катедри; да ръкополага, премества и низвергва епископите; да свиква и утвърждава съборите, така че без потвърждаване от него постановленията на поместните църкви са нищожни[178]; 3) папата, като глава на Църквата, стои по-горе от Вселенските събори и затова те не могат да се провеждат без съгласието на папата и всички съборни постановления трябва да бъдат утвърдени от него[179]; 4) папата не само е глава на Църквата, но е и светски владетел, комуто били дадени от император Константин Велики всички знаци на царското достойнство (с изключение на короната, от която папа Силвестър I се отказал сам) и му били отстъпени за управление Италия и всички западни страни[180]; 5) вследствие на това папата е защитник не само на епископите, но и на всички вярващи и до Римската църква могат да прибягват всички, за да се спасяват от всякакви притеснения, защото тя „като майка не трябва и не може да забрави своя син“[181]. Ако към всичко това присъединим възгледа, изказан от папа Николай I, съвременник на Лъжеисидор, че папата не само притежава светска власт, но че нему е дарувана власт над всички земни дела, над кралете и властите и че следователно той е източникът и на светската власт, то ние ще имаме пълния обем на системата на новото право[182]. В частност, относно съда над епископите, в декреталиите се посочват следните положения: 1) съдът над епископите принадлежи на папата и междинните инстанции могат да осъдят епископ, само с одобрението на папата[183]; 2) всеки епископ може да прехвърли делото си пред апостолския престол, ако обяви своите съдии за пристрастни[184]; 3) епископ, който е низвергнат без съгласието на папата, трябва да бъде възстановен[185]; 4) епископ, лишен от катедра и имущество, може да бъде привлечен към отговорност по искове, само след пълното възстановяване на предишното му положение (така нареченото exception spolii)[186]. Всички тези положения се доказват от Лъжеисидор чрез фалшиви декреталии, според които всичко това е установено от самия Основател на Църквата Иисус Христос, от Неговите апостоли или от Първия Вселенски събор, най-уважавания, който бил издал не само 20 правила, но много повече. Подправените документи са съставени от Лъжеисидор именно затова — да посочват сами по себе си безспорни авторитети като доказателство за основните положения на това ново право. В това се състои църковно-правното и църковно-историческото значение на Лъжеисидоровите декреталии.

Що се касае до общото културно-историческо значение на тези декреталии, то се заключава в това, че те издигнали папската власт и я поставили на мястото на императорската, създадена от Карл Велики, при съдействието на самите папи. Ето какво казва по този повод Маасен: „Папата и по-голямата част от франкските епископи с най-голяма ревност се постарали, след смъртта на Карл Велики, за запазване единството на държавата и заедно с това на световната империя. По това време те поставяли защитата на църквата, която империята осигурявала, по-горе от своя интерес да се освободят от опеката на императорската власт. Те се придържали към мнението, че императорът под тяхното влияние ще бъде надеждна защита против произвола от страна на кралете и бароните. Когато единството загинало безвъзвратно (при синовете на император Людовик Благочестиви), появила се нужда от замяна на защитата, която трябвало да оказва, но вече не оказвала империята. Тази защита би могъл да окаже един папа, предвид положението, което заемал, защото той станал сега отново единствен глава, единствен личен представител на цялото християнство. Затова Лъжеисидор си поставил задачата да вдъхне живот на онези институции, които биха осигурили тази защита и в същото време той осигурил на своите измишльотини уважение, като ги представил за постановления на Самия Христос или на апостолите, или на Първия Вселенски събор, който превъзхождал по авторитет всички останали събори.“[187] Но чрез това поставяне на папската власт на мястото на императорската не само била създадена защита на църквата, но бил издигнат нов политически, международен фактор на сцената на западноевропейската история, който оказал влияние не само в църковните дела, но и в политическата и културната история на западноевропейските държави.

По отношение на вселенската Църква, обаче, Лъжеисидоровите декреталии имали и имат най-вече отрицателно значение. Създавайки чрез подправяне ново право, каквото не познавала древната Църква, Лъжеисидоровите декреталии отричали по този начин началата на общото право на вселенската Църква. Като поставил върху основите на това ново право цялото западно каноническо право, Лъжеисидор по решителен начин съдействал за откъсването от църковното единство на най-древната поместна църква — римската. Така нареченото разделение на църквите (схизмата от 1054 г.), разглеждано отвътре, по принцип се състои от два момента: разделение на почвата на вероучението (догматиката) и в обрядите и разделение на църковноправна основа. Може да се каже, че решителният момент в разделението върху почвата на правото, бил моментът на появата на Лъжеисидоровите декреталии, защото Лъжеисидор сумирал всички претенции на папската власт и посредством смела и благочестива измама — ако изобщо е възможно измамата да бъде благочестива — ги поставил върху солидна юридическа основа.

След появата на тези декреталии Западната църква повече не могла да се намира в принципиално единство с Източната църква. Външно отношенията между Запада и Изтока можели да изглеждат мирни, но вътрешното единство било разрушено. И ако към това присъединим и появилата се по това време пукнатина в догматиката и църковните обряди, както се подразбира от посланието на патриарх Фотий, то появата и разпространението на Лъжеисидоровите декреталии справедливо може да се смята за истинския момент на разделението между Запада и Изтока. Поради това с тях ще завършим обзора върху латиноезичните паметници на църковното право през периода на Вселенските събори, преди разделението, т.е. в периода на единство между Изтока и Запада.

Остава ни само да кажем още няколко думи за покайните номоканони или пенитенциали, появили се преди Лъжеисидоровия сборник на Изток и на Запад.

___________________

[47]. Според Ballerini (Migne, LVI, col. 104) в италианските ръкописи заглавието е Statuta ecclesiae Orientis, а в галските Statuta ecclesiae antiqua.

[48]. Richter (Lehrbuch, §28, not. 6) предполага, че Statuta са се появили първоначално в Испания.

[49]. Migne, LVI, col. 103-107. — Maassen, I, 382-394.

[50]. Ballerini, col. 279-282. — Maassen, I, 802-806. Сборникът е издаден вБиблиотеката на Voelli et Iustelli, Appendix tomi primi. Тук паралелно с текста издателят посочва и изворите. Друго издание виж у Migne, LXXXIV, col. 574.

[51]. Тук е поместено решението на събора, което съдържа между другото анатема на папа Хонорий (Migne, LXXXIV, col. 142). В поместената тук декреталия на Лъв II до испанските епископи тя се повтаря (col. 144); също и в посланието до вестготския крал Ервиг (col. 149).

[52]. 2-ри Везонски (Vasense) — 529 г., 2-ри Орлеански — 511 г. и 3-ти Орлеански — 538 г., Епаонски — 517 г., Карпентратски — 527 г., Клермонски в Оверн (Arvernense) — 535 г. и 5-ти Орлеански — 549 г. под името Concilium Arvernense secundum.

[53]. Тринадесет Толедски (от 5-ия до 17-ия вкл.) от 636 до 694 г., 3-ия Брагски — 675 г., Меридския — 666 г.; в други ръкописи са добавени още: 1-ия Барселонски — 540 г., 2-ия Барселонски — 599 г., Нарбонския — 589 г., Уесконския (Oscense, Huesca) — 598 г., Егарския (Egarense, днес е Терасса) — 614 г., 2-ия Сарагоски — 592 г. и 3-ия Сарагоски — 691 г.

[54]. На основата на така наречения личен принцип, по силата на който всеки бил подсъден на онези закони, които се смятали за негови национални. Остатъците от римското общество били съдени според римските закони, а варварите — според своите национални закони. Cp. Dahn, Die Könige der Germanen, Würzburg, 1871, VI, s. 230; Dahn, Westgotische Studien, Würzburg, 1874, s. 53.

[55]. За първи път вестготските закони били записани при крал Ейрих (+482 г.). Впрочем не е известно той самият ли е издал тези закони във вид на кодекс, или те са били кодифицирани при неговите приемници. Във всеки случай вестготските закони отново били прегледани при крал Леовигилд. Напечатания кодекс представлява два вида фрагменти: редица закони, издадени от крал Гундемар (+612 г.) и следващите крале до Егик (+700 г.), и ред безименни откъси под наименованието Antiqua. (Savigny, Histoire du droit romaine au moyen-âge, II, 42 etc.). Предполага се, че във вид на Antiqua кодексът е бил редактиран при крал Рекаред I, вероятно едновременно с преглеждането на Испанския сборник с канони, на 3-ия Толедски събор 589 г. Този кодекс обхваща поне две трети от по-късния кодекс, като постепенно се допълвал с новели, т.е. със законите на следващите крале. Вероятно при Киндасвинд кодексът бил разделен на 12 книги, книгите се деляли на глави (capitula), главите — на ери (aerae) (Dahn, Westgotische Studien, 7-13, 30-41, 290). При крал Егик, на 16-ия Толедски събор 693 г., той отново бил прегледан (Migne, LXXXIV, col. 536). Мнението, което е било официално възприето в Испания и разпространено в Германия от Бинер, че кодексът, известен под името Liber Juidicum, е бил съставен на този именно събор, днес е признато за неправилно (Dahn, Westgotische Studien, 43-45).

[56]. Посланията до съборите съдържат в по-голямата си част редица предложения,предназначени за обсъждане на самия събор. Такова послание било четено веднага след откриването на събора и носело гръцко име томос (tomos). Законът, който потвърждавал постановленията, обикновено се наричал lex in confirmatione concilii. В самия Испански сборник са поместени: декретът на Гундемар 610 г. (Migne, LXXXIV, col. 482); законът на Хинтила 636 г. (col. 393); томосът, декретът и законът на Рекесвинт по повод на 8-ия Толедски събор 653 г. (col. 411, 430, 432); томосът и законите на Ервиг по повод на 12-ия Толедски събор 681 г. (col. 468, 470), негов томос (col. 486), манифест до целия народ (col. 902) и закон (col. 503) по повод 13-ия Толедски събор 683 г.; томос и закон на Егика (col. 511, 524) по повод на 15-ия Толедски събор 684 г.; негови томос, закон и послание (col. 528, 547, 548) до 16-ия Толедски събор 693 г. и най-накрая негови томос и закон (col. 552, 561) до 17-ия Толедски събор 694 г. По-подробно за тези томоси и закони у Dahn, Die Könige der Germanen, VI, s. 434 etc.

[57]. По-късно за нарушаване на тази забрана било въведено даже смъртно наказание. Savigny, ib. 50. Dahn, Westgotische Studien, Würzburg, 1874, s. 31, 55.

[58]. Savigny, II, 49-50, cap. VIII, §27. — Dahn, Westgotische Studien, s. 45-46.

[59]. Съществувало е мнение, че Весготският кодекс е бил съставен от св. Исидор Севилски по време на 4-ия Толедски събор (633 г.), на който той председателствал. Опровержение на това мнение виж у Arevalo, Isidoriana, III, cap. XCII. — Migne, LXXXI, col. 759-764.

[60]. Било издадено постановление тези вестготски закони да се употребяват в съда не на латински, а на местния вестготски език, на който били преведени. Този превод не е стигнал до нас. Ние разполагаме с по-късен, вероятно от XI в., доста свободен испански превод, под заглавие Fuero Juzgo. Той е издаден в 1600 г. в Мадрид: Alfonso a Villadiego, Forum antiquus Gothorum Regum Hispanie, olim Liber Judicum, hodie Fuero, Juzgo nuncupatus…

[61]. De la Serna Santander, Praefatio historico-critica in veteram et genuinam collectionem veterum canonum ecclesiae Hispanae a divo Isidoro, primum, ut creditur, adornatam… Ap. Migne, s.l. LXXXIV, col. 857, §II, n. 17. Subsequentur deinde varia opuscula, necnon Liber Iudicum, sive leges Wisigothorum, quae omnia, ut nostro propositio aliena, paetermitto; hoc unum adjiciam, has leges Wisigothorum vel Forum Iudicum inscriptas, omnibus fere codicibus nostrae collectionis insertas inveniri, ut pote quae cum laudata collectione corpus juris canonici et civilis Hispaniarum conficiebant, et sane Liber Iudicum manet adhuc in plano vigore apud Hispanos, paucis abrogatis. — Cp. Gonzales, Praefat. (Migne, LXXXIV, p. 18-19).

[62]. Трябва да се отбележи, че Вестготският кодекс (Lex Wisigothorum) твърде малко напомня варварските народни закони, leges barbarorum. Той е бил съставен под могъщото влияние на Църквата и поради това по съдържание е поскоро римски и отчасти канонически кодекс, а по форма и дух е църковен кодекс (Der vorherrschende Charakter dieser Gesetze ist mit nichten germanisch, sondern dem Inhalt nach römisch, der Form und Methode — und zum Theil auch dem Inhalt — nach geistlich — canonisch. Dahn, Westgotische Studien, s. 279). Варварското вестготско обичайно право е оставило в него едва забележими следи.

[63]. Вестготският кодекс (Lex Wisigothorum) е напечатан у Canciani, Barbarorum leges antiquae, Venet. 1781-92. Vol.4. Ново издание в Мадрид, 1815. Също така Portugaliae Monumenta historica. Leges. I. 1. Olisiponae, 1856, и Lindenbrog, Codex legum antiquarum, Francof, 1613. За него виж: Savigny, Histoire du droit romain au moyen-âge, cap. VIII. — Arevalo, Isidoriana, III, XCI1. — Biener, Progr. hist. legum Wisigothicarum, Lips., 1783 (Comment. de orig. jur. Germ. I, §78-79). — Guizot, Sur les lois Visigoths, Revue francaise, 1828, novembre, p. 202-244. — C. Türk, Forschungen auf dem Gebiete, der Geschichte, I. Uber das Westgothische Gesetzbuch. Rostok, 1829. — Bluhme, Die westgothische Antiqua oder das Gesetzbuch Rekared I, Halle, 1874. — Gaupp, Uber westgoth. Antiqua in: neue Ienaer Literatur-Zeitung, 1848. — Helferich, Entstchung und Geschichte des Westgothenrechts, Berl., 1858. И особено Dahn, Die Könige der Germanen, VI, 1871, и Westgothische Studien. Entstehungsgeschichte, Privatrecht, Strafrecht, Civil-und Straf-Process und Gesammtkritik der Lex Wisigothorum, Würzb., 1874.

[64]. Редът на книгите е следният: I. De institutionibus clericorum, 1-60 титула. II. De institutionibus monasteriorum et monachorum, atque ordinibus poenitentium, 1-22 титула. III. De institutionibus judiciorum et gubernaculis rerum, 1-44 титула. IV. De institutionibus officiorum et ordine baptizandi, 1-40 титула. V. De instit. nuptiarum et scelere flagitiorum, 1-18 титула. VI. De generalibus regulis clericorum caeterorumque cbristianorum et regimine principali, 1-5 титула. VII. De honestate et negotiis principum, 1-11 титула. VIII. De Deo et de bis quae sunt credenda de illo, 1-9 титула. IX. De abdicationibus haereticorum et usibus eorum, 1-9 титула. X. De idololatria et cultoribus ejus ac de scriptis pacis et muneribus missis, 1-7 титула.

В седмата книга: De honestate et negotiis principum, заглавията на титулите са следните: 1. De reverentia principum Dei sacerdotibus exhibenda. 2. Qualiter eligantur principes. 3. De laude operum regum. 4. De institutione operum regalium. 5. De tutamine principum. 6. De judiciis et scidiis principum. 7. Ne plebs in principem delinquat. 8. De non violanda fide principibus promissa. 9. De non usurpando regno. 10. De fidelibus regum. 11. De his qui ad hostes confugiunt. В началото на всяка от първите пет книги пред титулите са поместени стихове: versificatio interrogatioque lectoris ad codicem, т.е. стихотворен разговор между читателя и сборника. Например:

Interr. Celsa terribili Codex qui sede locaris

Quis tu es?

Resp. Vitalis ordo. И т.н.

В някои ръкописи Excerpta canonum имат само 6 книги и малко по друг вид, а именно всеки титул има само едно общо заглавие, след което или под което са поставени цитати, но в него няма още онези кратки положения, които изразяват главните мисли, съдържащите се в указаните от цитатите канони. Съществува догадка, че това е първоначалният вид на систематическия указател към Испанския сборник. Maassen, I, 820. — De la Serna Santander, Praefatio (Migne, LXXXIV, col. 859, not. 25).

[65]. Maassen, I, 820.

[66]. Ballerini (Migne, LIV, col. 237). За Юлиан Толедски виж Migne, LIV, col. 427.

[67]. Описана е у Ballerini (Migne, LIV, col. 238).

[68]. Maassen, I, 710-716.

[69]. C.I. Greith, Geschichte altirischen Kirche und ihrer Verbindung mit Rom, Gallien und Allemanien (430-630) als Einleitung in die Geschichte des Stifs St. Gallien, Freiburg, 1867.

[70]. Wilkins, Leges Anglo-Saxonicae ecclesiasticae et civiles, London, 1721. — Cancini, Barbarorum leges antiquae, T. IV. — Ancient laws and institutes of England, London, 1840. — Schmidt, Gesetze der Angelsachsen, 2 Aug., Leipz., 1858. — Walter, Lehrbuch, §89.

[71]. Vita S. Fridiani, s. 4 (Colgan, Acta Sanctorum Hiberniens, I, 638).

[72]. Wasserschleben, Bussordnungen, S. 24. Die irische Kanonensammlung, Giessen, 1874. Самият „пенитенциал“ на Теодор Кентърберийски може да се разглежда като общ сборник (Wasserschleben, S. 182).

[73]. Целият сборник е издаден от Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, Giessen, 1874. откъси или извлечения са препечатани у Migne, s.l., XCVI, col. 1231-1310 и у Mansi, Conc., XII, col. 117.

[74]. За този сборник виж Ballerini (Migne, LVI, col. 302-304). — Maassen, I, 877-885. Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, Giessen, 1874.

[75]. Мнението принадлежи на Le Glay (Catalogue des Mss. de la bibliotheque de Cambrai, 183) и се повтаря от Berthman (Perz, Archiv, VIII, 432). Според Wasserschleben то се основава на забележката на Mansi (ad Pag., ann. 684; Conc., XI, col. 1057).

[76]. В Сен-Жерменския (Sangermanensis) ръкопис, преписан от клирика Абедок (Abedoc), накрая се намират следните загадъчни думи: Hucusque Ruben et cui miniae et durinis (Wasserschleben, XVIII на първото издание и XXXI на второто издание). Ученият келтолог Mac Carthy прочел тези думи в Лондонската академия (3 ноември 1888, pag. 290-291) по следния начин: Huc usque Ruben et Cucuimne et (ex) Dairinis, т.е. че автори на сборника били Рубен и Кукуимн, монаси от манастира Даиринис (Dairinis — Дъбовия остров или Острова на дъбовете), който бил разположен на остров в река Блекуотър (Blackwater) в Южна Ирландия. Рубен е известен като писател и учен на своето време.

[77]. Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, XI. — Ballerini (Migne, LVI, col. 303-304).

[78]. Incipit gratissima canonum collatio, quae scripturarum testimoniis et sanctorum dictis roborata legentes letificat; ubi si quidpiam discordare videtur, il-lud ex eis eligendum est, quod majoris auctoritatis esse decernitur. — Praefatio in eandem collationem. — Synodicorum exemplariorum innumerositatem conspiciens ac plurimorum ex ipsis obscuritatem rudibus minus utilem providens nec non ceterorum diversitatem inconsonam, destruentem magis quam aedificantem prospiciens, brevem plenamque ac consonam de ingenti silva scriptorum in unius voluminis textum expossitionem degessi, plura addens, plura minuens, plura eodem tramite dege[re]ns,plura sensu ad sensum neglecto verborum tramite adserens, hoc ergo solum in omnibus contendens, ne meo judicio quae videbantur velut commenda-ticia describerentur. Singulorum nomina singulis testimoniis praescripta possui ne velut incertum quis quodque dicat, minus luceat. Sed hoc lectorem non fallat, ut, cum ad generales titulos quos necessario preposuimus, recurrat, numeros diligenter observet, quibus observatis questionem, quam voluerit, sine ulla cunctatione reperiet. Finit prologus.

[79]. Систематичното разпределение на книгите е в следния ред: I. De episcopo (22 глави). II. De presbytero vel sacerdote (27). III. De diacono (10). IV. De subdiacono (4). V. De lectoribus (4). VI. De exorcista (2). VII. De ostiario (3). VIII. De recapitulatione VII graduum (2). IX. De acolito et psalmista et clericis (2). X. De multimodis causis clericorum (1). XI. De peccantibus sub gradu (6). XII. De jejunio (16). XIII. De elemosina (8). XIV. De oratione (6). XV. De cura pro mortuis (9). XVI. De testimonio (15). XVII. De oblationibus (16). XVIII. De jure sepulturae (9). XIX. De ordine inquisitionis causarum (1) XX. De provincia (6). XXI. De judicio (31). XXII. De ventate (6). XXIII. De senibus (3). XXIV. De dominatu et subjectioiie (4). XXV. De regno (19). XXVI. De sorte (5). XXVII. De sceleribus et vindictis reorum (26). XXVIII. De civitatibus refugii(14). XXIX. De furto (8). XXX. De commendatis (6). XXXI. De patribus et filiis (20). XXXII. De parentibus et eorum heredibus (24). XXXIII. De debitis et pignoribus et usuris (12). XXXIV. De tмdejussoribus, ratis et sti-pulatoribus (8). XXXV. De juramento (14). XXXVI. De jubileo (11). XXXVII. De principatu (39). XXXVIII. De doctoribus ecclesiae (19). XXXIX. De mona-chis (11). XL. De excommunicatione (16). XLI. De commendationibus mortuo-rum (10). XLII. De ecclesia et mundo (32). XLIII. De locis (8). XLIV. Delocis consecratis (20). XLV De quaestionibus mulierum (20). XLVI. De ratione matrimonii (38). XLVII. De penitentia (20). XLVIII. De regionibus census (15) XLIX. De martyribus (15). L. De reliquiis in desserto humatis (3). LI. De mortuis in sonino visis (6). LII. De tonsura (7). LIII. De bestiis mitibus (9). LIV. De carnibus edendis (16). LV. De vera innocentia (8). LVI. De hospitalitate (4). LVII. De hereticis (6). LVIII. De substantiis hominum (5). LIX. De ducatu barbarorum (5). LX. De conviviis (4). LXI. De maledicfionibus(6). LXII. De benedicionibus (l). LXIII. De artificio artificum (2). LXIV. De auguriis (8). LXV. De anima (8). LXVI. De variis causis (19). LXVII. De contrariis causis (7). Cpавни Ballerini (Migne, LVI, col. 303). — Maassen, I, 880.

[80]. Wasserschleben, Die irische Kanonensammlung, VII, посочва около 50 такива места.

[81]. От Никейските правила са цитирани девет места; от правилата на другите събори: Анкирския, Неокесарийския, Гангърския, Антиохийския, Лаодикийския, Константинополския и Халкидонския — още по-малко, според труда на Wasserschleben. Впрочем в ръкописа, обозначен у него като Cod. №5 тези цитати са много повече.

[82]. Под тези названия трябва да се разбират не толкова постановленията на ирландските събори, колкото формулираните обичаи на ирландската църква. Тези synodis Hiberniensis са напечатани у Migne, XCVI, col. 1311. Откъси има у Maassen, прилож. 26.

[83]. Wasserschleben, ibid., X-XI.

[84]. Освен това се цитират: Василий Велики, Лактанций, Амвросий, Фаустин, Евхерий, Мартин, Теофил (?), Андрей (?), Касиан, Dogma ecclesiasticum, т.е. definitio dogmatum на Генадий, Каталог (?), Философ (?), Nechias (?), Иоан metropolitanus (?), откъси от Клементините, апокрифното послание на св. Климент до апостол Иаков, брат Господен, и много неизвестно откъде взети места под заглавие: in Vitne patrum, in vita monachorum. Много места са цитирани без посочване на източника.

[85]. Wasserschleben, ibid., X-XI.

[86]. Wasserschleben, ibid., IX. Има четири ирландски глоси, от тях три се състоят от една или няколко думи.

[87]. Lex Ribuaria, 58. 1. Hoc etiam jubemus, ut qualiscunque Francus Ripuarius seu tabularius servum suum pro amimae suae remedio seu pro pretio secundum legem Romanam libertare voluerit, ut in ecclesia corani presbyteris, diaconibus seu cuncto clero et plebe in manu episcopi servum cum tabulis tradat et episcopus archidiacono jubeat, ut ei tabulas secundum legem Romanam, qua ecclesia vivit, faciat. — Първи Орлеански събор — 511 r. прав. 1: id constituimus obsevandum, quod eccllesiastici canones decreveruut et lex Romana constituit (Migne, 84, col. LXXXIV, col. 273; Пети Орлеански събор, прав.; Турски събор, прав. 20. — Hincmar, Ad Carolum Quaterniones: Secundum leges quas ecclesia recepit et venerabiliter comprobat. (Migne, CXXV, col. 1048). Ad. episcopos admonitio: secxut decimus liber legum, quibus una cum sacris canonibus sancta moderatur ecclesia. (Migne, CXXV, col. 1010).

[88]. Дълго време господствал възгледът на Савини (Savigny, Histoire du droit romain au moyen-âge, trad. par Guenoux, I, сар. III, §40), че клириците и като частни лица, и като духовници живеели навсякъде, с изключение на Ломбардия, според римското право. Но този възглед по-късно е оспорен от Льонинг (Loening, Geschichte des deutschen Kirchenrechts, Strasburg, 1878) и др.

[89]. Тук според Савини (ibid) на клириците било предоставено правото доброволно да се подчиняват на Лангобардските закони, а не на римските, ако желаят. По-късно даже някои манастири се ръководели от Лангобардското право. Ср. Hegel, Geschichte der Städteverfassung von Italien, I, 436 и следв.; Loening, Geschichte, II, 308, not.2.

[90]. Loening, II, 284-316. Cp. Zorn, Lehrbuch des Kirchenrechts, Stuttgart, 1888, S.59. Pippini capitulare Aquitanicum, 768, c.10: Ut omnes homines eorum legis habeant, tam Romani quam et Salici, et si de alia provincia advenerit, secundum legem ipsjus patriae vivat (Boretius, p.43).

[91]. Savigny, ibid, II, §27. — Dahn, Westgothische Studien, 1874, S.12; Die Könige, VI. 230-231.

[92]. Издаден от Aug. Fr. Barkow, Lex Romana Burgundionum, Grimsphaldriae, 1826. Заимстван е от същите източници, от които е черпил и кодексът на Аларих II. Барков, Савини и още някои смятат, че той представлява лоша преработка на кодекса на Аларих II, обратното, Gaupp и Haenel мислят, че той се е появил по-рано от кодекса на Аларих II.

[93]. Издаден от Haenel, Lex Romana Wesigothorum, Lipsiae, 1849. В състава на този кодекс са влезли извлечения от всички книги на Теодосиевия кодекс; от новелите на: Теодосий, Валентиниан III, Маркиан, Майориан и Север; от Институциите на Гай, от Сентенциите на Павел (5 книги); от Григорианския (13 титула) и от Хермогенианския (2 титула) кодекси и от първата книга Отговори на Папиниан — откъс.

[94]. Savigny, ibid., II, cap. XIII.

[95]. Savigny, ibid., II, cap. IX. Cp. Krueger, Geschichte der Quellen und Litteratur des Romischen Rechts, S. 370. — Zorn, Lehrbuch, S.61. — Richter, Lehrbuch, §30.

[96]. Haenel, Lex Romana Wisigothorum, p. 464, col. 3; p. 465, col. 1.

[97]. Walter, Lehrbuch, §92; Rechtsgeschichte, I, §146, S.151.

[98]. Savigny, ibid., II, cap. XIII, §72. — Anastasius Billiothecar, Vita Leonis IV, p.105. — Migne, CXXVIII, p. 1337.

[99]. Този и следващият сборник са описани от Maasen, Lex Romana canonice compta, 1860. Sitzungsberiche der philosophisch-historischen Classe der Kaiserlichen Akademie der Wien, Bd. XXXV, S.73.

[100]. Виж подробно y Maasen, Quellen, I, системата на първия сборник — на S. 894; на втория — на S. 897.

[101]. Подробно е описан от Haenel в Sitzungsberichte der phil.-histor. Classe der sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften, 1857, 1 Iuli.

[102]. Maasen, Lex Romana canonice compta, Wien, 1860, S.37. — Сравни Richter, Lehrbuch, §42, Anmerk. 2.

[103]. Savigny, III, cap. 21, §137.

[104]. Най-добрите издания са: Baluzius, Capitularia regum Francorum, Parisiis, 1677. — Pertz, Monumenta Germaniae historica (III, IV, XV, legume I-III). — Boretius, Capitularia regum Francorum. Monumenta Germaniae historica. Legum section II, t. I, 1883. — Изданието на Перц е препечатано в Патрологията на Мин (Migne). — За капитулариите: Baluzius, Prolegomena (Migne, XCVII, col. 63); Stobbe, Rechtsquelen, I, 209-240. — Boretius, Die Capitularien im Langobardenreich, Halle, 1864. — Jacobson, Capitularien, in Herzog’s Real-Encyklopädie, II, 562-563.

[105]. Boretius, Capitularia regum Francorum, p. 29, linea 4.

[106]. Boretius, ibid., p. 25, linea 4.

[107]. Pertz, Monumenta Germaniae historica, III, 5.

[108]. Carolus serenissimus imperator augustus, a Deo coronatus, magnus et pacificus, cum episcopis, abbatibus, comitibus, ducibus omnibusque fidelibus Christianae ecclesiae cum consensu consilioque constituit ex lege Salica, Romana atque Gombata (Gundobada) capitula ista in palatio Aquis, ut unusquisque fidelis iustitias ita faceret: qui et ipse manu propria firmavit capitala ista, ut omnes fideles manu roborare studuissent. Capitulare Aquisgranense. Boretius, ibid. p. 170, l. 28.

[109]. Boretius, ibid., p. 117, 280.

[110]. Boretius, ibid., p. 157, 292.

[111]. Boretius, ibid., p. 295, lin. 8.

[112]. Karoli II conventus apud Pistas 869 a., cap. 6. — Pertz, III, 509.

[113]. Loening, Geschichte des deutschen Kirchenrechts, II, S. 137-140.

[114]. За испанските събори виж Dahn, Die Könige der Germanen, VI, 501-504.

[115]. Jacobson, Real-Encyklopädie, II, 563. — Ср. Hinschius, Das Kirchenrecht der Katholiken und Protestanten., III, 710. Ammerk. 4.

[116]. В крайна сметка Ансегиз успял да събере за своя сборник едва 29 капитуларии.

[117]. Целта за съставянето на сборника е била: Quia in diversis sparsim scripta membranulis per diversorum spatia temporum fuerant. ne oblivioni traderentur, pro dilectione nimia gloriosissimorum principum, pro amore sanctissimae prolis eorum, sed et pro sanctae ecclesiae statu placuit mihi in hoc libello adunare, quae invenire potui capitala praedictorum principum jussa descripta. Boretius, 394, lin. 19. Migne, XCVH, col. 504

[118]. Fontanellensis, а не Lobiensis, както неправилно го назовава хрониката на Сигеберт. Baluzius, Prolegomena, apud Migne, XCVII, col. 89. — Boretius, 383, l. 19. У Бореций има кратки биографични сведения за Ансегиз. Виж също в Herzog’s Real-Encyklopädie, I, 360.

[119]. В първата книга — 162, във втората — 46, в третата — 90 и в четвъртата — 74.

[120]. Самият Ансегиз описва това в добавка към предисловието, Migne, XCVII, col. 504.

[121]. Виж таблицата на поместените капитуларии у Бореций с точно обозначение на пропуските, p. 383, lin. 39. впрочем, в броя на капитулариите на Карл Велики, Ансегиз по недоразумение поместил в I книга глави 77-104 капитуларий на Людовик от 818 или 819 г. Виж Baluzius, Migne, XCVII, col. 91.

[122]. Baluzius, Migne, XCVII, col. 80-90.

[123]. Сборникът е издаден от Pertz в том III на Monumenta Germaniae. Оттам е препечатан в Migne, XCVII, col. 489. — По-ново издание Boretius, Monumenta Germaniae, Seatio II, legume I, p. 394.

[124]. Издания: Baluzius, Capitularia regum Francorum, I, p. 801-1232. — Walter, Corpus juris Germanici, II, 491-862. Knust, Monumenta Germaniae, IV, pars II: Capitularia spuria, p. 39-158. оттам е препечатано в Migne, Patrol., s.l., XCVIII, col. 697-912. Литература за сборника: Baluzius, Prolegomena §44 etc. — Knust, De Benedicti Levitae collectione capitularium, Francof. a M., 1836. — Pertz, Monumenta Germaniae, IV, II, p. 19-39. — Savigny, ibid., II, §35. — Merkel, in Herzog’s Real-Encyklopädie, II, 44. — Stobbe, Rechtsquellen, I, 235. — Dove, De jurisdictionis eccles. apud Germanos Gallosque progressu, §1. И особено: Hinschius, De collectione Isidori Mercatoris, §17-20 (Decretales Pseiido-Isidorianae.) — Виж също така авторите, писали за Лъжеисидоровия сборник в §39.

[125]. Autcario demum, quem tunc Mogontia summum Pontificem tenuit, praecipiente pio, Post Benedictus ego ternos Levita libellos Adnexi, legis quis recitatur opus… Migne, XCVII, col. 699. От това става ясно, че този труд е започнат приживе на Отгар, а е завършен след смъртта му на 12 април 847 г. Richter, §36, Anmerk. 16.

[126]. Praefatio (Migne, XCVII, col. 699).

[127]. В първата книга има 405 статии (capitula), във втората — 436 и в третата — 478.

[128]. Savigny, Histoire du droit romaine au moyen-âge, II, §35, p. 64.

[129]. Виж Wasserschleben (Herzog’s Real-Encyklopädie), II, 351.

[130]. Dove, De jurisdictionis ecclesiast. apud Germanos Gallosque progressu, p. 16, etc. Richter, Lehrbuch, §36, Anmerk. 1. Блондел и Конрингий I започнали да обвиняват Бенедикт Левита в преднамерена измама. Conringius, De origine juris Germaniae, 15-17.

[131]. Несъмнено е, че в капитулариите на Бенедикт и сборника на Лъжеисидор има много буквално сходни места. Това сходство го обясняват най-различно: едни като Шпитлер (Spietler) (Geschichte des Kanon. Rechts, §64) и Валтер (Lehrbuch, §97, III, not. 15) предполагат, че Бенедикт сам е бил съставител на Лъжеисидоровия сборник; други, като Балерини, Кнуст, Щобе, Меркел и Вайцзекер твърдят, че Бенедикт се е ползвал от декреталиите на Лъжеисидор или най-малкото от онзи материал, който бил приготвен от Лъжеисидор; трети, като Хиншиус и Дове доказват, че сборникът на Бенедикт е служил за източник на Лъжеисидор; накрая, четвърти, като Васершлебен (Die pseudoisidorische Frage, Zeitschr. fur protest. Kirchenrecht, B. IV, S. 279) изказват мисълта, че Бенедикт се е ползвал от Лъжеисидоровия сборник в съкратената му форма с декреталиите до папа Дамас и че Лъжеисидор (или друг автор) е използвал Бенедикт при съставянето на разпространената редакция на своя сборник с декреталиите след папа Дамас. Дълго време господствало мнението на Балюций, че самият Бенедикт ни най-малко не е виновен за подправянето, че той само е използвал съставени преди него, от разни източници, капитуларии на франкските крале (Migne, XCVII, col. 92). Goecke (De exceptione spolii, Berol., 1858, p. 57) също смята, че истинският виновник за измамата не е Бенедикт Левита, а архиепископ Отгар.

[132]. Baluzius (Migne, XCVII, col. 92).

[133]. Един от тези сборници Lex Romana canonice compta се е запазил до наши дни именно в галските манастири. Maassen, I, 888.

[134]. Maassen, I, 821-876 описва 12 такива систематични сборници. В някои от тях преобладава пенитенциалният елемент. Ср. Walter, Lehrbuch, §91.

[135]. Schulte, Quellen, 288. Всички те са издадени от Хардуин, Conciliorum, T. IV и V; от Манси, Concil., T. XI, XIII, XV с изключение на Герард Турски. За тези Capitula виж у Ang. Maji, Scriptorum veterum nova collection, T, VI, II, 146.

[136]. Издания: Iac. Merlin, Concilia generalia Graeca et Latina, Paris, 1523, Pars. I, T. I, IV concilior. Generalium, XLVII concil. Provincialium authenticorum decretorum LXIX. Същото е препечатано от Denzinger в Патрологията на Migne, s.l., CXXX. — По-ново критично издание: Paulus Hinschius, Decretales Pseudo-Isidorianae et capitula Angilramni, Lipsae, 1863. Според мнението на Маасен (Pseudo-Isidorische Studien, I), все още няма истинско критично издание и цялостно изследване на особеностите в текста на декреталиите.

[137]. Литературата е твърде обширна. Най-важни са: Ecclesiastica Historia (Centuriatores Magdeburg) T.II cap. 7;T.III, cap7. – Franc. Turrianks, Adversus Magdeb. Centuriat. Pro canonibus Apostol. et epistolis decretalibus Pontif. apostolicorum Libri V, Florent, 1572; Colon, 1573. – Blondellus, Psento-Isidorus et Turrianus, vapulantes, Genev, 1628, 1635. – Van-Espen, De collet. Isidori Mercatoris (Coment, in. canon. et decreta jur vet. Cet., Colon. Agripp., 1755). – Spittler, Gesch. des can. Rechts, s.220. – Blascks, De collect. canonum Isid. Mercat. Neap, 1760. – Zaccaria, Antifebronio, T.I, diss. III cap.3-5-Marchetti, Saggio critico sopra la storia di C. Fleury, Rom, 1781. – Ant. Theiner, De Pseudoisidoriana canonum collect, Vratisl, 1827 (Recens von Biener in Krit. Zeitschr. für Rechtswiss, Bd. III). – Knust, De fontibus et consileo Pseudoisidorianae coll, Gött, 1832. – Möhler, Fragmente aus und über Pseudo-Isidor(Tübing. Qwardie spanische Sammlung der Quellen des Kirchenrechts in Zeitschrift) für geschichtliche Rechtswissenschaft, Bd. XI von 1842, S.119-209 (Vgl. Auch dess. Aufsatz in den Abhandl. der Berl. Akad. der Wissensch. von 1834, S.89). – 1844 und in Herzog’s Real-encyclopädie: Pseudoisidor. – Kunstmann, Fragmente über Pseudo-Isidor (Neue Sion, Jahrgang 1845, ¹ 52). – Hefele, über den gegenwärtigen Stand der pseudoisid. Frage (Tübing, Qwartalschr, 1847, S.583). – Gfrörer, Unters. über Alter, Ursprung, Zweck der Dekret des falschen Isidorus, Freiburg, 1848. – Derselbe, Gesch. der ost und westfränk. Karol., I, S.71. – Rosshirt, Von den falschen Dekret, und von einigen neuen in Bamberg entdeckten Handschr. Der falschen Dekret. Und alter collections canotaus. und zu den pseudoisid. Dekretalen. Mit besonderer Rücksicht auf noch nicht bekannte Handschr, Heidelb, 1849. – Goecke, De exceptione spolii, Berd, 1858, p.27. – Weizsäcker, Hinkmar und Pseudoisidor (in Niedner’s Zeitschrift für history. Theologie, 1858, II, S.327. – Derselbe, Der Kampf gegen den Chorepiscopat des fränk. Reichs im 9 Jahrh., Tübing., 1859. – Derselbe, Die pseudoisidorische Frage in ihrem gegenw. Stande (in Sybel’s Historische Zeitschrift, Bd. II, 1860. 337). – Noorden, Ebo, Hinkmar und Ps. – Isidor (in Sybel’s Historische Zeitschrift, Bd. VII,1862,311). – Derselbe, Hinkmar, Erzbischif von Reims, Bonn, 1863. – Hinschius, Commentatio de collectione Isidori Mercatoris. – Wasserschleben, Die pseudoisidorische Frage (in Zeitschrift für Kirchenrecht, Bd.IV,1864,237). – Hinschius, Der Beiname: Mercator in der Vorrede Ps. – Isidor (in Zeitschrift für Kirchenrecht, Bd.VI,148). – Langen, Nochmals: wer ist Pseudo-Isidor? (in Sybel’s Historische Zeitschrift, 1882, S.473). – Simson, Die Entstehung d. Ps. Isidor. Falschngen in Le Mans, Leipz, 1886. – Fournier, La question de fausses dècrétales (Nouvelle revue historique de droit francais etc., Paris, 1887, p.70; 18888,p103. – Maasen, Pseudo-Isidor. Studien, I und II, Wien, 1885. – Föste, Die Reception Pseudo-Isidors unter Nicolaus I und Hadrian II, Leipz., 1881. – Lapôtee, Hadrien II et les fausses dècrétales, Paris, 1880.

[138]. В самото начало на сборника се намират следните думи: Incipit praefatio Sancti Isidori libri hujus. Isidorus Mercator servus Christi lectori conservo suo et parens in Domino fidei salutem. Complettor a multis tam episcopis quam reliquis servis Dei canonum sententias colligere et uno in volumine religere et de multis unum facere. Настина, в някои ръкописи вместо Mercator стои Peccator, но Mercator се приема за по-правилно.

[139]. 4-ти Толедски събор, правило 4. (За това как следва да се откриват и провеждат съборните заседания.)

[140]. Тук са поместени декреталии на следните римски папи: Климент I — 3, Анаклет — 6, Еварист — 2, Александър I — 3, Сикст I — 2, Телесфор — 1, Хигин — 2, Пий I — 2, Аникет — 1, Сотер — 1, Елевтерий — 1, Виктор — 2, Зефирин — 2, Каликст I — 2, Урбан I — 1, Понциан — 2, Антер — 1, Фабиан — 3, Корнелий — 2, Луций — 1, Дионисий — 2, Феликс I — 3, Евтихиан — 2, Гай -1, Марцелин — 2, Марцел — 2, Евсевий — 3, Мелхиад — 1.

[141]. Първоначално са мислели, че фалшивото „дарение“ на император Константин Велики е възникнало на Изток (Бароний, Биний, Балерини, III, VI, 19; в по-ново време Рихтер, Anmerk., §38, 1). Но по-късно е възприето мнението, че то е съставено на Запад. Döllinger (Die Papst-Fabeln, 1863, 61-106) смята, че то е съставено в Рим между 750 и 775 г.; Gravert (Histor. Jahrb. Der Görres — Gesellschaft, III, 1, S.3) — че е в St.-Denis между 840 и 850 г.; Martens (Die römische Frage, Stuttgart, 1881, S. 327) — че е от римски клирик след 805 г.; Langen (Geschichte der röm. Kirche, S. 725) — че е съставено в Рим в 778 г. Сравни Zeitschrift fur Kirchenrecht, 1887, Bd. XXII, S. 137. „Дарението“ на император Константин Велики било известно и на Изток. Папа Лъв IX го посочва в преписката си с Константинополския патриарх Михаил Керуларий. В края на XII в., след първите кръстоносни походи, Валсамон поместил това „дарение“ в своя коментар върху номоканона на патр. Фотий.

[142]. Фалшиви са следните: на папа Силвестър — 1, преписка на св. Атанасий Велики с папа Марк — 2, преписка на Юлий I — 4, преписка на Либерий — 2, декреталии на Феликс — 3, Либерий — 1, Дамас I — 3, Анастасий I — 2, Сикст III — 1, Симах — 2, Иоан I — 2, Феликс III — 2, Бонифаций II — 1, Иоан II — 1, Агапет I — 1, преписка на Силверий — 2, Пелагий I — 1, Иоан III — 1, Бенедикт I — 1, Пелагий II — 3. Ballerini (Migne, LVI, col. 255-259). Останалите декреталии, които ги няма нито в Испанския сборник, нито в числото на фалшивите декреталии, нито в списъка на апокрифите, появили се преди Лъжеисидор, са заимствани от Кенелевия (Галския) сборник.

[143]. Може да се види у Migne, s.l. XCVI, col. 1055-1898, с коментар на Антоний Августин, под заглавие: Adriani papae capitula quae „Ex Graecis et Latinis canonibus et Synodis Romanis atque docteris praesulum ac principum Romanorum [haec capitula] sparsim collecta sunt et Angilramno Mediomatricae urbis episcopo Romae a bento papa Adriano tradita sunt die XIII kal. Octobres, indictione nona, quando pro sui negotii causa agebatur.“ (Думите в кавички са истинското заглавие.) Много места буквално или почти буквално повтарят места от капитулариите на Бенедикт Левита и Лъжеисидоровите декреталии. Richter, Anmerk., §37.

[144]. Wasserschleben (in Zeitschrift fur Kirchenrecht, Bd. IV, S. 279.)

[145]. Knust, De fontibus et consilio Ps.-Isidorianae collectionis. Ср. Ballerini (Migne, XCVI, col. 251).

[146]. Hinschius, Decretales Ps.-Isidorianae, CXI-CXXXVII (tabula fontium). Тук са посочени 80 преки и косвени източници.

[147]. Към фалшивите паметници, появили се преди Лъжеисидоровите декреталии, се отнасят: 1) две послания на папа Климент I до апостол Иаков, брат Господен, — паметник, преведен от Руфин от гръцки и възникнал заедно с Климентините (Uhlhorn, im Herzog’s Real-Encykl., II, 749) в източна Сирия, както мислят едни (Lange, Gesch. Der Kirche, I, 1, S.41; Uhlhorn, im Herzog’s Real-Encykl., II, 755) или в Рим, както твърдят други (Baur, Die christ. Gnosis; Schliemann, Die Clementinen, Hamb., 1844, S. 549; Hilgenfeld, Die Climentinen, Iena, 1848, S. 304; Ritschl, Entschtelung der altkathol. Kirche, 1877). — 2) Constitutom domni Constantini imperatoris in gratiam Romanae ecclesiae, — известното подправено „дарение“ на император Константин Велики. — 3) Capitulum editum a Silvestro papa или така наречения Canon Silvestri. — 4) Constitutom Silvestri. — 5) Epistola (Synodi Nicenae) directa ad synodum Romae. 6) Epistola Silvestri episcope ad concilium Nicenum; четирите последни паметника са съставени по времето на папа Симах (+514 г.). — 7) Gesta Marcellini, Liberii, Xysti, Polichronii, от същото време. — 8) Единадесет писма по делото на Акакий; съставени са преди Петия Вселенски събор, може би на Изток. — 9) Interlocutio Osii. — 10) Писмо на св. Иероним до папа Дамас за апостолските канони. 11) — Послание на папа Лъв до епископите на Германия и 12) фалшива добавка към посланието на папа Григорий I до Секундин. Walter, Lehrbuch, §25, Anmerk. 2. Към тях обикновено прибавят и Апостолските правила, но там, по всяка вероятност, е фалшив само текстът, че те са създадени от апостолите „чрез Климент, епископ и гражданин римски“, което пак има отношение към римското главенство.

[148]. Мнението на Айхорн (Kirchenrecht, I, 158) и Тайнер, че Лъжеисидоровите декреталии са съставени през VIII в. в Рим и през IX в. в Галия са включили целия Испански сборник, не издържа критика. Виж Walter, Lehrbuch, §97, Anmerk. 5; Richter, §39, Anmerk. 31.

[149]. Pertz, Monum. Germ., III (leg. 1) 452.

[150]. Narratio виж у Bouquet, Recueil des history. Des Gaules, Paris, 1749, VII, p. 277. Walter, §97. — Richter, §39.

[151]. Richter, §39. — Goecke, Exceptio spolii.

[152]. Мнението на Феброний (De statu ecclesiae, Bullioni, 1763, VIII, 515), на Тайнер (Ps.-Isidoriana canonum collectio) и на Айхорн (K.-R., I, 158), че Лъжеисидоровите декреталии са съставени в Рим, по-късно е оценено като неубедително. Вече се възприема възгледът, изказан още от Блондел и Балерини, че сборникът е съставен във франкското кралство. Кнуст, Васершлебен, Хиншиус и някои други учени посочват следните главни доказателства: първо — езикът сочи към франкската държава, защото изразите: missi, seniors, comites, patricius saecularis и някои други се употребяват в смисъла, в който са се употребявали в Галия; второ — източниците също сочат Галия, защото Дионисио-Адриановският, Кенелевият, своеобразната редакция на испанския сборник, от които се е ползвал Лъжеисидор, преписката на Бонифаций, постановленията на Ахенските събори (816 и 836 г.) и Парижския събор (829 г.), е можело да бъдат намерени само в Галия; трето — Лъжеисидоровите декреталии са станали известни във франкската държава по-рано (853 г.) от където и да било другаде, например Италия (864 г.); тук, в Галия, те най-рано получават практическо значение и влизат в употреба. Schulte, Quellen, I, 295-296. — Richter, §39; Walter, §97. Относно провинцията, в която се е появил сборникът, мненията също са противоречиви. Балерини, Кнуст (ibid. 14), Гьоке (Exceptio spolii, 57) и даже Васершлебен (Falsch. Decret. — Herzog’s Real-Encyklopädie, XII, 351) смятали, че сборникът е съставен в Майнцската провинция, но по-късно започва да се налага мнението, че той е съставен в Реймската провинция. Доказателствата са събрани у Вайцзекер (Die Pseudoisidorische Frage in Sybel’s Historische Zeitschrift, B. III, S.92), Хиншиус (Comment. de collectione Isidori Mercatoris, CCVIII), Норден (Sybel’s Hist. Zeit., B. VII, 315). Към това мнение по-късно се присъединил и Васершлебен относно пълната редакция (Zeitschr. fur Kirchenrecht, B. IV, 297). Решаващо значение има борбата с хорепископата, която се води близо до Реймската провинция и връзката, която декреталиите имат с тогавашните събития именно в Реймската провинция; много места в сборника имат пряко отношение към тези събития. Richter, §39, Anmerk. 26.

[153]. Блондел (p. 23), Планк (Gesch. Kirchl. Geselschaft-Verfass., I, 812), Кнуст (Monum. Germaniae, IV, 2, 35), Шпитлер (Gesch. d. Kirchenr. §64), Валтер (Lehrbuch §97, Anmerk. 13).

[154]. Wasserschleben (Falsch. Decret. 53; Zeitschr. 302; Herzog’s Real-Enc., 349.

[155]. Blascus (De collect. canon. Isidori Mercatoris, II, 125); Wasserschleben (Falsch. Decret. 64; Herzog’s Real-Enc., 351), Goecke (Exceptio spolli, 57).

[156]. Phillips, Kirchenrecht, VI, S. 99. — Noorden, in Sybel’s, VII, 322.

[157]. Weizsäcker (in Sybel’s B., III, 93). — Goecke (Exceptio, 51).

[158]. Noorden (in Sybel’s, VII, 323).

[159]. Hinschius (Comment. de collectione Isidori Mercatoris, CCXXXV).

[160]. Langen, Geschichte der römischen Kirche von Leo I bis Nicolaus I, Bonn, 1885, S. 850; Nochmals: wer ist Ps.-Isidor? (in Sybel’s Hist. Zeitschr. 473).

[161]. Schulte, Lehrbuch des kathol. und evangel. Kirchenrechts, S. 19. Васершлебен, напротив, смята, че това е станало на два пъти: първия път са съставени декреталиите преди Дамас, втория път — от него нататък (Zeitschr. IV).

[162]. Wasserschleben, in Herzog’s Real-Enc., XII, 355. — Richter, Lehrbuch, §39, n. – 50. — Hefele, Conciliengeschichte, IV, S. 281 (1-1 Aft.).

[163]. Adversus Hincmarum Laudunensis, s. 20. — Wasserschleben, in Herzog’s Real- Encykl., XII, 356.

[164]. Wasserschleben, Herzog’s Real-Enc. XII, 357. Rursus si ventum faerit ad judicia quae jure canonico sunt tractanda vel a vobis commissa vel ab ordinariis judicibus cognoscenda, profertur a venditoribus inextricabilis silva decretalium epistolarum quasi sub nomine sanctae recordationis Alexandri papae et antiquiores sacri canonens abjiciuntur, respuuntur, expuuntur. Hoc involucro prolato in medium, ea quae in conciliis sanctorum patrum salubriter instituta sunt, nec formam consiliis nec finen negotiis imponunt, prevalentibus epistolis, quas forsitan advocati conductitii sub nomine Romanorum pontificum in apothecis sive cubiculis suis confingunt et conscribunt. Novum volumen ex eis compactum et in scholis solemniter legitur et in foro venaliter exponitur, applaudante coetu notariorum, qui in conscribendis suspectis opusculis et laborem suum gaudent imminui et mercedem augeri…

[165]. Decretales epistolae sunt apocryphae et seducunt a Christi fide, et clerici sunt stiliti, qui student eis. Впрочем тези думи, по всяка вероятност, се отнасят към декреталиите изобщо, а не само към Лъжеисидоровите. Ballerini (Migne, XCVI, col. 240-241).

[166]. De concord. cathol. III, 2 (Sicardius, De jurisd. imperiali, Basil., 1566, p. 611): Sunt meo judicio illa de Constantino apocrypha, sicut fortassis etiam quaedam alia longa et magna scripta sanctis Clementis et Anacleto papae attributa.

[167]. Summa eccles. II, 101.

[168]. Laur. Valla, De falso eredita et ementita Constantini donatione (Sicardius, De jurisdict. imperiali, Basil., 1566, p. 728).

[169]. Schulte, Lehrbuch d. kathiol. und evangel. Kirchenr., §19, V.

[170]. Така представяли нещата: Блондел, Феброний, Гиберт, Дюжа (Doviatius), Дюпен, Ван-Еспен, Кев (Cave), Айхорн, Тайнер, Елендорф и някои други.

[171]. Möhler, Fragmente aus und über Pseudoisidor. Schriften, herausg. von Döllinger, I, 283. — Walter, Lehrb. d. Kirchenr. §97, V. — Hefele, Uber Pseudoisidor in der. Tüubing. Theolog. Quartalschrift. 1847, S. 629. —Phillips, Kirchenrecht. IV, §174. — Pachmann, Lehrb. des. Kirchenr. (3 Aufl.) I, 81. — До тях се доближават: Döllinger, Kirchengeschichte, II, 40. — Alzog, Kirchengesch. (6 Aufl.) 410. — Rosshirt, Vorwort, § 4 и някои други, в по-голямата си част католици. Към този възглед клони и Hinschius: Negari non potest, Pseudo-Isidoro ante omnia in animo fuisse, ut ampliorem et perfectiorem collectionem quam alias ante compilatas conficeret, cum totam collectionem Hispanam circiter ante sexaginta annos in Galliam allatam in suam exceperit et eam rebus ex Hadrianea et Quesnelliana haustis amplificaverit. Quod non solum ipsius collectionis forma, sed etiam praefationis verbis confirmatur… Хиншиус не е съгласен с другите изследователи от това направление само по една точка. Той не признава, че Лъжеисидор е искал да представи в своя труд цялата църковна дисциплина от онова време (totam disciplinam ecclesiasticam Pseudo-Isidorum in unum opus congerere voluisse). Изобщо учените от това направление основават своя възглед върху следните думи от предговора на Лъжеисидор: Compellor a multis tam episcopis, quam reliquis servis Dei canonum sententias colligere et uno in volumine redigere et de multis unum facere… quatenus ecclesiastici ordinis disciplina in unum a nobis coacta atque digesta et sancti praesutes paternis instituantur regulis et obedientes ecclesiae ministri vel populi spiritualibus imbuantur exemplis et non malorum hominum pravitatibus decipiantur.

[172]. Този възглед бил изказан още от Балерини: Quibus omnibus palam significat, se ea potissimum mente collectionem conferisse, ut episcopis, qui accusabantur, prospiceret. (De ant. collect. et collect. III, VI, 3). След това от Spittler, Gesch. des kanon. Rechts, §66. — Knust, De fontibus; §17-20. — Wasserschleben, Beitrage zur Geschichte der Falsch. Decret. 1844, 31. — RealEncykl. XII, 340. — Gfrörer, Uber Ps. Isidor. (in der Freiburg. Zeitschrift fur Theologie Bd. XVII, 238. — Schulte, Quellen, I, 299. Lehrbuch, S. 19. — Dove, in Richter’s Lehrbuch, §39, II. — Goecke, De exeplione spolii, p. 44. — Zorn, Lehrbuch, S. 93 и още други. Учените от това направление изграждат своя възглед главно върху анализа на съдържанието на фалшивите декреталии, но те посочват също така и предисловието на Лъжеисидор, в което се срещат такива места: Multi enim pravitate et cupiditate depressi, accusantes sacerdotes oppresserunt… Multi ergo idcirco alios accusant, ut se per illos excusent aut eorum bonis ditentur… Nullus enim qui suis rebus est spoliatus, aut a sede propria vi aut terrore pulsus, antequam omnia sibi ablata ei legibus restituantur et ipse pacifice diu suis fruatur hono, ribus sedisque propriae regulariter restitutus, ejus multo tempore libere potiatur honore, juxta canonicam accusali vocari, judicari aut damnari institutionem potest… Similiter accusatores et accusationes, quas seculi leges prohibent, canonica funditus repellit auctoritas. Synodorum vero congregandarum auctoritas apostolicae sedi privata commissa est potestate, nec ullam synodum ratam esse legimus, quae ejus non fuerit auctoritate congregata vel fulta.

[173]. Schulte, Lehrbuch, S. 19, V.

[174]. Валтер, Филипс, Росхирт и някои други.

[175]. Това право е оценено като ново от Дюжа (Doviatias), Кустан, Феброний, Балюзий и още някои.

[176]. Anacleti, ep. II (Decr. Gratiani, D. XXI, c.2): A Petro sacerdotalis coepit ordo, quia ipsi primo pontificatus in ecclesia Christi datus est…; ceteri vero apostoli cum eodem pari consortio honorem et potestatem acceperunt, ipsumque principem eorum esse voluerun. Vigilii, ep. II, c. 7: Licet omnium apostolorum par esset electio, beato tamen Petro concessum est, ut caeteris paeemineret (буквално от папа Лъв I, ep. XIV, cap. 11).

[177]. Sedes Romana се именува в декреталиите: caput, cardo, mater, apex omnium ecclesiarum.

[178]. Anacleti ep. II; Evaristi ep. II; Calixti ep. II; Pelagii II ep. I; Felicis IV ep. I. — Всички така наречени трябва да се разглеждат от апостолския престол, комуто принадлежи правото да решава такива дела (Zephirini ep. I)

[179]. Julii ep. I, c. 2; ep. II. Non debere praeter sententian Romani pontificis ullomodo concilia celebrari. Marcelli ep. I и II; Julii ep. II; Damasi ep. IV.

[180]. Грамотата на император Константин до папа Силвестър I или т.нар. „дарение“.

[181]. Zephirini ep. II. Judicium episcoporum има право да разглежда също така и causae saeculares и всеки oppressus безпрепятствено трябва да апелира пред духовния съд. Anacleti ep. I; Marcelli ep. II.

[182]. Маассен, Девять главъ о свободной церкви и свободе совести, Яросл., 1882, стр. 99.

[183]. Eleutherii ep. I; Victori ep. I; Zephirini ep. I; Sixti ep. I; Marcelli ep. I; Melchiadi prooem; Julii ep. I prooem, ep. II prooem; Felicis ep. I; Damasi ep. IV.

[184]. Victori ep. I; Sixti ep. I; Julii ep. II; Felicis ep. I и други.

[185]. Виж бележка 183.

[186]. Zephirini ep. II; Urbani, Fabiani ep. II; Stephani ep. II; Felicis ep. I и II; Gajiep.; Marcelli ep. II; Eusebii ep. II и други. Миряни не могат да бъдат обвинители на духовни лица: Clementis ep. I; Marcelli ep. II; Eusebii ep. I; Silvester in concil. Romana II, защото въобще нисшият не може да бъде обвинител на по-висшия: Canon Silvestri или Capitulum editum a Silvestro papa, c. III. Изобщо по всички тези точки има коментарии у Валтер (Lehrbuch, §98) и Васершлебен (Pseudoisidor, Herzog’s Real-Enc. XII).

[187]. Маассен, Девять главъ о свободной церкви и свободе совести, Яросл., 1882, стр. 96-97.

Следва…