Антоний Хубанчев

Философската вяра е вярата на човека в него вата възможност. В нея диша неговата свобо да… Само свободата има отношение към тра нсцендентността.

К. Ясперс

У В О Д

Си­ла­та на на­у­ка­та пре­об­ра­зя­ва по уди­ви­те­лен на­чин дейс­т­вител­ност­та, в ко­я­то жи­ве­ем. Днес оба­че въп­ро­сът се пос­та­вя на дру­га ос­но­ва. Не е ли та­зи из­к­лю­чи­тел­на си­ла, чрез ко­я­то ка­то че ли на­у­ки­те ов­ла­дя­ват нашия свят, го­ля­ма­та опас­ност за чо­ве­чес­т­во­то? Ще мо­же ли ду­хов­но-нрав­с­т­вени­ят прог­рес да вър­ви в крак с из­к­лю­чи­тел­но­то тем­по на тех­но­ло­гич­ни­те инова­ции? Или ви­со­ки­те тех­но­ло­гии ще ни над­рас­т­нат в ус­ло­ви­я­та на ек­зис­тенци­ал­на кри­за и де­вал­ва­ция на уни­вер­сал­ни­те и неп­ре­ход­ни цен­нос­ти ?

До­къ­де мо­же да стиг­не си­ла­та на мо­дер­ни­те тех­но­ло­гии, е опи­са­но спо­луч­ливо в ре­ди­ца съв­ре­мен­ни от­ри­ца­тел­ни уто­пии. За вре­ме­то, ко­га­то те са би­ли съз­да­де­ни, те са би­ли въз­п­ри­е­ма­ни фак­ти­чес­ки ка­то въз­мож­на бъ­де­ща ре­а­лизация на дейс­т­ви­тел­ност­та на зло­то уто­пии. Но са­мо ня­кол­ко го­ди­ни след това се е от­к­ри­ва­ло, че дейс­т­ви­тел­но на­у­ки­те мо­гат да бъ­дат твър­де ско­ро тази де­ху­ма­ни­зи­ра­на дейс­т­ви­тел­ност, опи­са­на в те­зи уто­пии. За­що имен­но сега в то­зи та­ка тех­нок­ра­ти­чен свят се раз­съж­да­ва сис­те­ма­тич­но и все по-настой­чи­во за гра­ни­ци­те на чо­веш­ко­то би­тие?

Чо­ве­кът е в опас­ност. По-ско­ро не­го­ва­та ис­тин­с­ка чо­веч­ност. Ви­со­ко раз­вити­те мо­дер­ни на­у­ки не мо­гат да от­го­во­рят на въп­ро­си­те, свър­за­ни със съ­ществу­ва­не­то на чо­ве­ка. Са­ми­те на­у­ки да­ват да се раз­бе­ре, че ни­ко­га ня­ма да се стиг­не до ня­ка­къв пре­дел, а об­рат­но – ще се от­к­ри­ват все по-но­ви об­лас­ти на из­с­лед­ва­не. За­то­ва днес от­но­во мно­го из­с­ле­до­ва­те­ли тър­сят опо­ра от­въд ек­зак­т­но­то ем­пи­рич­но-ек­с­пе­ри­мен­тал­но на­уч­но зна­ние. Тък­мо и за то­ва – по­ра­ди съ­щес­т­ву­ва­щия ек­зис­тен­ци­а­лен ва­ку­ум, по­нас­то­я­щем има та­къв голям при­ток към раз­лич­ни ре­ли­гии, ха­риз­ма­тич­ни дви­же­ния и сек­ти.

Те­ма­та “вя­ра и зна­ние” за всич­ки вре­ме­на е цен­т­рал­на за фи­ло­со­фи­я­та и богос­ло­ви­е­то. Мо­же би точ­но днес, във вре­ме в ко­е­то се смя­та, че е на­ли­це спад на су­е­ве­ри­е­то, а уве­ре­ност­та в мо­гъ­щес­т­во­то на на­у­ка­та има аб­со­лют­но предим­с­т­во, въп­ро­сът за от­но­ше­ни­е­то меж­ду вя­ра и зна­ния е осо­бе­но ак­ту­а­лен. Прас­та­ро­то пи­та­не на чо­ве­ка за сми­съ­ла на жи­во­та не мо­же да бъ­де от­ми­нато пок­рай въп­ро­са за ре­ли­гия, вя­ра и зна­ние. Ако се раз­г­ле­да вся­ка ек­зак­т­на на­у­ка ста­ва по­нят­но, че тя на­ис­ти­на да­ва от­го­во­ри на твър­де де­тай­ли­ра­ни въп­ро­си и че има ва­лид­ност са­мо за ед­на оп­ре­де­ле­на об­ласт. Ще бъ­де го­ля­ма греш­ка оба­че, ако се очак­ва на­у­ка­та да да­де ця­лос­т­но ре­ше­ние на всич­ки проб­ле­ми. Пър­ва­та стъп­ка, ко­я­то тряб­ва да бъ­де нап­ра­ве­на от на­у­ки­те, е ос­вобож­да­ва­не­то им от пре­тен­ци­и­те, че са един­с­т­ве­ни­ят при­те­жа­тел и но­си­тел на ис­ти­на­та.

Въп­ро­сът за про­из­хо­да на чо­ве­ка, за сми­съ­ла и гра­ни­ци­те на на­у­ка­та е из­ходна точ­ка и за ре­ли­ги­оз­но-фи­ло­соф­с­ки­те раз­мис­ли на Карл Яс­перс. Как­во е зна­ние, и до­къ­де се прос­ти­рат гра­ни­ци­те на на­уч­но­то поз­на­ние. Има ли не­що, кое­то е от­въд тех­ния проб­ле­мен об­х­ват ? Как­во е вя­ра и ре­ли­гия? С те­зи въп­роси мис­ли­те­лят се за­ни­ма­ва под­роб­но и най-ве­че в про­из­ве­де­ни­я­та “Фи­ло­софска вя­ра” и “Фи­ло­соф­с­ка вя­ра с ог­лед на От­к­ро­ве­ни­е­то”. И в дру­ги­те си произве­де­ния оба­че К. Яс­перс се връ­ща ви­на­ги към та­зи проб­ле­ма­ти­ка. Из­с­лед­ване­то на две­те по­ня­тия “зна­ние” и “вя­ра”във фи­ло­со­фи­я­та на К. Яс­перс и опреде­ля­не­то на ха­рак­тер­ни­те им приз­на­ци и раз­ли­чия по съ­щес­т­во раз­к­ри­ва реди­ца ори­ги­нал­ни пос­та­нов­ки.

На въп­ро­са в със­то­я­ние ли е на­уч­но­то поз­на­ние  да да­де от­го­вор как­во е човек, се ус­та­но­вя­ва, че то­ва “зна­ние” е свър­за­но с оп­ре­де­ле­ни гра­ни­ци и че тряб­ва да има не­що, ко­е­то да над­х­вър­ля та­зи пре­дел­ност. Сми­съ­лът на на­у­ки­те се на­ми­ра от­въд гра­ни­ци­те, оп­ре­де­ле­ни от са­ми­те тях.

Фи­ло­со­фи­я­та на К. Яс­перс, в ней­ни­те зна­чи­тел­ни ас­пекти, е опит да се изяс­ни по­ня­ти­е­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”, при ко­е­то въз­ник­ва и въп­ро­сът за вя­ра­та, схва­ща­на в ней­ния все­об­х­ва­тен сми­съл. Зна­чи­тел­ни­ят принос на К. Яс­перс се раз­к­ри­ва и във въ­ве­де­но­то от не­го по­ня­тие за “ко­му­никаци­я­та” и за ди­а­ло­гич­ния ха­рак­тер на зна­ни­е­то.За­ра­ди то­ва и тер­ми­нът „кому­ни­ка­ция“ по-на­та­тък в тек­с­та се пре­веж­да ка­то „съ-об­ще­ние“, за­що­то смисъ­лът, кой­то се вла­га в не­го про­из­ти­ча от ек­зис­тен­ци­ал­на­та връз­ка, съ­общава­ща ис­ти­на­та и зна­ни­е­то и съз­да­ва­ща дъл­бо­ко ин­тим­но и лич­нос­т­но об­щение и сми­съл на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не.Та­ка „ко­му­ни­ка­ци­я­та“(съ-об­ще­ни­ето) на К. Яс­перс е цен­т­рал­на ка­те­го­рия в не­го­ва­та фи­ло­со­фия със зна­че­ние за гно­се­о­ло­ги­я­та, ети­ка­та, ак­си­о­ло­ги­я­та и от­тук за ця­лос­т­ния ми­рог­лед на чове­ка. „Ко­му­ни­ка­ци­я­та“(съ-об­ще­ни­е­то) има пря­ко от­но­ше­ние към вя­ра­та и знани­е­то и е ек­зис­тен­ци­ал­но свър­за­на с тях. Та­ка вза­и­мов­ръз­ка­та и вза­и­мо­отноше­ни­я­та меж­ду “зна­ние” и “вя­ра”, как­то и въп­ро­сът за при­над­леж­ност­та им към ре­ли­ги­я­та, са цен­т­рал­ни във фи­ло­соф­с­ка­та сис­те­ма на К. Яс­перс.

І. ГРАНИЦИТЕ НА ЧОВЕШКОТО ПОЗНАНИЕ

1.ГЕНЕЗИСЪТ НА ЧОВЕКА

Из­ход­на точ­ка за Карл Яс­перс са въп­ро­си­те “Как сме се по­я­ви­ли на то­зи свят? От­къ­де про­из­хож­да­ме? Как­во сме всъщ­ност?” /ФВО, 25/.То­ва са ос­новни проб­ле­ми за чо­ве­чес­т­во­то през всич­ки вре­ме­на. По та­зи проб­ле­ма­ти­ка същес­т­ву­ва ко­ло­сал­на по обем ли­те­ра­ту­ра. За­до­во­ли­те­лен от­го­вор до днес няма и ве­ро­ят­но ни­ко­га ня­ма да бъ­де на­ме­рен. Въп­ре­ки то­ва  ви­на­ги и  нас­той­чи­во про­дъл­жа­ват да се за­да­ват пи­та­нията  в та­зи на­со­ка. Те за­ся­гат глъ­бин­на­та същ­ност на чо­веш­ко­то би­тие.

За К. Яс­перс то­зи въп­рос съ­що е из­ход­на кон­цеп­ту­ал­на по­зи­ция. Ед­ва при обекти­ви­ра­не­то на чо­веш­кия про­из­ход се от­к­ро­я­ва оба­че глед­на­та точ­ка, при коя­то фак­ти­чес­ки за­поч­ва са­мо­то пи­та­не за същ­ност­та на чо­ве­ка.При та­зи поста­нов­ка във фи­ло­со­фи­я­та на ек­зис­тен­ци­а­лиз­ма из­ця­ло се из­к­люч­ва вся­ко въз­мож­но обяс­не­ние и из­с­лед­ва­не на чо­ве­ка един­с­т­ве­но ка­то обект в ес­тестве­ния по­ря­дък на дру­ги­те обек­ти от при­род­на­та или об­щес­т­ве­на­та сре­да. Обек­ти­ви­ра­ни­ят под­ход към про­из­хо­да на чо­ве­ка ,единствено като природна даденост– от раз­ви­ти­е­то на де­те­то и ис­то­ри­я­та на све­та – не да­ва от­го­вор на въп­ро­са, как­во е в дейс­т­ви­тел­ност чо­век. За­що?

а) Би­о­со­ци­ал­но­то на­ча­ло

Ако се наб­лю­да­ва раз­ви­ти­е­то на но­во­ро­де­но­то де­те, на­пъл­но естес­т­ве­но е да се ус­та­но­ви за­ви­си­мост­та на на­чи­на на не­го­вия рас­теж и форми­ра­не от со­ци­о­кул­тур­на­та сре­да. “Би­о­ло­ги­чни­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­ наб­лю­де­ния се на­тък­ват на да­де­нос­ти, за чи­е­то из­с­лед­ва­не е не­об­хо­дим скок и в са­ма­та ре­ал­ност” /ФВО, 25/.

Чо­век не жи­вее сам, а в об­щес­т­во за­ед­но с дру­ги хо­ра. Там, къ­де­то сре­ща­ме чове­ка в ко­му­ни­ка­ция, в съ-об­ще­ние ка­то лич­ност, ка­то “аз”, са­мо­то наб­лю­де­ние ка­то на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ка дей­ност се пре­къс­ва. В ек­зис­тен­ци­ал­на­та ситу­а­ция се бо­ра­ви с ис­ти­ни от друг по­ря­дък и от дру­га гра­да­ция на би­ти­е­то. “Ко­му­ни­ка­ци­я­та е не­що по­ве­че от наб­лю­де­ние” /ФВО, 25/. В би­о­ло­ги­я­та, ис­то­рията и кос­мо­ло­ги­я­та чо­ве­кът си ос­та­ва ви­на­ги са­мо един пред­мет,една емпирична даденост. То­ва, ко­е­то чо­ве­кът е ка­то сък­ро­вен­на същ­ност, ка­то съ­щес­т­ву­ва­не “Existenz”, ка­то не­пов­то­ри­ма лич­ност, не мо­же да се из­с­лед­ва по на­у­чен път. Чис­то обек­ти­вис­т­с­ки­ят сци­ен­ти­чен под­ход към чо­ве­ка са­мо ка­то обект или обик­но­ве­на вещ в све­та, не е оно­ва, кое­то е чо­ве­кът по сво­я­та ис­тин­с­ка и ця­лос­т­на същ­ност, ре­а­ли­зи­ращ се­бе си ка­то ин­ди­ви­ду­ал­но би­тие в сво­бо­да

“Хо­дът на чо­веш­ко­то раз­ви­тие на жи­во­та от на­ча­ло­то до края е свър­зан би­о­ло­ги­чес­ки и пси­хо­ло­ги­чес­ки…В та­зи връз­ка се осъ­щес­т­вя­ва обаче не­що, ко­е­то ид­ва от дру­го на­ча­ло и ко­е­то не се включ­ва в пос­ле­до­ва­тел­ността на би­о­ло­гич­ния ци­къл. Фор­ма­та на зна­ни­е­то за са­ми­те нас ка­то за ня­кой “друг”, кой­то ние наб­лю­да­ва­ме, не дос­ти­га до то­ва, ко­е­то сме всъщ­ност ние са­ми­те.” /ФВО, 26/. Сле­до­ва­тел­но, във въз­рас­то­во­то раз­ви­тие на ин­ди­ви­да, разглеж­дан и из­с­лед­ван ка­то обект с ме­то­ди­те на ем­пи­рич­но-ек­с­пе­ри­мен­тал­ната ва­ли­ди­за­ция ня­ма да се на­ме­ри от­го­вор на пос­та­ве­ния въп­рос.

б) Ис­то­ри­чес­ки про­цес и чо­веш­ка сво­бо­да

Ис­то­ри­я­та е опит за обяс­не­ние на ми­на­ло­то. Тя из­с­лед­ва от­минали чо­веш­ки ци­ви­ли­за­ции, тех­ни­те тво­ре­ния, пре­ход­ност, из­ди­га­не и от­ми­нава­не в заб­ве­ние. И кол­ко­то по-на­зад се оти­ва във вре­ме­то, тол­ко­ва по-не­пълни ста­ват поз­на­ни­я­та, за­що­то ма­те­ри­а­лът, с кой­то се раз­по­ла­га, ста­ва все  по-оскъден.

“Ко­га­то все по-ус­пеш­но се виж­дат от­дел­ни при­чин­ни от­но­ше­ния и смис­ло­ви връз­ки в ис­то­ри­чес­ко­то из­с­лед­ва­не, все пак не се наб­лю­да­ва ис­то­ри­чес­кият про­цес в ця­лост: ни­то пър­во­на­чал­но­то въз­ник­ва­не, ни­то ня­коя дру­га от стъп­ки­те на съ­зи­да­ни­е­то, ни­то ед­на не­об­хо­ди­мост, об­х­ва­ща­ща цeлост­та.” /ФВО, 26/. Ако ис­то­ри­я­та би би­ла ця­лос­тен ис­то­ри­чес­ки про­цес, кой­то про­ти­ча по напъл­но точ­но оп­ре­де­ле­на де­тер­ми­на­ция и пред­ва­ри­тел­но за­да­де­на прог­ра­ма, то то­га­ва чо­ве­чес­т­во­то би мог­ло да из­чис­ли и точ­но да прог­но­зи­ра сво­е­то бъ­де­ще. То­га­ва чо­ве­ци­те не би­ха мог­ли да вли­я­ят по съ­щес­т­во на то­зи про­цес – сво­бод­но да го про­ме­нят, фор­ми­рат или оп­ре­де­лят. Те би­ха мог­ли мак­симал­но да го ус­ко­рят или за­ба­вят, но то­ва е съв­сем друг род дви­же­ние. За об­ществе­но­то раз­ви­тие ня­ма точ­но да­де­на ре­цеп­та. В не­го дейс­т­ва чо­ве­кът със сво­бо­да­та на своя из­бор. Точ­но та­зи на­ме­са на чо­ве­ка в хо­да на ис­то­ри­я­та, с го­ля­мо­то пре­об­ра­зу­ва­що съ­зи­да­ние на об­щес­т­ве­ния прог­рес, се ос­но­ва­ва вър­ху чо­веш­ка­та сво­бо­да. Твор­чес­ки­ят стре­меж е из­раз имен­но на та­зи сво­бода.Те­зи съ­зи­да­тел­ни стре­ме­жи „не се тво­рят от ис­то­ри­я­та, а про­из­ти­чат от са­ма­та сво­бо­да и ста­ват от своя стра­на фак­то­ри на ис­то­ри­я­та.” /ФВО, 26/.

Ако же­ла­ем да схва­нем ис­то­ри­я­та ка­то ця­лост, ка­то поз­на­ва­щи су­бек­ти, трябва да сто­им из­вън или над та­зи ця­лост, ко­е­то ес­тес­т­ве­но е не­въз­мож­но. Ние се на­ми­ра­ме ви­на­ги не­пос­ред­с­т­ве­но в са­ма­та тъ­кан на ис­то­ри­чес­ко­то по­вес­т­ву­ва­не и пре­жи­вя­ва­не.. “Об­щи­те пос­та­нов­ки за исто­ри­я­та са в най-доб­рия слу­чай схе­ми на иде­я­та за ця­лост. Но и та­зи идея за це­лост­та ни­ко­га не е ис­ти­на­та за са­ма­та ис­то­рия.” /ФВО, 27/. Ця­лос­т­но­то зна­ние, по­чер­пе­но от ис­то­ри­я­та, мо­же да оз­на­ча­ва срив в про­це­са на ху­ма­ни­за­цията на об­щес­т­во­то. То пра­ви въз­мож­но то­та­ли­тар­но­то пла­ни­ра­не с не­го­во­то робу­ва­не на иде­о­ло­ги­и­те. Чо­ве­кът би бил за чо­ве­ка ма­те­ри­ал, про­ме­нян во­лунта­рис­тич­но по фор­ма и пре­об­ра­зу­ван за соб­с­т­ве­ни це­ли под въз­дейс­т­ви­ето на иде­о­ло­ги­чес­ки­те прог­ра­ми.Та­ка при ре­а­ли­за­ци­я­та на чо­ве­ка би бил загубен на­пъл­но прин­ци­път на сво­бо­да­та. Ра­ци­о­на­ли­зи­ра­ни­те схе­ми на ис­то­ричес­ко­то раз­ви­тие ог­раб­ват не­го­ва­та сво­бо­да и твор­чес­ка неп­рид­ви­мост.

в) Он­то­ло­ги­чен ас­пект

“Наб­лю­де­ни­е­то по­каз­ва, че чо­ве­ци­те, за­ед­но с жи­ви­те съ­щества на Зе­мя­та тряб­ва да са про­из­лез­ли от при­род­ни­те да­де­нос­ти на све­та. Произ­хо­дът на са­мия свят оба­че е не­по­ня­тен.” /ФВО, 27/. Про­из­хо­дът на све­та ка­то ця­ло е без­п­ре­дел­на­та ос­но­ва, към ко­я­то е на­со­чен поз­на­ва­тел­ни­ят тър­сеж. Как­то при про­уч­ва­не на най-да­леч­ни­те прос­т­ран­с­т­ва в кос­мо­са, та­ка и при изслед­ва­не на наб­лю­да­ва­ни под мик­рос­коп струк­ту­ри на мо­зъч­на­та ма­те­рия чо­век се на­тък­ва на ед­на и съ­ща тай­на. Въп­ре­ки ця­лос­т­но­то на­уч­но обяс­нение и в два­та слу­чая ос­та­ва оп­ре­де­лен не­и­зяс­нен сек­тор. “Из­с­лед­ва­не­то навли­за в без­к­рай­ност­та на ма­те­ри­я­та – как­то на без­к­рай­на­та ма­те­рия от атоми, та­ка и на мал­ка­та струк­ту­ри­ра­на ма­те­рия на мо­зъ­ка. То оба­че ни­ко­га не дос­ти­га до оп­ре­де­ле­на гра­ни­ца, а съ­що та­ка по те­зи пъ­ти­ща и до сър­це­ви­на­та.” /ФВО, 28/. Мал­ка­та ма­те­рия на мо­зъ­ка поз­на­ва при­род­на­та дейс­т­ви­тел­ност, от кой­то про­из­ли­за са­ми­ят той и към чи­я­то да­де­ност при­над­ле­жи в ма­те­ри­ал­ния ци­къл от про­це­си. Та­ка оба­че въп­ро­сът за про­из­хо­да на чо­ве­ка не е ре­шен и не е от­к­рит сми­съ­лът на све­та ка­то ця­ло.

Сле­до­ва­тел­но, все­ки път се сблъс­к­ва­ме с грани­ци, при ко­и­то из­с­лед­ва­не­то за­губ­ва пред­ме­та, кой­то смя­та, че има – самия чо­век. Не е въз­мож­но да се раз­бе­ре от обек­ти­ви­ра­не­то на един про­из­ход, как­во сме ние са­ми­те. Как­во сме ние, кои сме, къ­де се на­ми­ра­ме в све­та? То­ва не мо­жем да уз­на­ем от ек­с­пе­ри­мен­тал­но-ем­пи­рич­но­то наб­лю­де­ние и из­с­лед­ване. “Нап­ре­дъ­кът на поз­на­ни­е­то уве­ли­ча­ва не зна­ни­е­то по ос­нов­ни­те въп­ро­си, но со­чи по то­зи на­чин към гра­ни­ци, ко­и­то имат сми­съл от друг про­из­ход, разли­чен от то­зи на зна­ни­е­то.” /ФВО, 47/.

2. НАУКИТЕ И ТЕХНИТЕ ГРАНИЦИ

На­уч­но­то зна­ние през два­де­се­ти век е в из­к­лю­чи­те­лен въз­ход. Спо­ред К. Яс­перс е не­об­хо­ди­ма точ­на кла­си­фи­ка­ция на на­у­ки­те: ка­къв е тех­ният при­нос, къ­де са ви­ди­ми­те им гра­ни­ци и нак­рая – от как­во ес­тес­т­во са тези гра­ни­ци.

“Це­лост­та на све­та в прос­т­ран­с­т­во­то и съ­би­ти­я­та на ис­то­ри­я­та във вре­мето – две­те не­ща сле­ти в ед­но, то­ва е ре­ал­ност­та, в ко­я­то се на­ми­ра­ме. Те са цялост, в ко­я­то ние за­е­ма­ме мяс­то­то си. Те са без­к­рай­на­та пъл­но­та на нас­то­ящето, на се­ти­ва­та ни, на мис­ле­не­то ни, на фи­зи­чес­ко­то ни осъз­на­ва­не. Те се нари­чат има­нен­т­ност в про­ти­во­по­лож­ност на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 260/.

Съ­дър­жа­ни­е­то на на­у­ки­те е ре­ал­ност­та на све­та. По то­зи на­чин те спа­дат към об­х­ва­та на има­нен­т­ност­та. Ре­ал­ност за на­у­ки­те е и об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че те опи­рат до гра­ни­ци, при ко­и­то ме­тодите им ве­че не са дос­та­тъч­ни. Раз­к­ри­ва се не­що, ко­е­то из­ли­за из­вън гра­ни­ците на има­нен­т­ност­та и се указ­ва на тран­с­цен­ден­т­ност­та. За­да­ча­та е то­зи фун­да­мен­та­лен факт да се раз­ра­бо­ти и обос­но­ве под­роб­но.

а) Мо­дер­но­то ес­тес­т­воз­на­ние и глъ­бин­на­та същ­ност на все­ле­на­та.

“Мо­дер­но­то ес­тес­т­воз­на­ние изис­к­ва чис­та ре­а­ли­за­ция. То пос­ти­га зна­ние чрез съ­от­вет­ния ме­тод, чрез съ­от­вет­ни­те пред­пос­тав­ки. То из­ди­га пре­тенции за де­тер­ми­ни­ра­ща об­що­ва­лид­ност. То съ­дър­жа опи­та, че об­що­ва­лид­но­то в на­у­чен сми­съл се след­ва с наб­лю­де­ние и ми­съл фак­ти­чес­ки от всич­ки хо­ра, като за­ед­но с то­ва то се раз­би­ра и приз­на­ва от тях и по един и съ­щи на­чин.” /ФВО, 261/

Пред­пос­тав­ки­те на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки, как­то и тех­ни­ят пред­мет, са от чисто обек­тив­но ес­тес­т­во. Те ра­бо­тят с опит и раз­съ­дък и са дос­тъп­ни и въз­можни за про­вер­ка от все­ки чо­век. Опит­но­то зна­ние се до­би­ва и про­ве­ря­ва чрез ек­с­пе­ри­мент. Ста­ва въп­рос за спо­соб­ност­та за раз­би­ра­не, об­щоз­на­чи­ма за вся­ка ед­на лич­ност, при се­тив­на­та въз­мож­ност за въз­п­ри­е­ма­не. “Вся­ко не­що, ко­е­то (ка­то ем­пи­рич­но яв­ле­ние, б. м.) се по­каз­ва ня­ко­му, е убе­ди­тел­но за не­го, за­що­то той го виж­да ка­то все­ки друг.” /ФВО, 156/.

Обек­ти­те на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки са ре­ал­нос­ти, се­тив­но-въз­п­ри­е­ма­ни от всеки. Пъ­тят на ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки е ме­то­до­ло­гич­но­то мис­ле­не. То­ва ид­ва от раз­съ­дъ­ка, кой­то ана­ли­зи­ра ра­ци­о­нал­но да­де­нос­ти­те, сто­я­щи пред не­го. “Разсъ­дъ­кът оп­ре­де­ля, фик­си­ра, ог­ра­ни­ча­ва и по то­зи на­чин изяс­ня­ва.” /ФВО, 128/. Всич­ко, ко­е­то се сре­ща в све­та ка­то ре­ал­ност, мо­же да се брои и из­мер­ва. “То­ва, ко­е­то е в прос­т­ран­с­т­во­то и във вре­ме­то, мо­же да се из­мер­ва и из­чис­ля­ва.” /ФВО, 261/. Точ­ност­та, ко­я­то е въз­мож­на чрез из­мер­ва­не и из­чис­ле­ние, е ха­рак­терна за точ­ност­та на ма­те­ма­ти­чес­ко­то поз­на­ние на при­ро­да­та. “Точ­но та­зи реалност се схва­ща чрез ма­те­ма­ти­чес­ки кон­с­т­рук­ции.” /ФВО, 261/. Там, къ­де­то се пости­га ма­те­ма­тич­ност на ре­ал­ност­та, тя да­ва при­ну­ди­тел­ни и ре­зул­тат­ни позна­ния с обек­тив­на об­щоз­на­чи­ма ва­лид­ност. “Мо­дер­на­та на­у­ка се кон­с­т­руира вър­ху са­ма­та се­бе си и то най-оче­вид­но ка­то ма­те­ма­ти­чес­ко ес­тес­т­воз­нание.” /ФВО, 96/.

То­зи на­чин на поз­на­ние ра­бо­ти с ма­те­ма­ти­чес­ки про­ек­ции и тях­но­то пот­вържда­ва­не или от­х­вър­ля­не за­ви­си от ек­с­пе­ри­мен­та и наб­лю­де­ни­е­то. Ем­пи­рично-ек­с­пе­ри­мен­тал­на­та ва­ли­ди­за­ция на ед­на те­о­рия я пра­ви об­що­за­дъл­жи­телна за всич­ки и то­ва е ес­тес­т­ве­ни­ят ход на вся­ка ед­на ек­зак­т­на на­у­ка.Тя има из­к­лю­чи­тел­но въз­дейс­т­вие, аб­со­лю­ти­зи­ра се ка­то един­с­т­ве­на на­у­ка и става об­ра­зец за всич­ки дру­ги. Точ­ност­та на на­у­ка­та се из­ра­зя­ва и в об­с­то­я­телство­то, че тя про­ник­ва все по-дъл­бо­ко в дейс­т­ви­тел­ност­та, с ней­ни­те глъ­бинни за­ко­но­мер­нос­ти. Тя из­с­лед­ва, ка­то тър­си обяс­не­ни­е­то на при­чин­ност­та в ре­ал­ни­те яв­ле­ния, чрез пос­то­ян­но сме­ня­що се вза­и­мо­дейс­т­вие меж­ду хи­поте­за и те­о­рия с тях­но­то пот­вър­ж­да­ва­не или от­х­вър­ля­не.

Съ­щес­т­ву­ват оба­че слу­чаи, при ко­и­то до­се­га раз­ви­та­та ма­те­ма­ти­чес­ка наука не мо­же да бъ­де при­ло­же­на до край. Та­ка въз­ник­ва въп­ро­сът: мо­же ли ма­темати­ка­та да об­х­ва­не изоб­що ця­ла­та дейс­т­ви­тел­ност? ”Мо­же ли да се ма­те­ма­тизи­ра док­рай це­лост­та на вре­мен­но-прос­т­ран­с­т­ве­но-ма­те­ри­ал­но­то съ­би­тие по прин­цип? Или тя е гра­ни­ца?” /ФВО, 262/. Ал­тер­на­ти­ва­та не е дос­та­тъч­на. От­го­вор на пос­та­ве­ния въп­рос ня­ма. Не тряб­ва да се иг­но­ри­ра и фак­тът, че меж­ду друго­то има об­шир­ни въз­мож­нос­ти за на­уч­но­то поз­на­ние, ко­и­то не се нуж­да­ят от ма­те­ма­ти­ка­та. На­ла­га се съ­що и ос­но­ва­тел­ни­ят въп­рос: Ще мо­же ли ма­те­ма­ти­ка­та ня­ко­га да бъ­де до­тол­ко­ва раз­ви­та, че тя да бъ­де на раз­по­ло­же­ние при все­ки под­хо­дящ слу­чай? Тук очевид­но се дос­ти­га до гра­ни­ца, от­въд ко­я­то са­ма­та на­у­ка не мо­же да да­де от­говор със сво­и­те ме­то­ди. Та­зи гра­ни­ца е на­ли­це и в мо­дер­на­та фи­зи­ка. По-ра­но ато­ми­те бя­ха смя­та­ни за най-еле­мен­тар­ни час­ти­ци на ма­те­ри­ал­на­та структура. Се­га те са след про­то­ни­те и елек­т­ро­ни­те, и ме­зо­ни­те и глю­о­ни­те. Днес изсле­до­ва­те­ли­те пред­по­ла­гат, че не би­ха мог­ли да се доб­ли­жат по бли­зо до една пре­дел­на струк­ту­ра на ма­те­ри­я­та, но че ще бъ­де въз­мож­но от­но­во и от­ново да се от­к­ри­ват но­ви под­с­т­рук­ту­ри в еле­мен­тар­ни­те час­ти­ци. Та­ка за наука­та ни­ко­га ще има пос­лед­ни гра­ни­ци, ни­то сми­съл, кой­то да мо­же да се пос­тигне с ней­ни­те ме­то­ди.

Дес­к­рип­ци­я­та и ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на те­зи гра­ни­ци, сле­до­ва­телно, тряб­ва да се из­вър­ши по друг на­чин. Кол­ко­то по­ве­че ес­тес­т­ве­ни­те на­уки нав­ли­зат в глъ­бин­на­та същ­ност на ма­те­ри­ал­на­та Все­ле­на, тол­ко­ва по-не­обоз­ри­мо ста­ва прос­т­ран­с­т­во­то, ко­е­то се от­к­ри­ва пред тях. Не­въз­мож­но е да се пред­ви­ди, да­ли на­уч­но­то поз­на­ние в един мо­мент мо­же би е дос­тиг­на­ло до опре­де­лен пре­дел. На­у­ки­те не мо­гат да оп­ре­де­лят със сво­и­те ме­то­ди ни­то гра­ни­ци­те, ни­то сми­съ­ла на та­зи пре­дел­ност.

“Съ­щес­т­ву­ва фи­ло­соф­с­ко ста­но­ви­ще в уче­ни­е­то на Кант за смисъла на на­у­ка­та. Тя нав­ли­за в без­к­рай­ност­та, но не би­ва да ут­вър­ж­да­ва ни­то край­ни час­ти, ни­то без­к­рай­на де­ли­мост.” /ФВО, 263/. То­ва е фи­ло­соф­с­ко проз­ре­ние, за­що­то то не мо­же ни­то да се до­ка­же, ни­то да се оп­ро­вер­гае с на­уч­ни средства и ар­гу­мен­та­ция. Ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки имат уни­вер­сал­на ва­лид­ност в сво­и­те об­лас­ти. Чрез своя­та оп­ре­де­ле­ност оба­че те са свър­за­ни със сво­и­те гра­ни­ци. Те­зи гра­ни­ци се от­к­ри­ват, но те не мо­гат да бъ­дат до­ка­за­ни от на­у­ка­та. В ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки има сми­съл, кой­то се на­ми­ра из­вън тех­ния об­х­ват. Той гу­би фун­к­ци­о­нал­на­та си зна­чи­мост, ако не е съ­от­не­сен към човеш­ко­то би­тие.

б) Въз­мож­нос­ти­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка

Ис­то­ри­я­та ка­то на­у­ка се за­ни­ма­ва със съ­би­ти­я­та от ми­на­ло­то. Тя опис­ва от­ми­на­ли чо­веш­ки све­то­ве, тех­ни­те тво­ре­ния, тех­ния въз­ход и упадък, тях­на­та пре­ход­ност.Са­ма­та тя не мо­же оба­че да наб­лю­да­ва ис­то­ри­ческите съ­би­тия. Тя е ог­ра­ни­че­на от пре­доп­ре­де­ле­ния ма­те­ри­ал. “Ис­то­ри­чес­ката на­у­ка не дос­ти­га ни­то на­ча­ло­то, ни­то края на ис­то­ри­я­та.” /ФВО, 285/. С то­ва, според К. Яс­перс, е ве­че да­де­но ука­за­ние за гра­ни­ци­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­ука. Те­зи гра­ни­ци не мо­гат да бъ­дат ус­та­но­ве­ни точ­но. Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е ог­ра­ни­че­на от ма­те­ри­а­ла, кой­то й е пре­дос­та­вен на раз­по­ло­же­ние. Ней­ни­ят ма­те­ри­ал е нас­то­я­ща­та ре­ал­ност от до­ку­мен­ти, сви­де­тел­с­т­ва, пре­да­ния. Там, къ­де­то ги ня­ма, ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка не раз­по­ла­га с не­об­хо­ди­мия и ма­те­риал, на нея й лип­с­ва пред­ме­тът. Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е ог­ра­ни­че­на в ми­на­лото. Бъ­де­ще­то още не е ре­ал­ност, не­го ня­ма ма­те­ри­ал.Но и за из­с­лед­ва­не­то на мина­ло­то съ­щес­т­ву­ват гра­ни­ци, с ог­лед на ав­тен­тич­ни­те па­мет­ни­ци и сви­детел­с­т­ва. Кол­ко­то по-на­зад се връ­ща­ме в ис­то­ри­я­та, тол­ко­ва по-ос­къ­ден ста­ва ма­те­ри­а­лът. Пос­та­нов­ки­те на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка ста­ват по-не­си­гур­ни, по-не­на­уч­ни и се сти­га до оп­ре­де­ле­на гра­ни­ца, къ­де­то въ­об­ще ве­че не са въз­можни ни­как­ви из­во­ди. Из­ход­на­та точ­ка на ис­то­ри­я­та е не­пос­ти­жи­ма. Да се опреде­ли про­из­хо­дът на ис­то­ри­я­та на­уч­но е не­въз­мож­но, съ­що та­ка, как­то и не може да се оп­ре­де­ли и ней­на­та цел.

“Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка се на­ми­ра сред ис­то­ри­чес­ка­та ре­ал­ност: по-ско­ро в нас­то­я­ще­то – в ед­на точ­ка от хо­да на вре­ме­то, от­к­ри­та към две стра­ни. Тя сама­та е ис­то­рия и за­ед­но с то­ва свой соб­с­т­вен пред­мет.” /ФВО, 285/. При­чи­ни за непъл­но­та­та на ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка са без­к­рай­ност­та на кон­к­рет­на­та ре­алност и пос­то­ян­но­то дви­же­ние на ис­то­ри­я­та нап­ред в без­к­рай­но­то вре­ме. “Исто­ри­я­та все още не е съ­би­ти­е­то и пре­об­ра­зу­ва­не­то на вре­ме­то. . . Нап­ро­тив, исто­ри­я­та е съ­би­ти­е­то в сре­да­та на раз­би­ра­е­ма­та вът­реш­на дейс­т­ви­тел­ност на чо­ве­ка, на не­го­ви­те стре­ме­жи, пла­но­ве, пос­та­вя­не на це­ли, на не­го­ви­те ду­хов­ни твор­би, на не­го­во­то по­ли­ти­чес­ко фор­ми­ра­не и бор­ба, без въз­мож­ност за пов­то­ре­ние.” /ФВО, 285/.

Ис­то­ри­я­та не е иден­тич­на с ис­то­ри­я­та на при­ро­да­та. То­ва, ко­е­то е при­род­но яв­ле­ние, ста­ва ис­то­рия са­мо по­ра­ди об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че се на­ми­ра във връзка с ис­то­ри­я­та на чо­ве­ка. Раз­би­ра­не­то е ос­нов­на­та ка­те­го­рия в ин­тер­п­ретира­не­то на ис­то­ри­чес­ко­то, та­ка как­то ка­те­го­ри­я­та “ка­зу­ал­ност” е за обясне­ни­е­то на при­ро­да­та. /ср.ФВО, 285/.

“Раз­би­ра­не­то” е да­де­на спо­соб­ност на лич­ност­та. То е свър­за­но със сис­тема от оцен­ки. Из­с­ле­до­ва­те­лят на ис­то­ри­я­та оба­че не тряб­ва да ос­та­вя собстве­ни­те си мне­ния, да се вле­ят в про­це­са на “раз­би­ра­не­то”. То­ва би лик­ви­дирало същ­ност­та й ка­то обек­тив­на на­у­ка. Ис­то­ри­чес­ко­то съ­би­тие все още не е са­мо­то съ­би­тие. Вся­ка ре­ал­ност на не­що “ис­то­ричес­ки” раз­б­ра­но е по­ве­че от то­ва, ко­е­то мо­же да бъде по­лу­че­но в оп­ре­де­ле­на пос­та­нов­ка на ня­кой ис­то­рик. “Мо­же да се из­с­лед­ва са­мо зна­че­ни­е­то на съ­би­ти­я­та за ед­на опит­но пос­та­ве­на цел.” /ФВО, 186/. Има ве­ро­ят­ност вся­ко ис­то­ри­чес­ко съ­би­тие да се раз­би­ра по ня­какъв на­чин су­бек­тив­но от все­ки чо­век и по вся­ко вре­ме.

“Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка е свър­за­на с ме­то­ди в тях­на­та оп­ре­де­ле­ност.” /ФВО, 286/. Ней­ни­те поз­на­ния за­ви­сят от мно­го по­мощ­ни на­у­ки (ар­хе­о­ло­гия, фи­ло­ло­гия и дру­ги). “Ис­то­ри­кът би же­лал да ви­ди и по­ка­же, как­во е ста­на­ло в дейс­т­ви­телност. Той би же­лал да раз­к­рие при­чин­ност­та на съ­би­ти­е­то в не­го­ва­та не­обходи­мост. И две­те не­ща са не­дос­ти­жи­ми. В то­ва от­но­ше­ние из­с­лед­ва­не­то навлиза в без­к­рай­ност­та.” /ФВО, 286/.

В ис­то­ри­чес­кия про­цес, спо­ред К. Яс­перс, ня­ма все­об­х­ват­ни  не­об­хо­ди­мос­ти. На­у­ка­та съ­що не е в със­то­я­ние да нап­ра­ви окон­ча­тел­ни прог­но­зи за бъ­де­щето. То­ва пред­по­ла­га то­тал­но зна­ние на ис­то­ри­я­та, ко­е­то на прак­ти­ка е не­пости­жи­мо. “Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка има мо­тив в стре­ме­жа чрез зна­ние да се постиг­не по-до­бър жи­вот и дейс­т­вие. То­ва, че тя обез­сил­ва то­зи мо­тив в пол­за на чис­то­то зна­ние, е дос­тойн­с­т­во­то на ис­ти­на­та. Тя осъ­щес­т­вя­ва слу­же­ни­е­то си чрез об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че са­ма­та тя ос­та­ва чис­та (т.е. без су­бек­тив­ни постанов­ки, б.м.). По то­зи на­чин оба­че тя осъз­на­ва гра­ни­ци­те си.” /ФВО, 287/

в) Ло­ги­ка­та и сис­те­ма­тич­но­то един­с­т­во на не­ща­та

“В све­та не­ща­та се раз­к­ри­ват не са­мо в пос­то­ян­но зад­виж­ва­но без­ре­дие, но съ­що и ка­то поз­на­ва­е­ми. Чо­ве­кът от­к­ри­ва ред във всич­ко, ко­е­то съ­щес­т­ву­ва: в Кос­мо­са, в дър­жа­ва­та и об­щес­т­во­то, в са­мия се­бе си. Та­ка че за не­го то­ва не е ха­ос, а Ло­гос.” /ФВО, 300/. За­да­ча­та на ло­ги­ка­та е, да се ус­та­но­ви този по­ря­дък и да се из­ра­зи в на­уч­ни фор­му­ли­ров­ки, адек­ват­ни на то­зи по­рядък, кой­то на­ми­ра пот­вър­ж­де­ни­е­то си при вся­ко фак­ти­чес­ко зна­ние. За­то­ва поз­на­ни­е­то се прос­ти­ра са­мо до там, до­къ­де­то в све­та е на­ли­це по­ря­дък. Тъй като до­каз­ва­не­то на по­ря­дъ­ка се осъ­щес­т­вя­ва по не­об­хо­ди­мост чрез фак­тичес­ко­то зна­ние, то спо­ред К. Яс­перс поз­на­ни­е­то на има­нен­т­ност­та, на пред­метно­то би­тие е ог­ра­ни­че­но.Сми­съ­лът, кой­то вла­га К. Яс­перс в ка­те­го­ри­я­та иманен­т­ност е на­пъл­но спе­ци­фи­чен и е свър­зан кон­цеп­ту­ал­но един­с­т­ве­но с него­ва­та фи­ло­со­фия на ек­зис­тен­ци­а­лиз­ма. Има­мен­т­но­то е то­ва, ко­е­то се възприе­ма ка­то пред­мет­но про­ти­вос­то­я­що т.е. са­ми­ят свят, но за­ед­но с то­ва то е „аз-ът“ в от­но­ше­ни­е­то му към дейс­т­ви­тел­ност­та на све­та, как­то и в раз­лич­ните плас­то­ве на чо­веш­ко­то би­тие ка­то чис­то ем­пи­рич­но би­тие(Dasein), ка­то съз­на­ние въ­об­ще(Bewusstsein ьberhaupt) и ка­то дух (Geist) По то­зи на­чин на гра­ни­ца­та с има­нен­т­ност­та ни пос­ре­ща тран­с­ценден­т­ност­та.

“В има­нен­т­ност­та (т.е. в ре­ал­ност­та на ма­те­ри­ал­ни­те обек­ти,  на пред­мет­ното би­тие, б.м.), се ус­та­но­вя­ва обек­тив­но чрез из­с­лед­ва­не същ­ност­та на не­ща­та, как­ва е тя, как съ­щес­т­ву­ва и с ка­къв по­ря­дък е свър­за­на.” /ФВО, 302/. “В ло­ги­ката се съз­на­ва са­мо­то мис­ле­не и то­ва, ко­е­то се мис­ли. Мис­ле­не­то поз­на­ва своето дейс­т­вие. В умо­зак­лю­че­ния то оп­ре­де­ля не­ща­та. Ко­га­то то дос­ти­га адекват­ност във фор­ми­те на умо­зак­лю­че­ни­я­та с фор­ми­те на не­ща­та, то на­ри­ча тези фор­ми ка­те­го­рии. Тук се от­ва­ря прос­т­ран­с­т­во, ко­е­то е обект на поз­на­ние в ло­ги­ка­та и уче­ни­е­то за ка­те­го­ри­и­те. То­ва е има­нен­т­ност­та на на­ше­то мис­лене.” /ФВО, 300/.

Ло­ги­ка­та тър­си същ­нос­т­ни­те от­но­ше­ния на не­ща­та, ко­и­то са об­що­ва­лид­ни, защо­то те са, ко­и­то съз­да­ват съ­от­вет­ния по­ря­дък . Та­зи дей­ност е свър­за­на с изис­к­ва­не­то да са на­ли­це ре­зул­та­ти от по­ря­дъ­ка на на­уч­ния де­тер­ми­ни­зъм.Логи­ка­та е опит да се схва­не струк­ту­ра­та на раз­лич­ни­те об­лас­ти на би­ти­е­то чрез по­ня­тия и фор­му­ли­ров­ки. Да се на­ме­рят те чрез оп­ре­де­ле­ни ме­то­ди е не са­мо пред­пос­тав­ка, но за­ед­но с то­ва и съ­дър­жа­ние на ло­ги­ка­та ка­то на­у­ка. “За­що­то пред­пос­тав­ка­та не се мис­ли ка­то не­що прието (т.е. пос­ту­ла­та, б.м.), с ко­е­то се пра­ви опит да бъ­де обяс­не­но при­е­то­то, а сама­та тя се раз­г­леж­да ка­то ис­ти­на.” /ФВО, 302/. То­ва оба­че не мо­же да се до­ка­же по-на­та­тък чрез ло­ги­ка­та ка­то на­у­ка.

Сле­до­ва­тел­но, тук от­но­во е на­ли­це гра­ни­ца. Въп­ре­ки то­ва, в ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на зна­ни­е­то, те­зи пред­пос­тав­ки се въз­п­ри­е­мат за пра­вил­ни. В пряка за­ви­си­мост с то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во се раз­ра­бот­ват ло­ги­чес­ки­те кон­с­т­рукции на раз­лич­ни­те он­то­ло­гии.

Съ­щес­т­ву­ва­щи­те не­ща са об­ра­зи на ця­лос­т­но­то зна­ние. Та­ки­ва има мно­го. “Общо­то при те­зи об­ра­зи на ця­лос­т­но­то зна­ние е, че те да­ват сми­съ­ла на би­тието ка­то та­ко­ва, на мо­е­то ем­пи­рич­но би­тие в све­та, на един го­лям все­об­х­ва­тен сми­съл, в кой­то се съ­дър­жа всич­ко сък­ро­ве­но, и в кой­то мо­же да на­ме­ри също път към спа­се­ние.” /ФВО, 301/.

Ис­ти­на­та за раз­лич­ни­те он­то­ло­гии, ко­и­то от­час­ти си про­ти­во­ре­чат, е че те тряб­ва да имат сво­е­то ос­но­ва­ние в опор­на точ­ка, на­ми­ра­ща се из­вън тях. Това оба­че е въз­мож­но са­мо ако сис­те­ма­тич­но­то един­с­т­во на не­ща­та (Sachverhalten) се ос­но­ва­ва вър­ху ед­но един­с­т­ве­но на­ча­ло. То­ва не мо­же ес­тестве­но да се до­ка­же на­уч­но. Ако по­доб­но до­каз­ва­не би би­ло въз­мож­но, то би тряб­ва­ло да има са­мо ед­на един­с­т­ве­на он­то­ло­гия. Та­къв слу­чай ня­ма, за­що­то не мо­же да се на­ме­ри об­ща­та ос­но­ва. От­дел­ни­те он­то­ло­гии не мо­гат да се до­кажат чрез на­у­ка­та ло­ги­ка. Си­ла­та им има друг про­из­ход, но той се на­ми­ра от­въд гра­ни­ци­те на на­у­ка­та.

“Ра­зу­мът ме сре­ща, той дейс­т­ва в са­мия мен, той съ­щес­т­ву­ва, в то­ва ня­ма съм­не­ние.” /ФВО, 304/. Но от ця­ла­та пре­мъд­рост на разу­ма в раз­ви­ти­е­то на при­ро­да­та, в жи­во­то би­тие, в чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не, не е въз­мож­но да се пра­вят обоб­щи­тел­ни окон­ча­тел­ни из­во­ди. В про­ти­вен случай – спо­ред К. Яс­перс – раз­лич­ни­те он­то­ло­гии не би­ха си про­ти­во­ре­чили ка­то сис­те­ми от идеи, как­то то­ва по­каз­ва дейс­т­ви­тел­ност­та. Фак­тът, че тези он­то­ло­гии имат въп­ре­ки всич­ко то­ва сми­съл, над­ви­ша­ва ло­ги­ка­та ка­то наука. В раз­лич­ни­те он­то­ло­гии нав­ся­къ­де се крие яд­ро от ис­ти­ни. Ис­ти­на­та като сми­съл оба­че е не­що, ко­е­то не мо­же да се схва­не на­уч­но имен­но по то­зи път.

3. КАКВО Е “ЗНАНИЕ”?

На­у­ки­те имат об­що­ва­лид­на ис­тин­ност и зна­чи­мост в сво­и­те облас­ти и гра­ни­ци. То­ва е ес­тес­т­ве­но и ни­кой не от­ри­ча то­зи факт . Зна­ни­е­то обаче, е не­що оп­ре­де­ле­но и по то­зи на­чин ог­ра­ни­че­но. Ня­ма зна­ние в не­го­ва­та аб­со­лют­на или за­вър­ше­на пъл­но­та (плерома). Тук още вед­нъж, обоб­ща­вай­ки, след­ва да се да­де съ­дър­жа­тел­на ха­рак­терис­ти­ка, как­во тряб­ва да се раз­би­ра под “зна­ние”.

“Знае се то­ва, ко­е­то е съ­щес­т­ву­ва­ло за ми­съл­та и има ос­но­ва­ни­е­то си в би­тието, в ко­е­то дейс­т­ви­тел­ност­та оп­ре­де­ля са­ма­та се­бе си в оп­ре­де­ля­е­мо­то и в оп­ре­де­ле­ни­е­то.” /ФВО, 24/.

Под “зна­ние” К. Яс­перс раз­би­ра окон­ча­тел­но­то де­фи­ни­ра­не на съ­щес­т­ву­ващото или изяс­не­но­то и обяс­не­но при­със­т­вие на съ­щес­т­ву­ва­що­то в оп­ре­де­леното от не­го съ-би­тие, т.е. в не­го­во­то оп­ре­де­ле­ние ка­то ог­ра­ни­че­ние. “Зна­нието” има ха­рак­тер на окон­ча­тел­на да­де­ност. До­кол­ко­то то е “зна­ние”, към него не мо­же да се при­ба­вя ни­що по­ве­че. Ако то бъ­де за­ме­не­но от не­що не­поз­нато док­рай, на­ла­га се не­го­во­то до­у­съ­вър­шен­с­т­ва­не и до­пъл­ва­не. “Та­зи окон­чател­ност на зна­ни­е­то се ос­но­ва­ва на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че съ­щес­т­ву­ва­не­то или оп­ре­де­ле­ни­е­то на съ­щес­т­ву­ва­ще­то, чрез ко­е­то то се осъз­на­ва, има ха­рактер на не­що окон­ча­тел­но. Към не­го не мо­же да се при­ба­ви ни­що, за­що­то не е необ­хо­ди­мо ни­как­во до­ба­вя­не. То е та­ко­ва, а не не­що дру­го и в то­ва не­го­во същес­т­ву­ва­не то е оп­ре­де­ле­но и окон­ча­тел­но. В сво­я­та оп­ре­де­ле­ност, то е бе­зуслов­ни­ят край на сво­е­то би­тие. То е окон­ча­тел­но та­ко­ва и ни­що дру­го. Та­ка то при­със­т­ва в зна­ни­е­то и ка­то не­що из­вес­т­но.” /ФВО, 26/. В то­зи ас­пект на оп­ределе­ние на би­ти­е­то, в зна­ни­е­то се съ­дър­жа сво­е­об­ра­зен пох­ват. Са­мо­то знание ста­ва в то­зи пох­ват си­гур­но спря­мо без­д­на­та на нез­най­но­то. /Ср. ФВО, 24/.

В на­уч­но­то схва­ща­не за същ­ност­та и за въз­мож­нос­ти­те на същ­ност­та се съ­държа си­ла. Та­зи ду­хов­на мощ, яс­но се из­ра­зя­ва с тер­ми­ни­те по­ня­тие, ка­те­го­рия и мис­ле­не, вник­ва­щи в би­ти­е­то чрез не­го­во­то пре­дел­но, ло­ги­чес­ко оп­ре­деле­ние. На­у­ка­та да­ва на чо­ве­ка до­кол­ко­то мо­же, за­дъл­жа­ва­що и об­що­ва­лид­но зна­ние ка­то здрав фун­да­мент. На нея мо­же да се раз­чи­та. То­ва зна­ние е мяс­тото на вся­ко има­нен­т­но мис­ле­не. На­у­ка­та се ос­но­ва­ва вър­ху поз­на­ва­но­то от раз­съ­дъ­ка. Раз­съ­дък и на­у­ка вза­им­но си при­над­ле­жат. “ка­то раз­съ­дък ние сме из­п­ра­ве­ни пред не­ща, ко­и­то мо­гат да се обяс­нят и по­лу­ча­ва­ме за­дъл­жи­телно об­що­ва­лид­но поз­на­ние, съ­от­вет­но за оп­ре­де­ле­ни пред­ме­ти.” /ФВО, 27/.

Фор­ма­та на на­у­ки­те на­ми­ра­ме в до­ка­зу­е­ми при­чин­ни връз­ки, ко­и­то се по­лу­чават чрез раз­съ­дъ­ка и се­тив­ност­та при при­ла­га­не на оп­ре­де­ле­ни ме­то­ди. Знани­е­то се от­на­ся към пред­мет­ност­та. Пред­ме­ти­те имат сво­и­те точ­ни гра­ни­ци. Сле­до­ва­тел­но и зна­ни­е­то тряб­ва да е пре­дел­но. Зна­ни­е­то е под­чи­не­но на субект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние – аз мо­га да при­те­жа­вам зна­ние. За зна­ни­е­то су­бек­тът – “са­ми­ят аз в не­го­ва­та глъ­бин­на сък­ро­вен­ност ” като не­пов­то­ри­ма лич­ност, не иг­рае ни­как­ва ро­ля. Той ос­та­ва из­вън зна­ни­е­то, ко­е­то е на­пъл­но без­раз­лич­но към не­го. Зна­ни­е­то има сво­и­те гра­ни­ци чрез опре­де­ле­ни­е­то му ка­то пре­дел­но. То не дос­ти­га до раз­би­ра­не за сък­ро­ве­на­та същ­ност на чо­ве­ка – в как­во тя се със­тои и в как­во тя се раз­к­ри­ва.

Фор­ма­та на зна­ни­е­то, с ко­я­то бо­ра­вим в мис­лов­ни опе­ра­ции като за “ня­кой друг”, ка­то пред­мет­ност спря­мо су­бек­та, ко­я­то е обект за наб­люде­ние, не дос­ти­га до то­ва, ко­е­то фак­ти­чес­ки сме ние са­ми­те. /ФВО, 26/. Из­с­лед­вани­я­та ни по­каз­ват на­ис­ти­на мно­го за­бе­ле­жи­тел­ни и уди­ви­тел­ни не­ща за човеш­ко­то би­тие. Но кол­ко­то по-яс­но ста­ва то, тол­ко­ва по­ве­че се осъз­на­ва, че нико­га не мо­же да се пос­тиг­не не­що от чо­ве­ка в ця­лост ка­то пред­мет на из­с­ледва­не. “Чо­век е ви­на­ги не­що по­ве­че от то­ва, ко­е­то той знае за се­бе си.” /ФВО, 49/.

Сле­до­ва­тел­но, има не­ща, ко­и­то не мо­гат да бъ­дат пред­мет на зна­ни­е­то и на­у­ка­та, за­що­то ня­мат пред­ме­тен ха­рак­тер. Те се на­ми­рат из­вън гра­ни­ци­те на ек­зак­т­ни­те на­у­ки. Те се съ­дър­жат, или те са по съ­дър­жа­ние поз­на­ние, пос­ти­га­но по друг път чрез ра­зу­ма и при­над­ле­жат към об­ласт­та на фи­ло­со­фи­я­та, тър­се­ща друг вид смисъл и це­ле­по­ла­га­не.

ІІ.ФУНДАМЕНТАЛНО ФИЛОСОФСКО ЗНАНИЕ И “ФИЛОСО ФСКА ВЯРА”

1.НАЧИНЪТ НА ОСНОВНОТО ЗНАНИЕ

а) СЪЗНАНИЕТО

“Су­бек­т­но – обек­т­но­то раз­де­ле­ние е мяс­то­то, къ­де­то ние възприе­ма­ме то­ва, ко­е­то е, и ко­е­то мо­же да ста­не.” /ФВО, 112/. Всич­ко, ко­е­то де въз­п­риема в ня­как­ва фор­ма, се включ­ва в то­ва раз­де­ле­ние су­бект-обект. Без не­го мисле­не­то ка­то аб­с­т­рак­т­но-поз­на­ва­те­лен про­цес е не­въз­мож­но. Да се го­во­ри за “не­що” е въз­мож­но са­мо ако ед­но “аз” осъз­на­ва то­ва “не­що”, ко­га­то су­бектът осъз­на­ва обек­та и му про­ти­вос­тои. Ние, су­бек­ти­те, сме на­со­че­ни със съзнани­е­то си към пред­ме­ти­те, към обек­ти­те. “Съз­на­ни­е­то е ос­нов­ни­ят фе­но­мен в су­бект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние . То­ва, ко­е­то е дейс­т­ви­тел­но, ста­ва за нас явле­ние в съз­на­ни­е­то. То­ва, ко­е­то е не­съз­на­тел­но или без­съз­на­тел­но, се изключ­ва от яв­ле­ни­я­та в съз­на­ни­е­то. Са­мо до­кол­ко­то то въз­дейс­т­ва на съз­на­нието, явя­ва се в не­го, за нас то е на­чин от дейс­т­ви­тел­ност­та.” /ФВО, 111/. След ка­то сме се уве­ри­ли в су­бект-обек­т­но­то раз­де­ле­ние ка­то мяс­то, къ­де­то въз­п­ри­емаме всич­ки яв­ле­ния, то­ва мяс­то в съз­на­ни­е­то ста­ва съ­щев­ре­мен­но яв­ле­ние на всич­ко, ко­е­то се по­я­вя­ва. Съз­на­ни­е­то сле­до­ва­тел­но е при­чи­на­та, вследствие на ко­я­то за нас по прин­цип са въз­мож­ни въз­п­ри­я­ти­я­та.

б) Все­об­х­ват­но­то

“То­ва, ко­е­то в су­бект -обек­т­но­то раз­де­ле­ние е мяс­то на яв­ле­нието, на­ри­ча­ме “Все­об­х­ват­но” /ФВО, 112/.И тъй ка­то Все­об­х­ват­но­то е всич­ко и включ­ва в се­бе си и чо­ве­кът, то не мо­же да бъ­де мис­ли­мо в не­го­ва­та ця­лос­т­ност. Поз­на­ва­щи­ят су­бект не е в със­то­я­ние да пос­та­ви и мис­ли се­бе си из­вън об­сега на Все­об­х­ват­но­то. Не­въз­мож­но е су­бек­тът да се от­къс­не от не­го в поз­навател­ния акт. В по­доб­на си­ту­а­ция, об­раз­но из­ра­зе­но, се е на­ми­рал ба­рон Мюнхау­зен, кой­то са­мо в по­ле­та на фан­та­зи­я­та си е мо­гъл да се из­тег­ли сам от блато­то, ка­то се е хва­нал за ко­са­та си и са­мо със соб­с­т­ве­ни­те си уси­лия се е издър­пал от тре­са­ви­ще­то, за да не по­тъ­не. В то­зи слу­чай пос­лед­с­т­ви­е­то за чове­ка би би­ло, че “аз-ът”, ос­мис­лящ се­бе си и све­та, ще ос­та­не нев­к­лю­чен във Все­об­х­ват­но­то. По то­зи на­чин би мог­ло да се бо­ра­ви са­мо с ед­на част от ка­тегори­я­та Все­об­х­ват­но, тъй ка­то от не­го ще бъ­де из­к­лю­чен “аз-ът”.

Ня­ма друг из­бор, ос­вен да по­е­мем пъ­тя на не­дос­та­тъч­но­то час­тич­но мис­ле­не, ка­то да се впус­нем във фун­да­мен­тал­но­то раз­де­ле­ние су­бект-обект, въп­реки че сме осъз­на­ли не­го­ва­та не­пъл­но­та. Ние ни­ко­га не бих­ме мог­ли да об­х­ванем Все­об­х­ват­но­то в на­ше­то мис­ле­не в не­го­ва­та ця­лост. То ви­на­ги е са­мо загат­на­то­то. “Та­ка че Все­об­х­ват­но­то е то­ва, ко­е­то ви­на­ги са­мо е за­гат­ва­но­то в мис­ле­не­то. Ние не сре­ща­ме не­го са­мо­то. Но в не­го раз­к­ри­ва­ме не­що дру­го.” /ФВО, 26/. Ко­га­то Все­об­х­ват­но­то при­със­т­ва в съз­на­ни­е­то, ние мис­лим за не­го като че ли то е обект. Или го смя­та­ме за су­бект, кой­то оба­че наб­лю­да­ва­ме от­ново ка­то обект. “Ако ние мис­лим Все­об­х­ват­но­то от глед­на точ­ка на су­бек­та, тога­ва то е би­ти­е­то, ко­е­то сме ние и в ко­е­то се раз­к­ри­ва все­ки на­чин на би­тието, на­ше­то ем­пи­рич­но би­тие, (Dasein), съз­на­ни­е­то въ­об­ще, ду­хът. Ако го мис­лим с ог­лед на обек­тив­на­та му стра­на, то­га­ва то е би­ти­е­то, в ко­е­то се на­ми­ра­ме и чрез ко­е­то съ­щес­т­ву­ва­ме, т.е. све­тът.” /ФВО, 112/.

Та­зи ця­лос­т­ност е раз­к­ри­та за всич­ко и за всич­ки из­ме­ре­ния. Тя ни­къ­де не се зат­ва­ря, но и ни­къ­де не мо­же да й се пос­та­ви точ­на­та гра­ни­ца. Тя се на­ми­ра в сфе­ра­та на въз­мож­нос­ти­те и ка­то та­ка­ва се оп­ре­де­ля от К. Яс­перс ка­то “битие на има­нен­т­ност­та”(Sein der Immanenz). За да се наб­лю­да­ва това би­тие на има­нен­т­ност­та, се изис­к­ва ед­нов­ре­мен­но и оп­ре­де­лен скок в позна­ва­те­лен план. В не­го ние се опит­ва­ме да мис­лим то­ва Все­об­х­ват­но – от субек­тив­на­та му стра­на – ка­то са­мо­то би­тие на ек­зис­тен­ци­я­та (Selbstsein der Existenz), а от обек­тив­на­та – ка­то тран­с­цен­ден­т­ност.

Та­ка се от­к­ро­я­ват на­чи­ни­те на раз­к­ри­ва­не на Все­об­х­ват­но­то:

-ем­пи­рич­но би­тие(Dasein);

-съз­на­ние въ­об­ще(Bewusstsein ьberhaupt);

-дух(Geist);

-све­тът ка­то съ­щес­т­ву­ва­не(Welt-Existenz)

и тран­с­цен­ден­тост.

в) Ем­пи­рич­но­то би­тие (Dasein); съ­щес­т­ву­ва­що­то.

Ем­пи­рич­но­то би­тие е ре­ал­ност­та, в ко­я­то всич­ко тряб­ва да се вмес­ти, т. е. то­ва, ко­е­то тряб­ва да ста­не за мен дейс­т­ви­тел­ност. “Ем­пи­рич­ното би­тие е в об­к­ръ­жа­ва­ща­та го дейс­т­ви­тел­ност,  на ко­я­то ре­а­ги­ра и вър­ху която въз­дейс­т­ва… Ем­пи­рич­но­то би­тие се сре­ща ка­то из­жи­вя­ва­не на един жи­вот в не­го­вия свят без реф­лек­сия вър­ху се­бе си.” /ФВО, 113/.

Ем­пи­рич­но­то би­тие при К. Яс­перс е от­к­ри­ва­ща­та се не­пос­ред­с­т­ве­но чрез себе си ре­ал­ност на чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­ние. То­ва е из­ход­на­та по­зи­ция на него­во­то мис­ле­не. “Dasein” – то­ва е мо­ят жи­вот в об­к­ръ­жа­ва­щия ме свят.

Ем­пи­рич­но­то би­тие (Dasein) е в об­к­ръ­жа­ва­щата ме сре­да (”Umwelt”). В слу­чая не се имат пред­вид дви­же­щи­те си­ли на съ­дър­жа­ща­та се по прин­цип въз­мож­ност на лич­ност­та за  ак­ту­а­ли­за­ция в би­ти­е­то, а съ­що та­ка не и не­що, ко­е­то ги пред­хож­да. Има се пред­вид по­ве­че моят соб­с­т­вен свят, до­кол­ко­то той дейс­т­ви­тел­но е на­ли­це в осъ­щес­т­ве­ни­те действия на мо­е­то би­тие. То­ва е пър­ви­ят пряк до­пир на ак­ту­ал­но­то ми ем­пи­рично би­тие.

Би­ти­е­то, ко­е­то съм, е за­о­би­ка­ля­щи­ят ме свят. То е в мо­е­то ак­ту­ал­но виж­да­не и чув­с­т­ва­не, же­ла­ние и страх, при­те­жа­ва­не и стре­меж, пла­ни­ра­не и дейс­т­вие. По то­зи на­чин то ни­ко­га не мо­же да бъ­де не­що, съ­от­не­се­но един­с­т­ве­но спрямо се­бе си. Аз виж­дам или чу­вам, коп­нея или се стра­ху­вам, при­те­жа­вам или желая, пла­ни­рам или дейс­т­вам. Та­ка не­го­ва­та пър­во­на­чал­на същ­ност е свър­за­на със  све­та в оп­ре­де­ле­на си­ту­а­ция. Са­мо с то­ва съ­от­на­ся­не към не­що съ­ществува струк­тур­ни­ят об­раз на би­ти­е­то (Daseinsgestalt/. То е въз­мож­но са­мо чрез не­що дру­го и в от­но­ше­ние към дру­го ем­пи­рич­но би­тие и за­то­ва е раз­к­рито и не­за­вър­ше­но спря­мо ос­та­на­ли­те да­де­нос­ти. “В сме­ня­щи­те се си­ту­а­ции, то ос­та­ва си­ту­а­ци­я­та въ­об­ще: то­ва, че аз съ­щес­т­ву­вам с дру­го би­тие.” /Ф, ІІ, 16/.

Ка­то си­ту­а­ция въ­об­ще, оба­че, би­ти­е­то, ко­е­то съм, ос­та­ва съ­що и не­що зат­ворено в се­бе си. В сво­я­та не­за­вър­ше­ност то въз­ник­ва и пре­ми­на­ва, има на­ча­ло и край във вся­ко обек­тив­но вре­ме. Ка­то не­що, ко­е­то има сво­и­те гра­ни­ци, то има соб­с­т­ве­но вре­ме и соб­с­т­ве­но прос­т­ран­с­т­во. “Как­то е не­въз­мож­но да има свят, кой­то аз поз­на­вам, без мо­е­то “аз”, ко­е­то го поз­на­ва, та­ка е не­въз­мож­но да съ­щес­т­ву­вам “аз”, без све­та, в кой­то те­пър­ва мо­га да бъ­да “аз”. Не съ­ществу­ва свят без “аз”, не съ­щес­т­ву­ва и “аз” без све­та.” /Ф, ІІ, 62/.

Ем­пи­рич­но­то би­тие се раз­к­ри­ва в мно­жес­т­во ос­нов­ни фор­ми, на ко­и­то съ­от­ветства сво­е­об­раз­на пред­мет­ност. При К. Яс­перс та­ки­ва ос­нов­ни фор­ми са “съзна­ни­е­то въ­об­ще”, “ду­хът” и ка­то тях­на из­ход­на точ­ка са­мо­то “чис­то би­тие”. “Ние от­на­ся­ме ем­пи­рич­но­то би­тие не­вол­но към не­що в ог­ра­ни­че­ни пре­де­ли, а имен­но жи­во­то тя­ло, дъл­бо­чи­на­та на пре­жи­вя­ва­не­то, су­бек­тив­ност­та при въз­п­ри­е­ма­не­то на вън­ш­но­то чрез ду­шев­но­то, чрез на­ми­ра­не и из­ра­зя­ва­не на за­о­би­ка­ля­щия свят. Но ние не прес­та­ва­ме да се учуд­ва­ме пред “то­ва, ко­е­то съм аз”. /ФВО, 114/.

Чис­то ем­пи­рич­но­то би­тие е ос­но­ва­та, пър­ва­та сте­пен на пос­ле­до­ва­тел­на йерар­хия от сте­пе­ни:

а) са­мо­то ем­пи­рич­но би­тие;

б) “съз­на­ние въ­об­ще” ;

в) дух.

“Аз съм ем­пи­рич­но­то би­тие, ко­е­то е но­си­тел на съз­на­ни­е­то. Връ­ща­не­то към дейс­т­ви­тел­ност­та осъ­щес­т­вя­ва пре­ми­на­ва­не от чис­то­то съз­на­ние към действи­тел­но­то ем­пи­рич­но би­тие; към то­ва ем­пи­рич­но би­тие, ко­е­то има на­ча­ло и край, из­пит­ва стра­да­ние в об­к­ръ­жа­ва­щия го свят, бо­ри се или се из­мо­ря­ва и преда­ва, нас­лаж­да­ва се и стра­да, из­пит­ва страх и хра­ни на­деж­да. И по-на­та­тък аз не съм са­мо ем­пи­рич­но би­тие (Dasein), но на­ис­ти­на съм съ­що и дух, в чи­и­то иде­ал­ни ця­лос­ти мо­же да се въз­п­ри­е­ме всич­ко мис­ли­мо от съз­на­нието и дейс­т­ви­тел­но ка­то ем­пи­рич­но би­тие.” /ЕФ, 16/. В то­зи кон­текст ста­ва яс­но, кои са сти­му­ли­те или въз­пи­ра­щи­те еле­мен­ти, сто­я­щи пред чо­ве­ка. Съ­от­ветната пред­мет­ност се на­ми­ра в сфе­ра­та на не­об­хо­ди­мо­то и въз­п­ри­е­ма­но­то, в сред­с­т­ва­та и це­ли­те на прак­ти­ка­та. В та­зи об­ласт и в от­но­ше­ни­е­то си към нея, аз ре­а­ли­зи­рам соб­с­т­ве­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не и тър­ся сво­е­то щас­тие.Сле­довател­но ем­пи­рич­но би­тие е не­пос­ред­с­т­ве­на­та ре­ал­ност, в ко­я­то не­ща­та стават слу­чай­но, без реф­лек­сия. В та­зи ре­ал­ност съз­на­ни­е­то се про­я­вя­ва в безкрай­но­то си мно­го­об­ра­зие.

г) Съз­на­ни­е­то въ­об­ще

Съз­на­ни­е­то въ­об­ще (Bewusstsein uberhaupt) се раз­ли­ча­ва от съзнани­е­то ка­то “ем­пи­рич­но би­тие”. (Dasein).“Ка­то ин­ди­ви­ду­ал­но съзнание на на­ше­то жиз­не­но ем­пи­рич­но би­тие, в тес­ни­те рам­ки на еди­нич­ния случай, ние об­х­ва­ща­ме са­мо съз­на­ни­е­то на съ­от­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. И об­ратно – ка­то “съз­на­ние въ­об­ще” ние взе­ма­ме учас­тие в не­що не­дейс­т­ви­тел­но, но ва­лид­но. То­ва е все­об­ща­та ва­лид­ност на поз­на­ни­е­то и ка­то та­ко­ва съз­нание прин­цип­но ние сме ед­на от въз­мож­нос­ти­те спря­мо без­к­рай­но­то Все­об­х­ватно.” /ФВО, 112/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е сле­до­ва­тел­но об­що­то съз­на­ние за всич­ки чо­ве­ци. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е мяс­то­то, в ко­е­то се включ­ва всич­ко, ко­е­то тряб­ва да се мис­ли. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” се на­ри­ча об­що­то за всич­ки съз­на­ние, ин­ди­ви­дуал­но, ва­ри­ра­що, пре­жи­вя­ва­що, дейс­т­ви­тел­но съз­на­ние.” /ФВО, 112/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е обек­тив­но­то съз­на­ние. То не е слу­чай­на­та су­бек­тивност на мно­жес­т­во­то ин­ди­ви­ди, а су­бек­тив­ност, ко­я­то об­х­ва­ща пред­мет­но­то, об­що­то и об­що­ва­лид­но­то. В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” ние се из­ди­га­ме над обикнове­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не­го­ви­те ка­те­го­рии и при­е­ма­ме обек­тив­но пра­вилно­то в сфе­ра­та на за­дъл­жи­тел­на­та ра­ци­о­нал­ност. Тук ня­ма зна­че­ние кой мисли. Все­ки в поз­на­ва­тел­но от­но­ше­ние мо­же да бъ­де иден­ти­чен с дру­гия. Към същност­та на тук влас­т­ва­ща­та пред­мет­ност спа­да съ­що то­ва, да бъ­деш тъж­дествен със са­мия се­бе си спря­мо вся­ко “съз­на­ние въ­об­ще”.

“В рам­ки­те на чис­та­та на­у­ка не се сре­щат ни­то са­ми­ят зна­ещ, нито не­го­во­то щас­тие”. /ЕФ, 16/.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” ка­то та­ко­ва е фак­тът, че има съз­на­ние, че на все­ки чо­век е да­де­на въз­мож­ност­та за поз­на­ние, и че та­зи въз­мож­ност за поз­на­ние се приз­на­ва за вяр­на от всич­ки. Пред­мет­ност­та на “съз­на­ни­е­то въоб­ще” е сле­до­ва­тел­но не­що не­дейс­т­ви­тел­но, ко­е­то не от­к­ри­ва­ме ка­то ре­алност и в ем­пи­рич­но­то би­тие, но то е не­що ва­лид­но: имен­но ка­то об­що­ва­лид­на­та пра­вил­ност на поз­на­ни­е­то. Ка­то та­ко­ва съз­на­ние ние по прин­цип сме ед­на от въз­мож­нос­ти­те спря­мо без­г­ра­нич­но­то Все­об­х­ват­но.

“Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то ние не сме в ка­чес­т­во­то ни на пов­та­ря­що се, по­доб­но и раз­лич­но по вид жи­во съз­на­ние. Ние сме об­що­то за всич­ки смър­т­ни мис­ле­щи съ­щес­т­ва, иден­тич­но със се­бе си и иден­тич­но мис­ле­що, пра­вил­но поз­на­ва­що съз­на­ние, ко­е­то е об­що за вся­ко мис­ле­що съ­щес­т­во. “Съзна­ни­е­то въ­об­ще” ка­то та­ко­ва не е ре­ал­но. Ние го кон­с­т­ру­и­ра­ме ка­то за­върше­но­то съз­на­ние, ка­то зна­е­що­то вът­реш­но при­те­жа­ва­не, ко­е­то е един­но и обхва­ща в се­бе си Все­ле­на­та. Ни­кой не го при­те­жа­ва, но ние всич­ки има­ме дял в не­го.” /ФВО, 113/.

д) Ду­хът

Иде­ал­ни­те ця­лос­ти на ду­ха са мес­та­та, къ­де­то от съз­на­ни­е­то може да се въз­п­ри­е­ме мис­лов­ност­та и дейс­т­ви­тел­но­то ка­то съ­щес­т­ву­ва­ще. “Като Все­об­х­ват­но ние сме дух, ко­га­то чрез твор­чес­ко въ­об­ра­же­ние про­ек­тираме струк­ту­ри и осъ­щес­т­вя­ва­ме в съз­да­ва­но­то от нас об­ра­зи­те на се­тив­ния свят.” /ФВО, 114/. Ду­хът е спо­соб­ност­та на твор­чес­ко­то въ­об­ра­же­ние да про­ек­тира идеи. Той се раз­ли­ча­ва от ра­ци­о­нал­на­та въз­мож­ност за ма­те­ма­ти­зи­ра­не и из­чис­ля­ва­не чрез “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. Той се раз­ли­ча­ва съ­що и от тъм­нината на ир­ра­цо­нал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. Ду­хът е въз­мож­ност­та за раз­к­ри­ва­не на От­к­ро­ве­ни­е­то в дви­же­ни­е­то на ми­съл­та ка­то раз­би­ра­не и раз­б­ра­но.

“Ра­ци­о­нал­но­то раз­би­ра­не за­ся­га сми­съ­ла на оно­ва, ко­е­то се мис­ли в “съз­нани­е­то въ­об­ще”. Пси­хо­ло­ги­чес­ко­то раз­би­ра­не се от­на­ся до мо­ти­ви­те на би­тието, ко­е­то съм . Ду­хов­но­то раз­би­ра­не е свър­за­но със съ­дър­жа­ни­е­то на се­тивата, съ­дър­жа­що се ка­то про­ти­вос­то­я­ща ва­лид­ност се в твор­чес­ко­то съз­да­ване.” /ФВО, 114/. Ду­хът се ос­но­ва­ва вър­ху “би­ти­е­то, ко­е­то съм аз” и съз­на­ни­е­то в цялост. То­ва, ко­е­то се раз­би­ра пос­ред­с­т­вом ”би­ти­е­то, ко­е­то съм аз” и “аз мисля” на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, със­та­вя су­бек­та на ду­ха. А “аз съм мис­лещ” – идва от твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то и на­ми­ра из­раз в мис­лов­ни­те конструк­ции. Чрез иде­и­те на ду­ха се по­лу­ча­ва опи­тът за обек­тив­ни­те пред­ме­ти на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, как­то и за те­зи, ко­и­то в би­ти­е­то на­ми­рат по­ря­дък и един­с­т­во. Те са съ­от­вет­но все­об­х­ват­на­та ця­лост, към ко­я­то при­над­ле­жат и по­лу­ча­ват от нея еди­ни­чен сми­съл и мяс­то.

Фак­ти­чес­ки, “обект на ду­ха е не съз­да­де­но­то при твор­чес­т­во­то, а от­к­ри­тото. Та­зи не­го­ва обек­тив­на фор­ма е си­ла­та на свър­за­на­та ця­лост, дейс­т­ва­ща чрез по­ря­дък, как­то и чрез пос­та­вя­не на гра­ни­ци и мяр­ка.” /ФВО, 115/.

Та­ка ду­хът осъ­щес­т­вя­ва ка­то ця­лос­т­ност свой, из­пъл­нен от са­мия не­го свят . Та­зи ця­лос­т­ност – спо­ред К. Яс­перс, – се на­ри­ча идея. Ка­то идея на ду­ха в соб­с­т­ве­ния сми­съл на ду­ма­та (Г. Ф. В. Хе­гел), тя не е не­що зат­во­ре­но в своя ци­къл на раз­ви­те. Ка­то идея на ра­зу­ма (И. Кант), оба­че тя е от­к­ри­та за без­к­рай­на мно­го въз­мож­нос­ти в поз­на­ва­тел­ния про­цес.

2.КАКЪВ Е НАШИЯТ СВЯТ

а) Понятие за света

Аз съ­щес­т­ву­вам и ре­а­ли­зи­рам се­бе си на три раз­лич­ни рав­ни­ща:

а) ка­то чис­то ем­пи­рич­но би­тие;

б) ка­то “съз­на­ние въ­об­ще”;

в) ка­то дух.

При то­ва аз съм свър­зан с раз­но­об­раз­на и раз­лич­на пред­мет­ност, ко­я­то ме изпъл­ва със съ­дър­жа­ние или ме от­б­лъс­к­ва от се­бе си. Та­зи моя пред­мет­ност аз мо­га да си пред­с­та­вя ка­то не­що ця­ло, ка­то идея за ця­ло­то чрез твор­чес­ката си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то на моя дух. Та­ка мис­ле­на­та пред­мет­ност се на­ри­ча свят.То­ва оп­ре­де­ле­ние во­ди и до пос­та­нов­ки­те  за раз­ли­чи­я­та и ос­нов­ни­те на­чи­ни на би­ти­е­то, как­то и за на­чи­ни­те, чрез ко­и­то ми е да­ден све­тът, как­то и въз­п­ри­е­ма­на­та в не­го пред­мет­ност. За чо­ве­ка “ка­то ем­пи­рич­но би­тийс­т­ващ жи­вот, све­тът е пред­мет на коп­не­жи и гри­жи, на нас­лаж­де­ние и на пол­з­ва­не”. /Ф, І, 82/. Ка­то съз­на­ние и ця­лост той по­лу­ча­ва в ори­ен­та­ци­я­та на све­та обек­тивна пред­мет­ност.

Как­во фак­ти­чес­ки е све­тът, ние не мо­жем да схва­нем окон­ча­тел­но, тъй ка­то за цел­та би тряб­ва­ло да въз­п­ри­е­мем глед­на точ­ка, ко­я­то да се на­ми­ра из­вън све­та. То­га­ва бих­ме се раз­г­ра­ни­чи­ли от не­го, ние, ко­и­то при­над­ле­жим на то­зи свят и то­га­ва то­ва, ко­е­то наб­лю­да­ва­ме от точ­ка­та из­вън не­го, не би би­ло вече це­лия свят. За­що­то аз съм със­тав­на част на то­зи свят. Ос­вен то­ва, то­га­ва би има­ло тол­ко­ва мно­го све­то­ве, мис­ле­щи ка­то то­зи свят. Та­ка че в същ­ност­та на да­де­но­то се съ­дър­жа мно­гоз­нач­ност, из­ли­за­ща из­вън не­го­ви­те гра­ни­ци. Ако мис­ля за све­та, из­хож­дай­ки от стра­на на су­бек­та, то той ка­то “су­бек­тивно съ­щес­т­ву­ва­що би­тие, е съ­от­вет­но един дял от би­ти­е­то и един обо­со­бен живот в не­го­ви­ят свят.” /Ф, І, 61/. Той е съ­от­вет­но мой или твой свят. Той е съ­що та­ка “обек­тив­на дейс­т­ви­тел­ност на мис­ле­но­то би­тие, ко­е­то не за­ви­си от жи­во­то би­тие ка­то су­бек­тив­ност.” /Ф, І, 65/. Две­те по­ня­тия за све­та са вза­им­но до­пълващи се в сво­я­та об­х­ват­ност и се изя­вя­ват ед­но чрез дру­го. “Ис­ти­на­та за действи­тел­ност­та и за обек­тив­ния свят са въз­мож­ни са­мо ед­на чрез дру­га.” /Ф, І, 74/

Чо­ве­кът, съ­об­раз­но при­ро­да­та си се стре­ми към зна­ние. Той тър­си опо­ра за всич­ки слу­чаи с ог­лед на об­с­то­я­тел­с­т­во­то как сто­ят не­ща­та фак­ти­чес­ки и обек­тив­но. Всич­ко обек­тив­но по от­но­ше­ние на мо­я­та ори­ен­та­ция в све­та, оба­че се оказ­ва су­бек­ти­вен или пер­с­пек­ти­вен от­ря­зък от мис­ле­на­та обек­тив­ност. Та­ка по­ня­ти­е­то за света се оказ­ва все по-мно­гоз­нач­но. Не е въз­мож­но да се съз­да­де по­ня­тие за света, ко­е­то би зас­ти­на­ло не­под­виж­но в ед­на точ­ка.В то­ва нап­рав­ле­ние мо­же да се нап­ра­ви са­мо опит да се раз­г­ле­дат въз­мож­ни­те, пре­об­ра­зя­ва­щи се един в друг и вза­им­но обус­ла­вя­щи се ос­нов­ни об­ра­зи на све­та.

б) Същ­нос­т­ни ха­рак­те­рис­ти­ки на све­тов­но­то

В поз­на­ни­е­то на ма­те­ри­ал­ни­те обек­ти – във всич­ки ос­нов­ни цялос­т­ни струк­тур­ни об­ра­зи на све­та (Grundgestalten der Welt) – се про­я­вя­ват об­щи чер­ти, не­за­ви­си­мо от не­го­ва­та мно­гоз­нач­ност. Във всич­ки степе­ни на су­бек­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, аз имам от­но­ше­ние към съ­от­вет­но моя, т. е. на­шия свят, и то по раз­но­об­ра­зен на­чин и в сте­пе­ну­ва­ни въз­мож­нос­ти. Бити­е­то, ко­е­то съм аз, се сблъс­к­ва при всич­ки сте­пе­ни в су­бек­тив­но­то си разгръ­ща­не “на све­та ка­то об­ща обек­тив­ност на ем­пи­рич­на­та дейс­т­ви­тел­ност.” /Ф, І, 71/.

Ако аз пре­о­до­лея не­пос­ред­с­т­ве­на­та су­бек­тив­ност и опи­там да въз­п­ри­е­ма све­та ка­то об­ща обек­тив­ност, то­га­ва за мен той ще ста­не “ем­пи­рич­но­то би­тие в прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то, до­ка­зу­ем чрез се­тив­но въз­п­ри­е­ма­не и пов­тарящ се опит, или чрез зак­лю­че­ния за не­що, ко­е­то спо­ред пра­ви­ла­та е в за­ви­симост от се­тив­ния опит.” /Ф, І, 72/.

Све­тът е яв­ле­ние. Ка­то та­къв той мо­же да се въз­п­ри­е­ма от всич­ки. Сле­до­ва­телно, ако ис­кам да зная, как­во има в све­та, се оказ­ва, че в ма­те­ри­ал­на­та действи­тел­ност тряб­ва да се от­к­ри­ят ха­рак­те­рис­ти­ки­те на пред­мет­ност­та, на обус­ло­ве­но­то и на об­що­ва­лид­но­то в от­но­ше­ни­е­то им към то­ва зна­ние. Без тях све­тът не мо­же да бъ­де вклю­чен в зна­ни­е­то.

б.1.Пред­мет­ност “Ние мо­жем да го­во­рим са­мо с езика на пред­мет­ност­та.” /ФВО, 124/.Та­зи пред­мет­ност до­каз­ва све­тов­но­то би­тие, защо­то из­на­чал­но ка­то обект то е дейс­т­ви­тел­ност, към ко­я­то е на­со­чен стремежът към зна­ние. То се оп­ре­де­ля ка­то “ко­ре­ла­тив­но” спря­мо мис­ле­не­то и знани­е­то, ко­е­то го из­с­лед­ва и обяс­ня­ва ;то об­х­ва­ща све­та и на­ми­ра в не­го оп­реде­ле­ност, със­то­я­ние, гра­ни­ца и яс­но­та. До­кол­ко­то дейс­т­ви­тел­ност­та на света пред­ла­га в сво­е­то ог­ра­ни­че­ние да­де­на пред­мет­ност, до­тол­ко­ва мо­же да се го­во­ри за схва­ща­не на пред­ме­ти­те с по­ня­тия и ка­те­го­рии. До­ри и то­га­ва, кога­то аз не мо­га да об­х­ва­на на­пъл­но в мис­ли­те си всич­ки стра­ни на да­ден предмет, аз си ос­та­вам в би­ти­е­то, нап­рав­ля­ван от убеж­де­ни­е­то, че то­ва по принцип е въз­мож­но, и че са­мо та­зи прин­цип­на въз­мож­ност да­ва сми­съл и опо­ра на моят стре­меж към зна­ние. При вся­ко оп­ре­де­ле­ние, до­кол­ко­то се указ­ва на една гра­ни­ца, на един край и ед­на за­вър­ше­ност, до­тол­ко­ва мо­же да се оха­рак­теризи­ра и пред­мет­ност­та на све­тов­но­то, ка­то ори­ен­ти­ра­но мис­ле­не към зат­варя­ща се пре­дел­ност. Пред­ме­тът при­да­ва на мис­ле­не­то опо­ра и цел чрез сво­и­те ог­ра­ни­чи­тел­ни ли­нии. Чрез та­зи при­вид­на оконча­тел­ност, в то­ва са­мо­зат­ва­ря­не на мис­ле­не­то око­ло не­го­вия пред­мет, ние из­пит­ва­ме чув­с­т­во­то на удов­лет­во­ре­ност, за­що­то поз­на­ва­тел­но де­фи­ни­ран, той ве­че е на­ше при­те­жа­ние. То­ва ни поз­во­ля­ва съ­що та­ка да го­во­рим за света ка­то за не­що пред­мет­но.

б.2Де­тер­ми­на­ция До­кол­ко­то мис­ле­не­то тър­си да открие пред­ме­ти­те в све­та, до­тол­ко­ва то се оп­ре­де­ля чрез сво­и­те пред­ме­ти. Това е об­що­ва­лид­на­та де­тер­ми­на­ция за все­ки мис­лещ дух. Предме­тът ни за­дъл­жа­ва да ви­дим, че той е та­къв, а не друг.

Все­ки, кой­то наб­лю­да­ва и ка­то мис­ли се на­ми­ра в гра­ни­ци­те на пред­мет­но­то, не мо­же да про­пус­не да ви­ди то­ва обстоя­тел­с­т­во в то­зи не­гов ос­но­вен ас­пект.Та­ка не ос­та­ва ни­как­во мяс­то за произ­вол­ност и ни­как­во за сво­бо­да. На­чи­ни­те на при­ну­ди­тел­но­то зна­ние и на ха­рак­тер­ни­те чер­ти на де­тер­ми­на­ция не са ед­нак­ви в раз­лич­ни­те сфе­ри на пред­мет­ност­та, но ви­на­ги обек­тът е оп­ре­де­лящ и обус­ла­вящ в сво­я­та обек­тивност за “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.По­ра­ди то­ва и край­ни­ят из­вод от то­ва об­с­то­ятел­с­т­во е, че  ня­ма зна­че­ние кой мис­ли.

б.3.Об­що­ва­лид­ност До­кол­ко­то пред­мет­но­то е не­що обус­ла­вя­що, е не­об­хо­ди­мо да е на­ли­це и не­що об­щоз­на­чи­мо, тъй ка­то пред­метност­та ка­то има­нен­т­на по не­об­хо­ди­мост е ва­лид­на за все­ки и то по ед­на­къв начин. По­ра­ди та­зи сво­е­об­раз­ност све­тът е “об­що­то за всич­ки ра­зум­ни съ­щества, ко­и­то имат в не­го об­щ­ност чрез ин­тен­ци­о­нал­ност­та за ед­но и съ­що не­що”. /Ф, ІІ, 4/.Пред­мет­но­то зна­ние по прин­цип е спря­мо все­ки в съ­от­вет­на­та си адек­ват­ност и то е ре­зул­тат на пред­с­та­вя­не на ос­нов­на­та ем­пи­рич­на да­де­ност и на ло­ги­чес­ка­та де­дук­ция. Та­ка в об­щоз­на­чи­мо­то е за­лег­нал па­то­сът за абсо­лют­ност­та на ис­ти­на­та, из­диг­на­та над вся­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност с ней­на­та слу­чай­ност, а та­ка съ­що и удов­лет­во­ре­ни­е­то, че е на­ме­ре­на най-пос­ле твърдата ос­но­ва.“ Аз-ът“ при всич­ки слу­чаи мо­же да се ос­ла­ня на де­тер­ми­низ­мът и на об­що­ва­лид­ност­та.

в) Све­тът ка­то Все­об­х­ват­но (Das Umgreiffende)

“Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то е са­мо­то би­тие (das Sein selber) се на­ри­ча свят.” /ФВО, 121/.

Ка­къв е на­ши­ят свят?

Пред­мет­но­то, на ко­е­то ка­то ре­ал­ност се на­тък­ва­ме в све­та, се на­ми­ра ви­наги са­мо в све­та и се раз­к­ри­ва ка­то про­из­хож­да­що от не­го. То ак­ту­а­ли­зи­ра света за нас, но не мо­же да съв­пад­не с не­го. Ако си пред­с­та­вим све­та въз ос­но­ва на дейс­т­ви­тел­ност­та на све­та, ко­я­то се въз­п­ри­е­ма, то то­ва е на­ши­ят свят. Това оба­че е са­мо един от­ря­зък от све­та, т. е. то­ва, ко­е­то се на­ми­ра в све­та. Нався­къ­де све­тът над­х­вър­ля гра­ни­ци­те на то­ва, ко­е­то ние сре­ща­ме. Све­тът ка­то ця­ло не ни е да­ден. Да­дено е са­мо пред­мет­но­то в све­та.

Опи­тът да се из­с­лед­ва то­ва пред­мет­но в су­ма­та на да­де­но­то и на ем­пи­рич­но поз­на­ва­е­мо­то, от­но­во ни вмес­т­ва в рам­ки­те на све­та. При­чис­лява­но­то в гра­ни­ци­те на та­зи без­к­рай­на су­мар­ност “свят”, ви­на­ги си ос­та­ва не­за­вър­ше­но и без­к­рай­но спря­мо оно­ва, ко­е­то е све­тът в ця­лост. Ако се опитам да си пред­с­та­вя све­та ка­то “ця­лост на от­не­се­но­то в се­бе си и по то­зи начин зат­ва­ря­що се в се­бе си су­бек­тив­но би­тие” /Ф, І, 79/, в слу­чая то­ва ще бъ­де в съз­на­ни­е­то ми иде­я­та на без­мер­но раз­ши­ря­ва­що­то се и зат­ва­ря­що­то се зна­ние за све­та или на це­лост­та на би­ти­е­то, към чи­я­то пъ­ло­та аз не­из­мен­но се стремя. Ос­вен то­ва, то си ос­та­ва са­мо мой свят из­меж­ду без­б­рой въз­мож­ни ця­лости на све­та за въз­мож­но­то би­тие в све­та. Сле­до­ва­тел­но, све­тът се оказ­ва един обик­но­вен хо­ри­зонт, ка­то все­об­х­ват­но по­ня­тие. От не­го аз виж­дам всичко пред­мет­но ка­то “све­тов­но”.

Све­тът, сам по се­бе си ни­ко­га не е не­що неп­ред­мет­но, край­но. Вся­ка гра­ни­ца е ед­на гра­ни­ца в све­та, за­що­то тя мо­же да бъ­де са­мо гра­ни­ца, ако се про­ти­вопос­та­ви на то­ва, ко­е­то се на­ми­ра в от­въд­но­то.Та­ка под свят, К. Яс­перс раз­бира и Все­об­х­ва­що­то, но ка­то та­ко­ва, ко­е­то об­х­ва­ща всич­ко и вся­ка гра­ни­ца. Следо­ва­тел­но, све­тът е то­ва, в ко­е­то аз ви­на­ги мо­га да се дви­жа. “Би­ти­е­то остава за нас не­зат­во­ре­но. То ни прив­ли­ча във всич­ки­те си стра­ни към без­к­райност­та.То ни сре­ща ви­на­ги с не­що но­во ка­то съ­от­вет­но оп­ре­де­ле­но (в по­ня­тия) би­тие ” /ЕФ, 13/.

г) Све­тов­но би­тие (Weltdasein)

Ако въз ос­но­ва на оп­ре­де­ле­ни­е­то, как­во оз­на­ча­ва све­тът, се хвър­ли пог­лед към би­ти­е­то, то се раз­к­ри­ва оп­ре­де­ле­но ка­то све­тов­но би­тие. То при­над­ле­жи в зна­чи­тел­на сте­пен към све­та и се кон­с­ти­ту­и­ра в све­та и със своя свят. На­и­ме­но­ва­ни­е­то “све­тов­но би­тие” има пред­вид ак­ту­ал­ност­та на би­ти­е­то, до­кол­ко­то тя е оп­ре­де­ле­на, обос­но­ва­на и е свър­за­на с раз­лич­ни­те сфе­ри на пред­мет­ност­та на све­тов­но­то.

Аз съм све­тов­но би­тие, до­кол­ко­то аз съм в не­го в от­но­ше­ние към све­та, до­колко­то аз се ос­но­ва­вам на та­зи ре­ла­ция към све­та, ко­я­то оси­гу­ря­ва и мо­е­то битие, опо­ра и ста­бил­ност и пред­с­тав­ля­ва кон­с­ти­ту­и­ра­ща­та пъл­но­та на мо­е­то би­тие.

Та­ка ем­пи­рич­но­то би­тие ка­то све­тов­но би­тие (Weltdasein) спо­де­ля типич­ни­те чер­ти на све­тов­но­то (das Welthafte) и се пред­с­та­вя в тях са­мо ка­то не­що све­тов­но. Ако раз­г­леж­да­ме би­ти­е­то ка­то све­тов­но би­тие в са­ма­та пред­мет­ност на всич­ко све­тов­но, то се оказ­ва неп­ред­мет­но Все­об­х­ват­но. Също как­то све­та, то не мо­же да се об­х­ва­не ка­то ця­ло в по­ня­тия, зат­во­ре­но един­с­т­ве­но в мис­лов­ни­те си гра­ни­ци.

Све­тов­но­то би­тие над­х­вър­ля във въз­мож­ности­те си ви­на­ги фак­ти­чес­ка­та или про­ек­ти­ра­на­та в ми­съл­та гра­ни­ца. Как­то све­та, то има същ­нос­ти­не­те чер­ти на Все­об­х­ват­но. Све­тов­но­то би­тие ос­та­ва все­ця­ло от­к­ри­то спря­мо всич­ки всич­ко и всич­ки.

3. ПОЗНАВАЕМАТА ПРЕДМЕТНОСТ НА ИМАНЕНТНОСТТА

До­се­га раз­ра­бо­те­ни­те фор­ми на фе­но­ме­ни­те на би­ти­е­то мо­гат да се обоб­щят са­мо в об­що­то за всич­ки тях, а имен­но – в по­ня­ти­е­то за има­нентност.

“Те­зи на­чи­ни на изя­ва на Все­об­х­ват­но­то в ця­лост са не­съм­не­но нас­то­я­ще­то. Те об­х­ва­щат има­нен­т­ност­та ка­то то­ва, ко­е­то съм аз – ем­пи­рич­но би­тие, “съзна­ние въ­об­ще”, дух – и ка­то та­ко­ва, ко­е­то за мен ста­ва пред­мет, а имен­но, кое­то е за ме­не све­тът.” /ЕФ, 16/.

Има­нен­т­ност­та, как­то смя­та К. Яс­перс, об­х­ва­ща как­то то­ва, ко­е­то аз въз­п­риемам ка­то пред­мет­но про­ти­вос­то­я­що, т. е. све­та, та­ка съ­що и то­ва, ко­е­то съм аз в от­но­ше­ни­е­то ми към све­та и в раз­лич­ни­те ни­ва на мо­е­то би­тие, един­с­т­ве­но ка­то ем­пи­рич­но би­тие(Dasein), ка­то “съз­на­ние въ­об­ще” и ка­то дух. Всич­ко све­тов­но е в све­та. То мо­же да се раз­бе­ре и се раз­би­ра в мисъл­та. Ка­то све­тов­но би­тие аз съ­що съм в не­го, ка­то се на­соч­вам в све­та, вземай­ки от не­го ори­ен­тир, опо­ра и удов­лет­во­ре­ние и вли­зай­ки в не­го, ка­то търся ори­ен­ти­ри съ­щев­ре­мен­но и за са­мия се­бе си. Всич­ко се съ­дър­жа в не­що, за­обико­ле­но е от не­що, ка­то нав­ся­къ­де се про­я­вя­ва ми­съл­та за “про­ник­ва­не­то”. Как­во се раз­би­ра под има­нен­т­ност ка­то про­ник­ва­не ста­ва яс­но, ед­ва ко­га­то се ус­та­но­ви ней­но­то зна­че­ние, ха­рак­те­ра й на про­ник­ва­не – в сми­съл на първо­на­чал­ност. Всъщ­ност, има­нен­т­ност­та не тряб­ва да се схва­ща – спо­ред К. Яс­перс – ка­то има­нен­т­ност на съз­на­ни­е­то спря­мо обек­тив­ност­та, не­за­висеща от съз­на­ни­е­то. Раз­б­ра­на ка­то “вът­реш­но-све­тов­на” тя не се поз­на­ва като не­що има­нен­т­но. За­що­то има­нен­т­ност­та би тряб­ва­ло да бъде тък­мо то­ва, ко­е­то оз­на­ча­ва “вът­реш­на­та същ­ност на све­та”.

Има­нен­т­ност­та мо­же да се поз­на­ва ка­то пред­мет­на. Има­нен­т­ността на­ла­га са­ма­та се­бе си съ­що, как­то и би­ти­е­то, за­що­то тя са­ма­та е поз­на­ваема. Са­мо има­нен­т­ност­та мо­же да ста­не не­що поз­на­то, как­то и всич­ко осъз­нато ни се явя­ва ка­то “има­нен­т­ност”.

При К. Яс­перс ка­то из­вес­т­но се оз­на­ча­ва то­ва, ко­е­то е съ­щес­т­ву­ва­ло и е съ­ществу­ва­що за ми­съл­та и има сво­и­те ус­тои в би­ти­е­то, при ко­е­то то пред­ла­га на съз­на­ни­е­то оп­ре­де­ле­на­та и ог­ра­ни­че­на в ней­но­то оп­ре­де­ле­ние дейс­т­ви­телност за са­мо­то би­тие. За то­ва из­г­леж­да, че има­нен­т­ност­та се на­ла­га на су­бекта ка­то “са­мо­то би­тие”.

Има­нен­т­ност­та не мо­же да се на­зо­ве без да сме до­кос­на­ли ве­че ней­на­та неима­нен­т­на стра­на. Ед­на “про­ник­на­тост” е не­мис­ли­ма без въп­ро­са “къ­де” трябва да се мис­ли мяс­то­то на та­зи “про­ник­на­тост”. Иде­я­та за има­нен­т­ност­та на­соч­ва към тран­с­цен­ден­т­ност­та, без ко­я­то има­нен­т­ност­та би би­ла без­с­мисле­на и не­дейс­т­ви­тел­на. Са­ма­та има­нен­т­ност да­ва въз­мож­ност на тран­с­ценди­ра­що­то да въз­ник­ва от нея и да над­х­вър­ля ней­на­та гра­ни­ца.

Има­нен­т­ност­та мо­же да по­лу­чи сми­съл само чрез не­що, ко­е­то е из­вън нея. Тя не мо­же да бъ­де обос­но­ва­на от са­ма­та се­бе си. Без зна­че­ние, да­ли тя съ­щес­т­ву­ва или не. Сми­съ­ла на има­нен­т­ност­та се осно­ва­ва вър­ху не­що, ко­е­то е из­вън нея и е в тран­с­цен­ден­т­ност­та. Аз мо­га съ­що да уз­ная за нея в ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция. Там тя ми е по­да­ре­на.

4. СЪ­ЩЕС­Т­ВУ­ВА­НЕ­ТО (Existenz) КА­ТО БЕ­ЗУС­ЛОВ­НОСТ В ГРА­НИЧ­НА­ТА СИ­ТУАЦИЯ (Grenzsituation)

“Съ­щес­т­ву­ва­щи­ят жи­вот, мис­ле­щи­ят „аз“ ка­то със­тав­на част на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” и твор­чес­ка­та си­ла на ду­ха си при­над­ле­жат не­от­к­лонно ед­ни на дру­ги, въп­ре­ки че мо­гат и вза­им­но да се про­ти­во­пос­та­вят. /ФВО, 115/.Без жи­во би­тие и мис­ле­що “съз­на­ние въ­об­ще” ду­хът не е въз­мо­жен. Но с те­зи три из­на­чал­ни да­де­нос­ти: би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще” и дух, ние още не сме то­ва, кое­то мо­жем да бъ­дем. “С три­те об­х­ва­ща­щи ни да­де­нос­ти, ние ос­та­ва­ме без направ­ле­ние, ние ня­ма­ме ни­как­ва ос­но­ва”. /ФВО, 116/.

Би­ти­е­то е жи­во­тът във всич­ки не­го­ви мо­мен­ти на ра­дост и бол­ка, но­сещ още в се­бе си и за­ро­ди­ша на раз­ва­ла­та. “Съз­на­ни­е­то въ­об­ще” мис­ли без­к­рай­но­то, без­раз­лич­но­то и без­лич­но­то. В оча­ро­ва­ни­е­то на сво­и­те тво­ре­ния ду­хът може да виж­да по­ня­ко­га ве­ли­ко­ле­пи­е­то на и на сво­и­те илю­зии. Пъл­но­та­та на хармо­ни­я­та, съ­дър­жа­ща се в твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то, мо­же да от­к­рие в ре­ал­ност­та на­ру­ша­ва­не­то на вся­ко съ­вър­шен­с­т­во. Те­зи три из­на­чал­ни даде­нос­ти во­дят до не­у­дов­лет­во­ре­ние. В дейс­т­ви­тел­ност нак­рая аз ни­къ­де ли не съм всъщ­ност аз са­ми­ят? Не е ли гра­ни­ца­та на три­те да­де­нос­ти би­тие, “съзна­ни­е­то въ­об­ще”и дух, са­мо праз­но­та­та на ни­що­то?

“Ос­но­ва­та на би­ти­е­то, ко­е­то съм аз, не­из­вес­т­ност­та спря­мо ко­я­то аз про­тивос­тоя; то­ва, ко­е­то се по­раж­да в мен ка­то при­над­ле­жа­що на са­мия ме­не, из­чезва в оне­зи три обе­ма­щи да­де­нос­ти, ако те не са не­що дру­го, ос­вен ко­е­то те са.” /ФВО, 116/. “Аз-ът” раз­к­ри­ва в пред­мет­но­то би­тие на има­нен­т­ност­та из­ме­ре­ния, ко­и­то над­х­вър­лят то­ва би­тие. На­со­ка­та про­из­ли­за от гра­ни­ца­та на има­нентност­та, в ко­я­то не про­дъл­жа­ват ни­то ми­съл, ни­то дейс­т­вие, без да мо­гат същев­ре­мен­но да ос­та­нат на ед­но мяс­то. Гра­ни­ца­та на има­нен­т­ността въз­ник­ва един­с­т­ве­но, ко­га­то аз са­ми­ят съм ней­ни­ят об­х­ват, сле­до­ва­телно, в мо­я­та си­ту­а­ция, ко­я­то по вся­ко вре­ме има въз­мож­ност да ста­не гра­нична си­ту­а­ция.И ако аз се на­ми­рам в гра­нич­на си­ту­а­ция, то­ва оз­на­ча­ва, че аз не се смя­там ве­че за обик­но­ве­но би­тие, а за съ­щес­т­ву­ва­не, ко­е­то има пред­вид тран­с­цен­ден­т­ност­та. Та­ка в един мо­мент и в един про­цес се хвърля свет­ли­на вър­ху не­що трой­но: гра­нич­на си­ту­а­ция (Grenzsituation), съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) и тран­с­цен­ден­т­ност (Transzendenz). Съ­щес­т­ву­ва­не­то и гра­нич­на­та си­ту­а­ця, то­ва са ед­ни от най-важни­те фи­ло­соф­с­ки ка­те­го­рии при К. Яс­перс. Гра­нич­на­та си­ту­а­ция включ­ва всички ре­ша­ва­щи мо­мен­ти на съ­щес­т­ву­ва­не­то.

а) Гра­нич­на си­ту­а­ция

“Гра­нич­ни си­ту­а­ции на­ри­ча­ме не­из­беж­нос­ти­те при стра­да­ния, при смърт, при бед­с­т­вия.” /ФВО, 319/.

Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са си­ту­а­ци­и­те на чо­ве­ка, ко­и­то за раз­ли­ка от си­ту­а­циите в све­та не мо­гат да се пре­об­ра­зу­ват. Те са не­из­беж­ни. Ние не мо­жем да ги пре­о­до­ле­ем. Изяс­ня­ва­не­то на гра­нич­ни­те си­ту­а­ции ка­то по­ня­тие за ос­новна си­ту­а­ция, е от съ­щес­т­ве­но зна­че­ние. Мо­е­то би­тие, ка­то све­тов­но би­тие, се раз­г­ръ­ща в сме­ня­щи се си­ту­а­ции. С тях ме сре­ща све­тът и тях аз сам си съз­давам. От тях­на­та пред­мет­ност из­г­леж­да пър­во­на­чал­но про­из­ли­за без съм­нение то­ва, ко­е­то при­да­ва на мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не опо­ра и сми­съл. Нап­ри­мер – този про­ект или оп­ре­де­ле­ни ба­ри­е­ри в жи­во­та  тряб­ва да се об­съ­дят, да се напра­вят или да се пре­о­до­ле­ят. “Но то­ва, ко­е­то чо­ве­кът пра­ви, пла­ни­ра, ра­бо­ти, има пос­лед­с­т­вия, за ко­и­то той не е мис­лил, не е по­до­зи­рал и ко­и­то фак­ти­чески са не­из­чис­ли­ми.” /ФВО, 313/.

Съ­щес­т­ву­ват неп­ред­ви­ди­ми пос­лед­с­т­вия, които из­ли­зат из­вън во­ля­та на чо­ве­ка. По­я­вя­ват се съп­ро­ти­ви­тел­ни си­ли, които ог­ра­ни­ча­ват раз­г­ръ­ща­не­то ми ка­то съ­щес­т­ву­ва­не. Как мо­же да се обос­нове то­ва е пи­та­не­то на К. Яс­перс.

Осъ­щес­т­вя­ва­не­то на на­ше­то би­тие се из­вър­ш­ва в кон­к­рет­ни ситуа­ции. Вся­ка ед­на от на­ши­те ре­а­ли­за­ции оба­че из­к­люч­ва дру­ги въз­мож­нос­ти, ко­и­то пре­ди то­ва да са би­ли на­ли­це. “Ед­но осъ­щес­т­вя­ва­не оз­на­ча­ва и за­губа на въз­мож­ност”. /ФВО, 315/. “От без­к­рай­ност­та на сво­и­те въз­мож­нос­ти, чо­ве­кът вли­за със сво­я­та ре­а­ли­за­ция в без­к­рай­ност­та. Тя пре­дос­та­вя ос­но­ва и еднов­ре­мен­но с то­ва ог­ра­ни­че­ние ка­то из­ход­на точ­ка за по-на­та­тъш­но осъ­ществя­ва­не. Ос­нов­на­та си­ту­а­ция пос­та­вя пред все­ки въп­ро­са: може ли и же­лае ли чо­век да ос­та­не в обик­но­ве­на­та въз­мож­ност, ко­я­то е без­к­райна, но е съ­що ка­то ни­що­то; или, тряб­ва ли, или же­лае ли той, да вле­зе в ре­ал­ността, ко­я­то ви­на­ги има сво­и­те гра­ни­ци?” /ФВО, 315/. Вли­за­не­то в действи­тел­ност­та има ка­то не­об­хо­ди­ма пос­ле­ди­ца из­губ­ва­не­то окон­ча­тел­но на дру­ги въз­мож­нос­ти. “Ни­кой чо­век не мо­же да осъ­щес­т­ви всич­ко, за­ло­же­но в него.” /ФВО, 315/.

В та­зи си­ту­а­ция ни ов­ла­дя­ва пър­во­на­чал­но стра­хът пред ог­ра­ни­че­ни­е­то. Тук се тър­си из­ход. В ре­а­ли­зи­ра­не­то не тряб­ва да се гу­би ни­коя въз­мож­ност. Зато­ва то се из­вър­ш­ва с вът­реш­но пре­дус­ло­вие, че ни­що не мо­же да се схва­не и обяс­ни окон­ча­тел­но и в не­го­ва­та пре­дел­на пъл­но­та. Та­ка жи­во­тът е по­ле за опи­ти и смя­на на раз­лич­ни ре­а­ли­за­ции на „аз-а“ и ка­то та­къв той си ос­та­ва нещо пре­ход­но, оп­ро­вер­жи­мо, но па­ра­лел­но от­к­ри­то за но­ви въз­мож­нос­ти за само­о­съ­щес­т­вя­ва­не. “ Сле­до­ва­тел­но, „аз-ът“ се на­ми­ра в ос­нов­на си­ту­а­ция и “та­зи ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­ве­ка е: той не мо­же ни­ко­га да ре­а­ли­зи­ра се­бе си на­пъл­но ис­тин­с­ки, ни­ко­га в за­вър­шен вид, ни­ко­га в дос­та­тъч­на мя­ра.” /ФВО, 316/.

В све­та на мо­и­те си­ту­а­ции въз­ник­ва глед­на­та точ­ка, че вся­ка си­ту­а­ция е гранич­на­та от ед­на “гра­ни­ца въ­об­ще”, от един край, в кой­то мис­ле­не и дейс­т­вие и вся­ка са­мо­по­мощ ста­ват не­въз­мож­ни и тряб­ва да за­тих­нат. Си­ту­а­ци­я­та на пред­мет­но­то би­тие в све­та въ­об­ще (Weltsein) се разкри­ва ка­то гра­нич­на си­ту­а­ция. Ни­кое дви­же­ние от би­ти­е­то в све­та не мо­же да бъ­де до­ве­де­но до за­вър­шек, ос­но­ва­ващ се вър­ху са­мия се­бе си. Нав­ся­къ­де ста­ва яв­на не­за­вър­ше­ност­та, ко­я­то ни­ко­га не се зат­ва­ря .Ние не виж­да­ме повече ни­как­ва има­нен­т­ност. С на­ше­то има­нен­т­но мис­ле­не не мо­же да се про­никне от­въд те­зи пре­де­ли. Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са не­об­х­ват­ни.Гра­нич­на­та си­ту­а­ция оба­че, об­х­ва­ща­ща въз­мож­нос­ти­те за про­я­ва е мо­я­та оп­ре­де­ле­ност. Аз се на­ми­рам в опре­де­ле­но по­ло­же­ние и та­ка съм ус­та­но­вен в рам­ки­те на да­де­на си­ту­а­ция на све­тов­на­та дейс­т­ви­тел­ност, пре­дос­та­вя­ща на сво­бо­да­та ми не­ог­ра­ни­че­ни въз­мож­нос­ти, но от­каз­ва­ща и дру­ги. Та­ка се очер­та­ва гра­ни­ца, до­кол­ко­то аз пре­це­ня­вам, че бих мо­гъл да бъ­да и “всич­ко дру­го въз­мож­но”, но съм от­де­лен веч­но от об­се­га на те­зи уни­вер­сал­ни въз­мож­нос­ти, по­ра­ди обсто­я­тел­с­т­во­то: Аз съм са­мо вед­нъж в та­зи си­ту­а­ция и съм един път за­ви­на­ги та­зи лич­ност. То­ва е мо­я­та ек­зис­тен­ци­ал­на ис­ти­на и тай­на. Аз тряб­ва, оба­че да дейс­т­вам и да мис­ля из­вън та­зи оп­ре­де­ле­ност. Да мис­ля из­вън нея, ка­то се опит­вам да я въз­п­ри­е­ма ка­то слу­чай от не­що об­що или ка­то посоче­но мяс­то в да­де­но обоз­ри­мо ця­ло; или да дейс­т­вам из­вън нея, ка­то се опитвам да раз­к­рия про­лу­ка меж­ду въз­мож­нос­ти­те, зат­во­ре­ни пър­во­на­чал­но чрез си­ту­а­ци­я­та. Чрез то­ва мис­ле­не и дейс­т­ва­не “от­въд пре­де­ла” се пре­о­до­лява ед­на гра­ни­ца, но по то­зи на­чин и аб­со­лют­на­та гра­ни­ца се въз­п­ри­е­ма ка­то даде­на. Аз се на­тък­вам на та­зи си­ту­а­ция ка­то гра­нич­на. Ако окон­ча­тел­ността на мис­ле­не­то се за­паз­ва из­вън вся­ка опит­ност, то­га­ва сми­съ­лът на мо­я­та оп­ре­де­ле­ност ще бъ­де изяс­нен без ос­та­тък и мо­я­та дейс­т­ва­ща во­ля ще се движи спря­мо све­та в пъл­на от­к­ри­тост. Та­ка ста­ва яс­но, че аз по прин­цип по ника­къв на­чин не мо­га да пре­дот­в­ра­тя то­ва, ко­е­то ми е оп­ре­де­ле­но. Чрез ми­сълта и дейс­т­ви­я­та, нав­ли­за­щи в без­г­ра­нич­но­то, аз се връ­щам от­но­во и от­но­во към на­чи­на и мяс­то­то на мо­я­та оп­ре­де­ле­ност. Аз съм без­к­рай­но обус­ло­вен в мо­я­та оп­ре­де­ле­ност, ко­га­то я пре­мис­лям ра­ци­о­нал­но. И две­те не­ща спа­дат към същ­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция: в пър­вия слу­чай ста­ва яс­на без­г­ра­нич­ност­та на възмож­но­то, а във вто­рия – лич­ност­та се връ­ща спо­кой­но към ог­ра­ни­че­но­то насто­я­ще, ка­то се от­каз­ва от вся­ко без­с­мис­ле­но мис­ле­не и дейс­т­вие. “Ис­тинско­то мис­ле­не на Все­об­х­ват­но­то. . . реф­лек­ти­ра от все­об­х­ват­ност­та на изяснени­те по­со­ки на­зад към кон­к­рет­на­та ис­то­рич­ност на мо­е­то нас­то­я­ще би­тие. Са­мо та­ка е въз­мож­но то да съ­щес­т­ву­ва.” /РЕ, 49/.

Съ­щес­т­ву­ва­не­то(Existenz) ес­тес­т­ве­но и ви­на­ги е в рам­ките на ис­то­ри­чес­ка­та оп­ре­де­ле­ност и е свър­за­но с би­тий­ни същ­нос­ти с ран­га на гра­нич­ни си­ту­а­ции.

Гра­нич­ни­те си­ту­а­ции са не­из­беж­ни. За да бъ­дем раз­тър­се­ни от тях оба­че, кога­то ги раз­бе­рем, въз­мож­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ни до­веж­да от­но­во до нас са­мите, до ис­тин­с­ка­та ни същ­ност. “Ве­ли­чи­е­то на чо­ве­ка се със­тои в то­ва, в как­во той се прев­ръ­ща при ос­мис­ля­не­то на гра­нич­на­та си­ту­а­ция.” /ФВО, 319/. За ос­нов­ни ем­пи­рич­нос­ти на все­обща­та гра­нич­на си­ту­а­ция К. Яс­перс въз­п­ри­е­ма нап­ри­мер: смърт и стра­да­ние, бор­ба и ви­на.

Смърт­та мо­же да не бъ­де гра­нич­на си­ту­а­ция, ако е са­мо обек­тив­на и об­ща действи­тел­ност на би­ти­е­то, или ако тя е един­с­т­ве­но в мо­и­те пред­с­та­ви. Смъртта е оба­че гра­нич­на си­ту­а­ция, ако аз са­ми­ят съм за­сег­нат от нея. Да пред­по­ложим, че аз се сре­щам ди­рек­т­но със смърт­та, из­пит­вам я вър­ху се­бе си или чрез бли­зък за ме­не чо­век. При та­зи сре­ща със смърт­та тя прес­та­ва да бъ­де ня­каква об­ща обек­тив­ност. Мо­я­та смърт и тво­я­та смърт, то­ва не мо­же да се срав­ни с ни­що дру­го на све­та. Та­зи си­ту­а­ция е аб­со­лют­но не­за­ме­ни­ма и нес­рав­ни­ма ед­нок­рат­ност, до­кос­ва­ща всич­ко в ця­лост. Смърт­та за мен е гра­ни­ца, ко­я­то аз не же­лая, но чи­я­то не­оп­ре­де­ли­мост осъз­на­вам. Ни­коя обек­тивност не се раз­к­ри­ва по­ве­че в гра­нич­на­та си­ту­а­ция ка­то не­що поз­на­ва­е­мо или ка­то не­що, ко­е­то мо­же да бъ­де об­ла­да­но чрез оп­ре­де­ле­но дейс­т­вие. В случая ни­що не мо­же да бъ­де раз­к­ри­то ка­то обек­тив­но поз­на­ние и та­зи гра­ни­ца е аб­со­лют­на.

До­ка­то в рам­ки­те на оно­ва, ко­е­то се от­на­ся до мен, аз се опит­вам да се ори­ен­ти­рам ка­то мис­ля и дейс­т­вам из­вън та­зи гра­ни­ца, там, в без­к­райност­та, за ме­не ве­че не се раз­к­ри­ва ни­що. Та­ка не­ми­ну­е­мо аз би­вам въз­вър­нат об­рат­но – от­но­во към са­мия ме­не. Аз тряб­ва да раз­бе­ра, че тук е имен­но грани­ца­та.

Съ­щес­т­ву­ва раз­п­рос­т­ра­не­на тен­ден­ция да се схе­ма­ти­зи­рат чер­ти или си­ту­а­ции от на­ше­то би­тие ка­то стра­да­ние, бор­ба, ви­на в об­щи обек­тив­нос­ти. Ако те оба­че ме за­ся­гат се­ри­оз­но и същ­нос­т­но, те ста­ват ви­на­ги не­що на­пъл­но нес­рав­ни­мо, из­т­лас­к­ва­що ме об­рат­но в са­мо­тата на мо­е­то лич­но би­тие, ко­е­то не мо­же да бъ­де схва­ща­но в общ план, но ос­та­ва един­с­т­ве­но и не­за­ме­ни­мо. То­га­ва те не са ве­че “не­що”, сре­ща­що се из­меж­ду “дру­го­то”, а не­що, ко­е­то пре­об­ра­зя­ва за ме­не ця­ла­та ис­ти­на, ця­ла­та ос­та­нала дейс­т­ви­тел­ност.

Аз ня­ма да мо­га да из­бег­на окон­ча­тел­но стра­да­ни­е­то и ка­то следствие аз не ще мо­га ве­че да се от­къс­на от не­го. В бор­ба­та има си­ла, с ко­я­то аз ог­ра­ни­ча­вам прос­т­ран­с­т­во­то за жи­вот на дру­гия, или той ог­ра­ни­ча­ва собстве­но­то ми прос­т­ран­с­т­во за жи­вот. По прин­цип и фак­ти­чес­ки аз ни­ко­га не мога да ис­кам да бъ­да ви­но­вен. Съ­що та­ка аз ни­ко­га не мо­га да съх­ра­ня или да изво­ю­вам “чис­то­та­та на ду­ша­та”, ако се впус­на в све­та дейс­т­ви­тел­но, ка­то дейс­т­вам и се бо­ря във все­об­ща­та над­п­ре­ва­ра за лич­но щас­тие.То­зи, кой­то истин­с­ки е встъ­пил в гра­нич­на­та си­ту­а­ция осъз­на­ва, че тя не е коя и да е из­между съ­щес­т­ву­ва­щи­те и въз­мож­ни си­ту­а­ции на све­тов­но­то би­тие, но не­що изключи­тел­но  по­ве­че. Във все­ки от ней­ни­те въз­мож­ни об­ра­зи, тя е раз­бул­ва­не­то на ос­нов­на­та си­ту­а­ция въ­об­ще, в ко­я­то са скри­ти ко­ре­ни­те на све­тов­но­то битие ка­то ця­ло. Све­тов­но­то би­тие е на вся­ко мяс­то ан­ти­но­мич­но, за­що­то то е уни­вер­сал­на ос­но­ва. То­ва оз­на­ча­ва, че ако аз се пи­там за пос­лед­ни­те при­чини, ка­то имам пред­вид тях­на­та не­съв­мес­ти­мост, то аз ве­че не мо­га в то­зи случай да ги от­ми­на. Аз мо­га оба­че да се опи­там да се при­чис­ля към та­зи гра­нична си­ту­а­ция и да се пра­вя, че ни­що не ме за­ся­га, но то­ва не про­ме­ня об­с­то­я­телство­то, че аз съм в са­ма­та нея.

В гра­нич­на­та си­ту­а­ция оно­ва, ко­е­то има ма­те­ри­а­лен ха­рак­тер, е ве­че нез­начи­тел­но. И тък­мо то­ва е, ко­е­то лич­ност­та тряб­ва да дос­тиг­не, ка­то се стре­ми към соб­с­т­ве­на­та си ис­тин­с­ка ре­а­ли­за­ция, ако ис­ка дейс­т­ви­тел­но да ста­не то­ва, ко­е­то тряб­ва да бъ­де. От­к­ло­ня­ва­не­то от та­зи ли­ния на раз­ви­тие би оз­на­ча­ва­ло въз­в­ръ­ща­не към без­с­мис­ли­е­то, към праз­нота­та на соб­с­т­ве­на­та дейс­т­ви­тел­ност.Един­с­т­ве­но в бор­ба­та за са­мо­о­съ­ществя­ва­не – по пъ­тя си през све­та – чо­ве­кът мо­же да бъ­де за­сег­нат в ко­ре­на на соб­с­т­ве­но­то си би­тие от си­ла­та и се­ри­оз­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция.И ко­га­то в све­тов­но­то би­тие ре­ши­тел­но се тър­си без­с­пор­но­то и ус­той­чи­вото ка­то ис­тин­с­ки сми­съл на съ­щес­т­ву­ва­не­то, то­га­ва се въз­п­ри­е­ма и си­ла­та, с ко­я­то не­из­беж­но гра­нич­на­та си­ту­а­ция от­п­ра­ща тър­се­щия в без­к­рай­ност­та на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

б) Се­дем ас­пек­та на “съ­щес­т­ву­ва­не­то” в гра­нич­ната си­ту­а­ция

С три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то, ние все още не сме ние са­ми­те по пъ­тя на соб­с­т­ве­на­та ни ре­а­ли­за­ция. Ние тряб­ва да тър­сим пре­о­до­ля­ва­не­то на без­мис­ле­ност­та и ни­щож­ност­та на све­та. Случва се та­ка, че гра­нич­на­та си­ту­а­ция кон­с­ти­ту­и­ра на­ша­та дейс­т­ви­тел­ност и фак­ти­чес­ка за­сег­на­тост на на­ше­то „аз“. Та­ка от фи­ло­соф­с­ка глед­на точ­ка проти­ча  про­цес с фун­да­мен­тал­на зна­чи­мост. Пред­мет­ност­та прес­та­ва да бъ­де не­що за нас. То­ва е про­цес, при кой­то се раз­к­ри­ват пре­дел­ни ас­пек­ти.Те обаче от­но­во и от­но­во се из­п­лъз­ват от пря­ка­та въз­мож­ност да бъ­дат из­ра­зе­ни с ези­ка и сред­с­т­ва­та на пред­мет­но­то мис­ле­не. В то­зи про­цес вър­ху фи­ло­софска ос­но­ва – ка­то “осъ­щес­т­вя­ва­не на съ­щес­т­ву­ва­не­то в тран­с­цен­ден­т­но­то” – се вна­ся свет­ли­на за при­чи­на­та на мо­е­то лич­но би­тие, ос­вет­ля­ва се съ­ществу­ва­не­то. (Existenzerhellung).

Съ­щес­т­ву­ва­не­то ка­то вът­реш­но оза­ря­ва­не или прос­вет­ле­ние (Existenzerhellung) не мо­же да се наб­лю­да­ва ка­то та­ко­ва в да­де­на ем­пи­рич­на наг­лед­ност. В три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то има яс­на ко­му­ни­катив­ност. Съ­щес­т­ву­ва­не­то ка­то прос­вет­ле­ние ня­ма при­над­ле­жа­ща­та му обектив­ност, ко­я­то мо­же да се до­кос­не с пред­мет­на осе­за­е­мост. То се на­соч­ва към три­те на­чи­на на Все­об­х­ват­но­то. То мо­же да се съ­об­ща­ва в тях, ма­кар и са­мо неп­ря­ко. “За­то­ва съ­щес­т­ву­ва неп­ре­о­до­ли­ма гра­ни­ца на съ­об­ще­ни­е­то и не­понят­на ко­му­ни­ка­ция.” /ФВО, 117/. То­ва, ко­е­то се из­вър­ш­ва в ек­зис­тен­ци­ал­но­то общение меж­ду чо­ве­ци­те – в ко­му­ни­ка­ци­я­та, – е по­ве­че от то­ва, ко­е­то мо­же да се из­ра­зи със сло­ва.

В све­та на яв­ле­ни­я­та е съ­щес­т­ве­но са­мо то­ва, ко­е­то мо­же да се съ­об­щи и придоби­ва плът в ези­ка на об­щоз­на­чи­мо­то, об­що­за­дъл­жи­тел­но­то и пред­мет­но­то. Същес­т­ву­ва­не­то ка­то вът­реш­но оза­ря­ва­не е не­що дру­го. То е не­що по­ве­че. То не се из­ра­зя­ва с то­зи език и не е ди­рек­т­но съ­об­щи­мо.

То­зи на­чин на съ­щес­т­ву­ва­не тряб­ва да бъ­де бу­ден в нас, спо­ред въз­мож­ностите, за да мо­жем ние изоб­що да мис­лим за не­го и то да вна­ся свет­ли­на в нас. Ние тряб­ва да пре­об­ра­зу­ва­ме то­ва мис­ле­не в соб­с­т­ве­но би­тие, ако ис­ка­ме да раз­бе­рем он­зи сми­съл, за кой­то ста­ва въп­рос.

К. Яс­перс де­фи­ни­ра в се­дем точ­ки раз­би­ра­не­то си за съ­щес­т­ву­ва­не­то (Existenz).

б.1. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то не е би­ти­е­то ка­то та­ко­ва, но е въз­мож­ността да бъ­деш би­тие” /ФВО, 118/. Под то­ва тряб­ва да се раз­би­ра, че аз не съм съ­ществу­ва­не, а въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не. Съ­щес­т­ву­ва­не­то пра­ви пос­то­ян­но из­бор да бъ­де или да не бъ­де. Аз съм сво­бо­ден да ре­ша, да­ли ис­кам да бъ­да съ­щес­т­вуване. Не­об­хо­ди­мо е са­мо да взе­ма от­го­вор­но и се­ри­оз­но ре­ше­ние. Без се­ри­озност­та на ре­ше­ни­е­то, аз не бих бил аз са­ми­ят, а са­мо прос­то съ­щес­т­ву­ва­не, на ко­е­то, в края на кра­и­ща­та е без­раз­лич­но, да­ли е или не е.

б.2. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е лич­но­то „аз“, ко­е­то се от­на­ся към се­бе си и в то­ва осъзна­ва от­но­ше­ни­е­то си към си­ла­та, към тран­с­цен­ден­т­ност­та, чрез ко­я­то е уста­но­ве­но. (Кир­ке­гор)” /ФВО, 118/. То­ва по­каз­ва и до­каз­ва, че не мо­же да има съ­ществу­ва­не без тран­с­цен­ден­т­ност. Тран­с­цен­ден­т­ност­та е съ­щевре­мен­но струк­ту­ра­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е сво­бо­да­та, която умее да го при­до­бие чрез тран­с­цен­ден­т­ност­та. В тази сво­бо­да не дейс­т­ва ни­що при­ну­ди­тел­но. Същес­т­ву­ва­не­то мо­же и да го ня­ма, ако аз не го же­лая.

б.3. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е…. ка­то са­мо­то “аз”, не­за­ме­ни­мо и не­за­мес­ти­мо.” /ФВО, 118/. С то­ва се из­тък­ва, че при съ­щес­т­ву­ва­не­то ста­ва въп­рос за не­що по­ве­че, от­колко­то за обик­но­ве­на­та ем­пи­рич­ност (пред­мет­ност). “Фак­тът не е още съ­ществу­ва­не.” /ФВО, 119/. Под съ­щес­т­ву­ва­не, К. Яс­перс ня­ма пред­вид еди­нич­на­та предмет­ност, а дейс­т­ви­тел­ност­та, ко­я­то ка­то за­да­ча за са­ма­та се­бе си и въз­можност е без­к­рай­на.

“Съ­щес­т­ву­ва­не­то е не са­мо про­цес в све­та, но про­из­ли­за­не от дру­га­де, ко­ето се про­я­вя­ва в све­та ка­то яв­ле­ние.” /ФВО, 119/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е не са­мо мо­я­та спо­соб­ност да взе­мам ре­ше­ния в би­ти­е­то. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­ност­та за ре­ше­ни­е­то, чрез чи­я­то не­об­хо­ди­мост аз съм са­ми­ят “аз”. То­ва, ко­е­то съм, аз ста­вам чрез сво­бод­но­то си ре­ше­ние. Та­ка из­бо­рът във въз­мож­ност­та да същес­т­ву­вам е фак­ти­чес­ки със­то­я­ние да се раз­по­ла­га със соб­с­т­ве­на­та сво­бода пред на­ли­чи­е­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

б.4. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е ис­то­рич­но.” /ФВО, 120/. В мо­мен­та на въп­рос­но­то ре­ше­ние, същес­т­ву­ва­не­то е свър­за­но с би­ти­е­то в све­та и та­ка е по-не­об­хо­ди­мост свърза­но и с ис­то­ри­я­та. Съ­щес­т­ву­ва­не­то оба­че про­ник­ва в би­ти­е­то с не­го­ва­та слу­чай­ност. “За раз­ли­ка от ис­то­ри­я­та ка­то не­що из­ця­ло пре­ход­но в неп­ре­късна­тост­та на пре­да­ни­е­то, съ­щес­т­ву­ва­не­то е връ­ща­не към се­бе си във вре­ме­то ка­то връ­ща­не на нас­то­я­ще­то от веч­но­то.”  /ФВО, 120/.

б.5. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­но са­мо в ко­му­ни­ка­ция с дру­ги съ­щес­т­ву­ва­ния.” /ФВО, 120/. Лич­но­то би­тие се връ­ща към се­бе си ка­то съ­щес­т­ву­ва­не, ко­га­то влиза в ко­му­ни­ка­ция с дру­го “аз”. Ако ис­ти­на­та се изо­ли­ра, тя ве­че не е ис­ти­на. Зато­ва към съ­щес­т­ву­ва­не­то спа­да бо­ре­ща­та се и осъ­щес­т­вя­ва­ща­та се лю­бов.

б.6.“ Чрез зна­ни­е­то, че съ­щес­т­ву­вам аз не мо­га да бъ­да дейс­т­вител­но съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz). /ФВО, 120/. Зна­ни­е­то, ос­но­ва­ващо се на се­тив­ния опит, е не­що окон­ча­тел­но да­де­но и оп­ре­де­ле­но в пред­метното би­тие.И ако съ­щес­т­ву­ва­не­то се свеж­да са­мо до те­зи оп­ре­де­ле­нос­ти, то от не­го би би­ла от­не­та “въз­мож­ност­та” за сво­бод­на­та ре­а­ли­за­ция из­вън предмет­ност­та.То­ва, ко­е­то ос­та­ва е чис­то­то ем­пи­рич­но би­тие (Dasein) един­с­т­ве­но в гра­ни­ци­те на се­тив­на­та да­де­ност . “Вслед­с­т­вие на то­ва, меж­ду хо­ра­та ще се про­я­вя­ва от­но­во и от­но­во съз­на­ни­е­то, че зна­чител­но­то все още не е ка­за­но, фак­ти­чес­ко­то още не е нап­ра­ве­но.” /ФВО, 121/. При­чина­та за то­ва е, че съ­щес­т­ву­ва­не­то ни­ко­га не се по­я­вя­ва не­пос­ред­с­т­ве­но, а е ви­на­ги дъл­бо­ко ста­е­но и е са­мо опос­ред­с­т­ве­но.

б.7. “Съ­щес­т­ву­ва­не­то, въз­п­ри­е­то със съз­на­ни­е­то, че е то е да­де­но ка­то дар, е спо­та­е­но в ос­но­ва­та си.” /ФВО, 121/. За­що оби­чам? За­що вяр­вам? За­що съм ре­ши­те­лен? На те­зи въп­ро­си ни­ко­га не мо­же да се да­де от­го­вор.

“За на­ше­то поз­на­ние дейс­т­ви­тел­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то е без ос­но­ва. Това, ко­е­то се по­каз­ва в не­го­во­то без­на­ча­лие, за нас е на­ча­ло, но не и пред­мет, не и ус­та­но­ве­ност, не и си­гур­ност.” /ФВО, 121/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­мож­ност в гра­нич­на­та си­ту­а­ция.В та­зи въз­мож­ност се осъ­щес­т­вя­ва про­цес,  кой­то е опит да се пре­о­до­лее на­пъл­но гра­ни­ца­та на све­тов­на­та пред­мет­ност. Осъ­ществява­що­то се съ­щес­т­ву­ва­не е дви­же­ние по прин­цип из­вън има­нен­т­ност­та, ко­ято не мо­же да да­де от­го­вор  за как­во ста­ва въп­рос, ко­га­то тряб­ва да се пра­вят окон­ча­тел­ни из­во­ди .В ней­ния об­х­ват пос­лед­но­то и фак­ти­чес­ко­то са не­разби­ра­е­ми. С то­ва убеж­де­ние све­тов­но­то за­губ­ва вся­ка аб­со­лют­на зна­чи­мост. В гра­нич­на­та си­ту­а­ция има­нен­т­но­то е без зна­че­ние.

Как­во оба­че по съ­щес­т­во и фак­ти­чес­ки се отна­ся до лич­ност­та? Не ве­че све­тът или не­що има­нен­т­но, не един нов свръх­с­вят, а по прин­цип нез­на­чи­тел­ност­та и ни­щож­ност­та на све­тов­но­то. Све­тът се приб­ли­жа­ва към ме­не в гра­нич­на­та си­ту­а­ция имен­но чрез та­зи своя ос­нов­на чер­та. За­ся­гай­ки ме ек­зис­тен­ци­ал­но в мо­е­то соб­с­т­ве­но “аз”, све­тов­но­то доказ­ва от са­мо се­бе си без­к­рай­на­та си от­но­си­тел­ност. В гра­нич­на­та си­ту­а­ция не­го­ва­та не-би­тий­ност се изя­вя­ва в сми­съл, че всич­ко пред­мет­но гу­би своето зна­че­ние.Съ­щев­ре­мен­но све­тов­но­то не мо­же да се схва­ща ка­то чис­та не-битийс­т­ве­ност.От­не­се­но към „аз-а“ то раз­к­ри­ва и дру­га из­к­лю­чи­тел­на звначимост.То е ця­ла­та пред­мет­ност, и в не­го­ва­та все­об­х­ват­ност е съх­ра­не­на всяка при­чи­на. То­ва е са­мо­то би­тие, в ко­е­то се на­ми­ра всич­ко, и се обос­но­ва­ва всич­ко, ко­е­то ви­на­ги съ­щес­т­ву­ва.

Та­ка в без­д­на­та на не-би­тий­ност­та ме за­ся­га са­мо­то би­тие,  което аз раз­би­рам ка­то не­гов сми­съ­ла . При К. Яс­перс то но­си на­и­ме­но­ва­ни­е­то тран­с­цен­ден­т­ност ка­то аб­со­лют­на гра­ни­ца над вся­ка има­нен­т­ност в ця­лост. Това не е пред­мет и не е идея. То е по­ве­че то­ва, ко­е­то се от­на­ся до ме­не в безкрай­ни­те си из­ме­ре­ния, дъл­бо­ко същ­нос­т­но за­ся­га и раз­тър­с­ва мо­е­то“аз“ в гра­нич­на­та си­ту­а­ция и съ­щев­ре­мен­но се раз­к­ри­ва от са­мо се­бе си ка­то “над”( транс) всич­ко све­тов­но в съ­щес­т­ву­ва­не­то. “Та­ка, как­то аз не мо­га да съ­ществу­вам без све­та, та­ка и са­ми­ят аз не съм и съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) без тран­с­цен­ден­т­ност.” /Ф, ІІ, 48/. Сле­до­ва­тел­но, съ­щес­т­ву­ва­не­то е въз­п­ри­е­мане на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

“Съ­щес­т­ву­ва­не­то е ем­пи­рич­ност­та на собстве­но­то “аз”, от­на­ся­що се към се­бе си и с то­ва към тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ЕФ, 17/.

5. ТРАН­С­ЦЕН­ДЕН­Т­НОСТ И РЕ­А­ЛИ­ЗА­ЦИЯ НА ИС­ТИН­С­КА­ТА ЧО­ВЕШ­КА СЪЩ­НОСТ

“Тран­с­цен­ден­т­ност­та е нас­то­я­ще, ако све­тът се въз­п­ри­е­ма и се мис­ли ве­че, не ка­то със­то­ящ се от са­мо се­бе си, съ­щес­т­ву­ващ от са­мо се­бе си, а ка­то пре­ход.” /ФВО, 213/. То­зи пре­ход от има­нен­т­ност, от ма­те­ри­ал­на пред­мет­ност към тран­с­цен­ден­т­ност оз­на­ча­ва скок. За на­ше­то поз­на­ние све­тът не е затво­ре­но в се­бе си ця­ло, не е хар­мо­нич­но ця­лос­т­но съ-би­тие. Той не е поз­на­ваем от са­мо се­бе си. “За на­уч­но­то поз­на­ние све­тът е без ос­но­ва.” /ФВО, 138/. Ед­ва този въз­г­лед съз­да­ва за мис­ле­щия чо­век прос­т­ран­с­т­во за сво­бо­да­та на съ­ществу­ва­не­то, а на ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не – съз­на­ни­е­то за въз­можност­та на не­го­вия про­из­ход от све­та към тран­с­цен­ден­т­ност­та.

То­зи скок има из­к­лю­чи­тел­ни пос­лед­с­т­вия.

Пър­во, ние ста­ва­ме сво­бод­ни за све­та. Щом све­тът не се зат­ва­ря ка­то ця­ло, ние раз­чуп­ва­ме вся­ка кар­ти­на на све­та, ко­я­то би мог­ла да ни зав­ла­дее и да го ог­ра­ни­чи . Ние сме от­к­ри­ти за не­ог­ра­ни­че­но­то поз­на­ние и с то­ва сме в све­та. По то­зи на­чин ние ста­ва­ме сво­бод­ни за са­ми­те нас в све­та. “Въп­ре­ки че като ем­пи­рич­но би­тие в на­ша­та ре­ал­ност, ние про­из­хож­да­ме на­пъл­но от све­та, като въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz) ние има­ме на­ча­ло­то си из­вън све­та. От не­го съ­от­вет­но ние въз­дейс­т­ва­ме на све­та.” /ФВО, 139/. В края на кра­ищата ние ста­ва­ме сво­бод­ни за са­ми­те нас в от­но­ше­ние към тран­с­цен­ден­т­ността.

“Дос­тиг­на­ли до рав­но­ве­си­е­то в ця­ла­та Все­ле­на, ние се до­кос­ва­ме до ос­но­вата на тран­с­цен­ден­т­ност­та. Тук е при­бе­жи­ще­то. Връ­щай­ки се от не­го об­рат­но към све­та, ние се зах­ва­ща­ме със за­да­чи­те, ко­и­то на­рас­т­ват за нас по пъ­тя през на­ши­те си­ту­а­ции.” /ФВО, 139/. Све­тът ве­че не е съ­щес­т­ву­ва­що­то от са­мо се­бе си. Всич­ки ця­лос­т­ни пред­с­та­ви се оказ­ват не­дос­та­тъч­ни, те имат ог­ра­ни­че­на ре­зул­тат­ност за ем­пи­рич­но­то поз­на­ние на све­та. Ние тръг­ва­ме към всич­ки по­со­ки на све­та и на­ми­ра­ме в не­го без­к­рай­ност­та на поз­на­ва­е­ми­те не­ща. Сами­ят свят в не­го­ва­та ця­лост оба­че

ние не мо­жем да раз­бе­рем и да мис­лим в съ­от­вет­с­т­вие с не­го. За на­ше­то знание той не е пред­мет, а са­мо ед­на идея ка­то за­да­ча за из­с­лед­ва­не. Ако та­ка оста­вим всич­ки ця­лос­т­ни пред­с­та­ви зад нас, въз­ник­ва от­к­ри­тост­та за всич­ко, ко­е­то е дейс­т­ви­тел­но в све­та. От пред­ва­ри­тел­ни­те про­ек­ти на ця­ло­то възник­ва сво­бод­на го­тов­ност за все­ки нов опит. “Там, къ­де­то въз­п­ри­е­мам трансцен­ден­т­ност­та ка­то дейс­т­ви­тел­на, там аз съм “са­ми­ят аз” (т. е. мо­я­та ис­тинска чо­веш­ка същ­ност, б. а.) ка­то дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 139/.

Пър­во­на­чал­но, да­де­ност­та на тран­с­цен­ден­т­ност­та се по­я­вя­ва ви­на­ги ка­то “спе­ци­фи­чен на­чин на от­ри­ца­ние”, ко­е­то­се ха­рак­те­ри­зи­ра по че­ти­ри на­чина:

а) Тран­с­цен­ден­т­ност­та се изя­вя­ва в из­вър­ш­ва­що­то се тран­с­цен­дент­ти­ра­не ка­то аб­со­лют­на без­п­ред­мет­ност. В срав­не­ние с пред­мет­ност­та на све­тов­ното, тя се явя­ва ка­то “аб­со­лют­но ни­що”, т. е. в нея ня­ма не­що от пред­мет­ност­та. Пред­мет­ност­та на све­тов­но­то е не­го­ва от­ли­чи­тел­на ос­нов­на чер­та.Пред­метност­та е не­що пре­дел­но и край­но в оп­ре­де­ле­ност­та си. Та­ка то по са­мо се­бе си се про­ти­во­пос­та­вя на ми­съл­та. Ми­съл­та мо­же да ов­ла­дее пред­мет­но­то именно въз ос­но­ва на та­зи оп­ре­де­ле­ност. Тя дос­ти­га ни­во­то на не­що окон­ча­телно.

Съ­щес­т­ву­вай­ки оба­че аз мо­га да бъ­да раз­тър­сен ек­зис­тен­ци­ал­но от не­що, което не ми про­ти­вос­тои ка­то пред­мет­ност или ка­то обект. То­ва не е гра­ни­ца или рав­ни­ще, до­ри ве­че не е не­що пре­дел­но. Тук ве­че ня­ма не­що оп­ре­де­ле­но, а сама­та без­г­ра­нич­ност, ко­я­то ме за­ся­га без­к­рай­но ка­то сми­съл и лич­нос­т­на реа­ли­за­ция. За­то­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та ни­ко­га не мо­же да бъ­де пред­мет, нито пък мо­же да ста­не та­къв;

б) Тран­с­цен­ден­т­ност­та е не­поз­на­ва­е­ма, за­що­то поз­на­ва­е­мо е са­мо пред­метното.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та е то­ва, ко­е­то не мо­же да се поз­нае. По ем­пи­ри­чен път тук мис­ле­не­то за­губ­ва вся­как­ва спо­соб­ност и с то­ва – вся­ка си­ла. Об­раз­но каза­но ло­гич­но­то е в ръ­це­те на са­мия аб­сурд, кой­то не мо­же да го “раз­бе­ре” и спря­мо кой­то то се чув­с­т­ва “пот­ре­се­но” в най-дъл­бо­ки­те си ос­но­ва­ния.

Ка­то не­поз­на­ва­е­ма тран­с­цен­ден­т­ност­та е не­що ка­чес­т­ве­но съв­сем дру­го в срав­не­ние с всич­ки из­точ­ни­ци в поз­на­ва­тел­ния про­цес, при кой­то се оси­гурява ин­фор­ма­ци­о­нен по­ток в рам­ки­те на има­нен­т­но­то. Сле­до­ва­тел­но, не е вярно, че тран­с­цен­ден­т­ност­та ня­ма ни­що об­що с мис­ле­не­то. Нез­на­ни­е­то в слу­чая е не­об­хо­ди­ми­ят от­ри­ца­те­лен из­раз на аб­со­лют­на­та бди­тел­ност на мис­ленето. За­то­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та не тряб­ва да се раз­би­ра ка­то нез­на­ние и про­ти­во­ре­чие спря­мо има­нен­т­ност­та, или ка­то не­яс­на проб­ле­ма­тич­ност. По този на­чин на нез­на­ни­е­то про­ти­вос­тои са­мо по­лу­и­ма­нен­то­то или не­яс­но разбра­но­то има­нен­т­но, но ни­ко­га тран­с­цен­ден­т­ност­та. Пос­лед­на­та има своя собстве­на, нес­рав­ни­ма със све­тов­но­то поз­на­ние си­ла и стро­гост, ко­я­то е от друг про­из­ход и от дру­га същ­ност в срав­не­ние с ек­зак­т­ност­та на има­нен­т­ното поз­на­ние. Ако то­ва нез­на­ние се обяс­ня­ва са­мо ка­то не­га­тив­ност, то­ва е погреш­но. Тран­с­цен­ден­т­ност­та не е не­га­тив­ност. Спо­ред сво­я­та същ­ност тя е не­що съв­сем раз­лич­но от пред­мет­ност­та, ко­я­то ние раз­би­ра­ме, са­мо ако в наше­то пред­мет­но мис­ле­не по­со­чим как­во не е тран­с­цен­ден­т­ност. Тран­с­цен­дентност­та за нас е дейс­т­ви­тел­ност­та в раз­рив с вся­ко мис­ле­не;

в) Тран­с­цен­ден­т­ност­та по не­об­хо­ди­мост е да­де­на с ка­чес­т­во­то си неп­ри­нудител­ност в съ­пос­та­ви­те­лен план с при­ну­ди­тел­ния ха­рак­тер на вся­ко има­нентно поз­на­ние. “Зна­чи­ма­та за нас ис­ти­на за­поч­ва имен­но от­там, къ­де­то изобщо свър­ш­ва при­ну­ди­тел­но­то в съз­на­ни­е­то.” /ЕФ, 29/.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та е “ни­що­то”, т. е. без­п­ред­мет­но­то. Къ­де­то ня­ма не­що, то “ни­що­то” не мо­же да уп­раж­ня­ва на­тиск. Тран­с­цен­ден­т­ност­та не при­нуж­да­ва, защо­то тя ни­ко­га и ни­къ­де не при­със­т­ва с нат­рап­чи­вост­та на све­тов­но­то. Относ­но тран­с­цен­ден­т­ност­та аз не мо­га да бъ­да в от­но­ше­ние на “при­те­жа­ние”. И та­ка, ни­то аз са­ми­ят мо­га да бъ­да при­ну­ден или оп­ре­де­лен от нея, ни­то съм в със­то­я­ние да при­нуж­да­вам дру­ги да я осъз­на­ват. За­що­то вся­ко до­ка­за­телство по­каз­ва ви­на­ги са­мо един има­нен­тен пред­мет. Вся­ко по­ня­тие, ко­е­то предста­вям за раз­би­ра­не, би мог­ло да бъ­де са­мо не­що има­нен­т­но раз­б­ра­но или мис­ле­но. Вся­ка ло­ги­чес­ка пос­ле­до­ва­тел­ност – в сми­съл на има­нен­т­на ло­гика – при­нуж­да­ва­ща чрез сво­я­та оче­вид­ност – во­ди са­мо до “има­нен­т­но познание”. Ако аз не съм се ре­шил да встъ­пя в ос­нов­на­та си­ту­а­ция дейс­т­ви­тел­но, то­га­ва ня­ма да се из­вър­ши ни­що дру­го, ос­вен ед­на чис­то има­нен­т­на ма­ши­нация на ми­съл­та. Тран­с­цен­ден­т­ност­та се пре­дос­та­вя на сво­бо­да­та на мо­е­то “аз”, как­то и за­лег­на­ла­та в нея въз­мож­ност на пър­во­на­чал­но взе­ма­не на ре­шение.

Съ­що и в оп­ре­де­ле­ни­е­то “неп­ри­ну­ди­те­лен” тряб­ва да се ви­ди за­бе­ле­жи­телното по­ло­жи­тел­но яд­ро. Тран­с­цен­ден­т­ност­та изис­к­ва мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не в гра­нич­на­та си­ту­а­ция с нес­рав­ни­ма и не­пог­ре­ши­ма си­ла, в срав­не­ния с ко­я­то вся­ка има­нен­т­на си­ла на ми­съл­та е са­мо ед­на сян­ка. За то­ва тък­мо осъз­на­ване­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та в съ­щес­т­ву­ва­не­то мо­же да се ин­тер­п­ре­ти­ра като “аб­со­лют­но съз­на­ние”, ка­то на­чин на “си­гур­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то”.

г) На­чи­нът, по кой­то тран­с­цен­ден­т­ност­та в съ­щес­т­ву­ва­не­то мо­же да се ин­терпре­ти­ра ка­то да­де­ност в гра­нич­на­та си­ту­а­ция, има по не­об­хо­ди­мост спе­цифи­ка­та на не­що, ко­е­то не е все­об­що. При об­що­ва­лид­ност­та на има­нен­т­но­то “съз­на­ние въ­об­ще” е на­пъл­но без зна­че­ние, кой мис­ли, и да­ли то­зи мис­лещ е екзис­тен­ци­ал­но за­сег­нат от не­го или не. То е зна­чи­мо, без ог­лед на вре­ме, то е това, ко­е­то все­ки мо­же да мис­ли по ед­на­къв на­чин. “Лич­но­то аз на мис­ле­щия” е из­чез­на­ло в ми­съл­та. Тъй ка­то не е важ­но, кой мис­ли, все­ки мис­лещ мо­же да бъде за­ме­нен от ня­кой друг в ано­ним­ния свят на обек­ти­те.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та ни­ко­га не е без­лич­но­то об­що за ек­зис­тен­ци­ал­но­то същес­т­ву­ва­не. Тран­с­цен­ден­т­ност­та съ­щес­т­ву­ва за ме­не, са­мо аз съм за­сег­нат от нея без­г­ра­нич­но, при ко­е­то аз, ста­вай­ки съ­щес­т­ву­ва­не (Existenz), вли­зам на­ис­ти­на в дейс­т­ви­тел­ност­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция. “Без съ­щес­т­ву­ва­не се гу­би сми­съ­лът на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /РЕ, 37/. Аз са­мият, без да мо­га да бъ­да за­ме­нен от дру­га лич­ност, тряб­ва да встъ­пя в гра­нична­та си­ту­а­ция, да й се раз­к­рия на­пъл­но и да й се от­дам. Са­мо в та­зи не­за­ме­няемост аз мо­га да въз­п­ри­е­ма спо­та­е­ния сми­съл на веч­ност­та. Та­ка в не­га­тивност­та на “не­об­що­ва­лид­но­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та“, за­дейс­т­ва­ща ме в “не-об­ща­та” гра­нич­на си­ту­а­ция е скри­та най-бе­зус­лов­на­та си­ла, за­ся­га­ща неизбеж­но все­ки ка­то лич­но “аз”. Тя ни­ко­га не мо­же да бъ­де при­ну­ди­тел­на си­ла и не се от­на­ся до “чо­ве­ка въ­об­ще” и “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.

Тък­мо в ут­вър­ж­да­ва­не­то на соб­с­т­ве­но­то “аз” се из­ра­зя­ва по­ло­жи­тел­ни­ят ха­рак­тер на тран­с­цен­ден­т­ност­та. И са­мо чрез то­ва “ут­вър­ж­да­ва­не” тран­с­цен­ден­т­ност­та ста­ва да­де­ност, из­вър­ш­ва се тран­с­цен­ден­ти­ра­не­то, ко­е­то е всъщ­ност фи­ло­со­фи­я­та. Фи­ло­со­фи­я­та се осъ­ществя­ва чрез мис­ле­не със соб­с­т­ве­ни на­ча­ла.

6. ИДЕЯТА ЗА ОСНОВНОТО ЗНАНИЕ (GRUND­­WISSEN)

Опи­тът от нами­ра­не­то на соб­с­т­ве­но­то “аз” в све­та, вър­ви по след­ния път:

АЗ СЪМ в све­та. В об­к­ръ­жа­ва­ща­та ме дейс­т­ви­тел­ност аз съм да­де­ност в нея като из­ця­ло ем­пи­рич­но би­тие.

АЗ МИС­ЛЯ. В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” мис­ле­не­то има при­ну­ди­тел­на пра­вил­ност.

АЗ СЪМ ДУХ. Въз ос­но­ва на би­ти­е­то и “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то мо­же да раз­к­ри­ва идеи на све­та. То­зи свят на твор­чес­кото пре­об­ра­зу­ва­не се приб­ли­жа­ва към менe и се из­ра­зява чрез ме­не. “Из­ра­зен от мен”, све­тът се ха­рак­те­ри­зи­ра от към стра­на­та на обек­та. Све­тът е об­що­то от три­те на­ча­ла: би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще” и дух. Това оба­че не доп­ри­на­ся с ни­що за въп­ро­са, как се въз­п­ри­е­мам аз ка­то лич­ност в све­та, ко­га­то аз осъз­на­вам сво­бо­да­та си.До­се­га за нея ня­ма­ше мяс­то. Следова­тел­но, съ­щес­т­ву­ва и не­що дру­го. В опи­та на сво­бо­да­та аз се въз­п­ри­е­мам като въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не. В осъз­на­ва­не­то на сво­бо­да­та си, аз се на­тък­вам на гра­ни­ци, ко­и­то не мо­га да въз­п­ри­е­ма и из­вън ко­и­то не мо­га да про­ник­на.Та­ка аз осъз­на­вам ед­на  си­ла, на ко­я­то аз съм по­да­рен в мо­я­та сво­бо­да. Аз не мо­га да съ­щес­т­ву­вам чрез са­мия се­бе си без нея. Та­зи си­ла, К. Яс­перс оп­ре­деля ка­то тран­с­цен­ден­т­ност.По то­зи на­чин ре­ша­ва­що­то дейс­т­вие се из­вър­ш­ва при по­лу­ча­ва­не­то на опит в да­ден гра­ни­чен сек­тор от жи­во­та . То­зи опит става за ме­не ек­зис­тен­ци­ал­на си­ту­а­ция, в ко­я­то се изяс­ня­ва ско­кът меж­ду иманен­т­ност и тран­с­цен­ден­т­ност. В слу­чая чо­век пър­во се сдо­би­ва с идея за света, а след то­ва и за су­бек­тив­ност­та, за да мо­же впос­лед­с­т­вие да се осъ­ществи ско­кът от ем­пи­рич­ния свят и чо­веш­ка­та су­бек­тив­ност към скри­та­та същност на тран­с­цен­ден­т­ност­та. То­зи скок се из­вър­ш­ва чрез дви­же­ни­е­то на фи­лософ­с­ка­та ми­съл. И имен­но за­то­ва фи­ло­со­фи­я­та е дви­же­ни­е­то, мис­ле­що­то движение, от има­нен­т­ност към тран­с­цен­ден­т­ност. То­ва тран­с­цен­ден­ти­ра­не поставя ем­пи­рич­ния свят на сце­на­та на яв­ле­ни­я­та, ка­то чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ване ста­ва пред­мет на съз­на­ни­е­то, а скри­та­та и сък­ро­ве­на същ­ност се прев­ръща в пос­лед­на цел, ко­га­то жи­во­тът се раз­г­леж­да от глед­на точ­ка на веч­ността (sub specie aeternitatis). Всич­ко то­ва се из­вър­ш­ва в опи­та на ек­зистен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция, в гра­нич­ния об­х­ват меж­ду има­нен­т­ност и тран­с­ценден­т­ност­та. В то­зи кон­текст от осо­бе­но зна­че­ние е ес­тес­т­во­то на гра­ни­ци­те, тъй ка­то те не мо­гат да се фик­си­рат. Те са пре­ли­ва­щи се. Те са от­во­ре­ни и в две­те по­со­ки – и към тран­с­цен­ден­т­ност­та и към има­нен­т­ност­та. Об­с­то­я­телство­то, че гра­ни­ца­та меж­ду има­нен­т­ност­та и гра­нич­ния об­х­ват е от­во­ре­на не оз­на­ча­ва, че то ни­ко­га ня­ма да мо­же да из­с­лед­ва всич­ко, ни­ко­га ня­ма да може да дос­тиг­не до оп­ре­де­лен пре­дел. Гра­ни­ца­та на то­зи гра­ни­чен об­х­ват спрямо тран­с­цен­ден­т­ност­та е съ­що тол­ко­ва мал­ко ре­ал­на или оп­ре­де­ли­ма, за­щото тран­с­цен­ден­т­ност­та ви­на­ги са­мо се за­гат­ва, но ни­ко­га не ста­ва ре­ал­на, ни­ко­га не мо­же да се ус­та­но­ви.В то­зи гра­ни­чен об­х­ват оба­че се про­ти­чат реша­ва­ща­та ми­съл и дейс­т­вие. Тук ние се схва­ща­ме ка­то лич­нос­ти. От­тук ние се опит­ва­ме да раз­бе­рем сми­съ­ла и на има­нен­т­ност­та на све­та. Тук ни се разкрива тран­с­цен­ден­т­ност­та, тук ние се ос­ме­ля­ва­ме да из­вър­шим ско­ка от има­нентност към тран­с­цен­ден­т­ност.

В то­зи про­цес се включ­ват съ­що на­чи­ни­те на ос­нов­но­то зна­ние: от ед­на страна – би­тие, “съз­на­ние въ­об­ще“ и дух, свят и от дру­га – съ­щес­т­ву­ва­не и трансцен­ден­т­ност.То­ва се от­на­ся и до са­мос­то­я­тел­ност­та на на­ча­ла­та и на­чините на Все­об­х­ват­но­то. Във все­ки на­чин на Все­об­х­ват­но­то е на­ли­це оп­ре­де­лено на­ча­ло, ко­е­то не мо­же да се све­де до дру­го.

“За яс­но­та­та на съз­на­ни­е­то ни ка­то лич­ност и съз­на­ни­е­то за би­ти­е­то (двете от­дел­ни ед­но от дру­го), ние тряб­ва да усе­тим все­ки на­чин на Все­об­х­ват­ното, да му се от­да­дем, да го съ­бу­дим в нас.” /ФВО, 122/. Съг­ла­си­е­то с ос­нов­но­то знание за­ся­га са­мо фор­ма­та на ос­нов­ния опит. Ре­ша­ва­що­то е, че чо­ве­кът да има съот­вет­на­та пси­хич­на наг­ла да бъ­де “об­ла­дан” от ос­нов­но­то зна­ние. Ед­ва тогава, из­пъл­нен от не­го при ця­лос­т­но­то му ус­во­я­ва­не и при­до­би­ва­не, то­зи основен опит ста­ва дейс­т­ви­те­лен за чо­ве­ка.

Във все­ки на­чин на Все­об­х­ват­но­то ис­ти­на­та има свой сво­е­об­ра­зен сми­съл:

• · В “съз­на­ни­е­то въ­об­ще” е то­зи на при­ну­ди­тел­на­та общо­ва­лид­ност.

• · За вся­ко “аз мис­ля” е то­зи за са­мо­ут­вър­ж­да­ва­не­то на вся­ко съ­от­вет­но би­тие.

• · В ду­ха е то­зи на дви­же­ни­е­то в иде­и­те и в раз­би­ра­нето им.

• · В съ­щес­т­ву­ва­не­то е то­зи на отъж­дествява­не­то с ис­тин­ния прин­цип в бе­зус­лов­ност­та на ис­то­ри­чес­ко­то ре­ше­ние чрез за­дъл­бо­ча­ва­що­то се в без­к­рай­ност­та пов­то­ре­ние на лю­бов­та и ра­зу­ма.

В ос­нов­но­то зна­ние ня­ма при­ну­да­та и за­дъл­жи­тел­ния ха­рак­тер на въз­п­ри­е­ма­на­та ис­ти­на, как­то то­ва е при ек­зактни­те на­у­ки с тях­но­то по не­об­хо­ди­мост об­що­ва­лид­но зна­ние. В не­го не е из­разе­на и вя­ра­та. “То се на­ми­ра на гра­ни­ца­та меж­ду на­уч­но­то поз­на­ние и ек­зистен­ци­ал­на­та фи­ло­со­фия.” /ФВО, 149/. С на­у­ка­та то­ва ос­нов­но зна­ние има са­мо едно об­що: то съ­що не при­е­ма окон­ча­тел­на фор­ма и не е зат­во­ре­но за но­во­то в живо­та на чо­ве­ка.

Ни­во­то на на­уч­ния прог­рес е раз­ли­чен за всяко ис­то­ри­чес­ко вре­ме, но той не­из­мен­но е съ­път­с­т­ву­ван от ди­на­ми­ка­та на от­к­ри­ва­тел­с­кия чо­веш­ки дух, по­ра­ди ко­е­то и на­уч­но-из­с­ле­до­ва­тел­с­ка­та дейност ни­ко­га не мо­же да ос­та­не в зас­той.

Как стои оба­че въп­ро­сът при ос­нов­но­то зна­ние?

Струк­ту­ри­те на то­ва, ка­то как­во и ка­то как­ви ние се въз­п­ри­е­ма­ме, мо­гат да се мис­лят ис­то­ри­чес­ки твър­де раз­лич­но. “Ние жи­ве­ем ви­на­ги в ед­но ос­нов­но зна­ние (поз­на­ние). /ФВО, 145/. То е ка­то вся­ка ед­на го­ля­ма са­мо­по­нят­ност в съ­ответ­но­то нас­то­я­ще вре­ме. Ос­нов­но­то зна­ние е мно­го раз­лич­но в раз­лич­ни­те време­на и до­ри про­ти­во­ре­чи­во. Съ­щес­т­ву­ват два пъ­тя:

-или ние учас­т­ву­ва­ме във всич­ки из­вес­т­ни ни от ис­то­ри­я­та на­чи­ни на ос­новно­то зна­ние, ко­и­то сти­гат до нас от са­мо се­бе си в раз­лич­ни фор­му­ли­ров­ки, за да мо­жем в оп­ре­де­лен мо­мент да ги съ­из­ка­жем;

– или те са за нас чис­то тра­ди­ци­он­но преп­ре­да­ва­не на зна­ни­е­то в хо­да на истори­я­та,  ко­е­то пред­по­ла­га ед­но об­що съз­на­ние.

До­се­гаш­ни­те на­чи­ни на ос­нов­но­то зна­ние бя­ха он­то­ло­гии, чер­пе­щи съ­дър­жани­е­то си от ис­ти­ни­те за би­ти­е­то. Оба­че“спря­мо на­ше­то мо­дер­но ос­нов­но знание не мо­же да пре­дя­ви та­ка­ва пре­тен­ция. То до­би­ва друг ха­рак­тер, за­що­то не въз­п­ри­е­ма он­то­ло­ги­я­та ка­то зна­ние за би­ти­е­то, а

мис­ли ед­на пе­ри­хон­то­ло­гия ка­то пот­вър­ж­да­ва­не на Все­об­х­ват­но­то.” /ФВО, 146/.

Вът­реш­но­то със­то­я­ние на мис­ле­щия е зна­чи­ма със­тав­на част на ос­нов­но­то зна­ние. То се раз­ли­ча­ва от­но­во от то­ва, ко­е­то е на­у­ка; в нея все­ки су­бект е нищо­жен и не­на­деж­ден. Той е сам сре­щу обек­тив­ност­та. Но ос­нов­но­то зна­ние изра­бот­ва “фор­ми­те, чрез ко­и­то ние са­ми­те сме в све­та, срав­ни­ми с фор­ми­те или ка­те­го­ри­и­те, в ко­и­то изоб­що се по­я­вя­ва всич­ко мис­ли­мо за съз­на­ни­е­то”. /ФВО, 149/.

Как­во ни да­ва ка­то кра­ен из­вод ос­нов­но­то зна­ние?

“С осъв­ре­ме­ня­ва­не­то на на­чи­ни­те на Все­об­х­ват­но­то, ние ос­вет­ля­ва­ме на­шето, об­що за хо­ра­та, прос­т­ран­с­т­во, в ко­е­то спо­де­ля­ме как­во мис­лим, как­во желаем и как­во ни при­над­ле­жи.” /ФВО, 147/. Ос­нов­но­то зна­ние е опи­тът да се осъв­ремени об­що­то в поз­на­ва­тел­ния про­цес – об­що­то във въз­мож­но­то.“Иде­я­та е : ако ние оп­ре­де­ля­ме Все­об­х­ват­но­то ка­то все­об­ща дейс­т­ви­тел­ност , в ко­я­то се сре­ща­ме, то ние мо­жем да се ос­во­бо­дим от не­о­боз­ри­мо­то, раз­но­об­раз­но­то и раз­де­ле­но­то в пър­во- на­ча­ла­та, от ко­и­то жи­ве­ем“.(ФВО, 147).Сле­до­ва­тел­но не става въп­рос за раз­ви­тие на но­ва ця­лос­т­на струк­ту­ра (Gestalt) на то­ва ос­нов­но зна­ние, от­го­ва­рящ на на­ше­то вре­ме и си­ту­а­ция. Мно­го по­ве­че. Съ­щес­т­ве­но­то в слу­чая е да се из­с­лед­ва об­що­то поз­на­ние на всич­ки в осъ­щес­т­ве­ни­те и осъ­щес­т­вя­ва­ни ве­че ис­то­ри­чес­ки въз­мож­нос­ти и на та­зи об­ща ос­но­ва да се на­ме­ри но­во раз­би­ра­не със са­ми­те нас.

Ос­нов­на­та струк­ту­ра, ко­я­то се тър­си да пред­на­чер­та­ни­я­та в на­чи­ни­те на Всеоб­х­ват­но­то, е “уто­пич­на”. Сми­съ­лът на по­доб­на про­ек­ция не е са­мо­по­нят­ността на ед­на вя­ра или опи­са­ние на ис­то­ри­чес­ки да­де­но­то. Не ста­ва въп­рос и за дес­к­рип­ция на об­що­ва­лид­но­то съ­дър­жа­ние на вя­ра­та. Тук най-ве­че ста­ва въп­рос за фор­ма­та на то­ва ос­нов­но зна­ние, ко­е­то съ­дър­жа в се­бе си от­к­ри­ти всич­ки въз­мож­нос­ти на един все­об­х­ва­тен сми­съл. “От­тук про­ек­ци­я­та не е план за по­ря­дъ­ка на ис­то­ри­чес­ки­те да­де­ни въз­мож­нос­ти на вя­ра­та, а е средство за ко­му­ни­ка­ция”. /ФВО, 148/.

То­ва ос­нов­но зна­ние има дво­як сми­съл.

Пър­во. Ос­нов­но­то зна­ние е то­ва, ко­е­то е об­що в раз­но­об­ра­зи­е­то на про­ек­циите и въз­г­ле­ди­те за би­ти­е­то, он­то­ло­ги­и­те и кар­ти­ни­те на све­та.

Вто­ро. Ос­нов­но­то зна­ние е са­мо фор­ма­та, ко­я­то поз­во­ля­ва ко­му­ни­ка­ция (съ-обще­ние) във вза­им­но­то раз­би­ра­не вър­ху ос­но­ва­та на об­ща­та тра­ди­ция. То­ва вто­ро ос­нов­но зна­ние е над всич­ки ис­то­ри­чес­ки раз­п­рос­т­ра­не­ни фор­ми на основ­но­то зна­ние. За­то­ва К. Яс­перс тук не го­во­ри за он­то­ло­гия, а за пе­ри­хонтоло­гия. Та­ка в съ­пос­та­ви­те­лен план “ос­нов­но­то зна­ние ка­то пе­ри­хон­то­логия ние раз­ли­ча­ва­ме (в съ­пос­та­ви­мост­та му) от ос­нов­но­то зна­ние ка­то он­тология. Он­то­ло­гич­но­то зна­ние за це­лост­та, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва, се пре­об­ра­зу­ва в скром­но ос­нов­но зна­ние за дейс­т­ви­тел­ност­та, в ко­я­то ние на­ми­ра­ме са­мите се­бе си.” /ФВО, 306/.

При без­съ­дър­жа­тел­ност­та на то­ва ос­нов­но зна­ние по­доб­на про­ек­ция, об­разно ка­за­но, ос­та­ва да ви­си ня­как си във въз­ду­ха. Та­ка тя има са­мо зна­че­ние на вре­ме­нен мост на съ­об­ща­е­мост. Имен­но в нея ко­му­ни­ка­ци­я­та (съ-об­ще­ни­е­то) се осъз­на­ва ка­то об­що­то от всич­ки ис­то­ри­чес­ки идеи, без евен­ту­ал­но  об­вързва­не с оп­ре­де­ле­на струк­тур­на ця­лос­т­ност  на вя­ра­та(Glaubensgestalt). Про­ек­ци­я­та на ос­нов­но­то зна­ние оба­че тряб­ва да съ­дър­жа в себе си въз­мож­нос­ти­те за  хар­мо­нич­но съ­че­та­ва­не и свър­з­ва­не на те­зи структур­ни ця­лос­т­нос­ти на вя­ра­та  . “Във вза­им­ност те мо­гат да бъ­дат до­ве­де­ни до пъл­но­то им раз­би­ра­не, на тях са­ми­те и на дру­ги­те, ако би ги свър­з­ва­ла рам­ката на съ­об­ща­е­мост­та, в ко­я­то не би тряб­ва­ло да се из­губ­ва или да се по­жертва ис­то­ри­чес­ки­ят про­из­ход на вя­ра­та”. /ФВО, 148/.

Ако про­ек­ци­я­та на ос­нов­но­то зна­ние по­пад­не под уда­ри­те на кри­ти­ка­та заради про­я­ви на не­ре­ши­тел­ност, на то­ва след­ва да се от­го­во­ри, че: “ре­ше­ни­е­то не се на­ми­ра в мис­ли­мо­то, ко­е­то се пре­об­ра­зу­ва ка­то та­ко­ва в чис­та въз­можност. То при­със­т­ву­ва един­с­т­ве­но  в са­мо­то ис­то­ри­чес­ко съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 150/. Та­ка и фи­ло­со­фи­я­та се до­каз­ва ед­ва в прак­ти­ка­та на мис­ле­щия дух, ко­ето от своя стра­на е свър­за­но с въп­ро­са, да­ли в то­ва ос­нов­но зна­ние не действа ня­как­ва вя­ра, а имен­но, вя­ра­та в осъ­щес­т­вя­ва­не­то на то­ва ос­нов­но зна­ние във фи­ло­соф­с­ка­та прак­ти­ка на жи­во­та. “В дейс­т­ви­тел­ност  вя­ра­та по прин­цип е дейс­т­ве­но на­ча­ло. Та­зи вя­ра ня­ма оба­че пред­вид (кон­к­рет­но) съ­дър­жа­ние на вя­ра, ко­е­то из­к­люч­ва дру­ги (кон­к­рет­ни)съ­дър­жа­ния. То­ва е са­мо вя­ра­та във въз­мож­ност­та за не­ог­ра­ни­че­но вза­им­но раз­би­ра­не . То­ва е вя­ра­та, ко­я­то твър­ди: Ис­ти­на е то­ва, ко­е­то (ек­зик­тен­ци­ал­но б. м.) ни свър­з­ва.” /ФВО, 150/.

Ес­тес­т­ве­но в слу­чая ста­ва въп­рос за абстрак­т­на вя­ра. То­ва не е вя­ра в кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние, а вя­ра, ко­я­то включ­ва в себе си от­к­ри­ти всич­ки въз­мож­нос­ти, ка­то из­пъл­ва със сми­съл “про­тя­га­не­то на ръ­це­те на чо­век към чо­ве­ка”. За­ед­но с то­ва тя е ука­за­ние, че има цел, ко­ято мо­же да нап­рав­ля­ва чо­ве­ка и в чий­то глас той мо­же се вслуш­ва. “В мис­ле­щия при­със­т­ва си­ла, ко­я­то не е са­ми­ят той, но ко­я­то се на­ми­ра в са­мия не­го.” /ФВО, 151/. И тя е, ко­я­то  сти­му­ли­ра не­го­во­то мис­ле­не да вяр­ва в ед­на край­на цел. Всъщност та­зи цел е без съ­дър­жа­ние. Чо­ве­кът до­ри не мо­же да си пред­с­та­ви, как би мог­ло да из­г­леж­да то­ва “съ­дър­жа­ние на вя­ра­та”. Та­зи па­ра­док­сал­на постанов­ка на К. Яс­перс има сво­е­то оп­рав­да­ние, за­що­то тя се свър­з­ва същ­нос­т­но с вя­ра­та в из­к­лю­чи­тел­на­та въз­мож­ност на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си цел . “Ос­нов­но­то зна­ние е зна­ние, в ко­е­то се от­ва­рят прос­т­ран­с­т­ва­та, ос­вет­ля­ват се пър­во­на­ча­ла­та; в не­го оба­че все още не се опо­вес­тя­ват ни­то ни­що ис­то­ричес­ки кон­к­рет­но, ни­то не­из­пъл­не­на ис­ти­на, ни­то съ­щес­т­ву­ва­не и тран­с­ценден­т­ност .” /ФВО, 308/. А дъл­бо­ко вко­ре­не­на­та в чо­ве­ка си­ла е та­зи, ко­я­то  по­раж­да  вя­ра­та в ос­нов­но­то зна­ние и във въз­мож­нос­ти­те на проб­ляс­ва­ща­та и обе­щава­ща упо­ва­ние в ос­нов­но­то зна­ние пос­лед­на цел, .Та­зи имен­но ек­зис­тен­ци­ално из­б­лик­на­ла вя­ра К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”, ка­то вла­га в та­зи фор­му­ли­ров­ка спе­ци­фич­но и ори­ги­нал­но съ­дър­жа­ние.

7. ФИЛОСОФСКА ВЯРА

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” е в ос­но­ва­та на наше­то мис­ле­не и тя е въз­мож­на един­с­т­ве­но в съ­юз със зна­ни­е­то.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра, вя­ра­та на мис­ле­щия чо­век, ви­на­ги при­те­жа­ва ха­рак­терния приз­нак, че се на­ми­ра из­к­лю­чи­тел­но в съ­юз със зна­ни­е­то. Тя ис­ка да знае, как­во е поз­на­ва­е­мо и да проз­ре са­ма­та се­бе си.” /ФВ, 13/.

Пло­дот­вор­на­та поч­ва на фи­ло­соф­с­т­ва­не­то е на­у­ка­та. Фи­ло­со­фи­я­та ни­ко­га не мо­же да про­ти­во­ре­чи на об­що­ва­лид­но­то на­уч­но зна­ние. В про­ти­вен слу­чай, на­пъл­но ес­тес­т­ве­но и ло­гич­но, тя ня­ма да бъ­де ис­тин­на, вяр­на и дос­то­вер­на.

Чрез кри­ти­ка­та се по­лу­ча­ват чис­то­та­та, сми­съ­лът и гра­ни­ци­те на поз­на­нието.Спе­ци­фич­на­та за­да­ча на фи­ло­со­фи­я­та е да под­ло­жи всич­ко на кри­тич­на провер­ка до край. Са­мо та­ка се сти­га до чис­то на­уч­но поз­на­ние, слу­же­що ка­то фун­да­мент на фи­ло­соф­с­т­ва­не­то.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” от своя стра­на се стре­ми са­ма да вне­се яс­но­та и да изяс­ни същ­ност­та си , ка­то съ­що та­ка кри­тич­но  из­с­лед­ва са­ма­та се­бе си до възмож­ни­те край­ни пре­де­ли.“Вя­ра­та не мо­же бъ­де об­що­ва­лид­но зна­ние, оба­че тя тряб­ва ста­не дейс­т­ви­тел­на за ме­не  чрез са­мо­у­беж­де­ни­е­то. И неп­рес­тан­но по-свет­ла и осъз­на­та, ка­то по-на­та­тък се сти­му­ли­ра от съз­на­ни­е­то .” /ФВ, 13/.

Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не(Existenz) чо­ве­кът се стре­ми да вник­не във всич­ко, до не­го­вия пос­ле­ден пре­дел, сти­му­ли­ран от си­ла, ко­я­то хвър­ля свет­ли­на във всич­ки об­лас­ти на дейс­т­ви­тел­ност­та . Та­зи си­ла не мо­же да се опре­де­ли са­мо с ед­но адек­ват­но по­ня­тие. Мис­ле­щи­ят не мо­же да я проз­ре. Та­зи си­ла, чрез ко­я­то всич­ко по­лу­ча­ва сми­съл, е ра­зу­мът. “Той по­соч­ва ус­той­чивото в те­че­ни­е­то на вре­ме­то, той е съ­от­но­си­тел­на­та точ­ка, към ко­я­то и от която се раз­к­ри­ва съ­дър­жа­ни­е­то на ис­ти­на­та в кон­к­рет­ния ис­то­ри­чес­ки об­раз ка­то ця­лос­т­на струк­ту­ра .” /ФВО, 150/.

Та­зи съ­от­но­си­тел­на точ­ка е без съ­дър­жа­ние. В нея са съб­ра­ни без­к­рай­но много, до­ри всич­ки въз­мож­нос­ти. Тя е фор­ма­та на “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра”. В по­сока към та­зи ба­зис­на точ­ка се дви­жи мис­ле­щи­ят в сво­е­то тран­с­цен­ден­ти­ра­не. Съ­щес­т­ву­ва­не­то (Existenz) осъ­щес­т­вя­ва  тран­с­цен­ден­тиране­то си в то­ва, ко­е­то К Яс­перс на­ри­ча “вя­ра”. Вя­ра­та е дейс­т­ви­тел­ност и висо­та в по­ле­та на мис­ле­щия дух. Та­ка“фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” спо­соб­с­т­ва за приема­не­то на та­зи пос­лед­на ба­зис­на точ­ка ка­то ис­тин­с­ка въз­мож­ност. То­ва е “вя­ра­та” във фор­ма­та на всич­ко Все­об­х­ват­но. То­ва не е вя­ра в ед­но кон­к­ретно съ­дър­жа­ние. За­що­то кон­к­рет­но­то съ­дър­жа­ние е не­що на­пъл­но оп­ре­де­ле­но, от ко­е­то се раз­г­ра­ни­ча­ва вся­ка “фи­ло­соф­с­ка вя­ра”.

“Оп­ре­де­ле­ност оз­на­ча­ва ог­ра­ни­че­ност.” /ФВО, 419/. Все­об­х­ват­но­то е без съ­държа­ние. “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” оз­на­ча­ва да се вяр­ва в не­ог­ра­ни­че­на­та въз­можност на Все­об­х­ват­но­то ка­то пос­лед­на – фор­мал­на – цел на мис­ле­не­то .“Вяра­та, как­то из­г­леж­да, е ед­на не­пос­ред­с­т­ве­ност в про­ти­во­по­лож­ност на всичко, ко­е­то е опос­ред­с­т­ву­ва­но по­лу­че­но чрез раз­съ­дъ­ка. Вя­ра­та е пре­жи­вя­ване, пре­жи­вя­ва­не на Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то ми се да­ва или не ми се да­ва.” /ФВ, 15/.

„Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ съз­на­ва сво­я­та аб­с­т­рак­т­ност.Тя е вя­ра без кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние, за­що­то кол­ко­то по­ве­че тя се кон­к­ре­ти­зи­ра, ус­тановя­ва и уточ­ня­ва, тол­ко­ва по­ве­че тя гу­би от въз­мож­нос­ти­те и сво­бо­да­та си.“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ не мо­же бъ­де в ни­кой слу­чай и оп­ре­де­ле­но ве­ро­из­по­веда­ние . “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра“ не мо­же да бъ­де пре­вър­на­та и в дог­ма. Тя не позна­ва съ­що обек­тив­на­та, здра­ва опо­ра на пре­дел­но­то в све­та.“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра ви­на­ги тряб­ва да чер­пи в ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­а­ция от пър­во­на­ча­ло­то. Тя не е в пос­то­ян­но­то. Тя ос­та­ва в рис­ка на ра­ди­кал­на от­к­ри­тост.” /ФВ, 16/.

Ка­то та­ка­ва фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра е сво­бод­на от вся­ка фик­си­ра­ност в аб­со­лютизи­ра­на­та пре­дел­ност и окон­ча­тел­ност . Тя не поз­на­ва ав­то­ри­тет и съ­дър­жание, с ко­и­то би мог­ла да се об­вър­же. Тя е на­ли­це ка­то чис­та въз­мож­ност, ка­то без­б­рой въз­мож­нос­ти, ко­и­то са­мо в мо­мен­т­но­то мис­ле­не „ос­ве­тя­ват би­ти­ето“ и след то­ва вед­на­га ос­во­бож­да­ват мяс­то за дру­ги въз­мож­нос­ти. “Фи­ло­софска­та вя­ра е вя­ра­та на чо­ве­ка в не­го­ва­та въз­мож­ност. В нея ди­ша не­го­ва­та сво­бо­да.“ /ФВ, 59/.

Та­ка оба­че въз­ник­ва въп­ро­сът, да­ли на­ис­ти­на та­зи “вя­ра във въз­мож­ност­та” е въ­об­ще вя­ра? За­що­то вя­ра­та тряб­ва да се раз­би­ра ка­то безрезер­в­но при­е­ма­не на оп­ре­де­лен сми­съл или съ­дър­жа­ние. Са­мо вя­ра­та в не­що кон­к­рет­но мо­же да бъ­де въ­об­ще вя­ра. Обик­но­ве­на­та въз­мож­ност оба­че не е съдър­жа­ние, най-мал­ко­то тя не е и кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние. В то­зи ас­пект по­нятие­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра” ста­ва проб­ле­ма­тич­но са­мо по се­бе си, тъй ка­то негово­то съ­дър­жа­ние е ви­на­ги са­мо не­що пре­ход­но, не­що за­гат­на­то и то са­мо в шиф­ри. Обик­но­ве­на­та въз­мож­ност в съ­дър­жа­ни­е­то на та­зи вя­ра е ви­на­ги не­що не­оп­ре­де­ле­но и от­к­ри­то. “Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” не от­го­ва­ря на то­ва, за ко­ето пре­тен­ди­ра по­ня­ти­е­то вя­ра. То­ва тряб­ва да се има пред­вид при “фи­ло­софска­та вя­ра” на К. Яс­перс. По­ра­ди та­зи при­чи­на вя­ра­та се на­ла­га да се из­пи­ше ка­то “фи­ло­соф­с­ка вя­ра” в ка­вич­ки. То­ва е съ­що и при­чи­на­та, за­що вя­ра­та трябва да бъ­де раз­г­ле­да­на в спе­ци­а­лен раз­дел. Та­ка “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” трябва да се раз­г­ра­ни­ча­ва от на­ше­та хрис­ти­ян­с­ка вя­ра в ед­но кон­к­рет­но От­к­ровение.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра е със соб­с­т­вен про­из­ход. Тя за­чи­та оба­че ва­лид­ност­та на От­к­ро­ве­ни­е­то ка­то въз­мож­ност за дру­ги­те чо­ве­ци, въп­ре­ки че тя не мо­же да ги раз­бе­ре.” /ФВО, 38/.

Вя­ра­та в От­к­ро­ве­ни­е­то има за обект кон­к­ре­тен сми­съл и съ­дър­жа­ние. Вся­ко съ­дър­жа­ние оба­че в не­го­ва­та окон­ча­тел­на да­де­ност про­ти­во­ре­чи на “фи­лософ­с­ка­та вя­ра”. “На прак­ти­ка фи­ло­со­фи­я­та не се по­зо­ва­ва на ни­как­во От­к­рове­ние и ав­то­ри­тет”. /ФВ, 25/. Чрез кон­к­рет­но­то От­к­ро­ве­ние от “фи­ло­соф­с­ка­та вяра”, спо­ред К. Яс­перс, би се от­не­ла “въз­мож­ност­та” на без­к­рай­но­то об­ще­ние. “Осъ­щес­т­вя­ва­не, оз­на­ча­ва за­гу­ба на въз­мож­ност. От

без­к­рай­ност­та на въз­мож­но­то чо­век встъп­ва със сво­е­то осъ­щес­т­вя­ва­не в край­ност­та.” /ФВ, 315/. Но пред “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” тряб­ва да бъ­дат от­к­ри­ти всички въз­мож­нос­ти. Са­мо та­ка тя мо­же да ос­та­не ка­то фор­ма за без­к­рай­на ко­муни­ка­ция във вза­им­но раз­би­ра­не.

“Фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра, след­ва­ща дос­тъп­на­та до нея ис­ти­на и от­да­ле­че­ност­та на хо­ра­та от сък­ро­вен­ност­та на на­со­че­ната към тях тран­с­цен­ден­т­ност, тряб­ва да се от­ка­же от дейс­т­ви­тел­но­то От­к­ровение за смет­ка на шиф­ри­те в дви­же­ни­е­то на тях­на­та мно­гоз­нач­ност. Та­зи фило­соф­с­ка вя­ра, по­я­вя­ва­ща се в мно­го об­ра­зи, не се прев­ръ­ща в ав­то­ри­тет или дог­ма. Тя ос­та­ва на­со­че­на към ко­му­ни­ка­тив­ност­та меж­ду хо­ра­та, ко­и­то по необ­хо­ди­мост об­щу­ват един с друг, но без не­об­хо­ди­мост­та да се мо­лят вза­имно.” /ФВО, 110/.

Средства за изразяване на “философската вяра” са шифрите. Какво представляват те?

8.СВЕТЪТ НА ШИФРИТЕ

Яд­ро­то на ре­ли­ги­оз­на­та фи­ло­со­фия на К. Яс­пер се съ­дър­жа в теори­я­та на шиф­ри­те на тран­с­цен­ден­т­ност­та .Чрез шиф­ри­те ка­то сред­с­т­во за изра­зя­ва­не се ин­тер­п­ре­ти­ра “фи­ло­соф­с­ка­та вя­ра” в без­к­рай­но мно­го­то й възмож­нос­ти. То­ва е бор­ба от въз­мож­ност към въз­мож­ност, от един мо­мент на реали­за­ция в жи­во­та към дру­га ре­а­ли­за­ция, по по­со­ка на то­ва, ко­е­то нак­рая трябва да ни да­де ос­но­ва­ни­е­то и край­на­та цел. “В ези­ка на шиф­ри­те на­ми­ра из­раз бор­ба­та за вя­ра­та. То­ва не е бор­ба меж­ду ве­ро­из­по­ве­да­ни­я­та, а на ре­а­ли­зации в жи­во­та; бор­ба, ко­я­то се во­ди не са­мо меж­ду об­щ­нос­ти по вя­ра, но мо­же да ос­та­не за­дъл­го не­ре­ше­на във вся­ко от­дел­но съ­щес­т­ву­ва­не.” /ФВО, 159/.

а) Същ­ност на шиф­ри­те

“Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не ние сме в от­но­ше­ние към Бо­га – към трансцен­ден­т­ност­та – и то­ва се осъ­щес­т­вя­ва чрез ези­ка на не­ща­та, кой­то ги превръ­ща в сим­во­ли или шиф­ри.” /ФВ, 27/.

Тран­с­цен­ден­т­ност­та не е не­що пред­мет­но. Не­ве­ро­ят­но труд­но е тя да бъ­де изра­зе­на с по­мощ­та на ези­ка.Сло­во­то, из­ра­зя­ва­но със стро­га­та сис­те­ма на логи­чес­ки­те оп­ре­де­ле­ния и до­ка­за­тел­с­т­ва, пред­по­ла­га ви­на­ги не­що пред­метно. То е въз­мож­но там, къ­де­то има ем­пи­рич­ни дан­ни и фак­ти със съ­от­вет­на­та им реф­лек­сия, за ко­и­то мо­же да се със­та­вят оп­ре­де­ле­ния, де­фи­ни­ции или силогиз­ми. Но тран­с­цен­ден­т­ност­та е “ни­що­то”, т. е. ли­ше­на­та от пред­мет­ност действи­тел­ност. Ако ние, въп­ре­ки то­ва се опи­та­ме да из­ра­зим чрез ези­ка то­ва, ко­е­то е тран­с­цен­ден­т­ност, то то­зи език ви­на­ги ще бъ­де не­дос­та­тъ­чен. Трансцен­ден­т­ност­та мо­же да бъ­де из­ра­зя­ва­на чрез ези­ка един­с­т­ве­но със за­гатва­не. То­ва за­гат­ва­не или то­ва за­гат­на­то не­що К. Яс­перс на­ри­ча шиф­ри. Сле­дова­тел­но, шиф­ри­те не са ни­що дру­го, ос­вен сред­с­т­во да бъ­де из­ра­зе­но не­що, което в края на кра­и­ща­та не мо­же изоб­що да бъ­де ка­за­но.

На­ше­то ця­лос­т­но мис­ле­не е про­цес в “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. В “съз­на­ни­е­то въоб­ще” си мис­ли оп­ре­де­ле­на обек­тив­на пред­мет­ност, ко­я­то се въз­п­ри­е­ма като ре­ал­ни не­ща в све­та. Те­зи пред­ме­ти, не­за­ви­си­мо от то­ва, кой мис­ли, трябва да се оп­ре­де­лят в яс­ни и об­що­ва­лид­ни по­ня­тия. “Ка­то съ­щес­т­ву­ва­не, съ­отнесе­ни към тран­с­цен­ден­т­ност­та, ние я мис­лим в пред­ме­ти, ко­и­то на­ри­ча­ме шифри.” /ФВО, 153/. По­до­бен род про­це­си са въз­мож­ни чрез опос­ред­с­т­ва­ща­та ро­ля на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”.“То­ва, ко­е­то ви­на­ги съ­щес­т­ву­ва и се из­вър­ш­ва, ко­е­то сме ние са­ми­те, ко­е­то е тран­с­цен­ден­т­ност, всич­ко се явя­ва в ог­ле­да­ло­то на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”. /ФВО, 153/. Пред­мет­ност­та на шиф­ри­те в то­зи план оба­че е от съв­сем друг вид, в срав­не­ние с та­зи в об­ласт­та на зна­ни­е­то. “Ко­га­то го­ворим за шиф­ри, ние из­рич­но смя­та­ме, че не ста­ва въп­рос за не­ща, да­де­нос­ти, взаи­мов­ръз­ки, ре­ал­нос­ти.” /ФВО, 153/. Ние си слу­жим с не­ща­та са­мо ка­то сред­с­т­ва, защо­то мо­жем да си съз­да­дем пред­с­та­ви са­мо от обек­тив­ния свят на не­ща­та и пред­ме­ти­те. При то­ва, ви­на­ги тряб­ва да се има пред­вид, че те­зи пред­с­та­ви служат ка­то сред­с­т­ва са­мо за да изяс­нят не­що аб­со­лют­но неп­ред­мет­но, ни­ко­га из­ця­ло осе­за­е­мо – ка­то нап­ри­мер тран­с­цен­ден­т­ност­та.

Шиф­ри­те гу­бят сво­я­та ис­тин­ност вед­на­га, щом на тях за­поч­не да се гле­да ка­то на обек­тив­ни ре­ал­нос­ти. То­ва чес­то се случ­ва в ис­то­ри­я­та и во­ди до пре­ка­ле­но су­е­ве­рие и из­в­ра­ще­ние. Тран­с­цен­дентност­та ни­ко­га не тряб­ва да се въз­п­ри­е­ма ка­то пред­мет­на ре­ал­ност. “Шиф­рите ни­ко­га не са дейс­т­ви­тел­ност на са­ма­та тран­с­цен­ден­т­ност, а ней­ни­ят възможен език.” /ФВО, 155/. При опи­та чрез въз­мож­ния език на шиф­ри­те да се схва­не и мис­ли тран­с­цен­ден­т­ност­та в “кар­ти­ни”, то­га­ва те­зи шиф­ри се свър­з­ват със съот­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и не­го­во­то мо­мен­т­но вът­реш­но със­то­я­ние.Те са истин­с­ки един­с­т­ве­но в мис­ле­не­то и в жи­тейс­ка­та прак­ти­ка на то­ва съ­щес­т­вува­не. Са­мо за не­го те мо­гат да при­със­т­ват в оп­ре­де­лен мо­мент и по то­зи на­чин да слу­жат на тър­се­ща­та ми­съл за изяс­ня­ва­не на по-на­та­тъш­но­то фи­ло­софско из­с­лед­ва­не.

“Шиф­ри­те све­тят в ос­но­ва­та на не­ща­та. Те не са поз­на­ние.То­ва, което се мис­ли в тях е вът­реш­но ос­ве­тя­ва­не и ин­тер­п­ре­ти­ра­не. Те се из­п­лъз­ват от об­що­ва­лид­ния опит и ве­ри­фи­ка­ция. Тях­на­та ис­ти­на е във връз­кат им със съ­щес­т­ву­ва­не­то. При­те­га­тел­на­та си­ла от тран­с­цен­ден­т­ност­та към съ­ществува­не­то в тях ста­ва език. Те от­ва­рят прос­т­ран­с­т­ва на би­ти­е­то. Те хвър­лят свет­ли­на вър­ху то­ва,  за ко­е­то тряб­ва да се взе­ме ре­ше­ние. Те сти­му­ли­рат или въз­п­ре­пят­с­т­ву­ват дви­же­ни­я­та в мо­е­то би­тие и са­мо­съз­на­ние .” /ФВО, 153/. Съ­ществу­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та не се на­ми­рат в об­х­ва­та на пред­мет­ността. Та­ка за тях не е свойс­т­ве­но фе­но­ме­нал­но­то.       “Съ­щес­т­ву­ва­не­то се осъз­нава са­мо в яв­ле­ни­я­та на има­нен­т­ност­та, са­ма­та тран­с­цен­ден­т­ност оба­че не пред­с­та­ве­на в тях. На мяс­то­то на ней­но­то яв­ле­ние се по­я­вя­ва ези­кът на шифрите. . . “ /ФВО, 156/. Ко­га­то чо­ве­кът ка­то въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не е на­со­чен с ми­съл към тран­с­цен­ден­т­ност­та, то­ва ста­ва по не­об­хо­ди­мост “в яв­ле­ни­я­та”. /ср. ФВО, 158/. То се из­вър­ш­ва с пос­ред­ни­чес­т­во­то на су­бек­т­но-обек­т­но раз­де­ле­ние на “съз­на­ни­е­то въ­об­ще”, в пред­с­та­ви и ми­съл за пред­мет­но­то. “Пред­мет­нос­тите, в ко­и­то мис­лим за неп­ред­мет­ност­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то и на тран­с­цен­дентност­та, ние на­ри­ча­ме зна­ци на съ­щес­т­ву­ва­не­то и шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ността. Сле­до­ва­тел­но, аз раз­ли­ча­вам фе­но­ме­ни на ре­ал­ност­та, зна­ци на съ­ществу­ва­не­то, шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 156/. Фе­но­ме­ни­те на ре­ал­ността (при­ро­да, об­щес­т­во, ис­то­рия. . . ) тряб­ва да се опис­ват и обес­ня­ват чрез об­щова­лид­но­то на­уч­но поз­на­ние.

Знак за съ­щес­т­ву­ва­не­то е сво­бо­да­та. Аз не мо­га да поз­на­вам сво­бо­да­та и да я по­каз­вам ка­то не­що об­що­ва­лид­но в де­тер­ми­на­ци­я­та на ма­те­ри­ал­на­та природа. Аз мо­га да раз­бе­ра за сво­бо­да­та са­мо “ка­то аз са­ми­ят я виж­дам ка­то същес­т­ву­ва­не”. /ФВО, 156/.

Опи­ти­те да се мис­ли сво­бо­да­та с на­соч­ва­не към оп­ре­де­ле­ни ви­ди­ми приз­наци на то­ва яв­ле­ние во­дят по не­об­хо­ди­мост до ней­но­то обек­ти­ви­ра­ме.. Приз­наци на яв­ле­ни­е­то сво­бо­да са те­зи, ко­и­то поз­во­ля­ват сво­бо­да­та да се оп­ре­дели ка­то та­ка­ва. То­зи факт К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то во­де­ща ниш­ка. “Сло­ва­та на та­зи при­до­би­ла пред­мет­ност во­де­ща ниш­ка се на­ри­чат зна­ци на съ­щес­т­ву­ване­то за раз­ли­ка от ка­те­го­ри­и­те на пред­мет­но мис­ли­мо­то и из­ра­зи­мо­то.” /ФВО, 57/. То­ва, ко­е­то се из­ра­зя­ва в зна­ци, не мо­же да се схва­не от раз­съ­дъ­ка. То е раз­би­ра­е­мо са­мо за лич­но­то същ­нос­т­но би­тие на съ­щес­т­ву­ва­не­то, ко­е­то от­ново на­ми­ра се­бе си в не­го. То­ва, ко­е­то аз мо­га да бъ­да ка­то ис­тин­с­ка същ­ност се из­ра­зя­ва чрез зна­ци. Тран­с­цен­ден­т­ност­та оба­че не се вмес­т­ва в тях. Нейна­та дейс­т­ви­тел­ност не е до­ка­зу­е­ма чрез зна­ци. Тран­с­цен­ден­т­ност­та действи­тел­но не е ня­как­ва кон­к­рет­на ем­пи­рич­ност, тя ви­на­ги са­мо се за­гат­ва. “Пред­с­та­ви­те, кар­ти­ни­те, мис­ли­те в ме­ди­у­ма на съз­на­ни­е­то въ­об­ще, към ко­ито аз спа­дам ка­то въз­мож­но съ­щес­т­ву­ва­не, на­ри­ча­ме шиф­ри на тран­с­цен­дентност­та.” /ФВО, 157/.

Спо­ред К. Яс­перс, об­раз­но ка­за­но, чо­ве­кът не мо­же да нап­ра­ви скок из­вън действи­тел­ност­та на све­та и не е в със­то­я­ние да из­ле­зе из­вън нея, за да мо­же да осъз­нае съ­щес­т­ве­но­то.По­ра­ди то­ва об­с­то­я­тел­с­т­во са не­об­хо­ди­ми зна­ците и шиф­ри­те. “Пос­ле­до­ва­тел­ност­та на…. фе­но­ме­ни, зна­ци, шиф­ри е та­ка­ва, че съот­вет­но след­ва­що­то се от­на­ся към пред­хож­да­що­то го ка­то към сред­с­т­во за раз­би­ра­не.” /ФВО, 157/. Съ­щес­т­ву­ва­не­то се поз­на­ва ек­зис­тен­ци­ал­но  там, къ­де­то зна­ни­е­то не е дос­та­тъч­но. Съ­щес­т­ву­ва­не­то над­ви­ша­ва зна­ни­е­то. Зна­ни­е­то обаче е ос­но­ва­та. То има при­ну­ди­те­лен ха­рак­тер за вся­ко съ­щес­т­ву­ва­не, за­щото е об­що­ва­лид­но. Уз­на­ва­не­то на тран­с­цен­ден­т­ност­та от дру­га стра­на е възмож­но са­мо за съ­щес­т­ву­ва­не­то, ко­е­то се впус­ка мис­ле­що в опи­та на гра­ничната си­ту­а­ция.

То­ва впус­ка­не в опи­та на гра­нич­на­та си­ту­а­ция е пре­дос­та­ве­но на съ­щес­т­вува­не­то в сво­бо­да. “Са­мо сво­бо­да­та има от­но­ше­ние към тран­с­цен­ден­т­ност­та.” /ФВО, 162/. Ако аз в сво­бо­да по соб­с­т­ве­на ек­зис­тен­ци­ал во­ля се стре­мя към гранич­на­та си­ту­а­ция, то ка­то дар ми се явя­ва тран­с­цен­ден­т­ност­та. Тя ми го­вори с ези­ка на шиф­ри­те един­с­т­ве­но в сво­бо­да­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то.

В та­зи вза­и­мов­ръз­ка се от­к­ро­я­ва и двой­но­то зна­че­ние на яв­ле­ни­е­то.Най-напред яв­ле­ни­е­то е пред­мет­но би­тие за на­ше­то зна­ние и ед­ва то­га­ва – нас­тояще би­тие без пред­мет. Ако съ­щес­т­ву­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та ня­мат типич­но­то за тях при­над­ле­жа­що им яв­ле­ние, то те са дейс­т­ви­тел­ни за нас са­мо като яв­ле­ние. “То­ва, ко­е­то чрез яв­ле­ния не но­си съ­об­щи­мост (Mitteilbarkeit) в све­та, за дру­ги­те чо­ве­ци то би би­ло не- съ­щес­т­ву­ва­що.” /ФВО, 162/.

Ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­ву­ва­не, въз­п­ри­е­то с ця­ла­та му се­ри­оз­ност, не остава прик­ри­то и ста­е­но. Ние жи­ве­ем в об­ще­ние с дру­ги­те чо­ве­ци. Съ­що та­ка ние мо­жем да се въз­п­ри­е­ма­ме ка­то съ­щес­т­ву­ва­не са­мо в ко­му­ни­ка­ция та на други съ­щес­т­ву­ва­ния. “Са­мо­и­зо­ли­ра­що­то се за се­бе си лич­но би­тие, не е по­ве­че само­то ис­тин­с­ко лич­но би­тие.” /ФВО, 120/ Ко­му­ни­ка­ци­я­та е въз­мож­на са­мо чрез споде­ля­не, без зна­че­ние ка­къв е от ка­къв род е та­зи ин­фор­ма­ция. Ние мо­жем обаче да об­ме­ня­ме ин­фор­ма­ции са­мо то­га­ва, ко­га­то те са в “яв­ле­ни­е­то”. „За нас, хо­ра­та, не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва дру­га яс­но­та, ос­вен та­зи в на­шия свят на явле­ни­я­та.” /ФВО, 34/. Сле­до­ва­тел­но, съ­щес­т­ву­ва­не­то и тран­с­цен­ден­т­ност­та стават за нас изяс­не­ни и дейс­т­ви­тел­ни, ед­ва ко­га­то ние встъ­пим в све­та на яв­лени­я­та. В све­та на яв­ле­ни­я­та съ­об­ща­ва­е­мост­та е ус­ло­вие за ис­ти­на­та. “Та­ка чрез съ­об­ща­е­мост и ко­му­ни­ка­тив­но пот­вър­ж­да­ва­не все­ки тран­с­цен­ден­тен опит за све­та на яв­ле­ни­я­та при­до­би­ва зна­че­ние са­мо в та­зи тях­на дейс­т­ви­телност .” /ФВО, 163/.

Шиф­ри­те са ду­хов­ни ре­ал­нос­ти в на­шия език, фи­ло­со­фия, ис­то­рия…

б) Съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те

На­пъл­но из­к­лю­че­но е да се го­во­ри за оп­ре­де­ле­но съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те.Конкрет­но­то съ­дър­жа­ние мо­же да бъ­де из­ка­за­но точ­но и на­пъл­но без­с­пор­но .При шиф­ри­те, спо­ред К. Яс­перс, не е та­ка. Те  са не­що, ко­е­то мо­же са­мо да за­гат­не едно из­каз­ва­не и да се да­де на мис­ле­щия чо­век сво­е­го ро­да на­мек­ва­не, в каква по­со­ка той тряб­ва да про­дъл­жи да мис­ли, за да се доб­ли­жи до въз­мож­но­то съдър­жа­ние. По доб­ре би би­ло да се го­во­ри за об­лас­ти на ме­ро­дав­ност на шиф­рите, от­кол­ко­то за съ­дър­жа­ние. Ако въп­ре­ки то­ва в слу­чая се упот­ре­бя­ва по­няти­е­то “съ­дър­жа­ние”, то е със сми­съл на на­со­ка към въз­мож­на­та цел, към ко­ято шиф­ри­те би тряб­ва­ло да бъ­дат по­мощ­но сред­с­т­во. Сле­до­ва­тел­но, съ­дър­жа­нието ни­ко­га не е не­що ре­ал­но, а е са­мо въз­мож­но, как­то и цел­та на фи­ло­соф­с­кото мис­ле­не не мо­же да бъ­де свър­за­на с окон­ча­тел­ни ре­ал­нос­ти, а са­мо с проблем­ни въз­мож­нос­ти.

в) Шиф­ри на има­нен­т­ност­та

“Все­ле­на­та в прос­т­ран­с­т­во­то и ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия във вре­ме­то, две­те не­ща сле­ти в ед­но, са ре­ал­ност­та, в ко­я­то ние се на­ми­ра­ме.” /ФВО, 260/. То­ва простран­с­т­во на ре­ал­нос­ти­те в без­к­рай­на­та си пъл­но­та е не­що, ко­е­то при­със­т­вува в мис­ле­що­то съз­на­ние. К. Яс­перс го на­ри­ча има­нен­т­ност, в про­ти­во­по­ложност на тран­с­цен­ден­т­ност­та.

Се­га въп­ро­сът е, да­ли ця­ла­та има­нен­т­ност, це­ли­ят опит на на­ше­то при­род­но би­тие, мо­же да бъ­де обект за про­уч­ва­не и ана­ли­зи. Или в не­го има не­що, ко­е­то мо­же да бъ­де не­дос­ти­жи­мо за из­с­лед­ва­не­то. “ За ем­пи­рич­но­то из­с­лед­ва­не няма гра­ни­ци Но опи­тът на на­ше­то при­род­но би­тие го из­п­ре­вар­ва, пре­ви­ша го, нико­га не се раз­к­ри­ва в не­го, не ста­ва не­гов пред­мет”,  /ФВО, 161/, – то­ва е от­говорът на К. Яс­перс.В слу­чая един­с­т­ве­но чис­то­та­та на мо­дер­ни­те на­у­ки пра­ви въз­мож­но яс­но­то те­о­ре­ти­ко-поз­на­ва­тел­но раз­г­ра­ни­ча­ва­не на та­зи пос­та­новка. В има­нен­т­ност­та на все­об­щоз­на­чи­ми­те поз­на­ва­е­ми ре­ал­нос­ти има опитнос­ти, на ко­и­то не е при­същ за­дъл­жи­тел­ни­ят ха­рак­тер на ра­ци­о­нал­но­то знание и ко­и­то се на­ла­гат по на­пъл­но друг на­чин в ця­лос­т­ни струк­ту­ри, об­ра­зи и наг­ле­ди ка­то дейс­т­ви­тел­ни .Имен­но то­ва са шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та, ко­ито на­ми­рат мяс­то­то си ед­ва там, къ­де­то на­уч­но­то поз­на­ние от­к­ри­ва сво­и­те гра­ни­ци.

К. Яс­перс под­раз­де­ля шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та в три об­лас­ти:

а) Шиф­ри на все­ле­на­та и прос­т­ран­с­т­во­то (на при­ро­да­та);

б) Шиф­ри на хо­да на вре­ме­то (на ис­то­ри­я­та);

в) Шиф­ри на мис­лов­ния по­ря­дък на све­тов­на­та ця­лост (на ра­зу­ма).

Към а): Чрез ес­тес­т­ве­ни­те на­у­ки не мо­же да се дос­тиг­не до знание за при­ро­да­та в ней­на­та ця­лост.То­ва во­ди до край­ния из­вод, че не е въз­можна  ед­на на­уч­на кар­ти­на за све­та ка­то ця­ло. Па­ра­лел­но с то­ва, оба­че съ­ществуват пред­с­та­ви, кар­ти­ни, идеи и мис­ли за при­ро­да­та, ко­и­то не са на­уч­но до­казу­е­ми, но са ек­зис­тен­ци­ал­но поз­на­ва­е­ми. За нас ка­то съ­щес­т­ву­ва­не “го­во­ри” са­ма­та при­ро­да­та. “Ко­га­то ние виж­да­ме, чу­ва­ме и пре­жи­вя­ва­ме ней­но­то присъс­т­вие с всич­ки се­ти­ва, ни зав­ла­дя­ва ед­но нас­т­ро­е­ние. Бо­гат­с­т­во­то на този опит е не­о­боз­ри­мо”. /ФВО, 275/. ”Стру­ва ни се, ка­то че ли яв­ле­ни­я­та “го­во­рят”. Но въп­ре­ки то­ва, те си ос­та­ват не­ми.Те ни не да­ват от­го­вор.” /ФВО, 275/. Та­ка в про­ти­во­по­лож­ност на на­уч­но­то поз­на­ние се про­я­вя­ва пър­во­на­чал­но дру­го­то зна­че­ние на шиф­ри­те, . За­що­то те­зи яв­ле­ния не са ни по­нят­ни, но ни се нра­вят и ни зав­ла­дя­ват . Те са свър­за­ни с мо­мен­та, с на­ше­то мо­мен­т­но със­то­я­ние, със съ­от­вет­но­то един­с­т­ве­но при­със­т­вие на при­род­на­та кар­ти­на, на съ­би­ти­ето, т. е. на съ­от­вет­ни­те об­с­то­я­тел­с­т­ва. Та­ка те­зи яв­ле­ния имат зна­че­ние са­мо за съ­от­вет­но­то съ­щес­т­ву­ва­не и в съ­от­вет­ния мо­мент. За всич­ки ос­та­на­ли те са са­мо шиф­ри, ко­и­то ня­мат все­об­що зна­че­ние, за­що­то са свър­за­ни ек­зис­тенци­ал­но и при­над­ле­жат са­мо на ед­на един­с­т­ве­на лич­ност .

Въп­ре­ки то­ва ония шиф­ри, ко­и­то въз­ник­ват в хо­да на съ­би­ти­я­та не са без значе­ние за чо­ве­ка. “Ние оби­ча­ме при­ро­да­та ка­то прос­т­ран­с­т­во на на­ша­та чо­вешка ко­му­ни­ка­ция.” /ФВО, 275/. В та­зи при­род­на сре­да ние се въз­п­ри­е­ма­ме ка­то същес­т­ву­ва­не, в нея ни се явя­ва съ­що та­ка тран­с­цен­ден­т­ност­та. “То­ва, ко­е­то пос­ле от­к­ри­ва­ме в при­ро­да­та ка­то щас­тие и бол­ка, се под­х­ран­ва от спо­ме­на или от очак­ва­не­то за въз­мож­нос­ти в чо­веш­ко­то (съ)об­ще­ние.” /ФВО, 276/. Сле­до­вател­но в чо­веш­ка­та об­щ­ност пре­дим­с­т­во има не при­ро­да­та, а (съ)об­ще­ни­е­то между от­дел­ни­те ин­ди­ви­ди .В то­ва об­ще­ние  чо­ве­кът се от­да­ва на при­ро­да­та.В него той си слу­жи с шиф­ри­те ка­то език на при­ро­да­та.

В те­зи шиф­ри ня­ма окон­ча­тел­на зна­чи­мост, но те мо­гат да оказ­ват и не­о­це­нима по­мощ, ко­га­то нап­рав­ля­ват мис­ле­не­то,  тър­се­що един­с­т­во­то в при­ро­да­та.Пос­ред­с­т­вом те­зи шиф­ри се пра­вят опи­ти да се из­ра­зят не­ща­та в ана­ло­гии и съ­от­вет­с­т­вия,  за да се вне­се но­ва свет­ли­на в на­ше­то мис­ле­не.“Не­що­то ка­то та­ко­ва“ ста­ва еле­мент на твор­чес­ка­та си­ла на въ­об­ра­же­ни­е­то и под­не­се­но пред пог­ле­да в шиф­ри, то не е по­ве­че зна­ние за „съз­на­ни­е­то въ­об­ще“, а език за ек­зис­тен­ци­я­та.” /ФВО, 278/.

Та­ка чрез пос­ред­ни­чес­т­во­то на шиф­ри­те пред чо­ве­ка ка­то ек­зис­тен­ци­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не се раз­к­ри­ва без­к­рай­но по­ле от въз­мож­нос­ти, как­то и път, по кой­то тряб­ва да се вър­ви, ако съ­щес­т­ву­ва­щото се ос­мис­ля ка­то ця­ло. „До­ка­то оба­че на­уч­но­то поз­на­ние и тех­ни­чес­ки­те пред­с­та­ви не мо­гат да прек­ра­чат гра­ни­ци­те на све­та и да го обес­нят ка­то цяло, спе­ку­ла­тив­ни­ят наг­лед бе в със­то­я­ние да пос­ти­га все­ле­на­та.И ако  по научен път се сти­га до  от­каз­ва­не от кар­ти­ни­те за све­та, то с пра­во те въз­никват в един друг сми­съл.Те не са ве­че шиф­ри на тран­с­цен­дет­ност­та, но на природа­та в ней­на­та ця­лост.“ /ФВО, 282/.

Към б): Ис­то­ри­чес­ка­та на­у­ка ка­то все­об­х­ват­но зна­ние за са­ма­та ис­то­рия, не е въз­мож­на. Ако въп­ре­ки то­ва се опи­та­ме да мис­лим за ис­то­ри­я­та ка­то ця­лост, то­ва ще из­ле­зе из­вън об­се­га на на­у­ка­та. Ние мо­жем да със­та­вим кар­ти­на на ис­то­ри­я­та ка­то ця­лос­т­ност са­мо ка­то ши­фър. “То­ва, ко­е­то по научен път на обяс­не­ние е пар­ти­ку­ля­рен под­ле­жащ на про­вер­ка, ог­ра­ни­че­но-валиден ас­пект, чрез пре­на­ся­не към ця­лос­т­на­та ис­то­рия ста­ва ши­фър, кой­то изра­зя­ва по мно­гок­ра­тен на­чин ед­но ис­то­ри­чес­ко са­мо­съз­на­ние . Ка­то ре­ал­ност, оба­че той ни­то мо­же да се до­ка­же, ни­то да се оп­ро­вер­гае.” /ФВО, 288/. Въп­ре­ки то­ва, ако ис­ка­ме да из­пъл­ним със сми­съл исто­ри­я­та, тряб­ва да си из­г­ра­дим в шиф­ри кар­ти­на за ця­лос­т­на­та ис­то­рия, .

“Ко­га­то ис­ка­ме да зна­ем как­во пра­вим, с как­ва цел и за как­во жи­ве­ем и действа­ме, то­га­ва за­поч­ва­ме да се от­на­ся­ме към хо­да на ис­то­ри­я­та не са­мо пос­редством зна­ни­е­то.” /ФВО, 297/.

Бъ­де­ще­то е от­во­ре­но прос­т­ран­с­т­во от не­о­боз­ри­ми въз­мож­нос­ти. В по­то­ка на вре­ме­то из­чез­ва­щи­ят мо­мент се схва­ща в ми­га, в кой­то се от­к­ри­ва не­що вечно. То­ва веч­но при К. Яс­перс се свър­з­ва и с Все­об­х­ват­но­то, ко­е­то да­ва представа за ис­то­ри­я­та ка­то ця­лос­т­ност. Има мно­го та­ки­ва пред­с­та­ви, ко­и­то не могат да бъ­дат ре­ал­нос­ти, а са­мо шиф­ри ка­то нап­ри­мер Бо­жи­ят про­ми­съл в ис­тори­чес­кия про­цес и хрис­ти­ян­с­ка­та ес­ха­то­ло­гия или ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на исто­ри­я­та въз ос­но­ва на слу­чай­нос­ти или де­тер­ми­ни­ра­ни пов­то­ре­ния . . Всички те­зи пред­с­та­ви мо­гат да бъ­дат са­мо шиф­ри, спо­ред К. Яс­перс, ко­и­то ни разкри­ват за мо­мент един сми­съл и нап­рав­ля­ват дви­же­ни­е­то на ми­съл­та нап­ред към един пос­ле­ден сми­съл.

Към в): Он­то­ло­ги­и­те ка­то ра­ци­о­нал­ни кон­с­т­рук­ции се опит­ват да да­дат смисъл на по­ря­дъ­ка на не­ща­та в све­та ка­то ця­ло. “Об­що­то на те­зи ця­лос­т­ни структу­ри на то­тал­но­то зна­ние е, че те при­да­ват сми­съл на би­ти­е­то, на съ­щес­т­вуване­то на мо­е­то съ­щес­т­ву­ва­не в све­та, то­зи го­лям все­об­х­ва­тен сми­съл, в който всич­ко е ста­е­но, но мо­же да на­ме­ри пъ­тя към спа­се­ние” /ФВО, 301/.

То­зи по­ря­дък на би­ти­е­то – кон­с­т­ру­и­ран по раз­лич­ни на­чи­ни и в раз­лич­ни сис­те­ми от фи­ло­со­фи­я­та – не мо­же да бъ­де до­ка­зан от на­у­ка­та. И въп­ре­ки това, то­зи Ло­гос на це­лост­та има сми­съл на ши­фър, кой­то доп­ри­на­ся за раз­би­ране в ис­тин­с­ка свет­ли­на би­ти­е­то и све­та. “Ло­го­сът на це­лост­та, обек­тив­ни­ят ра­зум е един от го­ле­ми­те шиф­ри на има­нен­т­ност­та.” /ФВО, 300/. То­зи Ло­гос е ши­фър, за­що­то то­тал­но­то зна­ние е раз­ч­ле­не­но от на­у­ки­те на от­дел­ни сек­то­ри. Като шиф­ри те­зи он­то­ло­гии още имат зна­че­ние за ек­зис­тен­ци­ал­но­то съ­щес­т­вува­не днес, но по от­но­ше­ние пра­вил­ност­та на тях­но­то поз­на­ние те са проб­лема­тич­ни.

г) Шиф­ри на тран­с­цен­ден­т­ност­та

“Тран­с­цен­ден­т­ност­та е нас­то­я­ще, ко­га­то све­тът не се въз­п­риема и мис­ли ка­то въз­ник­ващ от са­мо се­бе си или ка­то съ­щес­т­ву­ващ от са­мо себе си, а ка­то пре­ход.” /ФВО, 213/. Ка­то сво­бо­да, съ­от­не­се­на към тран­с­цен­ден­т­ността, чо­ве­кът виж­да в ис­тин­с­ка свет­ли­на своя про­из­ход. Един­с­т­ве­но­то по рода си вът­реш­но прос­вет­ле­ние(Erhellung) ста­ва в то­ва, ко­е­то е над це­лия свят, над при­род­ност­та на би­ти­е­то. Там, в тран­с­цен­ден­т­ност­та, е ос­но­ва­ни­е­то, в ко­е­то чо­ве­кът мо­же да бъ­де ис­тин­с­ко съ­щес­т­ву­ва­не в сво­бода.

Иде­я­та за тран­с­цен­ден­т­ност­та има ис­то­ри­чес­кия си про­из­ход, но чо­ве­кът не мо­же да си съз­да­де кар­ти­на на нея. Тран­с­цен­ден­тич­ност­та е аб­со­лют­но­то“ни­що”, в сми­съл на аб­со­лют­на “не­ма­те­ри­ал­ност”. Ако чо­век же­лае да мис­ли за Бо­га, то той е обус­ло­вен от при­ро­да­та си – ка­то край­но, ра­зум­но и на­да­рено със се­ти­ва съ­щес­т­во – да си слу­жи с шиф­ри в поз­на­ни­е­то на Бо­жес­т­ве­ното.Те по спе­ци­фи­чен на­чин нап­рав­ля­ват по­со­ка­та на поз­на­ва­тел­ния про­цес и та­ка имат зна­че­ние за въз­мож­но­то изяс­ня­ва­не на иде­я­та за Бо­га.

Как­во съ­дър­жа­ние имат шиф­ри­те на Бо­жес­т­ве­но­то?

К. Яс­перс оп­ре­де­ля ка­то ос­нов­ни шиф­ри на Бо­жес­т­ве­ност­та:

Един­ни­ят Бог;

Лич­ни­ят Бог;

Чо­ве­кът и не­го­во­то упо­до­бя­ва­не т. е. “Са­ми­ят човек се бо­го­у­по­до­бя­ва, съ­об­раз­но с то­ва, в ка­къв Бог вяр­ва.” /ФВО, 230/.

Шиф­ри­те на Бо­жес­т­ве­но­то во­дят чо­ве­ка до то­ва, ко­е­то той в края на кра­и­щата осъ­щес­т­вя­ва от се­бе си ка­то ис­тин­с­ко съ­щес­т­ву­ва­не. Тъй ка­то шиф­ри­те вина­ги мо­гат да за­гат­ват са­мо за Бо­жи­я­та същ­ност, то­ва нап­рав­ля­ва­не е по­вече вът­реш­но прос­вет­ле­ние и пос­ти­га­не на все по-пъл­но раз­би­ра­не за Бо­жестве­на­та дейс­т­ви­тел­ност.Ка­то поз­на­ва­тел­на гра­ни­ца оба­че дис­тан­ци­я­та между Бо­га и чо­ве­ка ни­ко­га не мо­же да бъ­де пре­о­до­ля­на.

д) Шиф­ри на ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция

При шиф­ри­те на има­нен­т­ност­та и тран­с­цен­ден­т­ност­та К. Яс­перс при­да­ва повече те­жест на обек­тив­на­та­та им стра­на. В шиф­ри­те на ек­зис­тен­ци­ал­но­то ситуа­ция се под­чер­та­ва по­ве­че обус­ло­ве­но­то от си­ту­а­ци­я­та су­бек­тив­но на­чало. При то­ва тряб­ва още вед­нъж да се из­тък­не, че обек­тив­но­то и су­бек­тив­ното са не­раз­дел­ни. Са­мо в пред­с­та­вя­не­то на шиф­ри­те се наб­ля­га по­ве­че на обектив­на­та обус­ло­ве­ност или на су­бек­тив­но­то на­ча­ло. “Шиф­ри­те из­ра­зя­ват еднов­ре­мен­но не­що от тран­с­цен­ден­т­ност­та и от то­ва, ко­е­то й про­ти­вос­тои… Истин­с­ки­ят ха­рак­тер не е ни­ко­га са­мо обек­ти­вен или са­мо су­бек­ти­вен.” /ФВО, 309/.

Съ­дър­жа­ние на шиф­ри­те в ек­зис­тен­ци­ал­на­та си­ту­а­ция са фак­ти­чес­ки­те обсто­я­тел­с­т­ва, свър­за­ни с теж­ки бед­с­т­вия, стра­да­ния и из­пи­та­ния . “Слу­ча­и­те на бед­с­т­вие в при­ро­да­та, във вся­ко жи­во съ­щес­т­во, а та­ка съ­що и в чо­ве­ка, както и то­ва, ко­е­то чо­ве­кът при­чи­ня­ва сам на се­бе си или на дру­ги­те, са не­изчер­па­е­ми.” /ФВО, 310/.Ха­рак­те­рис­ти­ки­те на та­зи бед­с­т­ве­ност во­дят до раз­к­ри­ваща­та се във всич­ко ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­ве­ка, ко­я­то още от Бл. Пас­кал се опис­ва ка­то „ condition humaine“. Та­зи ос­нов­на си­ту­а­ция на чо­века е: “Той не мо­же ни­ко­га да пос­тиг­не цел­та си ис­тин­с­ки и чис­то, ни­ко­га в завър­шен вид, ни­ко­га в пъл­на мя­ра.” /ФВО, 317/.

Как­во из­пъл­ня­ват всъщ­ност шиф­ри­те? Как­во се из­ра­зя­ва чрез тях? К. Яс­перс да­ва след­но­то по­ясне­ние: “Ця­ло­то ин­тер­п­ре­ти­ра­не на шиф­ри­те е сви­де­тел­с­т­во за соб­с­т­ве­но­то раз­би­ра­не на шиф­ри­те.Ня­ма обек­тив­но или не­ут­рал­но раз­би­ра­не за шиф­ри­те. Ин­тер­п­ре­ти­ра­щи­ят се приб­ли­жа­ва до шиф­ри­те ед­ва ко­га­то за­жи­вее с тях. Има шиф­ри са­мо за въз­мож­на ек­зис­тен­ция.” /ФВО, 188/.“ Ин­тер­п­ре­та­ци­я­та на шиф­ри­те мо­же да ста­не ис­ти­на са­мо в ин­тер­п­ре­ти­ра­щия.“ /ФВО, 188/. Един­с­т­ве­но то­зи, който се за­ни­ма­ва ек­зис­тен­ци­ал­но с шиф­ри­те, са­мо за не­го те “каз­ват” не­що. Но то­ва, ко­е­то те из­ра­зя­ват, нак­рая е са­мо­то „ни­що“, за­що­то шиф­ри­те ня­мат собстве­но съ­дър­жа­ние. Шиф­ри­те не са ни­що дру­го, ос­вен един опит да се ин­терпрети­ра в зна­ци не­що, ко­е­то в края на кра­и­ща­та не мо­же да се из­ра­зи, за­що­то не е не­що пред­мет­но осе­за­е­мо. Ези­кът е свър­зан с пред­мет­но­то раз­би­ра­не. “Интер­п­ре­та­ци­я­та на­ми­ра сво­я­та гра­ни­ца там, къ­де­то ези­кът прес­та­ва да функци­о­ни­ра.” /ФВО, 195/.Сле­до­ва­тел­но, шиф­ри­те не мо­гат да оси­гу­рят поз­на­ние за нещо обек­тив­но ма­те­ри­ал­но. Те имат зна­че­ние са­мо за то­зи, кой­то ги раз­бе­ре в се­бе си ек­зис­тен­ци­ал­но. Са­мо за не­го те пре­дос­та­вят за мо­мент и вът­реш­но ду­хов­но прос­вет­ля­ва­не(Erhellung). За не­го те са от­п­рав­на точ­ка по пъ­тя на ми­съл­та към не­що, ко­е­то ни­ко­га не мо­же да се из­ра­зи с по­нятия. То­зи път во­ди до без­к­рай­ност­та.

_____________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет,  Богословски факултет, том 5,  нова серия, С.,  2005,  с. 35-109

СЪКРАЩЕНИЯ НА ЦИТИРАНИТЕ ПРОИЗВЕДЕНИЯ ОТ КАРЛ ЯСПЕРС, КОИТО СЕ ИЗПОЛЗВАТ В ТЕКСТА СЪС СЛЕДНИТЕ ОБОЗНАЧЕНИЯ :

ФВО – Философската вяра с оглед на Откровението (Der philosophische Glaube angesichts der Offenbarung, München, 1963).

ФВ – Философската вяра (Der philosophische Glaube, München, 1948).

ЕФ – Екзистенциална философия (Existenzphilosophie, Berlin, 1964).

ФІ, ФІІ, ФІІІ, – Философия т.І, т.ІІ, т.ІІІ. (Philosophie, 3 Bde, Heidelberg/Berlin, 1956 ) .

ВФ – Въведение във философията (Einfьhrung in die Philosophie, München, 1969) .

МШФМ – Малка школа на философското мислене ( Kleine Schule des philosophischen Denkens, München, 1965 ) .

РЕ – Разум и екзистенция (Vernunft und Existenz, München, 1973 )

ЗАБЕЛЕЖКА: Арабската цифра до съкращението означава цитираната страница.

Следва…