2.6. Разцвет на Грузинската църква (VІІІ-ХІІІ век)

Големи страдания и жертви на Грузинската църква в Имеретия нанасят нападенията на арабите начело с пълководеца Мерван-абул-Казим през 730 година. Те се повтарят през 760 година и неведнъж по-късно. Двама от водачите на народната съпротива – Аргветските князе братя Давид и Константин, които управляват Източна Имеретия, посрещат авангарда на Мерван и го побеждават. В следващите сражения през 740 година те са пленени, изтезавани и хвърлени от скала в реката Рион (памет на 2 октомври). Мъченически венец приема през 744 година и иверският цар Арчил. Когато арабите нападат Грузия, той смело се отправя към техния военачалнник, като се надява да ги убеди да не унищожават страната. Мюсюлманите го посрещат вежливо, но когато искат от него да се отрече от Спасителя, той отговаря с решителен отказ. За твърдостта във вярата арабите му отсичат главата (памет на 21 юни). Църквата е обявила тримата за мъченици[166].

Ерисмтаварът (княз) на Картли Нерсе е хвърлен от арабите в багдадски затвор през 772-773 година вероятно по подозрение, че подготвя въстание срещу чуждите поробители. Освободен от халифа Махди (775-785) след три години, той продължава подмолната си дейност, поради което е принуден да избяга при хазарския каган. Последният отказва да му помогне. Нерсе се връща в Картли. Новият княз Степанос е негов племенник и успява да издейства помилването му от арабите. В Хазария слугата на Нерсе Або (Хабиб), по народност арабин, приема християнството. Но след кончината на Махди кавказките народи се вдигат на въстание, подкрепяни от хазарите. „Толерантността” на арабите се изчерпва и те убиват мъченически Або в 786 година. Съдбата на Нерсе е неизвестна, но едва ли е оставен жив. Житието му е писано от Иоан Сабанисдзе през 80-те години на VІІІ век[167].

През тази епоха във Византия бушува ереста на иконоборството, а Грузия остава опора на православието и дава убежище на преследвани гръцки иконопочитатели. Стига се дотам, че епископът на готите в Крим Иоан отива да бъде ръкоположен в Мцхета, а не в Константинопол[168].

Въпреки че ІХ век е сравнително спокоен за Грузия, през него не липсват мъченичества за вярата. Братята Исаак и Иосиф са деца от смесен брак на християнка и мюсюлманин в град Карну. Когато се опитват да избягат във Византия, за да постъпят в нейната армия, те са заловени. Отказват да се върнат в исляма и са екзекутирани през 808 година (памет на 16 септември). На мястото на убийството е издигната църква „Св. Троица”[169].

Княз Константин от Горна Карталиния е пленен след една битка и е отведен в Тифлис при емира Буг, който го предава на цар Джефар. След като отказва да приеме исляма, той е умъртвен след зверски мъчения през 842 година. Мощите му са пренесени в Грузия, но не се знае къде са погребани. Празникът в чест на св. мъченик Константин е обявен от католикоса Иоан ІІ (871-893), а службата му е съставена от католикоса Антоний[170].

Монашеският живот в Грузия достига висота в лицето на преп. Иларион Чудотворец. Роден в заможно семейство в Кахетия, той напуска родителите си на 15-годишна възраст и става отшелник до Гареджийския манастир. Тук е ръкоположен за свещеник и се отправя на поклонение из св. Земя. Той живее седем години в лаврата „Св. Сава Освещени”. Там св. Иларион получава видение от Св. Богородица да се върне в Грузия, където създава женски манастир за майка си. По времето на император Михаил ІІІ (842-867) той отива в Цариград, а оттам на планината Олимп в Мала Азия. По-късно живее две години в Рим и на връщане умира в Солун през 875 година. Мощите му са положени от Василий І в специален манастир във византийската столица. Както приживе, така и посмъртно св. Иларион извършва много чудеса (памет на 19 ноември)[171].

През ІХ век Абхазкото царство се откъсва от Византия и в църковно отношение, като излиза от юрисдикцията на Константинополския патриарх. Скоро западногрузинската църква се подчинява на Мцхетския католикос. По този начин настъпва църковното обединение на Западна и Източна Грузия, след което в Абхазия окончателно се налага грузинският език в църковния, държавно-административния и културния живот.

През Х век в много райони на Грузия се насажда ислямът. Според съобщението на арабския писател Масуди, през 931 година осетинците разрушават християнските си храмове и приемат мюсюлманството[172]. Рядък пример на себеотрицание дава св. княз Гоброн, който защитава родовата крепост в Тао-Кларджети през 914 година. Когато нашествениците успяват да я превземат, те предлагат на него и останалите живи бранители да станат мюсюлмани, но получават отказ. За привъзрзаността си към Спасителя те са наказани със смърт (памет на 17 ноември)[173].

Най-известните грузински духовници през Х-ХІ век са двама игумени на Иверския манастир в Св. Гора – св. Евтимий (964-1028) и Георги (1014-1066)[174]. Бащата на Евтимий – св. Иоан, основава този манастир около 980-983 година. Евтимий го възглавява около 1002 година, но след 14 години се отказва от администрирането, за да се отдаде на книжовни трудове. Превежда от гръцки 52 съчинения – отново Библията, коментари на нея, редица св. отци, жития, литургии[175]. Когато император Константин VІІІ го извиква в столицата, св. Евтимий умира по пътя, хвърлен от катъра си (памет на 13 май)[176]. Св. Георги Иверски превежда 17 съчинения от гръцки на грузински език. Те основават цяла книжовна школа в Иверската обител. Манастирът получава дарения от грузинските царе и царици, например от Мария, майката на византийския император Константин VІІІ (1025-1028)[177].

Най-вероятно на св. Евтимий Иверски дължим един от преводите на световен литературен паметник – житието на Варлаам и Иоасаф[178]. Тази апология на аскетичния живот се приписва на св. Иоан Дамаскин или св. Иоан Мосх, но всъщност преразказва живота на Буда. Пръв се съмнява в историческата достоверност на житието португалският историк Диого до Куто (1612). Неговият апокрифен характер е доказан едва от френския учен Лабулайе (1859). На халдейски език Варлаам означава „син божи”, а Иоасаф е вариант на термина „бодисатва” през арабското „будасаф”. Житието е преведено най-вероятно от манихеи в Багдад през VІІІ в. от иранския диалект пехлеви на арабски език. През Х век следва нов превод на грузински[179]. Фредерик Конибеър пръв доказа, че преводачът е св. Евтимий Иверски[180]. Първият български превод е осъществен между ХІ и ХІІІ век[181]. До ден-днешен „свети” Варлаам и Иоасаф се честват в православния календар на 19 ноември. В средата на ХVІ век те са рисувани от атонски монаси във великотърновската църква „Св. св. Петър и Павел” и образите им имат антиосманска насоченост[182]. Те се срещат и в западното изкуство[183].

Както доказва професор Стивън Рап, първите грузински исторически съчинения като „Картлис цховреба”, засягащи и църквата, се оформят между VІІ и ІХ век[184]. Появяват се и полемични съчинения като „Пчела” на грузинския католикос Арсений ІІ (946-976), в които се описват обстоятелствата и причините за разделението между Грузинската и Арменската църква. Той ползва за основа на съчинението си Леонтий Византийски[185]. Поради отдалечеността си Грузинската църква не взема пряко участие в събитията около разделението на източното и западното християнство през 1054 година, но и не приема римокатолическите нововъведения.

През ХІІ век назрява нуждата от църковна реформа. Църквата е силна и влиятелна в обществото, поради което цар Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125) се нуждае от нейната поддръжка. В същото време при господството на арабите и селджуците и в условията на феодална раздробеност църквата изпада във вътрешна криза, защото висшите църковни длъжности попадат в ръцете на често недостойни, неподготвени и корумпирани представители на аристокрацията. За да се справи с манипулирането на църквата от феодалите, цар Давид решава да я оздрави. След като обединява страната, през 1103 г. той свиква всегрузински църковен събор, който заседава в две съседни епархии – Руиси и Урбниси (в Източна Грузия, на запад от град Гори). Съборът решава да свали недостойните иерарси и да избере за техни приемници хора, верни на царя. Освен това се забранява на духовниците и миряните да се ползват от църковното имущество за лично обогатяване или за цели, различни от тези на държавата. Фактически Давид ІV подчинява църквата на трона. Същият събор с 15-ти канон решава да бъдат прекръщавани арменците, които искат да приемат православие. Владетелят свиква църковен събор в Ани за изглаждане на догматическите различия между Грузинската и Арменската църква, но само някои арменски епископи-монофизити приемат православие. Към мюсюлманите царят се отнася веротърпимо и заповядва на грузинците да не колят свине в градовете, където има техни квартали. Цар Давид ІV, който управлява блестящо 36 години, се отнася с благоговение към църковните дейци и особено към своя духовник преп. Арсений Икатолийски (памет на 6 февруари). Той предоставя на Чкондидския ахрхиепископ поста царски канцлер, с което той става втори в иерархията на държавната власт.

Царят построява десетки църкви и манастири. На първо място трябва да се отбележи неговият любим Гелатски манастир, основан през 1106 година, към който функционира висша философско-богословска школа или академия. Тя събира най-именитите грузински богослови, философи, оратори, преводачи и филолози, сред които изпъква великият мислител на средновековна Грузия неоплатоникът Иоан Петрици.Той се ползва с известност и във Византийската империя[186]. Цар Давид ІV изпраща 40 младежи в Атон, за да се учат. За неговата набожност свидетелстват съставените от него „Покаен канон” и „Духовно завещание”. След смъртта си през 1125 г. той е погребан в Гелати и е причислен към светците през ХІІІ век (памет на 26 януари)[187].

Грузия достига своя апогей при управлението на св. царица Тамара (1184-1213), правнучка на цар Давид ІV[188]. Тя разширява държавата си от Черно до Каспийско море. Преданието й приписва множество забележителни строежи на църкви, манастири и кули. Царица Тамара, която се сравнява с Август и Константин Велики, построява манастири в Иерусалим и Гърция, благоустроява манастира Галиа в Кипър и дарява много обители в Грузия, Антиохия, Александрия и Синай („Картлис цховреба”, ІІ, 41, 24-46; ІІ, 91, 10-17)[189]. При нейното управление духовният живот достига особена интензивност. Превеждат се редица, богословски, философски и литературни трудове главно от гръцки език. Тъй като католикосът Михаил ІІ не управлява добре Грузинската църква, царица Тамара свиква събор срещу него. За своята набожност и заслуги към църквата и народа царицата е канонизирана за светица (памет на 1 май)[190].

През този период и особено при царуването на св. Тамара се засилва мисионерската дейност на Грузинската църква, която си поставя за задача да християнизира северокавказките народи[191]. Доказателство за това са кръстовете с грузински надписи от ХІІ-ХІV век, открити при разкопки в Дагестан[192]. Съкрушителен удар на новоприетото християнство нанася Тимур, който налага на негово място исляма.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 7″, който трябва да се активира).

_______________________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[166]. Скурат, К. Е., цит. съч.

[167]. Peeters, P., Les Khazars dans la Passion de St. Abo de Tiflis, Analecta Bollandiana, t. 53, 1934, p. 21-56; Мученичество Або Тбилети, Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Артамонов, М. И., цит. съч., с. 247-249.

[168]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612-613.

[169]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 48-51.

[170]. Житие и мученичество св. Константина грузина, которьІй бьІл замучен царем вавилонян Джафаром, Пер., иссл. и комм. Н. З. Вацнадзе и К. К. Кучиа, Тбилиси, 1978.

[171]. Житие и деяния Илариона Грузина, перевод с древнегрузинского, введение, примечания Г. В. Цулая, 2-изд., доп., М., 1998 (текст в Интернет – http://www.krotov.org/acts/09/ilari_1.html). Ср. Martin-Hisard, B., La peregrination du moine Hilarion au IX-e siècle. – Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 31-97.

[172]. Покровский, Н., свящ., цит. съч., с. 45.

[173]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 47-48.

[174]. Lefort, J., D. Papachryssanthou, Les premiers Georgiens à l’Athos dans les documents byzantis, Bedi Kartlisa, 41, 1983, 27-33; Hewsen, R. H., Armenien und Georgien im 10. und 11. Jahrhundert, Wiesbaden, 1988, (TAVO, B II 16). Издания на грамотите на Иверския манастир: Actes d’Iviron, t. I, Des origines au milieu du XI-e siècle, Ed. Par J. Lefort, N. Oikonomides et D. Papachryssanthou, et la collaboration d’Helene Metreveli, Paris, 1985 (Archives de l’Athos, 14); Actes d’Iviron, t. II, Du milieu du XI-e siècle à 1204, Paris, 1990 (Archives de l’Athos, 16); Actes d’Iviron, t. III, De 1204 à 1328, Paris, 1994 (Archives de l’Athos, 18); Actes d’Iviron, t. IV, De 1328 au dèbut du XVI-e siècle, Paris, 1995 (Archives de l’Athos, 19).

[175]. Фонкич, Б. Л., Переводческая деятельность Евфимия Светогорца и библиотека Иверского монастьІря на Афоне в начале ХІ в., Палестинский сборник, т. 19, 1969, с. 165-170; Esbroeck, M. v., Euthyme l’Hagiorite: le traducteur et ses traductions, Revue des ètudes gèorgiennes et caucasiennes, 4, 1988, 73-107.

[176]. Греческое „житие” Иоанна, Евфимия и Георгия Афонцев. Греческий текст, грузинский перевод и исследование М. З. Мачханели, Тбилиси, 1982. Ср. Фонкич, Б. Л., Самосский список жития Евфимия Ивира, Analecta Bollandiana, t. 100, 1982, 567-579; Лордкипанидзе, М., „Житие Иоанна и Евфимия” и „Житие Георгия Мтацмидели” как исторические источники, Труды Тбилисского университета, т. 246, 1984, с. 166-170.

[177]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 104.

[178]. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературьІ Х-ХІІ вв. Подг., иссл., ком. И. Н. Лебедовой, М., 1985; Almond, P., The Buddha of Christendom: a Review of the Legend of Barlaam and Josaphat, Religious Studies, 1987, № 3, р. 391-406.

[179]. Ср. Henning, W. B., Die älteste persische Gedichthandschrift: eine neue Version von Barlaam und Joasaph. – In: Akten des 24. Internationalen Orientalisten Kongresses, München 1957, Wiesbaden, 1959, S. 305-307 (repr. In: Idem, Selected Papers, t. 2, Teheran-Liège-Leiden, 1976, 541-543 (Acta Iranica, t. 14-15); Buddhistische Erzählliteratur und Hagiographie in türkischen Überlieferung. Hsg. Von J. P. Laut und Röhrborn, Wiesbaden, 1990, (Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, 27).

[180]. Conybeare, F. C., The Barlaam and Josaphat Legend in the Ancient Georgian and Armenian Literatures, Folklore, 1896, June, p. 101-142; Ср. Нуцубидзе, С., О возникновении греческого романа „Варлаам и Иоасаф”, 2 изд., Тбилиси, 1977.

[181]. Лебедева, И., Болгарский перевод Повести о Варламе и Иоасафе и его судьба в русской книжности, Кирилометодиевски студии, т. 3, 1986, с. 213-220.

[182]. Стефанов, иеромонах Павел, Художественото творчество в Търново през ХVІ век. Проблеми и решения, Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХVІ-ХVІІІ век, Велико Търново, 1992, с. 402-407.

[183]. Siclari, A., L’apologo del Barlaam e Joasaph e la letteratura agiographica degli exempla. – In: Il battistero di Parma. Iconographia, iconologia, fonti letterarie, Parma, 1999, 351-373.

[184]. Rapp, S. H. Jr., Studies in Medieval Georgian Historiography: Early Texts and Eurasian Contexts, Leuven, 2003 (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 601).

[185]. Esbroeck, M. v., Le “De Sectis” attribué à Leonce de Byzance dans la version georgienne d’Arsene Iqaltoeli, Bedi Kartlisa, 42, 1984, 35-42; Тачеа, М., Полеамические сочинения из „Догматикона” Арсения Икалтоэли относительно обрядовой практики Армянской церкви. – В: Армения и християнский Восток, Ереван, 2000.

[186]. Петрици, И., Рассмотрение платоновской философии и Прокла Диадоха, М., 1984. Ср. Панцхава, И. Д., Петрици, М., 1982 (МьІслители прошлого).

[187]. Челидзе, В. В., Исторические хроники Грузии (ХІ-ХІІ), Тбилиси, 1988; Метревели, Р. В., Давид Строитель, Тбилиси, 1986.

[188]. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien um 1200, Wiesbaden, 1988 (TAVO, B VII 17).

[189]. Куахчишвили, С. Г., цит. съч.,  с. 132, с. 168.

[190]. Janin, R., Géorgie, col. 1254-1255.

[191]. Шихсаидов, А. Р., Ислам в средневековом Дагестане (VІІ-ХV вв.), Махачкала, 1969, с. 203; Кузнецов, В. А., Зодчество феодальной Алании, Орджоникидзе, 1977, с. 18.

[192]. Атаев, Д. М., Христианские древности Аварии, УченьІе записки ИИЯЛ, т. 4, 1958, с. 163-179.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-Q

2.5. Изграждане на Църквата (ІV-VІІ век)

В състава на Грузинската църква още от нейното основаване влизат не само иверци, но и жители на Абхазия, Колхида (Мингрелия) и Кавказ[130]. Впоследствие абхазците и колхидците понякога се отделят от нея и се подчиняват на свои самостоятелни (αυτοκέφαλος) иерарси в градовете Севастополис и Фазис, които спадат към Цариградската патриаршия. От една страна, това обособяване се дължи отчасти на политическото отделяне на Абхазия и Колхида от Иверия и признаването от тях на византийската власт. От друга страна, мнозина абхазци, обитатели на Колхида, свани и лази приемат християнството не от иверите, а от Византия по време на император Юстиниан, който им изгражда или възстановява църкви и манастири и изпраща гръцки свещеници[131]. Кавказките планинци поради липса на мисионери, политически смутове и зороастрийска агитация често отпадат от църквата. Все пак Грузинската църква се грижи за тях и ги връща към себе си. Християнството се изповядва от планинците и през цялото Средновековие, защото през ХІІІ в. в един от цариградските събори участва епископ от Кавказ, а в друг събор през 1317 г. заседава вече Кавказки  митрополит[132].

В Грузия не липсват далновидни владетели, които полагат грижи не само за държавните дела, но и за своята църква. Трябва да се отбележи синът и приемник на Мириан – Бакур, при чието царуване (342-364) за първи път се съединяват под един скиптър жителите на Иверия, Колхида, Абхазия и даже Кавказ. Той се стреми да разпространи вярата сред всички свои поданици и да я наложи там, където тя първоначално не успява да проникне. Построени са много храмове, които често се издигат върху основите на стари езически светилища. За благоустройството на църквата Бакур открива няколко епископски катедри, а за подготовката на духовници той създава училища, в които преподават наставници от Гърция и Асирия. Цар Миридат, синът на Бакур, окончателно укрепва християнството сред жителите на Тао-Кларджети и Джавахети.

При цар Арчил (413-446) епископи от „Гурзан” (Грузия) участват в църковен събор, свикан от персийския католрикос. Тъй като тогава Грузия е част от Персия, по всяка вероатност Грузинската църква изпада във временна зависимост от несторианската Сироперсийска църква, а не от Антиохийската[133]. С помощта на Византия Арчил прогонва персийците. Подражавайки на ревността на св. Теодосий Велики, той прави всичко възможно а изкорени остатъците от зороастрийството, насаждано от тях (Картлис цховреба, І, 140)[134]. Царят дори свиква църковен събор, който анатемосва грузинския католикос Мобидан, заподозрян в тайно арианство и симпатия към персийската религия.

При управлението на Арчил по желанието на неговата съпруга Сандухта е преведен за първи път на грузински език Новият Завет. Местните летописци са запазили имената на двама от книжовниците – Давид и Стефан (V в.), които превеждат книгите на Св. Писание не от оригинала, а от сирийския превод. Смята се, че те превеждат само части от Библията, които Грузинската църква ползва до Х в. Тогава е направен нов, по-добър превод на всички свещени и богослужебни книги от гръцки език[135].

Следващият цар Вахтанг Горгасали (446-502) получава видения от Бога и въздейства върху поданиците си с личното си благочестие[136]. Той нарежда при всяка епископска катедра да бъдат открити училища. В тях започва превеждането на литургическите книги от гръцки на грузински език. Използвана е както гръцката, така и грузинската азбука, изобретена според Моисей Хоренаци през V век от арменския учен Месроп Мащоц, който създава друга азбука и за своите сънародници. С особена ревност се отличава архиепископ Петър. Той изгражда училища дори в отделни енории, поправя богослужебните книги, превежда нови, снабдява с тях всички храмове, изпраща опитни мисионери в Абхазия, Мингрелия и Кавказ и открива нови епископски седалища в различни области на Картли, Кахетия, Сомхетия и Имеретия.

Близък съратник на цар Вахтанг е Ражден, персиец от рода на Сасанидите. Той приема християнството в Грузия и става пълководец. Когато е пленен през 457 година, шахът го увещава да се върне към маздеизма. Накрая е привързан за кръст и надупчен със стрели. Мощите му са пренесени в Икортския манастир. Св. Ражден се смята за първия грузински мъченик (памет на 3 август)[137].

Според летописите цар Вахтанг отхвърля грузинския архиепископ Михаил и поисква от Византия друг църковен глава с ранг католикос (около 486-488). Антиохийският патриарх ръкополага Петър, ученик на св. Григорий Богослов, и 12 епархийски владици. Един от тях е Самуил, който по-късно сам става католикос към 472 година. Предполага се, че грузинският монах Петър Ивер изпълнява посредничеството, а въпросният патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон)[138]. По този начин православният Петър получава хиротония от еретик и Грузинската църква става монофизитска[139].

Тук е мястото да отворим скоба за една от най-трудните загадки в историята на Църквата – самоличността на гениалния мистик и философ, който се крие под псевдонима Дионисий Ареопагит. Неговите съчинения са четири: Мистическо богословие, За божествените имена, За църковната иерархия и За небесната иерархия, наричани с общото обозначение Ареопагитски корпус. С перото му се свързват и десет писма до лица, наречени с имената на сътрудници на апостол Павел. Произведенията са тълкувани от видни православни екзегети като Иоан и Георги Скитополски (VІ в.), Максим Изповедник (VІІ в.) и Герман Цариградски (VІІІ в.). За първи път Ареопагитският корпус се споменава в едно недатирано писмо на монофизитския патриарх Севир Антиохийски (починал 538).

Какво може да се каже за Псевдо-Дионисий Ареопагит? Сигурно е, че той живее през втората половина на V век, намира се под силното влияние на късноантичния неоплатонизъм, по убеждения е умерен монофизит и най-вероятно е палестински монах[140]. Досега са предложени 32 хипотези за идентификацията му. Една от убедителните принадлежи на Ш. И. Нуцубидзе и Е. Хонигман, които доказват, че Псевдо-Дионисий Ареопагит е тъждествен с видния грузински духовник и мислител Петър Ивер[141]. Той е монофизит, неоплатоник и епископ на Маюм в Палестина от 453 година до смъртта си през 491 година.Но окончателното потвърждаване или опровергаване на тази хипотеза е въпрос на бъдещето.

През V век в Грузия действат 33 епископии. Сред висшия клир прониква монофизитската ерес, защото някои епископи участват в арменския събор, свикан през 491 г. във Вагхаршапат, който отхвърля Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451). След 15 години 24 епископи, водени от католикоса, подписват вероопределението на арменския монофизитски събор в Двин през 506 г. Този събор приема компромисния „Енотикон” на император Зенон от 482 г. Но девет грузински епископи отказват да се присъединят към ереста и се предполага, че Грузинската църква изпада в разкол[142].

Силното арменско влияние в Грузинската църква се потвърждава от житието на св. Шушаник. Нейното рождено име е Вардени. Тя е дъщеря на св. Вардан и внучка на Саакануш, дъщеря на арменския католикос Исаак Партев. Омъжена е за бдешха (управител на погранична област) Васген, който доброволно приема зороастрийството. Шушаник не се октказва от християнството, за което е жестоко изтезавана и хвърлена в затвор за шест години от съпруга си. Тя извършва редица чудеса и според К. Кекелидзе умира между 472 и 476 г.[143]. Неизяснен въпрос е дали св. Шушаник е монофизитка, но е сигурно, че житието съдържа гностически елементи. Неговият автор – духовникът на мъченицата Яков Цуртавели, й приписва молитва, в която светицата иска от Бога да я очисти „от нощното и порочно рождение, което става от мъжкото и женското телесно сношение”, тоест тя се гнуси от секса дори в семейството като грях[144].

Друг мъченик от тази епоха е Евстатий от Мцхета, умрял за Христос през 589 година (памет на 29 юли). Той произхожда от род на персийски жреци и рожденото му име е Бгробандав. При царуването на Гурам Куропалат (575-600) той се преселва в Мцхета, където се занимава с обущарство. Приема кръщение от католикоса Самуил ІV (582-591) и се жени за християнка. Изпратен е на съд в Тбилиси заедно с други персийци,  приели християнството – Губнак, Багдад, Панагузнас, Перозав, Зарми и Стефан. Двама от тях – Багдад и Панагузнас, се отричат от Христос. По заповед на сатрапа Бежан-Бузмил св. Евстатий е обезглавен на 29 юли 589 г. Тялото му е пренесено в Мцхета и положено под престола на катедралата „Светицховели” (Животворящ стълб)[145].

В своя труд „За персийската война” (І, 1, ХІІ) Прокопий, летописец на император Юстиниан Велики (527-565), отбелязва Грузия като православна стръна. Това твърдение не е погрешно, защото православието е възстановено благодарление на 13 велики сирийски монаси, дошли в Кавказ при царуването на Парсман (541-555). Те водят борба срещу монофизитството, насаждано от сирийския мисионер Яков Барадей (541-578), и са канонизирани за светци (памет на 7 май). Някои от тези подвижници (например Иоан и Иосиф) обръщат към църквата много планинци от Кавказ и Кахетия; други (Антоний и Шио) основават прочути манастири и създават кохорта от достойни ученици; трети (Акив Некрески и Иесей) по молба на царя и католикоса се съгласяват да приемат епископски сан и укрепват папавославието със слово и дело[146].

Тъй като Грузинската църква се откъсва от орбитата на монофизитската ерес, на събора в Двин през 596 или 597 г. арменският католикос Авраам я отлъчва и дори забранява на вярващите да отиват на поклонение в Мцхета, за да се покланят на Св. кръст. На свой ред грузинският католикос Кирион забранява на своите пасоми да посещават арменското светилище във Вагхаршапат. За своята решителност той получава поздравително послание от папа Григорий Велики[147].

Друга важна промяна, която настъпва при цар Парсман е постепенното освобождаване на чуждите владици (сирийци и грузинци) и ръкополагането само на грузинци от средите на аристокрацията. Според летописа „Картлис цховреба (І, 207, 9-12) византийският император Юстиниан Велики издава указ по този повод[148]. За благодарност Парсман разгромява племената на хаскуните, които враждуват с Византия (І, 214, 25-33). Първият грузинец, който става католикос, е Сава, заменил Чермаг (542-557)[149].

През втората половина на VІ век Източна Грузия остава под господството на персийския шахиншах Хосрой Аноширван (539-579). Тогава дава живота си за Христос св. Евстатий Мцхетски. Той е персиец от кастата на зороастрийските жреци с име Хиробандак. Преселва се в Мцхета, където се издържа с обущарство. Жени се за грузинка и се покръства с името Евстатий. В житието му са споменати перси и сирийци, които симпатизират на християнството, но не са кръстени и не са подложени на гонения. Когато персийците канят Евстатий на религиозно пиршество, той не само отказва, но и осъжда остро езичниците. Хвърлен е в тъмница, от която е освободен след половин година поради ходатайството на местните велможи, включително и на католикоса. Но след три години, когато е назначен друг управител (марзпан), процесът срещу отреклия се от праотеческа та вяра Евстатий е подновен и той е екзекутиран[150].

Митрополитът на Колхида Кир е един от създателите на монотелитската ерес, която е напразно усилие за компромис между православието и монофизитството. През 623 г. той внушава тази фикция на византийския император Ираклий, който тогава се намира в Кавказ във връзка с похода срещу Персия. Василевсът издига Кир за Александрийски патриарх през 631 година. Самата Грузинска църква не приема монотелитската ерес[151].

Към 650 година в Грузия прониква ереста на албанците, които изповядват дуалистично лъжеучение, което е до голяма степен сходно със заблудите на манихеите и другите сирийски еретици. Грузинската църква свиква събор, който осъжда това лъжеучение[152].

Културата на Грузия през ІV-VІІІ в. въплъщава християнските стойности. По предание първият храм е построен в Мцхета от цар Мириан по план на св. Нино. Най-ранните паметници на грузинската християнска архитектура възникват на мястото на древни езически светилища и се наблюдава приемственост между тях. В Грузия каноничната трикорабна базилика претърпява развитие. Централният кораб се отделя от страничните не с колони, а със зидани стени, в които има тесни проходи. През VІ в. в Грузия възниква своеобразен тип кръстокуполна църква, в която централният купол не се опира на стълбове, както във Византия, а на стените, а кръстообразното пространство се вписва в квадратен план. Куполният храм, чийто класически и най-стар образец е църквата „Св. Кръст” („Джвари”) до Мцхета, се развива своеобразно в Грузия, като следва архитектурата на древния жилищен дом („дарбази”)[153].

Сведения за грузински поклонници в Иерусалим са запазени още от ІV век. В Грузия отшелническото монашество е разпространено още през ІV век, а общежитийното монашество е въведено през V-VІ в. от така наречените 15 сирийски отци и достигнало голямо културно значение, особено в Тао-Кларджети. По-видни обитатели са: Зедадзнели, основан от св. Иоан Зедадзнели и разрушен от селджуците през ХІІ век, Гареджели, основан от св. Давид, Мгвимели, основан от св. Шио, Мгвимели, Гелати и др.[154]. Грузинци населяват редица манастири в Близкия изток. В началото на VІ в. грузинците установяват трайно присъствие в Иерусалим, където имат манастир „Св. Кръст”, завладян от гърците през 1685 година[155]. Според Прокопий той е възобновен от Юстиниан Велики[156]. Друг техен манастир в св. Град е „Св. Яков Стари”, присвоен от арменците. Много грузински иноци се подвизават в лаврата „Св. Сава Освещени”, Синайския манастир „Св. Екатерина”, в която има много грузински надписи и ръкописи[157], Цариград, Антиохия, Витиния в Мала Азия, на остров Кипър, Иверския манастир на Атон, Бачковския в България. През 1913 година в библиотеката на Иерусалимската патриаршия се пазят 147 грузински ръкописа главно от манастира „Св. Кръст”. В Ивер има 191 грузински ръкописа[158]. Грузинците са майстори на изкуството на миниатюрата[159].

Благодарение на християнството Грузия получава азбука и писменост. Местната книжовност е под арменско и сирийско влияние  до VІІ век, когато започва да изпитва въздействието на византийската книжнина. Първите известни паметници с грузинско писмо датират от V век[160]. Те се намират в грузинския манастир „Св. Кръст” недалеч от Витлеем и в Болниския Сион южно от Тбилиси. Някои учени смятат, че грузинската писменост възниква преди християнската епоха, но повечето приемат, че тя е свързана с налагането на новата вяра, което отговаря на действителността.

Забележителни успехи достига ранната грузинска литература[161]. Към V-VІ в. се отнасят оригиналните агиографски съчинения: „Мъченичеството на св. Шушаник” от Яков Цуртавели (V в.) и „Мъченичество на св. Евстатий от Мцхета” от неизвестен автор (VІ в.). В редица отношения те се различават от образците на византийската агиография[162]. През същата епоха се провежда усилена дейност за превеждане на светоотечески трудове от гръцки и сирийски език[163]. През ІV-V в. е преведена Библията. На византийския стил се подчинява и омилетиката[164].

В областта на литургиката Грузинската църква следва византийския обред с едно изключение – по време на литургията не се влива топла вода в Причастието подобно на Арменската църква. Тази особеност е порицана от канониста Теодор Валсамон през ХІІ в. и по-късно е изоставена[165].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 6″, който трябва да се активира).

_______________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[130]. Esbroeck, M. v., Lazique, Mingrelie, Svanethie, et Aphkhazie du IV-e au IX-e siècle. – In: Il Caucaso: Cerniera fra culture dal Mediterraneo alla Persia, t. 1, Spoleto, 1996, 195-218 (Settimane di studio…, XVLIII).

[131]. Кулаковский, Ю., Где построил Юстиниан храм для абазгов, Археологические из-вестия и заметки, 1897, № 3.

[132]. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3.

[133]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 178.

[134]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 54.

[135]. Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Propets, Paris, 1961-1963 (Patrologia Orientalis, 29,2,139; 29,3,140; 29,4,141; 29,5,142; 30,3,145); Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Gospels from the Adysh Gospels with Variants of the Opiza and Tbet Gospels, t. 1-4, Paris et Turnhout, 1928-1955 (Patrologia Orientalis, 20,3,98; 24,1,116; 26,4,128; 27,3,132).

[136]. Esbroeck, M. v., La vision de Vakhtang Gorgasali et sa signification. – In: Proceedings of the First International Symposium in Kartvelian Studies, Ed. By E. Khintibidze, Tbilissi, 1988, 181-191.

[137]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 25-27.

[138]. Janin, R., Géorgie, col. 1252-1253; Tarchnišvili, M., op. cit., 184-185.

[139]. Toumanoff, C., Caucasia and Byzantium, Traditio, t. 27, 1971, 167-169.

[140]. Христов, Ив., Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”, Неоплатонизъм и християнство, ч. 1, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Ред. Ив. Христов и Д. Димитров, С., 2002, с. 129-172.

[141]. Нуцубидзе, Ш. И., Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита, Тбилиси, 1942; Honigmann E., Pierre l’Ibérien et les écrits du Pseudo-Denys l’Aréopagite, Bruxelles, 1952.

[142]. Алексидзе, З. Н., Кавказ и христианский Восток в период между ІV и VІ Вселенскими соборами, Труды Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 213-218. Ср. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien. Christentum und Territorialentwicklung vom 4. bis zum 7. Jahrundert, Wiesbaden, 1987 (TAVO, B VI 4); Esbroeck, M. v., Les trios formes de l’antichalcedonisme de 451 à 553 et ses repercussions dans le Caucase, в: Традиции и наследие христианского Востока, ред. А. Муравиев и Д. Афиногенов, М., 1996, с. 382-398.

[143]. Кекелидзе, К., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956, с. 9.

[144]. Цит. по:Мученичество св. Шушаник. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=176. За житието вж. Хинтибидзе, Э. Г., „Мученичество Шушаник” и древнейшая византийская литература, Тбилиси, 1978; Цуртавели, Я., Мученичество Шушаник, Тбилиси, 1983.

[145]. Lang, D. M., op. cit., p. 81-93.

[146]. Ibid., p. 57-80.

[147]. PG, t. 77, col. 1204. Ср. Зекиян, Л., Раскол между Грузинской и Армянской церквами в начале VІІ в. (РетроспективньІй очерк), ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 197-212.

[148]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 62.

[149]. Janin, R., Géorgie, col. 1252; Tarchnišvili, M., op. cit., S. 186.

[150]. Цулая Г. В., Из раннесредневековой грузинской агиографии: „Страсти св. Евстафия Мцхетского”. – В: Древнейшие государства на територии СССР, М., 1991, с. 116-134 (текст и в Интернет – http://www.krotov.org/acts/06/mzheta.html).

[151]. Малицки, П., История на християнската Църква, ч. ІІ, С., 1956, с. 88-89.

[152].Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3

[153]. Джанбаридзе, П., Памятники архитектурьІ Грузии, Л., 1973; Беридзе, В., Древнегрузинская архитектура, Тбилиси, 1974; Alpago-Novello, A. etc., Art and Architecture in Mediaeval Georgia, Louvain-la-Neuve, 1981.

[154]. Чибинашвили, Г. Н., ПещерньІе монастьІри, Очерк по истории искусства Грузии, Тбилиси, 1948.

[155]. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque patriarcale greque à Jerusalem, Orient Chrétien, 3-e serie, t. III, 1923-1924.

[156]. Чачавидзе, В. И., Петр Ивер и археологические раскопки грузинского монастьІря в Иерусалиме, Тбилиси, 1974.

[157]. Esbroeck, M. v., The Georgian Inscriptions. – In: Stone, M., The Armenian Inscriptions from the Sinai, Harvard, 1982, p. 171-179; Idem, Le manuscript sinaitique géorgien 34 et les publications récentes de liturgie palestinienne, Orientalia Christiana Periodica, t. 46, 1980, 125-141.

[158]. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque de la Laure d’Iviron au Mont Athos, Orient Chrétien, 3-e serie, t. VIII, 1931-1932; IX, 1933-1934.

[159]. Амиранашвили, Ш. Я., Грузинская миниатюра, М., 1966; Алибегашвили, Г., ХудожественньІй принцип иллюстрирования грузинской рукописной книги ХІ – начала ХІІІ в., Тбилиси, 1973; Шмерлинг, Р., Художественное оформление грузинской рукописной книги ІХ-Х вв., ч. 1-2, 2 изд., Тбилиси, 1979.

[160]. Влидимиров, Л. И., Писменост и книжнина в Закавказието, Библиотекар, 1990, № 5, с. 5-9.

[161]. Древнегрузинская литература, Хрестоматия, сост. Л. В. Менадзе, Тбилиси, 1980 (2 изд., 1987); Кекелидзе, К. С., А. Г. Барамидзе, История древнегрузинской литературьІ (V-ХVІІІ вв.), Тбилиси, 1987; Fahnrich, H., Georgische Literatur, Aachen, 1993; Idem, Georgische Schriftsteller A-Z, Aachen, 1993; Rayfield, D., The Literature of Georgia: A History, Oxford, 1994/2000.

[162]. Кекелидзе, К. С., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Апциаури, Д. В., О некоторьІх вопросах художественного отображения идейной борьбы в грузинской агиографии (V-ХІ вв.), Тбилиси, 1984.

[163]. Pätsch, G., Die Patristik und Georgien.- In: Das Korpus der griechischen  christlichen Schriftsteller, Berlin, 1977, S. 129-137.

[164]. Esbroeck, M. v., Les plus anciens homéliaires géorgiens. Étude descriptive et historique, Louvain-la-Neuve, 1975 (Publications de l’Institut Orientaliste de Louvain, 10)

[165]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612, бел. 16.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-T

2.3. Покръстване на Грузия

Грузинската църква е уникална с това, че е единствената в света, която е основана от жена – св. Нино (Нона, груз. Нина, арм. Нуне или Нунея, памет на 14 януари). Вярно е, че на латински език nonna означава девственица, монахиня, но името на светицата е лично, а не нарицателно. Майката на св. Григорий Богослов, която също е от Кападокия и живее през същия ІV век, се казва Нона.

Дейността на св. Нино (Нона) се отнася към 320-330 г. Според официалната летопис „Картлис цховреба” нейният баща е кападокиецът Забилон, който служи като военачалник в римската армия и разгромява някакви „франки”[108]. Твърди се, че той е роднина на св. велико мъченик Георги Победоносец, който е родом от Лида в Палестина[109]. При гонението на император Диоклетиан Нино бяга с други девици в Армения. Повечето нейни спътнички са убити, а тя се спасява в Грузия, където е взета в плен. Нейният пост, чистота и молитви правят силно впечатление на туземците. Грузинската официална хроника вмъква неубедителен пасаж за нейното пътуване до Рим, където убеждава царица Елена, майката на св. Константин Велики, да приеме Христовата вяра (І, 79-80)[110]. По този начин се прокарва тихомълком версия за начална зависимост на византийското православие от грузинското, а не обратно.

Св. Нино получава насън откровение, в което Св. Богородица ѝ нарежда да проповядва в Грузия и ѝ връчва кръст от лозови пръчки, които девойката връзва с косите си. В продължение на три години, когато грузинският цар Мириан (починал 342 година, памет на 1 октомври) се сражава с Константин Велики и отсъства от страната, Нино усърдно проповядва сред грузинците. След като се връща, Мириан е пред разположен към християнството и не ѝ пречи (І, 102-103). Нино извършва редица чудотворни изцеления и става известна сред народа. По-нататък летописецът си противоречи, защото влага в устата на уж толерантния цар гневните думи: „С помощта на какъв бог извършваш ти изцеление?”… Не говори за лъжливата вяра на римляните, нито дума за това…” (І, 106)[111].

Неговият скептицизъм се заменя от ентусиазъм, когато Нино изцерява царицата Нана и престолонаследника от неизлечима болeст. По време на лов той изпада в опасност, призовава християнския Бог и получава веднага помощ. След като се връща благополучно у дома, Мириан приема християнството с целия двор и сам става проповедник на Христовото учение сред своя народ. Той построява църква и по съвета на св. Нино отправя пратеници до св. Константин Велики, като иска да бъдат изпратени епископ и клирици. Арменските извори добавят, че същата молба е отправена и до св. Григорий Просветител в Армения. По нареждане на св. Константин в Грузия са изпратени духовници – епископ Иоан, двама гръцки свещеници и трима дякони. Те донасят част от кръста на Христос, икона (анахронизъм) и много подаръци[112]. Клириците продължават покръстването на грузинците. Тези сведения изнася в своята хроника Руфин Аквилейски, който ги получава от достоверен източник – грузинския княз Бакурий, който служи като офицер във византийската армия, разположена в Палестина. Данните са включени и в летописа „Картлис цховреба” (І, 115-116)[113].

Мелхитският монах Никон от ХІ век добавя обстоятелството, че самият Антиохийски патриарх (анахронизъм вместо архиепископ) Евстатий (324-330) покръства грузинците и оставя епископ Иоан. Евстатий е канонинизиран и паметта му се чества на 21 февруари.. По този начин се подчертава зависимостта от Антиохия. От гледна точка на църковното право Антиохия има право да претендира за владеене на Грузия, защото каноните ѝ предоставят юрисдикция над целия Изток (Orient), който включва и Кавказ[114].

Според арменския историк Моисей Хоренцани (Хоренски) от VІІ-VІІІ век, Грузия е обърната към Христос от негови сънародници, изпратени от св. Григорий Просветител по молба на самата св. Нина. Древните църковни историци като Руфин, Созомен, Сократ и др. не говорят за връзки на Евстатий или Григорий с Грузия. Михаил Тархнишвили смята, че подобно начално влияние на Армения в Грузия се осъществява малко по-късно, когато третият грузински епископ Иов е хиротонисан от арменския католикос Нерзес (около 362-373), на когото е дякон[115].

Епископ Геласий Кизически около 475 година пише, че Цариградският епископ Александър (около 325-338) назначава първия епископ в Грузия. Това сведение не се поддържа от други историци и е вероятно недостоверно[116].

Точната дата на евангелизацията на страната не е известна. Ако се приеме версията за дейност на св. Евстатий Антиохийски, трябва да се предположи, че тя е станала между 325 и 330 година. Сигурно е, че предхожда кончината на св. Константин Велики в 337 година.

Евангелизацията е продължена от приемника на св. Мириан – благочестивият цар Бакар (342-364 година). Твърди се, че по време на неговото управление отделни богослужебни книги са преведени от гръцки на грузински език. С неговото име се свързва основаването на Цилканската епархия.

Някои планински племена оказват съпротива на новата вяра, но тя е наложена окончателно в цяла Грузия през V век от цар Вахтанг І. От Грузия християнството прониква първо сред албанците (прадеди на днешните азербайджанци), а по-късно сред лазите, абазгите и други народности.

2.4. Стъпки към автокефалия

Грузинската църква е втората народностна църква в света след Армен-ската. Сведенията за нейния живот през Средновековието са често откъслечни и неточни. Тъй като тази църква е основана от жена от Кападокия и е покръстена от антиохийски духовници, повече от столетие тя зависи канонично от Антиохийската църква и главните ѝ иерарси носят само архиепископски титул. Все пак те разполагат със значителна автономия, понеже могат да съдят подчинените им епископи и да свикват и ръководят събори[117].

Ключов документ за изясняване на проблема с грузинската автокефалия е коментарът на известния гръцки канонист от ХІІ век и Антиохийски патриарх Теодор Валсамон на второто правило на Втория вселенски събор. Той пише: „Определението на Антиохийския събор почете Иверския архиепископ с независимост. Казват, че в дните на господин Петър, светейшия патриарх на Теополис, тоест Велика Антиохия, съборът е решил Иверската църква, подчинена тогава на Антиохийския патриарх, да бъде свободна и независима (автокефална)”[118].

Не е ясно какво точно има предвид Валсамон. Някои предполагат, че това съборно решение е взето при Антиохийския патриарх монофизит Петър ІІ (V век), а други – при православния патриарх Петър ІІІ (1052-1056). Затова и провъзгласяването на автокефалията се отнася към различни периоди. В едно послание до Цариградския патриарх Атинагор от 10 август 1970 година на Местопазителя на Московския патриаршески престол – Крутицкия и Коломенски митрополит Пимен се твърди, че самостоятелността на Иверската църква „е установена от нейната Майка – Антиохийската църква – през 467 година”[119]. Бившият предстоятел на Еладската православна църква архиепископ Иероним по същия въпрос е склонен да мисли, че решението на Антиохийския събор от 556 година не е окончателно, а е признато през 604 година от останалите патриаршии. Според него решението на Антиохийския събор е само предложение и временно одобрение по дадения въпрос, което е начална стъпка по пътя на автокефалията.

Иван Снегаров предполага, че Антиохия започва да доминира Грузия чрез подчинената й Персия преди отпадането ѝ в несторианство[120]. През 467 година грузинските архиепископи получават названието „католикоси на цяла Иверия” и започват да налагат автокефалия. Това е потвърдено от Шестия вселенски събор, проведен в Цариград през 680-681 година. По важни въпроси, които се отнасят до вярата, иверските католикоси се обръщат за мнение към Цариградския патриарх и  император, както постъпва през 597 година католикосът Кирион по повод споровете с арменски епископи за Халкидонския събор.

По данни на грузинския монах Ефрем Мали и мелхитския монах Никон от ХІ век двама грузински монаси идват при Цариградския патриарх Теофилакт (около 744-751) по времето на император Константин Копроним (741-775). Те се оплакват, че от времето на Антиохийския патриарх Анастасий (починал 610) Грузия няма католикос поради трудните съобщения и страха от арабите. Тяхното желание е Грузинската църква да бъде призната за автокефална. Патриархът се съгласява само отчасти с това искане. Той свиква църковен събор, който решава грузинският католикос да се хиротонисва от местните епископи, но да изразява частичната си зависимост от Антиохийския патриарх, като го споменава по време на богослужението и му плаща църковен данък. Погрешно е мнението на Тархнишвили, че този акт предоставя пълна автокефалия[121].

Житието на св. Григорий Ханджийски, написано от Герасим Мерчул, разказва, че със съгласието на Антиохия Грузинската църква при управлението на абхазкия цар Теодосий І (806-845) успява да си извоюва правото сама да вари св. миро, което е важен елемент на автокефалния статут. Дотогава тя получава от Иерусалимската патриаршия[122].

Чак през ХІ век Антиохийският патриарх Петър (1053-1057) със съборно решение признава Грузинската църква за „свободна и автокефална”. Този компромис се прави при някои условия – католикосът е задължен да споменава името на патриарха в литургията, да допусне превръщането на грузински манастири в ставропигии (пряко подчине ни на патриарха), неговата дейност да бъде ревизирана и контролира на от Антиохия и други[123]. Тези условия обаче не предполагат пълна автокефалия, а номинална зависимост. Нил Доксопатър през 1143 година не нарежда Грузинската църква сред самостоятелните поместни църкви. Други църкви като Охридската и Кипърската успяват да извоюват пълна автокефалия. Отец Раймон Янин твърди, че изворите грешат и въпросният Антиохийски патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон) от V век, а не православният Петър от ХІ век[124]. Тархнишвили е склонен да се съгласи с това недообмислено мнение[125]. Но ако Янин е прав, остава необяснимо защо византийският канонист Теодор Валсамон нарича еретика „светейши патриарх”.

Грузинските църковни дейци (епископ Кирион – впоследствие Католикос-Патриарх, иеродякон Илия – сега Католикос-Патриарх) смятат, че до 542 г. Мцхетско-Иверските предстоятели са утвърждавани в своето звание и сан от Антиохийския патриарх, но оттогава Иверската църква е призната за автокефална с грамота на византийския император Юстиниан. Това е сторено със съгласието на Константинополския патриарх Мина и всички останали източни първоиерарси и е утвърдено с особено определение на Шестия вселенски събор, който постановява: „Да се признае Мцхетската църква в Грузия за равна по достойнство и чест със светите апостолски вселенски и патриаршески престоли, като се предостави на Иверския Католикос да бъде равен на Патриарсите и да има власт над архиепископите, митрополитите и епископите в цялата Грузинска област”[126].

Свещеник К. Цинцадзе, който специално се занимава със сложния въпрос на грузинската автокефалия, стига до извода, че Грузинската църква е почти самостоятелна още по времето на цар Мириан (ІV век), но получава пълна автокефалия едва през ХІ в. от събора, свикан от Антиохийския патриарх Петър ІІІ. Неговите аргументи за това решение са следните:

а) Грузия е просветена от проповедта на двама апостоли;

б) от епохата на цар Мириан тя се управлява от почти самостоятелни архиепископи;

в) от времето на цар Вахтанг Горгасали (449) тя получава от Византия католикоси с архиепископски права;

г) от времето на цар Парсман VІ (557) католикосите се избират в Грузия сред самите грузинци и само се ръкополагат в Антиохия;

д) от времето на свещеномъченик Анастасий (610) католикосите се ръкополагат вече в Грузия;

е) от времето на Антиохийския патриарх Теофилакт (750) грузинците получават формалното право да избират католикоси на епископските си събори.

Нито един от патриарсите на Антиохия след 1053 г. не оспорва самостоятелността на Грузинската църква, с която тя се ползва до 1811 година[127].

През ХІV в. грузинският цар Вахтанг моли Цариградския патриарх да ръкоположи католикос за Грузия. Той отказва и му препоръчва да се обърне към Антиохийския патриарх, защото „Картли, Изток и Север” от древност се намират в неговата юрисдикция[128]. Запазени са сведения от ХV в., че продължава споменаването на Антиохийския патриарх от грузинските католикоси[129]. Въпросът е повдигнат отново по време на руския църковен събор през 1917-1918 г., когато грузинската автокефалия е защитавана упорито по причини, които не са само религиозни, от еп. Кирион, И. И. Соколов и Н. Я. Мар.

В Грузия католикосът се ползва с изключително уважение и притежава не само духовна, но и светска власт. Той владее обширни имоти и села, от които събира данъци и продукти. Католикосът разполага и с въоръжени отряди, с които пряко или косвено участва във военни действия. Освен това той има право на граждански и църковен съд във владенията си.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 5″, който трябва да се активира).

____________________________

*Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[108]. Биладзе, В., История франков в „Житии” святой Нино, Мнатоби, 1986, № 9, с. 144-151.

[109]. Esbroeck, M. v., La place de Jérusalem dans la conversion de la Géorgie. – In: Ancient Christianity in the Caucasus, ed. By Mgaloblishvili, Richmond, 1998, p. 59-74.

[110]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 46-48. Ср. Чхартишвили, М. С., Источниковедческое изучение грузинской агиографии „Житие Нино”, Тбилиси, 1987; Марковин, В., Святая равноапостольная Нина и крещение Грузии, СтраницьІ, 1999, № 3.

[111]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 50.

[112]. Esbroeck, M. v., Les trois croix dans le Kartlis Mokcevay. – Caucasica, t. 2, 1998, p. 70-76.

[113]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 52.

[114]. Peeters, P., Les débuts du christianisme en Géorgie d’après les sources hagiographiqu es, Analecta Bollandiana, t. 50, 1932, 13-18.

[115]. Tarchnišvili, M., Die Enstehung und Entwicklung der kirchlichen Autokephalie Georgie ns, Kyrios, 1940-1941, № 3-4, S. 179 (= Le Muséfn, t. 73, 1960, 106-126).

[116]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 628, бел. 3.

[117]. Ср. Esbroeck, M. v., Primauté, Patriarcats, Catholicossats, autocéphalies en Orient. – In: Il primate des Vescovo di Roma nel primo millenio. Ricerche e testimonianze, Ed. di M. Maccarrone, Vatican, 1991, 493-521.

[118]. Правила Вселенских Соборов, ч. І, М., 1877, с. 86.

[119]. ЖМП, 1970, № 9, с. 8; Большая советская энциклопедия, т. 13, М., 1952, с. 100.

[120]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 610.

[121]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 187.

[122]. Ibid., S. 187-188.

[123]. PG, t. 137, col. 320; Ср. Хаканов, А., А. Самуилов, В защиту автокефалии Грузинской церкви, ЦерковньІе ведомости, 1906, № 4, с. 185-186.

[124]. Janin, R., Géorgie. – In: Dictionnaire de théologie catholique, t. VI/2, Paris, 1924, col. 1253.

[125]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 189.

[126]. Е. К. [епископ Кирион] Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901, с. 17-18;

[127]. Цинцадзе, К., свящ., Историческая справка по вопросу об автокефальности Грузинской Церкви, Тифлис, 1906, с. 91-93, 102.

[128]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 183.

[129]. Цинцадзе, К., свящ., Автокефалия церкви Грузинской, Тифлис, 1905, с. 30-31.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-U

2. История на Грузинската православна църква

2.1. Езическа вяра преди покръстването

Не са запазени самостоятелни грузински митологични цикли, каквито имат някои други древни народи. Големите местни епоси като грузинския епос за прикования Амирани и кавказкия нартски епос включват почти всички митологични съюжети и мотиви. Най-древните пластове на грузинската митология се проследяват по сведенията на археологията и лингвистиката[87]. Космологията на грузинците е подчинена на вяра в трисъставен свят (небесен, земен и подземен), чиито сегменти се свързват от космическо дърво[88]. Това, което знаем за грузинската митология, доказва, че тя се намира в движение към монотеизация. Светът се ръководи от божествен пантеон начело с върховния бог Гмерти, като се схваща като творец и промислител – роля, подобна на тази на християнския Бог Отец. Останалите божества (хвтисшвили) са чеда на Гмерти и представляват локални божества, които служат като посредници между божествената и човешката вселена. Най-старши от тях е Квириа – управител на сушата. Според представата на абхазците божественият пантеон се възглавява от повелителя Анцва.

За грузинската митология е присъщо олицетворяването на слънцето и луната, които се смятат за брат и сестра. Абхазите ги наричат Амра (жена) и Амза (мъж). Фазите и затъмненията на луната се обясняват с „изяждането” ѝ от дявола, който е сестра на Амза, или чудовище (змей). Ловът, който е важен за кавказките народи, се покровителства от отделни божества – Оиопинтре и Дали у грузинците, Ажвейпш у абхазците и др. В повечето случаи това божество е от женски род и хората я наричат почтително „господарка на животните”, „повелителка на животните” и други. В Сванетия (Западна Грузия) богинята се казва Ткаши-Мапа, а символ е еленът. Тя покровителства животните, но по зволява на ловците да ги убиват, ако спазват необходимите табута[89].

Животновъдството е силно развито в Кавказ. Грузинците търсят покровителство за домашните животни и реколтата от синкретични божества като Босели, Барбале, Барбол. Абхазите се покланят не само на главното божество на животновъдството Айтар, но и на специален бог на добитъка, особено на биволите – Мкамгария. Други абхазки богове като Джаджа и Анапа-Нага закрилят земеделието[90].

В Кавказ също е почитано божество на мълниите и гръмотевиците, които са често явление тук. Името му в Грузия не е запазено, а абхазците го наричат Ати. Двата народа погребват тържествено убитите от мълния обикновено на мястото на смъртта им. Като паралел ще споменем, че древните римляни ограждат мястото, където е паднала мълнията на Юпитер, и го смятат за неприкосновено и осветено.

Животът в планини, изпълнени с опасности, поражда грузинските митове за редица зли духове – деви и каджи, които обитават земния свят. Местният епос за прикования Амирани буди преки асоциации с гръцкия мит за Прометей, който открадва огъня на боговете и го дава на хората. Затова той е наказан от боговете, като е прикован на скала в Кавказ, а орел – символ и пратеник на Зевс – долита всеки ден, за да кълве черния му дроб[91].

В периодите, когато части от Грузия са окупирани от Персия, тук се насаждат зороастрийството и манихейството. Но общо взето те не успяват да пуснат корени сред грузинския народ за разлика от България, в която през Х век се заражда и развива силна дуалистична ерес – богомилството. Летописът „Картлис цховреба” (І, 145) разказва: „Само малцина от простолюдието поддържаха огнепоклонството [92].

2.2. Църквата от времето на апостолите до ІV век

Грузия е една от най-древните християнски страни в света. По предание се смята, че грузинският народ приема светлината на Евангелието още през І век. По силата на жребия, който трябва да покаже в коя страна да проповядват апостолите, Грузия се пада на Св. Богородица. Затова страната се смята за избрана от Божията Майка, която е покровителка на страната[93].

Твърди се, че Закавказието е посетено с мисионерска цел от петима апостоли: четирима от 12-те – св. Андрей, Матий, Вартоломей, Юда Тадей, наречен Левий, и един от 70-те – св. Тадей. За тяхната дейност пишат гръцките и латинските църковни автори: Ориген (ІІ-ІІІ в.), Епифаний, епископ Кипърски (ІV в.), Доротей, епископ Тирски (VІ в.), Никита Пафлагонийски (ІХ в.), Икумений (Х в.) и др. По волята на Спасителя Богородица остава в Иерусалим, а в Грузия и Русия се отправя пръв св. апостол Андрей Първозвани, който носи неръкотвор-на икона на Богоматер[94]. Други древни светини, пазени в Грузия, са мантията на св. пророк Илия, която е донесена от евреите, гонени от Навуходоносор и нешитият хитон на Господ Иисус Христос, който е донесен в столицата на Картли Мцхета от евреина Елиоз, засвидетел-ствал разпятието на Спасителя.

Апостол Андрей проповядва предимно по западното крайбрежие на Грузия. Тук се подвизава дълго време в гр. Севастополис (дн. Искурия). В гр. Ацквери (Картли) след проповед и кръщение на хората той оставя носената от него икона на Св. Богородица, която в продължение на много векове се намира в катедралата на града. От 5 до 12 септември 2002 година в Грузия гостува Атинският и на цяла Гърция архиепископ Христодул, който донесе от Патрас главата на св. апостол Андрей Първозвани. Хиляди православни грузинци се стекоха, за да се поклонят на светинята[95].

В Западна Грузия заедно с апостол Андрей проповядва апостол Симон Кананит, който умира тук и е погребан в с. Комани. Св. Матий също проповядва в Югозападна Грузия и по предание е погребан в Гонио до съвременния Батуми.  Това говорят Доротей, епископ Тирски (507-522), и Никита Пафлагонийски (ок. 873 г.), според които Матий, причислен към дванадесетте апостоли вместо Юда Искариот, благовести, умира и е погребан в „първа Етиопия”. Какво се разбира под тази „Етиопия”, е ясно от писанията на Софроний (ок. 390 г.) и Икумений (Х в.). Те уточняват, че св. Матий проповядва и е погребан в онази Етиопия, където текат реките Апсар и Гисс, а те се намират в Колхида.

Църковните писатели също потвърждават пребиваването в Армения, а вероятно и в Източна Грузия, на апостол Вартоломей[96]. След пътуването си до Индия, където оставя Евангелието от Матей на еврейски език, той благовести във Велика Армения. В гр. Албан (Албанополис), по който цялата област се нарича Албания (днес Азербайджан), претърпява мъченическа смърт. По-късните сведения допълват, че неговата проповед, съпроводена от многочислени чудеса, има голям успех. Св. Вартоломей привлича към Христос самия цар на Армения Полимий с целия му двор, мнозина велможи и безброй народ, но по заповедта на брата на царя Астиаг, насъскан от идолските жреци, той е разпънат на кръст. Според други версии е одран жив, както се рисува на някои православни икони.

Легендата твърди, че апостол Тадей от 70-те излекувал с Христовия убрус едеския цар Авгар, който управлява Армения. Дори и лековерният като историк митрополит Макарий Московски се съмнява във възможността от Едеса в Сирия да се ръководи Кавказ[97]. Apменските източници твърдят, че в Кавказ мисионерства и другият апостол Тадей, известен като Юда Левий, между 66 и 69 г. Той също завършва живота си мъченически, разпънат на кръст[98].

Проповедта на св. апостоли не остава без следи. Съществуването на отделни християнски общини в Грузия през късната античност се потвърждава от археологическите материали. В произведенията на св. Ириней Лионски (ІІ в.) сред християнските народи се отбелязват иберите (грузинците), което е по-скоро пожелание, отколкото констатация. Но както признава митрополит Макарий, „не може да се каже, че християнствното се утвърждава в този край още от онова време и е прието безпрекословно”[99].

Легендите са прекрасно средство за поддържане и засилване на масовото благочестие, но друг въпрос е доколко те издържат на критичния анализ. Невероятно е да се говори за развит култ и дори икони на Св. Богородица през І в. В Новия Завет тя присъства твърде скромно[100]. Действително в римската катакомба на Присцила има изображение от ІІ в. на Богоматер с Младенеца (без нимб), но както припомня А. Карташов, почитането към нея в Църквата за първи път се обсъжда чак на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) във връзка с новопоявилата се несторианска ерес[101].Тъй като Константинопол се смята за „жребий” на Св. Богородица, тези легенди вероятно са възникнали на грузинска почва под пряко византийско влияние[102].

Защо ранните християни не проявяват интерес да запазят данните за мисионерстването на апостолите? Най-логичното обяснение е, че те живеят с мисълта за близкото Второ пришествие на Спасителя и края на света. Легендата за пътуването на св. Андрей на север се появява във Византия през Х в. и се разпространява в Грузия от монаха Ефрем Млади през следващото столетие[103]. Съчиняването на мисионерски легенди продължава до ХVІ в. Тертулиан (ІІ-ІІІ в.) в трактата си „Срещу юдеите” заявява, че в Христос вече са повярвали „партите… жителите на Армения… Понт…”. Тук той не споменава грузинските племена. Докато може да се приеме разпространението на новата вяра в Понт (по черноморското крайбрежие на Мала Азия), другите твърдения на Тертулиан не са надеждни. Армения става християнска държава през 301 година, а в Партия християнството никога не възтържествува[104].

Най-ранните християнски храмове в Абхазия, разкрити от археолозите, се датират от ІV-V в.[105] В древногръцката колония Гюенос (сега в Аджария) археолозите са разкопали еднокорабна раннохристиянска църква с полукръгла апсида, която има размери 23х19.5 м. Прави впечатление, че е градена с тухли, а не камък, както е местната традиция. Запазени са следи от фрески и мраморна олтарна преграда. Църквата, в която са разкопани 14 погребения, се датира от края на V или началото на VІ в.[106]

Ранните християни в Грузия дават жертви по време на гоненията. Към началото на втори век се отнася мъченическата смърт на Месукевий-ските мъченици св. Сухий и неговата дружина – Андрей, Анастасий, Талале, Теодорит, Ивхирион, Иордон, Кондрат, Лукиан, Мимненос, Нерангиос, Яков, Теки, Дементиан, Виктор и Зосима (памет на 15/28 април).

В Мцхета е намерен един арамейски амулет, който по всяка веро-ятност е донесен от неортодоксални евреи, емигрирали от Палестина. Неговият текст има предпазен (апотропеен) характер за прогонване на демоните и споменава цар Соломон, който играе голяма роля в еврейската, християнската и гностическата магия. Паметникът се датира от V-VІ век след Христа[107].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 4″, който трябва да се активира).

___________________________

*Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[87]. Класическо изследване по темата е на Бардавелидзе, В. В., Древнейшие религиозные верования и обряд графического изкусства грузинских племен, Тбилиси, 1957. Срв. Esbroeck, M. v., La religion gèorgienne prechrètienne. – In: Aufstieg und Niedergang der römischen Welt. Hg. Von W. Haase, Bd. II, 18, 4, Berlin und New-York, 1990, 2694-2725.

[88]. Сургуладзе, И. К., ПространственньІе аспектьІ в мифологических и религиозньІх представлениях грузин. – МатериальІ по этногрьфии Грузии, т. 23, 1987, с. 133-159.

[89]. Hunt, D., The association of the Lady and the Unicorn, and the Hunting Mythology of the Caucasus, Folklore, 2003, April.

[90]. Марр, Н. Я., Боги язьІческой Грузии по древнегрузинским источникам, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 266, 1987, с. 7-35.

[91]. Шенгелия, И. Г., НекоторьІе паралели к мифу о Прометее в грузинском народном сказании об Амиране, Кавказ и Среиземноморье, Тблилиси, 1980, с. 109-116; Komorovsky, C. J., The Prometheus-Myth and Caucasian Epic Traditions, Asian and Afri can Studies, t. 22, 1986, p. 115-127.

[92]. Каухчишвили, С. Г., Грузинские источники по истории Византии, т. І, Тбилиси, 1974, с. 56.

[93]. Esbroeck, M. v., Apocryphes géorgiens de la Dormition, Analecta Bollandiana, t. 91, 1973, p. 55-75; Idem, Généalogie de la Vierge en géorgien. – Ibid., p. 347-356.

[94]. Петрова, Т. В., О почитании светого апостола Андрея в России, Живая старина, 1994, № 3, с. 23-25; Виноградов, А. Ю., Ап. Андрей и Черное море: проблемы источниковедения, Древнейшие государства Восточной ЕвропьІ, М., 1999, с. 348-367.

[95]. Впервые нетленная глава Святого Апостола Андрея Первозванного в Грузии – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles5.htm

[96]. Ср. Esbroeck, M. v., La naissance du culte de St. Barthélémy en Arménie, Revue des etudes arméniennes, N. S., t. 17, 1983, 171-195; Idem, The Rise of St. Bartholomew’s Cult in Armenia from the Seventh to the Thirteenth Centuries. – In: Medieval Armenian Culture, Ed. By T. Samuelian and M. Stone, Chico, 1984, p. 161-178.

[97]. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mark1104.htm#number3.

[98]. Esbroeck, M. v., Le roi Sanatrouk et l’apôtre Thaddee, Revue des etudes arméniennes, t. 9, 1972, 241-283.

[99]. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, цит. съч.

[100]. Свенцицкая, И. С., Христианство: страницьІ истории, М., 1988, с. 311.

[101]. Карташов, А. В., Вселенские соборьІ, М., 1994, с. 219.

[102]. Аверинцев, С. С., Мария, Мифы народов мира, Энциклопедия, гл. ред. С. А. Тока-рев, т. 2, М., 1992, с. 113.

[103]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 609.

[104]. Поснов, М., цит. съч, с. 101.

[105]. Хрушкова, Л. Г., Материалы по раннехристианскому строительству в Абхазии, Су хуми, 1985.

[106]. Кобахия, Б. С., Л. Г. Хрушкова, С. М. Шьмбь, Новая раннехристианская церковь на городище Гюэнос (Абхазия), Вестник древней истории, 1987, № 1, с. 126-146.

[107]. Церетели, К. Г., Арамейский амулет из Мцхета, Вестник древней истории, 1999, № 3, с. 3-22.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-V

Вододел в историята на Грузия е ІV-ти век, когато тук усилено се установяват феодалните отношения и се възприема християнството. Покръстването има огромно културно-идеологическо значение и окончателно предопределя мястото и ролята на Грузия в Близкоизточния регион. Победата на християнството на теория означава, че Картли се ориентира на Запад, което означава политически съюз с Византия[50]. За съжаление събитията се развиват другояче. Грузия все повече влиза в орбитата на Сасанидската държава. През ІV в. и първата половина на V в. тя се управлява от наместник на шахиншаха, наречен питиахш. През втората половина на V в. закавказките страни правят опит да се освободят от игото на Сасанидите. Борбата в Картли се възглавява от цар Вахтанг Горгасали, който връща на Иберия югозападните области в Източна Грузия (Тао Кларджети и други), отнети от Византия, както и западната провинция на Албания – Ерети. Вахтанг започва строителството на Тбилиси, като възнамерява да го превърне в столица. Този план е осъществен от сина му Дачи. Местните велможи (еристави) съзаклятничат с иранските окупатори. Борбата на два фронта завършва с поражението и смъртта на Вахтанг през 502 година[51]. През 523 година иранският шах превръща Картли в провинция на своята държава. В средата на VІ в. грузинските феодали вдигат въстание и получават отстъпки, но не успяват да възстановят царската институция[52].

Значителни събития настъпват и в Западна Грузия. През ІІІ-ІV в. царете на лазите подчиняват владенията на апсилите, абазгите и санигите, както и високопланинските области Сванети и Рача-Лечхуми. Обединеното царство се нарича Лазика, а на грузински – Егриси. Неговата зависимост от Визания постепенно отслабва. През VІ в., когато византийският император Юстиниан І (527-565) започва военни действия срещу Иран, Лазика загубва своята самостоятелност. Войната завършва с 50-годишен мирен договор през 562 г. В края на VІ в. византийците разделят страната на две части – Лазика и Абазгия, и ги включват като провинции в състава на империята. През 623 г. византийският император Ираклий от Трапезунд минава през Колхида, Иберия и Армения и нахлува в Персия. Към него се присъединяват съюзни отряди от кавказки племена, които през следващата година го напускат[53]. Според византийските историци Теофан и Никифор през 627 г. император Ираклий, подкрепен от тюрки, обсажда неуспешно Тбилиси, който се защитава от персийския шах Хасров и съюзника им – иверския цар Стефан (Степанос)[54].

През 30-40-те години на VІІ в. на международната арена се появява нов фактор в лицето на арабите. Въпреки договора от 652 г. арабският пълководец Хабиб ибн Маслама след две години окупира Армения и Източна Грузия[55]. В Картли е основан арабски емират с център Тбилиси, в който са дислоцирани арабски войски, но присъствието им в Западна Грузия и планинските райони е спорадично. Започва масово преселване на населението от другите региони в Западна Грузия. По-късно, при междуособиците в Арабския халифат между 680 и 685 г., Армения, Картли и Албания отхвърлят зависимостта си от арабите[56]. В източната част на Картли възниква Кахетинското княжество, а на изток – Еретското царство, което включва и западната част на съседна Албания. Халифът Абд ал Мелик сключва договор с Византия за общо владеене на Армения и Иберия. Император Юстиниан ІІ през 688 г. завладява цялото Закавказие до 692 г., когато арабите си възвръщат властта там поради гражданската война във Византия[57]. Управителят на Абазгия Леон освобождава също Лазика (Егриси) и създава независимо царство със столица Кутаиси. В началото на ІХ в. в Югозападна Грузия се появява още една самостоятелна феодална държава – Тао-Кларджетското княжество, основано от Ашрт Багратиони. Той получава от византийския император придворния титул „куропалат”.

През ІХ-Х в. все по-явно се усеща необходимостта от обединяване на всички грузински земи в единна държава. В борбата за обединение се издига Тао-Кларджетското княжество, което се засилва особено при Давид ІІІ. Неговият приемник Баграт ІІІ (975-1014) обединява всички грузински земи с изключение на Тбилиския емират. Столица е гр. Кутаиси. Баграт ІІІ успява да сломи съпротивата на феодалите, които се стремят към децентрализация. Въпреки господството на арабите грузинското стопанство и култура се развиват.

По-късно международното положение на Грузия отново се влошава. През 60-те години на ХІ в. нахлуват пълчищата на селджукските турци. Те разоряват страната и се заселват в нея[58]. Слабият цар Георги ІІ (1072-1089) се отказва от престола в полза на сина си Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125), който буквално възкресява страната от пепелищата. Той се възползва от обстоятелството, че вниманието на селджуците е отвлечено от Първия кръстоносен поход. Младият цар обединява всички грузински земи и през 1121 г. разгромява коалицията на мюсюлманските князе. През следващата година освобождава Тбилиси и пренася там столицата от Кутаиси. Създава постоянна армия, подпомага изкуството и литературата, основава Гелатска академия и Гелатски манастир, където се трудят най-извисените умове на Грузия като Иоан Петрици, Иоан Шавтели, Арсений и др[59].

При цар Георги ІІІ (1156-1184), внук на Давид ІV, границите на Грузия се разширяват още повече. Когато владичества правнучката на Давид ІV – царица Тамара (1184-1213), грузинската държава достига апогея на своето политическо развитие, своя „златен век”[60]. Тя става най-силната държава в Близкия изток. Победени на бойното поле, съседните турски емирати стават васали на Грузия и плащат данък. Покорена е и Армения. През 1204 година, когато Четвъртият кръстоносен поход завладява Константинопол, царица Тамара завладява южното крайбрежие на Черно море и основава Трапезундската империя, начело на която е поставен грузинският възпитаник Алексий Комнин[61]. През 1210 г. грузинските войски завладяват Северен Иран.

Царуването на Тамара е съпроводено с всестранен подем на икономиката, строителството, изкуствата, книжнината. През ХІІ в. завършва съставянето на корпуса на официалните летописи, наречен „Картлис цховреба” („История на Грузия”)[62], и забележителната поема на Шота Руставели „Витязът в тигрова кожа”, в която между другото са цитирани множество антични философи[63]. Военните подвизи на Тамара стават повод за написването на руската „Повесть о царице Динаре”, разпространена в много преписи[64].

„Златният век” в историята на Грузия свършва в началото на 40-те години на ХІІІ век, когато страната е разорена и завоювана от ордите на татаро-монголите. През 70-те години държавата се разпада на три части – Западна Грузия, която не се подчинява на монголите, Източна, която признава зависимостта си от Иран, и Самцхе (бившата област Тао-Кларджети или Месхети), чийто управител се назначава от монголския хан. Цар Давид VІІІ (1293-1311) води почти 20 години непрекъсната борба с монголите. Неговият брат Георги V Блестящия (1314-1346) прогонва завоевателите, отново обединява страната, установява дипломатически и търговски връзки с Византия, Венеция и Генуа, въвежда нови закони[65].

През 1386-1403 г. Тамерлан опустошава осем пъти Грузия. Населението намалява наполовина. Положението отново се влошава през втората половина на ХV в. Османските турци заграбват Мала Азия и на 29 май 1453 г. превземат Константинопол. От всички страни Грузия се оказва обкръжена от агресивни мюсюлмански държави[66]. Грузинският цар Александър І (1414-1442) прави фаталната грешка да раздели държавата между тримата си сина. От 1469 г. тя се разпада на три самостоятелни царства – Кахетия, Картли и Имеретия, и пет княжества – Мингрелия, Гурия, Абхазия, Сванетия и Самцхе. Всички те са конгломерати от по-малки владения – сеньории (сатавадо). През 1590 г. Персия сключва мир с Османската империя и й отстъпва Източна Грузия, Източна Армения, Азербайджан и др[67]. Турците постепенно завладяват част от Югозападна Грузия и ислямизират населението. Ислямът прониква и в Абхазия. През ХVІ в. царете на Кахетия успяват да лавират между Турция и Иран и да стабилизират държавата. Особена заслуга за това имат цар Луарсаб І (1527-1556) и синът му Симон І (1556-1600).

Иранският шах Абас І (1587-1629) нахлува в Кахетия няколко пъти. През 1603 и 1607 година той окупира Източна Грузия[68]. Когато отново нахлува през 1614 и 1616 г., шахът е обзет от маниакалната идея да ликвидира и изсели грузинския народ, а на негово място да настани номадски племена, верни на Персия[69]. Войските на Абас убиват над 100 000 души и преселват други 200 000 в Персия, където са заставени да приемат исляма. Техни потомци и досега живеят там, говорят грузински език и имат грузинско етническо съзнание. Картлийският цар Луарсаб ІІ е екзекутиран. Начело на съпротивата застава държавникът и пълководец Георги Саакадзе. Той се издига в двора на Абас І и е назначен за „Велик моурави” (управител) първо на Тбилиси, а после на цялата страна. По-късно той замисля да освободи страната. Саакадзе разгромява иранците през 1625 година, но по-късно бяга в Турция, където е убит по подозрения, че подготвя заговор. Приемниците на шах Абас се отказват от налудничавите му планове да бъде унищожен грузинският народ, но между 1632 и 1744 г. поставят на престола в Картли местни царе мюсюлмани. Запазени са сведения, че те спазват някои християнски обичаи (пият вино) и продават млади грузинци в робство, за да натрупат печалби. В Кахетия населението отхвърля управителите, назначавани от Иран, и вдига въстание, което е жестоко потушено от завоевателите.

1.4. Грузия през ХVІІІ-ХХ в.

Виден владетел е Вахтанг VІ (1675-1737), който отначало е наместник, а по-късно цар на Картли (1703-1724), отстранен от Иран през периода 1712-1719 г. Той ориентира страната към Русия. Отличава се като политик, учен и писател. Основава през 1709 г. първата грузинска печатница, която издава Евангелие (1709), Апостол (1711), „Витяз в тигрова кожа” (1712) и др[70]. Създава комисия, която да опише историята на Грузия през ХІV-ХVІІІ в. и да я добави към корпуса „Картлис цховреба”. През юни 1723 г. турците окупират Картли и Кахетия за десет години[71]. Поради невъзможност да се противопостави на османския натиск, цар Вахтанг емигрира с целия си двор в Русия през 1724 г. Той умира в Астрахан[72].

През тази епоха се образува грузинска колония в Москва. Някои нейни членове се издигат на руска служба – Александър Имеретински, който е първият генерал-фелдцехмайстер в руската армия, генерал Петър Багратион, който се проявява в Отечествената война срещу Наполеон през 1812 година, Давид Гурамишвили, поет и баснописец, и др.[73].

Но облаците над Грузия се сгъстяват. Надвисва заплаха за нейната асимилация от Османската империя и Персия, подпомогнати от Англия и Франция. Затова цар Ираклий ІІ (1744-1798) се обръща към Русия с молба за протекция. През 1783 г. той и царица Екатерина ІІ подписват т. нар. Георгиевски трактат[74]. Според него Русия запазва целостта на Грузия, не се намесва в нейните вътрешни работи и обещава военна помощ. На грузинците се предоставя пълна свобода на придвижване, заселване и търгуване на територията на Русия. Грузинските князе и дворяни получават привилегиите на руската аристокрация. В „Сепаратните артикули” към трактата е записано, че Грузия не може да контактува с трети страни без знанието на Русия. Ако Русия започне война, Грузия е длъжна да й помогне с войски. Потомците на Ираклий ІІ наследяват престола, но трябва да бъдат одобрени от руския цар.

Георгиевският трактат предизвиква враждебната реакция на Турция и Иран. Армията на шах Ага Мохамед хан нахлува в Грузия през 1795 година, но русите избягват сблъсъка. След пет години, за да спаси страната си от гибел, царят на Източна Грузия Георги ІІ (1798-1800) взема единственото правилно решение. Той се обръща за покровителство към Русия. На 12 септември 1801 г. император Александър І издава манифест за присъединяване на Грузия към Русия[75]. Мотивът е желанието да бъдат спасени християнството и европейските културни ценности, които са заплашени от азиатското варварство[76].

Не всички обаче остават доволни от размяната на сигурност срещу отказа от независимост. Насилията и корупцията на руската администрация предизвикват масово недоволство в Грузия. До 1864 г. Русия води непрекъсната война с кавказките племена, която е широко отразена в литературата[77]. Провежда се политика на груба русификация. Първият грузински заговор срещу царския режим е разкрит още през 1802 г. Той е последван от въстания в планините на Източна Грузия (1804), Кахетия (1812), Имеретия и Гурия (1819-1820). През 1832 г. властите потушават заговор на грузинските князе, които са загубили привилегиите си и се стремят към възстановяване на династията Багратиони[78]. Избухват нови въстания срещу гнета на руските помещици в Гурия (1841) и Мегрелия (1857). Крепостното право е отменено в Източна Грузия през 1864 година и Западна Грузия през 1865-1871 г. Същевременно се развиват промишлеността, рудодобивът, транспортът[79]. Неслучайно в Южна Грузия през ХІХ в. се преселват персийци, привлечени от подобрените икономически условия[80].

Националистическото движение срещу русификацията се възглавява от общественика и писател Илия Чавчавадзе (1837-1907). Той е убит при неизяснени обстоятелства. През 1917 г. властта в Грузия се поема от социалдемократите (меншевики и есери). През февруари 1918 г. е обявена Закавказка независима федеративна република, която през април същата година се разпада на три държави. През 1921 г. Грузия е окупирана от Червената армия и в нея се установява болшевишка диктатура. Страната става част от СССР през 1922 година[81]. Съветският диктатор Иосиф Джугашвили (Сталин) и неговият министър на вътрешните работи Лаврентий Берия са грузинци. Страната преживява изпитанията на индустриализацията и колективизацията и понася големи загуби при сталинските репресии от 1936-1938 г. Изчислено е, че само 5% от грузинската интелигенция надживява екзекуциите през 30-те години[82]. Грузия допринася с живота на повече от 300 000 свои синове за победата във войната срещу Третия райх. Все пак американският писател Джон Стайнбек, който посещава Грузия след войната, отбелязва, че тук няма разрушения и животът протича много по-оптимистично, отколкото в Русия и Украйна[83].

През април 1989 г. съветските войски смазват мирните демонстрации в Тбилиси. Грузинската независимост е обявена на 9 април 1991 г. Първият демократично избран президент Звиад Гамсахурдиа е свален насила през януари 1992 г. и на негово място през октомври същата година е избран старият партиен кадър Едуард Шеварднадзе. След неуспешен опит да си върне властта Гамсахурдиа се самоубива на 31 декември 1993 г. Абхазия и Южна Осетия правят опит да се отцепят от Грузия с руска помощ. Това доведе до наплив на 264 000 бежанци в Грузия, установяване на атмосфера на несигурност в страната и поява на две сепаратистки „държавици”, които обхващат 15% от грузинската територия и служат като развъдник за насилие и организирана престъпност[84].

На свой ред Шеварднадзе е свален от грузинската опозиция с безкръвен преврат през ноември 2003 година, а на 5 януари 2004 година за нов президент е избран американският възпитаник Михаил Саакашвили, бивш министър на правосъдието в правителството на Шеварднадзе[85]. Когато полага клетва на 25 януари 2004 година, той обещава, че ще направи всичко възможно да обедини страната – една задача, която изглежда утопична и дори невъзможна на този етап. Ако бъде направен опит да бъдат присъединени насила сепаратистките провинции, това ще предизвика война. Саакашвили също заявява, че Грузия не е и не трябва да е арена на руско-американското съперничество. Съмнително е дали тази малка страна може да бъде неутрална в света на голямата геополитика и тоталната война срещу тероризма[86].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 3″, който трябва да се активира).

_________________________

Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константнин Рачев.

[50]. Вж. Tschubinaschwili, G. N., Georgien. – In: Byzans und der christlche Osten. Hg. Von W. F. Volbach und J. Lafontaine-Dosogne, Berlin, 1968, 315-334 (Propyläen Kunstgeschi chte, Bd. 3); Gandolfo, F., Armenien und Georgien. – In: Spätantike und frühes Christentum. Hg. Von B. Brenk, Frankfurt a.M./Berlin/Wien, 1977, 201-213 (Propyläen Kunstgeschichte, Suppl. 1).

[51]. История Грузии, т. 1, Тбилиси, 1962, с. 92-99.

[52]. Прокопий, Тайната история, С., 1983 (Библиотека за антична литература „Хермес”), с. 73.

[53]. Мутафчиев, П., Лекции по история на Византия, т. 1, С., 1995, с. 288.

[54]. Манандян, Я. А., МаршрутьІ персидских походов императора Ираклия. – Византийский временник, т. 3, 1950, 133-153; Пигулевская, Н. В. и др., История Ирана с древнейших времен до конца ХVІІІ века, Л., 1958, 68-69; Вачкова, В., Източните походи на император Ираклий в светлината на съвременните извори. – Историческо бъдеще, 1998, № 2. Най-новите книги за император Ираклий са: Kaegi, W., Heraclius, Emperor of Byzantium, Cambridge, 2003; The Reign of Heraclius (610-641): Crisis and Confrontation, Ed. By Reinink, G. J. and B. H. Stolte, Leuven, 2002 (Groningen Studies in Cultural Change, 2).

[55]. Артамонов, М. И., История хазар, Л., 1962, с. 177. Ср. Тер-Гевондян, А. Н., Армения и Арабский халифат, Ереван, 1977.

[56]. Артамонов, М. И., цит. съч., с. 186.

[57]. Пак там, с. 191.

[58]. Ангелов, Д., История на Византия, ч. 2, 867-1204, 4 изд., С., 1974, с. 117-118; Minorsky, V., The Turks, Iran and the Caucasus in the Middle Ages, London, 1978.

[59]. Меписашвили, Р., Гелати, Тбилиси, 1965.

[60]. Степиадзе, Д. К., Грузия в ХІІ и первой четверти ХІІІ века, Тбилиси, 1985.

[61]. Bryer, A., The Empire of Trebizond and the Pontos, Aldershot, 1980; Карпов, С. П., Трапезундская империя и западноевропейские государства в ХІІ-ХV вв., М., 1981.

[62]. Публикация: Georgian chronicle – http://www.virtualscape.com/rbedrosian/gsl-6.htm

[63]. Руставели, Ш. Витязът в тигрова кожа, 2 изд., С., 1987 (Библиотека за европейска средновековна литература „Ариел”).

[64]. Публикация: Повесть о царице Динаре. – http://old-rus.narod.ru/0713.html

[65]. Charachidze, G., Introduction à la fèodalitè gèorgienne (Le Code de Georges le Brillant)., Genève, 1971.

[66]. Некрасов, А. М., МеждународньІе отношения и народьІ Западного Кавказа. После дняя четверть ХV – первая половина ХVІ в., М., 1990, 3-128.

[67]. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 272.

[68]. Пак там, с. 274.

[69]. Сванидзе, М. Х., Турецко-иранские отношения в 1613-1619 гг. и Грузия. – В: Османская империя: система государственного управления, социальные и этноре лигиозные отношения, М., 1986, 186-199.

[70]. Чикобава, А., Д. Ватеишвили, ПервьІе грузинские печатньІе издания, Тбилиси, 1984.

[71]. Пигулевская, Н. В., и др., цит. съч., с. 315.

[72]. История Грузии, т. 1, 338-352; Пайчадзе, Г. Г., Вахтанг Шестой, Тбилиси, 1981.

[73]. Грузинская ССР. Краткий историко-экономический очерк. Под ред. П. В. Гугушвили, М., 1957, с. 24; Татишвили, В. А., ГрузиньІ в Москве (1653-1722), Тбилиси, 1959.

[74]. Публикация: Георгиевский трактат. Договор 1783 года о вступлении Восточной Грузии под покровительство России. Текст подготовил к изданию, введением и при мечаниями снабдил Г. Г. Пайчадзе, Тбилиси, 1983, с. 65-91.

[75]. Публикация: ВьІсочайший манифест 12-го сентября 1801 года. – http://history/“>http://history.tuad.nsk.ru/Russia/Imperia/Alexandr_I/man12-9-1801.html

[76]. Хачапуридзе, Г. В., Об историческом значении присоединения Грузии к России. – Вестник истории, 1954, № 5, с. 101 сл.; Lang, D. M., The Last Years of the Georgian Monarchy, 1658-1832, New-York, 1957, p. 253-270, 283-284.

[77]. Layton, S., Russian Literature and Empire: Conquest of the Caucasus from Pushkin to Tolstoy, Cambridge, 1994 (Cambridge Studies in Russian Literature); Обсада Кавказа. Воспоминания участников кавказской войньІ ХІХ века, Спб., 2000.

[78]. Фадеев, А. В., Россия и Кавказ в первой трети ХІХ века, М., 1961.

[79]. Suny, R. G., The Making of the Georgian Nation, London, 1989, p. 83-84.

[80]. Atabaki, T., Disgruntled Guests: Iranian Subaltern on the Margins of the Tsarist Empire. – International Review of Social History, 2003, № 3, р. 401-426.

[81]. Smith, J., The Georgian Affair of 1922 – Policy Failture, Personality Clash or Power Struggle? – Europe-Asia Studies, 1998, № 3, May, p. 519-544.

[82]. Lilienfeld, F. v., Reflections on the Current State of the Georgian Church and Nation. – In: Sedeking God: The Recovery of Religious Identify in Orthodox Russia, Ukraine, and Georgia, Ed. By S. K. Batalden. DeKalb (IL), 1993, p. 220-232 (http://www.angelfire.com/ga/Georgian/history.html).

[83]. Стайнбек, Дж., Руски дневник. С фотографии на Робърт Капа. Русия по време на Студената война, С., 2002.

[84]. Nodia, G., The Conflict in Abkhazia: National Projects and Political Circumstances. – In: Georgians and Abkhazians: The Search for a Peace Settlement. Eds. B. Coppieters et al. Cologne, 1998, p. 14-48.

[85]. Modern History – WWII to 1993. – http://www.atlapedia.com/online/countries/georgia.htm

[86]. Ср. Дегоев, В. В., Большая игра на Кавказе: история и современность. Статьи, очерки, эссе, М., 2001 (Кавказский роковой круг).

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-W

1. История на Грузия

1.1. Общи сведения за страната

Официалното име на държавата е Република Грузия. Тя е бивша република на СССР. Разположена е на територия от 69 700 кв. км. В централната и западната част на Закавказието Грузия граничи с Русия на север и изток, с Азербайджан на югоизток, Армения на юг, Турция на югозапад и Черно море на запад. Ландшафтът е предимно планински, но също има плодородни равнини, долини, блатисти местности и морски бряг. Главните реки са Кура и Риони. По-големите градове по данни от 1993 г. са: Тбилиси (1 270 000 жители), Кутаиси (240 000), Рустави (158 000), Батуми (137 000), Сухуми (112 000) и др[31].

През 1989 г. населението се изчислява на 5 782 800 жители, но за 15 години то намалява на 4 371 000 поради емиграция и смъртност[32]. Главен етнос е грузинският, към който тогава спадат 70%, а днес 83.8% от населението. През 1989 г. етническите малцинства включват 8% арменци, 6% руснаци и 6% азербайджанци (днес по-малко). Малцинствата също са представени от украинци, беларуси, осетинци, абхазци, евреи, гърци, кюрди и асирийци[33]. В религиозно отношение 88.6% са християни, от които 83.9% са православни. Мюсюлманската вяра се изповядва от 433 000 души, което се равнява на 9.9% от цялото население[34].

Официалният език е грузинският, въпреки че масово се говори и руски. Всяко етническо малцинство пази и развива своя специфичен език. По отношение на образованието са налице данни от 1989 г. за грузинците над 25-годишна възраст. Лицата без образование или с основно образование са 12.3% от населението, с незавършено средно – 15.2%, със завършено средно – 57.4%, а с висше – 15.1%.

В съветско време на територията на Грузия са изградени три автономни формирования – Абхазската и Аджарската автономна ребуплика и Южноосетинската автономна област. Абхазската АР е образувана на основание на факта, че тук от древност живеят абхази, които са самостоятелен народ, въпреки че в състава на Абхазия се оказват и територии, които никога не са принадлежали на историческа Абхазия и са неселени от грузинци. Аджарците са грузинска етническа група. Образуването на Аджарска АР е резултат от определена държавна политика. Нейната територия в продължение на три века се намира в състава на Османската империя и жителите са заставени да приемат исляма. Дадена им е автономия, за да се отслаби влиянието на съседна Турция[35].

Грузинците наричат себе си „картвели”. Това название произхожда от наименованието на централната област на Източна Грузия – Картли. По-късно това самоназвание става основа за наименованието на цялата страна – Сакартвело, тоест „място за живеене на картвелите”. Грузинският език е „картулиена”, тоест картвелски език, а науката, която изучава Грузия и всичко, свързано с нея, се нарича „картвелология”. Чуждите народи наричат страната и жителите й по различен начин. Древноперсийското име на Източна Грузия е „Vrkana”, а населението – “vrk” (с неизяснена етимология). От същия произход е арменското название на грузинците „врац”. На новоперсийски език страната се нарича „gurgjan”, а в турския – “gurdju” (грузинец) и “Gurdjistan” (Грузия). Към тази форма се отнасят славянските наименования „Грузия” и „грузинци”[36]. В европейските езици, като се започне от ХІІІ век, се утвърждават названията „Georgia” (лат.), “Georgie” (фр.), “Georgia” (англ.), което съвпада с названието на американския щат Джорджия и понякога предизвиква комични грешки, и “Georgien” (нем.). Западноевропейските названия произхождат от името на най-почитания светец в страната – св. Георги. Този факт е многозначителен и свидетелства за изконната привързаност на грузинския народ към православната вяра.

1.2. Грузия в древността

По мнението на езиковедите, антрополозите и археолозите прадедите на днешните грузинци – грузинските или картвелските племена, обитават територията на Закавказието поне от епохата на неолита (VІ-V хилядолетие пр. Хр.) и заемат основната част от земите, на които по-късно се формира грузинската нация[37]. Това е общокартвелската или пракартвелската група племена. Наред с тях в Кавказ живеят и прадедите на други кавказки народи. В Северозападен Кавказ усядат прадедите на абхазо-адигската група племена, тоест праабхазо-адигския племенен съюз, а в Североизточен Кавказ – пранахдагестански народи. Според редица учени тези три етнически групи произхождат от общ пракавказки корен[38].

Общокартвелската или прагрузинската група племена заемат първоначално сравнително ограничена територия в централната част на Закавказието, но благодарение на демографския прираст то започва да се разселва. Някои негови племена се оказват в нови географско-климатически условия, усвояват нови занаяти, общуват с нови племена. Тези контакти повлияват техния език, начин на живот, култура. Поради тези процеси в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. общокартвелското етническо единство се разпада на три основни клона от картвелски племена – свански, мегрело-чански и картлийски (източногрузински). Съобразно това се образуват и три картвелски езика – свански, мегрелски и картлийски. Сванските племена окончателно се заселват в плинините на Западен Кавказ и отчасти на територията на днешна Абхазия. Мегрело-чанските племена заемат цялата територия на Западна Грузия и югоизточното крайбрежие на Черно море. Картлийските племена обитават източната и югозападната област на историческа Грузия. Предполага се, че през онази далечна епоха на част от територията от сегашна Абхазия обита ват и отделни абхазо-адигски племена.

В географско отношение Грузия се разделя на две основни части – Западна и Източна, които се различават по релеф, климатични условия, почва, растителност, стопанска дейност и историческа съдба. Поради тези и редица други причини на територията на историческа Грузия през ІІ хилядолетие пр. Хр. се формират две обособени култури – западногрузинска или колхидска и източногрузинска или иберийска. Образуването на два кръга от еднородна култура отразява групирането на грузинските племена в две големи племенни обединения – западногрузинско (мегрело-чански и свански племена) и източногрузинско (картлийски племена). На тази основа по-късно се изграждат две грузински държави – Колхидското царство в Западна Грузия и Картлийското или Иберийското царство в Източна Грузия. Картвелските езици и култури имат общ произход, който никога не се загубва въпреки политическото и икономическото обособяване на Западна и Източна Грузия[39].

В продължение на второто хилядолетие пр. Хр. грузинските племена започват да се обединяват в по-обширни и трайни съюзи, които стоят на прага на държавността. Някои учени смятат, че такива обединения в южната периферия на разселването на грузинските племена в началото на І хилядолетие пр. Хр. започват да преминават в държавни формирования. Те са страните Диаухи и Колха, споменати в урартските надписи. Предполага се, че втората фигурира в ранните версии на гръцкия мит за аргонавтите. Но южногрузинските раннодържавнни формирования се запазват за кратко време и през VІІІ в. пр. Хр. те прекратяват съществуването си поради войните, които водят помежду си и с Урартското царство, както и поради нашествията на номадски племена.

Названието на държавата Урарту е запазено в името на планината Арарат. Тя е основана в средата на ІХ в. пр. Хр. и заема огромна площ в Източна Мала Азия и Южен Кавказ. Племената в Урарту нямат обща икономика, култура и език. Тази държава е робовладелска и се управлява само с насилие. Главен бог в пантеона на урартуйците е Халд, придружен от редица други. След поражението от Асирия през 714 г. пр. Хр. страната отслабва и окончателно рухва под напора на мидийците около 590 г. Под влияние на Урарту закавказките племена осъществяват прехода към социално разслоение и държавност[40].

Политическите центрове на грузинските племена постепенно се преместват на север и към средата на І хилядолетие пр. Хр., вероятно в VІ век, окончателно се формира държавата на западногрузинските (мегрело-чански) племена – Колхидското царство. То се простира по източното крайбрежие на Черно море от района на съвременните градове Гагра и Пицунда до устието на река Чорохи. Колхида поддърржа контакти и с Тракия[41]. Именно тук протичат действията на аргонавтите от известната легенда, в чиито литературни версии страната на Златното руно е разположена в долината на река Риони или древния Фазис[42]. От VІ в. Колхидското царство сече собствени сребърни монети, т. нар. „колхидки”, възникват местни градски центро ве като столицата на царстството Кутаиси, гр. Сурий (сега Вани) и др.

Според по-късните гръцки извори по същото време на крайбрежието на Колхида възникват гръцки колонии, каквито са град Фазис при устието на едноименната река (до днешния гр. Поти), гр. Гюенос (сега град Очамчире) и град Диоскурия (до гр. Сухуми)[43]. Но според последните изследвания тези градове възникват като местни градски центрове и едва по-късно, през втората половина на V в. пр. Хр., в тях или до тях започват да се заселват гръцки търговци от Милет, които основават тук свои търговски фактории. Следователно, посочените градове не са гръцки полиси-колонии като Херсонес и Пантикапея в Крим. Затова напоследък се преразглежда и въпросът за степента на гръцкото културно влияние върху Колхида. Оказва се, чe до края на ІV в. пр. Хр. то е съвсем незначително и се засилва през епохата на елинизма (след възцаряването на Александър Македонски), като обхваща различни области от културния живот на страната. Но и в този случай не може да става въпрос за елинизация на Колхида. Що се отнася до Източна Грузия, тук процесът на формиране на единна държава протича по-бавно. Появяват се малки държавни формации още през V в. пр. Хр., които се обединяват чак към края на ІV – началото на ІІІ в. пр. Хр. Това раздробяване не остава незабелязано в Гърция. Според Страбон казказките племена говорят 70, а според Тимостен – 300 езика[44]. За основател на единната източногрузинска държава древната историческа традиция смята цар Фарнаваз. Страната се нарича Картли или според гръко-римските извори Иберия.

През античността Източна Грузия представлява страна, в която земеделието и занаятите са на високо ниво. Центрове на занаятчийското производство са градовете, които възникват още през V-ІV в. пр. Хр., но достигат особен разцвет през елинистическата епоха. Този разцвет се стимулира от факта, че през тях преминава транскавказката водна търговска магистрала Риони-Мтквари (Кюрос в гръко-римските автори – Кура), която свързва според гръцките извори Черно и Каспийско море, а тях със Средна Азия и Индия. Тези градове са Фазис, Сурий, Шорапани в Колхида и Урбниси, Уплисцихе, Каспи, Гори – в Иберия. Най-виден център е столицата на Картлийското царство гр. Мцхета с главна цитадела Армазката крепост (Армазцихе) и укрепените квартали Саркинети и Цицамури.

От края на ІІ в. пр. Хр. грузинските държавни формации се оказват въвлечени в сложните политически перипетии в Близкия изток, свързани с постепенното засилване на римското политическо влияние в Азия. На римляните тук противодейства Понтийското царство, което се засилва особено в края на ІІ в. при цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г. пр. Хр.), към когото се присъединява по-късно царят на Велика Армения Тигран ІІ (95-56 г.). Грузинските държави са принудени да се съобразяват с интересите на своите могъщи съседи. В самия край на ІІ в. Колхида е подчинена от Митридат VІ и става провинция в неговата държава.

През 60-те години на І в. пр. Хр. в закавказките страни нахлуват римските легиони начело с Гней Помпей, които разгромяват Митридат VІ и унищожават Понтийското царство[45]. Велика Армения също признава върховенството на римляните, като се превръща в малко царство, ограничено само с изконно арменските земи. Царят на Иберия е принуден да се обяви за „приятел и съюзник на римския народ”, тоест фактически васал на Рим. Колхида също се подчинява на Рим и тази нейна зависимост, която има различен характер, продължава няколко века. Поражението на могъщите съседи на Иберия и постоянното остро съперничество между Рим и Партянското царство (то възниква в средата на ІІІ в. пр. Хр. югоизточно от Каспийско море и постепенно завладява иранските пранини), умело се използва от управляляващите кръгове на Иберия и се отразява благотворно върху политическото положение на страната. Тя постепенно се засилва, разширява границите си и провежда все по-независима външна политика. Иберийските царе все по-рядко се съобразяават с Рим и нерядко осъществяват акции, които са несъвместими с неговите интереси, а понякога даже враждебни на тях. Такова независимо положение е особено характерно за Иберийското царство през 30-60-те години на ІІ в. сл. Хр. при цар Фарсман ІІ, който напълно пренебрегва римския император Адриан (117-138) и предприема редица действия, враждебни на Рим. При Антонин Пий (138-161) Фарсман ІІ е удостоен с необичайно тържествен прием в Рим, което красноречиво свидетелства за високия авторитет на картлийския цар и нарасналото значение на Иберия на политическата сцена на Близкия изток.

Какво знаем за културата на Грузия през античната епоха? Още в далечното минало западногрузинските племена установяват контакт с гръцкия свят, за което свидетелства митът за аргонавтите, оформен през втората половина на ІІ хилядолетие пр. Хр. Медея – дъщеря на Колхидския цар Еет, избягва с Ясон и аргонавтите в Коринт. Когато Ясон решава да я изостави и да се ожени за Главка, дъщеря на коринтския цар Креонт, ревнивата Медея ги погубва и отива в Атина[46]. Оттогава датират първите културни взаимовръзки между гърците и колхидските племена. Първоначално гръцкото културно влияние в Източното Причерноморие е слабо. То се засилва през VІ-V в. пр. Хр., когато на крайбрежието на Колхида започват да се заселват гръцки търговци. По същото време в Грузия проникват и елементи от източната, и то предимно ахеменидско-персийската култура, които са засвидетелствани и в Източна Грузия. И по-нататък в Грузия постоянно се съчетават западното и източното културно влияние. Но нито едно от тях не успява да играе тук решаваща роля, защото те носят повърхностен характер. Грузинската култура се развива по собствен път, като следва своите многовековни традиции още от бронзовата епоха.

През епохата на елинизма гръцкото влияние се засилва и засяга интензивно и Източна Грузия[47]. Археологическият материал от различни региони на Грузия свидетелства за елинското влияние в строителството, грънчарството и тъкачеството,във всички области на всекидневния живот, в семейния бит, носиите и т. н. На пръв поглед може да се стори, че грузинското общество от този период е силно елинизирано, но подробният анализ на археологическия материал доказва, че подобен възглед е неверен. Елинизацията засяга само градовете, а селските местности остават почти извън нейното въздействие. Но и в градовете елинизацията носи само повърхностен характер. Например въпреки широкото прилагане в храмовото строителство на гръко-елинистическата техника и елементи на архитектурна украса, основният компонент на строежа – неговата планировка, остава чисто национален и следва традициите на местното храмово строителство, тоест планировката на езическите народни светилища. Гръцкото влияние практически не засяга златарството, което продължава да се подчинява на древните местни традиции[48]. На гръко-елинистическото влияние се поддават само богатите слоеве на населението – аристокрацията и имотните граждани. Същото може да се каже за следващата, римската епоха, когато в резултат на по-тесните политически и икономически взаимовръзки между Рим и грузинските държави са засилва римско-елинистическото влияние.

През 20-те години на ІІІ в. политическата ситуация в Близкия изток рязко се променя поради рухването на Партянското царство и образуването на новата, по-централизирана и могъща държава на Сасанидите. Иран постепенно изтласква римляните от Централното и Източното Закавказие и простира своето политическо влияние върху голяма част от Армения, Иберия и Албания (Албания е древна държава на изток от Иберия на територията на дн. Азербайджанска република). Подчинени на Рим остават само Западна Армения и Колхида. Но в Колхида римляните са принудени да направят някои отстъпки и да предоставят на местните етно-политически формации определена автономия. На територията на бившата Колхида възникват малки царства на лазите (Лазика – в централната част на Западна Грузия, според грузинските извори – Егриси), апсилите, абазгите и санигите (северно от Лазика-Егриси, отвъд реката Егрисцхали или дн. Гализги). Специалистите смятат апсилите и абазгите за прадеди на съвременните абхази. Именно от тази епоха – началото на християнската ера, започват да се споменават за първи път тези племена, които живеят на територията на Северозападна Колхида, в крайбрежния участък на историческа Абхазия, въпреки че не е изключено те да са живели в този район и по-рано. Всички те се подчиняват на Римската държава, но се управляват от царе или князе, като се ползват от определена автономия.

Въпреки постоянната борба на Източна Грузия за оцеляване срещу чужди нашественици и оставането на Западна Грузия под римска власт, културният живот тук продължава да се развива, което се потвърждава от запазените великолепни паметници на местната архитектура, златарство, стъкларство и т. н. В антична Колхида се намират културни центрове от международно значение. През ІІІ-ІV в. сл. Хр. тук, в околностите на гр. Фазис, функционира философско-риторическа школа, в която наред с местните младежи получават образование и чужденци от Гърция и Византия. Тази школа завършва известният философ от ІV в. Темистий, за което той разказва сам, като отбелязва, че във Фазис се „приобщава към знаменитата мъдрост” и неговият баща – риторът Евгений[49].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 2″, който трябва да се активира).

_______________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[31]. Атлас Грузинской советской социалистический республики, Редкол. Г. С. Дзоценидзе и др., Тбилиси, 1964.

[32]. www.focus-news.net, 7 май 2003.

[33]. Известната парапсихоложка Джуна е от асирийски произход.

[34]. 84% граждан Грузии – православньІе. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar= 308348

[35]. Лейберов, И. П., Россия, Кавказ, Абхазия, Исторические статьи и очерки, Спб., 1995.

[36]. Пайчадзе, Г. Г., Название Грузии в русской письменньІх исторических источниках, Тбилиси, 1989, с. 3-67.

[37]. Общо за грузинската история вж. Allen, W. E. D., A History of the Georgian People from the Beginning Down to the Russian Conquest in the 19^th Century, London, 1971; Salia, K., Histoire de la nation gèorgienne, Paris, 1980; Fahnrich, H., Geschichte Georgiens von den bis zur Mongolenherrschaft, Aachen, 1993.

[38]. Най-пълното изследване за Грузия в древността е на Braund, D., Georgia in Antiquity: A History of Colchis and Transcaucasian Iberia, 550 BC-AD 562, Oxford and New-York, 1994. Ср. Кушнарева, К. Х., Древние культурьІ Южного Кавказа (V-ІІІ тьІс. До н. Е.)., Л., 1970.

[39].. Алексеев, В. П., Происхождение народов Кавказа, М., 1994.

[40]. Вж. Пиотровский, Б. Б., История и культура Урарту, Ереван, 1944; История на СССР, ч. 1, ред. Св. Панова, 2 изд., С., 1977, с. 24-27.

[41]. Стоянов, Т., Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близкия изток през Ранножелязната епоха преди гръцката колонизация, Известия на Народния музей – Бургас, т. 3, 2000, с. 50-61.

[42]. Sur les traces des Argonautes, Actes du 6e symposium de Vani, 22-29 septembre 1990, Eds, O. Lordkipanidse et P. Leveque, Paris, 1996.

[43]. Лордкипанидзе, О., Към проблема за гръцката колонизация на Източното Черномо рие (Колхида), Археология, 1980, № 1, с. 1-6; Същия, Древна Колхида. Мит и архео- логия, С., 1985, с. 133-221.

[44]. Kolchis. – In: Lexikon der Antike, Hg. von J. Irmscher, Leipzig, 1971, S. 290.

[45]. Всемирная история в 24 т., т. 6, Римский период, Редкол. А. Н. Бадак и И. Е. Вой-нич, М.-Минск, 2000-2001.

[46]. Грузия. – В: Словарь античности, Отв. ред. В. И. Кузищин, М., 1989, с. 340.

[47]. Всемирная история, Эллинистический и римский периодьІ. Редкол. И. А. Алябьева, М.-Минск, 1999; Chamoux, F., Hellenistic Civilization, Oxford, 2002.

[48]. Лордкипанидзе, О. Д., „Колхида златообильная” (Миф и археология). – В: Древний Восток и мировая культура, М., 1981, с. 59-62.

[49]. Месхия, Ш. А., История Грузии (краткий обзор), Тбилиси, 1968, с. 7.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-X