Д-р Александър Омарчевски

Метод, цел, задачи

При обработката на данните от многобройните и често противоречащи си изворови данни са използвани историко-критическият и сравнителният методи, като е търсена исторически най-правдоподобно звучащата интерпретация. Целта на изследването е, от една страна, за първи път в нашата научна литература да се направи по възможност цялостен църковно-исторически анализ на разглеждания период от живота най-вече на Източната църква, а от друга страна – да бъдат проверени и отчасти прецизирани в светлината на последните научни открития някои отдавна настанили се в световната богословска наука хипотези и твърдения. Задачата на изследването е на базата на достъпните към момента данни да бъдат осветлени причините за появата, развитието и преодоляването на Акакиевата схизма, която се явява само един етап от продължителните и проявили се в различни форми христологични спорове.

Извори

С Халкидонския събор започва една дискусия, която влияе не само върху общия живот на дотогава все още единната (след отпадането на несторианите) Църква, но за пръв път ясно очертава онази структура на изворите на християнското богословие, която остава валидна поне докъм средата на ІХ век. Представянето ѝ означава преди всичко да бъдат диференцирани литературните видове на изворите, както в техните отделни форми, така и във взаимоотношенията помежду им. Със сигурност някои от тях произхождат от предхалкидонския период, особено от ІV век, и се отразяват в творчеството на св. Кирил Александрийски († 444 година).

Като първи нов вид извори през V век се появяват Деянията на съборите, които като писмен източник имат своето огромно историческо значение. За Халкидонския събор има запазени подробни записи от хода на заседанията. Тяхната стойност е голяма и поради това, че в богословския спор относно признаването на съборните определения се появява един друг особен вид извори, които Eduard Schwartz нарича Публицистични сборници[2]. Систематизирането им не е лесно, тъй като те винаги са плод на целенасочена селекция, но затова пък са изобилен и благодатен исторически извор. Към този вид извори спадат и така наречените Съборни синопсиси.

В друга група извори биха могли да бъдат обединени Църковно-историческите съчинения, които като вид съществуват от по-рано. Тук спадат и Хрониките и Житията на светците. В този период се появява и развива и богатият и разнобразен по съдържание вид на флорилегиите, тоест сборници с избрани цитати от творенията на светите отци по определена тема. С него са свързани и така наречените катени или сборници от светоотечески екзегетически цитати.

В резултат на водената полемика се появяват и така наречените Каталози на еретиците и ересите. Друг извор са и Сборниците от терминологични определения (definitionеs).

Значението на църковно-историческите съчинения за представяне развитието на христологията в дадения период накратко може да бъде обобщено така:

1.Положително: заедно с хрониките и житията, църковните истории са важни:

а)за цялостно и подробно ситуиране на процеса на разкриване и утвърждаване на истините на вярата (основанията за очертаването на външните рамки и разделянето на епохите или фазите на неговото протичане);

б)със съдържащите се в тях важни документи на вярата;

в)за херменевтиката (тълкуването) на тези документи;

г)при това тълкуване трябва да се има предвид, че обектът на църковно-историческите съчинения – Църквата – е обхванат преди всичко от термина Православие, което води до една по-тясна вързка с историята на учението и вярата. Принципът на Православието е бил валиден както за халкидонистите, така и за техните опоненти, тъй като всяка от двете страни е смятала себе си за православна и за представител на истинската Църква. Православието винаги е поставяно като основна цел на развитието. В разглеждания период, когато Източната църква в географските си граници от 451 година за първи път преживявала едно все по-задълбочаващо се разделение, трябвало да бъдат намерени критерии на Православието, които да не са подчинени на принципа на Константин Велики: „Единството във вярата (на Църквата) е основа за благоденствието на империята”. Тук прозира затруднението, а също и смущението в църковно-историческите изложения, доколкото те искали да включват и историята на разкриването на истините на вярата.

2.Отрицателно: при тясното обвързване на Църквата с държавата; при религиозната позиция на императора, която не е била поставяна под въпрос дори и от потисканата с помощта на държавата страна в споровете; при неизяснената автономия на Църквата и държавата, всяка в своето приложно поле и в рамките на необходимите връзки помежду им; при преплитането на компетенциите при взимане на решения по въпросите на вярата, е било трудно дори и за представителите на Църквата да обясняват и да обосновават нейната собствена история на разкриване на истините на вярата. Точно следхалкидонската криза в църковно-държавните принципи обаче принудително довела до необходимото изясняване на компетенциите и авторитетите по верските въпроси, при което се включвали и отношенията между Църква и държава. Теоретичните и практическите опити в тази посока са видни именно в църковно-историческите трудове. Те ясно показват, че постигнатите на теория познания не са въведени в практиката. Акакиевата схизма е един показателен пример за тази непоследователност.

Съвременно състояние на изследването на проблема

За представяния период от развитието на христологическия догмат не са много съчиненията, представящи цялостно проблема на нивото на съвременните научни постижения. Повечето са остарели спрямо нивото на изследване, достигнато най-вече след публикуването на ориенталските извори и съответните византоложки проучвания. От тях могат да бъдат споменати:

D. Thomasius. Die christliche Dogmengeschichte als Entwicklungsge schichte des kirchlichen Lehrbegriffs. Bd. 1: Die Dogmengeschichte der alten Kirche. Periode der Patristik (hrsg. N. Bonwetsch). Erlangen, 1886. Изложението на времето след Халкидонския събор е твърде общо (370-392).

Изследването на Fr. Loofs. Leitfaden zum Studium der Dogmengeschichte Tübingen, 1959, е по-задълбочено. Интересуващият ни период е разгледан в параграфи 38-40. За съжаление в последното издание не са отразени, дори и само библиографски, най-новите за времето си изследвания. Недостатъчно внимание е обърнато и на развитието на христологията на Запад.

Известният учебник на Adolf von Harnack, Lehrbuch der Dogmengeschichte, Bd. 2, Tübingen, 1931, разработва монофизитските спорове и Петия вселенски събор (400-424). Той набляга силно върху изследванията на Fr. Loofs и G. Krüger и техните извори (Tillemont, Walch, Gieseler, Dorner, Baur, Hefele). Първичните извори не са много използвани, а там където са, то е най-вече чрез съчинението на J. G. Gieseler за монофизитите. Известната дисертация на J. Lebon от 1909 година все още не е била позната на Harnack.

Едно годно за използване и до днес общо изложение за периода предлага R. Seeberg, Handbücher der Dogmengeschichte, Bde 1-2: Die Dogmenbildung in der Alten Kirche, Erlangen,³1923. Противно на Harnack авторът оценява положително Халкидонското вероопределение.

Споменатите дотук трудове използват полезния и до днес събирателен труд на Chr. Walch, Entwurf einer vollständigen Historie der Ketzereien, Spaltungen und Religionsstreitigkeiten, bis auf die Zeiten der Reformation, Teil 6-8, Leipzig, 1773-1778. Отделните части също и тук са взети в съответната взаимовръзка.

От помощ може да бъде и трудът на W. Elerts, Der Ausgang der altchristlichen Christologie, Berlin, 1957. Интересуващият ни период е добре представен в първата част на съчинението, акцентът в което пада върху монотелитството.

Добър опит, в един обширен сборник да бъде дадена оценка на догматическото и църковно-историческото значение на Халкидонския събор, е направен в Das Konzil von Chalkedon, Geschichte und Gegenwart (hrsg. A. Grillmeier – H. Bacht). Bde. 1-3, Würzburg, 1951-1954.

Синтез на гледната точка на византийското богословие и на Православието предлага J. Meyendorff, Le Christ dans la thèologie Byzantine, Paris, 1969.

В по-новите общи курсове по история на догматите, като B. Lohse, Epochen der Dogmengeschichte, Stuttgart, 1963 и J. Pelican, The Christian Tradition, A History of the Development of Doctrine, Vol. 1. Chicago/London, 1971, се среща само един съвсем кратък преглед на следхалкидонския период. Тук не е лошо да се добави и следното сериозно издание, което също прави такъв обзор: G. W. H. Lampe, K. Ware, D. Knowles, E. G. Rupp, A History of Christian Doctrine (ed. H. Cunliffe-Jones), Edinburgh, 1978.

По-детайлно утвърждаването на Халкидонския събор до Шестия вселенски събор (680-681) е разработено от A. M. Ritter, Dogma und Lehre der Alten Kirche, Handbuch der Dogmen und Theologiegeschichte (Hrsg. C. Andresen), Bd. 1, Göttingen, 1983.

Накрая ще посочим състоящия се от пет части том ІІ от обширното изследване на A. Grillmeier, Jesus der Christus im Glauben der Kirche, Freiburg im Breisgau, 1985 ff., в което интересуващият ни проблем е разгледан детайлно.

Непосочените тук изследвания са цитирани на съответните места в текста.

Следва…(виж тук).

___________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[2]. Ср. Chrysos, E. Konzilsakten und Konzilsprotokolle vom 4. bis 7. Jahrhundert. – In: Annuarium Historiae Conciliorum. Bd. 15, Amsterdam, 1983, 30-40. Тук авторът подчертава принципната разлика между съборни деяния и съборни протоколи, съобразно с това дали съборът действа като съдебна инстанция, или като нормотворчески орган. Тази разлика би следвало да се има предвид, дори и когато впоследствие става дума общо за деянията на съборите.

Изображения: Авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7o