3. Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Християнизацията на България през ІХ век слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[265]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[266]. Когато св. св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Не е проучен въпросът за евентуалните успоредици между грузинската и глаголическата азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че различни народи, включително и „иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[267].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[268]

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила” от ХІІІ век поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците, кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”[269].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 година. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион” (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[270].

3.1. Бачковски манастир

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) в императорската иерархия се издигат двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, получава чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 година. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика: гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[271]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до село Горни Воден[272].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладявенето на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 година, но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на ХІІ век. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[273].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 година. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[274].

Изглежда, манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната Богородична икона има дарителски надпис от 1311 година от грузинците Атанасий и Окропир Егнатисшвили. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, защото върху него има грузински надпис[275]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[276]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[277].

В скриптория на Бачковския манастир през ХV век двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи „К. С. Кекелидзе” в Тбилиси[278]. През ХІV-ХV век в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV век (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ век в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 година ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[279]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” има друг грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 година[280].

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ век[281]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ век[282]. Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ век[283].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[284].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 11″, който трябва да се активира).

__________________________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[265]. Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, с. 63-64.

[266]. Пак там, с. 64.

[267]. Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970, с. 588.

[268]. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на ХІV век – Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996, с. 262-263, бел. 42.

[269]. Пак там, с. 272.

[270]. Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977, с. 91-111. Ср. Raff, T., Der hl. Georg als Knabenretter, Műnchner Zeitschrift fűr Balkanstunde, t. 3, 1980, 111-126.

[271]. Издания: Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968; Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978; Gautier, P., Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos, Revue des études Byzantines, t. 42, 1984, 5-146.

[272]. Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960, с. 99-110.

[273]. Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8, с. 238-251; Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3, с. 96-105.

[274]. Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972, с. 87-108; същата, Бачковската костница, С., 1977; Panayotova-Piquet, D., Les peintures de Bačkovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien, Bedi Kartlisa, t. 39, 1981, 182-215.

[275]. Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13), с. 362-364.

[276]. Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915, с. 268-270.

[277]. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3, с. 7-10.

[278]. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950, с. 189-195.

[279]. Шанидзе, А., цит. съч., с. 48.

[280]. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973, с. 188, обр. 24.

[281]. Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6, с. 54-70.

[282]. Същата, Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3, с. 3-46.

[283]. Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1, с. 31-44.

[284]. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975, с. 271.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-N