1. История на Грузия

1.1. Общи сведения за страната

Официалното име на държавата е Република Грузия. Тя е бивша република на СССР. Разположена е на територия от 69 700 кв. км. В централната и западната част на Закавказието Грузия граничи с Русия на север и изток, с Азербайджан на югоизток, Армения на юг, Турция на югозапад и Черно море на запад. Ландшафтът е предимно планински, но също има плодородни равнини, долини, блатисти местности и морски бряг. Главните реки са Кура и Риони. По-големите градове по данни от 1993 г. са: Тбилиси (1 270 000 жители), Кутаиси (240 000), Рустави (158 000), Батуми (137 000), Сухуми (112 000) и др[31].

През 1989 г. населението се изчислява на 5 782 800 жители, но за 15 години то намалява на 4 371 000 поради емиграция и смъртност[32]. Главен етнос е грузинският, към който тогава спадат 70%, а днес 83.8% от населението. През 1989 г. етническите малцинства включват 8% арменци, 6% руснаци и 6% азербайджанци (днес по-малко). Малцинствата също са представени от украинци, беларуси, осетинци, абхазци, евреи, гърци, кюрди и асирийци[33]. В религиозно отношение 88.6% са християни, от които 83.9% са православни. Мюсюлманската вяра се изповядва от 433 000 души, което се равнява на 9.9% от цялото население[34].

Официалният език е грузинският, въпреки че масово се говори и руски. Всяко етническо малцинство пази и развива своя специфичен език. По отношение на образованието са налице данни от 1989 г. за грузинците над 25-годишна възраст. Лицата без образование или с основно образование са 12.3% от населението, с незавършено средно – 15.2%, със завършено средно – 57.4%, а с висше – 15.1%.

В съветско време на територията на Грузия са изградени три автономни формирования – Абхазската и Аджарската автономна ребуплика и Южноосетинската автономна област. Абхазската АР е образувана на основание на факта, че тук от древност живеят абхази, които са самостоятелен народ, въпреки че в състава на Абхазия се оказват и територии, които никога не са принадлежали на историческа Абхазия и са неселени от грузинци. Аджарците са грузинска етническа група. Образуването на Аджарска АР е резултат от определена държавна политика. Нейната територия в продължение на три века се намира в състава на Османската империя и жителите са заставени да приемат исляма. Дадена им е автономия, за да се отслаби влиянието на съседна Турция[35].

Грузинците наричат себе си „картвели”. Това название произхожда от наименованието на централната област на Източна Грузия – Картли. По-късно това самоназвание става основа за наименованието на цялата страна – Сакартвело, тоест „място за живеене на картвелите”. Грузинският език е „картулиена”, тоест картвелски език, а науката, която изучава Грузия и всичко, свързано с нея, се нарича „картвелология”. Чуждите народи наричат страната и жителите й по различен начин. Древноперсийското име на Източна Грузия е „Vrkana”, а населението – “vrk” (с неизяснена етимология). От същия произход е арменското название на грузинците „врац”. На новоперсийски език страната се нарича „gurgjan”, а в турския – “gurdju” (грузинец) и “Gurdjistan” (Грузия). Към тази форма се отнасят славянските наименования „Грузия” и „грузинци”[36]. В европейските езици, като се започне от ХІІІ век, се утвърждават названията „Georgia” (лат.), “Georgie” (фр.), “Georgia” (англ.), което съвпада с названието на американския щат Джорджия и понякога предизвиква комични грешки, и “Georgien” (нем.). Западноевропейските названия произхождат от името на най-почитания светец в страната – св. Георги. Този факт е многозначителен и свидетелства за изконната привързаност на грузинския народ към православната вяра.

1.2. Грузия в древността

По мнението на езиковедите, антрополозите и археолозите прадедите на днешните грузинци – грузинските или картвелските племена, обитават територията на Закавказието поне от епохата на неолита (VІ-V хилядолетие пр. Хр.) и заемат основната част от земите, на които по-късно се формира грузинската нация[37]. Това е общокартвелската или пракартвелската група племена. Наред с тях в Кавказ живеят и прадедите на други кавказки народи. В Северозападен Кавказ усядат прадедите на абхазо-адигската група племена, тоест праабхазо-адигския племенен съюз, а в Североизточен Кавказ – пранахдагестански народи. Според редица учени тези три етнически групи произхождат от общ пракавказки корен[38].

Общокартвелската или прагрузинската група племена заемат първоначално сравнително ограничена територия в централната част на Закавказието, но благодарение на демографския прираст то започва да се разселва. Някои негови племена се оказват в нови географско-климатически условия, усвояват нови занаяти, общуват с нови племена. Тези контакти повлияват техния език, начин на живот, култура. Поради тези процеси в началото на ІІ хилядолетие пр. Хр. общокартвелското етническо единство се разпада на три основни клона от картвелски племена – свански, мегрело-чански и картлийски (източногрузински). Съобразно това се образуват и три картвелски езика – свански, мегрелски и картлийски. Сванските племена окончателно се заселват в плинините на Западен Кавказ и отчасти на територията на днешна Абхазия. Мегрело-чанските племена заемат цялата територия на Западна Грузия и югоизточното крайбрежие на Черно море. Картлийските племена обитават източната и югозападната област на историческа Грузия. Предполага се, че през онази далечна епоха на част от територията от сегашна Абхазия обита ват и отделни абхазо-адигски племена.

В географско отношение Грузия се разделя на две основни части – Западна и Източна, които се различават по релеф, климатични условия, почва, растителност, стопанска дейност и историческа съдба. Поради тези и редица други причини на територията на историческа Грузия през ІІ хилядолетие пр. Хр. се формират две обособени култури – западногрузинска или колхидска и източногрузинска или иберийска. Образуването на два кръга от еднородна култура отразява групирането на грузинските племена в две големи племенни обединения – западногрузинско (мегрело-чански и свански племена) и източногрузинско (картлийски племена). На тази основа по-късно се изграждат две грузински държави – Колхидското царство в Западна Грузия и Картлийското или Иберийското царство в Източна Грузия. Картвелските езици и култури имат общ произход, който никога не се загубва въпреки политическото и икономическото обособяване на Западна и Източна Грузия[39].

В продължение на второто хилядолетие пр. Хр. грузинските племена започват да се обединяват в по-обширни и трайни съюзи, които стоят на прага на държавността. Някои учени смятат, че такива обединения в южната периферия на разселването на грузинските племена в началото на І хилядолетие пр. Хр. започват да преминават в държавни формирования. Те са страните Диаухи и Колха, споменати в урартските надписи. Предполага се, че втората фигурира в ранните версии на гръцкия мит за аргонавтите. Но южногрузинските раннодържавнни формирования се запазват за кратко време и през VІІІ в. пр. Хр. те прекратяват съществуването си поради войните, които водят помежду си и с Урартското царство, както и поради нашествията на номадски племена.

Названието на държавата Урарту е запазено в името на планината Арарат. Тя е основана в средата на ІХ в. пр. Хр. и заема огромна площ в Източна Мала Азия и Южен Кавказ. Племената в Урарту нямат обща икономика, култура и език. Тази държава е робовладелска и се управлява само с насилие. Главен бог в пантеона на урартуйците е Халд, придружен от редица други. След поражението от Асирия през 714 г. пр. Хр. страната отслабва и окончателно рухва под напора на мидийците около 590 г. Под влияние на Урарту закавказките племена осъществяват прехода към социално разслоение и държавност[40].

Политическите центрове на грузинските племена постепенно се преместват на север и към средата на І хилядолетие пр. Хр., вероятно в VІ век, окончателно се формира държавата на западногрузинските (мегрело-чански) племена – Колхидското царство. То се простира по източното крайбрежие на Черно море от района на съвременните градове Гагра и Пицунда до устието на река Чорохи. Колхида поддърржа контакти и с Тракия[41]. Именно тук протичат действията на аргонавтите от известната легенда, в чиито литературни версии страната на Златното руно е разположена в долината на река Риони или древния Фазис[42]. От VІ в. Колхидското царство сече собствени сребърни монети, т. нар. „колхидки”, възникват местни градски центро ве като столицата на царстството Кутаиси, гр. Сурий (сега Вани) и др.

Според по-късните гръцки извори по същото време на крайбрежието на Колхида възникват гръцки колонии, каквито са град Фазис при устието на едноименната река (до днешния гр. Поти), гр. Гюенос (сега град Очамчире) и град Диоскурия (до гр. Сухуми)[43]. Но според последните изследвания тези градове възникват като местни градски центрове и едва по-късно, през втората половина на V в. пр. Хр., в тях или до тях започват да се заселват гръцки търговци от Милет, които основават тук свои търговски фактории. Следователно, посочените градове не са гръцки полиси-колонии като Херсонес и Пантикапея в Крим. Затова напоследък се преразглежда и въпросът за степента на гръцкото културно влияние върху Колхида. Оказва се, чe до края на ІV в. пр. Хр. то е съвсем незначително и се засилва през епохата на елинизма (след възцаряването на Александър Македонски), като обхваща различни области от културния живот на страната. Но и в този случай не може да става въпрос за елинизация на Колхида. Що се отнася до Източна Грузия, тук процесът на формиране на единна държава протича по-бавно. Появяват се малки държавни формации още през V в. пр. Хр., които се обединяват чак към края на ІV – началото на ІІІ в. пр. Хр. Това раздробяване не остава незабелязано в Гърция. Според Страбон казказките племена говорят 70, а според Тимостен – 300 езика[44]. За основател на единната източногрузинска държава древната историческа традиция смята цар Фарнаваз. Страната се нарича Картли или според гръко-римските извори Иберия.

През античността Източна Грузия представлява страна, в която земеделието и занаятите са на високо ниво. Центрове на занаятчийското производство са градовете, които възникват още през V-ІV в. пр. Хр., но достигат особен разцвет през елинистическата епоха. Този разцвет се стимулира от факта, че през тях преминава транскавказката водна търговска магистрала Риони-Мтквари (Кюрос в гръко-римските автори – Кура), която свързва според гръцките извори Черно и Каспийско море, а тях със Средна Азия и Индия. Тези градове са Фазис, Сурий, Шорапани в Колхида и Урбниси, Уплисцихе, Каспи, Гори – в Иберия. Най-виден център е столицата на Картлийското царство гр. Мцхета с главна цитадела Армазката крепост (Армазцихе) и укрепените квартали Саркинети и Цицамури.

От края на ІІ в. пр. Хр. грузинските държавни формации се оказват въвлечени в сложните политически перипетии в Близкия изток, свързани с постепенното засилване на римското политическо влияние в Азия. На римляните тук противодейства Понтийското царство, което се засилва особено в края на ІІ в. при цар Митридат VІ Евпатор (120-63 г. пр. Хр.), към когото се присъединява по-късно царят на Велика Армения Тигран ІІ (95-56 г.). Грузинските държави са принудени да се съобразяват с интересите на своите могъщи съседи. В самия край на ІІ в. Колхида е подчинена от Митридат VІ и става провинция в неговата държава.

През 60-те години на І в. пр. Хр. в закавказките страни нахлуват римските легиони начело с Гней Помпей, които разгромяват Митридат VІ и унищожават Понтийското царство[45]. Велика Армения също признава върховенството на римляните, като се превръща в малко царство, ограничено само с изконно арменските земи. Царят на Иберия е принуден да се обяви за „приятел и съюзник на римския народ”, тоест фактически васал на Рим. Колхида също се подчинява на Рим и тази нейна зависимост, която има различен характер, продължава няколко века. Поражението на могъщите съседи на Иберия и постоянното остро съперничество между Рим и Партянското царство (то възниква в средата на ІІІ в. пр. Хр. югоизточно от Каспийско море и постепенно завладява иранските пранини), умело се използва от управляляващите кръгове на Иберия и се отразява благотворно върху политическото положение на страната. Тя постепенно се засилва, разширява границите си и провежда все по-независима външна политика. Иберийските царе все по-рядко се съобразяават с Рим и нерядко осъществяват акции, които са несъвместими с неговите интереси, а понякога даже враждебни на тях. Такова независимо положение е особено характерно за Иберийското царство през 30-60-те години на ІІ в. сл. Хр. при цар Фарсман ІІ, който напълно пренебрегва римския император Адриан (117-138) и предприема редица действия, враждебни на Рим. При Антонин Пий (138-161) Фарсман ІІ е удостоен с необичайно тържествен прием в Рим, което красноречиво свидетелства за високия авторитет на картлийския цар и нарасналото значение на Иберия на политическата сцена на Близкия изток.

Какво знаем за културата на Грузия през античната епоха? Още в далечното минало западногрузинските племена установяват контакт с гръцкия свят, за което свидетелства митът за аргонавтите, оформен през втората половина на ІІ хилядолетие пр. Хр. Медея – дъщеря на Колхидския цар Еет, избягва с Ясон и аргонавтите в Коринт. Когато Ясон решава да я изостави и да се ожени за Главка, дъщеря на коринтския цар Креонт, ревнивата Медея ги погубва и отива в Атина[46]. Оттогава датират първите културни взаимовръзки между гърците и колхидските племена. Първоначално гръцкото културно влияние в Източното Причерноморие е слабо. То се засилва през VІ-V в. пр. Хр., когато на крайбрежието на Колхида започват да се заселват гръцки търговци. По същото време в Грузия проникват и елементи от източната, и то предимно ахеменидско-персийската култура, които са засвидетелствани и в Източна Грузия. И по-нататък в Грузия постоянно се съчетават западното и източното културно влияние. Но нито едно от тях не успява да играе тук решаваща роля, защото те носят повърхностен характер. Грузинската култура се развива по собствен път, като следва своите многовековни традиции още от бронзовата епоха.

През епохата на елинизма гръцкото влияние се засилва и засяга интензивно и Източна Грузия[47]. Археологическият материал от различни региони на Грузия свидетелства за елинското влияние в строителството, грънчарството и тъкачеството,във всички области на всекидневния живот, в семейния бит, носиите и т. н. На пръв поглед може да се стори, че грузинското общество от този период е силно елинизирано, но подробният анализ на археологическия материал доказва, че подобен възглед е неверен. Елинизацията засяга само градовете, а селските местности остават почти извън нейното въздействие. Но и в градовете елинизацията носи само повърхностен характер. Например въпреки широкото прилагане в храмовото строителство на гръко-елинистическата техника и елементи на архитектурна украса, основният компонент на строежа – неговата планировка, остава чисто национален и следва традициите на местното храмово строителство, тоест планировката на езическите народни светилища. Гръцкото влияние практически не засяга златарството, което продължава да се подчинява на древните местни традиции[48]. На гръко-елинистическото влияние се поддават само богатите слоеве на населението – аристокрацията и имотните граждани. Същото може да се каже за следващата, римската епоха, когато в резултат на по-тесните политически и икономически взаимовръзки между Рим и грузинските държави са засилва римско-елинистическото влияние.

През 20-те години на ІІІ в. политическата ситуация в Близкия изток рязко се променя поради рухването на Партянското царство и образуването на новата, по-централизирана и могъща държава на Сасанидите. Иран постепенно изтласква римляните от Централното и Източното Закавказие и простира своето политическо влияние върху голяма част от Армения, Иберия и Албания (Албания е древна държава на изток от Иберия на територията на дн. Азербайджанска република). Подчинени на Рим остават само Западна Армения и Колхида. Но в Колхида римляните са принудени да направят някои отстъпки и да предоставят на местните етно-политически формации определена автономия. На територията на бившата Колхида възникват малки царства на лазите (Лазика – в централната част на Западна Грузия, според грузинските извори – Егриси), апсилите, абазгите и санигите (северно от Лазика-Егриси, отвъд реката Егрисцхали или дн. Гализги). Специалистите смятат апсилите и абазгите за прадеди на съвременните абхази. Именно от тази епоха – началото на християнската ера, започват да се споменават за първи път тези племена, които живеят на територията на Северозападна Колхида, в крайбрежния участък на историческа Абхазия, въпреки че не е изключено те да са живели в този район и по-рано. Всички те се подчиняват на Римската държава, но се управляват от царе или князе, като се ползват от определена автономия.

Въпреки постоянната борба на Източна Грузия за оцеляване срещу чужди нашественици и оставането на Западна Грузия под римска власт, културният живот тук продължава да се развива, което се потвърждава от запазените великолепни паметници на местната архитектура, златарство, стъкларство и т. н. В антична Колхида се намират културни центрове от международно значение. През ІІІ-ІV в. сл. Хр. тук, в околностите на гр. Фазис, функционира философско-риторическа школа, в която наред с местните младежи получават образование и чужденци от Гърция и Византия. Тази школа завършва известният философ от ІV в. Темистий, за което той разказва сам, като отбелязва, че във Фазис се „приобщава към знаменитата мъдрост” и неговият баща – риторът Евгений[49].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 2″, който трябва да се активира).

_______________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[31]. Атлас Грузинской советской социалистический республики, Редкол. Г. С. Дзоценидзе и др., Тбилиси, 1964.

[32]. www.focus-news.net, 7 май 2003.

[33]. Известната парапсихоложка Джуна е от асирийски произход.

[34]. 84% граждан Грузии – православньІе. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar= 308348

[35]. Лейберов, И. П., Россия, Кавказ, Абхазия, Исторические статьи и очерки, Спб., 1995.

[36]. Пайчадзе, Г. Г., Название Грузии в русской письменньІх исторических источниках, Тбилиси, 1989, с. 3-67.

[37]. Общо за грузинската история вж. Allen, W. E. D., A History of the Georgian People from the Beginning Down to the Russian Conquest in the 19^th Century, London, 1971; Salia, K., Histoire de la nation gèorgienne, Paris, 1980; Fahnrich, H., Geschichte Georgiens von den bis zur Mongolenherrschaft, Aachen, 1993.

[38]. Най-пълното изследване за Грузия в древността е на Braund, D., Georgia in Antiquity: A History of Colchis and Transcaucasian Iberia, 550 BC-AD 562, Oxford and New-York, 1994. Ср. Кушнарева, К. Х., Древние культурьІ Южного Кавказа (V-ІІІ тьІс. До н. Е.)., Л., 1970.

[39].. Алексеев, В. П., Происхождение народов Кавказа, М., 1994.

[40]. Вж. Пиотровский, Б. Б., История и культура Урарту, Ереван, 1944; История на СССР, ч. 1, ред. Св. Панова, 2 изд., С., 1977, с. 24-27.

[41]. Стоянов, Т., Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близкия изток през Ранножелязната епоха преди гръцката колонизация, Известия на Народния музей – Бургас, т. 3, 2000, с. 50-61.

[42]. Sur les traces des Argonautes, Actes du 6e symposium de Vani, 22-29 septembre 1990, Eds, O. Lordkipanidse et P. Leveque, Paris, 1996.

[43]. Лордкипанидзе, О., Към проблема за гръцката колонизация на Източното Черномо рие (Колхида), Археология, 1980, № 1, с. 1-6; Същия, Древна Колхида. Мит и архео- логия, С., 1985, с. 133-221.

[44]. Kolchis. – In: Lexikon der Antike, Hg. von J. Irmscher, Leipzig, 1971, S. 290.

[45]. Всемирная история в 24 т., т. 6, Римский период, Редкол. А. Н. Бадак и И. Е. Вой-нич, М.-Минск, 2000-2001.

[46]. Грузия. – В: Словарь античности, Отв. ред. В. И. Кузищин, М., 1989, с. 340.

[47]. Всемирная история, Эллинистический и римский периодьІ. Редкол. И. А. Алябьева, М.-Минск, 1999; Chamoux, F., Hellenistic Civilization, Oxford, 2002.

[48]. Лордкипанидзе, О. Д., „Колхида златообильная” (Миф и археология). – В: Древний Восток и мировая культура, М., 1981, с. 59-62.

[49]. Месхия, Ш. А., История Грузии (краткий обзор), Тбилиси, 1968, с. 7.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-X