„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали…“(Иоан 5:2-3)

Тази пролет беше третата поред, откакто – по време на консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний (63 година преди Христа, б. а.) – легионите на Гней Помпей завладяха Иерусалим.

Великата римска държава, разпростряла властта и силата си по цялото Средиземноморие, се сдоби с ново владение – Палестина. Вече трета година от тази хубава и богата земя идваха само добри неща: здрави роби и робини, жито, пурпур и плодове, муселин и злато, благовония, ливански кедър и скъпоценни камъни. Обикновено техният превоз се осъществяваше по море от пристанището Яфа.

***

Пред Яфските порти денонощно стояха на стража римски войници. Носеха железни ризници, каски и къси ножове, а в ръцете си държаха копия. Винаги изправени, почти неподвижни, те изглеждаха да са изковани от желязо. Хора с вързопи на гръб и кошници на главата влизаха и излизаха през портите, просяци седяха под сводовете, продавачи на плодове и вино слагаха своите произведения близо до войниците. Но те дори не обръщаха глава да ги погледнат.

През деня обикновено целият път от Яфа до Иерусалим бе задръстен от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и римските конници, които сновяха между двата града, трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета с дървено масло, маслини, вино, плодове и какво ли не още; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Иерусалим и Яфа.

Нощно време беше спокойно. Нямаше движение и опасност от оглед на началниците. Войниците си позволяваха да се разхождат насам-натам и да разговярат. А когато се случеше да е студено, палеха и огън. Понякога пееха тихо песни и си спомняха за военните успехи. Това тяхно поведение – в разрез с дисциплината – се знаеше от центуриона Волтигий. Но той си затваряше очите. Само когато идваше на нарочна проверка – обикновено един път седмично, – той предварително ги предупреждаваше. И когато минеше и ги завареше неподвижни, пълни с достойнство, вперили тежък поглед някъде напред, не скъпеше похвалите си пред трибуна Лукиан – от втори легион, отговарящ за Юдея. Лукиан се намираше в Кесария или в Аполония и от време на време правеше посещения в Иерусалим.

***

Беше ужасно горещ ден и слънчевите лъчи, които падаха върху каските и броните на войниците, ги нажежаваха толкова много, че им се струваше като да са облечени в огнени дрехи.

Всичко живо се изпокри още от сутринта на прохладна сянка. Нямаше никакво движение на хора, коли и добитък в двете посоки.

Двама от легионерите пазеха близо до един от сводовете на портите. Очите им, изпълнени с кръв, като че ли излизаха от орбитите си, а устните им бяха пресъхнали. Но войниците, свикнали с африканските пустини, мислеха, че това е дребна работа и през ум не им идваше да напуснат поста си.Напротив, приятно им беше да се показват на четиримата юдеи, които седяха недалеч от тях. Струваше им се, че те ги хвалят за силата и издръжливостта им срещу слънцето.

Но юдеите не им обръщаха никакво внимание. Те оживено разговаряха помежду си, като най-възрастният от тях приказваше повече, а другите го слушаха напрегнато и съсредоточено. Войниците, вече трета година тук, говореха арамейски добре. Отначало те не дадоха ухо на съседите си. Но после заслушаха по-внимателно.

– Луций, какви ги говори онзи старик? – наруши мълчанието единият от войниците. – Как си представя той времето, когато хората няма да си правят зло един на друг?

– Нямало дори да смеят да унищожат една пчела и едно цвете – каза Луций.

– Чувал съм ги тези приказки. Това е едно древно пророчество, което научих като малък. Щяло да се роди едно Дете. Занапред хората ще имат Неговия характер. Няма да има геройски подвизи, никакви славни победи. Ще съществува мир.

– Мир?! – повиши глас другарят на Луций. – На мен ми омръзна да стоя всеки ден на пост! Кога ще вземем участие в нови войни? Аз копнея да спечеля с подвизи сила и богатство, да мина като победител по Виа Апиа и да се изкача на Капитолия.

– И аз, Виниций, мечтая да нося пред победилия във важна война легион сребърния орел; остриетата на хиляди копия да стърчат към небето, а металните шлемове да блестят; да кънти тежката стъпка на кохортите и да ечи военната тръба и песните на легионерите…

– Ех, кой не мечтае! – въздъхна Виниций. Неочаквано той обърна глава към Луций: – Да отидем по-близо до тях!

– Добре! – кимна Луций.

Двамата напуснаха поста си.

Точно по това време трибунът Лукиан, в колесница, теглена от два силни коня, летеше откъм Яфа. Оставаха още десет стадии до портите. Затворил очи, той си представяше Рим: Форумът, рострите, баща си – старият сенатор Плиний, Субура, Есквилинската порта, огромните градини, в които сред кипариси, пинии и платани се издигат храмове. Тук, пред светилището на древната фригийска богиня, наречена в Рим Кибела, той обича да идва. Малък прекрасен храм със стройни колони с коринтски капители. Жрецът с бяла тога; на главата с венец от бръшлян. Бронзовата статуя на Великата майка. Молитва от неразбираеми думи, придружена от стройното пеене на юноши, скрити под небесносиня завеса зад статуята на богинята. Дворът на храма; в него е олтарът, където се пали огън; храмовият роб води на връв украсена специално за жертвоприношението, овца. Димът се издига бавно нагоре. Започва освещаването на животното: поливане на главата му с вино, смесено с изворна вода; след това посипване челото на овцата с осолена ярма; отрязване кичур вълна и хвърлянето му в пламъците. После замахване с чука и убиване на овцата; разрязване гърлото на овцата със специален нож; паничка напълнена с малко кръв, която се смесва с вино и ярма под звуците на скрити кларнети и китари; жрецът пръска с тази смес олтара и около него…

Лукиан потрепера. Отвори очи. Колко потоци кръв бе гледал в Сирия, Понтийското царство и къде ли не още. Седем години вече. Кръв, кръв, кръв… А като си представи това малко ручейче на олтара при любимата си богиня, го побиха ледени тръпки. Трибунът разтърси силно глава и картината, от която го прониза хлад, изчезна. Изведнъж той се усмихна… Скоро, само след няколко седмици ще види Града; ще се срещне с приятелите си и – разбира се! – храма на Кибела. Ех, само още двайсетина дни!

Трибунът почувства инстинктивно, че наближават. Той бързо обу и стегна бронята си, сложи сапфиреното си наметало.

Но Лукиан не можа да изненада поста. Предупреден навреме, центурионът Волтигий пристигна минути преди трибуна. Той се разпореди на легионерите да заемат по-стегнато обичайните си пози. Но…  не видя никъде двамата войници Луций и Виниций. Разтрепери се от гняв.

– Къде са Луций и Виниций? Къде са? – ревна той към един от пазещите.

– Не мога да кажа – вдигна рамене войникът.

– Ах, мерзавци! Напуснали са поста! Кълна се в Марс, че ще ги убия! – продължаваше да се гневи Волтигий. – Ето го Лукиан, идва! А двама от хората ми ги няма! Какво ще му кажа сега?

В това време се чуха викове под единия от сводовете. Изведнъж се показаха двамата изчезнали войници, които  водеха един много възрастен юдеин. Той беше с бледо лице, което беше много изтощено. Но гледаше с твърд поглед.

Точно в този момент пристигна колесницата на Лукиан. Той излезе от нея: строен, млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо повоенному. Бронята му блестеше с изковани върху нея слънце и лъчи, а вятърът развяваше наметалото му. Сините му раздалечени очи гледаха студено. Лукиан сложи шлема си, който блесна на слънцето, а пурпурният кичур пера затрептя от вятъра.

– Каква чест е за мен, благородни трибуне, че посещаваш поверената ми да пазя земя – каза почтително Волтигий, като се поклони. Мислеше: „Ако сега ме попита кой е този старец, не мога дума да обеля!“ А гласно продължи: – Ще моля Ескулап да те поддържа винаги здрав!

– Благодаря ти, Волтигий. Дойдох неочаквано и за сетен път се уверих, че си блестящ войн на Вечния град. А какво става тук?

– Тъкмо се канех да попитам двамата легионери, които бях изпратил под сводовете, за да доведат този юдеин – излъга Волтигий. – Той нарушава обществения ред. Но така и не можах да разбера, в какво точно се е провинил, защото ти, подобно на вятъра Борей, долетя. Позволи ми, о, славни Лукиане, пред теб да извърша разследването.

– Добре, да чуем – нареди трибунът.

След като се съвзе от първоначалната уплаха, Волтигий вече държеше положението. Той обърна гръб и за момент погледна към Луций и Виниций: „Ще ви дам да разберете! – очите му излъчваха омраза. – Само този, отзад, да си отиде!“ Попита: – Кой си ти, старче? – Говореше арамейски.

– Наричам се Симеон.

– А на колко години си ?

– Доста над стоте.

– О, богове! – Лукиан се приближи бързо. – Той сериозно ли говори? А какво е сторил? – обърна се към Волтигий.

– Когато разбрахме, че приближаваш, о, великолепни трибуне, заповядах на тези войници да разгонят юдеите. Трябва да бъде чисто, когато такава високопоставена личност идва в Иерусалим! – започна да разказва малко патетично центурионът.

– Добре, добре – отвърна нетърпеливо Лукиан. Той не обичаше много-много ласкателствата. – После?

– Говори, Виниций! – заповяда Волтигий. – Какво се случи после?

– Този старец говореше на още трима души за някакъв Бог. Когато разбра, че искаме да ги изгоним, той каза: „Велики Рим, идва Онзи, Който ще затъмни славата ти!“ Доведохме го, защото каза още много загадъчни думи – доложи Виниций.

– Кой си ти, старче, и какви думи си казал, та си смутил нашите войници? – попита Лукиан.

– Точността изисква да отбележа, че не аз – представител на този народ, който покорихте преди три години, – а вие смутихте нашето спокойствие. Донесохте не само беди и теглила за нас, но и по-страшно: многото богове, на които се кланяте! Те са измислица!

– Какво, какво?! – кипна трибунът. – Ти се осмеляваш да говориш против боговете?! – Лукиан посегна към ножа си, но отдръпна ръка. Този беловлас старец напомни баща му Плиний. Но не можеше повече да търпи подобни изявления. „Този юдеин какви ги приказва? Нима боговете, които почитам – най-вече Кибела – това… всичко е дим, прах, нищо?“ Погледна към стареца: – Ти не вярваш в нашите богове, които са ни дали сила и власт над света и които вечно ще ни дават своето благоволение?

– Младежо – млад си ти още, макар и в облекло на пълководец, и аз мога да те наричам така, – посветил съм повече от седемдесет години от живота си да изучавам науките и всичко онова, което е завещано от древните мъдреци. Макар да съм юдеин, когато бях на твоята възраст, не се увличах от нашия Закон и пророците. Пътувах в близки и далечни земи, запознавах се с много учени-философи и с техните учения. Ужасих се, когато разбрах, че на много богове, мъртви и създадени от човешкия ум, се покланят римляните и всички други народи, които опознах, но на Единия и истински Бог никой не се покланя, никой не знае за Него. Върнах се тук – у нас. Тукашните хора се кланят на един Бог, Творец на небето и земята. Той се открива в нашите – отеческите ни книги – свещената Тора и пророците. Те заемат особено място измежду всички други факти и налични източници, които свидетелстват за Бога. На страниците на тези книги намираме извънредно голям брой ясни, подробни и точни описания на исторически събития, изказани мисли и разнообразни сведения, чрез които Бог е благоволил да се разкрие пред нас – хората. Тук – в Закона и пророците – са обяснени съвършено ясно Божиите мисли, преценки и намерения относно нас – хората – и е изложена Неговата воля спрямо най-любимото Му творение.

– А кое е то? – попита Лукиан.

– Човекът.

– А ти вярваш ли в Този Бог?

– Разбира се. Този Бог ще се прояви тук – у нас – със знамения и чудеса. Скоро идва това време, когато Той ще се прояви в света. И Неговите дела ще бъдат дивни. Той ще събори всичките тези лъжебожества и идоли, на които се въздават чест и хваления. И Този истински Бог ще затъмни славата на Рим!

– Ти, старче, наистина представляваш опасност за държавата! – Лукиан хвана ядосано с две ръце раменете му и го разтърси. – Заслужаваш смърт!

– Няма да ме убиеш. Нито ти, нито който и да е – отговори невъзмутимо юдеинът.

– Слушай, старче! Твоите думи са ругатни! Ако продължаваш така, в този дух, ще заповядам да ти ударят петдесет удара с тояги! – Лукиан го гледаше страшно. – Това на какво прилича?

– Благородни трибуне, готови сме да изпълним разпореждането – угоднически се поклони центурионът.

– Добре, впрочем… почакай! Защо си толкова сигурен, че няма да те убием? – попита Лукиан.

– Няма да видя смърт, младежо, докато не пипна с ръка Господа Бога.

Изведнъж Лукиан се затресе от смях.

– Какви ги приказваш, а, старче? – трибунът гледаше весело. – Та това са басни!

– Не е така, млади човече. Чакай! – вдигна ръка старецът. – Не ме прекъсвай. Изслушай ме!

Лукиан го погледна замислено:

– Хайде, говори! Нека чуем какво ще ни каже.

– След като се върнах, започнах да изучавам това, което бях пропуснал на младини – нашите отечески книги.

– Тези, в които се разкрива Този Бог, така ли? – попита Лукиан.

– Да. Когато почувствах, че всичко съм овладял, започнах да проповядвам Единия и истински Бог. Реших да преведа нашите книги на друг език, за да могат да се запознаят с тях и другите народи. Аз бях един от седемдесетте преводачи на Закона и пророците. Докато свърша това уморително дело, започнах да копнея да видя Утехата на Израиля и на света. Дълги, дълги месеци и години аз работих. И когато превеждах книгата на пророк Исаия, и стигнах до текста: „Дева ще зачене и роди Син“, аз се усъмних във възможностите на това пророчество. Много се смутих, защото девойка да роди дете, се счита за тежък грях. Такива у нас биват убивани с камъни. Затова дръзнах и написах „жена“ вместо „Дева“. Но докато още пишех, ми се яви Ангел Господен. Той хвана ръката ми и каза: „Зачеркни „жена“ и напиши „Дева“ и задето се усъмни в изпълнението на това пророчество, няма да видиш смърт, докато не видиш Помазаника Господен“. И ето, оттогава минаха много, много години. Аз няма да умра, докато не Го държа в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че ще бъде Младенец ли? Току-що родено Отроче? – попита Лукиан.

– Точно така – кимна старецът. – Аз ще видя Бога, Утешителя и Избавителя на Израиля и Спасител на цялото човечество.

– Няма истина в това, което говориш, старче – каза Лукиан. – Дори съжалявам, че загубих толкова време да те слушам.

– Спри се, младежо, не бързай…

– Няма да те слушам повече, старче. Да, няма! Защото няма друг Бог, освен боговете на които се покланяме. Аз не вярвам в Бога на тези роби!

– Но той все пак е Един и съществува. И ти, младежо, сам ще изпиташ Неговата сила. Той е мощен да смири гордите.

Внезапно лицето на стареца се оживи, а в погледа му просветна някакъв странен блясък. Той вдигна ръцете си към Лукиан, който го наблюдаваше все по-мрачно и по-мрачно.

– Чуй ме добре, какво ще ти кажа, горди трибуне. Дано и ти като мен не видиш смърт!

Изведнъж Лукиан усети как непонятна слабост полази по снагата му и го обхвана. Членовете му се сковаха, а той се строполи неподвижен на земята. Лицето му пребледня. Гледаше ужасèн стареца.

– Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него.

Старецът обърна гръб и си тръгна. Войниците, изплашени, не го спряха, а заобиколиха трибуна, докато той стенеше на земята, опитвайки се напразно да раздвижи неподвижните си ръце и крака.

Не зарадва Лукиан старите си родители. Беше върнат в Рим и остана на легло.

***

Минаха години от това време. Напразно търсеше Плиний лек за своя син. Обиколи много страни. И умря старецът със страшна мъка за участта на Лукиан.

Минаха още години. Един ден Лукиан бе посетен от евреи от Иерусалим. Съобщиха му, че там, при техния храм има къпалня, наречена Витезда; всяка година над нея слиза небесен Ангел; раздвижва водите и онзи от болните, който пръв влезе във водата, тутакси оздравява. Малка вяра вдъхна това известие у болния. Но неговите близки бяха ходили къде ли не за лекарства. Водиха го при много лекари, гадатели и знахари в много градове и страни. Затова решиха да го заведат и в Иерусалим. Оставиха го във Витезда при познати и се върнаха в Рим.

Още дзесетки години изминаха. Побеля косата на Лукиан, остаря много. Губеше вече надежда за оздравяване. И как не? Тридесет и седма година той стоеше вече в тази къпалня. Тук лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали. Но те се изцеряваха, а той… чакаше, чакаше, чакаше!

По това време в Палестина от град в град се движеше Някакъв велик Човек и Проповедник. Слушаха болните, слушаше и Лукиан, че Този Човек вършел чудеса: от Неговите докосвания слепи проглеждали, болни оздравявали, глухи прочували, мъртви оживявали!

Цяла година във Витезда за Този велик Човек – Който се наричал Иисус, – се говореха какви ли не неща. И ето, копнеж се породи в душата на болния да види Този Лекар, да се докосне до Него. Може би Той наистина има небесни сили да върши чудеса.

Една вечер Лукиан се вглеждаше във водата и мислеше: „Какъв е Този Проповедник и Лекар, за Когото навсякъде говорят? Ох, как ми се иска да дойде тук и ме докосне! Някога, като млад аз минах през тази страна. А вече тридесет и осем години лежа в тази къпалня! Какъв обрат, какъв обрат. Бях знатен римлянин, облечен със слава и почести, красив. От мен трепереше цял легион! С него летях и обиколих целия Изток. Бях победител. Много народи легнаха под меча ми. А какво се случи? Само от две думи се парализирах! Да, две думи, които ме победиха! И ги каза онзи старец – проповедникът на Единия Бог и „Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него“ – тъй рече старецът. Ах, колко години има оттогава! Не е ли Проповедникът в Палестина онова предречено Божество? – Трепет полази по тялото на Лукиан. – Да, това, което каза старецът, е вярно, думите му са истински!“

От тази вечер болният зачака с надежда. Не се чувстваше вече изоставен, самотен в света. Непрекъснато гледаше към входа на къпалнята; трепваше при всеки шум.

Наближаваха дните на Пасхата. Народът в града се раздвижи. Великият Човек беше дошъл в Иерусалим. Потайна надежда обгърна душата на Лукиан. „Ах – мислеше трескаво, – защо не мога да вървя?! Ще отида при Проповедника и ще изповядам вярата си в Него и Той ще ме излекува!“ Сълзи пълнеха очите му…

Една вечер Лукиан лежеше на постелята си. Наоколо много болни издаваха тъжни стонове. Той също бе тъжен. А тялото му, сковано вече деветдесет години, го болеше.

Изведнъж се чу: „Великият Човек идва!“

И наистина – в къпалнята се появи Човек с величествена осанка и в бели одежди. По лицето Му се четеше безкрайна доброта; златисти коси се спускаха по раменете Му. Зад Него следваха десетина мъже. На Лукиан се стори, че Човекът още с влизането Си се взря в него. А може би това е било случайно. Не! Той идваше към него. И един кротък глас, глас като че ли на Божество, се разнесе:

– Как си, Лукиане?… – усмивка се разля по Лицето Му. – Искаш ли да оздравееш?

Внезапно лицето на болния се измени. Хората около него видяха друг човек: очи, които горяха с необикновен блясък, а от сбръчканото лице бликаше възторг. И в това време за секунди пред очите на Лукиан премина картината отпреди толкова много години: Яфските порти, старецът Симеон, войниците и той – младият трибун.

Той погледна към небесносините очи:

– Да…, Господи…, Господи…

– Не се притеснявай. Е?

– Искам да оздравея. Но… си нямам човек, който да ме спусне при раздвижването на водата.

– Стани, вземи одъра си и ходи!

И в този момент Лукиан почувства, че животът потече по жилите му; скованото тяло се раздвижи и той стана. Усети сили у себе си и радост в душата си. Макар и много възрастен, той беше вече здрав. Чувстваше се на тридесет години – на толкова, на колкото се скова. И той падна пред Иисуса Христа – защото Този Човек беше Спасителят – и се докосна с устните си до бялата Му дреха.

– Аз вярвам в Тебе, Единствени Боже!

А Господ Иисус Христос кротко положи ръка на главата му.

„И ето, некой си, на име Закхей, който беше началник на митарите и богат човек, искаше да види Иисуса“. (Лука 19:2-3)

Една заран, месец след поредната проверка, в главната митница пристигнаха неочаквано пратеници от Иерусалим. Съобщиха, че Орив и Хезир от Иерихон дължат още по хиляда статири и по десет ефи жито, а Девора – бедната вдовица от Галгал – двеста лепти. Когато Закхей разтреперано ги попита да не би да е някаква грешка, римлянинът отсече:

– Няма грешка! Някой от подчинените ти митари, който отговаря за тях, ги е укрил. А ти си ни дал неверни данни. Това е първото ти провинение, откакто си вече десет години началник на митарите в този район на Юдея. До два дни всичко да е наред, ясно ли е?

Той говореше латински, без да държи сметка, че Закхей владееше езика слабо и не можеше да му отговори. Обаче тонът и изразът на лицето му даваха добре да се разбере, че той просто нахока най-известния жител на Иерихон и околността.

От това открито и безцеремонно нахокване бледото лице на Закхей порозовя.

– Вижте какво – започна той на латински и веднага обърна на арамейски, – моля да имате предвид, че ние ще направим всичко възможно. Декларирам…

В помощ му дойде митарят Аврам, който говореше латински сравнително добре и преведе думите на Закхей.

– Това не е декларацията, която може да задоволи римските власти! – кресна на латински пратеникът. – Искаме не декларации, а да ни предадете необходимите количества до два дни. Освен това трябва да накажете провинения митар. Аз искам поверената ви област, която облагате с данъци в името на император Тиберий, да бъде в добро състояние!

Началникът на митарите и митниците в Иерихон, Галгал и Ветегла зае мирна стойка и кимна с глава:

– Искам да ви уверя, че това ще бъде направено. Занапред няма да позволим подобно нещо.

Вторият римски чиновник, който през цялото време мълчеше, заговори с по-спокоен тон:

– Ние държим в най-скоро време да се поправите. Ако се наложи, ще действате брутално! Дори и кожите ще смъквате от гърбовете на хората. Но данъците трябва да пристигат навреме. И ако това не стане, ще бъда принуден да донеса на прокуратора Понтий Пилат, че вие не работите решително. А това може да има сериозни последици лично за теб, Закхее!

Двамата римляни обърнаха гърбове и ядосано се метнаха върху конете си. Бързо се понесоха на юг.

Закхей се чувстваше унизен и засрамен. Но съзнаваше, че не може да направи нищо, за да защити достойнството и честта на един съзнателен патриот и предан на римляните чиновник, за какъвто сам се смяташе. Римляните бяха тук, в Юдея, близо от сто години и на него, първото величие на Иерихон, за какъвто се мислеше, можеше да заповядва със същата леснина дори един обикновен преторианец.

Стиснал тънки устни и присвил очи, в които се бяха разгорели зли пламъчета, началникът се обърна с рязък тон към първия си заместник Ахим:

– Ахиме, да знаеш, че ти ще понесеш цялата отговорност! Митарят Матан, който е укрил от мен неиздължилите се, е от твоя сектор!

– Който е виновен, той ще си носи отговорността, Закхее – отговори Ахим със студена учтивост. – И ако намираш, че аз съм този виновен…

– Не говоря лично за теб, а за целия персонал. Авраме! – извика Закхей. – До един час всички митари да са при мен, включително от Галгал и Ветагла.

– Но…

– Няма никакво „но“! Действай!

– Позволи ми да ти припомня.

– Какво?

– Ти ги освободи за днес, никой не е на работа. Къде да ги търся? Та сега там, на главната улица е пълно с народ.

Закхей изведнъж се досети. Отдавна бе слушал да се говори за Иисуса, сина на Йосиф, Онзи, Който обикаля Юдея, Самария и Галилея. Възвестявал ново учение, смело изобличавал неправдите, със свръхчовешка сила лекувал хроми, глухи, сакатии – дори възкресявал мъртви! Онзи ден разбра, че Вартимей слепецът бил излекуван от Този необикновен Човек. И още – днес ще мине през Иерихон на път за Иерусалим. Дори сутринта още по тъмно хората бяха започнали да заемат места по улицата, по която щял да мине. Началникът ги видя, отивайки от дома си до главната митница. Кой е Този, се питаше неведнъж Закхей през тези две-три години, когато ставаше дума за Него. А какво ли не бе чул да се говори. Ето защо реши да отиде и види Този чуден Човек. Затова и обяви днешния ден за почивен. Но римските чиновници развалиха всичко.

– Добре – каза той след като помисли малко. – Бях забравил за момент, че ще ходим и ние да видим Онзи Проповедник. Но на всички ще съобщиш, че вечерта ги искам тук събрани. А митарят Матан ще получи тежко наказание. Да вървим!

Ратаят доведе оседланите коне. Закхей и Ахим ги яхнаха. Животните преминаха бързо през парадния вход и не след дълго достигнаха главната улица. А там вече бе претъпкано с хора.

– Ахиме, очаквах много народ, но такова нещо…

– Да – съгласи се първият му заместник, – дори от конете нищо няма да видим.

– Виждаш ли тази смокиня? – посочи Закхей вдясно от себе си. – Когато разбера, че Този Човек приближава, ще се покача върху нея, за да го видя.

– Това е разумно, което ще сториш. Наистина – възбуди любопитството на всички ни Учителят.

– И Учител ли е?

– Така чух.

Внезапно се появи Аврам. Водеше със себе си Матан. Закхей пламна от гняв, скочи на земята, тропна с крак и изкрещя. След това приближи двамата митари. Зашлеви набързо четири плесника на Матан и го шибна няколко пъти с бича.

– Позор, срам за името ми на заслужил митар, което с такъв труд си създадох! Та аз съм известен оттук до Тир, чак до Киликия. Дори в Египет ме знаят! Ще те убия…

Матан вдигна разкъсаната си симла и изплю встрани слюнка примесена с кръв, докато Закхей го обсипваше с цветисти ругатни.

– Чакай бе, Закхей! – спря ръката му възрастен висок мъж с побелели дълги коси. – Ти съвсем го разкървави.

– Не се бъркай, Йосифе! Гледай си глупавата търговия!

– Не те е срам! – с възмущение викна търговецът. – Целият град те познава: ти си грешен човек, изедник! Колко хора обра, малко ли майки разплака, продаде се на онези римляни. И това ми било Закхей (чист – евр., б. а.).

– Тихо! – извика някой. – Учителят се задава.

– Ти си срам и позор, не той! – продължаваше Йосиф. – Колкото си дребен, толкова си лош!

– Авраме, ето ти бича. Вържи му ръцете. Няма да го изпускаш от очи! – заповяда началникът. – Довечера ще му видя сметката. А ти, Йосифе, ще си платиш за тези думи. Ахиме, ела да ми помогнеш да се кача върху смокинята!

Когато зае място, почти веднага видя Човека. Той идваше откъм север; бе навлязъл вече в града. След Него вървяха около десетина мъже. Хората Го приветстваха. Някои хвърляха цветя. От време навреме се спираше, разговяраше с някого. После пак продължаваше напред. Да, щеше да мине под него – на не повече от петдесетина стъпки.

Вече наближаваха. Закхей виждаше добре лицето Му, усмивката. За момент спряха, защото една възрастна жена, славейки Бога, поднесе на Този Човек клонче от лавър. Тръгнаха отново. Вече бяха почти под дървото.

Изведнъж Човекът погледна към него. Не! Това не бе поглед на човешки очи, а два лъча, които пронизваха снагата му и го пареха по сърцето. И Закхей – началникът на митарите, от когото трепереха всички негови сънародници – сега се стъписа. А Учителят – както Го нарече Ахим – му се усмихна кротко и каза:

– Не бой се, Закхее, а слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.

Какъв глас! Митарят, грабителят, безсърдечният Закхей си спомни, че само веднъж бе чувал толкова сладък и любящ глас: беше гласът на майка му преди много, много години… И остана поразен, с отворена уста! Той никога не беше си спомнял миналото, когато още не бе станал митар, а впоследствие и началник. А сега тук, в загрубялата му душа заблестя нещо чудно, чисто, много хубаво. Сигурно вътре в него бе останало парченце от погледа на Човека.

Закхей скочи от дървото, разбута изумените хора, които, сочейки го, говореха „грешен човек, грешен човек“, и се озова до Този Учител. А Той повтори:

– Не бой се, Закхее.

– Откъде знаеш името ми, чудни Човече? Познаваш ли ме?

Човекът кимна.

– Но… да не би… някога… да съм Ти сторил зло?… Да съм Те ограбил? – попита объркано Закхей.

За пръв път той се смути и се засрами от престъпленията си. И това му се видя толкова чудно, че нозете му се подкосиха, кръвта в слепите му очи заблъска лудо, пред очите му заиграха червени кръгчета. Ала Другият заговори и галещият Му глас преля в душата на Закхей някаква необикновена сила:

– Не си Ми сторил зло, а добро току-що Ми направи!

– Аз ли съм Ти направил добро? Та аз не съм се и докосвал до Тебе?!

– Ти си спомни за своята майка! Ти се засрами от престъпленията си! Ето добрината, която Ми направи: даде ми своите грехове!

Закхей падна на колене:

– Ти си пророк, Учителю! – прошепна той. – Щом надникна в мислите ми и позна, Ти си истински Божи пророк. Някога, когато бях още дете, майка ми ми говореше за Божиите пророци и за Спасителя, Който ще дойде… Но по-сетне… аз забравих… и станах… О, Рави! Срам ме е да си вдигна очите… Може би Ти си Самият Спасител? Горко ми!

– Право каза, Закхее. И не горко ти, а хвала ти, че видя светлината, за да бъдеш и ти в Царството Божие.

Изведнъж Закхей скочи на крака и се затича към вързания Матан. Освободи го и като прегърна коленете му, заплака. После стана, приближи се до търговеца Йосиф и му поиска прошка. След това се изкачи на високо място и като застана така, че да го виждат всички, извика:

– Чуйте! Ето, половината от имота си давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно!

Тогава Човекът рече:

– Днес стана спасение и за този митар, защото и той е син на Авраама, понеже Син Човешки дойде да потърси и спаси погиналото.

След малко тръгнаха към дома на Закхея. Всички, които вървяха редом с Учителя, слушаха тихото Му напевно слово за светлината на Новия Завет.

„И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица. И като не можаха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният.“ (Марк 2:3-4)

Капернум се будеше.Първите гласове на ранобудните рибари раздраха тишината, а след тях от всички краища на града започнаха все по-шумно да прииждат техни позакъснели колеги; деряха се с пресипнали нестройни гласове, подвикваха си весело, някои тичаха. Цялата улица ехтеше от шума им.

Ситният дъждец продължаваше да вали и раздипляше над Капернаум тежка, лепкава мъгла. Барабанеше по покривите и от тях се стичаше право на улицата, потънала в кашкава кал. Ръмеше по теревинтите и тамариските, притиснати до зидовете, треперещи и люлеяни от вятъра, който идеше нейде откъм Генисаретското езеро.

Пенина се събуди, стана и запали светилника. Халев се закашля.

– Буден ли си? – попита тя.

– Отдавна.

– Трудно ще свикнеш – въздъхна жената. – А вече втора година тече. Отивам за вода. Опитай се да заспиш. Още е много рано.

Пенина излезе.

Халев погледна отчаяно с насълзени очи към тавана. Как тя, съпругата му, иска да се примири толкова лесно? Та само допреди дванадесет месеца той бе като всички останали – ставаше много рано и с другарите си отиваше на риболов. Те продължават своя занаят. Ето: минават и сега – на път за езерото. А той? Няма вече лодка, мрежи, вода, морска буря. Онази тежка греда, която падна върху него, парализира не само тялото му завинаги, но и бъдещто, което очакваше. А тъкмо се бе оженил! О, Йехова, какъв обрат настана… Може да движи само главата си. А колко вярна се оказа Пенина! Понесе страдалчески всичко и сега, сама продължава да носи това тежко бреме! Докато той… Само лежи и мисли. За друго вече не го бива!

Изведнъж се чу силен тропот. Някой чукаше на външната врата. Ударите бяха резки и бързи. След малко спряха, защото Пенина отвори портата. Един запъхтян, дишащ тежко мъж,  й обясняваше нещо. Двамата дойдоха при Халев.

Това бе Рубелий. С него бяха отдавна приятели. Макар и римлянин, Рубелий дружеше с доста евреи. Това, разбира се, не правеше никому лошо впечатление. Рубелий бе слуга на стотника Юлий. А кой местен човек не знаеше за него? Та Юлий построи преди десет години синагога в Капернаум. Заради тази си постъпка стотникът бе на почит не само в града, но и в околността.

– Какво те води насам, Рубелий? И то толкова рано? – попита Халев.

– Ох, нека почина малко! Тичах доста.

– Седни. Пенина, трябва да нагостим стария приятел.

– Чакай, Пенина, не ми е до почерпки! – каза Рубелий. – Седни тук, за да чуеш и ти това, което ще ви съобщя.

– Да не си дошъл пак да предлагаш помощ? – попита Пенина.

Преди два месеца Рубелий им доведе някакъв лекар, който се оказа мошеник. Обеща, че ще излекува Халев. Те му платиха най-наивно, каквото поиска. А само след три дни изчезна безследно. Халев напълно съзнаваше състоянието си. Та нали неговата болест е неизлечима, знае го. Защо се остави така хлапашки да го измамят?

– Да, затова дойдох… Чакай, Халев, не ме прекъсвай! – спря го с жест Рубелий.

– Добреее – въздъхна примирено домакинът. – Да чуем новото ти предложение.

– Приятелю, знаеш каква обич изпитвам към теб! Откакто нещастието влезе в дома ти, не преставам да моля боговете ни да те излекуват. Потърсих и лекари. Вярно – попаднах на лъжец! Но това бе в стремежа ми да ти помогна! Макар да знам, че е безнадеждно. Но… случиха се тези дни такива неща!

– Какви неща? – попита Пенина.

– Странни!

– Странни? – Халев го погледна въпросително.

– Да. Онзи ден бях излекуван от треската, която ме бе проснала на легло от един месец.

– Знам. Жена ти ни каза. Дори се учудих, че толкова бързо си възстановен. Аз боледувах от същата треска преди три години. След като мина страшното, лежах още около петнадесет дни, докато се нормализира състоянието ми напълно – каза Халев.

– Господарят ми Юлий разправяше как съм бълнувал, целият, потънал в пот, с горещо тяло. Тогава му докладвали за Онзи Лекар и Учител, Който лекувал с едно докосване.

– Какви ги приказваш? – нервно го прекъсна Пенина.

– Вие не сте ли чули?

– Не.

– Интересно… А целият град говори. Появил се от известно време Проповедник, Който спечелил със словото Си хиляди последователи. Това станало в местността Седем извори. Бил е и тук – в синагогата. Говорел някакво ново учение, изцерявал болни, бесновати.

– Готов съм да ме лекува… Ох, Рубелий – почти изплака болният, – какво ли не бих дал, само и само да оздравея! Но при моя случай…

– Овладей се, приятелю и ме изслушай. Какви са тези сълзи? Та да продължа. След като чул за Този Лекар, господарят ми Го пресрещнал. Помолил се за мен да дойде и ме излекува. А Лекарят му казал: „Иди си, и, както си повярвал, нека ти бъде!“ В същия момент, когато изговарял тези думи – после, вкъщи като съпоставихме всичко, излезе, че точно тогава съм оздравял!

– Какво?! – опули очи Халев.

– Говоря сериозно! Господарят ми се върна и като ме видя да работя, каза: „За Бога няма нищо невъзможно!“

– Значи теб не те е докосвал, така ли? – попита Пенина.-

– Да, не е влизал вкъщи. Изведнъж се почувствах здрав. Една сила като че се вля в мен и ме вдигна на крака!

Чу се пак силен тропот отвън.

– Ха, какво става? Сега пък кой е? – Пенина се изправи и излезе.

– Виж какво, Рубелий, това е много интересно! – забеляза Халев. – А в какво е повярвал твоят господар?

– В нещо, което го пише във вашите Писания. Но точно какво, не знам.

Чуха се няколко възбудени гласове. Влязоха четирима души, а последна – Пенина. Единият от тях каза:

– Приготвяй се, Халев, отиваме при Учителя!

– Какъв Учител? Странна утрин е днешната! Най-напред Рубелий, а сега… вие?

– Да, всичко ще разбереш, след като бъдеш излекуван.

– Елиакиме, колеги сме не от вчера. Знам навиците ти. Защо си се опил толкова рано, преди третия час? Говориш глупости! Та аз цял живот ще съм неподвижен.

– Имаш късмет, приятелю, че днешният ден се случи дъждовен и ветровит. Авихуд, Асир и Шуал могат да го потвърдят. Дойдохме да те вземем с нас. След два-три часа ще си здрав, а утре, ако времето позволи, ще сме на риболов в езерото.

Халев погледна Пенина, после Рубелий.

– Вие, какво, подигравате ли ми се? – обърна се към колегите си.

– Ни най-малко. Бях свидетел как Елеазар оздравя…

– Кой? – прекъсна го Пенина. – Онзи, прокаженият ли?

– Точно той. Учителят го докосна и оздравя веднага.

– А аз – дори без да е идвал у нас – каза Рубелий.

– Вярно, господарят ти го помоли. Аз чух всичко. Следвахме Учителя заедно с Гирсом, Таломей, Мататий и Рувим. Те бяха до вчера болни – от бяс!

– Гирсом!!?… Онзи луд, от когото са вдигнали ръце чак в Магдала? – попита изненадано Халев.

– Същият.

– Но, Елиакиме… Той е болен неизлечимо… Още от майчина утроба!

– Беше, сега не! Впрочем, чух оше нещо: тъщата на Симон, рибаря от Заведеевата смяна… И тя оздравяла! С едно докосване!

– Кой Симон?

– Братовчедът на твоя приятел Исак – скотовъдеца.

– Сетих се кой е този Симон. Не обича да го надприказват. Винаги се стреми да е пръв. Не търпи никого пред себе си. И в риболова е същият.

– Тъщата му се казва Ханания. Познавам я – каза Пенина.

– Хайде, Пенина, приготвяй го! Че отдавна се е натрупал народ в къщата на Авезалом.

– Там ли е Този… Учител? – попита Халев.

След малко Елиаким, Авихуд, Асир и Шуал носеха Халев на дървен одър. Зад тях вървяха Пенина и Рубелий.

– Слушай, Елиакиме, да не е някой шарлатанин като онзи, дето ме измами? – попита Халев.

– Не е. Бъди спокоен.

– Всичко видяхме с очите си, Халев! – каза Шуал. – И ти ще бъдеш здрав. Знаеш ли колко хора оздравяха? Един го донесоха чак от Тир.

Дъждът бе спрял, а мъглата се вдигаше. След два стадии свиха към къщата на Авезалом – известен капернаумски грънчар. Но… около нея бе пълно с народ. Когато приближиха, се отчаяха. Не можеха да доближат входа поне още пет-шест часа.

Оставиха одъра на земята. След малко го вдигнаха и положиха върху един зид. Запътиха се към къщата.

Халев загледа съгражданите си. Повечето познати. Имаше и от околността. Всякакви професии: рибари, скотовъдци, грънчари. Ето и римляни. Всички се бутаха напред-назад по цялата улица и пред къщата.

След малко четиримата колеги на Халев се върнаха.

– Приятелю, досетихме се как да те придвижим по-бързо! – каза Елиаким. – Пенина, Рубелий, вие чакайте тук!

Поеха нагоре – към квартала на римския гарнизон.

– Но, Елиакиме… Ние се отдалечаваме – забеляза болният.

– Спокойно. От теб се иска само да мълчиш!

Достигнаха края на улицата. Влязоха в един двор. Халев се огледа. Бяха в къщата на Моше, търговецът на риба и плодове. Изкачиха се на покрива.

– Хайде сега, оттук, все по покривите. След пет къщи сме върху покрива на Авезалом – чуха гласа на домакина.

– А, Моше! Ти тук ли си? – попита Халев.

– Тук. Кой ви отвори? Кой се досети за тази възможност? Аз.

– Ще ме излекува ли Този чуден Лекар и Учител?

– Сигурно, братко, ще се увериш сам.

Вървяха бавно. Чак сега Халев проумя замисъла на колегите си. Покривите в Капернаум, пък и не само тук, се свързваха помежду си с дълги тесни коридори. Това се правеше единствено, когато къщите бяха съседни. До тези покриви се достигаше със стълби. Те завършваха със задължителни огради. Понеже можеше да се минава от покрив на покрив, приятелите на Халев опитваха да се доберат до Авезаломовата къща чрез една малка хитрост. Да, изглежда успяха. Достигнаха покрива. Задръстената улица шумеше долу. Но не ги виждаха. Сега трябваше да отворят покрива като махнат тежките кедрови дъски. Сториха го необикновено бързо.

– Моше, дай въжето! – заповяда Елиаким.

Халев видя, че и Моше е тук – отзад. Следвал ги е.

Със здравото рибарско въже омотаха четирите краища на одъра. Вдигнаха го. Така, през отворения покрив, те започнаха бавно да спускат парализирания рибар. А той, уплашен, лежеше смутено. Позна голямата гостна стая на Авезалом. Вътре бе претъпкано с хора. Имаше дори книжници и фарисеи. „Тези пък, навсякъде се намират!“ – си помисли малко ядосано болният.

Одърът се удари в твърда земя. Изведнъж погледът на Халев попадна върху Този, Когото всички гледаха. Да, това е Учителят. О, Йехова… Прилича Му да е такъв! Какъв поглед, как прониква дълбоко в сърцето!

– Чедо, от какво страдаш? – попита усмихнато Той.

Каква радост го споходи! Да, чувства вече някакво облекчение.

– Не се смущавай, кажи Ми!

– У…, У…, Учителю… Строех лодка… Падна една греда върху гръбнака ми! Оттогава не се движа… Вече втора година.

– А искаш ли да оздравееш?

– Та как да не искам? – задави се от надигащия се плач Халев. – Аз…, Учителю, два дни преди това се бях оженил! А това нещастие ме погуби!

– Добре, Халев. Прощават ти се греховете.

Още не бе изговорил последните думи и… чудо! Нещо го блъсна и той се полунадигна. Да, в тялото му влизаха сили! Искаше да лежи, но не можеше! О, Боже, оздравява! Моментално! Сякаш никога не бе боледувал!

А през това време, Господ Иисус Христос, гледайки строго книжниците и фарисеите, ги попита:

– Какво размишлявате в сърцата си? Кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете или стани и ходи? Но, за да знаете, че Син Човешки има власт на земята да прощава грехове, чуй, Халев, на теб казвам: стани, вземи постелката си и върви у дома си!

Рибарят скокна неочаквано живо. Сам не вярваше. Ето: здрав, прав – както преди! Той взе тежкия одър и с една ръка го понесе към изхода. Преди да излезе, се обърна. Взря се в Учителя. Погледите им се срещнаха. Халев леко се поклони с глава и помисли: „Благодаря ти, Рави!“ Знаеше Кой е Този необикновен Учител и Лекар. Изведнъж чу в себе си Неговия Божествен глас: „Дерзай, Халев!“

Когато се озова на улицата, Халев видя отдалеч жена си и Рубелий. Тръгна към тях, но човешката маса го спираше. След малко забеляза, че до тях са Елиаким, Авихуд, Асир, Шуал и Моше. Изведнъж някой до него се провикна:

– Халев!!! Ти ходиш?!!

Беше Ахиел, негов съсед – каменоделец. Той го гледаше учудено. Внезапно гласът му се понесе:

– Хора, вижте – Халев е здрав, вече ходи! Погледнете насам!

Капернаумците се стълпиха около тях.

– Къде е? Кой е? Не го виждаме – се обаждаха отзад.

Рибарят почувства как го вдигнаха на ръце.

– Халев, Халев! – викаха хората.

Стърчащ над това огромно множество, рибарят с мъка задържаше сълзите си – толкова силно бе вълнението, което изпитваше. Неочаквано той извика:

– Братя, чуйте! Моля ви за мълчание.

Грамадната човешка вълна, която заливаше улицата, започна да утихва. След малко настана тишина.

Халев продължи:

– Братя, да въздадем слава на Бога, Който ни посети! Той лекува, утешава, дарява, ощастливява! Той е Спасителят, Когото чакахме! Трябва да Го следваме с ликуване и възторг! Всички да бъдем под Неговото крило! Той, братя, е нашата светлина, нашето слънце! Така Го нарече пророк Исаия. Тази светлина на Божественото Му слово ще ни дари с вечната светлина! Нейният източник Сам ни явú в Своето лице най-съвършената духовна красота. Трябва да ú подражаваме и да се стремим към нея! Да, светло е сега в душите ни по пътя към вечния живот! Незалязващото Слънце сияе над нас! Хвала, хвала, хвала!

Последните му думи бяха заглушени от ликуващите викове на хората, за да ги подемат с плам и възторг. Мъже, жени, деца, старци, войници – всички, които бяха на улицата, славеха Бога с пълни сили. Сред тях бе и рибарят Халев.

***

През целия ден, а и много седмици и месеци след това, продължиха срещите на капернаумци с Господа Иисуса Христа. Те толкова Го обикнаха, че не желаеха Той да ги напусне.

Но щеше да се наложи да отиде и в други земи. Трябваше да свидетелства за Себе Си в Самария и Юдея. Все пак Господ Иисус Христос нямаше напълно да скъса с Капернаум. След него завинаги щяха да поемат няколко капернаумци, които впоследствие разнесоха новото учение навсякъде.

Трудности наближаваха. Божественият Спасител още не бе завършил делото Си на земята.