В днешно време са запазени две предания относно планината, на която е произнесена проповедта.Според едното, планината се намирала близо до мястото Седем извори.

(Христо Гяуров, Проповедта на Иисуса Христа на планината, Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, 1949, стр. 6)

Двадесет и пети май 780 година след основаването на Рим (31 г. сл. Христа, б. а.) се случи лош, дъждовен ден. Още от сутринта валеше – ситно, тягостно, упорито. Не стига това, ами онзи неразумен Фабриций допринесе още повече да се развали настроението му. В банята вместо да го полее с топла вода, той сбърка. Върху Пилат се изсипа ведро със студена вода. Разгневен, прокураторът скочи и наби бедния роб. По-късно изля яростта си върху лектора, който изпусна папирус със стихове на Вергилий в огъня. А накрая счупи лютнята в главата на роба-музикант, който, може би притеснен от лошото му разположение, изсвири цял пасаж фалшиво. Роби-некадърници, това са те! Заслужават по петдесет удара с камшик! Камшик? Не, разпъване на кръст! Това трябва! Като увиснат един-двама като тези, останалите ще се научат да работят добре за господаря си!

Внезапно колесницата спря и прекъсна мисълта му. Той подаде главата си навън.

– Хей, Сенеционе, какво стана? – извика Пилат.

– Неприятност – отговори стотникът. – Пред нас е потокът Кисон. Прелял е. Не ще можем да минем.

– Какво предлагаш?

– Да тръгнем покрай него. След около два часа ще стигнем Сунам. Оттам, през Йезраелското поле ще минем Ендор, Наин, след това покрай планината Тавор, Назарет, Тивериада и Магдала. В Капернаум ще стигнем вечерта. Удължаваме пътя, но нямаме друг избор. Този поток е бил много опасен. Един стар евреин ми каза веднъж, че цяла войска се е удавила по тези места.

– Добре – отстъпи Пилат. – Но до довечера трябва да сме там.

Прокураторът скри главата си и отново се замисли. Ето, пак неприятност! Въобще откакто стана прокуратор, вече пета година, куп главоболия! Тези омразни евреи миришат на чесън! Не му харесват градовете им, жените – нищо! За него те са прост народ. Обличат се с груби хитони и кутонети. Дори и синдонът им – дреха носена от знатните – е първобитен. А симлата? Само недодялани хора носят подобно облекло! Ами робите, римските войници? И те са като евреите – груби, диви, варвари! Ох, гнусни хора, гнусна страна! Кога ще я напусне? Дано Гней Помпей, който завладя тези места в 680 година от основаването на Града (63 г. пр. Христа, б. а.), да не намери покой в царството на Хадес! Защото заради него сега, той, Пилат, вместо да си живее безгрижно на Форум Романом, гине сред тази еврейска смрад! Пфу!

Отново спряха. Пилат се показа и ревна:

– Сенеционе, кълна се в щита на Херкулес – ако спрем трети път, ще отсека главата ти!

– Ама… – започна смутено стотникът.

– Няма да говориш, млък! – прекъсна го прокураторът.

– Поздрав на Пилат! – неочаквано чу глас до себе си. – Дано Асклепий те поддържа винаги здрав!

Пилат се обърна.

– Богове, кого виждам? Петроний?! Мислех, че си в Рим, увлечен по някоя патрицианка.

– Нищо подобно. Идвам със специална мисия при тетрарха Ирод Антипа. И моля  те, не се ядосвай. Аз спрях твоя път.

Петроний влезе в колесницата. Макар че бе тясно, двамата, изправени, се прегърнаха.

– Колко си се променил, стари приятелю! – каза Пилат. – Цяла планина си станал. Да седнем.

Междувременно потеглиха. Ниско пробягваше мъгла, ситният дъжд се бе усилил и духаше студен вятър.

– Какво правиш по тези места, Пилате? Защо не си седиш на топличко в Кесария, а кръстосваш Галилея? – попита Петроний.

– И аз отивам при Ирод Антипа. Но не като теб, с мисия, а по покана от негова страна – отвърна Пилат.

– Тъй ли? – повдигна учудено вежди Петроний. – Че кога те покани? И нали не сте приятели?

– Преди два дни. Вярно – не сме приятели, но кани не само мен, а и много други. Не зная, известно ли ти е, че Ирод Антипа устройва големи пиршества?

– Да, за тази негова слабост се знае в Рим. Знаеш ли какво се чу още?

– Какво?

– На едно голямо пиршество заповядал да обезглавят някого си и да донесат главата му на блюдо.

– Това е вярно. Беше преди около половин година. А каква е твоята мисия?

– Секретна. Не мога да говоря с теб за нея, макар че си ми приятел. Трябва да побързаме, за да го заварим трезвен, защото въпросът е сериозен.

– Добре. Но защо не се обади? Откъде дойде?

– Минах през Иерусалим. А идвам от Египет.

– Кълна се в Зевс Гръмовержеца, че нямаше да ме посетиш!

– Напротив, приятелю, призовавам за свидетели всички богове, че след срещата си с Ирод Антипа мислех да дойда в Кесария.

– Добре, вярвам ти. Но как се оказа тук?

– Твоят стотник е излязъл по-умен. Аз реших да мина онази развилняла се река, но… се издавиха част от хората ми. Конете също. Останах сам. Тръгнах пеша покрай потока. Вървях близо цяла нощ. Скоро след полетялото ме бедствие настигнах двама от пидружителите си. Така тримата, в това окаяно състояние, в което ме виждаш, случайно попаднахме на теб. Благодаря на боговете, че ме спасиха и ми пратиха твоя милост, която отива там, закъдето съм се запътил!

– Да, боговете, ако не са те, сме загубени!

– Точно така! А знаеш ли какво четох наскоро в Рим?

– Какво?

– Една мисъл на поета Лукреций Кар.

– Какво гласи тя?

– Primus in orbe deos fecit timor (боговете първо на земята е създал страхът, лат. б. а.).

– Да, да! Знам я. Бях малък, когато я научих. Дано този Лукреций Кар не намери покой, а като Сизиф и Тантал да се измъчва денонощно!

– Прав си. Такива изявления са крайно опасни. А боговете се сърдят!

– Точно така. Никакви жертви не ги умчилостивяват, когато са разгневени!

– Да оставим за малко боговете. Разкажи ми, Пилате, как я караш тук?

– Приятелю, не ми разправя. Попаднах сред нецивилизовани и некултурни хора! Нямат поети, писатели, музиканти! Те са примитивни и отвратителни. Мразя ги! Да, както и те нас! Миришат на тор и мухъл!

– Не бъди толкова груб! Все пак, като народ и те може би са дали нещо на света

– Дали! – презрително махна с ръка Пилат. – Нищо не са дали! Паплач, сган, това са те! Ако можеш да ми посочиш поне един свестен от тях, ще принасям цял живот жертви на статуята ти!

– Защо да не мога? Ето например, широко известен сред тях е законоучителят им Гамалиил, член на техния Синедрион.

– Е, капка в морето. Всичко друго е невежество!

– А на кои богове се кланят?

– Руфин, моят личен лакей, веднъж ми каза, че почитали само един Бог – Йехова.

– Как така? Нима не е въведена почитта към боговете тук?

– Въведена е. Но тези са фанатици. Не признават нашите богове. И са непримирими спрямо нас! Сега са си втълпили, че скоро ще се роди, ако не се е вече родил, някакъв си цар, който щял да възстанови предишната им мощ.

– Невежи, мощен може да бъде само Рим! Всичко друго е нищо.

– Точно така! Слава на Юпитер Капитолийски, слава на Тиберий?

– Да, слава! Кадърен император се оказа той! Много е пестелив и добър!

Двамата приятели зареваха от възторг при споменаването на императора. Те гръмко му пожелаха крепко здраве и дълъг живот и призоваха боговете да го пазят. После се върнаха в миналото, когато живееха заедно в Рим. Заредиха се спомени след спомени.

– Помниш ли, Пилате, как попаднах в кубикулума на Агрипина? Тогава силно бях влюбен в нея! Слава на Амура!

– Да, тя живееше на викус Патрициус.

– Точно така. А двамата с теб вървяхме след нейната лектика и редяхме епиграма след епиграма, посветени на нея!

– Ха-ха-ха! А мъжът й Плавций – истински ливански кедров пън – нищо не се сещаше! Ах, при спомена за обятията й – настръхвам!

– Обичахме и Бакхуса! Колко много вино сме изпили в негова чест!

– Пак ще пием! Един път да стигнем в Капернаум.

– Защо там? Нали резиденцията на Ирод Антипа е в Тивериада?

– Вярно е. Но пратениците му ми съобщиха да отида в Капернаум. Там той разполага с богата инсула. Преди година бях там.

– Добре, че те срещнах! Иначе щях да се забавя в Тивериада. А помниш ли, Пилате, как случайността ни помогна да се отървем от Музоний – онзи невинен ефеб-ибериец?

– Да, помня, разбира се! Ние заслужавахме смърт, не той!

Въпреки че остана външно спокоен, неволни тръпки побиха прокуратора. Винаги при спомена за този ибериец, не можеше да потисне у себе си една сила, която го изобличаваше заради съвместното престъпление, което извърши с Петроний. Една вечер бяха на гости в техен общ приятел – известен римски търговец. След като си пийнаха порядъчно, тримата, полулегнали на триклиниума, между другото заговориха за Брут – виден патриций. Този Брут нищо не им бе сторил. Но под влияние на виното, на три хубавици, които им правеха компания и разказите, които робът-лектор им чете за Юлий Цезар, решиха да направят някаква пакост на този Брут, когото Пилат дори не познаваше. Да, зло, и то само защото носеше името на убиеца на стария диктатор! Още на другия ден Пилат и Петроний проучиха ежедневния живот в инсулата на Брут. А след още два дни бяха с готов план за действие. Решиха да запалят богатия дом на патриция в нарочно избран ден, когато бяха сигурни, че няма никой. Но след като се вмъкнаха вътре, откъм банята чуха женски гласове. Промъкнаха се незабелязано в унктариума. Там видяха съпругата на Брут и една робиня. За момент двамата се спогледаха: „Да оставим за друг път!“

Но веднага потиснаха това желание, защото им дойде на ума друго. И те го реализираха. Въпреки отчаяните вопли на двете жени и неравната борба, която водиха с двамата силни мъже, те бяха изнасилени на мраморния под в унктариума, а след това убити. Когато си тръгваха, Пилат се сети, че може да наклеветят Музоний – младият ефеб-ибериец, който се издигаше стремително във военното изкуство. Пилат отдавна му имаше зъб. Завиждаше на пъргавия ум и блестящите заложби на този млад и надежден двадесетгодишен юноша. След като сподели това с Петроний, двамата успяха да откраднат камшика на Музоний, известен на хората, с които той контактуваше ежедневно. Върнаха се и го оставиха на местопрестъплението. След това подкупиха двама души, които лъжесвидетелстваха против Музоний. Въпреки че бе невинен, че представи доказателства къде е бил по време на злодеянието, младият ефеб бе екзекутиран. Пилат потриваше ръце от задоволство! Да, в онези години трябваше да сияе единствено звездата на Понтий Пилат! Ох, какви времена бяха!

– Слушай, Пилате – прекъсна спомените му Петроний, – в Иерусалим чух за някакъв юдеин или галилеец – ходел по тези земи и лекувал болни.

– Не вярвай на слухове! – махна презрително с ръка прокураторът. – Мисля, че ти казах: от този непросветен народ, чийто управител съм, нищо добро не може да излезе!

– Неслучайно те питам. Забравих да ти съобщя, че единият от моите хора е със счупена ръка.

– Защо не го изостави? Войници – колкото щеш!

– Но, приятелю, все пак… човек е. Как така да го изоставя?

– Хм… много си се размекнал! Ей така! За тази измет, а аз не изключвам тук и легионерите, и преторианците, само кучешка смърт! И какво от това? Щеше да му мине от само себе си.

– Така си мислиш – възрази Петроний. – Сериозно е контузен!

– Запомни от мен: диваците и варварите са като кучетата – винаги прескачат лодката на Харон, минава им като на псета!

– Като заговорих за онзи лекар, та се сетих: можеш ли да се разпоредиш някъде да го оставят за някой и друг ден в Тивериада, Капернаум или Кесария за лечение? В момента какви ли болки изпитва?

– О, богове! Петроний, не мога да те позная! Още ли мислиш за някакъв си там войник? Добре. В знак на старото ни приятелство ще уредя този въпрос. Ще го оставя на лечение, ако не в Галилея, поне в Кесария.

Междувременно колесницата на прокуратора бе усилила своя ход. Сунам и Наин отдавна бяха останали зад тях. Вдясно на изток за момент се видя плешивото теме на Тавор, след което мъглата отново го покри. След около шестдесет стадии стигнаха разклона. Наляво се отиваше за Назарет, а вдясно – за Тивериада. Сенецион добре познаваше пътя. Той бе отпред, съпровождан от колесницата, която, обкръжена от по пет въоръжени конници отвсякъде, се огласяше от гръмкия смях на нейните обитатели. Следваше ги още една колесница, която превозваше прокураторската лектика и няколко роби, които я носеха.

Зад Пилат и Петроний отвън бяха двамата спътници на Петроний, сместени някакси на задната страна на колесницата, която, теглена от четири силни коня, се носеше бързо по пътя за Тивериада. Единият от тях стенеше вследствие силните болки, които изпитваше. Лявата му ръка висеше безжизнена и подута, а той, при всяко по-силно разтърсване на каретата, употребяваше върховни усилия, за да не показва голямата си мъка, която го терзаеше. Неговият другар, доколкото бе възможно при това темпо, му помагаше за облекчаване на болките.

Не след дълго мъглата започна да се вдига, дъждът спря. Из цялото Йезраелско поле нахлу силна слънчева светлина; въздухът носеше аромата на близкото Тивериадско езеро, а вятърът постепенно утихна. Прокураторската колесница продължаваше бързо да напредва, а двамата приятели – да си спомнят за миналото, което ги свързваше.

***

След като минаха Магдала, решиха да понамалят скоростта. Голямото дневно светило, както обичаха да наричат слънцето евреите, бе все още високо, а до началото на първата стража, която у тях започваше от залеза му, оставаше много време. Подчинените на Пилат войници се отличаваха с желязна дисциплина. Водени от опитния стотник Сенецион, те стопиха принудително удължения си път с голяма вещина и опит, придобит от дългите години, изкарани в различни места на Империята, където ги зовеше военният дълг. Дори по заповед на Пилат преминаха Тивериада и Магдала транзит. Оставаше им не повече от час до Капернаум. Нямаше смисъл да бързат, още повече, тук, по крайбрежието на Тивериадското езеро, пътят, построен от римляните по времето на Марк Антоний, беше тесен и стръмен.

– Пилате, би ли казал нещо повече за това езеро? – попита Петроний. – Доста е внушително.

– То има форма на арфа и оттук названието му е „кинерет“, което означава „арфа“ или Генисаретско, както още се знае. Лежи на около сто и петдесет-двеста стадии под Средиземно море. Планинските склонове се спускат почти до самия бряг и образуват долини. Виждаш ли ги?

– Да, виждам. Те са прекрасно обработени.

– Точно така. Има много рибарски села, а често пъти се появява силен вятър, който предизвиква внезапни бури в езерото.

– Защо не заповядаш да спрем някъде?

– Ще спрем. Знам едно чудно място. Бях на него миналата година. И по-миналата. Нарича се Седем извори. Близо е до брега и е на около десет-петнадесет стадиии от Капернаум. След около половин час сме там.

– Какво му е толкова хубавото?

– Това е една малка планина, висока около петстотин сажена. Има много поляни и няколко лековити извори. Не е далеч от Капернаум. Има случаи, когато много хора се събират – било на празници или на други събития, свързани с еврейските обичаи. Например Пасхата им. Но тя вече отмина. Така че предполагам днес ще бъде спокойно. Може да поседим на слънце, времето отдавна се оправи. А ако искаш, ще намерим лодка, за да поплуваме по езерото.

– Това мисля да го осъществим утре – като гости на Ирод. Съгласен ли си?

– Разбира се.

Отвън се чу болезнен стон.

– Какво бе това? Чу ли? – попита Пилат.

– Да. Това е раненият войник. Не ме послуша, стари приятелю. Помолих те да се разпоредиш за помощ, или да помолиш за такава, но ти отказа! – жегна го малко остро Петроний.  – Нищо не ти пречеше в Тивериада да се отбием до резиденцията на Ирод и да го оставим. Нали и без това след няколко дни, връщайки се, пак ще минем оттам.

– Голяма работа! Някакъв си войник! Отдавна да съм го съсякъл, ако бях на твое място! Разбери: и една сестерция не давам за него! Но в Капернаум, обещавам ти, ще го пратя на  лекар.

– Добре, Пилате. Вярвам ти.

– Виждаш ли там, вляво? Ехе, синята височина!

– Да, виждам.

– След малко ще стигнем един кръстопът. Надясно по крайбрежието се отива за Капернаум. Ние ще се отбием наляво и само след пет-шест стадии ще бъдем на Седем извори.

– А как се нарича тази равнина вляво под планината?

– Генисарет, по името на езерото. Ние ще я прекосим за не повече от петнадесет минути. Да, погледни! Ето го разклона.

Пилат подаде глава навън.

– Сенеционе, както се разпоредих! – извика той.

Завиха вляво.

– Ще видиш, приятелю, тези лековити извори. Трябва да построим храм на Асклепий с инкубации. Ще бъде прекрасна придобивка. Богата, плодородна земя, а народът…

– Какво му е на народа? – попита Петроний.

– Какво! – изсумтя Пилат с презрение. – Само огън и меч за него!

Прокураторът продължи още няколко минути в същия дух, като изливаше цялата си ненавист към евреите. Той говореше с такъв патос, че ужаси самия Петроний, свикнал на какви ли не жестокости. Преди около петнадесет години се запозна с един евреин в Рим, който му говори за Ирод Велики. Сега, като слушаше Пилат да разказва как измъчвал евреите в подземията на Кесария, той го сравняваше със стария идумеец. Никаква разлика!

Петроний погледна навън и въздъхна. Да – променил се е старият му приятел. И на младини беше такъв, но сега… Изведнъж Петроний се взря съсредоточено и каза:

– Ха, Пилате, погледни. Там е пълно с народ.

– Къде? – Пилат се изправи. – Вярно. Какво ли се е случило? Там има, според мен, над хиляда души.

– Да, голямо множество. А къде са изворите?

– Те са отзад, в гората. Хм… интересно! – Пилат се почеса по главата. – Какво ли има?

– Слушай, вместо да тънем в догадки, да отидем и да видим.

– Да, прав си.

Когато се оказаха на широката поляна, Сенецион предложи да приготвят прокураторската лектика.

– Няма смисъл – отказа Пилат. – Ще се пораздвижим. Впрочем, нека да отиде някой и разбере какъв е този народ там. Защо са тук? Някакъв празник ли имат?

– Пилате, хайде да се приближим и ние – предложи Петроний.

– Не, аз при тези презряни от мен плебеи няма да отида! Гнус ме е да мисля за тях, камо ли да общувам! Когато идват при мен със своите грижи или по какъвто и да е повод, разговарям с тях от разстояние.

Двамата приятели приближиха до множеството на около сто стъпки. Конниците и колесниците ги следваха бавно.

Пилат и Петроний седнаха върху топлата земя. Миришеше на прясно окосена трева. Слънцето, все още високо, напичаше приятно. На юг Тивериадското езеро блестеше, а откъм планината подухваше слаб ветрец.

– Колко е прекрасно тук – каза Петроний. – Наистина, богата, плодородна земя! Слава на Деметра и Церера! Дано да даряват с изобилие тукашните хора!

Пилат като че не го чу. Гледаше към насъбралия се народ с интерес.

– Приятелю, оглуша ли? – попита Петроний.

– Не. Мисля какво ли може да става там?

– Мисли. А пък аз ще подремна.

За няколко минути настана тишина. Тя бе нарушена от Сенецион, който се закашля предупредително.

Пилат се обърна към него:

– Докладвай.

– Изпратих Ватиний. Току-що се върна. Случайно сред хората срещнал Бенямин – евреинът, който живее в Тир. Доведе го, за да ти разкаже всичко.

– Да дойде! – заповяда Пилат.

Този Бенямин бе крадец. Когато Пилат дойде в Юдея, препоръчаха му да си намери някой местен сигурен човек, с когото да е в тесен контакт. Новият прокуратор не се замисли много-много, а отиде направо в тъмницата на преторията в Иерусалим. Там, сред затворниците, веднага позна човека, който му трябва. Бенямин беше нисък на ръст, пълен, с рядка червеникава брада; усмихваше се мазно-мазно, угоднически. Пилат разбра от управлението, че им е чест гост. Той не се поколеба, а заповяда да го освободят. Така Бенямин стана дясна ръка на прокуратора. Той го изпрати в Тир, за да е по-далеч, пък и да бъде забравен от гражданите на Иерусалим. За пред хората Бенямин бе търговец, а в действителност той шпионираше сънародниците си. Всичко опасно за римската власт в Тир, Сидон и Кесария Пилат научаваше моментално. Заподозрените и по-опасните просто изчезваха. Цялата Пилатова военна машина действаше превъзходно. Все пак – всичко се дължеше на Бенямин, този неуморим и пъргав като котка дебеличък човечец, който вършеше всичко заради Мамона! А Пилат бе щедър, не се стискаше!

Докато си припомняше недалечното минало, свързано с Бенямин, прокураторът затвори очи, като се помъчи да си го представи. Не бе виждал своето платено оръдие от три месеца. Голям наивник е този Бенямин! Толкова ли не се сеща, или не може все още да проумее, че когато Пилат намери по-добър от него, ще трябва да слезе преждевременно при Хадес? Или ако иска, за по-голямо разнообразие ще го прати да прави компания на Нептун и Посейдон. Добра храна ще бъдеш за рибите, дебелички ми Бенямине. При тази перспектива, Пилат се усмихна едва-едва.

– Поздрав на Пилат! – чу гласа на евреина. – Радвам се на случайната ни среща.

Прокураторът отвори очи. Когато погледът му попадна върху Бенямин, Пилат едва не ахна от изненада.

– Ха, Бенямине, това ти ли си? Та ти си махнал от теглото си поне един талант… талант и половина. Сядай и разказвай!

– Да, Пилате – въздъхна евреинът. – Наистина не само отслабнах, но с мен станаха и някои промени.

– Например?

– Трудно ми е да обясня в момента. Ах, Пилате, разбери: трябва да го изпиташ сам!

– Кое?

– Объркан съм, не знам. Всичко изведнъж при мен взе друга посока.

– Слушай, Бенямине, разкажи ми всичко. Говориш непонятно! Какво става тук? Какво правиш сред тези хора? Защо се изгуби цели три месеца? Разбери, искам да науча всичко!

– Добре. Аз, Пилате, откровено заявявам тук, пред теб, те напуснах.

– Какво!? – прокураторът се полунадигна, треперейки от гняв. – Ти чуваш ли се какво приказваш?

– Пилате, защо се ядоса? Събуди ме – обади се Петроний. – А! Ти не си сам!

– Да ти представя Бенямин – мой служител, евреин. Току-що ми заяви, и то откровено, че бил ме изоставил.

– Аз мога да се оттегля, ако му е неудобно да продължи.

– Напротив, остани, за да чуеш тирадата му. Измъкнах го от калта, дадох му хляба, напълних го със сестерции, за да чуя: напускам те! Ах, едвам се въздържам от най-лошата заповед, която давам!

– Не ме е страх от теб, Пилате. Дори тук, след пет минути да се търкаля главата ми в краката ти, ще бъда благодарен!

– Ах, богове! Дано и в най-тъмната част на подземното царство да не намериш спокойствие! – кресна Пилат.

– Чакай, приятелю, нека го изслушаме! – прекъсна го Петроний.

Пилат с мъка успя да се овладее. Имаше чувството, че ако не бе Петроний, щеше да убие на място евреина.

– Добре – отстъпи той. – Приказвай!

– Всичко започна през една събота. Добре помня точната дата – десети шебат, или както вие му казвате, февруари. И тъй, на десети февруари отидох в синагогата в Капернаум. Следях Ахирам по твоя заповед.

– Да, това е вярно. Впрочем, ти оттогава изчезна. После?

– Когато влязох вътре, аз се скрих и зачаках Ахирам. Но той не дойде в уреченото време. А ти бе сигурен, че може би тук се среща с подкупения от него твой преторианец. Него също не го видях. Почаках още малко и тъкмо мислех да си тръгна, когато в синагогата влезе един висок, едър плещест Мъж, с дълга коса и брада. Съпровождаха Го няколко души. Веднага направи впечатление на всички. Също и на мен. Тутакси хората утихнаха и вниманието бе насочено към Него. Този Мъж излъчваше нещо особено. От Него лъхаше… как да кажа… смирение, кротост. Когато поглеждаше и се усмихваше на богомолците, се чувстваше едно общо облекчение, като че ли бе настъпил мир по цялата земя! С една дума – настана гробна тишина. Не след дълго Мъжът започна за говори на хората. Нещо ги поучаваше. Аз бях доста далеч, до мен не достигаше нито дума от словото Му. Но по лицата на присъстващите усещах, че у тях става някаква промяна. Впрочем по-късно тя настъпи и у мен. Изведнъж един капернаумец извика: „О, какво имаш ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли? Зная те, кой Си Ти, Светия Божий!“ Гласът му бе нечовешки, безумен! Чу се в цялата синагога. Аз изтръпнах, защото познах този, който извика – това бе Гирсом, известен не само в града, но и в околността като неизлечимо луд. Но Този Мъж дори не трепна. Той се приближи до Гирсом на две крачки и каза нещо, което чуха само хората около Него. Изведнъж – о, чудо! Гирсом изкрещя с висок глас и млъкна. Тогава Мъжът обърна гръб и си тръгна. Сериозно заинтригуван, аз изскочих от скривалището си и изтичах към Гирсом. Не вярвах на очите си – да, факт! Той бе излекуван! В малкото си добри дни преди да стана крадец, се учех за лекар. Познавах Гирсом от този период на живота си. Докарваха ни го на занятията, за да се запознаваме със състоянието на неизлечимо лудите и специфичните белези, по които се разпознават. А на всичко отгоре, Гирсом, вследствие болестта си, винаги крещеше. Бе станал едва ли не бреме за целия град! А сега, бе като нас – напълълно нормален! Смирено седнал на земята, той плачеше от радост! Аз потърках очи, за да съм сигурен, че не сънувам. Да, като познаващ този вид болест, бях категоричен – Гирсом вече бе здрав.

Излязох на площада пред синагогата. Но от този Мъж и от спътниците Му нямаше и следа.. А хората наоколо се питаха и казваха: „Какво бе това? Какво е това ново учение, та и на нечистите духове Той властно заповядва и те Му се покоряват?“ Бях толкова заинтригуван, че забравих всичко друго – теб, задачите си, Тир, Сидон, Кесария. Разпитах около синагогата едва ли не всеки срещнат – дали  не е видял Този Мъж и спътниците Му. Един старец ми отговори: „Изчезна като че вдън земя! Както се появи неочаквано, така се и изгуби!“ Все пак, щастието ми се усмихна, макар и с полуусмивка. Един младеж ми съобщи, че тръгнали към рибарския квартал на Капернаум. Това бе някаква следа! Но друг възрази: „Няма да Го намерите. Аз дочух, когато минаваха край мен, че един от придружителите му Го покани у тях. Тъщата му била болна – та да я излекува, както направи с Гирсом. Този Мъж прие с благодарност поканата, като нарече спътника си по име – Симон. Запътиха се към рибарския квартал. Но там всеки втори рибар се нарича Симон и вярвам, че повече от половината са женени!“ Този капернаумец ме отчая съвсем! Все пак, отидох. Едва ли не, обиколих целия рибарски квартал с една цел – да намеря Този Мъж, Който ми направи това огромно впечатление и Който бе причината да те напусна!

– А-а, значи първо Него трябва да накажа! – забеляза Пилат.

– Не, Пилате. Повярвай ми, Той дори не ме познава. Аз само вървя след Него, както това правят хиляди мои братя; гледам как лекува болните и слушам това, което говори!

– И това вършиш вече три месеца? – попита прокураторът.

– Да, и знаеш ли какво? Той лекува не само телесно, а и вътрешно. Не мога да го обясня, просто… трябва да го изпиташ сам.

– А защо си свалил толкова много от теглото си?

– Не знам, новия път ли, по който поех, спомогна за това… Не знам.

– Как Го намери след това? – се обади и Петроний, който слушаше всичко много внимателно.

– О, това е дълга история. Ще ви отегча. А и трябва да отивам – Бенямин посочи съм множеството. – След малко ще започне да говори на хората.

– Така ли? – изненада се Пилат. – Значи Той е тук?

– Да, първо лекува, после проповядва.

– Какво? – попита Петроний.

– Своето учение. Не ми е все още ясно, но смятам, че ще го разбера.

– Сигурен ли си, че ще стигнеш дотам?

–  Всеки ще отмине от този свят, Пилате. Рано или късно… Между другото, трябва да ти кажа нещо: аз подозирах твоето двойно отношение към мен. Ти си като Янус – онзи бог с две лица! Знаех, че рано или късно ще хвръкне главата ми!

Пилат отвори уста от изненада. Но Петроний го изпревари:

– Моля те, Пилате, не бързай да издаваш заповеди! Луцилий! – ивика той. – Ела тук!

До тях приближи войникът със счупената ръка.

– Виж тази ръка, Бенямине! – посочи Петроний. – Колко време му трябва, за да оздравее?

– Около три-четири месеца.

– Този Лекар ще я излекува ли моментално?

– Да!

– Сигурен ли си?

– Напълно!

– Все пак, помисли. Да не би да се лъжеш?

– Не, говоря убедително, защото с очите си виждам как оздравяват сакати, хора с рани, даже сляп прогледна!

– Хайде де! – Пилат се изправи ядосано. Петроний и Бенямин също станаха. – Ти луд ли си?

– Напълно нормален.

– Пилате, значи това не са слухове, които чух в Иерусалим. Откъде е Този Лекар, Бенямине?

– От Назарет, нарича се Иисус.

– Евреин, разбира се! Знаеш ли каква поговорка съществува тук, в Галилея? – „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“ – Пилат се изплю. – Пфу! Всички евреи и най-вече тези  от Назарет – в мрачния Тартар! Това са слухове, няма такъв Лекар!

– Чакай, приятелю, не бързай – възрази Петроний. – И тъй, всички сме свидетели на счупената и подута ръка.

– Е, и? – попита Пилат.

– Отиваме при Лекаря. Искам да видя с очите си какво ще направи с Луцилий. Моля те, в името на старото ни приятелство, да разрешиш.

Пилат замислено погледна първо Петроний, после Бенямин, накрая Луцилий.

– Покажи си ръката! – заповяда на последния. – Да, без съмнение… наистина… зле е ударен!

– Да тръгваме ли? – попита Петроний.

Изведнъж Пилат проговори бързо, грубо и ожесточено:

– Добре, вървете! – изсъска той. – Но ако не оздравее веднага, ще те обезглавя, Бенямине, още тук!

– Дадено, сам ще сложа меча в ръката ти.

– Ако стане чудото, не се връщай при мен. И запомни: никога не искам да те видя повече!

– Както си решил, Пилате – отговори усмихнато Бенямин.

Пилат им обърна гръб. Той се излегна, затвори очи и се помъчи да не мисли за тези събития. Пренесе се вкъщи при Прокула – жена му, която очакваше второ дете. Първото се роди мъртво! Уплашен, той ходи при оракул чак в Египет. Но… нищо определено не чу.

Прокураторът пропъди тази мисъл. Реши да дремне, докато изчака да се върне Бенямин, за да го обезглави. Бенямине, Бенямине! Настина ще нахраниш рибите! После се унесе.

***

Присъни му се поетът Овидий. Бе го виждал веднъж – една година преди лъчезарният Октавиан Август да го заточи в Дакия, но запомни великия мъж за цял живот. Много обичаше да чете неговите „Метаморфози“. А какво пишеше там? Мъдрият кентавър Хирон отгледал Асклепий, син на бог Аполон, по склоновете на планината Пелион. Под негово ръководство станал такъв изкусен лекар, че го надминал. Той церял не само всички болести, но даже умрели възвръщал към живот. С това той разсърдил Зевс и Хадес, защото нарушил закона, установен от Гръмовержеца на земята. Зевс убил Асклепий със светкавица. Но хората го почитат като бог-лечител. Те му издигат светилища. Дори той, Пилат, е бил на едно от тях – това в Епидавър…

Изведнъж някой грубо го разтърси.

– Пилате, Пилате, чудото, както сам ти го нарече, стана!

Беше Петроний. Силно възбуден, той продължаваше да разтърсва прокуратора по рамото, докато Луцилий  и още двама войници стояха отстрани.

Пилат отвори очи, но слънцето блесна. Той ги затвори, примига уплашено няколко пъти и несвързано попита:

– Асклепий… Зевсе… При вас ли съм?

– Пилате, какво говориш? Аз съм, Петроний!

Мигновено Пилат се върна в действителността. Той стана светкавично и попита властно:

– Е, Петроний, оздравя ли Луцилий?

– Да, ето – виж сам! За какъв Асклепий говориш?

Прокураторът махна с ръка, без да отговори. Междувременно Луцилий се запъти към него, за да му покаже здравата си ръка.

Пилат никога не се изненадваше. Животът го бе научил на много неща – и добри, и лоши. Не се учуди дори, когато най-верният му роб, който го бе отгледал, се опита да го отрови. Даже плака с глас, докато гледаше как го обезглавяват! Ха, та сега ли ще се озадачи?

Погледът му попадна върху ръката. Богове! Гръм ли падна от Олимп?! Излекуван!!! О, Зевсе, изумен, поразен, не – смаян! Та това… това не е човешко дело!

Пилат залитна. Мигновено Луцилий и Сенецион го подхванаха и положиха върху земята.

– Бързо, вода за прокуратора! – повелително викна Петроний. Той клекна и положи под главата на Пилат една мека възглавница.

След около пет минути Пилат бе по-добре, а след още пет – възстановен напълно. Сега стоеше прав и се чудеше на тази неочаквана слабост.

– Петроний, повярвай ми, не знам какво ми стана. След като видях, че чудото е факт, нещо подкоси краката ми. Аз трябва да видя Този Лекар! Да вървим! Впрочем, кажи ми: как протекоха събитията, докато спях? Тръгнахте с Луцилий и Бенямин, и…

– Накратко: отидох, видях, повярвах! Ръката мигновено оздравя! За разлика от теб, аз не паднах тогава от изненада, а после – когато Този, за мен лично, необикновен Лекар, ми предложи да излекува ухото ми. Добре че бяха наблизо Луцилий и Бенямин да ме подкрепят, за да не се сгромолясам! Откъде накъде знае за ухото ми, което винаги старателно прикривам? Та дори ти не знаеш! Известно ти е, че аз съм незаконороден. Син съм на робиня и нейния господар – видния военачалник Лукан.

– Да, това си ми разказвал – каза Пилат.

– Когато разбрал за моето съществуване – продължи Петроний, – баща ми я убил – да не се разчуе. Посегнал и към мен с меча си. Но дойката ме дръпнала и острието отнесло само половината от ухото ми. Кръвта го спряла! Решил да ме съсече на другия ден. Но не се осъществило. Заминал неочаквано на поход. А дойката избягала с мен извън Рим. Никой никога не е знаел за ухото освен тя. Аз добре възнаградих вярната към мен жена – осигурих й щастливи старини!

– А какво стана с баща ти? – попита Пилат.

– Не можа да стане консул, горкият! Аз лично го убих! Той умираше бавно! В съзнание бе още, когато чу молитвата ми към бог Плутон да го измъчва в царството на умрелите за вечни времена!

– Трябвало е да го обезглавиш! А Лекарят как излукува ухото ти?

– Приближих се до Него както Луцилий и подобно на стотиците други хора, а Той докосна ухото ми. Сега е цяло… Ето… виж!

– Да… вярно! Да тръгваме към Лекаря!

Десет войници ги заобиколиха веднага. Пилат тръгна бавно, тържествено. До него Петроний се движеше значително по-скромно.

Многобройният народ, отдалеч познал отличителните белези на римляните и че приближава високопоставена личност, започна да отстъпва почтително. Някои дори поздравяваха.

Пилат ги гледаше високомерно. Вследствие многогодишния си опит, бе изработил особено важен, настойчив поглед, с който караше, както сам си въобразяваше, хората да треперят! Ето и сега – гледа ги, а те се кланят, плашат се от него! Горките евреи, даже не са местни, а пришълци от Египет! Зевсе, Зевсе, виждаш ли на какво племе съм управител, от името на римските власти?

След около тридесет стъпки достигнаха близо до центъра на поляната. Ето го сърцето на известната местност Седем извори – сред малката крайезерна планина. Чудно място, прекрасен кът. Прокураторът искаше да огледа района, но се отказа от това си намерение, като устреми поглед натам, накъдето всички гледаха. Да, ето Го и Лекарят! Около Него седяха десетина мъже, а пред тях се изреждаха болните. Оставаха около двадесет души. Какво е това? Зевсе, та онзи е с изсъхнал крак, други трима – със счупени като Луцилий, ръце; малкото момченце е жив труп – лежи неподвижно.

Сериозно заинтригуван, Пилат каза:

– Петроний, ще отида по-близо. Ела ти и Сенецион, та ако падна, да ме хванете. Впрочем… не, дръжте ме отстрани.

Мигноветно двамата подхванаха леко прокуратора отляво и отдясно. Така, тримата, започнаха бавно-бавно да пристъпват напред. Спряха се на пет стъпки от Лекаря.

Ах, богове, не може да бъде! Ето – пристъпва безнадеждно болният и след секунда е напълно здрав! А Лекарят! Не е виждал още такъв Човек! Както каза Бенямин, Той наистина излъчва благост, кротост, смирение! А с тази усмивка пленява всички, дори и него – Пилат! Но къде изчезва жестокостта му, тази ненавист, с която живее дни и нощи? Ето – Лекарят го поглежда! Това очи ли са? Та в тях се е отразило небето! А каква е тази музика, която чува? Да не е същата, която слушат боговете на Олимп?

Пилат затрепера. Петроний и Сенецион го стиснаха здраво.

– Не, приятелю, няма да падна! Аз не се овладявам, защото виждам, че почитта ми към кръвопролитията – тези жестокости на които съм свикнал…, че уважението ми към Марс – това са илюзии! Та ето сила, която побеждава! Виж тези чудеса! Какво мислиш?

– Засега – нищо. Удивен съм не по-малко от теб. Аз ти предлагам, след като свърши с болните да чуем учението Му. Чух от хората, че словата Му са силни – очовечавали! Щом крадецът Бенямин е станал, по неговите думи, добър и е престанал да върши гнусното си дело…

– Няма смисъл да Го слушаме. Малко ли оратори съм виждал и чувал на Форум Романом… Аз мисля, че това е Асклепий и че Зевс го е изпратил. Преди да ме събудиш, точно това сънувах.

– Не вярвам, нали се нарича Иисус и е от Назарет? Наистина лицето Му блести като че с неземна светлина! Виж с каква почит Го гледат всичките!

– Не, това е Асклепий! Трябва да му принесем жертви!

– Ела да се отдръпнем назад! Ето – след малко ще започне да говори! За какъв Асклепий говориш? Той е бил човек, син на Аполон!

– Е добре де, тогава какъв е Този необикновен Човек тук? – шепнешком попита Пилат. Искаше да е ядосан и груб, но… присъствието на Лекаря го спираше. Да, сега забеляза! Но това е същата сила, която го укорява за всичките му престъпления, които не са малко; същата сила, която се обади, когато Петроний му припомни за Музоний – ибериеца! Тя е страшна, неумолима сила! Не можеше да я победи! Ах, ако можеше?

– По-тихо! – изшътка Петроний. – Започва да говори.

– Сенеционе, превеждай! – заповяда Пилат. Въпреки че бе тук вече пета година, все още му бе трудно с арамейския език.

Лекарят повдигна очи към мъжете около Него, погледна към стеклия се народ и като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше:

– Блажени бедните духом, защото тяхно е Царството небесно, блажени плачещите, защото те ще се утешат, блажени кротките, защото те ще наследят земята…

Постепенно гласът на Лекаря се усили. Може би вече в целия район Го чуваха. Да, помисли Пилат, говори бавно, кротко, убедително. Усмихва се приветливо, стопява лошото му настроение… Интересно, не говори надуто с философски фрази, както философите по рострите на Форум Романом!… Да, у Него се чувства краткостта, облича истините в кратки и общодостъпни сентенции, във взети от живота образи и сравнения, в пластични притчи! Докато онези, стоиците, смятат че всички хора, освен мъдреца са безумци, роби и нещастници. А Този тук говори на всички – без разлика какви са.

– …вие сте солта на земята – продължаваше Лекарят, като гледаше мъжете около Него – … с какво ще се направи солена?…

Хм, очевидно тези думи се отнасят за хората, дето седят до Него. Ето – сега пък ги нарича „светлина света“. Защо светлина? И… какъв е Този небесен Отец? Нима говори за Зевс?

– Петроний, чу ли? – сбута приятеля си, който слушаше със зяпналао уста. – Говори за Зевс!

– Шт, тихо! Не е вярно. Струва ми се, че открива нещо ново…нови истини и ценности.

Пилат млъкна, огледа се. Ето, дори и Луцилий слуша с интерес… Сега говори за техния закон, за книжниците и фарисеите. И пак – „Царството небесно“. Какво е това?… Споменава за геената огнена или долината на Еном… Коя беше?… Да, сети се – дето е на изток от Иерусалим и която предизвиква отвращение у евреите.

– Интересно, интересно! – чу да шепне Петроний.

– Какво му е интересното? – попита Пилат.

– Ти не чуваш ли? Изисква от слушателите си да не се гневят на братята си без причина и да се намират в постоянен мир с тях. И още: който погледне на жена с пожелание – тоест сигурно иска да каже, с цел да блудства с нея, е вече прелюбодействал с нея в сърцето си.

– А, това е трудно… Не, не! – възрази Пилат. – Та Този Лекар, който се явява и Учител, изисква неизпълними неща!

– Напротив, считам, че са изпълними! Изисква от хората да се отстранява всичко, което съблазнява човека: мисли, желания, чувства, удоволствия, другари, които оказват вредно влияние… Ей, Пилате, чуй хубаво: ето ти втори свестен евреин! Нали искаше да ти покажа?

– Не! – прекъсна го прокураторът. – Тръгвам си!

– Добре, аз ще остана. Нека Сенецион и Луцилий да бъдат с мен. Щом свърши, пристигам веднага!

Пилат, без да отговори, се запъти с бързи крачки към колесницата. Когато пристигна до нея, той се разпореди да бъдат оставени три коня за Петроний и за другите двама.

Колесницата пое с бърз ход към Капернаум. Лошщото му настроение се върна. Ех, този Петроний, този Петроний! А уж бързаше със секретната си мисия… О, Зевсе, заповядай на всички богове да помогнат на Петроний, Сенецион и Луцилий да не се увлекат по това галилейско учение, което сега слушат там горе – в местността Седем извори.

Прокураторът продължи да се моли, докато колесницата, управлявана от сигурни и опитни ръце поглъщаше последните стадии до Капернаум.

***

Така завърши първата среща между Господа Иисуса Христа и управителя на Юдея Понтий Пилат. Не минаха и две години, когато се състоя втората – описана в Свещеното Писание на Новия Завет. След нея Господ Иисус Христос бе разпнат, на третия ден възкръсна, а впоследствие се възнесе, докато Пилат продължи да управлява още четири години. През този период той задълбочи лошото си отношение към самаряните и юдеите. Последните го наклеветиха пред управителя на Сирия Вителий. Пилат бе изпратен в Рим, за да отговаря за делата си. Новият император Калигула го заточи в Галия в 786 година след основаването на Града (37 г. сл. Хр., б. а.). Там той се самоуби.

А какво стана с другите?

Петроний изслуша цялата проповед на Господа Иисуса Христа. След като се върна в Рим, той изостави стария си начин на живот и подобно на Бенямин, реши да се преобразява нравствено. Много трудно му бе, още повече в Рим нямаше последователи на Този Лекар. Годините минаваха. Петроний съвсем се отчая – дори по едно време мислеше да замине за Юдея. Но не му се удаде. Все пак – постоянството му се увенча с успех. в 810 година след основаването на Рим (61 г. сл. Хр., б. а.) се срещна с Христовия раб и мисионер Павел. Макар и вече на значителна възраст, той прегърна с пълни сили новото учение и му остана верен до края на живота си. А той настъпи в 816 година след основаването на Града (67 г. сл. Хр., б. а.). С името на Христа Петроний загина като факла в присъствието на майцеубиеца и гонител на християните Нерон.

Сенецион, подобно на Петроний, прие Христа като свой Спасител и Господ. Той беше свидетел на страдания на Господа в преторията. Отвратен от постъпките на своите другари, не отиде на Голгота. Напусна още същия ден службата си и се укри при свои роднини в Крит. Тук, след повече от тридесет години, дойде апостол Тит. Сенецион бе един от първите му помощници при основаването на Църквата Христова на острова.

А Луцилий – този млад осемнадесетгодишен юноша и войник от личната охрана на Петроний? Той се прибра в Рим. Използвайки влиянието на богати роднини, Луцилий стана ученик на Сенека, от когото почерпи много знания. Той запозна философа с учението, което чу в местността Седем извори. Възпитателят на Нерон му отговории със своите „Писма до Луцилий“, в които показа колко много е близо до християнския идеал.

Няма да бъде пълен разказът ни, ако не споменем още едно име – Бенямин. Той се запозна със Симон рибаря, когото Христос нарече Петър. Отначало проповядваше с него новото учение в родните си земи, а после остана при Яков Праведни в Иерусалим. Загина в 819 година от основаването на Града (70 г. сл. Хр., б. а.) при обсадата на Светия град от римляните.

Всеки един от тези мъже прие по свой начин Христа. За едни Той влезе в сърцата им, а за други – не!

Първи век след Христа започна неумолимо да тече. Да, новото време, което никой никога няма да върне!