Проф. д-р Тотю П. Коев

Една от четирите подтеми на предстоящата VI-та асамблея на Световния съвет на църквите, която ще се проведе от 24 юли до 10 август т. г. във Ванкувър, Канада, е „Живот и смърт – конфронтация и преодоляване” (Бел. на авт. на блога: Става дума за 1983 г.).

Въпросът за ценността на живота и преодоляването на неговия антипод – смъртта, е бил всякога в центъра на човешкото съзнание. Той придобива изключителна ценност днес, когато налице е реална опасност чрез ядреното оръжие да се унищожи повсеместно висшият дар на Твореца – животът и земята да се превърне в безлюдна и никому ненужна пустиня. Християните имат неотменен дълг да работят всеотдайно за запазването на живота. Църквите пък чрез Божественото Откровение и чрез вглъбяване в истините на вярата са длъжни да разкриват ценността на живота и да предлагат на вярващите подходящи средства за неговото запазване и за тържеството му над демоничните и разрушителни сили.

Поставената тук за разглеждане тема изисква изяснение в две насоки:

1.богословски анализ на понятията „живот“ и „смърт“ и

2.посочване на средства за превъзмогване смъртта в името на живота. Така разбирана, тази тема е колкото богословско-теоретическа, толкова и жизнено-практическа. Тя намира правилно богословско осветление в църковното учение за Въплъщението, Кръстната смърт и Възкресението на Сина Божи — Богочовека Иисус Христос. Оттук е и нейната генетическа връзка с основната тема на Асамблеята — „Иисус  Христос — животът на света“.

I.За вярващото съзнание животът е безспорен и безценен дар Божи. Той има своето начало у Бога, Който Сам е живот и пълнота на живота (вж. Бит. 2:7; Изх. 3:14; Псал. 35:10; Исаия 57:15; Иоан 14:6, 17:2; Римл. 6:23; 1 Иоан. 5:11 и други**). В светлината на Божественото Откровение различаваме следните видове живот: а) божествен; б) ангелски; в) живот на безплътните сили паднали в грях; г) нисши форми на живот – растения и животни и д) човешки живот.

а)Християнинът вярва в съществуването на жив, личен Бог, Който като Същество съвършено в Своето битие и съществуване не зависи от никого и от нищо. Неговото битие е самобитно, саможизнено, „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:14), свидетелства за Себе Си Сам Бог. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край, – казва Господ, Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят“ (Откр. 1:8). Като Вседържител Той е „Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“ (член I от Символа на вярата). Бог е източник на живота (вж. Иоан 17:2-3; 1 Иоан. 5:11; Римл. 6:23). „Той няма нужда от нищо…, в Него се съдържа всичко, или по-добре казано – Той на всичко дава битие“[1]. „Вярваме в един Бог, пише св. Иоан Дамаскин, едно начало, безначален, несъздаден, безсмъртен, вечен, (Който) не получава от другиго битие, но Сам е източник на битие за всичко съществуващо, Живот за всяко живо същество“[2].

б)Бидейки Сам живот и пълнота на живота, Бог още в началото на творческия акт създал живи, лични, разумни същества – създал света на безплътните сили – ангелите. По думите на Битиеписателя, в начало Бог сътворил небето, т. е. ангелския свят (вж. Бит. 1:1). Същата мисъл изразява и св. апостол Павел: „Чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти – всичко чрез Него и за Него е създадено“ (Кол. 1:16). Също и светите отци разкриват истината, че Бог сътворил ангелския свят преди видимия, материалния свят[3]. Ангелите са безплътни духове; те са действителни личности, обладаващи могъщество, воля (вж. Мат. 26:53; Лука 22:43; 2 Петр. 2:11; 2 Сол. 1:7) и познание (вж. 1 Петр. 1:12; Ефес. 3:10), макар тези техни свойства да са ограничени (вж. Мат. 24:36), защото ангелите не притежават абсолютността на Бога.

в)Не всички ангели останали верни на своя Творец. Част от тях се възпротивили на Божията воля, следвайки гласа на своята воля, и паднали в грях (ср. Иуда 1:6). Падението им било тъй дълбоко и цялостно, че те напълно извратили своята природа и станали зли в точния смисъл на думата; доброто у тях изчезнало напълно. По думите на руския епископ Теофан (Говоров), падението на дявола предизвиква недоумение. „Представете си, пише той, най-чистата и най-съвършена твар, каквато е бил Ангелът, току-що сътворен от Бога с високи достойнства, които го приближават до Твореца. Знаейки напълно волята на своя Творец – всичко, което Му е угодно и неугодно, той избира неугодното Богу… Не мога да намеря нито една мисъл, с която би могло да се обясни тази постъпка. Това е непостижима тайна“[4]. Божественото Откровение ни дава основание да предположим, че дяволът е паднал поради своята горделивост (вж. Иис. Сир. 10:15; Исаия 14:13-14; 1 Тим. 3:6). „Първият светлоносец, пише св. Григорий Богослов, превъзнасяйки се високо…, възмечтал за царствената чест на Бога, но погубил своята светозарност и паднал с безчестие“[5].

г)Съгласно словото Божие, животът възникнал на земята в петия творчески ден (вж. Бит. 1:20-25). Създаден отначало в най-първичната му форма, той постепенно се разширил и изпълнил цялата земна шир. „И видя Бог, че това е добро“ (Бит. 1:25), защото светът като цяло, в това число и растенията и животните, е създаден за добро. Но по-късно поради греха на човека „тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римл. 8:20-22)

д)Венец на Божието творение е човекът, създаден в шестия творчески ден. „Създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот;и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7), стана обединително звено между висшия и нисшия свят.

В Божественото Откровение има много и ясни свидетелства, че животът във всичките му форми и проявления е дело Божие и като такова не следва да бъде унищожаван. Различните живи същества – висши и нисши, небесни и земни, като имащи началото на своя живот у Бога, се намират във връзка помежду си, осъществявана до голяма степен във и чрез човека. С нематериалната си природа човекът е в единение с висшия духовно-ангелски свят; чрез телесната си природа пък той осъществява връзката си с живота на земята. В този смисъл той е своеобразен микрокосмос, велик в малкото и ценен във великото. Величието на човека се корени в боголикостта на неговата природа, защото той е сътворен по образ Божи и е поставен за владетел над останалия свят (вж. Бит. 1:26-28). Бог е личност, и човекът е личност; Бог е свободен, и човекът притежава дара на свободата; Бог е Творец, и човекът твори по подобие на своя Творец; Бог промисля за сътворения от Него свят, и човекът се грижи за сътвореното от него; Бог е източник на ж и в о т а, и човекът дава живот на потомството си; Бог е любов (вж. 1 Иоан. 4:8, 16) и Той не само не унищожава дадения от Него живот,но се грижи за развитието и процъфтяването му, и човекът е призван да обича себеподобните и да полага грижи за запазване на техния живот; Бог е абсолютно съвършен и свет, и човекът има Божия повеля да се стреми към съвършенство, светост и богоуподобяване (ср. Лев. 19:2; Мат. 5:48). Вечният живот принадлежи само на Бога, Който единствен има в Себе Си пълнотата на живота (вж. Иоан 5:26, 6:57, 69), и човекът, доколкото отобразява в себе си Бога, е близко до Източника на вечния живот (вж. Иоан 6:33, 54). За да твори и усъвършенства, да се радва на своето творчество, да пръска лъчите на щастието, да сгрява и импулсира, човекът трябва да живее. Всепризната истина е, че никой няма право да отнема на другия това, което не му е дал. Животът е даден от Бога, следователно човекът може и трябва да се радва на този дар, но не да го отнема.

„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта,и я изпитват ония, които са от неговия дял“ (Прем. Сол. 2:23-24). Тези думи на премъдрия Соломон ни сочат ясно смъртта като антипод на живота. „Ето, (Аз) всичко ново творя“ (Откр. 21:5), казва Бог; ето, аз творя, но и руша, казва човекът. Творческите способности на човека са изява на божественото начало у него; разрушителното пък е изява на демоничното, проникнало в него отвън. Как това демонично е проникнало в човека? – Човекът е създаден свободен, с възможност да изпълни или не волята Божия. Изпълнението на Божията заповед води към живот, а неизпълнението или противопоставянето на нея води към смърт. Заповедта на Бога е ясна: „От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“(Бит. 2:16-17). В определен момент под външно влияние нашите прародители проявили непослушание към Бога, като на мястото на Божията всесвета воля поставили своята. По такъв начин грехът проникнал в света, а чрез греха и смъртта. „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (Римл. 5:12). Тук св. апостол Павел употребява думата „грях“ (αμαρτία) за обозначаване греховното разстройство на човешката природа – това разстройство, което той нарича „друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми“ (Римл. 7:23). По думите на св. евангелист Иоан Богослов „грехът е беззаконие“ (1 Иоан. 3:4). С тези думи се посочва същността на греха. В случая грехът означава не едно от беззаконията, не беззаконие въобще, а беззаконие в пълния смисъл на думата, което включва в себе си отделните беззакония[6].

Като нарича греха „беззаконие“, с това св. Иоан Богослов разкрива неговата рушителна и унищожаваща стихия. Грехът е действие против Божия закон. Той е извращаване на вложения от Бога в творението порядък; извращаване иерархията на ценностите в света. Чрез греха не може да се създаде нищо добро, тъй като той няма такова в себе си и е насочен против доброто въобще. „Всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (Иаков 1:17). Грехът руши, но не твори; той унищожава живота, но не създава живот. „Платката, що дава грехът, е смърт“ (Римл. 6:23). Животът не е обусловен от смъртта, но смъртта е възможна само при наличието на живот. Ако няма живот, не може да има и смърт; ако няма битие, не може да има и небитие. Затова естественият резултат от греха е безплодие, безсилие, неспособност да се даде живот, а способност да се отнема живот[7].

Смъртта е пълно отричане на живота. Като имаме предвид обаче, че човекът е създаден за безсмъртие и има началото на своя живот у Бога, естествено изниква въпросът: какво нещо е смъртта и води ли тя наистина до пълно унищожаване, до нищо? – Бог е вечен, а човекът, създаден по образ Божи, е безсмъртен. Вечният Бог е личност и безсмъртният човек е личност. Личността е неунищожима. При все това заповедта Божия, дадена на Адам, е ясна и категорична: „В който ден вкусиш (от дървото за познаване добро и зло), бездруго ще умреш“. Прародителите нарушили Божията заповед, следователно те получили плодовете от своето непослушание. Грехът на прародителите, който е прототип на всички човешки грехове, се заключава: 1. в нарушаване заповедта Божия чрез вкусване от плодовете на забраненото дърво – това е външната, видимата страна на греха; 2. в горделиво отделяне на тварите от Твореца, в проява на непосилно желание да се достигне равенство с Бога и пълна независимост от Него и 3. в себелюбие, което въздига собствената личност над другите. Чрез указаните свойства на греха се обяснява неговата изключителна тежест и престъпност. Грехът на прародителите довел до гибелни последици за тях самите и за цялото човечество. Тези последици са: духовна и телесна смърт. Духовната смърт не означава унищожаване или изчезване на личностното начало у човека. Тя е отдалечаване от Бога, лишаване от Неговата благодат, повреждане силите на духовната природа на човека (ума, чувствата и волята), или, общо казано, помрачаване образа Божи в него – помрачаване, но не унищожаване. Телесната смърт се предшества от болки, страдания, лишения, непосилен земен живот и накрая прекъсване жизнения потенциал на тялото, в резултат на което настъпва неговото разрушаване[8]. По думите на св. Атанасий Велики, „дяволът поставил греховния закон в човешката природа, и смъртта властва поради греховните дела“[9]. „Смъртта на душата е страшна и ужасна, пише св. Иоан Златоуст. Тя не отвежда душата на определено място, както става с тялото при разделянето му с душата, но свързана отново с нетленното тяло, душата се хвърля в неугасим огън. Такава е смъртта на душата… Както тялото умира, когато душата го оставя лишено от нейните сили, така и душата се умъртвява, когато Светият Дух я оставя без Своите сили“[10].

Както от нечист извор тече замърсена вода, така и от съгрешилия Адам се ражда греховно потомство. Като нарушил заповедта Божия, Адам извършил греховно деяние и с това въвел в греховно състояние и своята богосъздадена природа. Но потомците на Адам не са участвали със своето съзнание и свобода в неговия грях. Поради това наследствения грях в потомството на Адам трябва да търсим не в греховното Адамово действие, ав греховното състояние, в което се раждат хората. „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми“ (Псал. 50:7), с горест свидетелства Псалмопевецът. Грехът или беззаконието е в наследствената греховна повреда и разтление на природата, в която грехът обитава като някакво живо начало, което влече към извършване на лични грехове (вж. Римл. 7:20). Тази греховна наследственост на природата е първопричина за всички грехове, които са плод на себелюбието и самоволието и се извършват чрез свободната воля. Затова всеки грях се вменява дотолкова, доколкото е извършен от човека свободно[11].

2.Грехът и неизбежната му последица – смъртта, тегнат върху цялото потомство. Раздиран от вътрешни противоречия, чувстващ до болка трагизма и хаоса на своето съществувание, всеки Адамов потомък с душевно вълнение и горест издига глас: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Римл. 7:24). – Доловил със сърцето си божествените лъчи на Витлеемския Младенец, съзрял страдалческия Му лик на Голгота и възприел победния Му възход при Възкресението, той с радост възкликва: „Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ“ (Римл. 7:25).

Победата на живота над смъртта е дело Божие, дар Божи за човека. Тя има своята основа в безграничната Божия любов към сътворения от Него свят. Конкретна изява в историческото битие на човечеството тази любов е намерила при Въплъщението, Кръстните страдания и Възкресението на Сина Божи – Богочовека Христос.

При Боговъплъщението тайната на Бога и тайната на човека се съединили и образували най-великата тайна под небето и над небето – тайната на Богочовека[12]. „Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:18); „Словото стана плът“ (Иоан 1:14). Разумът се смущава пред тази тайна, но сърцето благоговее и тържествува пред нея.

В Свещеното Писание многократно е засвидетелстван сотириологичният характер на Боговъплъщението: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен… Бог проводи Сина Си на света…, за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:16-17); „Син Човечески дойде да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11), „да даде душата Си откуп за мнозина“ (Мат. 20:28; Марк 10:45); Иисус Христос дойде в света да спаси грешниците“ (1 Тим. 1:15). Боговъплъщението е предпоставка и средство за възстановяване нарушеното от греха единство; то е централен пункт в домостроителството за спасението на човечеството и за съединяването на „всичко небесно и земно“ (Ефес. 1:10).

Син Божи станал човек и съединил ипостасно човешката природа с божествената Си природа. Макар че станал човек, Той не престанал да бъде Бог; съединил се с тяло, но останал такъв, какъвто бил преди Въплъщението. След Въплъщението Си Бог Слово станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух. В това именно се състои тайната на Боговъплъщението.

Истината за сотириологичния характер на Боговъплъщението е разкрита ясно и убедително в светоотеческата литература и е кристализирала в догматическа формулировка в Никео-Цариградския символ на вярата. В него е казано, че Син Божи „заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек“ (член III). Св. Ириней Лионски пише: „Словото Божие стана човек и Син Божи – Син Човечески, та човек, като се съедини със Сина Божи и като получи осиновение, да стане син Божи. Защото ние не бихме могли да получим нетление и безсмъртие, ако не бяхме съединени с нетлението и безсмъртието“[13]. Същата мисъл срещаме у св. Атанаснй Велики[14], св. Григорий Богослов[15] и у други църковни отци.

Агнецът Божи доброволно взел върху Себе Си греха на света (вж. Иоан 1:29), взел отговорността за греха и претърпял  Кръстна смърт на Голгота. Без Голгота няма изкупление, а без изкупление не е възможно спасение. „Ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Кор. 1:23-24); „Христос умря за всички“ (2 Кор. 5:15); „Той ни изкупи от клетвата на закона, като стана заради нас клетва (защото писано е: „проклет е всеки, който виси на дърво“); (Гал. 3:13); в Него „имаме изкупление чрез кръвта Му“ (Ефес. 1:7); ние, бидейки по природа „чеда на гнева“ (Ефес. 2:3), „се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му“ (Римл. 5:10); Той „се яви, за да премахне греха, като се принесе Сам в жертва“ (Евр. 9:23). Христос е наш посрeдник: в Него и чрез Него се помиряваме с Бога; чрез вярата си в Него сме оправдани пред Бога[16]. Изкуплението има в основата си Кръстната жертва. Св. Григорий Богослов вникнал със сърцето си в тайната на Кръста Христов и изразил църковното учение с думите: „Кому и защо е била необходима тази жертва? Ако на лукавия, то колко е оскърбително това! Разбойникът получава откупна цена и я получава не само от Бога, но получава Самия Бог. Ако пък на Отца, то – преди всичко – защо? Ние сме били в плен не у Него. И второ – защо кръвта на Единородния е приятна на Отца, когато Той не приел Исаак, принасян от неговия баща, но заменил жертвоприношението, като вместо словесна жертва приел овен? Не е ли очевидно от това, че Отец приема жертвата не защото я е изисквал за Себе Си, или имал нужда от нея, а поради домостроителството, поради това, че на човека е било необходимо да се освети чрез човешката природа на Бога?… С нищо не може да се сравни чудото на моето спасение: няколко капки кръв възсъздават целия свят“[17]. Следователно Кръстната жертва е необходима на човека, а не на Бога.

Кръстната жертва е израз на абсолютната Божия любов. „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан. 4:9-10). На Голгота Бог изяви и засвидетелства по най-убедителен начин Своята любов към падналото човечество. Там е положена основата на Новия Завет между Бога и човека. Печатът на този Завет е любовта Божия. Както Синай е люлката на Закона, така Голгота е люлката на любовта[18].

Любовта е неделимо свързана със справедливостта. Справедливостта се изгражда върху основата на любовта. Справедливостта, лишена от любов, има законническн характер; любовта без справедливост води към субективизъм. Любовта Божия иска прошка за съгрешилия и живот за него, за неунищожения и неунищожим образ Божи. Правдата Божия пък иска смърт, но не смърт на човека, а унищожение на греха в него. Това унищожение станало на Кръста. Затова Кръстната жертва се приема като дело не само на Божията любов, но и на Божията правда. В православното богослужение чрез богати художествени и от догматическо гледище верни изрази и песнопения е разкрита същността на Кръстната жертва, на изкупителното дело Христово; разкрита е както любовта, така и справедливостта Божия по отношение на падналия в грях човек.

Връхната точка в победата над смъртта е Възкресението Христово! „Ако Христос не е възкръснал, пише св. апостол Павел, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра… Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви… Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:14, 17, 20). Същият апостол свидетелства, че Христос „бе погребан и на третия ден възкръсна“ (1 Кор. 15:4). Възкресението Христово е крайъгълен камък, върху който се гради цялата пасхална радост: „Воскресение Христово видевше, поклонимся Святому Господу Иисусу, единому безгрешному. Кресту Твоему покланяемся, Христе, и святое воскресение Твое поем и славим. Ти бо еси Бог наш, разве Тебе иного не знаем, имя Твое именуем. Приидите, вси вернии, поклонимся святому Христову Воскресению; се бо прииде Крестом радост всему миру; всегда благословяще Господа, поем Воскресение Его, распятие бо претерпев, смертию смерт разруши“[19]. Тази църковна песен разкрива връзката между Кръстната смърт и Възкресението на Христа. Ако наистина Христос не бе възкръснал, тогава Кръстът би бил само средство за позорно наказание и безутешна скръб.

Въплътеният Син Божи, като претърпял заради нас кръстни страдания и смърт, чрез Възкресението Си победил смъртта и дарувал живот. Христовото Възкресение е е залог за нашето възкресение. „Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят“ (1 Кор. 15:20, 22). „Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав“ – така възторжено пее Църквата, празнувайки тържеството на тържествата, празника на празниците – деня на светлото Христово Възкресение. При нашето възкресение тленното ще премине в нетленно, немощното – в силно, душевното тяло – в тяло духовно. Както чрез греха сме носили образа на земния човек, така чрез възкресението ще носим образа на Небесния, образа на Богочовека (вж. 1 Кор. 15:42-49). Силата и смисълът на Христовото Възкресение е в това, че то създава условия за изменение в света, „защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие и тогава ще се сбъднат думите: „Смъртта биде погълната с победа“ (1 Кор. 15:54; ср. Исаия 25:8). Възкресението на Христа е начало на  вечния живот на човека и подготовка към всеобщото възкресение на мъртвите. Вечният живот в блаженство започва още тук на земята, но пълното му разкритие ще бъде при Второто идване на възкръсналия Христос[20].

Изкупителното дело на въплътения Син Божи е определен акт в историческото битие на човечеството. Усвояването плодовете на това дело обаче е акт на отделната човешка личност. Този акт се осъществява във и чрез Църквата Христова, основана на Петдесетница (ср. Деян. 2 гл.). Повярвалият във въплътения Син Божи, кръстен в името на Св. Троица и усвоил изкупителното дело на Христа, има възможност с помощта на Св. Дух да възраства духовно, да се усъвършенства и така да изгражда своето спасение. „Не всеки, който ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, говори Христос, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец небесен“ (Мат. 7:21). А волята на небесния Отец е да се стремим към светост и съвършенство: „Бъдете свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет“ (Лев. 19:2, 11:44; ср. 1 Петр. 1:16); „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Съвършенството и светостта са вечен живот в Христа Иисуса, Който Сам е „пътят и истината и животът(Иоан 14:6).

Превъзмогването на смъртта в името на живота и за благото на живота е повеля Божия. Какво е числото на достигналите вечен живот в името на Христа от Петдесетница до днес знае само Бог. Неговите мисли не са наши мисли, нито нашите пътища са Негови пътища (ср. Исаия 55:8). Но със сигурност можем да кажем, че голяма част от християните в миналото и днес не са изпълнили и не изпълняват волята Божия да бъдат „сол на земята“ и „светлина на света“ (Мат. 5:13, 14), да благовестят словото на истината и да пазят свещения дар – живота. Затуй пък основната тема на предстоящата Асамблея, свързана с Иисуса Христа като живот на света, дава подтик за размисъл върху живота в светлината на Божественото Откровение и напомня дълга на християните за запазването на живота.

Във връзка с подготовката за Асамблеята представители на Православните и Древните източни църкви проведоха от 5 до 10 февруари 1982 г. в Дамаск, Сирия, симпозиум посветен на основната тема на Асамблеята. Намирам, че тук е уместно да се приведат някои размисли, констатации и препоръки на този симпозиум:

Животът на света и в частност животът на човечеството, както го виждаме днес в много страни и народи, е една картина на вопли и въздишки, на страдания и лишения. Това е свят, над който съдбоносният гъбообразен облак на ядреното оръжие може да надвисне всеки миг и да обезлюди цялата земя. Това е свят, в който на много места хората са гладни не само за храна, но и за човешко достойнство, за лъч надежда, за истинска любов и чиста радост; един свят овладян от греха.

Но това не е цялата истина. Има много други неща, за които можем да отдаваме благодарност както вътре в Църквата, така и извън нея: чашата вода, дадена на жадния; любовта, която страда и се жертва; душевният мир на опростения грешник; способността да се състрадава и сърадва на другите; въодушевлението от молитвата към Бога и утехата от отдадения на молитвата живот; възторгът от науката и техниката, от изкуството и културата; и безброй още други дарове, идващи от любящето сърце на Бога.

Светът не е зъл по природа. Хората не са греховни по създание. Такива са станали по собствената си воля. При все това те имат в себе си потенциални възможности за доверие, жертвеност, свобода, мир, любов и обществено служенне, имат възможности за живот.

В света действат демонични сили. Да се открият тези сили е първата крачка към тяхното прогонване. Св. Писание и Св. Предание ни свидетелстват убедително за наличието на борба между светлината и тъмнината, между доброто и злото. Кръстът и Възкресението са връхната точка на тази борба и финалната победа на светлината над тъмнината. На Голгота тържествуваха демоничните сили; при празния гроб след Възкресението Христово тържеството е на страната на Правдата.

Ние сме свидетели и участници в продължаващия и до днес конфликт. Може ли да проповядваме Иисуса Христа като живот на света, без да мислим за милионите, които страдат от бедност и нищета, от подтисничество и експлоатация, от невежество и несправедливост, от мъчения и затвори без съд, от лъжливо свидетелство и лъжливо следствие? Проповядването на Христа трябва да бъде свързано с борбата против тези злини, с движенията за освобождаване на подтиснатите, за подобряване здравето на милиони, за премахване невежеството и неправдата, за тържеството на истината и братолюбието.

Това е светът, какъвто го виждаме – една нива, в която пшеницата и плевелите растат заедно, – свят, в който доброто и злото са преплетени. Не такъв е бил той в началото, преди да дойде грехът. Злото не е истинската природа на света. Светът трябва да бъде помирен чрез единство и хармония в Христа; грехът и смъртта трябва да изчезнат. Православното съзнание утвърждава именно този есхатологичен свят, за спасението на който се въплъти Син Божи, претърпя кръстна смърт и възкръсна. Затова нашето разбиране за Иисуса Христа, за Св. Дух, за спасението, за живота на Църквата, за нейната мисия и служение е свързано с есхатологията на света и човека.

„Животът на света“ обхваща всички твари, но в центъра е човекът. Преодоляването на смъртта в името на живота включва спасението на целия свят. Нашето спасение ще се прояви в пълнота при всеобщото възкресение. Тогава и цялото творение ще бъде преобразено. Както нашите смъртни тела ще се трансформират в безсмъртни при възкресението, така и целият материален свят ще се трансформира, за да не бъде повече обект на загниване и разпадене.

Църквата, която по своята същина не е от този свят, съществува в него за изцелението на хората. На Църквата не трябва да се гледа само като на Ноев ковгеч, предназначен за спасяването на неколцина. На Петдесетница Дух Свети слязъл над апостолите в Иерусалим, за да може чрез тях и чрез тези, които по тяхното слово повярват в Христа (вж. Иоан 17:20), светът да бъде изцелен и спасен. Дълг на християните е да покажат на света как животът на Църквата като посредница се пренася в света и съдейства за преодоляване на смъртта.

В Църквата Духът Господен работи въпреки нашите неуспехи като християни. Онези, които имат Духа, могат да разпознаят действията Му в Църквата и в света. Първата крачка в нашето ефективно посредничество животът на Христа да достигне до света е да призовем себе си към покаяние, към живот в обнова и послушание към волята Божия. Необходимо е да умъртвим у нас стария Адам и да се облечем с новия човек в Христа. Дълбоката духовна аскеза, според която всеки ден трябва да умираме за себе си и да се раждаме отново в Христа чрез Духа, трябва да се практикува от всички християни, независимо от това дали живеят в манастир или не. Теосисът е непрекъсната молитва, благодарност, преклонение, застъпничество и богоуподобяване, а така също вглъбено познание за триединия Бог и Неговата безгранична любов. Ние трябва също така да се „облечем във всеоръжието Божие, за да можем устоя против дяволските козни, защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Ефес. 6:11-12).

Нашата плът е слаба, но ние не сме обезсърчени от нейната слабост, защото Словото Божие е станало плът (вж. Иоан 1:14). Животът на Инсуса Христа включва нашите тела, нашите умове и воли и всички наши човешки способности. И тъкмо в нашата слабост се проявява силата Божия. Духът Божи нн помага в нашата слабост. Когато признаваме нашите природни ограничения в смирение и покаяние, тогава Бог ни поема и извършва чрез нас могъщите Си дела.

Слабостта си остава слабост там, гдето няма покаяние и вяра. Проблемът за нас днес се състои в това, че, като сме толкова обвзети от нашите минали несполуки и сегашно безсилие, не насочваме умовете и душите си към Духа Господен, Който е мъдър и силен. Дотогава, докато се осланяме на нашата собствена мъдрост, Духът Божи не извършва Своите могъщи дела чрез нас. „Това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам“ (2 Кор. 4:7). От нас се иска да живеем в Бога и чрез Бога. Именно чрез такъв живот в Бога, съединен с Христа и със Светия Дух, ние можем да бъдем посредници за предаване Христовия живот на света.

От нас се изисква да бъдем открити за света, да изживяваме неговите страдания и радости. Ние поемаме вьрху себе си болката и страданието на света, когато му откликваме със себеотдайна любов. Когато живеем в тази двойна откритост към Бога и към света, силите на царството Божие действат в нас и ни преобразяват. Съчувствието към света означава да проявяваме разбиране и уважение към хората, които са различни от нас – различни по раса, пол и обществено положение, по вяра или липса на вяра, по език и култура. Откритостта на християнина към цялото човечество е знак и свидетелство за неговата богата духовност[21].

Борбата на християните е срещу поднебесните сили на злобата. Тя е борба за победа и тържество на живота над смъртта. Тази борба подтиква и задължава, стимулира и повелява всеки християнин да откликва по мярката на силите и възможностите си, да открива сърцето си за Христа – живота на света, да работи с думи и дела за тържеството на живота – живот в социална справедливост и братолюбие, живот отобразяващ Христа и Неговата божествена правда.

_________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 6, с. 17-27.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, проф. д-р Коев (1928-2006), е дългогодишен преподавател в катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Духовната академия в София, както се нарича Богословският факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. насам отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Виж по-подробно за пълните означения и съкращенията на библейските книги в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет на български, руски и английски език на посочения сайт:  https://www.pravoslavieto.com/bible/naimenovanija.htm

[1]. Athanasius Alexandrinus, Contra gentes, 28; Migne, PG, t. 25, col. 56 B.

[2]. De fide orthodoxa, I, 8; Migne, PG, t. 65, col. 808 CD.

[3]. Joannes Chrysostomus, Ad Stagirium, I, 2; Migne, PG, t. 47, col. 427 sq.; Jn Genesis hom. 22, 2; Migne, PG, t. 53, col. 187 sq. – Gregorius Theologus, Oratio 38, 9; 45,5; Migne, PG,t. 36, col. 320D; t. 36, col. 629B. – Joannes Damascenus,  De fide orthodoxa, II, 3; Migne, PG;t. 94, col. 865 sq.sq.

[4]. Цит. no Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София, 1948, с. 121.

[5]. Oratio 6, 12; Migne, PG, t. 35, col. 737A.

[6]. Ср. Свящ. П. Флоренский, Столп и утверждение истины, Берлин, 1929, с. 169 сл.

[7]. Пак там, с. 168, 170.

[8]. Ср. ПолньIй православньIй богословский знциклопедический словарь, т. I, Reprint of the (1913) Russian edition, London, 1971, кол. 690.

[9]. Contra Apollinarem, II, 6; Migne, PG, t. 26, col. 1141B.

[10]. Jn Ephes. hom. 18,3; Migne, PG, t. 62. col. 125.

[11]. Ср. Знциклопедический словарь, т. I, кол. 691.

[12]. Ср. Д-р Jустин, Догматика православне цркве, кньга друга, Фототипско изданье са првог изданьа из 1935 године, Београд, 1980, с. 7.

[13]. Adversus haereses, III, 19, 1; Migne, PG, t. 7, col. 939.

[14]. Cp. Contra arianos, Oratio II, 70; Migne, PG, t. 26, col. 296 AB; Epist. ad Adelphium, 4; Migne, PG, t, 26, col. 1077 A.

[15]. Cp. Poemata moralia; Migne, PG. t. 37, col. 762; Poemata dogmatica; Migne, PG, t. 37, col. 464-466.

[16]. Cp. прот. С. Булгаков, Агнец Божий. О Богочеловечестве, часть I, УМКА press, 1933, с. 372 сл.

[17]. Oratio 45 (Jn Sanctum Pascha), 22; 29; Migne, PG, t. 36, cot. 653 AB; 664 A.

[18]. Ср. прот. П. Светлов,  Кресть Христов. Значение Креста в деле Христовом, издание 2-е улучшенное, Киев, 1907, с. 443.

[19]. Химн в чест на Христовото Възкресение. Чете се на „Воскресна утреня“ след св. Евангелие.

[20]. Ср. архиеп. Василий, Спасительное дело Христа на Кресте и в Воскресении, ЖМП, 1973, 2, с. 68.

[21]. Ср. The Lord of Life, Edited by William H. Lazareth, Geneva, 1983, p. 4, sq. sq.

Изображение: авторът проф. д-р Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2ur

Иван Г. Панчовски

Сърцевината на религията се състои във вярата в Бога. Обаче тази вяра не е някакво неясно и смътно предчувствие, в което не влиза определено понятие за Бога. Вярващият има не само духовен усет и религиозно чувство за съществуването на Бога, но също влага определено съдържание в понятието за Бога. Разбира се, никое човешко понятие за Бога не може да изчерпи пълнотата на Божието битие и съвършенство, понеже то е безпределно, следователно необхватно за човешкия ограничен разум. Обаче не само за Бога, но и за много предмети от тукашната материална и духовна действителност ние нямаме пълно и съвършено познание и все пак имаме определено понятие, което съдържа сравнително достатъчно знание. Следователно, макар Бог да е непостижим, Той е познаваем в някаква форма и степен.

Жаждата за истината и стремежът към нея са присъщи на човека. Затова всяка постигната истина създава задоволство в него, изпълва го с радост и щастие. „Духът на човека, надарен с разум – пише блажени Августин – е сътворен без съмнение, за да се издига към небесни предмети; и той не може да бъде щастлив, ако не му се удаде да пие от чудния извор на истината.“ Между предметите, за които човешкият разум иска да постигне познание и да узнае истината, важно място заема Божието битие. Истината за него е висша: тя не само изпълва със светлина и разширява духовния кръгозор на вярващия, но също сочи целта и смисъла на съществуването му и го напътва към пълноценен, щастлив и блажен живот. Според Свещеното Писание, в познанието за Бога се заключава най-висшето благо за човека, неговият истински и вечен живот (Иоан 17:3).

Понятието за Бога има и друго – не по-маловажно значение. Въз основа на него човек определя отношението си към вярата. Ако понятието за Бога не хармонира с основното съдържание на съзнанието на човека, ако не се съгласува с негови научни, морални и социални възгледи, той най-често отрича самото съществуване на Бога. Следователно тук всичко се обуславя от предварително приетото или натрапено понятие за Бога, в което Бог може да е представен в преиначен, дори карикатурен вид, а не в безпределното Му съвършенство и в святото Му величие.

Истината за Бога, която открива християнската религия, се изгражда както върху естественото, така и върху свръхестественото откровение. Затова тази истина, от една страна, е най-възвишена и, от друга страна, е близка, скъпа на християнина. Както сърцето на вярващия, така и Божественото откровение свидетелстват, че основното свойство на Бога е нравствената любов. И наистина, в духовния си опит ние не познаваме нищо по-ценно и по-възвишено от нравствената любов. Щом човеците са сътворени по Божи образ, то самопонятно е, че най-благородното свойство, което душата им притежава и проявява, именно нравствената любов, ще бъде също свойство на божествения им Създател и Първообраз. Разбира се, нравствената любов на Бога е безпределно по-чиста и по-възвишена, по-могъща и по-всеобхватна, отколкото човешката; тя е чиста, съвършена, възвишена, свята.

Понеже човешката душа по природа е християнка – според класическия израз на Тертулиан, – тя винаги е предчувствала в някаква степен християнската истина за Бога като обичащ Отец. В древна Индия Бог е бил означаван просто като „Сърце” или като „Сърце на великото състрадание”, Което се разтваря за всички хора, дори за всички същества. Древноегипетската „Книга на мъртвите“ възпява бога на слънцето като „Господ на любовта”. Според представите на древните гърци Ерос, тоест любовта, е най-висшият владетел на боговете и човеците, както се изразява поетично Еврипид. На такива предчувствия и прозрения дължат произхода си названията „Баща” и „Майка”, отнасяни към Бога от много примитивни народи. Св. Ириней Лионски отбелязва, че „някои езичници, които по-малко се отдавали на суетностите и наслажденията и не били потънали твърде дълбоко в идолопоклонническите суеверия, били насочени от Божия Промисъл, макар и слабо, да изповядат, че Творецът на този свят е Отец, Който промисля за всички и управлява този свят за наше добро.“

Божественото откровение на Стария Завет определено свидетелства, че Божията любов, благост и милост е всеобхватна и вечна (Псалом 137:8; 144:9; Иеремия 31:3). В Свещеното Писание на Новия Завет Бог вече направо се нарича любов и всички новозаветни книги са проникнати от идеята за Бога като любов и като обичащ небесен Отец на всички хора. Особено внимание заслужава изразът „Бог е любов“, който два пъти се повтаря в Първото съборно послание на св. апостол и евангелист Иоан Богослов (4:8 и 16). С този израз Божественото откровение посочва, че любовта най-непосредно изразява непостижимата същност на Божието битие, че любовта е постоянна и неизменна принадлежност и проява на Божията същност.

В Свещеното Писание се посочват много свойства на Бога, но между тях любовта заема централно място. Както във вътрешния живот на Бога, така и в Неговата творческа, промислителна, изкупителна и спасителна дейност любовта е ръководната сила. Поради това тя трябва да бъде призната за първостепенна и всеобхватна проява или свойство на Божията същност.

Бог е любов, понеже не е безлична субстанция или еднолично същество, а е духовна същност, която има три божествени лица. Най-висшата любов, каквато е божествената, може да е само съзнателно-свободна проява, следователно проява на лично същество. По-нататък любовта предполага субект и обект: обичащ и обичан. Ако Бог би бил едноличен субект и в Него, както и извън Него, не би съществувала никаква друга личност, Той не би могъл да има любов и да я споделя с някого. Разбира се, сътвореният от Бога свят – невидим и видим – би могъл да бъде обект на любовта Му, обаче непълен, несъвършен и то само след сътворяването му в началото на времето. А любовта на Бога е Негова вечна принадлежност и проява и като такава трябва да има равноценен на Бога и вечен обект.

На тези изисквания на любовта като същностна проява на Бога дава отговор християнската религия, като посвещава вярващия в нея, в най-дълбоката тайна на Божието битие, Чиято една същност има три лица. Бог може да бъде любов и действително е любов, понеже не е едноличен, а триличен. Вследствие на това обичта Му не остава затворена в себе си, а се проявява към другите лица на Св. Троица.

Извън единия по същност и троичен по лице Бог няма божествена любов в пълнота. Тя е любов на Бога и има за обект Бога. Но божествената любов е съвършена, следователно тя трябва да се състои в пълно единство и всеобхватно единение на обичащите се. Такава любов е възможна само при единосъщието на божествените лица. Така че тайната на християнския догмат за Света Троица, тоест за еднносъщието и троичността на Бога, може да бъде разбрана поне донякъде от нас чрез истината на Божественото откровение, че Бог е любов.

Знае се, че Свещеното Писание дава малко сведения за вътрешния живот на Бога. Все пак в него се намират много указания за взаимната любов между лицата на Света Троица.

Бог Отец като безкрайна любов от вечност ражда из Себе Си Бог Син. По силата на безпределната Си бащинска любов Бог Отец не произвежда, нито твори, а ражда из Себе Си Бог Син. Иначе Бог Син не би бил равен на Отца и не би могъл да бъде пълен обект на съвършената Му любов. Ражданият от Бога Отца Бог Син е Второто божествено лице, което има в Себе Си всички божествени съвършенства и цялата божествена пълнота. Следователно Единородният Божи Син е истински Бог: Той е единосъщен на Отца и също като Него е любов.

Любовта на Бога Отца към Единородния Му Син е пълна, съвършена. Тъй като Бог Отец винаги вижда в Единородния Си Син истинско отражение на Собствения Си съвършен образ, Той Го обича като Себе Си. Тази любов не е себична, не е себелюбива; тя е всеотдайна обич. Господ Иисус Христос казва в Първосвещеническата Си молитва, че Отец Го е възлюбил „преди свят да се създаде“ (Иоан 17:24), тоест от вечност. Бог Отец многократно нарича Господ Иисус Христос Свой възлюбен Син.

От Своя страна Бог Син има съвършена любов към Бога Отца. Понеже Бог Син е роден от Бога Отца, единосъщен Му е, всичко е получил от Него, живее чрез Него и има в Себе Си всички Негови съвършенства, на първо място Неговата чиста и безпределна любов, Той по самата Си същност проявява всяка обич към божествения Си Отец.

Колкото и да е пълна и съвършена изявата на любовта на Бога Отца чрез предвечното раждане на Сина и чрез всегдашното цялостно общение с Него, тя все пак се нуждае от допълнение. Затова Бог Отец от безгранична любов извежда из Себе Си Светия Дух – Третото лице на Св. Троица. Бог Отец обича Светия Дух като Единородния Си Син, защото Той Го извежда из Себе Си и е Негов Дух. Също и Бог Син обича Светия Дух, тъй като Той излиза от Неговия Отец, единосъщен е с Него и свидетелства за Него. От Своя страна Светия Дух има същата любов към Отца и Сина, понеже изхожда от Отца (Иоан 15:26), почива върху Сина (Исаия 4:2) и прониква в Божиите дълбочини (1 Коринтяни 2:10).

Ако вникнем в тези божествени откровения с очите на нравствената любов, ние без друго ще открием безпределната им дълбочина и правда. За да има равноценен на Себе Си обект на любовта, Бог Отец предвечно ражда из Себе Си Единородния Си Син, но не като отделна същност, а само като отделна личност. Бог Отец и Бог Син имат една същност, но са две лица. Ако биха били две същности, те не биха били Бог, тоест не биха били абсолютни и не биха имали съвършена любов, защото любовта Им никога не би могла да създаде такова съвършено единство, каквото е единосъщието. Бог Отец и Бог Син са две лица, но имат една същност, поради което любовта Им е всесъвършена: в Тях няма нищо чуждо един на друг, защото са единосъщни. Синът не съществува наред с Отца като друг Бог, а е от Него и в Него. Поради всесъвършената Си любов Бог Отец дава всичко, което има, на Бог Син, без при това да претърпява някаква загуба и да се умалява, защото Отец и Син имат една и съща, единна и неразделна същност. Следователно предвечното раждане на Бог Син от Бога Отца е дело на божествената любов: в лицето на Бог Син тя намира съвършения си обект, върху Когото се излива в преизобилна пълнота.

Обаче съвършената любов не се нуждае само от друга личност като свой обект. Тя трябва да произвежда живот, следователно да съединява два аза в трето аз. Любов, която не твори живот, не го запазва, не го обогатява и не го води към разцвет, не е истинска. Любовта между мъжа и жената се стреми да намери реално въплъщение, като даде живот на ново същество – детето. Тази мисъл е изразена прекрасно в следните стихове на Гьоте:

„Чудно две души споява

с блян човешки любовта.

Тройка прелестна създава

с промисъл божествен тя“

Също така и Божията любов произвежда живот, но не ограничен, а безграничен и съвършен. По силата на безпределната Си любов Бог Отец извежда из Себе Си Третото лице на Света Троица – Светия Дух. Който, бидейки Сам живот, е подател на живота, извор е на всеки живот.

Въз основа на изложеното може да се установи, че любовта най-пълно разкрива тайната на Света Троица и най-съвършено изразява съкровения ѝ вътрешен живот. Сърцевината на Света Троица представлява любовта. Затова блажени Августин казва: „Ако видиш любовта, ти настина виждаш Троицата.“

Истинската нравствена любов съдържа в себе си безмерна мощ, която никога не е статична, не се затваря в себе си, не се отлива в самозадоволство. Тя винаги се стреми към непрестанно творчество, към създаване битие и живот, към богатство и разнообразие в битието и живота – за постоянно увеличаване на доброто, за участие в пълнотата и в блажеството му на все по-голям брой същества. Такава е Божията любов в най-висша и съвършена мярка. Тя е творческа сила в пълния смисъл на думата. Творчеството си тя проявява не само във вътрешния живот на триединния Бог, но и навън: в сътворяването от нищо на прекрасния и величествен свят, в промислителното му ръководство към постигане великото му назначение, към устремяване всички създания към най-висшето благо, към пълнотата и блаженството на вечния живот. Божията любов иска навсякъде да разлива преизобилното богатство на благàта си и на всички същества да раздава даровете си във възможната най-голяма мярка. Безкрайната Божия любов прилича на безбрежен океан, чиито води преливат на всички страни и обливат всичко вън от себе си. Струите на Божията любов преливат навън и сътворяват всемира с мъдрото му устройство и дивната му красота. В него Божията любов е вложила семената си, които непрестанно го даряват с прекрасни цветове и плодове и му дават сили неспирно да се подмладява, развива и усъвършенства. Следователно Божията любов е творческа сила; тя непрекъснато създава по-съвършени форми на битие и живот и произвежда в тях обич, за да увеличава и усилва любовта без предел.

В творческия си устрем Божията любов се излива в нищото, „изпълва“ празнотата му и от него сътворява прекрасния космос с неговия венец — човека, в когото възпламенява обич както към Твореца му, така и към братята му. Очевидно е, че Бог като любов не е можел да пожелае и да сътвори света по друга някаква подбуда освен от любов и за друга някаква цел освен за любов. Щом Бог притежава съвършена доброта и неизчерпаемо богатство от любов (Марк 10:18; Ефесяни 3:16), то и желанието Му да сътвори света може да е плод само на добротата и любовта Му. Дори един философ – Платон – още в античната епоха се издигнал до прозрението, че Бог е сътворил света според предвечния Си план, но за това се е мотивирал от „независтливата Си доброта“. В диалога си „Тимей“ (29 е-30 с) Платон пише: „Ще обясня поради каква причина Създателят е поставил начало на нещата и на всичко. Той е добър, а в добротата никога няма завист към каквото и да било. И ето, бидейки чужд на завист, Той е пожелал всичко да бъде по възможност на Него подобно.“ Истината за любовта като божествен мотив за сътворяването на света е засвидетелствана и разкрита с кристална яснота от Иисус Христос. Той казва направо и определено: „Бог толкова обикна света“ (Иоан 3:16). Спирайки се на тази проблема и обсъждайки я в светлината на Божественото откровение, св. Иоан Златоуст пише: „Причината за битието на горните и долните същества е само Божията любов.“

Безмерното богатство и преливащата пълнота на Божията любов определят не само мотива, но и целта, за която светът е сътворен. Без да се нуждае от света – нито за пълнотата на битието Си, нито за изобилието на живота и блаженството Си – единствено по силата на спонтанната, творческата и даряващата Си любов Бог извиква към битие тварните същества, за да ги направи участници в неизказаните Си блага и радости. Такава е природата на божествената любов: тя иска винаги да твори нови същества, за да споделя с тях благата, ценностите и радостите си, да ги направи участници в блаженството си. Според думите на Псалмопевеца Бог е благ към всички, щедростите Му са върху всичките Му дела; Той е изпълнил Земята с милостта Си (Псалом 118:64; 144:9). Следователно Бог е сътворил всичко от любов и за любов. „Ти обичаш всичко съществуващо — казва на Бога премъдрият Соломон — и не се гнусиш от нищо, което си сътворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил“ (Премъдрост Соломонова 11:25).

Щом Бог е сътворил света от любов и за любов, то напълно естествено е последният да е добър или още по-точно „твърде добър“, както го оценява Самият Творец веднага след сътворяването му (Битие 1:31). Из преизобилната пълнота на Божията любов не може да излезе нищо долно или зло. Чрез акта на творчеството из нея е произведен от нищо този прекрасен и величествен свят с чудната му стройност и завършеност, с неизмеримото му многообразие на жизнени форми и неизказаната му красота, тъй че той действително служи за прослава на Твореца си (Псалом 18:1-2; Откровение 4:11). В него няма нищо излишно и ненужно, нищо лишено от ценност и значимост; в него всичко е на своето място и трябва да бъде там за реда в природата и за пълнотата на живота; всичко има своя и само нему присъща ценност, чрез която то се вгражда като необходим член във великия организъм на иерархично устроеното тварно битие. „Всички дела на Господа – пише премъдрият Иисус син Сирахов – са твърде благотворни, и всяка Негова повеля ще се изпълни в свое време; и не може да се каже: какво е това? За какво е това? защото всичко ще се открие в свое време“ (Прем. Сир. 39:21-22). Светът е изпълнен с безброй най-различни същества, от които всяко носи в себе си нещо индивидуално и неповторимо, съвършено е във вида си и напълно отговаря на назначението си — всичко носи върху себе си незаличимите следи от творческата любов на Бога и отобразява в себе си в някаква мярка някоя страна от съвършенството на Бога. Според думите на премъдрия Иисус син Сирахов Бог нищо не е сътворил несъвършено (Прем. Сир. 42:25), тоест с недостатък, и всичко е създадено за своя употреба (Прем. Сир. 39:27).

Накъдето и да насочи човек духовния си поглед в творението, той навсякъде ще открие лъчите на Божията любов, която облива най-обилно всичко съществуващо. Бог „оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни“ (Матей 5:45). Бог е създал всичко от любов, която навсякъде проявява творческата, промислителната и даряващата си сила. Божията любов прониква всъде, всичко насочва към осъществяване назначението му, всичко свързва във велико н хармонично единство и всичко устремява към битийния му първоизвор – Бога. Аристотел пише в „Метафизиката“ (книга 11, глава 7, точка 4) си, че Бог движи света „като обичан“, тоест Бог управлява света и го направлява към върховната му цел чрез любовта към Себе Си, която Той като любов е вложил в него и непрестанно я възпламенява. Бог привлича всичко към Себе Си и го съединява със Себе Си, защото любовта Му е запалила във всяко създание неугасимия пламък на обичта към Твореца.

Наистина, щом Бог е създал света от любов и го обича като Свое творение, защото любещият не може да не обича творението на любовта си, то и светът от своя страна не може да не обича първоизвора на битието и живота си – Бога. В този смисъл прав е философът Бенедикт Спиноза („Етика“, ч. V, теор. 18), като казва: „Никой не може да мрази Бога“. Как могат създанията да не обичат Твореца си, щом те носят в себе си някакъв отобраз от любовта Му и щом целият свят е изпълнен с безмерните ѝ дарове? Както децата естествено обичат своя любещ ги земен баща, така и създанията са изпълнени с любов към своя всесъвършен и обичащ ги Творец – Бога. Създанията, разбира се предимно съзнателно-свободните, обичат Твореца си не само защото Той им е дал битие, не само защото те дължат съществуването и живота си на Него, а и защото Той ги е сътворил от безгранична любов и непрекъснато ги облива с богатите ѝ дарове. Бог Творец като всесъвършена любов е и най-висшето благо. Ето защо към Него е устремено всяко създание; Той е обект на любовта му. Бог като обичащ Създател, премъдър Промислител и всеблаг Спасител привлича света към Себе Си и светът не намира по-висш и по-достоен обект на копнежа и любовта си от Бога. „Причината на любовта към Бога е Бог“ — пише Бернард Клервоски. Ако Бог не би бил Сам по Себе Си най-висшето благо, според израза на блажени Августин, Той не би привличал към Себе Си всичко съществуващо и не би бил обект на най-висшата човешка любов. Колкото в по-висша степен Божията любов се излива върху някое създание и го прави причастно на повече божествени ценности и блага, толкова последното по-съзнателно, по-свободно и по-неудържимо възгаря в себе си пламъка на обичта към Бога. Божията любов е създала света и е вложила в него чудните си семена. От тях поникват и израстват най-красивите цветя, които навсякъде разнасят божествено благоухание и свидетелстват за небесния си първоизвор – Бога на любовта.

Щом любовта е основна проява на Божията същност, на вътрешния и външния живот на Бога, то тя ще определя всички Божии действия без изключение. Създаденият от Бога от любов свят не може да бъде предоставен на себе си, не може да се намира извън грижата на Божията любов за запазването му и за осъществяване назначението му. Така че след сътворяването на света Божията любов се проявява в промислителната дейност на Бога. Без нея светът не би могъл да запазва битието си, а още по-малко да осъществява назначението си, тъй като всичко чрез Бога се държи (Колосяни 1:17) и „ние чрез Него живеем, движим се и съществуваме“ (Деяния апостолски 17:28). Божията промислителна любов обгръща всичко съществуващо: Бог „дава храна на всяка плът, защото е вечна милостта Му“ (Псалом 135:25). От даровете на промислителната любов на Бога не са лишени и злите, и неправедните, и неблагодарните (Матей 5:45). И на езичниците Бог не престава да прави благодеяния, като им изпраща от небето дъждове и плодоносни времена и изпълва сърцата им с храна и веселост (Деяния апостолски 14:17).

Съществуването на зло в света и потопеността на този свят в него (1 Иоан 5:19) не отричат любовта и промисъла на Бога, защото злото се е появило като последица от злоупотребата на съзнателно-свободните същества с дара на свободата. Възможността на тази злоупотреба не е предотвратена от Бога, защото тя необходимо е включена в тварната свобода. Да си нравствено свободен, значи да съществува за тебе възможност да избираш не само добро, но и зло. Бог би могъл да предотврати възможността да се появи злото само ако не би създал съзнателно-свободни същества — нещо, което противоречи на Божията любов. Затова Бог, като създал съзнателно-свободни същества и ги насочил към богоуподобяване чрез съзнателно-свободно избиране и извършване на добро, Той направил всичко, щото включената по необходимост в тварната свобода възможност за извършване грях и за поява на зло в света да не премине в реалност. Той сътворил човека по Свой образ, по силата на което последният естествено е устремен към истината и доброто и към красотата на живота съобразно с Божията воля и в общение с Бога. Освен това чрез благодатта Си Бог всячески се стараел да укрепи свободата на човека, да я утвърди в пътя на доброто, да я направи от формална в реално добра, дори в идеално добра. И въпреки всички най-благоприятни условия, щото включената в тварната свобода възможност за извършване зло да остане само възможност, тя била превърната от човека в действителност: грехът бил извършен и злото влязло в света.

Появилото се против Божията воля зло обаче не станало спънка за проявите на Божията промислителна любов. Тъкмо обратно, то дало възможност тя да се покаже в безмерната си дълбочина, широта и сила, да се прояви като свята любов, която обгръща в грижите си не само праведни и верни на Бога, но и неправедни, грешни и Божии врагове. Любовта към враговете — това е най-висшата степен на любовта, това е святата любов, която в пълнота притежава само Бог и която в някаква степен е осъществима от човека единствено чрез съдействието на Божията благодат. Величието на божествената любов се състои в това, че тя не се препънала в злото и не изменила отношението си към поробените от него човеци, а повела борба със злото. След появата на злото в света Бог чрез промислителната Си дейност подпомага хората в борбата им с него, като превръща дори самото зло в средство за осъществяване на относително добро (вж. Битие 45:1-11; Иов 36:15; Прем. Сир. 11:12-15; Римляни 12:21; 1 Коринтяни 5:5).

Грехопадението дало повод да се открият нови, чудни и непостижими страни на Божията любов, които са обхванати в предвечния Божи план за домостроителството на човешкото спасение и в извънредно сложния процес на подготовката и историческото му осъществяване. Бог не позволил лукавият да заличи напълно из човешката душа Божия образ, да изкорени из нея всички семена на доброто и на вярата. Съзнанието за доброто и за Бога, колкото и да е помрачено от греха, напомня на човека, че той трябва да се бори със злото, да се покайва за греховете си и да търси обнова на живота си. Божията любов непрекъснато и по най-различни начини възгаря в грешника желание за разкаяние и поправяне, насърчава доброто в него и го подпомага да се отклонява от зло. Бог изпращал пророци, благовестители на святата Му воля, които учели незнаещите и вразумявали неразумните. Божията любов не оставя извън обсега си и твърдоглаво упорстващите. „Вес-ден простирах ръцете си към непокорния народ – говори Господ чрез устата на пророк Исаия – към народ, който постоянно Мe оскърбява в лицето“ (Исаия 65:2-3; ср. Римляни 10-21). Само безкрайната по нежност и необятна по сила Божия любов може непрекъснато да призовава и да моли грешните да се обърнат и поправят. Тази любов не знае предел в желанието си да спаси грешния от погибел, поради което на небесата има повече радост за един каещ се грешник, отколкото за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние (Лука 15:7). Тази любов е чудна и непостижима по себеотдайност и постоянство; това не е човешка, а божествена любов; това е свята любов!

Най-великият дар на Божията любов към падналото човечество се състои в изкуплението и спасението му чрез въплътяването, земния живот и кръстната саможертва на Единородния Божи Син, на Второто лице на Св. Троица – Бог Слово. Знаейки, че съгрешилият човек не е в състояние да пренесе откуп за греховете си, да изкупи вината си и да се обнови за живот в правда и светост, Божията любов, вместо да го отхвърли и накаже, сама взела върху себе си греховното му бреме, понесла кръстни страдания за изкуплението му и го обновява за праведен живот. Това е така наречената спасяваща и възсъздаваща любов.

По силата на святата Си обич към човека Бог Слово се е въплътил и дарява на човечеството безмерните духовни блага и ценности на възвишеното Си евангелско учение, на дивния Си земен живот, най-вече на изкупителната Си Голгота и на светлото Си възкресение. При това човекът с никоя лична проява не е заслужил тази обич. Затова тя е изцяло жертвена и съвършено даряваща. Като говори за тази Божия любов, св. Иоан Златоуст отбелязва: тя „особено се вижда от това, че Бог прави добро на човеците, като Сам отнапред нищо не е получил от тях“. Естественият човек никога не може да отгатне тайната на тази божествена любов, нито може да я обоснове с разума си. Тя превъзхожда всяко човешко знание (Ефесяни 3:19) и може да бъде постигната само чрез получаване Божията просвещаваща и освещаваща благодат.

Делото на човешкото спасение чрез саможертвата на Голготския кръст, която е принесла Божията любов, е велико, необятно, непостижимо. Началото на това дело е скрито в недостъпната за ограничения по пространство и време човек безначалност, тъй като Божият Агнец е бил не само предназначен още преди свят да се създаде за изкупителна жертва (1 Петр. 1:19-20), но бил и заклан от създание-мира (Откровение 13:8). Великото дело на човешкото спасение чрез непостижимата Божия любов обгръща в себе си цялата човешка история, прониква всички по-големи и по-малки събития от нея и съставлява онази скрита сила, която ѝ дава насока, движи я напред и ѝ придава висш смисъл. Краят на домостроителството на човешкото спасение чрез безграничната и необятна Божия любов се простира до последния ден от съществуването на този свят, до великите есхатологични времена, когато Бог ще бъде всичко у всички (1 Коринтяни 15:28). Ето колко всемогъща и необхватна, колко велика и непостижима е Божията спасяваща любов! Тя винаги извършва и дарява „несравнено повече от всичко, което просим или за каквото помисляме“ (Ефесяни 3:30).

***

Въз основа на това изложение може вече да се направи заключението, че любовта е основна и всеобемна проява на Божията същност и на Божия живот. Няма Божия проява, която по някакъв начин да не се определя от любовта, да не съдържа в себе си любов и чрез чистотата и възвишеността си да не поражда любов. Вътрешният, най-съкровеният живот на Бога се състои в любовта. Единосъщието и троичността на Бога са живот в любовта. Творческата, промислителната, изкупителната и спасителната дейност на Бога извира из любовта и е нейна всесъвършена изява към човешкия род. Изразявайки се образно, може да се каже, че Бог е абсолютното Слънце на любовта, което изпуска от всички страни и изпраща по всички посоки лъчите си. Те пораждат битието и живота на света; те проникват и оживотворяват всичко; те даряват на всеки светлина, радост, щастие и блаженство. Достатъчно е човек само да пожелае да разтвори душата си за тези лъчи на Божията любов, за да бъде всестранно озарен от тях. Под чудната светлина на Божията любов човек може да съгледа безпогрешно пътя си в живота и чрез благодатните дарове на тази любов или чрез участие в „тайните на любовта“, както Климент Александрийски нарича християнските тайнства, той може да го извърви плодоносно, за да влезе в приготвените му от Бога чертози на вечността за непрекъснато участие в божественото естество (2 Петр. 1:4) и за всегдашно наслаждаване на нетленната му красота.

Тези дивни и безмерни блага на Божията свята любов има предвид св. апостол Павел, като ни приканва крепко да се утвърдим чрез Духа във вътрешния човек и чрез вселилия се чрез вярата в сърцата ни Христос да се вкореним и утвърдим в любовта. Така ще можем да проумеем какво е ширина и дължина, дълбочина и височина, ще узнаем Христовата любов, чрез която ще се изпълним с цялата Божия пълнота (Ефесяни 3:16-19). Като обяснява вдъхновено тези блага на християнската вяра и надежда, св. Иоан Златоуст приканва: „Да се постараем да познаем Божията любов! Това е важно за нас; нищо друго не ни принася толкова полза, нищо толкова не ни възвишава.“

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1980, кн. 5, с. 19-27. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: Иван Г. Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка да тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2tY

Сурожски митрополит Антоний

Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.

Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?

Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.

Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.

Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.

Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.

Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.

Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”

Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.

Да разгледаме някои места от Евангелието!  Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?

Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.

Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнаж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.

Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.

За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.

Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.

Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.

Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.

Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.

Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.

Навярно си спомняте две места у св. апостол  Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.

Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.

Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих й: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”

Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”

Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.

Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»

__________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник Яндекс РУ.

Изображенията са от Dr. Ashraf Fekry, надписите върху тях са дело на автора на блога.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2n8

„Които Той е предузнал, тях е и предопределил да бъдат  сходни с образа на Сина Му“ (Римляни 8:29)

Иван Г. Панчовски

Най-висшето същество на земята е човекът, защото Бог го е сътворил по Свой образ и го е предназначил чрез всестранното му развитие, чрез трудовите му подвизи и чрез добродетелните му постижения все повече да се усъвършенства и да се доближава до неговия всесъвършен Първообраз. Своето прекрасно творение Бог е увенчал с човека: него Бог сътворил от физико-химическите елементи на земята, но за разлика от всички останали творения вдъхнал в него дихание на живот от Себе Си и той станал жива душа. Следователно човекът не е обикновено творение; той е сътворен по Божи образ и носи в себе си божествено дихание. Оттук се определя не само особеното положение на човека в космоса, но и неговото висше назначение: сътвореният човек трябва да пази в чистота образа на несътворения Бог в себе си и чрез лични усилия, старания и постижения все повече да се доближава до съвършенството на своя божествен Първообраз.

Трагедията на първите човеци дошла от това, че те по сатанинско изкушение пожелали да бъдат „като богове“ без Бога, дори против Бога. Но как може да се развива и да сияе образът Божи в човека, когато той бъде лишен от слънцето на неговия божествен Първообраз? Какво би станало, ако да речем Луната, ръководена от някаква превратна идея за пълна автономия или независимост, би отказала да получава слънчеви лъчи? Тогава тя би престанала да излъчва своята чаровна светлина и небосводът би се лишил от своето най-красиво светило през нощта. Или да предположим нещо друго. Какво би станало, ако Земята, този малък спътник на Слънцето, би пожелала да бъде самостоятелна, би отхвърлила от себе си всяка зависимост от Слънцето, би се освободила от неговото притегляне и би се отдалечила от него някъде далеч в мировото пространство? Самопонятно е, че земята веднага би била обгърната от непрогледна нощ, тя би била скована от вледеняващ студ и би потънала във вечно мъртвило. Разбира се, ние трябва да бъдем напълно спокойни, защото такова нещо не е възможно. Луната и Земята са физически тела и по необходимост се подчиняват на закона за притеглянето. Заради това те не могат да проявяват такава самостоятелност, че да се освободят от своята зависимост от Слънцето и да ни лишат от произтичащите от нея за нас животворни блага.

Не е така обаче работата с човеците, защото те са съзнателно-свободни същества и са надарени със способност за самоопределяне в религиозната и нравствената област. По силата на своята свободна воля те могат да се отдалечават и отчуждават от своя божествен Творец и Първообраз, да скъсват всяка връзка на зависимост от Него и да постъпват напълно самостоятелно, дори да отричат съществуването на Бога и да обявяват себе си за богове. Това станало още с първите човеци. Те нарушили своите битийни и синовни отношения към своя божествен Творец и небесен Отец. В това се състои същината на тази общочовешка катастрофа в духовния живот, която богословската литература нарича грехопадение.

Чрез своя грях първата човешка двойка внесла извращение в своята богоподобна природа, което се предавало нататък от поколение на поколение; образът Божи в човешката духовна природа почнал все повече да се затъмнява и в много случаи ставал почти напълно неузнаваем. Заедно с това човекът изменил на своето висше и вечно назначение: вместо да се усъвършенства и да уподобява себе си все повече на Бога, да става като Бог, той стремглаво се плъзгал по нанадолнището на падението и почвал да прилича повече на сатаната, отколкото на Бога. Така човекът влязъл в противоречие със самия себе си, с богоподобната си природа и със закона на своя живот и на своето щастие. Тук се намира дълбоката причина за всички беди, които сполетели и сполитат човешкия род.

Всички титанични усилия на човеците да останат верни на своята човешка природа, да запазят своето висше човешко достойнство, да възстановят образа Божи в себе си и да постигнат божествено достойнство само със собствените си сили претърпели неуспех. По този начин човеците още повече задълбочавали пропастта между себе си и Бога и лишавали образа Божи в себе си от благодатните животворни лъчи на неговия вечен божествен Първообраз. Така Божият образ у човека все повече избледнявал и почти напълно се помрачавал.

Бог поради безкрайната Си любов не отвръща Своя отечески поглед от съгрешилите човеци – Своите блудни чеда. Той не иска образа Му в тях напълно да бъде замъглен и унищожен и те да бъдат лишени от висшето си достойнство. Най-ценното у човеците е Божият образ. Него Бог иска да възстанови и да му даде възможност за развитие в разцвет и съвършенство, за да може пак да се радва на прекрасното Си творение, с което е увенчал делата на творческата Си десница. За осъществяването на това искане на Божията света воля Бог Слово се въплътил, т. е. приел образа на човек. Божията премъдрост намерила този начин за спасението на човешкия род за най-подходящ, защото падналият човек можел да се вдъхнови от Божия образ и да тръгне по пътя на неговото възстановяване в себе си, като го види въплътен в жива човешка личност.

В историческото лице на Иисус от Назарет Бог приел човешки образ и дошъл при людете. Единородният Божи Син, бидейки в образ Божи и равен на Бога Отца, от любов към хората и за тяхното спасение понизил Себе Си, като приел образ на раб и се уподобил на човеци; и по вид се оказал човек (Филип. 2:6-7). Тук Божият образ е близък до хората. Той сияе във всички прояви на Иисуса Христа, Който имал „плът, подобна на плътта на греха“ (Римл. 8:3). Под обвивката на Иисусовата човешка природа обаче сияел непотъмненият Божи образ в цялата му чистота, красота и светост. Очевидците на Иисуса Христа през земния Му живот свидетелстват: „И словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца“ (Иоан 1:14). Макар и образът Божи в историческото лице на Иисуса от Назарет да е бил облечен в плътта на човек, той е бил по-възвишен, отколкото Божия образ у първия човек. У Адама човекът е бил сътворен по Божи образ, а у Иисуса Христа Бог е приел човешки образ.

Виждате ли колко велика е Божията премъдрост и колко безмерна е Божията любов! На падналия човек се дава възможност не само да възстанови образа Божи в себе си и да бъде истински и съвършен човек. Нему сега му се дава нещо много по-висше – да се уподоби на Божия Единороден Син и да постигне богочовечество. Бог желае всички „да бъдат сходни с образа на Сина Му, та Той да бъде първороден между многото братя“ (Римл. 8:29). Които повярват в Христа Иисуса и Го следват в живота си, получават възможност да се издигнат на богочовешка висота. В техните сърца все по-пълно и по-съвършено ще се отобразява образът на Христа Богочовека и те ще стават напълно сходни с Него. Тогава Иисус Христос ще бъде само първороден сред многото Негови братя, които във всичко ще приличат на Него и ще се радват на Неговата неизреченна слава. В това се състои непоклатната християнска надежда, чиято истинност е удостоверена от най-правдиви свидетели: от светите Христови ученици и апостоли. Апостол Павел ни уверява, че както сме носили образа на земния човек – Адама, тъй ще носим и образа на Небесния човек – Христа Богочовека (1 Кор. 15:49). „Възлюбени – говори ни апостол Иоан Богослов, – сега сме чеда Божии; но още не е станало явно какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е“ (1 Иоан 3:2).

Не бива да мислим, че преобразяването на християните според божествения образ на Христа Богочовека принадлежи само към съдържанието на християнската надежда и ще се извърши едва в бъдещия век, в небесното царство. Вярващият в Христа и изпълняващият Неговите свещени завети още на земята почва това преобразяване, което в съвършенство ще се осъществи във вечността. Който чрез вярата и любовта си възприема Христа в себе си, той още на земята съзерцава Христовото неземно величие и става участник в Неговата неизказана красота, мощ и сладост. Който свободно повярва в Христа и разтвори душата си, за да се всели Христос в нея и оттам да определя мислите, чувствата и постъпките му, той всекидневно се преобразява според Христовия образ и възраства в Христовото съвършенство. „Ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Коринтяни 3:18).

Вселяването на Иисуса Христа в душите на вярващите е тайнствен и чуден процес. Чрез него човешката душа се възвисява, непрестанно възраства, напредва по духовната лествица на усъвършенстването, уподобява се на Христа Богочовека, сама става богочовешка. Чрез него Иисус Христос пък продължава Своя живот на земята; Неговото победно име шества от век и век; Неговото велико и спасително дело нараства, обогатява се, взема необхватни размери. В душата на всеки истински християнин живее и действа Христос. Всички подвизи на добродетелност, праведност и светост, с които е изпълнена богатата съкровищница на Църквата и с които тя ще се обогатява до края на вековете, в края на краищата се вдъхновяват, подбуждат и извършват от Самия Христос. Не само апостол Павел, но и всеки истински християнин чувства непосредно и знае от личен духовен опит, че в него Христос живее и съставлява съкровеното съдържание на неговия истински живот. Апостол Павел изповяда: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене… За мене животът е Христос“ (Галатяни 2:20; Филипяни 1:21).

Уподобяването на Христа е възможно само в Църквата, защото чрез нейната проповед човек отваря сърцето си за християнската вяра, защото чрез нейните тайнства човек умира за греховете, ражда се за обновен живот в правда и светост и защото чрез нея човек се сраства мистично с живия организъм на Христовото тяло – става неразделен член от него. В тайнството Кръщение, чрез което се влиза в спасителните чертози на Църквата Христова, ние събличаме от себе си ветхия човек заедно с греховните му дела и се обличаме в новия човек, който се обновява в богопознанието по образа на своя Създател (срв. Колосяни 3:9-10). В тайнството Причащение ние вече по реално-мистичен начин възприемаме в себе си живия Христос като небесна храна и се приобщаваме с Неговия вечен живот. Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света… Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето… който яде тоя хляб, ще живее вовеки“ (Иоан 6:51-58). Чрез тайнството Евхаристия Църквата Христова превръща хляба и виното в небесен хляб и небесно питие; който ги вкусва с вяра и разкаяно сърце, приобщава се с Иисуса Христа и възприема в себе си Христовия съвършен и вечен живот.

И тъй, чрез въплъщението на Единородния Божи Син в историческото лице на Иисуса от Назарет, чрез Неговото изкупително и спасително дело и чрез Неговото вселяване в душите на вярващите пред човеците е открит път за възстановяването на образа Божи у тях и за издигането им на богочовешка висота. Понеже човекът по природа и поначало носи в себе си Божи образ и е предназначен да се богоуподобява, той лесно може да повярва в Христа, да се плени от Неговия богочовешки образ, да Го има за свой образец в живота си и все по-пълно и по-съвършено да Го отобразява в душата си и в дейността си. Божественото откровение на Новия Завет непрекъснато настоява да последваме Христа и да изпълняваме Неговите евангелски начала, за да станем като Него. Вярващите чрез своето християнско призвание и назначение са длъжни да постъпват тъй, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2:6). С целия Си земен живот, с всичките Си слова и дела Иисус Христос ни даде пример да правим и ние същото, каквото Той е правил (Иоан 13:15). Ние трябва да имаме същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Филип. 2:5); ние трябва да се търпим един други и да си прощаваме взаимно, ако някой има против някого оплакване, както Христос ни прости (Кол. 3:13). Уподобяването ни на Христа се разкрива в пълнота и става съвършено в любовта – най-висшата и божествена добродетел. Нашето подражаване на Бога, нашето богоуподобяване се извършва, като живеем в любов, каквато Христос е проявил към нас, като е предал Себе Си принос и жертва за нашето спасение (срв. Еф. 5:2). Христовата саможертвена любов е най-висшият пример за нас: „Христос пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му“ (1 Петр. 2:21).
______________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 2, с. 1-4.

Авторът, професор доктор Иван Г. Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 г. се нарича Духовна академия. След 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2mX

Протоиерей Сергий Булгаков

§) 1. Православието е Църквата Христова на земята. Църквата Христова не е учреждение, а нов живот с Христа и в Христа, под знака на Светия Дух. Христос, Божият Син, като слезе на земята и се въчовечи, съедини Своя божествен живот с човешкия живот. Бог стана човек и този Свой богочовешки живот Той даде и на Своите братя, „които вярват в Неговото име“. Иисус живя сред хората и умря на кръста, но възкръсна и се възнесе на небето. И възнесъл се на небето, Той не се отдели от Своето човечество, но остава завинаги с него, сега и всякога, и во веки веков. Светлината на Христовото Възкресение осиява Църквата, и радостта на Възкресението, на победата над смъртта я изпълва. Възкръсналият Бог живее с нас, и нашият живот в Църквата е съкровен живот в Христа. Християните се наричат така, защото в същността си те са Христови, те са в Христос и Христос е в тях. Боговъплъщението е не само идея или учение, а преди всичко събитие, станало веднъж във времето, но притежаващо цялата сила на вечността, и това е пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Църквата е човечеството Христово, Христос в Своето човечество. Тъй като Господ не просто се приближи до човека, но се и отъждестви с него, Самият Той стана човек, то Църквата е тяло Христово, като единство на живота с Него, послушна и подвластна Нему. Тялото принадлежи, животът му не е негова собственост, а на движещия го дух, като заедно с това то се различава от него: то едновременно е единно и самобитно и тук съществува не сливане, а двуединство. Този факт намира словесен израз, когато Църквата се нарича Невеста Христова или Жена на Логоса: отношението между жениха и невестата, между мъжа и жената, взето в неговата пределна пълнота, е съвършено жизнено единство при запазване реалността на тяхното различие: двуединство, което не може да бъде разрушено от двойствеността и не може да бъде погълнато от единството. Църквата като тяло Христово не е Христос, Богочовекът, защото тя е Неговото човечество, тя е живот в Христа и с Христа, животът на Христос в нас: „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Христос е не просто Божието Лице като такова, защото Неговото собствено битие е неотделно от битието на Светата Троица, Той е „един от Светата Троица“. Битието Му е единно и единосъщно с Отца и Светия Дух. Затова и Църквата като живот в Христа е живот в Светата Троица. Тялото Христово, живеейки живот в Христа, чрез това живее и живота на Светата Троица, носи връз себе си Нейния печат (поради което и духовното раждане в Църквата – светото Кръщение „в името на Христа“, се извършва „в името на Отца и Сина и Светия Дух“). Христос е Синът, Който разкрива Отца и изпълнява Неговата воля. В Него ние познаваме не само Сина, но и Отца, и в Него и заедно с Него се превръщаме в синове на Отца, приемаме благодатта да бъдем Божии синове, да бъдем осиновени от Отца, към Когото се обръщаме с думите: „Отче наш“. Като тяло Христово ние приемаме върху себе си отблясъка на ипостаста на Отца, заедно и едновременно с отблясъка на тази на Сина. Но и не само това, а и силата на Тяхното взаимно отношение, на Тяхното двуединство: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21). Това двуединство е силата на Любовта, която свързва Светата Троица: Бог е любов. Църквата, тялото Христово, става причастно на тази троична Божествена любов: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23).Любовта Божия, на Отца към Сина и на Сина към Отца, не е обикновено свойство или отношение, а самата тя има лично битие, самата тя е ипостасна. Тя е Светият Дух, който изхожда от Отца към Сина, Който слиза върху Сина. В Светия Дух Синът, роден от Отца, съществува за Него като роден и възлюбен, в Когото е цялото благоволение на Отца, и Синът в любовта на Отца познава Своя Родител като любещ Отец и Го обича с ответна любов. В Светия Дух е радостта на любовта и пълното, пределно единство на Отца и Сина. Синът съществува за Отца само в слезлия върху Него Дух, както и Отец се открива за Сина в Своята любов чрез Светия Дух, Който е общият живот на Отца и Сина. И самият Свети Дух, в качеството си на любов между Двамата, съответно на самата природа на любовта, в Своето лично битие съществува сякаш само извън самия Себе Си, в Другите, в Отца и Сина. Такава е любовта: тя живее, умирайки, и умира, живеейки, за нея да бъдеш означава да не бъдеш в себе си и за себе си, а да бъдеш в другите и чрез другите. Тя прави Своя ипостасен лик прозрачен за другите и сякаш се скрива тогава, когато се проявява с най-голяма сила. Такова е мястото на Светия Дух в Светата Троица. Синът съществува като Син само неотделимо от пребиваващия в Него Свети Дух. И както Той казва: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30), така и това Тяхно ипостасно единство е Светият Дух, Който слиза върху Него, Който Го помазва и е в Него. Защото Иисус е Христос, помазаник на Светия Дух: „Дух Господен е върху Мене, затова Ме помаза“ (Лука 4:18). Църквата като тяло Христово, което живее живота на Христа, е чрез това и област на действието и присъствието на Светия Дух. Нещо повече, Църквата е живот чрез Светия Дух по силата на това, че тя е тяло Христово, защото в Светата Троица Синът няма собствен живот, а го получава в рождението си от Отца, и това е животворящият Свети Дух, предвечно пребиваващ в Него. Светият Дух е животът на Сина, който Му се дава от Отца, и друг Свой собствен живот Той няма. В това се изразява характерът на двоицата Син и Свети Дух, разкриващи Отца: тази двойственост се изразява в тъждествеността на Техния живот при съхраненото различие на Техните ипостаси. И точно това тъждество на живота Им се разкрива в Църквата като тяло Христово, което има в себе си Христовия живот: това е живот в Христа и следователно чрез Светия Дух, или, обратното, благодатен живот в Светия Дух, и по силата на това в Христа: „Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов“ (Римл. 8:9). На това основание можем да разглеждаме Църквата като благодатен живот в Светия Дух или според срещания понякога израз тя е Светият Дух, Който живее в човечеството.На това състояние на нещата съответства и тяхното историческо разкритие. Църквата е дело на Христовото Боговъплъщение, тя е самото това Боговъплъщение като приемане на човешката природа от Бога и на божествения живот от тази природа, нейното обожение (θέωσις), като резултат от съединяването на двете природи у Христа. Но в същото време силата на Боговъплъщението и дори на Възкресението не е достатъчна, за да се превърне човечеството в Църква, в тяло Христово: „За вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя” (Иоан 16:7), за съграждането на Църквата се оказва необходимо изпращането на Светия Дух, Петдесетница, която е и началото ѝ. Светият Дух слиза в света в огнени езици и спира върху всеки един от апостолите начело с Божията Майка, които в своята дванадесеторка представляват целокупния човешки род. Тези огнени езици остават в света и представляват съкровищницата с Даровете на Светия Дух,съхранявани в Църквата. В ранната Църква дарът на Светия Дух се подавал от апостолите за всички след кръщението, на което днес съответства „печатът на дара на Духа Святаго“, подаван при тайнството Миропомазване.§2. И така, Църквата е тяло Христово, причастност към божественото битие на Светата Троица, живот в Христа, Който пребивава в неразделно единство с цялата Света Троица, живот в Светия Дух, Който ни прави синове на Отца и чрез Когото викаме: „Авва,Отче“, Който ни разкрива живеещия в нас Христос. Затова, преди да бъде исторически разгледана и определена, тя трябва да бъде разбрана като божествена реалност, която е тъждествена на себе си и пребивава в себе си, която е факт на промислителното богодействие в света. Църквата съществува в известен смисъл независимо от своето историческо възникване – тя възниква, защото вече съществува в божествен, отвъден план. И тя съществува в нас не като организация или общество, а преди всичко като някаква духовна самоочевидност или даденост, като особен опит, като живот: „Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Иоан 1:3). И проповедта на първохристиянството е радостно, тържествено известяване на този нов живот. Този живот е неопределим, макар че може да бъде описван и определян. Затова и въобще не може да има изчерпателно и задоволително определение за Църквата. „Ела и виж“: Църквата се познава само опитно, чрез причастност към живота ѝ. Затова преди всякакви външни дефиниции Църквата трябва да бъде опозната в нейната мистическа същност, която лежи в основата на всички църковни самоопределения, без да се изчерпва с тях. По своята същност Църквата като богочовешкоединство принадлежи към божествения свят, тя пребивава в Бога и затова съществува и в света, в човешката история. В последната тя се разкрива като битие във времето, затова в известен смисъл тя възниква, развива се и има своя история, свое начало. Обаче, ако я разглеждаме само в нейното историческо развитие и изграждаме единствено върху него представата си за Църквата като някаква земна организация, ние пропускаме нейното своеобразие, нейната природа, а именно, разкриването на вечното във временното, нанесътвореното в сътвореното.

§2. И така, Църквата е тяло Христово, причастност към божественото битие на Светата Троица, живот в Христа, Който пребивава в неразделно единство с цялата Света Троица, живот в Светия Дух, Който ни прави синове на Отца и чрез Когото викаме: „Авва,Отче“, Който ни разкрива живеещия в нас Христос. Затова, преди да бъде исторически разгледана и определена, тя трябва да бъде разбрана като божествена реалност, която е тъждествена на себе си и пребивава в себе си, която е факт на промислителното богодействие в света. Църквата съществува в известен смисъл независимо от своето историческо възникване – тя възниква, защото вече съществува в божествен, отвъден план. И тя съществува в нас не като организация или общество, а преди всичко като някаква духовна самоочевидност или даденост, като особен опит, като живот: „Което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа“ (1 Иоан 1:3). И проповедта на първохристиянството е радостно, тържествено известяване на този нов живот. Този живот е неопределим, макар че може да бъде описван и определян. Затова и въобще не може да има изчерпателно и задоволително определение за Църквата. „Ела и виж“: Църквата се познава само опитно, чрез причастност към живота ѝ. Затова преди всякакви външни дефиниции Църквата трябва да бъде опозната в нейната мистическа същност, която лежи в основата на всички църковни самоопределения, без да се изчерпва с тях. По своята същност Църквата като богочовешкоединство принадлежи към божествения свят, тя пребивава в Бога и затова съществува и в света, в човешката история. В последната тя се разкрива като битие във времето, затова в известен смисъл тя възниква, развива се и има своя история, свое начало. Обаче, ако я разглеждаме само в нейното историческо развитие и изграждаме единствено върху него представата си за Църквата като някаква земна организация, ние пропускаме нейното своеобразие, нейната природа, а именно, разкриването на вечното във временното, нанесътвореното в сътвореното.§3. Същността на Църквата е Божието битие, което се разкрива в битието на творението; извършващото се посилата на Боговъплъщението и Петдесетница обòжение на творението. Това битие, макар и да представлява грандиозна реалност и да притежава самоочевидна достоверност за причастните към него, е духовно битие, скрито в „съкровения човек“, в „клетката“ на неговото сърце, и в този смисъл е тайна и тайнство. То е свръхприродно и отвъдно, макар че се съвместява с живота в тукашния свят; за него е еднакво присъща и отвъдността, и присъствието тук. В първия смисъл Църквата е „невидима“, за разлика от всичко „видимо“ в света, от всички неща в света, достъпни за сетивата. Може да се каже, че Тя не съществува в този свят, защото по „опитен“ път (в смисъла на И. Кант) няма да срещнем такъв „феномен“, който да съответства на Църквата, така че хипотезата за Църквата се оказва толкова излишна за опитното познание на света, колкото и хипотезата за Бога в космологичните построения на Лаплас. Затова е съвсем правилно да се говори, ако не за „невидимата“ Църква, то поне за невидимото в Църквата. Но това невидимо не е и неведомо, защото човекът притежава освен сетива, и духовно око, чрез което вижда, постига, разбира. Този духовен орган е вярата, която, по думите на апостола, е „разкриване на онова, що се не вижда“ (Евр. 11:1), тя ни възнася на крилата си в духовния свят, прави ни жители на небесното царство. Животът на Църквата е живот на вярата, чрез която стават прозрачни нещата от този свят. И, разбира се, за това духовно око е видима „невидимата“ Църква. Ако тя беше действително абсолютно невидима и непостижима, това би означавало просто, че няма Църква, защото Църквата не може да съществува сама в себе си, извън хората и техния живот. Тя не се изчерпва с човешкия опит, защото битието на Църквата е божествено и неизчерпаемо, но всеки, който пристъпва към нея, изпитва специфичното въздействие на това битие. Според учението на църковните отци вечният живот, който ни дава Христос и който се изразява в това „да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Иоан 17:3), започва още тук, в нашето временно съществуване, и тази вечност във времето е съприкосновение с божественото битие на Църквата. В този смисъл в Църквата всичко е невидимо и тайнствено, всичко надхвърля границите на видимия свят, но и всичко невидимо е видимо, става видимо, може да стане такова и тази видимост на невидимото е главното условие за съществуване на Църквата.В този смисъл Църквата по самата си същност е обект на вярата, познава се чрез вярата: „Вярвам в една, света, вселенска и апостолска Църква“. Църквата се познава чрез вяра не само като качество, като особен опит, но и като количество, като живо многоединство на цялостния общ живот на членовете си, като съборно битие, което има своя първообраз в Божественото триединство. За нас е видима само множествеността и разединеността на човешкия род, в който всеки индивид води обособен, самостоятелен живот. Дори във взаимната си зависимост като обществени същества децата на единия Адам не „виждат“ и не осъзнават своето многоединство, което се открива в любовта и чрез любовта и е причастно на единия божествен живот в Църквата: „Да се възлюбим един друг и с единомислие да изповядаме Отца и Сина и Светаго Духа“, призовава Църквата на Литургията при извършването на тайнството Евхаристия. Очите на любовта възприемат това единство не като външно обединение или организация на обществото, а като тайнствена първооснова на човешкия живот. Човечеството е единно в Христа, всички хора са клончета на обща лоза, членове на едно тяло. Животът на всеки човек се обогатява безкрайно от и в живота на другите, „communio sanctorum“[1] и всеки вярващ живее в Църквата живота на цялото оцърковено човечество, той е човечеството: Homo sum et nihil humani a me alienum esse puto[2]. И не само на човечеството в лицето на живите, които заедно с нас застават пред Господа в молитва и труд – защото съвременното поколение е само една страница от книгата на живота. В Бога и Неговата Църква няма разлика между живите и умрелите, защото в Бога всички са живи, Бог е „Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32). (И неродените, на които предстои рождение, са вече живи в Божията вечност.) Църковната общност не се ограничава само с човешкия род, защото в нея влиза и ангелският събор. Самото битие на ангелския свят е недостъпно за сетивно възприятие, свидетелство за него намираме единствено в духовния опит, в съзерцанието на вярата. Човешкият род и ангелският събор са едно в Църквата и още по-голямо е единството ни благодарение на подвига на Сина Божи, възсъединил земното и небесното и отстранил преградата между ангелския и човешкия свят. Но с ангелите и хората е свързано цялото творение, цялата природа. Тя е поверена на грижите на ангелите и отдадена във властта на човека, със съдбата на когото е съпричастна цялата вселена: „всички твари заедно стенат и се мъчат досега…, очаквайки осиновение – изкупване на нашето тяло“ (Римл. 8:22-23), жадувайки своето преобразяване в „нова твар“ заедно с нашето възкресение. По този начин човекът в Църквата се превръща във вселенско същество, чийто живот в Бога го съединява с живота на цялото творение чрез връзките на вселенската любов[3]. „Вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство, и към Иисуса, Ходатая на новия завет“ (Евр. 12:22-24). Такива са измеренията на Църквата. И именно в качеството си на единство на живите и умрелите, на ангелските чинове и на цялото творение Църквата е невидима, макар че не е неведома. Пределите на църковния живот надхвърлят сътворения свят и човека и се сливат с вечността.Доколкото Църквата е божествен живот, дарен на творението, възниква въпросът: дали въобще е уместно да се говори за нейното възникване във времето, за нейното съграждане? В Бога, „у Когото няма изменение, нито сянка от промяна“ (Иак. 1:17), в предвечния план на творението, в Божията Премъдрост, Която е „художница на всичко“ (Прем. 7:21)[4], няма място за възникване. Може да се каже, че Църквата е предвечната цел и основа на творението. Бог създава света зарадиЦърквата и в този смисъл „тя е сътворена преди всичко и заради нея есътворен светът„[5]. Бог създава човека по Свой образ, но този образ, тоест живото богоподобие на човека, вече съдържа в себе си и задачата, и възможността за оцърковяване на човека, както и Боговъплъщението, защото Бог може да приеме само природата на същество, което е съобразно Нему, което носи в себе си Неговия образ. В живото многоединство на човешкия род е заложено църковното многоединство по образа на Светата Троица. Затова е трудно да се каже по отношение на Църквата кога все още тя не е съществувала, макар и предначално: според учението на отците още в рая, преди грехопадението, когато Бог беседва счовека и общува свободно с него, вече е налице първозданната Църква. След грехопадението, заедно с първоевангелиетоза „семето на жената“ (Бит. 3:15), Господ полага началото на така наречената старозаветна Църква, която е била школа и място за богообщение. И даже в мрака на езичеството с неговото неосъзнато стремление към Бога съществува „неплодната езическа църква“ (по думите на църковното песнопение). Разбира се, Църквата достига пълнотата на своето битие едва сБоговъплъщението и в този смисъл Църквата е основана от Господа Иисуса Христа („Ще съградя църквата Си“ (Мат. 16:18) и осъществена на Петдесетница. Но макар че това събитие поставя основата, то не бележи изпълнението на Църквата. На нея ѝ предстои да се превърне от войнстваща в тържествуваща Църква, в която „Бог ще бъде всичко у всички„.И така, не е възможно определянето на границите на Църквата нито в пространството, нито във времето, нито по сила. И затова Църквата е наистина, ако не „невидима“, то най-малкото, не докрай ведома. Въпреки това тази непознаваемост, неизчерпаемост и недостижимост на нейните глъбини не я прави невидима в смисъла на несъществуването ѝ на земята в достъпни за земния опит форми, или на абсолютната ѝ трансцендентност, която е на практика равносилна на небитие. Не, и в своето съкровено битие Църквата е напълно достъпна за земния опит, има своите предели, ограничена е и в пространството, и във времето. Невидимият живот на Църквата, животът във вяра е неразделно свързан със земните, съвсем конкретни форми на живот. „Невидимото“ съществува във видимото, заключено е в него, сраснало се е с него в конкретен предмет или символ (συμβολον). „Символът“ е нещо, което принадлежи на този свят и в същото време носи свързано с него отвъдно съдържание, той е единство на трансцендентно и иманентно, мост между небето и земята, божествено-тварно, богочовешко единство. И животът на Църквата е символичен в този смисъл, той е тайна, скрита под символичната видимост. Противопоставянето на „невидимата Църква“ и видимото човешко общество, което, макар и да възниква чрез вътрешната Църква и заради нея, е чуждо на Църквата, разрушава нейната символичност, а заедно с това лишава от съдържание и самата Църква като единство на сътворения и на божествения живот, трансцендира я в ноуменалната сфера и по този начин обезсмисля феноменалната. Но ако Църквата като битие се съдържа в земната Църква, това означава, че тази земна Църква, както всичко земно, има свои граници в пространството и времето. Без да е само общество, без да се вмества и изчерпва с тази характеристика, тя съществува все пак именно като църковно общество, което има своите признаци, своите закони и граници. Тя е за нас и в нас, в нашето земно и временно битие: тя има и своя история, доколкото всичко съществуващо в света пребивава в историята. По този начин неподвижното, вечно, божествено битие на Църквата при съществуването си в този свят се проявява като исторически развиващо се и извършващо се, и следователно има своето историческо начало. Църквата е основана от Господ Иисус Христос, Който определя като камък за съзиждането на Своята Църква изповядването на вярата, което прави апостол Петър от името на всички апостоли. След Възкресението Си Христос ги изпраща да проповядват Църквата, която получава новозаветно битие при слизането на Светия Дух върху апостолите, след което чрез устата на апостол Петър се раздава първият апостолски призив в Църквата: „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа“ (Деян. 2:38) и в този ден се присъединяват около три хиляди души (Деян. 2:41), с което се поставят основите на новозаветната Църква.

Превод от руски: Ина Мерджанова

______________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 11, с. 1-6. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Communio sanctorum (лат.) – Общност на светци. Б. пр.

[2]. Homo sum et nihil humani a me alienum esse puto (лат.). Човек съм и нищо човешко не ми е чуждо – Б. пр.

[3] „Обичливо сърце“ (Исаак Сириец).

[4]. За Божията Премъдрост като начало на творението вж. в моите книги „Светлина Невечерна“ и „Неизгарящата къпина“.

[5]. Hermas. Pastor, Vis. II, 4, 1.

Първо изображение: протоиерей Сергий Николаевич Булгаков (1871-1944). Източник Яндекс РУ.

На второто изображение – отец Павел Александрович Флоренски (1882-1937) и отец Сергий Булгаков, картина от Михаил Василиевич Нестеров (1862-1942), създадена през 1917  година. На следващите изображения книги от протоиерей Сергий Булгаков. Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-237

Георги Петков Царев

В свещените книги на Новия Завет Иисус Христос се нарича Син Божи и Син Човешки. По този начин е изразено учението, че Той е истински Бог и истински Човек. Тези две определения Ориген съединил и изразил с термина Богочовек (theanthropos). Този термин не се среща нито в св. евангелия, нито в апостолските послания. Но понеже той напълно отразява духа и буквата на новозаветното откровение, Църквата го е възприела, за да изрази вярата в богочовешкото двуединство на Сина Божи.

Сам Иисус Христос учи за Себе Си, че е Син Божи. Още когато бил на 12 години Той изразил пред Иосифа Обручника и пред пречистата Си Майка Своето богочовешко съзнание, като нарекъл Бога Свой Отец: Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми? (Лука 2:49). По-късно Той открил това и на Никодима в нощната Си беседа с него: Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него. Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий (Иоан 3:16-18). Пред изцерения слепороден Спасителят засвидетелствал същото. Като го срещнал, след като юдеите го изгонили от синагогата, Иисус го запитал: Ти вярваш ли в Сина Божий? А изцереният Го запитал: Кой е, Господине, та да повярвам в Него? На този въпрос изцереният слепороден получил ясен и определен отговор: И видял си Го, и, Който говори с тебе, Той е (Иоан 9:35-37).

Учението за Своето Божествено достойнство Иисус Христос разкрива многократно, като приписва на Себе Си свойства, които принадлежат само на Бога. Така, пред юдеите Той говори за Своето предвечно битие, като им открива, че е съществувал преди Авраама: Истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм (Иоан 8:58). През нощта преди страданията Си в първосвещеническата молитва Той се моли на Своя небесен Отец: И сега прослави Ме Ти, Отче, у Тебе Самия със славата, що имах у Тебе преди свет да бъде (Иоан 17:5).

Иисус Христос открито учел за Себе Си, че е единосъщен на Отца, тоест че има еднаква с Него божествена природа: Аз и Отец едно сме (Иоан 10:30). Тук не става дума за някакво нравствено единство на Сина с Отца, а за единство по същество. Юдеите правилно разбрали тези думи, но ги преценили като богохулство и искали да Го убият с камъни, защото — казали те на Иисуса — бидейки човек, правиш се Бог (Иоан 10:33). В отправеното по този повод към юдеите изобличение Иисус Христос пак нарича Себе Си Син Божи: На Тогова ли, Когото Отец освети и прати в света, вие казвате: богохулстваш, защото рекох: Аз съм Син Божий? (Иоан 10:36). По време на Тайната вечеря, след като предателят бил открит и напуснал горницата, Спасителят — останал в тесния кръг на Своите верни ученици — произнесъл пред тях обширна прощална беседа, в която разкрил тайните на Своето лице, подвига на Своето служение и силата на дадените обещания. С неподражаемо величие и спокойствие Той говорил на апостолите за Своето единосъщие с Отца. По повод молбата на апостол Филип да им покаже Отца Иисус му отговаря: Толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. Вярвайте Ми, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене (Иоан 14:9-11).

Сам Бог свидетелства, че Иисус Христос е Негов възлюбен Син — при кръщението и при преображението: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение (Мат. 3:17; 17:5; Лука 3:22; 9:35). Тази истина възвестяват още преди раждането на Иисуса Христа Архангел Гавриил, като Го нарича „Син на Всевишния“ (Лука 1:32), „Син Божий“ (35) и Елисавета, майката на св. Иоан Предтеча, която прославя св. Дева Мария като майка „на моя Господ“ (43).

Божественото учение и многобройните чудеса, които вършел Иисус Христос, били убедително доказателство за божествения Му произход. По различни поводи мнозина изповядвали убеждението си, че Той е Син Божи, а Сам Той никога не отхвърлял това изповядване. Така Натанаил още при първата си среща с Христа възкликнал: Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев (Иоан 1:49). Св. апостол Петър на два пъти изразил същото убеждение. Когато „в страната на Кесария Филипова“ Иисус Христос запитал учениците Си: А вие за кого Ме мислите?, апостол Петър от името на всички апостоли отговорил: Ти си Христос, Синът на Живия Бог (Мат. 16:13, 15-16). Друг път, когато „мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него“, Той запитал дванадесетте: Да не искате и вие да си отидете? Тогава апостол Петър Му отговорил: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий (Иоан 6:66, 68-69).

Поразителните чудеса, които ознаменували смъртта на Спасителя, убедили и ония, които дотогава нищо не били слушали и нищо не знаели за Него, че Той е Син Божи: А стотникът и ония, които с него заедно пазеха Иисуса, като видяха земетресението и всичко станало, твърде много се уплашиха и думаха: Наистина Божий Син е бил Тоя Човек! (Мат. 27:54).

По-късно всички апостоли, които получили повеля да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари, като учат всички народи и ги кръщават в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Марк 16:15; Мат. 28:19), единодушно учели за Христа, че Той е Син Божи. Особено ясно и подробно е изразено това учение от св. апостол и евангелист Иоан Богослов както в евангелието, така и в посланията му. В предговора на евангелието (Иоан 1:1-18) той нарича Иисуса Христа Логос – Слово. С неподражаема точност и удивителна дълбочина само в първия стих той разкрива учението за отношението на Логоса към Бога Отца: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. Първият израз убедително доказва предвечното съществуване на Словото: В начало беше Словото. Вторият израз разкрива учението за единосъщието на Словото с Отца: и Словото беше у Бога, а в третия израз е изразено логическото следствие от първите два ­- Словото беше Бог. В целия предговор св. евангелист Иоан само един път споменава името Иисус Христос (17 ст.), от което ясно се вижда, че Словото, след като приело човешка плът, „живя между нас“ в лицето на Иисуса Христа. Него евангелистът нарича „Единороден от Отца“, „Единородният Син, Който е в недрата на Отца“ (Иоан 1:14, 18).

Още по-ясно разкрива това учение евангелист Иоан в Първото си съборно послание, като многократно нарича Иисуса Христа Син Божи. Още в началото той определя главната мисъл на посланието и целта на апостолската проповед като съобщава, че възвестява на своите читатели за онова, „което е било отначало, което сме чули, което сме видяли с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота…, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа” (1 Иоан 1:1, 3). От тези думи е ясно, че „Словото на живота“ е въплътилият се в лицето на Иисуса Христа Син Божи – второто лице на Св. Троица. По-нататък, като излага учението, „че Бог е светлина“, апостолът изразява мисълта, че ние можем да бъдем в общение с Бога и помежду си, само „ако ходим в светлината“. Само при това условие „кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:5-7). А като определя мисията на Иисуса Христа в света, пише: Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него… И ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света (1 Иоан 2:9,14). Апостолът учи, че родените от Бога имат достатъчно сили да победят света, и че тези сили получават от вярата си, че Иисус е Син Божи: Кой побеждава света, ако не онзи, който вярва, че Иисус е Син Божий? (1 Иоан 5:4-5).

Учението, че Иисус Христос е Син Божи, е залегнало в основата и на проповедта на св. апостол Павел. В началото на всичките си послания (изключение прави само посланието до евреите), като изпраща поздрав до църковните общини или до лицето, за което е предназначено посланието, наред с името на Бога Отца той поставя и името на Иисуса Христа: Благодат и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа (Римл. 1:7; Кор. 1:3; 2 Кор. 1:2; Гал. 1:3; Еф. 1:2; Филип. 1:2; Кол. 1:2; 1 Сол. 1:1; 2 Сол. 1:2; 1 Тим. 1:2; 2 Тим. 1:2; Тит 1:4; Филим. 3). По този начин е изразено твърдото му убеждение, че Иисус Христос има Божествено достойнство наравно с Бога Отца. Заедно с това апостол Павел подчертава и ипостасното Му различие от Отца, като Го нарича Син Божи. На римските християни пише, че е повикан на апостолско служение да проповядва за Божия Син Иисуса Христа (Римл. 1:3-4,9), Който чрез смъртта Си ни е помирил с Бога: Защото, ако бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му (Римл. 5:10). Особено ясно това е разкрито в посланието до коринтяните: Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего (1 Кор. 1:9); Защото Син Божий, Иисус Христос, Когото проповядваме помежду ви… (2 Кор. 1:19).

Бидейки истински Бог, Синът Божи, Иисус Христос, според учението на Божественото откровение бил и истински човек, Син Човешки. Той е заченат в утробата на жена – Пресвета Дева Мария (Лука 1:31; Мат. 1:18) и е роден след изтичане на определения срок (Лука 2:6-7). Проследявайки родословието My евангелистите Матей (1:2-16) и Лука (3:23-38) доказват, че по Своето човешко естество Той е потомък на Давида и Авраама. На Него се покланят внтлеемските пастири (Лука 2:8-17), Нему, като на Цар Юдейски, също се покланят и Му принасят дарове източните мъдреци (Мат. 2:1-12). Като всеки еврейски младенец и Христос съгласно закона бил обрязан на осмия ден (Лука 2:21), а след това растял и крепнел духом, като се изпълнял с мъдрост; преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците, и Божията благодат била върху Него (Лука 2:40, 52). Като всеки човек Той чувствал нужда от храна (Лука 4:2; 21:18); изпитвал умора и то понякога дотолкова, че кървав пот капел от челото Му (Лука 22:14). През време на страданията бил вързан (Марк 15:1), бит по страните (Мат. 27:30) и след това прикован на кръста (Мат. 27:35).

Като истински Син Човешки Иисус Христос изпадал в различни душевни състояния. Той проявявал състрадание и милост: И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцери болните им (Мат. 14:14); негодувание и гняв (Марк 3:5); вземал участие в човешките радости (Иоан 2:2); радвал се на успеха, който имали изпратените от Него на проповед 70 ученици (Лука 10:21). Когато някои изпадали в трудни моменти, скръб свивала и Неговото сърце. Като видял Мария, сестрата на починалия Лазар „и дошлите с нея юдеи да плачат — разказва св. евангелист Иоан — разтъжи се духом, смути се… и се просълзи (Иоан 11:33, 35). През време на Своите страдания Иисус Христос е изживял всички душевни и телесни мъки, които в подобно състояние изживява всеки човек. Естествен вик на човешката природа са думите Му, казани пред учениците в Гетсиманската градина: Душата Ми е прескръбна до смърт (Мат. 26:38) и отправената към Бога Отца молитва: Отче, Мой ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша (Мат. 26:39). Израз на същите чувства са думите, произнесени от кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Мат. 27:46).

Сам Иисус Христос нарича Себе Си Син Човешки. Това Той прави предимно в ония случаи, когато трябвало да напомни на слушателите Си за Своите божествени свойства: Лисиците имат леговища, и птиците небесни — гнезда; а Син Човеческий няма где глава да подслони — казва Той на книжника, който изразил готовност да върви след Него (Мат. 8:20). Друг път казва на книжниците, „че Син Човеческий има власт на земята да прощава и грехове (Мат. 9:6). На фарисеите пък казва: Син Човеческий е господар и на съботата (Мат. 12:8). В беседата Си за небесния хляб казва на юдеите: Ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот (Иоан 6:53). А учениците Си уверява: Ще дойде Син Човеческий в славата на Отца Си (Мат. 16:27). Когато Закхей изявил готовност да даде половината от имота си на сиромасите и, ако от някого е взел нещо несправедливо, да му го върне четворно, Иисус казва за него: Днес стана спасение на тоя дом…, понеже Син Човеческий дойде да подири и спаси погиналото (Лука 19:8-10).

Св. апостоли учат по същия начин за човешката природа на Иисуса Христа, като Го наричат ту човек, ту мъж, ту Адам. Като разкрива учението за възкресението на мъртвите, св. апостол Павел пише на коринтските християни: Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез човека… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето… „Първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам — животворен дух (1 Кор. 15:20-21; 47, 45). Св. апостол Иоан Богослов, като изобличава лъжеучителите, които отричали човешкото естество в лицето на Иисуса Христа, пише: Всякой дух, който не изповядва, че в плът е дошъл Иисус Христос, не е от Бога; това е духът на антихриста (1 Иоан 4:3).

Като разкрива учението за човешката природа на Иисуса Христа, Божественото откровение подчертава и някои особености на тази природа – особености, каквито друг от човеците не е имал и не може да има. На първо място е подчертано свръхестественото зачатие на Иисуса Христа: Дух Светий ще слезе върху ти — казал Архангел Гавриил на Св. Дева Мария — и силата на Всевишния ще те осени (Лука 1:35), а на Иосифа Обручника разкрива тайната на боговъплъщението със следните думи: Иосифе, сине Давидов, не бой се да приемеш Мария, жена си; защото заченалото се в нея е от Духа Светаго (Мат. 1:20). Втората особеност е тази, че Иисус Христос е роден от Девица: „Ето, девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“… И не познаваше я, докле тя роди своя първороден Син; и Му нарече името Иисус (Мат. 1:23, 25). Третата особеност, която се явява като естествено следствие от първите две, е, че Заченатият и Роденият от Пресветата Дева е свободен от греховна повреда, не е наследил греха на прародителите. Това Архангелът ясно изразява с думите: Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий (Лука 1:35). Тази святост Иисус Христос запазил през всички дни на земния Си живот. Той притежавал и лична безпогрешност. Това ясно личи от въпроса, който задава на юдеите: Кой от вас ще Ме укори за грях? (Иоан 8:46); иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо (Иоан 14:30). Св. апостоли също учат, че Христос не знаел грях (2 Кор. 5:21), не е сторил грях, нито се намерила в устата Му лъст (1 Петр. 2:22), изкушен бил като нас във всичко, освен в грях (Евр. 4:15).

И така, Божественото откровение ясно учи, че Иисус Христос е истински Син Божи, истински Бог и истински Син Човешки, истински човек – Той е Богочовек. По какъв начин са съединени у Него двете различни природи – божествената и човешката, вечната и временната — този въпрос всякога е представлявал голяма трудност за човешкия ум. В древната Църква мнозина, като не се придържали към ясното и определено учение на Божественото откровение по този въпрос, изпаднали в заблуждение. Водили се продължителни разгорещени разговори в борбата между защитниците на православното учение и оформилите се ереси. В тази борба истината на Православието възтържествувала. Църквата формулирала и изяснила догмата за Богочовечеството на Иисус Христос с определението на Четвъртия Вселенски събор (451 година), в което са определени взаимоотношенията между двете естества: „Следвайки светите отци, всички съгласно поучаваме да бъде изповядан един и същият Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по божество и съвършен по човечество, истинен Бог и истинен човек с разумна душа и тяло, — единосъщен на Отца по божество и единосъщен нам по човечество, — във всичко нам подобен, освен в греха, – роден предвечно от Отца по божество, а в последните дни, – заради нас и нашето спасение, – (роден) от Мария Дева Богородица по човечество, – един и същият Христос, Син, Господ, Единороден, в две естества неслитно, неизменно, неразделно, неразлъчно познаван (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете естества, но напротив запазва се свойството на всяко естество и двете се съединяват в едно лице и една ипостас), — не на две лица разсичан или разделян, но един и същият Син и Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос, както в старо време пророците за Него (учиха), като Сам Господ Иисус Христос ни научи и както ни предаде символът на нашите отци”.

Това учение Църквата Христова пази и изповядва, като славослови и се покланя на изкупилия ни от греха и смъртта Син Божи и Син Човешки – Богочовека Иисуса Христа.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1975, кн. 12, с. 1-6.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Авторът, Георги Петков Царев (починал 1986), който по-късно става професор, е дългогодишен преподавател в Катедрата по Св. Писание на Новия Завет в Духовната академия в София, както се нарича Богословския факултет при СУ в периода 1950-1991 г. От 1991 г. отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Cb

Първо изображение: авторът Георги Петков Царев (1915-1986). Източник Гугъл БГ.

Останалите изображения са свързани с Господ Иисус Христос, има и едно изображение на св. апостол Павел. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази пулбликация – https://wp.me/p18wxv-1Cb